Братството

49

Беше късна пролет на лето Господне 1504-то. Папата разкъса писмото, което куриерът току-що му беше донесъл, прегледа го и стовари победоносно месестия си юмрук върху масата. Другата ръка вдигна писмото, от което висяха тежки печати.

— Бог да благослови крал Фердинанд и кралица Изабела, владетели на Арагон и Кастилия! — извика той.

— Добри новини, Ваше Светейшество? — попита Ецио, седнал на стола срещу него.

Юлий II се усмихна мрачно.

— Да! Чезаре Борджия е преместен в една от най-непристъпните им и най-отдалечени крепости!

— Къде?

— А, това е тайна, дори и за теб. Не мога да си позволя да рискувам с него!

Ецио прехапа устни. Досещаше ли се Юлий какво би сторил, ако откриеше къде е Чезаре?

Папата продължи успокоително:

— Не ме гледай тъй унило, Ецио. Уверявам те, че крепостта е солидна, скътана на североизток в долините на Централна Испания и напълно непробиваема.

Ецио разбираше, че Юлий имаше основания да не изгори Чезаре на кладата — за да не го превърне в мъченик — и признаваше, че това е второто възможно решение. Но думите на Борджия не му даваха мира: „Оковите няма да ме удържат“. Дълбоко в сърцето си той чувстваше, че единственото, което ще спре Чезаре, е смъртта. Но се насили да се усмихне одобрително.

— Залостили са го в килия на върха на централната кула, висока сто и четирийсет стъпки — продължи Юлий. — Чезаре вече няма да ни създава грижи. — Папата се втренчи в Ецио. — Това, което ти казах, също е тайна, между другото, така че не започвай да кроиш планове. Във всеки случай ще го преместят, ако дочуя, че някой го търси.

Ецио смени темата:

— А Лукреция? Имаме ли вести от Ферара?

— Е, третият брак й се отразява добре, макар да признавам, че отначало се тревожех. Семейство Д’Есте са такива сноби.

Мислех, че старият дук не би я приел за подходяща партия за сина си. Потомка на Борджия! Ще му се присмиват, че снаха му е недостойна за благородническия му род. Все едно ти да се ожениш за кухненска прислужница. — Папата се разсмя гръмогласно. — Но тя се примири. Разменя си любовни писма и дори поеми със стария си приятел Пиетро Бембо — под сурдинка, разбира се — намигна Юлий. — Но като цяло е добра и вярна съпруга на дук Алфонсо. Дори ходи на църква и бродира гоблени. Няма шанс, разбира се, да се върне в Рим. Никога! Ще прекара дните си във Ферара и трябва да е благодарна, че главата й остана на раменете. В крайна сметка смея да твърдя, че глутницата каталонски перверзници вече няма да ни безпокои.

Ецио се запита дали шпионската мрежа на Ватикана е така добре осведомена за тамплиерите, колкото за Борджия. Чезаре беше техен водач и продължаваше да бъде, дори от затвора. Но по този въпрос папата мълчеше.

Ецио отчиташе, че Италия е преживявала далеч по-лоши дни. Сега имаха силен папа, който разумно задържа Агостино Киджи за банкер, а французите бяха изтикани в ъгъла. Крал Луи не беше напуснал Италия, но поне се бе задоволил да се оттегли на север. Освен това френският крал бе отстъпил Неапол на крал Фердинанд Арагонски.

— Надявам се, Ваше Светейшество.

Юлий изгледа проницателно Ецио.

— Слушай, драги, не съм глупак, така че не ме вземай за такъв. Защо, мислиш, те избрах за свой съветник? Знам, че из провинцията все още се таят фанатични привърженици на Борджия — неколцина се подвизават дори тук, в Рим — но напоследък ме тревожат други врагове.

— Борджия все още е заплаха.

— Не мисля.

— И как ще се защитиш от другите врагове?

— Обновявам папската стража. Знаеш ли колко добри войници са швейцарците? Най-добрите наемници! И откакто извоюваха независимост от Свещената римска империя и от Максимилиан, предлагат услугите си срещу заплащане. Те са изключително предани и не особено емоционални, за разлика от скъпите ни съграждани. Смятам да назнача една швейцарска бригада като лична охрана. Ще ги въоръжа с обичайните алебарди и прочее, но и с мускетите на Леонардо. — Той замълча.

— Трябва само да им измисля име. — Погледна въпросително Ецио. — Какво предлагаш?

— Швейцарска гвардия, да речем — отвърна Ецио изморено.

Папата се замисли.

— Е, не е кой знае колко оригинално. Честно казано, аз предпочитам Юлианска стража, но егоизмът не е добър съветник. — Той се ухили. — Добре, приемам предложението ти. Поне засега.

Удари с чук и шум от други строителни дейности прокънтяха над главите им от различни части на Ватикана.

— Досадни строители! — възкликна папата. — Но е неизбежно. — Той дръпна звънеца. — Ще изпратя някого да разпореди да престанат, докато приключим. Мисля си понякога, че строителите са най-разрушителната стихия, изобретена от човечеството.

Папата даде нареждания на влезлия незабавно в стаята адютант. След няколко минути чуха приглушени ругатни и звънтене на шумно захвърлени инструменти.

— С какво си се заел? — попита Ецио, който знаеше, че архитектурата и военното дело си деляха първенството сред страстите на папата.

— Преграждам всички апартаменти и кабинети на Борджия — отговори Юлий. — Твърде са разточителни. По-подходящи за Нерон, отколкото за църковен глава. И събарям всичките им постройки върху покрива на Кастел Сант’Анджело. Ще го превърна в просторна градина. Чудя се дали да не си направя малка лятна къщичка там?

— Добра идея — подсмихна се Ецио.

Лятната къщичка несъмнено щеше да разполага с всички удобства, ако не за кралски аудиенции, то поне за любовните срещи на папата с любовниците му — мъже и жени. Личният живот на Негово Светейшество не засягаше Ецио. Важното беше, че е добър човек и непоколебим съюзник. Сравнени с Родриговите, неговите пороци приличаха на детски пакости. Освен това той бе продължил неотклонно реформите на предшественика си — Пий III.

— Ще поосвежа и Сикстинската капела — продължи папата. — Толкова е тягостна! Повиках един млад художник от Флоренция — Микеланджело еди-кой си — да изрисува фрески по тавана. Изобилие от религиозни сцени и прочее, и прочее. Мислех да възложа работата на Леонардо, но главата му гъмжи от идеи и той не смогва да довърши големите картини. Жалко… Много ми допадна портретът, който нарисува на съпругата на Франческо дел Джокондо…

Юлий млъкна и погледна Ецио.

— Но ти не си дошъл тук да обсъждаме слабостта ми към модерното изкуство.

— Да.

— Сигурен ли си, че не вземаш прекалено на сериозно заплахата от възраждане на клана Борджия?

— Смятам, че трябва да я приемаме на сериозно.

— Виж, армията ми отвоюва почти всички територии на Романя. Борджия вече нямат войска, с която да ни се опълчат.

— Чезаре е жив! Ако застане начело…

— Надявам се да не поставяш под съмнение благоразумието ми, Ецио. Знаеш защо го пощадих. Във всеки случай сега е на такова място, че все едно сме го погребали жив.

— Микелето е на свобода.

— Пфу! Без Чезаре Микелето е нищо.

— Микелето познава добре Испания.

— Той е нищо, казвам ти.

— Познава Испания. Роден е във Валенсия. Извънбрачен племенник на Родриго.

Папата, който въпреки напредналата си възраст все още беше здрав и енергичен мъж в разцвета на силите си, сновеше напред-назад из стаята, докато обсъждаха Борджия. Сега застана до бюрото, облегна едрите си длани върху него и се приведе заплашително към Ецио. Позата му не оставяше никакво съмнение.

— Позволяваш на най-лошите си страхове да те обсебят — заяви той. — Не сме сигурни дори дали Микелето е жив или мъртъв.

— Трябва да разберем. Веднъж и завинаги.

Папата обмисли предложението и се поотпусна. Седна отново. Потупа пръстена с печата върху лявата си ръка с показалеца на дясната.

— Какво искаш да направим? — попита строго той. — Не очаквай средства от мен. Бюджетът ни вече е на изчерпване.

— Първо трябва да открием и унищожим всички привърженици на Борджия в града. Нищо чудно да попаднем на човек, който знае нещо за Микелето — каква съдба го е сполетяла, къде се намира… После…

— После?

— После, ако е жив…

— Ти ще го убиеш?

— Да.

„Освен ако не се окаже, че ще ми бъде по-полезен жив“, помисли си Ецио.

Юлий се облегна назад.

— Впечатлен съм от решимостта ти, Ецио. Почти ме плаши. И се радвам, че не съм враг на асасините.

Ецио го изгледа остро.

— Знаеш за Братството?

Папата събра върховете на пръстите си.

— Винаги проучвам враговете на своите врагове. Но тайната ти е на сигурно място при мен. Както споменах, не съм глупак.

50

„Интуицията не те лъже. Ще те водя и ще те закрилям, но не ти принадлежа и скоро трябва да ме освободиш. Не се подчинявам никому освен на Господаря на Ябълката“.

Ецио беше сам в тайната си квартира, държеше Ябълката с надеждата да му помогне да открие враговете си в Рим, когато загадъчният глас отново зазвуча. Този път той не можеше да различи дали е мъжки или женски и дали идва от Ябълката или от някое кътче на съзнанието му.

„Интуицията не те лъже“. Но също и: „Не се подчинявам никому освен на Господаря на Ябълката“. Защо тогава му рисуваше само замъглени образи на Микелето, колкото да му подскаже, че верният сподвижник на Чезаре е жив. И не можеше — или не искаше? — да му покаже точното местонахождение на Чезаре. Поне засега.

Внезапно Ецио осъзна нещо, което дълбоко в себе си винаги бе усещал — че не бива да злоупотребява със силата на Ябълката и да стане зависим от нея. Разбра, че собствената му воля замъглява отговорите, които търси. Не бива да се отдава на леност. Трябва сам да се потруди. И без това някой ден щеше да остане без Ябълката.

Замисли се за Леонардо. Ако той притежаваше Ябълката, нищо не би го спряло. Но Леонардо — истински добряк, изобретяваше гибелни оръжия със същата лекота, с която рисуваше ненадминати картини. Дали Ябълката е способна не само да помага на човечеството, но и да го развращава? В ръцете на Родриго или на Чезаре — ако някой от двамата бе успял да разгадае могъществото й — тя щеше да се превърне в инструмент не за спасение, а за разруха.

Властта опиянява, а Ецио не искаше да става жертва на това пиянство.

Погледна отново Ябълката. Сега тя лежеше замряла в ръцете му, но щом я върна в кутията, той осъзна, че сърце не му дава да затвори капака й. Какви ли пътеки може да му открие райската частица?

Не, трябва да я погребе. И да се научи да живее според повелите на Кредото без нея. Но не още!

Инстинктът винаги му беше подсказвал, че Микелето е жив. Сега знаеше, че е прав. И докато беше жив, той щеше с всички сили да се стреми да освободи злия си господар Чезаре.

Ецио не сподели с папа Юлий II целия си план — смяташе да открие Чезаре и да го убие или сам да загине.

Нямаше друг начин.

Зарече се да използва Ябълката само в краен случай. Да не притъпява инстинктите и разума си, да се готви за деня, когато вече няма да я притежава. Реши да започне да издирва преданите лакеи на Борджия в Рим без нейна помощ. Ако след три дни не бе пожънал успех, щеше пак да прибегне до силата й. Не биваше да забравя приятелите си — момичетата от „Разцъфналата роза“, крадците на Лисицата и събратята си асасини. Нима с тяхната подкрепа би се провалил?

Ецио разбираше, че Ябълката ще му съдейства — по начин, който не съзнаваше напълно — стига да уважава скритата й същност. Може би това беше тайната й. Навярно никой не бе способен да я подчини изцяло, освен ако не принадлежи на древната раса, напуснала света, предоставяйки на човечеството възможността и волята да го съгради или да го унищожи.

Той затвори капака и заключи кутията.

Същата вечер Ецио свика среща на Братството на остров Тибър.

— Приятели мои — заговори той, — знам колко упорито се борихме и вярвам, че победата е близо, но ни чака още работа.

Другите — всички освен Макиавели — се спогледаха изненадано.

— Но Чезаре ще гние в килията до живот! — възкликна Лисицата.

— Имаме нов папа, който открай време враждува с Борджия — добави Клаудия.

— А французите отстъпиха — вметна Бартоломео. — Провинцията е прочистена. И Романя отново е подвластна на папата.

Ецио го смълча с вдигната длан.

— Всички знаем, че победата е победа само ако е окончателна.

— Чезаре е в килия, но е жив — обади се тихо Макиавели. — А Микелето…

— Точно така — каза Ецио. — И докато има фанатични привърженици на Борджия — и тук, и в папските владения — все още съществуват семена, от които да покълне възраждането на Борджия.

— Твърде мнителен си, Ецио. Ние победихме! — възкликна Бартоломео.

— Барто, знаеш не по-зле от мен, че няколко градове-държави в Романя остават верни на Чезаре. Те са силно укрепени.

— Тогава ще отида и ще се разправя с тях.

— Те ще устоят. Армията на Катерина Сфорца няма сили да ги нападне от Форли, но изпратих куриери да я помолят да ги държи под око. На теб ще възложа по-неотложна задача.

„Божичко — помисли си Ецио, — защо сърцето ми и досега се разтуптява, когато спомена името й?“

— И тя е?

— Искам да заминеш с отряд войници в Остия и да наблюдаваш пристанището. Искам да ми съобщаваш за всеки подозрителен кораб, отплаващ или пристигащ там. Подготви конни куриери, готови да препуснат веднага щом изникне нещо.

Бартоломео изсумтя.

— Назначаваш ме за караул! Не е работа за човек на действието като мен!

— Ще ти предоставя достатъчни възможности за действие, когато назрее мигът да нападнем бунтовните градове, които споменах. Междувременно те живеят с надежда, очаквайки сигнал. Нека се надяват, за да не създават грижи. Нашата задача е да заличим всички поводи за надежда.

Макиавели се усмихна.

— Съгласен съм с Ецио — каза той.

— Е, добре. Щом настояваш — неохотно промърмори Бартоломео.

— Морският въздух ще се отрази благотворно на Пантасилея след изпитанието, което преживя.

Бартоломео се разведри.

— Не беше ми хрумнало.

— Така… — Ецио се обърна към сестра си: — Клаудия, новият режим не се отразява зле на бизнеса в „Разцъфналата роза“, нали?

Тя се усмихна.

— Странно как дори църковните деятели не съумяват да подчинят дявола между краката си, въпреки студените бани.

— Кажи на момичетата си да наострят слух. Юлий държи здраво юздите на Кардиналския съвет, но все още има достатъчно врагове със собствени амбиции и в лудостта си някои може би смятат, че ако освободят Чезаре, той ще им помогне да постигнат целите си. И наглеждай Йохан Бурщар.

— Кого? Церемониалмайсторът на Родриго? Той е напълно безобиден. Мразеше оргиите, които го принуждаваха да организира. Бил е най-обикновен изпълнител.

— Няма значение. Научиш ли нещо, особено за привърженици на Борджия, които още се подвизават в Рим, непременно ме уведоми.

— Сега ще е по-лесно, понеже стражите на Борджия не дишат във вратовете ни всяка секунда от денонощието.

Ецио се подсмихна разсеяно.

— Имам и друг въпрос. Бях твърде зает да ви посетя, но се безпокоя за мама.

По лицето на Клаудия премина сянка.

— Води счетоводството, но се страхувам, че силите я напускат. Рядко излиза. Все по-често говори за Джовани, за Федерико и Петручо.

Ецио замълча, замислен за загиналите си баща и братя.

— Ще дойда, когато успея — каза той. — Предай й колко я обичам и я помоли да прости небрежността ми.

— Тя разбира колко тежка отговорност си поел. Знае, че го правиш не само за доброто на всички ни, но и в името на събратята, които сме изгубили.

— Гибелта на виновниците за смъртта им ще бъде тяхната паметна плоча — сурово заключи Ецио.

— А моите хора? — попита Лисицата.

— Твоите хора, Джилберто, са ми жизненонеобходими. Доброволците ми са предани на каузата, но виждат, че животът потича в нормалното си русло, и повечето копнеят да се върнат към обичайните си занятия, преди да се включат в борбата срещу игото на Борджия. Те няма да забравят наученото, но не са членове на Братството и не мога да очаквам от тях да носят бремето ни, понеже само смъртта може да го свали от плещите ни.

— Разбирам.

— Знам, че мъжете и жените ти са градски чеда. Малко провинциален въздух ще им се отрази добре.

— Какво имаш предвид? — подозрително попита Лисицата.

— Изпрати най-добрите в градчетата и селата край Рим. Няма смисъл да обикаляме по-надалеч от Витербо, Терни, Лакуила, Аведзано и Нетуно. Съмнявам се, че ще открием нещо полезно извън този периметър. Едва ли са останали много привърженици на Борджия, а оцелелите сигурно са се окопали близо до Рим.

— Трудно ще ги намерим.

— Опитайте. Сам знаеш как дори малобройна група на точното място може да нанесе нечувани щети.

— Ще изпратя най-добрите си крадци, предрешени като амбулантни търговци.

— Докладвай ми всичко научено, особено вести за Микелето.

— Наистина ли смяташ, че дебне наблизо? Нищо чудно да се е върнал в Испания или поне в Кралство Неапол. Ако не е мъртъв, разбира се.

— Убеден съм, че е жив.

Лисицата сви рамене.

— Добре.

Когато приятелите им се разотидоха, Макиавели се обърна към Ецио:

— Ами аз?

— Двамата ще работим заедно.

— За мен е удоволствие, но преди да чуя подробностите, имам един въпрос.

— Да?

— Защо не използваш Ябълката?

Ецио въздъхна и му обясни, доколкото успя, съображенията си.

Когато приключи, Николо го погледна, извади малкия си черен бележник и започна да записва старателно. После стана, прекоси стаята, седна до Ецио и стисна другарски рамото му — необичаен изблик на чувства за сдържан човек като него.

— Да се залавяме за работа — каза той.

— Ето какво съм намислил…

— Слушам!

— В този град има жени, които биха могли да ни помогнат.

— Е, избрал си най-подходящия човек за целта. Аз съм роден дипломат.

Лесно ги допуснаха до първата — папа Юлий се бе погрижил да ги приемат — но да я накарат да проговори се оказа трудна работа.

Тя ги покани в пищна приемна на първия етаж на просторния си дом, от чиито прозорци и на четирите стени се откриваше красива гледка към някога великия град, сега отчасти занемарен, но и отчасти величествен след усилията на последните папи да останат в паметта на поколенията.

— Не виждам как бих могла да ви помогна — каза тя, след като ги изслуша, но Ецио забеляза как отбягва погледите им.

— Ако в града са останали привърженици на Борджия, трябва да узнаем кои са, Ваше Благородие. Затова потърсихме помощта ви — обясни Макиавели. — Ако по-късно разберем, че сте премълчали нещо…

— Не ме заплашвай, млади човече — отсече Ваноца. — Боже мой! Знаещ ли колко време мина, откакто с Родриго бяхме любовници? Повече от двайсет години!

— Навярно децата ви…? — обади се Ецио.

Тя се усмихна мрачно.

— Чудите се, предполагам, как от жена като мен се е пръкнало такова люпило. Но аз твърдя, че в тях тече много малко кръв на рода Катанеи. Е, в Лукреция може би, но Чезаре…

Тя замълча и Ецио забеляза болката, изписала се в очите й.

— Знаете ли къде е той?

— Не знам повече от вас и ми е все едно! Не съм го виждала от години, макар да живеем в един и същ град. За мен той е мъртъв.

Очевидно папата пазеше в строга тайна местонахождението на Чезаре.

— Дали дъщеря ви знае?

— Едва ли, щом аз не зная. Сега тя е във Ферара. Вървете и я попитайте, но Ферара е далеч на север, а Светият отец й забрани да стъпва в Рим.

— Виждате ли я? — попита Макиавели.

Ваноца въздъхна.

— Както казах, Ферара е далеч оттук. Напоследък пътешествията не ме привличат.

Тя се озърна, стрелна с поглед прислужниците, застанали до вратата, и водния часовник. Не им предложи никаква почерпка и явно очакваше с нетърпение да ги отпрати. Изглеждаше нещастна и току потриваше неспокойно длани, но дали защото криеше нещо, или защото я принуждаваха да говори за хора, които очевидно не искаше да обсъжда?

— Имам — или по-скоро имах — осем внуци — неочаквано каза тя.

Ецио и Макиавели знаеха, че Лукреция беше родила няколко деца на различните си съпрузи, но повечето не бяха доживели пълнолетие. Носеха се слухове, че тя не приемала много сериозно бременността и обичала да гуляе и да танцува допреди самото раждане. Дали това я бе отчуждило от майка й? Чезаре имаше четиригодишна дъщеря — Луиз.

— Виждате ли ги? — попита Макиавели.

— Не. Луиз е още в Рим, мисля, но майка й се погрижи да я възпита като французойка, а не като италианка.

Тя стана и прислужниците, сякаш по даден знак, отвориха резбованите дървени врати на стаята.

— Съжалявам, че не успях да ви помогна…

— Благодарим за отделеното време — отвърна сухо Макиавели.

— Поговорете и с други — посъветва ги Ваноца.

— Възнамеряваме да посетим принцеса Д’Албре.

Ваноца стисна устни.

— Buona fortuna — каза не особено убедено. — Но побързайте. Чух, че се готви да отпътува за Франция. Може би, ако извадя късмет, ще дойде да се сбогува с мен.

Ецио и Макиавели също станаха и излязоха.

На улицата Макиавели се обади:

— Мисля, че трябва да използваме Ябълката, Ецио.

— Не още.

— Постъпи, както желаеш, но според мен е глупаво. Да вървим при принцесата. Добре, че и двамата говорим френски.

— Шарлот д’Албре няма да потегли днес. Изпратил съм хора да наблюдават имението й. Първо искам да видим другиго. Всъщност съм изненадан, че Ваноца не я спомена.

— Кого?

— Джулия Фарнезе.

— Не живееше ли в Карбонано?

— Шпионите ми докладваха, че е в града, така че да се възползваме.

— Какво те навежда на мисълта, че от нея ще научим повече, отколкото от Ваноца?

Ецио се усмихна.

— Джулия беше последната любовница на Родриго и той я обичаше страстно.

— Помня как я плениха французите. Той не беше на себе си.

— И после глупаците я размениха за три хиляди дуката. Щеше да им плати двайсет пъти повече да си я върне! Беше готов на всичко. Но така е, предполагам, когато любовницата ти е четирийсет години по-млада от теб. Видиотяваш се.

— Което не му попречи да я изостави, когато навърши двайсет и пет.

— Да. Сторило му се е, че престарява! Да побързаме. Тръгнаха на север през тесните улички, отвеждащи към Куиринале.

По пътя Макиавели забеляза, че Ецио изглежда все по-неспокоен.

— Какво има? — попита той.

— Забеляза ли нещо?

— Какво?

— Не се оглеждай! — предупреди го напрегнато Ецио.

— Добре.

— Мисля, че ни следи… жена.

— Откога?

— Откакто излязохме от дома на Ваноца.

— Неин човек?

— Може би.

— Сама ли е?

— Така ми се струва.

— Тогава да се отървем от нея.

Макар да ги чакаше неотложна работа, те забавиха крачка. Заоглеждаха витрините и дори се отбиха във виночерпница. Там, над ръба на чашата си, Ецио зърна висока атлетична блондинка в спретната, но непретенциозна тъмнозелена роба от лека тъкан. Облеклото й позволяваше да се движи бързо в случай на необходимост.

— Видях я — каза той.

Двамата огледаха стената на сградата в съседство с виночерпницата. Беше нова постройка в модерния напоследък стил — големи, грубо одялани камъни с хлътнали фуги. На места в стената бяха забити железни скоби за завързване на коне. Идеална беше.

Оттеглиха се в дъното на виночерпницата, но се оказа, че няма заден вход.

— Трябва да действаме светкавично! — каза Макиавели.

— Следвай ме! — обяви Ецио и остави чашата си върху маса до изхода.

След няколко секунди бе изкачил стената до средата, а Макиавели го догонваше по петите. Минувачите наблюдаваха зяпнали как двамата мъже с развети от вятъра мантии профучават по покривите, прескачайки алеите и улиците. Керемиди падаха под стъпките им и се разбиваха върху плодниците долу или цопваха в калта на непавираните алеи, а хората се снишаваха или отскачаха встрани.

Дори да умееше, жената не би могла да изкачи висока стена с дълга рокля, но Ецио забеляза дискретната цепка от едната страна на полата й, позволяваща й да тича, и тя прекосяваше улиците след тях, разблъсквайки всеки, изпречил се на пътя й. Непознатата им преследвачка очевидно беше отлично подготвена.

Най-сетне я заблудиха. Спряха задъхани на покрива на „Сан Николо де Портиис“ и легнаха по корем, оглеждайки зорко улиците долу. Сред гражданите там не различиха подозрителни особи, макар на Ецио да му се стори, че вижда двама от крадците на Лисицата да работят сред множеството, режейки кесии с малки остри ножчета. Очевидно не бяха от избраните да заминат за околните градчета, но по-късно щеше да попита Джилберто.

— Да слизаме — предложи Макиавели.

— Не, тук по-лесно ще останем невидими, а и вече наближаваме.

— Следваше ни е лекота. Добре, че беше онзи покрив, заобиколен от висока стена, където сменихме незабелязано посоката.

Ецио кимна. Която и да беше жената, сигурно вече докладваше за тях. Прииска му се да е на тяхна страна. При това положение трябваше бързо да стигнат до просторния апартамент на Джулия в Рим и после незабавно да напуснат квартала. Замисли се дали за в бъдеще да не свика неколцина доброволци да им пазят гърбовете. Твърдата ръка на новия папа бе принудила привържениците на Борджия да се снишат, но само за да вдъхнат на властите фалшиво усещане за сигурност.

Първият съпруг на Джулия — Орсино Орсини, охотно си бе затварял очите за аферата на деветнайсетгодишната си жена с шейсет и две годишния Родриго Борджия. Тя бе родила дъщеря — Лаура — но никой не знаеше дали е дете на Орсино или на Родриго. Родриго, макар и валенсианец, се бе издигнал в църковната йерархия и контролираше ватиканските финанси. В знак на благодарност бе настанил сочната си млада любовница в Чисто нова къща (която тя отдавна бе принудена да напусне) в удобна близост до Ватикана и бе назначил брат й Алесандро за кардинал. Другите кардинали го наричаха Кардинала на фустата за гърба му, но, разбира се, никога в присъствието на Родриго. Джулия получи прозвището Христовата невяста.

Ецио и Макиавели слязоха на земята на площада, на който се намираше сградата с апартамента на принцесата. С изключение на двама папски стражи, площадът беше безлюден. Върху раменете на туниките на войниците личеше гербът на семейство Дела Ровере — дъб с масивни корени и корона, над които бяха изобразени папската тиара и ключовете на свети Петър. Ецио позна мъжете — шест месеца по-рано носеха ливреи на Борджия. Сега времената се бяха променили и те го поздравиха и отдадоха чест.

— Проклетници! — прошепна Макиавели.

— Трябва им работа — каза Ецио. — Изненадан съм, че точно ти издребняваш.

— Хайде!

Нямаха предварителна уговорка и им отне известно време да убедят охраната на Фарнезе в мантии с герб, изобразяващ шест сини лилии на жълт фон, да ги пусне, но както Ецио бе научил, синьора Фарнезе си беше у дома. Тя ги прие в стая, не толкова пищна, колкото у Ваноца, но два пъти по-елегантна. На трийсет беше запазила както красотата на младостта, така и интелигентността, която я одухотворяваше. Макар да бяха неочаквани гости, тя нареди да им донесат Moscato и panpetati е mielati42.

Скоро стана ясно, че не знае нищо и не таи добри чувства към Борджия въпреки предишната си близост с развратното семейство (както ги наричаше Макиавели). Николо разбра, че е загърбила миналото, и когато с Ецио я попитаха за някогашното й приятелство с Лукреция, тя отговори само:

— Виждах добрата й страна. Мисля, че се поддаде на влиянието на тираничните си баща и брат. Слава Богу, че се отърва от тях. — Тя замълча. — Де да беше срещнала Пиетро Бембо по-рано. Те са сродни души. Той щеше да я отведе във Венеция и да я спаси от тъмната й страна.

— Виждате ли я още?

— Уви, Ферара е твърде далеч на север, а и аз съм много заета в Карбонано. Дори приятелствата умират, Ецио Аудиторе.

В ума му изплува образът на Катерина Сфорца, преди да успее да го пропъди. Божичко, как мисълта за нея разкъсваше сърцето му и досега!

Тръгнаха си в късния следобед. Наблюдаваха зорко за преследвачи, но не видяха никого.

— Най-добре да използваме Ябълката — повтори Макиавели.

— Това е първият ден. Остават още два. Трябва да се научим да се уповаваме на себе си и на собствения си ум, а не да разчитаме на дарове.

— Въпросът е належащ.

— Още една среща днес, Николо. После ще видим.

Портиерите пред входа на разкошното имение на принцеса Д’Албре настояваха, че не си е у дома. Но Ецио и Макиавели, нетърпеливи и изморени, влязоха силом и свариха Шарлот в салона. Принцесата се подготвяше за път. Огромни сандъци със скъпо бельо, книги и бижута бяха разпръснати из полупразната стая, а в ъгъла обърканата четиригодишна Луиз, единствената законна наследничка на Чезаре, си играеше с дървена кукла.

— Що за безочие! — възкликна блондинката със студено изражение, а в тъмнокафявите й очи проблеснаха гневни пламъчета.

— Действаме с благословията на папата — излъга Ецио. — Носим писмена заповед.

Протегна й празен свитък, от който висяха внушителни печати.

— Кучи синове! Нима смятате, че знам къде е затворен Чезаре? Не искам да го виждам повече и се моля прокълнатата му кръв да не е преминала във вените на невинната ми дъщеря.

— Търсим и Микелето — невъзмутимо вметна Макиавели.

— Този каталонски селянин! — просъска тя. — Откъде да знам къде е?

— Чезаре ти е казал как смята да избяга, ако го заловят — предположи Макиавели. — Разчитал е на теб.

— Така ли мислиш? Аз не смятам така! Може да се е доверил на някоя от десетките си любовници. Сигурно на онази, която го е заразила с венерическата болест.

— Ти…?

— Не съм го докосвала, откакто се появиха първите мехури, и той поне проявяваше благоприличие да страни от мен и да се валя в калта е курвите си. И да се сдобие с единайсет копелета. Аз поне съм чиста. Дъщеря ми също. Както виждаш, омитам се оттук. Франция е далеч по-добра държава от този пъкъл. Връщам се в Ла Мотфьойи.

— Не в Навара? — попита лукаво Макиавели.

— Разбирам, че ми поставяш капани. — Тя обърна студеното си скулесто лице към тях и Ецио забеляза, че красотата й се помрачава — или засилва — от вдлъбнатина по средата на брадичката й. — Не предпочитам да отида в тази провинция просто защото брат ми се е оженил за наследницата на трона и е станал крал.

— Верен ли е брат ти на Чезаре? — попита Ецио.

— Съмнявам се. Защо ми губите времето? Отидете и го попитайте!

— Навара е много далеч.

— Точно така. Затова ми се иска ти и мрачният ти приятел вече да сте на път за там. Късно е. Чака ме работа. Моля ви, вървете си.

— Пропилян ден — заяви Макиавели, когато закрачиха отново по улиците, където сенките вече се удължаваха.

— Не мисля. Разбрахме, че никой от близките на Чезаре не милее за него и не го закриля. — След кратко мълчание Ецио добави: — Жените, играли главна роля в живота му, го мразят до една. Дори Джулия не иска да си спомня за Родриго.

Макиавели сбърчи чело.

— Представи си да си в леглото с мъж, който може да ти е дядо.

— Е, тя е извлякла полза.

— Не разбрахме къде е Чезаре. Попитай Ябълката.

— Не. Още не. Трябва да се справим сами.

— Е — въздъхна Макиавели, — поне Бог ни е дарил с ясен ум.

В този момент един от шпионите му дотича до тях, останал без дъх. Беше дребен, плешив мъж със зорки очи и диво изражение.

— Бруно? — възкликна Макиавели изненадано и загрижено.

— Месер — заекна мъжът, — слава Богу, че ви открих.

— Какво има?

— Лакеите на Борджия! Изпратили са някого да ви проследи с месер Ецио…

— И?

— Разбрали са, че сте далеч, и са отвели Клаудия.

— Сестра ми! Господи! Как? — ахна Ецио.

— Била на площада пред базиликата „Свети Петър“. Знаете разнебитената дървена колонада, която папата иска да събори…?

— Карай по-накратко!

— Отвели са я… Тя давала указания на момичетата си как да се внедрят…

— Къде е сега?

— Имат скривалище в Прати — на изток от Ватикана. Там са я скрили.

Бруно бързо ги ориентира къде държат пленничката.

Ецио погледна Макиавели.

— Да вървим! — отсече.

— Открихме поне тях — каза Макиавели безизразно, както винаги, и двамата се впуснаха отново по покривите, докато стигнаха Тибър, където прекосиха Понте дела Ровере и забързаха към мястото, описано им от Бруно.

Паянтовата вила се намираше в северния край на пазарния площад в Прати. Изронената мазилка контрастираше с чисто новата, обкована с желязо врата. Решетките по прозорците изглеждаха наскоро подменени и боядисани.

Преди Макиавели да успее да го спре, Ецио се втурна към входа и захлопа силно.

Шпионката се открехна и зорко око се втренчи в тях. После, за тяхна изненада, вратата се отвори гладко върху добре смазаните си панти.

Озоваха се в пуст невзрачен двор. Който и да им бе отворил вратата — и затворил плътно зад тях — беше изчезнал. В трите стени около двора имаше врати. Онази срещу входа зееше и над нея се вееше окъсано знаме с черен бик на златно поле.

— В капан сме — лаконично отбеляза Макиавели. — Какви оръжия носиш?

Ецио му показа изпитаното скрито острие, сабята и камата. Николо имаше лек меч и стилета.

— Хайде, господа, добре дошли! — обади се безплътен глас откъм прозорец с изглед към двора някъде високо над отворената врата. — Имаме стока, която ще ви заинтересува.

— Папата знае къде сме — отговори на висок глас Макиавели. — Нямате шанс. Предайте се. Каузата, на която служите, е изгубена.

Отвърна му глух смях.

— Нима? Не мисля. Но влезте. Знаехме, че ще се хванете на въдицата. Бруно работи за нас от една година.

— Бруно?

— Предателството се предава с майчиното мляко и Бруно не е изключение. Поиска само малко повече пари, отколкото ти си му давал. Заслужи си ги. Успя да примами Клаудия, обещавайки й среща с един от английските кардинали. Те са двуличници, както всички англичани, и Клаудия се надяваше да го спечели за вашата кауза и да получи някаква информация. За жалост ужасен инцидент сполетя кардинал Шейкшафт — прегази го каруца и той умря на място. Ала сестра ти, Ецио, още е жива — почти — и съм сигурен, че копнее да те види.

— Спокойно! — прошепна Макиавели, когато срещна погледа на Ецио.

Кръвта на асасина кипеше. Цял ден се бе опитвал да открие леговището на привържениците на Борджия и накрая го отведоха право в него.

Заби пръсти в дланите си.

— Къде е тя, кучи синове! — изкрещя.

— Влезте.

Двамата асасини предпазливо пристъпиха към тъмния вход. Озоваха се в сумрачна стая, в чийто център се издигаше бюст на папа Александър VI от Адкиньоно (както Макиавели предположи). Грубите черти и гърбавият нос, — слабоволевата брадичка, плътните устни бяха като живи. Нямаше друга мебелировка и в стените имаше отново три врати. Само тази срещу входа беше отворена. Ецио и Макиавели тръгнаха към нея и попаднаха в нова мрачна стая с маса, върху която на лекьосана кърпа бяха подредени множество ръждясали хирургически инструменти, блещукащи на светлината на една-единствена свещ. На стола до нея седеше Клаудия, полуразсъблечена и завързана, с ръце в скута и насинено лице и гърди, със запушена уста.

Трима мъже пристъпиха от сенките в дъното на стаята. Ецио и Макиавели усещаха присъствието и на други, мъже и жени, зад тях и от двете си страни. Онези, които се виждаха в приглушената светлина, носеха вече износени униформи на Борджия и бяха въоръжени до зъби.

Очите на Клаудия му проговориха мълком. Тя успя да вдигне безименния си пръст с клеймото и да му покаже, че не се е предала въпреки мъченията. Както подобава на истински асасин. Защо се бе усъмнил в нея?

— Знаем какво изпитваш към семейството си — обади се предводителят им, петдесетинагодишен мъж с изпито лице, когото Ецио не разпозна. — Остави братята и баща си да умрат. Няма смисъл да безпокоим майка ти, защото тя и без това умира. Но ти предоставяме възможност да спасиш сестра си. Ако пожелаеш. Тя вече е в напреднала възраст и няма деца, та навярно ти е все едно.

Ецио се насили да се овладее.

— Какво искате?

— В замяна? Да напуснеш Рим. Защо не се върнеш в Монтериджони да го възродиш? Да се отдадеш на фермерство? Остави политическите игри на хората, които ги разбират.

Ецио се изплю.

— О, Боже! — възкликна кльощавият мъж.

Сграбчи Клаудия за косата, извади малък нож и поряза лявата й гърда.

Тя изпищя.

— Повредихме стоката, но съм сигурен, че ще се възстанови под нежните ти грижи.

— Ще си я взема и ще те убия! Бавно.

— Ецио Аудиторе! Предоставих ти възможност, а ти ме заплашваше. Но не си в позиция да заплашваш. Ако някой ще убива, това съм аз. Забрави Монтериджони — изтънчена дама като Клаудия несъмнено ще го възневиди. Съдбата ти е отредила да останеш тук, да умреш в тази стая.

Мъжете и жените от двете им страни пристъпиха по-близо с извадени саби.

— Казах ти, че сме в капан — обади се Макиавели.

— Поне открихме кучите синове! — отвърна Ецио и го погледна в очите. — Ето! — Подхвърли му шепа отровни стрелички. — Пусни ги в действие!

— Не ми каза, че си се подготвил.

— Не ме попита.

— Напротив.

— Млъквай!

Ецио зачака снишен приближаващите поддръжници на Борджия. Водачът им опря тънък нож в гърлото на Клаудия.

— Сега!

Асасините извадиха сабите си като един. А със свободните си ръце започнаха да изстрелват гибелните стрелички.

Лакеите на Борджия се скупчиха в ъгъла под напора на Макиавели, който сечеше и режеше със сабята и с камата си противниците, които се опитваха да му налитат, уповавайки се — напразно — на предимството на числеността.

Ецио целеше едно — да убие кльощавия мъж, преди да среже гърлото на Клаудия. Скочи напред и стисна мъжа за корема, но хлъзгав като змиорка, врагът му се шмугна встрани, без да изпуска жертвата си.

Ецио все пак успя да го събори на пода. Стисна дясната му ръка и насочи силом върха на тънкия му нож към собственото му гърло. Острието досегна югуларната вена.

— Имай милост! — избъбри мъжът. — Вярвах, че каузата, на която служа, е справедлива.

— Каква милост прояви ти към сестра ми? — попита Ецио. — Измет! С теб е свършено.

Не се наложи да изважда Скритото острие.

— Обещах ти бавна смърт — каза Ецио, насочвайки ножа към слабините на мъжа, — но ще бъда милостив. — Вдигна отново острието и разпори гърлото му. От устата на мъжа бликна кръв.

— Bastardo! — изгъргори той. — Микелето ще те убие!

— Почивай в мир — каза Ецио и остави главата му да се кил не назад.

За пръв път думите му прозвучаха неубедително.

Заобиколени от мъртвите си или гърчещи се в предсмъртна агония противници, Ецио и Макиавели бързо освободиха Клаудия от твърдите въжета, с които беше овързана.

Понесла беше жесток побой, но поне бяха пощадили честта й.

— О, Ецио…

— Добре ли си?

— Надявам се.

— Хайде. Да се махаме оттук.

— Полека…

— Разбира се.

Той я вдигна на ръце и последван от мрачния Макиавели, излезе в помръкващия ден.

— Е — каза Николо, — поне узнахме със сигурност, че Микелето е жив.

51

— Открихме Микелето — обяви Лисицата.

— Къде е? — нетърпеливо попита Ецио.

— Крие се в Цагароло на изток оттук.

— Да го пипнем тогава.

— Не прибързвай. Ще окаже съпротива. Разполага с войските на градовете в Романя, които все още са верни на Чезаре — предупреди го Лисицата.

— Няма значение.

— Трябва да се организираме.

— Да действаме тогава! Незабавно!

Същата вечер Ецио, Макиавели и Лисицата свикаха съвещание на остров Тибър. Бартоломео беше в Остия и наблюдаваше пристанището, а под грижите на болната си майка Клаудия се възстановяваше в „Разцъфналата роза“ след тежкото изпитание. Разполагаха с достатъчно крадци и доброволци, за да съберат армия от сто войници, способни да носят оръжие, та не се налагаше да търсят други подкрепления.

— Лагерува в старата гладиаторска школа Лудус Магнус с армия от около двеста и петдесет мъже.

— Какво ли е замислил? — зачуди се Ецио.

— Нямам представа. Да избяга, да се отправи на север с французите, кой знае?

— Каквито и да са плановете му, трябва да ги изкореним из основи.

Призори Ецио оглави конницата си. Препуснаха към близкия Цагароло и до залез-слънце обкръжиха лагера на Микелето. Ецио бе преметнал през рамо арбалета; не беше забравил и щита, и отровното острие. Не смяташе да поема рискове, макар да предпочиташе да залови Микелето жив.

Защитниците се съпротивляваха яростно, но в крайна сметка войската на Ецио удържа победа и разпръсна силите на Борджия, оглавявани от Микелето.

— Микелето да Корела — обяви Макиавели, — арестуваме те, за да не заплашваш нацията ни е кроежите си.

— Оковите няма да ме удържат — изръмжа Микелето. — Няма да удържат и господаря ми.

Отведоха го във вериги във Флоренция и го заключиха в градската тъмница, в същата килия, където бащата на Ецио бе прекарал последните си часове. Губернаторът на града Пиетро Содерини, неговият приятел и съветник Америго Веспучи и Макиавели го подложиха на разпит и мъчения, но не успяха да изтръгнат нито дума и го оставиха да гние в килията. Убиецът изглежда беше обезвреден завинаги.

Ецио се завърна в Рим.

— Знам, че си флорентинец по душа, Николо — каза му той на сбогуване, — но ще ми липсваш.

— Аз съм и асасин — отвърна Макиавели — и главният ми дълг е към Братството. Повикай ме, ако ти потрябвам, и ще дойда веднага в Рим. Освен това — добави мрачно — все още се надявам да успея да изтръгна сведения от този злодей.

— Желая ти късмет — каза Ецио, но се съмняваше, че ще съумеят да пречупят Микелето. Макар и изтъкан от злоба, той притежаваше силна воля.

52

Леонардо и Ецио разговаряха в ателието на Маестрото в Рим.

— Ецио, не бива да се безпокоиш за Микелето — успокои го Леонардо. — В Рим цари мир. Папата държи здраво юздите на властта. Подчини Романя. Той е и воин, и Божи човек и навярно в неговите ръце Италия най-сетне ще намери покой. И макар Испания да контролира Юга, Фердинанд и Изабела са ни приятели.

Ецио знаеше, че Леонардо намира удовлетворение в работата си. Папа Юлий го бе наел за военен инженер и той се беше заел с множество нови проекти, въпреки че понякога копнееше за обичния си Милано, който все още беше във френски ръце. В най-унилите си моменти се заричаше да замине за Амбоаз, където му предлагали всички удобства, когато пожелае. Повтаряше, че ще отпътува, щом изпълни поръчките на папа Юлий.

Колкото до Романя, мислите на Ецио често се завръщаха при Катерина Сфорца, към която още таеше любов. От нейно писмо научи, че се е впуснала в сърдечна афера с флорентинския посланик. Ецио знаеше, че в живота й продължава да цари хаос и въпреки подкрепата на Юлий собствените й поданици я принудиха да напусне Форли заради жестокостта, с която бе потушила бунта срещу необуздания си втори съпруг Джироламо Фео. Сега тя старееше в изгнание във Флоренция. Първите му писма до нея бяха гневни, после станаха обвинителни, накрая — умолителни, но тя не отговори на нито едно и най-сетне той се примири с мисълта, че го е използвала и повече няма да я види.

Така се стичат отношенията между мъжете и жените. Щастливите траят дълго, но често след раздялата близостта се превръща в пустош.

Ецио се чувстваше наскърбен и унизен, но не му оставаше време да се отдаде на униние. Поглъщаше го мисията да обедини Братството в Рим и най-вече да го държи нащрек.

— Смятам, че докато Микелето е жив, ще направи всичко възможно да избяга, да освободи Чезаре и да му помогне да възстанови влиянието си — заяви той.

Леонардо си имаше свои грижи покрай лекомисления си приятел Салаи и следеше разсеяно разсъжденията на стария си приятел.

— Никой не е успявал да се измъкне от флорентинската тъмница — каза той. — Не и от тези килии.

— Защо не го убият?

— Все още се надяват да научат нещо от него, но лично аз се съмнявам — отвърна Леонардо. — Във всеки случай с Борджия е свършено. Трябва да си отдъхнеш. Защо не вземеш клетата си сестра и не заминеш за Монтериджони?

— Тя се привърза към Рим и няма да поиска да живее в толкова затънтено място. А и новият дом на Братството е тук.

Ецио бе преживял още една загуба. Майка му Мария заболя и почина. След като я бе спасил от похитителите й, Клаудия предостави „Разцъфналата роза“ на папските шпиони, които използваха други момичета. Лисицата договори с венецианския си приятел Антонио да изпрати Роза — сега поостаряла и понаедряла, но все така пламенна като някогашното момиче, което Ецио познаваше — да стопанисва бордея.

Продължаваше да го гложди и неяснотата около Ябълката.

Толкова много неща се бяха променили, че когато папата повика Ецио за аудиенция във Ватикана, той се изненада от чутото.

— Заинтригуван съм от приспособлението ти — подхвана Юлий по същество, както винаги.

— Какво имате предвид, Ваше Светейшество?

Папата се усмихна.

— Недей да усукваш, драги Ецио. Имам си източници и те ми докладваха за нещо, което наричаш Ябълката. Преди няколко години си го открил под Сикстинската капела. Очевидно притежава огромна сила.

Ецио се замисли трескаво. Откъде бе научил Юдий за Ябълката? Леонардо ли му беше казал? Маестрото понякога се държеше невероятно наивно, а и на всяка цена се стремеше да си намери нов покровител.

— Сили от древния свят ми я повериха по начин, който се затруднявам да обясня. За да ни помогне. Така и стана, но се страхувам от могъществото й. Не мисля, че човешките ръце са готови да я приемат. Наричат я райската частица. Има и други — изгубени завинаги или скрити.

— Звучи много практично. Какво прави?

— Може да контролира човешките мисли и желания. Но това не е всичко — способна е да разкрие нечувани светове.

Юлий се замисли.

— Струва ми се, че ще ми свърши добра работа. Много добра наистина. Но в погрешни ръце може да бъде използвана срещу мен.

— Като Борджиите, когато се опитваха да се домогнат до абсолютна власт. За щастие Леонардо, на когото я бяха предоставили за проучване, не им издаде най-тъмните й тайни.

Папата потъна отново в размисъл.

— Тогава най-добре да я оставим у теб — рече най-сетне. — Щом ти е поверена от толкова могъщи сили, не е разумно да ти я отнемем… Струва ми се, че когато вече не ти е потребна, трябва да я скриеш на сигурно място и навярно, ако пожелаеш, да оставиш знак на наследниците ни — на своите потомци може би, способни да осъзнаят способностите й — за да послужи и на бъдещите поколения. Защото вярвам, Ецио Аудиторе, и може би Бог насочва мислите ми, че в наше време тя не бива да попада в ничии ръце освен в твоите. Сигурно някакво уникално качество или сетиво ти помага да се въздържаш да злоупотребяваш с нея.

Ецио се поклони безмълвно, но дълбоко в сърцето си оцени мъдростта на Юлий, с чието решение беше повече от съгласен.

— Между другото — каза Юлий, — приятелят на Леонардо… как му беше името?… Салаи?… не ми вдъхва доверие. Изглежда много лукав. Жалко, че Маестрото държи на него. Като изключим тази му слабост, той е безспорен гений. Знаеш ли, че ми изобрети някаква чудесна ризница срещу куршуми? Не разбирам откъде черпи идеи!

Ецио се замисли за щита от Кодекса, който Леонардо му бе изработил, и се подсмихна вътрешно. Досети се и кой е източникът, уведомил папата за Ябълката, и разбра, че Юлий го е разкрил преднамерено. За щастие Салаи беше по-скоро глупак, отколкото сплетник, но все пак се налагаше да го наблюдава и ако е необходимо, да го отстрани.

Не биваше да забравя, че прозвището „Салаи“ означава „дяволче“.

53

Скоро след аудиенцията с папата Ецио се върна в ателието на Леонардо, но не откри Салаи, а художникът отказваше да обсъжда темата. Беше изпратил Салаи в провинцията и никой не бе способен да го убеди да разкрие къде. Явно трябваше да възложи задачата на Лисицата и крадците му. Леонардо очевидно се чувстваше неловко. Дано се научеше занапред да си държи езика зад зъбите пред момчето, понеже знаеше какви неприятности може да му създаде асасинът. За щастие засега Леонардо беше по-скоро помощник, отколкото пречка, при това и добър приятел, и Ецио му разясни положението подробно. Но при повторна простъпка — е, никой не е незаменим.

Леонардо изгаряше от желание да се реваншира на Ецио.

— Мислех си за Чезаре — разпалено, както винаги, подхвана той.

— О?

— Всъщност се радвам, че дойде. Открих някого, с когото трябва да се срещнеш.

— Знае ли къде е Чезаре? — попита Ецио.

„Ако знае — помисли си той. — Микелето вече няма да ми създава грижи“. Ако ли не, обмисляше дори да помогне на Микелето да избяга от затвора — понеже познаваше добре тъмницата — и да го използва да го отведе при господаря си. Разбираше колко опасен е планът, но не искаше да използва Ябълката, освен в краен случай. Бремето да пази райската частица му натежаваше. Преследваха го странни сънища на несъществуващи страни, сгради и машини… Спомни си видението на крепостта, далечния замък в чужда земя. Той поне със сигурност беше от неговото време. Но къде ли се намираше?

Леонардо го изтръгна от размислите.

— Нямам представа дали знае къде е Чезаре. Но се казва Гаспар Торела и е бил негов личен лекар. Идеите му ме заинтригуваха. Да отидем ли да го видим?

— Всяка следа е полезна.

Доктор Торела ги прие в просторен кабинет, от чийто таван висяха билки, но и различни странни създания — сушени прилепи, разчленени тела на малки жаби и дори дребен крокодил. Торела беше съсухрен и попрегърбен, но по-млад, отколкото външният му вид подсказваше, движеше се енергично, почти като гущер, а очите зад очилата му светеха будно. И той беше испански изгнаник, но заради славата му на ненадминат специалист папата го бе пощадил — все пак беше учен и не се интересуваше от политика.

Интересуваше се и разговаряше надълго и нашироко за Новата болест.

— И бившият ми господар, и Родриго бяха заразени. Много е неприятна наистина в последните стадии. Според мен поразява разума и нищо чудно и Чезаре, и предишният папа да са били с помътен разсъдък. И двамата нямаха усет за мяра, а у Чезаре — където и да се намира в момента — този симптом навярно се е задълбочил.

— Имаш ли представа къде е?

— Възможно най-далеч, предполагам. И някъде, откъдето е невъзможно да избяга.

Ецио въздъхна. Това беше очевидно.

— Нарекох болестта morbus gallicus — френската болест — продължи въодушевено доктор Торела. — Дори сегашният папа боледува в начален стадий и аз го лекувам. Заразна е, разбира се. Смятаме, че са я донесли моряците на Колумб, както и на Веспучи преди седем-осем години, когато се върнаха от Новия свят.

— Защо тогава си я нарекъл Френската болест? — попита Леонардо.

— Е, не искам да обиждам италианците, а португалците и испанците са ни приятели. Но епидемията е избухнала първо сред френските войници в Неапол. Най-напред поразява гениталиите, после деформира ръцете, гърба и лицето, всъщност цялата глава. Лекувам я с живак — или настройка за пиене, или мехлем за втриване в кожата, но не мисля, че съм открил лек.

— Несъмнено звучи интересно — обади се Ецио. — Но ще убие ли Чезаре?

— Не знам.

— Значи трябва да го намеря.

— Удивително! — възкликна Леонардо, развълнуван от новите открития.

— Работя и върху друго — продължи Торела. — Още по-любопитно.

— И то е? — попита Маестрото.

— Че човешката памет може да се предава — запазва — от поколение на поколение по наследство. Като някои болести. Ще ми се да открия лек за morbus gallicus, но според мен ще ни преследва векове наред.

— Защо смяташ така? — попита Ецио, странно смутен от забележката на Торела за паметта, странстваща от поколение в поколение.

— Защото според мен се предава чрез секс, а човешкият род ще изчезне, ако се лишим от него.

Ецио изгуби търпение.

— Благодаря за отделеното време — каза той.

— Няма проблем — отвърна Торела. — И между другото, ако наистина искаш да откриеш бившия ми господар, няма да е зле да потърсиш в Испания.

— В Испания? Къде по-точно?

Докторът разпери ръце.

— Аз съм испанец. Като Чезаре. Защо да не го върнат у дома? Просто предположение. Съжалявам, че не съм по-конкретен.

„Ще търся игла в копа сено“, помисли си Ецио. Но все пак беше някаква отправна точка.

54

Ецио вече не пазеше в строга тайна квартирата си, но само малцина знаеха къде се намира. Един от тях беше Макиавели. В четири сутринта той разбуди асасина, тропайки силно и настойчиво по вратата.

— Николо! Какво правиш тук? — Ецио веднага застана нащрек като котка.

— Излязох глупак.

— Какво стана? Нали работеше във Флоренция? Защо се връщаш толкова скоро?

Усети, че се е случило нещо сериозно.

— Излязох глупак — повтори Макиавели.

— Разказвай!

— Настоявах самонадеяно Микелето да остане жив — въздъхна Макиавели. — В непристъпна килия. За да го разпитвам.

— Най-добре ми кажи какво стана.

— Той избяга! В навечерието на екзекуцията.

— От флорентинската тъмница? Как?

— През покрива. Поддръжници на Борджия се изкатерили през нощта и убили стражите. Свещеникът, който му дал последно причастие, симпатизирал на Борджия — днес ще изгори на кладата — и внесъл пила в килията. Микелето срязал само една решетка на прозореца. Едър мъж е, но успял да се измъкне и да се изкатери върху покрива. Знаеш колко е силен. Докато вдигнат тревога, се изпарил от града.

— Трябва да го открием и — Ецио замълча, осъзнал внезапно предимствата на злощастното стечение на обстоятелствата — и да видим накъде ще тръгне. Може да ни отведе при Чезаре. Той е предан до полуда, а без подкрепата на Борджия собствената му сила не струва пукната пара.

— Разпратил съм кавалеристи да го издирват из провинцията и да го заловят.

— Но много малобройни групи от привърженици на Борджия — като онези, които са го спасили — охотно ще го приютят.

— Мисля, че е в Рим. Затова дойдох тук.

— Защо в Рим?

— Проявихме самодоволство. И тук има поддръжници на Борджия. Ще ги използва да се добере до Остия и там ще се опита да наеме кораб.

— Бартоломео е в Остия; никой не може да му се изплъзне. Ще изпратя куриер да го предупреди.

— Но къде тогава ще отиде Микелето?

— Във Валенсия, къде другаде! В родния си град!

— Трябва да сме сигурни, Ецио. Да използваме Ябълката още сега. Може би тя ще ни насочи.

55

Ецио се обърна, оттегли се в спалнята и извади Ябълката от тайника й. Надяна ръкавици, извади я внимателно от кутията й и я остави върху масата. Съсредоточи се. Много бавно Ябълката засия, а после засвети по-ярко, обливайки стаята в студено сияние. По стената запробягваха образи — отначало мътни и неясни — и накрая се сляха в картина, която Ецио вече бе виждал.

— Странен далечен замък сред кафява безплодна земя. Много стар, с масивни крепостни стени, с четири високи кули и с непристъпна на вид наблюдателница в центъра — обясни той на Макиавели.

— Къде се намира? Какво ти каза Ябълката? — извика Макиавели от съседната стая.

— Може да е навсякъде — промърмори Ецио. — Съдейки по пейзажа, навярно в Сирия? Или… — внезапно го осени споменът за думите на доктор Торела — Испания! — изкрещя той на Макиавели. — Испания!

— Микелето не може да е там.

— Сигурен съм, че възнамерява да отиде.

— Но така или иначе, не знаем точното място. В Испания има стотици замъци и много приличат на този. Попитай пак Ябълката.

Но когато Ецио опита отново, картината не се промени — солидна крепост, издигната върху възвишение, поне тристагодишна, заобиколена от малък град. Видението бе едноцветно и всички къщи, крепостта и околностите бяха в почти неизменно кафяво, разнообразено само от едно цветно петно — ярък флаг на върха на наблюдателната кула.

Ецио присви очи и се взря в него.

Бяло знаме с неравен червен кръст под формата на Х.

Въодушевлението му нарасна.

— Военният флаг на крал Фердинанд и кралица Изабела!

— Виждаш флага им? — извика Макиавели от съседната стая с пресекващ от вълнение глас. — Добре. Значи знаем страната. Но все още не знаем в коя част. Или защо Ябълката ни показва това. Дали Микелето е на път за там? Попитай отново.

Видението избледня и отстъпи място на укрепен град, върху чиято цитадела се развяваше бял флаг с кръстосани червени вериги със запълнени с жълто брънки — знамето на Навара. Накрая се появи трета и последна картина — голямо, оживено пристанище с кораби, закотвени сред сияйното море, и тълпяща се край бреговете армия. Но местонахождението му оставаше загадка.

56

Всички бяха заели позиции. Куриери сновяха ежедневно между базите на Братството. Бартоломео бе започнал да се привързва към Остия, а Пантасилея я обожаваше. Антонио де Маджанис все още охраняваше цитаделата във Венеция. Клаудия се бе завърнала във Флоренция при старата си приятелка Паола, която стопанисваше луксозна къща на удоволствията, по чийто образец бе обновена „Разцъфналата роза“, а Лисицата и Роза бдяха в Рим.

Време беше Ецио и Макиавели да тръгнат на лов.

57

Леонардо посрещна с неохота Ецио и Макиавели, но в крайна сметка ги покани в ателието си.

— Трябва да ни помогнеш, Лео — каза Ецио без увъртания.

— Последния път не беше много доволен от мен.

— Салаи не биваше да казва никому за Ябълката.

— Напил се в една виночерпница и се разбъбрил, за да впечатли събеседниците си. Повечето така и не разбрали за какво говори, но шпионин на Юлий го чул. Салаи се разкайва искрено.

— Къде е сега? — попита Ецио.

Леонардо изопна рамене.

— Щом искате помощ, искам отплата.

— Каква отплата?

— Да го оставите на мира. Салаи значи много за мен, млад е, с течение на времето ще помъдрее.

— Той е нищожен плъх — каза Макиавели.

— Искате ли да ви помогна или не?

Ецио и Макиавели се спогледаха.

— Добре, Лео, но го дръж изкъсо, защото следващия път няма да сме толкова милостиви.

— Съгласен съм. А сега кажете за какво ви трябвам?

— Ябълката ни създава проблеми. Сякаш енергията й се е изчерпала. Заради някаква механична повреда навярно.

Леонардо поглади брада.

— Носите ли я?

Ецио му показа кутията.

— Ето я. — Извади я внимателно и я остави върху работната маса на Маестрото.

Той я огледа изпитателно.

— Всъщност не знам какво точно представлява — призна най-сетне. — Опасна е, загадъчна и много, много могъща, но сякаш само Ецио е способен да я контролира. Бог знае колко се мъчих, когато Чезаре ми я беше поверил навремето, но успявах само отчасти. — Той замълча. — Не, не мисля, че думата „механичен“ е приложима към този предмет. Ако не бях по-скоро учен, отколкото художник, бих казал, че притежава съзнание.

Ецио си спомни гласа, долетял от Ябълката. Ами ако Леонардо беше прав?

— Микелето е избягал — тревожно каза Ецио. — Трябва да го открием. Незабавно. Да хванем дирите му; преди да е станало късно.

— Какво планира според вас?

— Почти сигурни сме, че е решил да се върне в Испания и да освободи господаря си Чезаре, а после да завземат отново властта. Трябва да ги спрем — обясни Макиавели.

— А Ябълката?

— Показва ни замък. Сигурно е някъде в Испания, понеже над него се вее испанското знаме, но Ябълката не показва — не иска или не може — да уточни местоположението му. Видях и град с наварския флаг и пристанище с армия, която се готви да отплава оттам, но Ябълката отказва да покаже Микелето.

— Е — рече Леонардо. — Чезаре не я е настроил да заблуждава, защото никой не е толкова умен. Явно… как да се изразя… тя е решила да не съдейства.

— Но защо?

— Попитай я.

Ецио се съсредоточи отново и този път долови божествена музика, сладка и звънлива.

— Чувате ли? — попита приятелите си.

— Какво? — отвърнаха те.

На фона на музиката прозвуча гласът, който познаваше отпреди; „Ецио Аудиторе, справи се добре, но и аз изпълних ролята си в твоята мисия и сега трябва да ме върнеш. Отнеси ме в подземието под Капитолия и ме остави там, за да ме открият бъдещите членове на Братството. Ала побързай! После препусни незабавно за Неапол, откъдето Микелето се кани да отплава за Валенсия. Това е последният ми подарък за теб. Ти притежаваш достатъчно сила и по-нататък не съм ти необходима. Ще лежа в земята, докато потрябвам на бъдещите поколения, затова остави знак пред гробницата ми. Сбогом, менторе на Братството. Сбогом! Сбогом!“.

Ябълката помръкна и заприлича на стара кожена топка.

Ецио бързо предаде на приятелите си чутото.

— Неапол? Защо Неапол? — попита Леонардо.

— Защото е на испанска територия, където ние нямаме власт.

— И защото е разбрал — някак си — че Бартоломео наблюдава Остия — добави Ецио. — Да не губим нито миг! Хайде!

Здрачаваше се, когато Макиавели и Ецио, понесли Ябълката в кутията й, се спуснаха в катакомбите под Колизеума. Прекосиха страшните мрачни зали сред руините на Нероновия Златен дворец и вдигнали високо факли, се залутаха из лабиринта от тунели под древния римски форум към мястото в съседство с църквата „Сан Никола ин Карцере“. Откриха тайна врата в криптата и зад нея — тясна подземна зала със сводест таван, в центъра на която се издигаше постамент. Оставиха кутията с Ябълката върху него и се оттеглиха. Щом се затвори, вратата като по чудо изчезна, невидима дори за тях, но те знаеха къде се намира и изрисуваха около нея свещените тайни символи, които само член на Братството би разгадал. Същите символи начертаха през равни интервали но целия обратен път и още веднъж — до входа край Колизеума, откъдето излязоха.

Върнаха се при Леонардо, който настоя да ги придружи, и препуснаха бързо към Остия, откъдето наеха кораб за дългото плаване до Неапол. Пристигнаха на 24 юни 1505 година — четирийсет и шестия рожден ден на Ецио.

Не тръгнаха към оживения, сгушен сред хълмовете град, а останаха край здравите докове и заразпитваха моряци, търговци и пътници, суетящи се край рибарските си лодки, каравели, шхуни и баржи. Обиколиха бързо околните бордеи и ханове, но сякаш никой не знаеше отговора на въпроса им: „Виждали ли сте висок, слаб мъж с огромни ръце и белези по лицето да търси кораб за Валенсия?“.

След цял час се събраха на главния кей.

— Заминава за Валенсия. Безспорно — просъска Ецио.

— Ами ако грешиш? — вметна Леонардо. — Ако наемем кораб и отпътуваме за Валенсия, ще изгубим дни, дори седмици и нищо чудно да изгубим съвсем следите на Микелето.

— Прав си.

— Ябълката не те е излъгала. Бил е — или ако извадим късмет — е тук. Просто трябва да открием някого, който знае със сигурност.

Към тях приближи проститутка и им се усмихна.

— Нямаме време — отсече Макиавели.

Жената беше симпатична блондинка на около четирийсет — висока и стройна, с тъмнокафяви очи, дълги изящни крака, малки гърди, широки рамене и тесен ханш.

— Но ще намерите време за Микелето да Корела?

Ецио се обърна рязко към нея. Толкова приличаше на Катерина, че за миг му се зави свят.

— Какво знаеш?

— Колко давате? — с отработена категоричност попита тя; после професионалната усмивка се появи отново върху лицето й. — Казвам се Камила, между другото.

— Десет дуката.

— Двайсет.

— Двайсет! И цяла седмица да лежиш по гръб, няма да спечелиш толкова! — изръмжа Макиавели.

— Чаровник! Искате ли сведения или не? Виждам, че бързате.

— Петнайсет — каза Ецио и си извади кесията.

— Така е по-добре, скъпи.

— Първо информацията — отсече Макиавели, когато Камила протегна ръка за парите.

— Половината в предплата.

Ецио й подаде осем дуката.

— Щедър си! — похвали го жената. — Добре. Микелето беше тук вчера. Прекара с мен цялата нощ и никога не съм си изкарвала по-трудно парите. Беше пиян, жесток и си тръгна призори, без да плати. В колана му бяха затъкнати пистолет, сабя и грозна кама. Миришеше ужасно, но разбрах, че има пари, понеже се досетих какво ще направи и си взех дължимото от кесията му, когато най-сетне заспа. Телохранителите в бордея, разбира се, тръгнаха след него, но май се поуплашиха, понеже го следваха на разстояние.

— И? — попита Макиавели. — Дотук нищо не ни върши работа.

— Все пак не го изпуснали от поглед. Очевидно е наел кораб предишната вечер, понеже се качил в търговския „Мареа ди Алба“ и отплавал с прилива призори.

— Опиши го — каза Ецио.

— Големи, огромни ръце — душеше ме с тях, та няма как да не знам — счупен нос, белязано лице. Заради белезите устните му са разкривени, сякаш постоянно се хили. Не беше особено сладкодумен.

— Как узна името му?

— Попитах, да завържа разговор, и той ми каза — отговори простичко тя.

— И къде отиваше?

— Телохранителят познавал един моряк и го попитал, преди да отплават.

— Къде?

— Валенсия.

Валенсия. Микелето се връщаше в родния си град, който бе роден и на семейство Борджия.

Ецио й подаде още седем дуката.

— Ще те запомня — каза й. — Ще съжаляваш, ако си ни излъгала.

Вече преваляше пладне. Отне им още цял час да намерят бърза каравела и да договорят цената. Още два часа товариха кораба с провизии и го подготвяха за плаване. После се наложи да изчакат следващия прилив. Каравелата е побърза от търговски кораб, но вдигнаха платната едва в ранната привечер. И морето бе развълнувано, а вятърът — насрещен.

— Честит рожден ден, Ецио — поздрави го Леонардо.

58

И съдбата беше срещу тях. Корабът им плаваше добре, но морето беше неспокойно, а внезапни вихрушки заплитаха платната им. Надеждата да настигнат Микелето по вода се бе стопила отдавна, когато пет дни по-късно изтерзаната им каравела влезе в пристанището на Валенсия.

Градът процъфтяваше, но никой от тримата — Ецио, Леонардо и Макиавели — не го познаваше. Наскоро построената копринена борса съперничеше по великолепие на Часовниковата кула, Торес де Куарт и на Палау де ла Хенералитат. По онова време Валенсия беше могъщ каталонски град, едно от главните търговски пристанища на Средиземно море, но и пренаселен и хаотичен, гъмжащ от валенсианци, италианци, холандци, англичани и араби, създаващи вавилонско стълпотворение по улиците.

За щастие „Мареа ди Алба“ бе закотвена близо до каравелата и двамата капитани се оказаха приятели.

— Привет, Алберто!

— Привет, Филин!

— Трудно плаване? — попита Алберто, набит мъж около трийсетте, който наблюдаваше от кърмата как товарят кораба му с коприна и рядко, скъпо кафе за пътуването в обратна посока.

— Ужасно.

— Личи си по кораба ти. Но през следващата седмица морето ще е спокойно, а вятърът — благоприятен, та бързам да потегля възможно най-скоро.

— Аз няма да успея. Кога пристигна?

— Преди два дни.

Ецио пристъпи напред.

— А пътникът ти?

Алберто се изплю.

— Грубиян, но плати добре.

— Къде е сега?

— Тръгна си. Обикаляше из града, разпитваше, но тук го познават и има много приятели, колкото и да е странно. — Алберто се изплю пак. — Не е цвете за мирисане.

— Май беше по-добре да не идвам — прошепна Леонардо. — Насилието не ми е в природата.

— Знаеш ли къде е отседнал?

— Беше в „Лобо Солитарио“ — „Самотният вълк“. Попитай там.

Слязоха от кораба и поеха право към хана „Самотния вълк“, след като Алберто ги упъти и мрачно добави:

— Не е място за свестни хора.

— Защо мислиш, че сме такива? — попита Макиавели.

Алберто сви рамене.

Ецио огледа оживения кей. Зърна няколко съмнителни личности да ги следят и инстинктивно провери щита и Скритото острие. Метна торбата си през рамо, за да борави свободно със сабята и камата. Макиавели го забеляза и последва примера му, а Леонардо ги изгледа подозрително.

Поеха заедно из града, озъртайки се бдително, макар съмнителните субекти да бяха изчезнали.

— Да отседнем ли в същия хан? — попита Ецио. — Така най-лесно ще открием къде е Микелето.

Ханът се намираше на тясна уличка с високи сгради, която водеше началото си от една от най-оживените артерии. Беше ниска мрачна постройка в контраст с ярката свежест на града. Тъмната дървена врата зееше отворена, разкривайки сумрачната вътрешност. Ецио влезе пръв, Леонардо — неохотно — последен.

Тъкмо стигнаха средата на вестибюла с едва различима мебелировка и дълъг нисък тезгях, когато вратата се захлопна с трясък. Десетимата мъже, притаили се в сенките и вече привикнали със сумрака, изскочиха и се нахвърлиха с гърлени викове върху жертвите си. Ецио и Макиавели светкавично пуснаха торбите си й с плавно движение Николо измъкна и сабята, и камата си и се спусна към първия нападател. Остриетата проблясваха в тъмната зала, достатъчно голяма да осигури пространство за движение и на двете страни.

— Леонардо! — изкрещя Ецио. — Застани зад тезгяха и вземи това!

Подхвърли му сабята си, а Леонардо я улови, изпусна я и я вдигна — в рамките на една секунда. Ецио извади Скритото острие и прониза налетелия му противник в корема. Мъжът се олюля, стиснал раната, а между пръстите му избликна кръв. Макиавели междувременно се втурна напред, вдигнал високо сабята. С мълниеносна бързина я заби в гърлото на първия изпречил се на пътя му нападател и същевременно прокара камата по слабините на втори. Мъжът се строполи на пода с болезнен писък и се затърчи в мъки, опитвайки се напразно да спре кръвта с длани. Макиавели приближи, стрелна с поглед жертвата си и я смълча с един ритник.

Нападателите се отдръпнаха за малко, изненадани, че засадата им не сполучи, а и от жилавостта на враговете си, но после подновиха атаката с удвоени сили. Макиавели извика, когато някой му налетя гърбом и улучи дясната му ръка, но Ецио му се притече на помощ и заби кама право в лицето на нападателя.

В следващия миг огромен мъж, вонящ на затворнически сламеник и на застояла пот, го издебна изотзад и метна гарота около врата му. Дъхът на Ецио секна и той изпусна камата. Вдигна ръка да разхлаби въжето, стегнало гърлото му. С един скок Макиавели се озова до тях и прободе високия мъж, който изпищя от ненадейната болка, но асасинът беше пропуснал целта и мъжът го отблъсна. Гаротата обаче се изплъзна от ръцете му и Ецио успя да се освободи.

В сумрака не различаваха колко от нападателите им в черни мантии са оцелели, но провалът на ненадейната засада очевидно ги беше разколебал.

— Не отстъпвайте! — нареди неприятен дрезгав глас. — Петима срещу трима сме!

— Sancho dieron en el pecho! — изкрещя друг, когато Ецио заби тежката си кама в слабоватите гърди на трети, разрязвайки ги, сякаш коли пиле. — Четирима сме! Nos replegamos!43

— Не! — заповяда първият. — Aguantéis mentres que m’escapü.44

Мъжът говореше на каталонски. Високият, който се бе опитал да го удуши. И който още вонеше на затворническа килия. Микелето!

След секунди вратата към улицата зейна и се затвори отново. Силуетът на побягналия Микелето се очерта за миг на дневната светлина. Ецио се втурна след него, но един от тримата оцелели нападатели му препречи пътя, размахал ятаган към главата му. Ецио беше твърде близо, за да използва ефективно оръжията си. Хвърли се настрани и се претърколи извън обсега на ятагана. Мъжът обаче го бе стоварил толкова яростно, очаквайки острието да се забие в тяло, че ятаганът изписа дъга и спря в слабините му. Той изпусна оръжието с вой и се загърчи от болка, стиснал мъжката си чест в опит да спре фонтана от кръв.

Последните двама се сборичкаха кой да излезе пръв през вратата и единият успя. Макиавели обаче препъна втория, вече ранен в схватката, а Леонардо се хвърли върху него, за да не му позволи да стане. Когато стана ясно, че няма такава опасност, Маестрото се изправи, а Ецио коленичи и обърна падналия по гръб. Опря върха на Скритото острие в носа му и проговори:

— Аз съм Ецио Аудиторе, ментор на асасините. Кажи ми къде отиде господарят ти и ще се отнеса милостиво с теб.

— Никога! — изграчи онзи.

Ецио притисна по-силно Скритото острие, което поряза като с бръснач носа на мъжа.

— Кажи ми!

— Добре. Отива в Кастийо де ла Мота.

— Какво има там?

— Там държат Чезаре.

Ецио притисна още по-силно острието.

— Имай милост! Говоря истината, но вие няма да ни спрете! Борджиите ще се завърнат на власт и ще управляват Италия с желязна десница! Ще тръгнат на юг и ще съборят от трона мръсната испанска династия, а после ще завземат и кралствата Арагон и Кастилия.

— Откъде знаеш къде е Чезаре? Тайната е известна само на крал Фердинанд и приближените му и на папа Юлий и на съветниците му.

— Нима мислиш, че нямаме свои шпиони? Дори във Ватикана? Много добри шпиони. Този път по-добри от твоите.

С рязко движение мъжът вдигна дясната си ръка. В нея стискаше малък нож, който насочи към сърцето на Ецио. Асасинът обаче блокира удара с лявата си ръка и ножът се плъзна безобидно по щита и падна на пода.

— Да живее кралският род Борджия! — извика мъжът.

— Почивай в мир — каза Ецио.

— Добре дошли във Валенсия — промърмори Леонардо.

59

Ханът „Самотният вълк“ беше запуснат, но имаше що-годе удобни легла и понеже кървавата схватка на Ецио и приятелите му с поддръжниците на Борджия се проточи до късно, не им остана друг избор, освен да пренощуват тук. Откриха вино, вода и храна — хляб, лук и малко салам — и дори Леонардо бе твърде гладен, за да откаже скромната вечеря.

На другата сутрин Ецио се събуди рано, нетърпелив да намерят коне за пътуването. Капитан Филин беше край дока и наглеждаше как поправят пострадалия му кораб. Знаеше къде се намира крепостта Ла Мота и ги упъти, доколкото успя, как да стигнат дотам, но им предстоеше дълго и тежко пътуване, Филин им помогна и да се сдобият с коне, но подготовката продължи още два дни, понеже трябваше да си осигурят и провизии. Щяха да се движат на северозапад през кафявите възвишения на Централна Испания. Нямаха карти и щяха да пътуват от град на град, следвайки списъка с имена, който Филин им беше дал.

Напуснаха Валенсия и след неколкодневна изморителна езда с първата смяна коне — Леонардо се вайкаше горчиво — навлязоха сред красивите планини около малкия град Куенка. После се спуснаха в равната мадридска долина и прекосиха царствения град, където разбойници, опитали се да ги ограбят, намериха смъртта си на пътя. Оттам поеха на север към Сеговия, където пренощуваха у сенешала на кралица Изабела Кастилска.

Продължиха през открити поля, където ги нападнаха и едва не ги ограбиха мавърски разбойници, изплъзнали се някак си от тежкия юмрук на крал Фердинанд и оцелели дванадесет години в пустошта. Фердинанд, крал на Арагон, Сицилия, Неапол и Валенсия, беше основал Испанската инквизиция и бе подложил на гонения евреите — с тежки последствия за икономиката на нацията — чрез Великия си инквизитор, Томазо де Торкемада. Благодарение на брака с не по-малко противната Изабела той бе обединил Арагон и Кастилия и бе разчистил пътя за създаването на единна испанска нация. Фердинанд беше хвърлил око и на Навара, макар Ецио да се питаше дали кроежите на фанатичния крал няма да ударят на камък в тази държава, където Чезаре имаше силни семейни връзки като девер на френския й крал.

Борейки се с изтощението, те препускаха ли, препускаха, молейки се да пристигнат навреме, за да осуетят плана на Микелето. Въпреки бързината, с която се придвижваха обаче, не успяваха да стопят преднината му.

60

Микелето и малобройната му група поддръжници на Борджия спряха конете и се изправиха на стремената да огледат крепостта Ла Мота. Тя се възправяше над малкия град Медийна дел Кампо и бе построена да го охранява от маврите.

Микелето имаше остро зрение и дори от това разстояние забеляза червения шал, който Чезаре беше провесил през прозореца на килията си — най-високият в централната кула, който не се нуждаеше от решетки, понеже никой никога не бе успявал да избяга от Ла Мота. Ясно защо. Стените бяха издигнати през единайсети век от вещи в занаята каменоделци и каменните блокове бяха толкова умело споени, че повърхността им беше гладка като стъкло.

Добре, че бяха скроили плана с червения шал, иначе Микелето щеше да се затрудни да намери господаря си. Посредникът им — сержант на стражата в Ла Мота, спечелен преди време за каузата на Борджия във Валенсия, се оказа много полезен и след като го подкупиха, напълно предан.

Все пак нямаше да е лесно да изведат Чезаре. Пред вратата на килията му денонощно бдяха по двама швейцарски войници от отряда, нает от папа Юлий, всичките неподатливи и неподкупни. Затова затворникът не можеше да избяга по директния начин.

Микелето измери на око височината на централната кула. Влезеха ли в крепостта, им предстоеше да изкачат непристъпна стена до килия на сто и четирийсет стъпки над земята. И тази възможност отпадаше. Микелето се замисли. Беше мъж на действието, шлифован убиец, но не и разсъдлив стратег. Размишленията му го отведоха до основния инструмент на занаята му — въжето.

— Да приближим още малко — каза той на спътниците си.

Бяха облечени в ловни костюми вместо в обичайните черни мантии, за да не събуждат подозрения. Придружаваха го десет мъже и всеки носеше — като част от стандартната екипировка — по едно дълго въже.

— Не бива да приближаваме много — предупреди го лейтенантът му. — Иначе стражите по бойниците ще ни забележат.

— И какво ще видят? Ловна дружина, дошла в Медина да се снабди с провизии. Не бой се, Джироламо.

При тази забележка идея осени Микелето и той продължи:

— Ще отидем право в града.

Яздиха около половин час, през който Микелето беше по-мълчалив от обикновено, а по челото му се изписваха дълбоки бръчки. Когато стигнаха стените на града, лицето му се разведри.

— Спрете — нареди.

Послушаха го и той ги огледа. Най-младият — осемнайсетгодишният Лука — беше голобрад и чипонос. Макар и закоравял убиец, имаше невинно херувимско изражение.

— Извадете въжетата си и ги премерете.

Така и сториха. Всяко въже бе дълго по дванайсет стъпки — общо сто и двайсет, завързани здраво едно за друго. С въжето на Микелето ставаха сто и трийсет. На Чезаре щеше да му се наложи да прелети последните десетина, но това беше дреболия.

Следващият проблем бе да се достави въжето на Чезаре. За това щеше да се наложи да се свържат с наемника си — сержанта на стражата Хуан, което нямаше да ги затрудни, понеже знаеха периметъра на Хуан и часовете, през които патрулира. Тази задача Микелето щеше да възложи на Лука, понеже с невинния си вид щеше да привлече най-малко внимание; останалите от групата, макар и облечени като ловци, приличаха на това, което бяха — закоравели убийци. Хуан трябваше да осребри услугата, но Микелето носеше фонд за спешни случаи от двеста и петдесет дукат. И една десета щяха да стигнат. За цялата работа.

Хуан трябваше да се добере до килията на Чезаре и да му предаде въжето — швейцарските войници нямаше да го заподозрат. Микелето обмисли дали да не го снабди с фалшиво писмо до Чезаре с мним официален печат като прикритие.

Външната стена беше масивна и щом Чезаре се спуснеше по кулата, трябваше да пресече вътрешния двор и да излезе — някак си — през единствената порта.

Единственото предимство на Ла Мота беше, че основната й функция сега беше да охранява самотния си затворник.

Първоначалната й роля бе да отблъсква атаките на маврите, но тази заплаха отдавна не съществуваше и масивната цитадела служеше само за затвор на Чезаре. Микелето знаеше от Хуан, че работата не изисква никакви усилия.

От време на време носеха на Чезаре чисти дрехи и Микелето обмисли дали Хуан да не организира „доставка на облекло“ за него, за да заблуди стражите. Друго не му хрумваше, освен да нахлуят силом в крепостта и да освободят господаря си.

— Лука — рече най-сетне той, — ще ти възложа задача.

Хуан поиска петдесет дуката за услугата, а Микелето се спазари за четирийсет, макар да не губи много време в уговорки. Лука отиде и се върна три пъти, докато уреди всичко, но накрая докладва:

— Готово. Ще му даде въжето и войнишка униформа, когато придружава мъжа, който носи вечерята на Чезаре в шест. Хуан ще охранява задната порта от полунощ до шест сутринта. От крепостта до града се стига за пет минути пешком.

Новата болест бе поразила левия крак на Чезаре и го измъчваха болки, но поносими, и той само накуцваше леко. В два след полунощ надяна войнишката униформа, завърза здраво края на въжето за напречната греда на прозореца на килията и внимателно го спусна надолу в мрака. После прекрачи през перваза със здравия си крак, прехвърли и другия и стисна въжето. Плувнал в пот въпреки нощния хлад, той се заспуска предпазливо, докато глезените му усетиха края на въжето. Скочи и усети как болка преряза левия му крак, когато се приземи, но я преодоля и закуцука през пустия вътрешен двор и през външния, където сънливите стражи не му обърнаха никакво внимание, мислейки го за свой другар.

На портата обаче го спряха и сърцето му подскочи, но Хуан му се притече на помощ.

— Няма проблем. Аз ще го заведа в стражевата кула.

Какво ставаше? Свободата беше толкова близо и същевременно толкова далеч…

— Не се бой — прошепна му Хуан.

Двама войници спяха в стражевата кула. Хуан срита единия.

— Събуди се, Доминго! Този тук има заповед да отиде в града. Забравили са да поръчат сено за конюшнята и искат да им го доставят, преди да стане време за сутрешния патрул. Отведи го при портата, обясни на стражите там и му отворете.

— Да, сър!

Чезаре последва войника през задната порта, която залостиха плътно след тях, и закуцука по огрения от лунните лъчи път към града. С каква наслада попиваше хладния нощен въздух след толкова време. Хвърлиха го в затвора през 1504-та, но сега беше свободен. Беше едва на трийсет, щеше да си върне изгубеното и да отмъсти на враговете си, особено на Братството на асасините, така, че чистките на Катерина Сфорца във Форли да приличат на детска игричка.

Чу и усети миризмата на конете, очакващи го на уреченото място. Слава Богу, че Микелето му беше останал верен. После ги видя — всички до един — притаени в сенките на църквата. Бяха му подготвили красив черен жребец. Микелето скочи от седлото и му помогна да го яхне.

— Добре дошъл отново при нас, Ваше Сиятелство — каза му той. — Да побързаме! Онзи кучи син, асасинът Ецио Аудиторе, ни следва по петите.

Чезаре не каза нищо. Обмисляше най-бавната смърт, на която щеше да подложи асасина.

— Вече съм подготвил нещата във Валенсия — продължи Микелето.

— Добре.

Препуснаха на югоизток в нощта.

61

— Избягал е?

Обзет от лоши предчувствия, Ецио бе прекосил последните километри до Ла Мота, без да щади нито себе си, нито спътниците си, нито конете.

— След повече от две години? Как?

— Обмислили са го старателно, синьоре — отвърна злочестият лейтенант на крепостта, закръглен мъж на шейсет с много червен нос. — Провеждаме официално разследване.

— И какво открихте?

— Засега…

Но Ецио не го слушаше. Оглеждаше Ла Мота. Замъкът изглеждаше точно както го бе описала Ябълката. И тази мисъл му припомни друго видение — армията, събираща се край оживено пристанище… Валенсианското пристанище!

Главата му се замая.

Трябваше да се върнат на брега възможно най-бързо. Друг начин нямаше.

— Дайте ми нови коне! — изкрещя той.

— Но, синьоре…

Макиавели и Леонардо се спогледаха.

— Ецио, колкото и да е спешна задачата ни, трябва да отдъхнем поне един ден — обади се Макиавели.

— Една седмица — простена Леонардо.

В крайна сметка се забавиха, защото Маестрото се бе разболял. Беше изтощен и Италия му липсваше много. Ецио се изкушаваше да тръгне без него, но Макиавели го посъветва да потърпи.

— Той ни е приятел. За да съберат армия и флота, им трябват поне два месеца.

Ецио отстъпи.

Бъдещето щеше да докаже правотата му, както и неоценимостта на Леонардо.

62

След месец Ецио и другарите му се завърнаха във Валенсия. Градът приличаше на разбунен мравуняк. Макиавели бе подценил скоростта, с която се развиваха събитията в богатия град.

Мъжете се събираха тайно и край Валенсия вече лагеруваха поне хиляда войници. Борджия предлагаше на наемниците щедри възнаграждения и мълвата се бе разнесла бързо. Млади доброволци се стичаха чак от Барселона и Мадрид и от всички краища на провинциите Мурсия и Ла Манча. С пари на Борджия се строеше флота от петнайсетина бързи военни кораби с половин дузина по-малки, които да ги охраняват.

— Е, и без Ябълката е ясно какво възнамерява нашият стар приятел Чезаре — заяви Макиавели.

— Прав си. Не му трябва огромна армия, за да завземе Неапол, а разположи ли се там, ще наеме още войници. Иска да подчини Кралство Непол, а после и цяла Италия.

— Как смятат Фердинанд и Изабела да отвърнат на удара? — попита Макиавели.

— Сигурно подготвят армия. Ще ги помолим за помощ.

— Ще отнеме много време войската им да пристигне от Мадрид. Местният гарнизон явно е обезвреден. Но си личи, че Чезаре бърза.

— Може и да не се наложи — обади се Леонардо.

— Какво имаш предвид?

— Бомби.

— Бомби? — учуди се Макиавели.

— Малки бомби, но достатъчно мощни да потопят кораб, да речем, или да разрушат лагер.

— Е, щом са толкова ефикасни… Какво ти трябва, за да ги направиш? — попита Ецио.

— Сяра, въглища и калиев нитрат. И стомана. Много тънки листове. Гъвкави. Ще ми трябва и малко ателие и пещ.

Отне им известно време, но за тяхно щастие корабът на капитан Алберто — „Мареа ди Алба“ — беше закотвен на обичайния си док. Той им махна приятелски за поздрав.

— Привет отново! Онези мъже, които ви споменах… дето не бяха свестни хора… Чухте ли за схватката в „Самотния вълк“ малко след като пристигнахте?

Ецио се усмихна и му каза какво им трябва.

— Хмм… Познавам един човек тук, който може да ви помогне.

— Кога се връщаш в Италия? — попита го Леонардо.

— Докарах товар грапа, а обратно ще превозя коприна. След два-три дни. Защо?

— По-късно ще ти кажа.

— Ще уредиш ли да ни доставят бързо необходимото? — попита Ецио, ненадейно обзет от мрачно предчувствие, макар да не винеше Леонардо, че иска да си тръгне.

— Непременно!

Алберто удържа дадената дума, след няколко часа всичко беше готово и Леонардо се залови за работа.

— Колко време ти трябва? — попита Макиавели.

— Два дни, понеже нямам помощници. Материалът е достатъчен за двайсет, може би двайсет и една бомби. По десет на всеки.

— По седем — поправи го Ецио.

— Не, приятелю. По десет — за теб и за Николо. Мен ме отпиши.

След два дни бомбите бяха готови. На вид приличаха на грейпфрут, облицован със стомана и със скоба на върха.

— Как действат?

Леонардо се усмихна гордо.

— Перваш скобата — всъщност по-скоро е лост — и броиш до три. После я мяташ към целта. Всяка може да убие двайсет души и ако улучиш на точното място, да извади от строя кораб, дори да го потопи. — Той замълча. — Жалко, че не разполагаме с време да построим подводница.

— Какво?

— Няма значение. Просто я хвърляте, след като преброите до три. Не я задържайте повече, за да не се разлетите на парчета. — Леонардо стана. — А сега сбогом и успех!

— Какво?

Маестрото се усмихна тъжно.

— Испания ми дойде до гуша. Уговорих се да пътувам с Алберто. Той отплава с прилива този следобед. Ще се видим в Рим, ако успеете.

Ецио и Макиавели се спогледаха. После със сериозни лица прегърнаха Леонардо.

— Благодаря ти, приятелю — каза Ецио.

— За мен беше чест.

— Слава Богу, че не направи тези неща за Чезаре — каза Макиавели.

Когато Леонардо си тръгна, те прибраха внимателно бомбите — по десет на всеки — в памучни торби, които метнаха през рамо.

— Ти поемаш войниците в лагера, аз — пристанището — каза Ецио.

Макиавели кимна мрачно.

— Когато приключим, ще се срещнем на ъгъла на улицата, където се намира „Самотният вълк“ — добави Ецио. — Предполагам, че Чезаре го използва като команден център. Всеем ли хаос, ще свика там приближените си на съвещание. Ще се опитаме да ги издебнем в засада, преди да избягат отново.

— За пръв път съм съгласен с догадката ти — усмихна се Макиавели. — Чезаре е толкова самонадеян, че едва ли се е сетил да потърси друго скривалище. А и ханът е по-незабележим от някое имение.

— Късмет, приятелю!

— Късмет и на двама ни.

Те се ръкуваха и се разделиха, готови да изпълнят мисията си.

Ецио реши да обезвреди първо големите военни кораби. Смеси се с тълпата на пристанището, застана на кея и си избра цел. Извади първата бомба, борейки се с коварното съмнение, че няма да проработи. Припомни си да не се бави, отметна скобата, преброи до три и я хвърли.

Целеше се отблизо и улучи с гибелна точност. Бомбата се приземи с трополене в трюма на кораба. Няколко секунди не последва нищо и Ецио изруга наум — ами ако планът им се провали? — но в същия миг прозвуча могъща експлозия, мачтата на кораба падна с трясък и към небето полетяха разломени дъски.

Сред последвалия хаос Ецио се стрелна по кея, избра нов кораб и хвърли втората бомба. На няколко пъти след първия взрив последва по-могъщ, понеже на някои съдове вече бяха складирани бурета с барут. Кораб, натоварен с барут, унищожи съседните два.

Един по един Ецио порази дванадесет кораба, но хаосът и паниката, които предизвика, също не бяха за подценяване. В далечината ехтяха експлозии, крясъци и викове — Макиавели също си вършеше работата.

Ецио се запъти към мястото на срещата, молейки се приятелят му да е оцелял.

Във Валенсия цареше смут, но проправяйки си път през потока от хора, Ецио стигна уреченото място за десет минути. Макиавели го нямаше, но не му се наложи да чака дълго. Пораздърпан и с почерняло лице, приятелят му асасин се появи тичешком.

— Бог да благослови Леонардо да Винчи! — възкликна той.

— Успя ли?

— За пръв път виждам такава бъркотия — каза Макиавели. — Оцелелите си плюха тутакси на петите. След това, което ги сполетя, несъмнено ще предпочетат плуга пред сабята.

— Добре! Но ни чака още работа.

Тръгнаха по тясната уличка и застанаха пред вратата на „Самотния вълк“. Този път беше затворена. Тихо като котки се изкатериха на покрива. Сградата беше едноетажна, по-голяма, отколкото подсказваше фасадата й, и на върха на отвесния покрив имаше отворен тавански прозорец. Приближиха до него и надзърнаха вътре.

В стаята имаше двама души — Микелето стоеше до масата, а срещу него седеше Чезаре Борджия. Някога красивото му лице, сега обезобразено от Новата болест, беше побеляло от гняв.

— Провалиха плановете ми! Проклети асасини! Защо не ги уби? Защо ме предаде?

— Ваше Сиятелство, аз… — Микелето го погледна като бито псе.

— Трябва да бягам. Ще отида във Виана в Навара, близо до границата. Нека се опитат да ме хванат тогава! Няма да чакам тук хората на Фердинанд да дойдат и да ме заключат пак в Ла Мота. Деверът ми е крал на Навара. Сигурен съм, че ще ми помогне.

— Аз ще ти помогна, както винаги съм ти помагал. Само ми позволи да те придружа.

Чезаре сви жестоките си устни.

— Измъкна ме от Ла Мота, вярно, и ми вдъхна надежди. Но виж докъде ме докара!

— Господарю, всичките ми хора са мъртви. Направих всичко възможно.

— И се провали!

Микелето пребледня.

— Така ли ми се отплащаш? За всичките години предана служба?

— Махай се от очите ми, куче! Свободен си! Върви да умреш в някоя канавка.

С яростен вик Микелето се хвърли към Чезаре, а огромните му ръце се протегнаха, готови да се сключат около гърлото на бившия му господар. Но така и не стигнаха до него. Със светкавична скорост Чезаре измъкна единия от двата пистолета, затъкнати в колана му, и стреля.

От лицето на Микелето не остана и помен, а тялото му рухна върху масата. Чезаре отскочи назад, за да не го изпръска кръвта.

Ецио бе отстъпил назад, за да не го забележат, но чу всичко и се накани да скочи от покрива и да причака Чезаре пред входа. Макиавели обаче се бе навел напред, за да наблюдава ужасната сцена, и без да иска, ритна една керемида, предупреждавайки Чезаре.

Той вдигна поглед и извади втория си пистолет. Макиавели не успя да се отдръпне навреме. Чезаре стреля и го рани в рамото, раздробявайки ключицата му. После побягна.

Ецио понечи да хукне след него, но само за секунда. Беше чул Чезаре да казва, че смята да замине за Виана. Щеше да го последва, но първо трябваше да се погрижи за ранения си приятел.

Макиавели сипеше извинения, докато Ецио му помагаше да слезе от покрива. Поне можеше да ходи, но раната беше тежка.

Щом стигнаха главната улица, Ецио спря насила един минувач сред разбуненото множество.

— Трябва ми лекар — настоя той. — Къде има кабинет?

— Мнозина се нуждаят от лекар! — отвърна мъжът.

Ецио го раздруса.

— Приятелят ми е тежко ранен. Къде да намеря лекар? Казвай!

— Пусни ме! Пробвай при доктор Акоста. Кабинетът му е малко по-надолу по улицата. Отвън има табела.

Ецио улови полуприпадналия Макиавели. Свали шала на туниката си и превърза що-годе раната. Николо губеше много кръв.

Щом погледна раната, доктор Акоста нареди на Макиавели да седне. Извади шише спирт и тампони и внимателно я почисти.

— Куршумът е минал право през рамото — обясни той на развален италиански. — Поне не се налага да го вадя. И раната е малка. Но ще трябва да наместим ключицата. Надявам се, че не възнамерявате да пътувате скоро?

Ецио и приятелят му се спогледаха.

— Пак излязох глупак — насили се да се усмихне Макиавели.

— Стига, Николо.

— Върви! Открий го. Аз ще се оправя.

— Може да остане при мен. Ще го настаня в пристройката — каза Акоста. — И когато се излекува, ще ти го изпратя.

— След колко време?

— Може би две седмици. Или повече.

— Ще се видим в Рим — обеща Макиавели.

— Добре — отвърна Ецио. — Пази се, приятелю.

— Убий го и заради мен — каза Макиавели. — Въпреки че поне ни спести неприятностите с Микелето.