Братовчедите от вчера

МАРИАН

Главната зала беше с тънките, подобни на оризова хартия стени като част от неработните помещения, но тук, също като повечето твърди стени на Мисията, те променяха цветовете си. Бавни, сложни, нежни фигури в пастелни цветове, които й приличаха на разнасящи се нефтени петна. Четирийсет места, разположени амфитеатрално пред катедра, също като в залата за лекции в нейния колеж. Тя изпита безумното желание да се върне в студентските си години, да извади една тетрадка и да си драска в полето. Но в тази зала не седяха дъвчещи дъвка студенти, които си разменят есемеси, а някои от най-видните учени на планетата. Това беше първото общо събрание на учените на борда. Катедрата беше празна.

Трима денебци влязоха от страничната врата.

Мариан не беше виждала толкова много извънземни на едно място. Странно, но ефектът беше, че те изглеждаха още по-извънземни, сякаш дребните разлики със земните — по-големите очи, по-дългите крака, по-високият ръст — се увеличаваха експоненциално с аритметичното увеличаване на присъствието им. Това посланик Смит и учен Джоунс ли бяха? Да. Третият извънземен, по-нисък от другите двама и някак си по-деликатен, каза през преводача на тавана:

— Благодаря на всички, че дойдохте. Днес имаме три доклада. Два от земните екипи и един от Свят. Първо, доктор Манинг. — Тримата извънземни се засмяха.

Терънс Манинг, шеф на Споровия екип, излезе на сцената. Мариан никога не се беше срещала с него, нобеловите лауреати бяха толкова над нейното научно ниво, колкото слънцето за мухите. Той беше дребен човек и на главата му бяха останали точно три кичура, които упорито се мъчеше да прехвърли през темето си. От срамежливите му, необикновено официални маниери, струеше интелигентност. Манинг имаше дълбок, авторитетен глас, който приятно контрастираше с механичната монотонност на тавана.

Съдейки по светналите очи на извънземните, Мариан донякъде очакваше добри новини, въпреки увеличаващите се данни в локалната мрежа на кораба. Но грешеше.

— Не успяхме да отгледаме вируса в клетъчни култури — започна Манинг. — Както знаете, някои вируси просто не се развиват in vitro и този изглежда е един от тях. Не успяхме и да заразим маймуни — нито един вид маймуни. Естествено, ще продължим да опитваме. По-добрата новина е, че успяхме да заразим мишки.

Добра и лоша, помисли си Мариан. Често да запазиш една мишка жива беше по-лесно, отколкото да отгледаш клетъчна култура. Но културата щеше да им даде по-точна представа за цитопатичния ефект на вируса върху животинска тъкан, а маймуните бяха генетично по-близки до хората, отколкото мишките. От друга страна, с маймуните беше ужасно трудно да се работи. Те хапеха, бореха се, самонараняваха се, предаваха паразити и болести и умираха от неща, от които не се очакваше да умрат.

— Сега имаме много заразени мишки — продължи Манинг — и нашият аерозолен експерт доктор Белски е изчислил колко излагане на спори е нужно, за да се предизвика спорова болест при лабораторни условия.

Една графика светна на стената зад гърба на Манинг. Добре поддържаните пръсти на седящия до нея Еван изведнъж се свиха в юмрук. Заразяването става бързо и изисква фантастично малка концентрация на вируса, дори и при пренасяните по въздуха патогени.

— Независимо от заразените мишки — продължи Манинг и сега в гласа му се усещаше напрежение, — все още не сме успели да изолираме вируса. Неуловимо малко животинче.

Никой не се засмя. Макар това да не беше в нейната област, Мариан знаеше колко трудно е да се изолира вирус, дори и когато е установен гостоприемникът. Вирусите са толкова миниатюрни; потъват в клетките и органите; мутират.

— Всъщност ние не знаем почти нищо за този патоген — каза Манинг и прокара ръка по главата си, с което разроши трите кичура. — не знаем нито основния репродуктивен коефициент — за вас, астрономите, това е броят на случаите, които един случай средно генерира в течение на заразния си период, — нито инкубационния период, нито генома, нито морфологията. Онова, което знаем, е съставът на обвивката, с която е защитен вирусът, трансмисионният вектор и съответната патология при мишките.

Последваха десет минути данни за странната, уникална обвивка на „спорите” термин, който дори и учените, които знаеха, че е неправилен, сега употребяваха. После д-р Джесика Ю зае мястото на Манинг на катедрата. Мариан я беше срещала в кафенето и се беше почувствала застрашена. Бившата началничка на отдел „Специални патогени” в Националния център за инфекциозни болести в Атланта Джесика Ю беше дребна, петдесетгодишна жена, красива по строг, „не ме закачай” начин. Никой никога не я закачаше.

— Ние, разбира се, се надяваме — започна тя, — че като разберем механизма на болестта при животните, ще научим как да я лекуваме при хората. Мишките бяха заразени преди три дни. Преди един час те започнаха да проявяват симптоми, които искаме да ви покажем преди… хм… преди…

Стената зад Джесика Ю изсветля и отнесе графиката за разпространението на вируса със себе си. Или може би сега някакъв екран покри стената и на него се показаха трите мишки, намиращи се на друго място в Мисията. Бяха затворени в голяма стъклена клетка в лаборатория НББ-4, предположи Мариан.

Две от мишките лежаха, потрепваха и издаваха продължително съскане, звук, многократно усилен от аудиосистемата. Не, не беше усилен — това бяха отчаяните опити на същества, които се мъчат да си поемат дъх. Те махаха опашки и драскаха с предните си лапи. Мариан осъзна, че се опитват да плуват, за да избягат от нещо, което ги давеше.

— При хората — продължи Ю, — бихме определили това като синдрома на остър респираторен дистрес, покриваща всичко диагноза, която използваме, когато не знаем какъв е проблемът. Белодробната тъкан на мишките все повече натежава, тъй като течността от кръвоносната система прониква в дробовете, и всяко вдишване става все по-трудно. Рентгенът на белодробните проби показва „заснежаване” — наличието на толкова много течност в дробовете повишава радиологичната плътност и снимката прилича на снежна буря. Инкубационният период на вируса при мишките е три дни. Времето от настъпването на симптомите до смъртта е средно 2.6 часа.

Третата мишка започна да трепери.

Ю продължи да говори, а миниатюрното й тяло още повече се стегна.

— Доколкото сме определили дотук, процентът на заразяване при мишките е седемдесет и пет. Не можем, разбира се, да правим предвиждания, че той ще бъде същият при хората. Нито имаме представа защо мишките се заразяват, а маймуните — не. Медицинските данни от денебските колонии показват подобни метаболични пътища като при мишките. В тези колонии не е имало оцелели. Аутопсиите на мишките показват по-нататък, че…

Внезапно чувство, че ще повърне, обхвана Мариан от гърлото до ректума. Тя беше учудена: нейната професия би трябвало да я е подготвила за такива неща. Но не беше. Преди още тялото й да я е злепоставило с оригване и още по-лошо, повръщане, тя се провря покрай Еван и го потупа по рамото, за да му покаже, че трябва да остане и да чуе всичко докрай. В коридора пред залата се облегна на стената, смъкна се надолу, скри глава между краката си и започна да диша дълбоко, оставяйки срамът да надделее над ужаса.

Срамът не беше достатъчно силен. Децата й бяха тези, които предизвикаха ужаса: Елизабет, Райън и Ноа с отворени уста, които се мъчат да вкарат въздух в дробовете си, задъхват се и хриптят, давят се… и Кони с още нероденото бебе, първото й внуче…

Не беше това начинът един учен да реагира на данните.

Мариан стана. Заби нокти в дланта си. Но не можа да се насили да се върне в залата. Еван щеше да й разкаже другите чудовищни неща, които ще бъдат разкрити. Отправи се към лабораторията.

Макс седеше на компютъра и обработваше данни. Джина я погледна от мястото си и каза:

— Мариан, намерихме още двама L7 донори.

— Хубаво — отговори Мариан, мина през лабораторията и отиде в малкия си офис в дъното. Затвори здраво вратата. Какво значение имаше колко L7 ще открие за Смит? Земята беше обречена. Оставаха осем месеца и половина, а най-добрите мозъци на планетата в науката и медицината не бяха дори започнали да откриват начин за облекчаване на настъпващия ужас.

Джина почука на вратата.

— Мариан? Добре ли си?

Джина беше на годините на Райън, млада жена и целият й живот беше пред нея. Ако го получеше. Междувременно, нямаше смисъл да се влошава настоящето. Мариан се насили да звучи жизнерадостно.

— Да, добре. Ей сега идвам. Направи ново кафе, ако обичаш?

НОА

Ноа стоеше с клана си и се подготвяше за лллатил.

На английски нямаше дума за това. Отчасти танц, отчасти религиозна церемония, отчасти бирено парти, които продължаваха два дни. Десет L7 стояха в кръг, всички малко или повече пияни. Когато засвири странната, атонална музика (след два месеца на борда на Мисията тя вече не звучеше странно и атонално за неговия слух), те започнаха да се движат зигзагообразно, като оставяха точни фигури по пода от намазаните си с червена боя стъпала.

Някога тези фигури били свещени, част от примитивна религия, която отмряла с бързото развитие на науката, подхранвано от изобилната и благоприятна околна среда. Ритуалът обаче останал. Той утвърждавал завинаги матрилинейните семейни ценности на Свят. Утвърждавал родството, задължението, идентичността. Всеки път, когато по-голямата от луните на Свят се изравнява по определен начин с по-малката, гражданите излизат със семействата си и радостно се отдават на лллатил. Кръговете винаги са от десет души и толкова на брой, колкото са нужни на всяко семейство.

Майка му никога не би разбрала това.

На третата сутрин, когато всички са се наспали след празненствата, започва втората част на лллатила, която Мариан още по-малко би разбрала. Всеки индивид дава една пета от онова, което е спечелил или заработил след последния лллатил. Той дава този „палец”, както шеговито го наричат, на някой от своя кръг. Различните кланове дават различни проценти и го правят по различен начин, но някакъв вариант на обичая се спазва на Свят, който е предимно монокултурен. Денебците са софистицирана раса; такова дарение включва трансфери по земните еквиваленти на банкови сметки, стокови акции, недвижими имоти. Денебците освен това са и хора, затова понякога дарението се прави неохотно, или ядосано поради мързела на дарения братовчед, или сдържано, или с измама. Но все пак се прави и то без много измама. Поне така каза Мийхао;, преди известен на Ноа като Смит. Смит му обясни това на вибриращия и цъкащ език, който Ноа толкова усилено се мъчеше да научи.

— Ние много интензивно учим децата си да спазват нашите обичаи — каза кисело Смит. — Разбира се, някои не го правят. Някои винаги са различни.

— Колко прав си, братко — каза Ноа на английски, което бе посрещнато с пълно неразбиране от страна на Смит.

Ноа обичаше лллатил. Той нямаше много — нищо всъщност — за даване, но нетната му печалба не беше причината, поради която го обичаше. Нито беше това причината, поради която учеше светски по няколко часа на ден с помощта на природната си склонност към езици. Веднъж, по време на краткия си опит да учи в колеж, Ноа чу една прочута поетеса да казва, че фактическата истина и емоционалната истина не са едно и също „Трябва да го разберете със стомаха си”, беше казала тя.

И той разбираше. За пръв път в живота си разбираше.

Краката му се объркаха и той остави отпечатък от червен пръст на неправилното място. Никой не му се скара. Кликлими, чието набраздено с дълбоки пукнатини, хълмове и долини лице, носеше цялата топография на родството, само му се засмя и протегна кльощавата си ръка, за да го погали.

Ноа, не така. Оцвети линиите!

Ноа, надявах се, че получиш по-добри бележки!

Ноа, ти не можеш да дойдеш с мен и приятелите ми! Много си малък!

Ноа, нищо ли не можеше да направиш като хората?

Когато беше танцувал толкова дълго, че вече не можеше да стои на краката си (Кликлими продължаваше да танцува, но тя не беше пила колкото него), Ноа се стовари на една голяма възглавница до „Джоунс” чието истинско име той още не можеше да произнесе. В него имаше повече вибриращи звуци и един странен цък-цък звук, който изобщо не можеше да възпроизведе. Тя изглеждаше разгорещена, косата й беше разпусната от обикновената й сложна фризура. Тя беше по-дребна, но по-пълна и карамелената й плът сияеше от усилието. Косата й, силен тъмнокафяв цвят, блестеше с розова светлина. Червената й туника — всички носеха червено за лллантил — се беше вдигнала нагоре по бедрата й.

Ноа чу гласа на майка си: „Сто и петдесет хиляди години не са достатъчно време за дивергенцията на един вид“. За свой ужас, той усети, че се изчервява.

Тя не забеляза, или си помисли, че се е загрял от танците.

— Имаш ли трудности с нашата гравитация? — попита тя.

Горд със себе си, че разбира думите й, Ноа отговори:

— Не. То е малко количество по-голямо на Земята. — Поне се надяваше, че това каза.

Изглежда така беше. Тя се усмихна и каза нещо, което той не разбра. Протегна се с удоволствие и туниката й се вдигна с още няколко сантиметра нагоре.

Какви бяха табутата за секса в рода? Какви бяха табутата за секс изобщо? Не че Ноа би могъл да се допре до нея кожа до кожа. Той беше обвит, толкова дискретно, че обикновено забравяше, с „енергиен щит”, който го предпазваше от извънземните микроби.

Микроби. Спори. Колко време оставаше, докато облакът стигне до Земята? В този момент това не изглеждаше важно. (Ноа, не може да се преструваш, че няма проблеми! Това най-често бяха думи на Елизабет.)

— Мога ли — да, не? — започна той и спря, по дяволите, каква беше думата за микроби? — Моето вътре като тебе? Моите вътрешни спори?