Безсънна (Търсачът в дълбините)

10

Мат уви хавлиена кърпа около кръста си и седна на дървената пейка пред душовете за момчетата в намиращата се на долния етаж зала за изтезания, или, както предпочиташе да я нарича семейство Делос, стая за „упражнения“. Да се мотаеш с полубогове не беше лесна работа, но вече не можеше просто да забие глава в пясъка и да се преструва, че светът е безопасно и предсказуемо място. Целият живот на Мат, цялото му бъдеще, се бяха променили в мига, когато удари Лукас с колата си преди по-малко от месец.

Погледна дясната си ръка и направи гримаса. Беше напълно сигурен, че кокалчетата му не би трябвало да бъдат толкова големи или толкова пурпурни. Опита се да не им обръща внимание. Последния път, когато каза на Ариадна, че си е счупил нещо, тя го беше оправила, а после беше придобила ужасяващ сив оттенък. Мат не искаше да вижда Ариадна в такъв вид никога повече, най-вече заради самия него.

Мат просто имаше нужда от една минута, за да се отпусне под все още носещата се пара от душа, а после да отиде до малкия фризер в ъгъла и да си сложи на ръката малко лед. Тя щеше да се оправи, а ако ли не — е, той и без друго беше левичар. Телефонът му иззвъня и той трепна, докато се пресягаше за него, държейки се за ребрата.

— Да? — отговори разсеяно, докато вървеше към огледалото. Върху ребрата му се надигаше голяма червена подутина. Супер, помисли си. Сега ще си имам и цял куп синини върху горната част на тялото, в тон с прекрасната повърхностна синина върху прасеца.

— Здрасти, човече.

— Зак? — изсъска Мат. Незабавно забравяйки болките и страданията си, той се завъртя кръгом и се увери, че Джейсън или Лукас не са влезли в помещението. — Какво, по дяволите?

— Знам, знам. Просто трябва…

— Не ме моли за услуга — предупреди Мат. — Вече съм ти правил достатъчно през годините.

— Няма да те моля за услуга. Искам само да… Не можеш ли поне да се срещнеш с мен? — Зак звучеше отчаян. — Нали знаеш, да поговорим? Просто искам да говоря с теб!

— Не знам, човече. — Мат въздъхна с истинско съжаление. — Може да се каже, че вече сме отвъд този етап. Искам да кажа, избрахме страните си, нали? След като издаде Хектор, абсолютно всеки член на семейство Делос си търси повод да ти нарита задника. Просто стой надалече, ясно?

— Ясно — каза Зак толкова тихо, че Мат едва го чу. Гласът му потрепери, сякаш беше обезумял от страх. — Просто имах нужда от приятел.

— Зак… — поде Мат, но връзката прекъсна. Той не се обади отново на Зак.

В леглото ли си?

Хелън за малко не си изпусна телефона, когато видя, че съобщението беше от Орион — което щеше да бъде наистина лошо, като се имаше предвид, че тя се намираше на стотици метри над земята и той нямаше как иначе да се свърже с нея. Съвземайки се от катастрофалното суетене с телефона, тя закръжи във въздуха и си заповяда да се успокои, докато пишеше отговор.

Почти. Ще се срещнеш ли с мен? — написа тя, чудейки се дали телефонът й имаше емотиконка със значение „надявам се“.

За6то. Трябва да те видя. Сега шофирам към пе6терите 6те се видим скоро.

Хелън беше невероятно щастлива, че Орион най-после се беше свързал отново с нея, но все още се чувстваше неловко. Нямаше чувството, че й е простил. Би дала много, за да може да види лицето му или да чуе гласа му, вместо да се задоволява със съобщение, което той вероятно бе написал набързо, докато шофираше.

Спусна се и се приземи бързо в задния си двор и изтича в къщата.

— Имаш ли представа колко е часът? — провикна се Джери, когато тя премина бързо покрай него, отправяйки се към стълбите.

— Единайсет без четири минути — извика в отговор Хелън, като изтича нагоре по стълбите и влезе право в банята. — Накажи ме утре, става ли? Сега наистина трябва да си лягам!

Чу как баща й си мърмори сърдито на долния етаж колко хубаво било, когато била на девет. На твърде висок глас, той се отдаде на спомени колко прилежна била на тази възраст, как правела всичко, което се очаквало от нея, а после вдигна очи към тавана, питайки защо дъщерите не могат просто да си останат завинаги на девет години. Хелън се направи, че не го чува, докато си миеше лицето и зъбите.

Тя непрестанно мислеше само за срещата с Орион. Нямаше представа какво щеше да му каже, но това нямаше значение. Просто трябваше да го види.

Преди да влезе в стаята си, тя си сложи топли чорапи и ботуши, които държеше в коридора, просто в случай че и вътре е толкова студено, колкото и навън. Вратата заяде. Тя я отвори със сила, и дървото на горния праг изскърца жално, когато тя нахълта през входа. Първите й стъпки изхрущяха, сякаш беше стъпила върху разсипани късчета корнфлейкс. Когато се огледа наоколо, Хелън видя защо.

Цялата стая беше покрита със скреж. Скринът, леглото, подът, дори стените проблясваха в сребристобяло от пластове перест лед. Дъхът й образува облаче пред лицето като разстилащ се облак дим. Когато наклони глава назад невярващо, Хелън видя подобните на малки пръсти ледени висулки, надвиснали като късчета кристал над леглото й. В стаята й сигурно беше поне с десет-петнайсет градуса по-студено, отколкото навън. Как изобщо би могло да е възможно това? Подозираше, че има нещо общо с Подземния свят. Помнеше, че пещерата, която водеше до портала на Орион, беше смразяващо студена.

Затваряйки вратата зад гърба си и надявайки се отчаяно, че стаята й ще се размрази до сутринта, Хелън потрепери и отметна завивките на леглото си. Люспици лед се издигнаха и затанцуваха из стаята, като шепи лъскав прашец, подхвърлен във въздуха. Часовникът на нощната й масичка показваше единайсет часът и единайсет минути. Като издърпа ципа на якето си възможно най-плътно догоре, Хелън стисна тракащите си зъби решително и се вмъкна между твърдите си, студени чаршафи.

Когато Хелън се озова до него, Орион вече вървеше надолу по безкрайния бряг, който не стигаше до никакво море.

— Здрасти — каза той стеснително, сякаш се срещаха за пръв път.

— Здрасти и на теб — отвърна Хелън с както се надяваше, наперен тон. Беше наистина нервна и изпълнена с отчаяно желание да разведри настроението помежду им. — Е, отново ли сме приятели, или дойде тук долу само да ми кажеш къде мога да си дяна мисията?

Вместо да се засмее, Орион й се усмихна тъжно. Хелън преглътна сковаващото чувство, което се надигаше в гърлото й. Не знаеше какво щеше да прави, ако Орион престанеше да й помага. Можеше да не го види никога повече.

— Съжалявам! Наистина, наистина съжалявам, ясно? Не исках да те намушкам!

Това звучеше ужасно. Хелън почувства как очите й почват да парят. Орион изпадна в истинска паника при вида на сълзите и. Ако не беше толкова разстроена, изражението на лицето му щеше да й се стори забавно.

— Ей! Задръж, изобщо не съм ти сърдит. Всъщност ти би трябвало да си ми сърдита.

— Защо би трябвало да съм ти сърдита? — попита Хелън, объркана. Избърса сълзящото си око с опакото на ръката и се опита да види лицето му. Той отказваше да я погледне.

— Аз те принудих, Хелън. Опитвах се да… — той млъкна, без да довърши, и се забави за миг, преди да започне отново: — Имало е Потомци от Римската Династия, които можели да контролират сърцата толкова добре, че дори членовете на вражески Династии можели да бъдат заедно и да говорят помежду си, сякаш Фуриите изобщо ги няма. Знам, че аз също съм достатъчно силен да го направя, но никога не съм имал кой да ме научи как. Опитах се да го направя в пещерата с теб, но вместо това направих нещо, което си обещах, че никога няма да причиня на друг човек. Манипулирах те. Накарах те да ме целунеш и толкова съжалявам.

Аз — не — отвърна Хелън толкова бързо, че го прекъсна. Той понечи да й възрази, но тя заговори, без да го изслушва. — Ако не го беше направил, щях да те убия. Не мисля, че щях да съм в състояние да си простя, ако го бях направила. Едва не те убих — повтори Хелън. Отново се давеше, чувствайки колко много се беше приближила до извършването на нещо, с което знаеше, че съвестта й не може да се справи.

— Хей, аз съм добре, така че няма да плачеш, става ли? — Той я хвана за раменете и я притегли в огромна, топла прегръдка. Хелън се отпусна с признателност в обятията му. — Повярвай ми, вършил съм неща, които са далеч по-лоши. Ето защо искам да спреш и наистина да си помислиш дали ме искаш до себе си, или не.

— Малко си бавен, а? — каза тя: думите й прозвучаха приглушено в гърдите му. Тя се дръпна назад от обятията му, смеейки се сега, когато най-лошото беше отминало. — Разбира се, че искам да си тук. Нуждая се от теб. Не искам никакви чудовища да ме нападат тази нощ.

— Хелън, това не е шега. Бих могъл да направя нещо много по-лошо, отколкото просто да те убия.

— Какво искаш да кажеш? — Хелън си спомни как я беше докоснал отвътре, как това беше донякъде болезнено, макар че усещането беше толкова хубаво. Той беше толкова нежен. Тя си представи колко ужасно щеше да е усещането, ако той не беше такъв. — За невидимата ти ръка ли става дума?

— Моята какво? — попита Орион, объркан. После внезапно се изчерви и сведе очи.

Той се отдръпна леко от Хелън и остави известно разстояние между двамата. Тя се размърда неспокойно за миг, несигурна какво да прави с ръцете си.

— Съжалявам. Не знаех как иначе да я нарека — заекна тя извинително, мислейки си, че може би е казала нещо глупаво. — Усещането беше, сякаш ме докосна отвътре в гърдите. Представих си ръка.

— Не, не съжалявай. Наричай го както поискаш. Просто никога не съм чувал да го описват така, това е всичко. Не че съм го правил толкова много — добави той бързо. — Винаги съм знаел, че това не е видът любов, която искам. Принудена.

— Не, аз също не бих го искала. Страхотен талант си имаш — каза Хелън предпазливо. Не искаше да го обиди, но истината беше, че това я плашеше малко. — Всички от Римската Династия ли могат да правят това?

— Не — увери я Орион. — Но могат да те разколебаят — и недей да мислиш, че това не е достатъчно лошо, защото е. Понякога за разликата между извършването на правилната и на погрешната постъпка е нужно съвсем малко, но доколкото ми е известно, аз съм единственият, който може напълно да вдъхне любов в едно сърце. Или да го разбие завинаги. И това не е най-ужасното, което мога да правя.

Хелън не можеше да си представи много неща, по-лоши от това, да имаш сърце, което е разбито завинаги, но нещо в начина, по който очите на Орион се разшириха и хлътнаха от страх, й подсказа, че той можеше.

— Е, кое е най-лошото, което можеш да правиш? — попита тя внимателно. Орион стисна челюст и проговори през зъби.

— Аз съм Земетръсец.

Произнесе „Земетръсец“ така, както повечето хора биха казали „убиец с брадва“.

— Добре — каза Хелън безизразно. — Чакай, не разбирам. Какво му е толкова ужасното на това?

Той се втренчи в нея невярващо:

— Хелън, някога да си чувала за благотворно земетресение? Такова, след което хората обикалят наоколо, повтаряйки: „Хей! Наистина е страшен късмет, че имахме това опустошително земетресение! Толкова се радвам, че всички, които познавам, са мъртви, а целият град вече е купчина развалини!“

Хелън не искаше да се смее, но въпреки това смехът се изплъзна. Подразнен, Орион се опита да се извърне от нея, но тя не смяташе да го пусне да си отиде. Сграбчи една от яките му мишци с две ръце и задърпа, докато той се обърна назад и я погледна в лицето.

— Не си тръгвай. Говори ми — настоя тя: идваше й да се ритне, задето се беше засмяла. — Обясни цялото това нещо със Земетръсеца.

Орион сведе глава и хвана ръката й. Докато говореше, си играеше нервно с пръстите й, като ги търкаляше между своите, сякаш натискът го успокояваше. Този жест напомни на Хелън за един друг път, когато Лукас беше взел ръката й. Тя понечи да се отдръпне, но не го стори. Орион имаше нужда от нея и тя осъзна, че искаше да го подкрепя. Винаги. Примирие или не, Хелън не можеше да убеди себе си, че е погрешно да държи на Орион.

— Знаеш, че сродниците на баща ми, Атинската Династия, произхождат от Тезей, Потомък на Посейдон — поде той внимателно. — Е, това се случва много рядко, но аз съм роден с всички таланти на Посейдон, включително способността да предизвиквам земетресения. Законът на нашата Династия изисква, когато някой Потомък се роди точно с този талант, бебето да бъде изложено на стихиите. Но баща ми отказал да го направи.

— Какво имаш предвид под „изложено на стихиите“? — От нещо в мрачния начин, по който Орион изрече думите, кожата й настръхна.

— Оставено на някой планински склон, за да умре, погубено от природните стихии. — Орион вдигна очи, за да срещне погледа й. — Смятало се, че е свещен дълг на един родител да постъпва така с бебетата, родени със силата да предизвикват земетресения, за да предпази общността като цяло.

— Свещен дълг? Това е варварство! Твоята Династия наистина ли е очаквала от баща ти да те остави да умреш на някой планински склон?

— Моята Династия приема този закон много сериозно, Хелън, а баща ми го нарушил. Когато бях на десет и откриха, че съм още жив, тръгнаха да ни преследват. Трима от братовчедите ми са мъртви заради избора, който баща ми направи. Какво да кажем за тях? Всички те имаха бащи, които ги обичаха, някои от тях имаха съпруги и синове, които ги обичаха, а сега са мъртви — заради мен.

В думите му имаше смисъл. Баща му беше извършил убийство, за да го предпази, но мъжете, които ги преследваха… те бяха загубили точно онова, в закрила, на което Дедал беше извършил убийство. И наново беше започнал цял един цикъл от убийства и отмъщение.

— Така ли, баща ти — Дедал, нали? — е станал Прокуденик? — Тя зададе въпроса тихо, като внимаваше да не притиска Орион твърде много. Когато Орион кимна, но не вдигна поглед от земята, на Хелън й хрумна една шокираща мисъл: — Ти си съгласен с тях! Смяташ, че баща ти е трябвало да те остави да умреш.

— Не знам какво е трябвало да направи, знам само какво е направил в действителност. И знам как са се развили нещата — каза Орион мрачно. — Преди да осъдиш законите на бащината ми Династия, само си помисли колко много простосмъртни — не само Потомци, а и невинни, нормални хора като баща ти Джери — биха могли да бъдат убити от мен. Почувства ли треперенето в пещерата? Знаеш ли колко хора са почувствали онова земетресение, което предизвиках миналата нощ, или пък дали някой е пострадал? Защото аз не знам.

Хелън си спомни боричкането им в пещерата, как земята се беше разлюляла под нея. Започна да се досеща колко могъщ беше той в действителност и това беше плашещо. Но беше също и вълнуващо. Орион беше опасен, но не в смисъла, в който смяташе.

— А можех да нанеса много по-голяма вреда. — Гласът му беше нисък и треперлив. — Хелън, мога да срутя цели градове, да потопя цели острови в океана, или дори да раздробя този континент, ако наистина си го поставя за цел.

Хелън видя как в очите му заискри отчаяна светлина и сложи длан върху ръката му, за да го спре. Цялото му тяло трепереше. Виждаше, че той беше напълно ужасен от онова, което можеше да направи, и че дори мисълта за причиняването на толкова много болка му се струваше отблъскваща. Това й каза всичко, което имаше нужда да знае за него.

— Ти си способен на чудовищни неща, значи трябва да си чудовище. Дори не знам защо се мотая с теб — каза Хелън рязко.

Орион я погледна, наранен, докато не видя усмивката, която се разля по лицето й. Тя поклати глава съчувствено, сякаш смяташе, че е било глупаво от негова страна дори да си помисли, че жестоките й думи са казани насериозно. Той изсумтя раздразнено и разтърка челото си с ръба на дланта.

— Опасен съм, когато съм извън контрол. А ти и аз заедно с Фуриите… — той замълча неуверено, отчаяно копнеещ да намери думите, които щяха да накарат Хелън да го разбере. — Мога да нараня много хора, Хелън.

— Разбирам. — И наистина разбираше. — В пещерата можеше да ме нараниш по милион начини, и може би при това да нараниш още милиони хора. Но не го направи. Ти си по-добър човек, отколкото смяташ. Имам ти пълно доверие.

— Наистина ли? — попита той приглушено. — Наистина ли не се страхуваш от мен?

— Може би трябва. Но не се страхувам — отговори тя меко. — Знаеш ли, когато членовете на семейство Делос за пръв път видяха мълниите ми, за миг ме гледаха, сякаш бях оръжие за масово поразяване. Но не съм изпепелила нито един голям град. Това, което ни прави надеждни или опасни, не са нашите таланти, а изборите, които правим. Точно ти би трябвало да знаеш това.

Орион поклати глава:

— Съществува пророчество — каза той.

— Ъх! Не отново тези преувеличени измишльотини! — възкликна Хелън ожесточено. — Искаш ли да знаеш какво мисля? Мисля, че всички тези древни пророчества са толкова пълни с поетични глупости, че през половината време никой не разбира какво означават. Ти не си големият лош Тиранин, Орион. И никога няма да бъдеш.

— Надявам се, че си права — промърмори той толкова тихо, че Хелън едва го чу.

— Толкова се страхуваш от себе си — отбеляза тя, истински натъжена, че той не можеше да види какво престъпление беше това.

— Да, така е. Имам причина за това.

— Добре, не смятах да питам, но сега на практика съм принудена. По-рано каза, че си вършил далеч по-лоши неща от мен и това беше точно след като признах, че съм намушкала в гърдите един от най-добрите си приятели. В такъв случай, какво би сметнал за по-лошо от това?

Орион се усмихна замислено, докато вървеше, премисляйки внимателно въпроса й. Хелън забеляза лицето му и се усмихна. Той беше толкова внимателен и когато нещо беше важно за него, той отделяше време да го премисли, преди да си отвори устата.

Наистина харесваше тази негова черта. Тя някак й напомняше за Мат.

— Може ли да проведем този разговор по-късно? — каза Орион накрая. — Обещавам да ти кажа някой ден, просто все още не, става ли?

— Разбира се. Когато си готов.

Той хвърли поглед към нея със стиснати устни, опитвайки се да си придаде сурово изражение, но очите му бяха уязвими и това го правеше да изглежда много млад.

— Наистина ли съм един от най-добрите ти приятели? — попита тихо.

— Ами, да — отвърна Хелън, чувствайки се нервна, сякаш може би не беше редно да признава, че държи на него толкова много. Но тя само признаваше приятелските си чувства — не се обвързваше по никакъв начин, който можеше да навреди на Примирието, нали така? — Аз не съм ли една от най-добрите ти приятели?

Орион кимна, но на лицето му имаше измъчено изражение.

— Не съм имал много приятели — призна той. — Никога не знаех кога ще се наложи да изчезна, затова никога не виждах смисъл, разбираш ли?

Усмихна се достатъчно весело, но под усмивката все още изглеждаше затормозен, сякаш в ума му се въртяха хиляда мисли едновременно. Хелън не го подтикна да говори. Сигурно през целия си живот е бил ужасно самотен. Сърцето й се сви при тази мисъл.

Знаеше, че от нея се очаква да поддържа някаква бариера между себе си и Орион. Но всеки път, щом го видеше, го чувстваше по-близък. И вече не искаше да го спира.

И без друго, какво значение има? — помисли си тя непокорно. Така или иначе няма да съм жива достатъчно дълго, за да се обвържа с някого. Примирието не се намира в никаква опасност.

Продължиха да вървят без определена посока, натам, накъдето краката им решаха да се отклонят. И без друго нямаха ограничения във времето, или краен срок. Технически погледнато можеха да останат там долу толкова дълго, колкото можеха да издържат без храна и вода, и макар че Хелън вече чувстваше началото на силна жажда, беше се научила да се справя доста добре без вода.

Докато вървяха, говореше главно Хелън, разказвайки на Орион всичко за Клеър и Мат, и за баща си, Джери. Би трябвало да се чувстваше по-притисната да постигне напредък, но не беше така. Вярваше, че в крайна сметка двамата с Орион щяха да открият проклетата река, която търсеха, и тя щеше да ги отведе до Градината на Персефона.

Хелън обмисляше дали да не каже на Орион, че всъщност умира, но не можеше да се застави да развали момента. Изпитваше твърде голяма наслада. А и, освен това, какво можеше, така или иначе, да направи Орион, за да предотврати смъртта й? Какво можеше изобщо някой да направи? Нищо не й гарантираше, че откриването на Фуриите ще сложи край на слизанията й в Подземния свят и ще спаси живота й. Хелън трябваше да приеме факта, че тази задача можеше да е последната, която някога щеше да изпълни.

Поне е нещо, за което си струва да се умре, помисли си тя.

Хвърли поглед към Орион и осъзна, че можеха да й се случат и по-лоши неща. Слизането в селенията на Хадес също не беше забавно, но поне беше открила Орион тук долу. Това просто идва да покаже, че Съдбата е глупост, помисли си тя иронично. Дори ако някой ти предскаже бъдещето, всъщност никога не знаеш какво ще откриеш, докато не стигнеш там.

През ума на Хелън мина причудлива мисъл и тя се изсмя на глас.

— Какво има? — попита Орион, като я стрелна с поглед.

— Не, няма нищо — отвърна тя, все още кискайки се. Без да гледа къде върви, тя се препъна в няколко камъка, търкалящи се из пясъка, и трябваше да се вкопчи в ръката на Орион, за да се закрепи. — Просто си мислех, нямаше ли да е страхотно, ако с теб случайно се натъкнем на това, което търсим?

— Да, това наистина би било страхотно — съгласи се той, докато й помагаше да се закрепи. — Повечето хора биха искали да се махнат оттук колкото е възможно по-бързо.

— Не е това — каза тя, потисната. — Мисълта ми не е, че искам търсенето ни да приключи още в този миг. Но наистина искам Градината на Персефона да се появи като с магия пред нас.

Пейзажът се промени.

Нямаше предупреждение, нито внезапен полъх на вятъра, нито стряскащо разтваряне на пейзажа като в старите филми. В един миг вървяха по безкрайния бряг посред бял ден, а в следващия се озоваха на друго място. Друго място, мрачно и ужасяващо.

Точно от лявата им страна масивна постройка, изградена изцяло от странна, металночерна скала, се извисяваше в безжизненото, беззвездно небе. Парапетите гневно гледаха отвисоко към тях като зли очи и им се стори, че най-външната стена се раздвижи и се измести в мъглата на далечината, сякаш негодуваше, че гледат право към нея.

Зад черния замък, право нагоре се изстреля тънка огнена искра, осветявайки голата равнина наоколо. Когато проследи промъкващите се пламъци надолу до източника им. Хелън осъзна, че сигурно гледа към Флегетон, Реката на Вечния Огън, която обкръжаваше двореца на Хадес.

Точно пред Орион и Хелън стоеше нещо, подобно на купол от ковано желязо, с размерите на футболен стадион. Беше изградено от същия черен материал като замъка, само че вместо да бъде издялано на огромни, солидни блокове, веществото беше насила оформено в декоративни извивки. Под сводестия купол се намираше просторна градина. Сякаш онзи, който я бе построил, се опитваше да скрие факта, че е направил огромна клетка над градината, придавайки й елегантен вид.

Черната материя се къпеше в цветове. Синьо, пурпурно и дори топли тонове като червено и оранжево се издигаха на повърхността и се спускаха върху подобни на дим вълни. Беше като да гледаш дъга, заровена в сажди — истинско чудо от светлина, вечно впримчена в мрак.

— О — промълви Орион. Той се оглеждаше наоколо, толкова удивен от застрашително изглеждащия замък и клетката до него, колкото и Хелън. После погледна надолу към ръцете на Хелън, все още стиснали ръката му, и се ухили дяволито: — Благодаря, че ме взе със себе си.

— Рано е да ми благодариш — прошепна Хелън.

Тя се взираше ужасено в главната врата на клетката. Катинарът отгоре беше по-голям от тялото й, но нямаше ключалка.

— Това не е добре — прошепна Орион, когато очите му най-сетне забелязаха катинара, в който Хелън се взираше толкова напрегнато.

— Не, не е — отвърна Хелън гневно.

Всичко това я вбесяваше. Тази красива постройка не беше нищо повече от затвор, който да впримчи една млада жена, която беше отвлечена от дома си, а след това — с измама принудена да встъпи в омразен брак. Хелън се приближи гневно до портата без ключалка и я ритна с всичка сила.

— Персефона! — изкрещя Хелън. — Знам, че си вътре!

— Луда ли си? — Орион се приближи тичешком зад Хелън и се опита да затисне устата й с длан, но тя го отблъсна.

— Пуснете ме да вляза! — кресна тя властно, сякаш в нея се беше въплътила някоя френска кралица от преди революцията. — Настоявам да бъда допусната в градината на Персефона на мига!

Портата щракна и се разтвори със зловещо скърцане. Орион обърна глава към Хелън с увиснала от шока челюст.

— Ако кажеш какво искаш, можеш да го накараш да се случи.

Хелън се съгласи с кимване, все още опитвайки се да проумее как го беше направила. Спомни си началото на разговора и как на шега бе казала на Орион, че „не иска да ги нападат“ тази нощ. Бяха вървели много дълго, без да срещнат никакви чудовища. После тя поиска градината на Персефона да се появи като по магия и това се бе случило.

— Но трябва да знам точно какво искам, а после да помоля за него на глас — каза тя.

Лицето й се изкриви в печална гримаса и от гърдите й се откъсна болезнен стон, когато си спомни преживените мъчения. Увиснала от перваза. Затворена в дървото. Хваната натясно в адската къща. Най-лошото — давеща се в ямата. Силата я напусна и краката й се подкосиха, но нямаше да падне. Не и сега.

— Толкова пъти съм страдала тук долу, а съм можела да сложа край на това, когато поискам — продължи тя с горчив монотонен глас: имаше нужда да го каже, за да го повярва. — Всичко, което е трябвало да направя, е било да изрека на глас какво искам да се случи, и то е щяло да стане. Прекалено лесно е.

— Колко си млада! — мелодичен, но изпълнен с меланхолия глас достигна до тях от вътрешността на огромната, позлатена клетка. — Да знаеш какво наистина искаш и да имаш увереността да го кажеш, са две от най-трудните за изпълнение неща в живота, млада принцесо.

Хелън обмисли това за миг и неохотно призна пред себе си, че е съгласна. Ако поискаше Лукас, и го получеше, щеше да е виновна в нещо, което щеше да я накара да се почувства далеч по-зле, отколкото една счупена кост.

— Влезте и ми погостувайте. Обещавам, че нищо лошо няма да ви се случи — продължи гласът, подканвайки ги любезно.

Хелън и Орион се спогледаха, минаха заедно през отворената порта и влязоха в градината на Персефона.

Пъстри петна от светлина се простираха в дантелени лъчи от пода до тавана. Мъждивата светлина, която проникваше през клетката и надвисналия балдахин от странна растителност, падаше върху тъмнозелените листа, които искряха и блестяха навсякъде наоколо, а танцуващата светлина създаваше илюзията за нежен бриз.

Хелън се промъкна по-близо до храст, който й заприлича на люляков, и шокирано затаи дъх, когато усети допира му. Когато се наведе да огледа храста, видя, че цветчетата всъщност бяха пурпурни скъпоценни камъни, фино издялани и нанизани заедно, за да създадат почти съвършени имитации на истински цветя. При по-внимателен оглед Хелън видя, че листата също не бяха истински, а изтъкани от копринени конци. Нищо не беше истинско. Нищо не растеше тук.

— Каква красота — промърмори Орион.

Отначало Хелън си помисли, че той говори за скъпоценните камъни с форма на цветя, но когато хвърли поглед към него, видя, че той гледа надолу по пътеката към най-елегантната жена, която Хелън някога беше виждала.

Беше висока около метър и осемдесет, грациозна като лебед, с кожа в толкова наситен нюанс на черното, че беше почти синя. Не изглеждаше чак толкова по-възрастна от Хелън, но нещо в начина, по който се движеше, търпелива и умела, я правеше да изглежда много по-стара. Дългата й шия беше обвита в дълги нанизи от огромни, искрящи диаманти, които, честно казано, очите й засенчваха с големината и блясъка си. Върху лъскавата й, дълга до коленете коса имаше тиара, направена от всички видове скъпоценни камъни, които Хелън можеше да назове, и много, които не можеше. Носеше рокля от благоуханни, живи розови листенца, които блестяха от роса. Листенцата бяха бели отгоре, а впоследствие нюансът им се усилваше до румено розово, а после — до още по-тъмно, докато краката й заприличаха на заобиколени от облак пищни, червени рози.

Под босите й крака, върху чиито пръсти проблясваха множество халки, напъпваше, разцъфваше и след това повяхваше безкраен килим от цветя. При всяка нейна стъпка оживяваше букет от цветя, само за да се спаружат и умрат веднага щом докоснеха безплодната почва на Подземния свят. Беше като да гледаш как стотици великолепни цветя се хвърлят от някой зъбер като леминги и Хелън искаше това да спре.

— Ужасно, нали? — изрече Персефона с мелодичния си глас, като гледаше надолу към умиращите цветя под краката си. Моята същност ги създава, но в Подземния свят нямам власт да ги поддържам живи. Никое цвете не може да оцелее тук долу.

Тя гледаше право към Хелън, докато говореше: погледът й казваше много повече, отколкото думите. Тя знае, че умирам, помисли си Хелън.

Хелън бързо хвърли поглед към Орион, който сякаш изобщо не чуваше тихия „момичешки“ разговор. Хелън се усмихна на царицата, за да изрази признателността си. Не искаше Орион да знае, че не й остава още много време. Ако узнаеше, че тя умира, можеше да промени държанието си към нея.

Сякаш подчинявайки се на някакъв древен протокол, Орион пристъпи напред и сведе глава и рамене в почтителен поклон.

— Господарке Персефона, Царице на Хадес, идваме да помолим за услуга — изрече той с официален тон. Звучеше странно, но подходящо за ситуацията. Хелън с изненада осъзна, че подобно на децата Делос, Орион беше възпитан като Потомък и можеше с лекота да превключва между съвременния жаргон и обноските на стария свят.

— Разрешавате ли да се присъединим към Вас? — попита той.

— Елате, седнете и бъдете добре дошли — каза тя, като посочи към една скамейка от оникс отстрани край пътеката. — Защото ти си добре дошъл тук, ако не никъде другаде, млади Наследнико на две вражески Династии. — Тя направи реверанс, който би засрамил някоя примабалерина.

Устата на Орион се стегна. Отначало Хелън си помисли, че е от гняв заради споменаването на далеч несъвършеното му детство, но когато погледна по-внимателно, осъзна, че е от прекалено вълнение.

Хелън най-накрая разбра нещо за Орион, което не беше схванала напълно преди. Никой никога не беше приел Орион. Потайното му семейство го мразеше, защото не беше оставен да умре на някой планински склон, а другата половина го мразеха, защото Фуриите ги принуждаваха. Майка му беше мъртва, а дори само видът му хвърляше баща му в разпалвана от Фуриите ярост. Ако не се броеше Дафна, която имаше скрит мотив за всичко, което правеше, дали някой Потомък досега всъщност бе канил Орион толкова любезно да седне до него?

Изучавайки сериозното изражение на Орион, Хелън усети, че тук, при Персефона, беше единственото място, на което някой Потомък официално го посрещаше с „добре дошъл“.

Той е добре дошъл единствено в ада, помисли си Хелън. Почувства болка в гърдите дори само като се замисли над тази представа.

Когато осъзна, че Хелън стои там, смаяно зяпнала, Персефона протегна ръка, великодушно подканвайки я да дойде при тях на пейката.

Хелън се изчерви и смутено поклати глава. Отново я бяха хванали да се отнася в пространството като луда и не помнеше кога се беше чувствала по-недодялана. От все сърце й се искаше да беше обърнала внимание на всички онези любезни обръщения, които беше пропуснала в „Илиада“. Персефона изглежда долови смущението й и й отправи топла, дружелюбна усмивка.

— Няма нужда да бъдем толкова официални. Като се замисля, може би е редно аз да ти се поклоня — каза Персефона със съвсем лека закачлива нотка в гласа.

— Хей, не аз съм тази с короната — каза Хелън със смях, усещайки, че няма нищо лошо да се пошегува. Персефона се усмихна мило, но после изражението й стана сериозно.

— Все още не — каза тя загадъчно, а после продължи с уверен глас: — Търсите начин да убиете Фуриите.

Орион и Хелън се спогледаха, шокирани от подобно открито изказване.

— Да — каза убедено Орион. — Искам да ги убия.

— Не, не го искаш. — Персефона обърна искрящите си очи с цвят на шоколад към Орион, разтапяйки го на мига. — Трябва да им помогнеш. Те отчаяно се нуждаят да ги спасиш от страданията им, скъпи мой. Знаеш ли кои са Фуриите?

— Не знаем — отвърна Хелън. Не й допадаше колко свойски се държи прекрасната богиня с Орион. — Моля ви, обяснете ни.

— Фуриите са три млади сестри — родени от кръвта на Уран, когато синът му, титанът Кронос, го нападнал. В мига на създаването си, Фуриите били отвлечени от Богините на съдбата и принудени да изиграят ролята си във Великата Драма. Болката, която изпитват, е истинска, а бремето, което носят… — Персефона млъкна, без да довърши, и се вгледа умолително в очите на Орион. — Те все още не са много повече от деца, а никога не са изживели дори един миг на радост. Знаеш какво искам да кажа, принце. Знаеш какво изживяват.

— Омраза — каза той, като хвърли поглед към Хелън. Тя си спомни колко ужасно беше да изпитва омраза към Орион в пещерата и разбра, че той си мислеше същото за нея.

— Трябва да им помогнем — прошепна му Хелън, и той се усмихна в отговор. Двамата бяха в пълна хармония. — Трябва да ги освободим.

— Фуриите и Потомците — каза Орион, твърдо решен.

— Да — съгласи се Хелън. — И обещавам, че ще освободя и вас, Ваше височество.

— Не, недей! — внезапно възкликна Персефона. Тя заговори припряно. — Побързай, Хелън, няма да оцелееш още дълго, без да сънуваш! Трябва да занесеш на Фуриите вода от реката…

Името на реката беше удавено от мощен, гръмлив глас:

— ХЕЛЪН, ПРОГОНВАМ ТЕ ОТ СВОЕТО ЦАРСТВО.

Хелън почувства как нещо запраща цялото й тяло нагоре и го изхвърля от Подземния свят, сякаш я беше загребала и я хвърлила нечия мощна ръка, широка цял километър. За миг й се стори, че видя огромно лице, което запълни цялото й полезрение. Струваше й се познато. Яркозелените му очи бяха толкова тъжни…

Хелън се събуди в леглото си. Изправяйки се до седнало положение, смъкна финия пласт от ледени кристалчета, посипали се по завивките й като пресято брашно, и няколко от блещукащите късчета затанцуваха в сухия, мразовит въздух. Усещаше лицето си вкочанено, затова измъкна ръка изпод одеялата и я вдигна към вдървената си буза. Макар че пръстите й бяха почти безчувствени от студ, разбра, че цялото й лице е покрито с бодлив слой скреж. Помръдна ръка, за да докосне косата си, и откри, че тя също е замръзнала на дебели ледени въжета.

Като дишаше бързо и разпращаше облаци от пара пред себе си, Хелън се огледа наоколо, опитвайки се да овладее треперенето си. Всичко в стаята й имаше лек синкав оттенък, но дълбокият мраз беше най-силен около леглото й. Хелън вдигна часовника от нощното си шкафче и трябваше да изтрие с палец един пласт лед, за да види циферблата. Докато се взираше в него, времето се смени от единайсет часът и единайсет минути на 11:12.

Макар и на двамата с Орион да им се струваше, че бяха прекарали долу в Подземния свят цели дни, в реалния свят тя беше затворила очи само преди броени секунди и вече беше почти премръзнала. Студът определено се усилваше. Хелън се запита дали при следващото й слизане тялото й ще замръзне напълно.

После се запита дали някога ще слезе отново. Беше я прогонил самият Хадес. Това не звучеше много обещаващо.

Измъкна се от леглото си, подхлъзвайки се, прекоси заледения под на стаята, за да си вземе телефона, но нямаше съобщение от Орион. Той вероятно още се изкачваше от пещерите. Времето не минаваше, докато бяха в Подземния свят, което означаваше, че мигът, в който Орион влизаше в портала, щеше да е също и мигът на излизането му, независимо колко време беше „прекарал“ от другата страна. Ако имаха късмет, Орион се връщаше точно сега, след като му беше позволено да остане в Подземния свят достатъчно дълго, за да чуе какво имаше да каже Персефона. Хелън можеше само да се надява, че Орион беше успял там, където тя така очевидно се бе провалила.

Тя потрепери силно и осъзна, че трябва да се махне от стаята си и да се стопли по някакъв начин. Спомни си лекцията на Хектор на брега, веднага след като едва не я беше удавил. Хелън може и да беше недосегаема за оръжия, но не беше напълно неуязвима, и прекомерният студ можеше да я убие така сигурно, както и удавянето.

Като насили заледената си врата и я отвори възможно най-тихо, Хелън подаде глава от спалнята си и се огледа наоколо. За щастие баща й още беше на долния етаж и гледаше телевизия. Тя затвори плътно вратата зад гърба си, избута до пролуката импровизираната преграда за задържане на топлината, за да скрие от баща си колко нереално студено беше в спалнята й, и извика надолу към Джери, че ще си вземе вана, за да заспи по-лесно. Той измърмори нещо за това, как трябвало просто да затвори очи и да си даде повече от една секунда, но не я попита нищо, нито възрази.

Докато влизаше в банята, Хелън се удари няколко пъти по челото с телефона си като наказание за ужасния си провал в подземния свят. Не можеше да повярва, че е била толкова глупава. Царството на Хадес вероятно не беше най-подходящото място, на което да говори за освобождаване на пленената царица, тъй като „шефът“ вероятно слушаше през цялото време. А Хелън открито беше заплашила да отведе единственото същество в цялата вселена, на което Хадес държеше — неговата кралица. Глупачка! Сега Хелън беше прогонена. Как, да му се не види, се предполагаше да изпълни задачата си, ако не можеше да слезе в Подземния свят?

Докато се разсъбличаше и пълнеше ваната с гореща вода, тя се замисли за срещата си с Персефона. Стори й се странно, че Хадес не се беше намесил по един или друг начин, когато тя и Орион говореха за освобождаване на Фуриите. Едва когато Хелън подхвана всички онези приказки за освобождаване на неговата царица, Хадес бе тропнал с крак.

Предпазливо се отпусна в горещата вода, все още с телефона в ръка, и съхрани в ума си това късче информация. После въздъхна и се накисна във водата, опитвайки се да измисли как да размрази стаята си, преди баща й да научи за станалото. Телефонът й завибрира.

Будна ли си? — изпрати й съобщение Орион.

О, за Бога, чу ли името на реката? — написа Хелън в отговор.

За какво говориш? Изритаха ме веднага след като П. каза, че ще умреш.

О. Имаше и още — отвърна Хелън, като пренебрегна цялата история с умирането и се надяваше, че Орион ще направи същото. Тя ми каза, че трябва да дадем на Фуриите вода от река… не чух името, защото и мен ме изпъдиха.

Все пак е нещо. Някой ден ще открия правилната река.

Чакай, „ти ще откриеш“? Какво ще кажеш за „ние ще открием“?

Коя част от „няма да оцелееш“ не схвана?

Това е само, ако не сънувам.

Ако не сънуваш ли?

Не и когато слизам в Подземния свят.

Тогава няма да слизаш повече.

Хелън си помисли, че това звучи малко заповеднически.

Решението всъщност НЕ Е твое — написа тя в отговор.

НЯМА да споря — дойде дръзкият му отговор.

Я чакай. Ти не контролираш това.

Н. Е. Сега изчезвай. Трябва да карам.

В продължение на десет минути Хелън се плацикаше из ваната, мърморейки си. Той пропускаше нещо — довод, който тя знаеше, че трябва да изтъкне — но тя още не можеше да види какво е. Опита се да го накара да се върне към спора с всевъзможни съобщения. Дори заплаши да си легне и веднага да се спусне в дълбините. След това той изпрати дълъг отговор, едно от онези съобщения, които трябва да превъртиш с бутона, за да прочетеш всичко.

Ако се върнеш в леглото, кълна ти се, че ще стигна с плуване до Нантъкет, ще заритам по вратата ти и ще разкажа всичко на Джери. Ти можеш да му обясниш защо искат да умреш. Не влизай в Подземния свят. Вече не се шегувам.

Да заплашва, че ще каже на баща й, си беше чиста подлост — беше казала на Орион, че Джери е „недостъпна зона“ и той беше обещал никога да не нарушава това правило. Трябваше обаче да признае, че ако наистина обмисляше да го направи, единственото, което би я спряло, беше заплахата, че баща й ще научи. Орион я познаваше много добре. Хелън се запита как бе успял да го постигне за такъв относително кратък период от време. За миг се усмихна на телефона, а след това се застави да спре. Не й харесваше да й нареждат какво да прави, но наистина й харесваше, че той държи на нея достатъчно, за да опита.

И без друго не мога да сляза — призна накрая тя след дълго затишие в „разговора“ им. Хадес ми забрани и изрита и двама ни от Подземния свят, защото заплаших да отведа П. Ти можеш ли все още да слезеш?

Със сигурност. Ти си пропъдена? Леле. Наистина има такова нещо като добър бог. Странно, че това е Хадес.

Знаеше, че той просто се тревожи за безопасността й, но в мотива му имаше нещо наистина сгрешено. Хелън започна да натиска клавишите още преди да знае какво ще напише. Обърканият й ум най-накрая проумя защо беше толкова разстроена, че е прогонена, и защо, на първо място, беше спорила така ожесточено с Орион.

Но спомни си пророчеството, написа тя трескаво. Аз съм Търсачът в дълбините — единственият човек, за когото се предполага, че може да прогони Фуриите. Ако не направя това. Още колко хора ще страдат? Няма да видиш баща си никога повече.

Хелън прехапа устни, мъчително опитвайки се да реши дали трябваше да му каже какво мислеше всъщност.

Няма да можем да се виждаме никога повече. Не мисля, че мога да се справя с това — изпрати тя съобщение накрая, поправяйки мислено „поне през малкото време, което ми остава“.

Настъпи дълга пауза, по време на която Орион не отговаряше, и Хелън се запита дали току-що беше допуснала огромна грешка. За да отклони ума си от него, тя изпрати имейл на Касандра и на останалите Гръцки гении, обяснявайки всичко, което се беше случило в Подземния свят. После остана да се взира в тъмния екран на телефона си, докато не чу как баща й се качва горе, ляга си и захърка. Орион все още не отговаряше.

Хелън излезе от ваната и се подсуши. Знаеше само, че не може да се върне в замръзналата си стая. Винаги съществуваше вариантът кушетката долу, но тя реши, че всъщност няма значение дали ще си легне или не. И без друго вече не помнеше колко седмици бе изкарала без истинска почивка.

Остана дълго в горещата баня, наваксвайки с ритуала по поддържане на външността си, който пренебрегваше от цяла вечност. Оскуба с пинцета разни неща, които се нуждаеха от скубане, и намаза всички извивки на тялото си с лепкави масла. Когато приключи, избърса парата от огледалото над мивката и за пръв път от цяла вечност се огледа хубаво. Първото, което забеляза, беше колието, подарено от майка й. То изпъкваше остро и релефно върху зачервената й кожа, проблясвайки на шията й, сякаш беше добило сила от грижите, с които си бе позволила да се поглези. После тя погледна лицето си.

Това беше лице, заради което толкова много хора бяха загинали преди цели ери, заради което толкова много хора все още умираха. Потомците все още се избиваха помежду си, за да отмъстят за смърти, случили се още пред стените на Троя — чак до първата жена, притежавала същото това лице, което Хелън гледаше в огледалото.

Струваше ли си, което и да е лице всичко това? Звучеше напълно безсмислено. В тази история трябваше да има нещо повече. Не беше възможно цялото това страдание да е заради едно момиче, колкото и хубаво да е то. Сигурно ставаше въпрос за нещо друго, което не беше описано в книгите.

Тя чу как телефонът й избръмча и се втурна да го вземе, при което събори половината от тоалетните принадлежности върху мивката. Грабна различните шишенца и тубички от въздуха, преди да успеят да се ударят с шумно дрънчене в пода и да събудят баща й. Потискайки едно нервно изкикотване, тя ги върна безмълвно на правилните им места, после погледна съобщението.

Премислих. Ако това е нужно, за да те опазя жива, тогава съм готов на него — отговори Орион, почти половин час след като бяха спрели да си пращат съобщения. Ще те оставя, ще се откажа от цялото това търсене, но не мога да те оставя да умреш.

Хелън невярващо се отпусна тежко на ръба на ваната. Отказването от търсенето щеше да осъди Орион на живот като беглец, без дом или семейство. Той беше готов да изстрада всичко това — заради нея.

Или беше заради глупавото й лице? В края на краищата, те едва се познаваха. Какво можеше да го подтикне към подобна саможертва?

Дафна беше нарекла почти еднаквите им лица „прокълнати“ и Хелън винаги беше приемала, че майка й има предвид, че лицата им са им навлекли проклятие. За пръв път обмисли възможността майка й да е искала да каже, че те навличат проклятие на хората, които ги поглеждат. Мисълта, че Орион жертва всичко, което някога е искал само защото за нея беше опасно, не се струваше правилна на Хелън. На карта беше заложено толкова много повече от един човешки живот, дори и ако този живот беше нейният собствен.

Хелън почувства как нещо поддаде вътре в нея — е, и какво, ако си падаше по него, или той по нея? Орион не можеше да се накаже сега. Не само заради цената, която щеше да плати самият той, но и заради това, което такова отказване щеше да струва на всички. Ако никой не прогонеше Фуриите, какво щеше да стане с Хектор и останалите Прокуденици? Какво щеше да стане с всички Потомци? Хелън си спомни как Орион й разказа за съня си, в който бе видял поле, покрито с кости на Потомци в царството на Хадес, и осъзна, че това е било нещо повече от обикновен кошмар. В този сън Орион беше получил предупреждение, Хелън беше сигурна в това. Цикълът трябваше да свърши, иначе в крайна сметка техният вид щеше да изчезне, също като Ледените гиганти.

Глупак такъв. Тя ръгаше клавишите с пръсти, сякаш се опитваше да натика думите направо в голямата му, дебела, жертвоготовна и невероятно смела глава. Ако се откажеш от нашата мисия, лично ще те проследя и открия! Ще намеря начин да оправя този проблем със сънуването, прогонването от царството на Хадес, и когато успея, ще освободим Фуриите заедно. Междувременно ПРОДЪЛЖАВАЙ. Ясно?

Натисна „изпрати“ и зачака. Настъпи продължителна пауза. На няколко пъти Хелън започваше да пише съобщение, но накрая изтриваше всичко. Беше толкова уморена, че очите й сълзяха, а ушите й непрекъснато се запушваха, което я принуждаваше да се прозява многократно, за да ги отпуши.

Посред прозявката Хелън почувства как нещо изпука зад очите й и забеляза, че горната й устна внезапно бе станала много влажна. Докосна устата си и видя кръв по пръстите си. Вдигна хартиена кърпичка към носа си, преди да успее да изцапа нещо, и я притисна силно, чакайки кървенето да спре. Най-накрая, след като попи окървавеното си лице и хвърли гневен поглед към телефона си, сякаш това щеше да накара Орион да отговори по-бързо, екранът светна отново.

Можеш да ме преследваш, колкото си искаш, Хамилтън, но знаеш, че никога няма да ме намериш, нали?

Той отново подмяташе шеги, което беше добър знак. Хелън знаеше, че това решение е било тежко за него, затова имаше нужда да се увери. Беше й нужно нещо подобно на обещание, в случай че не оцелее до края на тяхната мисия.

Споразумяваме ли се? Ще продължиш, независимо какво става? — написа тя. Той не отговори веднага, затова тя добави: „Хей? Имаме ли сделка?“

Извинявай. Точно си лягам. Да, ще продължа.

Хелън се усмихна и се плъзна от ръба на ваната, за да се облегне на стената. Уви се в хавлията си и пъхна краката си в чехлите, докато се вмъкваше бързо в импровизирано гнездо от топли, влажни хавлиени кърпи. Представи си го как се мушва под завивките в спалнята, вземайки телефона със себе си. Щеше да заспи така, помисли си тя, с разговора им, обгърнат в дланта й.

Знаех си, че мога да разчитам на теб — изпрати тя, като притисна съобщенията му плътно към себе си.

Вечно и завинаги. Къде си?

В леглото — написа тя, макар че беше по-скоро „на пода“.

Хубаво, аз също. Най-сетне можеш да си починеш. И аз също! Изтощен съм.

Хелън не искаше да спира да си разменя съобщения с него. Можеше да остане цяла нощ будна, разменяйки си с него малки истории в тъмното, най-после отново й беше топло, сякаш след цели години треперене. Очите й започваха да се затварят сами.

Лека нощ, Орион.

Сладки сънища.