IV: S МИНУС 6.5 МЕСЕЦА

МАРИАН

Джина не се върна от Бруклин с последния курс на подводницата за деня. Мариан повтаряше изследването на цяла партида намножаване на ДНК, която по някакъв начин беше замърсена. Еван отиде да вземе пощата и новинарските бюлетини. Когато се върна в лабораторията, където Мариан ругаеше пред една редица стъкленици, той нетипично сложи двете си ръце на раменете й. Тя го погледна в очите.

— Какво има? Кажи ми веднага.

— Джина е мъртва.

Тя сложи ръка на лабораторната маса, за да спре треперенето си.

— Как?

— Тълпа. Били страшно добре въоръжени, нещо като малка армия. Бунтуващи се срещу края на света.

— Джина била ли е… тя…?

— Куршум, много бързо. Не е страдала, Мариан. Искаш ли да пийнеш нещо? Имам доста добро уиски.

— Не. Благодаря ти, но не.

Джина. Мариан много ясно си я представи, сякаш все още стоеше в лабораторията със смачканата бяла престилка, която продължаваше да носи, макар че никой друг вече не носеше престилка. Представи си черната й коса, с няколко бели косъма тук-там, спокойното й, свежо лице. Енергична, приятна, компетентна… Какво друго? Мариан не познаваше Джина много добре. В същия миг се запита дали изобщо познава някого истински. Две от децата й я озадачаваха: Елизабет с ендемичния си гняв, Ноа с безцелното си съществуване. Дали някога изобщо е познавала Кайл, човекът отвъд чаровната и лъжлива външност, отвъд алкохолизма? Еван държеше личния си живот недостъпен и тя беше допуснала, че причината е неговата британска сдържаност, но може би знаеше толкова малко за него поради своите ограничения, не неговите. С всички други на борда на Мисията, както и в университета, тя обменяше само научна информация или безсмислени любезности. Не беше виждала брат си, с когото не беше близка, от две години. Последното й истинско женско приятелство беше отпреди десетилетие.

Тези мисли й се сториха странни, плашещи. Зарадва се, когато Еван каза:

— Къде е Макс? Аз ще му съобщя за Джина.

— Легна си, защото е настинал. Може да почакаш до сутринта. Какво е това?

Еван й подаде писмо, адресирано на ръка. Тя разкъса плика.

— От Райън. Бебето се е родило един месец по-рано, но е добре, както и тя. Два килограма и осемстотин грама. Кръстили са го Джейсън Уилям Дженър.

— Поздравления, вече си нана.

— Какво съм?

— Баба — отговори той и я целуна по бузата.

Тя се притисна към него безстрастно, поради внезапната нужда да изпита простото удоволствие от допир с човек. Еван миришеше на мокра вълна и някакъв свеж, ментов лосион. Той я потупа по гърба.

— Какво е това сега?

— Съжалявам, аз…

— Недей да съжаляваш — каза той и я притискаше към себе си, докато тя пожела да се отдръпне.

— Мисля, че ще напиша писмо до родителите на Джина.

— Да, това ще е добре.

— Искам те да разберат… — Да разберат какво? Че понякога човек губи детето си и причините невинаги са логични. Но в случая причината беше логична, нали? Джина умря, защото беше на борда на Мисията, умря в резултат на работата, която вършеше, а в момента това беше най-важната работа в целия свят.

Изведнъж в главата й изникна спомен за петнайсетгодишния Ноа, който й крещи: „Ти никога не си вкъщи. Интересуваш се само от работата си!”, а тя, като толкова много други измъчени родители, му крещи в отговор: „Ако не беше работата ми, всички щяхме да гладуваме!”

Но когато децата й пораснаха и тя можеше да работи колкото иска или колкото трябва, те ужасно й липсваха. Липсваше й забързаният шофьорски график — Трябва да бъда при Дженифър в осем! и Футболните тренировки се преместиха с един час напред в събота! Липсваха й тяхната електроника, мобилните телефони, айподове и таблети, включени във всички контакти на старата къща, които все не достигаха. Липсваше й пъстроцветното им пране в мазето, червените футболни фланели на Райън и белите джинси на Елизабет, катастрофално боядисани в розово, жълто-черното костюмче на бръмбар за участието на Ноа в пиесата от втори клас. Всичко си е отишло. Когато децата са малки, се тревожиш, че могат да умрат и да ги изгубиш, а после порастват и накрая и без това губиш децата, които те са били.

Мариан подръпна кожата на лицето си и се подготви да пише на родителите на Джина.

НОА

Те сега бяха трима. Ноа Дженър, Джаки Йънг, Оливър Пардо. Но само Ноа се подлагаше на промяната.

Този следобед се бяха излегнали в Светската градина на Мисията, където таванът като че ли беше отворен към извънземното небе. Странната оранжева топка, по-голяма от Сол, но все пак излъчваща по-малко светлина, пръскаше мъгливи лъчи над тримата земни. Растенията в градината бяха с тъмни цветове („За да събират колкото е възможно повече светлина”, беше казал Мийхао;), сочни тъмнозелени листа, борчета и аспарагуси. Вода се стичаше по камъни или се спускаше от високо на тънки струйки. Топлината проникваше в Ноа през енергийния щит и той се чувстваше лек на земята с по-ниска гравитация. Някакво цвете наблизо излъчваше странен, силен, омайващ аромат, разнасян от лекия бриз.

Джаки, енергична и изключително интелигентна магистрантка, беше избрала да се премести в извънземната част на Мисията, за да провежда научно изследване. Тя откровено каза и на земните, и на денебците, че няма намерение да остане и ще си отиде, щом събере уникалните данни за денебската култура, с които да осигури академичната си кариера. Смит й отговори, че няма проблем, че тя е от клана и е добре дошла да остане колкото желае. Ноа се чудеше как мисли да прави академична кариера, след като споровият облак удари Земята.

Оливър Пардо щеше да получи ролята на гийк от всеки кастинг режисьор без въображение. Той беше дебел, с добри компютърни умения, фен на супергероите. Цитираше неизвестни научнофантастични романи отпреди шейсет години и постоянно рисуваше картини на момичета в невероятни костюми, убиващи дракони или ледени гиганти. Несръчен в общуването, той все пак беше мил и добродушен, а Ноа предпочиташе неговата компания пред тази на Джаки, която задаваше прекалено много въпроси.

— Защо? — попита тя.

— Защо какво? — отвърна Ноа, макар че много добре знаеше какво има предвид тя. Той се отпусна назад върху удобния мъх и затвори очи.

— Защо се подлагаш на този мъчителен режим с инжекции, само и само да свалиш енергийния щит?

— Не са инжекции — каза Ноа. Каквото и да правеха денебците с него, то ставаше с помощта на лепенки, когато беше без енергийния си щит и в изолационна камера. Това се случваше веднъж седмично от известно време насам. След терапията му се гадеше и му се виеше свят, а понякога имаше и диария, но винаги беше приповдигнат. Оставаше му още само един сеанс.

— Инжекции или каквото и да са, защо го правиш? — попита Джаки.

Оливър вдигна глава от рисунката си на варварско момиче, което язди лъв.

— Не е ли очевидно?

— За мен не е — отговори Джаки.

— Ноа иска да стане извънземен — каза Оливър.

— Не — каза Ноа. — Аз бях извънземен. Сега ставам… не такъв.

Изпълненият със съжаление поглед на Джаки казваше: Ти трябва да се лекуваш. Оливър защрихова гривата на лъва. Ноа се зачуди защо сред всички земни хора от митохондриален L7 хаплотип му се бяха паднали тези двамата. Той стана и каза:

— Отивам да уча.

— Бих искала да говоря така свободно светски като теб — каза Джаки. — Щеше много да ми помогне в работата.

Ами тогава, учи. Но Ноа знаеше, че тя няма да учи, поне не като него. Тя искаше бързо да събере шокиращи данни, а не… каквото искаше той.

Да стане извънземен. Оливър беше по-точен, отколкото повърхностния отговор на Ноа. От друга страна, Ноа също беше прав, макар това да беше нещо, което не можеше да обясни на никой друг, най-малко от всички на майка си. Която трябваше да посети тази сутрин, защото тя не можеше да дойде при него.

Ноа изведнъж установи, че няма да отиде на срещата. Макар да потръпваше при мисълта, че ще причини болка на Мариан, той нямаше да излезе от сектор Свят на Мисията. Нито сега, нито когато и да е. Не можеше да си обясни това чувство, което беше толкова силно, че сякаш изпълваше цялото му същество, както кислородът в кръвта. Но трябваше да остане тук, където принадлежеше. Нерационално чувство, но — както би казал Еван — то беше факт, няма защо да се хленчи, поне имаше промяна, няма какво да се говори повече.

Никога не беше харесвал Еван.

В стаята си Ноа взе писалка и хартия, за да отговори на майка си.

Мила мамо… Знам, не трябваше да се видим тази сутрин, но…

Мила мамо… Искаше ми се да се видим, както бяхме планирали, но…

Мила мамо… Трябва да отложим днешната си среща, защото посланик Смит ме помоли този следобед да…

Ноа дръпна кожата на лицето си, осъзна, че това беше маниер на майка му, и спря. Погледна с копнеж малките кубчета, които съдържаха езиковите му уроци. Докато кубът говореше на светски, холограмни фигури в кубовете разиграваха значението. Ноа повтаряше всяка фраза, а кубът го поправяше, докато постигне правилното произношение.

„Моите двама братя живеят с майка ми и мен в това жилище”, казваше на светски в холограмно кубче едно усмихнато момиче. Две момчета, едното по-малко от нея, а другото доста по-голямо, се появиха до момичето и зад тях застана възрастна жена. Те четиримата много си приличаха, а зад тях проблясваше купол.

„Моите двама братя живеят с майка ми и мен в това жилище”, повтаряше Ноа. Светските глаголни времена бяха трудни; глаголите бяха думи за неща, които не само се променяха, но се променяха без говорещият да може да направи кой знае какво по въпроса. Майката можеше да умре. Семейството можеше да бъде избрано за космическа колония. Големият брат можеше да се ожени и да се премести да живее при семейството на жена си.

Понякога нещата можеха да бъдат извън твоя контрол и да нямаш избор.

Мила мамо — не мога да дойда. Извинявай. Обичам те. Ноа.

МАРИАН

Работата — работата на всички — не вървеше добре.

Привидно напредваше с изумителен темп, но Мариан — и всички останали — знаеха, че това е илюзия. Тя седеше в голямата зала, за да слуша месечния отчет, Еван беше до нея. Този път не присъстваше нито един денебец — защо? Тя слушаше как Терънс Манинг изрежда нещата, които при всички други обстоятелства биха били невероятно бързо постигнат триумф.

— Успяхме да изолираме вируса — каза Манинг, — но не и да го отгледаме ин витро. След изолирането го намножихме с обичайните полимеразни процеси.

Определена беше секвенцията на вируса и — само преди няколко дни! — беше заснет с електромикрография, което, както повечето от вас знаят, понякога е фантастично трудно. Ето го.

На стената зад Манинг се появи графика: размазани концентрични кръгове, които се преливаха един в друг в различни нюанси на сивото. Манинг прокара ръка по главата си, която сега беше напълно плешива. Дали си беше обръснал последните три кичура, попита се неуместно Мариан. Или те просто бяха опадали от стреса?

— Вирионът, изглежда, е сроден с известни парамиксовируси, въпреки, че генетичната секвенция, която сега имаме, не съвпада с никой от тях. Той е вирус, съдържащ едноверижна РНК с отрицателна реакция. Парамиксовирусите, с които той евентуално е директно сроден, причиняват редица човешки и животински болести, сред които параинфлуенца, заушки, морбили, пневмония и гана при кучето. Това семейство вируси прескача от един животински вид на друг по-лесно от останалите. От установеното дотук, той най-много прилича на вирусите хендра и нипа, които са силно заразни и вирулентни.

Геномът следва парамиксовируса „кратно на шест” дотолкова, доколкото общата дължина на вируса почти винаги е кратно на шест. Споровият вирус се състои от двайсет и един гена с 21 645 базови двойки. Това го прави голям вирус, но в никакъв случай не най-големият, който познаваме. Подробности за секвенцията, структурата, обвивката, протеините и тъй нататък ще намерите в локалната мрежа. Искам специално да благодаря на докторите Ю, Седли и Лапка за ценната работа по идентифицирането на Respirovirus Sporii.

Аплодисменти. Мариан продължаваше да се взира в простото, смъртоносно изображение зад гърба на Манинг. Облада я една неприятна мисъл: вирусното изображение имаше някаква прилика с мъглявата картина на не толкова добре запазен трилобит. Трилобитите са били господстващата форма на живот на Земята в продължение на триста милиони години и са включвали над десет хиляди видове. Сега всички са измрели. Хората също биха могли да измрат след доста по-кратък период на господство.

Но ние сме преживяли толкова неща! Ледников период, ужасни хищници, катастрофата в Тоба преди седемдесет хиляди години, редуцирала Homo sapiens до няколко хиляди…

Манинг продължаваше да говори. Следваше лошата новина.

— Обаче не сме напреднали в намирането на начин, по който да се борим с R. sporii. Кръвта от заразените мишки беше тествана за известните ни вируси, но тестовете не показаха серологични позитиви. Нито едно от антивирусните лекарства, с които разполагаме, не подейства, макар че имаше лека реакция към рибавирина. Това ни поставя пред загадка, тъй като рибабиринът е най-ефективен за треска от Ласа, която се причинява от аренавирус, а не от парамиксовирус. — Манинг се опита да се засмее; не му се получи. — Така че, загадката се задълбочава. Съжалявам, че нямаме по-добри новини.

— Инфектираните мишки създават ли антитела? — попита някой.

— Да — отговори Манинг — и ако не успеем да открием ваксина, това е най-добрият възможен начин за лечение след излагане на вируса, като следваме модела МВ-003, разработен за ебола. За вас, астрономи — и моля да ме извините, ако ви казвам неща, които вече знаете, — успешно лечение след излагане на вируса ебола при различни от човека примати беше разработено преди две години, като при него се използва коктейл от моноклонални антитела. Той беше продукт на партньорство между американската индустрия и правителствени агенции. Когато се бие един час след заразяването, МВ-003 осигурява сто процента оцеляване. При четирийсет и осем часа оцеляват две трети. МВ-003 първоначално беше разработен в модел при мишки и после произведен в растения. Разработването продължи десет години. Разбира се, не е тестван върху хора.

Десет години. Учените на Мисията имаха по-малко от пет месеца. Ебола беше постоянно изучаван още след първата епидемия от 1976 година. И акцентът: Разбира се, не е изпробван върху хора. При които, доколкото ни е известно, може и да не действа.

Може би денебците знаят по-бърз начин за произвеждане на ваксина от антителата и за експоненциално повишаване на производството и дистрибуцията й. Но извънземните дори не присъстваха на това събрание. Естествено, те са получили информацията предварително, но все пак… Как, по дяволите, биха могли да бъдат на друго място, по-важно от това?

Загрузка...