Белгарат — магьосникът

Двадесет и трета глава

Добре де, няма защо да ми го натяквате. Разбира се, че бях наясно, че става нещо адски странно. Но ако спрете да мислите за миг, сигурен съм, че ще ме разберете. Спомняте си, че неочакваната смърт на Поледра ме бе довела почти до лудост. Човек, който трябва да бъде връзван за леглото, очевидно си има сериозни проблеми. После прекарах две или три години, опитвайки да отмия спомените с алкохол и осем или девет в прегръдките на отзивчивите дами от Мар Амон. През цялото това време аз видях безброй неща, които всъщност не съществуваха. До такава степен бях свикнал да виждам странни неща, че щом мернех нещо необичайно, просто му махвах с ръка като на поредната халюцинация. „Инцидентът“ на сватбата на Белдаран не беше халюцинация, но откъде можех да знам? Опитайте се да проявите малко разбиране, ще ви е от полза.

И тъй, Белдаран и Рива се ожениха и бяха безкрайно щастливи. Но на света имаше и други, недотам приятни неща и тъй като и четиримата алорнски крале се бяха събрали на Острова на Бурите, Белдин предложи да се възползваме от това стечение на обстоятелствата и да обсъдим належащите държавни дела. Чел съм цял куп глупости за това как бил основан Съветът на Алорните, но това е неподправената истина. Толнедранците протестират срещу това „събиране“ вече векове наред, най-вече защото никога не ги каним да участват. Толнедранците са подозрителни хора и всеки път, когато се чуе нещо за някакъв си съвет, те вече са абсолютно убедени, че в дъното на всичко стои заговор против тях.

Поулгара също присъства на съвета. Не че й се искаше особено, но аз настоях. Нямах никакво намерение да й позволя да се мотае напред-назад из столицата на Рива без надзор.

Не съм убеден, че нашият импровизиран съвет постигна кой знае какво. През по-голямата част от времето си говорихме за ангараките. Нито един от нас не беше особено щастлив от новините за тяхното нашествие отвъд Източно море, но за момента не можехме да направим кой знае какво по въпроса. Разстоянията просто бяха твърде големи.

— Сигурно ще успея да се промъкна през гората на изток от мочурищата и да опожаря поселищата, които надраките строят там — избоботи Драс с познатия гърлен тембър, — но от това няма да има голяма полза. Все още не разполагам с достатъчно бойци, за да окупирам тоя пущинак за по-дълго време. Рано или късно ще трябва да се изтегля, след което надраките просто ще се върнат и ще построят всичко отново.

— Имало ли е някакви контакти с тях? — попита Поул.

Драс сви рамене.

— Само няколко леки сдърпвания. От време на време ни се изсипват от планините, правят по някоя поразия и после ги погваме обратно. Не мисля, че зад това стои някакъв по-сериозен план. Най-вероятно просто изпробват отбраната ни.

— Имах предвид мирни контакти.

— Няма такова нещо като мирни контакти между ангараки и алорни, Поулгара.

— А може би трябва да има.

— Мисля, че това противоречи на нашата религия.

— Тогава може би няма да е зле да преосмислите религията си. Разбрах, че надраките са търговци. Логично е да се интересуват от търговия.

— Не мисля, че имат нещо, с което биха могли да ме заинтересуват.

— Напротив, Драс, имат. Имат информация за мургите, а именно мургите са онези, от които се интересуваме най-вече. Ако успеем да получим тази информация от надраките, тогава няма да ни се налага да се промъкваме чак до Рак Госка, за да си я набавим сами.

— Тя е права, Драс — каза Алгар на своя брат. — Моите хора са имали няколко контакта с тулите, но човек не може да научи кой знае какво от един тул. Както чувам, надраките не си падали особено по мургите, което ще рече, че няма да ни е трудно да научим от тях каквото ни трябва.

— Ти би ли могъл наистина да се изкатериш до Източния лагер, за да се добереш оттам до Мишрак ак Тул? — го попита очевидно учуден Черек.

— Някои планински проломи пресичат лагера, татко — отвърна му Алгар. — Стръмни са, но не и непристъпни. Мургите патрулират по западната граница на Мишрак ак Тул и от време на време се появяват из степите на Алгария — обикновено за да крадат коне. Ние, естествено, не искаме да крадат конете ни и затова ги преследваме.

Алгар се усмихна леко.

— Далеч по-лесно беше да ги оставим сами да ни покажат тия проломи, отколкото да ги търсим сами.

— Вижте какво ми хрумна — намеси се Драс. — Щом мургите искат коне, не бихме ли могли да търгуваме с тях?

Алгар поклати енергично глава.

— Не и с мургите, не. Техните мозъци работят по друг начин. Един мой водач на клан разпитвал веднъж някакъв тул, който не можел да различи дори ляво от дясно. Тулът казал, че Ктучик е в Рак Госка. Докато той е на върха на обществото на мургите, мирните контакти с тях ще бъдат невъзможни.

— Поул е права — каза Белдин. — Ще трябва да действаме чрез надраките.

Той присви очи и погледна към тавана.

— Всъщност не мисля, че тази ангаракска миграция представлява кой знае каква заплаха за нас, поне засега. Като начало в Ктол Мишрак не живееха чак толкова много хора, пък и Ктучик ги е пръснал на доста обширна площ. Истинската заплаха все още е Малория. Май няма да е зле да отскоча дотам, за да държа събитията под око. Ангараките на нашия континент са просто челен отряд. Те са тук най-вероятно само за да разучават терена и да подготвят по-сериозна инвазия. Няма смисъл да точите мечовете си преди малорийците да са се прехвърлили на нашия бряг. Ще се ослушвам и оглеждам на четири и ще известя още при първите признаци за придвижване на значими военни части от Мал Зет към Рифовия мост.

Поулгара нацупи устни.

— Мисля, че би трябвало да установим по-тесни връзки с толнедранците и арендите.

— И защо смяташ така, сестро? — попита я Рива. Той вече беше неин зет и тутакси бе усвоил това обръщение. Семейните връзки са невероятно важни за алорните.

— Може би ще ни е нужна тяхната помощ срещу малорийците.

— Толнедранците няма да си мръднат и пръста за нас, освен ако не им платим — отбеляза кисело Черек. — Арендите пък са твърде заети да се трепят едни с други.

— Те също живеят от тази страна на Морето, Мечо рамо — отбеляза моята дъщеря, — и не мисля, че биха искали малорийците да залеят континента. Легионите могат да ни свършат добра работа, а арендите са в непрекъсната бойна готовност, още откакто Торак е разцепил света. Освен това, Чалдан и Недра най-вероятно ще се обидят, ако тръгнем на война, без да ги поканим.

— Извини ме, Поулгара — смотолеви Драс, — но откъде си научила толкова много за политиката? Както разбирам, ти за пръв път напускаш Долината.

— Чичо Белдин ме държи в течение — отвърна му тя с леко свиване на раменете. — Винаги е добре да знаеш какво са намислили съседите.

— Има ли някакъв смисъл да замесваме нийсанците или марагите? — попита Рива.

— Може би няма да е зле най-малкото да им го предложим — казах аз. — Сегашната Селмисра е една доста интелигентна млада жена и освен това е загрижена за нашествието на ангараките не по-малко от нас. От марагите няма да има голяма полза. Те не са Бог знае колко и нека си го кажем направо, са просто едни канибали, които изнервят всички наоколо.

Белдин се изсмя по неговия си гаден начин.

— Кажи им тогава да почнат да ядат ангараки. Нека да поизнервим мургите.

— Мисля, че няма да е зле да се стягаме за прибиране по домовете — каза Черек, докато се надигаше от стола си. — Сватбата приключи, а ако малорийците наистина се канят да ни дойдат на гости, няма да е зле да сме готови да ги посрещнем, както се полага.

И с това в общи линии приключи първият Съвет на Алорните.

— Винаги ли е толкова забавно? — попита ме Поулгара, докато се прибирахме обратно в покоите си.

— Забавно ли? Да не би да съм задрямал по някое време?

— Политиката, татко — обясни ми тя. — Толкова е интересно да се опитваш да отгатнеш какво е замислила другата страна.

— Е, това специално винаги ми е било интересно и на мене.

— Тогава наистина трябва да си мой баща. Та политиката е още по-забавна дори от това да водиш цяло стадо млади празноглавци за носа и да караш коленете им да омекват само с едно изпърхване на клепки.

— Ти си жестока жена, Поулгара.

— Радвам се, че си наясно с това, татко. Въобще няма да ми е забавно, ако те спипам неподготвен.

Тя ме дари с една от онези нейни неразгадаеми малки усмивчици.

— Внимавай с мен, татко — предупреди ме собствената ми дъщеря. — Аз съм поне толкова опасна, колкото сте ти и Торак.

Каза го, Поул, хич не се опитвай да отричаш.

Раздялата с Белдаран определено не беше сред щастливите мигове в живота ни. Любовта към моята златокоса щерка бе именно онази връзка, която бе спасила разсъдъка ми, а връзката на Поулгара с нейната сестра-близначка беше далеч по-сложна, отколкото си мислех тогава.

Двамата с Белдин си поприказвахме надълго и широко преди да се разделим. Той обеща да ме подхранва непрекъснато с новини от Малория, но аз си имах някои съмнения относно причините, които го караха да се върне обратно в страната на ангараките. Струваше ми се, че иска да прекоси отново морето, за да довърши прекъснатия без време разговор с Урвон, да не говорим за шанса да се срещне със Зедар на някое забравено от Бога място. Белдин е противник, който не бих искал да имам.

Пожелах му късмет от все сърце. Винаги съм го обичал повече, отколкото бих могъл да обичам кръвен брат.

И тъй, Белдин се отдалечи с уверени, небрежни — а защо не и грациозни — махове на могъщите си криле и изчезна отвъд южния хоризонт. Ние с Поул поехме към дома по далеч по-скромен начин. Мечото рамо отплава към родния бряг на борда на онзи негов опасно тесен боен кораб. Макар да съм участвал в проектирането им, аз не си падам по корабите на Черек. Те са доста бързи, спор няма, но всеки път, когато се кача на борда им, имам чувството, че ей сега ще се преобърнат. Сигурен съм, че Силк ме разбира чудесно, макар същото да не може да се каже за Барак.

Ние с Поул не бързахме да се приберем в Долината. Нямаше за какво толкова да бързаме. По някакъв необясним начин сватбата на Белдаран бе успяла да ни помири. Никой от нас не го споменаваше гласно, но очевидно можехме да разчитаме само един на друг при запълването на огромната празнина, която току-що бе зейнала в сърцата ни. Поулгара, естествено, продължаваше да ме жилва от време на време с някоя остроумна забележка, но „ухапванията“ й вече бяха загубили отровното си жило.

Прибрахме се някъде към средата на лятото и първата си седмица у дома посветихме на това да дадем на близнаците възможно най-пълно описание на събитията около празненството и новите завоевания на Поул. Убеден съм, че забелязаха настъпилата у нея промяна още щом се появи на прага им, но явно решиха да не раздуват излишно темата.

После двамата с дъщеря ми се настанихме уютно в собствения си дом. Веднъж, малко след като бяхме вечеряли, Поулгара спомена за нещо, което бе тормозило мен самия от доста време. Доколкото си спомням, тъкмо миехме съдовете. Аз лично особено обичам да подсушавам съдове, защото те и без друго сами си изсъхват, ако ги оставиш на подходящото място. Поулгара, обаче, се нахвърля на всяка домакинска работа със страст, която не спира да ме учудва след толкова време, прекарано заедно. Та онази вечер аз просто измих чиниите и я оставих да се „забавлява“ с подсушаването.

Накрая ми подаде и последната чиния, избърса ръцете си и каза:

— Мисля, че е време да се заемем с моето обучение, татко. Учителя от доста време ми напомня за това.

Замалко да изтърва чинията.

— Алдур е говорил и с теб? — попитах я аз, колкото можах по-спокойно.

Тя ме изгледа учудено.

— Разбира се. — После погледът й придоби обидно покровителствен фасон. — О, я стига, татко. Да не искаш да кажеш, че не си знаел?

Сега ми е ясно, че това не биваше да ме изненадва, но нека не забравяме, че съм израснал в общество, в което на жените се гледаше преди всичко като на слугини. За мен Поледра беше нещо съвсем различно, но дори мисълта за онова, за което Поулгара току-що ми спомена, би ме накарало по онова време да зяпна от почуда, ако не се владеех толкова добре, разбира се. Фактът, че Алдур я бе потърсил пръв, точно както бе потърсил мен на времето, говореше за определен статус, а аз просто не бях готов все още да приема мисълта за ученик-жена. Май съм доста старомоден за някои неща.

Естествено, бях достатъчно досетлив, за да запазя тези мисли за себе си и вместо да кажа каквото и да е, просто сложих внимателно последната чиния на полицата.

— Откъде е най-добре да започнем? — попита ме тя.

— От същото място, от което започнах и аз, предполагам. Опитай да го приемеш нормално, Поул, но преди всичко ще ти се наложи да се научиш да четеш.

— Не може ли просто да ми кажеш онова, което трябва да знам?

Поклатих глава.

— И защо не?

— Защото не знам всичко, което трябва да научиш. Хайде да поседнем, Поул, и ще се опитам да ти обясня.

Заведох я в онази част на кулата, която бях посветил на своите научни занимания. Никога дори не съм се замислял дали да не изградя вътрешни стени, затова жизненото пространство на моята кула представлява една доста голяма стая, разделена на различни кътове. Седнахме на работната ми маса, покрита с небрежно разхвърляни ръкописи, книги и странни дребни машинарии.

— Като начало — започнах аз, — ние сме различни.

— Колко странно. Как не съм го забелязала!

— Говоря сериозно, Поул. Това, което наричаме „способност“, се проявява у всеки от нас по различен начин. Белдин може да прави неща, които аз дори не бих опитал. Другите също имат своите „специалитети“. Аз мога да ти дам основата, но оттам нататък ще трябва да се оправяш сама. Твоята специална способност ще се развие в зависимост от начина, по който е устроено съзнанието ти. Хората обичат да бръщолевят за магия, но повечето от тези приказки са врели-некипели. Всъщност всичко идва оттам, че всеки от нас мисли различно. Това имах предвид, когато ти казах, че ще трябва да се оправяш сама.

— Тогава защо ми е нужно да знам да чета? Щом съм толкова уникална, на какво биха могли да ме научат книгите?

— Това просто ще ускори нещата, Поул. Колкото и дълго да живееш, времето никога няма да ти стигне, за да провериш и преосмислиш всяка идея, хрумвала някога на някого. Ето затова ни е нужно да четем — за да спестим време.

— А как ще разбера кои идеи си струват да бъдат премислени?

— Няма как, поне от самото начало. В движение ще отсяваш просото от плявата.

— Но това ще бъде моето собствено мнение.

— Да, това е единственият начин.

— Ами ако се окаже, че греша?

— Това е риск, който ще трябва да поемеш. — Облегнах се на стола си. — Няма неоспорими истини, Поул. Ако имаше, животът безспорно щеше да е по-прост, но нещата не стоят така.

— Е, сега те спипах натясно, старче — заяви Поулгара с доволна усмивка. Тя винаги е обожавала споровете. — Има неща, които знаем със сигурност.

— Нима? Назови ми едно.

— Слънцето ще изгрее утре сутрин.

— Защо?

— Защото винаги досега го е правило.

— А това значи ли, че утре непременно ще го направи отново?

По лицето й пробягна сянка на съмнение.

— Но то ще изгрее, нали?

— Най-вероятно, но не можем да бъдем абсолютно сигурни в това. Решиш ли веднъж, че нещо е абсолютно вярно, ти ограничаваш съзнанието си, а ограниченото съзнание няма да те отведе до никъде. Подлагай всичко на съмнение, Поул. Ето там е смисълът на обучението.

— Това ще отнеме повече време, отколкото си мислех.

— Най-вероятно — да. Ще започваме ли тогава?

Поул винаги е имала нужда от добро основание, за да се захване с нещо. Щом веднъж се убеди, че четенето е важно, тя се научи да чете за учудващо кратко време и освен това ставаше все по-добра с всеки изминал ден. Може би това се дължи отчасти на очите й. Аз чета по-бързо от повечето хора, тъй като мога да схвана значението на цял ред с един-единствен поглед. Поул схваща по същия начин цели абзаци. Ако някога сте виждали моята дъщеря да чете, не се оставяйте да бъдете заблудени от начина, по който прелиства набързо страниците. Поул определено не чете по „диагоналната система“. Нито една думичка не й убягва. Тя изяде с кориците цялата ми библиотека за не повече от година. После се прехвърли на тази на Белдин, което си беше сериозно предизвикателство, защото библиотеката на моя гърбав побратим е, доколкото знам, най-голямата в света.

Единствената неприятна част във всичко това беше, че Поулгара спори с книгите. На висок глас при това. По същото време аз се занимавах със своите собствени проекти и ми беше адски трудно да се съсредоточа под акомпанимента на кажи-речи непрекъснатите реплики от сорта на „Глупости!“, „Пълни идиотщини!“ и дори „Скудоумие!“ Откъде бе забърсала тая последната думичка не знам дори аз, вероятно от някоя много, много стара книга.

— Чети го само на себе си! — не издържах аз една привечер.

— Но, татко, миличък — каза тя сладко, — ти сам ме насочи към тази книга, което значи, че си съгласен с написаното в нея. Просто се опитвам да отворя съзнанието ти към възможността нещата да стоят по съвсем различен начин.

Спорехме по въпроси на философията, теологията и естествените науки. Заяждахме се със схващанията на другия, касаещи логиката и правото. Крещяхме си за морал. Не знам дали друг път през живота си съм се забавлявал така добре. Тя ме матираше кажи-речи на всеки ход. Когато се опитвах да използвам „мъдростта на препатилия“ като последен свой довод, Поулгара ме разсипваше с острата си като бръснач логика. Теоретично погледнато, аз бях Учителя, но на практика научих почти толкова от нея, колкото тя от мен.

От време на време близнаците идваха да се оплачат. И двамата с Поул сме доста гласовити, а когато спорим, това важи с нарастваща сила. Близнаците не живееха чак толкова далеч от нас и неволно изслушваха повечето ни спорове.

Бях неизмеримо доволен от остротата на интелекта й, но едновременно с това малко ме плашеше зараждащия се намек за самодоволство, което долавях у нея. Тя бе прекарала детските и момичешките си години във войнстващо безразличие към външния си вид. Сега всичко се обръщаше с главата надолу. Поулгара се къпеше поне веднъж дневно, даже през зимата. Аз лично винаги съм смятал, че къпането през зимата е вредно за здравето. Поул пък не можеше да живее, без да се топне до върха на главата в гореща сапунена вода при първа възможност. По-лошото беше, че по едно време реши да досажда и на мен да се къпя по-често. Имах чувството, че има някакъв биологичен календар в главата си, в който се отбелязваше не само денят, но и минутката, в която съм привършил последното си къпане. Имахме си сериозни разправии по този въпрос.

Що се касаеше до мен, аз нямах нищо против Поулгара да се къпе и по пет пъти на ден, ако иска. Но тя настояваше да си мие и косата всеки път! Поулгара има една от най-гъстите коси, които някога съм виждал. В резултат на новата й мания започнах да откривам косми къде ли не. Освен това миризмата на мокра коса далеч не е сред любимите ми. През лятото се траеше що-годе, защото можех просто да отворя прозорците и да проветря, но през зимата ми се налагаше да си трая.

Мисля, че чашата преля, когато Поулгара премести огледалото на Белдаран така, че да може да се оглежда, докато чете. Добре де, ясно, че бе станала поне толкова красива, колкото и Белдаран, но все пак…

Последваха манипулации с веждите, които ми изглеждаха страховито.

Освен това Поул прекарваше от самото начало часове наред в експерименти с косата си.

Решеше, разресваше, подреждаше.

По някое време започнаха наистина да ме хващат дяволите от всичко това. Да, знам, че Поулгара има страхотна коса, но тя пращи така неприятно в студени дни. Опитайте сами и ще се убедите, че съм прав. Оставете си първо косата толкова дълга, че да почнете да я застъпвате при сядане. После опитайте да я срешете в студена зимна утрин. Понякога моята дъщеря заприличваше на бодливо свинче, а от върховете на пръстите й излитаха искри при всяко докосване на кой да е метален предмет.

Поулгара сипеше доста псувни по тоя повод. Тя по принцип не одобрява псуването, но повярвайте ми, е отлично запозната с всичките нужни за целта думички.

Май в началото на пролетта на деветнайстата си година Поулгара най-после се престраши и реши да ми демонстрира своите способности. Тя е доста странна по тази линия. Не иска никой да я гледа, докато прави нещо подобно. Предполагам, че това има нещо общо с голотата. Никой, наистина никой не е виждал Поулгара, докато се измъква от ваната си, облечена само в доволството от току-що направената баня. Е, тя прикрива способностите си от останалите по същия ревнив начин. Освен в извънредни случаи, разбира се.

Този път случаят не беше извънреден. Поул тъкмо се беше задълбочила в някакъв мелсенски философски трактат. Аз й намекнах, че вече близо два дни не сме хапвали и залък. Зимата вече си отиваше и можех спокойно да приема облика на вълк и да си хвана две-три полски мишки някъде навън, но всъщност адски ми се искаше да хапна нещо сготвено добре. Полските мишки са вкусни, но по-голямата част от тях се състои от кожа и кости, а това не е Бог знае колко питателно за едно едро животно.

— Ама че си досадник — промърмори Поулгара и без дори да вдигне поглед от книгата си, реши моя проблем. Вярно, решението си беше доста немарливо, но мисля, че го направи по-скоро нарочно, за да си върне за разсейването.

Върху кухненската маса лежеше куп прясно одрано и разфасовано месо — телешко, както се оказа. Поулгара бе оставила „дребните“ подробности като начин на приготовление и подправки на мене.

Захапах доста силно долната си устна.

— Много ти благодаря — казах с възможно най-отровния тон, който успях да докарам.

— О, за нищо — отвърна тя абсолютно невъзмутимо, без дори да ме погледне.

Двадесет и четвърта глава

Светът извън Долината се променяше. В това, естествено, няма нищо странно — светът се променя непрекъснато. Единствената разлика този път бе, че ние забелязвахме промяната. Просторното поле на север никога досега не бе населено, ако не се брояха дивите коне и добитъка. Сега обаче там се бяха настанили алгари.

Винаги съм харесвал Алгар Леката стъпка. Той определено беше най-интелигентният сред синовете на Черек. Фактът, че никога не съм го чувал да си отваря устата напразно, е сигурно доказателство за това. Подозирам, че ако беше първороден син, нямаше въобще да се налага да разцепваме Алория. С това, разбира се, не целя да хвърлям камъни в градината на Драс. Бичия врат беше определено един от най-смелите мъже, които някога съм познавал, но просто мисленето не бе сред любимите му занимания. Може би това се дължи отчасти на впечатляващата му физика.

Кръстоските, с които Алгар се занимаваше вече години наред, бяха започнали да дават своите първи, наистина задоволителни резултати и сега повечето от хората му яздеха прекрасни, едри, издръжливи и не на последно място доста бързи коне. Междувременно той се бе сетил да кръстоса още доста мършавите алорнски кравички с подходящи образци от дивите говеда и резултатът беше също впечатляващ.

Алгарите бяха съвсем поносими съседи, което ще рече, че не ни досаждаха. Леката стъпка редовно пращаше вестоносци в Долината, за да ни държи в течение на събитията, но иначе хората му не ни закачаха за нищо.

Около две години след сватбата на Белдаран — в края на пролетта, ако не ме лъже паметта — Алгар лично дойде да ни навести заедно с братовчед си Анрак.

— Добри новини, Белгарат — изрева Анрак още при входа на моята кула. — На път си да станеш дядо.

— Крайно време беше — викнах му аз отгоре. — Хайде, качвайте се и двамата.

Отидох до преддверието, за да кажа на вратата да се отвори.

— Кога се очаква Белдаран да роди? — попитах ги още щом се появиха горе.

— След около месец — отвърна ми Анрак. — Тя иска ти и сестра й да дойдете на Острова. Дамите май обичат родата им да е около тях при първото раждане.

Той се огледа наоколо.

— Къде е лейди Поулгара?

— На гости на близнаците е — отговорих аз. — Ще се върне след малко. Седнете, господа. Ще донеса пиво. Мисля, че си имаме повод за едно малко тържество.

Седнахме и си говорихме през по-голямата част от следобеда. По някое време се върна и Поулгара. Тя прие новината спокойно, което доста ме изненада. „Трябва да си стегнем бързо багажа“ май беше всичко, което каза преди вечеря. Имам сериозни подозрения, че тя вече знаеше за бременността на сестра си.

— Доведох коне — каза тихо Алгар.

— Чудесно — отбеляза Поулгара, — пътуването е дълго.

— Ти яздила ли си досега? — попитах я аз.

— Не.

— Не се свиква толкова лесно — предупреди я Алгар.

— Мисля, че ще се справя, Алгар.

— Ще видим.

Може би трябваше да обърна повече внимание на предупредителната нотка в гласа му. Аз лично почти не бях яздил. Преди Алгар да се заеме с тяхната кръстоска, конете бяха толкова дребни, че винаги ми се е струвало, че мога да стигна по-бързо пеш. Потеглихме рано на другата сутрин и по пладне вече наистина съжалявах, че не съм тръгнал пеш. Още тогава алгарските седла бяха може би най-добрите в света, което не ги правеше по-малко твърди. Всяко следващо подрусване от лекия тръс, в който бяхме подкарали конете си, увеличаваше болката все повече и повече. За да добиете ясна представа за страданието, на което бях подложен, ще уточня само, че няколко дни след пристигането ни на Острова се храних прав.

Колкото по на север се озовавахме, толкова по-често срещахме стада добитък.

— Не е ли малко опасно да ги оставяте да се мотаят така без надзор? — попита Анрак своя братовчед.

— Че къде ще отидат? — отвърна му Алгар. — Нали водата и тревата са тук?

— Но сигурно ви е трудно да ги откриете после.

— Не съвсем — Алгар посочи към самотния конник, застанал на близкия хълм.

— Това ми изглежда адски досадна работа.

— Само ако си късметлия. Пастирите определено не си падат по излишните емоции.

— И какво ще правите с всичките тия крави? — попитах го аз.

— Ще ги продадем, най-вероятно. Търсят ги навсякъде.

— Добре де, но как ще ги закарате дотам — попита доста наивно Анрак.

— Те си имат крака, Анрак.

На следващия ден стигнахме до лагера на един от алгарските кланове. Повечето от колите им бяха като фермерските коли по цял свят. Няколко, обаче, странно наподобяваха кутии.

— Тези тук май не съм ги виждал преди? — попитах Алгар, сочейки колите с необичайна форма.

Той кимна.

— Ние пътуваме доста и затова решихме да качим домовете си на колела. Така е по-удобно.

— Мислиш ли все пак някога да построиш и град? — попита го Анрак.

— Вече си имаме град — отвърна му Алгар. — Никой не живее в него, но градът си е там. По̀ на изток е, най-общо казано.

— И защо сте построили град, щом не смятате да живеете в него?

— Заради мургите.

— Заради мургите ли?

— Нали и те трябва да имат къде да се отбият, щом решат да ни навестят? — Алгар се засмя леко. — И за нас е по-удобно така.

— Не разбирам.

— Ние сме скотовъди, Анрак. Следваме стадата с добитък. Мургите просто не могат да схванат този начин на живот. Повечето от техните нападателни отряди са доста малобройни. Спускат се през проломите, за да си откраднат коне и после се опитват да се измъкнат, преди да сме ги хванали. От време на време, обаче, се появяват и по-големи отряди. Затова и построихме нещо, което прилича на град, за да не тръгнат вместо това да вършеят из Алгария. Така ги откриваме по-лесно.

— Значи този град е нещо като стръв?

Алгар размисли върху това предположение.

— Да, би могло и така да се каже.

— А строежите не ви ли отнеха доста време?

Алгар сви рамене.

— Ние и без това нямаме кой знае колко работа. В края на краищата, кравите се хранят сами.

Пренощувахме в лагера на алгарите и на другия ден продължихме на запад.

Снегът в основния планински проход вече се бе стопил. Забелязах, че Леката стъпка се оглежда внимателно наоколо.

— Добра трева — отбеляза той по някое време.

— Да не мислиш да разшириш кралството си? — попитах го аз.

— Не съвсем. Няколко от клановете обитават областта около Дарин, но на запад от планините няма достатъчно дървета, за да могат кравите да преживяват добре. Този път не води ли към някое поселище?

Аз кимнах.

— Мурос. Арендите-васити са го построили.

— Може би след като се роди синът на Рива ще отскоча до Во Вакюм, за да си поговоря с местния граф. Едва ли ще е трудно да преведем кравите през този проход и ако се разчуе предварително, че идваме, това ще събере търговците на добитък от цялата околност. Мразя, когато се налага да ходим ние да ги търсим.

Ето така беше сложено началото на годишния пазар за добитък в Мурос. След време той се превърна в едно от най-големите търговски събития в целия запад.

Но мисълта ми пак хукна напред.

В Мурос си наех кола и бях ужасно щастлив да сляза най-после от седлото. Поул също се качи при мен. Двамата братовчеди продължиха да яздят. Добрахме се до Камаар без излишни приключения и се качихме на борда на кораба, който вече ни очакваше на пристанището. Риванските кораби са по-широки от бойните кораби на Черек, така че двудневното пътуване до Острова на Бурите беше дори приятно.

Невъзможно е да се промъкнеш в града на Рива незабелязан. Когато акостирахме на брега, той вече отдавна знаеше, че пристигаме и ни посрещна.

— Навреме ли идваме? — извика Поулгара още щом го мярна.

— Съвсем навреме — отвърна й той. — Поне ако може да се вярва на акушерките. Белдаран искаше сама да дойде дотук, за да ви посрещне, но аз не й позволих да го стори. Никак не съм убеден, че напрежението ще й се отрази добре.

— Обръснал си си брадата — отбелязах аз.

— Беше далеч по-лесно, отколкото да продължа да споря по въпроса. Моята жена има особено мнение за брадите.

— Така изглеждаш по-млад — каза одобрително Поулгара.

Всички слязохме на брега по спуснатия от моряците мостик.

Поулгара прегърна топло своя зет и ние поехме нагоре по дългия път към крепостта.

— Как беше времето тук? — попита Анрак своя братовчед.

— Необичайно — отвърна му Рива. — Не е валяло вече почти цяла седмица. Улиците дори започнаха да изсъхват.

Белдаран ни очакваше на портата на двореца.

— Виждам, че си понаедряла, скъпа — издразни я Поулгара, след като се прегърнаха.

— Значи се забелязва — засмя се Белдаран. — Е, скоро ще се вталя отново. Поне така се надявам.

Тя поглади набъбналата си утроба.

— Чувствам се доста странно, да не говорим колко е неудобно, но предполагам, че ще си струва.

После се наведе и ме целуна.

— Как си, татенце?

— Все така — отговорих й аз.

— О, да — съгласи се веднага Поулгара. — Нищо не се променя у нашия баща.

— Защо не влезем вътре? — предложи Рива. — Няма смисъл да рискуваме Белдаран да настине.

— Нищо ми няма, Рива — каза му тя. — Твърде много се тревожиш за мен.

Бременността на Белдаран извика у мен някои особени емоции. Странно, но спомените за нейната майка вече не бяха толкова болезнени. Спомнях си по-скоро колко щастлива бе Поледра от своята бременност.

Притеснявах се малко от факта, че Поулгара ще се появи отново на сцената на своите предишни завоевания. За мое облекчение, обаче, се оказа, че вече й е омръзнало да съкрушава мъжките сърца и младоците, които се мотаеха наоколо, не успяваха дори да си кажат заучените реплики. Поулгара обожава да е център на вниманието, но в момента имаше по-важни неща за нея. Младите мъже из града повяхнаха, но не мисля, че това я притесни особено. Мен още по-малко.

Тя, естествено, прекара по-голямата част от времето със сестра си, което не спести на акушерките дългите й, досадни наставления. Мисля, че интересът й към лечителството датира от онова време. Няма по-подходящо събитие за започване на занимания по медицина от едно раждане.

Ние мъжете, пък, се чувствахме абсолютно излишни. Ако има време, в което един мъж се чувства наистина излишен, то е около нечие раждане. Поул ни обясни надълго и широко, че нямаме никаква работа близо до майката и ние решихме да не спорим с нея. Колкото и млада да беше Поулгара, вече бе започнала да се превръща във властната натура, която вие всички добре познавате. Имало е доста моменти, в които ми се е искало тя да не е чак толкова склонна да командва, но Поулгара си е такава и нищо не може да я промени.

Рива се бе оттеглил в стая на върха на една от кулите на двореца. Това помещение му служеше за нещо като работен кабинет, макар на практика да нямаше нужда от нещо подобно. В никакъв случай не се опитвам да намекна, че беше глупав, но изгарящата страст към познанието просто не му беше присъща. Мисля, че по онова време по-скоро го тревожеше мисълта за несъвършенствата в данъчния закон.

Аз често се отбивах при него заедно с Анрак и Алгар. Причината за това беше най-вече, че и на тримата ни беше писнало да се разправяме с ядосани жени.

— Имаш ли някакви вести от Белдин? — попита ме една сутрин Алгар, след като вече се бяхме качили в стаята на Рива.

— Не и от няколко месеца насам — отвърнах му аз. — Предполагам, че ангараките просто са се кротнали за известно време.

— А Торак още ли е в Ашаба? — поинтересува се Рива.

— Доколкото знам, да. Последния път Белдин ми каза, че бил във все същото полуналудничаво състояние.

— Това не го разбирам — призна си Анрак. — Какво точно става с него?

— Имаш ли някаква представа за двете Необходимости?

— Смътна. Жрецът на Белар приказва понякога за тях в църквата. Обикновено заспивам преди края.

— Гледай тоя път да останеш буден — казах аз. — Най-просто казано, вселената е била съзадена с определена Цел.

— Дотук ми е ясно.

— Хубаво. Случило се обаче нещо, което разделило тази Цел. Сега има две възможности, а би трябвало да има само една.

— Ей тази част почти винаги ме приспива — уточни Анрак.

— Имай късмет да заспиш пак. Преди винаги получавахме наставления директно от Боговете, но сега те ни напуснаха и затова трябва да бъдем напътствани от някоя от двете Необходимости. Торак следва едната, ние — другата. Определени хора биват докосвани от двете Необходимости, и те започват да говорят. Останалите ги мислят за луди, но те не са. Тези хора ни предават напътствията.

— Това не е ли твърде изкривен начин да напътстваш някого?

Свих рамене.

— Може би, но така трябва.

— Защо?

— Нямам ни най-малка представа. Та Торак беснее вече от години, а Урвон следи всяка негова дума да бъде записвана. В тези налудничави наглед думи на Белязания се съдържат намеци за бъдещето. Още щом Торак отново дойде на себе си, той ще се опита да разбере тяхното значение.

Изведнъж се сетих за нещо.

— Драс още ли държи онзи ненормален прикован при стените на Боктор? — попитах Рива.

— Да, доколкото знам. Освен ако онзи приятел не е успял да прегризе веригите и да избяга. Има и още един, в Дарин. Не е чак толкова луд като тоя на Драс, но здравата му хлопа дъската.

Погледнах към Алгар.

— Ти имаш кланове близо до Дарин, нали?

— Да.

— Можеш ли да пратиш съобщение на водача на местния клан? Искам някой да записва бръщолевенията на тоя приятел. Вероятно са важни.

— Вече съм се погрижил за това, Белгарат.

— Май няма да е зле да си тръгна по заобиколен път — рекох аз замислено. — Искам да се запозная лично с тия двама пророци и да поговоря с тях. Може би ще успея да кажа нещо, което да задейства някое ново пророчество. Драс осъществил ли е вече контакт с надраките?

— Не лично — отговори ми Рива. — Драс си има твърде сериозни предразсъдъци на тема ангараки. Все пак в Боктор са пристигнали търговци и около границата също се върти някаква мижава търговийка. Търговците са снесли доста информация.

— Нещо важно?

— Трудно е да се каже. Фактите се поизкривяват, когато преминат през пет-шест посредника. От онова, което чух, мургите се придвижват на юг към земите на западните дали. Налага им се, както ми се струва. Тулите са почнали да отказват да изхранват бившите си господари, а около Рак Госка не расте нищо. Мургите трябва или да се преселят, или да умрат от глад.

— Може би ще стигнат чак до южния край на континента — каза Алгар. — Тази възможност не ми звучи чак толкова зле.

— Някой да е чувал нещо за Ктучик? — попитах аз.

— Мисля, че е напуснал Рак Госка — отвърна ми Рива. — Казват, че строял град на някакво място, наречено Рак Ктол. Трябва да е някъде сред планинските върхове.

— На мен ми се връзва — отбелязах аз. — Ктучик е гролим, а гролимите са в траур, откак Корим потъна в морето. Те всички си умират за храмове високо в планините.

— Мен лично никой Бог не може да ме накара да го почитам на такова място — каза Анрак. — Мога да отскоча до църквата, ако службата няма да продължи твърде дълго, но да се катеря като дива коза по чукарите…

Той погледна към мен.

— Ти срещал ли си някога тоя Ктучик?

— Май че да — отговорих му аз. — Мисля, че точно той ни преследваше, след като откраднахме Сферата. Ктучик на практика управляваше Ктол Мишрак. Торак се беше концентрирал върху Сферата и бе оставил в една или друга степен делничните грижи на Ктучик. Някой от двамата ученици на Белязания водеше преследването — или Ктучик, или Урвон. Но пък почти със сигурност знам, че Урвон не ходел в Ктол Мишрак, без Торак да го е привикал за нещо.

— Как изглежда този Ктучик?

— Като куче, поне последния път, когато го видяхме, изглеждаше така — промърмори Алгар.

— Като куче ли?

— Той е една от Хрътките на Торак — обясних аз. — Някои от гролимите приемат облика на кучета, за да могат да охраняват по-добре града.

— Че кой би поискал дори да се доближи до място като Ктол Мишрак?

— Някой като нас — отвърна му Алгар. После погледна към мен. — Белдин има ли някакви предположения за това къде може да се е дянал Зедар?

— Не ми е споменавал за нещо подобно.

— Мисля, че трябва да го държим под око. Знаем, че Урвон е в Мал Яска, а Ктучик — в Рак Ктол. Не знаем обаче къде е Зедар и това го прави доста опасен за нас. Урвон и Ктучик са ангараки. Ако някой от тях двамата дойде за Сферата, със сигурност ще пристигне с войска зад гърба си. Зедар не е ангарак, затова може да опита нещо по-различно.

Щях да си спестя — на себе си и на още цял куп хора — доста неприятности, ако се бях вслушал в думите на Леката стъпка. За съжаление, обаче, не можахме да обмислим като хората тази възможност, тъй като в стаята влетя пратеник от женското царство, няколко етажа по-долу.

— Господарю Рива — каза той на моя зет, — лейди Поулгара иска да слезете веднага при нея.

Рива скочи на крака.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Пратеникът беше брадат мъжага във военни доспехи, който изглеждаше малко засегнат, че са пратили именно него. Поулгара не обръща никакво внимание на ранговете. Когато й притрябва нещо, просто праща първия, който й попадне.

— Всичко изглежда нормално — отвърна мъжът, повдигайки рамене. — Жените са се разтичали напред назад с легени гореща вода, а вашата жена крещи.

— Крещи ли? — В очите на Рива блесна див огън.

— Жените винаги крещят при раждане, Господарю. Моята жена ми е родила девет и при раждането на деветото пак крещя. Човек би си помислил, че след време трябва да свикнат, но не е така.

Рива го бутна настрани и хукна като луд надолу по стълбите.

Поулгара присъстваше за пръв път на раждане и вероятно затова бе извикала Рива малко рано. Родилните мъки на Бледаран продължиха още близо четири часа и Желязната Хватка не се отдели от леглото й. Мисля, че моята дъщеря получи важен урок в онзи ден. След това винаги измисляше някакво занимание за чакащия баща — обикновено нещо, свързано с тежък физически труд, някъде по далеч от стаята на родилката.

Тъй или иначе, Белдаран даде живот на моя внук без излишни ексцесии — писукащо момченце със зачервено личице и пясъчно руса косица. Поулгара се появи на вратата на стаята, понесла малкото, увито в одеяло „вързопче“. Изражението й беше странно неразгадаемо.

— Вижте наследника на риванския трон — каза тя, подавайки ни бебето.

— Той добре ли е? — попита плахо Рива.

— Има си обичайния брой крайници, ако това имаш предвид — отвърна му Поул. — Ето.

И тя подаде бебето на неговия баща.

— Подръж го. Искам да помогна на сестра си.

— Тя добре ли е?

— Добре е, Рива. Вземи бебето.

— Не е ли ужасно мъничък?

— Повечето бебета са. Вземи го, де!

— По-добре да не го вземам аз. Може да го изпусна.

Лека искрица пробягна в очите на Поулгара.

— Вземи бебето, Рива — каза тя бавно, наблягайки на всяка дума. Никой не спори с Поулгара, когато тя заговори така.

Ръцете на Рива трепереха ужасно, когато се пресегна, за да поеме своя син.

— Дръж му главицата — тросна му се Поулгара.

Той подложи едната от огромните си лапи под главата на детето. Коленете му трепереха неудържимо.

— Я по-добре седни — каза му Поулгара.

Кралят се отпусна в близкия стол с лице бледо като восък.

— Мъже! — отсече дъщеря ми.

После се завъртя на пръсти и се върна обратно в стаята.

Моят внук изгледа доста мрачно баща си. Очите му бяха ярко сини и изглеждаха далеч по-спокойни от тези на държащия го на ръце гигант. След няколко минути Желязната Хватка приключи с онзи странен оглед, който държат да направят всички родители. Не знам защо за всички е толкова важно да преброят пръстчетата на детето.

— Я вижте само какви са му мънички нокътчетата? — възкликна Рива.

Това е другото нещо, от което се стряскат обикновено бащите. Интересно какво очакват — бебето им да се роди с нокти на граблива птица?

— Белгарат — каза глухо Рива, — той е обезобразен!

Погледнах към бебето.

— На мен ми изглежда съвсем нормален.

— Има белег върху дясната му длан! — Рива разтвори внимателно малките пръстчета, за да ми покаже.

Белегът, разбира се, не беше голям — просто едва забележимо бяло петънце.

— О — казах аз. — Не се притеснявай за това. Белегът трябва да е там.

— Какво?

— Погледни собствената си ръка, Рива — казах аз търпеливо.

Той разтвори бавно масивната си дясна длан.

— Но това е белег от изгаряне. Получих го, когато взех Сферата за пръв път в ръка и тя още не ме познаваше.

— А заболя ли те от изгарянето?

— Не си спомням. Бях малко превъзбуден тогава. Торак беше в съседната стая, а аз не бях съвсем сигурен дали наистина е заспал.

— Това не е изгаряне, Рива. Сферата вече знаеше кой си и не би те наранила за нищо на света. Тя просто те е белязала. Твоят син е белязан по същия начин, защото ще бъде следващият Пазител. Свиквай с този белег. Той ще бъде част от твоя род още много, много време.

— Колко странно! Ти откъде научи за това?

Свих рамене.

— Алдур ми каза — отвърнах.

Това беше най-лесният начин да се измъкна, макар да не беше самата истина. Не знаех нищо за белега, преди да го видя, но още щом го мернах, вече бях абсолютно наясно с неговото значение. Явно по времето, когато в главата ми живееше онзи странен приятел, бях получил, без да го усетя, огромно количество информация. Единствената неприятна част във всичко това беше фактът, че „прозренията“ не изплуваха на повърхността преди някое конкретно събитие или проблем да ги е принудило да го сторят. По същата причина белегът на ръчичката на моя внук ми „напомни“, че трябва да свърша още нещо. То обаче трябваше да почака, защото малко след това в стаята влезе Поулгара.

— Дай ми го — каза тя на Рива.

— Защо? — в гласа на Желязната Хватка се промъкна собственическа нотка.

— Защото е време да го нахраним. Мисля, че е по-добре Белдаран да се погрижи за това, освен ако ти не искаш да опиташ сам.

Рива се изчерви и бързо й връчи бебето. Успях да се заема с моята малка задачка едва на следващата сутрин. Не мисля, че бебето бе спало кой знае колко предишната вечер. Всеки искаше да го подържи. А то го понесе съвсем нормално. Моят внук беше едно необичайно послушно бебе. Не се цупеше, не плачеше, просто оглеждаше всички ни с онова адски сериозно изражение. Дори аз успях да го подържа — за малко. Взех го на ръце и му махнах. Той ми се усмихна. Не знам защо, но тази усмивка ме изпълни с неописуемо удоволствие.

На следващата сутрин, обаче, имаше малък спор.

— Той трябва да поспи — настоя Поулгара.

— Но преди това трябва да направи нещо друго — казах аз.

— Не е ли твърде малък, за да трябва да прави каквото и да е, татко?

— За това специално не е. Вземи го и да вървим.

— Къде отиваме?

— В тронната зала. Просто го вземи, Поул. Не спори с мен! Това е едно от онези неизбежни неща.

Тя ме изгледа със странно изражение.

— Защо не каза направо, татко?

— Нали сега ти казвам.

— Какво става тук? — попита Рива.

— Нека бъде изненада. Ела и ти с нас.

Понесохме се по коридорите на кралските покои към тронната зала. Въоръжените пазачи услужливо разтвориха кованите двери пред нас.

Аз, разбира се, не влизах за пръв път в тронната зала на Рива, но и до ден днешен продължавам да се дивя на размерите й. Тръгнахме право към трона.

— Донеси меча си, Рива — казах аз.

— Защо?

— Защото такава е церемонията — обясних му аз. — Вземи меча си, хвани го за острието и представи своя син на Сферата.

— Но това е просто камък, Белгарат. Той не се интересува от ничие име.

— Мисля, че те очаква изненада.

Рива сви рамене.

— Щом казваш.

Той донесе меча си и го сграбчи за широкото острие. После наклони ефеса към бебето, което Поулгара държеше в ръце.

— Това е моят син Даран — каза Рива на Сферата. — Той ще бди над теб, след като се помина.

Аз сигурно бих го казал иначе, но Рива се изразяваше простичко и не си падаше особено по церемониите. Веднага се сетих откъде идва името на моя внук. Бях убеден, че на Белдаран ще й бъде много приятно да го научи.

Почти съм сигурен, че малкият Даран беше заспал в ръцете на своята леля, но нещо изглежда го накара да се събуди. Очичките му се отвориха и той видя Сферата на моя Учител, която баща му бе наклонил към него. Сигурно някои от вас ще кажат, че е повече от нормално едно бебе да протегне ръчички към кое да е блестящо нещо, което му подават, но аз ще уточня, че Даран знаеше точно какво трябва да направи. Знаеше го още преди да се е родил.

Той протегна малката си, „белязана“ ръчичка и смело обхвана Сферата.

Тя го разпозна на мига. От нея изригна ликуващо синьо сияние, синя аура обля Поулгара и бебето, а отнякъде прозвуча невидим хилядогласен хор, който идваше сякаш направо от звездите.

От достоверен източник знам, че същият този звук накарал Торак да скочи на крака, макар в това време да се намираше на другия край на света.

Двадесет и пета глава

Двамата с Поул останахме на Острова на Бурите около месец след раждането на Даран. Нямаше защо да бързаме да се връщаме в Долината, а и времето, прекарано в двореца на Рива, беше един от най-щастливите периоди в живота и на двама ни. Белдаран се изправи на крака след няколко дни и ние тримата прекарвахме почти цялото си време заедно. До този момент аз не осъзнавах колко болезнена всъщност е била раздялата за моите две дъщери. От време на време успявах да зърна изражението на лицето на Поулгара, когато не подозираше, че я гледам. Чертите й изразяваха нетърпима болка. Белдаран беше откъсната окончателно от нея — първо от Рива, а сега и от бебето. Животът на двете бе тръгнал по два различни пътя и нищо на света не можеше да промени това.

Алгар Леката стъпка потегли след около седмица към Во Вакюм, за да се срещне с графа на васитите. Очевидно идеята, която му бе хрумнала в онзи планински проход, не му даваше мира и той наистина искаше да сложи началото на годишен пазар за добитък в Мурос. Отглеждането на крави, предполагам, си има своите приятни страни, но те едва ли могат да се сравнят с удовлетворението, което фермерът изпитва след като се отърве от тях на добра цена.

Междувременно аз подтичвах покрай полите на женската част от моето семейство, с надеждата, че все пак и аз ще се докосна до внука си. Не можете да си представите колко трудно се оказа това. Той беше първото дете на Белдаран и тя гледаше на него като на най-скъпоценното нещо в живота си. Щом го пуснеше, Поулгара го поемаше от нея на мига. После идваше ред на Рива. След това ставаше време Белдаран да го храни. Тримата си го предаваха един на друг като деца, играещи си на топка.

Накрая се реших на отчаяна постъпка. Изчаках до полунощ, промъкнах се в детската стая и взех Даран от люлката му. После тихичко се измъкнах обратно в коридора. Всички дядовци изпитват силни чувства към своите внуци, но моите мотиви в случая отиваха малко по-далеч от простото желание да се нарадвам на малкия. Даран беше пряк резултат от конкретните наставления, дадени ми от моя Учител, и аз имах нужда от няколко минути насаме с бебето, за да се уверя, че съм свършил всичко както трябва.

Занесох го в една от дневните, където преди това бях запалил свещ, сложих го в скута си и се вгледах в сънените му очички.

— Не е нищо чак толкова важно — прошепнах.

Никога не съм си бърборил лигави безсмислици с бебетата. Бях ужасно внимателен, разбира се, докато правех всичко това. Съзнанието на едно бебе е толкова лесно накърнимо, а аз не исках в никакъв случай да нараня своя внук. Проникнах мислено в главицата му едва-едва, „на пръсти“, бих казал, като внимавах да не го стресна. На Даран бе отредена неизмеримо важна задача и трябваше да се убедя, че „способностите“ му са налице.

Малкият не ме разочарова. Съзнанието му беше все още неоформено, но умът му беше остър като бръснач. Мисля, че той дори осъзна — по някакъв негов си, бебешки начин — какво правя и ми се усмихна. Потиснах с мъка желанието си да надам тържествуващ вик. Той наистина можеше да се справи.

— Ще се опознаем с теб по-нататък — му казах. — Сега исках просто да ти кажа едно „здрасти“.

Накрая го занесох обратно в детската стая, оставих го в люлката и го загърнах внимателно с одеялцето.

Оттук нататък се гледахме доста с малкия и всеки път, когато му смигнех, той прихваше. Белдаран и Рива смятаха, че всичко това е много мило. Поулгара, обаче, беше на друго мнение.

— Какво си направил на това бебе? — настоя да узнае тя, след като ме спипа една вечер насаме в коридора, малко след вечеря.

— Просто се запознах с него, Поул — отвърнах й аз с най-невинния тон, който успях да докарам.

— О, нима?!

— Ти си станала твърде подозрителна, Поулгара — казах й. — Аз съм дядо на детето, в случай, че си забравила. Естествено е той да ме харесва.

— Тогава защо се смее, щом те погледне?

— Вероятно защото съм ужасно забавен. Нима не си го забелязала?

Поул ми хвърли още един гневен поглед, но поне засега репликите й се бяха изчерпали. Това беше един от няколкото, броящи се на пръстите на двете ми ръце пъти, в които съм успявал да я надхитря. Не крия, че се гордея с това.

— Ще те държа под око, старче — предупреди ме тя.

— Разбира се, Поул. Може дори да успея да изкопча от теб някоя мъничка усмивчица, стига, разбира се, да измисля нещо достатъчно смешно.

После я потупах по бузата и се отдалечих по коридора, подсвирквайки любимата си песничка.

Двамата с Поул си тръгнахме няколко седмици по-късно. Анрак ни преведе с кораба си до онзи дълбок залив западно от езерото Зендар. Слязохме на брега близо до мястото, където днес се намира град Зендар. От града, естествено, още нямаше и следа. Чак до средата на четвъртото хилядолетие цяла северна Зендария беше покрита от вековна гора.

— Околността не ми изглежда особено приветлива — ни каза Анрак, докато се канехме да слезем на брега. — Сигурни ли сте, че не искате да ви откарам по-нагоре, до Дарин, да речем?

— Не, тук си е добре, Анрак. Няма защо да изкушаваме Дяволското вретено без сериозно основание.

— Е, Вретеното не е чак толкова страшно, Белгарат. Поне така са ми казвали.

— Напротив, чак толкова страшно е. Чувам, че поглъщало цели флотилии за закуска. Предпочитам да повървя пеш.

— Бойните кораби на Черек го минават непрекъснато.

— Но този кораб не е от флотата на Черек. А и ти не си чак толкова луд, колкото е Черек.

— Както кажеш, Белгарат.

Двамата с дъщеря ми останахме известно време на пясъчния бряг, загледани в отдалечаващите се платна на кораба.

— А сега какво, татко? — попита ме Поул.

Присвих очи срещу слънцето.

— Скоро ще започне да се здрачава — казах й. — Хайде да си устроим лагер. Утре рано сутринта ще продължим.

— А ти сигурен ли си, че знаеш пътя към Дарин?

— Естествено.

Всъщност не бях. Никога преди не бях ходил там, но имах най-обща представа къде се намира. През годините открих, че е по-добре да се престориш, че знаеш отлично къде отиваш. Това най-малкото ти спестява куп безполезни спорове.

Поотдалечихме се от брега и си устроихме лагер насред една приятна горска поляна. Предложих да сготвя, но Поулгара не искаше и да чуе за нещо подобно. Намекнах й, че имам доста богат опит с готвенето на лагерен огън, но тя просто ми заяви да си гледам работата. Аз, естествено, нямах нищо против.

През следващите няколко дни пътувахме на северозапад през древната гора. Областта наоколо беше необитаема, затова нямаше и пътеки. Аз гледах да не изпуснем посоката, а иначе просто вървяхме през по-редките пасажи. Прекарал съм доста години по горите и винаги съм смятал, че това е най-добрият начин да се придвижваш през тях. Вярно, голямо криволичене пада, но пък накрая все пак стигаш до целта си… в повечето случаи.

На Поулгара обаче това не й хареса.

— Колко напреднахме днес? — попита ме тя привечер на следващия ден.

— Ами, не знам — отвърнах й аз. — Шест-седем мили, предполагам.

— Имах предвид по права линия.

— В горите не можеш да се движиш по права линия, Поул. Дърветата ти пречат.

— Има и по-бърз начин да стигнем там, за където сме тръгнали, татко.

— А ти бързаш ли за някъде?

— Хич не ми е забавно, старче. — Тя се огледа наоколо. — Влажно е, мръсно е и бъка от буболечки. Не съм се къпала от четири дни.

— Не е нужно да се къпеш, когато си в гората, Поул. Катеричките едва ли ще разкажат на някого, че лицето ти е било мръсно.

— И за това ли ще спорим?

— Какво имаш предвид?

— Защо трябва да вървим, щом можем да летим?

Аз я зяпнах учуден.

— Откъде си научила за това?

— Чичо Белдин го прави непрекъснато. Ти трябваше да ме обучаваш, татко. Сега моментът ми се струва адски удачен да ме научиш как се приема по-удобна форма. Ако на теб ти се върви чак толкова — моля. Но аз нямам намерение да бия път чак до Дарин, само за да можеш да се наслаждаваш на пейзажа.

Поул е способна да превърне и най-дребната си молба в ултиматум. Това е една от най-големите й слабости.

Така или иначе, в думите й имаше известна логика. Разходките из гората са нещо прекрасно наистина, но аз си имах и друга работа, а което си е истина, умението да се приемат други форми е едно от най-необходимите в нашия „занаят“. Все още обаче не бях сигурен докъде са се развили нейните способности и затова се колебаех.

— Ще опитаме — предадох се накрая.

Така е далеч по-лесно, отколкото да спори човек с нея.

— Кога?

— Утре сутрин.

— Защо не сега?

— Защото се стъмва. Не искам да си разбиеш човката в някое дърво.

— Както кажеш, татко.

Тя беше доволна, разбира се, нали бе спечелила спора? На следващата сутрин, още преди слънцето да изгрее, Поулгара вече се бе събудила и дори бе приготвила закуска.

— Е? — каза тя нетърпеливо, след като похапнахме на две на три. — Ще започваме ли?

Наистина й се искаше да опита.

Описах й цялата процедура в детайли, а Поулгара ставаше все по-нетърпелива и по-нетърпелива.

— О, хайде да опитаме, татко — не издържа накрая тя.

— Добре, Поул — капитулирах аз. — Предполагам, че си разбрала как да си върнеш човешкия облик, ако, не дай си Боже, се превърнеш в летящ заек?

Това май малко я стресна.

— Детайлите, Поулгара — казах й аз. — Това е нещо, в което детайлите са от решаващо значение. Перата не са чак толкова лесни за оформяне. Добре, сега можеш да опиташ. Само не бързай.

Тя, разбира се, не ме послуша. Веждите й се свъсиха, докато се опитваше да се концентрира. После тялото й потръпна, размаза се… и тя се превърна в снежнобяла сова.

Очите ми се изпълниха със сълзи на мига, а в гърлото ми заседна буца.

— Веднага си върни човешкия облик!

Поулгара изглеждаше малко стресната, когато отново се появи пред мен.

— Никога повече не го прави! — заповядах й аз.

— Къде сбърках, татко?

— Коя да е друга форма, но не тази.

— Че какво й е лошото на тази. Чичо Белдин ми каза, че мама я е използвала непрекъснато.

— Именно. Избери си друга форма.

— Плачеш ли, татко? — попита ме тя с известна изненада.

— Да, всъщност точно това правя.

— Мислех, че не знаеш как става. — Тя докосна лицето ми почти нежно. — Може ли да се превърна в някой друг вид сова?

— Превърни се в пеликан, ако искаш. Просто не използвай тази форма.

— Така става ли?

Тялото й изчезна отново и на неговото място се появи накокошинена кафява сова. Имаше известна прилика, но въпреки това беше нещо, което можех да преживея.

Поех дълбоко въздух.

— Добре. Сега размахай криле и опитай да се отделиш от земята.

Тя ми избухука нещо.

— Махай с криле, Поул. После ще си говорим.

Ще ми повярвате ли, че тя се справи превъзходно още от първия път? Трябваше да се усъмня още тогава, но бях твърде впечатлен, за да се замисля сериозно. С няколко небрежни удара на пухестите си криле тя се издигна безпроблемно над поляната и направи няколко елегантни кръгчета. После кацна на един клон и се зае да оправи перата си.

Беше ми нужно известно време, за да се отърся от изненадата, след което отидох до нейното дърво и се вгледах в невъзмутимото птиче, кацанало на около метър над главата ми.

— Не се опитвай да си връщаш човешкия облик точно сега — инструктирах я аз. — Ще паднеш от дървото, ако го направиш.

Тя се вгледа в мен с онези огромни немигащи очи.

— Продължаваме в тази посока — казах и посочих с пръст на североизток. — Няма да се преобразявам в птица, защото не летя много добре. Вместо това ще приема формата на вълк. Най-вероятно ще мога да се движа заедно с теб, но все пак не ме изпускай от поглед. Ориентирай се по слънцето. По пладне ще се преобразим отново.

Тя нададе онзи странен звук, характерен за совите, и поклати глава.

— Не спори с мен, Поулгара. Ще стане, както аз казвам. Не искам да пострадаш.

После, за да избегна спора, тутакси се превърнах във вълк.

Отначало полетите й бяха кратки. Прелиташе от дърво на дърво и покорно поддържаше моето темпо. За мен също не беше проблем да не изоставам. Към средата на сутринта разстоянията, които преодоляваше в полет, започнаха да стават все по-дълги и на мен ми се наложи да потичам здраво, за да не изоставам. Накрая, някъде около пладне, аз спрях, вдигнах глава към нея и нададох предупредителен вой.

Тя описа кръг във въздуха, спусна се плавно и кацна на земята, без каквито и да било проблеми. После птичето тяло потръпна и пред мен се появи отново добре познатият образ на моята вироглава дъщеря.

— Какво удоволствие! — възкликна тя.

Бях на крачка от това да й изнеса една кратка поучителна лекция. Сутринта почти бе успяла да ме ядоса. Но явно усетила накъде отиват нещата, Поулгара ме обезоръжи с една единствена усмивка. Тя се усмихва рядко, а този път дори очите й блестяха от възбудата. О, Богове, кой баща не би се гордял с такава красавица?!

— Трябва да използваш перата на опашката си малко повече — беше всичко, което казах.

— Добре, татко — каза тя, все още усмихната. — Сега какво?

— Ще си починем малко — реших аз. — Когато слънцето залезе, ще потеглим отново.

— В мрака?

— Ти си сова, Поулгара. Нощта е нормалното време, в което летят совите.

— Ами ти?

Свих рамене.

— Нощ или ден, на вълка му е все едно.

— Ще ни се наложи да зарежем припасите си — отбеляза тя. — Какво ще ядем?

— Всеки ще реши този проблем сам за себе си, Поул. Всичко, което има нещастието да ни се изпречи на пътя и става за храна, би могло да свърши работа.

— Сурово месо?

— Ти искаше да бъдеш сова, скъпа. Лястовиците се хранят със зрънца, но совите предпочитат мишки. Не бих ти препоръчал да се хвърляш на някой глиган. Но пък ако си чак толкова гладна…

Тя ми обърна гръб и се отправи нанякъде, мърморейки проклятия.

Трябва да призная, че идеята на Поулгара беше чудесна. Пеш щяхме да стигнем в Дарин едва след две седмици. А така успяхме да се озовем там след три нощи.

Слънцето тъкмо изгряваше, когато се добрахме до хълма, южно от пристанищния град. Възвърнахме си естествения облик и продължихме пеш към градските порти. Като почти всеки друг северен град, по онова време и Дарин беше изграден от дървени трупи. Един град трябва да изгори няколко пъти до основи, за да се сетят жителите му, че дървените сгради не са много добра идея. Преминахме през неохраняваната порта и попитахме един сънен минувач, къде бихме могли да открием Хатрук, водачът на клан, за който Алгар ни бе казал. Той ни насочи към една голяма къща на самия бряг и после вместо да си тръгне, продължи да зяпа унесено Поулгара. Да имаш красиви дъщери е приятно, предполагам, но човек трябва да се научи някак да се справя с вниманието, което те привличат.

— Ще трябва да внимаваме с тоя Хатрук, Поул — казах аз, докато криволичехме по калната крайбрежна улица.

— Така ли?

— Алгар твърди, че алорните, които са се преместили тук от степите, не са особено щастливи от разделянето на Алория. Дошли са да живеят тук, защото им липсвали дърветата. Праалорните живееха изцяло в горите и може би затова откритите пространства не им действат добре. Леката стъпка не го каза направо, но аз се съмнявам, че Дарин е един от центровете на Култа към Мечката, затова нека бъдем внимателни с онова, което казваме.

— Ще оставя приказките на теб, татко.

— Така като че ли ще е най-добре. Хората тук май живеят в други времена, а на мен ще ми е необходимо съдействието на този Хатрук.

— Защо просто не му смачкаш самочувствието? Нали това е обичайният ти подход?

— Само когато се налага. Навреш ли нечий нос веднъж в калта, после по-добре не му обръщай гръб за прекалено дълго време. Дарин определено не е мястото, в което искам да прекарам следващите двайсет години от живота си, само за да съм сигурен, че Хатрук не крои нещо.

— Колко нови неща научавам, докато трае това пътуване.

— Чудесно. Опитай се да не ги забравиш прекалено бързо.

Къщата на Хатрук се оказа голяма постройка от дървени трупи. Водачът на алорнски клан е в много отношения един мини-крал и той обикновено е заобиколен от куп „придворни“, които изпълняват едновременно светски функции и подсилват личната му охрана. Представих се на двамата тежковъоръжени алгари, застанали на вратата, и двамата с Поул тутакси бяхме допуснати вътре. Да си известен най-често е сериозно бреме, но от време на време си има и своите преимущества.

Хатрук беше широкоплещест алорн със сивееща коса, леко бирено коремче и изпъстрени с яркочервени жилки очи. Не изглеждаше никак щастлив от факта, че сме го разбутали точно по обяд. Както очаквах, облеклото му се състоеше предимно от мечи кожи. Така и не можах да разбера защо последователите на Култа към Мечката си умират да одерат кожата на някой от тотемите на своя Бог.

— Е — каза той със стържещ глас, — значи ти си Белгарат. Мислех, че ще си по-едър.

— Това може да се уреди, ако така ще се почувстваш по-спокоен.

Той ме изгледа леко стреснат.

— А дамата? — попита, за да прикрие объркването си.

— Моята дъщеря, Поулгара Магьосницата.

Тогава май за пръв път я нарекох така. Налагаше се, защото исках Хатрук да е наясно от самото начало, че с нас шега не бива. Освен това, така срязах в зародиш лъстивите му мераци. Мисълта, че тя може да го превърне в жаба, да речем, явно набързо охлади напиращата му „мъжественост“. За чест на Поулгара трябва да призная, че на нея дори не й мигна окото.

Кръвясалите очи на Хатрук придобиха диво излъчване.

— Чест е за моя дом — каза той с вдървен поклон. Останах с впечатление, че не е свикнал да се кланя на никого. — С какво мога да ви помогна?

— Алгар ми каза, че сте имали някакъв луд тук, в Дарин — рекох аз. — Ние с Поулгара трябва да му хвърлим един поглед.

— О, той не е чак толкова луд, Белгарат. Само от време на време го прихваща и почва да бръщолеви несвързано. Доста е стар, а старите хора винаги са малко странни.

— Така е — съгласи се меко Поулгара.

Очите на Хатрук се разшириха, след като осъзна какво е казал току-що.

— В думите ми нямаше нищо лично, Белгарат — побърза да се извини той.

— Няма нищо, Хатрук — простих му аз. — Не е лесно човек да ме обиди. Я ми кажи сега нещо повече за тоя странен старец.

— Той беше берсерк на млади години. Бе страховит в боя! Може би оттам идва всичко. Както и да е. Та неговото семейство е доста заможно и когато почна да се държи странно, те му построиха отделна къща в покрайнините на града. Най-малката му дъщеря е стара мома, може би заради кривогледството си, и тя се грижи сега за него.

— Горкото момиче — промърмори Поул. После въздъхна доста драматично. — Какво ли ми се пише и мен на главата. Моят баща е по-странен от всички други стари хора, които познавам, а рано или късно и на него ще му е нужна гледачка.

— Достатъчно, Поул — скастрих я аз. — Ако ти се намира малко свободно време, Хатрук, бих искал да отидем заедно при стареца.

— Разбира се.

Той ни изведе от стаята, надолу по стълбите и оттам на улицата. Поговорихме малко, докато вървяхме по калните улици към източния край на града. Идеята да павират улиците си кой знае защо хрумна на алорните доста по-късно. Аз задодох на водача на местния клан няколко внимателно формулирани въпроса и получените отговори затвърдиха най-лошите ми подозрения. Този мъж беше поклонник на Култа до мозъка на костите си и въобще не ми беше трудно да го накарам да заговори с добре познатите клишета, които бях срещал в апокрифите на Мечия Култ. Религиозните фанатици са лишени от каквото и да било въображение. Те не търсят и логични доводи за своите вярвания, затова се чувстват свободни да бръщолевят очевидни безсмислици, на които би се присмяло и дете.

— Твоите писари записват ли всичко, което казва този берсерк? — прекъснах го аз по някое време.

— Това би било само загуба на време и пари — каза той с безразличие. — Един от жреците на Белар прегледа първите записки и после ми каза да не си губя времето.

— Доколкото знам, крал Алгар ти е дал съвсем ясни нареждания.

— На Алгар понякога му хлопа нещо. Жрецът ми каза, че щом имаме Книгата на Алорните, не са ни необходими никакви други дивотии.

Естествено и жрецът беше член на Култа и като такъв не искаше пророчествата да бъдат записани. Това би могло да навреди на тяхната репутация. Избълвах няколко проклятия на ум.

Пророкът от Дарин и неговата гледачка живееха в спретната, добре поддържана къщурка в източните покрайнини на града. Той беше много стар, жилест мъж с дълга бяла брада и огромни ръчища. Казваше се Борник, а името на дъщеря му беше Луана. Описанието, което Хатрук ни бе дал за нея, се оказа доста меко. През по-голямата част от времето тя изглеждаше втренчена във върха на носа си. Алорните са доста суеверни хора и по някаква причина физическите дефекти ги изнервят, тъй че беше повече от ясно защо Луана е останала стара мома.

— Как си днес, Борник? — каза Хатрук, почти викайки.

Не знам защо хората винаги крещят, когато се опитват да говорят с някой, за който се предполага, че не е съвсем наред.

— О, що-годе добре, струва ми се — отвърна му Борник със скрибуцащ старчески глас. — Само дето ръцете ме наболяват пак.

Той протегна към нас огромните си, отекли ръчища.

— На млади години твърде често си трошил кокалчетата си в хорските глави — прокънтя Хатрук. — Това тук е Белгарат. Той иска да поговори с теб.

Очите на Борник блеснаха на мига и той вдигна рязко глава.

— Гледайте! — каза той с гръмовен глас. — Древния и Обичан е дошъл да получи напътствия.

— Айде, пак се почна — прошепна ми Хатрук. — Всички тия ненормалщини ме изнервят. Ще изчакам отвън.

После се обърна рязко и излезе.

— Чуй ме, Ученико на Алдур — продължи Борник. Очите му изглеждаха вперени в мен, но не мисля, че ме виждаше. — Чуй думите ми, защото те са самата истина. На разделението ще бъде сложен край, защото Детето на Светлината идва.

Точно това исках да чуя. Тези думи потвърждаваха, че Борник наистина е пророк и онова, което е казвал през всичките тези години, вероятно е съдържало безценна информация, която — уви! — беше безвъзвратно изгубена. Започнах да проклинам на ум и да си изреждам нещата, които бих искал да направя с това дебелоглаво копеле Хатрук. Потърсих с поглед Поулгара, но тя седеше в ъгъла, увлечена в разговор с кривогледата щерка на Борник.

— И Изборът ще бъде направен на светото място на децата на Бога-Дракон — продължи Борник, — защото Богът-Дракон е грешка, той не беше замислен тъй. Само чрез Избора ще бъде заличена грешката и всичко отново ще стане едно. Въззри, защото в деня на Избора Сферата на Алдур ще посочи Детето на Мрака с пурпурния си огън. Пази добре сина на Детето на Светлината, защото той няма да има брат. Ще дойде време, в което онези, които някога са били едно, а сега са разделени, ще станат отново едно и тогава единият от тях няма повече да го бъде.

После натежалата стара глава на Борник клюмна, сякаш усилието, което положи, за да изкаже пророчеството, го бе изтощило до изнемога. Можех да опитам да го разбудя, но едва ли щях да успея да го сторя. Той просто беше твърде стар и изтощен, за да продължи. Станах, взех завивка от близкото легло и загърнах стареца с нея. Никак не ми се искаше да настине и да умре, преди да е казал онова, което трябваше да каже.

— Поул.

— Минутка, татко — каза тя, махвайки ми нетърпеливо с ръка.

После продължи да си говори с кривогледото момиче.

— Значи се уговорихме? — каза тя след известно време на Луана.

— Както кажете, лейди Поулгара — отвърна й „старата мома“. — Само първо да се погледна, ако не възразявате?

Тя стана, отиде до огледалото и се вгледа напрегнато в него.

— Готово! — беше всичко, което каза после.

Когато се обърна към нас, очите й си гледаха повече от нормално. Освен това се оказаха доста красиви, доколкото си спомням.

Какво ставаше тук?

— Добре, татко — обърна се някак небрежно към мен Поулгара. — Сега вече можем да вървим.

И тя тръгна към вратата.

— Какво беше всичко това? — попитах я, докато й отварях вратата.

— Нещо за нещо — отвърна тя. — Можеш да го наречеш честна сделка, ако искаш.

— Ето къде ни е проблемът — й казах аз, сочейки потропващия от нетърпение Хатрук, който чакаше на улицата. — Той е последовател на Мечия Култ и дори да го насиля да записва бълнуванията на Борник, със сигурност ще ги предаде на жреците на Култа, за да ги прегледат, преди да ми ги предадат. Кой знае какви глупости ще ми изпратят после.

— Вече се погрижих за това, татко — заяви ми тя с онзи неин обидно покровителствен тон. — Няма защо въобще да замесваме Хатрук в цялата история. Луана ще се погрижи за всичко.

— Дъщерята на Борник?

— Естествено. Все пак тя му е по-близка от всички останали. Слушала е бълнуванията му години наред и освен това знае точно как да го накара да повтори всичко, което е казал преди. За това е достатъчна една единствена дума.

Поулгара замълча за миг.

— О — каза после, — можеш да си вземеш обратно кесията.

И тя ми подаде везаната кесия, която някак бе успяла да отмъкне.

— Дадох й пари, за да запише всичко.

— И? — попитах аз, докато грабвах ядно кесията си.

— И какво?

— Само заради парите ли се съгласи?

— О, татко — каза ми Поулгара. — Не я ли видя?

— Очите й ли имаш предвид?

— Естествено. Нали ти казах — нещо за нещо.

— Тя вече е твърде стара според разбиранията на алорните, за да й помогне особено — възразих й аз. — Никога няма да успее да се омъжи.

— Може би, но така поне ще може да се огледа спокойно в огледалото. — После добави с добронамерена ирония: — Ти никога няма да разбереш това, Стари Вълко. Довери ми се, знам какво правя. Сега какво?

— Предполагам, че бихме могли да отскочим и до Драсния. Тук изглежда нямаме повече работа. — Свих рамене. — Как успя да й оправиш очите?

— Мускули, Стари Вълко. Позатегнах част от тях. Други охлабих. Лесно е, ако внимава човек. Детайлите, татко, те са важни. Нали сам ми го каза?

— Къде си научила толкова за очите?

Поул сви рамене.

— Никъде. Учих се в движение. Тръгваме ли за Драсния?

Двадесет и шеста глава

Прекарахме нощта в къщата на Хатрук, а на сутринта отидохме до пристанището, за да продължим по вода до Коту, град близо до устието на река Мрин.

— Искам да ти благодаря, Хатрук — казах на водача на клана, докато седяхме на пристана.

— За мен беше удоволствие — отвърна ми той.

— Бих искал да те посъветвам нещо дребно, стига да ти се слуша.

— Разбира се.

— Не е зле да се замислиш как би могъл да запазиш религиозните си убеждения само за теб самия. В миналото Култът към Мечката причини сериозни неприятности в Алория и алорнските крале не си падат особено по него. Крал Алгар е търпелив човек, но търпението му вече се изчерпа. Култът е бил разпердушинван на няколко пъти и поредният удар вече се задава. Ти едва ли би искал да се озовеш на погрешната страна, когато това се случи. Алгар може да бъде адски твърд, когато си науми нещо.

Хатрук ме изгледа мрачно. Е, аз поне се опитах да го предупредя, но той явно бе решил да не ме слуша.

— Драс знае ли, че идваме, татко? — попита ме Поулгара, след като се качихме на кораба.

Кимнах.

— Вчера говорих с един от капитаните на Черек. Драс е потеглил за Боктор. На борда на един от онези бойни кораби е, тъй че със сигурност ще ни изпревари.

— Ще ми е приятно да се срещна отново с Драс. Той не е толкова умен, колкото са братята му, но пък има добро сърце.

— Така е — съгласих се аз. — Май ще трябва да си поговоря с него след като пристигнем в Коту. Време му е вече да се ожени.

— Само не ме гледай така, татко — каза Поул твърдо. — Харесвам Драс, но не чак толкова.

В наши дни Коту е едно от най-големите морски пристанища в света, най-вече, защото е ключова точка в западния край на северния търговски маршрут. Когато ние с Поул отидохме там за пръв път, обаче, търговията с надраките беше още твърде ограничена, а Коту не беше нещо повече от неголямо градче с няколко пристана. Драс вече ни очакваше там. На срещата с него пристигнаха още няколко негови приближени, които определено не си бяха направили труда, за да се запознаят с мен. Всички до един се интересуваха от Поулгара. Очевидно из алорнските кралства вече бе плъзнала новината за красивата дъщеря на Древния Белгарат и младите драснианци бяха решили да слязат надолу по реката, за да се убедят с очите си дали поне част от онова, което се говори е истина.

Убеден съм, че не останаха разочаровани.

Корабът ни пристана на здрачаване и ние веднага си наехме стаи в един не особено приветлив пристанищен хан. Смятахме да отплаваме още на следващата сутрин нагоре по реката до селцето Брака, там където бе окован Мринският пророк.

Двамата с Бичия врат си поговорихме доста до късно същата вечер, което за Поул си беше поредна възможност да разбие няколко мъжки сърца.

По някое време Драс се облегна в стола си и ме погледна изпитателно.

— Алгар ще се жени, ако не си чул още — каза ми той с леко натегнат тон.

— Странно, че не ми спомена нищо за това, докато бяхме на Острова — отбелязах аз.

— Знаеш го какъв е Алгар — каза Драс, свивайки рамене. — Май и аз трябва да се замисля за нещо подобно.

— И без друго смятах да отворя дума за това — казах му аз. — Обикновените люде могат да се оженят или не, както им скимне, но кралете си имат своите отговорности.

— Сигурно не искаш да… — И той остави незавършената си фраза да увисне във въздуха между нас.

— Не, Драс — казах му аз твърдо. — Поулгара не е за омъжване. Освен това не мисля, че би искал да се ожениш точно за нея. Освен всичко останало, характерът й е малко, как да се изразя… чепат. По-добре си избери някое свястно алорнско момиче. В крайна сметка ще видиш, че тя ще те дари с повече щастие.

Драс въздъхна тежко.

— Много е красива — промърмори той.

— Така си е, друже, но Поул си има друго предопределение. Може би ще дойде време, когато и тя ще се омъжи, но решението ще си е нейно. Далече ли е Брака?

— На около ден път. Ще трябва да преминем през блатата, за да стигнем дотам. — Той поглади брадата си. — От доста време си мисля да ги пресуша тия блата. Там би могло да се върти процъфтяващо фермерство, стига да можех да се отърва от цялата тая вода.

Свих рамене.

— Това си е твоето кралство, но мисля, че пресушаването на блатата би могло да се превърне в сериозно усилие. Някакви вести от баща ти?

— Преди около месец получих последното му писмо. Новата му жена пак ще ражда. Надяват се тоя път да е момче. Предполагам, че и доведената ми сестра би могла да поеме трона след смъртта на баща ни, но алорните едва ли ще си паднат особено по идеята да ги управлява жена.

Сам не знам колко време ми отне, за да променя това тяхно отношение. Порен със сигурност е една от най-даровитите владетелки в историята на света, но драснианците в някои от далечните провинции още й се мръщят.

Отспах си до късно на следващия ден и затова потеглихме едва по обяд.

Река Мрин е доста затлачена в устието, предполагам заради блатата. Те заемат обширната мочурлива област между реките Мрин и Алдур. Това е една от най-неприятните части на Севера, ако ви интересува личното ми мнение. Никога не съм си падал по блатата. Те вонят, а въздухът е толкова влажен, че с мъка си поемаш въздух. И после — комарите. Почти не излязох от каютата си, докато траеше пътуването. Не че това помогна особено. Гадните кръвопийци се промъкваха навсякъде. На Поулгара въобще не й пукаше и нищо чудно — комарите не й обръщаха никакво внимание.

Капитанът на кораба хвърли котва по залез слънце. Наоколо бяха пръснати блата, а да се броди из тях през нощта определено не е добра идея. Там по правило си стават някои доста странни неща.

Двамата с Драс си седяхме в каютата след вечеря, когато Поул ни навести.

— Драс? — обърна се тя към него още с влизането си. — Твоите хора защо непрекъснато си кривят пръстите по такъв странен начин?

— О, това е просто таен език — отвърна й той.

— Таен език ли?

— На търговците им хрумнало да измислят нещо такова. Предполагам, че често им се налага да си поговорят със съдружниците си насаме. Разработили са нещо като знаков език. Отначало беше съвсем прост, но сега е станал доста по-сложен.

— Ти знаеш ли го?

Той вдигна една от огромните си лапи.

— С пръсти като тези? Не ставай смешна.

— Може да се окаже нещо полезно. Не мислиш ли, татко?

— Ние си имаме и други начини за общуване, Поул.

— Може и така да е, но все пак си мисля, че няма да е зле да науча тоя таен език. Не обичам хората да си шепнат зад гърба ми, дори да го правят с пръсти. Някой от хората на борда случайно да е наясно с този език?

Драс сви рамене.

— Аз лично не му обръщам особено внимание. Ще разпитам все пак.

— Ще ти бъда задължена.

Продължихме на другата сутрин и пристигнахме в Брака някъде около пладне. Двамата с Драс гледахме брега, облегнати на перилата на борда, докато корабът се приближаваше към пристана.

— Няма кой знае какво за гледане, а? — отбелязах аз, кимвайки към редицата съборетини по бреговата линия.

— Определено не е Тол Хонет — съгласи се Драс. — Когато научихме за пръв път за онзи луд, смятах да го отведа в Боктор, но той е роден тук и откача още повече при всеки опит да бъде закаран на някое друго място. Решихме, че ще е по-добре да го оставим. Писарите не се зарадваха особено, но нали затова им се плаща? Тук са, за да записват всичко, което казва, а не да се радват на забележителностите.

— Сигурен ли си, че записват всичко дословно?

— Че откъде да знам, Белгарат? Аз не мога да чета и ти го знаеш.

— Да не искаш да кажеш, че още не си се научил?

— Че защо да си правя труда? Нали затова са писарите? Ако нещо е чак толкова важно, ще ми го прочетат. Тези тук са си измислили някаква система. При лудия винаги има по трима. Двама от тях пишат онова, което той казва, а третият го слуша. Когато пристъпът свърши, третият сравнява двете писани версии и преценява коя от тях е по-вярната.

— Звучи ми малко сложно.

— Нали ти сам вдигна пушилка колко точно трябвало да се записва всичко? Ако се сещаш за някой по-прост вариант, ще се радвам да го чуя.

Корабът акостира до раздрънкания мостик, моряците го привързаха за гредите и ние слязохме на брега, за да се запознаем отблизо с Мринския пророк.

Не си спомням дали някой друг път съм виждал толкова мръсен човек. Той носеше хванала кора ленена препаска около слабините, а косата и брадата му бяха дълги и сплъстени. Около врата му беше закопчана метална халка, от която се проточваше солидна верига, захваната за як кол, побит пред неговата… не мога да се сетя за подходяща дума, която да опише мястото, където спеше този човек. Самият „пророк“, свил се на кълбо, надаваше животински стонове и подръпваше ритмично веригата си. Очите му бяха почти скрити от рунтавите вежди и в тях нямаше и намек за човешко съзнание, камо ли за някакъв интелект.

— Наистина ли се налага да го оковавате така? — попита Поулгара.

Бичия врат кимна.

— Той получава пристъпи. Преди, като го прихванеше, бягаше в блатата и не се завръщаше с дни. Когато разбрахме кой е, решихме да го оковем за негово добро. В тия блата човек може да си изчезне без следа, а горкият нещастник не е достатъчно с всичкия си, за да се предпази. После едва ли би могъл да ни рецитира пророчествата си, затънал под двадесетина метра тиня.

Поулгара се вгледа в колибата, която приличаше по-скоро на кочина.

— А защо се отнасяте към него като към животно?

— Поулгара, той е животно. Живее там, защото така му харесва. Направо откача, ако се опиташ да го замъкнеш на някое друго място.

— Спомена, че бил роден тук — отбелязах аз.

Драс кимна.

— Преди около трийсет или четирийсет години. Преди да тръгнем за Малория, всичко това беше част от кралството на татко. Поселището съществува от седемдесетина години. Повечето му жители са рибари.

Отидох до мястото, където тримата дежурни писари се бяха настанили под сянката на една проскубана върба и им се представих.

— Казвал ли е нещо напоследък? — попитах.

— Не и през последната седмица — отвърна ми единият от тях. — Мисля, че луната му влияе. Случвало се е да проговаря и по друго време, но при пълнолуние е просто задължително.

— Предполагам, че би трябвало да има обяснение за това. Няма ли начин да го поизмием малко?

Писарят поклати глава.

— На няколко пъти го плискахме с кофи вода, но той веднага се отъркалва отново в калта. Мисля, че му харесва да е мръсен.

— Уведомете ме веднага, щом започне да говори отново. Трябва да го чуя.

— Едва ли ще успееш да разбереш нещо от думите му, Белгарат — каза ми един от другите писари.

— Всяко нещо с времето си. Имам чувството, че ще ми се наложи да прекарам доста време в изучаване на казаното от него. Той говори ли понякога за обикновени неща? За времето или пък за това колко е гладен, да речем?

— Не — отвърна ми първият писар. — Иначе май може да говори и нормално, или поне селяните твърдят така. Пристъпите му започнали преди десетина години. Е, това поне улеснява нашата работа. Не ни се налага да пресяваме думите му. Всичко, което каже, е важно.

През нощта останахме на борда на кораба на Бичия врат. Нужно ни беше съдействието на селяните и затова не исках да окупирам някоя от техните схлупени къщурки за времето на престоя ни в Брака.

Около пладне на следващия ден, на пристана дойде един от писарите.

— Белгарат — извика той, — по-добре ела веднага. Той започна да говори.

Един от младите драснианци тъкмо учеше Поул на езика на пръстите и не мисля, че прекъсването на урока му се понрави, но моята дъщеря държеше да дойде с нас.

Лудият отново се бе свил на кълбо край кола и току подръпваше веригата си. Не мисля, че опитваше да се освободи. Изглежда, че по-скоро подрънкването на веригата му действаше успокояващо. Освен това, като се изключеше дървената копанка, в която го хранеха, тази верига беше неговата единствена собственост. Може би затова си и играеше с нея. Когато се приближихме, той издаваше само животински звуци.

— Да не е спрял? — попитах писаря, който бе дошъл да ме извика.

— Пак ще започне — увери ме той. — Спира за малко, почва да пъшка и да ръмжи, но после отново продължава. Почне ли веднъж, обикновено откарва до края на деня. Спира, когато слънцето залезе.

Лудият изведнъж пусна веригата си и се взря право в лицето ми. Очите му бяха придобили смислено изражение, а погледът му беше пронизващ.

— Въззри! — каза ми той с боботещ, кух глас, глас, който звучеше точно като този на Борник. — Детето на Светлината ще бъде придружавано в своя поход от Мечката, от Водача и от Мъжа с Двата Живота. Ти също, Древни и Обични, ще бъдеш с него, рамо до рамо. И Господарят на Конете ще дойде с теб, както и Слепецът, и Кралицата на Света. Към вас ще се присъединят и други — Рицарят Закрилник и Стрелецът, и Ловджийката, и Майката на Мъртвата Раса, и Наблюдателката, която ти познаваш от по-рано.

Тирадата му замря и той започна отново да пъшка, да се лигави и да подръпва веригата си.

— Това е достатъчно — казах аз на Драс. — Истински е.

— Как успя да прецениш толкова бързо?

— Той спомена Детето на Светлината, Драс. Борник стори същото в Дарин. Можеш да предадеш това на своя баща и на братята си. Така ще могат да преценят дали става въпрос за пророчество. Спомене ли някой Детето на Светлината, по-добре веднага му осигурете по някой и друг писар, защото онова, което казва, е важно.

— Откъде научи за това?

— Не помниш ли, че си поприказвах доста с Необходимостта, докато вървяхме към Малория? Тя ми говореше най-често за Детето на Светлината. — После си спомних още нещо. — Малко е възможно, но все пак се ослушвайте и за хора, които споменават Детето на Мрака. Нека записват и техните думи.

— Каква е разликата?

— Онези, които говорят за Детето на Светлината, дават напътствия на нас. Онези, които споменават Детето на Мрака, съветват Торак какво да прави. Ако засечем някое от тези послания, това може да се окаже изключително важно.

— Тук ли ще останеш? За да чуеш какво ще каже?

— Няма нужда да го правя. Научих онова, което ме интересуваше. Нареди на твоите писари да изготвят препис на всичко, което са записали, и да ми го изпратят в Долината.

— Ще се погрижа. Искаш ли да се върнеш обратно в Коту?

— Не, не мисля. Виж дали ще намериш някой собственик на лодка, който да познава добре блатата. Двамата с Поул отиваме в Алгария и оттам се прибираме вкъщи. Няма смисъл да се връщаме обратно.

— Има ли още нещо, което искаш да направя?

— Върни се обратно в Боктор и се ожени. Имаш нужда от син, на който да предадеш короната.

— Аз нямам корона, Белгарат.

— Поръчай тогава да ти изработят една. Короната сама по себе си не означава нищо, но хората обичат видимите символи на властта.

Чак сега забелязах, че Поулгара ме гледа намръщено.

— Какво? — попитах я аз.

— През блатата, значи? Смяташ да ме прекараш през блатата?

— Погледни на това като на образователно пътуване, Поул. Да вървим да си съберем нещата. Искам да се прибера по-скоро в Долината.

— И защо си се разбързал толкова?

— Да речем, че ми е домъчняло за дома.

Вдигна очи към небето с онова мъченическо изражение, с което така обича да ме дразни.

Лодкарят се казваше Ганик — словоохотлив, добродушен мъж. Лодката му беше дълга, с изящен профил. Приличаше повече на кану, отколкото на гребна лодка. От време на време и греблата влизаха в работа, но през по-голямата част от пътуването Ганик изтласкваше лодката с помощта на дълъг прът. Аз лично никога не бих застанал прав в такъв тесен съд, но той изглежда си разбираше от работата.

Наистина исках да се прибера по-скоро в Долината, но основната причина за преждевременното тръгване от Брака беше по-скоро желанието ми да отведа Поул по-далеч от оня млад драснианец, който я учеше на езика на пръстите. Когато нейните ухажори прииждаха на групи, аз можех лесно да държа положението под контрол, но видех ли я да седи усамотена с някой младок, това ужасно ме изнервяше. Още тогава Поул си беше едно адски трезвомислещо за възрастта си момиче, но все пак…

Сигурен съм, че схващате мисълта ми.

Онази част от границата между Драсния и Алгария, която преминаваше през блатата, естествено не беше толкова рязко очертана. Драснианците наричаха тази огромна блатиста област Мрински мочур, а алгарите — Блатото на Алдур. На около три дни път от Брака, Поул забеляза едно от водните създания, обитаващи блатото.

— Това видра ли е или бобър? — попита тя Ганик, сочейки малката обла главица, която се бе подала едва-едва над водната повърхност.

— Наричаме ги фенлинги. Приличат на бобрите и видрите, но са малко по-големи. Големи закачливци са. Някои залагат капани за тях, заради кожата им, но аз никога не го правя. Струва ми се някак нередно, не знам защо. Обичам да ги гледам как си играят.

Фенлингът имаше големи очи, с които ни следеше любопитно, докато Ганик продължаваше да тика лодката си напред, забивайки ритмично дългия кол в тинестото дъно. После животинчето нададе онзи характерен за фенлингите цвърчащ звук. Прозвуча ми почти като насмешка.

Ганик се засмя.

— Плашим му рибата — каза той, — и ни прави забележка. Понякога ми се струва, че аха-аха да проговорят.

Вордай, вещицата от блатата, стигна до същото заключение години по-късно и после неведнъж ми досаждаше да проуча въпроса.

Най-после се добрахме до каналите, които подхранваха блатото със свежа вода направо от устието на Алдур. Не след дълго Ганик ни свали на брега. Двамата с Поул му благодарихме и той потегли обратно.

Беше чудесно да усетиш отново твърда почва под краката си.

— Ще се преобразим ли пак? — попита ме Поул.

— След малко. Първо трябва да си поговорим.

— О. И за какво?

— Ти си вече голяма, Поул.

— Виж ти, и аз останах със същото впечатление.

— Говоря сериозно. Има някои неща, които трябва да знаеш.

— Като например?

И аз започнах да нареждам. Поул седеше срещу мен, вторачила широко отворените си очи в моето измъчено лице и искрено се забавляваше. Моята дъщеря може да бъде адски жестока, когато си науми. Накрая спрях. Изражението й беше странно отнесено.

— Ти вече знаеше за всичко това, нали? — попитах аз с обвинителна нотка в гласа си.

— За кое, татко?

— Престани. Знаеше откъде идват бебетата. Защо тогава ме остави да се червя така?

— Искаш да кажеш, че майките им не ги намират в зелевите градини? — Тя се пресегна и ме потупа по бузата. — Знам всичко по въпроса, татенце. Аз помагах при раждането на Белдаран, забрави ли? Акушерките ми разясниха цялата процедура. Признавам, че ми беше доста любопитно.

— Само не ставай твърде любопитна, Поул. Това не е нещо, с което да се експериментира твърде много.

— Така ли? Да разбирам тогава, че в Мар Амон си извадил истински късмет, щом все още си жив и здрав, така ли?

Промърморих няколко нечленоразделни проклятия и се преобразих във вълк. Вълците поне не могат да се изчервяват, а човешкото ми лице вече и без друго беше станало почти мораво.

Поулгара се изсмя с онзи неин дълбок, мелодичен смях, който за съжаление чувам твърде рядко, и прие облика на кафява сова.

Двадесет и седма глава

Белдин вече се беше прибрал в Долината, когато ние с Поул се добрахме до дома. Бях доста учуден, че се е върнал толкова скоро. Обикновено оставаше за по няколко века в Малория. Не след дълго, още на сутринта след нашето завръщане, дочух неговите тътрузещи се стъпки да се изкачват по стълбите на моята кула.

— Вие двамата къде се губите толкова време? — тросна ни се той още от вратата.

— Бъди мил, чичо — отвърна му спокойно Поул. — Имаше някои неща, които не търпяха отлагане.

— Подранил си — казах аз. — Нещо спешно ли излезе?

— Само не почвай да ми се правиш на шегаджия, Белгарат. Добре знаеш, че не ти се отдава. Малорийските ангараки просто шетат насам-натам из собствения си континент. Нищо няма да се случи, преди Торак да излезе от идиотския си транс. — На грозното му лице неочаквано цъфна още по-грозна усмивка. — Зедар е сега при него и трябва да ти кажа, че направо е пощурил горкичкия Урвон.

— О?

— Урвон си е завистлив по природа и фактът, че Зедар е по-близо до Торак му идва доста в повече. Да не говорим, че просто не може да отскочи до Ашаба, за да защити интересите си, тъй като го е страх да напусне Мал Яска.

— И от какво се страхува чак толкова?

— От мен… Предполагам, че още му се присънват кошмари с моята нажежена кука.

— Все още? Оттогава минаха стотина години, Белдин.

— Явно съм оставил траен спомен у него. Е, така поне един от учениците е вързан за едно място. Какво си приготвила за закуска, Поул?

Поулгара го дари с продължителен, настойчив поглед.

— Виждаш ми се нещо наедряла тук-там — каза Белдин невъзмутимо, докато я оглеждаше. — Да не вземеш сега да се запуснеш.

— Мери си приказките, чичо — предупреди го тя.

— На твое място бих внимавал с нея, братко — обадих се и аз. — Вече започнах да я обучавам и трябва да ти кажа, че е адски схватлива ученичка.

— И на мен ми хрумна, че може да е. Къде скитосвахте вие двамата? Близнаците ми казаха, че сте ходили на Острова.

— Риванският трон се сдоби с наследник — казах аз. — Казва се Даран и изглежда има нужните данни. Учителя беше много доволен при първата си среща с него.

— Ще взема да отскоча дотам да му се порадвам — рече замислено Белдин. — Може роднинската ни връзка да не е чак толкова пряка, но ние с Белдаран бяхме доста добри приятели, докато живееше още тук. Къде се забавихте толкова на връщане?

— Минахме през Дарин, а оттам и през Драсния на път за насам. Исках да се запозная лично с двамата пророци. Съвсем истински са.

— Добре, защото Торак си има проблеми със своите пророчества.

— Какви проблеми?

— Не му харесва онова, което е казал в състояние на транс. След като дойде на себе си и прочете записаното от писарите на Урвон, той май срина един-два планински върха. Ашабанските оракули трябва да са го обидили с нещо.

— Това ми звучи многообещаващо. Дали няма някакъв начин и ние да се сдобием с препис от думите на Белязания?

— Почти изключено е. Торак определено не иска съдържанието на записките да се разчува. Урвон имаше препис, но Торак подпали свитъка направо от Ашаба. — Белдин се почеса по брадата. — Зедар е в Ашаба и двамата с теб го познаваме достатъчно добре, за да се досетим, че той също си има препис. Ако Торак му позволи някога да напусне това място, сигурно ще вземе преписа със себе си. Според мен само това копие не се пази от Торак. Някой ден ще спипам Зедар и ще го измъкна от него, пък ако ще за целта да се наложи да го изкормя.

Той ме изгледа намръщено.

— Ти защо не му видя сметката, когато имаше тая възможност?

— Беше ми наредено да не го правя. По-добре и ти обуздай кръвожадните си мераци, в случай, че пътищата ви се кръстосат. Той ще ни е нужен по-нататък.

— Не можеш ли да бъдеш малко по-конкретен?

Поклатих глава.

— Това е всичко, което знам.

Белдин изръмжа ядно.

— Може и да успея да измъкна копие от „Малорийски откровения“, стига да се сетя как бих могъл да се промъкна в Кел и после да се измъкна оттам цял-целеничък.

— Какви са тия „Малорийски откровения“? — попита го Поул.

— Другият сборник с откровения — отвърна й той. — Те обаче са още по-странни. Далите са ги писали, а те са абсолютно неутрални. О, между другото, Белгарат, Ктучик се е пренесъл.

— Да, чух за това. Сега бил на някакво място, наречено Рак Ктол.

Белдин кимна.

— Прелетях оттам на път за дома. Не е особено привлекателно място. Построено на върха на хълм, който се издига насред пустиня. Дочух и няколко слуха. Очевидно напоследък пророците никнат като гъби след дъжд. И някои от гролимите на Ктучик са започнали да бълнуват за края на света. Той ги е събрал всичките в Рак Ктол и към всеки е прикрепил по някой и друг писар. Съмнявам се, че техните пророчества ще са толкова точни, колкото това на Торак, но може би си струва да опитаме да се снабдим с копие от тях. Мисля, че засега ще е по-добре да стоя по-далеч от Ктучик. Докоснах съзнанието му на няколко пъти и сигурно ще ме усети и на сто мили разстояние. Засега ни трябва информация, а не единоборства.

— Мургите са на ход, мен ако питате — обади се Поул. — Те се придвижват към южната половина на континента и пътьом поробват западните дали.

— Имам високо мнение за интелекта на далите — отбеляза Белдин, — но бойният им дух май никакъв го няма, а?

— Мисля, че всичко това е прикритие — казах аз. — Засега успяват да държат гролимите на Урвон далеч от Кел, при това без особени усилия.

Облегнах се в стола си.

— Може би няма да е зле да отскоча до Рак Ктол, за да навестя Ктучик — рекох след това замислено. — Той е нов в тази част на света и някой ще трябва да му обясни как стоят нещата тук или поне да провери как изглежда ученикът на Торак, когато не прилича на куче.

— Това се казва добросъседска постъпка — каза Белдин с крива усмивка.

— Ти ще се връщаш ли в Малория?

— За известно време — не. Искам първо да се запозная с твоя внук.

— Ще наглеждаш ли Поулгара, докато ме няма?

— Не ми е нужна бавачка, татко — каза ми Поулгара.

— Напротив — не се съгласих аз. — В момента обучението ти навлиза в един доста опасен стадий. Не искам да започнеш да експериментираш без надзор.

— Ще я държа под око — обеща Белдин. После се обърна към нея. — Ама ти съвсем забрави за закуската, Поул. Вярно, имаш си проблеми с талията, но ние с баща ти сме си красавци, както обикновено, и няма защо да умираме от глад.

Още същата сутрин напуснах Долината в североизточна посока и щом достигнах полята на Алгария, се преобразих във вълк. Не обичам да се разхождам из Долината като вълк. На сърните и зайците това едва ли ще им хареса. Повечето от тях са почти питомни и не е никак хубаво да плашиш съседите си.

Прекосих с плуване река Алдур и се добрах до Източния склон на следващата сутрин. Продължих по неговия ръб известно време, докато накрая открих един от онези проломи, за които Алгар ми бе разказал при последното ни гостуване на Острова. Източният склон се появи на тоя свят в резултат от обединените усилия на Алдур и Белар, които трябваше да спрат океана на Торак.

Огледах внимателно пролома и реших, че ще е по-разумно да проникна в него едва след залез слънце. Леката стъпка ми бе разказал, как мургите се промъкват през тези проломи, за да крадат коне и аз нямах никакво желание да се срещна с някой въоръжен до зъби боен отряд, без да имам достатъчно място за маневриране. Освен това, не исках Ктучик да разбере, че идвам. Зедар знаеше, че любимата ми алтернативна форма е вълчата и не беше изключено да е споделил това със своите нови приятелчета. Затова се скрих във високата трева недалеч от входа на пролома, свих се на кълбо и се приготвих да подремна.

Оказа се, че решението ми е било адски удачно. Около пладне чух тропота на конски копита из чакъла около устието на пролома. Надзърнах внимателно в тази посока и ги видях. Бяха само двама. Носеха изплетени от метални халки ризници, на главите си — конични шлемове, а на кръста си бяха препасали мечове. Мургите по принцип никога не са били красавци и това, че кълцат лицата си по време на церемонията, която ознаменува тяхното възмъжаване, определено не им помага особено в тази насока. Двамата юнаци, които тъкмо оглеждах, бяха типични представители на своята раса. Раменете им, разбира се, бяха внушителни. Човек трудно би могъл да прекара по-голямата част от съзнателния си живот във въртене на меча, без да развие някой и друг мускул. Но като се изключеха масивните рамене, телосложението им трудно можеше да мине за атлетично. Кожата им беше тъмна, скулите — изпъкнали, а от очите им се виждаха кажи-речи само две възходящи цепки.

Веднага разбрах защо двамата мурги са рискували да се промъкнат чак дотук — конете им хич не ги биваше.

— Видях едно голямо стадо от върха на скалата — рече на другаря си онзи, за който после разбрах, че се казвал Разхаг.

— Коне или крави? — попита го Агга.

— Трудно е да се прецени от такова разстояние. Скалата беше доста висока, а и животните се бяха набутали във високата трева.

— Не съм рискувал да си потроша врата из тоя пролом заради някакви си крави, Разхаг. Ако ми трябваше крава, щях да си я взема от тулите. Те не се палят толкова лесно като коневъдите. Какво искаше оня гролим, с който се бяхте разприказвали?

— Ти как мислиш? Трябваше му някой за изкормяне. Олтарът му се бил разсъхнал. Имал нужда от свежа кръв.

— Нещо не ми приличаше на тулски гролим.

— И не беше такъв. Беше южен гролим, от Рак Ктол. Ктучик им е наредил да се пръснат наоколо. Той не иска никакви изненади, а коневъдите определено знаят за проломите.

— Алорни — изплю думата Агга. — Мразя алорните.

— Да не мислиш, че те си падат особено по нас? Гролимът ми каза да съобщя на колкото мога повече наши братя, че трябва да стоим настрани от Мургоската пустош.

— Че на кого би му се прищяло да ходи там? Няма нищо друго, освен черен пясък и онова смрадливо езеро.

— Ктучик сигурно си има причини да иска нещо подобно. Потаен човек е той. Аз не съм го виждал ни веднъж.

— Аз съм го виждал — каза Агга, потръпвайки. — Трябваше да занеса в Рак Ктол послание от моя генерал и Ктучик ме разпитва за това. Прилича на човек, който е мъртъв поне от седмица.

— А що за място е Рак Ктол?

— Минеш ли веднъж оттам, няма да ти се прииска да се върнеш пак.

Двамата вече излизаха от обсега на слуха ми, но аз реших да не тръгвам след тях. Беше започнало да се здрачава. Надигнах се, изпънах гръб, протегнах се и се прозинах.

После изведнъж чух шум от приближаващи се в галоп коне. Потънах отново в тревата. Разхаг и Агга се връщаха, но без алгарски коне. Единствените алгарски коне, които видях, бяха тези, които препускаха по петите им. Алгарските коне бяха — и все още са — доста по-добри от тези на мургите, тъй че изходът от преследването беше лесно предвидим. Разхаг и Агга така и не се върнаха в Ктол Мургос.

Изчаках алгарите да се върнат при хергелето си, после се изкачих до устието на пролома и поех навътре. Преходът би затруднил кой да е кон, но не и вълк. Бях достигнал върха преди изгрев слънце. Подуших внимателно въздуха, за да се убедя, че наоколо няма никой и после тръгнах на югоизток към крепостта на Ктучик насред Мургоската пустош.

Планините на южен Мишрак ак Тул и северен Ктол Мургос са скалисти и неприветливи. Сред тях почти не се среща растителност, която би могла да послужи за прикритие, затова пътувах предимно нощем. Вълците виждат добре на тъмно, но аз разчитах предимно на обонянието и слуха си. Сред тези камънаци почти не се срещаха животни и един вълк сигурно щеше да изглежда съвсем не на мястото си. Тулите не ме тревожеха особено. Те са твърде тромави и освен това имат навика да палят вечер големи огньове, не толкова за да се сгреят, колкото заради вродения си страх от мрака. Но като се замисля, май на света има твърде малко неща, от които тулите да не се боят.

И все пак още с прекосяването на границата на Ктол Мургос реших да засиля бдителността си. Мургите са пълната противоположност на тулите. Те се чувстват длъжни непрекъснато да демонстрират безстрашието си — дори когато здравият разум им диктува, че е редно да се страхуват.

Така или иначе, в тези планини срещнах твърде малко хора, били те мурги или тули. От време на време мярвах по някой мургоски постови, но не ми беше никак трудно да се промъкна край него.

Накрая се спуснах от планините право в областта, наречена Мургоската пустош. Не след дълго на хоризонта се възправи онзи самотен връх, на който трябваше да е разположена крепостта на Ктучик. Още щом я мярнах, спрях и приседнах на хълбоците си, за да обмисля някои неща. Дотук се бях промъкнал как да е, под прикритието на вълчата кожа, но не можех да тръгна така и по улиците на Рак Ктол, без да привлека нечие внимание. Имах нужда от някакво ново прикритие и тъй като тясната пътека, която се виеше към градските порти, със сигурност беше добре охранявана, перата се оказваха единствената сносна алтернатива.

Беше надвечер и горещият въздух, който се издигаше от нажежения черен пясък, определено щеше да ми помогне. Скрих се зад една купчина камънаци и си възвърнах отново човешкия облик. После, съобразявайки се с местния терен, оформих в съзнанието си образа на лешояд и се „прелях“ в тази форма. Признавам, че има и по-красиви пернати от лешоядите, но над пустинята на Ктучик и без друго вече кръжаха цели ята от тези грозни птички и за мен нямаше да е трудно да остана незабелязан сред тях.

„Яхнах“ един отвесен въздушен комин и се издигнах в широка спирала над западния край на самотния хълм. Слънцето вече залязваше и неговите последни лъчи караха повърхността на оголеното парче скала да изглежда като покрито със съсирена кръв. Като се имаше предвид какво става на неговия връх, това ми се видя повече от уместно.

Дотук се скъсах да повтарям колко зле летя, но бързам да ви уверя, че в никакъв случай не съм безнадежден случай. Освен това да летиш, носен от въздушно течение, далеч не е толкова сложно. От теб се иска просто да разпериш криле и да не заспиваш.

Издигах се все по-високо и по-високо, докато се озовах над самия град. После се спуснах плавно и кацнах на една ограда, за да огледам наоколо. По онова време Рак Ктол още се строеше и далеч не беше толкова помпозен, колкото стана след това. Но пък си беше ужасно грозен, още тогава. Мисля, че планът на града беше пряко отражение на съзнанието на Ктучик. Макар от това да нямаше никаква нужда, ученикът на Торак се бе опитал съзнателно да възпроизведе градския план на Ктол Мишрак. Основните строителни работи бяха извършвани, естествено, от роби, тъй като мургите и гролимите считат труда за унижение. От моя наблюдателен пост гледах как натирват робите обратно в техните подземни килии за през нощта. После търпеливо изчаках да се спусне мракът.

Очевидно щеше да ми се наложи да се преобразя отново, но това не ме притесняваше особено. Решението се оказа още по-лесно, отколкото бях очаквал. По градската стена патрулираха мурги. От това, разбира се, нямаше никаква нужда, тъй като досами основата на крепостните стени започваше почти отвесна пропаст, дълбока близо миля. Мургите обаче са традиционалисти. Възвърнах си обичайния облик много бавно, за да не долови случайно Ктучик моето присъствие, и после се скрих в процепа на една от амбразурите, в очакване да се появи някой мург.

Имаше поне няколко начина, по които можех да го направя, но аз избрах най-простия. Изчаках край мен да мине някой от постовите и после го праснах по главата с един сякаш създаден за целта камък. Изтеглих го в амбразурата и смъкнах черната му роба. Не си направих труда да събличам и ризницата му. Плетените ризници са адски неудобни и освен това обикновено подрънкват издайнически в най-неудобния момент. Замислих се дали да не изхвърля мурга в пропастта, но после реших да не го правя. От една страна, нямах нищо лично против него, и от друга, не бях съвсем сигурен какъв шум ще вдигна.

Да, знам каква слава ми се носи, но въпреки това аз никога не съм убивал хора току-тъй. Винаги съм смятал, че безогледните убийства променят безвъзвратно човешката природа. Може би няма да е зле да размислите над това, след като решите, че убийството е единственият възможен изход от дадена ситуация.

И тъй, надянах робата на мурга и тръгнах да търся Ктучик. Най-лесният начин да се осведомя за неговото настоящо местонахождение беше да попитам, но можех лесно да се проваля в опита си да докарам скрибуцащия мургоски диалект. Затова просто се вслушах в няколко случайни разговора и много внимателно проникнах в мислите на стражите. Поулгара е много по-добра от мен в тази дисциплина, но и аз не се справям зле. През цялото време бях нащрек, тъй като всички в Рак Ктол — и мургите, и гролимите, носят почти еднакви черни роби и не беше никак лесно човек да ги различи едни от други. Според мен никак не е изключено мургите също да се смятат за свещеници, най-вече поради факта, че гролимите произлизат от тяхното племе. Та аз не исках да проникна в съзнанието на гролим, тъй като някои от тях са достатъчно надарени, че да усетят какво става.

Кръгът се стесняваше все повече и повече. Ктучик явно беше някъде в храма на Торак. Аз също очаквах да излезе така, но никога не вреди човек да се подсигури.

Храмът беше безлюден. Дори гролимите трябва да спят от време на време, а вече бе почти полунощ. Ала Ктучик не спеше. Долових съзнанието му още щом прекрачих прага на храма. Това значително облекчи задачата ми. Плъзнах се по задната стена на балкона, който е задължителна част от всеки по-голям гролимски храм, и накрая открих нужната врата. Тя, естествено, се оказа заключена. Можех да я отключа с една единствена мисъл, но същата тази мисъл най-вероятно щеше да привлече вниманието на Ктучик. Добре, че мургоските ключалки не са нищо особено, та успях да се справя и по обикновения начин. Може и да не съм чак толкова добър крадец, колкото е Силк, но не ми липсва известен опит и в тази област.

Зад вратата започваше стълбище, което водеше надолу, и аз тръгнах по него, като внимавах да не вдигам излишен шум. В края на стълбището ме очакваше нова, боядисана в черно врата, която — странно — не беше охранявана. Мисля, че това мое посещение все пак убеди Ктучик никога повече да не оставя вратата към покоите си без стражи. Справих се и с тази ключалка и влязох вътре.

Усещането за присъствието на Ктучик идваше някъде отгоре, затова дори не си направих труда да огледам долната част от неговата куличка. Не може да не ви е направило впечатление колко сходно работят умовете ни за някои неща. Ктучик също бе избрал кула, макар и прилепена до отвесна скала, за свое обиталище.

Качих се по стълбите. Подминах второто ниво и тръгнах направо към върха. Вратата там не беше заключена и зад нея долавях съвсем ясно присъствието на домакина. Изглежда четеше нещо и не беше нащрек.

Поех дълбоко въздух и отворих вратата.

Съсухрен гролим с бяла брада седеше на масата близо до един от заоблените прозорци и четеше някакъв свитък на светлината на самотна лампа. Онзи мург, който бях видял при пролома — май че Агга му беше името — бе описал Ктучик като човек, който трябва да е мъртъв поне от седмица. Мисля, че имаше право. Никога не съм виждал някой, който да изглежда толкова мъртвешки, колкото Ктучик.

— Какво? — тросна се той, пускайки свитъка и рипвайки на крака. — Кой ти позволи да влезеш тук?

— Късно е, Ктучик — казах аз. — Не ми се искаше да будя никого и затова сам се пуснах.

— Ти! — Хлътналите му очи избълваха мълнии.

— Само без глупави номера — предупредих го аз. — Минах просто да те навестя. Ако бях намислил нещо друго, досега да си мъртъв.

Огледах се наокло. Неговата кула не беше разхвърляна чак колкото моята, но пък той се беше нанесъл сравнително скоро. За да сътвориш един истински, неподправен безпорядък са нужни векове.

— Как, по дяволите, ти хрумна да отвориш магазин на такова противно място? — попитах аз.

— Мен ме устройва — отвърна ми той кратко, опитвайки отчаяно да си възвърне самообладанието. После седна и нави бавно свитъка. — Ти май винаги успяваш да се появиш там, където най-малко те очакват, а, Белгарат?

— Имам тази дарба. Да не прекъснах нещо важно? Ако искаш, мога да намина някой друг път.

— Мисля, че бих могъл да ти отделя малко време.

— Чудесно.

Затворих вратата след себе си, отидох до масата и се настаних на един стол точно срещу него.

— Мисля, че трябва да си побъбрим с теб, Ктучик, след като вече живеем толкова близко един до друг.

— Дошъл си да кажеш „здрасти“ на новия съсед, а? — Мисълта явно му се стори забавна.

— Не съвсем. Мислех, че просто се налага да уточним няколко малки правилца. Не бих искал да направиш някоя грешка от привързване.

— Аз не правя грешки, Белгарат.

— Не думай?! Мога да се сетя поне за една дузина грешки, които вече си направил. Доколкото си спомням, кариерата ти в Ктол Мишрак не завърши особено бляскаво.

— Знаеш, че онова, което се случи в Ктол Мишрак, беше предрешено още преди вие да се появите там — тросна ми се той. — Ако Зедар си беше свършил работата като хората, ти с твоите алорни въобще нямаше да стигнеш толкова далече.

— Понякога не е много мъдро да се разчита на Зедар. Но така или иначе, това е вече минало. Не съм дошъл, за да си хортуваме за доброто старо време. Дойдох, за да ти дам един съвет. Не отпускай много каишката на твоите мурги. Още е твърде рано за нещо по-сериозно от ваша страна и двамата чудесно знаем това. Много неща могат да се случат, преди да се заемем с истински важните дела. Не искам мургите да припарват дори в Западните кралства. Те вече са почнали да дразнят алорните.

— Леле, леле, колко неприятно — озъби ми се той.

— Не се опитвай да се правиш на умник. Все още не си готов за война, Ктучик, особено за война с алорните. Сферата е у Желязната Хватка, а ти сам видя при Ктол Мишрак на какво е способна тя. Ако не озаптиш мургите си, Рива ще се ядоса и може да реши да те навести на свой ред, за да превърне твоята мъничка планина в една много голяма купчина ситен чакъл.

— Не той трябва да призовава Сферата — възрази ми Ктучик.

— И аз това имам предвид. Дай да не насилваме късмета си. Все още не сме получили пълни напътствия и дори не сме съвсем наясно какво точно трябва да направим. Ако се стигне до нещо подобно, то би могло да избута цялата ситуация в пропастта на пълната случайност. Може накрая да се стигне до трети изход, който едва ли ще хареса на вас повече, отколкото на нас. Затова дай да не усложняваме нещата.

Той подръпна умислено брадата си.

— Може и да си прав — призна накрая мрачно. — Разполагаме с доста време, затова можем и да не бързаме.

— Радвам се, че се съгласи. — Втренчих се в него с присвити очи. — Успя ли вече да пробуташ някой свой човек в Ашаба?

Очите му се разшириха от почуда.

— Логично беше да опиташ, Ктучик. Зедар е там и записва всяка дума на Торак. Ако вие с онова мекотело Урвон не вкарате там свои хора, Зедар със сигурност ще ви надцака.

— Работя по въпроса — отговори ми той кратко.

— Надявам се. Няма да е зле някой от вас да се добере до Ашабските пророчества, преди Торак да ги е заличил без следа при следващия си гневен изблик.

— Урвон има препис. Винаги бих могъл да го взема от него.

— Торак е изгорил преписа на Урвон. А бе, вие не си ли говорите помежду си?

— Нямам какво да кажа на Урвон.

— Както и на Зедар, предполагам. Боричканията помежду ви облекчават неизмерно моята задача.

— Не ти си човекът, който ще реши всичко, Белгарат. Ти вече изигра ролята си на Дете на Светлината и по мое лично мнение се провали. Трябваше да убиеш Зедар, когато ти се бе удала тази възможност.

— Определено имаш нужда от повече информация, Ктучик. Ролята на Зедар във всичко това все още не е приключила. Той все още има дела за вършене и ако не ги свърши, можем отново да се озовем пред онази трета възможност, за която ти споменах. Някои от твоите гролими са били обладани от твоята Необходимост. Записвай внимателно думите им и не се опитвай да ги променяш после. Торак е затрил цели страници от Ашабските пророчества и така твоите западни гролими-пророци могат да се окажат единственият източник, с който разполагаш. Някои неща се налага да се случат и ние трябва да сме наясно кои са те. Освен това нямам излишно време, за да вкарвам някой в правия път на всеки няколко века.

— Аз съм наясно със своите отговорности, Белгарат. Ти си върши твоята работа, а аз ще си върша моята.

— За мен не се притеснявай — му казах.

После станах и се усмихнах.

— За мен беше удоволствие да си побъбря с теб, старче. Трябва някой път да го направим отново.

— Удоволствието беше изцяло мое, друже — отвърна ми той с тънка усмивчица на лице. — Чувствай се поканен.

— О, ще се възползвам, Ктучик, непременно ще се възползвам. А дотогава не се опитвай да ме преследваш и не пращай никого да ми се пречка из краката, или поне не пращай някой, който ще ти липсва особено след това.

— Пет пари не давам за никого, старче.

— А би трябвало, Ктучик. Може така да ти просветне поне мъничко.

Излязох от стаята и затворих вратата след себе си.

Двадесет и осма глава

Отлетях право на запад от Рак Ктол, после се превърнах във вълк и свих към източната граница на Марагор, изкачих се през Толнедранските планини и оттам се спуснах към южния край на Долината. Бях адски доволен от себе си. Всичко в Рак Ктол бе минало повече от добре.

Когато се добрах до кулата, тъкмо се развиделяваше.

— Как мина? — попита ме Белдин, след като се присъединих към него и Поул.

— Не беше зле. — Макар и доволен от себе си, нямах намерение да се перча.

— Какво стана, татко? — попита Поул с онзи неин подозрителен тон, с който ме посреща всеки път, когато ме изпусне от погледа си и за пет минутки. Иска ми се Поулгара да ми се довери поне веднъж. Това най-вероятно би попречило на слънцето да изгрее.

Свих рамене.

— Просто отскочих до Рак Ктол.

— Да, това го знам. И…?

— Не го убих.

— Татко, карай по същество!

— Просто си поприказвахме. Казах му куп неща, които вече знаеше. Трябваше ми добро извинение за това, че съм се промъкнал толкова близо до него. Всъщност, исках да изпитам способностите му. Излиза, че далеч не е толкова добър.

Седнах на любимото си кресло.

— Обядът готов ли е? — попитах след това.

— Все още се готви, татко. Какво се случи в действителност?

— Промъкнах се в неговия град и го навестих посред нощ. После го предупредих, влагайки в думите си сериозна доза драматизъм, да държи мургите по-далеч от западните кралства. Подхвърлих му също, че ако продължава да дразни алорните, Рива може да се изкуши да използва Сферата. Това, естествено, няма да се случи, но мисля, че Ктучик се стресна. Като цяло ми се стори голям наивник. За мен явно си мислеше, че съм просто един стар досадник, който се мотае насам-натам и действа повече от предвидимо. Накрая му намекнах, че ако някой направи нещо, което не би трябвало да прави, всичко може да се реши от капризите на пълната случайност.

— И той ти повярва? — попита недоверчиво Белдин.

— Така ми се стори. Поне реши, че си струва да се замисли сериозно по въпроса. После обсъдихме Ашабските пророчества. И Ктучик, и Урвон се опитват да пробутат свои хора в селенията на Торак в Ашаба, за да си осигурят препис от пророчествата. Останах, обаче, с впечатлението, че Торак пази тези пророчества доста ревниво, пък и Зедар прави каквото може, за да не допусне шпионите на другите двама в светая светих на Торак. Между другото, сред тримата ученици на Белязания кипи почти свръхестествена омраза.

— А как изглежда тоя Ктучик? — попита Белдин. — Познавам се отблизо с оня петнист непрокопсаник Урвон, но Ктучик не съм го мяркал дори.

— Висок, мършав, с доста дълга, бяла брада. Прилича на ходеща мумия.

— Интересно.

— Кое по-точно?

— Белязаното приятелче изглежда си пада по грозотията. Ктучик явно е отвратителен. Урвон също не е стока. Зедар не е толкова зле, ако не се брои грозотията на душата му, разбира се.

— Ти не си точно човекът, който би могъл да съди другите заради външността им, чичо — припомни му Поулгара.

— Не беше нужно да го казваш, Поул. А сега какво, Белгарат?

Аз се почесах по брадата.

— Мисля, че ще е най-добре да извикаме близнаците и да видим дали няма да можем да се свържем с Учителя. Нужен ни е съвет. Ангараките явно разполагат с абсолютно пълни и точни записки от пророчествата, а Торак се чуди как да заличи написаното.

— Ще можем ли? — попита Поул.

— Не съм съвсем сигурен — признах си аз, — но мисля, че трябва да опитаме. Зедар може би има пълен препис на пророчествата, но аз мразя да разчитам на твърдения, започващи с „може би“, особено в такива ключови моменти.

Оказа се, че е невероятно лесно да се свържем с Алдур. Мисля, че това се дължеше на преходния период, в който се намирахме тогава. Така или иначе, едно простичко „Учителю, имаме нужда от теб“ накара Алдур да се появи в моята кула. Образът му беше доста прозирен и размазан, но Учителя все пак се появи.

Той веднага отиде при Поулгара, което май не трябваше да ме учудва.

— Моя обична дъще — каза й той и я докосна леко по бузата.

Ще повярвате ли, ако ви кажа, че почувствах лек пристъп на ревност? Поулгара все пак беше моя дъщеря, а не негова. Е, ние всички ставаме малко странни с напредването на възрастта.

— Ти знаеш какво прави Торак в Ашаба, нали, Учителю? — попита Белдин.

— Да, синко — отговори му Алдур с тъга в гласа си. — Моят брат е объркан и си мисли, че би могъл да промени бъдещето, като само промени думите, които му разказват за него.

— Но ако той отиде твърде далеч и промени пророчествата толкова много, че неговите ангараки да не знаят какво да правят — казах аз с тревога. — Трябва ли да предприемем нещо?

— Не, сине мой — отвърна ми Алдур. — Точните записки съществуват, независимо дали на моя брат това му харесва или не. Необходимостта, която ръководи неговите действия, няма да позволи да й бъде пречено. Белзедар е при моя брат и макар да не го осъзнава, все още е воден в известен смисъл от нашата Необходимост. Той се е погрижил словата, които изразяват волята на другата Необходимост, да останат непокътнати.

— Олекна ми — каза Белдин. — Доста зор щяхме да видим, ако се наложеше да пазим и двете пророчества. И без друго си имаме достатъчно работа по опазването на нашето.

— Бъди спокоен, сине мой — му каза Алдур. — Събитията, които ще доведат до Последния сблъсък вече са поели по своя път и никой, и нищо не могат да ги спрат.

— Вече разпознахме двама от пророците, които ще ни предадат нашите напътствия — осведомих Алдур. — Техните думи се записват дословно.

— Чудесно, сине мой.

Поул изглеждаше леко разтревожена.

— Има ли и други, Учителю? — попита тя. — Алорните знаят колко важни са тези пророчества, но не мисля, че същото може да се каже за толнедранците и арендите. Можем да пропуснем нещо важно. Има ли и други пророци?

Алдур кимна.

— Но те не са чак толкова важни, дъще моя, и думите им играят по-скоро ролята на потвърждение. Не се тревожи. И да изгубим част от пророчествата, винаги можем да се обърнем към далите за помощ. Зрящите в Кел се стараят да издирят всички пророчества — както на нашата Необходимост, така и тези на Необходимостта, която направлява Торак.

— Изумително — каза Белдин. — Далите най-после са се захванали да направят нещо полезно за разнообразие.

— Длъжни са, благородни Белдин, защото на тях също е отредена важна и крайно неблагодарна задача. Не бива да ги възпрепятстваме по никакъв начин. Пътят, който следват, е странен, но в края на краищата и той ще ги отведе там, за където сме се запътили ние. Всичко се развива в правилната посока, чеда мои. И не се бойте да говорите с мен при нужда. Пак ще се срещнем в ключовия момент.

След това той изчезна.

— Очевидно се оправяме прилично — отбеляза Белдин. — Поне дотук.

— Твърде много се притесняваш, Белдин — каза му Белкира. — Аз мисля, че е невъзможно да сгрешим.

В това време Белтира гледаше Поул с леко удивление.

— Скъпа сестро — каза й той.

Това ми дойде в повече.

— Белтира, престани, ако обичаш — казах му аз.

— Но това е самата истина, Белгарат, тя е една от нас.

— Да, знам, но това ме поставя в доста странно положение. Знам, че двамата с нея сме свързани и по друг начин, но засега всичко ми изглежда твърде странно.

— Не се притеснявай, скъпи братко — каза ми Поул сладко. — Аз ще ти обясня всичко по-късно, по достатъчно разбираем начин, естествено. А сега, господа, бъдете така добри да опразните кухнята ми. Имам обяд за довършване.

През следващите няколко години всичко в Долината си течеше мирно и кротко. Поулгара продължи своето обучение и мисля, че успя да изуми всички ни с бързия си напредък. В някои от по-специфичните умения тя достигна нива, до които никой от нас не можеше дори да припари. Не й го казах, разбира се, но през цялото време бях ужасно горд с нея.

Беше пролет, струва ми се, когато Алгар Леката стъпка дойде в Долината, за да ни донесе ръкописа на току-що завършения Дарински кодекс.

— Борник умря миналата есен — каза ни той. — Неговата дъщеря прекара цялата зима в работа по подредбата и завършването на кодекса и накрая изпрати да ме известят. Отидох дотам, за да взема ръкописа и да я убедя да дойде с мен в Алгария.

— Тя не се ли чувстваше добре в Дарин?

Алгар сви рамене.

— Може и да се е чувствала добре, но тя ни направи изключителна услуга и сега животът й най-вероятно щеше да е в голяма опасност.

— Нима? — казах аз.

— Мечият култ се е съживил отново и вече е готов за нови поразии. Мисля, че е крайно време да ида дотам и да им обясня някои неща. Хатрук започва да ме дразни. О, Драс изпрати тези — Алгар отвори втора торба, пълна с навити на руло ръкописи. — Още не са пълни, защото пророкът от Мрин продължава да говори, но това тук са стриктните записки на всичко казано до момента.

— Точно от това имах нужда — отбелязах аз с нетърпение.

— Само не възлагай кой знае какви надежди на тях — предупреди ме Алгар. — Аз ги прегледах няколко пъти, докато пътувах насам. Сигурен ли си, че окованият в Драсния наистина е пророк? Думите му са пълни безсмислици. Хич не ми се иска да хукнеш да следваш напътствия, които накрая да се окажат просто бълнувания на умопобъркан.

— Пророчествата от Мрин не са бълнувания на умопобъркан — уверих го аз. — Да оставим, че той не умее да говори.

— Но е наговорил достатъчно, за да запълни четири свитъка дотук с приказките си, така ли?

— Точно там е цялата работа. Всичко, записано в тези свитъци, е неподправено пророчество, просто защото горкият човечец може да говори, само когато чрез неговите уста говори Необходимостта.

— Както кажеш, Белгарат. Ще дойдете ли на Съвета на Алорните това лято?

— Мисля, че би било чудесно, татко — каза Поул. — Не съм се виждала с Белдаран от толкова време, а и на теб сигурно ти се иска да зърнеш отново своя внук.

— Наистина трябва да поработя върху това тук — възразих й аз, сочейки свитъците.

— Вземи ги със себе си, татко — предложи ми тя. — Не са чак толкова тежки.

После се обърна към Алгар.

— Прати известие на Рива — каза му тя. — Предупреди го, че ще дойдем. Как е съпругата ти?

И тъй, ние отидохме до Острова на Бурите, за да вземем участие в Съвета на Алорните, който по онова време имаше характера по-скоро на семейно събиране, отколкото на среща на владетели на съюзни държави. Проведохме първо едно делово събиране, колкото да отбием номера, и после се посветихме изцяло на приятното прекарване заедно.

С лека изненада установих, че внукът ми е станал вече на седем години. Захвана ли се с нещо сериозно, обикновено губя представа за времето и годините се изплъзват между пръстите ми, без дори да съм ги усетил.

Даран се бе превърнал в жизнено малко момче с пясъчно руса коса. Двамата се разбирахме чудесно. Той обичаше да слуша разни истории, а аз — макар че ще бъде малко нескромно от моя страна да го кажа — съм един от най-добрите разказвачи на света.

— Какво точно се случи в Ктол Мишрак, дядо? — попита ме той в един дъждовен следобед, когато двамата се бяхме настанили в някаква стая високо в една от кулите и си похапвахме черешов сладкиш, който току-що бяхме откраднали от кухнята. — Татко започна на няколко пъти да ми разказва историята, но все го извикваха за нещо точно на най-интересното място.

Аз се облегнах в креслото си.

— Ами… — казах бавно. — Да видим сега…

И после му разказах цялата история… с леки художествени декорации.

— Добре тогава — каза той сериозно, тъкмо когато над двореца на Рива бе започнал да се спуска мрак. — Май вече съм наясно какво трябва да правя до края на живота си.

След това въздъхна.

— И защо беше тази тежка въздишка, принц Даран? — попитах го аз.

— Би било чудесно да си най-обикновен човек — каза малкият и в гласа му прозвуча необичайна за неговата възраст зрялост. — Тогава, предполагам, нищо не би ти попречило да се събудиш сутрин, без да знаеш какво точно те очаква. Просто да отидеш отвъд близкия хълм, за да разбереш какво има там.

— Почти същото като това, което е от тази страна — казах му аз.

— Може би, дядо, но на мен ми се иска сам да се уверя в това… поне веднъж. — Той ме погледна с тези негови толкова сериозни очи. — Но няма да мога. Онзи камък върху меча на татко няма да ми позволи, нали?

— Боя се, че няма — отвърнах му аз.

— А защо точно аз?

Мили Боже! Колко пъти бях чувал този въпрос? Откъде мога да знам защо трябва да е точно той? Не аз командвам парада. Но тогава реших все пак да се опитам да му обясня.

— Това вероятно се дължи на нашия жребий в живота, Даран. Ние сме по-специални, което означава, че носим по-специални отговорности. И ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре, не е казано, че тези отговорности трябва да са ни по вкуса.

Да кажеш нещо подобно на седемгодишно дете си е доста грубо, но пък моят внук не беше обикновено дете.

— Ето какво ще направим двамата с теб — му казах след това. — Първо тази вечер хубавичко ще се наспим, а утре сутринта ще станем по-рано, ще закусим и после ще отидем да видим какво има от другата страна на хълма.

— Навън вали. Ще станем вир вода.

— Не сме от захар, та да ни е страх от малко дъжд, нали така?

С това свое малко начинание успях да ядосам едновременно и двете си дъщери.

Двамата с малкия, обаче, добре се позабавлявахме и затова намръщените физиономии през следващите няколко дни не ни притесниха особено. Изкачихме няколко от най-стръмните хълмове на Острова на Бурите, направихме си лагер на открито и ловихме риба в езерата и бързите планински потоци. Освен това си говорихме доста. Говорихме си за много неща и мисля, че успях да убедя Даран, че онова, което ни е отредено да направим, е важно и значимо. След това той поне не ме шамаросваше толкова често с това негово „Защото точно аз?“

Съветът на Алорните продължи няколко седмици и после всички си тръгнахме по домовете. Поул, Белдин и аз прекосихме с кораб Морето на Бурите и се добрахме до пристанището на Камаар в една прекрасна лятна привечер. Наехме си стаи в същата прословута странноприемница, в която се бяха срещнали за пръв път Белдаран и Рива.

— На колко години стана Белдаран? — попита Белдин след вечеря.

— На двайсет и пет, чичо — каза му Поул, — на толкова, на колкото съм и аз.

— Тя изглежда по-възрастна.

— Напоследък е боледувала. Не мисля, че климатът на Острова й се отразява добре. Всяка зима се простудява и всяка следваща година изкарва настинката все по-тежко. — Поулгара погледна към мен. — Ти въобще не й помогна да се почувства по-добре, като отвлече сина й.

— Не съм го отвличал — възразих й аз. — Освен това й оставих бележка.

— Белгарат е адски добър в оставянето на бележки, особено когато се измъква без предупреждение — отбеляза Белдин.

Аз свих рамене.

— Така просто си спестявам излишните спорове. Двамата с Даран трябваше да си поговорим. Той бе достигнал до възрастта, в която се появяват куп важни за детето въпроси и аз бях длъжен да му отговоря. Мисля, че сега този проблем е уреден — поне за известно време. Даран е добро момче и сега, когато вече знае какво се очаква от него, най-вероятно ще се справи прекрасно.

Прибрахме се в Долината в края на лятото и аз веднага се захванах с Даринския кодекс, тъй като той беше завършен. Реших да оставя Мринския кодекс за по-нататък, тъй като беше по-сложният за разгадаване от двата. Между другото, определението „сложен“ е доста относително, когато говорим за тези два документа. Необходимостта да се прикрие истината и в двете пророчества ги бе направило доста необичайни на пръв поглед.

След няколко години интензивна работа започнах да добивам някаква смътна представа за онова, което ни очаква. Наученото не ми хареса особено, но това пак беше по-добре, отколкото да не зная нищо. Даринският кодекс е по-общ от този от Мрин, но той пък уточнява няколко предупредителни знака. Преди всяко ключово събитие щеше да се яви по един такъв знак.

Около десет години по-късно Драс Бичия врат изпрати вестоносец в Долината, за да ме осведоми, че пророкът от Мрин е мъртъв и да ми донесе пълния ръкопис на Мринските пророчества. Оставих настрана Даринския кодекс и се зарових в „бълнуванията“ на лудия, който бе прекарал по-голямата част от живота си окован. Както обикновено става, когато се задълбоча в нещо, и този път изгубих представа за времето, и затова не мога да ви кажа кога точно Учителя ме потърси отново. Трябваше да ми предаде някои по-конкретни напътствия. С неудоволствие зарязах труда си и още на следващата сутрин потеглих към южна Толнедра.

Спрях за малко в Пролгу, за да говоря с настоящия Горим и оттам отидох в Тол Борюн, за да разменя няколко думи с местния граф. Той не беше никак щастлив, след като му разказах за плановете, които имам за неговия син, но след като му намекнах, че онова, което предлагам, ще проправи пътя на неговия род към имперския трон в Тол Хонет, графът обеща да си помисли. Реших да не уточнявам, че въздигането на Борюните на трона ще стане след около петстотин години. Няма смисъл да объркваме хората с такива дребни, неприятни детайлчета, нали така?

После отскочих до Гората на Дриадите.

Отново беше онзи период от годината и не след дълго насред една горска пътека ми налетя златокоса дриада на име Ксала. Както обикновено, стрелата на лъка й беше насочена право в главата ми.

— О, я свали това — казах й аз раздразнено.

— Но няма да се опитваш да бягаш, нали? — пожела да се увери тя.

— Разбира се, че няма. Трябва да говоря с принцеса Ксория.

— Аз те видях първа. Ксория може да те използва едва след като аз приключа с теб.

Както споменах малко по-рано, на път за Толнедра бях минал през Пролгу. Разговорът ми с Горим беше тъкмо за дриадите, тъй че бях подготвен. Бръкнах в джоба си и измъкнах оттам парченце шоколад.

— Заповядай — казах й, подавайки лакомството.

— Какво е това?

— Нещо за ядене. Опитай го. Мисля, че ще ти хареса.

Тя взе шоколада и го помириса подозрително. В шоколада има нещо, което прави странни неща с дриадите. Виждал съм доста жени, сграбчени в ноктите на страстта, но Ксала изглеждаше толкова зле, че чак бе започнало да ми става неудобно. Накрая й обърнах гръб и се отдалечих, за да й осигуря нужното усамотение.

Не виждам смисъл да изпадам в излишни подробности. Сигурен съм, че и сами се сещате.

Така или иначе, след като крехкото й телце попи шоколада, Ксала стана доста хрисима, да не кажа покорна. Може би няма да е зле да запомните този номер, в случай че ви се наложи да преминете през Гората на Дриадите. Знам, че много младежи, подстрекавани от собствената си суетност, напират да доказват безкрайните си ресурси в тази област на човешките взаимоотношения, но тези млади мъже никога не са срещали дриади през онзи период от годината.

Доверете ми се. Носете си шоколад.

Та моята услужлива малка приятелка ме преведе през гората право до дървото на принцеса Ксория. Ксория беше по-дребничка дори и от Ксала и имаше огненочервена коса. Сега, като се замисля, приликата между нея и нейната пра-пра-правнучка е наистина поразителна. Принцесата се беше излегнала удобно върху дървесния мъх, на около седем метра над главите ни, когато Ксала ме отведе до нейната полянка. Тя ме огледа преценяващо.

— Оценявам подаръка ти, Ксала — каза тя критично, — но не е ли малко старичък?

— Той има някаква храна в джоба си, Ксория — отвърна й Ксала. — Храна, която те кара да се чувстваш много, много добре.

— Не съм гладна — каза принцесата с безразличие.

— Наистина трябва да опиташ, Ксория — настоя Ксала.

— Току-що се храних. Защо не го отведеш извън гората и не го убиеш? Като гледам, и без друго отдавна вече му е време.

— Просто опитай едно парченце — не се отказваше Ксала. — Ще ти хареса.

— Е, добре тогава.

Принцесата на дриадите слезе при нас.

— Дай ми от това твое нещо — нареди ми тя.

— Както заповядате, Ваше Височество — отвърнах й аз и бръкнах в джоба си.

Реакцията на принцеса Ксория към шоколада беше дори още по-силна от тази на Ксала, и след като най-после се взе в ръце, тя изглежда съвсем забрави за желанието си да ми спести мъките на старческите години.

— Защо си дошъл в нашата гора, старче? — попита ме Ксория.

— Трябва да ви предам едно предложение за женитба — отговорих й аз.

— Какво е това женитба?

— Нещо като формален договор преди чифтосване — обясних аз.

— С теб ли? Не мисля. Иначе ми харесваш, но си много стар.

— Не — казах аз, — не с мен, с някой друг.

— И какво включва тая твоя женитба?

— Първо има кратка церемония и след това двамата заживявате заедно. Трябва също така да се съгласиш да не се чифтосваш с никой друг.

— Ама че скука. И защо мислиш, че бих се съгласила на нещо подобно?

— За да защитите Гората, Ваше Височество. Ако се омъжите за този млад човек, той ще ви помогне да попречите на дърварите да секат дъбовете.

— И сами се справяме чудесно. Доста хора са идвали досега в нашата гора с брадви. Костите им още се белеят тук-там, а брадвите им отдавна са се превърнали в ръжда.

— Това са били самотни дървари, Ксория. Ако започнат да прииждат на банди, на вашите сестри ще им свършат стрелите. Да не говорим, че сигурно ще започнат и да палят.

— Огън!

— Хората си падат по огъня.

— Защо правиш всичко това, старче? Защо се опитваш да ме насилиш да живея с някой, който никога преди не съм виждала?

— Необходимост, Ксория. Младежът е от рода на Борюните и вие ще се съберете с него, тъй като след доста време от вашата връзка ще произлезе едно много специално момиче. Тя ще се омъжи за Детето на Светлината и ще бъде наричана Кралица на света. — Аз въздъхнах и реших да опитам по-директен подход. — Длъжна си да го направиш, Ксория. Можеш да спориш с мен колкото си искаш, но накрая ще стане така, както ти казвам. Никой от нас няма избор в тази ситуация.

— И как изглежда това Борюнско същество?

Бях огледал доста внимателно младия човек, докато говорех с баща му и сега без проблем изрисувах образа му върху повърхността на горското езерце, току в краката на принцесата.

Тя се взря в образа с онези нейни изумрудени очи и известно време си игра небрежно с едно от медните си кичурчета.

— Не изглежда зле — заключи тя накрая. — А издръжлив ли е?

— Всички Борюни са издръжливи, Ксория.

— Дай ми още едно парченце шоколад и ще си помисля.

Двадесет и девета глава

Синът на Великия граф на Борюн се казваше Делон и беше един доста приятен млад човек, който счете идеята да се ожени за принцесата на дриадите за интригуваща. Върнах се в Тол Борюн, за да попълня запасите си от шоколад и да си поговоря с него насаме. Изрисувах за него образа на принцеса Ксория в басейна в градината на графския дворец и той се заинтригува още повече. После се върнах обратно в гората и атакувах фронтално Ксория с убийствена доза шоколадови бонбони.

Тук му е мястото да уточня, че все пак не бива да прекалявате с шоколада, който давате на една дриада. Ако й дадете твърде много, тя може да се пристрасти към него и да забрави за всичко останало. Исках Ксория покорна, а не дрогирана.

Огромната пречка по пътя на моя план се оказа майката на Делон, Великата графиня. Дамата произхождаше от фамилията на Хонетите и единствена причина, поради която вражеският род се бе съгласил да я даде за жена на Великия граф, бе надеждата, че така ще си осигури достъп до неограничения източник на дървен материал в Гората на Дриадите.

Моето обещание, че предстоящата женитба ще възкачи Борюнската династия на имперския трон, бе спечелило графа изцяло на моя страна. Но когато уж между другото споменах, че едно от условията двамата младоженци да се съединят в свещен брак, ще бъде гората да остане непокътната, графинята изригна като дрямал с векове вулкан.

Тя беше хонетинка до мозъка на костите си и след първоначалния изблик, тутакси предприе дефанзивна тактика. Знаех чудесно, че съображенията й са чисто икономически, но тя настояваше, че проблемът бил от религиозно естество. Религията винаги е била едно от последните убежища на всеки мошеник, а Великата графиня беше мошеничка, каквато отдавна не бях срещал. Не я виня, то си й беше в кръвта. Преди Разцепването на света Боговете доста се мръщеха на междурасовите бракове. Алорните не се женеха за нийсанки, а толнедранците за арендки и обратното. Торак, естествено, беше онзи, който разду всичко това до ръба на безумието. Моето предложение включваше бракосъчетание между представителите на два различни вида и майката на Делон тутакси се обърна към жреците на Недра за подкрепа. Жреците са задръстеняци по природа и графинята успя да ги подкове, без каквито и да било проблеми.

И тук нещата запецнаха. Мотаех се напред-назад между Гората и Тол Борюн и използвах всяка възможност, за да намеря тайни поддръжници за своята кауза зад гърба на графинята.

— Ръцете ми са вързани, Белгарат — каза ми графът, след като се завърнах в Тол Борюн от поредния си излет до Гората. — Жреците забраниха този брак.

— Вашата съпруга разиграва политически интриги, Ваша Светлост — заявих му аз направо.

— Знам, но докато жреците на Недра са на нейна страна, аз не мога да направя нищо.

Замислих се за известно време и след това изведнъж ми хрумна възможното решение. Щом на Великата графиня й се играеше на политика, щях да й покажа, че и аз самият поназнайвам нещо в тази насока.

— Ще отсъствам за известно време, Ваша Светлост — казах на графа.

— Къде ще ходиш? Пак в Гората?

— Не, трябва да се срещна с един човек в Тол Хонет.

Бяха ранните години на Втората Вордюнска династия и аз се сещах кой точно би могъл да ми свърши работа. От портите на Тол Хонет се насочих право към императорския дворец. Наложи ми се да „сгазя“ най-безцеремонно куп тунеядци, за да си осигуря аудиенция, но така или иначе вече имах опит в това упражнение.

— За мен е чест, о, Древни — увери ме Ран Вордю Втори с напевна интонация.

— Хайде да си спестим уводната част, Ран Вордю — отвърнах му аз. — Нямам много време. По-важното е, че в този момент ние с теб имаме общи интереси. Какво би отвърнал, ако ти кажа, че Хонетите са на една крачка от това да си осигурят неограничен достъп до практически безкраен източник на дървен материал?

— Какво?! — изригна Негово Императорско Величество.

— И аз така си мислех. Състоянието на твоя род се дължи почти изцяло на Вордюнския лес. Ако Хонетите се доберат до Гората на Дриадите, би било адски логично да се очаква цената на дървения материал да спадне драстично. Опитвам се да уредя един брак, който ще отреже пътя на Хонетите към Гората завинаги. Великата графиня на Борюн, обаче, е хонетинка и се опитва да ме пребори на религиозна почва. Великият жрец на Недра не беше ли някакъв твой роднина?

— Чичо — отвърна ми императорът.

— Знаех си, че не би могло да е иначе. Искам да ми даде благословията си за брака между наследника на графа на Вордюн и принцесата на дриадите.

— Но, Белгарат, това е абсурдно!

— Да, знам, но въпреки това трябва да се случи. Трябва!

— Защо?

— Както обикновено, манипулирам историята, Ран Вордю. Този брак всъщност няма почти нищо общо с онова, което ще се случи в Толнедра. Той е насочен срещу Торак и ще го порази след около три хиляди години.

— И ти можеш да виждаш толкова напред в бъдещето?

— Аз — не, но моят Учител може. Твоят интерес във всичко това е периферен. Та значи, ние двамата, по различни причини, искаме Хонетините да не получат достъп до Гората на Дриадите.

Ран Вордю сбърчи замислено чело, вперил поглед в тавана.

— А ако моят чичо дойде лично до Тол Борюн, за да извърши бракосъчетанието, това ще помогне ли? — попита ме по някое време.

Точно тази идея не ми бе хрумнала, признавам.

— Ами, да, Ран Вордю — казах аз, ухилен до ушите. — Би могло.

— Ще го уредя. — Императорът ми върна двайсет и четири каратовата усмивка. — За бъдещето на Хонетите.

— Бих пийнал за това.

И тъй, Делон и Ксория се ожениха, а родът на Борюните се свърза завинаги с дриадите.

О, между другото, майката на младоженеца не присъства на сватбата. Не се чувствала добре.

Цялата история ми отне почти три години, но като се имаше предвид колко важно беше всичко, времето не бе отишло на вятъра. Върнах се в Долината повече от доволен. Какво ти доволен, направо ме беше обзела поредната мания за всесилие.

Наложи ми се да прекося Толнедранските планини в края на зимата и затова отново приех далеч по-удачния вълчи облик. Вълците са далеч по-добре пригодени от хората за прекосяването на затрупани в снегове планини.

След като се спуснах от планините в южния край на Долината, приех отново обичайната си форма и почти на мига в главата ми прогърмя дуетът на близнаците, които опитваха да се свържат с мене.

— Не викайте! — креснах им аз на свой ред.

— Къде се губиш? — пожела да узнае Белтира.

— В Толнедра. Сякаш не го знаехте.

— Опитваме да се свържем с теб от цяла седмица.

— Трябваше да прекося планините и затова се преобразих във вълк.

Това винаги е бил един от недостатъците, когато приемеш друга форма.

— Какво има? — изпратих им мислено своя въпрос.

— Белдаран е много болна. Поулгара отиде на Острова, за да види с какво може да помогне. — Той направи кратка пауза. — По-добре побързай, Белгарат.

Мразовита тръпка прободе гърдите ми.

— Ще мина напряко през Улголанд, за да се добера по-бързо до Камаар — казах им. — Уведомете Поулгара, че идвам.

— Може да ни се наложи да се свържем отново с теб. Пак ли ще се преобразиш вре вълк?

— Не, ще летя. Като ястреб, предполагам.

— Ти не летиш много добре, Белгарат.

— Може би е време най-после да се науча. Преобразявам се.

Загрижеността ми за Белдаран беше толкова смазваща, че дори не успях да се сетя за нещата, които обикновено ми пречат при летенето. След около половин час, в който привиквах с новата си форма, вече порех въздуха със скорост, която в други случаи би ме изплашила до смърт.

Бях безкрайно изтощен, когато два дни по-късно се добрах до Камаар. Въпреки това поспрях за не повече от час и се стрелнах над Морето на Бурите.

Кацнах на брега на Острова за иначе немислимо за мен време, но въпреки това бях закъснял. Белдаран беше мъртва.

Поулгара въобще не говореше, а Рива беше в състояние, подобно на моето след смъртта на Поледра. Точно в момента нямаше смисъл да се опитвам да успокоя който и да е от тях, затова отидох при своя внук.

Открих го на върха на най-високата кула на двореца. Очите му просто бяха привършили и той седеше с подпухнали очи и мрачно лице при една от бойниците. Толкова беше пораснал.

— Хайде, Даран — казах му, колкото можах по-спокойно. — Дръпни се оттам.

— Дядо!

— Казах ти да се дръпнеш оттам.

Не исках да поемам каквито и да е рискове с него. Един неочакван пристъп на отчаяние можеше като нищо да го накара да сложи край на живота си. Щях да се отдам на собствената си мъка едва по-късно. Точно сега трябваше да му помогна да се справи с неговата.

— Какво ще правим сега, дядо? — проплака той.

— Ще продължим напред, Даран. Това е, което трябва да направим. Сега ми разкажи какво се случи.

Той се овладя, доколкото му позволяваха изчерпаните сили.

— Мама се простудяваше всяка зима години наред. Леля Поул ни каза, че било от слабите й бели дробове. През последната зима беше още по-зле — започна да кашля кръв. Точно тогава татко прати да извикат леля Поул. Но вече не можеше нищо да се направи. Тя опита всичко, но мама просто беше твърде слаба. Защо не беше тук, дядо? Ти сигурно щеше да успееш да направиш нещо.

— Аз не съм лечител, Даран. Твоята леля знае за лечението далеч повече от мен. Щом тя не е успяла да спаси майка ти, значи никой не е можел да го стори. Баща ти има ли първи министър или нещо подобно? Някой, който се грижи за всичко, когато той е зает?

— За Бранд ли питаш? Той е главен управител на Острова. Татко е оставил в ръцете му цялата администрация.

— Най-добре да идем и да поговорим с него. Ти ще трябва да поемеш кралството, докато баща ти се възстанови.

— Аз ли? Защо точно аз?

— Защото ти си Принц на Рива, Даран. Това е твоя отговорност. Баща ти в момента не е в състояние да се справи с управлението и затова отговорността пада на твоите рамене.

— Не мисля, че е много честно. Аз се чувствам почти толкова зле, колкото и татко.

— Не съвсем. Ти поне все още можеш да говориш… и да мислиш. Той не може. Аз ще ти помогна да се справиш, Бранд също.

— Но татко ще се оправи, нали?

— Да се надяваме. Но това може да продължи известно време. На мен ми бяха нужни дванайсет години, за да стъпя на краката си, след като баба ти почина.

— Но, дядо, никой няма да ме вземе на сериозно, когато му кажа да направи нещо. Аз дори не мога още да си пусна свястна брада.

— Ти си двайсетгодишен, Даран. Време е да пораснеш. Хайде сега да намерим Бранд.

Признавам, че беше брутално от моя страна, но все някой трябваше да управлява този остров. Рива очевидно не можеше. Сферата трябваше да бъде съхранена на всяка цена, а ако вестта за състоянието на Рива стигнеше до ушите на Ктучик… направо не ми се мислеше какво би могло да излезе от това.

Бранд се оказа един от онези непоклатими, надеждни мъже, от които светът така отчаяно се нуждае, и схвана ситуацията на мига. Беше необичайно интелигентен за алорн и се сещаше не само за нещата, които пропусках, но и за онези, които просто не можех да му кажа в присъствието на Даран. Не беше изключено Желязната Хватка въобще да не успее да се възстанови и в такъв случай щеше да ни е нужен подходящ регент. Двамата с Бранд се опитвахме да затрупаме Даран с подробности, свързани с управлението, само и само да успеем да го отвлечем поне за известно време от мъката му. Малко след като се запознах с главния управител на острова, аз му поверих Даран и тръгнах към покоите на Поулгара.

Почуках на вратата й.

— Поул, аз съм. Отвори.

— Върви си.

— Отвори вратата, Поулгара. Трябва да поговоря с теб.

— Махни се някъде по-далече, татко.

Свих рамене.

— Вратата си е твоя, Поул. Ако не я отвориш веднага, ще ти се наложи да викаш дърводелци, за да я оправят.

Лицето й изглеждаше ужасно, когато се появи в процепа на вратата.

— Какво искаш, татко?

— Нямаш време за това, Поулгара. По-късно ще се наплачеш на воля. Сега имам нужда от теб. Рива не може дори да мисли, затова направих Даран регент. Някой ще трябва да го наглежда, защото има нещо, което се налага да направя на всяка цена.

— Защо точно аз?

— Само не почвай и ти, Поул. Защо всички ме питат същото? Избрах теб, защото си единствената, която може да се справи с това. Ти ще останеш тук и ще помагаш на Даран с всичко, с което можеш. Не му позволявай да изпадне в състоянието на баща си. Ангараките имат очи навсякъде и при първата проява на слабост тук можеш да очакваш визита от Ктучик. А сега се вземи в ръце. Издухай си носа и си измий лицето. Оставих Даран да приказва с главния управител на острова. Ще те заведа при тях и после ще трябва да тръгна на мига.

— И няма да останеш дори за погребението?

— Аз ще си направя свое собствено погребение тук, в сърцето си. Точно както ще направиш и ти. Сега върви да се пооправиш. Изглеждаш ужасно.

Съжалявам, Поул, но трябваше да го направя по този начин. Налагаше се да издърпам и двама ви с Даран насила от ръба на пропастта на отчаянието, и единственият начин да го направя бе като ви затрупам с отговорности.

Оставих дъщеря си и внука си увлечени в задълбочен разговор с Бранд и си дадох вид, че напускам Острова. Но всъщност не го напуснах. Вместо това си потърсих тихо кътче отвъд близките планини.

Там се сринах на земята и ридах като невръстно дете, докато загубих всякаква представа за времето.

Желязната Хватка така и не се съвзе след загубата на съпругата си. Той, разбира се, наближаваше шейсетте, когато Белдаран ни напусна, затова и без друго времето Даран да поеме трона беше почти настъпило. Това ми даде и достатъчно добро основание да накарам Поулгара да остане на Острова. Така й осигурих достатъчно работа, че да не може да мисли твърде много за сполетялата я загуба.

На мен също ми беше необходимо сериозно, всепоглъщащо занимание и затова още с връщането си в Долината се зарових в Мринския кодекс. Прерових безброй пъти от единия до другия край, търсейки някакъв намек, предназначен да ме предупреди за онова, което е предстояло да се случи с Белдаран. Обзе ме неописуемо облекчение, когато така и не открих нещо подобно. В противен случай сигурно нямаше да се освободя от чувството за вина.

Около шест или седем години по-късно, в Долината пристигна пратеник на Даран, който бе дошъл да ме извести за смъртта на Рива Желязната Хватка. Мечото рамо бе починал предишната зима, а Драс и Алгар бяха вече старци. Може би най-неприятното в това да живееш безкрайно дълго е непрекъснатата загуба на приятели. Понякога ми се струва, че целият ми живот е бил едно безкрайно погребение.

Поулгара се върна в Долината около година след това, помъкнала непосилен товар от всевъзможни медицински книги. В тях най-вероятно нямаше нищо, което е могло да помогне на Белдаран, но Поул държеше да се увери в това лично. Не знам какво щеше да направи, ако бе открила някакво лечение, за което да не е подозирала на времето и което да е било достатъчно ефективно, за да излекува нейната сестра-близначка. За моя неописуема радост, тя също извади късмет.

В следващите петдесетина години не се случи нищо особено и животът в Долината си течеше кротко и безбурно. Даран се ожени, роди му се син и после остаря, докато ние с Поул продължавахме своите занимания. Чувството за взаимна загуба ни сближи през годините. Колкото по-дълбоко навлизах в скрития смисъл на Мринския Кодекс, толкова по-тревожно ставаше усещането за онова, което ни готвеше бъдещето. Едно поне ми даваше опора — до момента не бяхме пропуснали да направим дори една важна крачка, което значеше, че сме готови.

Белдин се върна от Малория малко преди края на двайсет и първия век и ми разказа за случващото се там, което определено не беше нищо особено.

— Мен ако питаш, нищо сериозно няма да се случи, преди Торак да се измъкне от уединението си в Ашаба.

— И тук е кажи-речи същото — казах му аз. — Толнедранците се усетиха за златото в Марагор и изградиха на границата си с марагите град, който кръстиха Тол Ран. Опитват се да изкушат марагите да търгуват с тях, но засега без особен успех. Значи казваш, че Торак е още в Ашаба?

Белдин кимна.

— Изглежда Белязаното приятелче ужасно си пада по собствената си компания.

— Да му се не начуди човек.

Съвсем съзнателно избягвахме да говорим за Белдаран и за другите приятели, които ни бяха напуснали.

И без друго символичната търговия между Драсния и Гар ог Надрак беше рязко преустановена, след като надраките започнаха да атакуват градовете и поселищата в източна Драсния. Кхадар, синът на Бичия врат, обаче реагира мълниеносно и надраките бяха принудени да се кротнат отново и да се изпокрият по горите си.

През 2115-та толнедранците, раздразнени до крайност от безразличието на марагите към търговията, преминаха в настъпление. Ако бях следил събитията там по-внимателно, сигурно щях да успея да се намеся, но по това време съзнанието ми беше заето с други дела. Забогателите до самозабрава търговци от Тол Хонет започнаха атаката си срещу марагите с кампания срещу ритуалния канибализъм. Историите и слуховете, пуснати сред простите хорица, ставаха все по-невероятни и по-невероятни. Разбира се, никой нормален човек не си пада по идеята за канибализъм, но настроенията против марагите си бяха изкуствено раздухани. Ако потоците в Марагор не бяха затрупани със злато и скъпоценни камъни, толнедранците едва ли щяха да си мръднат и пръста за онова, което ставаше отвъд границата им.

За съжаление, Ран Вордю Четвърти се бе възкачил на трона само година преди всичко това да му се изсипе на главата и неговата неопитност допринесе в огромна степен за развръзката на този драматичен конфликт. Развихрилата се в Толнедра истерия в крайна сметка го принуди да капитулира пред войнолюбците и да обяви поход срещу марагите.

Толнедранската инвазия в Марагор се превърна в една от най-мрачните страници в човешката история. Толнедранските легиони не тръгнаха с мисълта да воюват. Тяхната задача беше да изтрият марагската раса от лицето на земята, и бих казал, че почти успяха в този свой стремеж. Клането беше зловещо и само вродената алчност на толнедранците предотврати пълното изтребление на марагите. Към края на войната толнедранските генерали все пак се сетиха, че биха могли да вземат и пленници, предимно жени, които продаваха на нийсаните. Чедата на Исса, които имаха стари сметки за уреждане с марагите, даваха мило и драго, за да се сдобият с някоя марагска робиня.

Така или иначе, цялата история беше гнусна, но марагите май трябва да благодарят на тъпоглавите толнедрански генерали, защото ако не бяха започнали да продават робини в Нийсия, вероятно нямаше да се роди и Тайба, а това щеше да е равносилно на катастрофа. В Мринския кодекс тази жена беше наречена „Майката на мъртвата раса“, и тя също трябваше да присъства в нужния момент, иначе всичките ни предварителни приготовления щяха да отидат по дяволите.

Още щом легионите пометоха зле подготвените за война мараги, толнедранските ловци на съкровища заляха Марагор като ято скакалци. Мара, обаче, имаше свои собствени планове. Аз никога не съм разбирал Мара, но тогава разбрах чудесно реакцията му спрямо жестокостите на толнедранците и дори я одобрих с цялото си сърце, макар че тя доведе до известни търкания между Боговете. Казано най-просто, Марагор се превърна в земя на призраците. Духът на Мара осигуряваше за зажаднелите за злато толнедранци нечувани ужаси. Повечето от тях се побъркаха. Още повече се самоубиха в последствие. Малкото оцелели, които някак успяха да се завърнат по домовете си, прекараха остатъка от живота си като душевни инвалиди.

Дори духът на Недра не беше доволен от стореното от неговите чада и той говори доста твърдо с Ран Вордю. Това всъщност беше и причината за построяването на манастира при Мар Терин и един от най-алчните търговци, започнали всичко, стана един от първите монаси там, за да прекара остатъка от живота си в успокояване на духовете на изкланите мараги. Да принудиш един толнедранец да се обрече доброволно на бедност е най-лошото нещо, което можеш да му сториш.

За съжаление, нещата не спряха дотук. Белар и Мара винаги са си били близки и изстъпленията на чедата на Недра обидиха безмерно Бога-Мечка. Това беше всъщност причината за черекските набези срещу толнедранския бряг. Череките обърнаха особено внимание на Тол Вордю, домът на Вордюнската династия и всичко, което Ран Вордю успя да направи, беше да седи отстрани и да кърши безпомощно пръсти, защото нищо не може да спре развилнелия се алорн.

Накрая се наложи моят Учител да поеме нещата в свои ръце и едва тогава се стигна до мир между Белар и Недра. В края на краищата, Торак все още беше нашият основен проблем и той все още ни беше абсолютно достатъчен, за да има за какво да се безпокоим.

Тридесета глава

След унищожаването на Марагор, когато гневът на черекските берсерки се поуталожи, в западните кралства се установи крехък мир, който естествено не важеше за Арендия. Техните безкрайни граждански войни така и не престанаха, може би защото те самите не го искаха. Взаимната омраза вече се беше превърнала в нещо като религия за арендите.

Ние с Поул прекарахме следващите няколко века в Долината, увлечени в своите занимания. Моята дъщеря прие без излишни коментари факта, че явно не й е писано да остарее. Странното при нея обаче беше, че тя наистина не старееше. Ние с Белдин отдавна бяхме придобили вида на зрели мъже, близнаците също. Косите ни сивееха тук-там. Поул обаче си остана все така свежа и красива, както в онзи прекрасен ден на сватбата на нейната сестра. А вече беше на повече от триста години. Единствената забележима промяна бе в някак помъдрелите й очи. Предполагам, че един магьосник би трябвало да изглежда зрял и мъдър, за което няколко сиви кичура само биха му помогнали. Поулгара обаче не мислеше и да се оплаква от това, че косата й е все така прекрасна.

Може би някой ден ще проверя на какво се дължи всичко това. Върти ми се мисълта, че всеки от нас е придобил вида, към който винаги се е стремял. Звучи интригуващо, нали?

Както и да е. Та в началото на двайсет и петия век, струва ми се, Поулгара реши, че вече й е време да се оправя съвсем сама. Опитах се да й предложа помощта си, но тя ме сряза:

— Учителя ми каза да се погрижа за това, татко. Доколкото си спомням, твоето име дори не се спомена в разговора.

Последната й забележка беше абсолютно ненужна.

Изчаках половин ден, след като тя препусна, възседнала своя алгарски кон, и я последвах. Никой не ми беше забранил да го правя. А аз в края на краищата бях неин баща. Знаех, че има невероятен талант и все пак…

Трябваше, естествено, да бъда адски внимателен. Като изключим майка й, Поулгара ме познава по-добре от всеки друг на този свят и аз съм склонен да мисля, че би могла да долови присъствието ми на десет мили разстояние. Разширих необичайно репертоара си, докато я следвах по източната граница на Улголанд. Май променях формата си кажи-речи всеки час. Стигнах дори дотам да се преобразя в полска мишка, за да мога да наблюдавам лагера й привечер. Една ловуваща сова за малко не сложи край на бляскавата ми кариера на досадник.

Моята дъщеря не даваше никакви признаци, че е доловила присъствието ми, но с Поулгара човек никога не може да бъде сигурен. Тя прекоси планините на път за Мурос, където сви на юг право към Арендия. Това вече наистина ме изнерви.

Както очаквах, по пътя за Во Вакюм тя се натъкна на група васитски мъжкари. Васитите обикновено са невероятно учтиви с дамите, но тези изглежда си бяха забравили добрите маниери у дома. Те я заразпитваха доста грубо и накрая й заявиха, че ако не представи някакъв документ за самоличност, ще бъдат принудени да я задържат.

Няма да повярвате колко майсторски се справи тя със ситуацията. Уж се беше разгорещила в спора си с тях, когато най-неусетно прибави нужната думичка и… ги приспа до един. Целият номер беше задействан с едно едва забележимо, небрежно движение на китката. Често съм говорил с нея за това и тя винаги ми е казвала, че Думата, която освобождава нейната Воля, не й е съвсем достатъчна. Винаги ставало по-добре, когато добави жест.

Васитите заспаха на мига, без дори да си направят труда да слязат от конете си. А, да, конете им също заспаха. Поулгара пък продължи безгрижно напред, тананикайки си някаква непозната за мен мелодийка. След като беше изминала няколко мили, тя събра отново Волята си и каза: „Събудете се“, след което махна още веднъж с ръка.

Васитите дори не подозираха, че допреди малко са дремали кротко и затова решиха, че тя просто е изчезнала. Не знам защо, но по някаква причина магьосничеството изнервя ужасно арендите и затова те предпочетоха да не я преследват. Не че ако бяха решили противното, щяха да са наясно в каква посока да тръгнат.

Поулгара не ми беше казала нищо за характера на своята малка задачка в Арендия и затова трябваше да продължа да я следя. Но след онази среща на пътя, го правех повече от любопитство, отколкото от загриженост. Вече бях убеден, че наистина може да се грижи за себе си.

Моята дъщеря продължи към Во Вакюм и когато достигна до градските порти, заповяда със самочувствието на императрица на стражите да я заведат в двореца на графа.

Во Вакюм беше определено най-красивият сред древните арендски градове. Панаирът за животни в Мурос носеше на васитите сериозни печалби, тъй че им оставаха доста пари, които пръскаха за благоустройство и строителство.

На входа на града аз се преобразих отново. Арендите обожават ловните кучета и затова реших, че една хрътка би се чувствала доста добре в техния най-голям град. Освен това, в самия дворец графът щеше да реши, че съм куче на графинята, а тя — че съм на графа.

— Ваша Светлост — поздрави Поулгара графа. — Настоявам да говорим насаме. Онова, за което съм дошла е твърде важно, за да го обсъждаме на всеослушание.

— Вашето искане е малко необичайно, лейди…? — Графът остави незавършеното си изречение да увисне във въздуха. Наистина много му се искаше да разбере коя ли ще да е тази царствена посетителка.

— Ще ви се представя след като останем насаме, Ваша Светлост. Навсякъде в Арендия е пълно с вражески шпиони, а вестта за моето посещение не бива да достига до Во Мимбър или Во Астур. Вашето владение е в опасност и аз дойдох, за да ви помогна.

— Вашите маниери и осанка ми говорят, че ще е по-добре да изпълня молбата ви, милейди — отвърна й графът. — Нека се уединим на подходящо място, където ще мога да ви изслушам на спокойствие.

Той стана и й подаде ръка, след което двамата напуснаха приемната зала.

Тръгнах весело подир тях, потраквайки с нокти по мраморния под. Арендските благородници позволяваха на кучетата си да се мотаят навсякъде из къщите им, и затова никой не ми обърна внимание. На прага на покоите си графът все пак ми махна да си вървя, което не беше чак такъв проблем. Проснах се пред вратата, опрял кажи-речи нос в нея.

— И тъй, лейди — каза графът, — ще бъдете ли тъй добра да разкриете името си пред мен.

— Казвам се Поулгара — отвърна му тя. — Може и да сте чувал за мен.

— Дъщерята на Древния Белгарат. — Графът изглеждаше изумен.

— Именно. Напоследък давате ухо на лоши съветници, Ваша Светлост. Един толнедрански търговец ви се е представил като вестоносец на Ран Вордю Седемнадесети. Той ви лъже. Родът Вордю няма никакво намерение да ви предлага съюзничество. Ако последвате неговия съвет и окупирате мимбратска територия, легионите няма да ви се притекат на помощ. Щом нарушите мира си с мимбратите, те мигновено ще се съюзят с астурианците и заедно ще ви смажат.

— Толнедранският търговец ми представи документи, лейди Поулгара — възрази й графът. — Те носят личния печат на самия Ран Вордю.

— Не е чак толкова трудно да се фалшифицира имперския печат, Ваша Светлост. Мога да ви направя такъв печат още сега и тук, стига да пожелаете.

— А щом толнедранецът не говори от името на Ран Вордю, тогава кой го е изпратил?

— Ктучик, Ваша Светлост. Мургите искат размирици в Запада и Арендия, с нейните безспирни граждански войни, е идеалното място, откъдето би могло да започне всичко. Постъпете с мнимия толнедранец както намерите за добре. Аз трябва да отида до Во Астур, а оттам и до Во Мимбър. Планът на Ктучик е всеобхватен и крайната му цел е война между Арендия и Толнедра.

— Не бива да се стига до нещо подобно! — възкликна графът. — Както сме разделени, легионите ще ни смажат!

— Именно. После във всичко това ще бъдат въвлечени и алорните, а оттам до всеобщата война има само една малка крачка.

— Ще изкопча истината от този фалшив толнедранец, лейди Поулгара. Имате думата ми.

Вратата се отвори и графът се препъна в мен. Понякога хората са небрежни до жестокост към своите домашни любимци.

Поулгара поне ме прекрачи елегантно.

— Хайде, татко — каза ми тя покровителствено, — вече можеш да си вървиш у дома. Както сам виждаш, оправям се чудесно и без теб.

Това очевидно си беше самата истина. Е, аз продължих да я следя. За всеки случай. Тя отиде във Во Астур и проведе с местния граф почти същия разговор. После отскочи до Во Мимбър и там отново се справи със същата лекота. С едно единствено пътуване тя неутрализира онова, което най-вероятно бе отнело на оная ходеща мумия Ктучик десет години, за да го подготви. Те двамата още не се бяха срещали, но ученикът на Торак вече имаше повече от основателна причина да я мрази.

Поулгара ми обясни всичко, след като се прибра в Долината. Преди това, разбира се, не пропусна да ми натрие сол на главата, задето съм я следил така.

— Ктучик има свои хора тук, в Западните кралства, и те не приличат чак толкова на ангараки — ми каза тя. — Някои от тях са префасонирани гролими, но има и други. Чувал ли си някога за дагашите?

— Не бих казал.

— Те са общество от платени убийци, чиято светая светих се намира някъде в южната част на Нийсия. Много добри шпиони са, а като убийци са просто ненадминати. Освен това мургите са открили злато в планините североизточно от Урга и Госка, тъй че Ктучик може да си позволи да подкупва и толнедранците.

— Всеки може да подкупи толнедранците, Поул.

— Вероятно, да. Останалата част я знаеш.

Поулгара направи дълбокомислена пауза и ме изгледа укорително. Побързах да срежа зараждащия се скандал.

— Но ти провали плановете на Ктучик.

— Така е, но няма да е зле да не го изпускаме от поглед. Мисля, че дори в момента той пак планира нещо. Едва ли се е опитал да въвлече арендите във война с толнедранците просто ей така, за едното удоволствие.

— Ще го наглеждам — обещах й аз.

Не след дълго Белдин се завърна от поредното си пътуване до Малория, само за да ни каже, че там не се е случило нищо кой знае колко интересно.

— Без да броим това, че Зедар напусна Ашаба — добави той после.

— Някаква идея къде може да е отишъл? — попитах аз.

— Никаква. Зедар е станал хлъзгав като змиорка. Доколкото знам, гледа само да не припарва до Кел. Какво става с надраките?

— В какъв смисъл?

— Минах през техните поселища на път за насам. Те са струпали войски на около десет левги от източната драснианска граница. Според мен са намислили нещо голямо.

Започнах да сипя проклятия.

— Значи затова било всичко!

— Карай по ред, Бергарат. Какво става там?

— По тази граница се въртеше скромна търговия. После надраките станаха нагли. Организираха няколко нападения срещу Драсния и синът на Бичия врат ги прогони обратно в горите. После известно време там не се случваше нищо по-специално.

— Мисля, че съвсем скоро пак ще се вдигне пушилка. Надракските градове са почти изоставени. Мобилизирали са всеки мъж, достатъчно зрял или здрав, за да се държи на краката си и да размахва оръжие.

— По-добре да предупредя Ронар.

— Кой пък е този?

— Настоящият крал на Драсния. Ще отскоча дотам и ще му обясня какво става. Ти защо не отидеш до Алгария да видиш дали няма да можеш да откриеш Чо-Дан, главата на Съвета на клановете. Аз ще посетя Боктор и оттам Вал Алорн, за да предупредя череките.

Белдин потри ръце.

— Не сме имали война от доста време насам.

— На мен специално хич не ми липсваше. — Почесах се по брадата. — Май ще трябва да отида и до Рак Ктол, за да поговоря с Ктучик. Може пък да успея овреме да му избия вредните идеи от главата.

— И да ни провалиш малката войничка с ангараките?

Той направи шеговита физиономия.

— Къде е Поул? — попита след това.

— В Арендия. По-специално във Во Вакюм, ако се не лъжа. Ктучик се опитва да играе игрички и там. Поул наглежда положението. Хайде да вървим да предупредим алорните.

Кралят на Драсния Ронар прие новините дори с известен ентусиазъм. Беше почти толкова безотговорен по тая линия, колкото и Белдин, ако не и повече. Оттам отидох до залива Черек и се срещнах с крал Бледар. Той беше още по-зле и от Ронар. Флотата му потегли за Коту още на следващия ден. Надявах се, че поне Белдин ще успее да сдържи алорните, след като се озоват на надракската граница. Аз и Поул бяхме прекарали последните няколко века, поддържайки на всяка цена крехкия мир в Запада, а една прибързана конфронтация заплашваше да вдигне всичко във въздуха.

След това отидох до Рак Ктол.

Поспрях в пустинята на няколко мили западно от онази скала с размерите на малка планина и премислих различните възможности. Последното ми посещение най-вероятно бе убедило Ктучик в необходимостта да слага лостови навсякъде, затова проникването ми в града най-вероятно щеше да бъде далеч по-трудно този път. След кратко умуване, не без леко разочарование, стигнах до извода, че всъщност мога въобще да не прекосявам града. Нали знаех къде е кулата на Ктучик, а и тя като всяка друга си имаше прозорци.

Беше късно през нощта и пясъкът отдавна бе изстинал, затова не можех като предишния път да се възползвам от топлите въздушни маси. Налагаше ми се буквално да впивам нокти във въздуха, докато се издигах в спирала все по-високо и по-високо около скалата на Ктучик. Може би единственото хубаво нещо в цялото упражнение беше, че след първите стотина метра вече не можех да виждам земята под себе си.

И какъвто съм си късметлия, след като кацнах на нужния перваз, установих, че Ктучик е заспал на работната си маса, с глава положена върху ръцете. Размахах огромните си крила на лешояд и го събудих. Годините определено не го бяха направили по-красив. Все още приличаше на ходещо зомби.

Само дето не изписка уплашено, но после бързо се овладя.

— Радвам се да те видя, старче — излъга набързо.

— Радвам се, че се радваш. А сега по същество. Най-добре разпрати вестоносци до своите надраки, за да им кажат да спрат нашествието си. Алорните са готови да ги посрещнат както подобава.

Очите му се превърнаха в две мръсносиви, ледени бучки.

— Някой ден и моето търпение ще свърши, Белгарат.

— Разчитам на това. Защото, Господ ми е свидетел, че вече едва те изтрайвам.

— И как разбра за надраките?

— Имам си очи навсякъде, Ктучик. Нищо не можеш да скриеш от мен. Провалените ти мераци в Арендия не те ли убедиха в това?

— И аз се чудех как точно се провалихме там.

— Е, сега вече знаеш.

Не се опитвах да си припиша заслугите на Поул, просто си мислех, че няма да е зле известно време да пазя нейното участие в играта в тайна. Поул беше вече наистина добра, но не бях сигурен дали е готова да се срещне очи в очи с Ктучик.

— Ужасно съжалявам, стари ми друже — рече той с мазна усмивчица. — Боя се, че не съм в състояние да ти помогна с надраките. Този път идеята не беше моя. Заповедите ми идват директно от Ашаба.

— Не ми се прави на умник, Ктучик. Знам, че можеш да се свържеш с Торак, когато си поискаш. По-добре го направи още сега. Теб те нямаше още, когато завладяхме Корим. Повярвай ми, Торак доста се разстройва, когато големи маси от неговите ангараки се запътят наведнъж към отвъдното. Ако не си разбрал още, онова, което очаква надраките на драснианската граница, може да се нарече само с една дума и тя е „клане“. Виждал съм достатъчно често алорните в действие. Но иначе си прав, изборът е изцяло твой. Не съм аз онзи, който ще трябва после да отговаря пред Торак.

После, колкото да сипя още сол в раната, добавих с усмивка:

— Наистина ти трябва копие от Ашабанските пророчества, друже. Защото на мен Мринският кодекс ми дава адски точни наставления. Знам за цялата ти дребна игричка поне от двеста години насам, което ще рече, че имах предостатъчно време да се подготвя.

Накрая направо му се изсмях в лицето и свърших с едно:

„Винаги е приятно човек да си поприказва с теб, Ктучик“, след което стъпих на перваза на прозореца и скочих в пропастта.

Това глупаво театралничене замалко не ми видя сметката. Бях на не повече от трийсет метра от повърхността на пустинята, когато най-после успях си осигуря пълния комплект от пера. Да се преобразиш падайки от голяма височина си е доста труден номер. По някаква причина ми е адски трудно да се концентрирам, когато земята се приближава стремглаво под краката ми.

Като изключим възможността да смутя още повече Ктучик, моето посещение до Рак Ктол си беше в общи линии загуба на време. Трябваше и сам да се сетя, че Торак никога няма да отстъпи от нещо, което вече си е наумил, каквото и да се изпречи на пътя му. Егото му просто не позволяваше да го стори. Надраките атакуваха драсниянската граница още преди да успея да се прибера у дома. Както можеше да се очаква, алорните ги посрещнаха подобаващо и ги размазаха. Неколцина от чедата на Торак успяха да се измъкнат, но векове наред нямаше достатъчно надраки дори за едно свястно родово събиране.

Торак очевидно бе успял да се самоубеди, че не носи никаква вина, защото първата му реакция беше да нареди на гролимите да учетворят жертвоприношенията си. Ако някой си беше направил труда да води такава статистика, то най-вероятно щеше да излезе, че с течение на времето гролимите са избили повече ангараки от алорните, да речем.

Тридесет и първа глава

През следващите близо шестстотин години ми се събра доста ходене насам-натам. В това време Поулгара почти не напусна Во Вакюм. Нейната преценка за васитските аренди се оказа невероятно точна и с по два-три безпогрешни тактически хода годишно тя успяваше да поддържа крехкия мир в Арендия, който тя лично бе извоювала.

Зловещият разгром на надраките беше принудил дори ходещата мумия Ктучик да се покрие за известно време и макар да не бе за вярване, по източната граница също цареше мир.

През 2537 (или там някъде), точно както бях обещал на бащата на Делон, Борюните се възкачиха на императорския трон на Толнедра. Вордюните и Хонетините си бяха предавали короната едни на други вече не помня колко пъти през изминалите векове и когато Ран Вордю Двадесети умря, без да остави наследник, Хонетините сметнаха, че отново е дошъл техният ред. Няколко хонетински благородника решиха изведнъж, че са напълно достойни за титлата император и се заеха ревностно да отвоюват онова, което уж им се полагаше по право. Дочух, че подкупите, които се раздавали по онова време в Съвета на Консулите, били буквално астрономически. Накрая един от консулите най-неочаквано, но доста настойчиво представи пред Съвета кандидатурата на Великия граф на Борюн. Хонетините и Вордюните — подтикнати към това от съответните „съветници“ — решиха, че ще бъде хитър тактически ход, ако за известно време подкрепят независимия кандидат, за да могат по този начин да неутрализират своя пряк конкурент. Когато накрая се усетиха какво всъщност правят, вече беше твърде късно. Около месец след това съдбата на трона беше решена окончателно в полза на Борюните.

Ран Борюн Първи се оказа способен владетел. Големият проблем в Толнедра по онова време бяха все още продължаващите набези на черекските капери. Ран Борюн се зае с разрешаването на тази дилема буквално часове след приключването на неговата коронация. Той измъкна легионите от техните казарми и ги натовари с построяването на път между Тол Вордю и Тол Хорб. На генералите това никак не им хареса, но новият император се оказа достатъчно твърд дори за техния инат. Не след дълго Ран Борюн разполагаше със своя първокласен път, но той не беше нищо повече от страничен бонус към целия план. Неговата цел беше по-скоро да пръсне своите легиони така, че да могат да реагират максимално бързо, независимо от мястото на поредния удар на череките. В края на краищата планът на императора сработи доста добре. Вярно, наложи ми се да прекарам известно време във Вал Алорн, опитвайки да налея малко здрав разум в главите на няколко поредни черекски крале, което се оказа доста тежко занятие. Накрая обаче загубите при набезите им започнаха значително да надхвърлят стойността на заграбената плячка и те все пак се отказаха.

Мисля, че беше някъде през 2940-та, когато минах през Во Вакюм, за да навестя Поулгара и май улучих подходящия момент. Нейна светлост дукесата на Ерат, както гласеше по онова време титлата на моята обична дъщеря, тъкмо се бе влюбила. Знаех си, че твърде дългия престой в Арендия няма да й се отрази добре.

Заварих я да подкастря розите в мраморната градина на прекрасната си къща или палат, ако трябва да сме по-точни.

— Е, Стари Вълко — поздрави ме тя, — как я караш напоследък?

Свих рамене.

— Долу-горе.

— Светът още ли е цял и невредим, благодарение на нежните ти грижи?

— Кажи-речи. Наложи ми се да го позакърпя на няколко пъти.

— Я погледни това — каза тя, отряза внимателно една роза и ми я подаде. Розата беше бяла, но не изцяло, ръбчетата на нежните й листенца бяха обагрени в наситено лилаво.

— Много ефектно — отбелязах аз.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? Много ефектно? Та тя е прекрасна, татко! Онтроз я създаде в моя чест.

— Кой е Онтроз?

— Той е човекът, за когото ще се омъжа, татко… веднага щом събере кураж, за да ми направи предложение.

Виж, това беше нещо ново. Тутакси се заслушах с далеч по-голям интерес.

— Любопитна идея, Поул. Прати ми го да си поговорим.

— Ти не одобряваш.

— Не съм казал такова нещо. А ти добре ли си обмислила всичко?

— Да, татко.

— И всички недостатъци на тази идея не те накараха да се замислиш поне още малко?

— За какви недостатъци става въпрос?

— Ами, като начало, солидната разлика във възрастта, предполагам. Той вероятно е на не повече от трийсет и няколко, а ако не ме лъже паметта, ти си на деветстотин и петдесет.

— Деветстотин и четиридесет. Какво значение има това?

— Ти ще го надживееш, Поул. Той ще остарее безнадеждно, преди да си се усетила.

— Мисля, че и аз имам правото на поне мъничко щастие, татко, дори ако то ще продължи толкова кратко.

— А смятате ли да имате деца?

— Естествено.

— Шансовете те да имат нормална продължителност на живота са доста големи, мен ако питаш. Което значи, че те ще остареят, а ти — не.

— Не се и опитвай да ме разубедиш, татко.

— Не го правя. Просто ти припомням как стоят нещата в действителност. Помниш как се почувства след смъртта на Белдаран, нали? Нима искаш отново да минеш през това? И то не веднъж, а поне дузина пъти.

— Мога да го понеса, татко. Може би ако се омъжа, животът ми ще стане нормален. Може дори и аз самата да остарея.

— На твое място не бих разчитал особено на това, Поул. Ние с теб имаме още доста важни неща за вършене и ако разчитам правилно Мринския кодекс, на теб ти предстои още дълъг живот. Много съжалявам, Поул, но ние не сме обикновени хора. Ти си на този свят вече от почти хиляда години, а аз от почти пет хиляди.

— Но ти си се оженил — обвини ме тя.

— Защото така трябваше, пък и майка ти беше различна. Като начало, тя живя доста дълго.

— Може пък женитбата с мен да удължи и живота на Онтроз.

— Не разчитай на това. Виж, на него може и да му се стори цяла вечност.

— За какво намекваш?

— Ти не си най-лесният за изтърпяване човек.

Очите й охладняха.

— Мисля, че изчерпахме темата, татко. Сега си върви обратно в Долината и престани да си завираш носа в моите дела.

— Твоите истински дела имат други измерения, Поул.

Лицето й се вкамени.

— Достатъчно, татко — процеди през зъби, обърна ми гръб и със забързана крачка се скри от погледа ми.

Останах в града още няколко седмици и дори се запознах с Онтроз. Той беше приятно момче, но май не разбираше ситуацията по-добре от самата Поул. Обожаваше Поулгара, естествено, и дори да беше наясно колко време е прекарала тя във Во Вакюм (шестстотин години, ако сметките ми са верни) едва ли щеше да тръгне да й задава неудобни въпроси. Това, обаче, не решаваше проблемите, които щяха неминуемо да изникнат в тази връзка.

Накрая поех обратно към Долината. Не бях особено разтревожен. Бях прекарал достатъчно време в ровене из Мринския и Даринския кодекси, за да знам, че в тях не се споменава нищо за евентуалния брак на Поулгара. Което значеше, че или моята дъщеря ще се вземе в ръце, или здравият разум на Онтроз ще надделее над чувствата му.

Заех се отново със своите проучвания, но само три години по-късно Поул сама ме потърси посред нощ.

— Татко! — Гласът й прозвуча отчаяно. — Имам нужда от теб!

— Какво се е случило?

— Астурианците ни предадоха. Съюзили са се с мимбратите и сега войските им са поели към Во Вакюм. Побързай, татко. Не разполагаме с много време.

Изтърколих се от леглото, облякох се и грабнах старото си наметало. Отделих не повече от час, за да се вгледам в някои от пасажите на Мринския кодекс. Преди не бях съвсем наясно с тяхното значение, но това неочаквано послание на Поулгара ми отвори очите.

Славният Во Вакюм беше обречен. Единственото нещо, което можех да направя сега, бе да измъкна Поулгара оттам, преди да се е случило най-лошото.

Хукнах посред ветровитата нощ на запад, приемайки отново облика на вълк. Нямаше особен смисъл да опитвам да се добера до Во Вакюм с размахване на криле. Бях твърде разстроен, за да демонстрирам кой знае какви умения в летенето.

Около два дни по-късно, когато тъкмо бях преполовил пътя си през Улголанд, вятърът неочаквано спря. Тутакси се преобразих в птица, вече не помня точно каква, и се понесох стремително към Арендия.

Достигнах до Во Вакюм привечер на следващия ден, но не побързах веднага да вляза в мраморния град. Вместо това направих няколко широки кръга над заобикалящите го гори и не ми бе нужно много време, за да открия астурианците. Бяха вече само на няколко левги от портите на Во Вакюм. На сутринта най-вероятно щяха да го обсадят. Изрекох на ум няколко подбрани проклятия и полетях обратно към града.

Обикновено приемам човешкия си облик преди да вляза в населено място, но сега бързах прекалено много, за да го направя. Затова отлетях направо до градината на Поул и кацнах на един удобен клон.

Оказа се, че тя също е в градината, при това не сама. Онтроз беше с нея. Бе облякъл плетена ризница, а на кръста си беше препасал меч.

— Знам за чувствата ви, лейди — тъкмо й казваше той, — но ви умолявам да напуснете веднага града и да се скриете на безопасно място. Астурианците почти са достигнали градските порти.

Приех отново обичайната си форма и слязох от дървото.

— Той е прав, Поул — казах.

Онтроз изглеждаше малко стреснат, но Поул отдавна беше свикнала на такива неща.

— Къде се губиш толкова време? — скара ми се тя.

— Попаднах на насрещен вятър. Събирай се нещата. Трябва да се измъкваме на мига.

— Никъде няма да ходя. Сега, когато и двамата сме тук, можем да прогоним астурианците.

— Всъщност, не можем. Забранено ни е. Съжалявам, Поул, но това трябва да се случи и на нас не ни е позволено да се месим.

— Сигурно ли е това, Древни? — попита ме Онтроз.

— Боя се, че да, Онтроз.

— Няма да тръгна — настоя упорито Поулгара.

— И ще сбъркате, миледи — каза Онтроз с необичайна твърдост в гласа си. — Вие трябва да напуснете това място заедно със своя баща.

— Не! Няма да те оставя!

— Негова Светлост графът ме натовари с отбраната на града, лейди Поулгара. Моя отговорност е да защитавам Во Вакюм до последна капка кръв. Това обаче не важи за вас, затова вървете.

— Не!

— Вие сте дукеса на Ерат, лейди Поулгара, васитска благородница. Клетвата, дадена пред Негова Светлост графа, ви задължава да се подчините на волята му. Не се опозорявайте с подобно държане. Трябва да напуснете града начаса.

Поулгара вирна ядно брадичка.

— Беше доста нелюбезно от твоя страна да го кажеш, Онтроз — обвини го тя.

— Истината често е „нелюбезна“, милейди. Всеки от нас има своите отговорности. Аз няма да загърбя своите. Останете и вие вярна на вашите. А сега вървете, умолявам ви.

Очите на Поул неочаквано се изпълниха със сълзи. Тя прегърна отчаяно своя любим и после изтича в къщата.

— Благодаря ти, Онтроз — казах му аз простичко, докато стисках ръката му. — Едва ли щях да се справя без твоята помощ.

— Бди над нея, Древни. Тя е смисълът на моя живот.

— Ще го сторя, Онтроз. Никога няма да те забравим.

— Това изглежда е най-доброто, на което бих могъл да се надявам. Сега трябва да отида да нагледам отбранителните ни позиции. Сбогом, Древни Белгарат.

— Сбогом, Онтроз.

И тъй, аз изведох своята разплакана дъщеря от обречения град. Насочихме се на север, прекосихме река Камаар и оттам тръгнахме към Мурос, за да се озовем не след дълго сред планините на Алгария.

Поулгара отказа да говори с мен, но аз очаквах нещо подобно. Онова, което не очаквах, беше отказът й да се върне с мен в Долината. Когато достигнахме до порутените останки от къщата на нейната майка, тя спря.

— Аз съм дотук.

— Какво?

— Чу ме добре, татко. Ще остана тук.

— Имаш работа за вършене, Поул.

— Жалко за теб тогава, защото ще трябва да я свършиш вместо мен. Върви си обратно в кулата и си изучавай мъглявите прорицателства. Мен ме остави на мира. Никога повече не искам да те видя. Сега си върви и не смей да ми досаждаш повече.

Не виждах смисъл да споря с нея в момента. Вече бях преживял загубата на любимия човек и знаех какво означава. Вместо това реших да я следя от разстояние. Поулгара бе прекарала твърде много време в Арендия, а арендските дами се славят със склонността си към театрални самоубийства. При най-дребното любовно разочарование, те тутакси започват да търсят подходящ кинжал, с който да прережат вените си, подходяща отрова, с която да сложат край на мъките си или достатъчно висока и изящна тераса, от която да скочат. След време Поул щеше несъмнено да преодолее болката, но засега се налагаше да бдим над нея.

Върнах се в Долината и извиках близнаците на помощ. Бих използвал и Белдин, но той беше заминал отново за Малория. Та ние тримата прекарахме безкрайни часове, стаени в храстите зад къщичката на Поледра. След като Поулгара се зае с първите дребни подобрения по полусрутената постройка, ние си отдъхнахме облекчено. Следихме я още известно време и накрая прецених, че е вън от опасност.

Естествено, първата ми работа беше да потъна отново в дебрите на двата кодекса. В следващите стотина години не можах да изровя нищо кой знае колко интересно от тях. Междувременно станахме свидетели на някои спорадични размирици и на една война между толнедранците и алорните, която за мое най-голямо облекчение приключи броени дни след започването си.

Тъкмо бях започнал да прелиствам пожълтелите свитъци с пророчествата вече почти небрежно, и един пасаж изведнъж ми прозвуча в коренно нова тоналност.

„Въззри — започваше той съвсем по обичайния начин, — когато онуй що е право започне да се руши и сигурното стане несигурно, това ще бъде предупреждение към теб, Древни и Възлюбени.“

Точно тук ми просветна. Толнедранските пътища наистина бяха започнали да стават несигурни. Имаше места в Сендария, където от тях бях останали само кални коловози и пръснати павета. И тъй като това ги правеше непроходими, хората ги заобикаляха. Продължих да чета трескаво нататък.

„Внимавай — продължаваше текстът, — защото тогава ще се събуди Змията и ще уязви Пазителя.“

Това спокойно можеше да значи всичко и нищо. Вгледах се по-внимателно в ръкописа и за пръв път забелязах, че „змията“ всъщност трябва да е била изписана с главна буква, макар мастилото да бе избеляло. „Змията“, значи? За Бога, изписано с главна буква, името на това влечуго можеше да се отнася само до една съвсем определена персона. Или аз просто пресилвах нещата? Не, пророчеството ясно намекваше, че Селмисра ще се появи на сцената.

Продължих нататък.

„И тъй като Пазителя ще бъде обременен от възрастта, Змията ще го свари неподготвен и нейната отрова ще накара сърцето му да изстине, неговото сърце и това на неговите най-близки. Побързай, Древни и Възлюбени, Животът на последната издънка на рода на Пазителя е в смъртна опасност. Спаси го, иначе мракът ще се възцари над света за вечни времена.“

Седях и гледах свитъка с разширени от ужас очи, неспособен да отвърна поглед от него.

Горек Мъдрия, крал на Рива и Пазител на Сферата, беше вече наистина в напреднала възраст, пътищата в Толнедра се разпадаха, а селмисрите винаги са били непредсказуеми.

Преобразих се почти несъзнателно в сокол и се стрелнах през прозореца, докато думите на пророчеството отекваха в главата ми със силата на огромна погребална камбана.

Трябваше да се озова на Острова на Бурите възможно най-бързо, ако не исках целият ми петхилядолетен труд да отиде по дяволите, а с него и целият свят.

Тридесет и втора глава

Соколите са по-бързи от повечето птици, а камбаната в главата ми болезнено ми напомняше, че този път скоростта е от решаващо значение.

Дори не се замислих дали да взема Поулгара със себе си или не. Съзнавах, че тя ще трябва да направи нещо много важно, след като се доберем до Острова на Бурите. Не знаех какво точно ще бъде, но бях абсолютно сигурен, че ако не я взема със себе си, резултатът ще бъде катастрофален.

Не ми отне кой знае колко време да се добера до къщичката на Поледра. Беше началото на пролетта, но вече бе доста топло и Поулгара бе излязла навън, за да се погрижи за своята градина. Дъщеря ми има доста светла кожа и изгаря много лесно. Това явно беше причината да си изплете някаква странна сламена шапка с широка периферия. Може би не би трябвало да го казвам, но с нея изглеждаше точно като гъба манатарка.

Спуснах се към градината, протегнах увенчаните си със закривени нокти крака напред и започнах да се преобразявам още преди те да са докоснали земята.

— Имам нужда от теб, Поул — казах направо.

— И аз някога имах нужда от теб, забрави ли? — отвърна ми тя хладно. — Ти обаче не прояви особен интерес. Сега имам възможност да ти върна жеста. Върви си, татко!

— Нямаме време за това, Поулгара. По-късно ще можеш да ме ядеш, колкото си искаш. Трябва да се озовем възможно най-бързо на Острова на Бурите. Горек е в опасност.

— Много хора са в опасност, татко. Така е устроен светът. — Тя замълча за миг. — Кой е Горек?

— Какво, да не би всичко да ти се е изпарило от главата? Забрави ли вече какво става в света?

— Моят свят изчезна без следа, след като ти позволи на астурианците да разрушат Во Вакюм, старче.

— Боя се, че грешиш. Ти все още имаш своите задължения и точно сега ще дойдеш с мен на Острова, дори за целта да се наложи да те отнеса дотам в ноктите си.

— Ти, с твоето нескопосано летене? Я не ставай смешен. Кой е Горек и защо си се разтревожил чак толкова за него?

— Той е риванският крал, Поул, Пазителя на Сферата. Хайде, нямам време да ти обяснявам всичко. Превръщай се веднага в сокол и да тръгваме!

— Не и преди да си ми дал достатъчно основание за това.

Едва се сдържах да не я прокълна.

— Току-що извлякох ново значение от един от пасажите на Мринския кодекс. Селмисра ще опита да посегне на живота на риванския крал и на цялото му семейство. Успее ли да го стори, Торак печели битката.

— Селмисра? Защо не започна направо с това?

— Защото нямаше да ме изслушаш.

— Да вървим, татко!

— Изчакай за минутка, трябва да предупредя близнаците.

Концентрирах мисълта си.

— Братя!

— Белгарат — отзова се пръв Белтира, — какво има?

— Животът на риванския крал е в опасност. Двамата с Поул потегляме за Рива. В случай че поискаш да се свържеш с нас, ще летим дотам, преобразени в соколи.

Приехме облика на тези свирепи ловни птици, издигнахме се нагоре и после се стрелнахме на северозапад над Улголанд. По някое време, на няколко мили от Пролгу, се натъкнахме на ято черни харпии. Още тогава това ми се стори доста подозрително. Напоследък бях пътувал често през Улголанд, но за пръв път от доста време се натъквах на харпии. Не бих се учудил, ако някой ги е натирил по пътя ни, за да ни забавят. Колкото и да са неприятни обаче, харпиите далеч не летят толкова добре. Двамата с Поул просто се плъзнахме край тях и ги оставихме да махат яростно с крила зад нас.

Вече беше започнало да се здрачава, но ние продължавахме да летим. Бях уморен и гладен, но камбаната в главата ми не спираше да звъни и единственият начин да я накарам да спре беше да се озова навреме на Острова на Бурите. Поул лети по-добре от мен, но съм сигурен, че бясното темпо беше изтощило и нея. Така или иначе, не посмяхме да кацнем дори за час.

Когато под нас най-после се появи Камаар, хоризонтът зад гърба ни вече бе започнал да избледнява и ние се спуснахме със сетни сили да прекосим Морето на Бурите.

Трябва да е било почти пладне, когато зърнахме за пръв път острова на западния хоризонт. Започнахме дълго, но стремглаво спускане, при което в един момент пристанището на Рива започна да се приближава към нас с плашеща скорост.

Замалко не загубихме живота си в опита да стигнем до Острова възможно най-бързо, но въпреки това закъсняхме с десетина минути.

Едва когато се носехме в бръснещ полет над водите на залива, разбрахме защо е било толкова важно Поулгара да дойде с мен. Аз дори не видях малкото момче, което се бореше отчаяно с вълните, но Поул мигом го мярна. Бяхме на около двайсетина метра над водата, когато образът й изведнъж се размаза и тя прие човешката си форма насред полет, изпъна тялото си със завидна ловкост и се стрелна към водната повърхност с главата надолу. Заби се във вълните като кинжал. За наш късмет, пристанището на Рива е доста дълбоко.

Вече бях започнал да се притеснявам, когато главата й най-сетне се появи над водата, на не повече от три метра от борещото се за живота си дете. Няколко мощни загребвания и то вече беше в прегръдката й.

— ДА! — изрева същият онзи невидим досадник в главата ми, с който не бяхме се чували от толкова време.

— О, я млъквай! — троснах му се аз.

В търговската част на пристанището цареше пълен хаос. Един единствен поглед ми беше достатъчен, за да установя, че Горек, неговият син и цялото му семейство са мъртви. В същото време риванците бяха заети с накълцването на ситни парчета на двама нийсенски търговци. Спуснах се малко встрани, тръснах криле и се преобразих.

— Спрете! — извиках на риванците.

— Те убиха нашия крал! — изкрещя ми възбудено някакъв здравеняк. По лицето му се стичаха сълзи и той беше почти в състояние на истерия.

— Не искате ли да разберете защо? — извиках аз, но тутакси разбрах, че няма никакъв смисъл да се опитвам да заговоря него или кой да е друг член на охраната на краля. Вместо това събрах малкото останала ми сила и изградих предпазен щит около нийсанците. После ги приспах и двамата. Познавах достатъчно добре Селмисра, за да се сетя, че нейните убийци са инструктирани да не се дават живи в ръцете на врага. И наистина, след като ги претърсих, открих, че са въоръжени с отровни ножове, а във всеки от джобовете им е скрита по една малка стъкленица с отрова.

— Поулгара! — повиках мислено дъщеря си. — Момчето добре ли е?

— Да, татко. Държа го здраво.

— Гледай никой да не те види!

— Добре.

После съзрях Бранд, който се беше затичал към мен. Така и не разбрах защо риванците започнаха да кръщават всеки следващ свой главен управител Бранд. Очите на управителя бяха изпълнени със сълзи и той държеше в ръката си оголен меч. Спусна се към невидимата бариера с яростта на ранен глиган. Оставих го да поблъска минута-две по нея, колкото да му мине поне малко, и после му взех меча.

— Горек е мъртъв, Белгарат! — простена отчаяно той.

— Вземи се в ръце, Бранд — казах му аз. — Имаме работа за вършене. Първо, заповядай на войниците си да не убиват нийсанците. Труповете, както сам се сещаш, не са особено разговорливи.

— Но…

— Те са наемници. Искам да разбера кой им е платил.

Вече се досещах, естествено, но исках да съм абсолютно сигурен. Другото нещо, от което се нуждаех сега, беше Бранд да се овладее възможно най-бързо.

— Извинявай, Белгарат — каза ми той след малко. — Съвсем си бях изгубил ума.

— Така е по-добре. Сега кажи на хората си да се отдръпнат от тия двамата. Искам тези влечуги да бъдат пазени денонощно. Още щом се събудят, тутакси ще опитат да се самоубият. По-добре ги съблечете. Сигурен съм, че още някъде в дрехите им се крие отрова.

Бранд даде нужните нареждания на своя първи капитан.

— Добре, Бранд — казах му, след като всичко приключи. — Нека сега двамата с теб се поразходим по плажа. Не искам никой да чуе онова, което ще ти кажа.

Той кимна и ние поехме към южната част на пристанището. Заливът на Рива е покрит със ситен чакъл й затова вълните вдигат сериозна шумотевица, разбивайки се в него.

По някое време аз спрях и попитах Бранд:

— Как се казва най-малкият внук на Горек?

— Принц Геран.

Сигурен съм, че на повечето от вас това име е добре познато. Ние с Поулгара — тъй да се каже — подсигурихме неговото присъствие в историята.

— Добре — кимнах аз. — Сега се овладей. Не искам да се разскачаш от радост. Хората ни гледат. Принц Геран е жив.

— Хвала на Бога!

— Хвала на дъщеря ми, всъщност, защото тя го спаси. Той е едно много храбро малко момче.

— Къде е?

— С Поулгара е. Тя го е скрила някъде. Двамата с Поул ще го отведем на някое потайно място, а ти няма да казваш за това на никого.

— Белгарат! Риванският крал е Пазител на Сферата. Неговото място е тук!

— В случая не си прав. Едва ли има човек на света, който да не знае, че Сферата е тук и докато риванският крал е на Острова, Бог знае кой още ще се опита да го убие. Затова ще трябва да разделим двете ни ценни завоевания, с които разполагаме.

— Докато момчето порасне?

— Може би дори и след това. Ще дойде обаче времето, когато риванският крал ще се завърне и тогава ще започне всичко. Следващият крал, който седне на трона на Рива, ще бъде самото Дете на Светлината, а той именно е човекът, за който се молим от толкова векове насам.

— Богоубиецът?

— Да се надяваме.

— Къде ще заведете принц Геран?

— Не ти е нужно да знаеш, Бранд. Той ще бъде в безопасност. — Хвърлих един поглед на мрачното небе. — Колко още остава до смрачаване?

— Няколко часа.

Аз пуснах в действие една от най-цветистите пиянски псувни, които бях научил в Камаар.

— Какво има?

— Моята дъщеря и твоят крал са все още във водата, а тя, както се сещаш, е доста студена. Извини ме за момент.

Потърсих отново Поулгара.

— Поул, къде си?

— В единия край на залива, татко. Безопасно ли е вече да излезем на брега?

— Не, стойте там, където сте и гледайте някой да не ви види.

— На момчето започва да му става ужасно студено, татко.

— Затопли водата около себе си, Поул. Знаеш чудесно как се прави. Векове наред си топлиш така ваната.

— Какво си намислил, Стари Вълко?

— Да скрия риванския крал. Свиквай от сега, Поул, защото това ще ни е работата занапред.

После изтеглих мисълта си и се обърнах отново към Бранд.

— А сега, Бранд — казах, — да вървим в двореца. Искам да си поприказвам на дълго и широко с тези нийсанци.

— Кой ще охранява Сферата, докато кралят отсъства, Белгарат? — попита ме управителят, докато двамата изкачвахме стъпалата към кралския дворец.

— Ти.

— Аз ли?

— Разбира се. И освен това ще изпълняваш функциите на краля, докато той отсъства. След това ще предадеш своите права и задължения на наследника си. Разчитаме на теб, Бранд. Не ни разочаровай.

Той преглътна болезнено бучката, заседнала на гърлото му.

— Имаш думата ми, Древни.

— Ти си свестен човек — отвърнах му аз.

Трябва да призная, че не съм толкова добър в разпитите, колкото е моята дъщеря. Ако наистина ви интересуват методите й, поговорете си с черекския крал Анхег. Той присъстваше на разпита на граф Джарвик, воден лично от Поулгара. На несвикналите с грозни картинки ще спестя детайлите. Ще уточня само, че графът се мислеше за доста корав мъж, но както чувам, се разприказвал доста бързо. Само не си мислете, че Поул го е изкормила или нещо подобно. Тя си има друг, още по-неотразим подход — бърка направо в съзнанието на хората.

Аз лично съм далеч по-директен. Отдавна вече съм на възраст, на която би трябвало да си преодолял всички скрупули. За моите врагове, четящи това писание, ще уточня, че мога да поддържам нечия доста болезнена агония седмици наред.

Но нека не се отплесваме излишно.

Та двамата мними търговци от Нийсия усетиха доста бързо прилив на словоохотливост, след като се заех с тях.

— Кралицата беше! — избълбука единият от тях. — Тя ни накара да го направим!

— Но идеята не беше нейна! — надвика другият своя партньор. — В Стис Тор пристигна някакъв чужденец, който разговаря с Нетленната Селмисра. Едва след това тя ни извика в тронната зала.

— А да имаш случайно някаква представа, кой би могъл да бъде този чужденец? — попитах го учтиво.

— Н-не! — заекна той. — Само не ми причинявай повече болка!

— Спокойно. Има ли още нещо, което би искал да споделиш с мен?

— Един от младите принцове ни се изплъзна — изпръхтя първият. — Скочи във водата?

— Удави ли се? — попита един от пазачите, преди да успея да задам същия въпрос.

— Не, една птица го спаси.

— Птица ли?

Риванците го изгледаха подозрително.

— Ти дрогирал ли си се някога? — попитах го аз с все същия благ глас.

— Е, да, веднъж или два пъти.

Погледнах многозначително риванците и те ми отвърнаха с разбиращи погледи. После се обърнах към Бранд.

— Тия двамата ще ти трябват ли за още нещо?

— На мен не. А на теб?

— Не. Приключих с тях.

С едно махване приспах отново двамата нийсанци. Не исках някой от тях да продължи да бръщолеви за разни птици.

В някои редакции на Книгата на Алорните се споменава тази история с птиците. Сега вече знаете откъде се е взела там. Известно време аз открито се присмивах на всеки, който споменеше за нещо подобно, но риванците така и не се отказаха от тази история.

— Какво да ги правим тия двамата? — попита ме един от пазачите.

Свих рамене.

— Вие си решавайте.

Двамата с Бранд тръгнахме право към неговата канцелария.

— Сещаш се какво означава това, нали, Белгарат? — попита ме той, още преди да стигнем дотам.

— Май че да — отвърнах му аз. — Ще изглежда подозрително, ако не предприемем ответен удар срещу Нийсия. Нека само не се изсилваме излишно. Това би могло също да ни изиграе доста лоша шега.

— Ще пратя вестители във Вал Алорн, Боктор и Алгария.

— Не си прави труда. Аз ще се погрижа лично за това. А сега да вървим да уловим моята дъщеря и твоя крал в залива. Искам кораб на наше разположение. Предай на моряците да слязат от него. После двамата заедно ще се поразходим.

— Белгарат! Не мога да напусна точно сега Острова!

— Ще ти се наложи. Аз не знам как се управлява кораб. Трябва да заведем Поулгара и принц Геран до брега на Сендария, без никой да разбере за това.

— Аз мога да управлявам кораб, Белгарат, но не без екипаж.

— Вече си имаш такъв. Ние с Поул ще се грижим за платната. Ще хвърлим котва няколко мили северно от Камаар. Оттам Поул ще заведе принца на тайното място, аз ще отида до Вал Алорн, а ти ще се върнеш в Камаар, ще събереш екипаж от почиващите моряци и ще се върнеш веднага на Острова, за да започнеш мобилизация. А сега да тръгваме към пристанището.

Когато достигнахме пристана, моряците вече бяха зарязали кораба си. Макар с известни мъки, изведохме нелекия съд от пристанището и се насочихме към мястото, където предполагах, че ще открием Поулгара.

— Поул, все още ли си там?

— А къде другаде бих могла да бъда, стари глупако?

Пропуснах обръщението й покрай ушите си.

— Не мърдай оттам, Бранд ще дойде да ви прибере с по-малка лодка.

— Къде се забавихте толкова?

— Трябваше да изчакаме да се стъмни. Не искахме някой да види какво правим.

— Какво имаше предвид като каза, че отсега нататък ще се занимаваме с укриването на риванския крал?

— Нямаме избор, Поул. Островът на Бурите не е достатъчно безопасен за момчето. Трябва да го отведем по-далеч от Сферата. Торак знае точно къде се намира тя, и ако момчето е някъде наблизо, едва ли ще успеем да преброим неспирния поток от убийци, който ще потече към Острова.

— Мислех си, че Селмисра е изпратила убиеца.

— Тя го е изпратила, но някой друг й е размътил главата.

— Кой?

— Не съм съвсем сигурен. Като я видя следващия път, ще я попитам.

— Предвид настоящите обстоятелства, май ще ти е малко трудно да се озовеш в Стис Тор.

— Не мисля, Поул — отвърнах й мрачно аз. — Смятам да взема и няколко алорна със себе си.

— Няколко?

— Череките, риванците, драснианците и алгарите. Ще поведа след себе си цяла Алория, Поул. Не мисля, че ще ни е особено трудно да влезем в Стис Тор.

Хвърлих през рамо един поглед на чернеещото море.

— Бранд трябва да е съвсем близо. Огледайте се за него. Ще ви качим на борда и веднага ще отплаваме.

— Да отплаваме? Накъде?

— Сендария, Поул. Ще решим какво ще правим по-нататък едва след като слезем на брега.