Белгарат — магьосникът

Седма глава

Всички бяхме разтърсени от изхода на войната с ангараките. Никой от нас не бе очаквал отчаяния отговор на Торак. Измъчваше ни убийствено чувство за вина заради смъртта на половината човечество. Бяхме доста мрачна картинка при пристигането си в Долината. Всеки от нас си имаше належащи задачи, но въпреки това в първите вечери неизменно се събирахме в кулата на Учителя, за да потърсим утеха в неговото присъствие и в познатата гледка, която се разкриваше от прозорците.

Всеки от нас имаше кресло и ние обикновено се събирахме около масата, за да обсъдим събитията от деня, а после да се прехвърлим на други, по-общи теми. Не знам дали сме успели да решим някой от проблемите на света в тези почти хаотични разговори, но всъщност не такава беше целта им. По-скоро имахме нужда да бъдем заедно в онези смутни дни, имахме нужда от умиротворението, което винаги е изпълвало познатата стая на върха на кулата. Дори светлината там беше някак по-различна. Може би и тя, точно като огъня в камината, съществуваше, защото Учителя бе пожелал това. Изработените от полиран абанос кресла бяха удобни и всичко останало в стаята изглеждаше тъй чисто и съвършено, сякаш непокътнато от хилядолетията. Повечето вещи на Алдур се съхраняваха в някакво друго измерение и се появяваха по негово желание, вместо да събират прах по рафтовете.

Нашите вечерни събирания продължиха около шест месеца и ни помогнаха да намерим сили, за да прогоним кошмарите, населили сънищата ни.

Беше въпрос на време някой от нас да зададе онзи въпрос и този някой се оказа Белтира.

— Как започна всичко, Учителю? — попита той замислено една вечер. — Защото всичко е започнало доста преди ние да се появим на света, нали?

Алдур погледна мрачно незлобливия алорнски пастир.

— Наистина, Белтира. Всичко е започнало много, много отдавна, по-отдавна, отколкото бихте могли да си представите. Някога, по времето, когато Вселената е била още съвсем млада, още преди аз и моите братя да се родим, се случило нещо, което не било предвидено. Нещо, което разделило Предназначението на всички неща.

— Инцидент, така ли, Учителю? — предположи Белдин.

— Определението ти е доста уместно, сине мой — похвали го Алдур. — Като всички неща, и звездите се раждат, живеят и умират. Инцидентът, за който говорим, се случил след смъртта на една звезда. Проблемът бил, че мястото и времето на тази смърт не били част от първоначалния замисъл на Сътворението. Смъртта на коя да е звезда е титанично събитие, а поради близостта й с много други звезди смъртта на онази звезда изиграла още по-гигантска роля. Всички вие сте изучавали небесата и знаете, че Вселената се състои от звездни „гроздове“. Гроздът, в който се намирала звездата, за която ви разказвам, бил толкова голям, че слънцата му били безчет. Своенравното слънце, което умряло в самия център на звездния грозд, възпламенило близките до него слънца, а те на свой ред възпламенили други слънца. Взривът се разпространил с нечувана скорост и унищожил целия грозд.

— Това някъде наблизо ли се е случило, Учителю? — попита Белсамбар.

— Не, сине мой. Това събитие се състояло на другия край на Вселената, далече, далече. Толкова далече, че светлината от тази катастрофа още не е достигнала до този свят.

— Как е възможно това, Учителю? — Белсамбар изглеждаше крайно учуден.

— Зрението не е съвършено, братко — обясни му Белдин. — Има дистанция във времето между мига, в който става нещо, и мига, в който ние го съзираме. На нощното небе ние виждаме звезди, които всъщност вече не съществуват. Някой ден, когато и двамата имаме достатъчно време, ще ти обясня всичко по-подробно.

— Как може едно толкова отдалечено от нас събитие да има каквото и да е значение за този свят, Учителю? — попита Белзедар.

Алдур въздъхна.

— Времето и пространството са възникнали по силата на Предназначението, Белзедар — отвърна му той със странна почуда в гласа. — Инцидентът разединил това Предназначение. Онова, което някога било едно цяло, се превърнало в две противоположни части. От това разделяне се породило ново усещане за нещата и от мига на събитието двете нововъзникнали Предназначения се противопоставили едно на друго. След време двете сили се споразумели този свят, който все още не съществувал, да стане поле на тяхната последна битка. Това е причината, поради която сме се появили аз и моите братя. Затова и създадохме този свят. Точно тук ще бъде сложен край на раздвоението в Предназначението на Вселената. Поредица от събития, някои незначителни на вид, други — величави, ще доведе до това последно събитие, което ще предопредели Избора.

— Кой трябва да направи този избор? — попита Белдин.

— Не ни е отредено да знаем това — отвърна му Алдур.

— О, чудесно! — възкликна саркастично Белдин. — Значи всичко опира до някаква си игричка! И кога ще стане това?

— Скоро, сине мой. Много скоро.

— Не можеш ли да бъдеш малко по-конкретен, Учителю? Нашите представи за време вероятно се разминават и това „скоро“ би могло да означава за теб нещо съвсем различно от това, с което аз го свързвам.

— Изборът трябва да бъде направен, когато светлината на избухналия звезден грозд достигне до този свят.

— А това би могло да се случи всеки момент, нали? Още тази нощ, да речем.

— Овладей нетърпението си, Белдин — каза Алдур. — Ще има знамения, които ще ни подскажат, че мигът на Избора наближава. Пропукването на света беше едно от тези знамения. Ще има и други.

— Например? — не мирясваше Белдин. Тази мисъл изглежда не му даваше покой.

— Преди светлината да докосне този свят, за миг ще настъпи пълен мрак.

— Тогава ще си отварям очите при всяко смрачаване — каза Белдин кисело.

— Доколкото разбирам, има два възможни Изхода от този сблъсък — отбеляза Белмакор. — Торак служи на единия от тях, нали?

— Да, така е. Всеки от тези два Изхода е съставен от безброй по-малки части, някои от които дори не подозират за своето предназначение.

— Кое от двете Предназначения е възникнало първо, Учителю? — попита Белкира.

— Не знаем. Не ни е отредено да знаем.

— Още игрички — каза Белдин с безкрайно отвращение. — Мразя игричките.

— Ала в тази ще трябва да се включи всеки от нас, добри ми Белдине. Правилата може и да не са ни по вкуса, но ще трябва да им се подчиним, защото са определени от двете воюващи Предназначения.

— И защо? Битката си е тяхна. Защо трябва да замесват и нас? Защо просто не изберат място и време и не си уредят сметките веднъж завинаги?

— Защото не могат да го сторят, сине мой. Ако се противопоставят пряко едно на друго, техният сблъсък ще унищожи Вселената.

— А това май не ни устройва — подхвърли незлобливо Белкира.

— Ти си наместник на другия Изход, нали, Учителю? — попита Белсамбар. — Торак е наместник на единия Изход, а ти — на другия?

— Аз съм част от всичко това, сине мой — каза Алдур. — Всички сме част от него. Ето защо това, което правим, е толкова важно. И все пак след време ще се появи някой, който ще е още по-важен от нас. Именно той ще се възправи срещу Торак и ще разчисти пътя пред Избора.

Тогава за пръв път чух за Белгарион. Алдур обаче бе подготвял неговото идване още от сътворението на нашия свят. Казано по-простичко, Боговете създали този свят, за да има Белгарион почва под краката си, докато възстановява реда във Вселената. Това беше доста сериозна отговорност за някой като Гарион, но мисля, че той се справи достойно. Нали все пак всичко свърши добре.

Обяснението на нашия Учител ни даде да разберем от какво огромно значение е всичко, което правим. И макар да бяхме погълнати изцяло от своите задачи, ние не можехме да не си дадем сметка колко е променен светът след стореното от Торак. Новото море, което приличаше по-скоро на океан, изникнал насред континента, промени драстично климата. Планинската верига, която нашият Учител бе издигнал заедно с Белар, направи промените още по-осезаеми. Летата станаха по-горещи и по-сухи, а зимите — по-дълги и по-студени. Това е една от причините да се ядосвам толкова, когато някой започне да си играе с времето. Виждал съм какво може да се случи, когато някой реши да „дооправи“ естествения климат. Двамата с Гарион си говорихме веднъж доста дълго по този въпрос или по-скоро аз му говорих дълго. Той ме слушаше. Поне се надявам да ме е слушал. Гарион притежава огромна сила и понякога й изтърва края преди да е обмислил достатъчно внимателно последствията.

С промяната на климата в света около нас постепенно настъпиха и други изменения. Необятната прастара гора, с която Долината граничеше на север, започна да оредява и накрая се превърна в степ. Алгарите сигурно не са имали нищо против това, но аз лично предпочитам дърветата.

Най-драстично се преобрази климатът в далечния Север. Белар обаче не се отказа от своя план да се добере някак до ангараките и неговите алорни трябваше да свикнат със суровите зими.

Така или иначе, ние в Долината си имахме други, далеч по-неотложни грижи. Пропукването на света бе задействало много нови процеси и Алдур не ни даваше да си поемем дъх, преди да се убеди, че всичко, което трябва да се случи, се случва. Предполагам, че и при ангараките нещата са стояли по същия начин. Двете съревноваващи се Предназначения без съмнение вече маневрираха на „бойното поле“.

Около двайсет години след пропукването на света нашият Учител ни събра в кулата си и предложи един от нас да отиде до Малория, за да разбере какво са намислили Торак и неговите ангараки.

— Аз ще отида — предложи услугите си Белдин. — Летя по-добре от останалите си побратими и освен това ще мога да се смеся с ангараките, без да предизвикам някакви съмнения.

— Логиката ти нещо ми убягва, старче — каза Белмакор. — Бих казал, че си доста забележителна персона.

— Точно там е работата. Когато хората ме погледнат, те забелязват само гърбицата и това, че ръцете ми са по-дълги от краката. Никой не се заглежда в лицето ми, камо ли да се замисли от коя раса съм. Това да си недъгав има и своите преимущества.

— Искаш ли да дойда с теб? — предложи Белсамбар. — Аз все пак съм ангарак и познавам тамошните обичаи.

— Благодаря за предложението, братко, но по-добре недей. Мнението ти за гролимите отдавна е прекрачило прага на неодобрението. Едва ли ще успеем да запазим своята анонимност твърде дълго, ако изкормяме всеки срещнат свещенослужител на Торак. Ще отида само да хвърля едно око тук-там и предпочитам Торак да не разбере за посещението ми.

— Няма да ти преча, Белдин.

— Хайде да не рискуваме, а? Обичам те твърде много, за да поставя живота ти на карта.

— Но ти наистина не бива да ходиш сам в Малория, Белдин — каза му Белзедар със странен блясък в очите. — Мисля, че ще е най-добре и аз да дойда с теб.

— Аз не съм дете, Белзедар. Мога да се грижа за себе си.

— Убеден съм в това, но ако сме двама, ще можем да покрием по-голямо пространство. Другият континент е доста обширен, а ангараките вероятно вече са се пръснали из него. Учителя иска колкото се може повече информация, при това възможно най-бързо. Ето защо двама ще свършат по-добре работата.

Сега виждам, че доводите на Белзедар бяха доста прозрачни. Обществото на ангараките беше най-изкъсо държаното човешко общество в света. Торак не би позволил на хората си да се пръснат. Те му бяха нужни на едно място, за да ги държи под пълен контрол. Трябваше да се досетя, че Белзедар има други причини да отиде до Малория. Да помогне на Белдин определено не беше една от тях.

Двамата спориха известно време, но накрая Белдин отстъпи.

— Все ми е тая — каза той. — Ела, щом толкова ти се е приискало.

И тъй, на следващата сутрин двамата приеха облика на соколи и отлетяха на изток.

Не след дълго и ние се пръснахме във всички посоки. На мен Учителя възложи няколко доста мащабни мисии в Арендия и Толнедра.

Младата вълчица, естествено, тръгна с мен. Не си бях и помислял да я оставям. Но дори да бях опитал, едва ли щях да постигна нещо. При първата ни среща тя бе казала: „Ще поостана известно време с теб.“ Очевидно краят на това „известно време“ все още не бе дошъл. Но аз нямах нищо против. Тя беше приятен спътник.

Най-късият път до северна Арендия минава през Улголанд, затова двамата с вълчицата навлязохме в планините и продължихме в северозападна посока. Всяка вечер приготвях подходящ лагер за двама ни. Отначало огънят малко я изнервяше, но не след дълго неговата топлина започна да й допада.

След няколко дни си дадох сметка, че ще минем доста близо до Пролгу. С новия Горим не хранехме особени симпатии един към друг. Той беше твърдо убеден, че улгосите са по-свестни от всички други хора. Макар и неохотно, трябваше да приема, че няма да е особено възпитано да подмина Пролгу, без да поднеса почитанията си. Затова свърнах леко в северна посока и поех към града.

Маршрутът, който избрах, минаваше през гъсто обрасла планинска клисура, прорязана от буен ручей. Сутринта вече преваляше и слънцето тъкмо бе стигнало влажното дъно на клисурата. Бях се отплеснал нещо — когато се разхождам из планините, обикновено ме обзема приятно чувство на покой и умиротворение.

Тогава вълчицата присви уши и изръмжа предупредително.

— Какво има? — попитах на езика на хората, без да си дам сметка за това.

— Коне — отвърна ми тя на вълчи език. — Но може и да не са съвсем коне. Миришат на кръв и сурово месо.

— Не се притеснявай — отвърнах й, преминавайки на вълчи. — Срещал съм ги и преди. Наричат се хрулжини. Месоядни са. Онова, което подушваш, вероятно е кръвта и месото на някоя сърна.

— Според мен грешиш. Миризмата не е на сърна, а на човешка кръв и плът.

— Не може да бъде — изсумтях аз. — Хрулжините не нападат хора. Те живеят в мир с улгосите от тези планини.

— Носът ми никога не ме лъже — натърти тя. — Не мога да сбъркам миризмата на човешка кръв с тази на сърна. Тези месоядни коне са убивали и яли хора и сега отново ловуват.

— Ловуват ли? Какво?

— Според мен са тръгнали по твоите следи.

Насочих съзнанието си към хрулжините. Мислите им наистина не приличаха особено на обичайните конски мисли. Конете се хранят с трева и единственото време на годината, в което стават агресивни, е размножителният период. Хрулжините приличат доста на коне — като се изключат острите нокти и зъби — но те не пасат трева. И преди бях докосвал на няколко пъти съзнанието на хрулжин при пътуванията си из планините на Улголанд. Знаех, че са ловци, доста хищни при това, но досега волята на УЛ винаги бе успявала да удържи злобния им нрав.

Вълчицата беше права. Хрулжините бяха тръгнали по моите следи.

И преди ме бяха преследвали. Един млад лъв например вървя неотлъчно по следите ми цели два дни, преди да успея да го прогоня. В мозъка на ловуващото животно всъщност няма и следа от злоба или ярост. То просто търси храна. Но онова, с което се сблъсках този път, бе не просто жестокост или омраза, а истинска лудост. Тези хрулжини искаха не толкова да се нахранят, колкото да ме убият за удоволствие. Май бях загазил.

— Предлагам ти да направиш нещо с външността си — посъветва ме вълчицата. Тя седна и дългият й розов език се провеси от едната страна на муцуната. Май вече ви споменах, че това е начинът, по който се смеят вълците и кучетата.

— Какво му е смешното? — троснах й се аз.

— Хората са толкова забавни. Човекът-ловец мисли единствено за животното, което е решил да улови. Ако ловува зайци, дори няма да погледне катеричката на близкия клон. Тези месоядни коне ловуват човек — теб. Промени облика си и те ще те подминат.

Направо се почувствах засрамен. Как не се бях сетил сам за това? При цялата ни образованост и опит, първата емоция, която ни спохожда щом разберем, че нещо иска да ни убие и изяде, е най-обикновена паника.

Оформих образа в съзнанието си и „прелях“ същността си в тялото на вълк.

— Така е доста по-добре — каза моята спътница одобрително. — Ти си красив вълк. Другата ти външност не е толкова приятна за окото. Тръгваме ли?

Кривнахме встрани от брега на потока и се скрихме сред дърветата, за да проследим с поглед хрулжините. Неочакваното изчезване на моята миризма ги обърка и едновременно с това ги вбеси. Жребецът водач на стадото се закова на място и изрева ядно, а по извитите му зъби се стече пяна. Няколко от кобилите се спуснаха надолу по клисурата, следвайки моята миризма, после се върнаха и обдушиха внимателно мястото, където се бях преобразил.

— Предлагам да се измъкнем по-бързо — каза ми вълчицата. — Месоядните коне могат да си помислят, че ние сме убили и изяли нещото, което преследваха. Това ще ги настрои против нас. Може дори да се откажат от лова на хора и да си опитат късмета с лов на вълци.

Продължихме напред сред дърветата, но не много навътре, за да можем все пак да следим с поглед обърканите хрулжини в случай, че им хрумне да тръгнат на лов за вълци. След около половин час вече бяхме набрали такава преднина, че шансовете им да ни настигнат станаха незначителни.

Промяната у хрулжините ме изуми. Досега всички се бяха подчинявали безпрекословно на мира, установен от УЛ. Какво ги бе накарало да полудеят?

Както скоро разбрах обаче, хрулжините не бяха единствените зверове, загубили разсъдъка си.

(Това, че използвам думата „звяр“, не е израз на някакви лични предубеждения. Тя е просто буквален превод на съответната дума от езика на улгосите. Улгосите наричат дори дриадите „зверове“. Доколкото си спомням, Сенедра беше малко обидена от това определение.)

Така или иначе, аз реших да не се връщам към човешкия си облик, дори след като окончателно се изплъзнахме на хрулжините. Нещо странно ставаше в Улголанд. Двамата с моята спътница стигнахме планината, на чието плато е разположен Пролгу, и поехме нагоре. Горе-долу по средата на изкачването срещнахме група алгороти, които изглеждаха не по-малко луди от хрулжините. Алгоротите и без друго не са сред любимите ми създания. Не знам какви са ги мислили Боговете, когато са ги създавали. Кръстоската между маймуна, овен и влечуго ми се струва прекалено екзотична. Алгоротите също претърсваха околностите за хора, които да убият и изядат. По всичко личеше, че колкото и да не ми се иска, ще се наложи да разменя няколко приказки с Горима.

Пролгу обаче се оказа напълно безлюден. По всичко личеше, че жителите на града са напуснали доста набързо домовете си. Но това се бе случило доста отдавна, за да доловим по миризмата накъде са поели улгосите. Навсякъде из града се натъквахме на купчини човешки кости. Нима бе възможно улгосите да са били избити до крак? Нима УЛ бе размислил и решил да ги изостави?

Всъщност така и не успях да се замисля сериозно над тези въпроси. Нощта бе паднала неусетно и ние с моята спътница все още обдушвахме празните къщи, когато рев раздра небето. Отидох до прага на къщата, която претърсвахме, и хвърлих един поглед навън.

Вече почти се бе стъмнило, но и на тази мижава светлина успях да различа силуета в небето.

Беше женският дракон. Крилата й разкъсваха ядно облаците, а от ноздрите й току изригваха огнени струи.

Сигурно обърнахте внимание, че говоря за нея в женски род и с определителен член. На света бе останал само един дракон и той беше женски. Двамата мъжки, които Боговете бяха създали, се бяха избили взаимно още през първия размножителен период. Обикновено искрено съчувствах на оцелялата женска, но не и този път. И тя, досущ като хрулжините и алгоротите, беше завладяна от страстта да убива, но за разлика от тях беше твърде глупава, за да се замисли какво точно.

Имаше и още една неприятна подробност. Торак бе надарил драконите с пълен имунитет срещу кое да е действие, постигнато със силата на Волята и Думата.

— Ще съм ти много благодарна, ако направиш нещо по въпроса — каза ми вълчицата.

— Нали това се мъча да измисля — отвърнах й аз.

— Мисли по-бързо. Птичката се връща.

Доверието й в моите способности беше трогателно, но не ми помагаше особено. Набързо прехвърлих трите основни характеристики на дракона през главата си. Тя беше неуязвима, глупава и самотна. Последните две ми се сториха многообещаващи. Изтичах до края на града, концентрирах съзнанието си върху една малка горичка, на около миля в подножието на южния планински скат и я подпалих.

Драконът направи остър завой във въздуха и се спусна право към моя малък горски пожар.

— Чудя се защо го направи — отбеляза вълчицата.

— Огънят е част от ритуала на чифтосването при драконите.

— Впечатляващо. Повечето птици се чифтосват през пролетта.

— Тя не е точно птица. Между другото, хич няма да е зле да напуснем възможно най-бързо тези планини. Тук стават странни неща, които не мога да разбера, а ние си имаме спешна работа в долината.

Тя въздъхна.

— Все с тия твои „спешни работи“.

— Такава е човешката природа — казах й аз.

— Но в момента ти не си човек.

С нейните доводи както обикновено нямаше смисъл да се спори, но така или иначе тръгнахме веднага и два дни по-късно вече бяхме в Арендия.

Задачите, които ми бе поставил Учителя, касаеха някои конкретни аренди и толнедранци. По онова време още не можех да разбера защо Алдур е толкова загрижен от разни бракосъчетания. Сега вече разбирам. Все пак някои хора трябваше първо да се родят и моята мисия бе да се погрижа това да се случи.

Отначало се притеснявах, че присъствието на моята спътница може да усложни ситуацията, но се оказа иначе. Трудно можеш да останеш незабелязан в някое арендско село или толнедранско градче, когато до теб пристъпва едър вълк. В случая това се оказа сериозно преимущество, тъй като всички ме приемаха доста сериозно.

Уреждането на бракосъчетанията далеч не беше толкова трудно в онези дни. Обществата на арендите и толнедранците са патриархални и децата се подчиняват безпрекословно на волята на своите бащи, когато става въпрос за нещо важно. Затова рядко ми се налагаше да убеждавам щастливата двойка да мине под венчило. Вместо това просто разменях по няколко думи с двамата бащи. По онова време се радвах на солиден авторитет. Спомените за войната бяха още пресни, а аз и моите побратими бяхме изиграли значима роля в конфликта. Нещо повече: скоро открих, че свещенослужителите — както в Арендия, така и в Толнедра — могат да ми окажат неоценима помощ. След като се справих с първите дирижирани бракосъчетания, аз вече имах универсален подход, който действаше кажи-речи безотказно. Когато двамата с вълчицата прекрачехме границите на някое непознато поселище, първата ни работа беше да отскочим до храма на Чалдан или Недра. Там се представях на свещенослужителите и им обяснявах за какво става въпрос. Те на свой ред ме запознаваха охотно с бащите, от които имах нужда.

Е, не всичко минаваше гладко, разбира се. От време на време попадах и на твърдоглавци, неодобряващи избора, който бях направил за техните деца. Ако нещата наистина се закучеха, аз им правех по някоя и друга малка демонстрация, касаеща онова, което може да се случи, когато съм ядосан. Това обикновено беше достатъчно, за да ги вкара в правия път.

— Чудя се кому е необходимо всичко това — подхвърли вълчицата на излизане от едно арендско село, където бях успял да убедя един особено твърдоглав човек, че щастието на дъщеря му (а и неговото здраве) зависи от това дали тя ще се омъжи за младежа, когото съм избрал за нея.

— На тях ще им се родят деца — опитах се да й обясня аз.

— Колко интересно — отвърна ми сухо. Един вълк може да придаде цял куп иронични отенъци на изказването си. — Това не е ли обичайният резултат от чифтосването?

— Нашата цел е да се родят точно определени деца.

— Защо? Всички малки се раждат еднакви. Характерът зависи от отглеждането, а не от кръвната линия.

Спорихме така безкрай и подозирам, че вълчицата поддържаше спора, само за да ме дразни, формално погледнато, аз бях главата на нашата малка делегация, затова всяка възможност да ми се натрие носа беше добре дошла за нея.

По онова време Арендия беше доста мрачно място. Още преди войната с ангараките крепостничеството беше широко разпространено сред арендите и ситуацията не се промени особено след миграцията им на запад. Никога не съм схващал логиката на робовладелците, но арендите просто са си такива. И най-дребният повод им е достатъчен, за да започнат война с ближните си, което означава, че обикновеният селянин просто не би могъл да просъществува без нечия протекция.

Земите, които арендите обитаваха преди войната, се намираха в центъра на континента и имаха предимно равнинен ландшафт, използван най-рационално за нуждите на земеделието. Техният нов дом представляваше гъста гора и им се наложи да изкоренят доста дървета, преди да успеят да засадят каквото и да било. Този непосилен труд се падаше по право на крепостните. Двамата с вълчицата скоро свикнахме да виждаме голи хора, размахващи брадви.

— Те защо свалят козината си, докато правят това — попита моята спътница веднъж. В езика на вълците няма дума за „дрехи“, затова се бе наложило да импровизира.

— Вероятно имат само един чифт неща, с които да покрият телата си. Свалят ги, докато работят, за да не наранят тъканта им. — Реших да не навлизам в темата за бедността на крепостните. Разговорите ни на тема крепостничество и без това бяха станали доста заплетени. Как да обясниш какво е това „собственост“ на същество, което не се нуждае от каквито и да било вещи?

— Това покриване и откриване на телата е една от големите човешки глупости — заяви тя. — Защо го правят?

— За да се стоплят, когато е студено.

— Но те го правят и когато не е студено. Защо?

— Защото се срамуват, предполагам.

— Какво означава „да се срамуваш“?

Въздъхнах. Така нямаше да стигнем до никъде.

— Това е просто един от обичаите на хората.

— О, щом е обичай, тогава разбирам. — Вълците изпитват огромно уважение към обичаите. Но тя веднага се сети за нещо друго. Винаги се сещаше за „нещо друго“. — Какъв е този обичай, щом хората веднъж го спазват, а друг път не?

Аз се предадох.

— Да, права си. Май че не може да мине за обичай.

Вълчицата седна насред горската пътека и розовото езиче увисна насмешливо.

— Ще престанеш ли? — озъбих й се аз.

— Просто се забавлявам от непоследователността на мисълта ти — отвърна ми тя. — Но това вероятно се дължи на настоящия ти облик. Ако приемеш истинската си форма, тогава сигурно и мислите ти ще потекат по-гладко.

Моята спътница беше все така убедена, че аз всъщност съм вълк, който се прави на човек.

Из горите на Арендия често срещахме банди от обявени извън закона селяни. Явно не всички крепостни приемаха безропотно съдбата си. Не обичам насочените към мен върхове на стрели и затова след първите два-три подобни инцидента реших да приемам облика на вълк щом поредното село се скрие от погледите ни. Дори най-глупавият крепостен има достатъчно мозък в главата, за да не се заяжда с двойка възрастни вълци. Но моят късмет винаги си е бил такъв. Всеки път, щом се заема с нещо важно, особено когато бързам, все ще се намери някой, който да се опита да ми попречи. Защо просто не ме оставят на мира, след като аз самият не ги закачам?

Поразходихме се така още няколко години из Толнедра, без да преставаме с уреждането на чужди бракове, и накрая се озовахме в Тол Недран.

(Не се опитвайте да го намерите на картата. Името му беше променено на Тол Хонет още преди началото на второто хилядолетие.)

Знам, че повечето от вас са били в Тол Хонет, но едва ли бихте го познали в първоначалния му вид. Войната бе научила толнедранците каква е истинската стойност на една удобна за отбраняване позиция. От тази гледна точка островът в средата на Недран („Реката на Недра“), им се бе сторил идеалното място за построяване на град. В наши дни може и да е така, но някога нещата стояха по-иначе. След близо хиляда години, обитателите на Тол Хонет най-после поправиха повечето от грешките, допуснати при градежа.

Когато обаче двамата с вълчицата за пръв път се озовахме там, островът все още представляваше едно мочурливо парче земя, заливано начесто от пролетните приливи на реката. Оградата от побити по ръба на острова колове беше доста калпава, а дървените къщи с покриви от слама можеха да минат за всичко друго, но не и за уютни. Улиците бяха тесни, криви и кални. Честно казано, цялото място вонеше на сметище. Моята спътница прие този факт почти като лична обида, защото вълците имат доста остро обоняние.

Главната ми задача в Тол Недран бе да наглеждам появата на рода на Хонетите. Никога не съм харесвал Хонетите. Те имат невероятно високо мнение за себе си, а аз мразя, когато някой се опитва да гледа на мен от върха на носа си. Което обяснява защо бях малко рязък с бащата на младоженката, докато му обяснявах, че идеалната партия за неговата дъщеря е синът на един занаятчия, който се бе специализирал в градежа на каменни огнища. Родът на Хонетите трябваше на всяка цена да наследи някаква поне мъглява склонност към каменоделството, защото в противен случай Толнедранската империя просто нямаше да възникне. А ние щяхме да имаме нужда от тази империя в по-късни времена. Не бих ви досаждал с такива подробности, но просто исках да ви дам пример на какъв първичен стадий бяха „приготовленията“ ни в онези времена. Задействахме схеми, които трябваше да дадат първите си плодове най-рано след около хиляда години.

След като направо насилих бащата на младоженката да приеме направения от мен избор, двамата с вълчицата можехме вече спокойно да напуснем Тол Недран. Със сал, разбира се. По онова време още нямаше мостове. Салджията направо ни одра кожите, но какво друго би могло да се очаква от един толнедранец?

Накрая изпълних и последната от задачите, възложени ми от моя Учител, и заедно с вълчицата се насочихме на изток, към планините Толнедран. Беше време да се завърнем в Долината, но аз нямах никакво намерение да минавам отново през Улголанд. Преди въобще да припаря до това място, трябваше да разбера какво всъщност става там. Моята спътница се забавляваше с преследване на зайци и сърни, но аз имах по-интересно занимание. Много ми се искаше да открия пещерата, за която Учителя ми бе споменавал по най-различни поводи. Знаех, че е някъде из тези планини и затова се заех да я търся, без да бързам излишно. Не че имах някакви специални планове. Просто ужасно исках да зърна мястото, където Боговете бяха живели по времето, когато са сътворявали света.

Да си призная, това не беше единственият път, когато съм търсил пещерата. При всяко минаване през тези планини, отделях около седмица, за да огледам наоколо. Все пак първият дом на Боговете е нещо, което си струва да се види.

Естествено, така и не успях да го открия. Стори го Гарион, много, много по-късно. Там трябваше да се случи нещо важно, нещо, в което нямаше отредена за мен роля.

Когато двамата с вълчицата най-после се добрахме до Долината, заварихме завърналия се току-що от Малория Белдин. Белзедар обаче още никакъв го нямаше. Моят малък уродлив побратим ми бе липсвал много през стотината години, прекарани в Малория. Между нас се бе завързало някакво особено приятелство и колкото и да е странно, неговата компания ми доставяше истинско удоволствие.

Докладвах на Учителя за успеха на мисията си в Толнедра и Арендия и после му разказах за странните метаморфози, настъпили в Улголанд. Той ми се стори не по-малко удивен от мен самия.

— Възможно ли е улгосите да са сторили нещо, с което да са обидили своя Бог, Учителю? — попитах аз. — Нещо толкова сериозно, че той да е решил да ги остави, без каквато и да било защита срещу подивелите зверове?

— Не, сине мой — поклати Алдур посребрилата си глава. — Той не би го направил… не би могъл да го направи.

— Но нали веднъж вече е размислил, Учителю — припомних му аз. — Нали преди първият Горим да отиде при него, той не е искал да се грижи за нито една част от човечеството. А и след това Горим е трябвало да го убеждава с години, преди УЛ да склони. Може би не е хубаво от моя страна да го казвам, но сегашният Горим не е кой знае колко приятен човек. Дори погледите, които ми хвърля, могат да разгневят всекиго. Знае ли човек кого би могъл да предизвика, ако се разприказва.

Алдур се усмихна едва-едва.

— Наистина не е хубаво да го казваш, Белгарат — каза той и после се засмя с глас. — Признавам обаче, че съм напълно съгласен с теб. Но не, Белгарат, търпението на УЛ не познава граници. Дори човек като настоящия Горим не би могъл да го обиди до такава степен. Все пак ще проуча внимателно какво става в Улголанд и ще те запозная с резултата.

— Благодаря ти, Учителю — казах аз и си тръгнах.

На път за моята кула навестих Белдин, за да го поканя да си поприказваме в компанията на няколко халби превъзходно пиво. Предвидливо бях заел от близнаците една бъчонка, пълна с разкошната кехлибарена течност, във варенето на която алорните са ненадминати открай време.

Не след дълго Белдин се появи в стаята на върха на моята кула, тътрузейки крака по познатия начин, и пресуши първата си халба, без дори да си поеме дъх.

Налях още пиво от бъчонката и двамата се настанихме един срещу друг на масата.

— Е? — казах подканващо.

— Е, какво? — Все същият стар Белдин.

— Какво става в Малория?

— Не можеш ли да бъдеш малко по-конкретен? Малория е доста голямо място. — Вълчицата бе изникнала отнякъде и бе положила глава в скута му. По някаква причина тя бе харесала Белдин още от самото начало. Той я почеса разсеяно зад ушите.

— Какво прави Торак? — попитах аз малко по-рязко, отколкото ми се искаше.

— Гори си, какво друго. — Белдин се ухили по неговия си грозно-чаровен начин. — Мисля, че братът на нашия Учител ще гори още доста, доста дълго.

— Гори? Все още? — Наистина бях малко изненадан. — Мислех, че огънят досега е угаснал.

— Дори не е отслабнал, поне видимо. Нашето приятелче продължава да си гори досущ като в доброто старо време, когато направи фаталната грешка да обърне Сферата срещу света. Никой, бил той човек или Бог, не може да очаква кой знае каква милост от един камък. През по-голямата част от времето си Торак просто пищи, сякаш го дерат с кремък.

— Колко жалко за него — отбелязах аз с доза сарказъм.

Белдин ми се ухили отново.

— Между другото — продължи той, — след разцепването на света Торак е накарал своите ангараки да сложат Сферата в желязна кутия, за да не му се налага да я гледа. Предполагам, дори видът й разпалва огъня у него още по-силно. Явно в началото океанът, който той изсипа насред стария континент, е подгонил ангараките също тъй стръвно, както и нас, защото са се изнесли доста чевръсто на изток. Всичките им свещени места са били потопени под водата.

— Защо ли тяхната съдба не ме трогва особено? — отбелязах злобно.

— Белгарат, ти прекарваш твърде много време с алорните. Започнал си дори да говориш като тях.

Свих рамене.

— Алорните всъщност не са чак толкова лоши. Особено след като им свикнеш на номерата.

— Предпочитам да не им свиквам. Тия дангалаци са способни да ме вбесят за нула време.

— И какво станало после?

— Онази експлозия, която ние също видяхме, имам предвид, когато морската вода се изля върху разтопената лава, е променила климата на Изтока доста драстично. Между Кел и мястото, където преди се намираше Корим, се е появило обширно блато.

— А Кел си е още там, така ли?

— Кел винаги си е бил там, Белгарат, и вероятно винаги ще си остане. Този град е съществувал още преди повечето от нас да слязат от дърветата. Блатото явно е там от доста време, но ангараките все пак са успели да изгазят през него. Торак бил твърде зает с крещенето и затова неговите генерали трябвало да поемат командването. А те бързичко схванали, че тези калищаци хич не са подходящи за обитаване от хора.

— Учудвам се, че въобще им е направило впечатление. Ангараките обожават грозните неща.

— Така или иначе, доколкото разбрах, между генералите и гролимите възникнал спор. Гролимите се надявали, че нивото на морската вода ще спадне и всички ще могат да се върнат обратно в Корим. Нали олтарите им били все още там. Генералите обаче се оказали по-практични. Те знаели, че морето няма да се оттегли. Затова решили да не губят повече време в безсмислени спорове и повели армията на северозапад, а останалите ангараки ги последвали. Гролимите останали на брега да гледат замечтано към потопения Корим.

Белдин се уригна за пореден път и за пореден път ми подаде празната си халба.

— Знаеш къде е бурето — озъбих му се аз.

— Ама и ти си един домакин, Белгарат.

Той стана и затътрузи крака към бъчонката. На връщане разля сума ти бира по пода. Накрая се тръсна обратно в креслото, отпи една гигантска глътка и примлясна доволно.

— Гролимите хич не се зарадвали на решението на генералите — продължи моят маймуноподобен побратим. — Много им се искало да се върнат обратно, но ако го направели сами, нямало да има кого да изкормват на гнусните си олтари. Затова тръгнали след ордата с надеждата, че ще успеят да убедят поне част от ангараките да ги последват. Това раздразнило генералите, в резултат на което последвали няколко доста нелицеприятни инцидента. Предполагам, че оттам е започнало разделението в ангаракското общество.

— Какво? — сепнах се аз.

— Говоря доста разбрано, Белгарат. Да не би слухът да е почнал да ти изневерява? Чувам, че това често се случвало при старите хора.

— В какъв смисъл „разделянето на ангаракското общество“?

— Ами те просто вече не са едно цяло, както изглежда. Докато Торак си беше цял целеничък, гролимите имаха безпрекословна власт. Но сега нещата стоят иначе. Отношението на повечето ангараки към гролимите не се различава от това на Белсамбар. Както и да е. Та генералите превели ангараките през планините и накрая достигнали до поле, което било що-годе обитаемо. Там построили голям военен лагер на място, наречено Мал Зет, и поставили стражи, които да не допускат гролимите вътре. След няколко безуспешни опита, гролимите се отказали и помъкнали последователите си на север, където построили друг лагер. Нарекли го Мал Яска. Тъй че сега в Малория има два вида ангараки. Войниците в Мал Зет са като всички останали войници — религията за тях не е нищо повече от глупави ритуали и празни приказки. От друга страна „правоверните“ в Мал Яска прекарват по-голяма част от времето си в молитви към Торак.

— Направо не е за вярване, че събитията са се развили така — казах аз. — Главите на ангараките винаги са били пълни кажи-речи само с религиозни брътвежи.

После се сетих за нещо.

— А как реагира Белсамбар, когато му каза за това?

Белдин сви рамене.

— Не ми повярва. Той не може да възприеме факта, че ангаракското общество се е разпаднало. Нашият брат и без друго си има сериозни проблеми, Белгарат. Мисля, че го мъчи някаква странна „расова“ вина. В края на краищата, той е ангарак, а Торак издави половината човечество. Може би трябва да поговориш с него. Опитай се да го убедиш, че той не носи лична вина за катастрофата.

— Ще направя каквото е по силите ми — обещах аз. — Та значи така стоят сега нещата в Малория?

Белдин се засмя.

— О, чакай, има и още. Преди около двайсетина години Торак се отърси от самосъжалението и в общи линии дойде на себе си. В доброто старо време сигурно щеше просто да сравни Мал Зет със земята, но сега мозъкът му е твърде зает с други кроежи. Той открадна Сферата, но не може да направи нищо с нея. Разочарованието му е толкова силно, че просто не е с всичкия си. Та той премина пътьом през Мал Зет и Мал Яска, завлече със себе си най-фанатичната част от ангараките и заедно с тях достигна чак до североизточното крайбрежие, близо до земите на карандите. Когато се озоваха там, той заповяда на своите хора да му построят кула — изцяло от желязо.

— Желязо? — смаях се аз. — Една желязна кула не би издържала и десет години. Сигурно е започнала да ръждясва още преди да успеят да я завършат.

— Предполагам, че той й е заповядал да не ръждясва. По някаква причина Торак си пада по желязото. Може идеята му да е дошла от онази желязна кутия, в която държи Сферата. Вероятно си е втълпил, че ако затрупа фаталното камъче под купища желязо, ще успее да отслаби силата му до такава степен, та да установи контрол над него.

— Това са пълни глупости!

— Кажи го на Торак. Хората, които заведе на онова място, построиха град, а той го покри с облаци. Това е най-мрачният град, който някога съм виждал. Ангараките го наричат Ктол Мишрак — Градът на безкрайната нощ. Торак вече далеч не е такъв хубавец, какъвто беше някога, и вероятно иска да се скрие от света. Грозните хора постъпват така понякога. Аз съм се родил грозен, затова съм свикнал. Ами, в общи линии, това е всичко, Белгарат. Ангараките имат вече три главни града — Мал Зет, Мал Яска и Ктол Мишрак. О, има и още нещо. Очевидно сме успели доста да впечатлим Торак, защото е решил да обучи свои собствени ученици.

— Нима? И колко по-точно?

— Засега трима. Може да привика и други. Явно войната е показала на Торак, че хич не е зле да си имаш няколко помощника под ръка. Преди войната нямаше никакво намерение да дели силата си с когото и да било, но сега е размислил. Знаеше ли, че обикновените свещенослужители губят сила, щом напуснат пределите на родината си?

— Не разбирам накъде биеш.

— На Боговете също не са чужди дребните хитринки. Всички те са научили свещенослужителите си на някой малък трик. Това върши добра работа, когато се налага да се затегне вярата на последователите им. Един обикновен гролим — същото важи за свещенослужителите на Недра, Чалдан и особено за тези на Селмисра — притежава някои умения, сходни с нашите. Но реши ли да напусне областта, в която е изпратен, гролимът тутакси губи своите способности. Това обаче не важи за учениците на Боговете. Нашите способности не са обвързани с определено място. Торак е осъзнал колко полезно би могло да бъде това и е почнал да обучава свои собствени ученици.

— Имаш ли някаква представа кои са те?

— Първите двама са бивши гролими — Урвон и Ктучик. За третия не успях да науча нищо.

— Къде беше Белзедар през цялото това време?

— Нямам никаква представа. След като кацнахме на брега на Малория и приехме отново човешкия си облик, той ми подхвърли няколко нескопосани извинения за това как искал да обходи целия континент и после тръгна на изток. Оттогава не съм го виждал. Въобще не знам какво прави в момента. За едно обаче съм сигурен.

— И какво е то?

— Нещо го яде отвътре. През цялото време нямаше търпение да се отърве от компанията ми.

— Това може да се каже и за някои други хора, братко.

— Много смешно, Белгарат. Много смешно. Колко бира имаш още?

— Колкото е останала в буренцето. Ако въобще е останало нещо. Ти я смучеш като прежадняла камила.

— Много ми се беше разсъхнало гърлото. Опитвал ли си някога ангаракска бира?

— Не, доколкото си спомням.

— Не ти и трябва. Е, след като приключа с твоята, винаги мога да се обадя на близнаците.

Той стана, уригна се и пое със забързана крачка по утъпкания път към биреното буренце.

Осма глава

Той дойде от запад и отначало помислихме, че е сляп, защото очите му бяха прикрити с платнена превръзка. По дрехите му личеше, че е улгос. Вече бях виждал такива широки кожени куртки с качулка в Пролгу. Бях леко изненадан, защото мислех, че всички улгоси са били избити. Излязох да го посрещна и го поздравих на неговия език.

— Яд хо, гроя УЛ — казах. — Вад мар ишум.

Той махна с ръка.

— Това не е необходимо — отвърна ми на нормалната реч. — Горимът ме научи на вашия език.

— Чудесно — отбелязах аз с леко раздразнение. — Защото не говоря езика на улгосите много добре.

— Да — каза той с лека усмивка. — Забелязах. Ти трябва да си Белгарат.

— Има нещо такова. Проблеми с очите ли имаш?

— Светлината ми причинява болка.

Погледнах към мрачното небе.

— Днес слънцето не е чак толкова ярко.

— За теб може би не — каза той. — За мен е ослепяващо ярко. Можеш ли да ме заведеш при твоя Учител? Трябва да му предам послание от Светия Горим.

— Разбира се — съгласих се бързо.

Може би сега вече щяхме да разберем какво става в Улголанд.

— В тази посока е — казах му аз и посочих към кулата на Учителя.

Направих го, без да се замисля. Той най-вероятно не можеше да види жеста ми през кърпата, с която бе превързал очите си. Оказа се обаче, че може, защото ме последва, без каквито и да било проблеми.

Заварихме Белсамбар при Учителя. Нашият ангаракски брат-мистик ставаше все по-затворен с всяка изминала година. Бях опитвал на няколко пъти да го измъкна от вцепенението, но без особен успех. Затова накрая предложих на Учителя да опита да направи нещо за Белсамбар.

Алдур поздрави учтиво улгоса на родния му език.

— Яд хо, гроя Ул. — Произношението на Учителя беше доста по-добро от моето.

— Яд хо, гроя Ул — отвърна му улгосът. — Нося послание от Горима на Светия УЛ.

— Чаках с голямо нетърпение вести от вашия Горим — каза му Алдур. Улгосите са сковани и превзети хора и Учителя знаеше точно как да общува с тях. — Как вървят делата на служителите на моя баща?

— Недобре, божествени Алдур. Сполетя ни голяма беда. Пропукването на света влуди зверовете, с които живеехме в мир още от времето, когато първият Горим довел нашия народ в Пролгу.

— Значи там се криела причината за всичко! — възкликнах аз.

Улгосът ме изгледа с лека почуда.

— Преди няколко години преминах през Свещения Улго и тогава хрулжините и алгоротите се опитаха да ме хванат и убият. Пролгу беше изоставен, а над него кръжеше драконът. Какво се случи, приятелю?

Улгосът сви рамене.

— Аз лично не съм го видял с очите си — отвърна ми той. — Било е преди да се родя, но съм говорил с по-възрастните и те ми разказаха, че нараняването на земната плът разтърсило из основи планините около Пролгу. Отначало всички помислили, че това е просто някое по-силно земетресение, но УЛ извикал стария Горим при себе си и му разказал какво се е случило в Корим. Не след дълго зверовете започнали да нападат моите братя. Предишният Горим бил разкъсан от един елдрак — страховито създание.

Алдур въздъхна.

— Да — съгласи се той. — Ние с моите братя направихме голяма грешка, когато създадохме елдракина. Скърбя дълбоко за смъртта на вашия Горим.

Учителя беше длъжен да изкаже съболезнованията си, но той едва ли бе по-привързан към предишния Горим от мен самия.

— Аз не го познавах, Божествени — призна си улгосът с леко свиване на рамене. — Старите хора са ми разказвали, че земята още не била спряла да трепери, когато зверовете нападнали Пролгу. Дори дриадите подивели. Хората се скрили но къщите си, като мислели, че чудовищата няма да посмеят да пристъпят границите на свещения град, но се оказало, че грешат. Подивелите създания от планините преследвали хората дори из градските улици. Тогава УЛ показал на хората от моя народ пещерите.

— Пещерите — повтори замислено Алдур. — Разбира се. Дълго съм се чудил за значението на пещерите под Пролгу. Сега вече знам защо градът е бил построен върху тях. Чудех се също защо не мога да достигна до съзнанието на своя баща, след като Белгарат ми разказа за премеждията си из планините на Улго. Оказва се, че просто не съм търсил на вярното място. Прекланям се пред мъдростта на своя баща. Служителите на УЛ в безопасност ли са в тези пещери?

— Напълно, Божествени. Светият УЛ е поставил заклинание на входа на пещерите и чудовищата се боят да ни последват вътре. Ние живеем там откак земята бе наранена.

— Проклятието на твоя брат се е разнесло надалече, Учителю — каза мрачно Белсамбар. — Дори богобоязливите люде от Улго са усетили отровното му жило.

Лицето на Алдур помръкна.

— Тъй е, сине мой — съгласи се той. — Моят брат Торак ще трябва дълго да изкупва вината си.

— Неговите деца също, Учителю — добави Белсамбар. — Вината пада върху всички ангараки.

Де да се бях заслушал по-внимателно в думите на Белсамбар и да бях обърнал внимание на това колко празен е погледът му. Но вече бях свикнал да махвам с ръка на настроенията на нашия брат. Мистиката беше неговата стихия, а мистиците винаги са били малко странни хора.

— Моят Горим ми заръча да ти разкажа за случилото се в Улго — продължи нашият посетител. — Той те моли да предадеш тези сведения и на своите братя. Свещеният Улго вече не е безопасен за хората. Зверовете бродят из горите и разкъсват всичко живо, което се мерне пред очите им. Ние, улгосите, вече не стъпваме на повърхността. Живеем изцяло в пещерите, където сме в безопасност.

— Значи затова светлината ти причинява болка? — попитах го аз. — Ти си бил роден и отгледан кажи-речи в пълен мрак.

— Така е, древни Белгарат — отвърна ми той. За пръв път някой ме наричаше така. Дори мъничко се обидих. Все пак не бях чак толкова стар, нали?

— С това изпълних заръката на своя Горим — каза улгосът на моя Учител. — Сега с твоето позволение ще побързам да се върна в пещерите при моите братя, защото светлината на горния свят наистина ме мъчи неимоверно. Лъчите на слънцето се забиват като кинжали в очите ми.

— По-добре изчакай — посъветва го Учителя. — Нощта скоро ще се спусне и тогава ще можеш да поемеш по обратния път, защото онова, което за нас е мрак, за теб ще е просто малко по-мека светлина.

— Осланям се на думите ти, Божествени — съгласи се улгосът.

Нахранихме го. За да бъдем по-точни — близнаците го нахраниха. Белтира и Белкира просто не могат да оставят кое да е живо същество гладно.

Както и да е. Улгосът си тръгна след залез слънце и едва половин час по-късно аз осъзнах, че той дори не ни каза името си.

Двамата с Белсамбар пожелахме лека нощ на Учителя и после аз изпратих моя ангаракски брат до неговата кула.

— То продължава, Белгарат — каза ми Белсамбар тъжно.

— Кое продължава?

— Разпадането на света. Той никога вече няма да бъде същия.

— Така е открай време, Белсамбар. Светът се променя всеки ден. Всяка вечер умира някой, а на сутринта се ражда друг. Винаги е било така.

— Това са естествени промени, Белгарат. Онова, което се случва сега, е лошо, противоестествено.

— Мисля, че малко преувеличаваш, братко. И преди сме си имали неприятни моменти. Зимите понякога могат да станат доста тягостни, но в края на краищата пролетта винаги настъпва отново.

— Не и този път. Оттук нататък зимата ще става все по-лоша с всяка изминала година. — Един мистик е способен да превърне всичко в метафора. Метафорите са полезни образи на речта, но човек лесно може да се поувлече в използването им.

— Зимата винаги преминава, Белсамбар — казах му аз. — Ако не бяхме убедени в това, животът ни също нямаше да има кой знае какъв смисъл, нали?

— А има ли в действителност, Белгарат?

— Да, има. Ако не за друго, поне за да видиш какво ще стане утре.

— И какво толкова има да се види? Всичко ще бъде още по-лошо. — Той въздъхна. — Всичко това е започнало много отдавна, Белгарат. Вселената се е разединила след избухването на онази звезда, а сега Торак разцепи и нашия свят. Не само зверовете в Улголанд са изгубили разсъдъка си. Хората също са полудели. Някога, много отдавна, ангараките също бяха хора като всички останали. Торак ни опорочи и даде на гролимите пълна власт над нас. Гролимите пък ни направиха горди и жестоки. После и самият Торак беше опорочен от собствената си жажда за власт и сила.

— Според мен сега той горко съжалява за грешката си.

— Но това няма да го промени. Той все още жадува за силата на Сферата, макар че тя го обезобрази. Неговата алчност хвърли човечеството във война, а войната преобрази всички ни. Ти ме видя, когато за пръв път пристигнах в Долината. Щеше ли тогава да повярваш, че съм способен да изгоря живи хора?

— Ние имахме проблем, Белсамбар, и всеки от нас търсеше неговото решение.

— Но именно аз бях онзи, който изсипа огнен дъжд върху ангараките. Ти не би го сторил. Дори Белдин не би го сторил… но аз го направих. И когато започнах да изгарям своите братя и сестри, тогава Торак полудя. Той нямаше да разцепи света и да издави всичките тези хора, ако не го бях принудил.

— Ние всички направихме неща, с които не се гордеем, Белсамбар. Което не означава, че ти трябва да поемеш вината заради всички ни.

— Не можеш да ме разбереш, Белгарат. Ние всички сме опорочени от онова, което се случи. Светът стана жесток и ние станахме жестоки заедно с него. Светът вече не е онова прекрасно място, което беше. Задава се Вечната нощ и ние не можем да направим нищо, за да я спрем.

Вече бяхме стигнали до предверието на неговата кула. Сложих ръка на рамото му.

— Върви да се наспиш, Белсамбар — му казах. — На сутринта, когато слънцето изгрее, всичко ще изглежда по-иначе.

Той ми се усмихна едва-едва. Изражението му беше пропито от мъка.

— Ако изгрее.

Белсамбар ме прегърна.

— Сбогом, Белгарат — ми каза накрая.

— Искаш да кажеш „лека нощ“.

— Може би.

После той се обърна и се прибра в кулата си.

По-късно бях събуден от гръмотевична експлозия, придружена от заслепяващо зарево. Скочих от леглото си и хукнах към прозореца, само за да зърна с невярващи очи купчината камъни, които бяха останали от кулата на Белсамбар. Още преди да погледна навън, знаех, че това не е нещастен случай и че Белсамбар не е оцелял като по чудо. Вече не усещах неговото присъствие в съзнанието си.

Не знам колко време съм останал на прозореца, неспособен да помръдна, взрян безпомощно в ужасяващата гледка.

— Белгарат! Слез веднага долу!

Беше Белдин. Виждах го ясно при основата на кулата си.

— Какво стана? — извиках му от прозореца.

— Нали ти казах да наглеждаш Белсамбар! Той просто сложи край на съществуването си по своя собствена воля! Него го няма вече, Белгарат! Белсамбар го няма!

Светът сякаш се срина върху мен. Белсамбар беше малко странен, но все пак той беше мой брат. Обикновените хора трудно ще разберат колко дълбока може да бъде връзката с човек, когото си познавал през последните хиляда години. Смъртта на Белсамбар ме осакати по един особен начин. Мисля, че бих предпочел да остана без крак или ръка пред това да загубя моя ангаркски брат-мистик и съм убеден, че и останалите са си помислили същото. Белдин плака дни наред, а близнаците просто загубиха за известно време връзката си с останалия свят.

Усещането за празнота, което ме бе обзело още първия миг след експлозията, явно бе отекнало през целия свят. Дори Белзедар и Белмакор, които по това време бяха в Малория, го почувствали и след не повече от седмица влетяха в Долината, макар да знаеха, че нищо не могат да променят. Белсамбар вече не беше сред нас и нищо на света не можеше да го върне обратно.

Опитахме се да утешим нашия Учител, доколкото това бе по силите ни, макар че всъщност не можехме да направим нищо, за да облекчим болката и мъката му.

Белдин изчака известно време, след като слязохме от кулата на Алдур, и тутакси подхвана Белзедар заради начина, по който се бе държал в Малория. Двамата с Белмакор се оказахме наблизо и трябва да ви кажа, че „безотговорен“ беше най-мекият сред епитетите, с които Белдин засипа Белзедар.

Белзедар прие мълчаливо словесната канонада, което съвсем не беше в стила му. По някаква причина смъртта на Белсамбар го бе засегнала по-дълбоко от нас останалите. Не искам да кажа, че някой от моите побратими приемаше безстрастно случилото се, но Белзедар изглеждаше направо разбит. С нетипична за него смиреност, той се извини на Белдин. Не че това промени особено нещата. Белдин тъкмо беше набрал инерция и нямаше никакво намерение да спира, просто защото Белзедар му се е извинил. По някое време дори започна да се повтаря и тогава Белмакор се намеси тактично.

— Какво толкова прави в Малория, старче? — попита той меко Белзедар.

Белзедар сви рамене.

— Опитвах се да върна Сферата на Учителя, какво друго?

— Това не е ли малко опасно за сам човек, стари друже? Торак все пак е Бог и ако те спипа, ще ти хапне черния дроб за закуска.

— Мисля, че измислих начин, по който да го заблудя — отвърна Белзедар.

— Не ставай идиот — тросна му се Белдин. — Учителя и без друго има достатъчно мъка на главата си, за да прибавиш към нея и собственото си недомислено самоубийство.

— В плана ми няма нищо необмислено, Белдин — отговори му хладно Белзедар. — От доста време изпилвам всеки детайл. Планът ми ще успее и това е единственият начин, по който бихме могли да прескочим Торак.

— Да го чуем тогава тоя твой план.

— Не, не става. Не ми е необходима чужда помощ, а още по-малко ми трябва някой да се меси. — С тези думи той се завъртя на пети и тръгна към кулата си, следван от проклятията и попържните на Белдин.

— Чудя се какво ли си е наумил — каза замислено Белмакор.

— Някоя глупост, естествено — отсече Белдин. — Белзедар никога не е бил особено интелигентен, а сега като капак на всичко се е побъркал за Сферата. Понякога се държи така, сякаш Торак е откраднал камъка от него, а не от Учителя.

— Явно и ти си го забелязал — каза Белмакор с лека усмивка.

— Да съм го забелязал? Че как би могъл някой да го пропусне? Ти какво прави в Малория?

— Исках да видя какво е станало с моя народ.

— Е, и?

— Като разцепи света, Торак определено не им е направил услуга.

— Едва ли се е и опитвал. Какво точно е станало?

— Не съм абсолютно сигурен. Мелсена беше островно кралство в източното крайбрежие. Когато Торак се зае да пренамести земната география, той успя с един замах да потопи повечето от местните острови. Това явно е създало някои „дребни“ неприятности на моите хора. Сега те са се нагъчкали на малкото непотопена площ, останала от острова. Освен това са назначили комитет, който да оцени положението и да предложи мерки.

— Какво са назначили?

— Комитет, старче. В подобни кризисни ситуации това е едно от първите неща, които правим ние, мелсените. Ако нещата не потръгнат добре, винаги можем да припишем цялата вина на комитета.

— Това е най-нелепото нещо, което съм чувал през живота си.

— Разбира се, че е. Ние, мелсените, сме си „нелепи“ хора. Това е част от нашия чар.

— И какво е измъдрил комитетът?

— Те изучили проблема от всички възможни страни — за около десетина години, ако се не лъжа — и после изготвили доклад до правителството.

— И какво успели да установят? — попитах аз.

— Докладът е от петстотин страници, Белгарат. Ще осъмнем, докато ти го разкажа.

— Съкрати го.

— Е, в общи линии всичко опира до това, че на Мелсенската империя й е необходима повече територия.

— И за да измъдрят това са им били необходими десет години?! — зяпна Белдин.

— Мелсените са перфекционисти, старче. Освен това комисията е предложила експанзия към сушата.

— А тази суша не е ли вече заета?

— Ами заета е, но цялото население по източното крайбрежие — чак до земите на карандите — е от далски произход, тъй че между двата народа съществува определено родство. Императорът изпратил емисари при нашите братовчеди от Ренгел и Селанта, за да обсъдят с тях възможните решения на проблема.

— И кога е започнала войната? — изтърси Белдин, без да го увърта излишно.

— О, до война не се стигна, старче. Ние, мелсените, сме твърде цивилизовани за това. Емисарите на императора просто посочили на незначителните кралчета какво биха спечелили, ако се съгласят да станат част от Мелсенската империя. Както и какво ще загубят, ако откажат.

— Накратко, заплашили са ги — уточни Белдин.

— Не съвсем, скъпи ми друже. Емисарите са били извънредно учтиви, но въпреки това са успели да създадат правилно впечатление за това колко разочарован ще бъде императорът, ако не получи онова, което иска. Малките владетелчета на мига схванали идеята. Между другото, след установяването на здрави връзки с Ренгел и Селанта, мелсените анексирали Даршива и Пелдан. Но Гандахар още им се опъва. Хората от джунглите на Гандахар са опитомили слона, а кавалерията от слонове е нещо, на което и най-лекомисленият военачалник трудно може да махне с ръка. Сигурен съм обаче, че скоро всичко ще си дойде на мястото.

— Мислиш ли, че ще прекрачат и границите на далите? — попитах аз.

Белмакор поклати глава.

— Това определено няма да е добра идея, Белгарат.

— Защо? Доколкото знам, далите не са особено войнствен народ.

— Не са, но само луд би могъл да им се изпречи на пътя. Те изучават тайните на естеството и вече са открили безброй неща, които биха могли сериозно да вгорчат живота на всеки, дръзнал да ги нападне. Да си чувал някога за Урвон?

— Той е един от учениците на Торак, нали така?

— Да. В общи линии е успял да подчини гролимите в Мал Яска, докато Ктучик управлява Ктол Мишрак. Та преди няколко години Урвон пожелал да научи повече за местните жители на Малория и затова пратил гролимите си да им хвърлят един поглед. Онези, които изпратил в Кел, въобще не се върнали. И до ден днешен продължават да бродят слепи и полудели в сянката на прокълнатите планини. Естествено, човек трудно може да прецени кога точно е полудял един гролим — те и без друго не са съвсем с всичкия си.

Белдин се изсмя като прегракнал пес. Всъщност аз не съм го чувал да се смее по друг начин.

— Добре казано, братко.

— С какво толкова са се захванали далите от Кел? — попитах с нескрито любопитство.

— С какво ли не — магьосничество, призоваване на духове, астрология.

— Само не ми казвай, че все още се занимават с тия мухлясали недомислици.

— Не съм съвсем убеден, че става въпрос за недомислици, старче. Астрологията, например, е приоритет на Зрящите, а те в известен смисъл оформят обществения елит в Кел. Кел съществува от незапомнени времена, без някога да е имал нещо, което поне малко да наподобява правителство. Местните просто се подчиняват безпрекословно на Зрящите.

— Срещал ли си някой от тези „зрящи“? — попита Белдин.

— Една от тях — млада жена с превръзка на очите.

— И как чете бъдещето чрез разположението на звездите, щом е сляпа?

— Не казах, че е сляпа, старче. Разбрах, че си сваляла превръзката само когато трябвало да прочете нещо от Книгата на Небесата. Беше странно момиче, но далите до един я слушаха в захлас. Не че разбрах нещо от това, което каза.

— Обичайният трик на хората, които се преструват, че могат да надзърнат в бъдещето — отбеляза Белдин. — Когато говориш несвързано, трудно могат да те обвинят в мошеничество.

— Не мисля, че те са мошеници, Белдин — възрази му Белмакор. — Далите ми казаха, че досега никой от Зрящите не е бъркал в предсказанията си. Просто мислят с векове напред. За тях Втората епоха е започнала, след като Торак разцепи света.

— Това определено си беше събитие, което трудно се забравя — казах аз. — Алорните започнаха своя календар от този ден. Ако не се лъжа, според тоя календар сега трябва да сме сто трийсет и осма година, там някъде.

— Глупости! — изсумтя Белдин.

— Така поне си намират занимавка, за да не мислят непрекъснато как да се счепкат със съседите си.

Вълчицата изприпка към нас през поляната.

— Чудя се кога ли най-после ще се прибереш у дома — каза ми тя натъртено.

— Май е станала лоша почти колкото истинска съпруга — отбеляза Белдин.

Тя му се озъби. Така и не можех да преценя каква част от думите ни разбира.

— Ще се връщаш ли в Малория? — попитах Белмакор.

— Не мисля, старче. По-скоро ще навестя марагите. Те са ми по-симпатични.

— Е, аз поне се връщам в Малория — каза Белдин. — Все още искам да разбера кой е третият ученик на Торак. Пък и няма да е зле някой да наглежда Белзедар. Стига да успея да го спипам, разбира се. Всеки път, когато се доближа до него, той все ми се измъква.

Белдин се обърна към мен.

— Ти какво смяташ да правиш?

— Като начало ще се прибера у дома, иначе рискувам моята приятелка да ме захапе за крака и да ме завлече там насила.

— Имах предвид в по-далечна перспектива, Белгарат.

— Не съм съвсем сигурен. Май ще поостана тук за известно време, поне докато Учителя не ми намери някаква работа.

— Е — обади се отново вълчицата, — прибираш ли се или не?

— Да — въздъхнах аз, вдигайки очи към небето.

Чувствах се самотен в Долината след смъртта на Белсамбар. Белдин и Белзедар бяха в Малория, а Белмакор замина за Марагор, най-вероятно за да се позабавлява с местните красавици. Което ще рече, че при Учителя останахме само аз и близнаците. Между нас имаше нещо като негласно споразумение близнаците никога да не се отделят от Алдур. Тази традиция започна от деня, в който Торак открадна Сферата от нашия Учител.

През следващите няколко века ми се отвори доста работа — цял куп нагласени женитби и дори няколко убийства.

(Стреснах ли ви? Не би трябвало. Аз никога не съм се преструвал на светец, а на света винаги има хора, които са, меко казано, неудобни. Не казвах на Учителя какво точно съм направил, но той не ме и питаше. Не смятам да си губя времето — нито пък вашето — с недоизкусурени извинения. Бях воден от Необходимостта, което означава, че съм постъпил правилно.)

Годините си минаваха една след друга. Щях да подмина трихилядния си рожден ден, без дори да се сетя за него, ако моята спътница не ми бе напомнила. По някаква причина тя никога не забравяше за рождения ми ден, което беше наистина странно. Вълците следят сезоните, но не и годините, ала тя нито веднъж не забрави за деня, който вече отдавна бе изгубил всякакво значение за мен.

Онази сутрин доста трудно отворих очи. Бяхме празнували нещо с близнаците предишната вечер, не помня какво точно. Тя седеше до леглото и ме гледаше дяволито, а досадното й езиче се поклащаше леко от едната страна на муцуната. Едва ли някой обича да му се смеят още преди да е успял да се събуди напълно.

— Миришеш неприятно — отбеляза тя.

— Моля те, не започвай — казах. — Нещо не ми е добре тази сутрин.

— Интересно. Снощи беше толкова развеселен.

— Това беше снощи. Сега си е за сега.

— Любопитно ми е защо си причиняваш това. Сам знаеш, че на сутринта няма да се чувстваш добре.

— Такъв е обичаят. — През годините бях надушил, че с думичката „обичай“ мога да й се измъкна най-лесно.

— О, разбирам. Е, щом е обичай, значи всичко е наред. Днес си вече по-стар, така да знаеш.

— Днес специално се чувствам много, много по-стар.

— Родил си се на този ден преди много, много години.

— Пак ли е дошъл рожденият ми ден? Вече? Къде се дява това време?

— Зад… или пред нас. Зависи в коя посока си решил да гледаш.

Не е за вярване, нали? Вълчица да философства.

— И ти не си с мен от вчера.

— Какво е времето за вълка? Дните толкова си приличат, не мислиш ли?

— Доколкото си спомням, за пръв път се срещнахме малко преди разцепването на света.

— Да, тогава беше.

Направих бързо няколко сметки наум.

— Оттогава са минали около хиляда мои рождени дни.

— Е, и?

— Вълците обикновено по толкова ли живеят?

— Ти също си вълк… понякога, а си живял дори още по-дълго.

— Това е различно. Ти си един доста необикновен вълк.

— Благодаря ти. Вече бях почнала да си мисля, че никога няма да го забележиш.

— Направо е невероятно. Не мога да повярвам, че един вълк може да живее толкова дълго.

— Вълците живеят толкова, колкото пожелаят. — Нослето й се набърчи. — Ще съм ти много благодарна, ако направиш нещо по въпроса с неприятната си миризма.

(Както виждаш, Поулгара, тази реплика не е измислена от теб.)

Няколко години след това ми се наложи да променя облика си по причина, която вече отдавна съм забравил. Не си спомням дори каква точно форма бях приел, но помня, че беше началото на лятото и слънцето струеше през отворения прозорец на моята кула, къпейки в златиста светлина остатъците от полузабравени експерименти и купчините книги на бюрото. Мислех си, че вълчицата е заспала и затова спокойно се заех с превъплъщението. Оказа се, че греша. Трябваше и сам да се сетя, защото нищо интересно не й бе убягнало през всичките години, прекарани заедно.

Обърнах се и я видях да ме вгледа втренчено с разкошните си топли очи.

— Значи така го правиш — каза ми. — Колко лесно било само.

После за миг се превърна в снежнобяла сова.

Девета глава

След откритието на моята спътница животът ми вече не беше същият. Никога не знаех какво ще ме гледа, когато се обърна — вълк или сова, пеперуда или мечка. Явно й доставяше огромно удоволствие да ме стряска, но след известно време новооткритата игра взе да й омръзва и тя започна да се преобразява само в сова.

— Какво толкова намираш в совите? — троснах й се един ден.

— Харесвам ги — обясни ми тя, сякаш това беше най-естественото нещо на света. — През първата ми зима, когато бях още малко и наивно същество, преследвах заек, който подскачаше насам-натам из снега. Тогава отгоре се спусна една огромна бяла сова, която ми измъкна зайчето изпод носа. Отнесе го до близкото дърво и го изяде, като ми подхвърляше остатъците. Тогава си помислих, че не е никак зле да си сова.

— Глупости — изсумтях аз.

— Може би — отвърна невъзмутимо, докато оправяше перата на опашката си, — но ми е забавно. Някой ден друго преображение навярно ще ми достави още по-голямо удоволствие.

Тези, които познават моята дъщеря, вероятно вече са се сетили как й е дошла идеята за онова „ново преображение“. Нито Поулгара, нито жена ми искат да ми кажат как са общували една с друга през онези ужасни години, в които си мислех, че съм изгубил Поледра завинаги. Но май пак се увличам…

През следващите няколко века всичко в Долината беше мирно и тихо. Вече бяхме задействали необходимите механизми, които трябваше да доведат до нужните резултати. Сега не ни оставаше нищо друго, освен да отброяваме годините.

Настъпи и денят, в който Тол Недран изгоря до основи и моите мъки по създаването на рода на Хонетините най-после дадоха плод. Един от членовете на този род — по онова време дребен градски чиновник — носеше любовта към каменоделството и зидарството, която така внимателно бях вплел в наследствената тъкан на Хонетините. Та той изучи внимателно опожарения град и посъветва градските патриарси оттук нататък къщите да се строят от камък, защото ще бъдат далеч по-огнеустойчиви от дървените колиби със сламени покриви. После, въпреки бурните негодувания на лодкарите и собствениците на салове, бяха построени и първите мостове през реката — един на северния край на острова и друг — на южния.

След като най-после се досетиха да засипят блатата с чакъл, местните запретнаха още по-здраво ръкави. Честно казано, нас не ни вълнуваше особено дали жителите на Тол Хонет ще живеят в каменни къщи или в сламени хижи. Важни бяха задругите на строителите, които послужиха като основа за възникването на бъдещите легиони. Именно от тези легиони щяхме да се нуждаем по-късно. Строежът на каменни блокове е непосилно занятие за сам човек, той изисква обединените усилия поне на няколко души. Стандартната строителна бригада от десет души постепенно се превърна във взвод. Когато се налагаше да се носят особено тежки каменни блокове, бригадите се организираха по десет — стандартната рота. За поставянето на особено тежките каменни плочи, които служеха за основи, бяха необходими по сто бригади от по десет души — легион. За да бъде свършена нужната работа, беше необходима и организация, така те скоро се научиха да изпълняват заповедите на своите бригадири. Убеден съм, че вече схванахте. Моят Хонетин стана главен надзорник на строителните операции. Може дори да се каже, че бях горд с него, пък бил той и Хонетин.

По това време Толнедра не беше и наполовина толкова цивилизована, колкото е сега — ако човек въобще може да нарече Сенедра цивилизована. Във всяко общество има хора, които предпочитат по-скоро да вземат наготово онова, от което се нуждаят, вместо да се потрудят за него. Толнедра не правеше изключение. Околностите на града гъмжаха от банди главорези и когато една от тях се опита да прекоси северния мост, за да плячкоса мирното население, моят надзорник заповяда на хората си да оставят инструментите и да грабнат оръжие. Останалото, както казват, е история. Моето протеже на мига осъзна какво е създал и така се роди мечтата за една нова империя.

След като строителят Хонет разпростря властта си в радиус от двайсет мили около Тол Недран, той набързо прекръсти града на Тол Хонет и се самопровъзгласи за Ран Хонет Първи — Император на цяла Толнедра. Това си беше леко изхвърляне, тъй като територията на неговата „империя“ не надвишаваше четиристотин квадратни мили, но все от нещо трябва да се започне.

На мен обаче не ми остана време да седя и да се радвам на постижението си, защото малко след това избухна гражданската война в Арендия. Никак не ми се искаше родовете, които бях създавал векове наред, да се изтребят взаимно до крак само за няколко месеца. Трите главни града в Арендия — Во Мимбър, Во Вакун и Во Астур бяха основани отдавна. По онова време всеки от тях се управляваше от граф. Не знам дали идеята за общ крал щеше да хрумне на арендите, ако Хонетинската империя не се бе простряла на юг. Не след дълго графът на Во Астур реши проблема — поне от своя гледна точка — като се самообяви за крал на Арендия.

Гражданската война ми създаде сериозни неприятности. Разкъсвах се на парчета, опитвайки се да предотвратя срещата на членовете на трите графски рода, създадени лично от мен, на бойното поле. Ако наследникът на Мандорален беше убил, да речем, този на Лелдорин, мирът между графовете щеше да се превърне в абсолютна химера.

И като че ли бъркотията в Арендия не беше достатъчна, та хергелета от хрулжини и глутници алгороти нападнаха източните части на държавата в търсене на нещо — или някого — за ядене. Улгосите нямаха никакво намерение да излизат от пещерите и затова чудовищата бяха закъсали за храна.

За пръв път забелязах зверовете, докато водех барона на Во Мандор, наследник на Мандорален, към бойното поле. Аз, естествено, не исках той да се добере дотам, затова го разкарвах по възможно най-дългия път. Бяхме близо до границата с Улголанд, когато ни нападнаха алгоротите.

Мандорин, баронът, беше мимбрат до мозъка на костите си. Той и неговите васали се бяха опаковали от главата до петите в броня, която ги защитаваше от отровните нокти на алгоротите.

Мандорин извика на васалите си да се подредят в боен строй, смъкна забралото, свали пиката в атакуваща позиция и се спусна напред.

Какво да го правиш, кръвта вода не става.

Смелостта на алгоротите е резултат от стадното им чувство. Затова, когато Мандорин и неговите хора започнаха да ги избиват един по един, глутницата скоро се пръсна и чудовищата си плюха на петите. Не след дълго и последният от тях се скри сред дърветата на близката горичка.

Когато Мандорин вдигна забралото на шлема си, на лицето му вече беше цъфнала широка усмивка.

— Какво освежаващо премеждие, древни Белгарат — каза той развеселен. — Жалко само, че бяха твърде плашливи и така само ни развалиха удоволствието.

Аренди!

— Ти по-добре гледай да уведомиш всички за този инцидент, Мандорин — казах му аз. — Жителите на Арендия трябва да узнаят възможно най-скоро, че чудовищата от Улголанд се крият в тази гора.

— Ще посъветвам всички мимбрати да са нащрек — обеща той. — Безопасността на васитите и астурианците не е моя грижа.

— Те също са твои сънародници, Мандорин. Това те задължава да предупредиш и тях.

— Те са мои врагове — заинати се той.

— Което не ги прави по-малко хора от теб. Въпрос на чест е да предупредиш и тях, а ти си човек на честта.

Приказките за честта го спечелиха за идеята. Сянка на съмнение пробяга за миг по лицето му, но накрая то се проясни.

— Ще бъде както казваш, Древни — обеща ми той. — Така или иначе, скоро няма да има нужда от това предупреждение.

— Така ли?

— Щом приключим с астурианците, аз лично ще поведа отряд към планините на Улго. Смятам, че изтребването на тази напаст едва ли ще ни отнеме кой знае колко време.

Все едно че слушах Мандорален.

Около петнайсет столетия след пропукването на света, Белдин се завърна отново от Малория, за да ни разкаже какво става с Торак и неговите ангараки. Белмакор също бе зарязал забавленията си в Марагор, за да се присъедини към нас. Нямаше го само Белзедар. Събрахме се в кулата на Учителя и седнахме на обичайните си места. Празното кресло на Белзедар притесняваше всеки от нас.

— За известно време в Малория цареше пълен хаос — започна разказа си Белдин. — Гролимите от Мал Яска избираха своите жертви за заколение почти изцяло от офицерските корпуси на армията, а генералите на свой ред арестуваха и екзекутираха всеки гролим, срещу когото успяваха да изфабрикуват някакво обвинение. Накрая на Торак му писна от всичко това и сложи край на безредиците.

— Жалко — промърмори Белмакор. — И какво точно направи Торак?

— Призова висшето командване на армията и гролимите първосвещеници в Ктол Мишрак и им постави ултиматум. Каза им, че ако не прекратят игричките си на мига, ще му се наложи да ги привика до един в Ктол Мишрак, за да ги държи под око. Това заявление изостри вниманието и на едните, и на другите. Те могат да си живеят в Мал Яска и Мал Зет при полуавтономия, пък и климатът на тези два града не е чак толкова отвратителен. Ктол Мишрак е като предградие на ада. Той е в южния край на арктическото блато — толкова на север, че през зимата дните са не по-дълги от два часа. Ако онова, което следва там след зазоряване, може да се нарече ден. Торак е покрил небето над града с облаци, които никога не се разнасят, тъй че слънчевите лъчи почти не достигат улиците му. Ктол Мишрак означава „Градът на Вечната нощ“ и бих казал, че това име доста му подхожда. Наоколо виреят само лишеи. Другите растения просто не могат да оцелеят в такъв мрак.

Белтира потръпна.

— Защо прави всичко това? — попита той изумено.

Белдин сви рамене.

— Кой знае защо Торак прави каквото и да е? Той е луд. Може да иска да скрие лицето си. Мисля, че гролимите и генералите се кротнаха и заради това, че всъщност Ктучик е онзи, който коли и беси в Ктол Мишрак. Аз успях да се срещна с Урвон, а той може да смрази и кръвта на змия само с един поглед. Всички говорят, че Ктучик бил още по-зъл.

— Откри ли кой е третият ученик? — попитах.

Белдин поклати глава.

— Никой не иска да говори за него. Останах с впечатлението, че не е ангарак.

— Това въобще не е в стила на моя брат — каза замислено Алдур. — Торак гледа на другите човешки раси с отвращение.

— Може и да греша, Учителю — призна Белдин, — но повечето ангараки смятат, че не е един от тях. Както и да е. Важното е, че заплахата от преместване в Ктол Мишрак охлади нрава на Урвон, който командва парада в Мал Яска. Той започна да се подмазва на генералите почти на мига.

— А Урвон наистина ли има чак такава автономия? — попита Белкира.

— На този етап — да. Торак е концентрирал вниманието си върху Сферата и е оставил административните въпроси на своите ученици. Ктучик е абсолютен господар в Ктол Мишрак, а Урвон седи на трона си в Мал Яска. Той обожава да го обожават. Единственият друг значим център в Малория е Мал Зет. Логично е да се предположи, че там се спотайва третият ученик на Торак. Така че щом генералите се помириха с Урвон, Торак ги изпрати по живо по здраво да си вървят у дома. По-късно уточниха подробностите помежду си. Сега гролимите върлуват в границите на Мал Яска, а генералите — в Мал Зет. Всички останали градове и области се управляват съвместно. Това не се харесва особено на нито една от страните, но те и без друго нямат кой знае какъв избор.

— Това ли са последните новини от Малория? — попита Белкира.

— Има още някои подробности. Когато генералите и гролимите прекратиха дрязгите помежду си, това тутакси им осигури достатъчно време, за да се заемат поотделно с карандите.

— Грозни диваци — отбеляза Белмакор. — Когато за пръв път видях един от тях, не можах да повярвам, че е човек.

— Е, те са се поочовечили напоследък — отвърна Белдин. — Ангараките се видяха в чудо с карандите още щом напуснаха границите на Даласийските планини. Карандите си имат нещо като конфедерация от седем кралства в североизточния ъгъл на континента. Новосътвореният от Торак океан промени доста и техния климат. Някога в Карандия цареше нещо като ледников период — много сняг, глетчери и прочие. Но парата, която изригна при пропукването на континента, разтопила всичко кажи-речи за една нощ. Преди имало едно неголямо поточе, кръстено Маган, което се виело през Карандските планини в югоизточна посока и се вливало накрая в океана при Гандахар. Когато всички глетчери се разтопили наведнъж, поточето се превърнало в пълноводна река, която наводнила три четвърти от земите край бреговете си. Това принудило карандите да потърсят убежище на някое по-високо място. За тяхно нещастие, по-високото място, което открили, се оказало част от територията на ангараките.

— Тяхното нещастие може да се превърне в наш късмет — подхвърли Белмакор, — защото докато ангараките са заети с карандите, ще им остава по-малко време да мислят за нас.

— Та докато гролимите се боричкаха с генералите — продължи Белдин, — карандите си живееха що годе спокойно. Но още щом Торак уреди въпроса, ангаракските генерали тутакси поведоха войските към карандското кралство Палия и скоро го завладяха. Карандите не могат да се мерят с тях и кралството падна за около месец. Гролимите започнаха да точат жертвените си ножове, но генералите решиха да оставят Палия непокътната, при условие, разбира се, че поданиците й плащат данъци. Те предложиха също карандите от Палия да бъдат обърнати във вярата на Торак. Това направо вбеси гролимите. Според тях останалите човешки раси са достойни само за робство или за жертвоприношения. Известно време Торак се чудеше чия страна да вземе и накрая подкрепи генералите. Тяхното предложение му осигуряваше не само повече вярващи, но и нови попълнения за армията — в случай, че Белар все пак открие начин да преведе алорните си през океана. Не знам защо, но алорните явно доста притесняват Торак.

— Нищо чудно — каза Белмакор. — На мен ми действат по същия начин. Може би заради навика им да се юрват с рогата напред при най-дребния повод.

— Торак дори придвижи нещата с още една стъпка напред — продължи Белдин. — Палия му се стори твърде малка. Той заповяда на своите гролими да покръстят цяла Карандия. „Искам ги всичките — каза им той, — всеки човек, който живее в границите на Малория, трябва да се преклони пред мен и ако някой от вас ме разочарова, ще усети силата на гнева ми.“ Гролимите определено изглеждаха мотивирани, когато се запътиха към Карандия.

— Това вече е повод за безпокойство — каза Алдур. — Докато моят брат има само своите ангараки, ние лесно можем да мерим сили с него. Но решението му да приеме и други раси променя ситуацията.

— Засега той няма кой знае какъв успех, Учителю — побърза да го успокои Белдин. — Торак успя да наложи своята религия преди всичко заради превъзходството на армията си, но на границата на Мелсенската империя генералите се натъкнали право на кавалерията от слонове. Както дочух, гледката не е била особено приятна. Ангараките се изтеглили възможно най-бързо и вместо Мелсения предпочели да нападнат Даласия. — Той погледна към Белмакор. — Ти май спомена, че далите имали градове там.

— Имаха, поне последния път, когато бях там.

— Е, градовете вече ги няма. С изключение на Кел, разбира се. Когато ангараките преминали границата, там нямало нищо друго освен фермерски селца от измазани с кал сламени хижи.

— Защо ли са го направили? — попита Белмакор изумен. — Градовете им бяха красиви. В сравнение с тях Тол Хонет изглежда като бунище.

— Имало е защо — увери го Алдур. — Унищожението на градовете ще попречи на ангараките да разберат колко напреднала всъщност е далската цивилизация.

— На мен въобще не ми се сториха чак толкова напреднали — каза Белдин. — Все още ръчкат нивите си с пръчки, а духът им е като на стадо овце.

— Това също е било част от прикритието, сине мой.

— Ангараките нямаха никакви проблеми с покоряването им, Учителю. Идеята след всичките тези хилядолетия да си имат най-после Бог — дори това да е Торак — ги накара да се юрнат с хиляди. И това ли е било измама, Учителю?

Алдур кимна.

— Далите са готови на всичко, за да прикрият истинските си постижения и намерения.

— Генералите опитаха ли да нападнат отново Мелсенската империя? — попита Белмакор.

— Не. Не и след онзи първи провал — отвърна му Белдин. — Слоновете са смазали десетки хиляди техни войници. Сега ангараки и мелсени въртят дори някаква дребна търговия, колкото да не е без хич.

— Казваш, че си срещнал Урвон — каза Белкира. — В Ктол Мишрак или в Мал Яска?

— В Мал Яска. Заради чандимите гледам да не се мотая много-много из Ктол Мишрак.

— Какви са тия чандими? — попитах го аз.

— Някога са били гролими. Сега са кучета, големи колкото коне. Някои ги наричат „Хрътките на Торак“. Те пазят територията около Ктол Мишрак. Душат за натрапници. Ако се мотая край града за щяло и нещяло, сигурно скоро ще ме спипат. Веднъж в околностите на Мал Яска зърнах някакъв гролим да се задава от изток. Прерязах му гърлото, облякох неговата роба и се вмъкнах в града. Надзъртах наоколо, когато Урвон ме изненада. Веднага разбра, че не съм гролим. Разпозна таланта ми на мига. Трябва да си призная, че видът му ме постресна. Белязано изчадие. Ангараките са доста смугли, почти като толнедранците. Кожата на Урвон обаче беше покрита тук-там с големи бели петна. Направо ми заприлича на див кон, от онези петнистите. Та Урвон също се сепна. Веднага ме заплаши, че щял да извика пазачите, но аз можах да надуша страха му. Нашата подготовка е далеч по-обширна от тази на учениците на Торак. Урвон веднага усети, че не съм залък за неговата уста. Аз пък не страдах от излишна симпатия към него, затова направо го вдигнах във въздуха със силата на Волята и го треснах няколко пъти в стената. После, докато той се опитваше да си поеме дъх, му казах, че ако шавне или, не дай Боже, гъкне, ще му изкормя карантията с нажежена до бяло кука. И за да съм още по-убедителен, му показах куката.

— Откъде пък се е взела тази кука? — попита Белкира с искрена почуда.

— Оттук — отвърна му Белдин, щракна с пръсти и в ръката му се появи димяща кука. — Не е ли прекрасна?

Той махна небрежно и куката изчезна.

— Урвон като че ли ми повярва. Не съм съвсем сигурен, тъй като само миг след това вече беше загубил съзнание. Прииска ми се да го закова с куката за стената, но после реших, че съм в Мал Яска да събирам информация, а не за да осквернявам храмове. Затова го оставих да си лежи проснат на пода и побързах да се измъкна извън града, където въздухът е доста по-чист. Гролимските храмове вонят по един доста специфичен начин. — Белдин млъкна за миг и се почеса неистово под едната мишница. — Май ще е по-добре да не се мяркам за известно време в Малория. Урвон най-вероятно е окачил описанието ми на всяко второ дърво. Наградата, определена за моята глава, ме ласкае, но все пак ще изчакам нещата да поутихнат.

— Мъдро решение — промърмори Белмакор и после избухна в неудържим смях.

През следващите няколко седмици в живота ми настъпи значима промяна. Бях се навел над работната си маса, когато моята спътница влетя през прозореца, който най-сетне бе успяла да ме убеди да оставям отворен, кацна неуверено на любимия си стол и прие обичайната си вълча форма.

— Смятам да се махна за известно време — обяви тя невъзмутимо.

— О! — възкликнах неопределено.

Вълчицата впери в мен златните си немигащи очи.

— Май ми се иска да се поразходя отново по света.

— Разбирам.

— Светът доста се е променил, струва ми се.

— Не е изключено.

— Може и да се върна някой ден.

— Надявам се, че ще го сториш.

— Довиждане тогава — каза тя, прие отново формата на сова и изчезна от погледа ми с един-единствен удар на яките криле.

През всичките тези години нейното присъствие ме бе изнервяло понякога, но скоро открих, че ужасно ми липсва. Често ми се случваше да се обърна, за да й покажа нещо и чак тогава се сещах, че вече не е до мен. Ставаше ми някак празно и тъжно. Вълчицата бе прекарала толкова дълго време редом с мен, та ми се струваше, че сме заедно откак се помня.

Десетина години по-късно, Учителя ме извика при себе си и ми заръча да тръгна към далечния Изток, за да нагледам мориндимите. Техните занимания с черна магия и призоваване на демони винаги го бяха тревожили и той не желаеше да стигнат твърде далече в уменията си.

Мориндимите винаги са били — и, според мен, все още са — доста по-примитивни от своите братовчеди карандите. И едните, и другите почитат демони, но карандите поне са способни да водят нещо като нормален живот. Племената на Карандия уреждат споровете помежду си за доброто на целия народ. Вероятно защото вождовете им имат по-голяма власт от магьосниците. При мориндимите нещата стоят по-иначе. Там магьосниците са над всички. Това подхранва и без друго безумния им егоцентризъм. Всеки мориндимски магьосник приема съществуването на други магьосници като лична обида. Мориндимите водят първобитен, номадски живот, а магьосниците им оплитат битието с върволица от неразбираеми ритуали, практики и мистични видения. Казано накратко, обикновеният мориндим живее в непрекъснат ужас от онова, което може да му натресе някой магьосник.

Пътувах през Алория до северния край на планините, които сега се наричат Гар ог Надрак. Белсамбар ме бе осведомил за привичките на тези диваци след едно свое отдавнашно пътуване до океана и затова бях що годе наясно как да се държа като мориндим. Тъй като задачата ми беше да науча колкото се може повече за техните занимания в призоваване на демони, реших, че най-добре ще свърша работата, ако стана чирак на някой от местните магьосници.

Поспрях при границата на земите на мориндимите, за да се маскирам. Направих кожата си по-мургава и я покрих с татуировки. После се омотах в кожи, накичих се с пера и тръгнах да търся някой магьосник.

Бях се постарал да се бележа с подходящите знаци за магьосник-пилигрим — бяла кожена превръзка на челото и боядисано в червено копие, от което се поклащаха птичи пера. Това бе част от моето прикритие, тъй като мориндимите смятат, че не е на хубаво да се заяждаш с такъв магьосник. Е, наложи се веднъж-дваж да прибягна към обичайната магия, за да се отърва от няколко особено твърдоглави досадници, но като цяло карнавалният ми костюм вършеше работа.

След около седмица мотаене из пустошта попаднах на многообещаващ — поне на пръв поглед — учител. Всички приказки за лошия късмет, който може да ти донесе заяждането с магьосник-пилигрим, важат само за простите люде. Когато край един поток срещнах друг магьосник, накичен с всевъзможни кокали и нахлузил животински череп на главата си, първата му работа беше да ме изгледа страшно и да изсумти неодобрително.

— Хъм — каза той, — виждам, че носиш знаците на пилигрим.

— Да — отвърнах аз уклончиво. — Но не мисли, че съм особено щастлив от това. Проклетото видение ме налетя изневиделица, без да го търся.

— Разкажи ми за видението си.

Прецених набързо ячкия, обрасъл и доста вмирисан магьосник. Не че имаше кой знае какво за преценяване.

— Яви ми се насън — казах. — Видях Владетеля на Ада, бълващ огън и жупел, и той ми заповяда да пребродя Мориндикум нашир и надлъж и да открия онова, което винаги остава скрито. Тази е целта на пътуването ми.

Това си бяха пълни глупости, но като спомене Владетеля на Ада и прабави към това малко пламъци, човек може да метне който си поиска мориндимски магьосник.

Освен това винаги ме е бивало в празните приказки.

— Ако оживееш след това твое поклоничество, аз съм готов да те приема за мой чирак… и роб.

Бях получавал и по-изгодни предложения през живота си, но реших да не се пазаря. Бях пристигнал в Мориндия, за да уча, а не да се връзвам на плиткоумието на местните магьосници.

— Май нещо се колебаеш — отбеляза той.

— Не съм много силен в главата, господарю — признах, — а майсторството ми в магията е незначително. Боя се, че не съм достоен да бъда твой ученик.

— Боиш се или не, вече е решено — изрева ми той. — А сега погледни на какво бих могъл да те науча.

Магьосникът очерта набързо с пламтящия си показалец бълбукащ знак върху водната повърхност, без да си даде сметка, че бързото течение на потока ще отнесе творението му още преди да успее да го завърши.

Той призова един от Върховните демони, които са преки ученици на Владетеля на Ада. Сега, като се замисля, май беше Морджа. Срещнах Морджа много години след това и той ми се стори познат.

— Какво си мислиш, че стори, глупако? — изръмжа Морджа с изключително неприятен глас.

— Призовах те, за да ми се подчиняваш — заяви моят бъдещ учител и господар, забравил, че защитният му знак е вече половин миля по-надолу по течението.

Морджа — ако това наистина е бил той — се изсмя.

— Я се вгледай по-добре във водната повърхност, глупако! Вече не си защитен от знака си. Затова…

Демонът протегна дългата си, покрита с люспи ръка, сграбчи моя учител и му отхапа главата.

— Малко мозък, както можеше да се очаква — отбеляза той, примлясквайки.

После захвърли небрежно безжизнения труп и впери изгарящия си поглед в мен.

Аз си плюх на петите, без много-много да се двоумя.

След време намерих по-малко склонен към демонстрации магьосник, който се съгласи да ме приеме за чирак. Беше много стар, което бе преимущество, понеже като негов чирак, аз му ставах автоматично и доживотен слуга. Старецът живееше в куполообразна шатра, покрита с кожи от мускусен бик и разположена край едно малко ручейче. Шатрата беше заобиколена от купища отпадъци, тъй като старият магьосник имаше навика да изхвърля остатъците от храна, където му скимне, без да си прави труда да ги зарови. През лятото близките храсталаци се изпълваха с досадни комари. Но като цяло положението се траеше.

Старчето си мърмореше непрекъснато нещо, предимно безсмислици. Накрая все пак успях да разбера, че хората от неговия клан били избити в една от войните, превърнали се кажи-речи в ежедневие за мориндимите.

Моето презрение към магията, така както я разбират мориндимите, датира именно от този период. Тяхната „магия“ е свързана с куп безполезни дрънканици, циркаджийски номера и безсмислени символи, начертани в пръстта. Разбира се, нито едно от тези неща не е необходимо, но мориндимите вярват в тях и смятат, че това ги прави значими.

Моят неблаговонен „господар“ ме научи най-напред да призовавам импове — гадни малки изчадийца, които ми стигаха до коляното. Когато започнах да се справям съвсем прилично с това задание, той премина на таласъми и караконджули. След около пет-шест години старчето най-после реши, че вече мога да се пробвам с някой истински демон, като преди това с особен блясък в очите ме предупреди, че най-вероятно няма да надживея своя първи опит. След онова, което се бе случило с първия „учител“, аз вече имах доста ясна представа за какво става въпрос.

Претупах целия ненужен ритуал и накрая призовах своя демон. Не беше кой знае колко голям, ала не исках да го изтърва от контрол. Целият трик при призоваването на демони е да ги „пренесеш“ във формата, която си им измислил, а не в истинския им облик. Докато ги държиш пленени в своята представа за тях, те са длъжни да ти се подчиняват. Успеят ли обаче да се измъкнат и да възстановят обичайната си форма, нищо добро не те чака.

(Препоръчвам ви да не опитвате нещо подобно. Горещо ви го препоръчвам.)

Все пак успях да задържа своя първи средноголям демон под контрол. Накарах го да направи няколко дребни трика — да превърне водата в кръв, да изпепели десетина дървета — все неща от този род. После, понеже се бях уморил до смърт все аз да тичам за прехраната, му заръчах да ми донесе няколко мускусни бика. Той изчезна нанякъде, виейки и ръмжейки, и половин час по-късно се върна с толкова месо, че ни стигна за близо месец. Накрая го пуснах да си върви по живо по здраво обратно в ада.

Преди това обаче не пропуснах да му благодаря, което — както ми се стори — доста го обърка.

Старият магьосник беше много впечатлен. Не след дълго обаче се разболя. Грижих се за него доколкото можах през последните му дни, и след смъртта му го погребах подобаващо. После, тъй като вече бях научил повече от достатъчно за мориндимите, тръгнах обратно за Долината.

Малко преди да прекрача нейните граници обаче, пътят ми ме отведе до една неголяма спретната къща, построена сред гигантски дървета на брега на малка рекичка. Беше на самия северен край на Долината, а тъй като често бях минавал оттам, можех да се закълна, че е била построена съвсем наскоро. Интересно, никога преди не бях срещал жив човек в радиус от петстотин левги от центъра на Долината. Зачудих се кой ли е решил да се засели в такова диво и безлюдно място, затова отидох до вратата и почуках.

Оказа се, че къщата има само един обитател — жена, млада и свежа на вид, но далеч не девойка, както бързо прецених. Косата й беше кестенява, а очите светеха със странен златист отенък. Странно, тя не носеше обувки, а краката й, както забелязах, бяха красиви.

Когато приближих, тя вече бе застанала на вратата, сякаш е очаквала идването ми. Представих й се и й обясних, че сме съседи. Това не я впечатли особено. Свих рамене, решавайки, че вероятно е от онези хора, които предпочитат да живеят сами. Тъкмо се канех да й пожелая приятен ден и да си продължа пътя, когато тя ме покани на обяд. Странна работа. Докато приближавах към къщата, не усещах никакъв глад, но още щом тайнствената ми съседка спомена храна, червата ми закъркориха зловещо.

Вътрешността на къщата беше чиста и подредена, с всички онези дреболийки, които създават нужния уют в дома. Тя се оказа доста по-просторна, отколкото ми се бе сторила отвън. Макар да не беше моя работа, се зачудих защо ли на стопанката й е било необходимо чак толкова пространство.

По прозорците бяха окачени искрящо чисти пердета, по первазите и в центъра на излъсканата до блясък дъбова кухненска маса се мъдреха саксии с диви цветя. Огън припукваше весело в огнището, а върху него къкреше гърне. Оттам се разнасяха божествени аромати и се примесваха с уханието на прясно изпечен хляб.

— Чудя се дали няма да поискаш да се измиеш преди да похапнеш — предложи ми деликатно тя.

Да си кажа честно, не си бях и помислял за нещо подобно.

Жената прие моето колебание за съгласие. Тя ми приготви ведро топла вода от огнището, кърпа и парче кафяв селски сапун.

— Ей там — посочи към външната врата.

Излязох отново навън, сложих ведрото на някакъв праг и си измих лицето и ръцете. После, без сам да знам защо, си смъкнах туниката и се измих до кръста. Накрая се подсуших с кърпата, намъкнах дрехата и се върнах в къщата.

Жената ме подуши.

— Така е доста по-добре — отбеляза тя с одобрение.

После ми посочи масата.

— Седни. Ще ти донеса храна.

Свали ми една глинена чиния от рафта и тръгна с нея из стаята. Красивите й боси стъпала пошляпваха тихичко по лъснатия под. Не след дълго на масата пред мен се озова блюдо, каквото не бях виждал от години.

Начинът, по който се държеше с мен — като със стар познат, ми се стори малко странен в началото, но скоро отдадох всичко това на онова необяснимо усещане за близост, което понякога изпитваме към напълно непознати хора.

След като похапнах — или по-скоро след като се натъпках до пръсване — ние си побъбрихме и аз установих, че тази непозната жена е много приятен събеседник. Вероятно защото се съгласяваше с всички мои твърдения.

(Правило ли ви е някога впечатление как всеки от нас преценява интелигентността на своя събеседник най-вече по това доколко начинът му на мислене е сходен с неговия собствен? Убеден съм, че има цял куп хора, които за нищо на света не биха се съгласили с моите виждания за света. Поне част от тях вероятно не са чак пълни идиоти, но аз определено бих предпочел компанията на хора, които са съгласни с мен.)

Та компанията на тази жена ми се видя изключително приятна и аз скоро установих, че само се чудя какво извинение да намеря, за да поостана още малко. Непознатата беше невероятно красива, но у нея имаше и нещо неуловимо за сетивата, което ме караше да тръпна по непознат за мен начин. Тя ми каза, че името й е Поледра. Поледра, харесваше ми дори начинът, по който звучеше това име.

— А твоето име? — попита тя, след като ми се представи.

— Казвам се Белгарат — отвърнах, — и съм първият ученик на Бога Алдур.

— Колко интересно — отбеляза тя, после се засмя и докосна ръката ми така, сякаш се познавахме от години.

Поостанах още няколко дни в нейната къща. Накрая едва събрах сили, за да й кажа, че трябва да се връщам в Долината и да разкажа на своя Учител какво съм научил на север.

— Ще дойда с теб — каза ми тя. — От онова, което ми разказа, останах с впечатлението, че в тази твоя Долина могат да се видят забележителни неща. А аз винаги съм си била любопитна.

После затвори вратата на къщата си и ме последва.

Странно, но когато пристигнахме, Учителя не изглеждаше никак учуден и дори поздрави Поледра с видимо уважение. Не съм съвсем сигурен, но ми се стори, че двамата дори си размениха съзаклятнически погледи.

(Добре де, аз не съм глупак. Имах, естествено, известни подозрения, но с времето ми се струваха все по-маловажни и накрая съвсем забравих за тях.)

Поледра просто се нанесе в моята кула. Въпросът дори не беше подложен на обсъждане. Това определено предизвика учудените погледи на моите побратими, но за всички вероятно е било ясно от самото начало, че е по-добре да оставят нещата, както са си. Известно време бях доста изнервен, но бързо ми мина. Кой знае защо, Поледра намираше всичко това за невероятно забавно.

През последвалата зима мислих доста по въпроса и накрая измъдрих това, до което Поледра явно бе стигнала доста отдавна. През пролетта двамата се оженихме. Макар да бе претрупан с работа, Учителя отдели от времето си, за да ни благослови лично.

Още от самото начало бракът ни беше изпълнен с много обич, топлина и уют. Аз отхвърлих с облекчение всички странни мисли, които ме бяха тревожили в началото, и така всичко при нас тръгна като по вода. Но това, разбира се, е друга история.

(Не ме припирайте. И до там ще стигнем. Всичко с времето си.)

Десета глава

Убеден съм, че ще разберете защо по онова време исках мир в света повече от всякога. Един младоженец би могъл да намери далеч по-приятни занимания от това да се грижи за помиряването на някакви си войнстващи глупаци. За съжаление, само няколко години след сватбата ни с Поледра избухна война между клановете на алорните. Още щом до нас стигна новината за поредната проява на алорнски идиотизъм, Алдур тутакси извика мен и близнаците в кулата си.

— Трябва да идете там — каза ни той с тон, който не търпеше възражения. Учителя рядко даваше заповеди, затова веднага наострихме уши. — Много е важно настоящата кралска фамилия да остане на власт. Един от нейните потомци ще бъде жизнено важен за нас.

Не бях във възторг от мисълта, че ще трябва да оставя Поледра сама, но пък нямах и никакво намерение да я излагам на риск, вземайки я със себе си.

— Ще се грижиш ли за жена ми, Учителю? — попитах Алдур.

Глупаво беше от моя страна да задавам подобен въпрос. Разбира се, че щеше да се грижи. Но държах да разбере защо отивам в Алория с нежелание.

— Тя ще бъде в безопасност — увери ме той.

В безопасност, да, но не и особено щастлива от мисълта, че съм я оставил сама. Поледра, естествено, се опита да спори с мен, но аз успях да я убедя, че такава е волята на Алдур. Което си беше самата истина.

— Няма да е за дълго — успокоих я накрая.

— Дано — отвърна тя. — Никак няма да ми е приятно, ако излезе иначе.

Ние с близнаците напуснахме Долината още на следващата утрин и се насочихме на север. Когато стигнахме къщата на Поледра, вълчицата вече ни чакаше там. Белкира и Белтира бяха леко изненадани от неочакваната среща, но не и аз.

— Пак ли си хукнал да изпълняваш някоя задача? — попита ме тя.

— Да — отговорих й с равен глас. — Но този път не се нуждая от компания.

— Твоите нужди не са моя грижа — заяви ми невъзмутимо тя. — Ще дойда с теб, независимо дали това ти харесва или не.

— Както искаш — предадох се. Отдавна бях разбрал, че да се спори с нея е абсолютно безсмислено.

И тъй, вече четирима, ние се добрахме до границата на Алория и тръгнахме да търсим Белар. Мисля, че той нарочно ни отбягваше, защото не можахме да го открием никъде. Белар можеше да спре войната между клановете, когато си поиска. Но макар и Бог, понякога беше инатлив като лошо дете. Всеки път, когато алорните почнеха да се налагат един друг, той се оттегляше и отказваше категорично да вземе нечия страна. Може би желанието на един Бог да обича поравно всички свои деца е достойно за уважение, но в случая това си беше пълно безумие. Накрая се отказахме да търсим Бога Мечка и се отправихме към устието на реката, кръстена на нашия Учител, за да се доберем до Залива на Черек. В залива видяхме кораби, които обаче хич не ми изглеждаха годни да плуват по море. Плоскодънните баржи с нисък нос въобще не отговарят на моята представа за надежден морски транспорт.

Решихме, че ще е далеч по-удачно да се преобразим, отколкото да рискуваме живота си.

— Виждам, че все още не си се научил да летиш добре — отбеляза бялата сова, докато размахваше уверено криле редом с мен.

— Оправям се — отвърнах и продължих да се боря с въздушните течения.

— Но не особено добре. — Както обикновено, тя държеше да има последната дума. Не си направих труда да й отвръщам. Вместо това се концентрирах върху позицията на опашката си.

След безумно изморителен за едни и безумно забавен за други полет, ние се добрахме до недодяланото пристанище на поселището, което сега се казва Вал Алорн, и тръгнахме да търсим прекия наследник на крал Чагат — крал Увар Кривоклюния. Заварихме го да цепи дърва в двора на къщата си. Ран Вордю VI, тогавашният крал на Толнедра, живееше в дворец. Увар Кривоклюния управляваше империя поне десет пъти по-голяма от Толнедра, но обитаваше дървена хижа с капещ покрив. Дори през ум не му минаваше да нареди на някой от подчинените си да нацепи дърва за огрев. Алорните никога не са били склонни да се подчиняват на заповеди. Както и да е. Та ние заварихме Увар гол до кръста, потен като прасе, да цепи дърва с такова настървение, сякаш от това зависеше бъдещето на империята му.

— Привет, Белгарат — поздрави ме той и брадвата му потъна до дъно в един доста внушителен дънер.

— Привет, Кривоклюни — отвърнах му аз. — Какво става тук?

— Цепя дърва — отвърна той.

— Това го виждам — казах. — Думата ми беше за друго. Чувам, че в кралството ти се води война.

Увар присви малките си свински очички, кацнали над счупения му нос.

— О, това ли — промърмори. — Нищо особено. Мога да се справя с проблема.

— Увар — мобилизирах цялото търпение, на което бях способен, — а не е ли време да се захванеш с него? Войната продължава вече година и половина.

— В момента съм малко зает, Белгарат — отвърна ми той с извинителен тон. — Трябва да си закърпя покрива, а и зимата ще дойде скоро, тъй че ще ми трябват дърва за огрев.

Можете ли да повярвате, че кръвта на този човек тече в жилите на крал Анхег?!

За да не го наругая, аз му представих близнаците.

— Защо не влезем вътре? — предложи Увар. — Останало ми е цяло буре с превъзходно пиво, пък и вече се поуморих.

Близнаците прикриха усмивките си с абсолютно еднакъв жест и всички заедно влязохме в „двореца“ на Увар. Мебелировката вътре се оказа в пълно съзвучие с общия вид на хижата.

— За какво започна този път войната? — попитах краля на Алория, след като вече си бяхме придърпали по едно грубо трикрако столче край нерендосаната маса в центъра на стаята.

— Религия, Белгарат — отвърна ми той. — Нима може да има някаква друга причина?

— Може, но за това ще си приказваме някой друг път. Как е възможно в Алория да избухне война заради религията? Та нали всички твои поданици са предани на Белар?

— Е, някои са малко по-предани от останалите — каза Увар кисело. — Идеята на Белар да разпердушиним ангараките е страхотна, но засега това не ни се отдава особено. Все още не сме намерили начин да прекосим океана. Освен това в източните покрайнини се е появил някакъв твърдоглав жрец. Та той е събрал нещо като армия, с която иска да покори южните кралства.

— Защо?

Увар сви рамене.

— Притрябвали са му за нещо. Откъде да знам защо.

Едва се сдържах да не го сграбча за раменете и да го разтърся.

— А те направили ли са нещо, за да го предизвикат? — попитах вместо това.

— Доколкото знам, не. Видиш ли, Белар се е запилял някъде от известно време насам. Понякога го наляга мъка по дома и тогава грабва няколко момичета, събира дружина от воини, заедно с десетина бъчви бира, и всички хукват да се веселят из горите. От няколко години нито сме го виждали, нито сме го чували. Така или иначе, онзи жрец е решил, че южните кралства трябва да се включат във войната срещу ангараките. А за да приемат тази своя мисия по-присърце, се налага да ги въведем в правата вяра. Той дойде при мен с тая налудничава идея и аз му казах да си я избие от главата. Вместо да ме послуша, той хукнал да проповядва същите глупости сред другите кланове. Успял да убеди половината от тях да се присъединят към него, но другата половина са ми все още верни. Стигна се дотам, че понякога се поступват едни с други. Онези религиозни маниаци са сложили началото на Мечия Култ. Това трябва да има нещо общо с Белар, само дето Белар нищо не знае по въпроса.

Увар пресуши халбата си и отиде до килера, за да си долее.

— Той няма да си мръдне пръста, преди да е приключил с дървата за огрев — каза тихо Белкира.

Аз кимнах мрачно.

— Вие двамата защо не видите какво може да се направи по въпроса? — подхвърлих им след това.

— А това няма ли да е измама? — попита ме Белтира.

— Може и да е, но как иначе ще го накараме да се размърда преди да настъпи зимата?

Близнаците кимнаха едновременно и излязоха навън.

Когато след известно време ги последвахме и ние, Увар с учудване установи, че камарата нацепени дърва доста е пораснала.

— Ами… — каза кралят на Алория, — щом вече съм запасен с дърва за зимата, май няма да е зле да направя нещо и по въпроса с войната.

През следващите няколко месеца ние с близнаците запретнахме ръкави и не след дълго верните на краля кланове обърнаха отцепниците в бягство. Имаше и една голяма битка около мястото, което днес се нарича Гар ог Надрак. Макар и да не блестеше с бързина на мисълта, Увар разбираше достатъчно от военна тактика, за да се досети да заеме позиции по околните хълмове. Така прикри от врага истинската численост на своите сили. Битката трая почти цял ден и когато накрая Увар застана очи в очи с твърдоглавия си противник, главата на жреца не се оказа чак толкова твърда. Кралят на Алория я разцепи чак до раменете с един единствен удар и този удар сложи край на войната. Хората от Мечия Култ се изпокриха, а въстаналите кланове сложиха оръжие и сведоха глава пред Увар.

Мирът беше възстановен, а ние четиримата — аз, близнаците и вълчицата — се прибрахме обратно в Долината. Вълчицата, естествено, ни изостави при къщата на Поледра, а когато се завърнах, съпругата ми ме очакваше в моята кула.

Белмакор се беше завърнал в наше отсъствие, но стоеше заключен в своята кула и отказваше да излезе. Учителя каза, че нашият брат мелсен е изпаднал в дълбока депресия, а ние го познавахме достатъчно добре и бяхме наясно, че няма смисъл да се опитваме да го развеселим. По принцип депресиите на Белмакор винаги ми изглеждаха доста съмнителни. Ако някога, когато и да е, подозренията ми се оправдаят, няма да се замисля и миг, а просто ще отида и ще завра Белзедар на някое доста неприятно място.

Споменът за онова, което последва, е доста болезнен за мен и затова ще бъда максимално лаконичен. След като години наред бе измъчван от меланхолични пристъпи, предизвикани от безкрайните ни усилия да създадем нещо, което на моменти изглеждаше илюзорно и безсмислено, Белмакор реши да последва Белсамбар в отвъдното.

Ако Поледра не беше до мен, със сигурност щях да изгубя разсъдък. Нищо друго на този свят не би успяло да ме удържи.

Естествено, Алдур призова веднага Белдин и Белзедар в Долината. По това време Белдин се навърташе из Нийсия, за да наглежда хората-змии. Колкото до Белзедар, всички предполагахме, че е бил в Малория, въпреки че се появи доста по-бързо, отколкото можеше да се очаква за такова разстояние. Но дори след като пристигна, той се чувстваше някак не на място, обграден от нашата тъга. Тогава си помислих, че това се дължи на особняшкия му нрав. През годините Белзедар се бе променил. Все още отказваше да сподели с нас каквито и да е подробности относно своя план да върне Сферата. Не че имахме кой знае каква възможност да го попитаме — той ни отбягваше почти през цялото време.

След около седмица Белзедар помоли Алдур за разрешение да напусне Долината и после отпраши за Малория.

— Струва ми се, че на твоя брат му тежи нещо — каза ми Поледра след като той си тръгна. — Мисля, че се опитва да следва едновременно два пътя. Умът му е раздвоен, защото не може да реши кой от двата е верният.

— Белзедар винаги си е бил малко странен — съгласих се аз.

— Бих те посъветвала да не му се доверяваш прекалено. Той не ти казва всичко.

— Той не ми казва нищо — троснах й се. — Откак Торак открадна Сферата от Учителя, Белзедар вечно крие нещо от нас. Честно да си кажа, любов моя, никога не съм го харесвал чак толкова, че да се поболея от мъка по него.

— Кажи го пак — усмихна ми се топло тя.

— Кое?

— „Любов моя“. Толкова ми е приятно да го чуя, а ти се обръщаш към мен по този начин много рядко.

— Чудесно знаеш какво изпитвам към теб, мила.

— И въпреки това обичам да го повтаряш.

— Бих направил всичко, за да те направя по-щастлива, любов моя. — Никога няма да ги разбера тия жени.

Двамата с Белдин си поговорихме на дълго и широко за странното поведение на Белзедар, но не можахме да стигнем до друг извод освен този, че сме безсилни пред него.

После Белдин постави друг, по-неотложен въпрос.

— В Марагор е станала една мътна и кървава — отбеляза той.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Прибирах се насам от Нийсия, когато чух за това, но толкова бързах, че не ми остана време да разпитам за подробности.

— И все пак?

— Някакъв идиот е разчел погрешно един от свещените им текстове. Мара трябва да е бил полузаспал, когато го е диктувал. Или пък онзи, дето го е записвал, не е разбрал нещо. Всичко опира до глагола „предполагам“. Доколкото разбрах, марагите го разбират твърде буквално. Те са започнали да нападат съседите си. Пленяват толнедранци и нийсанци и ги отвеждат в Мар Амон. Там се организират религиозни церемонии, по време на които пленниците биват убивани. После марагите ги изяждат.

— Какво ги правят после?

— Чу ме много добре, Белгарат. Марагите практикуват ритуален канибализъм.

— А Мара защо не сложи край на това?

— Откъде да го знам? Веднага, щом Учителя ми позволи, тръгвам натам. Мисля, че някой от нас трябва да си поговори сериозно с Мара. Ако Недра и Исса подочуят нещо за новите хранителни навици на марагите, тогава здравата ще загазим.

— Има ли още нещо, което може да се обърка? — избухнах аз.

— Има още много такива неща. Няма защо да се цупиш. Никой не ти е обещавал, че ще е лесно. Ще отида до Мар Амон и ще видя какво мога да направя. Ако ми потрябва помощ, ще те извикам.

— Дръж ме в течение.

— Стига да има нещо смислено за разказване. Как я карате вие двамата с Поледра?

Аз му се ухилих.

— Засрами се, Белгарат. Държиш се като влюбен сополанко.

— Знам и не можеш да си представиш какво удоволствие ми доставя това.

— Смятам да навестя близнаците. При тях винаги се намира по някое и друго буренце с първокласно пиво. Изкарах няколко десетилетия в Нийсия, а нийсанците не са и чували за бирата. Имат си други забавления хората.

— Нима?

— Пушат разни листенца, дъвчат коренчета, варят си отвари от гъбки и всичко това ги кара да се чувстват щастливи до побъркване. Идваш ли с мен при близнаците?

— Не, братко. Поледра хич не обича да й ухая на бира.

— Станал си мъж под чехъл, Белгарат.

— И това не ме притеснява ни най-малко, друже.

Ухилих му се отново и той закуцука надолу по стълбите, мърморейки под нос.

През следващите стотина години избухнаха още няколко войни между клановете на алорните. Всеки път в основата на размириците бяха членовете на Мечия култ, но алорнските крале вече можеха да се справят с тях и без чужда помощ.

Ако не се лъжа, някъде по средата на деветнайсетия век след разцепването на света Белдин навести мислите ми с молба спешно да се свържа с него. Ниисийците бяха започнали да правят редовни набези за роби в земите на марагите и марагите не им оставаха длъжни. Поговорих с Поледра и се постарах недвусмислено да покажа желанието си тя да не напуска Долината. Привидно отстъпи, но с Поледра човек никога не би могъл да е абсолютно сигурен. Естествено се цупи известно време. Поледра може да бъде невероятно сладка, когато се цупи. Гарион вероятно разбира какво имам предвид, но не и някой друг.

Целунах нацупената долна устничка на своята съпруга и поех към Марагор, макар да не бях съвсем сигурен какво точно очаква Белдин от мен. Да се опиташ да научиш марагите на ум и разум си е истинско наказание. Те са просто купчини мускули, които носят мозъка в бицепсите си. Да не говорим пък, че марагските жени очакват от своите мъже по-скоро издръжливост, отколкото интелигентност.

(Добре, Поулгара, знам, че това са камъни и в моята градина. Аз наистина харесвам марагите. Те може и да си имат своите кусури, но поне умеят да се радват на живота.)

Нашествието на марагите в Нийсия постепенно се превръщаше в истинско бедствие. Ниисийците — точно като змиите, които толкова харесват — изпълзяха в джунглата. Преди това не пропуснаха да оставят няколко изненади за нашествениците. В Нийсия фармакологията е истинско изкуство, а не всички тревички и плодчета, които растат из джунглата, карат хората да се чувстват добре. Цял куп от тях предизвикват точно обратния ефект. Хиляди мараги първо се вдървиха, после се тресоха с часове, за да умрат накрая в адски мъки, само защото бяха имали непредпазливостта да опитат съвсем безобидната на вид храна, която нийсанците бяха „забравили“ в селата си.

Побеснелите от яд мараги все пак продължиха похода си, като спираха само от време на време, за да изпекат на бавен огън някой военопленник. Те стигнаха до Стхис Стор, столицата на Нийсия, но кралица Селмисра и всичките й поданици вече се бяха изнизали в джунглата, оставяйки след себе си складове и килери, претъпкани с храна. Тъпоглавите мараги си похапнаха славно и от тази храна, което се оказа сериозна грешка.

Защо винаги съм обграден от хора, неспособни да се поучат от грешките си? Не е нужно в ръцете ти да умрат дузина твои другари, за да се досетиш, че храната, с която току-що са се натъпкали, не е била съвсем читава. Не е за вярване, но нийсанците бяха успели да отровят дори добитъка си по такъв майсторски начин, че животните изглеждаха абсолютно здрави. Но щом някой от марагите си устроеше угощение с телешко да речем, изведнъж лицето му почерняваше и той започваше да повръща кръв. Поне половината от мъжете мараги намериха смъртта си при това ялово нашествие.

Ситуацията постепенно излизаше извън контрол. Мара едва ли щеше да остане още дълго безразличен към съдбата на своите деца. Ако Исса не направеше спешно нещо, за да сложи край на това, кой знае до какво можеше да се стигне.

Исса беше странен Бог. След разцепването на света той просто повери управлението на своята върховна жрица Селмисра и после напълно съзнателно изпадна в нещо средно между сън и транс. Изглежда не му бе хрумнало да удължи живота на жрицата и след известно време тя умря. Хората-змии не си направиха труда да го събудят заради такава дреболия. Те просто намериха заместница на Селмисра.

Та ние двамата с Белдин тръгнахме да търсим тогавашната кралица Селмисра, за да уговорим с нея незабавното изтегляне на марагите. Накрая я открихме в една къща сред джунглата. Всъщност това беше почти пълно копие на нейния палат в Стхис Тор. Кралицата вероятно разполагаше и с други такива къщи, пръснати из цяла Нийсия.

Представихме се на нейните евнуси и те ни заведоха в тронната зала, където я заварихме да се наслаждава на своето отражение в огледалото. Селмисра — като всички други преди нея — беше влюбена до полуда в самата себе си.

— Мисля, че имате проблем, ваше величество — заявих й направо. — Искате ли моят брат да се опита да спре тази война?

Жената-змия не изглеждаше особено заинтригувана от моето предложение.

— Не си хаби силите напразно, древни Белгарат — каза тя, прозявайки се.

Всяка следваща Селмисра трябваше да бъде точно копие на първата. Ниисийците я избираха заради приликата и с оригинала и още от най-ранна детска възраст започваха да я обучават как да се държи със същия студенокръвен и надменен маниер.

Белдин обаче все пак успя да привлече мигом вниманието й.

— Добре тогава — каза той с безразличие, което спокойно можеше да съперничи на нейното, — сега е сушавият сезон. Двамата с Белгарат ще подпалим твоите вонящи джунгли. Ще изгорим Нийсия до основи. Тогава марагите, щат не щат, ще трябва да се приберат по домовете си, което ще сложи край на конфликта.

Това беше единственият случай, в който видях някоя Салмисра да изразява емоция, различна от неприкритата животинска сласт. Воднистите й очи се разшириха, а бялата й кожа стана дори още по-бледа.

— Няма да го направиш! — изсъска тя.

Белдин сви рамене.

— И защо не? От една страна, така ще сложим край на войната. А като се отървем веднъж завинаги от наркотиците, твоите хора може би ще запретнат ръкави за нещо по-полезно. Не се и опитвай да ми се пречкаш, змийска жено, защото тогава ще разбереш колко грубо мога да пипам. Пусни марагите да си вървят у дома или ще изпепеля Нийсия от планините чак до брега на океана. Няма да ти оставя и листенце от тревицата, към която така си се пристрастила и която те поддържа все още млада. А като остарееш за няколко дни, всички тия хубави момченца, с които си се заобиколила, тутакси ще загубят интерес към теб.

Селмисра впи поглед в него.

— Ти успя да ме заинтригуваш, грознико — каза му тя. — Никога преди не съм се чифтосвала с маймуна.

— Можеш само да си мечтаеш за това — ухили й се Белдин. — Аз обичам жената до мен да е дебела и топлокръвна. От теб ще се простудя, Селмисра.

Ето такъв си е моят побратим Белдин, по-добре е човек да не се опитва да го надприказва.

— Е, приемаш ли предложението ми — притисна я той отново. — Ако оставиш марагите да се приберат по живо по здраво, няма да изгоря вонящата ти джунгла.

— Ще дойде време, когато ще съжаляваш за това, ученико на Алдур.

— Губиш си времето, сладурче — ухили й се отново моят маймуноподобен побратим. — Съжалявал съм за много неща в моя дълъг живот, но чуй какво ще ти кажа, съкровище. Никога няма да съжалявам, че не съм преспал със змия в пазвата си. — После лицето му придоби предишното си каменно изражение. — Питам те за последен път, Селмисра. Ще пуснеш ли марагите, или да подпалвам вонящата ти дупка на мига?

Тази последна реплика сложи края на войната между марагите и нийсанците.

— Беше доста убедителен там вътре, старче — похвалих аз своя побратим, след като вече се бяхме измъкнали от двореца на кралицата. — По едно време си мислех, че очите й ще изхвърчат от орбитите.

— И аз си мисля, че успях да привлека вниманието й.

Белдин въздъхна.

— Но това можеше да се окаже доста интересно занятие.

— Кое по-точно?

— Няма значение.

Изпроводихме препатилите мараги до тяхната граница, изоставяйки хиляди мъртви сред вонящите блата на джунглата, а после двамата с Белдин се върнахме в Долината.

Още с появата ни там, Учителя веднага ме прати в Алория.

— Кралицата на Алория носи в утробата си дете — каза ми той. — Същото онова дете, което чакаме да се роди от толкова време. Искам ти да присъстваш на раждането му и след това да го наглеждаш, докато достигне зрелостта.

— А сигурни ли сме, че това е точно той, Учителю? — попитах.

Алдур кимна.

— Всички признаци са налице. Още щом го зърнеш за пръв път, веднага ще разбереш, че това е именно той. Затова върви във Вал Алорн. Увери се, че не грешим и се върни!

Ето така ми се наложи да присъствам на раждането на Черек Мечото рамо. И наистина, още щом акушерката вдигна на ръце зачервеното ревящо малко зверче, аз тутакси разбрах, че това е той. Не ме питайте как. Просто разбрах. Двамата с Черек бяхме свързани от самото начало и аз го разпознах в мига, когато го зърнах за пръв път в живота си. Поздравих щастливия баща и се върнах в Долината, за да докладвам на Учителя и — поне така се надявах — да прекарам известно време с жена си.

Посетих Алория още няколко пъти през детството на Черек и всеки следващ път двамата се опознавахме все по-добре. Като навърши десет, той вече бе достигнал ръста на зрял мъж, но нямаше никакво намерение да спира да расте. Беше висок над два метра и десет, когато, деветнайсетгодишен, наследи трона на Алория. Дадохме му известно време да привикне с трона и короната, а после аз се върнах във Вал Алорн, за да се погрижа да вземе подходяща съпруга. Вече не помня името на момичето, но така или иначе тя свърши онова, което се очакваше от нея. Черек беше на около двайсет и три, когато се роди първият му син, Драс, и на около двайсет и пет, когато вторият му син, Алгар, се появи на бял свят. Рива, неговият трети син, се роди малко след двайсет и седмия рожден ден на краля. Моят Учител беше доволен. Всичко вървеше според очакванията.

Синовете на Черек израснаха също тъй бързо. Алорните по принцип са едри хора, но Драс, Алгар и Рива надхвърляха доста представите ми за едър алорн. Да си в една стая с Черек и неговите синове беше като да се разхождаш из вековна гора. Определението „гигант“ често се използва прибързано, но що се отнася до тия четиримата, си беше съвсем удачно.

Много пъти ми се е струвало, че нашият Учител познава поне отчасти бъдещето, но той предпочиташе да не говори с нас за предстоящите събития. Знаех, че на Черек и неговите синове е отредена някаква по-специална роля, но Учителя не искаше дори да ми намекне каква точно е тя. Убеден съм, че имаше основателна причина за това. Може би, ако знаех предварително, щях да се опитам да промени по някакъв начин предстоящите събития. А това определено щеше да е сериозна грешка.

Отидох отново до Алория през лятото, когато Рива навърши осемнайсет. Оказа се, че този негов рожден ден ще има особено значение в по-нататъшния му живот, защото именно тогава получи прозвището си. Четири години по-рано по-големият брат на Рива се бе превърнал в Драс Бичия врат. Малко след това алорните кръстиха Алгар Леката стъпка. Рива, който имаше огромни длани, стана Желязната Хватка. Аз лично съм искрено убеден, че Рива наистина би могъл да направи камъка на сол, ако го стисне с все сила в лапите си.

Когато се върнах в кулата, Поледра ми бе подготвила изненада.

— Чудя се — започна тя, — дали няма да престанеш за известно време с това тичане до Алория и обратно.

— Много се надявам — отвърнах й аз. — Учителя ще реши.

— Аз лично ще говоря с Учителя — каза ми тя. — Ще бъде добре да поостанеш известно време тук.

— Така ли?

— Така е според обичая, а обичаите трябва да се спазват.

— И за кой обичай по-точно става въпрос?

— За онзи, според който бащата трябва да присъства на раждането на детето си.

Втренчих се в нея.

— Защо не ми каза по-рано?

— Нали ти казвам сега. Какво ти се яде за вечеря?

Единадесета глава

Поледра не обръщаше кажи-речи никакво внимание на бременността си.

— Това е естествен процес — ми казваше обикновено и свиваше рамене. — Не виждам защо трябва да се притеснявам от каквото и да било.

Тя продължи да се занимава с онова, което считаше за свое задължение, дори след като талията й се разрасна толкова, че отстрани движенията й започнаха да изглеждат доста странно. На няколко пъти опитах да я убедя да си почива повече, но скоро разбрах, че си губя времето.

През вековете, прекарани заедно, Поледра беше направила куп забележителни промени в интериора на моята кула. Както сигурно сте чували, аз далеч не съм най-големият чистник в света, но това никога не ме е притеснявало особено. Умереният безпорядък създава известен уют в един дом, не мислите ли? Но след като се ожених за Поледра, на всичко това беше сложен край. Преди в моята кула нямаше никакви вътрешни стени. Обичам да имам гледка от всичките си прозорци, докато работя. Разпределях жизненото си пространство както ми скимне — тази част тук за готвене, онази там за работа, другата за спане и прочее. Този модел ме устройваше чудесно, докато бях сам. От това в коя част на кулата се намирам, се подсещах и какво всъщност правя в момента.

Всичко това не допадна на Поледра. Тя се нуждаеше от ред. Започна с добавянето на мебели — маси, диванчета и много, много ярки на цвят възглавнички. Ярките цветове особено й допадаха. Дотук добре, но още първите килимчета, които просна върху каменния под, ми създадоха сериозни проблеми — непрекъснато се спъвах в тях. Като цяло обаче нейните леки промени тук и там превърнаха моята доста безлична кула в уютно за живеене място. Както сами знаете, уютът е от особено значение за съществата от женски пол, независимо от животинския вид, към който се числят. Предполагам, че дори женските змии използват някакви допълнителни декорации в леговищата си. Аз приемах всички нововъведения с учудваща за самия себе си толерантност, но все пак едно от тях направо ме вбеси. Поледра имаше отвратителния навик да прибира всичко. Опитай се после да намериш нещо. Когато работя, обичам всичките ми вещи да са сложени на места, където мога да ги виждам. Ситуацията обаче скоро се промени. Колчем пуснех нещо, тя тутакси го грабваше и го натикваше в някой незнаен шкаф или пък го слагаше върху затънтена лавица. От самото начало си знаех, че окачването на толкова много лавици е грешка, но тя ужасно настояваше, а през първите години на брака ни аз бях готов да угодя и на най-причудливата й прищявка.

Спорихме доста и за пердетата. Какво ги е прихванало всички жени на тази тема? Завесите са създадени само за да ти пречат да гледаш свободно през прозорците. През зимата не задържат топлината в стаята, през лятото не спират горещината — за какво са ми тогава? Но жените не считат една стая за добре обзаведена, ако прозорците й не са накичени с тези безполезни парчета плат.

Поледра може и да е минала през периода на сутрешните гадения, които не се разминават на нито една бременна жена, но аз поне не разбрах за това. Тя винаги беше на крак още с първите лъчи на слънцето, а аз обичам да си поспивам, особено когато нямам някаква спешна работа. Независимо от това какво си мисли дъщеря ми, това не е признак на мързел. Просто обичам да говоря, а вечерите са най-доброто време за разговори. Затова обикновено си лягам късно и после ставам късно. Не спя повече, отколкото спи Поулгара, просто двамата спим по различно време в денонощието. Накратко, Поледра може и да е имала сутрешни гадения, но така и не ми се оплака от това. Виж, лакомията на бременните определено не й се размина. Първите няколко пъти, когато ми поиска някакви странни неща за ядене, аз прерових Долината, за да й ги доставя. Но когато разбрах, че само ще нахапе повечето от тях, започнах да хитрувам. Не бях толкова луд, че да прелитам до най-близкото море всеки път, когато й скимне, че й се ядат стриди. Вместо това създавах стриди, които бяха почти толкова добри, колкото са и истинските, а тя се преструваше, че не забелязва подмяната.

Около петия месец я обхвана манията по бебешките креватчета. Достойнството ми понесе един лек шамар, когато започна да поръчва креватчетата едно по едно не на мен, а на близнаците. Аз, разбира се, се намусих, но тя просто ме сряза: „Ти не си добър с инструментите.“ После сложи ръка на любимия ми стол и го разклати. Признавам си, той проскърца жаловито, но пък никога не ме бе предавал през последните хиляда години. А това е едно доста добро постижение за кой да е стол, нали така?

Близнаците майсторяха безропотно креватче след креватче. Чудо голямо. Бебешките креватчета са като всяко друго креватче, само дето се люлеят. Добре де, тези на близнаците бяха наистина изкусно украсени.

Накрая бяха одобрени две креватчета.

— Защо две? — попитах аз.

— Никога не е излишно да си подготвен за изненади — отвърна ми тя. — Няма нищо ненормално в това да се родят няколко малки наведнъж.

Тя погали корема си.

— Скоро ще мога да броя ударите на сърчицата им. Тогава ще знам дали две креватчета ще са достатъчни.

Бременността на Поледра може и да не беше кой знае какво изживяване за нея самата, но за мен определено бе вълнуващ период. Така се бях надул, че сигурно трудно са ме издържали. Учителя приемаше моето перчене с учудваща толерантност, а близнаците бяха въодушевени почти колкото мен. Пастирите са си такива, дойде ли време за агнене, винаги се размекват. На Белдин обаче скоро му дойде до гуша и той отпраши за Толнедра, уж за да наглежда създаването на втората Хонетинска династия. Толнедранците тъкмо бяха установили търговски връзки с арендите и нийсанците, а Хонетините винаги са били доста алчни. Нямаше да се учудя, ако някой от тях развие завоевателски синдром, а времето не беше никак удачно за войни. Да не говорим, че този път Боговете едва ли щяха да запазят неутралитет.

През онази година зимата настъпи по-скоро, отколкото я бяхме очаквали и от самото начало ни даде да разберем, че ще ни измъчи доста преди да си тръгне. В далечния Север дърветата се пукаха от лютия студ, а снегът се трупаше на незапомнени по размерите си преспи. После, в един необичайно студен ден, когато от небето се сипеше сняг на ледени късове, в Долината пристигнаха четирима алорни, увити в кожи до ушите. Разпознах ги още в далечината по необичайния ръст.

— Привет, древни Белгарат — поздрави ме Черек Мечото рамо, когато излязох да посрещна него и синовете му. Никога не съм харесвал това обръщение.

— Доста сте се отдалечили от дома си, Черек — отбелязах аз. — Някакъв проблем ли е възникнал?

— Напротив, Преславни — избоботи Драс Бичия врат. Драс беше по-едър дори от баща си, а гласът извираше сякаш от дъното на ботушите му. — Моите братя откриха път към Малория.

Хвърлих по един бърз поглед на Желязната Хватка и Леката стъпка. Рива беше висок почти колкото Драс, но по-строен. Имаше страховита черна брада и пронизващи сини очи. Алгар, най-мълчаливият от тримата, беше гладко избръснат и имаше дълги атлетична крака, откъдето идваше и прозвището му.

— Бяхме излезли на лов — обясни Рива. — В далечния Север има страхотни бели мечки, а рожденият ден на мама е през пролетта. Двамата с Алгар искахме да й подарим кожено палто. Идеята не е лоша, нали?

Рива имаше по момчешки наивно излъчване, необичайно за мъж на неговата възраст. Не че беше глупав. Просто ентусиазмът му беше в излишък и всичко наоколо му се струваше прекрасно и впечатляващо. Понякога ми приличаше на бълбукащо котле.

Алгар, естествено, не каза нищо. Той почти не обелваше дума. Най-мълчаливият мъж, когото съм познавал.

— Чувал съм за тия бели мечки — казах. — Не са ли малко опасни?

Рива сви рамене.

— Че нали бяхме двамата — каза той, сякаш не ставаше въпрос за хищници, дълги над два метра и половина и тежащи почти тон. — Както и да е. В северните покрайнини на крайбрежието ледът е много дебел. Ранихме един мечок и той се опита да ни се изплъзне. Тръгнахме след него и тогава открихме моста.

— Какъв мост?

— Онзи, който ще ни отведе чак до Малория — заяви Рива небрежно, сякаш не ставаше въпрос за нещо, което алорните бяха търсили през последните две хилядолетия.

— А ще ми разкажеш ли малко повече подробности за този твой „мост“? — предложих.

— Тъкмо се канех да го сторя. Има една точка на изток, горе в Мориндланд, и друга, отсреща в Малория, която се издига на запад от земите на карандите. Между двете точки има верига от малки скални островчета. Мечокът успя да ни се измъкне някак. През онзи ден беше доста мъгливо, а тогава е трудно да забележиш бяла мечка на фона на снега. Двамата с Алгар бяхме любопитни къде се е дянал мечокът и тръгнахме по леда, като следвахме веригата от островчета. Утринта тъкмо се беше преполовила, когато подухна ветрец и разнесе мъглата. Огледахме се и какво да видим — ето ти я Малория. Все пак решихме да не продължаваме нататък. Нямаше смисъл да се издаваме пред Торак, че сме открили моста, нали? Затова веднага се върнахме обратно. Пътьом срещнахме група мориндими и те ни разказаха как са използвали моста от векове, за да посещават карандите. Всеки моринд е готов да даде всичко, което притежава, за наниз стъклени мъниста и карандските търговци явно са надушили това. Горките хорица се претрепват да събират зъби от моржове и рискуват живота си, за да убият някоя от онези опасни бели мечки, а карандите им измъкват всичко под носа за някакви си жалки дрънкулки. — Рива присви гневно очи. — Мразя лъжците и измамниците — заяви той.

Мечото рамо се ухили мрачно.

— Да сме разбрали за този мост векове по-рано, ако си бяхме направили труда да се поопознаем с мориндимите. От две хиляди години ровим из севера, за да сгащим ангараките, а мориндимите са знаели през цялото време как се стига до Малория. В бъдеще ще трябва да обръщаме повече внимание на съседите си.

(Това, ако не ме лъже паметта, беше в общи линии разговорът ни с Черек и неговите синове. Онези от вас, които са чели Книгата на Алорните, сигурно се сещат, че жрецът, написал по-ранните й части, е третирал доста свободно фактологическия материал. Което за пореден път доказва, че думите на един жрец не бива никога да се вземат твърде на сериозно.)

Хвърлих на Черек Мечото рамо един доста гневен поглед. Повече от очевидно беше накъде вървят нещата.

— Всичко това е много интересно, Черек, но защо го разказвате точно на мен?

— Решихме, че би искал да знаеш, Белгарат — промърмори той със зле изиграно недоумение. Черек беше мъдър човек, но понякога бе и доста прозрачен.

— Не ме мотай, Черек — казах му аз. — Какво точно сте намислили?

— Всъщност всичко е доста просто, Белгарат. Ние с момчетата решихме, че можем да отскочим до Малория и да върнем Сферата на твоя учител. — Той изговори всичко това с тон, който би подхождал повече на предложение за разходка в парка. — После се сетихме, че и ти може да поискаш да тръгнеш с нас. Затова дойдохме да те поканим лично.

— Не си го и помисляйте — троснах се аз. — Жена ми ще ражда и аз нямам никакво намерение да я изоставя точно сега.

— Поздравления — изломоти Алгар. Това беше единствената дума, която изговори за целия следобед.

— Благодаря — отвърнах. После се обърнах отново към баща му. — Добре, Черек, знаем къде е този ваш мост. Той ще си е на мястото и през следващата година. Тогава може би ще съм в настроение да обсъдя подобна експедиция. Тогава — може би, сега — не.

— Това може и да не се окаже чак толкова лесно, Белгарат — каза ми той напълно сериозно. — След като моите синове ми казаха какво са открили, аз отидох при жреците на Белар и ги накарах да гадаят по животински вътрешности. Трябва да отидем тази година. Ледът там няма да бъде толкова дебел още дълго. После жреците заклаха едно животно и за мен. Това ще е най-успешната година в целия ми живот.

— Ти наистина ли вярваш в тия суеверни глупости? — смъмрих го аз. — Нима си толкова наивен да мислиш, че съдбата на един човек може да бъде определена от някакви си овчи карантии?

Черек ме изгледа с лека обида.

— Никога не бих се доверил на овчи карантии, когато става въпрос за нещо толкова важно, Белгарат.

— Радвам се да го чуя.

— Заклахме кон. И двата пъти.

Алорни!

— В такъв случай ти желая всичкия късмет на света, Черек — казах. — Аз обаче няма да дойда с вас.

Масивното му брадато лице се сгърчи в болезнена гримаса.

— Това също би могло да се превърне в проблем, Белгарат. Вътрешностите сочеха съвсем ясно, че ние ще се провалим, ако не дойдеш с нас.

— Можеш да изкормиш и дракон, ако поискаш, Черек, но аз ще остана тук. Вземете близнаците… или пък ще повикам Белдин.

— Няма да е същото, Белгарат. Ти трябва да дойдеш. Дори звездите го казват.

— И астрология ли? И вие, алорните, ли взехте да се побърквате по тия марагски глупости?

— Белгарат! — каза Черек с упрек в гласа. — Това не са глупости!

— Сигурно! А пробвахте ли от листенцата на нийсанците?!

— Добре, Белгарат, достатъчно.

Точно тогава чух онзи глас за пръв път. Гарион го чува още откакто се роди, но на мен ми проговори доста късно. Има ли смисъл да уточнявам, че това ме сепна? Огледах се, но Черек и неговите синове не бяха промълвили и думичка. Гласът идваше от моята глава.

— Готов ли си сега да ме чуеш? — тросна се гласът.

— Кой си ти?

— Знаеш кой съм. Престани да спориш. Ти ЩЕ отидеш в Малория и ЩЕ тръгнеш още сега, Това е едно от онези неща, които трябва да се случат. А сега по-добре върви да поговориш с Алдур.

После усещането за чуждо присъствие в главата ми просто изчезна.

Малко е да се каже, че бях разтърсен. Опитах да приема всичко това за халюцинации, но много добре разбирах, че не са.

— Чакайте тук — заявих на краля на Алория и на неговите синове. — Трябва да поговоря с Алдур.

— Виждам, че си доста разтревожен, сине мой — ми каза Учителя още щом влязох в неговата стая.

— Мечото рамо и неговите огромни синчета чакат отвън — докладвах му аз. — Открили са път към Малория и искат да отида с тях до там. Но моментът е ужасно неподходящ за мен, Учителю. Поледра трябва да роди през следващите два месеца и искам да съм до нея. Черек настоява, но аз им казах да вървят без мен.

— И? — Учителя естествено знаеше, че това не е всичко.

— Имах „посещение“. Беше ми казано с тон, нетърпящ възражение, че трябва да отида с тях.

— Това е нещо много рядко срещано, сине мой. Необходимостта рядко решава да се обърне директно към нас.

— Боях се, че ще го приемеш по този начин — признах направо. — Няма ли начин да бъде отложено всичко?

— Не, сине мой. ВРЕМЕТО е част от СЪБИТИЕТО. Веднъж пропуснато, то няма да ни споходи втори път. Пропуснем ли тази възможност, може да се провалим. Знам, че това ще е голяма жертва от твоя страна, по-голяма отколкото би могъл да си представиш, но тя трябва да бъде направена. НЕОБХОДИМОСТТА иска това от теб, а тя не може да бъде пренебрегвана.

— Някой трябва да остане с Поледра, Учителю — възпротивих се аз.

— Някой от братята ти ще стори това вместо теб. Твоята задача е ясна.

— Това хич не ми харесва, Учителю.

— Не би и трябвало да ти харесва, сине мой. От теб се иска да отидеш на всяка цена.

Страхотно ми помогна, няма що. Скърцайки със зъби, аз се измъкнах от кулата на Учителя и разпръснах мисълта си към няколко точки в Толнедра.

— Имам нужда от теб — проплаках на Белдин.

— Не крещи! — извика ми той в отговор. — Заради теб разлях цяла халба с бира.

— Престани да мислиш за корема си и веднага се върни тук.

— Какво има?

— Трябва да замина веднага, а няма кой да се грижи за Поледра.

— Аз да не съм ти дойка, Белгарат. Близнаците ще ти свършат по-добра работа. Нали това им е призванието.

— Те са овчари, мързел такъв, не детегледачки! Връщай се веднага!

— Ти накъде си се запътил?

— Към Малория. Синовете на Черек са открили път, който не изисква размахването на крила. Отиваме в Ктол Мишрак, за да приберем Сферата.

— Да не сте откачили? Ако Торак ви спипа, ще се пържите на бавен огън.

— Нямам намерение да му го позволя. Връщаш ли се или не?

— Добре де, по-спокойно. Тръгвам.

— Аз ще съм тръгнал вече, когато пристигнеш. Каквото и да каже или да се опита да направи Поледра, не й позволявай да ме следва. Не й позволявай дори да излиза от кулата. Прикови я за стената, ако се наложи, но в никакъв случай не я изпускай.

— Ще се погрижа. Много здраве на Торак.

— Много смешно, Белдин. А сега се размърдай.

Както забелязвате, чувството ми за хумор съвсем се беше изпарило. Върнах се обратно до мястото, където бях оставил краля на Алория и неговите синове, и ги заварих да потропват в снега.

— Добре — казах, — ето какво ще направим. Сега ще отидем до моята кула, а вие ще внимавате да не изтървете и думичка за вашата налудничава идея пред жена ми. Искам тя да си помисли, че просто сте минали случайно оттук и сте се отбили, за да ми предадете почитанията си. Не искам да разбере какво сте намислили, преди да се отдалечим поне на двайсетина мили оттук.

— Виждам, че си размислил — отбеляза направо Черек.

— Не си насилвай късмета, Мечо рамо — сопнах му се аз. — Заповядаха ми отгоре и аз не се чувствам никак щастлив от това.

Не знам дали Поледра се е досетила за всичко, пък и до ден днешен не иска да ми каже. Моята съпруга поздрави любезно алорните и им каза, че обядът е вече на печката. Това беше явен знак, че вече се досеща за нещо. Беше невъзможно да ни е видяла от кулата, още по-малко да е чула какво си говорим долу. Винаги съм се чудил докъде точно се простират дарбите на Поледра. Дори само фактът, че бе живяла вече толкова години показваше, че не е съвсем обикновена. Но дори да можеше да се похвали с някое по-специално умение, тя никога не го бе демонстрирала в мое присъствие. Предполагам, че това беше част от негласното споразумение помежду ни. Аз не й задавах определени въпроси, а тя не ме изненадваше с демонстрации на необичайни дарби. Вероятно всеки брак си има своите малки тайни. Ако съпрузите знаеха всичко един за друг, съвместният им живот сигурно щеше да бъде много скучен.

Май вече споменах, че Мечото рамо беше един от най-лошите лъжци на света. След като си похапна достатъчно от свинското печено, му се отвори приказка. Той се облегна в стола си и каза:

— Тръгнали сме за Марагор по работа и минахме оттук, за да видим дали твоят съпруг може да ни покаже пътя.

Марагор? Че какво биха правили алорните в Марагор?

— Разбирам — отвърна му неопределено Поледра.

И тъй като Черек вече ме беше вързал с нелепата си лъжа, аз нямах друг избор, освен да опитам поне да загладя ръбовете й.

— Пътят всъщност не е чак толкова дълъг, мила — казах аз на съпругата си. — Ще ми трябва не повече от седмица, за да ги преведа през планините на Мар Амон.

— Освен ако не завали отново — добави тя. — Работата трябва да е доста важна, щом сте решили да прекосите тези планини през зимата.

— О, работата наистина е важна, лейди Поледра — увери я Драс Бичия врат. — Много, много важна. Става въпрос за търговия.

Търговия? Знам, че ще ви прозвучи нереално, но Драс беше по-лош лъжец и от баща си. Марагите нямат излаз на море. Как тогава биха могли алорните да търгуват с Марагор? Да не говорим, че до този момент марагите не бяха проявявали какъвто и да е интерес към търговията. А освен това бяха и канибали! Ама че идиот беше тоя Драс! Точно той, първородният принц на Алория!

— Дочухме слухове, че потоците на Марагор били претъпкани със самородно злато — добави Рива.

Слава Богу, поне той имаше малко здрав разум в главата си. Поледра познаваше алорните дотолкова, че да знае как самото споменаване на думата злато може да разпали въображението им.

— Ще се опитам да ти посреднича, Мечо рамо — казах аз и направих гневна физиономия на Черек, — но не разчитайте на кой знае какъв успех с марагите. Златото не ги интересува толкова, че да се наведат и да го вземат, когато се търкаля в краката им. Не мисля, че ще можете да им предложите нещо, което да ги накара да си направят труда.

— Струва ми се, че пътуването ще ви отнеме повече от седмица — каза Поледра. — Облечи се добре преди да тръгнеш.

— Разбира се — успокоих я аз.

— Може би няма да е зле и аз да дойда с теб.

— В никакъв случай — не и сега, когато до раждането остава толкова малко.

— Излишно се притесняваш за раждането.

— Не. Ти ще останеш тук. Вече повиках Белдин. Той ще бъде с теб.

— Няма да прекрачи дори прага на кулата, ако преди това не се изкъпе.

— Ще му напомня.

— Кога тръгвате?

Хвърлих един въпросителен поглед на Черек.

— Утре сутрин?

Той сви рамене, преигравайки за пореден път.

— Става — съгласи се уж след кратък размисъл. — И без друго времето в онези планини едва ли ще се оправи. Колкото по-рано тръгнем, толкова по-добре.

— Гледайте да вървите под дърветата — посъветва ни Поледра. — Снегът натрупва доста в горите.

Ако се досещаше за истинската причина на нашето пътуване, значи приемаше новината доста леко.

— Хубаво ще е да си легнем по-рано днес — казах аз, надигайки се рязко от масата. Нямах никакво намерение да оставя алорните да се оплетат още повече в собствените си лъжи.

Онази вечер Поледра беше много тиха в семейното ложе. Така и не се откъсна от мен през цялата нощ, а призори ми прошепна:

— Много се пази. Аз и малкото ще те чакаме да се върнеш.

После добави нещо, което изричаше рядко, може би защото смяташе, че се подразбира от само себе си.

— Обичам те.

Целуна ме, претърколи се в другия край на леглото и заспа на мига.

На сутринта поехме с алорните на юг, все едно че целта на пътуването ни наистина бе Марагор. На около пет мили от моята кула завихме в широка дъга, като се стараехме да останем извън полезрението на Поледра, и продължихме на североизток.

Дванадесета глава

Всичко това се случи преди около три хиляди години, доста преди алгарите и мелсените да започнат експериментите с породите домашни животни. Конете приличаха повече на днешните понита, които — както сами се сещате — трудно биха се справили с тежестта на нашите сто и кусур килограмови, високи над два метра алорни. Затова пътувахме пеш. Те вървяха, а аз подтичвах отзад. След като в продължение на няколко дни отчаяно се опитвах да не изоставам, реших, че така просто не може да продължава. При поредната почивка казах на алорните:

— Така няма да стигнем далече, затова ще се наложи да направя нещо, но не искам да ви стресна.

— Какво си намислил, Белгарат? — попита Драс с нервна нотка в гласа. По онова време репутацията ми в Алория беше доста нараснала, а освен това за мен се говореха и цял куп небивалици.

— Щом ще ми се налага да тичам, за да не изоставам от вас, по-добре ще е да бягам на четири крака.

— Но ти нямаш четири крака — възрази Бичия врат.

— Тъкмо този недостатък смятам да коригирам. След като го направя, няма да мога да говоря с вас — поне не на език, който разбирате. Затова, ако имате някакви въпроси, задайте ми ги сега.

— Нашият приятел е най-могъщият магьосник на света — заяви авторитетно Черек на синовете си. — За него просто няма невъзможни неща.

Мисля, че наистина вярваше в това.

— Значи нямате никакви въпроси? — попитах и ги огледах един по един. — Добре тогава. Сега е ваш ред да се опитвате да не изоставате.

Оформих образа в съзнанието си и след това прелях тялото си в познатата вълча форма. Бях го правил толкова често, че се получи без каквото и да е усилие.

— В името на Белар! — възкликна Драс и отскочи назад.

Аз хукнах, пробягах стотина метра и седнах на задните си крака, за да ги изчакам. Дори алорните могат да разберат значението на подобно послание.

(Жрецът, написал ранните глави от Книгата на Алорните, очевидно е жонглирал доста свободно с фактите около нашето пътуване. Или е бил пиян, докато е писал, или просто е нямал ни най-малка представа как всъщност се случи всичко. От друга страна, истината може и да му се е сторила твърде прозаична, за да бъде описана от автор с неговия талант. Той например пише, че Драс, Алгар и Рива са ни чакали на „хиляди мили на север“, което просто не е вярно. Следват уточнения, че косата и брадата ми били побелели от безмилостния студ, което също си е чиста измишльотина. По онова време косата и брадата ми вече отдавна бяха побелели, като заслугата за това до голяма степен имаха децата на Бога-Мечка.)

Така или иначе, за мен това пътуване наистина не беше от приятните, най-вече по вина на моите спътници. Тичах до изнемога ден след ден. Вечер приемах обичайния си облик и обикновено ми оставаше достатъчно време, за да стъкна огън и да сложа нещо за вечеря в котлето, преди четиримата алорни да пристигнат, влачейки едва-едва крака.

— Имаме още доста път пред нас — напомнях им аз с доза злорадство, признавам. — Ако не побързаме, няма никога да стигнем до Малория.

Продължихме в североизточна посока, през покритите със сняг поля на днешна Алгария, докато накрая се добрахме до източния склон. Нямах никакво намерение да се катеря по този огромен скален къс. Затова смених леко посоката и поведох своите пухтящи спътници към мочурищата на днешна източна Драсния. После прекосихме планините и се озовахме в безкрайната пустош, обитавана от мориндимите.

Резултатите от безмилостното темпо, което налагах на алорните, бяха два. Първо, ние достигнахме до Мориндланд за по-малко от месец. И второ, когато се озовахме там, Черек и неговите синове бяха във върхова форма. Опитайте да бягате по цял ден в продължение на месец и ще разберете какво имам предвид. Ако не се споминете през първите няколко дни, в края на месеца ще бъдете по-тренирани от когато и да е в живота си. На границата на Мориндланд единствената мазнина, останала по телата на моите приятели, беше тази под ноктите им. Което в последствие се оказа твърде полезно.

След като се спуснахме по северните подстъпи на планините, които очертават южните граници на Мориндланд, аз си възвърнах обичайния облик и обявих почивка. Зимата беше в разгара си, а пред нас се простираше безкрайна арктическа равнина, покрита със сняг и забулена в мрак. Дългата северна нощ се бе спуснала над тази част от света, макар че за наш късмет все пак бяхме успели да стигнем до Мориндланд достатъчно рано, за да заварим разполовения лунен диск на небето. Луната ни осигуряваше достатъчно светлина, за да направи пътуването ни не приятно, но все пак възможно.

— Не знам дали трябва да ходим там — казах на своите увити в кожи приятели, сочейки към замръзналото поле. — Едва ли ще ни стигне времето да убеждаваме всеки срещнат мориндим, че не бива да ни се пречка из краката.

— Прав си — съгласи се Черек с кисела физиономия. — И аз не си падам особено по мориндимите. Те непрекъснато мърморят нещо за сънищата и виденията си. Големи досадници са.

— Докато се връщахме обратно, двамата с Алгар се движихме в подножието на предпланините — каза Рива. — Не знам защо, но мориндимите не обичат планините.

— Идеята е добра — подкрепих го аз. — Бих могъл да се оправя с някоя пасмина мориндими, но това ще си е чиста загуба на време. Знаете как се правят талисмани за проклятие, нали? А талисмани за сън?

Желязната Хватка кимна мрачно.

— Комбинацията от два такива талисмана би трябвало да ги държи настрани от нас, нали?

— Не разбирам — изломоти Драс учудено.

— Нищо чудно, щом прекарваш по-голямата част от времето си в кръчмите на Вал Алорн — подхвърли Алгар.

— Аз съм най-големият от вас — тросна му се Бичия врат. — Имам си отговорности пред хората.

— Спор да няма — каза му Рива с неприкрит сарказъм. — Добре, да видим дали ще мога да ти обясня за какво става въпрос. Мориндимите живеят в един по-различен свят и като казвам „по-различен“, нямам предвид само всичкия този сняг наоколо. За тях сънищата са по-важни от реалния живот, а проклятията са дори още по-важни. Белгарат току-що предложи да си направим талисмани за сън, защото докато ги носим, мориндимите ще си мислят, че сме тръгнали на път, водени от някакъв знаменателен сън. Ако прибавим към тези муски и талисмани за проклятие, това ще им покаже, че ако рекат да ни сторят зло, после ще си имат работа с някой демон.

— Глупости. Демони не съществуват — намръщи се Драс.

— Не бъди чак толкова сигурен, Драс — посъветвах го аз.

— А ти виждал ли си демон?

— Призовавал съм дори, Драс. Алдур ме беше изпратил, за да науча какви ги вършат мориндимите. Чиракувах известно време при един от техните магьосници и изучих всичките им номера. Рива казва истината. Ако носим талисмани за сън и за проклятие, мориндимите ще ни отбягват.

— А талисмани за проказа? — предложи Алгар. Той, както обикновено, си пестеше думите. Така и не разбрах на кого се е метнал такъв мълчаливец.

Обмислих предложението му.

— Не — казах след известно време. — Понякога мориндимите решават, че най-добрият начин да се отървеш от прокажените е като ги застреляш отдалеч с лък и после ги изгориш на клада.

— Наистина не става — промърмори Алгар повече на себе си, отколкото на нас.

— Така или иначе, едва ли ще срещнем много мориндими толкова на юг — казах. — Пък и талисманите най-вероятно ще ни свършат добра работа.

Предположението ми обаче се оказа грешно. Двамата с Рива измайсторихме талисманите и всички заедно се отправихме на изток, като се стараехме да се движим плътно в подножието на предпланините. Не бяхме пропътували и два дена — или по-скоро две нощи, тъй като на небето светеше все пак луната — когато мориндимите започнаха да извират отвсякъде. Отначало талисманите ги държаха на разстояние, но беше само въпрос на време да ни срещне някой магьосник, който да ги приеме като предизвикателство.

Не ми се събра много сън по време на пътуването ни край планинските скатове. Склоновете на север бяха пълни с пещери и аз скривах алорните в някоя от тях, за да отида на разузнаване. Здравата ми мръзнеха лапите. Господи, какъв студ брахме само!

Разбира се, не мина много време, преди някой да ни излезе насреща с противоталисмани. За всяко проклятие си има противопроклятие. Побитите на колове противоталисмани говореха по-красноречиво от нечие присъствие — магьосниците ни бяха взели мярката и то вкупом. Това беше доста странно, защото мориндимските магьосници обикновено са много завистливи и почти никога не работят заедно. А тъй като на практика те диктуват отношенията между клановете, подобно струпване на мориндими на едно и също място ми изглеждаше невъзможно.

Луната, разбира се, нямаше никакво намерение да се съобразява с нашите проблеми и от ден на ден ставаше все по-блестяща и пълнолика, докато накрая овалът й се превърна в идеален кръг. Черек и неговите синове недоумяваха защо луната продължава да изгрява дори след като слънцето е спряло да го прави. Опитах се да им обясня, но когато стигнах до разликите в орбитите на луната и слънцето, ги изгубих за каузата. Накрая просто им казах: „Двете светила си имат различни пътеки“ — и оставих нещата дотам. Така или иначе, пълнолунието ни изигра доста мръсна шега. Когато лунният диск се извиси на небето в пълния си блясък, в покритата със сняг пустош стана светло като ден. Ярката светлина беше последното нещо, от което се нуждаехме в момента. От друга страна, мориндимите чакаха точно това.

Скрих за пореден път Черек и неговите момчета в една пещера малко преди луната да залезе и отидох да поразузная наоколо. На не повече от миля на изток от пещерата открих мориндимите. Бяха хиляди.

Седнах на задните си крака и започнах да сипя проклятия. Между другото вълците се доста добри в проклетосването. Това необичайно струпване на толкова мориндими на едно място — май се бяха събрали всички кланове — препречваше пътя, без да ни остави надежда за каквото и да било промъкване.

Изредих всичките си проклятия и после се върнах в пещерата при задрямалите алорни, където приех човешката си форма.

— По-добре се събуждайте — казах на спътниците си.

— Какво има? — попита Черек и отметна завивката си.

— Всички мориндими са се събрали на куп и са препречили пътя ни на не повече от миля оттук.

— Не може да бъде — възпротиви се Рива. — Клановете никога не се събират на едно и също място.

— Очевидно правилата са се променили.

— Какво ще правим сега? — поинтересува се Драс.

— Не можем ли да се промъкнем край тях? — попита Черек.

— Нямаме никакви шансове — казах аз. — Пръснали са се в редица, дълга няколко мили.

— И какво ще правим сега? — обади се отново Драс. Той имаше навика да се повтаря, когато нещо го тревожеше.

— Работя по въпроса — казах и се замислих.

Едно поне беше сигурно. Някой беше пуснал мухата на мориндимите. Рива беше прав — клановете никога не се съюзяваха. Но някой бе намерил начин да промени това и този някой едва ли беше мориндим. Трескаво прехвърлях през главата си всевъзможни решения на проблема, но нито едно от тях не ми се струваше приемливо. Всеки клан си имаше свой магьосник, а всеки магьосник — свой „домашен“ демон. Изгрееше ли отново луната, ние четиримата най-вероятно щяхме да се окажем заринати от същества, които обикновено живеят в ада. Определено се нуждаех от помощ.

Не знам как ми хрумна това, но…

(Грешка. Сега се сетих откъде ми хрумна.)

— Там ли си още? — попитах тихо.

— Естествено.

— Имам проблем.

— Май наистина имаш.

— Как да постъпя?

— Не ми е разрешено да ти кажа.

— А в Долината как ми каза?

— Онова беше друга работа. Мисли, Белгарат. Познаваш мориндимите и знаеш колко трудно е да се контролира един демон. Магьосникът трябва да бъде невероятно концентриран, за да успее да удържи демона да не се обърне срещу него самия. Това не ти ли подсказва нещо?

— Трябва някакси да наруша концентрацията им?

— Това въпрос ли е? Защото ако е въпрос, няма да мога да ти отговоря. Не ми е позволено.

— Добре тогава, не е въпрос. Какво мислиш за идеята ми? Твоите правила позволяват ли да ми казваш дали една идея е добра или лоша?

— Само в най-общи линии. Мисля, че тази е добра.

— Ще е малко странно, но е по-добре от нищо.

Предложих няколко възможни решения и тихият глас в главата ми ги отхвърли едно по едно. Постепенно идеите, които ми идваха, ставаха все по-екзотични. За мой ужас безтелесният глас намираше най-налудничавите ми подмятания за най-перспективни. Иначе безспорно е вярно, че в подобни ситуации човек трябва да развърже въображението си.

— Да не си полудял? — възкликна Рива, след като разказах на алорните какво съм намислил.

— Да се надяваме за доброто на всички ни, че не съм още — казах му аз. — Боя се обаче че друг изход просто няма. В противен случай ще трябва да обърнем гръб на мориндимите и просто да се приберем у дома, а не мисля, че ни е позволено.

— И кога ще го направиш? — попита ме Черек.

— Още щом луната изгрее. Искам аз да избера момента, а не да оставя инициативата на някой татуиран магьосник.

— Защо да чакаме? — поинтересува се Драс. — Защо не го направим още сега?

— Защото ще ми е нужна светлина, за да начертая символите в снега. Никак, ама никак не ми се иска да пропусна някой. Сега опитайте да поспите. Вероятно ще мине доста време, преди да ви се отдаде отново тази възможност.

Аз излязох навън, за да остана на пост.

Беше нервна вечер, т.е. ден. Дните и нощите се сливат в едно, когато настъпи арктическата нощ. Планът, който загадъчният глас на Необходимостта бе одобрил, ми изглеждаше толкова налудничав, че не можех просто да го изхвърля от главата си дори за известно време. А прехвърлянето на налудничави планове определено не е най-приятният начин за запълване на времето.

След като прецених, че луната ще изгрее съвсем скоро, влязох в пещерата и събудих другарите си.

— Не искам да стоите твърде близо до мен — посъветвах ги аз. — Няма защо да се оставяме да ни избият всичките.

— А аз си мислех, че знаеш какво правиш! — възпротиви се Драс. Той беше доста емоционална натура и въпреки огромния ръст, в гласа му се промъкна писклива нотка.

— На теория, да — казах му аз, — но никога преди не съм опитвал нещо подобно, затова не е изключено всичко да се обърка. Трябва да изчакам магьосниците първо да призоват своите демони и чак тогава да действам. Накратко, бъдете готови да си плюете на петите. Да вървим!

Излязохме от пещерата и аз се взрях на изток. Бледото сияние над хоризонта показваше, че луната скоро ще изгрее. Затова всички се насочихме към мястото, където бях зърнал мориндимите. Не след дълго се изкачихме на един хълм и в полето пред нас забелязахме нашите противници. Да гледаш събуждането на един мориндим през зимата е доста зловеща гледка. За броени секунди пустошта пред нас се превърна в някакво подобие на оживяло гробище. Зиме, когато замръкнат на открито, мориндимите спят заровени под снега. Снегът, естествено, е студен, но отвън въздухът е още по-студен. Та думата ми беше за това каква неприятна гледка е да зърнеш как няколко хиляди мориндими се надигат от снега, подобно на възкръсващи от гробовете мъртъвци.

Магьосниците най-вероятно не бяха спали повече от мен. И те имаха доста работа. Всеки от тях вече бе очертал нужните символи и се бе наместил в границите на защитния си кръг. Един по един магьосниците започнаха да мълвят и припяват своите заклинания. Ние естествено не ги чувахме. Никой мориндимски магьосник не изговаря заклинанията си ясно и на висок глас — те се считат за нещо като занаятчийска тайна и магьосниците ги пазят ревностно.

Прецених, че върхът на хълма е удачно място за позиция и спрях да начертая своите символи. Скоро затворих защитния си кръг и се настаних удобно в него.

Долу горе по това време някои от диваците в полето ни забелязаха, развикаха се и взеха да ни сочат. Магьосниците започнаха да ме проклинат и да ме засипват с предизвикателства. Това е нещо като обичай при тях. Отделят на празните заплахи повече време, отколкото на самото призоваване на демоните. Аз, разбира се, реших, че не си струва да им играя по свирката.

Демоните започнаха да се появяват един по един. Имаха различен размер, в зависимост от умението на магьосника, който ги бе призовал. Някои бяха не по-големи от импове, други — огромни като къщи. Всички бяха отвратителни, но друго не можеше и да се очаква. Имаше и още една прилика помежду им — те до един димяха в студа. Както се сещате, бяха ги призовали от място с далеч по-топъл климат.

Аз изчаквах. Едва когато всички демони бяха налице, започнах да събирам Волята си. Оказа се доста по-лесно, отколкото бях предполагал, тъй като ставаше въпрос само за илюзия. Все пак не бързах да изрека Думата. Исках да ги зашлевя с изненада в най-удачния момент.

Нямате представа колко трудно е да удържаш Волята си, когато е достигнала връхната си точка и напира да излети на свобода. Усетих как косата ми постепенно се изправя. Накрая ми се струваше, че ще експлодирам всеки момент.

После някой в тълпата долу наду рога си. Предполагам, че това е бил уговореният сигнал. Всички магьосници започнаха да кряскат заповеди и виещите демони се юрнаха към нас.

— Гледайте! — извиках им аз и посочих с драматичен жест на юг. Признавам, бях усилил многократно гласа си. Театралниченето беше част от моя замисъл.

После, маниерничейки като шарлатанин от селски панаир, изрекох думите, които освободиха моята Воля, при това с глас, който сигурно се е чул чак в Кел.

— Изгрей! — изревах… И слънцето изгря.

(О, я стига. Чудесно знаете, че това е невъзможно. Никой не може да заповядва на слънцето. Не бъдете толкова лековерни.

Признавам все пак, че илюзията ми се получи доста прилична.)

Мориндимите замръзнаха по местата си като поразени от мълния. Моята хитринка направо ги вкамени. Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че една голяма част от тях просто припаднаха?

Демоните потръпнаха. Повечето от тях се заизвиваха като лятна мараня, приемайки истинската си форма. И естествено първата им работа беше да се обърнат срещу доскорошните си господари. Това предизвика паника сред мориндимите в полето. Предполагам, че някои от тях не са спрели да тичат поне година след това.

Имаше обаче осем или най-много десет магьосника, които не загубиха контрол над демоните си. След кратко колебание техните адски чудовища продължиха да се носят към мен в галоп. Признавам си, че искрено се бях надявал номерът с фалшивото слънце да види сметката на всички. Въобще не изгарях от желание да предприема следващата стъпка от своя план.

— Надявам се, че си преценил правилно нещата — промърморих на неканения си гост.

— Довери ми се.

Мразя когато някой ми излезе с тая приказка.

Въобще не си направих труда да мърморя под носа си. И без друго едва ли някой щеше да събере достатъчно кураж, за да се опита да повтори моето изпълнение. Изрекох заклинанието със старанието на ученик, застанал пред най-строгия учител. Вече ми беше почти невъзможно да поддържам концентрацията си, затова моята илюзия премигна и после изчезна, оставяйки ме да се оправям само с помощта на лунната светлина.

Последва ново трептене на въздуха, този път доста по-близо, отколкото ми се искаше. Беше окъпано в кърваво червено. После аленото сияние се сгъсти и придоби материален вид. Повечето от мориндимските магьосници са невероятно изобретателни, когато се наложи да измислят форма, в която да „затворят“ своя демон. Аз лично предпочитам да не се задълбочавам в детайли като люспи, пипала и прочие. Обикновено избирам форма, близка до човешката и единствената волност, която си позволявам, е да прибавя чифт рога, но се концентрирам върху тях така, сякаш животът ми зависи от това.

Земята потрепери. Не си бях дал сметка колко голямо е всъщност това нещо. Между другото, нещото беше демон-лорд, а в ада размерът явно съответстваше на ранга.

Отначало демонът, естествено, опита да се обърне против мен и брадата ми се осея с тънки ледени висулки от замръзналата пот.

— Престани! — заповядах му накрая раздразнено. — Просто направи това, което ще ти кажа, и веднага те пускам обратно на топло.

Още не мога да го повярвам, но думите ми бяха точно тези!

Между другото, това може и да ми е спасило живота. Демонът-лорд димеше във въздуха. Разбирах чудесно раздразнението му. Опитайте се и вие да се поставите на негово място — от огнената паст на ада право сред убийствения студ на арктическата зима! Нищо чудно, че се беше разбеснял така. Само след броени минути започна да посинява, а тракането на зъбите му се чуваше сигурно на десетина мили околовръст.

— Върви и разгони тия демони, дето са хукнали нагоре по хълма! — заповядах му аз.

— Ти си Белгарат, нали така? — Това беше най-отвратителният глас, който съм чувал през живота си. Бях изненадан от факта, че репутацията ми е прекрачила дори границите на ада. Това би могло все пак да мине за едно нелошо постижение.

— Кажи на твоя Господар, че на моя Господар това хич не му харесва.

— Ще му предам. Сега иди и си свърши работата, преди рогата ти да са замръзнали окончателно.

Не знам как точно успях да го направя. Може би ми помогна студът или пък Владетелят на ада бе заповядал лично на демона-лорд да се пренесе в нашия свят, за да предаде неговото съобщение за Алдур. Може пък присъствието на Необходимостта да е впечатлило чудовището. А може просто да съм бил достатъчно силен и да съм овладял демона благодарение на собствената си мощ, макар това последното да ми се струва малко вероятно. Така или иначе, демонът-лорд се извиси в цял ръст (който определено беше впечатляващ) и изръмжа нещо абсолютно неразбираемо за мен. Останалите демони изчезнаха на мига, а магьосниците, които ги бяха призовали, изпопадаха в снега и взеха да се гърчат.

— Добра работа — похвалих аз демона-лорд. — Сега можеш да си вървиш у дома. Наспи се на топло.

Толкова пъти съм се опитвал да обясня на Гарион, че тези неща се правят със стил. Белмакор ме научи на това.

Черек и неговите синове бяха проследили всичко от разстояние и след като освободих демона, вместо да се приближат, заотстъпваха неуверено.

— О, я стига! — смъмрих ги аз. — Връщайте се обратно!

И четиримата явно не изгаряха от желание да го сторят, но накрая все пак се подчиниха. През цялото време ме зяпаха така, че очите им за малко да изхвръкнат от орбитите.

— Имам още малко работа тук — казах им аз. — Тръгвайте на изток. Аз ще ви настигна.

— Такова… какво си намислил? — попита ме Черек със страхопочитание в гласа.

— Рива беше прав — отвърнах му аз. — Това малко събиране никак не се връзва с нрава на мориндимите. Някой друг ги е подкокоросал. Ще разбера кой е и ще му кажа да престане. Изток е натам — посочих им накрая към новоизгрялата луна.

— Колко време ще ти отнеме това? — попита Рива.

— Нямам представа. Просто вървете на изток. — После приех облика на вълк и на свой ред хукнах на юг. От няколко дни долавях някакви странни вълни, които идваха именно от тази посока.

Щом се измъкнах от обсега на мислите на моите алорни и обърканите брътвежи на все още гърчещите се мориндимски магьосници, аз поспрях и внимателно „опипах“ околността със собствения си мисловен импулс.

Излъчването, което долових, ми беше много познато. Трябваше и сам да се досетя още преди — Белзедар.

Незабавно изтеглих мисълта си обратно. Какво правеше той? Очевидно ни бе проследил, но защо? Нима бе намислил да ни помогне? Ако такова бе намерението му, защо не бе побързал, за да ни настигне? Защо вместо това се промъкваше в гръб?

Откак Торак бе откраднал Сферата, въобще не можех да разбера Белзедар. С всеки изминал ден той ставаше все по-дистанциран и по-потаен. Можех просто да насоча мисълта си към него и да го поканя да се присъедини към нас, но по някаква причина не го направих. Исках първо да разбера какво е намислил. По принцип не съм подозрителен човек, но Белзедар се бе държал странно през последните две хиляди години и затова реших този път да не му се доверявам напълно.

Вече знаех къде приблизително се намира в момента. Затова тръгнах нагоре по северния склон на планината, като от време на време изпращах по някой мисловен импулс в предполагаемата посока.

(Запомнете това — когато се опитвате да откриете някой със сходно на вашето съзнание, не оставайте твърде дълго във връзка с него, защото ще долови присъствието ви. Опитайте се просто да го „опипате“ с мисълта си. Не му давайте време да разбере, че някой го търси. За да постигнете това умение е необходима доста практика, но ако се упражнявате непрекъснато, няма начин да не го усвоите.)

Вече съвсем бях стеснил кръга, когато забелязах огъня. Идиот! Опитва се да ме изненада, а пали огън! Вълчият ми език увисна от едната страна на муцуната. Не можех да сдържа смеха си. Престанах да тичам и се запромъквах към огъня, влачейки се по корем, сантиметър по сантиметър.

После го видях да стои край онзи негов смехотворен огън. Не беше сам. С него имаше и един мориндим. Мориндимът беше мършав стар мъж, омотан в кожи. Черепът, кацнал на върха на неговата тояга, говореше красноречиво, че старецът е магьосник.

Приближих се, доколкото можах. Да се промъкнеш до някого в снега далеч не е толкова лесна работа, колкото изглежда. Вярно че той приглушаваше шума от всяко мое движение, но пък въздухът беше толкова студен, че цялото ми тяло димеше. Добре, че вълчият кожух ме предпазваше донякъде от нечовешкия студ. И тъй, аз се заслушах, с корем, прилепен о снега.

— Той накара слънцето да изгрее! — тъкмо казваше магьосникът на моя побратим. — После призова демон-лорд! Моят клан не желае повече да има нещо общо с това!

— Длъжни сте да ми помогнете! — притисна го Белзедар. — Белгарат не бива да се добере до Малория! Ние трябва да го спрем!

Какви ги приказваше той? Примъкнах се още няколко сантиметра.

— Нищо повече не мога да направя — заяви непоколебимо магьосникът. — Кланът ми се пръсна като ято подплашени пилци. Не бих могъл да ги събера за толкова кратко време, дори да го исках. Белгарат е твърде могъщ. Нямам никакво намерение да се изправям още веднъж лице в лице с него.

— Помисли от какво се отказваш, Етчкуав — обърна го на молба Белзедар. — Нима ще останеш роб на Владетеля на ада до края на живота си?

— Мориндланд е студена и мрачна, Зедар — отвърна му магьосникът. — Не ме е страх от пламъците на ада.

— Но вие можехте да имате свой Бог! Моят Господар е готов да ви приеме като свои деца. От вас се искаше да направите само тази дребна услуга! — Гласът на Белзедар издаваше неговото отчаяние.

Мършавият мориндим се изправи. Изражението му беше непоколебимо.

— Аз казах последната си дума, Зедар. Повече не искам да имам нищо общо с Белгарат. Предай думите ми на своя господар. Кажи на Торак да си намери някой друг, който да премери сили с твоя побратим Белгарат.

Тринадесета глава

Като се замисля, май беше по-добре, че чух всичко това в облика на вълк. През изминалия месец индивидуалността на вълка така се бе вплела в моята собствена, че реакциите ми също не бяха изцяло мои. Вълкът не е способен на омраза. На гняв — да, на омраза — не. Ако в онзи миг бях в своята човешка обвивка, сигурно щях да направя нещо необмислено.

Вместо това останах легнал по корем върху снега, с уши наострени напред, за да мога да чувам по-добре как Зедар умолява мориндима да му помогне. Малко по малко успях да се овладея. Как е възможно да съм бил толкова сляп? Зедар се беше издавал поне стотина пъти, откакто Торак пропука света, а аз така и не си бях размърдал мозъка, за да осъзная как стоят нещата… Сигурно щях да прекарам още доста време, тюхкайки се колко недосетлив и наивен съм бил, но вълкът в мен набързо пресече това безсмислено и ненужно занимание. Все пак какво трябваше да правя сега, когато знаех истината за моя някогашен брат?

Най-простото решение, естествено, беше да изчакам мориндимът да си тръгне и да разкъсам гърлото на Зедар с острите си като кинжали зъби. Изкушението да го сторя беше огромно. Боговете са ми свидетели, че едва се удържах. В това желание имаше известна сянка от моя вълчи рационализъм. Щеше да стане бързо и лесно. Освен това щях да отстраня веднъж завинаги една доста сериозна пречка по пътя си.

За съжаление, това решение щеше да остави след себе си хиляди въпроси без отговор, а любопитството е слабост, присъща както на хората, така и на вълците. Вече знаех какво е направил Зедар. Сега исках да разбера защо го е сторил. Едно поне беше ясно — току-що загубих още един от своите побратими. Вече дори не мислех за него като за „Белзедар“.

Имаше и друга причина за моето колебание. Събирането на мориндимите очевидно бе станало по идея на Зедар. Той бе надделял над нежеланието им да работят съвместно, с обещанието, че ще им даде техен собствен Бог. Мен ако питате, между Торак и Владетеля на ада няма кой знае каква разлика, но мориндимите явно смятаха другояче. Зедар бе нагласил собственоръчно този капан на пътя ми. Колко ли други, за които не знаех нищо, ме очакваха занапред? Ето това трябваше да узная на всяка цена. Веднъж поставен, капанът може да седи и да чака своята жертва дълго след смъртта на онзи, който го е поставил. Ситуацията изискваше известна хитрост, а това е дисциплина, в която винаги съм бил доста добър.

— Хабиш думите на вятъра, Зедар — тъкмо казваше мориндимът. — Няма да се противопоставя на такъв могъщ магьосник, какъвто е твоят брат. Щом искаш да се биеш с него, прави го на своя глава. Сигурен съм, че твоят господар ще ти помогне.

— Той не може да ми помогне, Етчкуав. Забранено му е. Аз трябва да бъда инструментът в ръцете на Необходимостта, докато трае това СЪБИТИЕ.

Какво, какво?

— Щом ти си инструмент на Необходимостта, тогава защо дойде при нас?

Хич не е трудно да метнеш един мориндим. Обикновено демонопоклонниците не се отличават с особен интелект, но тоя Етчкуав демонстрираше изненадваща съобразителност.

— Мисля, че просто те е страх от този Белгарат — продължи той. — Освен това смятам, че те е страх и от неговата Необходимост. Е, аз нямам намерение да бъркам в огъня вместо теб, Зедар. Не ми е притрябвал чак толкова някакъв си там Бог, още по-малко безсилен като Торак. Както виждам, силите му са доста ограничени.

— Ограничени? — възкликна Зедар. — Та той разцепи света, идиот такъв!

— И какво му донесе това? — просъска презрително мориндимът. — Огън, ето какво. Ако ми се прииска чак толкова огън, просто ще почакам да ме приберат в ада.

Зедар присви очи.

— Няма да ти се наложи да чакаш чак толкова — каза той с леден глас.

Предполагам, че можех да го спра. Усетих как Волята му се надига, но да си кажа честно, не вярвах, че ще го направи.

Но той го стори. Бях доста близо и гласът, с който Зедар произнесе Думата, за малко не ме оглуши.

Изведнъж мориндимът пламна като току-що насмолена факла.

(Съжалявам, че извиквам у теб болезнени спомени, Гарион, но както сам виждаш, ти не си първият, направил нещо подобно. Между постъпките ви обаче има огромна разлика. Ти имаше сериозна причина да постъпиш така през онази нощ в горите на дриадите. За разлика от теб Зедар подпали мориндима просто от злоба. Ти се почувства виновен, той — ни най-малко.)

Събитията се развиваха твърде бързо, за да успея да ги осмисля, затова се измъкнах бавно, скрих се под един отрупан със сняг клон и оставих Зедар да се забавлява, както намери за добре.

Думата, която обаче продължаваше да проблясва в съзнанието ми, бе „СЪБИТИЕ“. Почти със сигурност ставаше въпрос за един от онези „инциденти“, за които ни беше предупредил Учителя. Явно нещо много важно предстоеше да става, но аз си мислех, че то трябва да се случи в Ктол Мишрак. Очевидно грешах. Може би наистина предстоеше и такова СЪБИТИЕ, но преди това трябваше да се сблъскаме с още едно. Реших, че е време за поредната консултация.

— Може ли да поговорим? — попитах аз присъствието в главата си.

— Има ли за какво?

Май имаше нещо, което ме дразнеше още повече от самото присъствие. Каквото и да беше, то явно се смяташе за много забавно. Като се има предвид настоящото местонахождение, вероятно беше наясно с начина, по който се чувствам.

— Това е едно от онези малки „противопоставяния“, които ще продължават да се случват, нали?

— Очевидно.

— А точно това важно ли е?

— Всички те са важни, Белгарат.

— Зедар каза, че този път той е инструмент в ръцете на другата Необходимост. Аз си мислех, че инструментът е Торак.

— Той беше инструментът. Ситуацията се мени от време на време.

— Значи Зедар каза истината?

— Ако решиш да му повярваш, да.

— Ще престанеш ли? — казах аз на глас. Слава Богу, изрекох го на езика на вълците, затова си мисля, че никой не ме разбра.

— Чувството ти за хумор днес никакво го няма.

— Остави чувството ми за хумор на мира. Ако Зедар е инструмент на другата Необходимост, тогава кой е твоят инструмент?

Последва дълго мълчание, но аз можех ясно да доловя, че нещото се забавлява.

— Майтапиш се! — казах отново на ум.

— Защо, имам ти пълно доверие.

— И какво се очаква от мен?

— Сигурен съм, че и сам ще се досетиш.

— Ти няма ли да ми кажеш?

— Разбира се, че няма. Трябва да играем по правилата.

— Въпреки това са ми нужни известни наставления. Ако продължа изцяло на своя глава, много е възможно някъде да стъпя накриво.

— В известен смисъл сме предвидили и това. Дотук се оправяш чудесно.

— Ще убия Зедар. — Това, естествено, си беше гола заплаха. Още щом преодолях първия пристъп на яростта, си отиде и желанието да убия Зедар. Той беше мой брат от близо три хиляди години и не бях способен на това. Независимо от всичко, все още го обичах твърде много, за да се реша на подобна стъпка.

— Дръж се по-сериозно, Белгарат — каза гласът в главата ми. — Ти не можеш да убиеш своя побратим. От теб се иска само да го неутрализираш. Не се увличай. Той ще ни е необходим по-късно.

— Значи няма да ми кажеш какво да правя, така ли?

— Този път наистина не ми е разрешено. Вие двамата със Зедар ще трябва да уточните заедно детайлите.

След това глупавото нещо изчезна, сякаш никога не го е имало.

Прекарах следващите няколко минути сипейки проклятия. После се промъкнах обратно до мястото, където Зедар още се грееше на огъня от весело припламващия мориндим. Междувременно в главата ми бе започнал да се оформя план. Можех, разбира се, да се заема със Зедар още на мига, но в тази идея имаше доста пробойни. Сега, когато знаех как всъщност стоят нещата, той просто не можеше да ме изненада. А без елемента на изненадата моят по-млад брат просто не можеше да ми стъпи и на малкия пръст. Можех да го прекърша и с една ръка, ако поискам, но тогава въпросът за капаните щеше да остане нерешен. Прецених, че най-добре ще е да го следвам няколко дни, докато той се свърже с някого, бил той мориндим или пък друг. Познавах Зедар достатъчно добре, за да съм наясно, че той предпочита друг да му свърши работата.

Спрях и седнах на задните си крака. Зедар чудесно знаеше, че любимата ми „друга форма“ е тази на вълк. Ако мернеше вълк или дори вълчи следи в снега, той веднага щеше да се досети, че го следя. Налагаше се да измисля нещо друго.

Като се имат предвид правилата за нашата среща, спокойно бих могъл да си припиша заслугата за варианта, който избрах. Моят „посетител“ бе казал, че този път не може дори да ми подскаже, затова се наложи да се справя със собствени сили.

Прехвърлих набързо през съзнанието си последните две хиляди години. Зедар бе прекарал почти цялото време в Малория и затова не беше наясно с някои от нещата, които се бяха случили в Долината. Знаеше, че вълчицата се е настанила в моята кула, но не беше запознат с нейните по-специални умения. Ако някой вълк тръгнеше по следите му, Зедар сигурно щеше да заподозре нещо, но ако това беше сова — едва ли. Особено след като знаеше как мразя да летя.

Спомнях си чудесно как изглежда совата и не беше необходимо много време, за да оформя образа й в съзнанието си. Едва след като приех новия си облик, осъзнах каква грешка съм допуснал. Бях се превърнал в женска сова!

Не че това имаше кой знае какво значение, но в началото си беше доста объркващо. Чудя се как жените въобще успяват да запазят контрол над себе си с всички тия допълнителни вътрешни органи и с екзотичните субстанции, които текат из кръвта им?

(Не мисля, че е удачно да продължавам в този ред на мисли.)

Като се има предвид странната нервност, която ме обзема, щом се издигна прекалено високо във въздуха, за мен бе огромно облекчение да открия, че совите всъщност летят доста ниско. Тези птици са заинтересовани от онова, което се движи по земята, а не от звездите в небето. И тъй, аз се плъзнах безшумно над покритата със сняг земя обратно към мястото, където бях оставил Зедар.

Имате ли и най-бегла представа колко добре може да вижда една сова на тъмно? Бях направо изумен от тази новопридобита способност. Перата ми бяха изключително меки и скоро открих, че мога да летя абсолютно безшумно. Не е за вярване, но докато си мислех за това, дори отбелязах известен напредък в летенето. Намалих безсмислените махания и дори успях да постигна известна грация.

Когато се добрах до мястото, от Етчкуав бе останала само купчинка овъглени кости, а Зедар никакъв не се виждаше. Следите му обаче личаха чудесно. Дирята кривваше първо наляво, към близката борова горичка и после продължаваше право на изток. Този факт улесняваше значително задачата ми. Малко е трудно да следиш някого с летене, докато той се движи на открито. И тъй като вече бях сова, не ми отне много време, за да настигна Зедар. Той май наистина се беше насочил на изток, успоредно на маршрута, който бях определил за Черек и неговите синове. Не след дълго започнах истински да се забавлявам, кръжейки над главата на Зедар. Прекосявах на зиг-заг просеката, по която той вървеше, после го изпреварвах, за да се върна отново. Моят бивш побратим не беше никак труден за следене, тъй като излъчваше приглушена, зеленикава светлина — нещо като предупреждение към останалите същества на този свят, предполагам. „Вижте колко съм велик и не ми се мотайте из краката.“ Освен това, казвал ли съм ви, че Зедар се боеше от тъмнината?

Той беше омотан до ушите в животински кожи и мърмореше непрекъснато нещо, докато си пробиваше път из дълбокия сняг. Зедар по принцип често си говореше сам.

Нямах ни най-малка представа какво е намислил. Ако си въобразяваше, че ще настигне дългокраките алорни с ходене, значи сметката му беше крива. Бях убеден, че Черек и неговите момчета имат поне десет мили преднина. Но Зедар продължаваше напред, изкачвайки се по склона, докато накрая се добра до северния му край и там спря. Луната тъкмо бе залязла отново.

Настаних се на един удобен клон и вперих очи в него. Признавам, беше доста забавно да го наблюдавам, без той самият да може да ме види, въпреки че бях на не повече от пет-шест метра от него.

— Господарю! — Мисълта му за малко не ме събори от клона, на който бях кацнал. Господи, какъв мърляч ставаше Зедар, когато нещо го безпокоеше.

— Чувам те, сине мой. — Познах гласа. Бях малко изненадан от факта, че Торак е почти същия мърляч. Та той беше Бог! Това ли бе най-доброто, на което е способен? А може би там беше проблемът. Вероятно мисълта за неговата божественост го бе направила самоуверен до самозабрава.

— Провалих се, Господарю. — Тихият глас на Зедар потръпваше от притеснение. Торак определено не беше сред Боговете, които биха приели провала като нещо нормално.

— Провалил си се? — В тембъра на обезобразения Бог се долавяха ясно цял куп неприятни нотки. — Няма да приема нещо подобно, Зедар. Ти не трябва да се проваляш.

— Нашият план беше несъвършен, Господарю. Белгарат е по-силен, отколкото предполагахме.

— Как е възможно това, Зедар? Той е твой брат. Как е възможно да не си наясно докъде се простират уменията му?

— Мислех го за глупак, Господарю. Нито умът му е бърз, нито сетивата му са особено изострени. Той не е нищо повече от пияница без морал и сериозно отношение към живота.

Човек рядко чува хубави неща за себе си, докато подслушва чужди разговори. Направило ли ви е впечатление?

— Как тогава успя да те победи, сине мой? — В гласа на Торак се бе промъкнала стоманена нотка.

— Той е успял по някакъв неизвестен за мен начин да овладее уменията на мориндимските магьосници и призовава демони, които стават негови слуги. Нещо повече, Господарю, той отдавна е надминал онези диваци в тяхното собствено изкуство.

Зедар, естествено, не знаеше кога съм изучил магията на мориндимите. Докато бях в Мориндланд, той така и не се върна от Малория.

— Какво точно направи той, Зедар? — попита го мрачно Торак. — Трябва да съм наясно с предела на неговите сили, преди да се посъветвам с Необходимостта, която ни води.

Беше ми нужно известно време, за да осмисля току-що чутото. Другата Необходимост — противоположна на тази, която се бе настанила в главата ми — изглежда не поддържаше пряка връзка със Зедар. Торак беше посредник помежду им! Той беше твърде ревнив, за да позволи на още някого пряк достъп до този дух или за каквото там ставаше въпрос. Това беше моето преимущество! На мен ми се казваше, ако допусна грешка. На Зедар — не. Изведнъж ми се прииска да направя почетно кръгче над дърветата.

Вместо това се вслушах внимателно в разказа на Зедар как съм се справил с мориндимите и техните демони. Той преувеличи малко. Зедар по принцип често преувеличаваше, но този път си имаше и основателна причина. Доброто му здраве зависеше пряко от това доколко ще убеди Торак, че аз наистина съм недостижим в магическите си изпълнения.

След екстравагантния пасаж, който Зедар посвети на демона-лорд, последва кратко мълчание.

— Ще обмисля казаното от теб и ще се посъветвам с Необходимостта — каза накрая Торак. — Искам да следиш всяка следваща стъпка на своя брат, докато не измисля нов начин да го забавим. Не можем просто да го унищожим. ВРЕМЕТО на СЪБИТИЕТО е също толкова важно, колкото и самото СЪБИТИЕ.

Я виж ти! Значи други капани просто нямаше. Бяха заложили всичко на мориндимите. Прищя ми се да се ухиля до уши, но щеше да е доста трудно да го направя с тази човка. Сега нямаше какво повече да чакам — бях научил онова, от което се интересувах. Реших да изкарам Зедар от играта още там, на мига. Можех просто да отлетя до него, да приема човешката си форма точно над главата му и да се стоваря върху него като сриващ се покрив.

— Не сега — каза ми гласът. — Не му е дошло времето.

— Кога тогава?

— Изчакай само още няколко минути и може да преосмислиш плана си. Струва ми се, че в него има пропуски.

След кратък размисъл установих, че гласът може и да има право. Да се срина върху Зедар наистина не беше много добра идея. Така можех и аз да изгубя съзнание. Освен това исках първо да си поговоря с него.

Усещането за някак мъглявото присъствие на Торак бе изчезнало. Обезобразеният Бог явно бе побързал да оттегли мисълта си, за да се консултира със своята Необходимост. Зедар бе тръгнал надолу по склона, за да се скрие сред боровете.

Изпреварих го с няколкостотин метра, приех човешкия си облик и зачаках. Дори се облегнах на дънера на близкото дърво.

Мярнах отдалеч зеленото му сияние да се задава сред клоните и използвах паузата преди да ме види, за да овладея гнева си. Никак не е хубаво да си изпуснеш нервите, точно когато ти предстои сериозен сблъсък.

Малко по-късно той се измъкна измежду дърветата в другия край на просеката, на която бях застанал аз.

— Къде се забави толкова? — попитах го с овладян глас.

— Белгарат! — хлъцна той.

— Сигурно си полузаспал, Белзедар. Не усети ли моето присъствие? Не съм се опитвал да го скрия от теб.

— Благодаря на Боговете, че те заварвам тук — каза той с не лошо изигран ентусиазъм. Бързо се окопити, трябва да му го призная. — А ти не ме ли чу? Опитвах се да се свържа с теб.

— Тичах, приел облика на вълк. Това може да е притъпило възприятията ми. Какво правиш тук?

— Опитвам се да те настигна. Ти и алорните сте на път да се подложите на ненужен риск.

— Нима?

— Няма смисъл да ходите до Малория. Аз вече успях да върна Сферата. Този ваш абсурден поход е чиста загуба на време.

— Виж ти, колко любопитно. А ще ми я покажеш ли?

— Ъ-ъ… не мислех, че ще е удачно да я нося у себе си. Не бях сигурен, че ще успея да ви настигна, а не исках да се връщам в Малория със Сферата в ръце, затова я оставих на сигурно място.

— Добра идея. Как успя да я измъкнеш от Торак? — След като скалъпваше лъжа след лъжа с такава лекота, реших да му дам възможност да се развихри още повече.

— Посветих на тази задача последните две хиляди години от живота си, Белгарат. През цялото време обработвах Урвон. Той е гролим, но се бои ужасно от силата на Сферата. Урвон отвличаше вниманието на Торак, а в това време аз се промъкнах в онази желязна кула в Ктол Мишрак и откраднах Сферата.

— А къде я държеше Торак? — Тази информация можеше да се окаже безценна в един определен момент.

— В една стая, съседна на тази, в която прекарва цялото си време. Торак не искаше кутията със Сферата да бъде в едно помещение с него. Вероятно изкушението да я отвори му се е сторило твърде голямо.

— Е — казах аз безгрижно, — това сваля целия товар от плещите ни. Радвам се, че си побързал да ни настигнеш, братко. И без друго не ми се стъпваше в Малория. Ще отида да доведа Черек и неговите синове, а ти върви да донесеш Сферата. После всички заедно можем да се приберем в Долината.

Изчаках малко, за да му дам възможност да се наслади на успеха си.

— Точно такава реакция очакваше от един пияница без морал и сериозно отношение към живота, нали? — процедих през зъби. — Защо, Белзедар? Защо предаде нашия Учител?

Той отметна рязко глава назад. В погледа му се четеше изумление.

— Трябваше да бъдеш по-внимателен, старче — казах. — През последните десетина часа се мотах буквално под носа ти. Мислиш ли, че наистина беше необходимо да подпалваш Етчкуав?

Признавам, че го предизвиквах. Той беше все още мой побратим и не исках да съм този, който ще нанесе първия удар. Затова продължих в същия дух.

— Ти си третият ученик на Торак, нали, Зедар? Преминал си на противниковата страна. Продал си душата си на онова еднооко чудовище от Ктол Мишрак. Какво ти предложи той, Зедар? Кое е нещото, което си струва такова падение?

Вместо да се ядоса, той просто се прекърши.

— Нямах друг избор, Белгарат — въздъхна Зедар. — Мислех, че ще успея да заблудя Торак и ще мога да се престоря, че го приемам за свой Учител, но той просто сложи ръка на душата ми и я изтръгна. Докосването му, Белгарат! Това негово докосване!

Събрах сили. Знаех какво следва. Зедар винаги преиграваше. Това беше неговата голяма слабост.

В следващия миг започна да мята огън към лицето ми. Просто след поредната въздишка в ръката му пламна огнено кълбо, което мигом запрати към мен.

Отразих евтиния му трик с небрежен жест.

— Ще трябва да измислиш нещо по-добро, братко — казах. После просто го проснах в снега с един добре премерен удар. Идеята не беше никак лоша. Той със сигурност щеше да се усети, ако бях опитал да използвам Волята си, а пък ми достави истинско удоволствие да го цапна по устата.

Зедар се изправи, плюейки кръв и зъби, и опита да си възвърне самообладанието. Не му дадох време за това. Той прекара следващите няколко минути в непрекъснати подскачания и гмуркания, за да избегне мълниите, с които го обсипах. Все още не исках да го убия и затова го предупреждавах преди всяка своя атака. Моите фойерверки обаче успяха да го извадят окончателно от равновесие.

Зедар опита да се обвие в пелена от непроницаем мрак и така да се скрие от погледа ми. Разнесох нескопосаното му творение с един жест и продължих да го обстрелвам с мълнии. Това никак, ама никак не му хареса. Гръмотевиците, които придружаваха мълниите, и цвърченето на топящия се сняг определено му действаха зле.

Той опита да ме атакува още веднъж с огнени кълба, но аз изгасях всяко от тях още преди да успее да го запрати към мен. Можех да си поиграя още известно време с него, но той започна да усеща, че е изгубил безвъзвратно. Вече нямаше никакъв смисъл да го обсипвам с магически атаки, затова просто се нахвърлих върху него с голи ръце и го напердаших. Сигурно можех да го подредя още по-добре по цял куп други начини, но незнайно защо мисълта за неговото предателство предизвикваше у мен желание за чисто физическа саморазправа. Налагах го известно време с юмруци и в началото дори се опита да ми отвърне, което ми достави още по-голямо удовлетворение.

Накрая издебнах подходящия момент и с един чудесно премерен удар по челюстта го повалих в безсъзнание.

— Заслужи си го — измърморих задъхано. Беше глупаво, разбира се, тъй като чудесно знаех, че той не ме чува, но все пак трябваше да кажа нещо.

Въпреки задоволителния резултат обаче се появи нов проблем. Какво щях да го правя сега? Нямах намерение да го убивам, а ударът, с който го повалих, едва ли щеше да го държи в несвяст още дълго. Бях сигурен, че правилата забраняват на моя „посетител“ да ми подскаже верния отговор. Налагаше се сам да реша как да постъпя.

Огледах проснатото в краката ми тяло. В настоящото си състояние Зедар не представляваше заплаха за никого. Следователно всичко, което се искаше от мен, бе да не му позволя да се съвземе. Подхванах го под мишниците и го завлякох под дърветата. Там го покрих с клони. Независимо от всичко, не исках да измръзне до смърт или да се задуши под някоя снежна преспа. После проврях ръка през клоните, сложих длан върху лицето му и концентрирах Волята си.

— Всичко това трябва да е било доста изтощително за теб, Зедар — казах. — Защо не вземеш да поспиш за известно време?

Накрая освободих Волята си. Сега Зедар щеше да спи поне шест месеца, а дотогава ние с алорните отдавна да сме приключили мисията си в Ктол Мишрак.

Почувствах невероятно удовлетворение от взетото решение и побързах да приема вълчия си облик.

После хукнах, за да настигна Черек и неговите момчета.

Четиринадесета глава

Очевидно новината за моя „демоничен“ подвиг се бе разнесла бързо, защото не срещнахме нито един мориндим чак до южната граница на Мориндланд. Луната се бе отнесла на юг, но северните сияния осветяваха небето достатъчно и ние пътувахме сравнително приятно. Не след дълго се добрахме до бреговете на Морето на Торак.

За наш късмет, брегът беше задръстен от всевъзможни дървени отломки. В противен случай едва ли щяхме да разберем къде свършва сушата и къде започва морето. Пясъкът беше почти толкова гладък, колкото и замръзналото море. Навсякъде беше натрупал сняг до колене.

— Оттук трябва да продължим на север по бреговата линия — каза ни Рива. — По някое време брегът кривва на изток. Мостът трябва да е там някъде.

— По-добре ще е да се държим далеч от този твой мост — казах му аз.

— Какво?

— Торак знае, че идваме, а вече сигурно е разбрал, че Зедар няма да ни спре. Не е изключено да ни е подготвил цял куп изненади по протежението на онези скални островчета. Предлагам вместо това да прекосим морето направо по леда.

— Но тук няма никакви ориентири, Белгарат — възрази Рива. — Освен това не можем да се водим и по слънцето. Ще се изгубим.

— Няма да се изгубим, Рива. Аз имам добро усещане за посока.

— Дори на тъмно?

— Да.

Огледах се наоколо, присвивайки очи под напора на пронизващия вятър, който ни връхлиташе от северозапад.

— Нека първо се прислоним ей зад онази купчина дървени отломки — казах. — Ще си запалим огън, ще си приготвим топла храна и ще поспим малко. Следващите няколко дни няма да са измежду най-приятните в живота ни.

Прекосяването на открито заледено пространство посред зима е едно от най-неприятните изживявания, които могат да ти дойдат до главата. Отдалечиш ли се веднъж от брега, вече нищо не може да спре убийствения леден вятър. А арктическият вятър никога не спира. Е, поне помита снега от ледената повърхност, та не се налага да газиш в снежни преспи. Но и без преспи проблемите са повече от достатъчно. Когато стане въпрос за прекосяване на заледено пространство, хората обикновено имат предвид замръзнало езеро, чиято повърхност е гладка почти като плота на маса. При морето обаче, заради приливите и отливите, нещата стоят другояче. Непрекъснатото покачване и снижаване нивото на водата през есента и ранната зима разчупва многократно леда, преди още да е успял да стане достатъчно дебел. Така по замръзналата морска повърхност се образуват безбройни зъбери, което прави прекосяването й почти толкова трудно, колкото и преодоляването на скалист планински участък. На мен поне това никак не ми допадна.

Слънцето никакво не се виждаше, а луната също се бе отнесла нанякъде. Затова ми е трудно да преценя точно колко време ни бе необходимо, за да се доберем до отсрещния бряг. Вероятно е било по-малко, отколкото ни се стори. Аз отново бях приел вълчия си облик. Това ми позволяваше да вървя почти без почивка и да дърпам алорните след себе си. По онова време Черек и неговите синове вече бяха така тренирани, че почти успяваха да поддържат моето темпо.

Накрая все пак се добрахме до брега на Малория — точно навреме, както се оказа, защото само час по-късно над морето се изви тридневна снежна буря. Скрихме се под една гигантска купчина от дървени отломки и там изчакахме бурята да утихне. Драс се оказа доста полезен за всички ни. Той измъкна бойната си секира и проправи с нея тунел чак до самия център на камарата. Успяхме дори да оформим нещо като комин, което ни позволи да си запалим огън във вътрешността.

По време на една от кратките си визити в Долината Белдин ми бе начертал груба карта на Малория и докато бурята вилнееше навън, аз прекарах доста време, приведен над това парче хартия.

— Далече ли е мостът от мястото на брега, където тръгнахме? — попитах Рива, когато вятърът започна да утихва.

— О, не знам. Петдесет левги или нещо такова.

— Страшно ми помогна, Рива — казах му кисело.

Вперих отново поглед в картата. Белдин естествено не бе предполагал за съществуването на моста, затова и не го беше отбелязал. Но освен това не се бе сетил да приложи поне някакъв знак за евентуалния мащаб на скицата си, затова можех да разчитам единствено на догадки.

— Доколкото мога да преценя, ние се намираме в общи линии западно от Ктол Мишрак — казах аз на приятелите си.

— В общи линии? — попита Черек.

— Тази карта не е чак толкова добра. Тя дава приблизителна представа къде се намира градът, но това е кажи-речи всичко. Когато вятърът утихне още малко, ще се измъкнем навън и ще разузнаем наоколо. През Ктол Мишрак минава река, а северно от тази река има блато. Ако открием блатото, ще знаем, че сме доста близко.

— А ако не го открием?

— Тогава ще се наложи да го потърсим още — него или реката.

Черек се втренчи в моята карта.

— Може да сме на север от блатото, Белгарат — възрази той. — Или пък на юг от реката. Можем да си обикаляме така, докато настъпи лятото.

— А имаш ли някаква по-добра идея?

— Не, но…

— Нека тогава да се притесняваме едва след като разберем какво има навътре в сушата. Нали конските вътрешности ти бяха предсказали, че тази година ще е най-късметлийската в живота ти? Може пък точно заради това да сме излезли на подходящото място.

— Ама ти нали не вярваше на гадаенето по вътрешности?

— Аз не вярвам, но ти вярваш. Може би точно това ти е и необходимо. Ако вярваш, че си късметлия, тогава късметът ти може наистина да заработи.

— Май не се бях сетил за това — каза той и лицето му просветна. Стига да говори достатъчно бързо, човек може да убеди един алорн в каквото си поиска.

Увихме се в кожите, които носехме със себе си и опитахме да поспим. На практика нямаше какво друго да правим, освен ако някой от нас не искаше да поиграе с Драс на зарове. Аз лично предпочитах да се наспя, сънувайки прекрасната си съпруга.

Не знам колко точно съм спал, но по някое време ме събуди мощното разтърсване на Рива.

— Май ще е по-добре да пренастроиш това твое чувство за посока, Белгарат — каза ми той обвинително.

— Какво има?

— Преди малко излязох навън, за да проверя дали вятърът не е утихнал. Слънцето изгрява.

Надигнах се бързо от импровизираната си постеля.

— Чудесно — казах. — Върви да събудиш баща си и братята си. Известно време ще разполагаме поне с малко светлина. Трябва да се възползваме от това предимство, за да разузнаем из вътрешността на континента. Кажи им да не събарят укритието. Само ще поогледаме и ще се върнем обратно. Искам първо да се стъмни и чак тогава ще тръгнем отново.

Измъкнахме се навън, изкачихме дюните и погледнахме към близката гора, която изглеждаше като осеяна с просеки джунгла.

— Какво мислиш? — попита ме Черек. — Сега не прилича на блато, но да не забравяме, че всичко е замръзнало. През лятото картинката вероятно изглежда съвсем иначе. Тези просеки може да са просто малки потоци.

— Да идем дотам и да погледнем — казах аз, присвивайки нервно очи по посока на чезнещата зора. — По-добре да побързаме, преди отново да е паднал мрак.

Смъкнахме се бавно по склона на дюната и навлязохме сред изкривените недъгави дървета. След като се добрахме до една от просеките, аз разритах снега и огледах внимателно повърхността.

— Лед — отбелязах със задоволство. — Пробий дупка в него, Драс. Трябва да видя каква е водата отдолу.

— Само се чудиш как да изтъпиш острието на секирата ми, Белгарат — оплака се Бичия врат.

— Пак ще я наточиш. Сега пробий дупка.

Той промърмори няколко нечленоразделни проклятия, после вдигна високо секирата си и огромните му рамене набъбнаха до пръсване. След няколко минути от дъното на издълбаната в леда дупка започна да струи вода. Цветът й се оказа кафеникав.

— Достатъчно — казах аз на огромния алорн.

После се наведох и загребах с шепа.

— Водата е блатна — обявих, след като я помирисах за всеки случай. — Май твоите конски вътрешности са казвали истината, Черек. Това наистина е най-късметлийската ти година. Хайде да се върнем на брега и да закусим.

Тръгнах по обратния път и Алгар ме последва пръв.

— Бих казал, че това е и твоята най-късметлийска година, Белгарат — промърмори той. — Татко сигурно щеше доста да се вкисне, ако не бяхме открили блатото.

— Аз просто не мога да загубя, Алгар — отвърнах му весело. — Щом се върнем на брега, съм готов да хвърлям заровете цял ден с кой да е от вас.

— Аз не играя на зарове.

Върнахме се в нашия заслон и Рива сготви обилна закуска. Готвенето е занимание, което никой освен моята дъщеря не харесва. Странно, но Рива се оказа доста добър готвач.

(Това май не го знаеше, а, Поул?)

— Ти ще познаеш ли онова място, ако го видиш? — изломоти Драс с пълна с бекон уста.

— Едва ли ще е толкова трудно за разпознаване — отвърнах му аз невъзмутимо. — Нали това е единственият град на север от реката.

— О — каза той, — не знаех.

— Освен това над него винаги се стеле гъста пелена от облаци — допълних.

Драс се намръщи.

— И каква е причината за това?

— Торак. Поне Белдин смята така.

— И за какво му е притрябвало да прави нещо подобно?

Свих рамене.

— Може би мрази слънцето.

Не исках да изпадам в твърде екзотични подробности. Това объркваше Драс. Той предпочиташе нещата да са простички, разбираеми и добре познати.

(Извинявам се на целия драсниански народ за тази своя последна забележка. Драс беше храбър, силен и абсолютно отдаден на мисията си, но понякога мисълта му просто течеше малко бавно. Неговите наследници отдавна са надраснали този негов недостатък. И ако някой се съмнява в това, предлагам му да опита да води делови преговори с принц Кхелдар.)

— Добре тогава — казах им аз, след като бяхме хапнали до насита. — Торак в никакъв случай не е глупак. Освен това, захване ли се с нещо, никога не се отказва. Почти съм сигурен, че знае за онзи мост. Още повече, щом карандите го използват, за да търгуват с мориндимите. Нека да не забравяме, че карандите също са поклонници на Торак. Но пък те сигурно са използвали моста през лятото, когато там няма и следа от лед. Не мисля, че Торак го е включил в сметките си.

— И каква е ползата за нас от всичко това? — попита Черек.

— Убеден съм, че Торак ни очаква, но ни чака да се появим от север, т.е. от посоката, в която се намира мостът. Ако е поставил някои от своите хора в засада, те най-вероятно са там някъде.

Рива се засмя доволно.

— Но ние няма да дойдем от север, нали? Вместо това ще се появим от запад.

— Добра идея — промърмори Алгар с абсолютно сериозно изражение. Макар да го прикриваше добре, Алгар беше доста по-умен от своите братя. От баща си — също. Може би точно затова не си и правеше труда да ги убеждава в каквото и да било.

— Аз пък мога да се погрижа ангараките да не откъснат поглед от северния хоризонт — продължих аз. — Сега, след като снежната буря утихна, мога без проблеми да декорирам брега около вашия мост с отпечатъци от стъпки и да напарфюмирам околните храсти с нашата миризма. Това би трябвало да е достатъчно, за да ни отърве от чандимите.

— Чандими? — Драс отново впери в мен неразбиращ поглед.

— Хрътките на Торак. Те ще се опитат да ни надушат. Аз пък ще им дам достатъчно следи за душене, но в северна посока. Ако внимаваме, ще можем да се доберем чак до Ктол Мишрак, без някой да ни забележи.

— Ти си знаел всичко това още от самото начало, нали, Белгарат? Затова ни накара да преминем по леда, вместо да използваме моста.

Свих рамене.

— Естествено — отвърнах скромно. Което си беше най-безсрамна лъжа. Бях се сетил за този вариант само броени минути преди това. Но когато си имаш работа с алорни, винаги е по-добре да те мислят за най-големия умник на света. Освен това, вероятно много скоро щеше да настъпи моментът, в който ще ми се наложи да импровизирам, и тогава нямаше да има време за губене в излишни спорове.

Когато изпълзяхме от нашето укритие, навън вече бе паднал мрак. Изкачихме се по заснежените дюни и поехме на изток. Скоро разбрахме обаче, че не всички чандими са тръгнали на север, за да ни причакват там. От време на време попадахме на пресни следи в снега, големи колкото конски копита, а откъм блатото току се чуваше протяжния вой на хрътките.

Тук му е мястото да направя едно малко признание. Въпреки резервите си относно подобни манипулации, аз все пак поизмених в известна степен времето. Съвсем мъничко, всъщност. Просто създадох една неголяма пелена от мъгла, в която да можем да се скрием, и едно съвсем мъничко снежно облаче, което ни следваше послушно по петите като домашно кученце. Резултатът се оказа повече от задоволителен — чандимите просто не можеха да ни видят, а снегът, който облачето ръсеше кажи-речи непрекъснато, приглушаваше шума от нашите стъпки. През цялото време държах и мъглата, и облака под пълен контрол. Затова едва ли са успели да предизвикат някакви сериозни промени в местната метеорологична обстановка.

После призовах на помощ и едно многочленно семейство порови котки, които усърдно замитаха нашите следи. Поровите котки приличат много на скунксовете, но вместо с райета, кожухчетата им са изпъстрени с петна. Иначе начинът, по който се справят с по-едрите от тях досадници, е същият като при скунксовете. Хрътките на Торак скоро откриха, че тези дребосъци далеч не са толкова безобидни. Сигурно след това най-глупавите измежду чандимите са разнасяли нетърпима воня седмици наред.

Следващите няколко дни се промъквахме внимателно през замръзналото блато, като се прикривахме сред храсталаците през няколкото кратки часа със слънчева светлина. Пътувахме само през дългите арктически нощи.

После една сутрин нашата мъглива пелена засия по странен начин. Позволих й да се разнесе, но още преди това се досещах за причината. Слънцето най-после бе успяло да разчисти хоризонта. Зимата бе започнала да отстъпва и ние трябваше да побързаме.

Малко преди мъглата да се изпари окончателно, аз установих, че се намираме близо до източния край на блатото. На няколко мили от нас се издигаше редица от ниски хълмове, а отвъд тях небето беше застлано с мастилено черен покров от гръмотевични облаци.

— Това е — казах много тихо на Черек и неговите момчета.

— Какво е това? — попита ме Драс.

— Ктол Мишрак. Нали ви казах за облаците, забрави ли?

— О, да. Наистина бях забравил.

— Хайде да се скрием някъде и да изчакаме да се стъмни. Оттук нататък ще трябва да сме много предпазливи.

Скрихме се сред близкия гъстак току в подножието на една гигантска скала. Накарах моето облаче да мине веднъж-дваж над следите ни, след което го пратих да си върви по живо по здраво с най-искрените ни благодарности. След кратко премисляне на ситуацията, реших да освободя и поровите котки.

— Имаш ли план? — попита ме Рива.

— Тъкмо работя върху него — отвърнах му кратко аз. Всъщност нямах и най-бегла представа каква трябва да е следващата ни стъпка. Честно да си кажа, не бях предполагал, че ще стигнем толкова далеч. Затова реших, че е настъпил моментът за поредната консултация с моя тайнствен, невидим приятел.

— Още ли си там? — попитах го аз.

— Не, гоня слънчеви зайчета. Къде другаде бих могъл да бъда, Белгарат?

— Да, въпросът ми наистина беше глупав. Разрешено ли ти е да ми дадеш описание на града?

— Не, но ти и без друго вече разполагаш с такова. Белдин ти каза всичко, което би трябвало да знаеш. Наясно си, че Торак е в желязната кула, а Сферата е при него.

— Трябва ли да бъда готов за нещо? Искам да кажа, предстои ли ми някоя от онези „важни срещи“ тук, в Ктол Мишрак? Перспективата да си премеря силите с Торак нещо хич не ме възторгва.

— Спокойно. Срещата ти със Зедар беше последното изпитание.

— Това значи ли, че сме спечелили точка?

— Дотук спечелихме цял куп точки, но не бързай да се надуваш. И най-обикновено стечение на обстоятелствата би могло да те препъне. Знаеш какво да правиш, след като се озовеш там, нали?

И изведнъж планът се появи в главата ми. Не ме питайте как точно, не знам.

— Може би няма да е зле да поразузная сам наоколо? — предложих.

— В никакъв случай. Не се издавай с безцелно мотаене насам-натам. Вземи алорните със себе си, влезте вътре, свършете това, за което сте дошли, и се омитайте.

— Още ли се движим в график?

— Да, в случай че приключите тази вечер. Оставите ли го за утре, със сигурност ще си имате неприятности. И не опитвай да се свържеш пак с мен — не и преди да сте се измъкнали от града. Ще ми бъде забранено да ти отговарям. Успех! — И той пак се изгуби.

Денят продължи не повече от три часа, но те ми се сториха като три години. Когато колебливата дневна светлина най-после се стопи без остатък, аз вече бях успял да се изнервя до краен предел.

— Да вървим — казах на алорните. — Ако ни се изпречат някакви ангараки, постарайте се да ги неутрализирате бързо. И никакви излишни шумове.

— Какъв е планът? — попита ме Черек.

— Ще го доизмисля пътьом — отвърнах му аз.

Черек преглътна така, сякаш на гърлото му бе застанала буца, голяма колкото неговия юмрук.

— Води ни — каза той все пак.

Говорете каквото си искате за алорните, но не смейте да поставяте под съмнение тяхната смелост.

Измъкнахме се от гъстака и кажи-речи пропълзяхме до ръба на блатото. Вече не се притеснявах особено за следите, които оставяхме. Гролимите, охраняващи тази част на блатото, бяха изпотъпкали всичко наоколо. Тук-там се виждаха и следи от огромните лапи на чандимите.

Късметът ни продължаваше да работи. През последните няколко часа силният западен вятър бе помел снега от хълмовете. След не повече от час се озовахме на върха на един от тях и оттам за пръв път успяхме да огледаме Града на вечната нощ. Видяхме кулата на Торак, но не това бе най-голямата ми грижа в момента. Проблемът беше, че Ктол Мишрак се оказа заобиколен от доста солидна на вид каменна стена. Избълвах няколко кратки проклятия.

— Какво има? — попита Драс.

— Не виждаш ли стената?

— Виждам я.

— Това значи, че ще трябва да се промъкнем през някоя от портите, а вие тримата никак не приличате на гролими.

Той сви рамене.

— Много се притесняваш, Белгарат — изломоти после. — Просто ще избием пазачите.

— Май ще трябва да се измисли нещо по-добро от това — каза тихо Алгар. — Хайде да проверим колко висока е стената.

Вятърът бе облизал снега от хълмовете, но този сняг все някъде трябваше да се е дянал. Скоро разбрахме къде точно. В подножието на хълма ни очакваха преспи, дълбоки поне два метра.

— Няма смисъл, Белгарат — каза ми Черек мрачно. — Ще се наложи да минем по пътя.

Той посочи тясната криволичеща линийка, която свързваше склона на хълма с градската порта.

— Черек, този път е по-крив от змия с потрошен гръбнак. Освен това снегът от двете му страни е натрупан на такава височина, че въобще няма да можем да видим, ако някой тръгне да ни пресреща. Ще се сблъскаме с него още преди да сме успели да го чуем.

Черек смръщи вежди.

— Просто ще бъдем нащрек — каза той след кратко умуване. — Ако успеем да ударим първи, какво по-голямо преимущество ще ни е необходимо?

Това си беше пълна идиотщина, но пък и аз не можех да се сетя за нищо по-добро. Освен това нямахме излишно време за умуване. Имахме работа в Ктол Мишрак, която не търпеше отлагане.

— Добре, ще опитаме — предадох се аз.

Наистина срещнахме един гролим на път за града, но Рива и Алгар му видяха сметката с кинжалите си преди да успее да гъкне. После двамата го хванаха за ръцете и краката, залюляха го няколко пъти и го прехвърлиха над ръба на струпания встрани от пътя сняг. В това време Драс прикри локвата кръв с няколко шепи сняг.

— Моите синове работят добре заедно, не мислиш ли? — отбеляза Черек с бащинска гордост.

— Много добре се справиха — съгласих се аз. — А как да се махнем от тази пътека, преди да сме стигнали до градските порти?

— Ще се приближим още малко и после ще си пробием тунел през снега. Последният ще срути тавана след себе си. Никой няма да разбере, че сме припарвали насам.

— Хитро. Как сам не се сетих за това?

— Вероятно защото не живееш в покрита със сняг страна. Когато бях на петнайсет, във Вал Алорн имаше една омъжена жена, на която бях хвърлил око. Нейният съпруг беше стар и много ревнив. През цялата зима поддържах тунел под снега чак до къщата им.

— Какъв невероятно интригуващ епизод от твоето юношество. А тя на колко години беше?

— О, на около трийсет и пет или нещо такова. Научи ме на куп неща.

— Сигурно.

— Мога да ти разкажа, ако искаш.

— Може би някой друг път. В момента съм твърде зает. (Тоя разговор май трудно ще го намерите в Книгата на Алорните, а?)

Алгар вървеше на няколко метра пред нас и надзърташе внимателно отвъд всеки ръб. Накрая се върна обратно.

— Дотук е добре — отбеляза кратко. — Портите са кажи-речи след следващия завой.

— Колко е висока стената? — попита баща му.

— Не е чак толкова страшна. Около четири метра.

— Добре — каза Черек. — Аз ще водя. Вие, момчета, си знаете работата.

Те всички кимнаха и нито един не си и помисли да се обиди, задето го бяха нарекли „момче“. Черек живя повече от деветдесет години и до последния му ден те си останаха неговите „момчета“.

Прокопаването на тунел под снега не е чак толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед, особено когато разполагаш със солидна помощ. Черек вървеше пръв и дълбаеше снега с огромните си лапи, Драс укрепваше тавана след него. Трети се движеше Рива, който се грижеше за стените.

— Сега си ти — каза ми Алгар. — Лягай от време на време по пода и го заглаждай с корем.

— За какво е всичко това? Нали няма да живеем тук? — оплаках се аз.

— Но имаме намерение да се върнем обратно, нали? Аз ще тръгна последен, защото знам как да затворя входа, така че никой да не го забележи.

Независимо от цялото бързане, все пак имахме още петнайсетина часа преди слънцето да надзърне отново над южния хоризонт. В следващите няколко часа дълбахме като къртици. По някое време се блъснах в крака на Рива.

— Какво става? — попитах аз. — Защо спряхме?

— Татко е стигнал стената — отвърна ми той. — Видя ли? Идеята не беше чак толкова лоша.

— Кога сте се научили на тоя номер?

— Правим го понякога, когато сме на лов, а и когато трябва да се промъкнем близо до враговете си.

— А как ще се прехвърлим отвъд стената?

— Аз ще се кача на раменете на Драс, а Алгар на раменете на татко. Ние с Алгар ще се покачим на стената и после ще ви изтеглим горе. Трикът сигурно нямаше да се получи, ако бяхме по-ниски. Идеята ни хрумна по време на последната война между клановете. — Рива погледна напред. — Да вървим! Татко е излязъл от тунела.

Измъкнахме се внимателно навън и скоро стояхме редом със стената. Черек и Драс застанаха с лице към нея и длани, опрени върху каменната зидария, а Алгар и Рива се покачиха на раменете им, хванаха ръба на зъбера и се набраха нагоре.

— Първо Белгарат — прошепна Рива отгоре. — Вдигнете го така, че да мога да го хвана за ръцете.

Драс ме хвана за кръста и ме вдигна във въздуха. Точно тогава разбрах колко силни са всъщност ръцете на Рива. Той замалко не ми потроши пръстите, след като ме хвана „внимателно“ и ме изтегли при себе си, сякаш бях вързоп с мръсно пране.

Най-накрая бяхме в пределите на града. Белдин ми бе описал Ктол Мишрак като предградие на Ада и аз не виждах причина да не се съглася с него. Сградите бяха струпани плътно една до друга, а тесните криволичещи улички бяха покрити от вторите етажи на къщите. Което, повярвайте ми, не е чак толкова лоша идея, като се има предвид колко на север се намираше градът. Така поне улиците не бяха затрупани със сняг. Пълната липса на каквито и да е прозорци по постройките правеше улиците да изглеждат като коридори на тъмница. Единственото осветление идваше от пръснати нарядко факли, които бълваха облаци зловонен пушек. Беше наистина потискащо, но ние с моите другари не държахме да се разхождаме по ярко осветени сокаци. Целта ни беше да се промъкнем незабелязани, а това упражнение се изпълнява най-лесно на тъмно.

Не съм съвсем сигурен дали опушените коридори на улиците бяха напълно обезлюдени по силата на някаква уговорка между моя безтелесен приятел шегаджия и неговия конкурент, или това беше нещо съвсем обичайно за Града на вечната нощ. Чандимите бяха плъзнали из града, но ние така и не срещнахме жива душа, докато се промъквахме все по-дълбоко и по-дълбоко в самото сърце на Империята на ангараките.

Накрая излязохме на един неголям площад в центъра на града и сред опушения мрак пред нас се възправи желязната кула, която ми бе описал Белдин. Като се има предвид маниакалната завист на Торак, кулата, естествено, беше по-висока от тази на Алдур. Нейната монументалност беше отвратителна. От желязо трудно може да се направи красива сграда. Кулата на Торак беше черна и дори от разстояние изглеждаше проядена. Бяхме застанали пред един своеобразен паметник на егото на Бога-Дракон. Обсипаната с шипове врата се пазеше от две хрътки.

— Сега какво? — прошепна Алгар.

— Нищо по-лесно от това — заяви Драс уверено. — Просто ще се разходя дотам и ще им сцепя кратуните с моята секира.

Трябваше да пресека подобни мераци още от самото начало, защото останалите алорни като нищо можеха да решат, че идеята всъщност не е чак толкова лоша.

— Не става — казах бързо. — Още щом те мернат, ще се разджавкат и ще събудят целия град.

— Е, как тогава ще се промъкнем край тях? — попита Драс, нацупен като малко дете, на което току-що са забранили да дърпа повече котката за опашката.

— Работя по въпроса.

Наистина се бях размислил здравата и изведнъж ме осени спасителната идея. Убеден бях, че ще проработи, тъй като вече я бях използвал веднъж.

— Хайде да се изтеглим в тази улица — промърморих тихо. — Ще трябва да се преобразя.

— Като вълк далеч не си толкова голям, колкото са те, Белгарат — отбеляза Черек.

— Нямам намерение да се преобразявам във вълк — успокоих го аз. — Между другото, няма да е зле да отстъпите на няколко крачки. Може и да се окаже опасно, поне докато не успея да овладея процеса.

Тримата отстъпиха нервно.

Не се превърнах във вълк, нито пък в сова или орел, още по-малко в дракон.

Преобразих се в порова котка.

Алорните се отдръпнаха още повече.

Номерът сигурно нямаше да се получи, ако Хрътките на Торак бяха истински кучета. И най-глупавото куче знае, че скунксовете и поровите котки трябва да се заобикалят отдалече. Но чандимите всъщност не бяха кучета. Те бяха гролими и това ги караше да гледат на дивите животни с презрение. Размахах заплашително петнистата си опашка и изсъсках предупредително, за да се поупражня. След това се насочих право към чандимите. Щом приближих достатъчно, за да ме видят, единият от тях изръмжа:

— Махай се! — Гласът му звучеше така, сякаш дъвчеше думите.

Не му обърнах никакво внимание и продължих да се приближавам. Като прецених, че са вече в обсега ми, се обърнах и насочих най-опасната част от новопридобитото си тяло право към тях.

(Не мисля, че е необходимо да изпадам в подробности. Самата процедура беше доста нелицеприятна, а аз не искам да обидя дамите, които биха прочели моите писания.)

Когато едно истинско куче бъде „напарфюмирано“ от скункс или от порова котка, то тутакси надава пронизителен вой, съпроводен от сърцераздирателно квичене и джавкане, за да може целият свят да разбере колко неприятно му е всъщност. Вече обясних, че стражите пред кулата на Торак не бяха истински кучета, но въпреки това се разквичаха като наритани помияри и тутакси взеха да се търкалят в снега и да търкат бясно с лапи муцуните и очите си.

Гледах ги известно време от чисто научно любопитство и след това им пръснах още една доза, за всеки случай.

Когато ги видях за последен път, те търчаха като бесни из площада, спирайки на всеки няколко метра, за да се отъркалят отново в снега. Вече не джавкаха, а просто скимтяха.

Приех собствената си форма и махнах на Черек и момчетата да се приближат. После се обърнах към вратата и я докоснах с върховете на пръстите си. Почти на мига открих тайната ключалка, която се оказа учудващо елементарна. Елиминирах я и отворих бавно вратата, милиметър по милиметър. Въпреки това пантите проскърцаха. Звукът ми се стори почти пронизителен, но не вярвам да се е чул твърде надалеч.

Черек и синовете му доближиха на няколко метра от мен и се заковаха на място.

— Хайде де — прошепнах им аз нетърпеливо.

— Ъ-ъ… добре, Белгарат — каза Черек крайно колебливо. — Всъщност защо не тръгнеш пръв? Ние ще те последваме.

Той май се опитваше да си задържи дъха.

— Не ставай идиот — троснах му се аз. — Чандимите отнесоха цялата воня. Не съм толкова несръчен, че да се опръскам сам.

Въпреки уверенията ми, четиримата гиганти се приближиха доста неохотно.

Аз промърморих няколко защитни заклинания и се промъкнах с рамото напред в пълния мрак, който цареше във вътрешността на кулата. От малката торбичка на кръста си измъкнах свещ и докоснах фитила й с палец. Мижавото пламъче освети неголямото помещение, в дъното на което мярнах извисяващо се нагоре стълбище.

— Сега накъде? — попита нервно Черек.

— Нагоре по стълбите, предполагам — отвърнах му аз и посочих виещата се в мрака желязна спирала. — Няма кой знае каква полза да си строиш кула, ако не смяташ да се заселиш на върха й. И все пак първо ще огледам наоколо.

Прикрих пламъчето на свещта с длан и огледах помещението. Зад стълбището открих врата, която не бях видял преди. Докоснах я и веднага усетих стълбите от другата й страна. Те обаче слизаха надолу. Обзе ме усещането, че все някога ще трябва да разбера къде водят. Не знаех защо, просто усещах, че се налага. През следващите близо три хиляди години запазих спомена за това къде точно се намират стълбите. После, когато се върнах в Ктол Мишрак заедно с Гарион и Силк, най-накрая разбрах какъв е бил смисълът на всичко това.

Тогава обаче просто се върнах обратно при алорните, посочих им железните стълби, които водеха нагоре, и им казах:

— Оттук. Да вървим!

Черек кимна, пое свещта от мен и после измъкна меча си. Тръгна нагоре, следван от Рива и Алгар. Ние с Драс останахме последни.

Дълго се изкачвахме. Кулата на Торак се оказа дори по-висока, отколкото ни се беше сторила отвън. На практика няма никакъв смисъл една кула да е чак толкова висока, но вие знаете какъв е Торак. Ако можеше, той би си вдигнал кула чак до звездите.

Накрая все пак се добрахме до върха, където ни очакваше нова желязна врата.

— Сега какво? — прошепна ми Черек.

— Отвори я — казах му аз. — По принцип Торак не би трябвало да може да ни направи каквото и да е, но докато не влезем, няма да разберем. Все пак опитай да вдигаш по-малко шум.

Черек пое дълбоко въздух, подаде свещта на Алгар и сложи ръка на дръжката.

— Бавно — предупредих го аз.

Той кимна и натисна дръжката с цялото внимание, на което бе способен.

Белдин се оказа прав. Торак наистина бе направил нещо, за да предотврати ръждясването на кулата си. Вратата вдигна незначителен шум, докато Мечото рамо я отваряше милиметър по милиметър.

Черек надзърна зад нея.

— Вътре е — прошепна той. — Мисля, че спи.

— Добре — изръмжах аз. — Да приключваме. Нощта няма да трае вечно.

Промъкнахме се внимателно в стаята отвъд желязната врата. Веднага забелязах, че при всичките си останали недостатъци, Торак е и плагиат. Неговата стая приличаше досущ на тази на Учителя, но всичко беше направено от желязо. Единствената светлина идваше от горящата камина.

Богът-Дракон спеше в леглото си, но сънят му явно не беше от приятните. Той се въртеше и стенеше, сякаш постелята му бе изплетена от тръни. Огънят вероятно продължаваше да го гори. Лицето му беше покрито с желязна маска, която точно предаваше чертите такива, каквито бяха преди да реши да си поиграе с мощта на Сферата. Странно, но за разлика от своите копия, пръснати по храмовете на ангараките, тази маска се движеше и изражението върху металното лице хич не беше от приятните. Торак очевидно страдаше от непоносима болка. Може и да ви се стори жестоко, но не изпитвах и капка съчувствие към него. Най-ужасяващият детайл от спящото лице на Бога бе широко отвореното му ляво око, което продължаваше да гори с видим пламък.

Докато обезобразеният Бог се гърчеше в своя изтъкан от кошмари сън, горящото му око ни следеше неотлъчно, макар Торак да изглеждаше абсолютно неспособен да ни попречи по какъвто и да е начин.

Драс застана до леглото му и го погали бавно с острието на бойната си секира.

— Бих могъл да спестя на света много неприятности — предложи той.

— Не говори глупости — казах му аз. — Секирата ти не може дори да го одраска. Най-много да го събудиш.

Огледах се наоколо и точно срещу вратата, през която бяхме влезли, видях още една. Други изходи в помещението просто нямаше, което значително облекчаваше задачата ми.

— Да вървим, господа — казах на гигантските алорни. — Време е да направим това, за което сме дошли.

Наистина беше време. Не ме питайте как разбрах. Прекосих стаята на Торак и отворих втората врата. През цялото време горящото око продължаваше да ни гледа втренчено.

Стаята отвъд вратата се оказа далеч по-малка, почти с размерите на килер. В самия й център беше сложена желязна маса, по средата на която се мъдреше желязна кутийка. Кутийката излъчваше меко сияние, сякаш току-що я бяха извадили от ковашка пещ. Но вместо в червено, тя сияеше в синьо.

Петнадесета глава

— Защо свети като жив въглен? — прошепна Драс.

— Може би се радва да ни види — отвърнах му. Откъде можех да зная защо свети Сферата?

— Безопасно ли е да се докосва кутията? — попита досетливо Алгар.

— Не съм съвсем сигурен — казах. — Самата Сфера е опасна, но за кутията не знам.

— Все някой от нас ще трябва да я отвори — уточни Алгар. — Торак може да я е сложил тук, за да ни измами. Ами ако кутията е празна, а Сферата е някъде другаде?

Знаех вече кой трябва да отвори кутията и да извади Сферата. Необходимостта, която ни бе довела дотук, беше вложила по някакъв начин тази информация в главата ми още преди да се озовем на върха на кулата. Знаех също така, че решението трябва да бъде взето доброволно и затова нямах намерение да подтиквам насила никого от тримата.

— Сферата те познава, Белгарат — каза ми Черек. — Направи го ти!

Поклатих глава.

— Не аз съм избраникът. На мен са отредени други дела, а онзи, който извади Сферата, ще бъде обречен да стане неин пазител до края на дните си. Някой от вас тримата ще трябва да го стори.

— Ти реши кой да бъде — каза Черек.

— Забранено ми е да го правя.

— Всичко е адски просто, Белгарат — обади се Драс. — Един по един ще опитаме да отворим кутията. Който не умре, той ще е избраният.

— Не — заявих категорично аз. — На всеки от нас са отредени важни дела и умирането в Ктол Мишрак не е сред тях.

Втренчих се в кутията с присвити очи.

— Искам всеки от вас да се вслуша внимателно в гласа на сърцето си. Сферата е най-могъщото нещо на света. Онзи, който я вземе в ръце, ще може да направи каквото си пожелае, но Сферата ще очаква от него да върши само онова, което е необходимо. Това парче скала също има свое предназначение и ако някой се опита да кривне от предначертания път, Сферата никак няма да му се зарадва. Торак изпита нейния гняв на гърба си. Трябва ни човек, който да не е прекалено амбициозен. Трябва да ни човек, който доброволно ще посвети живота си на Сферата, без да има правото да я използва. Ако мисълта за неограничената й мощ гъделичка дори мъничко самолюбието ви, тогава по-добре се откажете навреме.

— Което ще рече, че избраният със сигурност не съм аз — отбеляза Черек. — Аз съм крал и трябва да бъда амбициозен. Още първия път, когато се напия, тутакси ще опитам да направя нещо с нея.

Той погледна към синовете си.

— Някой от вас ще трябва да е, момчета.

— Аз най-вероятно ще успея да обуздая амбицията си — каза Драс, — но си мисля, че на пазителя на Сферата трябва да му сече малко повече пипето от мен. В битка никой не може да ми се опре, но от много мислене ме заболява главата.

Това откровено признание тутакси издигна Драс в очите ми.

Рива и Алгар се спогледаха един друг. После Рива сви рамене и на лицето му грейна една от онези негови момчешки усмивки.

— Е… — започна той — и без друго едва ли ще намеря нещо по-важно за правене.

Той се пресегна, отвори кутията и извади Сферата.

„Точно така!“ — възкликна ентусиазирано гласът в моята глава.

— Ами, след като приключихме с това — намеси се Алгар, — не е ли по-добре да се махаме оттук?

(Ето това се случи в кулата на Торак. Всички дрънканици за „зли сили“ в Книгата на Алорните са измъдрени от някой писач с твърде развинтено въображение. Не че го виня за това. И аз се увличам от време на време. Истинските факти винаги са ми се стрували твърде прозаични.)

— Скрий я в пазвата си — казах на Рива. — Тя явно е малко развълнувана и блясъкът й може да ни издаде.

— Няма ли тогава да заблестя и аз? — попита Рива. — Така де, нали и кутията светеше преди да извадя Сферата от нея.

— Опитай и ще разбереш — предложих му аз.

— От това блестене дали ще боли? — поинтересува се той с лека тревога в гласа.

— Едва ли. Не се притеснявай, Рива. Сферата много те харесва. Тя няма да ти навреди.

— Белгарат, та това е просто един камък. Как би могъл да харесва когото и да било?

— Това не е обикновен камък. Просто я прибери, Рива, и да се махаме по-скоро оттук.

Рива преглътна с мъка и пъхна Сферата в пазвата си. После измъкна бавно ръка, сякаш уплашен да не разбута нещо, и сведе поглед към гърдите си.

— Вече не блещука — отбеляза с пресъхнало гърло.

— Видя ли? Крайно време е да се научиш да ми вярваш, момче. На двама ни предстоят още много дела, които ще трябва да свършим заедно, и си мисля, че ще е доста по-лесно, ако престанеш да задаваш глупави въпроси.

— Глупави? — засегна се Рива. — След онова, което се е случило с Торак, не мисля, че въпросите ми са глупави.

— Да речем, че просто не съм намерил подходящата дума. Време е да вървим.

Направо си глътнах езика, когато миг, преди да се измъкнем от стаята, Торак изкрещя. Не, не беше дори крясък. По-скоро изпълнен с безсилие вой. Макар и потънал в безпаметен сън, Богът-Дракон усещаше, че му отнемаме Сферата. Той беше безсилен да си я върне, но въпреки това писъкът му замалко не ме накара да изскоча от собствената си кожа.

Ужасно мразя да ме стряскат така. Винаги съм го мразел. Затова се обърнах, отидох до леглото на Торак и му просъсках в ухото:

— Заспивай отново, Торак.

Понечих да се върна при алорните, но вместо това се обърнах отново към обезобразения Бог и добавих:

— Един съвет от мен, братко на моя Учител, като знак на благодарност за неоценимата помощ, която ни оказа. Не си и помисляй да дойдеш отново за Сферата. Моят Учител е твърде благ. Но аз не съм. Ако още веднъж се доближиш до нея, ще те хапна за закуска.

Това, разбира се, си беше чисто перчене, но много ми се щеше да му кажа нещо, затова реших да си позволя известна волност.

Когато след време Торак се събуди, той беше толкова ангажиран да наказва виновните според него ангараки, че даде на мен и алорните добра начална преднина.

Ние се промъквахме надолу по безкрайните стъпала, като се ослушвахме за забързаните стъпки на гролими. В кулата обаче цареше мъртва тишина.

Когато най-после се добрахме до входа, аз пръв огледах покрития със сняг площад. Той изглеждаше все така безлюден. Късметът ми явно все още действаше.

— Да вървим! — каза сприхаво Драс.

Преди около две години си говорихме с принц Кхелдар на дълго и широко по този въпрос. Той твърдеше, че крадците винаги изпитват непреодолимо желание да се махнат възможно най-бързо от местопрестъплението, което често прави измъкването далеч по-рисковано от самото проникване с взлом. Не мога да не се съглася с него. Откраднеш ли нещо, първият ти инстинкт е да си плюеш на петите, но ако не искаш да те спипат, по-добре загърби това желание.

Вонята, с която бях прогонил Хрътките на Торак, беше все още доста силна, тъй че ни се наложи да поемем дълбоко въздух, преди да прекосим площада.

— Как мислиш — прошепна ми Черек, докато се промъквахме на пръсти из мрачните тунели на града, — дали ще е безопасно да се измъкнем по същия път, по който дойдохме?

Вече умувах по въпроса, но все още нямах готов отговор. При цялото си внимание на идване, ние все пак бяхме оставили някакви следи. Познавах Торак достатъчно добре, за да съм убеден, че той няма да поведе лично потерята. Най-вероятно щеше да остави това на някой от своите довереници — Ктучик или Урвон. Ако се съди по разказа на Белдин, едва ли си струваше да се притеснявам от Урвон. Виж, за Ктучик не знаех все още нищо. Нямах никаква представа за способностите на другия ученик на Торак, а нямах и желание да го опознавам отблизо точно сега.

По очевидни причини бе изключено да поемем на север. Торак вече беше окупирал подстъпите към моста, а аз не смятах да си пробивам път със сила, ако това въобще беше възможно. Да тръгнем на запад щеше да е вероятно не по-малко опасно. Налагаше ми се да допусна, че Ктучик е не по-малко способен от мен самия, поради което сигурно вече бе надушил нашите следи. И накрая, да се забиваме по-навътре в Малория си беше очевидно безумие, след като спасението ни се намираше точно на противоположната страна.

Накратко, можехме да тръгнем само в една посока — на юг.

— Готови ли сте за малко сборичкване? — попитах алорните.

— Какво имаш предвид? — поинтересува се Черек.

— Защо не вземем да се сдърпаме със стражите при северната порта?

— Мога да се сетя поне за десетина причини, поради които не бива да го правим — каза мрачно Рива.

— Аз пък мога да се сетя за по-добра причина, поради която трябва да го направим. Не знам след колко време ще се събуди Торак, но едва ли ще приеме философски загубата на Сферата. Първата му работа, щом стъпи на крака, ще е да организира потеря.

— Естествено — съгласи се Желязната Хватка.

— А ние искаме преследвачите да тръгнат в погрешна посока, нали така? Купчината мъртви гролими при северната порта най-вероятно ще насочи потерята точно в тази посока.

— Май да.

— Да вървим тогава да натръшкаме малко гролими.

— Чакай — възпротиви се Черек. — Ако ще се връщаме по пътя, по който дойдохме, тогава едва ли е добре да привличаме вниманието точно към тази порта.

— Ние обаче няма да се върнем по същия път.

— Накъде ще тръгнем тогава?

— На юг, естествено… или по-скоро на югозапад.

— Не разбирам.

— Довери ми се.

Черек се разпсува. Явно и той мразеше да му се казва „довери ми се“ не по-малко от мен самия.

При северната порта заварихме шестима облечени в черни наметала гролими. Обработихме ги за рекордно време. Вярно, имаше няколко приглушени вика и няколко драматични стенания, но тъй като никоя от къщите в Ктол Мишрак няма прозорци, никой не чу нищо.

— Добре — каза Драс, докато обърсваше окървавената си секира в наметалото на един от мъртвите гролими, — а сега какво?

— Връщаме се обратно при тунела.

— Белгарат — тросна ми се Драс, — ние искаме да се махнем от Ктол Мишрак!

— Ще излезем през портата, ще отидем до тунела и после ще тръгнем покрай стената, докато не стигнем реката.

— От външната страна на стената има пътека — отбеляза Рива. — Защо е нужно въобще да минаваме през тунела?

— Защото Хрътките на Торак ще надушат миризмата ни, а ние искаме те да си помислят, че сме тръгнали на север. Ще ни е нужна известна преднина.

— Много хитро — промърмори Алгар.

— Не разбирам — каза Драс.

— Реката най-вероятно е замръзнала, нали така? — попита го Алгар.

— Сигурно е замръзнала.

— Значи това ще я направи по удобна от който и да е път, без дървета или хълмове, които да ни се пречкат.

Драс се замисли. После едрото му лице постепенно грейна от прозрението.

— Знаеш ли какво, Алгар — каза той, — мисля, че ти наистина си прав. Белгарат несъмнено е един много мъдър стар човек.

— Какво ще кажете да оставим хвалбите за някой друг път? — предложи им нетърпеливо Рива. — Аз съм онзи, който носи отговорността за Сферата и като неин пазител нямам търпение да се измъкна по-скоро от това проклето място.

Поехме с бърза крачка обратно към централната порта и не след дълго се добрахме до нашия тунел. Наоколо се бяха появили множество следи, оставени в снега от гролимите или пък от патрулиращите ангараки. Тръгнахме по пъртината на изток и така стигнахме до ъгъла на градската стена. Завихме на юг и продължихме към реката. Бяха ни необходими около два часа, за да стъпим на брега.

Естествено, повърхността й беше замръзнала, а вятърът бе помел старателно снега от леда. Реката криволичеше като черна лента през разстлалото се пред нас, покрито с дълбоки преспи поле.

— Какъв късмет — каза Драс, — така няма да оставяме и следи.

— Ами нещо такова имах предвид и аз — отвърнах му малко кисело.

— И как разбра, че върху леда няма да има поне метър сняг?

— Бурята дойде от запад. По реката няма нищо, което да спира вятъра, за да се натрупат преспи. Затова той просто е изчистил повърхността като по поръчка. Всичкият сняг трябва да се е събрал в подножието на планините на Западна Карандия.

— На теб май нищо не ти убягва, а, Белгарат?

— Старая се. Хайде да тръгваме, че вече почна да ме мъчи носталгия по дома.

Преди да стъпим върху леда, внимателно заметохме следите, които бяхме оставили по брега. После се доближихме плътно до отсрещния бряг, за да избегнем отблясъците, които хвърляха забучените върху градската стена факли. Накрая поехме надолу по замръзналото корито.

През по-голямата част от времето по-скоро се пързаляхме, макар че се опитвахме да крачим. След около три часа дрипавите облаци, които покриваха южния хоризонт, започнаха да просветват.

— Слънцето ще изгрее скоро — отбеляза Алгар. — Дали изгревът ще събуди Торак?

Не бях съвсем сигурен как точно стоят нещата по този въпрос.

— Ще проверя — отвърнах.

Неканеният гост в главата ми бе споменал, че не е желателно да се обръщам към него, докато сме в града. Е, вече не бяхме в града.

— Буден ли си? — попитах на ум.

— Само без обиди.

— Не го направих нарочно. Въпросът за събуждането на една друга персона стои ребром. Взехме онова, за което бяхме дошли. Това ли е краят на поредното СЪБИТИЕ?

— Горе-долу. По принцип всичко ще свърши едва след като прекосите Източното море.

— Можеш ли да ми кажеш кога ще се събуди Торак?

— Не. Сам ще разбереш.

— Едно-две подсказвания няма да са ми излишни.

— Съжалявам, Белгарат. Просто продължавайте напред. Дотук се справяте добре.

— Благодаря. — Това едва ли му прозвуча особено искрено.

— Хареса ми как се оправи с онези Хрътки. Никога нямаше да ми хрумне да постъпя така. Как се сети?

— Като момче имах една доста неприятна среща с подобно вонящо животинче. Такива неща не се забравят лесно.

— Сигурно. Продължавай напред и си дръж ушите отворени. — И гласът изчезна за пореден път.

След около четвърт час разбрах какво точно е имал предвид, когато ми каза да си държа ушите отворени. Макар че едва ли бих го пропуснал, дори да спях непробудно. В една от версиите на Книгата на Торак се описва събуждането на Бога-Дракон. Очевидно част от уговорката между гласа в моята глава и този в главата на Торак е бил точният момент, в който обезобразеният Бог е трябвало да се събуди. Именно затова Едноокия се събуди с изгрева на слънцето. По онова време вече бяхме поне на десет мили от града, но дори там чувахме съвсем отчетливо как беснее Торак и как руши Ктол Мишрак в гнева си. Дори собствената му кула не останала непокътната. Като се замисля, това спокойно би могъл да бъде и най-впечатляващият нервен срив в историята на нашия свят.

— Какво ще кажете да потичаме известно време? — предложи Алгар, след като ревът на Торак събори снега от околните дървета.

— Ние вече тичаме — уточни Драс.

— Ами тогава да се затичаме по-бързо — настоя Алгар, след което ни показа, че алорните неслучайно са го кръстили Леката стъпка.

(Книгата на алорните разказва за случилото се в Малория. Историята, която можете да намерите там, е пропита с драматизъм, възхищение и мистична иносказателност. Аз лично съм я цитирал по ред поводи. Вярно, авторът си е позволил доста свободно тълкувание на фактите, но въпреки това историята си я бива. Въпросният автор, разбира се, е алорн и може би причината да отдава такова голямо значение на Островния мост се крие именно във факта, че е бил открит от алорните. Аз всъщност така и не видях този мост по време на нашето пътуване, най-вече защото на връщане вероятно беше заварден поне от стотина ангарака. Ние се добрахме до Малория по замръзналата повърхност на Източното море и се прибрахме у дома пак по същия маршрут.)

Нервният изблик на Торак не се отрази никак добре на бойния дух на чандимите, гролимите и обикновените жители на Ктол Мишрак. По-късно Белдин научи, че именно Ктучик е успял да въдвори ред сред ангараките, при това благодарение на безграничната си бруталност. Патрулите открили шестимата мъртви гролими при северната порта и Ктучик тутакси изпратил Хрътките на север и запад, без дори да му хрумне, че може да сме се опитали да го изиграем.

Денят не продължи особено дълго, но дори арктическата нощ не можа да ни забави особено. Следвахме Алгар по протежение на реката, доколкото ни позволяваха силите.

Малко след началото на следващия кратък ден обаче, Хрътките най-вероятно са се върнали при руините на Ктол Мишрак, за да докладват на Ктучик, че не са открили и следа от нас. Именно тогава учениците на Торак разшириха периметъра на своето издирване. Накрая една от Хрътките с по-остро обоняние все пак успя да надуши дирята ни. И истинското преследване започна. Ктучик превърна още няколкостотин гролима в чандими и ги насъска подир нас. Не след дълго воят на зловещите слуги на Торак се разнесе зад гърба ни.

— Какво ще правим сега, Белгарат? — изпъшка Черек. — Ние с момчетата започнахме да капваме. Не знам колко време ще можем да тичаме така.

— Ще опитам да направя нещо — казах му. — Хайде да спрем и да си поемем дъх, а в това време ще измисля нещо.

Спряхме и аз се заех да прехвърля набързо фактите. В пазвата на Рива се криеше неограничена сила, но на него не му беше позволено да се възползва от нея. От друга страна, ако сметките ми се окажеха верни, нямаше и да му се наложи да го прави.

— Добре — казах, — ето какво ще направим. Рива, когато Хрътките се покажат, искам от теб да извадиш Сферата и да я вдигнеш високо, така че те да я видят.

— Но нали не трябваше да я използвам?

— Не ти казвам да я използваш. Просто я вдигни високо над себе си. Искам чандимите добре да я видят и което е още по-важно, искам Тя да ги види.

— И какво ще постигнем с това?

Честно казано, и аз самия не бях съвсем наясно, но пък предчувствах какво ще последва.

— Твърде дълго е за обяснение. Да съм грешил досега?

— Ами… май не.

— Тогава трябва да ми се довериш, щом ти казвам, че знам какво правя.

Всъщност горещо се молех наистина да се окажа прав. Не ни се наложи да чакаме дълго, преди първите няколко Хрътки да се появят иззад близкия завой на замръзналата река.

— Хайде, Рива — подканих сина на Черек, — направи го сега. Вдигни Сферата! Не се опитвай да искаш каквото и да е от нея, просто я задръж високо над главата си. И не я стискай. Знам колко са яки ръцете ти. Ако се превъзбудиш, като нищо можеш да я направиш на сол. Тогава наистина ще загазим.

— Като че ли вече не сме загазили — промърмори Черек.

— Чух те — троснах му се през рамо аз.

Рива въздъхна, измъкна Сферата и я вдигна над главата си.

— Сбогом, татко — каза той мрачно.

При вида на блещукащата в ръката на Рива Сфера Хрътките се опитаха да заковат на място.

После Сферата изведнъж помръкна.

Рива изпъшка.

Сферата се пробуди отново, но този път сиянието й не беше синьо. Светлината, която буквално изригна от нея, беше изпепеляващо бяла и около три пъти по-ярка от слънцето.

Чандимите забиха нокти в леда, нададоха пронизителен вой и започнаха да се блъскат един в друг като обезумели. Не знам дали някой от тях после си е възвърнал зрението, но съм убеден, че когато хукнаха да се спасяват, никой от тях не виждаше абсолютно нищо.

— Я виж ти — възкликнах аз. — Номерът взе че стана. Забележително!

— Белгарат! — в гърлото на Черек изкъркори ярост. — Да не искаш да кажеш, че не си бил сигурен?

— Е, планът ми беше теоретически издържан — заявих аз невъзмутимо. — Проблемът с теориите е, че не знаеш дали действат, преди да си ги проверил на практика.

— Какво стана? — поинтересува се Драс.

Аз свих рамене.

— На Рива е забранено да използва Сферата. Затова и тя му позволява да я докосва. Той не може да направи каквото и да е, но това не важи за Нея. Както вече споменах, тя харесва Рива. Нарочно го изложих на опасност и така принудих Сферата да поеме нещата в свои ръце. Всичко мина доста гладко, не мислите ли?

Тримата ме бяха зяпнали с очи, изпълнени с ужас.

— Напомни ми никога да не играя с теб на зарове, Белгарат — каза накрая Драс. — Ти поемаш твърде много рискове.

Подгонени едновременно от Торак и Ктучик, Хрътките продължиха да прииждат. Гролимите също. След гролимите се появиха конници с шлемове и плетени ризници, помъкнали всевъзможни оръжия. Това бяха първите мурги, които виждах през живота си. Още тогава не ги харесах, а през годините определено не ми станаха по-симпатични. Конете им бяха доста по-едри от понитата, използвани по това време отвъд Източното море. Въпреки това мургите изглеждаха твърде едри за конете си.

(Оттук нататък ще споменавам мургите, надраките и тулите от време на време в своя разказ, затова може би няма да е зле да ви обясня кои всъщност са те. Трите ангаракски племена, които след разрушаването на Ктол Мишрак мигрираха в западната част на континента, всъщност не бяха никакви племена. Това си бяха все ангараки, които обаче след хилядолетния живот в Града на Безкрайната Нощ бяха разделени на три различни касти. На староангаракски думата „мурго“ означава „воин“, думата „надрак“ означава „гражданин“, а думата „тул“ — „крепостен селянин“ или просто „роб“. Мургите имат телосложението на воини — широки рамене, тесен кръст и като цяло атлетична фигура. Надраките са по-стройни. Тулите приличат на работни добичета — яки и издръжливи. През последните хиляда години Торак беше толкова погълнат от страстта си да покори Сферата, че така и не обърна внимание какво става в Ктол Мишрак. Затова просто реши, че става въпрос за три различни племена. Това беше една от причините, поради които миграцията на ангараките на запад не мина гладко. Мургите смятаха, че да работят е под тяхното достойнство. Тулите се оказаха твърде тъпоумни, за да се възползват от ситуацията и да извоюват поне някаква частична свобода. А надраките просто се сджавкаха едни с други.)

Хрътките, стреснати от случилото се с техните събратя, набързо се изтеглиха, докато в същото време мургите и гролимите ни връхлетяха като лавина. Този път дори не ми се наложи да казвам на Рива какво да прави. Той сам извади Сферата и я вдигна високо над главата си.

Още веднъж Сферата помръкна, за да пламне след това. Този път обаче това не беше всичко. За пръв път в своята история Ктол Мишрак беше ярко осветен. Западните склонове на Карандските планини, Източното море чак до самия полюс и на запад крайбрежието на Мориндия също бяха погълнати от светлина. Тя бе толкова ярка, колкото онази, която достигна до нас в Корим около хиляда години по-късно.

Атакуващите мурги и гролими бяха изпепелени на мига. Именно тогава за пръв път осъзнах, че Сферата притежава още едно по-специално качество — коректност. Тя предупреждаваше хората, преди да излее гнева си върху тях. Точно затова бе ослепила Хрътките — за да предупреди останалите какво ги чака. Но предупреждаваше само веднъж. Ако хората решаха да го пренебрегнатите просто не получаваха втори шанс да размислят.

Алорните бяха изумени от мащабите на разигралата се пред очите им сцена. Хрътките се възползваха от моментното ни объркване, за да ни заобиколят и изпреварят. Светлинният взрив бе ослепил и нас, затова за известно време се лутахме в пълен мрак. Нашата временна слепота и непрекъснатите атаки на Хрътките скоро ни принудиха да забавим ход.

— Колко още остава до брега? — изпъхтя Черек.

— Нямам никаква представа — признах си.

— Работата нещо не върви на добре, Белгарат.

— Излишно се тревожиш. — После се обърнах към най-малкия му син. — Дръж я все така над главата си, Рива. Нека тя вижда какво се приближава към нас.

Продължихме надолу по течението на реката. Походът ни беше накъсван на няколко пъти от проблясъците на Сферата и съпътстващия ги тътен. Хрътките виеха от непоносима болка или просто изчезваха, но въпреки това техните събратя прииждаха отново и отново.

— Нападат ни в гръб, Белгарат! — извика Драс някъде зад мен. — И Торак е с тях!

Аз избълвах няколко цветисти проклятия. Боговете не биваше да се месят. Такава беше уговорката — спорът трябваше да бъде решен между простосмъртните.

— На него позволено ли му е да се забърква? — почти извиках на гласа в главата си.

— Не, разбира се! — Моят неканен спътник изглеждаше не по-малко ядосан от мен самия. — Той играе нечестно!

— Това означава ли, че правилата са се променили?

— Боя се, че да. Но все пак внимавай. Една погрешна стъпка и тази част от Вселената може да се превърне в прах.

Мисълта за това ме накара да преглътна мъчително.

— Трябва ли да използвам Сферата? — попитах плахо.

— В никакъв случай! Ако го направиш, тя ще се прилепи към теб и никога няма да можеш да се отървеш от Нея. Ще трябва да станеш неин пазител, а ти просто нямаш време за това. Рива трябва да го направи. Само в никакъв случай не му позволявай да унищожи Торак. Не на него е отредено да го стори.

— Черек! — викнах рязко. — Вземи Драс и Алгар! Задръжте тая напаст, за да поговоря с Рива!

Кралят на Алория кимна мрачно и тримата гиганти се разделиха, за да преградят пътя на нашите преследвачи. Не след дълго връхлитащите мурги разбраха защо не е хубаво да дразниш и без друго ядосан алорн. Кръв заля леда, а въздухът се изпълни с предсмъртни стонове. Никой от алорните не отстъпи и педя от мястото си.

— Сега ме слушай внимателно, Рива — казах на Желязната Хватка. — Искам да се съсредоточиш върху ръката си.

— Какво?

— Не е нужно да разбираш. Просто се вгледай в ангараките и си помисли за онова, което искаш да им направиш. Освен всичко останало, Сферата е и оръжие, което няма защо да размахваш. Просто я почувствай и тя ще направи онова, което поискаш от нея.

— Ти не каза ли, че не трябва да го правя? — възпротиви се той.

— Правилата се промениха. Противникът играе нечестно, затова ние също ще похитруваме… малко. Но не се опитвай да нараниш Торак. Така можеш да унищожиш света.

— Какво мога да направя?

— Чу ме много добре. Вместо да питаш, се концентрирай върху заличаването на ангараките от лицето на земята. Торак е достатъчно умен, за да схване намека. Поне се надявам да е така. След това най-вероятно няма повече да нарушава правилата.

— Ще направя каквото мога. — Гласът му не прозвуча особено убедено. Въпреки това той вдигна Сферата и след това усетих как Волята му набъбва и набира сили.

Но нищо не се случи.

— Трябва да я освободиш! — извиках му аз.

— Какво?

— Мисълта ти е насочена правилно, трябва само да я освободиш.

— Как?

— Кажи нещо!

— Какво да кажа?

— Няма значение! Опитай със „Сега!“, „Изгори ги!“ или пък „Убивай!“

— Давай! — изрева той.

Това не беше точно думата, която аз бих използвал, но все пак свърши работа. Прииждащите ангараки започнаха да експлодират. Редица по редица.

— Не можеш ли да им видиш сметката наведнъж? — попитах го аз.

— Искаш ли ти да се пробваш? — изръмжа той със стиснати зъби.

— Не мога, забранено ми е.

— Тогава защо не ме оставиш да се оправям както мога?

(Сега разбирате ли откъде идва пиперливият нрав на Гарион? Вярно, Рива беше един от най-незлобливите алорни, които някога съм познавал, но въпреки това не беше разумно човек да го ядосва.)

След като близо две трети от ангараките се превърнаха в облачета пара и купчинки прах, останалите все пак схванаха за какво става дума. Обърнаха се и хукнаха през глава да се спасяват.

Торак побесня. Той изрева като ранен звяр, но после инстинктивно прикри незасегнатата част от лицето си с ръка. Макар и разгневен до безумие, Богът-Дракон очевидно не искаше да изгуби и другото си око. Накрая на свой ред ни обърна гръб, нададе злобен вой и се отдалечи.

— Вече можеш да спреш — подхвърлих аз на Рива.

— Мога да ги догоня — предложи ентусиазирано той. — Мога да изтребя цялото им подло племе до крак. На Торак няма да му остане нито един поклонник.

— Достатъчно — казах му. — Ти изпълни задачата си. Сега прибери Сферата.

Черек, Драс и Алгар се върнаха при нас.

— Добре се поразкършихме — отбеляза доволно кралят на Алория. — Но пък и Сферата си я бива.

Алорни!

Спуснахме се към устието на реката и оттам продължихме по заледената повърхност на Източното море. Хрътките поддържаха почетна дистанция, но продължаваха да ни следват.

— Те могат ли да ни създадат сериозни проблеми? — попитах моя безплътен приятел.

— Не за дълго. Някъде по средата на пътя ще им се наложи да се върнат.

— Защо?

— Защото са гролими, Белгарат. Силата им ще се изпари, щом навлязат във вашата половина на морето.

— А Зедар?

— Той е ученик на Торак. За учениците правилата са други. Ктучик и Урвон може да ви последват и по-нататък, но гролимите няма да могат.

— Защо?

— Белдин ти обясни защо, забрави ли?

— О, да, бях забравил. Гролимите губят силите си, щом напуснат земите на ангараките, нали така?

— Именно. Значи си запомнил все пак.

— А сега какво?

— Стъпваш първо с единия крак, после с другия. Можеш да стъпиш първо с левия, а можеш и с десния. Казват му „вървене“.

— Много смешно.

През следващите два-три дена вървяхме кажи-речи без почивка през ужасното ледено плато, в което се бе превърнало Източното море. Хрътките продължаваха да вървят по петите ни.

Морето, разбира се, не е разделено на две със специална линия, но ние веднага разбрахме кога сме достигнали средата, защото Хрътките тутакси се отказаха да ни преследват. Те се наредиха в редица и нададоха отчаян вой.

— Късметът още не ни е изневерил — казах на алорните.

— И откъде си толкова сигурен? — попита Черек.

— Хрътките не могат да продължат нататък. Вече сме свободни да си вървим у дома.

Оказа се, че малко съм прибързал с това заключение. Миг по-късно, този път пред нас, се появи друга, близо два пъти по-голяма Хрътка. Козината й излъчваше алено сияние.

— Не си прави труда — казах на Рива, който тъкмо посягаше към пазвата си. — Това краставо псе е само илюзия. Него всъщност го няма.

— Не си мисли, че си се измъкнал завинаги, Белгарат — озъби ми се чудовищното създание. Думите се търкаляха из устата му като камънаци по планинско свлачище.

— Ти трябва да си Урвон — казах невъзмутимо. — Или пък Ктучик.

— Сам ще трябва да се сетиш кой съм. Ние с теб ще се срещнем отново, старче. Имаш думата ми. Сега спечели, но следващия път може да не излезеш, чак такъв късметлия.

И звярът изчезна яко дим.

Шестнадесета глава

Достигнахме брега на Мориндия няколко дена по-късно. С всяко изминало денонощие слънцето изгряваше малко по-рано и се задържаше по-дълго на небосклона. Суровият студ ставаше по-поносим. Задаваше се пролет.

Решихме този път да не прекосяваме арктическата пустош на Мориндия. Вместо това се насочихме на юг. Вече не ни заплашваше никаква опасност и всичко, което искахме, бе малко по-топъл климат. Вървяхме успоредно с бреговата линия, докато се добрахме до днешен Гар ог Надрак, който по онова време беше част от източна Алория. Черек беше крал по тези диви места, макар поданиците му там да се брояха на пръсти. Малкото алорни, които живееха в тази част на кралството, бяха до един привърженици на Култа към Мечката, което правеше срещите с тях нежелателни. От самата поява на култа неговите поклонници се бяха зарекли да се докопат до Сферата, а на нас ни беше дошло до гуша да пазим безценния камък от всеки срещнат алчен глупак.

Щом прекосихме северните предели, ние се насочихме отново на запад, преминахме през дебрите на вековната гора, преодоляхме планините и се озовахме на ръба на Драснианските мочурища. Оттам завихме на югозапад, подминахме езерото Атун и накрая, в утрото на един прекрасен пролетен ден, се озовахме на брега на река Алдур.

Там ни очакваше един мой стар познайник.

— Е, момче — каза ми усмихнатият старец с раздрънканата каручка, — виждам, че все още се движиш на запад.

— Май вече ми е станало навик — отвърнах му аз невъзмутимо, доколкото можах.

— Виждам, че вие двамата се познавате — отбеляза Черек.

— Срещали сме се веднъж-дваж — отвърнах му аз. Съобразих, че Учителя си има причини да се представи на алорните под прикритието на благия старец и затова не го издадох.

— Успяхте ли вече да закусите? — попита старецът.

— Ако няколкото парченца изсушено месо могат да се нарекат така — промърмори Драс.

— Аз съм си устроил лагер надолу по реката — каза старецът. — Още от снощи съм сложил един вол да се пече на бавен огън. Чувствайте се поканени да го поделите с мен, стига това да ви се нрави. А случайно да сте жадни? Защото едно буренце чудесно пиво вече се изстудява в реката.

След кратко объркване алорните се ухилиха до уши и последваха каручката като четири доволни кутрета, на които току-що са сипали паничка прясно мляко.

— Нека първо да нахраним твоите приятели — каза ми тихо старецът. — После двамата с теб ще трябва да си поговорим.

— Щом такава е волята ти — отвърнах му.

Черек и неговите синове атакуваха печения вол като глутница прегладнели вълци и пресушиха буренцето със скорост, която би удивила дори Белдин. След като прекараха около час в ядене и пиене, четиримата установиха, че ужасно им се спи и легнаха да подремнат. Двамата със стареца слязохме малко по-надолу по реката и там застанахме на брега, загледани във водата. Снегът по толнедранските планини бе започнал да се топи и по пълноводното течение с кафеникав цвят на Алгар се носеха късове лед.

— Има ли някаква по-специална причина за този малък театър? — попитах аз, решен да мина направо по същество.

— В общи линии не — отвърна ми Учителя. — Когато ми се налага да напусна Долината, обикновено се представям за стареца, който ти така добре познаваш. Връщам се от среща с моите братя.

— О?

— Ще трябва да ви напуснем, Белгарат.

— Да ни напуснете?

— Нямаме избор. Ако останем, рано или късно ще се сблъскаме с Торак лице в лице, а това ще унищожи света. Светът е твърде важен, за да позволим това да се случи. Детето на Светлината ще има нужда от него.

— Кое е това Дете на Светлината?

— Всеки път е различно. Ти беше поел неговата роля при сблъсъка със Зедар. Необходимостите не могат да се срещнат пряко, затова използват посредници. Но това вече съм ти го обяснявал.

Кимнах мрачно. Този нов обрат в събитията определено не ме изпълваше с радост.

— Но ще има и едно по-специално Дете на Светлината — продължи Учителя, — както и едно по-специално Дете на Мрака. Това ще бъдат двамата истински воини на Светлината и Мрака. Те ще уредят веднъж завинаги спора между двете начала. Твоята задача е да подготвиш идването на Детето. Наглеждай Рива. Детето ще бъде негов потомък.

— Никога повече ли няма да те видя?

Той се усмихна едва-едва.

— Ще ме видиш, разбира се. Твърде много време ми отне обучението ти, за да те загърбя просто така. Обръщай особено внимание на сънищата си, Белгарат. Няма да мога да идвам лично — поне не прекалено често — затова ще говоря в съня ти.

— Е, и това е нещо. Така ли ще ни направлявате — чрез сънищата?

— Необходимостта ще ви направлява. Втората ера, за която говорят далите, приключи. Това е Третата ера — Ерата на Пророчеството. Двете Необходимости ще насърчават определени хора да предсказват бъдещето.

Веднага съзрях недостатък в тази идея.

— Няма ли да бъде малко опасно? — попитах. — Това не е точно информацията, която бихме искали да попадне в случайни ръце.

— Не се притеснявай за това, сине мой. Останалата част от човечеството няма да е способна да разбере предсказанията. Те ще бъдат достатъчно мъгляви и странни, та повечето хора да ги вземат за брътвежи на луд. Кажи на твоите алорни, обаче, да си отварят ушите и да ги записват. В предсказанията ще има скрити послания.

— Рискът не е ли твърде голям за такъв огромен залог, Учителю?

— Да, но правилата са такива.

— Не съм убеден, че правилата ще се спазват, Учителю. Противниковата страна вече се опита да играе нечестно при Ктол Мишрак.

— Само Торак се опита да го стори. Неговата Необходимост се извини за това. Торак вече понася наказанието си.

— Чудесно. А аз какво да правя сега? Крайно време е да се върна при Поледра.

Учителя въздъхна.

— Боя се, че завръщането ти ще трябва да почака. Съжалявам, Белгарат, даже повече, отколкото би могъл да предположиш. Но на теб тепърва ти предстои работа. Като начало ще трябва да разделиш Алория.

— Какво трябва да направя?

И той ми обясни — надълго и широко.

След като приключи с наставленията, старецът нахрани коня си и подкара раздрънканата каручка на юг, оставяйки ме насаме с хъркащите алорни. Не си направих труда да ги събуждам и те спаха чак до следващата утрин.

— Къде е твоят приятел? — попита Черек, след като накрая се събудиха.

— Тръгна да върши някаква негова си работа — отвърнах му.

— Е, всичко май приключи — каза Драс. — Нямам търпение да се прибера във Вал Алорн.

— Проблемът е, че ти няма да се връщаш във Вал Алорн, Драс.

— Какво?!

— Ще трябва да се върнеш при мочурищата, от които идваме.

— И защо да правя такава глупост?

— Защото аз ти казвам да я направиш — троснах му се.

Знам, че не бях прав, но онази сутрин определено не бях в добро разположение на духа. Погледът ми се спря на Черек Мечото рамо.

— Съжалявам, Черек — казах, — но сега ще трябва да разделя кралството ти. Ангараките няма да оставят всичко това да ни се размине просто така. Рива ще пази Сферата, значи вие тримата ще трябва да пазите него. Ще ви разпределя така, че хората на Торак да не могат да се доберат току-тъй до вашия най-малък брат и да му откраднат Сферата.

— И колко ще продължи всичко това? — попита Черек. — Кога ще мога да обединя отново кралството си?

— Боя се, че това няма да стане. Разделянето на Алория ще остане за вечни времена.

— Белгарат! — възпротиви се Черек като дете, което са плеснали през ръцете.

— Не съм го решил аз, Черек. Не забравяй, че идеята да откраднем Сферата беше твоя. Сега ще трябва да понесеш последствията. Драс ще трябва да основе свое собствено кралство сред северните мочурища. Алгар също ще има свое кралство — тук сред степта. Ти се връщаш във Вал Алорн. Твоето кралство ще бъде полуостровът.

— Кралство ли? — избухна Черек. — Че то е по-малко от дрешник!

— Не се притеснявай за това. Сега океанът е твоето кралство. Събери най-добрите си корабостроители. Коритата, които правите сега, не стават за нищо. Аз ще ти начертая проектите за новите кораби. Кралят на океана ще се нуждае от истинска флотилия, а не от ято рибарски лодки.

Черек присви замислено очи.

— Крал на океана — произнесе той бавно. — Това не звучи чак толкова зле. А може ли наистина да се воюва с кораби?

— О, да — уверих го аз. — А най-добрата новина е, че вече няма да ти се налага да ходиш пеш до бойното поле.

— А къде искаш да отида аз, Белгарат? — попита ме Рива.

— Сам ще те заведа там. Трябва да дойда с теб и да ти помогна да се устроиш.

— Благодаря ти, но къде все пак е това „там“?

— На Острова на бурите.

— Но това е само един скален къс сред Великото западно море! — възропта той.

— Знам, но това ще е твоят скален къс. Ти сам се съгласи да пазиш Сферата. Сега тя е твоя грижа. След като пристигнем на острова, ще построиш крепост и заедно със своите хора ще прекараш в нея остатъка от живота си, охранявайки Сферата. После бремето ще поемат твоите деца, те пък ще го предадат на своите наследници и тъй нататък.

— И колко ще продължи това?

— Нямам и най-малка представа, навярно векове. Може би дори хилядолетия. Твоят баща ще построи кораби и няма да позволява на никого дори да припари край Острова на бурите.

— Не така си представях нещата, когато ти предложих да откраднем Сферата, Белгарат — изсумтя Черек.

— Животът е пълен с неприятни изненади, не мислиш ли? Време е за разплащане. Време е да пораснете. Предстои ни работа, много работа.

Може би не бях прав да се държа така рязко с тях, но навремето Учителя също не ме беше галил с перце. Освен това мрънкането на Черек и неговите момчета започваше да ми лази по нервите. Те бяха предприели най-значимото начинание в историята на своя народ и бяха довели това начинание до успешен край. Заедно със славата обаче идваха и отговорностите и последното нещо, което се искаше от тримата алорни, бе да пристъпват от крак на крак и да хленчат.

Понякога алорните са такива бебета!

Нахвърлих им набързо подробностите около най-належащите задачи, с които трябваше да се заеме всеки от четиримата. Не им оставих време да се размекват още повече. Първо, казах на Черек точно колко воини трябва да изпрати при всеки от тримата си синове, за да им помогнат при основаването на новите кралства. Лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно, докато осъзнаваше с каква част от сегашната си мощ трябва да се прости в името на общата кауза. Всеки път, когато се опитваше да възнегодува, учтиво му напомнях, че идеята за похода до Малория е била негова от самото начало. Аз зарязах бременната си съпруга, за да се включа, затова сега никак не му съчувствах.

— Ето това са нещата, които ще трябва да свършим най-напред. Някакви въпроси? — рекох накрая.

— А какво ще правим, след като се установим на новите места? — попита кисело Драс. — Ще седим и ще чакаме ангараките, така ли?

— По-нататъшни напътствия ще получите от Белар — казах му аз. — Боговете също участват.

— Белар не ме харесва — промърмори Драс. — Аз го бия кажи-речи непрекъснато на зарове.

— Тогава не играй повече с него. Опитай се да му харесаш.

— Земите наоколо са много открити — каза Алгар, оглеждайки ширналата се пред нас степ. — Ще трябва доста да походя пеш.

— Тук има диви коне. Хвани ги, опитоми ги и ще можеш да ги яздиш.

— Краката ми се влачат по земята, когато яхна кон.

— Тогава си хвани някой по-едър.

— Няма толкова едри коне.

— В такъв случай ще се наложи да отгледаш нова порода.

— Времето на Острова на бурите е отвратително — оплака се Рива.

— Построй къщи със солидни стени и здрави покриви.

— Но вятърът ще издуха сламените покриви.

— Тогава ги направи от дъски и закови дъските.

Личеше, че Черек се чувства толкова изтощен, колкото бях и аз самият.

— Вече знаете какво да правите — каза той на своите синове. — Вървете да си вършите работата. Може и да сте крале, но пак си оставате мои синове. Гледайте да не ме посрамите.

Ние с Рива се отправихме на запад, стигнахме до планините, а после кривнахме на северозапад, за да избегнем северните покрайнини на Улголанд. И двамата не бяхме в настроение за нови приключения. Ангараките ни бяха създали достатъчно емоции, за да си мерим сега силите с алгоротите или елдракините.

Спуснахме се по планинските склонове и прекосихме плодородните поля на днешна Сендария, за да стигнем накрая до брега на Великото западно море. Там спряхме, за да изчакаме воините, които ни бе обещал Черек. Те трябваше да пристигнат със семействата си. Новото кралство се нуждаеше и от нови поколения поданици.

(Знам, че описвам всичко твърде опростено и това вероятно ще обиди Поулгара, но все някак ще преживея поредния й гневен изблик. Ако не се ядоса за това, тя със сигурност ще си намери някой друг повод.

Тоя път май добре те подредих, а, Поул?)

Докато двамата с Рива чакахме неговите хора да пристигнат от Вал Алорн, аз се позабавлявах с няколко дребни магически номерца. Близо до брега имаше неголяма горичка, която набързо превърнах в старателно подредени камари от рендосани дъски. Рива вече ме беше виждал да правя какво ли не с помощта на Волята и Думата, но кой знае защо гледката на дъските, които сами се подреждаха, го изнерви повече от всичко останало. Накрая просто отказа да гледа повече и тръгна нанякъде, мърморейки си под носа. Успях да схвана само често повтарящото се определение „противоестествено“. Опитах се да му обясня, че ще са ни нужни кораби, за да се доберем до Острова на бурите, а за да ги построим, ще ни трябва дървен материал, но той отказа да ме изслуша. Едва когато покрих почти цяла миля от брега с прясно нарязани дъски, той все пак измисли що-годе логичен довод против моите фокуси.

— Ако направиш кораби от тези сурови дъски, те със сигурност ще потънат. Ще е нужна поне година, за да изсъхнат както трябва.

— Е, няма да е чак толкова много — заявих невъзмутимо. После, само за да му покажа, че наистина знам какво правя, погледнах към най-близката камара и казах:

— Горещо.

Камарата тутакси започна да пуши. Рива ме бе ядосал и затова се поувлякох малко. Намалих температурата и на мястото на дима се появи пара. Влагата се изпаряваше постепенно от суровите дъски.

— Ще се изкривят — заяви Рива тържествуващо.

— Естествено — отвърнах му спокойно. — Аз точно това искам.

— Изкривените дъски за нищо не стават.

— Зависи какво си намислил да правиш от тях — възразих. — На нас ни трябват кораби, а корабите имат обли корпуси. Само баржите са с прави корпуси, а те не плуват много добре.

— Ти май си имаш отговори за всичко, а, Белгарат? Дори когато те хванат в грешка.

— Какво съм ти докривял толкова, Рива?

— Какво ли? Та ти разби живота ми на пух и прах. Откъсна ме от семейството ми, а сега се каниш да ме отведеш на най-негостоприемното място на света, за да прекарам там остатъка от живота си. Стой настрани от мен, Белгарат. Точно сега компанията ти не ми е особено приятна. — И той закрачи гневно по протежение на брега.

Тръгнах след него.

— Остави го на мира, Белгарат. — Беше отново моят безплътен приятел.

— Ако ще вършим нещо заедно, първо трябва да се помирим.

— В момента е малко разстроен. Ще му мине. Ако хукнеш след него, това само ще отслаби авторитета ти. Нека той да дойде при теб.

— Ами ако не дойде?

— Ще му се наложи. Ти се единственият, който може да му каже какво да прави, и той го знае. У Рива е заложено необичайно чувство за дълг. Точно затова избрах именно него. Драс е по-силен, а Алгар — по-умен, но захване ли се с нещо, Рива не се отказва до самия край. Върви сега да си печеш дъските. Така поне ще се поразсееш.

Невидимият досадник винаги усещаше как ще ме уязви най-умело. „Върви да си печеш дъските!“ И до ден днешен ми пламват ушите от яд, когато се сетя за тази обида.

След около два дни Рива се върна и ми каза с извинителен тон:

— Съжалявам, Белгарат.

— За какво? Ти каза самата истина. Аз разбих живота ти, откъснах те от семейството и смятам да те отведа на Острова на бурите, за да прекараш там остатъка от живота си. Единствената подробност, която ти убягна, бе, че идеята за всичко това не е моя. Сега ти си Пазител на Сферата и все някой трябва да ти каже какво да правиш. Аз пък съм твоят учител. Никой от нас не се е молил за подобна съдба, но така ни било писано. Всичко, което ни остава, е да видим как бихме могли да направим живота си поносим. Ела да ти покажа плановете, които съм начертал за твоите лодки.

— Кораби — поправи ме той отнесено.

— Както кажеш, Пазителю на Сферата.

Алорните започнаха да прииждат през следващия следобед. Те никога не пристигат под строй. Дори не се движат заедно, когато пътуват на по-големи разстояния, пък и представата им за посока е доста мъглява. Освен това малки групички от тях току кривват встрани, уж за да изследват терена.

Рива веднага ги накара да се заемат с изграждането на корабите и скоро брегът се превърна в импровизирана корабостроителница. Моите планове предизвикаха доста възражения, някои от които дори съвсем уместни. Повечето, разбира се, бяха абсолютно недомислени. Но алорните обожават да спорят, по простата причина, че споровете обикновено завършват със сбивания.

Аз се мотаех по брега и поощрявах тук-там работата, стига да беше необходимо. Така успяхме да завършим корабите за шест седмици. После Рива повери командването на братовчед си Анрак и заедно с мен и малка група бойци пое на разузнавателен рейд до острова.

Ако никога не сте виждали Острова на бурите, може и да помислите, че всичко казано за него е най-малкото преувеличено. Нищо подобно, повярвайте ми. Като начало островът има само един подходящ за пристан плаж — широка не повече от миля камениста ивица откъм източната му страна. Останалата част от бреговата линия представлява низ от назъбени скали. Във вътрешността на острова има гори — вечнозелени дебри, каквито бихте могли да видите на север, както и някои доста просторни долини в планините на север. Климатът не би бил чак толкова неприятен, ако не бяха непрестанните ветрове и дъждовете, които обикновено траят по шест месеца. После, когато на времето му омръзне да бъде все дъждовно, започват снеговете.

Обиколихме острова два пъти, преди да стъпим на брега, но така и не открихме други плажове. Върнахме се при пристана, за който споменах, и акостирахме там.

— И къде ще я построя тая моя крепост? — попита Рива, когато най-после усетихме твърда почва под краката си.

— От теб зависи — отвърнах му. — Кое е най-подходящото място за такава крепост?

— Тук, предполагам, след като това е единственият удобен залив. Ако построя крепостта на това място, поне ще мога да видя всеки, който се зададе насам.

— Има логика в думите ти.

Вгледах се по-внимателно в Рива. От момчешкото му излъчване не бе останала и следа. Отговорността, която така набързо бе поел в Ктол Мишрак, беше започнала да му тежи.

Той огледа равнината, която се бе ширнала от залива до подстъпите на планините.

— Крепостта ще трябва да е по-голяма отколкото си мислех отначало — каза Рива замислено. — Искам да преградя цялата долина с нея. Може би ще е по-добре да построя цял град.

— Може би. На този остров няма да има кой знае колко забавления и поданиците ти вероятно ще се концентрират върху правенето на бебета. Това значи, че населението ще нараства бързо.

Младият крал неочаквано се изчерви.

— Ти знаеш как стават тия работи, нали? Имам предвид правенето на бебета — попитах.

— Разбира се, че знам.

— Просто исках да съм сигурен. Надявам се, не мислиш все още, че родителите им ги намират под зелките — уточних аз.

— Само без обиди — Рийа огледа отново долината. — Предполагам, че дърветата ще стигнат за построяването на толкова много къщи.

— Не — заявих му направо. — Не строй град от дърво. Толнедранците опитаха нещо подобно в Тол Недран и всичко приключи с това, че градът изгоря до основи. Използвай камък.

— Това ще отнеме доста време, Белгарат — възрази той.

— А ти да не би да имаш нещо по-добро за правене? Устрой временен лагер на брега и запали сигнални огньове по високите скали на залива, за да могат останалите да се ориентират по тях. После ще трябва да отделиш известно време на проектирането на града. Не искам това място да се разрасне като поле с плевели. След като тук ще се пази Сферата, трябва да сме сигурни, че няма да има никакви дупки в отбраната.

През следващите няколко седмици пристигаха по пет-шест групи наведнъж, а в това време Желязната Хватка вече бе завършил плана на своя град.

— Как мислиш, че трябва да нарека града? — попита ме той, след като бяхме приключили.

— Какво значение има?

— Всеки град трябва да си има име, Белгарат.

— Кръсти го както искаш. Кръсти го на свое име, ако така ти харесва.

— Вал Рива?

— Няма ли да е малко гръмко? Според мен и само „Рива“ ще свърши работа.

— Но това не звучи като име на град, Белгарат.

— И това ще стане, щом хората попривикнат с него.

Накрая пристигна и Анрак.

— Това сме всичките, Рива — извика той, след като скокна на брега от кораба си. — Да ти се намира нещо за пиене?

Тази нощ алорните се повеселиха на брега. Аз също се включих в празненството, но след първите няколко халби шумотевицата ми докара леко главоболие и се оттеглих към близките хълмове, за да подишам чист въздух и да размисля на спокойствие. Все още ми оставаха куп неща за вършене, преди да се върна у дома. Вече копнеех да се прибера при Поледра и да видя своите отрочета.

Няколко часа след полунощ хвърлих един поглед към залива. Онова, което видях, ме накара да скоча, проклинайки. Корабите до един бяха погълнати от пламъци!

Хукнах по склона и после през долината към плажа, където заварих Рива и неговия братовчед да реват с пълно гърло някаква стара алорнска песен. И двамата бяха пияни до козирката.

— Какво правите?! — изкрещях аз.

— О, Белгарат, ето къде си бил — каза Рива, мигайки на парцали. — Търсехме те навсякъде.

Той махна към корабите.

— Хубав огън, а?

— Страхотен. А защо го запалихте?

— Тия дъски, дето ни ги приготви, са наистина съвсем сухи. Горят чудесно.

— Рива, защо подпалихте корабите?

Той погледна към братовчед си.

— Защо подпалихме корабите, Анрак? Аз вече забравих.

— За да попречим на хората си да се върнат обратно.

— О, да, сега си спомних. Идеята си я бива, нали, Белгарат?

— Идеята е невероятно глупава!

— Че какво й е глупавото?

— А аз как ще се прибера сега?

— О — каза Рива и сбърчи чело. — Май не помислих за това.

После погледът му изведнъж се проясни.

— Ти няма ли да пийнеш заедно с нас? — предложи ми той ентусиазирано.

Седемнадесета глава

— Белгарат — обърна се към мен Рива няколко дни по-късно. Двамата стояхме в горния край на тясната долина и гледахме как алорните заравняват терена, за да го подготвят за предстоящите строежи.

— Да, Рива.

— Аз трябва ли да имам меч?

— Нали вече си имаш.

— Не, искам да кажа, по-специален меч.

— Да, трябва — отвърнах му.

Как се беше сетил за това?

— Къде е той тогава?

— Все още не съществува. Ти трябва да го изковеш.

— Ще успея, струва ми се. От какво да го изкова?

— От звезди, доколкото разбрах.

— Как бих могъл да се добера до звездите?

— Понякога те падат от небето.

— Значи Белар е бил онзи, който ми говори миналата вечер.

— Нещо не схващам.

— Сънувах сън или поне си мисля, че сънувах. Стори ми се, че чувам гласа на Белар. Познах го, защото често съм го гледал да играе на зарове с Драс. Белар доста псуваше, защото Драс винаги печели. Не е ли странно, а? Един Бог би трябвало да накара заровете да паднат така, както той иска, но на Белар и през ум не му мина да играе нечестно. Драс обаче винаги лъже на поразия. Той може да хвърли десет и с един зар.

Опитах се да запазя самообладание.

— Рива, ти се отплесна. Беше започнал да ми разказваш за съня си. Ако Белар наистина ти е говорил, то сигурно е било за нещо изключително важно.

— Говореше странно.

— Боговете често говорят така. Какво точно ти каза?

— Не съм съвсем сигурен дали схванах правилно първата част. Тъкмо сънувах нещо друго и хич не ми се искаше да ме прекъсват.

— Нима? И какво сънуваше?

Рива се изчерви до уши.

— Не е чак толкова важно — отвърна ми той уклончиво.

— Човек никога не знае кое в сънищата е важно, и кое не е. Та за какво ставаше въпрос в този сън?

Кралят се изчерви още повече.

— Ами… имаше едно момиче в съня ми. Това не би трябвало да е чак толкова важно, нали?

— Най-вероятно да. Успя ли Белар накрая да привлече вниманието ти?

— Да, но трябваше здравата да се развика. Онова момиче определено си го биваше.

— Щом казваш.

— Тя имаше най-прекрасната руса коса, която някога съм виждал, и… може и да не ти се вярва, но нямаше никакви дрехи по себе си. Съвсем никакви.

— Рива! Забрави за момичето! Какво ти каза Белар?

— Няма защо да се косиш толкова, Белгарат — рече той, леко засегнат. — Нали това се опитвам да ти кажа.

Рива сбърчи чело.

— Я да видим сега, какво точно беше. Май нещо от рода: „Гледай, Пазителю на Сферата, сега ще накарам две звезди да паднат от небето и после ще ти покажа къде точно са те. Ти трябва да откриеш звездите, да запалиш буен огън и да ги сложиш в него. От едната звезда изкови острието, а от другата — ръкохватката. Това ще бъде мечът на Пазителя на Сферата на моя брат Алдур.“ Нещо подобно беше.

— Тогава ще трябва да поставим наблюдатели за през нощта.

— Тъй ли? Защо?

— За да гледат небето, естествено. Нали трябва да разберем кога ще паднат звездите.

— О, аз вече знам къде точно са паднали, Белгарат. Белар ме накара да изляза пред шатрата си и после ми посочи небето. Двете звезди се спуснаха една след друга и аз видях точно къде отидоха. После Белар си тръгна, а аз си легнах отново в постелята, с надеждата, че ще сънувам онова прекрасно момиче.

— Ще зарежеш ли най-после това твое измислено момиче?

— Не, Белгарат. Просто не мога да я забравя. Как бих могъл? Та тя беше най-прекрасното създание в целия свят.

— А случайно да си спомняш още мястото, където паднаха звездите?

— Ей там горе. — И той посочи неопределено към покрития със сняг връх, който се извисяваше над долината.

— Да вървим и да ги приберем тогава.

— А не трябва ли да стоя тук, все пак? Нали ръководя строежа?

— Твоят братовчед трезвен ли е?

— Анрак? Ами да… кажи-речи.

— Защо тогава не го извикаш и не му кажеш да наглежда всичко, докато те няма? Хубаво е да намерим звездите, преди отново да завали сняг и да ги покрие.

— О, няма да имаме никакви проблеми с намирането им. Доста сняг ще е нужен, за да ги скрие.

Аз го изгледах учудено.

— Това са звезди, Белгарат, а те светят. Което ще рече, че можем да ги видим, дори ако са покрити със сняг.

(Сега разбирате ли какво имах предвид, когато говорех за наивността на Рива? Той далеч не беше глупак, но просто не можеше да повярва, че нещо би могло да се обърка.)

И тъй, Пазителя на Сферата изрева нещо на своя братовчед. Анрак се домъкна с леко полюляващата се походка на човек, прекарал тежка нощ, а ние поехме към върха.

Докато се изкачвахме по склона, аз искрено се забавлявах с описанието, което Рива направи на своето момиче-мечта. Не знам защо, но той просто не можеше да спре да говори за нея.

Звездите наистина не бяха чак толкова трудни за откриване. При падането си на земята те трябва да са били нажежени до бяло, защото имаше широки кратери в снега и каменистата почва.

— Че това не са никакви звезди, Белгарат — отбеляза Рива, леко разочарован, след като му посочих с пръст двата метеорита. — На мен ми приличат просто на две големи буци желязо.

— Снегът е изгасил пламъка им — обясних му. Не беше най-точният, но пък най-лесният начин да му разясня цялата работа.

— Никой не може да изгаси пламъка на една звезда — упорстваше той.

— Тези звезди са по-особени. — Настойчивостта му започваше леко да ме изнервя, но реших все пак да запазя самообладание.

— О, не бях помислил за това. А сега какво?

— Ще изпълним напътствията на Белар. Хайде да запалим огън.

— Тук горе? В снега?

— В нашия случай има и по-лесен начин да го направим. Сферата е у теб, нали?

— Разбира се. Аз никога не се разделям с нея. — Рива потупа едно малко по-изпъкнало място под туниката си. — А какво ще използвам вместо чук? Ами вместо наковалня?

— Аз ще се погрижа за това. Не мисля, че обикновени инструменти биха ни свършили работа. Тези звезди ми изглеждат малко по-твърди от обикновеното желязо.

Отидохме до близката горичка и аз запалих огън. По бързия начин, естествено. Иначе трябваше да загубим половин ден, докато си подсигурим нужната топлина.

— Хвърли ги в огъня, Рива — казах на младия крал.

— Както кажеш — съгласи се той и пусна двете буци небесно желязо в лумналия огън.

Аз концентрирах волята си върху направата на чук, наковалня и клещи, които щяха да му трябват за изковаването на меча. Ако някой си направи труда да се изкачи в планините зад двореца на риванския крал, той сигурно ще ги открие на същото място. Моите наковалня, чук и клещи се получиха толкова устойчиви, че най-вероятно дори не са ръждясали.

Рива взе чука в ръка.

— По-тежък е, отколкото изглежда — отбеляза той.

— Защото е магически. — Отново си спестих сложните обяснения за плътността на материала и прочие.

— И аз така си помислих — каза съвсем спокойно Рива.

Настанихме се край огъня и зачакахме буците метал да се нагреят достатъчно. Когато се нажежиха до бяло, Рива ги измъкна от тлеещите въглени и се захвана за работа. Вече бе успял да усвои няколко полезни занаята. Определено не беше толкова добър ковач, колкото Дюрник, но се справяше прилично.

След като налага около десет минути омекналия метал с моя чук, Рива изведнъж спря.

— Какво има? — попитах го.

— Тези звезди сигурно също са магически като чука. Ако бяха от обикновено желязо, досега да са изстинали.

(Не, Дюрник, номерът този път не беше мой. По-скоро беше на Белар.

В няколко от версиите на Книгата на Алорните най-наивно се твърди, че аз съм приел облика на лисица, за да съветвам Рива как да изкове своя меч. Това, разбира се, са пълни глупости. Никога през целия си живот не съм се преобразявал в лисица. Не мога да ги разбера тия жреци, вечно ще измислят някоя небивалица, с която да развалят хубавата история. Като толкова им се е прищяла магия, защо просто не отделят малко повече време за учение и не усвоят поне някой магически трик? После ще могат да се наиграят на воля и сигурно ще мирясат.)

Рива продължи да бие с чука по двете парчета желязо, докато накрая те придобиха грубите очертания на острието и дръжката на меч. Веднага му сътворих пила и той се зае да полира двете съставни части на бъдещото си оръжие. Не след дълго Рива изведнъж спря и избълва няколко изпитани алорнски проклятия.

— Сега пък какво? — попитах го.

— Сбърках — каза той мрачно.

— Не виждам къде.

— Направих две части, Белгарат. Сега как ще ги съединя?

— Не се притеснявай за това. Продължавай с шлифоването.

След като приключи с острието, той го остави настрана и се зае с масивната двуръчна дръжка на оръжието.

— А ефесът? — попита Рива.

— И дотам ще стигнем.

Той продължи да работи. От лицето му струеше пот, но Пазителя продължаваше упорито да изглажда ръкохватката. Накрая и тя бе готова. Рива я остави върху наковалнята.

— Това е всичко, което бих могъл да направя — каза той. — Все пак не съм златар, нали? Сега какво?

Със силата на Волята сътворих варел с вода.

— Закали ги — казах.

Той взе острието с големите клещи и го потопи внимателно във водата. Облачето пара, което се издигна над варела, беше наистина ефектно. После дойде ред на ръкохватката.

— Все още си мисля, че няма да мога да ги съединя.

— Довери ми се.

Беше необходимо доста време, за да изстинат острието и ръкохватката. Наложи ми се на два пъти да пълня отново варела, преди да потъмнеят.

Рива пъхна внимателно ръка във водата и докосна острието.

— Мисля, че вече са достатъчно охладени.

— Извади Сферата — казах му аз.

Той бръкна в туниката си и измъкна оттам блещукащата Сфера. Изглеждаше толкова малка в огромната му длан.

— Сега измъкни и ръкохватката от водата.

Рива изпълни нареждането ми.

— Сложи Сферата там, където би трябвало да е ефесът.

— Защо?

— Просто го направи. Ще разбереш защо.

Той хвана острието с една ръка и притисна Сферата между него и ръкохватката. Последва силно прещракване. Рива трепна леко.

— Спокойно — казах му, — точно това трябваше да стане.

— Сега какво?

— Натисни силно ръкохватката надолу.

— Как така?

— Точно както го чуваш. Натисни силно и те ще се съединят.

— Това е глупаво, Белгарат, та те и двете са от кована стомана.

Въздъхнах.

— Просто го направи, Рива. Не ми губи времето с празни приказки. Става въпрос за магия, а от двама ни аз съм експертът в тази област. Само не натискай твърде силно, за да не разцепиш ръкохватката.

— Ти да не си пил нещо сутринта?

— Направи го, Рива!

При потъването си в ръкохватката острието издаде странен мелодичен звън, който събори снега от околните дървета. Когато всичко свърши, Рива хвана меча в ръце и го огледа.

— Невероятно! Той е едно цяло.

— Естествено. Хвани сега ръкохватката на своя меч и го вдигни високо. — Това щеше да е истинският тест.

Рива вдигна огромния меч над главата си.

— Та той е лек като перце! — възкликна Пазителя на Сферата.

— Сферата е поела тежестта му — обясних аз. — Не забравяй това, когато ти се наложи да я свалиш. Ако в този момент държиш меча само с една ръка, тежестта му като нищо ще ти счупи китката. Вдигни меча!

Той го вдигна отново и после разсече въздуха със смъртоносното му острие. Сферата пламна в синьо, точно както бях очаквал, и мигом изглади грубите ръбове на оръжието. Металът заблестя като повърхността на скъпо огледало.

— Добре се справи — похвалих Рива. После извиках от радост и направих няколко несръчни танцови стъпки, което по принцип ми се случва рядко.

Рива не можеше да откъсне поглед от своя пламтящ меч.

— Какво стана? — попита той.

— Ти направи всичко, точно както трябваше, момче! — викнах възторжено аз.

— Искаш да кажеш, че всеки път, когато го взема в ръце, ще е така?

— Естествено, Рива! Всеки път! Мечът вече е част от Сферата. Всеки път, когато го извадиш от ножницата, той ще пламва в ръцете ти, без дори да те опари. А доколкото разбирам, синът ти ще се ползва от същата привилегия.

— Че аз нямам син.

— Всичко по реда си. Запаши сега меча и да вървим в лагера.

Рива, естествено, не ме послуша. Беше щастлив като дете, получило току-що желаната играчка. След известно време маймунджулъците му започнаха да ми омръзват, но реших, че момчето си е заслужило забавлението и затова дори не се опитах да го прекъсна.

На самия връх имаше огромен объл камък, кажи-речи с размерите на голяма къща. Огледах го още когато за пръв път се изкачихме горе, и се зачудих какво би трябвало да направим с него. Камъкът беше много голям.

— Добре — каза Рива, — сега какво?

— Стисни здраво меча и направи този камък на пух и прах.

— Но така ще нащърбя острието, Белгарат.

— Не би трябвало.

— Но какъв е смисълът в това да разцепвам камънаци с меча си? Някой голям чук би свършил далеч по-добра работа.

— Можеш да блъскаш по този камък с най-големия чук, който си способен да вдигнеш, и пак няма да успееш да отчупиш дори парченце от него.

— Още магия, значи?

— Нещо такова. През долината някога е текла река. Изворът й е бил запушен, когато Торак разцепи света. Щом твоето семейство ще оправя света, то това ще е добро начало. Разчупи камъка, Рива. Освободи реката. И без друго твоят град ще се нуждае от прясна вода.

Той сви рамене.

— Щом казваш, Белгарат.

(Гарион, искам да обърнеш внимание на безпрекословното доверие, което ми имаше това момче. Може би няма да е зле да си го спомниш следващия път, когато решиш да спориш с мен.)

Рива вдигна огромния пламтящ меч и нанесе удар, който вероятно би направил някой по-малък камък на ситен чакъл. Сигурен съм, че звънът от удара е изпоплашил всички сърни из Сендария.

Камъкът се разцепи чак додолу на две равни половини, които се търкулнаха встрани.

Реката излетя от запушения доскоро процеп като вълна, срещнала челно някоя огромна крайбрежна скала. Ние хукнахме встрани, за да останем сухи. Когато се добрахме до сигурно кътче, застанахме и се загледахме в реката с усещането за добре свършена работа.

— Опа-а — каза след малко Рива.

— „Опа-а“ какво?

— Може би трябваше първо да предупредя хората, които работят долу — отвърна ми той. — Това едва ли ще ги изненада приятно. Сигурно ще ме проклинат поне седмица, след като се приберат обратно с плуване.

Оказа се обаче, че новоосвободената река е спестила на алорните месеци непосилен труд. Под камъните и дърветата, които те тъкмо разчистваха, изникнаха естествени тераси, които свършиха чудесна работа при бъдещите строежи, Алорните, които реката помете в морето, се бяха забавлявали така, че после не се и сетиха да проклинат Рива. Поне по-голямата част от тях не го сториха.

Сега, след като Рива се бе сдобил със своя меч, моята работа на Острова на бурите бе приключена. Можех най-после да се прибера у дома. Отделих един ден, за да инструктирам Рива и неговия братовчед Анрак. Анрак повече от нормалното бе пристрастен към хубавото тъмно пиво, но иначе се оказа свястно момче, пък и алорните го уважаваха. Той беше точно нужният на Рива човек. Някои от заповедите, които Рива тепърва щеше да дава, едва ли щяха да бъдат приети радушно от хората му. Анрак с неговия весел момчешки нрав най-вероятно щеше да му помогне доста, за да се уталожат страстите. Начертах на Рива план за бъдещата му тронна зала и обясних как да закрепи меча си на стената зад трона. Беше ми трудно да задържа вниманието му, тъй като той пак настояваше да ми разказва за момичето от съня си. Накрая пожелах на всички късмет и се запътих към плажа. Там намерих едно потайно кътче. Нямаше смисъл допълнително да шашвам хората на Рива с нов трик.

За прелитането до континента избрах формата на албатрос. Двуметровият разтег на крилете е доста полезен, когато става дума за някой, който лети толкова зле като мен. След като преодолях първите няколко мили и набрах достатъчно височина, започнах малко по малко да усвоявам умението да планирам с широко разтворени криле. Какво невероятно удоволствие! Никакво махане. Никакво усилие. Никаква паника. По някое време дори почна да ми харесва. Можех спокойно да си откарам така още цял месец. Всъщност дори подремнах на няколко пъти, съвсем за малко, разбира се.

Почти съжалих, когато видях брега на днешна Сендария на хоризонта.

Няма да повярвате колко различна беше Сендария по онова време. Това, което днес е обработваема земя, тогава беше безкраен горски масив с вековни дървета. Кажи-речи единствената обитаема част бе един малък открит отрязък по протежението на река Камаар. Там живееха аренди от племето васити. Тъй като наистина ужасно бързах да се прибера в Долината, приех облика на вълк и хукнах през гората.

Вече не ми се налагаше да спирам и да изчаквам изоставащите алорни, затова се придвижвах доста бързо. По тези места бе настъпило лятото и времето беше наистина чудесно. Прекосих Сендария в югоизточна посока и се озовах в предпланините.

След кратко обмисляне, реших да не губя време и да пресека направо северния край на Улголанд. Не смятах, че чудовищата могат да ми създадат кой знае какви проблеми. Те се интересуваха от хора, а не от вълци. А дори алгоротите и хрулжините отбягваха вълците.

Замислих се дали да не отскоча до Пролгу, за да осведомя настоящия Горим за случилото се в Малория, но накрая реших да не го правя. Моят господар беше в течение на събитията, което значеше, че УЛ също е наясно.

Мисълта за Учителя ми припомни, че Боговете всъщност вече ни бяха напуснали. Моят Учител бе изпълнявал централна роля в живота ми през последните четири хиляди години и неговото заминаване бе оставило голяма празнина в представата ми за света. Просто не можех да приема Долината без него.

Подминах Пролгу и продължих в югоизточна посока, право към Долината. Зърнах няколко алгорота да се прокрадват сред близките дървета, а веднъж се натъкнах и на хергеле от хрулжини, но те мъдро решиха да ме оставят на мира. Бързах ужасно и онзи, който се осмелеше да ме забави, едва ли щеше да остане доволен от резултата.

Спуснах се по планинския склон към брега на една неголяма рекичка. Тъй като всички местни реки рано или късно се вливаха в могъщата Алдур, то най-бързият начин да се добера до Долината бе просто да проследя течението на някоя, за да достигна накрая до полята на Алгария.

Не мога да си спомня защо точно реших да си възвърна човешкия облик, след като се озовах на брега на реката. Може би защото помислих, че имам нужда от едно хубаво къпане. Вече шест месеца бях в непрекъснато движение и сега определено не исках да се появя пред Поледра вмирисан като стар козел. Може пък да е било защото изведнъж ми се прииска да хапна нещо печено. Като вълк диетата от суровото месо на зайци и сърни, както и по някоя полска мишка от време на време, ме задоволяваше. Но тъй като не бях изцяло вълк, понякога страшно ми се приискваше да опитам и човешка гозба. Тъй че си хванах една сърна, превърнах се отново в човек и се заех да наклада огън. След като се справих с това, отрязах едната плешка и я сложих да се пече. После се съблякох и хубавичко се изкъпах.

Като се замисля сега, май прекалих с яденето. Един вълк в движение не отделя кой знае колко време за ядене — обикновено колкото за няколко хапки, преди да хукне отново. Тъй че ми се беше отворил завиден апетит.

След като се наядох до насита, аз полегнах, за да дремна край огъня. Наистина не знам колко време съм спал, но накрая ме събуди някакъв странен звук, наподобяващ човешки кикот. Веднага се проклех заради лекомислието си. Една глутница скални вълци някак бе успяла да се промъкне и да ме обгради.

Терминът „скален вълк“ е доста подвеждащ. Всъщност става въпрос за животни, които са далеч по-близо до хиените. Те се хранят с мърша и сега най-вероятно бяха доловили миризмата на мъртвата сърна. Най-простото решение беше да се превърна отново във вълк и да им избягам, но стомахът ми беше така претъпкан, че нямах никакво желание за тичане. Освен това се чувствах леко ядосан. Бях задрямал доста приятно и това, че ме бяха събудили, никак не ми харесваше. Стъкнах отново огъня, опрях гръб върху дънера на близкото дърво и зачаках, за да видя какво са намислили скалните вълци. Ако решаха обаче да скъсят дистанцията, на сутринта щеше да остане една глутница скални вълци по-малко.

Не след дълго мярнах първите грозни муцуни да се мотаят наоколо, но огънят все още ги плашеше. До края на нощта не се случи нищо по-интересно. Фактът, че вълците не искаха да се откажат, но пък и не можеха да съберат кураж, за да ме нападнат, ми се стори доста странен. Това не е обичайният начин, по който се държат скалните вълци.

Зората тъкмо докосваше източния хоризонт, когато разбрах каква е причината за това.

Тъкмо бях хвърлил поредната порция дърва в огъня, когато забелязах с периферното си зрение някаква раздвижване в далечния край на поляната. Реших, че това ще да е някой от скалните вълци, затова измъкнах една пламнала пръчка от огъня и понечих да я запокитя по нахалното животно.

Оказа се обаче, че не е скален вълк. Беше елдрак.

Естествено, бях виждал елдраци и преди, но винаги от голямо разстояние, затова нямах представа колко големи са всъщност тези зверове. Тихичко се смъмрих, задето не бях се превърнал във вълк, докато все още имах тази възможност. Промяната на облика отнема известно време, а елдракът беше вече съвсем наблизо. Ако и той се окажеше толкова превъртял, колкото бяха алгоротите и хрулжините, едва ли щях да имам достатъчно време, за да се преобразя.

Звярът беше рунтав и близо два метра и половина висок. По главата му нямаше нещо, което може да мине за нос, а долната му челюст стърчеше издадена напред. Кървавочервените му очи бяха съвсем малки, като на глиган.

— Защо това човеко-нещо е дошло в територията на Грул? — изръмжа елдракът.

Това си беше сериозна изненада. Знаех, че елдраците са доста по-интелигентни от алгоротите и хрулжините, но чак пък да говорят…

Бързо си възвърнах самообладанието. Фактът, че той може да говори, даваше възможност за мирно решаване на проблема.

— Не исках да нарушавам територията ти, старче. Просто минавам оттук. Не знаех, че това са твои земи.

— Всички знаят — гласът му бе ужасяващ. — Всички знаят, че това е територията на Грул.

— Е, не съвсем всички. Аз идвам от друго място, а ти не си маркирал много добре границите си.

— Ти изяде една от сърните на Грул. — Тонът му беше обвинителен. Работата не отиваше на добре. Измъкнах алорнския си кинжал от ножницата и го скрих в ръкава с дръжката надолу, като внимавах елдракът да не забележи какво правя.

— Не я изядох цялата — казах. — Останалото е за теб, стига да си гладен.

— Как те наричат?

— Името ми е Белгарат — заявих аз не без доза задоволство. Може пък и да бе чувал за мен. Нали все пак демонът-лорд в Мориндия се сети кой съм. Щом като репутацията ми бе достигнала чак до Ада, колко му беше да ме знаят по име и в тези забравени от Боговете планини.

— Грат? — изломоти той.

— Белгарат — поправих го аз.

— Грат — повтори елдракът, слагайки точка на спора. Явно изпъкналата долна челюст му пречеше да докара името ми в целия му блясък. — Хубаво е Грул да знае това. Грул пази имената на всички човеко-неща, които изяжда, ей тук.

Той чукна по слепоочието си с върха на един от своите страховити нокти.

— Грат иска ли да се бие, преди Грул да го изяде? — попита той с надежда в гласа.

Можех да се сетя за куп по-приятни варианти от този. Изправих се.

— Върви си по пътя, Грул — казах на елдрака. — Нямам време да си играя с теб.

По косматото му лице се разля страховито подобие на усмивка.

— Можеш да не бързаш, Грат. Първо ще играем, после Грул ще яде.

Ситуацията определено не вървеше на добре. Огледах го по-внимателно. Имаше огромни ръце, които висяха чак до коленете му. Никак не ми се искаше да попадам в прегръдките на това чудовище. Отстъпих едва забележимо и опрях гръб до дънера на близкото дърво.

— Правиш грешка, Грул — казах му. — Вземи си сърната и си върви по пътя. Тя няма да се съпротивлява. Виж, с мен ще си имаш сериозни неприятности.

Това, разбира се, беше чиста хвалба. Ако разчитах само на мускули, нямаше да имам никакви шансове в сблъсъка с елдрака. Той вече се беше приближил твърде много, за да рискувам с магически трикове. „Ама че глупав начин да умреш, особено за човек като мен“ — помислих си.

— Грат е твърде малък, за да се бие с Грул. Грат не е много умен, ако не го забелязва. Но затова пък Грат е смел. Грул ще запомни колко смел е бил Грат след като го изяде.

— Много мило от твоя страна — промърморих. — Ела насам тогава, Грул! Да започваме, щом толкова съм ти легнал на сърцето. Имам си и друга работа.

Блъфирах. Фактът, че това огромно космато чудовище може да говори, ме насочваше към друга неприятна мисъл — то явно можеше и да мисли, поне на примитивно ниво. Затова с цялата уводна ала-бала-ница исках просто да го накарам да се замисли, вместо направо да връхлети върху мен. Това определено нямаше да е в моя полза. Ако успеех да предизвикам у него известно колебание, шансовете ми да се прибера жив и здрав в Долината щяха да нараснат значително.

Недвусмисленото ми желание да се бия като че ли постигна желания ефект. Грул не беше свикнал мижавите „човеко-неща“ да му се опъват чак толкова и затова пристъпи към мен леко неуверен. Точно на това се и надявах. Когато елдракът протегна огромните си ръчища, за да ме сграбчи, аз се гмурнах под тях, пристъпих крачка напред и измъкнах ловко кинжала от ръкава си. После с бързо движение срязах корема на своя противник. Не бях достатъчно наясно с неговата анатомия, за да се опитвам да го пробода в сърцето. Пък и при тези размери ребрата му сигурно бяха не по-тънки от китката.

Елдракът ме зяпна с неподправено изумление. После погледна надолу към изсипващите се от корема му вътрешности. Раната, която бях отворил, се простираше от единия до другия хълбок.

— Май си изпусна нещо — подхвърлих му аз.

Той сграбчи с две ръце разсипващата се карантия, а на лицето му се изписа бледо подобие на страх.

— Грат сряза корема на Грул — изломоти звярът. — Сега всичките черва на Грул ще изтекат навън.

— И аз забелязах нещо подобно. Искаш ли да се бием още, Грул? Аз обаче бих ти препоръчал да си събереш набързо карантията и да се позакърпиш, преди да е станало твърде късно. Внимавай само, докато бързаш, да не се спънеш в някое от собствените си черва.

— Грат не е добър — обвини ме мрачно елдракът.

После седна тромаво, стиснал вътрешностите си в шепи.

Не знам защо, но всичко това ми се стори ужасно смешно. Засмях се с глас и продължих да се хиля, докато две огромни сълзи не се стекоха по неговото космато лице. Тогава се почувствах засрамен. Протегнах ръка и сътворих върху отворената си длан закривена игла, в която бе вдяната корда, направена от изсушено животинско сухожилие. Хвърлих му иглата и кордата.

— Ето, закърпи се както свариш и запомни добре името ми, в случай, че се срещнем отново. Намери си нещо друго за ядене, Грул. Аз съм стар, мършав и жилав. Едва ли щях да ти се усладя кой знае колко, пък и сигурно си разбрал, че не се давам толкова лесно.

Зората бе изместила мрака и ми осигури необходимата светлина. Поех по пътя, оставяйки седналия елдрак да се чуди как да използва иглата.

Странно, но преживяното премеждие повдигна настроението ми. Все пак бях успял да се измъкна. Направо да не повярва човек! В главата ми бе останала последната реплика на чудовището. В края на краищата, половината свят споделяше неговото мнение. Да, Грат определено не беше добър.

Два дни по-късно достигнах западния край на Долината. Беше началото на лятото, един от най-приятните периоди в годината. Въпреки че Учителя ни бе напуснал, не помня да съм виждал някога Долината по-красива. Тревата беше ярко зелена, а много от диворастящите плодни дървета тъкмо бяха цъфнали. Дивите къпини бяха отрупани с едри, макар и полуузрели плодове. Аз ги обичам най-много точно такива. Небето беше ясносиньо и по него се носеха плавно пухкави бели облачета. Бях си у дома и май никога не съм се чувствал толкова щастлив.

Беше ме завладяло някакво странно настроение. От една страна, нямах търпение да видя Поледра, а от друга, изпитвах наслада от отлагането на желания миг. Възвърнах си човешкия облик и закрачих спокойно към центъра на Долината. Знаех, че Поледра ще долови моето приближаване, точно както го бе долавяла винаги досега. Вероятно вече ми приготвяше вечеря. Не исках да я принуждавам да бърза.

Тъкмо се бе свечерило, когато най-после стигнах до моята кула и малко се учудих при вида на тъмните прозорци. Отидох до входната врата, влязох и още отдолу извиках: „Поледра!“

За моя изненада, никой не отговори.

Тръгнах нагоре по стълбите. Наоколо цареше мрак. Щракнах с пръсти и на върха на показалеца ми се появи пламъче, с което запалих първата попаднала ми свещ.

В кулата нямаше никой и всичко бе потънало в прах, точно както се случва с изоставените къщи. Какво ставаше тук?

В точния геометричен център на работната ми маса лежеше къс хартия. Оказа се бележка, написана с почерка на Белдин: „Ела в моята кула.“ И нищо повече.

Вдигнах свещта по-високо и на нейната светлина забелязах, че люлките са изчезнали. Очевидно Белдин беше преместил Поледра и моето потомство при себе си. Странно. Поледра беше толкова привързана към моята кула. И защо бе решил Белдин да я подслони? Доколкото си спомнях, тя никога не бе харесвала неговото обиталище. Струваше й се твърде префърцунено. Доста учуден, аз тръгнах обратно надолу по стълбите.

От кулата на Белдин ме делеше не повече от минута и аз реших да не бързам. Но учудването вече почти бе успяло да измести приятното предчувствие.

— Белдин! — извиках. — Аз съм. Отвори ми.

Последва доста дълга пауза и после скалният блок, който му служеше за врата, бавно се плъзна встрани.

Поех нагоре по стълбите. Сега вече бързах.

Достигнах до върха на кулата и се огледах. Белкира, Белтира и Белдин бяха там, но Поледра я нямаше.

— Къде е жена ми? — попитах.

— Не искаш ли да видиш дъщерите си? — попита ме Белтира.

— Дъщери? Значи не е само една?

— Затова направихме две люлки, братко — каза Белкира. — Баща си на близначки.

Белдин се пресегна към една от люлките и внимателно вдигна бебето от постелята.

— Това е Поулгара — представи той новороденото. — Тя е по-голямата.

После ми подаде увитото в одеялце бебе. Отвърнах крайчето на завивката и за пръв път в живота си се вгледах в очите на Поул. Тези, които я познават добре, знаят, че очите на моята дъщеря менят цвета си в зависимост от нейното настроение. Когато ги видях за пръв път, те бяха стоманено сиви и твърди като сапфири. Завладя ме усещането, че малкото същество не си пада особено по мен. Косицата й беше много тъмна, а чертите й не носеха и следа от онази характерна бебешка закръгленост. Личицето й беше абсолютно безизразно, но очите… Очите й говореха повече от каквито и да било думи! Тогава направих нещо, което беше обичай в Гара — селцето, където се бях родил. Независимо дали ме харесваше или не, Поул беше моето първородно дете и аз докоснах челцето й в знак, че я приемам за своя.

Миг по-късно тръпка разтърси ръката ми и аз се дръпнах като попарен, бълвайки някакво проклятие. Не беше на добро, че първото нещо, което Поулгара чу от мен, бе проклятие. Взрях се в това мрачно пеленаче. Едно кичурче над дясната й вежда бе побеляло при моето докосване.

— Какво чудо! — ахна Белтира.

— Не бих казал — възрази му Белдин. — Тя е неговото първородно дете и той просто я беляза. Може и да греша, но съм почти сигурен, че ще стане магьосник.

— Магьосница — поправи го Белкира.

— Какво?

— Магьосникът е мъж. Тя е момиче. Затова правилната дума е „магьосница“.

Магьосница или не, моята първородна щерка вече бе успяла да се подмокри и затова я оставих обратно в люлката й.

По-малката ми дъщеря се оказа най-красивото бебе, което някога бях виждал. И това не беше просто бащина гордост. Всички, които я видяха, казаха същото. Тя ми се усмихна още щом я поех от ръцете на Белдин. Тази лъчезарна малка усмивчица проникна право в сърцето ми и го завладя за вечни времена.

— Ти така и не отговори на въпроса ми, Белдин — казах, докато полюшвах Белдаран в скута си. — Къде е Поледра?

— Я да поседнем и да пресушим по някоя халба, а, Белгарат?

Той закуцука с необичайна за него сприхавост към бурето с бира и тутакси ми напълни една еднолитрова халба.

Седнах, прикрепяйки Белдаран в скута си. Може би не трябва да го споменавам, но тя не се подмокри. Отпих голяма глътка от бирата, чудейки се на какво ли се дължи странното поведение на моите побратими.

— Стига си ме размотавал, Белдин — казах накрая, обърсвайки пяната от устните си. — Къде е жена ми?

Белтира се приближи до мен и взе Белдаран.

Погледнах към Белдин и видях как две големи сълзи се търкулнаха по грубите му бузи.

— Боя се, че я изгубихме завинаги, Белгарат — каза той с гробовен глас. — Раждането беше много тежко. Направихме всичко възможно, но тя ни се изплъзна.

— Какви ги приказваш?

— Тя умря, Белгарат. Съжалявам, но Поледра е мъртва.