Братовчедите от вчера

МАРИАН

Публикацията беше отпразнувана с парти в офиса на декана, което се смяташе за чест. Дъбова ламперия, шери в малки чашки, касетирани прозорци, гледащи към четириъгълния вътрешен двор — помещението упорито се мъчеше да изглежда като трапезария някъде в Оксфорд или Кеймбридж, задача, закъсняла с няколко века. Партито също упорито се мъчеше да изглежда тържествено. Колегите на Мариан, с изключение на Еван и декана, упорито се мъчеха да скрият завистта си, както и да не поглеждат часовниците си.

— Престани — каза й Еван от прикритието на вдигнатата си чаша.

— Да престана с какво?

— Да се преструваш, че ти е неприятно.

— Неприятно ми е — каза Мариан.

— Не ти е неприятно.

Беше прав наполовина. Тя не обичаше партита, но се гордееше с изследването си, завършило успешно, въпреки че две години генетичните тестове се проваляха, некомпетентните магистранти замърсяваха пробите със собственото си ДНК и постоянно се гoвореше за „щастливите открития” на Баскел, с когото никога не се беше разбирала. Баскел, физик от старата школа, я възприемаше като кучка, която отказва дължимото уважение на висшестоящите и никога не се оттегля от даден спор с достойнство. Много хора, съзнаваше Мариан, я разглеждаха като някакъв вариант на горното. В списъка влизаха две от трите й пораснали деца.

През отворените капаци на прозорците, студентите навън се бяха излегнали на тревата и се радваха на мекото октомврийско слънце. Три момичета с джинсови шорти играеха фрисби, подскачаха към летящия син диск и поглеждаха, за да се уверят, че момчетата, които седяха пред каменната стена, ги наблюдават. Файнбърг и Дейвидсън от Физическия факултет минаха по поляната, увлечени в приятелски спор. На Мариан й се прииска да бъде с тях, а не на парти в нейна чест.

— О, господи — каза тя на Еван. — Току-що влезе Къртис.

Президентът на университета бавно прекоси стаята. Едно време човекът е бил историк и може би затова на Мариан й приличаше на Хенри VIII. Сега той беше университетски политик, не по-малко властолюбив от Хенри, но беше заседнал във второкласен университет, където властта не беше голяма. Мариан нямаше възражения към неговата личност, а към умственото му ниво. Също като Хенри, и той не беше особено умен. И говореше с клишета.

— Доктор Дженър — каза той, — поздравления. Перо в шапката ви и чест за всички нас.

— Благодаря, доктор Къртис — отговори Мариан.

— О, Ед, моля ви.

— Ед — повтори Мариан, но не предложи своето малко име, защото й беше интересно да види дали той го помни. Не го помнеше. Мариан отпи от шерито си.

Еван запълни получилата се неловка пауза.

— Аз съм доктор Бландфорд, на следдокторска специализация — каза той със своя изискан британски акцент. — Ние всички много се гордеем с работата на Мариан.

— Да! И аз бих искал да ми обясните своя иновативен процес, Мариан.

Той нямаше представа за какво става дума. Секретарката му вероятно му беше напомнила, че трябва да се покаже на партито: В деканския кабинет на научния отдел, 4:30, петък, по случай онази публикация на д-р Дженър в — бърз поглед в имейла — „Нейчър", много престижно списание, никой от нашите учени не е публикуван там досега…

— О-о… — каза Мариан, когато Еван дискретно я побутна: „Дръж се любезно!“ — Беше не толкова иновация в процеса, колкото неочакван резултат от някои процедури. С асистентите ми открихме нова хаплогрупа на митохондриалната ДНК. По-рано се смяташе, че Homo sapiens съдържа трийсет хаплогрупи, а ние открихме трийсет и първа.

— Като се разчетат секвенциите на съвременните гени, нали разбирате — каза любезно Еван. — Разчитане на секвенциите и потвърждение.

Всяко нещо, изречено с аристократичен британски акцент, автоматично започва да звучи интелигентно и д-р Къртис изглеждаше съответно впечатлен.

— Разбира се, разбира се. Прекрасни резултати. Перла в короната ви.

— Само още една хаплогрупа — каза Еван с лукава любезност, — наследена от общия женски прародител на човечеството отпреди 150 000 години. Митохондриалната Ева.

Лицето на д-р Къртис светна. Мариан си спомни, че имаше телевизионно предаване за Митохондриалната Ева, където тя беше представена от актриса с голям бюст и леопардов саронг.

— О, да! Това не беше ли…

— Съжалявам, не можете да влезете там! — чу се писклив глас от коридора. Разговорите замлъкнаха. Всички обърнаха глави към тримата мъже в черни костюми, които разбутваха група магистранти пред вратата. Тримата мъже носеха оръжие.

Поредната стрелба в училище, помисли си Мариан, къде бих могла да…

— Доктор Мариан Дженър? — каза най-високият от тримата и показа бадж. — Аз съм специален агент Дъглас Кац от ФБР. Бихте ли дошли с нас?

— Арестувате ли ме? — попита Мариан.

— Не, не, нищо подобно. Действаме по директна заповед от президента на Съединените щати. Тук сме, за да ви придружим до Ню Йорк.

Еван стискаше ръката й — Мариан не беше сигурна кога точно я беше хванал. В това нямаше нищо романтично, както и нищо сексуално. Еван, двайсет и пет години по-млад от нея и дискретно гей, беше неин приятел и съюзник, единственият друг еволюционен биолог в отдела и единственият, който споделяше нейното саркастично чувство за хумор. „Или поне така мислехме” си казваха те един на друг, когато някоя хипотеза се оказваше погрешна. Или поне така мислехме… Топлите му пръсти й вдъхнаха увереност и здраво стискаха нейните, които внезапно бяха станали леденостудени.

— Защо трябва да ходя в Ню Йорк?

— Страхувам се, че не мога да ви кажа това. Но е свързано с националната сигурност.

— Аз? Как е възможно…?

Специален агент Кац успя, макар и не съвсем, да скрие раздразнението си от нейните въпроси.

— Не знам, госпожо. Имам заповед да ви заведа в щаба за специални мисии на Обединените нации в Манхатън.

Мариан погледна изумените си колеги, стреснатите магистранти и д-р Къртис, който вече пресмяташе как би могъл да превърне ситуацията в предимство за университета. Измъкна ръката си от пръстите на Еван и успя да каже със спокоен глас:

— Моля да ме извините, доктор Къртис — господин декан. Изглежда, че съм необходима за нещо, свързано с… с извънземните.

НОА

Още веднъж Ноа Дженър натисна топката на вратата на апартамента. Тя беше мазна от многото немити длани и продължаваше да бъде заключена. Знаеше, че Емили е вътре. Това беше едно от нещата, за които по някакъв начин винаги беше прав. Беше прав за нещата, които не бяха в негова полза.

— Емили — каза той тихо през вратата, — моля те, отвори.

Нищо.

— Емили, няма къде да отида.

Нищо.

— Ще спра, обещавам ти. Повече никога няма да взимам захарна тръстика.

Вратата се открехна, без да се сваля веригата и се появи безнадеждното лице на Емили. Тя не беше от онзи тип момичета, които изпадат в драматичен гняв, но тихото й отчаяние беше още по-трудно за понасяне. Не че Ноа не го заслужаваше. Знаеше, че го заслужава. Русата коса се спускаше от двете страни на дългото й, тъжно лице. Носеше зелената хавлия, която той обичаше, с бродираната пеперуда на лявото рамо.

— Няма да спреш — каза Емили. — Не можеш. Зависим си.

— Това не е привикваща дрога. Знаеш го.

— Не физически, може би. Но за тебе е. Няма да се откажеш. Никога няма да разбереш кой всъщност си.

— Аз…

— Съжалявам, Ноа. Но… отивай си.

Тя затвори и отново заключи вратата.

Ноа стоеше облегнат на мръсната стена и чакаше да види дали ще се случи още нещо. Не се случи нищо. След известно време, щом като събере достатъчно енергия, щеше да си тръгне.

Права ли беше тя? Никога ли нямаше да се откаже от захарната тръстика? Не че тя предизвикваше еуфория: не. Не предизвикваше прилив на допамин, нито психеделични илюзии, изживявания извън тялото, отпадане на задръжките. Просто със захарната тръстика Ноа се чувстваше като човека, който е предопределен да бъде. Проблемът беше, че това никога не беше един и същ човек. Понякога се чувстваше като воин, способен да се изправи пред всичко и безмилостно да го победи. Понякога се чувстваше като философ, изпитваше дълбоко задоволство да седи и да размишлява за вселената. Понякога се чувстваше като малко дете, озадачено от необикновената свежест на утрото. Понякога се чувстваше като баща (какъвто не беше) и искаше да се грижи за целия свят. Имаше теории, че захарната тръстика отприщва спомени за предишни животи или че стимулира колективното несъзнавано. Една хипотеза гласеше, че тя създава своеобразен временен, самопредизвикан синдром на Корсаков, неврологично разстройство, при което въображаеми азове изглеждат напълно реални. Никой не знаеше какво е истинското въздействие на захарната тръстика върху мозъка. При някои хора нямаше никакво въздействие. На Ноа — той никога и никъде не се чувстваше на мястото си — тя даваше нещо, което не притежаваше: чувство за солидна идентичност, поне през часовете, в които дрогата беше в организма му.

Проблемът беше, че е трудно се задържиш на някаква работа, ако днес си смотаният, добродушен Ноа Дженър, на другия ден си Атила, а два дена по-късно си прекалено интелектуален, за да миеш чинии или да отидеш да развалиш пари в бакалията. Емили искаше от Ноа да се задържи някъде на работа. Да плаща част от наема, да мие пода, да й помага да носят чаршафите в пералнята. Да бъде възрастен човек, и то един и същ възрастен човек всеки ден. Имаше право да иска това. Само че…

Той вероятно би могъл да се откаже от захарната тръстика и да бъде един и същ възрастен човек, само да имаше представа кой е този човек. Което го връщаше към същия проблем — той не беше на мястото си никъде. И никога.

Ноа вдигна раницата, в която Емили беше сложила малкото му вещи. Тя едва ли беше оставила раницата пред вратата много време преди идването му, защото щяха да я откраднат. Той слезе етаж и половина надолу по стълбите и излезе на улицата. Октомврийското слънце огряваше раменете му, редицата овехтели сгради и покритите с боклук тротоари на Долен Ийст Сайд. Ходенето, помисли си горчиво той, беше нещо, за което не се изискваше да се вписва. Измина разстоянието от няколко пресечки до Батъри Парк — зеленият оазис на върха на стоманения каньон Манхатън, облегна се на перилата и погледна на юг.

Виждаше очертанията на „Мисията“, която плаваше в нюйоркското пристанище. Е, не самата „Мисия“, а проблясващите светлини на енергийния й щит. Всички искаха този щит, включително и сестра му Елизабет. Той беше непробиваем, освен за ядрена ракета. А може би и за нея: до този момент никой не беше опитал, макар че за двата месеца, през които „Мисията“ плаваше там, три различни терористични организации бяха пробвали с други оръжия. Нищо не можеше да премине през щита, макар че въздухът и светлината вероятно преминаваха. Вероятно, нали така? Дори и извънземните трябваше да дишат.

Когато слънцето се спусна зад хоризонта, сиянието на плаващата „Мисия“ изчезна. Стъмняваше се. Трябваше да се обади, ако искаше да си осигури място за сън тази нощ. На Елизабет или Райън? Брат му нямаше да му крещи толкова много, но живееше извън града, в същото малко градче на река Хъдзън, в което беше колежът на майка му. Освен това Райън често пътуваше и работеше на терен като служител на Агенцията за защита на дивата природа. В този момент Ноа не беше в състояние да понесе лигавата му, бъбрива жена. Значи оставаше Елизабет.

Извади евтиния си телефон и набра номера на сестра си.

— Ало? — чу се резкият й глас. Родила се е гневна, винаги казваше майка им. Е, в такъв случай Елизабет си беше намерила подходяща работа.

— Лизи, Ноа се обажда.

— Ноа.

— Да. Имам нужда от помощ. Мога ли да спя при теб тази нощ?

Той отдръпна телефона от ухото си в очакване на атаката. Безотговорен, мързелив, безгръбначен… Когато свърши, Ноа каза:

— Само за тази нощ.

И двамата знаеха, че лъже.

— Хайде идвай — отговори Елизабет и затвори телефона, без да каже довиждане.

Ако в джоба си имаше повече от няколко долара, Ноа щеше да потърси дилър на захарна тръстика. Но тъй като нямаше, си тръгна. Излезе от парка, почувства игличките на вятъра по лицето си и отиде в метрото, което щеше да го отведе до апартамента на Елизабет в Горен Уест Сайд.

МАРИАН

Агентите на ФБР любезно отклониха всички въпроси на Мариан. Любезно конфискуваха мобилния телефон и айпада й, качиха я в луксозен черен автомобил и по Магистрала 87 я отведоха до Ню Йорк. Прекосиха града и спряха на пристанището в Долен Манхатън. Врати с въоръжена охрана контролираха достъпа до силно укрепена сграда в единия край на пристанището. Любезно я претърсиха и й взеха отпечатъци. После любезно я помолиха да чака в стая без прозорци, обзаведена с няколко удобни стола, маса с кафе и бисквити, окачен на стената телевизор, включен на CNN. Новините в момента отразяваха времето във Флорида.

Извънземните пристигнаха преди четири месеца. Корабът им се беше появил бързо откъм слънцето, което забави откриването му и той бе забелязан едва няколко седмици преди пристигането си. Първоначално корабът беше сметнат за астероид и настъпи паника, че ще се удари в Земята. Когато беше обявено, че астероидът е всъщност извънземен кораб, паниката намаля в някои среди, но се засили в други. Космически кораб? Извънземни? Мобилизирани бяха армиите по света. Разработени бяха комуникационни стратегии, които веднага бяха подложени на хакерски атаки от страна на любопитните и технологично софистицираните. Седем различни религии обявиха края на света. Фондовите и стоковите борси се сринаха, възстановиха се, покачиха се, отново се сринаха, също като брулена от ураган тръстика. Правителствата мобилизираха и поставиха на свое разположение най-видните си лингвисти, биолози, математици, астрономи и физици. Физиката изживяваше разцвет. Хората ликуваха и се страхуваха, молеха се и се самоубиваха, изпращаха балони по посока на Луната, където извънземният кораб накрая се установи в орбита.

Контактът беше установен мигновено чрез гласове на роботи, очевидно механични, на колеблив английски, който почти веднага се подобри. Извънземните, които пресата наричаше „денебци”, защото корабът им дойде откъм Денеб, една ярка, синьо-бяла звезда, бяха дружелюбни. Ксенофилите самодоволно тържествуваха. Ксенофобите не вярваха на добронамереността им и само чакаха. Извънземните прекараха два месеца в разговори с Обединените нации. Уверяваха, че мисията им е мирна. Те също бяха сдържани. Комуникацията беше единствено гласова, и то чрез машини. Не желаеха да се покажат: „Засега не. Ще почакаме.” Не желаеха да посетят Международната космическа станция, нито допускаха хора на своя кораб. Съобщиха коя е планетата им и астрономите я откриха, веднага щом знаеха къде да търсят — по леко затъмнената светлина на звездата й — оранжево джудже. Планетата се намираше в обитаемата зона на звездата, беше малко по-голяма от Земята, но не толкова плътна, и имаше вода. Изобщо не беше близо до Денеб, но името „денебци” остана.

След два месеца извънземните поискаха разрешение да построят така наречената „Мисия“, плаващ павилион в Нюйоркското пристанище. Казаха, че ще бъде оградена от тежък щит и няма да има въздействие върху околната среда. Като компенсация предложиха да споделят със Земята физическите принципи, върху които беше изграден междузвездният им двигател, но не и техническата част. В Обединените нации започнаха яростни дебати. Физиците точеха зъби. Избухнаха бунтове, за и против, в големите градове по света. Привържениците на конспиративни теории, понякога обхващащи цели правителства, се заканваха да нападнат всяко присъствие на Денеб на Земята.

Накрая Обединените нации дадоха съгласието си, конструкцията влезе в земната орбита, приземи се в океана и сега миролюбиво пребиваваше в близост до брега. След кацането тя стана по-широка и по-ниска, превърна се в купол, който можеше да се разглежда като остров или като кораб. Правителството на САЩ реши, че е кораб и се подчинява на морския закон, а медиите започнаха да го пишат с главна буква и курсив: Мисията. Моторниците на Бреговата охрана през цялото време кръжаха около нея. Въздушното пространство над нея беше свободна от полети зона, нещо неудобно за самолетите, които се приземяваха в трите големи нюйоркски летища. Изтребителите стояха в бойна готовност.

Нищо не се случи.

През следващите два месеца извънземните продължиха да говорят с ООН през машините си, но само с ООН, и никой не ги видя. Не се знаеше дали се пазят от земната атмосфера, микроби или армии. Мисията беше следена по всички възможни начини. Ако някой беше научил нещо, информацията беше класифицирана, с изключение на един-единствен обмен.

Защо сте тук?

За да установим контакт с човечеството. На мирна мисия.

Някакъв музикант написа музика към тези повтарящи се фрази, весел, закачлив рефрен, без лоши емоции. Песента моментално се превърна в международна сензация и наложи шеговит тон в отношението към извънземните. Комиците във вечерните телевизионни шоута градяха монолози по въображаемото поведение на извънземните. Мисията стана туристическа атракция, разглеждана от телескопи, от лодки извън акваторията на Бреговата охрана, от хеликоптери извън свободната от полети зона. Един германски моден дизайнер направи страхотен моментален хит с колекцията си в „Денебски стил” независимо от факта, че никой не знаеше как точно изглеждат денебците. Фондовата борса се стабилизира повече от всякога. Набързо бяха произведени филми, в някои от които пришълците от Денеб бяха наши съюзници, а в други подли врагове, дошли да ни отнемат жените, или златото, или бомбите. Автомобилните стикери никнеха като гъби: УДРЯМ СПИРАЧКИ ЗА ДЕНЕБЦИ. ЗЕМЯТА ВЕЧЕ Е ПЪЛНА — ВЪРВЕТЕ СИ ВКЪЩИ. ДЕНЕБЦИТЕ ГО ПРАВЯТ НЕЗАБЕЛЯЗАНО. РАЗМЕНЯМ ФИЗИЧЕСКИ ПРИНЦИПИ ЗА ХРАНА.

Извънземните не коментираха тези прояви. Те публикуваха обещаните физически принципи, които само няколко десетки хора на планетата разбраха. Отговорите им бяха любезни, повтарящи се, уклончиви. Защо сте тук? За да установим контакт с човечеството. На мирна мисия.

Мариан се загледа в телевизионния екран. CNN показваше кадри с деца в неравностойно положение, които си избираха костюми за Хелоуин. Нищо в дискусията, стаята и ситуацията не й се струваше реално. Защо ще искат извънземните да говорят с нея? Трябва да е свързано с изследването й, всичко друго би било нелогично. То и това беше нелогично.

— …дарение от група църкви от пет щата. Четиригодишната Ейми нетърпеливо грабна костюм на черна котка, докато приятелката й Кейла избра…

Статията й беше сред издаваните годишно десетки такива в областта на еволюционната генетика, всяка от които прибавяше още един дребен щрих към статистическите данни по някой въпрос. Защо тази? Защо тя? Генералният секретар на ООН, различни президенти и премиери, водещи учени — според пресата всички те говореха с денебците от тази модерна крепост чрез силно криптиращи устройства, непозволяващи визуална комуникация, нито еднопосочна, нито двупосочна, които ООН или държеше в тайна, или целият обмен между извънземните и хората беше измислен. Мисията обаче беше реална. Нейните изображения се намираха върху корици на списания, чаши за кафе, скрийнсейвъри, тишърти, текстилни рисунки, мишени за стрелба.

Елизабет, дъщерята на Мариан, се отнасяше към извънземните с подозрение, но, от друга страна, Елизабет се отнасяше с подозрение към всички. Това беше една от причините, поради които тя беше най-младият ръководител на отдел в Граничния патрул на страната и служеше в Нюйоркския отряд за специални задачи заедно с няколко други агенции. Тя много добре се вписваше в настоящата американска мания за изолационизма като икономическа стратегия за оцеляване.

Райън рядко споменаваше извънземните. Прекалено зает беше с работата и жена си.

А Ноа — това нейно проблемно дете — дали Ноа изобщо беше обърнал внимание на извънземните? Мариан не го беше виждала от месеци. През пролетта той замина „да види какъв е животът на Юг”. От време на време на телефона й се появяваше по някой имейл, който не съдържаше много актуална информация. Ако Ноа се беше върнал в Ню Йорк, все още не й се беше обадил. Мариан не искаше да признае какво облекчение изпитваше. Нейното момче, нейното детенце — но всеки път, когато се виждаха, срещата завършваше с обвинения или със сълзи.

Освен това какво правеше тя, защо мислеше за децата си, а не за извънземните? Защо посланикът искаше да говори с нея? Защо бяха дошли денебците тук?

За да установим контакт с човечеството. Мирна мисия…

— Доктор Дженър?

— Да — каза тя, стана от стола и стисна зъби. Няма да е лошо да получи някои отговори, и то веднага.

Младият мъж огледа критично дрехите й — тъмни джинси и зелен велурен блейзър, десетгодишен, обичайното й облекло за факултетско парти.

— Секретар Десай ще дойде при вас след малко.

Мариан се опита да си придаде безизразно изражение. Няколко минути по-късно Вихаан Десай, генерален секретар на Обединените нации, влезе в стаята, последван от охраната си. Беше висок, стар, облечен с небесносиня курта от плътна, покрита със сложна бродерия коприна. Мариан се почувства като врабче до паун. Десай й подаде ръка, но не се усмихна. Отношенията между Съединените щати и Индия не бяха добри. Отношенията между Съединените щати и всички останали не бяха добри, тъй като страната безмилостно преследваше новата си политика на икономически изолационизъм, чрез който се опитваше да запази работни места. До пристигането на денебците, предизвикало космически трус, ООН постоянно беше обект на международни заплахи. Може би това все още беше така.

— Доктор Дженър — каза Десай и я огледа изпитателно, — изглежда и двамата сме поканени на междузвездна конференция. — Английският му, с музикален индийски акцент, беше перфектен. Мариан си спомни, че той говори четири езика.

— Знаете ли защо? — попита тя.

При този директен въпрос той примигна.

— Не знам. Посланикът на Денеб беше настоятелен, но не и разговорлив.

А човечеството прави това, за което посланикът настоява? Мариан не изрази въпроса на глас. Ситуацията й се струваше нелогична. Последвалите думи на генералния секретар я изумиха.

— Ние и още няколко души сме поканени на борда на Мисията. Поканата зависи от вашето присъствие и незабавното й потвърждение.

— На борда… на борда на Мисията?

— Така изглежда, да.

— Но никой досега не е…

— Много добре съзнавам това. — Черните интелигентни очи нито за миг не се отделиха от лицето й. — Само чакаме и останалите гости, които по една случайност са в Ню Йорк.

— Разбирам — каза тя. Но не разбираше.

Десай се обърна към охраната си и им заговори на хинди. Последва спор. Прието ли беше охраната да спори с обекта, който охранява? Мариан си представяше, че не е, но, от друга страна, какво знаеше тя за протокола в ООН? Намираше се извън своята област, среда, слънчева система. Предположи, че денебците не допускат охранители на борда на Мисията и че шефът на охраната протестира.

Очевидно Генералният секретар спечели.

— Моля, елате — каза той и излезе от стаята с широки крачки. Небесносинята курта проблясваше и прошумоляваше около глезените му. Макар и да не беше интуитивна, Мариан все пак усещаше напрежението, което се излъчваше от него като топлина. Оградени от намръщени охранители, двамата минаха по дълъг коридор и слязоха надолу с асансьор. Много, много надолу — дали асансьорът слизаше под пристанището? Най-вероятно. Те излязоха в малка стая, в която вече чакаха двама души — един мъж и една жена. Мариан разпозна жената: Екатерина Зайцев, представителят на Руската федерация в ООН. Мъжът вероятно беше китайският представител. И двамата изглеждаха притеснени.

Десай каза на английски:

— Чакаме само… а, ето ги.

Двама много по-млади мъже влетяха в стаята, хванали слушалките си. Преводачи. Изглеждаха раздърпани и уплашени, от което Мариан се почувства по-добре. Не беше единствената, която се бори с почти непоносимото усещане за нереалност. Само ако можеше и Еван да е тук, с неговия типичен за англичаните сарказъм и невъзмутимост. „Или поне така мислехме…”

Не, нито тя, нито Еван биха си представили нещо подобно.

— Останалите постоянни членове на Съвета за сигурност за съжаление не са се явили до момента — каза Десай. — Няма повече да чакаме.

Мариан не можеше да си спомни кои са другите постоянни членове. Обединеното кралство, разбира се, но кой още? Колко бяха на брой? Какво правеха в тази октомврийска привечер, което им пречеше да присъстват на първия контакт с извънземни? Които и да бяха, сигурно щяха да съжаляват за това до края на живота си.

Освен ако, разбира се, тази малка делегация изобщо не се завърне — ако бъде убита, отвлечена или изядена. Не, това беше абсурдно. Обхванала я беше истерия. Ако имаше опасност, Десай нямаше да дойде.

Разбира се, че щеше да дойде. Всеки би дошъл. Не биха ли дошли? Тя не би ли дошла? Изведнъж осъзна, че никой не я беше попитал дали иска да участва в тази мисия. Бяха й заповядали. Какво щеше да стане, ако категорично беше отказала?

В другия край на стаята се отвори врата, от въздуха се чуха гласове, отнасящи се до разрешения и процедури, после още един асансьор. Шестимата влязоха в нещо, което сигурно беше най-удобната и най-невоенизирана подводница в света, обзаведена с фотьойли и екипаж със златни нашивки.

Подводница. Добре, това беше логично и показваше, че са били изготвени планове за влизане в Мисията незабелязано от пресата, туристите и побърканите типове, които биха я взривили, ако можеха. Денебците сигурно се бяха съгласили да има някакъв вид площадка или вход, което означаваше, че тази среща е била уговорена и планирана много преди днешния ден. Днес беше просто моментът, в който извънземните бяха решили да приложат плана на практика. Защо? Защо се бяха разбързали?

— Доктор Дженър — каза Десай, — за краткото време, с което разполагаме, моля обяснете ни научните си открития.

Никой не седна във фотьойлите. Застанаха в кръг около Мариан, която не изпитваше желание да ги обърква, както направи с д-р Къртис в колежа. Докъде щяха да стигнат думите й, освен до тази претъпкана, луксозна подводница? Слушаше ли президентът на Съединените щати, седнал в Ситуационната зала със съответния екип?

— Моята статия не е нищо сензационно, господин генерален секретар, поради което всичко това много ме озадачава. — Тя се опита да не се разсейва от мърморенето в слушалките на двамата преводачи и продължи: — Накратко казано, всички хора днес на земята са потомци на една жена, живяла преди около 150 000 години. Знаем това поради митохондриалната ДНК, която не е ДНК от ядрото на клетката, а отделна ДНК, съдържаща се в малки органели, наречени митохондрии. Митохондриите, които съществуват във всяка клетка на тялото, са енергийният източник на клетката, произвеждащ енергията за клетъчните функции. Митохондриалната ДНК не влиза в рекомбинация и не присъства в клетките на спермата, когато тя стигне до яйцето. Така че митохондриалната ДНК се предава непроменена от майката на всичките й деца.

Мариан спря, защото се чудеше как да обяснява просто, без да звучи високомерно.

— Митохондриалната ДНК мутира със стабилен темп, около една мутация на 10 000 години в сектор, наречен „контролиран участък” и около веднъж на всеки 3 500 години в митохондриалната ДНК като цяло. Като проследим броя и вида на мутациите в съвременните хора, можем да построим дървото на произхода: коя група от кой женски предшественик е произлязла.

Еволюционните биолози са идентифицирали трийсет такива хаплогрупи. Аз открих нова хаплогрупа — L7, като установих ДНК секвенциите и сравних пробите със стандартни човешки митохондриални проби, известни като коригирана кеймбриджка еталонна секвенция.

— Как знаехте къде да търсите тази нова група?

— Не знаех. Попаднах на първата проба случайно и после взех проби от роднините й.

— Много различна ли е тя от останалите групи?

— Не, тя е просто клон на хаплогрупа L.

— Защо не са я открили по-рано?

— Изглежда е рядка. Тази майчина линия в голяма степен е отмряла в течение на времето. Много стара линия, сред първите разклонения от Митохондриалната Ева.

— Значи няма нищо необикновено във вашето откритие?

— Ни най-малко. Възможно е да има още хаплогрупи, които просто не сме открили. — Мариан се почувства като пълна глупачка. Те всички я гледаха така, сякаш очакваха отговори — Ето, огря ни ослепителна научна светлина! — а тя нямаше отговори. Беше научен работник, извършил обикновена научна работа — доста рутинно определяне на хаплогрупа.

— Сър, пристигнахме — каза един младши офицер. Мариан забеляза, че униформата му е закопчана неправилно. Сигурно я беше облякъл много бързо. Тази дребна човешка неточност я накара да се почувства по-добре.

Десай въздъхна дълбоко и шумно. Дори и той, който беше преживял войни и революции, беше нервен. Невидими хора даваха команди от въздуха. Вратата на подводницата се отвори.

Мариан влезе в кораба на извънземните.

НОА

— Къде е мама? Обади ли й се? — попита строго Елизабет.

— Още не — отговори Ноа.

— Тя изобщо знае ли, че си в Ню Йорк?

— Още не.

Искаше му се да каже на сестра си да не му се кара, но не можеше, защото й беше на гости. Не че някога е можел да се възпротиви на сестра си или на брат си. Обичайната му тактика беше да ги настрои един срещу друг, след което те започваха да се карат и го оставяха на мира. Може би и сега щеше да успее да направи това.

— Ноа, от колко време си в Ню Йорк?

— От известно време.

— Колко е това известно време?

Ноа сложи ръка пред лицето си.

— Лизи, много съм гладен. Днес не съм ял нищо. Мислиш ли, че би могла…

— Не почвай да хленчиш и да ми се правиш на безпомощен, Ноа. Този твой номер вече не минава пред мен.

Минавал ли е някога? Не, помисли си Ноа. Не и пред Елизабет. Опита се да запази спокойствие.

— Елизабет, не съм се обаждал на мама и съм гладен. Моля те, може ли да не се караме, преди да хапна нещо? Каквото и да е, бисквити, или препечен хляб, или…

— В хладилника има неща за сандвич. Направи си. Аз ще се обадя на мама, защото все пак някой от нас ще трябва да й каже, че нейният блуден син е решил отново да се завърне. Тя се е побъркала от тревога по тебе.

Ноа се съмняваше в това. Майка му беше най-твърдият човек, когото познаваше, следвана от Елизабет и Райън. Ако бяха единни, тримата биха могли да доведат до крах всяка империя. Разбира се, те рядко бяха единни, тъй като се караха почти винаги, когато се срещнат. Странното беше, че продължаваха често да се срещат, след като толкова горчиво се караха, и то за толкова несъществени неща. Политика, религия, субсидиране на изкуството, изолационизъм… Той порови в мръсния хладилник на Елизабет, в който имаше пластмасови контейнери с полуотворени капачки, някои с полепнали парчета от развалена храна по дъното. Господи, на места имаше и мухъл. Но все пак намери хляб, сирене и малко доматен сос, които, изглежда, ставаха за ядене.

Едностайният апартамент на Елизабет беше в същото състояние като хладилника й, още една причина, поради която с майка им се караха. Неоправено легло, прашни купища списания и вестници, ваза с увехнали цветя, изпратени вероятно от някои сред онези гаджета на Елизабет, в които тя така и не се влюби. Къщата на майка им на север от града и къщата на Райън и Кони в близост до нейната бяха чисти и светли. Веднъж седмично идваха чистачи; храната се купуваше от внимателно подбрани доставчици; вещите се подменяха, щом остареят. Ноа не притежаваше никакви вещи, или поне колкото е възможно по-малко.

Елизабет стискаше телефона. Обличаше се като агент на ФБР от женски пол — къса коса, тъмен костюм, състоящ се от сако и панталони, никакъв грим — и беше красива, без да се старае.

— Хайде, мамо, обади се, телефонът е мобилен, предполага се, че е преносим.

— Може да е в час — каза Ноа, — или в заседание.

— Петък вечер е, Ноа. Ще опитам стационарния. Тя все още има такъв.

Някой отговори при първото позвъняване; Ноа чу кликването от мястото, където седеше и дъвчеше сандвича си. После мълчание.

— Ало? Ало? Мамо? — повтаряше Елизабет.

От другата страна затвориха телефона.

— Това е странно — каза Елизабет.

— Сигурно си набрала грешен номер.

— Не говори с пълна уста. Ще опитам пак.

Този път никой не отговори. Елизабет се намръщи.

— Това не ми харесва. Там има някой. Ще се обадя на Райън.

Райън не беше ли някъде в Канада на теренна работа? Или може би Ноа беше объркал датите? Беше хвърлил един поглед на имейла от Райън по интернета в обществената библиотека. Този ден беше на захарна тръстика и временната му самоличност беше на нетърпелив и безцеремонен индивид.

— Райън? Елизабет се обажда. Знаеш ли къде е мама?… Ако знаех графика й, нямаше да ти се обаждам, нали така?… Чакай, чакай, чуй ме за минута! Обадих й се вкъщи, някой вдигна телефона и затвори, а когато позвъних, секунди по-късно, никой не вдигна. Би ли отишъл само да провериш? Добре, добре, ще чакаме. О, Ноа е тук… Не, няма да обсъждам с теб точно сега… Райън. За бога, отиди да провериш къщата на мама! — изкрещя тя и затвори телефона.

Ноа искаше да е някъде другаде. Искаше да е някой друг. Искаше да има малко захарна тръстика.

Елизабет се тръсна на един стол и взе някаква книга. „Тарифи, граници и оцеляването на Съединените щати”, прочете Ноа заглавието на корицата. Елизабет беше страстен привърженик на изолационизма. Колко ли отчаяни хора, които се опитваха да пресекат границата на Съединените щати, беше заловила днес? Ноа не искаше да мисли за това.

Петнайсет минути по-късно се обади Райън. Елизабет включи високоговорителя на телефона.

Лиз, има полицейски коли около къщата на мама. Не ме пускат вътре. Излезе един мъж и ме осведоми, че мама е жива и здрава, няма неприятности със закона, но не може да ми каже нищо повече.

— Добре. — Лицето на Елизабет придоби фокусираното изражение, същото, с което ръководеше граничните патрули. — Ще се обадя в колежа.

— Аз се обадих. Говорих с Еван. Той каза, че дошли трима мъже, представили се като агенти на ФБР и я отвели в щаба на специалната мисия на ООН в Манхатън.

— Това е странно!

— Знам. Виж, ще дойда у вас.

— Ще се обадя в полицията.

— Не! Недей! Не се обаждай, преди да дойда и да решим какво да правим.

Ноа слушаше как се карат, докато накрая Райън затвори. Разбира се, Елизабет, която работеше за полувоенна организация, искаше да извика полиция. Разбира се, Райън, който работеше за природозащитна организация и смяташе, че правителството напълно е объркало законите за инвазивните ботанически видове, искаше да избегне полицията. Междувременно майка му вероятно вършеше нещо, свързано с нейния колеж, някаква благотворителна дейност за ООН, а онзи смахнат Еван всичко е объркал. Ноа не обичаше Еван, който беше само няколко години по-голям от него. Еван беше всичко, което семейството на Ноа мислеше, че Ноа трябва да бъде: умен, изискан, способен да се впише навсякъде, дори и в чужда страна. И как се беше случило така, че граничните власти на Елизабет не бяха предотвратили влизането на Еван Бланфорд в страната?

Нямаше значение; Ноа знаеше отговора.

— Аз мога ли да направя нещо? — попита той.

Елизабет дори не му отговори.

МАРИАН

Тя беше виждала много снимки на Мисията. Отвън плаващият павилион беше красив по неоспорим начин. Полусферичен, многофасетен, като въглеродната молекула (дали денебците бяха научили тази структура от хората, или тя беше универсална математическа идея?), Мисията се носеше по водата на широка платформа от неизвестен материал. Фасетите и платформата бяха сини, но тъй като бяха облечени с енергиен щит, отразяваха слънчевите лъчи толкова силно, че конструкцията проблясваше като фар. Извънземните със сигурност не се бяха помъчили да маскират присъствието си. Но все пак сигурно имаше скрити машини под нея в частта, позната (може би) само на военноморските водолази, тъй като цялата огромна конструкция се беше приземила безшумно в пристанището. Освен това, разбира се, скритият проход, по който беше минала подводницата, най-вероятно изискваше временно прекъсване на енергийния щит. Мариан знаеше, че никога няма да научи подробностите.

Групата влезе в помещение, което не се отличаваше с нищо, като се изключи водният басейн, в който изплува подводницата. По стройния й корпус още се стичаха капки вода. Помещението беше без прозорци и мебели, имаше само една врата. Странна миризма изпълваше въздуха: дезинфектант? Парфюм? Извънземна телесна миризма? Сърцето на Мариан започна странно да бие, силно и шумно, с внезапни болезнени прескачания. Дишането й се ускори.

Вратата се отвори и влезе един денебец. В първия момент тя не можа да го види ясно; беше замъглен от същия проблясващ енергиен щит, който покриваше Мисията. Когато очите й свикнаха, ахна. Останалите също издадоха някакви звуци: бързо поемане на въздух, щракане с език, нещо като проплакване. Руският преводач прошепна: „Боже мой!”

Извънземният изглеждаше почти като човек. Почти, но не съвсем. Беше висок, може би един и деветдесет — несъмнено мъж — имаше дълги, тънки ръце и крака, хлътнал гръден кош и човешко лице, но с много по-големи очи. Имаше медна кожа, а косата му, дълга и хваната на опашка, беше тъмнокафява. Най-внушителни бяха очите му: по-големи от човешките, с огромни тъмни зеници, плуващи в голямо бяло пространство. Облечен беше с тъмнозелени дрехи, семпла туника над къси панталони, под които се показваха тънките му, дълги прасци. Беше бос и може би най-големият шок бяха краката му, широки ходила с пет пръста и нокти с късо изрязани по права линия нокти. Тези крака толкова приличаха на нейните, че тя неволно си помисли: моите обувки сигурно ще му станат.

— Здравейте — каза извънземният, но това беше не неговият, а механичен глас, разнасящ се от монтирания на тавана високоговорител.

— Здравейте — отвърна Десай и се поклони от кръста. — Радваме се най-после да се запознаем. Аз съм генералният секретар на Обединените нации Десай.

— Да — „каза” извънземният и после издаде няколко вибриращи и цъкащи звуци. Устата му наистина се движеше. Таванът моментално произнесе: — Поздравих ви на нашия език.

Секретарят Десай представи и останалите с възхитително спокойствие. Мариан се мъчеше да потисне нарастващото си усещане за нереалност, като си припомняше какво е чела за планетата на денебците. Искаше й се да беше обърнала повече внимание на астрономията. Популярната преса я определяше като К-еди-какво си. (К-нула? К-две? Не си спомняше.) Родната планета на извънземните имаше по-ниска гравитация и по-малко светлина от Земята, при различна дължина на вълната… оранжева, да. Слънцето беше оранжево джудже. Дали този денебец беше толкова висок, защото гравитацията беше по-слаба? А може би той просто беше баскетболист…

Стегни се, Мариан.

Извънземният произнесе името си, невъзможно стълпотворение от вибриращи фонеми, и веднага след това каза: „Наричайте ме посланик Смит.” Как ли си беше избрал това име — от компютърно генериран списък с английски имена? Когато беше в Бейджинг да изнесе доклад на една конференция, китайските преводачи бяха постъпили по подобен начин: „Наричайте ме Дан.” Предполагаше, че преводачите са се усъмнили в способността й да произнася имената им правилно, и сигурно са имали основание. Но „Смит” за пътник между звездите…

— Вие сте доктор Дженър?

— Да, господин посланик.

— Искахме да говорим специално с вас. Бихте ли ме последвали всички?

Те го последваха и тръгнаха като малки патенца след високия извънземен. Стаята отвъд единствената врата беше обзаведена като чакалня в много скъп лекарски кабинет. Дали бяха поръчали меката мебел и релефните килими по интернет? Или ги бяха произвели с някаква напреднала нанотехнология в недрата на Мисията? Картините по стените бяха на изгледи от прочути градове: Ню Йорк, Шанхай, Дубай, Париж. Нищо в стаята не напомняше за чуждоземни. Умишлено? Разбира се. Ние, козленцата, сме си тук сами.

Мариан седна и заби ноктите на едната си ръка в дланта на другата, за да усмири безумното си желание да се изхили.

— Бих искал да ме осведомите за последната си публикация, доктор Дженър — каза таванът, докато посланик Смит я гледаше със своите обезпокоително големи очи.

— Разбира се — отговори Мариан и се почуди откъде да започне. Откъде да започне? Какви познания имаха те за човешката генетика?

Доста големи, както се оказа. През следващите няколко минути Мариан обясняваше, жестикулираше, отговаряше на въпроси. Останалите мълчаливо слушаха, като се изключи мърморенето на китайския и руския преводачи. Всички, хора и извънземни, гледаха внимателно и учтиво, макар че Мариан забеляза леко начупените устни на Екатерина Зайцев, подсказващи завист.

Постепенно стана ясно, че Смит вече знае повечето неща, които Мариан разказа. Въпросите му се съсредоточаваха главно около това от къде е взела ДНК пробите си.

— Пробите са от доброволци — каза Мариан. — Кабините за взимането им бяха разположени на един открит пазар в Индия, защото по една случайност имах колега, който работеше там, на една гара в Лондон и в кампуса на моя колеж в Съединените щати. При всички тях бе заплатена номинална такса за бързо взимане на тъканна проба от вътрешността на бузата. След като открихме първата L7 ДНК в проба на американска студентка от Индиана, отидохме при роднините й и ги помолихме за още проби. Те откликнаха.

— Според публикацията ви тази L7 проба идва от мутация, която е характерна за щама на една от най-старите митохондриални групи.

Десай внезапно се стресна и се размърда на стола си.

— Точно така — отговори Мариан. — Разполагаме с данни, че „Митохондриалната Ева” е имала най-малко две дъщери и докато наследствената линия на първата е LO, другата линия е развила мутация, която станала…

Изведнъж и тя осъзна онова, за което Десай вече се беше сетил. Примигна към Смит и усети, че стои с отворена уста, сякаш не може да контролира мускулите на челюстта си и сякаш вселената, подобно на чорап, се беше обърнала наопаки.

НОА

Час по-късно Райън пристигна в апартамента на Елизабет. Непрекъснатото звънене по мобилния и стационарния телефон на майка им не доведе до нищо. Райън и Елизабет седяха на продъненото канапе и тихо си говореха, обичайната враждебност помежду им беше отстъпила място на общата им тревога. Ноа седеше в другия край на стаята и слушаше.

Брат му не беше получил добра сделка откъм външния си вид. Елизабет се отличаваше със сурова красота, а Ноа съзнаваше, че е наследил най-доброто от гените на родителите си: високия ръст и атлетичната фигура на покойния им баща, светлите сиви очи със златни точки на майка им. И обратно, Райън беше изграден като пожарен кран; нисък, мускулест, придобиващ цилиндрична закръгленост, откакто се беше оженил; Кони беше добра готвачка. На трийсет той вече оплешивяваше. Райън беше умен, стабилен и лишен от чувство за хумор.

Елизабет каза:

— Повтори ми точно описаното от Еван, как ФБР са дошли и са я отвели, дума по дума.

Райън повтори думите на Еван и добави:

— Предлагам да се обадим във ФБР и да ги попитаме директно къде е тя и какво става.

— Вече опитах. От местния оперативен офис отговориха, че не знаят нищо за случая, но ще попитат и ще ми се обадят. И не са ми се обадили.

— Естествено. Ние трябва да им дадем причина да ни предоставят информация и по пътя насам измислих две. Можем да кажем или че ще се обърнем към пресата, или че трябва стигнем до нея поради спешен здравословен проблем.

Елизабет каза:

— Не ми харесва идеята да заплашваме федералните — съдържа потенциални неприятности. Спешният здравословен проблем е по-добър вариант. Можем да кажем, че има проблем с бременността на Кони. Първо внуче, животозастрашаващи усложнения…

Ноа се стресна и попита:

— Кони бременна ли е?

— В четвърти месец — отговори Райън. — Ако четеше имейлите, които всички ти пращат, щеше да знаеш. Ще ставаш чичо. — Погледът му казваше, че Ноа ще бъде толкова лош чичо, колкото и син.

Елизабет каза:

— Ти трябва да се обадиш, Райън, ти си бъдещият баща.

Райън извади мобилния си телефон, който приличаше на апарат за установяване на контакт с дълбокия космос. Офисът на ФБР беше затворен. Централният офис във Вашингтон също беше затворен. Той остави още едно съобщение. И преди да успее да каже: „Никога няма да ни се обадят” и така да започне нов спор с Елизабет за ефективността на федералното правителство, Ноа попита:

— Природозащитното дружество ли ти даде този телефон, за да си вършиш работата?

— Казва се Международна природозащитна федерация и да, телефонът има високо приоритетни връзки заради блатийната инвазия.

Ноа залегна, за да скрие усмивката си.

Елизабет се изсмя:

— Райън, имаш ли представа колко превзето звучи това? Спешна гореща линия за някакви треви.

— А имаш ли представа колко неграмотно звучиш ти? Обикновената блатия завзема влажните зони, които, за твое сведение, са биологично най-разнообразните и продуктивни екологични системи в света. Те биват задушавани от този инвазивен вид, което води до милиони загуби в икономиката…

— Щото ти си се загрижил за икономиката на Съединените щати! Ако зависеше от теб, ти би ни отворил към конкуренцията на евтиния чужд труд във фабриките с ужасни условия и би оставил американските работни места да отидат при…

— Не можеш да се затвориш от света, Елизабет, дори и ако накараш извънземните да ти дадат технологията на енергийните им щитове. Знам, че това е, което вие, типовете от граничен патрул искате…

— Да, това е! Икономическото ни оцеляване е заложено на карта, поради което граничният контрол е много по-важен от някакви си пълзящи цветя!

— Браво, много хубаво! Постройте стени и не пускайте нова кръв, нови идеи, нови търговски партньори. Но пуснете инвазивни ботанически видове, които да унищожават обработваемата земя. Така че накрая да не можем да изхранваме всички, които ще бъдат затворени във вашите вносни извънземни енергийни щитове.

— Защитени, а не затворени. Така, както сега ви пазим, като не допускаме денебците на брега.

— О, вие не ги допускате, така ли? Това беше решение на извънземните. Мислиш ли, че ако искаха да праснат павилиона си по средата на Таймс Скуеър, вашият граничен патрул щеше да ги спре? Те са космическа раса, за бога!

— Никой не е казал, че…

Ноа започна да крещи, което беше единственият начин да привлече вниманието им:

— Елизабет, мобилката ти звъни! Пише, че е мама!

И двамата погледнаха втрещено мобилния телефон, сякаш е бомба, после Елизабет се хвърли към него.

— Мамо?

— Аз съм. Ти звънеше, но…

— Къде беше? Какво се е случило? Какво е правило ФБР…

— Ще ти разкажа всичко. Райън още ли е при теб?

— Да. Ти звучиш странно. Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Да. Не. Стойте там, ще взема такси и ще дойда, но може да се забавя още няколко часа.

— Но къде…

Телефонът прекъсна. Райън и Елизабет се гледаха втренчено. Ноа каза:

— О, да, мамо. И Ноа е тук.

МАРИАН

— Вие сте учудени — констатира посланик Смит ненужно.

Шокът не остави място за любезности.

— Вие сте хумани? От Земята?

— Да. Така мислим.

— Вашата митохондриална ДНК съвпада със секвенцията L7? Не, не, почакайте, цялата ви биология съвпада с нашата?

— Има някои различия, разбира се. Ние…

Руската делегатка скочи на крака толкова рязко, че столът й падна назад. Тя изсъска нещо, което преводачът й предаде в по-мека форма:

— Не разбирам как е възможно това.

— Ще ви обясня — каза Смит. — Моля седнете. Екатерина Зайцев не седна. Изведнъж Мариан се почуди дали енергийният щит, който обгръща Смит, не е снабден с оръжия.

Смит каза:

— Ние от хилядолетия знаем, че не произхождаме от Свят. Няма фосилни следи от нас по-рано от 150 000 земни години. Формите на живот на Свят са базирани на ДНК, но няма директна генетична връзка. Знаем, че някой ни е взел от друго място и…

— Защо? — промърмори Мариан. — Защо ще правят такова нещо? И кои са те?

Преди Смит да успее да отговори, Зайцев извика:

— Защо изобщо трябва естествените форми на живот на вашата планета да бъдат базирани на ДНК? Ако цялата тази история не е куп лъжи?

— Панспермия — каза Смит. — И не знаем защо сме били пренесени от Земята на Свят. Експеримент, вероятно, от някаква раса, която вече е изчезнала. Ние…

Китайският посланик шепнеше нещо на преводача си. Преводачът, американец, и прекалено разтревожен, за да следва протокола, прекъсна Смит.

— Господин Жу пита как, ако сте от Земята, сте се развили до такава степен, че пътувате в космоса толкова по-бързо от нас? Ако мозъците ви са като нашите?

— Нашата еволюция е била различна.

Мариан се вмъкна с въпроси.

— Как? Защо? Сто и петдесет хиляди години не са достатъчни, освен за съвсем повърхностни еволюционни промени!

— Които са се случили — отговори Смит все с този механичен глас, който изведнъж й стана противен. Звучеше снизходително, дори само поради факта, че идваше отгоре. — Гравитацията на Свят, например, е с една десета по-слаба от земната, нашите вътрешни органи и скелети са се приспособили към нея. Свят е по-топъл от Земята и, както виждате, имаме по-малко телесни мазнини. Очите ни са много по-големи от вашите — налага ни се да събираме колкото е възможно повече светлина на планета, по-тъмна от вашата. Повечето растения на Свят са тъмни, за да събират колкото е възможно повече фотони. Ние се заслепяваме от цветовете на Земята.

Той се засмя и Мариан си припомни, че всички човешки култури споделят определени лицеви изражения: щастие, отвращение, гняв.

— Но когато казах, че нашата еволюция се различава от вашата — продължи Смит, — имах предвид социалната еволюция. Свят е по-благоприятна планета от Земята. Малка осова инклинация, множество лесни за отглеждане зърнени култури, много храна, малко хищници. Ние не сме имали ледников период. Започнали сме да се занимаваме със земеделие сто хиляди години преди вас.

Сто хиляди години повече уседнали общества, градове, с тяхната по-голяма специализация и интелектуално кръстосано оплождане. Докато предците на Мариан преди петнайсет хиляди години все още са гонели мастодонти и са берели горски плодове, тези братовчеди в другия край на галактиката вероятно са се занимавали с квантова физика. Но…

— Тогава — каза тя, — с такава околна среда, сигурно сте имали проблем със свръхнаселението. Всички удобни екологични ниши се пренаселват!

— Да. Но имахме и още едно предимство. — Смит направи пауза. Даваше на преводачите време да го настигнат и тя се досети какво означаваше това, още преди той да заговори отново.

— Групата, която била пренесена на Свят — а според нас тя не е надхвърляла хиляда души, — е била от хора, сродени помежду си. Най-вероятно те били доведени от едно населено място. Нашият генетичен пул не е така разнороден като вашите. И което е по-важно, изгнаниците — или поне по-голямата част от тях — били необикновено кротки и общителни. Вие бихте казали „чувствителни към страданията на другите”. Имали сме войни, но не много и не в ранния период. Още щом сме установили, че имаме проблем със свръхнаселението, сме успели да го контролираме с доброволни мерки. И, разбира се, онези подгрупи, които най-добре работели заедно, постигнали най-ранните научни успехи и най-много просперирали.

— Вие сте заменили еволюцията на оцеляване на най-приспособените с еволюция на най-кооперативните — каза Мариан и си помисли: Дотук с Докинс.

— Може и така да кажем.

— Аз не казвам така — заяви Зайцев, без да чака преводача си, а лицето й се изкриви. — Откъде знаете, че произлизате от Земята? И откъде знаете къде е Земята?

— Който ни е отвел на Свят е оставил титанови плочи с диаграми, практически неунищожими. След време сме напреднали достатъчно в астрономията, за да ги разчетем.

Мойсей KD планината, помисли си Мариан. Колко стройно и удобно! Обзе я дълбоко недоверие, последвано от дълбоко доверие. Защото, в крайна сметка, ето ги извънземните тук, пристигнали с космически кораб. А и те наистина приличаха на хора. Макар че…

Тя внезапно каза:

— Ще ни дадете ли кръвни проби? Тъканни? Ще разрешите ли скенер?

— Да.

Съгласието беше дадено толкова просто, толкова пълно, че всички замълчаха. Замаяният ум на Мариан се опитваше да открие в това някаква измама, някакво зловещо предателство, но не можа. Накрая спокойният Жу Фен, чрез преводача си, наруши мълчанието.

— Кажете ни моля ви, уважаеми г-н посланик, защо изобщо сте дошли тук?

Смит отново отговори просто.

— За да спасим всички вас от унищожение.

НОА

Ноа се измъкна от апартамента, чувствайки се ужасно, но не достатъчно ужасно, за да остане. Първо престъпление: ако майка му се върне по-рано, отколкото каза, той няма да е там, за да я види. Второ престъпление: беше взел двайсет долара от портмонето на Елизабет. Трето престъпление: щеше да си купи захарна тръстика.

Остави Елизабет и Райън да се карат на тема изолационизъм, същият спор със същите думи, както когато ги видя за последен път преди четири месеца. Елизабет посочваше статистика, според която единственият шанс на Съединените щати да оцелеят, включително и да избегнат революция, беше да задържат и възвърнат работните места на своя територия, като наложат огромни тарифи на вноса и отново изградят инфраструктурата си. Райън изваждаше друга статистика, според която само глобализацията, след един период на дестабилизация, би могла в крайна сметка да донесе икономически ползи, включително свеж поток от работници в застаряващата Америка. Бяха стигнали до точката, в която си разменяха думи като „фашистка” и „слабоумник”, когато Ноа излизаше.

Той извървя трите пресечки до Бродуей. Булевардът, както винаги, беше ярко осветен, но гръцките закусвални, магазините за електроника и ресторантите, с изнесените навън и вързани с вериги маси, празни в студената привечер, изглеждаха по-западнали, отколкото си ги спомняше. Витрините на някои магазини бяха не само обезопасени с решетки, но и обковани с дъски. Той продължи да върви на изток към Сентрал Парк.

Дилърът се беше сгушил в един вход. Беше най-много петнайсетгодишен. Захарната тръстика беше евтина дрога с ниска норма на печалба и бандите, а да не говорим за организираната престъпност, не си губеха времето с нея. Момчето беше аматьор на свободна практика и бог знае с какво беше примесена тръстиката.

Ноа я купи. В най-близката гръцка закусвалня си взе гирос, за да получи ключа от тоалетната и се затвори вътре. Помещението беше без прозорци, но учудващо чисто. Тестерът, който Ноа носеше със себе си навсякъде, показа нещо неочаквано: тръстиката беше примесена само с истинска захар, и то само с около петдесет процента.

— Благодаря ти, господи — каза той на тоалетната чиния, смръкна два пъти за обичайната си доза, после се върна на масата да изяде изстиващия гирос и да чака.

Дрогата му подейства бързо, както винаги. Първо настъпи усещане за спокойствие, сякаш синапсите в мозъка му се изпълват с гъст сладък крем. После: в един момент беше Ноа Дженър, неудачник, а в следващия вече не беше такъв. Чувстваше се като някакъв преуспяващ дребен бизнесмен, може би собственик на магазин, финансово осигурен и блажено некомплициран. Доволен, центриран човек, който никога не се пита кой е и къде отива и навсякъде се чувства на мястото си. От онези хора, които могат да си ядат гироса и да гледат през прозореца без объркани мисли в главата.

Което и направи, дъвчейки с удоволствие сочното месо със зеленчуци и ароматни подправки, в продължение на един спокоен половин час.

С едно изключение — на улицата се случваше нещо.

Група хора вървяха надолу по Бродуей. Шествие. Не, тълпа. Носеха факли, колкото и да е невероятно, и нещо голямо, което гореше, носеха го високо… Сега Ноа чу и крясъци. Нещото, което носеха високо, беше чучело, направено от слама и дрипи, изобразяващо извънземно от стотиците долнопробни филми: голяма куха глава, огромни очи, тънко бледозелено тяло.

То беше поставено в малък метален съд на върха на пръчка. Някой допря факла до сламата и запали чучелото.

Защо? Доколкото знаеше Ноа, извънземните не безпокояха никого. Дори бяха полезни за бизнеса. Обаче бяха повод за хората, потърпевши от лошото състояние на икономиката, да дадат изблик на гнева си…

Това негови мисли ли бяха? На Ноа? Кой беше той сега?

По-надолу по улицата се чуха сирени на полицейски коли. Появиха се полицаи от отряда за борба с безредиците. От високоговорителите звучаха команди, които се чуваха дори и през стъклата на заведението: „Разпръснете се! Забранено е да се пали огън по улиците! Разпръснете се!”

Някой хвърли нещо тежко и счупи другия прозорец на заведението.

По празните маси срещу Ноа се посипаха стъкла. Той скочи и изтича в дъното на ресторантчето, далеч от прозорците. Готвачът крещеше нещо на гръцки. Някои хора напуснаха шествието, други се вляха в него от страничните улици и започнаха да хвърлят камъни и бутилки по полицията. Полицаите се оттеглиха отсреща зад стените и входовете на Бродуей и извадиха гранати със сълзотворен газ.

На тротоара отвън едно малко дете се препъваше и плачеше, кървящо и ужасено.

Човекът, който Ноа беше сега, не се замисли и не се поколеба. Изскочи на улицата, грабна детето и се върна в ресторанта. Не направи това достатъчно бързо, за да избегне разнасящия се сълзотворен газ. Ужасна болка го удари в носа и очите, докато затаи дъх и скри главата на детето под палтото си.

Последва готвача и келнера в малката кухня и оттам излезе през задния вход на уличка с препълнени боклукчийски кофи. Продължаваше да тича, въпреки болката в очите и замъгленото зрение. Собствениците на магазини до един бяха затворили вратите си. Но беше излязъл от обсега на сълзотворния газ и сега една жена се надвесваше през прозореца на апартамента си от втория етаж и протягаше врат, като се мъчеше да види какво се разиграва през две улици. Чуха се изстрели. В кънтящия каньон от стоманени каменни стени Ноа извика нагоре:

— Едно дете беше обгазено. Моля ви, хвърлете бутилка вода!

Жената кимна и се скри. За негово учудване, тя се появи на улицата с бутилка вода и кърпа в ръце, за да помогне на непознатите.

— Аз съм сестра, дайте ми го… аахх.

С професионални движения тя изми очите на детето и после на Ноа, все едно, че наблизо не се водеше битка, която може би не се виждаше, но се чуваше.

— Благодаря — простена Ноа. — Това беше…

И замълча. Нещо стана в главата му и то не под влияние на захарната тръстика. Почувства внезапна силна близост с тази жена. Как беше възможно това? Никога по-рано не я беше виждал. А привличането не беше романтично — тя беше над средна възраст с посивели коси и увиснал корем. Но когато му се усмихна и каза: „Няма нужда да ходите в спешното отделение”, сърцето му подскочи.

Сигурно е захарната тръстика.

Но чувството нямаше сладостния, леко нереален вкус, който тръстиката предизвикваше.

Тя продължаваше да говори:

— И без това едва ли ще се доберете до спешното отделение, там сега ще е претъпкано. Знам, работила съм в спешното. Но детето е добре. Почти не е вдишало газ. Само го приберете вкъщи и го успокойте.

— Коя… коя сте вие?

— Няма значение — каза тя и се прибра обратно във входа на сградата си, а вратата автоматично се заключи след нея. Възстановявайки анонимността на Ню Йорк.

Каквото и странно привличане и усещане, че я познава да бе изпитал Ноа, то очевидно не беше взаимно. Той се опита да се отърси от чувството и да се съсредоточи върху детето, което виеше като ураган. Увереността и лекотата, които му беше дала тръстиката, започнаха да избледняват. Ноа не знаеше как да се държи с деца. Издаде няколко неефективни звуци и вдигна на ръце детето, което го ритна.

В далечината се чуха още полицейски сирени. Накрая Ноа намери полицейски участък, където имаше само един подплашен цивилен чиновник; вероятно всички други бяха на безредиците. Остави там детето. Някой щеше да си го потърси. Върна се на Уест Енд Авеню, пресече го и се отправи обратно към апартамента на Елизабет. Очите му бяха възпалени, но не много. Беше избегнал най-лошата част от сълзотворния облак.

Елизабет му отвори.

— Къде, по дяволите, ходиш, Ноа? Мама ще дойде всеки момент. Изпрати есемес!

— Е, вече съм тук, нали?

— Да, тук си, но не можа ли да намериш по-гадно време да излезеш на разходка? И как си скъса палтото?

— Не знам.

Брат му и сестра му не знаеха, че се беше провела — а може би все още се провеждаше — демонстрация срещу извънземните. Ноа не изпита желание да ги осведомява.

Райън погледна телефона си.

— Тук е. Изпрати есемес. Ще сляза долу.

Елизабет каза:

— Райън, тя вероятно може да плати на таксито и да се качи в асансьора сама.

Райън излезе. Той винаги е бил любимецът на майка им, помисли си Ноа. Освен в присъствието на Елизабет, Райън беше любезен, приятен, лесен за общуване. Жена му беше очарователна по един преувеличено женствен начин. Те щяха да дарят Мариан с внуче.

Струваше му усилие да се съсредоточи върху семейството си. Умът му се връщаше към онова странно, непознато чувство за близост с човек, който никога не беше виждал и с когото вероятно нямаше нищо общо. Какво означаваше всичко това?

— Елизабет — каза майка му. — И Ноа! Толкова се радвам, че си тук. Имам… имам много неща да ви разкажа на всички.

И майка му, която винаги запазваше присъствие на духа, изведнъж пребледня и припадна.

МАРИАН

Глупаво, глупаво — тя никога не припадаше! На трите лица, събрани над нея като балони на клечка, тя раздразнено каза:

— Нищо ми няма — хипогликемия. Нищо не съм яла от сутринта. Елизабет, ако имаш някакъв сок или нещо друго…

Донесоха й сок, крекери, леко плесенясало сирене.

Мариан хапна малко.

— Не знаех, че страдаш от хипогликемия, мамо — каза Райън.

— Добре съм. Просто вече не съм толкова млада.

Тя остави чашата и огледа трите си деца.

Елизабет, намръщена както винаги, колко много прилича на Кайл — дали затова двете никога не са се разбирали? Нейният красив съпруг алкохолик, грешката на живота й, умрял преди петнайсет години. Но ето че все още беше тук, готов да пробие дупки във всичко, което Мариан каже.

Райън, обикновен до красивата си сестра, но колко по-лесно е да го обича човек. Всички обичат Райън, освен Елизабет.

И Ноа, проблемното дете, последният отчаян опит на Мариан и Кайл да спасят обречения си брак. Ноа се носеше по течението, но тя знаеше, без да е в състояние да му помогне, че е дълбоко нещастен.

Дали те и тримата, както и всички останали на планетата, щяха да умрат, ако хората и денебците с общи усилия, не успееха да го предотвратят?

Тя не припадна от хипогликемия, не страдаше от такава. Припадна от чист закъснял майчински ужас при мисълта, че децата й ще умрат. Никога нямаше да им признае това. И припадъкът нямаше да се повтори.

— Трябва да говоря с вас — каза тя ненужно. Но как да започне такъв разказ? — Срещнах се с извънземните. На Мисията.

— Знаем. Еван ни съобщи — каза Ноа, но Елизабет го изпревари и извика:

— Вътре?

— Да. Денебският посланик поиска да ме види.

— Поиска да те види? Защо?

— Заради едно изследване, което наскоро публикувах. Извънземните… Някой от вас прочете ли копието от статията, която ви изпратих по мейла?

— Аз я прочетох — каза Райън. Елизабет и Ноа не казаха нищо. Е, естествено, Райън беше учен.

— Статията проследява човешкото генетично разнообразие чрез митохондриалната еволюция. Досега бяха известни трийсет митохондриални хаплогрупи. Аз открих трийсет и първата. Това не би било кой знае какво постижение, само че… след няколко дни това ще бъде известно на обществеността, но засега трябва да остане между нас, преди посланикът да го съобщи… Извънземните принадлежат към трийсет и първата група, L7. Те са хора.

Тишина.

— Не разбирате ли това, което току-що казах…

Елизабет и Райън избълваха въпроси, възгласи на недоверие, размахваха ръце. Само Ноа седеше тихо, очевидно озадачен. Мариан им предаде онова, което посланик Смит — невъзможно име! — й беше казал. Когато стигна до момента, в който една раса е завела хората на Свят и е оставила титанови плочи с гравирани астрономически диаграми, Елизабет избухна:

— Хайде, мамо, всички тези глупости са нелогични!

— Денебците са тук — изтъкна Мариан. — Те ни намериха. И ще ни дадат тъканни проби. Под стриктен човешки контрол. Разширяват Мисията и ще пускат вътре хора. Много хора, които ще изследват тяхната биология и ще работят с нашите учени.

— Ще работят върху какво? — попита тихо Райън. — Мамо, това не е хубаво. Те са инвазивен вид.

— Абсолютно нищо ли не разбра от думите ми? — попита Мариан. Господи, ако Райън, който е учен, не може да възприеме истината, как ще бъде с човечеството като цяло? — Те не са „инвазивни”, не и ако нашите тестове потвърдят разказа на посланика. Те произхождат от Земята.

— Инвазивен вид, произхождащ от Земята. Просто не е в екологичната ниша, за която е еволюирал.

Елизабет каза:

— Райън, ако пак започнеш да говориш за лилавия върболист, ще ти фукна един. Мамо, някой сети ли се да зададе на този посланик основния въпрос — защо поначало са дошли тук?

— Не ми говори като на идиот. Разбира се, че го попитахме. Има… — Мариан спря и прехапа устни, защото знаеше как ще прозвучат думите й. — Знаете ли какво е панспермия?

— Да. — Елизабет.

— Разбира се. — Райън

— Не. — Ноа.

— Това е идеята, че първоначалният живот в галактиката… каквото и всъщност да е било това, всички учебници сега ще трябва да се пренапишат… е дошъл от носещи се облаци с органични молекули. Знаем, че такива молекули има в метеорите и кометите и че те могат, при определени обстоятелства, да оцелеят след влизането си в атмосферата. Някои учени, като Фред Хойл и Стивън Хокинг, дори поддържат идеята, че нови биомолекули все още се пренасят до земята. Денебците твърдят, че има един огромен плаващ споров облак — е, те технически не са спори, но ще стигна до това след минута — носещи се към Земята. Или, по-точно, ние се носим към тях, тъй като слънчевата система се върти около центъра на галактиката и цялата галактика се движи в пространството спрямо космическия микровълнов фон. И така, след десет месеца Земята и този облак от спори ще се срещнат. А спорите са смъртоносни за хората.

Елизабет попита скептично:

— А те как са разбрали това?

— Защото две от планетите, колонизирани от тях, попадат в траекторията на облака и вече са били изложени на тези спори. Населението и на двете е било напълно унищожено. Денебците имат записи. После са изпратили безпилотни дронове да вземат проби. Според тях пробите са от вирус, или нещо подобно на вирус, капсулиран в обвивка, която не прилича на нищо, което вирусите обикновено създават. Извънземните и хората заедно ще открият ваксина или лечение.

Още тишина. После и трите й деца заговориха едновременно, но с много различен тон, толкова различен, че сякаш говореха за напълно различни неща.

Райън: — След десет месеца? Ваксина или лечение за неизвестен патоген за десет месеца? На Центъра за заразни болести му отне шест месеца само за да идентифицира бактерията на легионерската болест!

Елизабет: — След като са толкова напреднали технологично, едва ли имат нужда от нас, за да разработят някакво „лечение”!

Ноа: — Какво причиняват спорите на хората?

Мариан отговори първо на Ноа, защото въпросът му беше най-прост.

— Те действат като вируси, превземат механизма за възпроизводство на клетките… Превземат белите дробове, размножават се и после… жертвите не могат да дишат. Става само за няколко дни. — Ужасна, мъчителна смърт. Внезапно я обхвана ужас: трите й деца се мъчат да си поемат въздух, дробовете им се изпълват с течност и накрая буквално се удавят. И тримата.

— Мамо — попита Райън, — добре ли си? Елизабет, нямаш ли вино или някакъв алкохол?

— Не — отговори Елизабет, която не пиеше. Внезапно Мариан безумно се вкопчи в този факт, сякаш той можеше да спаси света: нейната яка дъщеря, ченгето, обучено в бойните изкуства, така че да повали сто и двайсет килограмов нападател, се отвращаваше от алкохола като викторианска дама. Стереотипите не важат. Светът е по-сложен от тях. Неочакваното съществува — шеф на отдел в Граничния патрул, който не пие! — следователно неочаквано решение може да бъде намерено и за този неочакван проблем. Да.

Това звучеше безумно и тя го знаеше, но не я интересуваше. В момента имаше по-голяма нужда от надежда, отколкото от здрав разум. Денебците с технологии от много по-висок разряд, отколкото хората, не можеха да се справят със споровия облак, но Елизабет не пиеше и следователно Мариан, Смит и — да добавим президента на Световната здравна организация, Центъра за заразни болести и Медицинския научен институт за борба с инфекциозните болести на Американската армия, защо не — могат да победят безмозъчно носещите се из космоса спящи вируси.

Ноа попита с любопитство:

— На какво се смееш, мамо?

Елизабет изстреля:

— Значи дори и тези тъпотии да са истина, какво, ебаси, кара денитата да мислят, че ние можем да им помогнем?

Елизабет не пиеше като ченге, но псуваше като такова.

Мариан каза:

— Те не знаят дали можем. Но в биологическите науки не са много по-напреднали от нас, за разлика от физиката. А споровият облак ще удари Земята през следващия септември. Денебците имат двайсет и пет години.

— Вярваш ли, че биологическите им науки не са по-напреднали от физическите и инженерните им науки?

— Нямам причини да се съмнявам.

— Ако е вярно, значи ние сме техните лабораторни мишки. Те ще изпробват върху нас откритията си, а после ще си седят в орбита или някъде другаде и ще чакат да видят дали ще подейства, а после ще си го занесат вкъщи на своята планета!

— Може и така да се разглежда — каза Мариан, съзнавайки, че по-голямата част от медиите ще го приемат точно така. — А може да се разглежда като спасителна мисия. Те се опитват да ни помогнат, докато още има време, макар и не много.

Райън каза:

— Защо те искат теб? Ти не си вирусолог.

— Не знам — отговори Мариан.

Елизабет още веднъж избухна, скочи и започна да се разхожда из стаята, размахвайки юмруци.

— Не го вярвам. Нито дума, включително и за така наречения „облак”. Има нещо, което не ни казват. Но ти, мамо… ти се хващаш на всичко, което ти казват! Невероятна си!

Преди Мариан да успее да отговори, Ноа каза:

— Вярвам ти, мамо. — И й отправи абсолютно очарователната си усмивка. Той не съзнаваше напълно силата на тази усмивка. Тя излъчваше приемане, прошка, доверие и нежната тъга на залязващото слънце. — Всички ние вярваме на всичко, което каза.

Но просто не ни се иска да вярваме.

МАРИАН

Ноа беше прав. Райън беше прав. Елизабет грешеше.

Споровият облак съществуваше. Макар формално да не беше верен, този термин употреби денебският преводач и той се възприе от астрономите, защото вече им беше познат. Веднага след като денебците дадоха на ООН координатите, състава и скоростта на облака, астрономите по света го откриха чрез спекживотитрален анализ и затъмнението на звездите зад него. Всъщност те отдавна знаеха за него, но бяха допуснали, че е само още един облак звезден прах и е прекалено малък и студен, за да бъде инкубатор на звезди. Траекторията му щеше да го доведе до контакт със Земята, както денебците казаха, приблизително след десет месеца.

Ноа беше прав, като каза, че хората не искат да повярват. Медиите се разцепиха на три фракции. Най-радикалните обявиха, че „споровият облак” е просто безобиден прах, а денебците са замислили, в заговор с ООН и вероятно още няколко правителства, да превземат Земята и да я използват за своите зли, а понякога и иновационни, цели. Втората фракция вярваше, че заплахата от спорите може и да е истинска, но също като Елизабет смяташе, че хората ще станат „лабораторни мишки” в извънземни експерименти за откриване на някакви решения, безполезни за Земята. Третата, научно най-грамотна група, се съсредоточаваше върху по-конкретни проблеми: те не искаха пробите от спорите да бъдат докарани на Земята, тъй като ги смятаха за истинската опасност.

Мариан подозираше, че пробите вече са на земята. НАСА не беше засякла прелитане на совалки или други летателни апарати между кораба в орбита около луната и Мисията. Онова, което извънземните искаха, най-вероятно вече беше тук.

Екипи от учени връхлетяха Ню Йорк. Данните бяха предоставяни на ООН, единствената институция, с която Смит желаеше да общува директно. Всички непрекъснато повтаряха, че времето е от първостепенно значение. Мариан не можеше да изпълнява преподавателските си задължения поради настойчивите репортери, които се бяха залепили за нея, затова остана в апартамента на Елизабет и чакаше. Смит й беше дал лично комуникационно устройство, за което не знаеше никой, освен специалната мисия на ООН. Понякога, докато гледаше телевизия или чистеше мръсния апартамент на Елизабет, Мариан размишляваше върху следното: един извънземен й беше дал този телефонен номер и я беше помолил да чака. Сякаш се беше върнала в периода, в който ходеше на любовни срещи.

Времето е от първостепенно значение! Изминаха няколко седмици в преговори, за които Мариан не знаеше нищо. Мариан размишляваше върху думата „първостепенен”. Елизабет работеше невероятно дълги часове; Граничният патрул беше призован да съдейства за недопускането на „нежелателни лица” на пристанището, помагайки на Бреговата охрана, Имиграционната служба, Нюйоркската полиция и каквито още служби градът смяташе за нужно. Ноа си отиде и повече не се обади.

Еван беше с нея в апартамента, когато позвъни денебското комуникационно устройство.

— Какво е това? — попита той небрежно и си изтри устата със салфетка. Беше донесъл клюки от факултета и кутия суши. Кухненската маса беше отрупана с туна татаки, суши в краставични кръгчета и хотатегаи.

— Това е телефонно обаждане от денебския посланик — каза Мариан.

Еван, който спря да си бърше устата и салфетката увисна във въздуха, я гледаше изумено.

Тя сложи малкото устройство на масата, както я бяха инструктирали и каза кодовата дума. Механичен глас попита:

— Доктор Мариан Дженър?

— Да.

— Обажда се посланик Смит. Постигнахме споразумение с ООН да действаме и незабавно ще разширим лабораторията си. Бих искал вие да оглавите част от изследванията.

— Г-н посланик, аз не съм епидемиолог, не съм имунолог, не съм лекар. Има много други, които…

— Да. Ние не искаме от вас да работите с патогени, нито с пациенти. Искаме от вас да идентифицирате доброволци, принадлежащи към хаплогрупата, която открихте, L7.

По гърба на Мариан полазиха ледени тръпки.

— Защо? Не е имало голям обмен между нашите., ъ-ъ… групи хора от 150 000 години. А и митохондриалната диференциация не би имала роля в…

— Това не е свързано със спорите.

— С какво е свързано тогава? — Евгеника, господстваща раса, нацисти…

— Това е чисто семеен въпрос.

Мариан погледна към Еван, който неистово драскаше по белия плик от суши: ОТИДИ! ПРИЕМИ! ЛУДА ЛИ СИ? ТАКЪВ ШАНС СЕ СЛУЧВА ВЕДНЪЖ В ЖИВОТА!

— Семеен въпрос? — попита тя.

— Да. Семейството е нещо много важно за нас. Цялото ни общество се гради на лоялност към предците.

Доколкото й беше известно, това беше първият път, в който посланикът споменаваше пред някого нещо за организацията на денебското общество. Еван, който държеше книжния плик на десет сантиметра от очите й, го грабна обратно и написа: ШАНС ВЕДНЪЖ НА ШЕСТ ХИЛЯДИ ЖИВОТА!

Броят на поколенията от Митохондриалната Ева насам.

— Бих искал да съберете малък екип от трима-четирима души. Ще ви осигурим лаборатория и доброволци, които ще ви дадат тъканни проби. ООН много ни помага. Моля съберете екипа си във вторник на мястото, където сте сега, и някой ще дойде да ви вземе. Приемате ли това назначение?

— Вторник, това е само…

— Приемате ли назначението?

— Аз… да.

— Добре. Довиждане.

— Мариан… — каза Еван.

— Да, разбира се, ти си част от „екипа“. Господи, всичко е толкова нереално.

— Благодаря ти. Благодаря ти.

— Стига си дрънкал, Еван. Трябват ни двама лаборанти. Как могат да оборудват лаборатория до вторник? Невъзможно е.

— Или поне така мислехме — каза Еван.

НОА

Беше невъзможно да остане в апартамента. Майка му през цялото време държеше телевизора пуснат и слушаше дори и най-откачените новини за извънземните и тяхната наука. Елизабет шумно влизаше и излизаше, постоянно гневна на всичко, което не й харесваше в света, включително на денебците. Двете жени спореха на висок глас и освен на интелектуално ниво, не се притесняваха от нищо, но за разлика от тях Ноа не можеше да се храни, защото му се повръщаше, не можеше да спи, защото сънуваше кошмари, и не можеше да се разхожда, защото стомахът му се беше свил на топка.

Намери си стая в евтин пансион и работа на черно като мияч на чинии в ресторантче за такос. Макар че такосите плуваха в мазнина, той ги преглъщаше много по-лесно, отколкото при Елизабет, а и без това ядеше малко. Надниците му отиваха за захарна тръстика.

Той последователно ставаше наблюдателно дете, закоравял самотник, философски настроен самотник, дружелюбен просяк. В различните случаи захарната тръстика го правеше мълчалив или екстроверт, тъжен, страхлив или уверен човек. Но никое от тези неща не беше толкова приятно, колкото преди. Той не губеше усещането, че е Ноа. Преди не беше така. Сега вратата за излизане от себе си оставаше открехната. Увеличаването на дозата не помагаше.

Две седмици след като напусна апартамента на Елизабет, през свободния си следобед той се разходи до Батъри Парк. Следобедното октомврийско слънце беше необичайно топло за сезона. Появиха се облаци, имаше есенни листа, хризантеми и продавачи на балони. Туристите се разхождаха из парка, седяха на пейките от двете страни на алеите, хранеха гълъбите, разглеждаха замъка Клинтън. Ноа стоя дълго време, облегнат на перилата над пристанището и гледаше чудото.

— Случва се! Сега! — изкрещя някой.

Какво се случваше, Ноа не знаеше, но очевидно някой знаеше, защото от всички страни тичаха хора. Ноа щеше да бъде притиснат и избутан от мястото си, ако не се беше хванал за перилата с две ръце. Хората се качиха на пейките; тийнейджърите се катереха по електрическите стълбове. На върха на замъка се появиха фигури. Един човек започна трескаво да продава телескопи и бинокли, очевидно подготвени за този случай. Ноа си купи бинокъл с парите, с които се канеше да си купи захарна тръстика.

— Махнете проклетата кола! — крещеше някой, докато един форд натискаше клаксона и се мъчеше да си пробие път през тълпата в пешеходната зона. Викове, крясъци и още хора, които изскачаха от колите и се блъскаха към перилата.

Навътре в пристанището денебската Мисия, чийто енергиен щит беше притъмнял на облачното небе, започна да свети. През бинокъла си Ноа видя как многофасетният купол потръпна — не се разклати, а вълнообразно потръпна, сякаш е жив. Жив ли беше? Дали майка му знаеше това?

— Аааахххх — въздъхна тълпата.

Енергийният щит започна да се разлива. Или беше изтънял, или беше сменил консистенцията си, защото в един дълъг момент — може би деветдесет секунди — Ноа почти виждаше през него. Очертаваха се под, стени, машини…после куполът пак стана непрозрачен. Но подът се разрастваше и заемаше по-широка територия, като пускаше пипала от материя и енергия.

Някой на моста извика:

— Превземат ни!

В същия миг бяха извадени плакати, хората се качиха на покривите на коли, които нямаха право да влизат в парка, и започна скандирането. Но не бяха много хората, които скандираха. Повечето се бяха струпали по перилата и гледаха в морето.

В продължение на десет минути Мисията растеше, разширяваше се настрани и безшумно се разстилаше върху спокойното море, като забързан вариант на разцъфващи алги. Когато отново се втвърди — поне на Ноа така му изглеждаше, като разтопено стъкло, което изстива — конструкцията беше шест пъти по-голяма отпреди. Пипалата бяха станали докове, един огромен към града и няколко малки от едната страна. Към този момент дори и скандиращите бяха замлъкнали, погълнати от безшумния, чудовищен триумф на невъобразимата конструкция. Когато всичко свърши, никой не проговори.

После един възмутен глас извика:

— Тези копелета взели ли са разрешение за строеж от общината?

Това разчупи мълчанието. Скандирането, споровете, възгласите се възобновиха. Няколко шофьори започнаха да форсират двигателите си, безсмислено действие, тъй като беше невъзможно да придвижат колите си. Пристигнаха първите моторизирани ченгета: Нюйоркската полиция, после Специализираният граничен патрул, после хаос.

Ноа умело се провря през мелето и излезе на улиците северно от Батъри. Трябваше да се яви на работа след час. Мисията нямаше нищо общо с него.

МАРИАН

Споровият облак не прилича на нищо друго.

По-тъмно петно в тъмно пространство или леко замъгляване на звездната светлина, излъчваща се зад него. Земните астрономи не можеха с точност да определят размерите му. Те разчитаха на денебските измервания за всичко, освен за единствения факт от първостепенна важност, който човешките сателити в дълбокия космос и човешката изобретателност в стотици обсерватории по света можеха да потвърдят: облакът идваше. Траекторията на най-близкия му край щеше да пресече траекторията на Земята в посоченото от денебците време: началото на септември.

Мариан знаеше, че почти веднага след съобщението на Обединените нации глупостта и безумието ще се възцарят по цялата планета. Копаеха се, строяха се и се продаваха различни убежища, до едно безполезни. Щом вътре можеше да влезе въздух, можеха да влизат и спори. В Кентъки някаква компания започна да обзавежда дълбоки пещери с климатични инсталации, запаси от храна за една година и скъпи легла: подготвяйки ги за палеолитни пещерни хора. Тя не обръщаше повече внимание на този комерсиален сървайвализъм, отколкото на предаваните по телевизията протести, разгневени тълпи, мирни походи или живописни художествени изображения на облака и предполагаемия ефект от него. Тя си имаше работа.

Във вторник Мариан, Еван и двамата лаборанти бяха отведени до пристанището пред специалната мисия на ООН. В подводницата Макс и Джина застанаха пред илюминатора, а може би това беше монитор, който приличаше на илюминатор, за да гледат рибите под водата. Може би рибите ги успокояваха. Но те може и да нямаха нужда от успокояване: Мариан, която беше работила и с двамата преди, ги избра заради уравновесеността им, а не само заради компетентността им. Властите бяха одобрили Макс и Джина, като вероятно ги бяха проучили за чисто съдебно минало и за отношението им към извънземните. Макс, който беше само на двайсет и девет, беше компютърен гений. Джина, на трийсет и пет-шест, болката на италианската си майка, задето още не се е омъжила, беше човекът, който според Мариан правеше най-малко грешки в подготовката, намножаването и определянето на секвенцията на пробите.

— С децата всичко наред ли е? — попита Еван.

— Не, разбира се. Елизабет не желае да напусне Ню Йорк, естествено. — („Да замина? Не съзнаваш ли, че трябва да си върша работата, която е да защитавам гражданите от твоите извънземни?” — По някакъв начин те бяха станали извънземните на Мариан.) — Райън заведе Кони при родителите й във Вермонт, а той се върна при своите лилави върболисти в Канада.

— А Ноа? — попита внимателно Еван. Той знаеше всичко за Ноа; защо, попита се тя за сетен път, споделяше всичко с този двайсет и осем годишен гей мъж, сякаш е неин връстник, а не на Ноа? Нямаше значение; Еван й беше нужен.

Тя поклати глава. Ноа беше изчезнал.

— Всичко ще е наред, Мариан. Той винаги се оправя.

— Знам.

— Виж, скачваме се.

Слязоха от подводницата през страничния вход на Мисията. Каквото и да беше предназначението на новите докове в горната част на кораба, не беше за прехвърляне на медицински кадри.

— Без да пречим на движението отгоре. Адски лесно — каза с възхищение Еван.

— Ах, тези съобразителни извънземни — промърмори Мариан, доста тихичко, за да не я чуе все още облеченият в парадна униформа капитан на подводницата. Размяната на обичайните за тях полусаркастични забележки й действаше успокоително: истинската жаба в илюзорната градина. Преддверието на кораба не се беше променило, само че този път ги посрещна друг извънземен. Беше жена и носеше същия проблясващ енергиен щит върху семплата туника и панталони. Висока, с медна кожа, с онези неестествено големи очи, тя изглеждаше на около трийсет, но как би могъл да знае човек? Имаха ли денебците пластична хирургия? Защо не? Имаха всичко друго.

Освен лечение за спорова болест.

Денебката се представи (учен Джоунс), произнесе стандартната „радвам се, че дойдохте” реч, която изнервящо излизаше от тавана. Заведе ги до лабораторията и веднага си тръгна. Със или без пластична хирургия, Мариан високо оцени извънземната технология, когато видя лабораторията. В нея нямаше нищо непознато, но всичко беше първокласно. Дали я бяха създали по същия начин, по който бяха създали Мисията, или я бяха поръчали от земен доставчик? Вероятно второто, защото най-модерният генетичен секвенсер все още носеше етикет „Илюмина”. Апаратът или е бил поръчан, транспортиран и платен (с какво?) през предишните месеци на преговори, или беше най-бързата доставка в света.

До него на полица бяха подредени епруветки с кръвни проби, всички грижливо етикетирани.

Макс моментално отиде до компютъра и го включи.

— Няма интернет — каза той разочаровано, — само локална мрежа и… леле, той е тежко защитен.

— Нали съзнаваш — каза Мариан, — че това е малка част от научните изследвания, които се извършват на борда на Мисията? Ние няма да правим нищо друго, освен да обработваме митохондриална ДНК, за да идентифицираме носителите на хаплогрупа L7. Ние сме в периферията на голямата картина.

— Хей, нали сме тук — отговори Макс и й се усмихна щастливо. — Жалко само за World of Warcraft. В това нещо няма никакви игри. Какво ще правя в свободното си време?

— Ще работиш — отговори му Мариан, точно когато вратата се отвори и влязоха двама души. Мариан разпозна единия, макар че го виждаше за пръв път. Охрана. Жената беше по-трудна за определяне. Средна възраст, носеше джинси и пуловер, косата й беше вързана с малко прекалено младежка панделка. Но усмивката й беше сърдечна и се излъчваше от очите й. Тя подаде ръка.

— Доктор Дженър? Аз съм Лиза Гитерес, консултант по генетика. Аз ще съм връзката ви с доброволците. Вероятно няма да се видим пак, но просто исках да ви поздравя. Вие сте доктор Бланфорд?

— Да — отговори Еван.

Мариан се намръщи.

— Защо ни е необходим консултант по генетика? Казаха ни, че работата ни се състои само в обработване на кръвните проби, за да идентифицираме членовете на хаплогрупа L7.

— Така е — отговори Лиза — И оттам поемам аз.

— Поемате какво оттам?

Лиза внимателно я изгледа.

— Вие знаете, разбира се, че денебците искат да идентифицират оцелелите членове на собствената им хаплогрупа. Те ги смятат за свое семейство. Концепцията за семейството е от основно значение за тях.

Мариан отговори:

— Вие не сте генетик, а ксенопсихолог.

— И това също.

— И какво ще се случи, след като бъдат идентифицирани отдавна загубените членове на семейството?

— Аз ще им съобщя, че са отдавна загубените членове на семейството. — Усмивката й нито за миг не се помрачи.

— И после?

— И после те ще се срещнат с посланик Смит.

— И после?

— Няма „после”. Посланикът иска просто да се запознае с тези свои братовчеди отпреди шест хиляди поколения. Да си обменят семейни клюки, да измислят свои семейни шеги, да обсъждат непоносимия си чичо Хари.

А, значи тя имаше чувство за хумор. Може би това беше изискване, за да си постави човек етикет „ксенопсихолог” професия, която допреди няколко месеца не съществуваше.

— Приятно ми беше да се запозная с вас двамата — каза Лиза, разшири усмивката си с още един сантиметър и си тръгна.

— Ах, хората тук бързо се появяват и изчезват — промърмори Еван.

Но Мариан изведнъж не беше в настроение за хумор, дори и когато цитатът идваше от толкова подходящ източник като „Магьосникът от Оз”. Тя изгледа спокойно Еван, Макс и Джина.

— Хайде, екип. Време е да се захващаме с работа.