Безсънна (Търсачът в дълбините)

2

Хелън си поемаше дъх на малки, задъхани глътки. Това бе петата поредна нощ, в която слизаше на едно и също място в Подземния свят, и знаеше, че колкото по-малко се движи, толкова по-бавно потъва в плаващите пясъци. Дори по-дълбокото дишане я караше да потъва по-дълбоко в ямата.

Удължаваше изтезанието, но просто не можеше да понесе мисълта да се дави отново в мръсотия. Плаващият пясък не беше чист. Беше натъпкан с мъртвите и разлагащи се тела на всичките си предишни жертви. Хелън чувстваше как плесенясващите останки на всевъзможни създания се блъскат в нея, докато пясъците я теглят бавно надолу. Миналата нощ ръката й се бе допряла до лице — човешко лице — някъде под мръсния пясък.

Мехурче газ се надигна на повърхността, разнасяйки смрадливо изпарение. Хелън повърна, неспособна да се владее. Когато най-накрая се удавеше, вонящата мръсотия щеше да нахлуе в носа й, в очите й, и да напълни устата й. Макар да беше потънала само до кръста, Хелън знаеше, че това предстои. Заплака. Не можеше да търпи повече.

— Какво друго мога да направя? — изпищя тя и потъна по-надолу.

Знаеше, че мятането насам-натам не върши работа, но може би поне този път щеше да стигне до сухите тръстики отстрани край езерцето и да успее да се вкопчи в тях, преди тежката тиня да я погълне. Зашляпа напред, но за всеки сантиметър напредък заплащаше със сантиметър дълбочина. Когато потъна до гърдите, бе принудена да спре да се движи. Тежестта на подвижните пясъци й изкарваше въздуха, като огромна тежест, отпускаща се върху гърдите й — сякаш я притискаше великанско коляно.

— Схващам, ясно? — изплака тя. — Докарвам се тук, като съм разстроена, когато заспивам. Но как се предполага да променя начина, по който се чувствам?

Плаващите пясъци стигаха до шията й. Хелън наклони глава назад и издаде брадичка напред, опитвайки се със силата на волята си да се издигне по-високо.

— Вече не мога да правя това сама — изрече тя към празното небе. — Имам нужда някой да ми помогне.

— Хелън! — провикна се плътен, непознат глас.

Хелън за пръв път чуваше друг глас в Подземния свят, и отначало предположи, че халюцинира. Лицето й още бе вдигнато нагоре, и тя не можеше да го помръдне, за да погледне, иначе щеше да бъде всмукана от пясъците.

— Протегни ръка към мен, ако можеш — каза младият човек с напрегнат глас, сякаш се бореше на ръба на ямата, да стигне до нея. — Хайде, опитай, мътните го взели! Подай ми ръка!

В този момент ушите й се напълниха, и тя вече не можеше да чуе какво й крещи той. Виждаше единствено златен проблясък — ярко блещукане, което пронизваше приглушената, унила светлина на Подземния свят като животоспасяващия лъч на фар. Хелън едва зърна остра брадичка и уста с пълни, изваяни устни на ръба на полезрението си. После, под повърхността на плаващите пясъци, почувства как една силна ръка улавя нейната и я дърпа.

Хелън се събуди в леглото си и залитна напред, тръскайки енергично тинята от ушите си. Тялото й още кипеше от адреналин, но тя се застави да остане съвсем неподвижна и да слуша.

Чу как Джери грачи дрезгаво долу в кухнята — пронизителен шум, подобен на вой на сирена, чието място беше по-скоро насред претъпкан дансинг, отколкото в уютния дом на Хелън в Нантъкет. Джери пееше. Е, в известен смисъл.

Изблик на облекчен смях изскочи от гърлото на Хелън. Беше си на сигурно място у дома, и този път не си беше счупила нищо, не се беше намушкала, нито се беше удавила в прогнилото тресавище. Някой я беше спасил.

Или си въобразяваше всичко?

Помисли си за плътния глас и топлата ръка, която я беше изтеглила от ямата. Лечители като Джейсън и Ариадна можеха да слизат духом покрай ръба на Подземния свят, но никой, с изключение на Хелън, не можеше действително да слезе там, докато тялото още беше свързано с душата. Предполагаше се, че е невъзможно. А Хелън бе слязла в Тартар — най-долното от всички подземни селения. Дори по-надолу в Подземния свят, отколкото самото царство на Хадес. Дори най-силните Лечители не се бяха доближавали до него. Нима имаше толкова отчаяна нужда от помощ, че беше получила халюцинации?

Объркана от незнанието дали си е въобразила цялото преживяване или не, Хелън остана да седи в подгизналото си легло няколко минути, и слушаше как баща й осакатява „Целувка“ на Принс, докато приготвяше закуската.

Джери бъркаше половината текст — което означаваше, че е в страхотно настроение. Нещата между него и Кейт вървяха много добре: толкова добре, че Хелън почти не беше виждала баща си през последните три седмици. Дори дългогодишната им система на седмично редуване за готвенето беше напълно зарязана, но това устройваше Хелън. Искаше баща й да е щастлив.

Джери повтори реда „не е нужно да си красива“ четири поредни пъти, вероятно защото не можеше да си спомни никоя от другите думи. Хелън се усмихна и поклати глава, като благодари на късмета си, че се събужда в присъствието на баща като Джери, макар той да пееше ужасно. Нямаше представа защо той никога не успяваше да запомни правилно думите на песните, но подозираше, че има нещо общо с това, да си родител. От ничии родители не се очакваше да пеят песните на Принс добре. Щеше да е обезпокоително, ако го правеха.

Отмятайки завивките си, Хелън се впусна в чистене. Преди две седмици Клеър я беше завела във вътрешността на острова, за да си купи от онези специални найлонови чаршафи, каквито използват майките, като деца, подмокрящи леглото си, като пътьом подхвърляше всевъзможни шеги за Принцесата и граховото зърно2. Хелън нямаше нищо против. Купуването на чаршафите беше неудобно и ужасно смущаващо, но необходимо, тъй като всяка нощ тя се връщаше от Подземния свят или окървавена, или покрита с тиня.

Изправи се и започна да смъква чаршафите от леглото си възможно най-бързо. В пералното помещение смъкна калните си боксерки и изхвърли раздраната си тениска, като сложи за пране всичко, което можеше да бъде спасено. Взе си бърз душ, а после се върна обратно по стъпките си с парцал, за да почисти мръсните отпечатъци, които беше оставила по пода.

Преди няколко дни беше обмисляла да използва светкавичната си бързина като Потомка, за да извършва този нов и дразнещ сутрешен ритуал по почистването, но реши, че това вероятно ще изплаши баща й до смърт, ако някога я завари да го прави. Вместо това Хелън трябваше или да става с пукването на зората, или да търчи наоколо с нормална човешка скорост, за да прикрие следите си, както правеше тази сутрин. Вече закъсняваща, Хелън се напъха с усилие в някакви джинси, преди да беше изсъхнала напълно, докато се опитваше да нахлузи един пуловер през влажната си коса. В стаята й беше толкова студено, че връхчетата на ушите й започваха да се вкочаняват.

— Лени! Закуската ти изстива! — извика Джери нагоре към стълбите.

— О, за… Мамка му! — изруга Хелън, когато се препъна в чантата с учебниците си. Още не беше облякла докрай пуловера си и той все още покриваше лицето й и държеше ръцете й приковани над главата.

След като в продължение на един миг се мята наоколо като кукла, Хелън отново намери опора и спря, за да се присмее на себе си, питайки се как една полубогиня може да е толкова ужасно непохватна. Предположи, че сигурно имаше нещо общо с факта, че беше толкова уморена. Оправи дрехите си, грабна нещата си за училище и слезе тичешком по стълбите, преди баща й пак да запее „Целувка“.

Джери направо се беше увлякъл със закуската. Имаше яйца, бекон, наденици, овесена каша с ядки и сушени череши, и, разбира се, тиквени палачинки. Тиквените палачинки бяха любими на Джери и Хелън, но около Хелоуин, който беше само след около седмица и половина, в менюто влизаше всичко, в което се съдържаше тиква. Между двамата имаше нещо като съревнование. Започваше с печени тиквени семки и стигаше чак до супи и кнедли. Който намереше начин тайно да сложи тиква в някое ястие, без да го хванат, беше победител.

Цялата история с тиквата беше започнала, когато Хелън беше малка. Един октомври тя се беше оплакала на баща си, че тиквите се използват само за украса, и макар да обичаше тиквените фенери, това все пак си беше голямо прахосване на храна. Джери се бе съгласил, и двамата решиха да започнат да ядат тиквите, вместо само да ги издълбават и после да ги изхвърлят.

За нещастие откриха, че тиквите сами по себе си са толкова блудкави, че на практика не стават за ядене. Ако не бяха проявили изобретателност в готвенето, щяха да се откажат от кръстоносния си поход за спасяване на тиквите още след първата година.

Имаше множество отвратителни творения, от които до този момент най-ужасното бяха тиквените ледени близалки, но палачинките се открояваха като най-успешното. Те моментално се превърнаха в такава голяма част от традицията на семейство Хамилтън в края на октомври, каквато беше пуйката за Деня на благодарността. Хелън забеляза, че Джери дори беше приготвил прясна бита сметана за отгоре и това я накара да се почувства толкова виновна, че не можеше да го погледне. Той се тревожеше за нея.

— Най-сетне! Какви ги вършеше там горе? Да не шиеш завивка от цветни парчета? — пошегува се Джери, опитвайки се да омаловажи тревогата си, докато оглеждаше Хелън от горе до долу.

За миг очите му се разшириха от страх, а устните му се събраха в сурова линия, после той се обърна отново към печката и започна да сервира. Джери не досаждаше с натяквания, но през последните три седмици Хелън беше станала кльощава — наистина плашещо кльощава — и тази великанска закуска беше неговият начин да се опита да поправи това, без да се впуска в дълга, досадна лекция. Хелън обичаше начина, по който баща й се справяше с нещата. Не й натякваше, както правят родителите, ако видят, че дъщеря им заприличва на плашило, но въпреки това беше достатъчно загрижен, за да направи нещо по въпроса.

Хелън се опита да се усмихне храбро на баща си, взе си чиния и започна да тъпче храната в гърлото си. Всичко имаше вкус на дървени стърготини, но въпреки това тя се тъпчеше с калории. Последното, което искаше, беше баща й да се безпокои за здравето й, макар че, честно казано, дори самата тя започваше да се чувства леко разтревожена.

Възстановяваше се бързо от всяко видимо нараняване, което получаваше в Подземния свят, но с всеки ден се чувстваше все по-слаба. Но нямаше избор — трябваше да продължи, докато не намереше Фуриите, независимо колко я разболяваше Подземният свят. Беше обещала. Дори и сега Лукас да я мразеше, щеше да го изпълни.

— Трябва да дъвчеш бекона, Лени — каза баща й саркастично. — Той не се разтваря в устата.

— Така ли? — Осъзнавайки, че седи там напълно неподвижна, тя се застави да се държи нормално и да се пошегува. — Я го виж ти, чак сега ми казва.

Докато баща й се подсмихваше, тя с усилие отклони мислите си от Лукас и се замисли за всички домашни, които не беше написала. Дори още не бе дочела „Одисея“, не защото не искаше да я прочете, а защото не беше имала време.

Сякаш списъкът на Хелън бе пълен с изостанали вчерашни задачи. На всичкото отгоре любимият й учител, Хърги, непрекъснато се опитваше да я убеди да се включи в курсовете за напреднали. Сякаш тя имаше нужда да увеличава списъка си с книги за четене.

Клеър се зададе бавно по автомобилната алея в новата кола хибрид, която родителите й бяха купили, и извика: „Биип-биип“ през прозореца, вместо наистина да натисне клаксона. Докато Джери неуспешно се опитваше да не кръжи досадно наоколо, Хелън натъпка в гърлото си остатъка от палачинката, като едва не се задави, и изтича през вратата с все още развързани връзки на обувките.

Тя забърза надолу по стълбите, като хвърли поглед назад към платформата на покрива, но знаеше, че ще е празна.

Лукас й беше дал болезнено ясно да разбере, че няма повече да седи върху покрива й. Хелън не знаеше защо си прави труда да поглежда там горе, освен, може би, защото не можеше да се сдържи.

— Закопчай си палтото, навън е студено — сгълча я Клеър веднага щом Хелън се качи в колата. — Лени? Изглеждаш ужасно скапана — продължи тя, докато включваше колата на скорост.

— Аа… добро утро? — каза Хелън с разширени очи. Клеър беше най-добрата й приятелка от рождение, и следователно имаше право да й крещи, когато й се приискаше. Но трябваше ли да започва толкова рано? Хелън отвори уста да обясни, но Клеър не се остави да бъде отклонена от темата.

— Дрехите ти направо се смъкват от тялото, ноктите ти са изгризани до дъно, а устните ти са напукани — нареждаше гневно Клеър, задушавайки слабите протести на Хелън, докато се изстрелваше по улицата. — А торбичките под очите ти са толкова ужасяващи, че изглежда, сякаш някой те е ударил с юмрук в лицето! Правиш ли изобщо усилия да се грижиш за себе си?

— Да, опитвам се — избъбри Хелън, все още правейки опити да закопчае палтото си, което внезапно се беше оказало по-трудно за разгадаване от алгебра на китайски. Отказа се да се бори с копчетата и погледна Клеър в лицето, като вдигна ръце в пристъп на безсилно раздразнение. — Храня се тук горе, но в Подземния свят няма храна, а изглежда, че не мога да погълна достатъчно, когато съм в реалния свят, за да компенсирам. Повярвай ми, опитвам се. Баща ми току-що ме натъпка със закуска, достатъчна да засити и краен футболен защитник.

— Е, можеше поне да си сложиш малко руж или нещо подобно. Бяла си като платно.

— Знам, че изглеждам ужасно. Но си имам други грижи на главата. Цялата тази работа със спускането в Подземния свят не е никак фасулска, знаеш.

— Тогава не се спускай всяка нощ! — възкликна Клеър, сякаш беше очевидно. — Вземи си почивка, когато ти е нужна! Очевидно няма да разрешиш този проблем за няколко седмици!

— Смяташ, че би трябвало да се отнасям към Фуриите като към работа на половин ден? — изкрещя Хелън в отговор, най-после успявайки да проговори.

— Да! — изкрещя Клеър в отговор, и тъй като обикновено тя бе по-добра в крещенето от кажи-речи всички, Хелън се отдръпна и се сви на мястото си, стресната от гнева на миниатюрната си приятелка. — Примирявам се с това от три седмици и ми писна! Никога няма да намериш Фуриите, ако си толкова уморена, че даже не можеш да видиш собствените си големи, глупави крака!

След кратка пауза Хелън избухна в смях. Клеър се опита да запази сериозно изражение, но накрая се предаде и се разсмя с удивителния си смях, докато спираха на училищния паркинг.

— Никой няма да се разочарова от теб, ако решиш да ограничиш пътуванията си до Подземния свят до един-два пъти седмично, нали знаеш — каза тихо Клеър, докато излизаха от колата и се отправяха към входната врата на училището. — Не мога да повярвам, че изобщо можеш да се заставиш да слезеш там долу. Не мисля, че аз бих могла да го направя. — Клеър потръпна, спомняйки си собствения си неотдавнашен досег със смъртта, когато Мат удари Лукас с колата си. Клеър без малко не беше загинала при злополуката, а душата й се беше спуснала до сухите земи — покрайнините на Подземния свят. Спомените за онова място все още я плашеха, седмици по-късно.

— Щеше, ако ти се налагаше, Гиг. Но и без друго не става така. Това не е нещо, което решавам да правя. — Хелън преметна ръка през раменете на Клеър, за да я измъкне от разстройващите спомени за жаждата и самотата на сухите земи. — Просто заспивам и се озовавам там. Още не знам как да го контролирам.

— Защо Касандра не знае? Тя е толкова умна и прави много проучвания — каза Клеър заядливо. Хелън поклати глава, питайки се дали наистина иска да застава насред враждата между Клеър и Касандра.

— Не обвинявай Касандра — каза тя внимателно. — Не съществуват точни указания за спускане в Подземния свят. Поне Касандра и аз не намерихме такива в онази купчина с текстове на древногръцки и латински, които семейство Делос нарича „архиви“. Тя прави всичко по силите си.

— Тогава това решава въпроса — каза Клеър, като скръсти ръце и убедено присви очи.

— Какво решава? — попита Хелън разтревожено, докато въртеше цифровата комбинация на шкафчето си.

— Ти и Касандра не можете да се справите с това сами. Имате нужда от помощ. Независимо дали Касандра ме иска или не, ще помагам. — Клеър сви рамене, сякаш въпросът беше решен, което със сигурност не беше така.

Касандра настояваше, че архивите са предназначени само за оракулите и за жриците и жреците на Аполон, въпреки факта, че от около три хиляди години и половина не беше имало никакви истински жреци или жрици на Аполон. Мат, Клеър, Джейсън и Ариадна многократно бяха предложили да помогнат на Касандра, но тя не приемаше, защото това щеше да влезе в разрез с традицията, а за един Потомък нарушаването на традицията беше нещо, което не биваше да се пренебрегва.

Богините на Съдбата имаха зъб на Потомците като цяло, но онези Потомци, които нарушаваха традицията, обикновено попадаха в списъка на особено омразните на Съдбата. Освен това, на повечето от тези архиви бе направено заклинание, което ги защитаваше от непосветените. Единствената причина, поради която Касандра изобщо допускаше Хелън в библиотеката, беше, защото никой не се сещаше за заклинание, което можеше да й навреди. Хелън бе закриляна от Пояса на Афродита. В реалния свят беше неуязвима за почти всичко. Но Клеър определено не беше.

Хелън последва упоритата си приятелка надолу по коридора, чувствайки как раменете й се прегърбват все повече с всяка стъпка. Беше й омразна мисълта да се противопостави на Касандра, но когато Клеър си наумеше нещо, беше безсмислено да се спори с нея. Хелън просто се надяваше, че каквото и да планираше Клеър, то няма да я остави сполетяна от циреи или въшки, или нещо също толкова ужасно. Клеър можеше да пострада сериозно.

Звънецът би точно когато Хелън и Клеър влязоха тичешком в часа на класния. Господин Хъргшимър, или „Хърги“, както го наричаха зад гърба му, им отправи един от най-неодобрителните си погледи. Сякаш можеше да усети мириса на зараждащата се неприятност в ума на Клеър. Хърги възложи и на двете по две „думи на деня“ за другата сутрин като предварително наказание за онова, което толкова очевидно крояха — каквото и да бе то. От този момент нататък денят на Хелън ставаше все по-лош.

Хелън никога не се бе нареждала сред най-прилежните ученици, а сега, когато прекарваше нощите си, тътрейки се през подземния свят, проявяваше дори още по-малък интерес към училището. Получаваше упреци във всички часове, но поне един от връстниците й се справяше дори по-зле от нея.

Когато учителят им по физика се нахвърли върху Зак, задето не беше написал лабораторното си упражнение, Хелън се попита какво се е случило. Зак винаги беше един от онези, които изглеждаха будни и нащрек, независимо кое време беше. Обикновено беше малко прекалено нащрек, пъхайки си носа там, където не му беше работа. Хелън никога не бе виждала Зак да изглежда толкова изтощен и разсеян. Опита се да улови погледа му и да му се усмихне в знак на солидарност, но той се извърна.

Хелън остана да седи, взирайки се в безизразното му лице, докато в лишения й от сън мозък най-сетне проникна мисълта как преди около седмица беше чула някой да казва, че Зак е напуснал футболния отбор. Бащата на Зак, господин Брант, беше треньорът по футбол, и Хелън знаеше, че той подтиква Зак да бъде съвършен във всичко, което прави. Нямаше начин господин Брант да позволи на сина си да се предаде без борба. Хелън се зачуди какво се бе случило между тях. Каквото и да беше, едва ли беше добро. Зак изглеждаше ужасно.

Когато звънецът би в края на часа, Хелън се опита да докосне Зак по ръката и да го попита дали е добре, но той се държа, сякаш тя изобщо не беше там, и излезе от стаята. В живота им имаше време, когато Хелън и Зак бяха приятели — някога той, делеше с нея бисквитите си с форма на животни на площадката за игра, — но сега отказваше дори да я погледне.

Хелън тъкмо беше решила да пита Клеър за Зак и загадъчното му състояние по време на тренировката по бягане, когато зърна Лукас отдалече. Всичко друго се разтвори като рисунка с тебешир под дъжда.

Той придържаше вратата, отворена над нечия глава, любезно образувайки мост, така че един по-дребен ученик от долните класове да мине под ръката му. Хвърли поглед надолу по коридора, без конкретна цел, и я забеляза. Очите му се присвиха гневно.

Хелън замръзна. Отново изпита чувството, че някой притиска с коляно гърдите й. Това не е Лукас, помисли си тя, неспособна да диша или да се движи.

Когато Лукас изчезна сред тълпите от забързани ученици, Хелън се запъти надолу към съблекалнята, за да се преоблече за тренировката по бягане, с напълно изпразнен и чист ум, като небе след гръмотевична буря.

Когато Клеър се появи, Хелън веднага започна да й задава въпроси. Беше се натъкнала на този трик преди няколко седмици, когато осъзна, че ако обсипваше най-добрата си приятелка с въпроси, Клеър нямаше да има време да я пита как я кара самата тя. Този път всъщност не беше нужно Клеър да говори. Джейсън имаше лош ден и тя се тревожеше за него.

Джейсън и Клеър не „ходеха“ официално, но откакто Джейсън я беше изцелил, очевидно не бяха просто приятели. Бяха станали много близки много бързо и сега тя беше най-близката довереница на Джейсън.

— Ще се отбиваш ли у тях след тренировката по бягане? — попита Хелън тихо.

— Да, не искам да го оставям сам точно сега. Особено след като Лукас все още е потънал вдън земя.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хелън, разтревожена. — Той изобщо не се е прибирал вкъщи от… — Откакто ми каза да вървя по дяволите, удари баща си, изложи на опасност майка си, и си навлече изхвърляне от къщи? — довърши тя мислено.

Клеър изглежда разбра точно какво си мислеше Хелън и стисна ръката й в знак на подкрепа, докато обясняваше.

— Не, прибирал се е у дома няколко пъти оттогава. Извини се на родителите си и те му простиха, разбира се. Но вече никога не е наблизо. Никой не знае къде ходи или какво прави, и, да ти призная ли честно? Всички се страхуват от него твърде много, за да попитат. Той е променен, Лени. Не говори с никого, освен може би с Касандра. Изчезва веднага след училище и понякога се прибира вкъщи чак в един-два часа сутринта, ако изобщо се прибере. Родителите му го оставят на мира, защото без Хектор наоколо, никой всъщност не може да го спре. Джейсън се тревожи — каза Клеър, преди да хвърли кос поглед към Хелън. — Не си го виждала напоследък, нали?

— Днес. Но само за секунда, по коридора — каза Хелън, завършвайки поредицата от въпроси, преди Клеър да успее да я попита как се чувства. — Слушай, трябва да побързам. Добре ли си или искаш да поговорим още?

— Върви — каза Клеър, като се навъси разтревожено.

Хелън й се усмихна леко, за да й покаже, че е добре, макар да не беше съвсем така, а после забърза да завърши пробега си с време, което според треньорката Тар да показва инициатива.

Лукас видя Хелън в края на коридора и застави лицето си да се присвие в гневна гримаса, призовавайки я със силата на волята си да го намрази или да се бои от него — каквото там беше нужно, за да я накара да се махне от него. За нейно собствено добро.

Но Лукас не видя в очите й омраза или страх. Тя не се отдръпна от него, както се очакваше. Просто изглеждаше объркана.

Усещането беше, сякаш дъвчеше стъкло, но Лукас се застави да й обърне гръб и да продължи по коридора.

Беше възнамерявал единствено да отблъсне Хелън.

Но после нещата излязоха от контрол: ударът, който нанесе на баща си; майка му, окървавена; сляпата ярост, която изпитваше. Лукас знаеше какво е усещането за гняв. Двамата с Хектор се биеха ожесточено помежду си, откакто бяха пораснали достатъчно, за да стоят прави. Но това не приличаше на нищо друго, което бе преживявал преди. Беше пробудил нещо вътре в себе си, нещо, за което нямаше представа, че носи в себе си.

Духът беше излязъл от бутилката и нямаше да се прибере обратно вътре.

Завършвайки пробега си дълго преди Клеър, Хелън реши да върви пеша до работа, за да може да помисли. Изпрати на Клеър текстово съобщение, обяснявайки й, че няма нужда от превоз до „Новинарския магазин“ днес следобед, и потисна подозрението, че Клеър вероятно ще е доволна от решението й да се справя сама.

Никога преди не се бяха избягвали взаимно, но нещата се бяха променили. Животът им ги теглеше в различни посоки и Хелън започваше да се пита дали приятелството им щеше някога отново да бъде същото. От тази мисъл й се доплака.

Температурата започна да се покачва стремително, докато Хелън вървеше по Сърфсайд Роуд към центъра на града. Якето й не беше закопчано, а презрамките на чантата с учебниците на едното й рамо и на тази с екипа за физическо — на другото, разделяха двете страни на якето й, така че не можеше да загърне както трябва предницата. С раздразнено цъкане на език Хелън смъкна чантите си. Докато се навеждаше да ги остави на земята, почувства странен световъртеж. За миг й се стори, че тротоарът не си пасваше напълно с улицата, сякаш имаше нещо ужасно объркано във възприятията й за дълбочина.

Изправяйки се със задъхано пъшкане, Хелън протегна ръка настрани, в случай че падне, чакайки приливът на кръв в главата й да спре. Световъртежът изчезна след миг, но го замести още по-смущаващо усещане. Имаше чувството, че я наблюдават, сякаш някой стоеше точно пред нея, взирайки се право в очите й.

Тя отстъпи назад и протегна ръка, но докосна единствено въздух. Хвърляйки нервен поглед наоколо, тя се завъртя на пета, грабна чантите си, и изтича в градския център. Касандра беше прозряла, че Хелън не е застрашена от нападение поне през следващите няколко дни, но никога не беше обещавала, че ще я оставят на спокойствие. Хелън знаеше, че някой от Стоте братовчеди най-вероятно я следи, просто не беше очаквала да изпитва такава параноя заради това. Внезапно си представи, че усеща нечий дъх във врата си. Тази мисъл я накара да се втурне в „Новинарския магазин“, сякаш я преследваха.

— Какво има? — попита Кейт. Погледна зад гърба на Хелън за онова, което я беше изплашило. — Следи ли те някой?

— Няма нищо — отвърна Хелън с фалшива усмивка. — Побиха ме тръпки от студа.

Кейт изгледа Хелън скептично, но Хелън се шмугна покрай нея и остави нещата си зад касата, преди Кейт да успее да задълбае в темата.

— Яде ли след тренировката по бягане? — попита Кейт. — Иди отзад и си направи сандвич — нареди тя, когато Хелън не отговори веднага.

— Всъщност не съм гладна… — поде Хелън, но Кейт я пресече ядосано:

— Това ли е окончателният ти отговор? Помисли си внимателно — предупреди я тя, като заби покрит с брашно юмрук в приятно закръгления си хълбок.

Хелън си затвори устата и влезе в задната стаичка. Имаше чувството, че и Кейт, и Джери я обвиняват, че е толкова слаба. Но не можеше да обясни на никого от двамата какво всъщност става.

Тя намаза малко фъстъчено масло върху голямо парче хляб и посипа мед отгоре, след което отхапа огромна, гневна хапка. Дъвчеше механично, без да обръща внимание на лепкавата топка хляб и сладкия крем с вкус на ядки, който слепваше устата й. И без друго през повечето време имаше чувството, че се дави с нещо — сякаш в дъното на гърлото й постоянно бе заседнало валмо от думи. Какво беше малко фъстъчено масло в сравнение с това?

Изгълта набързо чаша мляко и се затътри отново отпред, все още чувствайки се, сякаш е обвинена в нещо, за което нямаше вина. През остатъка от вечерта избягваше Кейт, за да я накаже.

След няколко неловки часа, през които стъпваше безкрайно предпазливо из „Новинарския магазин“, Хелън излъга, че Клеър ще я вземе. Навън в тъмнината, сигурна, че никой не може да я види, Хелън подскочи в нощното небе и литна към къщи. Устреми се високо, заставяйки се да се издигне до там, където разреденият въздух обтягаше тъпанчетата й и се впиваше в дробовете й.

Веднъж беше обещала на Лукас, че няма да напуска острова, без да е допълнително обучена в презокеанските пътувания, и технически беше спазила това обещание. Все още беше над Нантъкет, само че много високо над него. Издигаше се нагоре и нагоре, докато видя ярката мрежа от нощни светлини, която свързваше целия континент под нея. Продължи да лети, докато очите й започнаха да сълзят, а сълзите замръзнаха на бузите й.

Протегна се и остави тялото си да се носи, докато умът й се изпразни. Сигурно такова беше усещането да плуваш без страх в океана, но Хелън предпочиташе да плува в океан от звезди. Продължи да се носи плавно, докато студът и самотата станаха непоносими, а след това се понесе обратно надолу към земята.

Хелън се приземи в двора си и влезе тичешком през предната врата, надявайки се баща й да не забележи, че на автомобилната алея не се беше появила кола, която да я остави, но Джери не беше в кухнята. Тя провря глава в стаята му, просто за да се увери, но той не беше и там. Хелън си спомни, че беше петък вечер. Двамата с Кейт вероятно имаха планове. Тъй като през по-голямата част от вечерта двете с Кейт не бяха разговаряли, Хелън не се беше сетила да попита дали Джери ще прекара нощта у Кейт, или не. Сега съжали, че се е цупила. Къщата беше твърде празна, а тишината притискаше мъчително ушите й.

Хелън си изми лицето и зъбите, и си легна. Задържа очите си отворени толкова дълго, колкото можа, заставяйки се със силата на волята си да остане будна въпреки факта, че беше уморена до сълзи.

Знаеше, че ако заспи, ще се спусне в Подземния свят и ще се гмурне в самота, която бе по-всепоглъщаща дори от самотата, която изпитваше в реалния свят. Но колкото по-дълго лежеше в леглото, толкова повече мислите й се носеха към Лукас. Хелън разтри лицето си с ръце и се опита да избута парещите сълзи обратно в очите си. Непоносимата тежест започна отново да се настанява върху гърдите й.

Не можеше да си позволи да се самосъжалява, иначе след няколко мига щеше да се търкаля в мръсотията на ямата. После през ума й мина една мисъл.

Може би този път нямаше да е сама в Подземния свят.

Знаеше, че нейният спасител вероятно е мираж, но беше отчаяна. Дори разговарянето с мираж беше за предпочитане пред това, да се лута из ада сама.

Докато съсредоточаваше мислите си върху плътния глас, който бе чула, Хелън си позволи да заспи. Представи си златния проблясък, красивата уста и звука, когато той изричаше името й, докато й протягаше ръка, за да я улови със своята…

Хелън се намираше в подобна на прерия равнина с обширни пространства мъртва трева и вълнисти хълмове. Беше идвала в тази част на Подземния свят и преди, но нещо се бе променило. Не можеше да го определи точно, но всичко й се струваше някак различно. Първо, имаше шум. Хелън не помнеше някога да е чула в Подземния свят дори един звук, който да не е издала сама — нито дори звука от полъха на вятъра върху тревата.

По някакъв начин Подземният свят й се струваше реален, а не просто част от ужасен кошмар. Хелън беше преживявала това и преди, макар и само за кратко, когато беше чудодейно изтеглена от ямата. Колкото и стряскаща да беше тази нова перспектива на Подземния свят, в същото време беше и облекчение. По някаква причина царството на Хадес й се струваше не толкова ужасяващо. Когато се огледа сега, Хелън си спомни за онзи момент в „Магьосникът от Оз“, когато Дороти за пръв път видя цветни изображения.

Тя присви очи в далечината и видя танцуващи златни проблясъци, съчетани с шум от писъци, сумтене и металически звън. Водеше се битка и звучеше, сякаш беше наистина жестока. Хелън можеше да е сигурна поне в едно. Онзи тип с топлите ръце не беше мираж.

Затича възможно най-бързо към суматохата.

Когато прехвърли билото на малко възвишение, видя едър тип с прорасли сплъстени, свободно пуснати кестеняви къдрици, който отбиваше с дълъг кинжал нападенията на окаяно, подобно на лешояд същество, което пляскаше с криле около главата му. Когато Хелън дотича по-близо, чу как харпията се зъби и проклина, опитвайки се да разкъса младия човек с хищните си извити нокти. Макар той да се бореше за живота си, Хелън не се сдържа да отбележи, че типът наистина имаше нужда от подстригване.

„Подстрижката“ постигна надмощие за момент и Хелън го видя как се ухили наполовина изненадано, наполовина самодоволно. После, когато той осъзна, че все още губи, Хелън видя как усмивката бързо се превърна в самокритична гримаса. Макар да се сражаваше ожесточено, той изглежда бе запазил доброто си чувство за хумор.

— Хей! — извика Хелън, когато наближи биещата се двойка.

Мистър „Скапана подстрижка“ и харпията спряха тромаво насред битката, всеки — все още стиснал другия за гърлото. Половината уста на „Скапаната подстрижка“ се изви нагоре в изненадана усмивка.

— Хелън — успя да изрече дрезгаво той, сякаш винаги си ходеше с два хищни нокътя, обвити около шията. Хелън бе толкова изненадана от небрежното му поведение, че се засмя. После всичко се промени отново.

Светът започна да забавя ход и да се сгъстява около нея, и тя разбра, че в истинския свят тялото й се събуждаше. Част от мозъка й започваше да долавя дразнещ, подобен на блеене звук, който идваше от цяла една вселена разстояние, и тя разбра, че никога няма да достигне до Мистър „Скапана подстрижка“, преди да се събуди. Хелън се огледа трескаво наоколо, после се наведе и вдигна един камък в краката си, изправи се и го запрати към чудовището…

… и камъкът от Подземния свят мина право през прозореца на спалнята й, строшавайки го на стотици парчета.