Борбата

13

Елена се размърда, после повдигна клепачи. Светлината се процеждаше през краищата на завесите. Установи, че й е трудно да се движи, затова остана да лежи в леглото си, опитвайки се да сглоби случилото се през изминалата нощ.

Деймън. Деймън бе дошъл тук и бе заплашил Маргарет. И Елена бе отишла при него. Той бе спечелил.

Но защо не бе приключил с нея? Момичето вдигна отпуснатата си ръка и докосна едната страна на шията си, макар да знаеше какво ще напипа. Да, бяха там — две малки дупчици. Мястото още бе нежно и чувствително на допир.

При все това тя беше жива. Той не бе изпълнил обещанието си докрай. Защо?

Спомените й от изминалата нощ бяха объркани и замъглени. Само отделни фрагменти бяха ясни. Очите на Деймън, впити в нея, изпълващи цялото й същество. Острото бодване по шията й. А по-късно, когато той разтвори ризата си, кръвта му бликна от малък разрез на врата му.

Тогава я накара да пие от кръвта му. Макар че накара не бе точната дума. Не си спомняше да му е оказала съпротива, нито бе почувствала отвращение. В онзи миг го искаше.

Но не беше мъртва, нито особено слаба. Той не я бе превърнал във вампир. И тъкмо това не разбираше.

Той няма морал, нито съвест, напомни си девойката. И със сигурност не милосърдието го бе спряло. Навярно иска да удължи играта, да те накара да страдаш още, преди да те убие. Или може би иска да станеш като Вики — с единия крак в света на сенките, а с другия в този на светлината. И така бавно, но сигурно да те подлуди.

Едно нещо бе сигурно: нямаше начин да се заблуди и да реши, че е проявил състрадание. Нито пък че му пука за някой друг, освен за самия него.

Бутна завивката настрани и стана от леглото. Чуваше леля Джудит да се движи отвън в коридора. Беше понеделник сутрин и Елена трябваше да се приготви за училище.

27 ноември, сряда

28 ноември, четвъртък, 11:30 вечерта

Елена се измъкна от къщата, без да казва на леля Джудит къде отива. Беше уморена от лъжите, но нямаше сили да се справи със суматохата, която неминуемо щеше да последва, ако каже, че отива при Стефан. Откакто Деймън бе дошъл на вечеря, леля й не бе спряла да говори за него, като във всеки разговор подхвърляше дискретни и не толкова дискретни намеци. И Робърт не оставаше по-назад. Понякога Елена си мислеше, че тъкмо той подкокоросва леля й.

Натисна уморено входния звънец на пансиона. Къде беше напоследък госпожа Флауърс? Когато най-после вратата се отвори, на прага застана Стефан.

Беше облечен за излизане, яката на якето му бе вдигната.

— Мислех си да отидем на разходка — каза.

— Не — отвърна Елена твърдо. Опита се да му се усмихне, но не успя. — Да се качим в стаята ти, Стефан, става ли? Има нещо, за което трябва да поговорим.

Той я изгледа изненадано за миг. Явно лицето й я издаваше, защото изражението му застина и потъмня. Стефан пое дълбоко дъх и кимна. Извърна се, без да каже дума и пое нагоре по стълбите.

Шкафовете, сандъците и лавиците с книги отдавна бяха подредени по местата им. Но Елена имаше чувството, че го забелязва за пръв път. Незнайно защо си припомни онази първа нощ, когато беше тук, когато Стефан я бе избавил от отвратителната прегръдка на Тайлър. Погледът й обходи предметите върху скрина: златните флорини от петнадесети век, кинжала с украсена дръжка от слонова кост, малкото желязно ковчеже с подвижен капак. През онази първа нощ се бе опитала да го отвори, а той го бе затиснал.

Девойката се извърна. Стефан стоеше до прозореца, силуетът му се очертаваше на фона на мрачно надвисналото сиво небе. Цялата седмица беше студено и мъгливо и днешният ден не бе изключение. Изражението на Стефан бе отражение на времето навън.

— Е — поде тихо той, — за какво искаш да говорим?

Сега или никога. Елена пое дълбоко дъх. Протегна ръка към малкото желязно ковчеже и го отвори.

Вътре проблесна тъмнорозовата коприна. Нейната панделка. Напомни й за лятото, за летните дни, които сега й се струваха безкрайно далечни. Тя я взе и я протегна към Стефан.

— За това — промълви момичето.

Той бе пристъпил напред, когато тя докосна ковчежето, но сега изглеждаше объркан и изненадан.

— За това?

— Да. Защото аз знаех, че е тук, Стефан. Видях я отдавна, един ден, когато излезе за няколко минути от стаята. Не зная защо изпитвах такова любопитство да разбера какво има вътре, но не можах да се сдържа. И намерих панделката. — Тя млъкна, за да събере сили. — После го написах в дневника си.

Стефан изглеждаше още по-озадачен, сякаш очакваше да чуе нещо съвсем друго. Елена търсеше подходящите думи.

— Написах го, защото това беше доказателство, че през цялото време си се интересувал от мен, достатъчно, за да я вземеш и запазиш. Изобщо не ми мина мисълта, че може да е доказателство и за нещо друго.

После внезапно заговори по-бързо. Разказа му как бе занесла дневника в дома на Бони и как беше откраднат. Каза му за получените бележки, от които бе разбрала, че Каролайн го е откраднала. И накрая, докато въртеше нервно копринената панделка между пръстите си, му каза за плана на Каролайн и Тайлър.

Гласът й пресекваше и тя с мъка изричаше думите.

— Оттогава не мога да си намеря място. Толкова съм изплашена — прошепна, приковала очи в панделката. — Изплашена, че може да ми се ядосаш. От това, което те смятат да направят. Просто се страхувах. Опитах се да си взема обратно дневника, Стефан, и дори влязох в къщата на Каролайн. Но тя го бе скрила прекалено добре. Мислих, мислих, но не ми хрумна как да й попреча да го прочете. — Сега най-после вдигна глава и го погледна. — Съжалявам.

— И би трябвало! — Гневният му изблик я сепна. Почувства как кръвта се отдръпва от лицето й. Но Стефан продължи: — Би трябвало да съжаляваш, че си крила подобно нещо от мен, когато аз бих могъл да ти помогна. Елена, защо просто не ми каза!

— Защото бях виновна. И сънувах един сън… — Опита се да му опише как е изглеждал в съня й — горчивината, обвинението в погледа му. — Мисля, че ще умра, ако наистина ме погледнеш по този начин — завърши нещастно.

Но по лицето на Стефан, който я гледаше в момента, се четяха само облекчение и учудване.

— Значи това било — промърмори той почти на себе си. — Това те е притеснявало.

Елена отвори уста, но той я изпревари:

— Знаех, че нещо не е наред. Знаех, че криеш нещо. Но си мислех… — Поклати глава и устните му се извиха в усмивка. — Сега няма значение. Не исках да навлизам в личния ти живот. Дори не исках да питам. А през цялото време ти си се тревожела как да ме защитиш.

Езикът на Елена се бе залепил за небцето й. Думите също. Има и още, помисли си, но не можеше да го изрече, не и когато Стефан я гледаше с това грейнало лице.

— Когато ми каза, че искаш да поговорим, помислих, че си решила повече да не се виждаме — рече той просто, без сянка от самосъжаление. — И не бих те обвинявал. Но вместо това… — Отново поклати глава. — Елена — промълви и в следващия миг тя бе в прегръдките му.

Толкова хубаво бе там, толкова правилно. Чак сега, когато напрежението помежду им изчезна, Елена осъзна колко зле са били досега нещата помежду им. Това си спомняше, това бе изпитала през онази прекрасна нощ, когато Стефан я бе държал в прегръдките си. Цялата сладост и нежност на света струяха между тях, обгръщаха ги отвсякъде. Тя си беше у дома, където принадлежеше. Където винаги щеше да принадлежи.

Всичко останало бе забравено.

И както в началото Елена имаше чувството, че чете мислите му. Двамата бяха свързани — двете половинки на едно цяло. Сърцата им туптяха в един ритъм.

Само още едно нещо липсваше, за да бъде щастието пълно. Елена го знаеше. Отметна косите си с ръка, за да оголи шията си. Този път Стефан не се възпротиви. Вместо отказ, лицето му сияеше — безусловно приемане и безкрайна нужда се сливаха в едно.

Заля я вълна на любов, радост, благодарност и с тръпнещо учудване тя осъзна, че чувствата идват от него. За миг се видя през неговите очи, почувства колко много я обича той. Щеше да бъде плашещо, ако и тя не изпитваше същата дълбока и безкрайна любов, която искаше да му даде без остатък.

Не изпита болка, когато зъбите му се забиха в шията й. И дори не се сети, че несъзнателно му бе поднесла другата страна, макар че белезите от ухапването на Деймън едва се забелязваха.

Вкопчи се в него, когато той се опита да вдигне глава. Но Стефан настоя и тя се примири. Без да я пуска, той намери пипнешком зловещия кинжал с дръжка от слонова кост и с едно бързо движение се сряза.

Когато коленете на Елена омекнаха, той я положи върху леглото. Двамата останаха да лежат, притиснати един до друг, нехаещи за времето и останалия свят. Елена имаше чувството, че съществуват само тя и той.

— Обичам те — промълви той нежно.

Отначало, все още в плен на сладостната омая, Елена просто прие думите. После изведнъж осъзна какво бе казал.

Той я обичаше. Тя го знаеше през цялото време, но досега Стефан нито веднъж не й го бе казвал.

— Обичам те, Стефан — прошепна в отговор момичето. Изненада се, когато той се размърда и леко се отдръпна, докато не видя какво прави. Той пъхна ръка под пуловера си и извади верижката, която, откакто го познаваше, винаги носеше на врата си. На нея бе закачен златен пръстен с изящен обков и скъпоценен камък — лапис лазули.

Пръстенът на Катрин. Докато Елена го наблюдаваше, той разкопча верижката и свали фината златна халка.

— Когато Катрин умря — заговори, — мислех, че никога няма да обичам друга жена. Макар да знаех, че тя би искала да се влюбя отново, бях сигурен, че това никога няма да се случи. Но съм грешал. — Поколеба се за миг, сетне продължи. — Запазих пръстена, защото беше символ за нея. За да я съхраня завинаги в сърцето си. Но сега искам да бъде символ на нещо друго. — Отново се поколеба, сякаш се боеше да срещне погледа й. — Имайки предвид как стоят нещата, аз действително нямам право да те питам. Но, Елена… — Бори се няколко минути, после се отказа и очите му срещнаха безмълвно нейните.

Елена не можеше да говори. Не можеше дори да диша. Но Стефан разбра погрешно мълчанието й. Надеждата в очите му угасна и той се извърна.

— Права си — изрече. — Невъзможно е. Има твърде много трудности… заради мен. Заради това, което съм. Никой не би желал да е свързан с някого като мен. Дори не биваше да си помислям…

— Стефан! — прекъсна го Елена. — Стефан, ще замълчиш ли за миг…

— … така че забрави какво казах…

— Стефан! — извика тя. — Стефан, погледни ме!

Той се обърна бавно. Взря се в очите й и горчивото самоосъждане изчезна от лицето му, заменено от изражение, което накара дъхът й отново да секне. После, все още много бавно, пое ръката, която тя му протягаше. Плъзна пръстена на пръста й, докато двамата се гледаха.

Прилегна идеално, сякаш бе направен за нея. Златото проблесна на светлината, а камъкът заискри в тъмносиньо като бистро езеро, заобиколено от девствен сняг.

— Известно време ще го пазим в тайна — продума Елена с треперлив глас. — Леля Джудит ще получи удар, ако разбере, че съм се сгодила, преди да се дипломирам. Но следващото лято ще бъда на осемнадесет и тогава няма да може да ни попречи.

— Елена, сигурна ли си, че го искаш? Няма да е лесно да живееш с мен. Аз винаги ще бъда различен от теб, независимо колко силно се опитвам да не бъде така. Ако някога поискаш да промениш решението си…

— Докато ме обичаш, никога няма да го променя.

Той отново я взе в обятията си и тя потъна в усещането за покой и удовлетворение. Ала ледените пипала на страха пропълзяха нейде в съзнанието й.

— Стефан, за утре… ако Каролайн и Тайлър успеят с плана си, няма да има значение дали ще променя решението си, или не.

— В такъв случай просто трябва да се погрижим да не успеят. Ако Бони и Мередит ми помогнат, ще опитам да измисля начин как да взема дневника от Каролайн. Ала дори и да не успея, няма да избягам. Няма да те оставя, Елена. Ще остана и ще се боря.

— Но те ще те наранят. Стефан, не мога да го понеса!

— А аз не мога да те напусна. Това е решено. Остави на мен грижата за останалото, ще намеря начин. А ако не… е, независимо от това ще остана с теб. Ние ще бъдем заедно.

— Ние ще бъдем заедно — повтори момичето и отпусна глава на рамото му, щастлива да спре да се измъчва за малко и просто да се радва на живота.

29 ноември, петък