Борбата

9

Зная, че ще съжалявам, че съм попитал — поде Мат, като извърна зачервените си очи от пътя към Стефан, седнал на седалката до него. — Но можеш ли да ми кажеш защо ти трябват тези суперспециални, дето не растат наоколо, полутропически плевели за Елена?

Спътникът му погледна към задната седалка, по-точно към резултата от продължителното им претърсване из пущинаци, живи плетове и избуяли треви. Растенията с дългите си зелени стебла и заострени назъбени листа наистина приличаха повече на плевели, отколкото на цветя. Изсъхналите цветове в горния край на стръковете почти не се забелязваха и едва ли някой би украсил дома си с тях.

— Ами ако ти кажа, че от тях може да се свари напълно натурална отвара за промиване на очи? — предложи Стефан след кратък размисъл. — Или пък билков чай?

— Защо? Това ли мислеше да ми отговориш?

— Е, не точно това.

— Добре. Защото ако продължиш да ми дрънкаш подобни дивотии, накрая наистина ще те цапардосам.

Без да поглежда към Мат, Стефан се усмихна. В него се раздвижи нещо ново, някакво топло чувство, което не бе изпитвал от близо пет века, освен с Елена. Чувството да бъдеш приет. Топлина и приятелство, споделени с човешко същество, което не знаеше истината за него, ала все пак му вярваше. Не беше сигурен дали го заслужава, но не можеше да отрече колко много означава за него. Това почти го накара да се почувства… отново човек.

Елена се втренчи в отражението си в огледалото. Не е било сън. Не изцяло. Раните на шията й го доказваха. И след като ги видя, осъзна, че се чувства някак си замаяна, отпусната, сънлива.

Вината беше нейна. Толкова много се стара да убеди Бони и Мередит да бъдат внимателни и да не канят непознати в къщите си. А съвсем забрави, че тъкмо тя бе поканила Деймън в дома на Бони. Беше го направила онази нощ по време на тъпата вечеря в трапезарията, когато бе извикала в мрака: „Ела“.

Поканата важеше завинаги. Той можеше да се върне по всяко време, когато му хрумне, дори сега. Особено сега, когато е слаба и може лесно да бъде хипнотизирана, за да отвори прозореца отново.

Препъвайки се, Елена излезе от банята, мина покрай Бони и влезе в спалнята. Грабна голямата си торба и започна да тъпче нещата си в нея.

— Елена, не можеш да си отидеш у вас!

— Не мога да остана тук — заяви момичето. Огледа се за обувките си, видя ги до леглото и се запъти натам. Изведнъж спря и издаде приглушен звук. Върху финия изпомачкан чаршаф на леглото лежеше черно перо. Беше огромно, ужасяващо огромно, истинско и с дебел бял ствол, като восъчен. Изглеждаше почти неприлично, дори противно върху белите памучни чаршафи.

Повдигна й се. Елена веднага се извърна. Не можеше да диша.

— Добре, добре — заговори Бони примирено. — Щом така искаш, ще помоля татко да те закара у вас.

— Ти също трябва да дойдеш. — Елена чак сега осъзна, че в тази къща Бони също като нея не е в безопасност. С теб и с хората, които обичаш, спомни си тя, извъртя се и сграбчи ръката на приятелката си. — Трябва да дойдеш с мен, Бони. Имам нужда от теб.

Накрая все пак постигна своето. Семейство Маккълоу смяташе, че Елена се държи истерично, че преувеличава и вероятно има нервен срив. Но накрая се предадоха. Господин Маккълоу ги закара с Бони до къщата на семейство Гилбърт, където двете момичета, чувствайки се като крадци, отключиха предната врата и се прокраднаха безшумно вътре, без да събудят никого.

Но дори и тук Елена не успя да заспи. Лежеше до приятелката си, заслушана в тихото й спокойно дишане, и се взираше напрегнато през прозореца на спалнята. Отвън клоните на дюлята драскаха по стъклото, но до зазоряване нищо друго не помръдна.

Чак тогава чу приближаващата се кола. Винаги би познала давещия се двигател на форда на Мат. Разтревожена, тя приближи на пръсти до прозореца и погледна навън в сивотата на смълчаната утрин. Сетне забърза надолу по стълбите и отвори вратата.

— Стефан! — Никога досега не се бе радвала толкова да види някого. Хвърли се отгоре му още преди да е успял да затвори вратата на колата. Той се олюля назад и тя усети изненадата му. Обикновено на публични места беше много по-сдържана.

— Хей — рече той, докато отвръщаше нежно на прегръдката й. — Аз също се радвам да те видя, но недей да мачкаш цветята.

— Цветя? — Момичето се отдръпна, за да види какво носи, сетне се взря в лицето му. Накрая погледът й се отклони към Мат, който тъкмо се измъкваше от другата страна на колата. Лицето на Стефан бе бледо и изпито, а на Мат — подпухнало от умора, със зачервени очи.

— По-добре влезте вътре — покани ги тя смутено. — И двамата изглеждате ужасно.

— Това е върбинка — обясни Стефан малко по-късно. Двамата с Елена седяха край кухненската маса. През отворената врата се виждаше Мат, който се бе опънал на дивана в дневната и тихо похъркваше. Беше се строполил там, след като погълна три купи със зърнена закуска. Леля Джудит, Бони и Маргарет все още спяха на горния етаж, но Стефан говореше тихо. — Спомняш ли си какво ти разказах за върбинката?

— Каза, че можела да запази съзнанието ти бистро дори когато някой използва Силата, за да ти въздейства. — Елена изпита гордост от спокойния и твърд глас, с който го изрече.

— Точно така. А това е едно от нещата, които Деймън може да опита. Той може да използва силата на съзнанието си дори от разстояние и може да го направи независимо дали си будна, или заспала.

Сълзи запариха в очите на Елена и тя сведе поглед, за да ги скрие. Втренчи се в дългите тънки стебла с изсъхнали цветове.

— Заспала? — повтори, боейки се, че този път гласът й не е така уверен и стабилен.

— Да. Може да те накара да излезеш от къщата или да го пуснеш вътре. Но върбинката ще му попречи. — Стефан звучеше уморен, но доволен от себе си.

О, Стефан, само ако знаеше, помисли си момичето отчаяно. Подаръкът му бе закъснял с една нощ. Въпреки усилията й да се сдържа, една сълза се отрони и капна върху дългите зелени листа.

— Елена! — сепна се Стефан. — Какво има? Кажи ми!

Той се опита да види лицето й, ала тя зарови наведената си глава в рамото му. Той я прегърна, без да се опитва да повдигне главата й.

— Кажи ми — повтори меко.

Сега беше моментът. Ако изобщо смяташе да му каже, то трябваше да е сега. Усещаше гърлото си подуто и изгарящо. Искаше да излее напиращите думи.

Ала не можа. Каквото и да стане, няма да им позволя да се бият заради мен, помисли си Елена.

— Просто… много се разтревожих за теб — промълви едва чуто. — Не знаех къде си, нито кога ще се върнеш.

— Трябваше да ти кажа. Но това ли е всичко? Само от това ли си така разстроена?

— Това е всичко. — Сега трябваше да накара Бони да й се закълне, че няма да му каже за гарвана. Как ставаше така, че една лъжа винаги водеше след себе си друга? — И какво трябва да направим с върбинката? — попита тя и отново седна на стола.

— Довечера ще ти покажа. След като извлека масло от семената, можеш да го втриеш в кожата си или да го добавиш във ваната, докато се къпеш. Можеш да напълниш торбичка с изсушени листа и да я носиш със себе си или нощно време да я слагаш под възглавницата.

— По-добре да дам също и на Бони и Мередит. И те имат нужда от защита.

Той кимна.

— Засега — отчупи едно клонче и го сложи в ръката й — вземи това в училище с теб. А аз ще отида в пансиона, за да извлека маслото от тези семена. — Замълча за миг, сетне отново заговори. — Елена…

— Ако смятах, че ще е за твое добро, щях да се махна оттук. Никога не бих те изложил на риск с Деймън. Но не мисля, че ако си тръгна, той ще ме последва, вече не. Струва ми се, че ще остане — заради теб.

— Дори не си и помисляй за заминаване! — избухна тя и го погледна с пламтящи очи. — Стефан, това е единственото, което не бих могла да понеса. Обещай ми, че няма да заминеш, обещай ми!

— Няма да те оставя сама с него — каза Стефан, което не беше точно същото. Но нямаше смисъл да го притиска повече.

— Да?

Вместо това му помогна да събудят Мат и ги изпрати. После с клончето от изсъхналата върбинка в ръка се качи горе, за да се приготви за училище.

Бони се прозява през цялото време, докато закусваха, дори не беше съвсем будна, когато излязоха навън и закрачиха към училището, докато хладният вятър брулеше лицата им. Денят се очертаваше студен.

— Миналата нощ сънувах странен сън — рече Бони.

Сърцето на Елена подскочи в гърдите й. Вече бе пъхнала парче от клонката на дъното на раницата на приятелката си, без тя да види. Но ако Деймън се бе докопал миналата нощ до Бони…

— За какво беше сънят? — попита колкото се може по-спокойно Елена.

— За теб. Видях те да стоиш под едно дърво, а наоколо бушуваше вятър. Не зная защо, но се страхувах от теб и не исках да те приближа. Изглеждаше… различна. Много бледа, но сякаш сияеше. После един гарван отлетя от дървото, а ти се пресегна и го сграбчи. Направи го толкова бързо, че направо не беше за вярване. Сетне ме погледна с особено изражение. Усмихваше се, но на мен ми идеше да побягна. Накрая изви врата на гарвана и той умря.

Елена я слушаше с нарастващ ужас.

— Отвратителен сън — рече.

— Да, нали? — съгласи се Бони спокойно. — Чудя се какво ли означава? Според легендите гарваните са птици, които вещаят зло. Предсказват смърт.

— Сигурно си го сънувала, защото видя колко бях разстроена, когато намерих онзи гарван в стаята.

— Да — каза приятелката й. — Само дето аз сънувах този сън преди ти да ни събудиш с писъците си.

По обяд на същия ден върху училищната дъска за съобщения се появи друго виолетово листче. Този път гласеше само: ВИЖ В ЛИЧНИТЕ ОБЯВИ.

— Какви лични обяви? — попита Бони.

Сякаш в отговор на въпроса й в този момент се приближи Мередит с брой на „Уайлдкет Уийкли“ — училищния вестник.

— Видяхте ли това?

Беше на страницата за лични обяви, напълно анонимно, без обръщение или подпис.

Не мога да понеса мисълта да го загубя. Той е нещастен и явно нещо го измъчва, но ако не ми каже какво е, ако ми няма доверие, за да го сподели с мен, не виждам никаква надежда за нас.

Докато го четеше, умората на Елена бе изместена от нов прилив на енергия. О, господи, как мразеше този, който правеше това! Представи си как застрелва негодника, пронизва го с нож, гледа го, докато се гърчи и умира. После съвсем ясно си представи нещо друго. Как хваща косата на крадеца и дръпва главата му назад и после забива зъби в оголената му шия. Беше странно, смущаващо видение, но за миг изглеждаше почти реално.

Сепна се, осъзнала, че Бони и Мередит се взират в нея.

— Е? — попита смутено.

— Обзалагам се, че не ни слушаше — въздъхна Бони. — Току-що казах, че не прилича на Де… искам да кажа на почерка на убиец. Не мисля, че един убиец би се занимавал с такива работи.

— Колкото и да не ми се ще да се съглася с нея, тя е права — обади се Мередит. — Това ми намирисва на нещо лично. Някой, който ти има зъб и иска да те накара да страдаш.

Елена преглътна мъчително.

— А и смятам, че този някой е добре запознат с порядките в училище. Трябва да попълниш специален формуляр, за да публикуваш лична обява в училищния вестник.

— Ако предположим, че са го откраднали с някаква цел, то е бил някой, който знае, че си водиш дневник. Може да е човек, с когото сте имали заедно часове и е бил с теб в клас, когато си го донесла в училище. Спомняш ли си? Когато господин Танър едва не те хвана — додаде Бони.

— Госпожица Халпърн ме хвана, дори прочете на глас част от дневника, онзи откъс за Стефан. Това беше точно след като двамата с него станахме гаджета. Чакай малко, Бони. Онази нощ у вас, когато дневникът беше откраднат, колко дълго вие двете не бяхте в стаята?

— Само няколко минути. Яндзъ беше спрял да лае и аз отидох до вратата, за да го пусна вътре и… — приятелката й стисна устни и сви рамене.

— Значи крадецът е познавал къщата ти — рече бързо Мередит — иначе той или тя нямаше да може да влезе, да вземе дневника и да се измъкне, без да го видим. Добре, значи търсим лукав и жесток тип, който присъства в някой от часовете ти, Елена, и познава добре къщата на Бони. Някой, който те мрази лично и не би се спрял пред нищо, за да ти навреди… О, Боже!

Трите момичета се втренчиха една в друга.

— Това трябва да е — прошепна Бони. — Това е.

— Колко сме глупави, трябваше веднага да се сетим — промълви Мередит.

Елена мигом почувства, че гневът, който бе изпитвала досега, беше нищо в сравнение с този, който в момента се разгоря в гърдите й. Все едно да сравниш пламъка на свещ със слънцето.

— Каролайн — рече тя и толкова силно стисна зъби, че челюстта я заболя.

Каролайн. Елена имаше чувството, че в този миг е в състояние да убие зеленоокото момиче. И навярно щеше да хукне към нея, ако Бони и Мередит не я бяха спрели.

— След училище — заяви Мередит твърдо, — когато може да я сгащим някъде насаме. Ще трябва да почакаш още малко, Елена.

Но когато се запътиха към столовата, Елена забеляза, че Каролайн изчезна надолу по коридора, където бяха кабинетите по музика и изобразително изкуство. Припомни си нещо, което й бе казал Стефан по-рано тази година — че Каролайн го водела в кабинета по фотография по време на обедната почивка. За да останат насаме, казвала му Каролайн.

— Вие двете вървете, аз ще се върна, че забравих нещо — каза тя, когато Бони и Мередит наредиха на подносите си чиниите с обяда. Престори се, че не чува протестите им и забърза към крилото по изкуства.

Всички стаи бяха тъмни, но вратата на кабинета по фотография беше отключена. Нещо накара Елена да натисне предпазливо дръжката и да пристъпи вътре тихо, а не да нахлуе като вихър, изпълнена с желание за конфронтация, както първоначално възнамеряваше. Дали Каролайн беше тук? И ако беше, какво правеше сама в тъмното?

Отначало стаята й се стори празна. Сетне чу тихи гласове откъм малката ниша в дъното и видя, че вратата на тъмната стаичка е леко открехната.

Безшумно, пристъпвайки като крадец, тя се промъкна навътре и се спря отвън, докато неясният шепот се превърна в думи.

— Но как можем да сме сигурни, че ще изберат нея? — питаше Каролайн.

— Баща ми е в училищния съвет. Няма начин да не я изберат. — Това беше гласът на Тайлър Смолуд. Баща му беше адвокат и участваше във всички възможни съвети. — Освен това кого другиго могат да изберат? — продължи той. — Тази, която въплъщава Духа на Фелс Чърч, трябва да бъде умна и хубава.

— Предполагам това означава, че аз не съм умна?

— Казал ли съм подобно нещо? Виж, ако искаш да си тази, която да дефилира в бяла рокля на парада в Деня на основателите, хубаво. Но ако искаш да видиш Стефан Салваторе да бяга с подвита опашка от града заради доказателствата в дневника на гаджето му…

— Но защо да чакаме толкова дълго?

— Защото така ще съсипем празника — рече Тайлър нетърпеливо. — Празникът на фамилията Фел. Защо те трябва да се кичат с това, че са основали града? Хората от рода Смолуд са дошли първи.

— О, на кого му пука кой е основал града? Аз искам само да видя Елена унизена и засрамена пред цялото училище!

— Както и Салваторе. — Елена настръхна от омразата и злобата в гласа на Тайлър. — Този тип ще има голям късмет, ако не увисне на някое дърво. Сигурна ли си, че в дневника има доказателство?

— Колко пъти да ти го повтарям? Първо, там се казва, че тя си е изгубила панделката на втори септември на гробището. След това пише, че Стефан я е взел и я е запазил. А мостът Уикъри е точно до гробището. Това означава, че на втори септември Стефан е бил близо до моста, точно в нощта, когато е бил нападнат онзи старец. Всички вече знаят, че е заподозрян за нападенията над Вики и Танър. Какво повече искаш?

— Всичко това няма да издържи в съда. Може би трябва да намеря някое подкрепящо доказателство. Като например да попитам госпожа Флауърс по кое време се е прибрал Стефан онази нощ.

— О, и на кого му пука? Повечето хора и без това смятат, че е виновен. В дневника се говори за някаква голяма тайна, която криел от всички. Хората ще разберат за какво става дума.

— Скрила ли си го на сигурно място?

— Не, Тайлър, държа го върху масичката за кафе в хола. За толкова тъпа ли ме смяташ?

— Достатъчно тъпа, за да изпращаш бележки на Елена и така да я предупредиш. — Чу се звук от шумолене на хартия. — Погледни това, направо не е за вярване. Това трябва да престане веднага. Ами ако тя разбере кой стои зад всичко?

— И какво ще направи — ще се обади в полицията?

— Въпреки всичко настоявам да престанеш. Изчакай само до Деня на основателите. Тогава всички ще наблюдаваме как се стопява Ледената принцеса.

— И ще кажем чао на Стефан. Тайлър… те няма да го наранят, нали?

— О, на кого му пука? — изимитира я Тайлър. — Остави това на мен и приятелите ми, Каролайн. Ти просто изпълни своята част, става ли?

— Убеди ме — измърка гърлено Каролайн.

След кратко мълчание Тайлър се засмя.

Чу се движение, последвано от шумолене и въздишка. Елена се обърна и се измъкна от стаята също така безшумно, както бе влязла.

Сви в съседния коридор, облегна се на едно от шкафчетата и се замисли.

Чутото бе твърде много, за да го осмисли наведнъж. Каролайн, която някога беше най-добрата й приятелка, я бе предала и искаше да я види унизена пред цялото училище. Тайлър, който някога й се струваше по-скоро дразнещ кретен, отколкото истинска заплаха, планираше да накара хората да прогонят Стефан от града… или да бъде убит. А най-лошото беше, че за целта използваха нейния дневник.

Сега разбра значението на съня от онази нощ. Беше имала подобен сън в деня, преди да открие, че Стефан е изчезнал. И двата пъти той я бе гледал с гневни обвинителни очи, след това бе хвърлил книгата в краката й и си бе тръгнал.

Не е било книга, а дневникът й. В него имаше доказателство, което можеше да се окаже смъртоносно за Стефан. Три пъти жители на Фелс Чърч бяха нападани и трите пъти Стефан е бил там. Как щеше да изглежда това в очите на града и полицията?

А нямаше начин да каже истината. Да предположим, че заяви: „Стефан е невинен. Бил е брат му Деймън, който го ненавижда и много добре знае, че Стефан дори не може да си помисли да нарани някого, камо ли пък да го убие. Деймън преследва брат си, напада хора, за да накара всички да повярват, че това е дело на Стефан, за да го подлуди. Той е тук някъде в града — търсете го на гробището или в гората. Но, о, между другото, не търсете само красив младеж, защото в момента може да се е превърнал в гарван. И съвсем случайно е и вампир.“

Тя самата не си вярваше. Всичко звучеше нелепо.

Леката болка в шията й напомни колко сериозна е тази нелепа история. Днес се чувстваше странно, сякаш беше болна. Беше нещо повече от напрежение и липса на сън. Чувстваше се леко замаяна, понякога земята й изглеждаше гумена — огъваше се под краката й, сетне сякаш подскачаше нагоре. Като симптоми на грип, само дето беше сигурна, че не се дължат на вирус, попаднал в организма й.

Деймън беше виновен, отново. Всичко беше по вина на Деймън, с изключение на дневника. За това не можеше да вини никого, освен самата себе си. Само ако не беше писала за Стефан, ако не бе занесла дневника в училище. Ако не го бе оставила в дневната в къщата на Бони. Само ако, само ако…

Ала единственото, което имаше значение в момента, беше как да си го върне.