Борбата

14

Бони трепереше, докато чакаше отвън пред високата викторианска къща. Тази сутрин въздухът бе мразовит и въпреки че наближаваше осем часът, слънцето още не се бе показало. Небето представляваше сива маса, осеяна с бели облаци, през които се процеждаше слаба светлина. Земята отдолу сякаш бе потънала в тайнствен здрач.

Тя потропваше с крака и разтриваше ръце, когато вратата на дома на семейство Форбс се отвори. Бони се скри зад храстите, за да наблюдава, докато семейството вървеше към колата. Господин Форбс не носеше нищо, освен камера. Госпожа Форбс носеше чанта и сгъваем стол. Даниъл Форбс, по-малкият брат на Каролайн, също носеше стол. А Каролайн…

Бони се наведе напред и въздъхна с облекчение. Каролайн, облечена с джинси и дебел пуловер, носеше бяла чанта с дълга дръжка, която не беше особено голяма, но достатъчно, за да побере един малък дневник.

Стоплена от добре изпълнената задача, Бони остана скрита зад храстите, докато колата потегли. После се запъти към ъгъла на „Тръш стрийт“ и „Хоторн драйв“.

— Ето я, лельо Джудит. На ъгъла.

Колата забави ход и спря, а Бони се плъзна на задната седалка до Елена.

— Носи бяла чанта — прошепна Бони в ухото на Елена, когато леля Джудит отново подкара колата.

Елена стисна развълнувано ръката на приятелката си.

— Добре — прошепна в отговор. — Сега ще видим дали ще я занесе в дома на госпожа Гримсби. Ако не, ще кажеш на Мередит, че е в колата.

Пристигнаха пред дома на госпожа Гримсби точно навреме, за да видят Каролайн, която влезе вътре с чантата през рамо. Бони и Елена се спогледаха. Сега беше ред на Елена да разбере къде в къщата ще я остави Каролайн.

— И аз ще сляза тук, госпожице Гилбърт — каза Бони, когато Елена изскочи от колата. Щеше да чака отвън с Мередит, докато Елена им каже къде е чантата. Най-важното беше Каролайн да не заподозре нещо необичайно.

Госпожа Гримсби, която отвори на почукването на Елена, беше библиотекарката на Фелс Чърч. Къщата й също приличаше на библиотека — навсякъде се виждаха шкафове с книги, книги бяха струпани на купчини и по пода. Освен това тя съхраняваше историческите артефакти на Фелс Чърч, включително облекла, запазени от годините, когато градът е бил основан.

В момента къщата се огласяше от младежки гласове, а спалните бяха пълни с ученици, които се преобличаха. Госпожа Гримсби винаги се грижеше за костюмите за представянето на живите картини от историята на града. Елена тъкмо се канеше да помоли госпожа Гримсби да бъде в една стая с Каролайн, но не се наложи — библиотекарката я побутна вътре.

Каролайн, по модерно бельо, изгледа Елена по начин, който трябваше да мине за небрежен, но на Елена не й убягна едва прикритото злорадство. Самата тя гледаше към купчината дрехи, която госпожа Гримсби взе от леглото.

— Ето това е за теб, Елена. Една от най-добре запазените дрехи — всичко е автентично, дори панделките. Смятам, че тази рокля е принадлежала на Хонория Фел.

— Много е красива! — възхити се момичето, когато госпожа Гримсби приглади фината бяла материя. — Какъв е платът?

— Моравски муселин и копринен тюл. Тъй като днес е доста студено, можеш да облечеш този кадифен жакет отгоре. — Библиотекарката посочи към дрехата с цвят пепел от рози, преметната върху облегалката на стола.

Докато се преобличаше, Елена стрелна крадешком с поглед Каролайн. Да, чантата беше в краката на Каролайн. Поколеба се дали да не я грабне, но госпожа Гримсби още беше в стаята.

Муселиновата рокля беше много семпла, а надипленият плат се прихващаше под гърдите с бледорозова панделка. Леко бухналите ръкави, стигащи до лакътя, се завързваха с връзки в същия цвят. Модата в началото на деветнадесети век е била доста освободена и дрехите прилягаха и за момиче от двадесети век — стига да беше достатъчно слабо. Елена се усмихна, когато госпожа Гримсби я поведе към огледалото.

— Наистина ли е била на Хонория Фел? — попита тя, замислена за лицето от бял мрамор върху гробницата в полуразрушената църква.

— Така поне се смята — отвърна госпожа Гримсби. — Тя споменава подобна рокля в дневника си, така че сме почти сигурни.

— Тя е водела дневник? — изненада се Елена.

— О, да. Пазя го зад стъклената витрина на шкафа във всекидневната. Ще ти го покажа, като тръгнем. А сега жакетът… О, какво е това?

Нещо виолетово падна на пода, когато Елена взе дрехата.

Усети как лицето й замръзва. Вдигна бележката, преди библиотекарката да се наведе, и я погледна.

Имаше само един ред. Спомни си, че го бе написала на 4 септември, първия учебен ден. Само че след като го бе написала, го бе зачеркнала. Думите в тази бележка обаче не бяха зачеркнати, а се четяха ясно и отчетливо.

Елена едва се сдържа да не изтича при Каролайн и да размаха бележката пред лицето й. Но това щеше да провали всичко. Насили се да остане спокойна, смачка малката хартия и я хвърли в кошчето за боклук.

— Някаква ненужна хартийка — рече и се обърна сковано към госпожа Гримсби. Каролайн не каза нищо, но Елена усещаше триумфалния поглед на зелените й очи.

Само почакай, помисли си Елена. Почакай, докато си взема обратно дневника. Ще го изгоря и после двете ще си поговорим.

— Готова съм — каза Елена на госпожа Гримсби.

— Аз също — каза престорено скромно Каролайн.

Елена я погледна с престорена незаинтересованост.

Бледозелената рокля на Каролайн с дълъг шлейф на бели и зелени ивици не беше толкова хубава като нейната.

— Прекрасно! Момичета, вървете и изчакайте да дойдат да ви вземат. О, Каролайн, да не си забравиш чантата.

— Няма — усмихна се тя и се протегна към чантата в краката й.

За щастие от мястото си не можеше да види лицето на Елена, тъй като в този миг престорената й хладна незаинтересованост напълно се пропука. Тя гледаше втрещено как Каролайн започна да привързва чантата към кръста си.

Смайването й обаче не убягна от вниманието на госпожа Гримсби.

— Тази чанта е предшественик на нашите модерни чанти — обясни любезно тя. — Дамите са ги използвали, за да държат в тях ръкавиците и ветрилата си. Каролайн дойде миналата седмица, за да притегне някои разхлабени мъниста… много предвидливо от нейна страна.

— Сигурно е така — успя да промълви Елена. Трябваше час по-скоро да се махне оттук, иначе щеше да се случи нещо ужасно. Щеше да се разкрещи, да се нахвърли върху Каролайн или да избухне в неконтролируем гняв. — Имам нужда от малко свеж въздух — рече и изхвърча от стаята и от къщата.

Бони и Мередит чакаха в колата на Мередит. Сърцето на Елена бясно туптеше, когато приближи и се наведе към прозореца.

— Тя ни надхитри — каза тихо. — Онази чанта е част от костюма и тя ще я носи през целия ден.

Бони и Мередит се втренчиха смаяно в нея, после се спогледаха.

— Но… тогава, какво ще правим? — попита Бони.

— Не зная. Не зная! — повтори момичето отчаяно.

— Можем да продължим да я наблюдаваме. Може да свали чантата, докато обядва или пък… — Но гласът на Мередит прозвуча кухо и неубедително. Всички знаеха истината, помисли си Елена, а тя е, че всичко е безнадеждно. Те бяха изгубили.

Бони погледна в огледалото за обратно виждане и се размърда на седалката си.

— Идват да те вземат.

Елена вдигна глава. От долната страна на улицата се зададоха два бели коня, които теглеха красив ремонтиран кабриолет. Колелата му бяха украсени с крепирана хартия, около седалките се виеше зелена папрат, а отстрани бе окачен транспарант с надпис: „Духът на Фелс Чърч“.

Елена имаше време само колкото да прошепне отчаяно:

— Наблюдавайте я. И ако остане замалко сама… — Трябваше да върви.

Но през цялата дълга и мъчителна сутрин Каролайн нито за миг не остана сама. През цялото време бе заобиколена от тълпа любопитни зрители.

За Елена парадът бе истинско мъчение. Седеше в кабриолета до кмета и съпругата му, опитвайки се да се усмихва и да изглежда нормално. Ала върху гърдите й бе легнал тежкият камък на отчаянието.

Някъде отпред, сред маршируващите оркестри, барабанчиците и откритите коли беше Каролайн. Елена бе забравила точно в коя кола ще е тя. Вероятно в първата училищна платформа, където щеше да има по-малки деца в костюми.

Това нямаше значение. Където и да се намираше Каролайн, тя беше пред очите на половината град.

Обядът, последвал парада, се състоя в столовата на гимназията. Елена беше на масата на кмета Доли и съпругата му. Каролайн седеше на съседната маса, Елена можеше да вижда гърба й. А редом, надвесен собственически над нея, седеше Тайлър Смолуд.

Елена се оказа в идеална позиция, за да види малката драма, разиграла се по средата на обяда. Сърцето й се качи в гърлото, когато видя Стефан с нехайна физиономия да приближава към Каролайн.

Той я заговори. Елена ги наблюдаваше, забравила да се преструва, че рови в чинията си. Но това, което последва, накара сърцето й да се свие. Каролайн отметна глава, отговори му кратко, после се върна към храната си. А Тайлър се надигна от стола си със зачервено лице и размаха гневно ръце. Не седна, докато Стефан не си тръгна.

Докато се отдалечаваше, Стефан погледна към Елена и за миг очите им се срещнаха в безмълвно единение.

Явно и той нищо не можеше да направи. Дори и Силите му да се бяха върнали, Тайлър щеше да го държи далеч от Каролайн. Толкова огромна тежест стегна дробовете на Елена, че едва можеше да диша.

След това тя просто остана да седи, потънала в мъгла от нещастие и отчаяние, докато някой не я побутна, за да й каже, че е време да се качи на сцената.

Бе изслушала почти равнодушно приветствената реч на кмета Доли. Той говори за времената на изпитание, които напоследък бяха преживели жителите на Фелс Чърч, за колективния дух, който ги подкрепял през изминалите месеци. След това раздадоха награди за успех, постижения в спорта, за обществена дейност. Мат излезе, за да получи наградата си „Спортист на годината“ и Елена видя как й хвърли любопитен поглед.

След това дойде ред на драматизираното пресъздаване на историята на града. Учениците от началните класове се кискаха и се препъваха, забравили репликите си, докато играеха сцените за основаването на Фелс Чърч по време на Гражданската война. Елена гледаше, без нищо да разбира. От миналата нощ се чувстваше леко замаяна и я тресеше, сякаш се разболяваше от грип. Главата й, обикновено пълна с идеи и планове, сега беше като изпразнена. Не можеше да мисли. Все едно вече не я бе грижа за нищо.

Сцените приключиха, съпроводени от светкавици на фотоапарати и оживени аплодисменти. Когато и последният войник от Конфедерацията слезе от сцената, кметът Доли призова за тишина.

— А сега — поде той — идва ред на учениците, които ще закрият церемонията. Моля ви, посрещнете подобаващо Духа на независимостта, Духа на предаността и Духа на Фелс Чърч!

Аплодисментите бяха още по-оглушителни. Елена стоеше до Джон Клифорд — многознайкото от горните класове, избран да представлява Духа на независимостта. От другата му страна беше Каролайн. Безразлично, почти с апатия, тя отбеляза, че съученичката й изглежда великолепно: главата й бе леко вирната, очите й искряха, а страните й бяха порозовели.

Джон излезе пръв, нагласи очилата си и микрофона, преди да зачете от дебелата книга върху катедрата. Официално учениците от горните класове бяха свободни да изберат сами откъсите, които ще прочетат, но на практика почти всички четяха от творбите на М. С. Марш — единствения поет, родил се във Фелс Чърч.

През цялото време, докато четеше Джон, Каролайн привличаше вниманието към себе си. Усмихна се на публиката, разтърси гъстата си коса, подръпна чантичката, закачена на кръста й. Пръстите й я погалиха нежно, а Елена усети, че се взира като хипнотизирана в малкия предмет, сякаш искаше да запомни всяко мънисто.

Джон се поклони и зае мястото си до Елена. Каролайн отметна рамене назад и с плавните и грациозни движения на модел пристъпи към катедрата.

Този път ръкоплясканията бяха примесени с одобрителни подсвирквания. Но Каролайн не се усмихна, от нея се излъчваше трагична отговорност. След добре премерена пауза — изчакваше аплодисментите да стихнат — поде с тържествен глас пред притихналата публика:

— Възнамерявах днес да прочета поема от М. С. Марш, но няма да го направя. Защо да чета от това — вдигна томчето с поезия от деветнадесети век, — когато има нещо много по… уместно… в една тетрадка, която случайно ми попадна?

Която си откраднала, искаш да кажеш, помисли си Елена. Очите й зашариха из тълпата и се спряха на Стефан. Той стоеше отзад заедно с Бони и Мередит от двете му страни, които сякаш го закриляха. Тогава Елена забеляза още нещо. Тайлър, Дик и неколцина други момчета бяха застанали на няколко метра зад тях. Петте момчета, които явно не бяха гимназисти, изглеждаха доста заплашително.

Върви, помисли си Елена, когато отново срещна погледа на Стефан. Искаше той да разбере мълчаливата й молба. Върви, Стефан, моля те, махни се оттук, докато е възможно. Върви си сега!

Много леко, почти незабележимо, Стефан поклати глава.

Пръстите на Каролайн се стрелнаха в чантата, сякаш повече не можеше да чака.

— Това, което ще ви прочета, се отнася за Фелс Чърч днес, а не за преди сто или двеста години — продължи тя с несдържано ликуване. — То е важно сега, защото се отнася за някого, който живее в града с нас. Всъщност в момента той е тук, в тази зала.

Сигурно Тайлър й е написал речта, реши Елена. През последния месец, в гимнастическия салон, бе показал, че го бива за подобни неща. О, Стефан, о, Стефан, толкова съм уплашена… Мислите й се блъскаха хаотично в главата й, докато Каролайн пъхаше ръка в чантата си.

— Мисля, че ще разберете какво имам предвид, след като чуете това — рече Каролайн и с бързо движение измъкна тетрадката с кадифена подвързия и я вдигна с драматичен жест. — Мисля, че това ще обясни много от нещата, случили се напоследък във Фелс Чърч. — Пое дълбоко дъх и огледа смаяната аудитория.

Елена едва не припадна, когато Каролайн извади дневника. Пред очите й затанцуваха блестящи точици. Главата й се замая и тя почувства, че всеки миг ще изгуби съзнание, когато внезапно забеляза нещо.

Сигурно зрението й й играеше номера. Светлините на сцената и светкавиците на фотоапаратите навярно бяха замъглили очите й. Явно всеки миг щеше да припадне и затова не виждаше добре.

Тетрадката, която Каролайн държеше в ръце, беше зелена, а не синя.

Навярно полудявам… или сънувам… или е някакъв трик на светлината. Но лицето на Каролайн!

Каролайн със зяпнала уста се взираше в тетрадката. Изглежда бе забравила за публиката. Заобръща дневника в ръце, оглеждайки го от всички страни. Движенията й бяха като на лунатик. Тя бръкна в чантата си, сякаш се надяваше да намери още нещо. После огледа диво сцената, все едно търсеше дали там няма паднало нещо.

Сред присъстващите се надигна мърморене, хората губеха търпение. Кметът Доли и директорът на гимназията, смръщили вежди, си размениха многозначителни погледи.

След като не откри нищо на пода, Каролайн заоглежда отново малката тетрадка. Но сега я гледаше така, сякаш беше скорпион. С внезапен жест я отвори рязко и погледна вътре — с последна надежда, че само корицата се е променила, но вътре думите са на Елена.

Сетне вдигна бавно глава и погледна претъпканата столова.

В залата отново се бе възцарила тишина и всички бяха приковали погледи в момичето със светлозелената рокля. Тогава с нечленоразделен звук Каролайн се завъртя на пети и слезе от сцената, шумно трополейки с токчетата си. Когато мина покрай Елена, запрати нещо към нея. Лицето й бе изкривено от гняв и омраза.

Бавно, с плавно движение, Елена се наведе, за да вземе това, с което Каролайн се бе опитала да я удари.

Дневникът на Каролайн.

Зад Елена настана суматоха, когато хората затичаха след Каролайн, а публиката отпред избухна в коментари, спорове и оживени разговори. Погледът на Елена откри Стефан. Той изглеждаше развълнуван и ликуващ, но в същото време не по-малко озадачен от нея. Бони и Мередит сякаш още не можеха да се опомнят. Когато погледите на Елена и Стефан се преплетоха, тя се изпълни с вълна на радост и благодарност, но второто бе по-силно.

Това беше чудо. Когато всяка надежда бе изчезнала, те бяха избавени. Бяха спасени.

И тогава зърна сред тълпата друга тъмнокоса глава.

Деймън се бе облегнал… не, направо се бе излегнал лениво върху северната стена. Устните му бяха извити в полуусмивка, а погледът му срещна дръзко нейния.

Кметът Доли беше до нея и побутвайки я напред, се опитваше да усмири тълпата и да възстанови реда. Но всичко беше напразно. Елена прочете откъса си със замаян глас на неспирно говорещата група хора, които изобщо не й обръщаха внимание. Тя също не им обръщаше внимание, дори нямаше представа какво чете. Погледът й често се стрелкаше към Деймън.

Когато свърши с откъса, аплодисментите бяха кратки, а кметът обяви последните събития за следобеда. Малко по-късно всичко бе приключило и Елена бе свободна да си тръгне.

Слезе от сцената без ни най-малка представа къде отива, но краката й сами я отведоха до северната стена. Деймън излезе през вратата и тя го последва.

Въздухът отвън бе приятно студен след претъпканото и задушно помещение, а облаците в небето се носеха в сребриста вихрушка. Деймън я чакаше.

Крачките й се забавиха, но тя не спря. Продължи да върви, докато стигна на около метър от него. Очите й се взираха изпитателно в лицето му.

Настъпи продължителна тишина, после момичето заговори:

— Защо?

— Мислех, че по-скоро ще се интересуваш как. — Потупа многозначително якето си. — Тази сутрин бях поканен на кафе, след като миналата седмица задълбочихме запознанството си.

— Но защо?

Той сви рамене и за миг по фино очертаното му лице пробягна нещо като учудване. На Елена й се стори, че и той самият не знае защо — или не иска да го признае.

— Имам си мои собствени цели — отвърна Деймън.

— Не мисля така. — Нещо се надигаше помежду им, неговата сила изплаши девойката. — Изобщо не мисля, че това е причината.

В тъмните му очи проблесна опасен пламък.

— Не ме предизвиквай, Елена.

Тя пристъпи по-близо, така че почти го докосна и го погледна.

— Мисля, че може би имаш нужда да те предизвикват.

Лицето му беше само на сантиметри от нейното и Елена никога нямаше да разбере какво щеше да се случи помежду им, защото в този миг един глас ги прекъсна.

— Значи все пак си успял да дойдеш! Толкова се радвам!

Беше леля Джудит. Елена имаше чувството, че се е озовала от един свят в друг. Примигна объркано, отстъпи назад и изпусна дъха си, който не бе осъзнала, че сдържа.

— И явно си чул представянето на Елена — продължи леля й щастливо. — Справи се отлично, Елена, макар че не разбрах какво стана с Каролайн. Напоследък момичетата в този град се държат много странно.

— Нерви — предположи Деймън със сериозно изражение. Елена я напуши смях, последван от вълна на раздразнение. Имаше защо да е благодарна на Деймън, задето ги бе спасил, но ако го нямаше Деймън, нямаше да има и проблеми. Деймън бе извършил престъпления, които Каролайн искаше да припише на Стефан.

— А къде е Стефан? — попита тя, изричайки на глас следващата си мисъл. Видя, че Бони и Мередит са сами в двора.

Лицето на леля Джудит се смръщи в неодобрителна гримаса.

— Не съм го виждала — отвърна тя кратко. После лицето й грейна в усмивка. — Хрумна ми една идея. Защо не дойдеш да вечеряш у дома, Деймън? А след това може би двамата с Елена бихте могли да…

— Престани! — обърна се Елена към Деймън. Лицето му изразяваше любезно любопитство.

— Какво да престане? — смая се леля Джудит.

— Престани! — повтори Елена на Деймън. — Знаеш какво. Престани веднага!