Белгарат — магьосникът

Осемнадесета глава

Не бих могъл да разкажа за следващите няколко месеца, защото просто не ги помня. Имам само няколко по-ярки спомена от това време, но те са единствено цветни петна в паметта ми, без връзка помежду си или пък със случилото се преди и след тях. Опитвам се с всички сили да ги залича. Никой не обича да се връща към собственото си безумие.

Ако Алдур не ни бе напуснал, може би всичко щеше да мине далеч по-леко за мен. Но Необходимостта реши да ми го отнеме в най-неудачния момент. И тъй, аз се чувствах абсолютно самотен, изоставен с мъката си. Не, не драматизирам, нито пък искам да си изрисувам ореола на мъченик. Чудесно знам, че всичко, което ме сполетя, беше неизбежно. Я по-добре да приключа дотук с приказките за това, а?

Спомням си дългите дни, в които бях привързан към леглото, а Белдин и близнаците бдяха над мен и потискаха безмилостно всеки опит да мобилизирам Волята си. Моите побратими бяха твърдо решени да не ме оставят да последвам примера на Белсамбар и Белмакор. После, когато желанието ми да сложа край на живота си се поуталожи, ме развързаха. Не че за мен това имаше някакво значение. Помня как с дни седях и гледах в пода, загубил реална представа за времето.

Тъй като единствено присъствието на Белдаран сякаш ме успокояваше донякъде, моите побратими често я носеха в кулата и понякога дори ми позволяваха да я подържа. Все още мисля, че именно моята по-малка дъщеричка ме измъкна най-накрая от ноктите на лудостта. Колко обичах това малко момиченце!

Белдин и близнаците обаче никога не ми донесоха Поулгара. Нейните леденосиви очи ми причиняваха болка, а цветът им се сменяше от тъмносиньо в стоманено сиво още щом някой споменеше името ми. Явно природата на Поул не познаваше прошка.

Белдин бе следил внимателно бавното ми измъкване от капана на лудостта и едва в началото на есента се осмели да ме попита:

— Искаш ли да видиш гроба? Чувам, че някои хора имали такъв обичай.

Идеята ми беше ясна. Гробът е мястото, което се посещава и се обкичва с цветя. Целта му е да помогне на близките да преодолеят скръбта си и да погледнат отново напред. Може би при някои това наистина помага. Но при мен — не. Самото споменаване на думата накара главата ми отново да закънти от непоносима болка.

(Знаех си, че правя грешка като ви разказвам всичко това.)

Така или иначе, все пак успях да си възвърна разсъдъка — ако не окончателно, то поне в голяма степен — някъде към края на зимата и след един обстоен разговор с близнаците те решиха, че могат да ме отвържат и да ме пуснат да ходя насам-натам. Белдин така и не спомена повече онзи „гроб“.

Помня, че крачех до изнемога през снежните преспи, покрили Долината. Правех го, защото исках вечерта да съм мъртво уморен. Достатъчно уморен, за да мога да поспя поне малко. Единственият проблем бе, че всяко кътче в Долината извикваше по някакъв спомен у мен. Не можете да си представите колко бели сови има на този свят!

Мисля, че решението започна да се оформя у мен в самия край на зимата, когато снеговете бяха започнали да се топят. Аз все още не си давах сметка за него, но то бе вече закътано в едно отдалечено ъгълче на съзнанието ми.

Под въздействието на това неосъзнато решение се заех да сложа ред в делата си. През една мразовита и ветровита вечер отидох до кулата на Белдин, за да видя дъщерите си. По онова време те вече бяха почти на годинка и можеха да ходят. Белдин беше сложил предвидливо врата на стаята си, за да избегне всякакви неприятни инциденти. Белдаран вече бе открила чудото на тичането, макар да си плащаше за удоволствието с доста синини. Кой знае защо намираше това за много забавно и след всяко ново падане се заливаше от смях.

Поулгара, естествено, никога не се смееше. Тя и сега не го прави често. Понякога си мисля, че Поулгара взема живота твърде насериозно.

Белдаран припна към мен с широко разтворени ръчички, аз я грабнах в обятията си и я целунах.

Поулгара дори не ме погледна. Тя изглеждаше изцяло погълната от една играчка — някаква странна крива пръчица, а може да е било корен, изровен кой знае откъде. По-голямата ми дъщеря се мръщеше и въртеше нещото из ръцете си със сериозността на престарял мъдрец.

— Съжалявам за това — каза Белдин, след като забеляза, че гледам играчката. — Поул има невероятно пронизително гласче. Освен това въобще не си прави труда да плаче, когато иска нещо, както правят останалите деца. Вместо това просто пищи. Нали все нещо трябва да й дам, за да се занимава?

— Пръчка?

— Обработва я вече шести месец. Писне ли, тутакси й я давам и тя млъква на мига.

Той хвърли бегъл поглед на Поулгара, после се наведе към мен и прошепна:

— Пръчката има само един край. Тя обаче още не се е сетила за това и се опитва да намери другия. Близнаците смятат, че съм жесток, но и аз трябва да подремвам от време на време.

Целунах Белдаран още веднъж и я наместих да седне. После отидох при Поулгара и я взех на ръце. Тя веднага се стегна и започна да се криви, за да се измъкне.

— Престани — казах. — Това може и да не значи много за теб, Поулгара, но аз съм твой баща. Няма как да го промениш.

След това я целунах.

Стоманените оченца поомекнаха за миг и преляха в най-наситеното синьо, което някога съм виждал. После отново проблеснаха в сиво и малката ме перна с пръчицата по главата.

— Не й липсва дух, а? — отбеляза Белдин.

Аз седнах, обърнах малката и много внимателно я плеснах по дупето.

— Внимавай как се държиш със стария си баща, госпожичке — казах.

Тя се обърна и ми хвърли изпепеляващ поглед.

— Дръж се прилично, Поулгара — продължих невъзмутимо. — А сега върви да си играеш.

Това беше първият път, когато я целунах и мина доста време, преди да се престраша да го направя отново.

Пролетта не беше никак приятна през онази година. Заливаха ни студени дъждове, на няколко пъти прехвърчаше сняг. Но постепенно вечерите ставаха все по-сухи и дърветата и храстите започнаха плахо да напълват.

През един мрачен и мразовит пролетен ден аз се изкачих на хълма в западния край на Долината. Въздухът беше студен, над главата ми се носеха сиво-черни облаци. Денят ужасно приличаше на онзи, в който преди повече от четири хилядолетия напуснах родното си селце Гара. Има нещо в студените облачни пролетни дни, което винаги събужда у мен страстта към пътешествия. Останах там доста време и онова неясно решение, което се бе оформило в съзнанието ми още към края на зимата, най-после изплува на повърхността. Колкото и да обичах Долината, за мен сега тя беше свързана с твърде много болезнени спомени. Знаех, че Белдин и близнаците могат да се грижат за моите дъщери. Поледра ме бе напуснала, Учителя ме бе напуснал. В това райско кътче вече нямаше нищо, което да ме задържи. Поне не в момента.

Огледах Долината. Кулите изглеждаха като куп небрежно разхвърляни играчки, а скитащите на стада сърни приличаха на мравки. Дори древното дърво, гледано от хълма, изглеждаше малко. Знаех си, че това дърво ще ми липсва, но си растеше там откак свят светува и затова най-вероятно пак щеше да си бъде на мястото, когато се завърна. Ако въобще някога се върнех.

После се изправих, въздъхнах и обърнах гръб на единственото място, което някога бях считал за свой дом.

Този път заобиколих източния ъгъл на Улголанд. Не бях упражнявал уменията си от онази неприятна случка насам и никак не бях сигурен, че късметът ще ми се усмихне отново. Грул най-вероятно вече бе оздравял и аз бях убеден, че елдракът не би пропуснал възможността да си отмъсти. Освен това щеше да е ужасно унизително да опитам да събера Волята и да открия, че от нея не е останал и помен. В тези планини се мотаеха още хрулжини, алгороти и някой и друг трол, затова здравият разум ме съветваше да не минавам оттам.

Моите побратими се опитаха да влязат в контакт с мен. Чувах приглушените им гласове от време на време, но нито веднъж не си направих труда да им отговоря. Това щеше да е само загуба на време и енергия. Нямаше да се върна обратно, каквото и да ми кажеха.

Преминах през западна Алгария без да срещна жива душа. Когато прецених, че отдавна съм подминал северната граница на Улголанд, свих на запад, прекосих планините и се спуснах сред полята на Мурос.

Там, където сега се простира Мурос, тогава имаше едно неголямо сънливо поселище на арендите васити. Поспрях, за да си набавя провизии. И тъй като не носех никакви пари в себе си, ми се наложи да се върна към съмнителните прийоми от младостта. Просто си откраднах всичко, от което се нуждаех.

Оттам се спуснах по течението на реката чак до Камаар. Като всеки друг пристанищен град, и този носеше нещо космополитно в атмосферата си. Градът беше част от владенията Во Вакюм, но в него освен васити живееха кажи-речи още толкова алорни, толнедранци и нийсанци. Местните бяха най-вече моряци, а през малкото време, когато са си у дома, моряците са добронамерени и щедри, тъй че хич не ми беше трудно да си осигуря почерпка из кръчмите.

Тъй като културата на Камаар, доколкото можеше да се говори за такава, бе предписмена, хората там още ценяха добре разказаните истории, а кой би могъл да ги заплита по-добре от мен? Ето така си осигурих пребиваването в Камаар. Често ми се е случвало да го правя през последвалите години. Това е доста лесен начин да си изкараш прехраната, без дори да трябва да стоиш изправен. Казано направо — превърнах се в пияница. Скоро се изтърколих толкова надолу по обществената стълбица, че започнаха да ме изхвърлят и от най-долнопробните кръчми. А там обикновено са готови да изтърпят кажи-речи всичко.

Наистина не мога да си спомня колко останах в Камаар — най-малко две години, а вероятно и по-дълго. Всяка вечер се напивах до несвяст и никога не знаех къде ще осъмна. Хората не обичат да слушат истории рано сутрин, затова денят ми минаваше обикновено в просия. С времето станах доста добър в занаята. Толкова добър, че изкарвах достатъчно пари, за да се отрежа вечерта.

Започнах да виждам образи, които просто не съществуваха, и да чувам неща, дето никой друг не чуваше. Ръцете ми трепереха непрекъснато, а вечер често се събуждах с крясък.

Иначе не сънувах. Нещо повече, не помнех какво съм правил преди повече от пет дни. Не бих се увлякъл дотам да твърдя, че бях щастлив, но поне не страдах.

Една вечер, докато спях кротко в любимото си кьоше на улицата, ми се присъни нещо. Учителя вероятно е трябвало дълго да „крещи“, за да проникне през пиянския ми унес, но накрая все пак успя да привлече моето внимание.

Когато се събудих, бях абсолютно сигурен, че съм имал посещение. Истински сън не ме бе спохождал от години. И това не бе всичко. Бях трезвен като пеленаче, дори ръцете ми не трепереха. Но онова, което наистина ме убеди в реалността на видението ми, бе друго. Божественият аромат, разнасящ се от кръчмата, от която най-вероятно ме бяха изхвърлили предишната вечер, ме накара да повърна на мига. През следващия час и половина умувах, коленичил на току-що повърнатата храна, предизвиквайки вероятно отвращение у всеки минаващ. Не след дълго осъзнах, че не толкова миризмата на кръчма, колкото вонята на собствените ми плесенясали дрипи ми бе обърнала стомаха. После, все още залитащ от слабост, се надигнах, добрах се някак до пристана и се хвърлих в морето.

Не, нямах никакво намерение да се давя. Просто се опитвах да отмия тази ужасна миризма от тялото си. Когато се измъкнах от водата, вече вонях на вмирисана риба и на всевъзможните отпадъци, които хората хвърлят от пристана. Въпреки това обаче подобрението беше значително.

Постоях на брега известно време, треперейки неудържимо. Тутакси реших да напусна Камаар още същия ден. Моят Учител очевидно не одобряваше поведението ми и ако си позволях да го разочаровам още веднъж, едва ли щеше да ми се размине с едно яко повръщане. Страхът не е най-добрата мотивация, когато си решил да промениш начина си на живот, но върши работа като начало. Кръчмите на Камаар бяха на една ръка разстояние, а аз познавах повечето от съдържателите по име, затова реших да отида до Арендия, за да избегна изкушението.

Тръгнах, препъвайки се, през улиците на по-добрата част на Камаар — най-вероятно псувайки всеки срещнат — и някъде по пладне най-после се добрах до горния край на града. Нямах пари да платя за сала, затова преплувах река Камаар и се озовах на отсрещния арендски бряг. Цялото упражнение ми отне около два часа, но пък и аз не бързах кой знае колко. Делтата на реката беше пълна до ръба със свежа течаща вода и тя успя да отмие цял куп мои грехове.

Върнах се обратно при площадката на сала, за да поразпитам за едно-друго. На брега беше скована груба колиба, а нейният собственик седеше на един пън до самия бряг с въдица в ръка.

— Не щеш ли да те прехвърля до Камаар, друже? — попита ме той с акцент, който говореше недвусмислено за васитския му произход.

— Не, благодаря — отвърнах, — тъкмо идвам оттам.

— Само не ми казвай, че си плувал до тука.

— Не — излъгах. — Имах си малка лодка, но я преобърнах недалеч от брега. В коя част на Арендия се намираме? Изгубих цялото си имущество заедно с лодката.

— А, имаш късмет, че си излязъл на брега точно тук, а не няколко мили по-надолу по реката. Сега се намираш в земите на Негово превъзходителство графът на Во Вакюм. На запад са земите на графа на Во Астур. Не би трябвало да го казвам — нали астурианците все пак са ни съюзници и прочие — но те са вироглави и лицемерни хора.

— Съюзници?

— Във войната с проклетите мимбрати, нима не си чул?

— А тя продължава ли още?

— О-о, продължава си. Графът на Во Мимбре се е провъзгласил за крал на цяла Арендия, но нашият граф и графът на астурианците няма да склонят глава пред него току-тъй. — Той присви очи и ме огледа. — Не се връзвай, ама хич не изглеждаш добре.

— Бях на легло известно време.

Селякът отскочи като опарен.

— Да не е нещо прилепчиво, а?

— Не, просто лоша рана, която не зарасна както трябва.

— Слава Богу, и без друго си имаме достатъчно грижи от тая страна на реката, за да дойде сега някой непознат и да ни натресе зараза.

— Накъде да тръгна, за да изляза на пътя за Во Вакюм?

— Трябва да се върнеш няколко мили нагоре по реката. Има друг сал точно срещу началото на пътя. Няма начин да не го видиш. — Той присви отново очи. — Не искаш ли да ти капна глътка-две от личните запаси, а? Пътят си е доста дълъг и пиенето ще ти дойде добре. Хайде, евтино ще ти го дам.

— Не, благодаря, друже. Стомахът ми нещо се е разбунтувал. След боледуването, нали разбираш.

— Жалко. Пък ми се стори, че си веселяк човек.

Веселяк? Аз? Тоя човек наистина искаше да ми продаде от питието си.

— Е — казах, — няма да стигна скоро до Во Вакюм, ако остана още тук. Благодаря ти за упътването, друже, и наслука.

Обърнах му гръб и тръгнах нагоре по реката.

По времето, когато достигнах Во Вакюм, кажи-речи се бях отърсил от страничните ефекти на годините, прекарани в Камаар, и започвах да разсъждавам нормално. Първата ми задача бе да намеря прилични дрехи, с които да сменя дрипите си, и малко пари за храна. Предполагам, щях да открадна каквото ми трябваше, стига да бях опитал, но реших, че вече ще се държа прилично. Решението на моя проблем се намираше най-вероятно само на няколко преки от мен — в най-близкия храм на Чалдан, Богът-Бик на арендите. Да не забравяме все пак, че по онова време вече не бях кой да е.

Не мога да виня жреците, че не ми повярваха, когато споменах името си. В техните очи най-вероятно съм изглеждал като поредния дрипав просяк. Но тяхното пренебрежително и самодоволно отношение ме ядоса. Без дори да се замисля, им устроих малка демонстрация на способностите си, просто за да докажа, че съм онзи, за когото се представям. Всъщност бях не по-малко изненадан от тях, когато магията ми проработи. Излизаше, че нито лудостта, нито пиянските години, прекарани в Камаар, бяха успели да навредят на моите способности.

Жреците се изпотрепаха да се извиняват и на мига ме снабдиха с нови дрехи плюс претъпкана кесия като компенсация, че не са ме познали още в мига, когато ме зърнаха да влизам в храма им. Приех великодушно подаръците, макар да знаех, че вече не са ми нужни. Способностите ми се бяха оказали непокътнати. Ако пожелаех, можех да изтъка дрехи от въздух и да превърна камъчетата наоколо в диаманти. Изкъпах се, сресах чорлавата си брада и облякох новите дрехи. Ей Богу, почувствах се доста по-добре.

В момента обаче се нуждаех много повече от достоверна информация, отколкото от дрехи и пари. Докато живеех в Камаар, умишлено бях обърнал гръб на света и сега бях жаден за новини. Малко се изненадах, когато разбрах, че нашето приключение в Малория е вече добре известен факт тук, в Арендия. Жреците на Бога-Бик ме увериха, че същото важи не само за Толнедра, но и за Нийсия и Марагор. Като се замисля, в това май нямаше нищо чудно. Моят Учител бе срещнал братята си в тяхната пещера и решението да си тръгнат бе продиктувано до голяма степен от факта, че успяхме да си възвърнем Сферата. Тъй като това беше най-знаменателното събитие от Разцепването на света насам, преди да ни напуснат, Боговете най-вероятно са осведомили своите жреци по въпроса.

Естествено, историята вече беше доста поукрасена. Замесено ли е някое чудо, жреците тутакси впрягат въображението си, като предават фактите. Тъй като техните „дребни“ добавки ме издигаха едва ли не в ранга на Бог, аз реших да не ги поправям. Подобна репутация понякога може да свърши добра работа. Бялата роба, с която бях сменил вмирисаните си парцали, придаваше известен драматизъм на осанката ми. Отрязах си и една удобна тояга, за да завърша образа. Не смятах да оставам във Во Вакюм, а ако ми дотрябваше съдействието на жреците в градовете, през които щях да мина, можех да постигна много лесно нужния ефект, разигравайки вече добре отработената роля на митологична персона. Това си беше чисто шарлатанство, но пък ми спестяваше споровете и дългите обяснения.

Прекарах около месец в храма на Чалдан във Во Вакюм и после поех към Во Астур, за да разбера какво са намислили астурианците. Нищо добро, както се оказа, но в края на краищата това беше Арендия. Арендите винаги са живели в състояние на гражданска война, а сред тях единствено астурианците успяваха да поддържат баланса между племената, заради което си струваше да им се опрости някой и друг грях.

Честно казано, арендските граждански войни ужасно ми досадиха. Истинските причини за вечните разправии винаги са били прикривани под булото на някакви великопатриотични идеи, което си е чиста проба мошеничество. Все пак отидох до Астурия, защото там за разлика от Во Вакюм имаше морско пристанище. Освен това последното нещо, което бях направил, преди да се разделя с Черек и неговите синове, бе да раздробя Арендия. Бях много любопитен дали планът ми работи.

Во Астур беше разположен на южния бряг на река Астур и алорнските кораби често плаваха до неговото пристанище. Отбих се в първия срещнат храм и местните жреци ми препоръчаха няколко прилични крайречни хана, където можех да се срещна с алорнски моряци. Въобще не изгарях от желание да демонстрирам магическите умения насред някоя смърдяща на евтино вино кръчма, но просто нямах избор. Искаш ли да откриеш някой алорн, следвай пътя на бирата.

И какъвто съм си късметлия, още във втората кръчма се натъкнах на един алорнски капитан. Името му беше Хакнар и той идваше в Арендия право от Вал Алорн. Представих му се и бялата роба в комбинация с дългата тояга си казаха думата. Той на мига ми предложи солидна почерпка с арендско пиво, но аз учтиво отказах. Нямах никакво намерение да започвам отново.

— Как са лодките? — попитах по някое време.

— Корабите — поправи ме той. Моряците винаги са били много обидчиви на тема плавателни съдове. — Бързи са, но трябва да внимаваш какво правиш, когато излезе силен вятър. Крал Черек ми каза, че ти си ги проектирал.

— С известна помощ — отвърнах скромно. — Основният план беше на Алдур. Как е Черек?

— Малко тъжен, струва ми се. Липсват му синовете.

— Няма как. Длъжни сме да пазим Сферата. А как се оправят момчетата с техните нови кралства?

— Добре, както чувам. Мисля, че малко си ги понасилил, Белгарат. Бяха още твърде млади за такава отговорност. Драс е кръстил кралството си Драсния, а сега строи голям град на някакво място, наречено Боктор. Май Вал Алорн доста му липсва. Кралството на Алгар се нарича Алгария, но той не строи градове. Вместо това насърчава хората си да се занимават с животновъдство и най-вече с коневъдство.

Кимнах. Логично беше Алгар да не се интересува от градове.

— А какво прави Рива? — попитах после.

— Той определено строи град. Дори май думата „укрепление“ ще е по-удачна. Бил ли си някога на Острова на бурите?

— Веднъж — казах аз.

— Тогава знаеш къде е пристанът. Долината, която се простира до планините, прилича на няколко поредни стъпала. Рива е накарал хората си да построят каменна стена на ръба на всяко от стъпалата. Сега пък строят къщи зад всяка от стените. Ако някой реши да нападне града, ще трябва да преодолее не една, а няколко стени, а това може да му струва скъпо. Строежите вървят с добро темпо.

— Рива започнал ли е да строи своя дворец?

— Положил е основите, но иска първо да построи къщи за хората си. Знаеш го какъв е. Още е много млад, но винаги мисли първо за хората си.

— Тогава от него би трябвало да излезе добър крал.

— Най-вероятно. Само дето поданиците му са започнали малко да се притесняват. Те искат да се ожени, но Рива продължава да отказва на всички кандидатки. А повярвай ми, те никак не са малко. Явно е дарил сърцето си на някое по-специално момиче.

— Така е. Той я сънува веднъж.

— Един мъж не може да се ожени за своята мечта, Белгарат. Риванският трон трябва да се сдобие с наследник, а това е нещо, за което всеки мъж трябва да се погрижи сам.

— Той е още съвсем млад, Хакнар. Рано или късно някое момиче ще му легне на сърцето. Ако работата се проточи, просто ще прескоча до острова и ще си поприказвам с него. Черек още ли нарича онова, което е останало от кралството му, Алория?

— Не. Алория я няма вече. Това наскърби доста Мечото рамо. Той дори още не е успял да кръсти полуострова, който ти му остави. Ние си го наричаме просто „Черек“. Това е когато все пак успеем да се приберем у дома за малко. Повечето време прекарваме, патрулирайки из Морето на бурите. Черек е доста щедър, когато работата опре до раздаването на титли, но захапе ли ги човек, тутакси усеща кукичката, на която са закачени. Бях полупиян, когато той ме направи „барон Хакнар“. Едва когато изтрезнях, разбрах, че съм дал обет да прекарвам всяка година до края на живота си по три месеца в Морето на бурите. А там е много неприятно, така да знаеш, Белгарат, особено през зимата. Всяка вечер се одървям като пън, докато съм в морето. Ти сигурен ли си, че не искаш да те черпя едно?

— Благодаря ти, Хакнар, но май трябва да тръгвам. Во Астур ми действа потискащо. Не можеш да накараш астурианците да приказват за нещо друго освен за политика.

— Политика? — Хакнар се засмя. — Единственото нещо, за което съм чувал да си говорят астурианците, е кой с кого ще воюва следващата седмица.

— Тук в Астурия и това е част от политиката — казах му аз, докато се надигах от масата. — Предай моите поздрави на Черек следващия път, когато го видиш. Кажи му, че все още държа всичко под око.

— Убеден съм, че това значително ще облекчи съня му. Няма ли да дойдеш във Вал Алорн за сватбата?

— Каква сватба?

— На Черек. Предишната му жена умря, докато той беше в Малория. И тъй като ти му открадна всичките синове, на него ще му трябва нов наследник. Бъдещата му съпруга е истинска красавица — на около петнайсет или там някъде. Много е красива, но не е особено умна. Като й кажеш „Добро утро“, десет минути се чуди какво да ти отговори.

Нещо в мен прещрака. Аз не бях единственият, изгубил съпругата си.

— Извини му се от мое име — казах на Хакнар. — Не мисля, че ще успея да дойда. А сега ще е по-добре да тръгвам. Благодаря ти за информацията.

— Радвам се, че можах да ти помогна, Белгарат. — После той се обърна и се уригна. — Гостилничарю, още пиво!

Излязох на улицата и се отправих бавно към храма на Чалдан, опитвайки да забравя поне за известно време за загубата на Черек. Имах си достатъчно поводи да скърбя. Пък и не исках да рискувам с тежки мисли, защото този път наоколо нямаше никой, който да ме привърже за леглото.

Получих още няколко настойчиви покани да посетя графа в неговия дворец, но ги отклоних до една с набор подходящи извинения. Не бях посетил графа на Во Вакюм и затова не исках да излиза, че фаворизирам някой от местните владетели. Нямах никакво желание да ставам инициатор, макар и косвен, на нова война.

С това решение май допуснах грешка. Вероятно можех да спестя на Арендия няколко хилядолетия страдание, ако просто бях привикал тези трима графове, за да им набия в главите, че примирието е повече от задължително. Като се има предвид природата на арендите, обаче, те най-вероятно щяха да се отметнат от дадената пред мен дума след не повече от месец.

Така или иначе, вече бях научил онова, което исках да зная, а поканите в двореца на графа започваха да стават все по-настойчиви, затова благодарих на жреците за тяхното гостоприемство и си тръгнах на следващата сутрин, още преди изгрев слънце.

Бях почти убеден, че графът на Во Астур ще приеме моето „неочаквано“ отпътуване като лична обида и затова на около миля от града свих към гората и там приех отново облика на вълк.

(Да, наистина беше болезнено. Въобще не бях сигурен дали ще успея да го направя, но беше време да разбера действителното положение. Напоследък бях правил доста неща, с които само задълбочавах болката си. Нямах намерение да прекарам остатъка от своя живот като емоционален инвалид. Поледра не би харесала това. Ако ли пък изгубех разсъдъка си при опита да се преобразя във вълк, тогава какво? Още един побеснял вълк в арендските гори едва ли щеше да направи впечатление на някого.)

Моите предчувствия относно настроението на графа на Во Астур се оказаха доста точни. Тъкмо се промъквах тихичко по южния край на гората, когато недалеч от мен профуча група ездачи. Астурианският граф май наистина искаше да му погостувам. Шмугнах се сред дърветата, седнах на задните си лапи и изгледах отдалечаващите се хора на Негово превъзходителство. По онова време арендите бяха далеч по-ниски, отколкото са днес, и групата безстрашни воини изглеждаха доста смешни, възседнали едрите си коне.

Продължих през гората и накрая стигнах до полята на Мимбре. За разлика от васитите и астурианците, мимбратите бяха разчистили почти изцяло горите от своята територия. Мимбратските коне са дори още по-едри от тези на северните им родственици, а благородниците от западните графства вече бяха започнали да усъвършенстват броните, така характерни за тях в днешно време. Рицарите ездачи имат нужда от открито пространство, за да могат да участват пълноценно в битки. Затова дърветата се оказваха неудобна пречка. Проблемът на мимбратите беше, че идеята да използват разчистените землища за фермерство се бе оказала твърде отвлечена за тях.

Когато говорим за арендските граждански войни, ние обикновено се сещаме за тримата графове съперници, но това далеч не дава пълна картина на тези многовековни ежби. И по-незначителните благородници също си имаха своите дребни развлечения и почти не можеше да се намери арендска област, в която да няма някаква местна разпра. Възвърнах си човешкия облик, макар, признавам, преди това сериозно размислих над възможността да прекарам остатъка от живота си като вълк. Тъкмо се бях насочил към Во Мимбре, когато се натъкнах на някаква микроскопична войничка в пълния й разгар.

За съжаление, тъпоумните аренди обожаваха обсадните машини. Те имат безкрайно предсказуем начин на мислене и по някаква причина идеята за продължаващи с десетилетия обсади им се струва особено привлекателна. Атакуващите някоя крепост можеха да прекарат месеци наред, обсипвайки стените с камънаци, преди да се усетят, че това всъщност не ги води наникъде. От време на време обаче дори на арендите става скучно и те решават да излязат с някоя особено оригинална идея.

В този случай баронът, обсадил крепостта, беше решил да наобиколи околните села, да събере крепостните на своя противник и после да ги обезглави пред стените на неговата крепост.

Именно в този момент аз реших да се включа в играта. Изкачих се на един създаден сякаш тъкмо за целта хълм, вдигнах драматично тоягата си и изревах „Спрете!“, така че да ме чуят чак в Нийсия. Баронът и неговите рицари зяпнаха. Рицарят, който тъкмо бе понечил да замахне и да обезглави първия крепостен, свали меча за миг, но после отново го вдигна.

Е, не му беше писано да изпълни пъкленото си дело, защото още в следващия миг изпусна меча на земята. Трудничко е все пак, макар и бидейки истински мъж и благородник, да стискаш здраво в ръцете си нажежено до бяло желязо. Глупакът затанцува някакъв идиотски танц, започна да квичи от болка и неистово да духа изгорените си длани.

Аз се спуснах от хълма и застанах пред „страховития“ мимбратски барон.

— Няма да ти позволя да продължиш с тази лудост! — казах му.

— Онова, което правя, не ти влиза в работата, старче — отвърна ми той, но гласът му не прозвуча особено убедително.

— Аз решавам кое е моя работа и кое — не! Само опитай да нараниш тези хора и ще ти изтръгна сърцето!

— Убий този стар глупак — каза баронът на един от рицарите си.

Той посегна колебливо към меча си, но все пак го измъкна от ножницата и тъкмо се канеше да замахне, когато аз концентрирах Волята си и казах „Свиня“.

Рицарят тутакси се превърна в шопар.

— Магия! — зяпна баронът.

— Именно. А сега си събирай рицарчетата и върви у дома, но преди това пусни крепостните да си ходят.

— Моята кауза е справедлива — заяви той.

— Но методите ти не са. Махай се от очите ми, преди да ти е поникнала опашка.

— Практикуването на магии е забранено във владенията на графа на Во Мимбре — каза ми той, сякаш това щеше да ме спре.

— Нима? И как ще ме спреш? — Насочих тоягата си към близката скала и тя експлодира на хиляди дребни камъчета. — Не си насилвай късмета, драги ми бароне. Това спокойно можеше да си и ти. Вече ти казах да ми се разкараш от очите. Съветвам те да го направиш, преди да съм се ядосал.

— Ще съжаляваш за това, магьоснико.

— Ти ще съжаляваш, ако не си плюеш на петите още в този миг. — Махнах небрежно с ръка към рицаря-свиня и той отново се превърна в човек. Очите му излъчваха див ужас. Той само ми хвърли бегъл поглед и после хукна с крясъци през полето.

Инатливият барон понечи да каже нещо, но после размисли. Той заповяда на хората си да се качат по конете и после ги поведе на юг с кисела физиономия.

— Можете да си вървите по домовете — казах аз на крепостните. После се изкачих отново на хълма, за да се убедя, че баронът няма се опита да ме заобиколи в гръб.

Сигурно можех да постъпя и другояче. На практика нямаше нужда от пряката ми намеса. Можех да накарам барона и неговите хора да се оттеглят без дори да им се представя. Всъщност просто си изпуснах нервите. Именно така най-често се забърквам в какви ли не неприятности.

Както и да е. Та през следващите няколко дни по дърветата се появиха обяви с награда за главата на „злия магьосник“. Приложеното описание на външността ми беше доста точно, а наградата — обидно малка.

Реших да отида направо в Толнедра. Бях убеден, че мога да се справя с последствията от моето малко представление, но струваше ли си труда? Арендия и без друго бе започнала да ме отегчава.

Деветнадесета глава

Една сутрин в края на пролетта прекосих река Аренд, определяща от край време границата между Арендия и Толнедра. По северния бряг на реката патрулираха мимбратски рицари, но това не беше кой знае какъв проблем за мен. В края на краищата и аз си имах своите дребни преимущества.

Спрях за известно време във Вордюнската гора, за да обмисля положението. Учителя ме бе измъкнал от пиянския унес в Камаар, но така и не ми бе дал някакви наставления, затова сега трябваше да решавам всичко на своя глава. Нямаше никакво определено място, където да отида, нито пък някаква спешна задача, която да ме води там. Това обаче не значеше, че съм забравил за своите отговорности. Май бях станал нещо като странстващ магьосник, който върви накъдето му видят очите и си пъха носа в неща, които най-вероятно не са негова работа. Ако ли пък се натъкнех на нещо наистина важно, спокойно можех да го прехвърля на моите побратими в Долината. Иначе бях свободен да се запътя в коя да е от четирите посоки на света. Мъката ми не се беше уталожила, но поне започвах да свиквам да живея с нея и да я контролирам. Годините в Камаар все пак ме бяха научили какво става, когато се опитам да се скрия от нея.

И тъй, когато се насочих към Тол Хонет, душата ми беше изпълнена с потисната меланхолия. Реших, че след като съм се озовал на това място, няма да е зле да проверя как вървят нещата в империята.

Докато пътувах на юг, минах през Великото графство Вордю и установих, че там също се плетат всевъзможни политически интриги. Хонетите отново бяха на власт, а кланът Вордю винаги бе приемал това като лична обида. Наоколо изобилстваше с доказателства, че втората Хонетинска династия е в упадък. Има нещо наистина странно в логиката, по която се развиват династиите. Основателят на една династия винаги е енергичен и надарен човек, но с течение на вековете наследниците му се превръщат във все по-бледо негово подобие. Може би фактът, че те почти неизменно се женят за някоя от братовчедките си, има нещо общо с това. Контролираното възпроизводство в рамките на една кръвна линия може и да дава чудесни резултати при конете, кучетата и добитъка, но при хората нещата стоят съвсем иначе. В подобни случаи излиза, че глупостта и страхливостта се удвояват за сметка на положителните качества.

Та по същата причина и хонетинските императори не вървяха на добре през последните стотина, че и повече години. Вордюните, от друга страна, ставаха все по-нетърпеливи. Те усещаха, че идва техният ред.

Добрах се до Тол Хонет в самото начало на лятото. Тъй като това беше техният роден град, хонетинските императори бяха посветили голяма част от времето си — и немалка част от имперската хазна, естествено — за да подобрят вида на своята столица. Един съвет — всеки път, когато хонетините дойдат на власт в Толнедра, инвестирайте в търговията с мрамор и няма да сбъркате.

Прекосих северния мост, водещ към града, и спрях пред портата, за да отговоря на стандартните въпроси, които задаваха легионерите, поставени на пост. Бронята им беше доста впечатляваща, за разлика от самите легионери. Отбелязах си на ум, че легионите на императора най-вероятно са под всякаква критика. Някой трябваше да направи нещо по въпроса, спешно при това.

Улиците бяха претъпкани с хора. В Тол Хонет винаги е така. Всеки жител на Толнедра, който е или пък се мисли за важна клечка, счита за свое задължение да прекарва една значителна част от годината в своята столица.

И тъй като вече се бях превърнал в нещо като религиозна реликва, също като в Арендия се насочих първо към най-близкия храм. Оказа се, че главният храм на Недра е бил преместен от последното ми посещение насам, затова се наложи да разпитам за новото му местоположение. Естествено, не тръгнах да питам префърцунените търговски принцове, които се мръщеха в носените от роби паланкини и притискаха напарфюмирани кърпички към носовете си. Вместо това се обърнах към един почтен на вид мъж, който поправяше уличната настилка.

— Кажи ми, приятелю, как мога да стигна до Храма на Недра?

— Ей там е, от южната страна на императорския палат — отвърна той. — Тръгни надолу по тази улица и в края й свърни наляво.

После ме огледа с присвити очи.

— Ще ти трябват пари, за да влезеш вътре — уточни той.

— Така ли?

— Такъв е новият закон. Първо плащаш на жреца на входа, за да влезеш, а после плащаш на друг жрец, за да те допусне до олтара.

— Странно хрумване.

— Това тук е Тол Хонет, друже. Нищо в този град не е безплатно, а жреците са не по-малко алчни от кой да е друг.

— Мисля, че ще успея да им предложа нещо, което ще оценят повече от парите.

— На твое място не бих разчитал особено на това. Успех все пак.

— Мисля, че си изпуснал нещо там, приятелю — казах му аз, сочейки към едрата толнедранска медна монета, в която току-що бях превърнал едно от камъчетата край краката му. Все пак човекът се беше отнесъл съвсем учтиво с мен, нали така?

Той сграбчи мълниеносно монетата, която най-вероятно се равняваше на неколкодневната му надница, и се огледа подозрително наоколо.

— Да ти спори работата — пожелах му аз и тръгнах по улицата, която ми бе посочил.

Храмът на Недра приличаше по-скоро на палат — импозантна мраморна постройка, хладна и неприветлива като мавзолей. Простите хорица се молеха отвън, в направени специално за целта ниши в стената. Вътрешността на храма очевидно беше запазена за онези, които можеха да си платят.

— Искам да говоря с Първосвещеника — казах аз на отчето, което охраняваше парадния вход.

— Абсолютно изключено. Как въобще ти хрумна да молиш за нещо подобно?

— Не съм те молил, заповядвам ти. Сега бягай да го извикаш или просто ми се махни от пътя, за да го намеря сам.

— Върви си по пътя, старче.

— Нещо не ни спори приказката с теб, друже. Я да опитаме още веднъж. Казвам се Белгарат и съм дошъл, за да се видя с Първосвещеника.

— Белгарат ли? — ухили се подигравателно той. — Няма такъв човек. Върви си!

Пренесох го на около петстотин метра от храма и влязох вътре. Определено трябваше да си поговоря с Първосвещеника по повод нововъведението да се плаща за достъп в храма. Дори Недра не би одобрил нещо подобно. Храмът беше претъпкан с жреци, до един зажаднели за парите на богомолците. Реших да ликвидирам дребните заяждания в зародиш, като просто си сътворих ореол, който дори килнах хашлашки леко встрани. Не знам дали толнедранската теология включва календар с дни на светци, но моят малък трик определено привлече вниманието на жреците, както и желанието да ми съдействат от все сърце. И всичко това абсолютно безплатно.

Първосвещеникът, дебелак на име Артон, се беше нагиздил с обсипана с диаманти роба. Той огледа за миг ореола ми, след което ме поздрави с пресилен ентусиазъм. Аз се представих и името ми очевидно доста го изнерви. Наистина, това, че не играе по правилата, съвсем не беше моя работа, но аз пък не виждах причина да му обяснявам как стоят нещата в действителност.

— Чухме за твоите приключения в Малория, Свети Белгарат — изгука ми той. — Ти наистина ли уби Торак?

— Някой ти е размътил главата с глупости, Артон — отвърнах му. — Не съм аз онзи, комуто е отредено да го стори. Ние просто отидохме там, за да си възвърнем откраднатата Сфера.

— О — гласът му прозвуча разочаровано. — И на какво дължим честта, о, Древни?

Свих рамене.

— Посещение на добра воля. Минавах оттук и реших да ви навестя. Недра да се е свързвал с някого?

— Нашият Бог напусна земята, Белгарат — напомни ми той.

— Всички Богове я напуснаха, Артон. Но те си имат свой начин да поддържат връзка с нас. Белар говори на Рива в съня му, а на мен по същия начин ми се яви Алдур преди около два месеца. Внимавай със сънищата си. Те може да се окажат изключително важни.

— И аз имах един странен сън преди почти половин година — припомни си той. — Стори ми се, че Недра ми говори.

— И какво ти каза?

— Не мога да си спомня точно. Но мисля, че ставаше въпрос за пари.

— Нещата винаги опират до парите. — Замислих се за миг. — Ето, този ваш нов „закон“, да речем. Не мисля, че Недра би одобрил да се вземат пари от богомолците в храмовете му. Той е Бог на всички толнедранци, а не само на тези, които могат да си позволят входната такса.

По лицето му премина тревога.

— Но… — опита се да се възпротиви първожрецът.

— Виждал съм някои от съществата, които живеят в ада, Артон — прекъснах го безкомпромисно аз. — Не дай Боже да ти се наложи да ги видиш и ти. Но това зависи само от теб. Та как вървят нещата в Толнедра?

— О, не много добре, Белгарат. — Каза го доста неуверено и аз почти надуших онова, което се опитваше да скрие от мен.

Въздъхнах.

— Не бъди толкова срамежлив, Артон — му казах уморено. — Духовенството не бива да се меси в политиката. Вземаш подкупи, нали?

— Откъде знаеш това? — Гласът му се извиси почти до фалцет.

— Ясен си ми като отворена книга, Артон. Върни парите и престани да си вреш носа в политиката.

— Трябва да посетиш императора — каза той, сменяйки майсторски темата.

— Познавам се вече с цял куп представители на рода Хонет. Те всички са извадени от един и същ калъп.

— Негово величество ще се обиди, ако не го посетиш.

— Спести му ядовете тогава. Просто не му казвай, че съм бил тук.

Той естествено и дума не искаше да чуе за подобен вариант. Не желаеше също да го разпитвам за това кой всъщност го подкупва и защо. Затова настоя лично да ме съпроводи до императорския палат. Покровителството е залегнало в самата сърцевина на толнедранската политика. При смяна на династиите, със старите управници си отиват дори дотогавашните касиери по мостовете.

Настоящият император се казваше Ран Хонет двайсет и някой си или нещо от този род. Негово величество всъщност дори успя да ме изненада. Не за добро, разбира се. Просто при него типичната за последните няколко владетели глупост бе отстъпила пред неподправения идиотизъм. И както обикновено става в подобни случаи, се бе намерил услужлив и напорист роднина, който бе иззел изцяло императорските функции и пробутваше всяка своя приумица под надслова „Императорът реши…“. Въпросният роднина, в случая братовчед на Ран Еди-койси, ни заряза да чакаме в един от апартаментите за гости цели два дни, докато през това време цял куп толнедрански големци се вмъкнаха в императорската приемна като в собствения си дом.

Накрая на мен ми писна.

— Да си вървим, Артон — казах аз на първосвещеника на Недра. — И двамата си имаме по-належащи дела.

— Не можем да постъпим така! — сепна се Артон. — Това ще бъде изтълкувано като смъртна обида.

— Е, и? Навремето ми се е случвало да обиждам Богове, Артон. Нямам намерение сега да се тревожа за чувствата на някакво си царче.

— Позволи ми първо да поговоря отново с Върховния шамбелан.

Той скочи на тлъстите си бутчета и хукна да говори с братовчеда на императора.

Братовчедът се оказа типичен Хонет. Първата му реакция бе да ме погледне отвисоко.

— Ще чакате благоволението на Негово имперско величество — каза надменно той.

И тъй като се правеше на толкова важна клечка, а аз вече се бях ядосал, реших да го окача на стената, на около метър и половина от пода, та да може наистина с основание да гледа другите отвисоко.

— Как мислиш, старче — попитах го невъзмутимо, — дали имперското благоволение ни е огряло вече с божествените си лъчи?

Оставих го още известно време да виси на стената и после, след като реших, че е схванал поуката, го свалих на пода.

Императорът изведнъж реши да ни види незабавно.

Заварихме въпросния Ран Хонет, седнал на трона, да си смуче пръста. Кръвната линия на Хонетите се беше скапала дори повече, отколкото предполагах. Поразрових се из черепната му кутийка и не открих в нея абсолютно нищо. Той изрецитира със запъване няколко императорски учтивости — потръпнах само при мисълта колко време му е било нужно, за да ги наизусти — и после царствено ни разреши да се оттеглим.

Двамата с Артон се поклонихме и се измъкнахме от тронната зала с лице към суверена, който тъкмо бе лапнал отново пръста си.

Напуснах възможно най-бързо Тол Хонет и се отправих към Тол Борун. Откакто бях зарязал живота на пияница, използвах непрекъснато дарбите си, за да хитрувам по всевъзможни начини. Волята и Думата са нещо много сериозно, а аз ги бях обърнал на прост шарлатански трик. Независимо от мъката си, все още бях ученик на своя Учител, а не на някакъв панаирджийски факир. Лесно бих могъл да си измисля извинение, като се позова на преживените тежките години, но нямам никакво намерение да го правя. Бях длъжен да се държа както подобава на човек с моето предопределение.

Подминах Тол Борун най-вече за да избегна нови предизвикателства. И май наистина постъпих правилно — боруните със сигурност щяха да ме изнервят. Моите уважения към фамилията Борун, но нейните членове понякога се държат като пълни идиоти.

(Съжалявам, Сенедра, не го приемай лично.)

Прекосих земите на фамилията Анадил и накрая се добрах до северния край на Гората на дриадите. Изминалите векове са променили сериозно местния ландшафт, но мисля, че тогава пътувах по същия маршрут, който три хиляди години по-късно избрахме заедно с група приятели, следвайки следите на Сферата. Двамата с Гарион често сме си говорили за тези повторения и си мисля, че това може и да е бил поредният сигнал за срив в тъканта на Необходимостта. Използването на същия маршрут може да се дължи и на факта, че оттам минаваше най-естественият път на юг, който освен всичко останало вече познавах добре. Ето на, набие ли си човек в главата някаква теория, после лесно успява да изкриви всеки детайл така, че да пасне в общата схема.

Още в онези времена Гората на дриадите беше прочута с многовековните си букове и с почти неземното спокойствие, което излъчваше. Хората имат навика да си измислят странни религии, в пълен разрив с ежедневния им живот. Дриадите, от друга страна, живеят в своята религия, затова и не им се налага да говорят и дори да мислят за нея.

Прекарах почти седмица в тяхната гора, преди да успея да мярна дриада. Дриадите са кротки дребни същества, които предпочитат да си нямат работа с непознати, освен в определени периоди от годината. Както сами се сещате, те всичките са жени, затова им се налага все пак да контактуват понякога с мъжки индивиди — от всевъзможни видове — за да могат да осигурят потомството си.

(Няма какво повече да ви обяснявам, убеден съм, че картинката вече ви е ясна.)

Не съм се опитвал да открия дриади. На теория те също са чудовища, макар и не толкова страшни, каквито са елдраците и алгоротите.

Очевидно бе дошъл пак един от онези особени периоди на годината, защото дриадата, която срещнах, бе загърбила всичките си задръжки и се опитваше да ме спипа на всяка цена. Когато я видях за пръв път, тя беше застанала по средата на една горска пътека, по която тъкмо бях поел. Косата й беше огненочервена. Самата дриада беше дребничка на ръст, но лъкът, който бе опънала до скъсване, изглеждаше съвсем истински.

— По-добре спри — посъветва ме тя.

Щом се убеди, че нямам намерение да бягам, тутакси стана ужасно добронамерена. Каза ми, че се нарича Ксана и че има планове за мен. Дори ми се извини за лъка. Обясни, че пътниците напоследък минавали доста рядко през гората и затова всяка дриада със съответната мисъл в главата трябвало да бъде доста внимателна, за да не ги изпусне.

Опитах се да й обясня, че онова, което ми предлага, е много неуместно, но тя не пожела дори да ме изслуша. Оказа се страшно твърдоглаво малко същество.

(Смятам да прескоча последвалия епизод, най-малкото защото той няма пряко отношение към историята, която се опитвам да ви разкажа.)

Дриадите обикновено поделят всичко помежду си и Ксана не се поколеба да ме представи на своите сестри. Те до една ме глезеха на поразия, но всичките им грижи и усмивки не можеха да скрият факта, че аз всъщност съм техен пленник или по-скоро роб, за да наречем нещата с истинските им имена. С всеки изминал ден положението ми ставаше все по-нелепо. Аз обаче бях решил да не правя кой знае какъв въпрос от това. Усмихвах се колкото можех и чаках да ми се отдаде подходяща възможност. Още първият път, щом останах сам, аз се преобразих на вълк и изчезнах в гората. Те ме търсиха, естествено, само дето не знаеха какво точно да търсят. Това ми позволи да им се измъкна без всякакви проблеми.

Достигнах северния бряг на Горската река, преплувах до отсрещния бряг и там отръсках козината си от водата. Между другото, ето ви един полезен съвет — ако сте приели формата на животно с дълга козина и ви се е наложило по някаква причина да се намокрите, преди да си възвърнете човешкия облик не забравяйте да изтръскате водата. В противен случай след трансформацията дрехите ви ще се окажат прогизнали.

Вече бях в Нийсия, което значеше, че повече няма защо да се притеснявам от дриадите. Вместо това започнах да си отварям очите за змии. Нормалните хора правят всичко възможно, за да намалят числеността на змиите около местата, където живеят. За нийсанците обаче змията е част от религията и затова те не смеят да вдигнат и пръст срещу влечугите. Още през първия ден в онова вонящо блато бях ухапан цели три пъти, което ме накара да бъда изключително внимателен. За мой късмет, пак благодарение на магическите ми умения, отровата им не можеше да ми навреди кой знае колко, но пък ухапването от змия трудно може да мине за приятно усещане.

Войната с марагите беше променила сериозно нийсанското общество. Преди нея нийсанците разчистваха обширни терени сред джунглата, за да строят градове, които после свързваха с не зле поддържани пътища. Но пътищата си имат и един сериозен недостатък — те са идеалният маршрут за вражески нашествия. Градовете пък говорят за голямо струпване на хора, което предполага и изобилие от ценности за грабене. Селмисра бе осъзнала това и беше заповядала на своите поданици да се пръснат и да позволят на джунглата да си възвърне изгубените територии. Единственият град в Нийсия сега беше столицата Стис Тор и тъй като пътят ми към западните кралства и без друго минаваше оттам, аз реших да удостоя Змийската кралица с посещението си.

От марагското нашествие бяха изминали почти сто години, но наоколо все още се срещаха следи от опустошителната война. По стените на изоставените, потънали в избуяла растителност градове личаха следи от отколешните пожари и разрушения, причинени от обсадните машини. Ниисийците отдавна вече отбягваха тези неприветливи руини.

Управлението в Нийсия би могло спокойно да мине за теокрация. Селмисра беше не само кралица, но и Върховна жрица на Бога-Змия. Което значеше, че когато тя заповяда нещо на своите поданици, те й се подчиняват безпрекословно, дори ако им се нарежда да живеят в храсталаците заедно със змиите.

Достигнах Стис Тор уморен до припадък и гладен като вълк. Човек трябва много да внимава какво яде в Нийсия. Кажи-речи всяко растение наоколо — както и голяма част от птиците — съдържат някакъв наркотик, отрова, или пък и двете едновременно.

Открих сала и с него се добрах до нужния бряг на Реката на Змията, а оттам и до Стис Тор. Ниисийците са доста въодушевен народ. Останалите народи търсят източник на това вдъхновение в религиозната си вяра, но хората-змии са открили далеч по-пряк, поне според собствените си разбирания, път към религиозното откровение. Джунглите им са пълни с всевъзможни растения със странно въздействие върху човешкия организъм, а ниисийците винаги са си падали по крайностите. Някога познавах един нийсиец, който беше пристрастен едновременно към девет различни наркотика! Той беше най-щастливият човек, когото някога съм познавал. Но все пак мисля, че не е много добра идея да повериш проектирането на дома си на човек, който търси вдъхновение по химически път. Не само че на строителите после им се завива свят като погледнат плановете, но и къщата ти се оказва претъпкана с разни странни детайли. Като например стълбища, които не водят заникъде; стаи, към които няма врати; врати, от другата страна на които те чака само празнота и прочие архитектурни неудобства. Всичко това, естествено, е боядисано в цветове, за които дори не са измислени имена и които няма да срещнете в нито една дъга.

Вече знаех къде се намира палатът на Селмисра, тъй като двамата с Белдин го бяхме посещавали по време на марагското нашествие. Затова не ми се наложи да се разправям с хора, които не знаят къде са в този момент дори самите те.

Всички служители в палата бяха евнуси с бръснати глави. В което си има известна логика. От самото й избиране, бъдещата Селмисра бива подлагана на серия процедури, чиято цел е да я превърнат малко след половото й съзряване в максимално точно копие на първата Дева на Исса. За съжаление, неизвестно защо, въпросните процедури изострят до крайна степан сексуалния глад на бъдещата кралица. Тъй като освен всичко останало Селмисра трябва да управлява и кралство, ако дори един от нейните министри е нормален мъж, то в този палат едва ли би кипяла ползотворна — или каквато и да е — държавническа дейност.

Кралицата, естествено, вече знаеше, че съм се запътил към палата й. Едно от уменията, които се изискваха от нея като бъдеща наследница на трона, бе да долавя неща, недоловими за останалите. Това нейно дарование не може да се сравнява с нашите умения, но върши работа.

Евнусите ме поздравиха със строго определени, отговарящи на ранга им приветствия и тутакси ме съпроводиха до тронната зала. Настоящата Селмисра, естествено, приличаше досущ на своята предшественица, както и на всички останали преди нея. Тя се бе излегнала на диваноподобния трон и се наслаждаваше на отражението си в огледалото, като небрежно галеше любимата си змия по главата. Робата й — ако това въобще можеше да се нарече роба — бе изтъкана от ефирна материя, създадена, за да стимулира по-скоро мъжкия нагон, отколкото въображението на поетите. Зад тронната площадка се извисяваше триметрова статуя на Бога-Змия.

— Привет, Нетленна Селмисра — изписука евнухът, който ме бе въвел в залата, след като се просна по очи на пода.

— Първият евнух се приближава към трона — пропя в унисон ято облечени в червени роби плешивци.

— Какво има, Стез? — отвърна му Селмисра с безразличие.

— Древният Белгарат желае аудиенция с Годеницата на Исса.

Кралицата обърна бавно глава и впери в мен безцветните си змийски очи.

— Девата на Исса приветства Ученика на Алдур — каза тя.

— Благословен е ученикът на Алдур, щом Кралицата-Змия го удостои с благоволението си… Добре изглеждаш, Селмисра — отбелязах аз, орязвайки с един замах половинчасовите предварителни церемониални празнословия.

— Наистина ли мислиш така, Белгарат? — каза тя с почти момичешки трепет, който ми подсказа, че настоящата кралица е още съвсем млада.

— Ти винаги изглеждаш добре, сладурче — отвърнах й аз.

Обръщението ми най-вероятно бе сметнато за непростимо светотатство от евнусите, но не забелязах Селмисра да се раздразни от него.

— Уважаемият гост поздравява Нетленната Селмисра — провъзгласи хорът.

— Дали няма да можем да минем и без това? — попитах аз и махнах с ръка към коленичилите, припяващи идиоти. — Ние с теб трябва да си поговорим, а тези приятелчета само ще ни разсейват.

— Лична аудиенция ли искаш, Белгарат? — Кралицата изопна гръб като доволна котка.

Отвърнах с най-мръснишката усмивка, която успях да докарам.

— За нас ще е удоволствие да изслушаме Древния Белгарат насаме — заяви тя на своите слуги. — Имате позволението ми да се оттеглите.

— Но…! — чух да промърморва гневно един от евнусите.

— Ти можеш да останеш, ако искаш, Кае — каза с безразличие Селмисра на протестиращия. — Но знай, че никой смъртен не може да изслуша разговора ни с ученика на Алдур и после да напусне тази зала, без да се прости с живота си. Върви си и живей или пък остани и… умри.

На това девойче определено не му липсваше стил. Тронната зала се опразни на мига.

— Е — каза тя след известно време, — сега, след като сме вече сами… — И остави изречението си недовършено.

— Само не се опитвай да ме съблазняваш, сладурче, мога да ти бъда баща.

Селмисра се засмя. Това бе единственият път, в който съм виждал или чувал някоя от около стоте Селмисри да прави нещо подобно.

— Нека да минем по същество, Селмисра — предложих делово аз. — Тръгнал съм към западните кралства по работа и си мисля, че ти би могла да ме осведомиш по някои важни за мен въпроси.

— Слухът ми попива думите ти, Древни — каза тя и на лицето й се изписа физиономия, твърде неопределена, за да я свържа с конкретно послание. За разлика от повечето си предшественици, тази Селмисра май се отличаваше с доста бърз ум, и което бе още по-странно, със силно развито чувство за хумор. Набързо смених подхода си. Интелигентна Селмисра — това можеше да се окаже доста опасна новост.

— Ти, естествено, знаеш за случилото се в Малория — започнах аз.

— Да — отвърна ми тя простичко. — Моите поздравления.

— Благодаря.

— Не искаш ли да седнеш тук? — покани ме Кралицата-Змия, след което се надигна леко и потупа свободното място до себе си.

— А-а… благодаря, но прав мисля по-добре. Алория вече е разделена на четири самостоятелни кралства.

— Да, знам. Как успя да накараш онзи твърдоглав Черек да се съгласи на това?

— Не аз, а Белар го убеди.

— Черек наистина ли е чак толкова набожен?

— Не че му хареса, но поне видя ползата от всичко това. Сега Сферата е у Рива, а той е на Острова на бурите. Може би няма да е зле да предупредиш морските си капитани да не се навъртат наоколо. Черек разполага със солидна военна флота, готова да потопи всеки съд, който се приближи на по-малко от петдесет мили от острова на Рива.

В безцветните й очи проблясна едва доловима искрица.

— Знаеш ли, Белгарат, току-що ми хрумна една много интересна мисъл.

— Нима?

— Рива женен ли е вече?

— Не. Все още е ерген.

— Можеш да му предадеш тогава, че аз също не съм омъжена. Това съвпадение не те ли навежда на мисълта за една доста интересна възможност? Защото мен определено ме води натам.

Замалко не се задавих с безобидния — поне наглед — плод, който тъкмо бях решил да опитам след дълги колебания.

— Не говориш сериозно, нали?

— Струва си да се помисли по въпроса? Ниисийците са малък народ и от тях не стават много добри войници. Марагското нашествие беше явно доказателство за това. Ако двамата с Рива се оженим, този брак би могъл да сложи началото на едно доста интересно съюзничество.

— Ако не ме лъже паметта, правилата ти забраняват да се омъжваш.

— Правилата са пълна досада, Белгарат. Хора като мен и теб могат да ги пренебрегват когато си поискат. Нека назовем нещата с истинските им имена. Аз съм формална владетелка на една слаба нация и това определено не ми харесва. Вместо това бих предпочела да имам в ръцете си истинска сила. Един съюз с алорните ще ми я даде.

— Това би означавало да погазиш традициите.

— Традициите са като правилата, Белгарат. Създадени са, за да бъдат пренебрегвани. Исса спи непробуден сън от доста време насам. Светът се променя и ако Нийсия не го последва, тя ще е обречена да остане в задния двор на историята. Смятам, че бих могла да бъда онази, която ще промени хода на събитията.

— Няма да се получи, Селмисра — казах й.

— Имаш предвид моята стерилност? Мога да се оправя с нея. Трябва само да спра тия наркотици и отново ще си възвърна плодовитостта. Ще мога да даря Рива със син, който ще управлява неговия остров. Той пък би могъл да ме дари с дъщеря, която ще управлява Нийсия. Заедно бихме могли да променим баланса на силите в тази част на света.

Аз се засмях.

— Едно поне е сигурно, толнедранците ще пощуреят само при мисълта за това.

— Значи си струва да го направим дори само заради това.

— Тази възможност звучи доста изкусително за мен самия, но се боя, че за нещо подобно и дума не може да става. Бракът на Рива е вече предопределен.

— Виж ти… И коя е щастливката?

— Нямам никаква представа. Това е един от онзи бракове, за които казват, че са решени в Рая. Боговете вече са избрали невестата на Рива.

Селмисра въздъхна.

— Жалко — промърмори след това. — Е, какво пък, Рива е още момче. Сигурно ще мога да го образовам, но това си е досадна работа. Аз предпочитам зрелите мъже.

Подех отново разговора, без да губя и секунда.

— Арендската гражданска война е в разгара си. Астурия и Вакюм са се съюзили срещу Мимбре. Но това беше преди около два месеца и ситуацията може да се е променила оттогава.

— Аренди — въздъхна тя и завъртя кокетно очи.

— Съгласен съм с теб по тая точка. В Толнедра втората Хонетинска династия е в залеза си. Може би ще успеят да изцедят пряко сили още един или двама императори от кръвната си линия, но това ще е краят. Вордюните вече потриват доволно ръце и дори почват малко по малко да губят търпение.

— Мразя Вордюните — каза тя.

— Аз също. Но ще ни се наложи да ги изтърпим.

— Така изглежда.

Тя замълча за миг и очите й потъмняха леко.

— Чух за скорошната ти загуба — каза след това с тъга в гласа си. — Моите искрени съболезнования.

— Благодаря ти.

Дори успях да го кажа с равен тон.

— Ето че ми хрумна и друга възможност — подхвърли Селмисра. — И двамата с теб сме свободни в момента. Съюзът между нас може да се получи дори още по-обещаващ от този с Рива. Торак няма да остане вечно в Малория. Той вече изпраща разузнавателни отряди около рифовия мост. Стъпването на ангараките на този континент е само въпрос на време, а с тях ще дойдат и гролимите. Не мислиш ли, че е време да започнем да се подготвяме за това?

Вече бях изцяло нащрек. Очевидно си имах работа със самороден политически гений.

— Ти пак ме изкушаваш, Селмисра.

Това си беше чиста лъжа, естествено, но все пак успях да я убедя, че предложението й ме е заинтригувало.

— За съжаление ми е забранено да го сторя — въздъхнах след кратка драматична пауза.

— Забранено?

— От моя Учител. И през ум не ми минава да му се противопоставям.

Беше неин ред да въздъхне.

— Колко жалко. Е, изглежда ще трябва да обмисля отново варианта с алорните. Може да поканя Драс или Алгар в Стис Тор.

— Те си имат своите отговорности на север, Селмисра, а ти имаш работа тук. Бракът няма да се получи, който и от двамата да избереш. Рядко ще се виждате.

— Тези бракове са най-успешните. Така няма да се отегчим един друг. — Тя плесна с разтворена длан по облегалката на трона. — Аз не говоря за любов, Белгарат. Нужен ми е съюз, не забавление. Намирам се в много опасна ситуация. Дори вече имах глупостта да изпусна контрола на някои неща още с идването си на трона. Евнусите вече знаят, че аз не съм просто поредното глупаво момиченце, погълнато изцяло от повика на плътта си. Убедена съм, че вече подготвят кандидатки за трона ми. Изберат ли някоя от тях, начаса ще ме отровят. Ако не намеря алорн, за който да се омъжа, ще си взема толнедранец за мъж, или пък аренд. Животът ми зависи от това, старче.

Тогава най-после я разбрах. Не амбицията я подтикваше, а инстинктът й за самосъхранение.

— Имаш алтернатива — подхвърлих и аз престорено небрежно. — Удари първа. Неутрализирай евнусите, преди те да са неутрализирали теб.

— Вече мислих за това, но няма да се получи. Те до един се тъпчат с всички познати противоотрови.

— Доколкото знам, Селмисра, още не е открита противоотрова срещу пробождане с кинжал в сърцето.

— В Нийсия ние не постъпваме така.

— Което ще рече, че евнусите няма да го очакват.

Тя присви очи.

— Наистина няма да го очакват. Естествено, ще трябва да се справя с всички наведнъж, но тази кървава баня ще даде добър урок на останалите, нали така?

— Доста време ще мине, преди някой да реши да ти се пречка, сладурче.

— Какъв невероятен старец си ти — каза ми тя с искрено възхищение. — Ще трябва да измисля как да те възнаградя.

— Парите не значат нищо за мен, Селмисра.

Кралицата-Змия ме възнагради с дълъг, влажен поглед.

— Тогава май ще трябва да е нещо друго.

Реших, че се налага да сменя темата, при това бързо.

— Какво става на юг? — попитах.

— Ти ми кажи. Хората там са от западните дали. Никой не знае какво правят далите. Едно обаче е сигурно — те все някак успяват да поддържат връзка със Зрящите в Кел. Мисля, че няма да е зле да ги държим под око. В много отношения те са по-опасни дори от ангараките. О, за малко да забравя. Торак е напуснал руините на Ктол Мишрак. Сега живее в Карандските планини, на едно място, наречено Ашаба. Предава заповедите си на гролимите чрез Ктучик и Урвон. Никой не знае къде е Зедар.

Тя замълча за миг.

— Сигурен ли си, че не искаш да поседнеш до мен? Спокойно, няма дори да се наложи да се женим. Убедена съм, че Алдур едва ли ще възрази срещу някое по-гъвкаво споразумение между нас двамата. Ела до мен, Белгарат, и ще си поговорим за наградата, която ти обещах. Ще успея да измисля нещо, което да те заинтересува.

Двадесета глава

Като се сещам за всички неприятности, причинени ми от дългата поредица от Селмисри, чувствата, породени у мен от поредната Кралица-Змия, бяха повече от странни. Но тя самата бе необикновена. Изборът на всяка нова кралица на Нийсия се основава почти изцяло на нейната външност. В определен период от живота на настоящата кралица биват избирани двайсет кандидатки за трона. Дворцовите евнуси имат рисунка на първата Селмисра и с нея обикалят кралството, сравнявайки чертите на всички дванайсетгодишни кандидатки с оригинала. Двайсетте избранички биват отвеждани в едно кралско имение недалеч от Стис Тор, за да получат нужното обучение. Когато старата кралица умре, двайсетте биват оглеждани повторно и една от тях става наследница на трона. Останалите деветнайсет се прощават с живота. Брутално, но политически издържано решение. Външността и маниерите са двата решаващи фактора при избор. Интелигентността не се взема под внимание. При подобен подбор обаче шансовете да се натъкнеш на някоя пълна идиотка или пък на гений са кажи-речи равни. Очевидно този път случайността бе избрала интелекта. Тя, разбира се, беше и доста хубава. Селмисрите винаги са красавици. Бе усвоила до съвършенство и цялото типично за поста маниерничене, тъй като от това на времето бе зависил животът й. Новата кралица се бе оказала и достатъчно умна, за да прикрие своя интелект, чувството си за хумор и впечатляващата сила на характера. Но озовала се на трона, тя прибързано бе решила, че е в безопасност. Представете си само колко разтревожени са били дворцовите евнуси, когато разбрали истинската й природа. Във всеки случай са били достатъчно разтревожени, за да започнат планирането на нейното убийство.

А на мен тя ми хареса. Поредната Селмисра беше красива, интелигентна млада жена, която се опитваше да извлече най-доброто от една твърде неблагодарна ситуация. Както тя самата бе споменала, множеството наркотици, които вземаше, я бяха направили временно безплодна, но беше намерила решение и за този проблем. Винаги съм се чудил какво ли щеше да се случи, ако все пак бе успяла да се омъжи. Подобен прецедент вероятно щеше наистина да промени историята в тази част на света.

Поживях в нейния палат още няколко седмици и после си тръгнах, макар и против волята си. Моята царствена домакиня се оказа достатъчно щедра, за да ми заеме своята лична кралска баржа, с която се спуснах по течението на Реката на змията.

Малко преди да достигнем бързеите, се отбихме към северния бряг и аз поех по виещата се пътека, която водеше към планините на Марагор.

Истинско облекчение беше да се измъкна от блатата на Нийсия. Вече нямаше защо да си отварям очите на четири заради змиите и не ме следваше облак от комари. Колкото по-високо се изкачвах в предпланините, толкова по-студен ставаше въздухът, а горите — по-редки. Винаги съм предпочитал планините.

Имах малко неприятности на границата с Марагор. Марагите явно все още практикуваха обредния канибализъм, за който ми бе споменал Белдин. В техните очи чужденците бяха преди всичко крачещ източник за прехрана. Все пак не ми се наложи дълго да ги убеждавам, че не си струва да хвърлят усилията си на вятъра. След което спокойно продължих на северозапад, към столицата Мар Амон.

Вече споменах за някои от странностите в марагската култура, но този път ще трябва да бъда малко по-подробен в обясненията си. Бог Мара винаги е обръщал твърде голямо внимание на физическата красота. За една жена красотата не представлява особен проблем — тя или я има, или я няма. Виж, на мъжете им се налага да поработят по въпроса. Мъжката красота се опира на добре развитата мускулатура. По тази причина марагите прекарваха голяма част от времето си във вдигане на тежки неща високо над главите си. След известно време обаче това занимание започва да досажда, пък и какъв е смисълът да си напомпан до пръсване от глава до пети, ако не използваш за нещо мускулите си. Затова и мъжете в Марагор си устройват всевъзможни състезания — бягане, скачане, хвърляне, плуване и тъй нататък. За съжаление, когато развиеш твърде много мускулите си, те май започват да притискат главата и да смаляват мозъка. Тъй че след известно време всеки зрял мъж в Марагор става красив като мраморна статуя и почти толкова интелигентен. Това правеше мъжете неспособни да се грижат за себе си и тази функция се падаше на жените. Те притежаваха цялата марагска собственост, движима и недвижима, и се грижеха за своите мъжлета като за писани яйца. Освен това организираха всевъзможни турнири, които да поддържат духа на тези ходещи произведения на атлетическото изкуство.

В Марагор жените са далеч повече от мъжете, но това не представлява особен проблем за местното общество, тъй като от марагските мъже и без друго не излизат добри съпрузи. Накратко, марагите се оправят съвсем прилично и без бракове. Те са щастливи, умеят да се радват на живота и в известен смисъл са доста щедри един към друг.

(Спирам дотук. Поради куп различни причини Поулгара никога не е имала високо мнение за марагите, което означава, че ако продължа с обясненията за тях, най-вероятно ще й дам пореден повод да се заяде с мен.

О, само още нещо. Марагите нямат върховен глава или суверен. Държавата се управлява от Матриархален съвет, съставен от жени на средна възраст, за които се предполага, че надвишават средното ниво на интелигентност. Той взема всички важни решения, касаещи държавната политика. Знам, че звучи малко странно, но пък подобна уредба явно подхожда на Марагор.)

Държавата на марагите се простира в една приятна наглед и изключително плодородна долина в южната част на Толнедранските планини. Там има богати залежи на минерали и бързи потоци, които преминават през тези залежи и даряват марагите наготово с богат урожай от полезни изкопаеми, в чийто списък влизат и цял куп скъпоценни камъни. Диаманти, сапфири и смарагди се търкалят между дребните камъчета на речните брегове и само чакат някой да ги вдигне от земята. Стига, разбира се, да има око, за да ги забележи. Виж, златото по дъното на речните басейни е видимо за всеки. Марагите не дават и пет пари за него. С течение на вековете Марагор се е превърнал в държава-рентиер — марагите не са особено заинтересувани да развиват търговията със съседите си. Когато на околните народи им потрябва евтино злато или пък диаманти на безценица, те просто отскачат до Марагор и си ги осигуряват срещу хранителни продукти и суровини. Сега сами разбирате защо марагите никога не са секли монети. Освен това тяхната представа за красота се основава на физическото съвършенство и те не обръщат почти никакво внимание на украшенията. А щом обърнеш гръб на парите и бижутата, златото става кажи-речи ненужно. То е твърде меко и твърде тежко, за да му бъде намерено някакво практическо приложение.

Независимо от това златото привлече моето внимание. Отклоних се леко от прекия път между границата и столицата и успях да се запася с достатъчно злато. Знам, беше глупаво от моя страна. Но трябва да признаете, че когато златото се въргаля в краката, никак не е лесно да му обърнеш гръб.

Беше вече есен, когато достигнах Мар Амон — красив град, построен на няколко мили от голямото езеро, което се простира в самия център на Марагор. Отидох право в храма на Мара и се представих на Върховната жрица. В Марагор имаше и жреци, разбира се, но точно като останалите мъже, те играеха незначителна роля във важните дела на държавата. Върховната жрица се оказа висока, красива жена на около четирийсет и пет. Името й беше Терел. Поприказвах малко с нея и скоро разбрах, че външният свят я интересува твърде малко. Това може би е най-сериозният недостатък в марагската култура. Няма друго място, което да е така изолирано от останалата част на света.

Независимо, че нямах пулсиращи бицепси и врат като дървесен дънер, марагските жени все пак ме намираха привлекателен. Може би моята популярност също е изиграла решаваща роля в преценката им. Мъжката слава в Марагор се опира преди всичко на спечелените в състезанията титли. Освен това марагските мъже са доста скучни събеседници. А жените, както може би сте забелязали, обичат да си говорят. Сигурно вече сте разбрали, че същото се отнася и за мен.

Поскитах известно време из Мар Амон и много от разговорите, започнали с едно най-обикновено „Добро утро“, продължаваха до свечеряване. Жените на Марагор се оказаха дружелюбни и щедри, тъй че храната и подслонът не бяха никакъв проблем за мен.

Има няколко начина за мъжете да облекчат съзнанието си след тежка загуба. Едно от тях вече бях опитал в Камаар, но резултатът се оказа плачевен. Другото, което изпробвах в Мар Амон, беше не толкова саморазрушително, но пък кажи-речи със същия резултат. Прекомерното сладострастие може да прояде душата също тъй успешно, както и алкохолът. Е, поне черният ви дроб няма да пострада.

(Да спрем дотук, а?)

Изкарах девет години в Мар Амон. Те преминаха в състояние на полуопиянение, а след първите две-три лета вече се обръщах на малко име към всяка заслужаваща внимание столична дама.

През пролетта дойде да ме търси Белдин. Тъкмо закусвах в кухнята на една много мила млада госпожица, когато той отвори вратата с гръм и трясък. Лицето му приличаше на буреносен облак.

— Какво си мислиш, че правиш, а, Белгарат? — прогърмя той.

— Каня се да закуся. На теб на какво ти прилича?

— Прилича ми на прелюдия към мърсуване.

— Говориш като улгос, Белдин. Освен това значението на думата „мърсуване“ е твърде разтегливо, за да ти се обидя. Как успя да ме откриеш?

— Не беше чак толкова трудно — изръмжа той. — Оставяш диря, широка половин миля.

Той се приближи до масата и седна на един от свободните столове. Без да обели и думичка, моята домакиня сервира закуска и на него.

— Да знаеш, че си се превърнал в легенда в Камаар — продължи той, все още доста ядосан. — Не са виждали някой, който да се задържи толкова дълго пиян като теб.

— Сложих край на пиенето.

— Сигурно. Забелязах обаче, че бързичко си му намерил други заместители. Отвращаваш ме. Само от вида ти ми се гади.

— Не ме гледай тогава.

— Налага ми се. Идеята не беше моя. Мен ако питаш, можеш спокойно да си вържеш някой по-тежичък камък на шията и да скочиш в близкия гьол. Дойдох да те търся, защото бях принуден да го сторя. Изпратиха ме.

— Предай извиненията ми на Алдур. Кажи му, че съм се пенсионирал.

— Не думай! Ти не можеш да се пенсионираш, плужек такъв. Приел си съдбата си доброволно и сега няма как да се откажеш заради едното самосъжаление.

— Върви си, Белдин.

— О, не, Белгарат. Нашият Учител ме изпрати да те върна обратно в Долината и аз ще му се подчиня, дори ти да не искаш да го сториш. Можем да го направим по лесния начин, а можем и по трудния. Зависи изцяло от теб. Ще се прибереш ли с добро, непокътнат, или да те върна обратно на парченца?

— Това последното може да ти отнеме известно време, братко мой.

— Не мисля. Ако се съди по детските номерца, които си правил по пътя дотук, от уменията ти не е останало дори колкото да изгасиш свещ. Сега престани да хленчиш като стара мома и тръгвай с мен обратно към Долината, където ти е мястото.

Той се изправи.

— Не. — Аз също се изправих.

— Ти си отвратителен, Белгарат. Да не мислиш, че последните дванайсет години, прекарани в пиянство и разврат, са променили нещо? Поледра все още е мъртва, твоите дъщери все още са в Долината, а ти все още си имаш своите задължения.

— Прехвърлям ги на теб, братко. Наслаждавай им се на воля.

— Тогава май ще е по-добре да започваме.

— Какво да започваме?

— Да се бием. — И без да губи нито секунда, той ми заби един юмрук в корема.

Белдин е ужасно силен и неговият удар ме хвърли на пода, но преди това прелетях през цялата стая. Лежах на земята и се опитвах да поема отново въздух, когато той се приближи и ме срита в ребрата.

— Можем да продължим така цяла седмица — изръмжа Белдин и отново ме срита.

Принципите ми бяха сериозно пострадали през „времето, прекарано в пиянство и разврат“, както го бе нарекъл моят побратим, но не дотам, че да реша да играя нечестно срещу него. Докато ме нападаше само с удари и ритници, нямаше да използвам магия. Изправих се на крака и двамата се пердашихме известно време. Странно, но това ме накара да се почувствам по-добре. И което беше още по-странно, стори ми се, че Белдин знаеше това.

Накрая и двамата се проснахме на пода, изтощени до изнемога.

С огромно усилие Белдин все пак успя да се претърколи и да ме прасне още веднъж.

— Ти предаде нашия Учител! — изръмжа той и ме удари още веднъж. — Предаде Поледра!

Около едното ми око се образува лилав кръг.

— Предаде дъщерите си!

С учудваща за лежащ на пода човек пъргавина, той успя да ме срита в гърдите.

— Предаде паметта на Белсамбар и Белмакор! С нищо не си по-добър от Зедар! — И огромният му юмрук полетя отново към мен.

— Чакай малко — казах, вдигайки немощно ръка.

— Стига ли ти толкова?

— Очевидно.

— Ще се върнеш ли тогава с мен в Долината?

— Добре де… щом е толкова важно за теб.

Белдин седна.

— Знаех си аз, че ще успея да те убедя. Имаш ли нещо за пиене под ръка?

— Вероятно. Всъщност нямам никаква представа. Не съм близвал алкохол откак напуснах Камаар.

— Значи трябва доста да ти се е разсъхнало гърлото.

— Не мисля, че трябва да го правя пак, Белдин.

— Не се безпокой, ти не си като другите пияници. В Камаар си се наливал с определена цел. Това вече е минало. Просто не го оставяй повече да те завладее.

Марагската госпожица, чиято кухня току-що бяхме потрошили, донесе на всеки от нас по халба бира. Пивото ми се стори отвратително на вкус, но Белдин очевидно не мислеше така. Дори не успях да си допия халбата. Не ми се искаше да започвам отново. Тук му е мястото да уточня, че през последвалите векове по-често държах халбата за компания, отколкото да пия от нея. Хората могат да си мислят каквото искат, но аз съм се събуждал твърде често вонящ на повърнато, за да ми държи влага до края на живота.

На следващата сутрин се извинихме на домакинята за поразиите, причинени от нас, и потеглихме към Долината. Времето беше прекрасно, затова решихме да не приемаме други форми, а просто да повървим. В края на краищата, нямахме чак толкова бърза работа.

— Какво става? — попитах Белдин, когато се бяхме отдалечили на около миля от Мар Амон.

— Ангараките са започнали да прииждат по рифовия мост — отвърна ми той.

— Да, и аз чух за нещо подобно. Селмисра ми каза за разузнавателните отряди.

— Нещата отидоха още по-далеч. Доколкото знам, цялото население на Ктол Мишрак се е прехвърлило на нашия бряг. Войниците са преминали първи и са се спуснали надолу по брега. В момента строят крепост недалеч от устието на една от реките, които се вливат в Източното море. Кръстили са я Рак Госка, а себе си наричат „мурги“. Те са все същите ангараки, но явно искат да се разграничат от онези, които са останали в Малория.

— Не съвсем. Ти как си със староангаракския?

— Не си губя времето с мъртви езици, Белгарат.

— Този не е съвсем мъртъв. Някои от хората в Ктол Мишрак всъщност говорят на развален староангаракски. Както и да е. На този език думата „мурго“ означава „благородник“ или „воин“. Очевидно тези мурги са били нещо като аристократи в Ктол Мишрак.

— Какво означава „тул“ тогава?

— „Крепостен“ или може би просто „селянин“. Социалното разделение при тях е доста мъгляво. Ти би трябвало да го знаеш и сам, Белдин. Прекарал си в Малория повече време от мен.

— Не бях там, за да осъществявам социални контакти. Втората вълна ангараки се е заселила северно от мургите. Те се наричат „тули“ и снабдяват мургите с храна. Третата върна е тръгнала към областта, която някога беше част от източна Алория — онази огромна гора, сигурно се сещаш. Те се наричат помежду си „надраки“.

— „Граждани“ — преведох му. — Класата на търговците. Алорните правят ли нещо по въпроса?

— В общи линии, не. Ти си ги разхвърлял на доста голямо пространство. Бичия Врат вече говори за поход на изток, но той не разполага с нужната армия за това. Алгар пък не би могъл да направи кой знае какво, тъй като Източният лагер блокира достъпа му до тази част на континента.

— Май ще е по-добре да се свържем с Учителя, след като се върнем в Долината. В тази миграция няма нищо случайно. Докато ангараките си стояха в Малория, те не бяха проблем за нас. Сега са се установили на нашия бряг, за да създадат условия за идването на гролимите. Май ще се наложи да изритаме тия мурги, тули и надраки обратно там, откъдето са дошли.

— Нова война?

— Ако се наложи. Не мисля, че можем да си позволим да допуснем гролимите на този континент.

— Изумително — каза той.

— Кое?

— Мозъкът ти все още работи. Реших, че съвсем е изветрял през последните десетина години.

— Близо бях до това. Още няколко години в Камаар и това щеше да се случи. Пиех каквото ми попадне.

— И аз чух нещо подобно. И какво те накара да спреш?

— Учителя ми се яви. Бързичко изтрезнях и хукнах да се махам от Камаар. Оттам минах през Арендия и Толнедра. Но щом си вървял по следите ми, сигурно знаеш за моите подвизи по тия места. Дриадите създаваха ли ти проблеми, докато минаваше през гората им?

— Не видях ни една от тях.

— Може да си улучил неподходящо време. Защото мен определено ме забавиха.

— Не думай.

— Размножителният им период тъкмо бе започнал.

— Трябва да е било доста забавно.

— Не бих казал. Ти говори ли въобще със Селмисра в Стис Тор?

— Съвсем набързо. Големи чудесии ставаха в столицата, когато минах оттам. Някой тъкмо беше заклал всички висшестоящи дворцови евнуси.

Аз се засмях доволно.

— Добро момиче!

— Какви ги приказваш, Белгарат?

— Точно тази Селмисра не е никак глупава. Но беше направила грешката да го покаже на евнусите си. Те вече планираха нейното убийство и аз й подсказах как би могла да реши проблема. Всичките ли беше успяла да оправи?

— Доколкото разбрах, да.

— Вероятно затова се е забавила толкова много. Тя е много последователна млада госпожица. Така-а, а Торак какво прави в Ашаба? Селмисра ми каза, че е отишъл там.

— Изживява религиозен екстаз, както чувам. И това през последните десет години. От самото начало бръщолеви някакви несвързани идиотщини. Урвон е назначил екип от гролими, които записват надлежно всяка думичка на Торак. Даже са кръстили тези бълнувания „Ашабски пророчества“. Между другото, напоследък всички са пощурели. Бичия Врат е приковал някакъв луд за една колона западно от Боктор и е назначил писар, за да записва всичко, което онзи каже.

— Добре. Аз му казах да постъпи така. Малко преди да си тръгне, Учителя каза, че занапред ще получаваме инструкции чрез предсказания, а не директно като преди.

Направих кратка пауза.

— Как са момичетата? — попитах, като се опитах гласът ми да звучи спокойно.

— По-големи. Теб те нямаше доста време.

— Вече трябва да са станали на около десет.

— На тринайсет са. Рожденият им ден беше през последната зима.

— Ще е хубаво да ги видя отново.

— Само не очаквай топло посрещане, Белгарат. Белдаран може и да ти се зарадва, но ти определено не си сред любимците на Поул.

Оказа се, че това последното е доста меко казано.

Двамата с Белдин напуснахме Марагор и прекосихме Толнедранските планини на път към Долината. Не бързахме особено. След забележката на моя гърбав малък побратим се чувствах доста напрегнат при мисълта за предстоящата среща с Поулгара. И с пълно право, както се видя по-късно.

През скитническите години ми бе липсвало умиротворението на Долината. Всепоглъщият й покой ме обзе още когато се спуснахме от планините и аз погледнах за пръв път от толкова време своя дом. Болезнените спомени бяха още там, но изминалото време ги бе притъпило. Въпреки това от време на време някой дребен детайл се забиваше в сърцето ми като нож.

В отсъствието на Белдин, моите дъщери се бяха пренесли при близнаците. Да се каже, че сладкото бебешко личице на Белдаран се бе разхубавило още повече, е все едно да не се каже нищо. Макар да бе едва на тринайсет, красотата й вече наистина беше изумителна. Разкошната й дълга коса бе добила цвета на лен. Лицето й спираше дъха, щом го погледнеш, а движенията й бяха грациозни като на газела.

— Татко! — възкликна тя, когато се изкачих на върха на кулата. Гласът й беше богат и звучен, глас, който не можеш да се умориш да слушаш. Ти изтича през стаята и се хвърли в прегръдките ми. В същия миг се проклех за дванадесетте пропилени години. Цялата ми любов към нея се върна с пълна сила и ме разтърси. Стояхме така прегърнати доста време и сълзи се стичаха по бузите ни.

— Е, стари вълко — каза кисело друг един глас, — виждам, че си решил да се върнеш на местопрестъплението.

Трепнах. После въздъхнах, свалих ръце от прекрасните рамене на Белдаран и се обърнах, за да срещна погледа на Поулгара.

Двадесет и първа глава

Белдаран беше най-красивото момиче, което бях виждал някога, но Поулгара, меко казано, не бе стока. Тъмната й коса приличаше на безнадеждно оплетено чиле, в което се мотаеха сламки и сухи листа. Беше висока и мършава, и почти толкова мръсна, колкото и Белдин. Коленете й бяха мършави и обикновено ожулени, а мръсните й нокти — изгризани почти до дъно. Бяха й нужни години, за да се отучи от навика да си гризе ноктите. Бялото кичурче на челото й почти не се виждаше, тъй като косата й бе невероятно мръсна. Останах с впечатлението, че целият ефект е търсен нарочно. Поулгара има адски набито око и още тогава й е било ясно, че не може да се мери със сестра си, когато става въпрос за физическа красота. По силата на някаква нейна си, странна логика бе решила да изглежда колкото може по-грозна. И беше се справила превъзходно.

Да, знам. Ще стигнем и до нейното преобразяване, но всяко нещо по реда си. Само не ме юркайте.

Ала не начинът, по който изглеждаше, направи нашата нова среща толкова неприятна. Белдин бе отгледал Поулгара и Белдаран. По-малката ми дъщеря бе успяла да не попие неговия начин на говорене, но същото не можеше да се каже и за Поулгара. Нещо повече — тя дори бе надминала своя „учител“.

— Радвам се да те видя отново, Поулгара — поздравих я аз, опитвайки се да звуча убедително.

— Не думай! Я да видим сега какво точно те води тук. Не, недей, сама ще се сетя. Да не би да са спрели да правят бира в Камаар? Това ще да е.

Въздъхнах. Очертаваше се грозна картинка.

— Не трябва ли първо да се целунем, преди да започнем с това? — предложих аз.

— Като начало, нямам намерение да ти позволя да се приближиш чак толкова до мен, старче. Не те харесах още щом те видях за пръв път, а оттогава определено не си направил нищо, за да подобриш мнението ми.

— Сложих край на това.

— Да, бе! Почакай само да ти замирише на бира или да ти се развее някоя фуста под носа.

— Ти ли си се разприказвал? — попитах Белдин.

— Не съм — отвърна ми той. — Поул си има някакви нейни начини да те следи.

— Млъквай, чичо — тросна му се тя. — Тоя пиян глупак няма защо да научава за това.

— Грешиш, Поул — казах й аз. — Този пиян глупак има защо да научи. Ако притежаваш някакви дарби, те трябва да се доразвият.

— Нямам какво да уча от теб… татко! Нищо не искам от теб. Защо просто не се върнеш в Камаар? Или пък в гората на Дриадите? Размножителният им сезон ще започне всеки момент. Двете с Белдаран адски ще се зарадваме на ордата получовешки полусестрички, които ще наплодиш.

— Внимавай какви ги говориш, Поул.

— Че защо? Нали сме дъщеря и баща, а, старче? Трябва да сме абсолютно прями един към друг. Аз например не искам ти да си правиш каквито и да е погрешни изводи относно мнението ми за теб. Между другото, успя ли вече да се пробваш с женски трол или пък с женски елдрак?

Вдигнах ръце от нея и седнах на един стол.

— Давай, Поул, изприказвай си приказките.

Убеден бях, че ще го стори. Сигурно бе прекарала години в доизпипването на някои от тези хапливи забележки. Май бях сгрешил, като оставих дъщерите си под опеката на Белдин. Поулгара винаги е била адски схватлива ученичка. Някои от словесните й атаки попадаха право в целта. Странно, но Белдаран не изглеждаше ни най-малко обидена от речника, който използваше сестра й. Кой знае, може би и тя споделяше нейното мнение, но за разлика от сестра си бе решила да ми прости.

Седнах срещу един от прозорците и се вгледах в залеза, а в това време Поулгара продължаваше да си излива гнева върху мен. След около час започна да се повтаря. Просто в никой език няма чак толкова много обиди. От време на време преминаваше на улгоски, но произношението й не беше много добро. Аз, разбира се, я поправях. Едно от първите задължения на родителите е да поправят навреме грешките на децата си, а Поул никога не е обичала да я поправят.

Накрая станах.

— Така наистина няма да я докараме доникъде. Смятам да се прибера у дома. Веднага щом поразчистя и подредя както трябва, сте добре дошли при мен.

— Сигурно се майтапиш.

— О, напротив, Поул. Можеш да си стягаш багажа. Независимо дали ти харесва или не, ние ще бъдем семейство. — Усмихнах й се. — Приятни сънища, Поулгара.

После си тръгнах.

Дори след като се добрах до кулата, още чувах виковете й.

Момичетата се нанесоха при мен през следващата седмица. Белдаран беше послушно дете и приемаше всяко мое решение, без да се противи. Това, естествено, принуждаваше и Поул да се подчинява, тъй като обичаше сестра си толкова много, че просто не можеше да живее разделена от нея. Не я виждахме особено често, но поне нещата й бяха в моята кула.

Тя прекара по-голямата част от това лято в клоните на огромното дърво в центъра на Долината. Отначало предположих, че гладът ще я накара да се смъкне на земята и да дотърчи в кулата, но се оказа, че съм подценил страстта на близнаците непрекъснато да се грижат за някого. Те именно спасиха Поулгара от глад.

Реших просто да я изчакам. Ако не друго, то поне зимата щеше да я накара да се прибере на топло. Но тогава пък Белдаран взе да става все по-мрачна и по-мрачна. Това положение явно беше твърде болезнено за моята русокоса дъщеря. Тя ни обичаше и двамата и затова току ме молеше да се помиря с Поулгара. Знаех си, че ще бъде грешка, но не можех да откажа на нито една нейна молба. Затова след кратко увещаване обикновено въздъхвах и поемах към дървото, за да опитам за пореден път.

Беше една топла, слънчева утрин в края на лятото, когато се запътих отново към сърцето на Долината, с все същата цел. Докато вървях бавно през избуялата трева ми се стори, че наоколо има необичайно много птици.

Когато се изправих пред дървото, птиците бяха станали дори още повече. Въздухът наоколо, както и самото дърво, бъкаха от всевъзможни птици. Червеношийки, лястовички, врабчета, косове, сойки. Писукането и цвърченето им бяха почти оглушителни.

Поулгара се беше изтегнала на един удобен чатал на около седем-осем метра от земята. Птиците бяха навсякъде около нея. Дъщеря ми проследи моето приближаване със студен, недружелюбен поглед.

— Какво има, татко? — тросна ми се тя, след като се озовах до дънера на дървото.

— Не мислиш ли, че всичко това продължава твърде дълго? — попитах я аз.

— Кое „това“?

— Държиш се детински, Поул.

— Поулага ми се, само на тринайсет съм. Когато порасна, ще се позабавляваме още по-добре.

— Нараняваш Белдаран с тези глупости. Толкова много й липсваш.

— Тя е по-силна отколкото изглежда. Може да понесе почти толкова, колкото и аз. — Поулгара погали разсеяно кацналата на рамото й сойка. Птиците около нея се скъсваха да чирикат, изпаднали сякаш в някакъв полуналудничав любвеобилен екстаз.

Реших да опитам нов подход.

— Изпускаш страхотна възможност, Поул — подхвърлих на вироглавата си дъщеря.

— Нима?

— Сигурен съм, че си прекарваш лятото в измислянето на нови гневни тиради. Само дето едва ли ще успееш да ги изпробваш на гърба ми, докато си остриш клюнчето, кацнала така на клона.

— И дотам ще стигнем, татко. — Тя винаги произнасяше това „татко“ така, че се чудех как още не си е отхапала езика. — Точно в момента ми се гади само като те гледам. Дай ми няколко десетилетия. После ще си поговорим както му е редът. Имам много, много неща, които искам да ти кажа. А сега си върви.

И до ден днешен не мога да разбера как го направи. Нито чух, нито пък почувствах нещо, но звуците, които издаваха птиците, изведнъж станаха гневни и заплашителни. После всички те се спуснаха върху мен като градоносен облак, пляскайки с криле и опитвайки да ме клъвнат. Опитах да ги разгоня с ръце, но човек просто не може да изплаши толкова много птици по този начин. И ако пойните птици не можеха да ми направят почти нищо, ястребите бяха друго нещо. Измъкнах се възможно най-бързо, съпроводен от подигравателния смях на Поулгара.

Да се каже, че бях бесен, когато стигнах до кулата на Белдин, е все едно да не се каже нищо.

— Докъде е стигнала тя? — попитах го сърдито.

— Докъде е стигнала коя от дъщерите ти с какво?

— Поулгара. На какво е способна в момента?

— Че откъде да знам? Тя е от другия пол, Белгарат. Те не мислят по начина, по който мислим ние, което ще рече, че правят повечето неща различно от нас. Какво ти направи?

— Насъска всяко пернато в Долината срещу мен.

— Наистина изглеждаш малко опърпан. С какво успя да я раздразниш чак толкова?

— Отидох при дървото, за да й кажа да се прибере у дома.

— Да разбирам, че ти е отказала, нали?

— Де да беше само това. Откога прави подобни неща?

— Ами, не знам… от две-три години, струва ми се. Изумително.

— Кое по-точно?

Той ме изгледа учудено.

— Не се ли сещаш? Никога ли не ти е било любопитно откъде се е взела нашата дарба?

— Имах си по-важни теми за размисъл.

Белдин вдигна очи към небето.

— Да си виждал някога дете да прави нещата, които ние можем?

— Никога не ми е правило впечатление, но сега, като се замисля…

— Господи, колко си сляп за някои неща — възнегодува Белдин. — Този „талант“ не се проявява преди определена възраст. А както сам знаеш, обикновено момичетата съзряват по-бързо.

— Че какво общо би могъл да има пубертетът с това?

— Откъде да знам — сви рамене моят побратим.

Аз избълвах куп проклятия.

— Какво има?

— Налага се да я сваля от дървото. Някой трябва да я подготви за всичко това.

— Остави я на мира. Няма да си навреди сама. Ние с близнаците й обяснихме какви са ограниченията. Тя не експериментира. Просто си говори с птиците.

— Да, забелязах това.

— Защо не се топнеш в езерото, преди да се прибереш?

— Откъде накъде?

— Целия си в птичи курешки. На Белдаран това едва ли ще й хареса.

Същата нощ ме „посети“ Учителя и ми даде някакви адски странни напътствия. Те изглежда бяха доста важни за него, но аз не схванах почти нищо от тях.

Както Поледра бе отбелязала, аз не съм много добър с инструментите, а задачата, която ми постави Учителя, включваше изпипването на някои доста филигранни детайли. За мое щастие, по джобовете ми все още се търкаляха няколко сребърни толнедрански монети, та поне не ми се наложи да отскачам до планините за сребърна руда. Самородното злато не е чак толкова трудно за откриване, но да пречистваш сребро си е доста досадно занимание.

Самото извайване не беше чак толкова трудно — поне след като свикнах да работя с тия дребни инструментчета — но верижките се оказаха пълна досада.

Когато свърших, навън вече бе настъпила есен.

— Белдаран — извиках аз своята русокоса дъщеричка.

— Да, татко? — отвърна ми тя, вдигайки поглед от дрехата, която шиеше. Аз, разбира се, я бях научил да чете, но тя предпочиташе да шие.

— Имам нещо за теб.

Тя веднага изприпка при мен.

— Какво е?

— Ето. — И аз й подадох амулета, който бях направил за нея.

— О, татко! Прекрасен е!

— Виж как ще ти стои.

Тя го преметна през вратлето си, щракна закопчалката и хукна към огледалото.

— О! — възкликна тя. — Колко е красив само!

Белдаран се вгледа по-внимателно в отражението си.

— Това е дървото на Поулгара, нали?

— Това поне трябваше да се получи.

— И той си има някакво специално значение?

— Най-вероятно. Само дето не съм съвсем сигурен какво точно е то. Учителя ми каза да го измайсторя, но не си направи труда да ми обясни защо.

— Не трябва ли този амулет да е за Поул? Та нали това си е нейното дърво?

— Дървото си беше там доста преди да се е появи Поулгара. — Вдигнах в ръка втория амулет. — Този тук е за нея.

Белдаран го погледна.

— Сова? Никак не ми се връзва с Поул.

— Идеята не беше моя.

Създаването на совата за втория амулет ми бе коствало доста болка. Спомените отново ме бяха споходили.

Да, Дюрник, можех, разбира се, да ги сътворя с едно движение на ръката си, но Учителя ми каза да ги направя на ръка.

Знаех какво означава поне моят амулет. Бях приемал облика на вълк толкова често, че можех да го оформя и със затворени очи. Сложих си го, въздъхнах и щракнах закопчалката.

— А-а… татко? — обади се Белдаран с ръка, опипваща нейната закопчалка.

— Да, миличко?

— Нещо не й е наред на моята закопчалка. Не мога да я откопчая.

— Така трябва, Белдаран. Не бива да сваляш амулета.

— Никога?

— Никога. Учителя иска да ги носим непрекъснато.

— Това може да се окаже малко неудобно.

— Едва ли ще представлява чак такъв проблем. Ние сме семейство, Белдаран. Амулетите трябва да ни напомнят за това.

— И амулетът на Поулгара ли е с такава закопчалка?

— Да.

Белдаран прихна.

— Какво му е толкова смешното?

— Не мисля, че ще й хареса, татко. Амулет, който не може да се сваля, страшно ще й лази по нервите.

Махнах й с ръка.

— Тогава може би ще е по-добре да не й казваме за малката тайна на амулета, преди да се е озовал на вратлето й.

— Защо не! — смигна ми Белдаран съзаклятнически. После се засмя отново, прегърна ме и ме целуна по бузата.

На следващата сутрин двамата отидохме до дървото, за да дадем амулета на Поулгара.

— И какво да го правя? — озъби ми се тя както обикновено.

— Носи го — казах й аз.

— И защо?

Вече беше започнало да ми писва.

— Идеята не е моя, Поул. Направих амулетите, защото Алдур пожела да го сторя. Сега просто си го сложи и престани с тези глупости. На всички ни е време да пораснем.

Поулгара ме изгледа някак странно, но после окачи амулета на вратлето си и закопча механизма.

— Сега вече сме трима — каза Белдаран топло.

— Невероятно — тросна й се Поулгара, — ти си знаела да броиш.

— Не ставай гадна — отвърна й Белдаран. — Знам, че си по-умна от мен. Не е нужно всеки път да ме зашлевяваш с истината. А сега се върни у дома, където ти е мястото.

Можех да повтарям същото с месеци, без Поулгара дори да ми обърне внимание, но когато го каза Белдаран, моята вироглава дъщеря се съгласи, без дори да спори. И тъй, тримата се върнахме заедно в кулата и първо се заехме с домакинството.

Странно, ала от този миг нататък нещата потръгнаха що-годе спокойно. Белдаран някак успяваше да предотврати повечето караници, които неминуемо назряваха между мен и Поулгара, да не говорим, че дори убеди Поул да си сложи отново амулета, след като тя все пак успя да отвори закопчалката. Моята русокоса дъщеря имаше право. Поулгара беше много по-интелигентна от нея. Което в никакъв случай не означаваше, че Белдаран е глупава. Работата е там, че Поул е едно от най-интелигентните същества, които някога съм срещал. Да, характерът й наистина е отвратителен, но въпреки това тя си остава адски интелигентна.

Съжалявам, Поул, ала това си е самата истина. Няма защо да се срамуваш от истината.

Още щом стъпи в кулата, Поулгара се зае с кухнята. Белтира и Белкира я бяха научили да готви, а освен това й доставяше невероятно удоволствие. Още повече, готвенето наистина й се удаваше. Аз обикновено не обръщам особено внимание на онова, което ям, но когато при всяко сядане на масата те очаква истински пир, няма как да не започнеш да го забелязваш.

Само да не си помислите, че всичко вървеше по мед и масло. Въпреки усилията на Белдаран, двамата с Поул все пак успявахме да се сдърпаме за нещо от време на време.

Всичко това продължи около три години и през това време ние с Поулгара положихме основите на онзи модел на взаимотношения, който спазваме в една или друга степен през последните три хиляди години. Тя все още продължава да прави някои доста хапливи забележки относно определени мои привички, но аз пък опитвам да не й се връзвам. Вече отдавна не си крещим и невероятно рядко ни се случва да се проклетисваме. Не че не ни се иска да го правим по-често, но вече сме се научили да се държим прилично поне в присъствието на Белдаран.

Малко преди шестнайсетия рожден ден на момичетата, отново ми се яви Алдур. Същата вечер двамата с Поул се бяхме увлекли в доста сериозен спор. Всичко започна с моята забележка, че й е време да се научи да чете. Наистина не можете да си представите колко я обиди това.

— Глупачка ли се опитваш да ме наречеш? — процеди тя през зъби и оттук нататък събитията се развиха мълниеносно. И до ден днешен не мога да разбера с какво всъщност успях да я ядосам така.

Както и да е, след цялата препирня си легнах в отвратително настроение, но пък заспах дълбоко.

— Белгарат, сине мой. — Гласът, естествено, ми беше познат.

— Да, Учителю?

— Твоят род трябва да се обедини с този на Пазителя на Сферата!

— Необходимостта ли го изисква, Учителю?

— Да, любими ученико. Но знай, че това ще е най-отговорното поръчение, което някога съм ти възлагал. От съюза между твоя род и този на риванския крал ще се роди истинското Дете на Светлината. Затова избери коя от дъщерите си ще дадеш на Пазителя за съпруга. Тъй моята Воля ще се обедини с Волята на моя брат Белар и дори Торак няма да успее да ни попречи.

Бях изкушен да помисля, ей Богу, много бях изкушен. Но вече знаех коя от дъщерите ми е бъдещата съпруга на Рива. Та нали ми я бе описал в най-дребни детайли през онзи ден на Острова на Бурите. Момичето от неговите мечти определено нямаше тъмна коса.

Белдаран беше невероятно въодушевена, след като й казах за своето решение.

— Крал? — възкликна тя.

— Ами, на практика, да. Но не съм съвсем сигурен, че Рива се възприема като такъв. Той по принцип не си пада особено по церемониите и етикета.

— А как изглежда?

Свих рамене.

— Висок, с тъмна коса, сини очи…

Отидох до кухненската мивка и взех оттам съд с вода. Върху повърхността с няколко движения на показалеца си изрисувах точния портрет на Рива.

— Прекрасен е! — изписка Белдаран.

После присви леко очи.

— А държи ли много на брадата си?

— Той е алорн, Белдаран. Повечето алорни имат бради.

Реакцията на Поулгара беше малко странна.

— Защо избра Белдаран? — попита тя тихо.

— Всъщност, изборът не е мой — отвърнах й аз. — Рива я избра или по-скоро провидението я избра за него. Още щом стъпихме на Острова на Бурите, той започна да я сънува непрекъснато. Най-вероятно Белар е изпратил образа на Белдаран в сънищата му. Белар си пада по русокосите момичета.

— Това е абсурдно, татко. Смяташ да омъжиш сестра ми за непознат?

— Ще имат предостатъчно време, за да се опознаят.

— И на колко години е този алорн?

— Ами… не знам. Малко над трийсет и пет, предполагам.

— Ще омъжиш сестра ми за старец?

— Не бих казал, че мъж под четирийсетте би могъл да мине за старец.

— Има си хас, та нали и ти самият си кажи-речи на четирийсет… хиляди.

— Четири хиляди, за да сме по-точни.

— И за кога е заплануван целият цирк?

— Първо ще трябва да отидем на Острова на Бурите. Щом веднъж се доберем дотам, няма много да протакаме. Алорните не си падат по дългите годежи.

Поулгара излетя от кулата, бълвайки проклятия.

— Надявах се, че ще се зарадва поне малко за мен — каза Белдаран.

— Ще й мине, миличко. — Опитах думите ми да прозвучат убедително, но не мисля, че се получи. Науми ли си веднъж нещо, после е почти невъзможно човек да накара Поулгара да размисли.

Двадесет и втора глава

Вероятно всичко щеше да мине доста по-добре, ако бяхме поели веднага на път, но все още беше зима, а аз нямах никакво намерение да мъча дъщерите си с пътуване в такова време. Белдаран се възползва от отлагането, за да си ушие сватбена рокля. Поулгара, обаче, се настани отново на дървото и дори отказваше да говори с нас.

Около месец след като взех решението си, се появи Анрак, братовчедът на Рива. Заедно с него дойде и още един алорн.

— Здравей, Белгарат — поздрави ме с момчешки ентусиазъм Анрак. — Защо сте още тук?

— Защото навън е зима.

— О, времето не е чак толкова лошо. Рива няма търпение да се запознае с момичето, за което ще се ожени.

— А той откъде научи?

— Пак му се присъни един от онези сънища.

— Ясно. А кой е приятелят ти?

— Казва се Гелхайм. Той е нещо като художник. Рива иска да види портрет на бъдещата си съпруга.

— Той знае как изглежда тя. Сънува я непрекъснато през последните петнайсет години.

Анрак сви рамене.

— Предполагам, че иска да е сигурен, че си избрал която трябва.

— А мислиш ли, че Алдур и Белар щяха да ми позволят да сгреша?

— Човек никога не знае. Понякога Боговете са малко странни. Имаш ли нещо за пиене?

— Ще те запозная с близнаците. Те са алорни, значи ще се сдушите.

Белдаран и Анрак си допаднаха от самото начало, но с Поулгара нещата стояха иначе. Всичко започна съвсем невинно една утрин, малко преди закуска.

— Мислех, че имаш две дъщери — подхвърли ми братовчедът на Рива.

— Така е — признах си аз. — Поулгара е малко нещастна в момента. Живее на едно дърво.

— Тя май не е съвсем наред с главата. Прилича ли на сестра си?

— Не особено, не.

— Нали уж са близначки.

— Това не означава, че непременно трябва да си приличат.

— И къде е това нейно дърво?

— Долу, в центъра на Долината.

— Ще отскоча дотам, за да се запозная с нея. Щом Рива ще се жени, може би няма да е зле и аз да направя същото.

Белдаран се засмя.

— Кое му е смешното, хубавице? — попита я той. От самото начало я наричаше така.

— Не мисля, че на сестра ми ще й хареса особено идеята, Анрак. Можеш да й предложиш, разбира се, но бъде готов в следващия миг да си плюеш на петите.

— Ами. Не може да е чак толкова лоша.

Белдаран само се подсмихна и му обясни как да намери дървото.

Когато Анрак се появи отново в кулата, изражението му все още беше доста сепнато.

— Ама тя е доста проклета, а? — отбеляза сдържано. — Винаги ли е толкова мръсна?

— Сестра ми смята, че къпането е излишна приумица — отвърна му Белдаран.

— Същото може да се каже и за добрите маниери. Сигурно ще успея да я изкъпя, но тая нейна уста… Не разбрах дори значението на някои от думичките.

— Какво й каза, за да я ядосаш така? — попита Белдаран.

— Бях прям — обясни Анрак, свивайки рамене. — Казах й, че двамата с Рива обикновено правим всичко заедно и след като той ще се жени, може би няма да е зле и аз да сторя същото. Това май беше всичко.

Той се почеса замислено. Май бе още обиден.

— Не съм свикнал да ми се присмиват — отбеляза мрачно алорнът. — Предложението ми си беше абсолютно честно. Поне да бях изтърсил нещо не на място, че да знам защо.

Той прекоси стаята и се огледа в огледалото на Белдаран.

— Какво толкова й има на брадата ми? — попита после. — На мен ми изглежда съвсем като хората.

— Поулгара не си пада по брадите, Анрак — обясних му аз.

— Но това още не е причина да ме обижда така, нали? Наистина ли приличам на див глиган, който се спотайва в храсталака?

— Поулгара малко преувеличава от време на време — каза му Белдаран. — Иска се време, докато й свикне човек.

— Аз май никога няма да й свикна — заяви Анрак. — Не ми се сърди, Белгарат, ама здравата си се дънил, докато си възпитавал това момиче. Ако реша, че чак толкова ми се жени, ще си избера някое свястно алорнско момиче. Магьосническите момичета ми идват малко в повече.

— Магьоснически?

— Не е ли това името на вашата раса?

— Магьосничеството е занаят, Анрак, не раса.

— О-о… не знаех.

Гелхайм нарисува няколко портрета на Белдаран и после си тръгна.

— Предай на Рива, че напролет потегляме — каза му Анрак.

Гелхайм кимна и после се отдалечи през снеговете към далечния остров.

Анрак прекарваше по-голямата част от времето си в кулата на близнаците, но един ден все пак дойде при мен, за да ми разкаже как върви строителството на двореца на Рива.

— На мен лично ми се струва малко префърцунен — отбеляза той с известна доза неодобрение. — Не че има твърде много заврънкулки по фасадата, обаче е ужасно голям. Не знаех, че Рива е толкова самовлюбен.

— Той просто следва инструкциите — обясних му аз. — Дворецът на риванския крал трябва да бъде построен, за да пази по-скоро Сферата, отколкото самия крал. Нали не искаме Торак да се докопа отново до нея?

— Опасността от това не е чак толкова голяма, Белгарат. Нали за да го стори, той трябва първо да мине през Драс и Алгар. Да не говорим пък за флотата на Мечото рамо. Едноокият може и да успее да събере голяма армия, но докато се добере до Острова на Бурите, от нея няма да остане жив човек.

— Няма да ни навреди, ако вземем няколко допълнителни охранителни мерки.

Около месец след този наш разговор времето най-после просветна и ние започнахме да се подготвяме за пътуването.

— Вече сме почти готови, нали? — попита ме Белдаран една пролетна вечер.

— Освен ако не сте решили да помъкнете и някой шкаф със себе си — каза Белдин кисело. Безкрайните приготовления го бяха поизнервили, а той винаги е предпочитал да пътува без багаж.

— Тогава ще отида да се видя с Поулгара — каза дъщеря ми.

— Тя няма да дойде, Белдаран — казах й аз.

— О, разбира се, че ще дойде. — В звучния й глас се прокрадна непозната стоманена нотка.

— Както сама знаеш, Поул не одобрява този брак.

— Това си е неин проблем. Тя ще присъства, независимо дали това й харесва или не.

Беше лесно човек да подцени Белдаран при цялото й невинно, лъчезарно излъчване. Тя рядко настояваше на нещо, най-вече защото не й се налагаше да го прави. Ние всички я обичахме толкова много, че изпълнявахме всяко нейно желание, без да се мръщим много-много. Когато обаче някой от нас решеше да застане на пътя й, тя ставаше твърда до неузнаваемост. Белдаран вече беше малко разочарована от факта, че близнаците няма да дойдат с нас, но все някой трябваше да остане в Долината.

Май бих дал доста, за да изслушам именно този разговор между моите две дъщери, но нито една от тях не пожела да говори за това. В резултат Поулгара, макар и малко нацупена, все пак дойде с нас.

Заобиколихме източната граница на Улголанд, което по онова време се беше превърнало в стандартна практика. Белдин проучваше пътя пред нас. Не че очаквахме някакви особени неприятности, но моят уродлив побратим никога не пропуска възможността да полети.

Чудя се как ли вървят нещата между него и Вела. Тя отдавна се е отказала от своите кинжали, но пък ноктите и клюнът могат да бъдат също толкова ефикасни.

Онази година времето беше особено приятно и снегът в проломите на Сендарските планини вече се бе разтопил. Щом стигнахме Мурос, Анрак избърза напред.

— Рива ми заповяда да го направя — обясни той. — Трябва да изпратя вестоносец още щом се добера до брега. Той ще предостави кораб, който да ни вземе от Камаар.

— А дали няма да е твърде рисковано да вкараме татко отново в Камаар? — подхвърли Поулгара с престорена невинност.

И двете момичета бяха малко нервни в Мурос. От време на време аз съвсем забравях, че те никога преди не са напускали Долината. В онези дни Мурос не беше кой знае какъв град, но все пак в него живееха достатъчно хора, за да се почувстват моите дъщери непривично.

Наехме си четириколка и се появихме в Камаар с полагащата се тежест. Наехме си стаи в най-добрата странноприемница и аз изпратих Белдин да потърси Анрак.

— Рива е тръгнал за насам — увери ни Анрак, след като Белдин го доведе. — Не се е стърпял. Той наистина иска да те види, хубавице.

Белдаран се изчерви.

— Отврат — промърмори Поулгара.

Знаех си, че рано или късно ще й мине. В края на краищата отношението й към сватбата на нейната сестра беше съвсем нормално. Между моите две дъщери съществуваха връзки, които дори не бях започнал да разбирам. Поулгара изглежда беше по-силната от двете, но в същото време именно тя е онази, която обикновено заговаря несъзнателно в множествено число, а това е най-често признакът, отличаващ по-слабия близнак. Ако някой бъде така нетактичен да попита Поулгара на колко години е, тя най-вероятно ще му отговори: „Трябва да сме на три хиляди, там някъде.“ Белдаран я няма вече толкова отдавна, но нейната личност все още заема невероятно важно място в света на Поул.

Май ще трябва да си поговоря някой ден с нея за това. Светогледът на един човек, който никога не се е чувствал сам, сигурно е доста интересен.

Рива пристигна в Камаар. Сигурен съм, че жителите на града го забелязаха веднага. Но не точно фактът, че бе висок над два метра, привлече най-силно вниманието им. По-скоро ще да е бил начинът, по който риванският крал преминаваше през всичко и всеки, озовал се между него и Белдаран. И преди бях виждал лудо влюбени мъже, но никой от тях не можеше да се мери с Рива.

Когато влезе в нашата стая в странноприемницата — Белдин се оказа достатъчно съобразителен и бърз, за да отвори вратата преди женихът да мине през нея — Рива хвърли един единствен поглед на моята дъщеря и това му беше повече от достатъчно.

Белдаран си бе подготвила нещо като встъпителна реч по повода, но още щом зърна лицето на Рива, от добре обмислените думички не остана и следа.

Те дори не си проговориха! Прекарвали ли сте някога цял следобед в една стая с двама души, които са втренчили поглед един в друг, без да обелят и думичка?

Всичко стигна дотам, че на мен ми стана неудобно и вместо да ги гледам, предпочетох да насоча поглед към Поулгара. А гледката си струваше труда, повярвайте ми. Атмосферата в стаята беше така нажежена от разпалените емоции, че въздухът всеки миг щеше да заискри. Отначало Поулгара гледаше Желязната Хватка с откровена враждебност. Той беше неин съперник и тя го мразеше с цялата си душа. Но малко по малко неподправеното обожание, с което Рива обливаше Белдаран, започна да впечатлява дори моята вироглава дъщеря. Поулгара владее до съвършенство лицето си, но не и очите. Гледах как тези прекрасни очи преливат в миг от стоманено сиво в тъмно лилаво и обратно, докато емоциите бушуваха в нея. Всичко това продължи доста време. Поулгара никога не се предава толкова лесно. Накрая тя въздъхна дълбоко и две огромни сълзи се търкулнаха по бузите й. Очевидно беше осъзнала, че е загубила. Нямаше начин, по който да надделее над любовта между Белдаран и риванския крал.

Усетих неочакван прилив на съчувствие към нея, затова я приближих и притиснах мръсната й ръка между дланите си.

— Не искаш ли да поизлезем, Поул? — предложих й тихо. — Да подишаме малко свеж въздух, а?

Тя ми хвърли един бърз, изпълнен с благодарност поглед, кимна мълчаливо и се изправи. Напуснахме стаята с достойнство.

В края на коридора на нашия етаж имаше балкон и ние излязохме на него.

— Е — каза Поулгара с почти равен тон. — Това май решава всичко, а?

— Всичко е решено от доста време насам, Поул — казах й аз. — Това е една от онези Необходимости. Неизбежно беше.

— Всичко опира рано или късно до тях, нали, татко?

— До Необходимостите, ли? Разбира се, Поул. И до това, че ние сме онези, които сме.

— Надявам се поне да са щастливи. — Почувствах се толкова горд от нея в онзи миг, че сърцето ми за малко не се пръсна.

После тя изведнъж се обърна към мен и извика:

— О, татко! — Вкопчи се в рамото ми и заплака неудържимо.

Прегърнах я и дълго й повтарях: „Спокойно, спокойно.“ Сигурно е било адски глупаво от моя страна да кажа точно това, но така и не можах да се сетя за нещо по-добро.

След време тя се поовладя и подсмръкна няколко пъти — доста силничко за една млада дама, бих казал.

— Издухай си носа в кърпичката — посъветвах я аз.

— Забравих да си взема кърпичка.

Сътворих кърпичка — от нищото, естествено — и й я подадох.

— Благодаря ти.

Тя си издуха първо носа, а после си избърса очите.

— Дали тук някъде има нещо като баня? — попита ме после.

— Вероятно. Ще ида да попитам съдържателя.

— Ще съм ти задължена. Май че е време да се поизчистя. Вече нямам причина да ходя мръсна, нали?

Тогава не разбрах какво точно иска да каже с това.

— Татко, защо не се разходиш из града и не ми купиш някоя прилична рокля? — предложи ми тя.

— Разбира се, Поул. Нещо друго?

— Гребен и четка, може би. — Поул придърпа един от рошавите си кичури и го огледа критично. — Изглежда ще трябва да направя нещо и по въпроса с косата си.

— Ще видя какво ще намеря. А искаш ли панделка?

— Не ставай смешен, татко. Да не съм коледна елха, та да имам нужда от украса? Върви да намериш съдържателя. Наистина ми се иска да се изкъпя. О, и нека роклята да бъде по-скромна. Това е сватбата на Белдаран, а не моята. Ще бъда в стаята си. — И тя тръгна надолу по коридора.

Намерих баня и после отидох да потърся Анрак. Открих го да си пийва заедно с Белдин в близката кръчма.

— Върви да намериш шивач — казах.

— Какво да намеря?

— Поулгара иска нова рокля.

— Какво й е на тая, с която е облечена в момента?

— Просто го направи, Анрак, недей да спориш с мен. О, тя иска още гребен и четка. Шивачът най-вероятно ще знае къде би могъл да ги намериш.

Анрак погледна мрачно полупразната си халба.

— Веднага, Анрак!

Той въздъхна и излезе.

— За какво е всичко това? — попита ме Белдин.

— Поулгара е решила да се променя. Вече не иска да изглежда като изоставено птиче гнездо.

— И как се стигна дотам?

— Нямам никаква представа, но не смятам и да питам. Щом иска да изглежда като момиче, а не като купа сено, това си е нейна работа.

— Виждаш ми се нещо въодушевен.

— И още как. — И аз скочих във въздуха с възторжен вик.

Всички бяхме изумени, когато Поулгара влезе в стаята на следващата сутрин. Роклята, която носеше, беше синя, естествено. Поул носи почти винаги само синьо. Сега, когато най-после се бе измила, ние всички забелязахме, че кожата й е не по-лоша от тази на сестра й, а тя самата е изумително красива. Но онова, което ни учуди най-много, беше начинът, по който се държеше. Макар и още на шестнайсет, Поулгара излъчваше царствеността на истинска кралица.

Рива и Анрак тутакси скочиха на крака и й се поклониха. После Анрак въздъхна.

— Какво има? — попита го братовчед му.

— Мисля, че направих грешка.

— Да ти беше за пръв път, разбирам.

— За тая обаче ще съжалявам. Може би щях да имам някакви шансове с лейди Поулгара, ако бях по-настойчив, разбира се. Долината е доста изолирана и тя нямаше други обожатели. Боя се, обаче, че вече е твърде късно. Стъпим ли веднъж на риванска земя, всеки млад мъж ще хукне да й предлага услугите си.

Поул го възнагради с дружелюбен поглед.

— А ти защо я остави да се изплъзне? — попита го Рива.

— Не видя ли как изглеждаше тя вчера?

— Не, не съвсем. Мислите ми бяха заети с други неща.

Белдаран се изчерви. Мислите и на двама им бяха заети с „други неща“ предишния ден.

— Моля ви, само не се обиждайте, лейди Поулгара — каза Анрак.

— Няма за какво, Анрак — отвърна му тя. Изглежда беше доста поласкана от факта, че я наричат „лейди Поулгара“. Сега вече всички се обръщат към нея така, но въпреки това тя грейва всеки път, когато чуе това обръщение.

— Е… — продължи Анрак, опитвайки се да подбере подходящите думи, — лейди Поулгара беше малко… по-различна. Аз мисля, че тя е магьосница като баща си. Разбира се, той е магьосник, а не магьосница, така де, разбирате какво искам да кажа. Та всички магьосници са много мъдри и тя сигурно е размишлявала над нещо много важно през последните милион години или там някъде.

— Аз съм само на шестнайсет, Анрак — поправи го меко Поулгара.

— Ами, да, знам, но за вас времето не е такова, каквото е за нас, обикновените хора. Вие можете да накарате времето да спре и после пак да тръгне, в който си миг поискате, нали така?

— Можем ли да направим нещо такова, татко? — попита ме тя с известно любопитство.

— Не знам. — Погледнах Белдин. — Можем ли?

— Теоретически погледнато, можем — отвърна ми той. — Двамата с Белмакор обсъждахме веднъж тази възможност, но решихме, че идеята не е много добра. Така можеш да объркаш всичко — едно място или момент с друго място и друг момент. После най-вероятно ще е адски трудно да се възстанови, а не можеш просто да зарежеш всичко, както си е.

— А защо не?

— Защото ще бъдеш на две места в едно и също време.

— Че какво лошо има в това?

— Ще бъде парадокс, Белгарат. Двамата с Белмакор не бяхме съвсем сигурни какво би могло да причини това на Вселената, да я пренареди, да я разкъса на парченца или дори да я накара да изчезне.

— Едва ли.

— Е, аз реших, че няма да съм онзи, който ще опита, за да разбере.

— Сега разбра ли какво имах предвид, когато ти обяснявах що за хора са магьосниците? — обърна се Анрак към своя братовчед. — Тъй или иначе, лейди Поулгара се беше покачила на едно дърво и правеше разни… магьоснически работи. Аз… такова, й предложих да се омъжи за мен, тъй като нейната сестра ще се омъжва, а близнаците обичат да правят всичко заедно. Тя изглежда не си падна особено по идеята и затова реших да не настоявам. И ако трябва да бъда абсолютно честен, тя не беше особено спретната, когато я видях за пръв път.

Анрак замълча и погледна плахо Поулгара.

— Аз се бях маскирала, Анрак — помогна му тя.

— Наистина ли? И защо?

— Магьоснически работи, сам се сещаш.

— А, така ли? Много добре се бяхте маскирала, лейди Поулгара. Изглеждахте си като истинска мърла.

— На твое място бих сменила темата, Анрак — посъветва го Белдаран. — Защо вместо да си говорим за глупости, не закусим, за да можем после да започнем да си стягаме багажа? Нямам търпение да видя новия си дом.

Още същия следобед отплавахме и два дни по-късно вече бяхме в столицата на Рива. Неговите поданици се бяха събрали на брега и ни чакаха. Не мисля, че риванците бяха особено заинтересовани от мен или Белдин. Всички искаха да видят бъдещата кралица. Рива кръжеше непрекъснато около нея, да не би случайно прашинка да падне върху момичето на неговите мечти. Освен това не искаше никой да я хареса твърде много. Сигурен съм, че всички схванаха гледната му точка, поне що се отнасяше до Белдаран.

— По-добре си намери някоя цепеница — промърмори ми Белдин.

— Какво?

— Цепеница, Белгарат — голямо твърдо парче дърво от тези, които се слагат в камините.

— И какво ще правя с тази цепеница?

— Отвори си очите, Белгарат. Вгледай се внимателно в лицето на Поулгара и после огледай физиономиите на тия млади алорни наоколо. Повярвай ми, цепеницата няма да ти е излишна.

Естествено, не тръгнах да си търся цепеница, но пък реших да не изпускам Поул от погледа си, докато сме на Острова на Бурите. Помислих си също, че тя май не бе избрала най-подходящия момент, за да се измъкне от своя пашкул. Бях много горд със своята дъщеря, разбира се, но видът й ме караше да се чувствам доста изнервен.

Стратегията ми беше съвсем простичка. Заставах на такова място, че всички да ме виждат, и гледах страшно. Бях облечен в една от онези смехотворни бели роби, които така впечатляват обикновените хорица, и носех в ръка тоягата, отрязана още в Толнедра. Репутацията ми сред алорните беше впечатляваща, а допълнителните атрибути удвояваха ефекта. Младите риванци се държаха почти през цялото време учтиво и с уважение. Никой от тях така и не се опита да прикотка Поулгара в някое тъмно ъгълче.

Поул, естествено, се забавляваше като никога досега. Не бих казал, че окуражаваше ухажорите, но се усмихваше лъчезарно и от време на време дори казваше по някоя нежна дума. Не е много мило от моя страна да го казвам, но ми се струва, че тя дори тайничко се забавляваше от физиономиите по лицата на младите ривански момичета, които определено не бяха изпълнени с любов към нея.

Бяхме прекарали около седмица в двора на Рива, когато пристигна малка флотилия от кораби на Черек. Другите алорнски крале вече бяха пристигнали за сватбата на Рива.

За мен беше истинско удоволствие да се видя отново с Черек и неговите синове, макар да не ни остана много време за разговори насаме. Поул ме увери, че може да се грижи сама за себе си, но аз нямах никакво намерение да рискувам.

Да, Поулгара, разбира се, че ревнувах. Нима всеки баща не ревнува поне мъничко? Знаех чудесно какво се върти в празните глави на тия млади юначаги и определено не смятах да оставям инициативата в техните ръце.

Няколко дни след пристигането на Черек, Белдин дойде при мен. Аз си стоях все на същото място, с все същата страшна физиономия, а Поулгара, както обикновено, разбиваше сърца на поразия.

— Мисля, че няма да е зле да поговориш с Мечото рамо — ми каза Белдин.

— Така ли?

— Сватбата на Рива вече наведе Алгар и Драс на някои определени мисли.

— Какви по-точно?

— Няма ли да пораснеш, Белгарат? Независимо от чувствата, които Рива и Белдаран изпитват един към друг, това си остава политически брак.

— Теологически, за да бъдем по-точни.

— Все тая. Драс и Алгар вече са се размислили за преимуществата, които би могъл да им донесе един евентуален брак с Поулгара.

— Това е смешно!

— Не съм аз този, който си прави подобни сметки, така че не го казвай на мен. Рано или късно някой от двамата ще отиде при Черек и ще го помоли да говори с теб за това. После пък Черек ще дойде при теб с някакво предложение. Затова по-добре изпревари събитията и не му позволявай да се излага така. Не забравяй, че алорните все още са ни нужни като съюзници.

Казах няколко думички, които просто ще пропусна, и после се надигнах.

— Ще наглеждаш ли Поулгара вместо мен?

— Защо не.

— Оня високия с русата коса въобще не го изпускай от поглед. Син е на един от старейшините, а този остров е твърде малък за война между клановете. — После отидох да потърся Мечото рамо.

Пред него поразтеглих малко истината и му казах, че Алдур е наредил Поулгара да остане при мен в Долината, което означава, че тя не бива да се омъжва известно време. След като веднъж бях неутрализирал бащата, Алгар и Драс можеха да врънкат колкото си искат. Черек просто нямаше да се съгласи да им посредничи.

Черек беше остарял видимо от времето на нашето приключение в Малория. Брадата и косата му бяха посивели, а очите му изглеждаха някак уморени. Той ми каза, че надраките проучвали областите около източната граница на Драс, а мургите дори вече се осмелявали да преминават границата на Алгария.

— Може би няма да е зле да ги плеснем овреме през ръцете — казах му аз.

— Драс и Алгар вече работят по въпроса — отвърна ми той. — На практика все още сме във война с ангараките, което значи, че дори да опитат да протестират на дипломатическо ниво, ние пак ще бъдем в силна позиция.

— Черек, съмнявам се, че точно ангараките ще се опитат да въртят дипломация с нас — казах аз.

— Светът става все по-цивилизован от ден на ден, Белгарат. Толнедранците, да речем, вече се опитаха да ни изиграят няколко дребни номерца от тоя сорт.

— Нима?

— Опитаха се да ме накарат да подпиша някакъв нов закон срещу „пиратството“. Ти чувал ли си някога нещо по-абсурдно? Какви закони може да има в открито море?

— Толнедранците са си такива. И моля те, кажи на Драс и Алгар да си търсят невести някъде другаде. Поулгара не е свободна в момента.

— Ще им спомена за това.

По онова време календарът на алорните още не беше съвсем точен. Алорните, разбира се, брояха годините, но пък не си правеха труда да кръщават месеците, както правеха толнедранците, например. Онова, което ги интересуваше, беше смяната на сезоните. Така че не мога да ви кажа точната дата, на която се състоя сватбата на Рива и Белдаран. Трябва да е било около три седмици след пристигането на Черек. Десетина дни преди сватбата Поулгара най-после се отказа от завоеванията си на местна почва и двете с Белдаран пощуряха на тема шиене на рокли. С помощта на няколко добродушни алорнски момичета те прекроиха наново роклята на Белдаран и след това се заеха да измислят нещо подходящо за сестрата на младоженката. Белдаран винаги си е падала по шиенето, но страстта на Поул датира от този период. Шиенето си е пипкава работа, но пък дава поле за безкрайни женски приказки. Не съм съвсем сигурен за какво точно са си говорили двете млади дами през въпросните дни, защото млъкваха, щом прекрачех прага на стаята. Очевидно е ставало въпрос за някои от онези тайни, които жените предпочитат да не споделят. Поулгара очевидно даваше на сестра си съвети за бъдещия й брачен живот, макар да нямам и най-малката представа откъде пък тя самата е била наясно с тая пиперлива тема. Какво би могла да научи, докато седи на клона и си говори с птиците?

Така или иначе, щастливият ден най-после настъпи. Рива беше адски изнервен, но Белдаран изглеждаше абсолютно спокойна. Церемонията се състоя в тронната зала на двореца. Една тронна зала може би не е най-подходящото място за сватбено тържество, но Рива настояваше, обяснявайки, че иска да се ожени в присъствието на Сферата, а според него нямало да бъде особено уместно да се появи в храма на Белар с меч в ръка. Такъв си беше Рива.

Неделима част от сватбените обреди са различните странни обичаи, чийто първоначален замисъл е отдавна забравен. Според алорните, младоженецът трябва да пристигне първи на сватбата, съпроводен от яки приятели, готови да напердашат всеки, който реши да попречи по някакъв начин на шествието. И тъй бащата, братята и братовчедът на Рива, облечени до един в бляскави ризници, блъскаха без много да се церемонят всеки, дръзнал да се приближи твърде много според тяхната преценка. Ако не бях прибрал бойната секира на Драс преди да потеглим за двореца, един Господ знае как щеше да завърши всичко. Драс се престараваше във всичко и аз не исках да видя как ще разфасова половината гости, само за да покаже колко много обича своя брат.

Малко след като тримата гиганти се кротнаха, преди да са осакатили някого, фанфарен залп, сътворен от Белдин, оповести пристигането на булката. Белдин просто обожаваше Белдаран и затова малко се престара. Почти сигурен съм, че на около стотина мили на юг жителите на Тол Хонет са зарязали за миг делата си с въпроса: „Какво беше това?“, когато ревът на стотици сребърни тръби разцепи въздуха в тронната зала. Фанфарите бяха последвани от прекрасен женски хор — от около стотина девици, струва ми се — който нашепваше химн в чест на младоженката. Всъщност не знам дали „нашепваше“ е точната дума, но след звуковите ефекти на Белдин всичко ми се струваше някак нереално тихо. Моят гърбав брат бе изучавал музика през последните няколко безбурни столетия и трябва да кажа, че химнът беше наистина неземен, макар че да си призная, четирийсет и осемгласните хармонии надхвърлят леко слуховия ми диапазон.

Въоръжени до зъби алорни разтвориха широко дверите на тронната зала на риванския крал и Белдаран, цялата в бяло, прекрачи прага с гъвкава стъпка. Моята русокоса щерка беше бледа като луната, но лицето й не издаваше и намек за слабост или неувереност. На гостите им се схванаха вратовете, докато обърнати назад се взираха в младоженката.

Отнякъде прозвуча звън на огромна камбана. След церемонията потърсих камбаната, но така и не я открих.

После сноп бледа светлина, която ставаше все по-ярка и по-ярка, огря моята по-малка дъщеря.

Поулгара, загърната в лилава кадифена пелерина, пристъпи до мен и ме хвана за ръката.

— Ти ли правиш това? — попита ме тя, кимвайки с глава към божествената светлина, която бе окъпала и без друго съвършената Белдаран.

— Не съм аз, Поул — отвърнах й тихо. — Тъкмо се канех да те попитам дали ти не го правиш.

— Може да е чичо Белдин. — Тя тръсна леко рамене и наметалото й се разтвори, за да разкрие роклята й. Само дето не се задавих, когато я зърнах.

Неземната светлина, за която бях почти сигурен, че е дар от странния старец с раздрънканата каручка, продължаваше да облива искрящата в бяло Белдаран. Роклята на Поулгара беше в синьо — шеметна каскада от дипли и волани, увенчана от семпли, но безкрайно ефектни детайли от снежнобяла дантела. Кройката беше малко смело вталена и изрязана за онези времена, но аз реших да не се заяждам за дреболии. Това наситено синьо правеше роклята да изглежда като пенеща се морска вълна, от която като Богиня се въздигаше Поулгара.

Направих каквото можах, за да изглеждам напълно спокоен.

— Хубава рокля — процедих през стиснатите си зъби.

— О, тая вехтория ли? — подхвърли тя престорено небрежно, отмятайки уж между другото една от диплите. После се засмя с онзи топъл, дълбок смях, който далеч надхвърляше невръстната й възраст, и, направо не е за вярване, ме целуна. Никога преди не го беше правила по свое собствено желание и аз бях така сепнат от това, че почти не чух предупредителния звън в главата си.

Разделихме се и всеки от нас хвана сияещата булка под ръка, след което с достолепна, отмерена крачка предоставихме заедно нашата обична Белдаран на обожаващия я крал на Острова на Бурите.

Главата ми беше пълна с куп належащи проблеми и затова почти не дадох ухо на церемониалните слова на Върховния жрец на Белар. Така де, ако сте били на една сватба, все едно сте били на всичките. Все пак чудесата, съпътстващи тази церемония, все още не бяха свършили.

Сферата на моя Учител пламна в тъмно, много тъмно синьо, досущ като това на роклята на Поулгара. Всички ние бяхме безкрайно щастливи, че Белдаран се омъжва за Рива, но изглежда Сферата беше далеч по-заинтригувана от Поулгара, отколкото от нейната сестра. Готов съм да се закълна, че казвам самата истина за онова, което последва, макар никой друг в залата да не го видя. Не че аз самият не си помислих, че съм превъртял и ми се привиждат разни неща. Сферата, както вече казах, грейна, но в това все още нямаше нищо толкова необичайно, тъй като Рива беше наблизо.

Необичайното беше, че Поулгара също грейна. Сякаш самото й тяло излъчваше бледа синя светлина, а иначе белият й кичур сияеше в същото теменужено синьо, което излъчваше и Сферата.

После ми се стори, че дочувам от дъното на залата да се приближава едва доловимо пърхане на призрачни криле. Това беше именно онази част от видението, която ме накара да се запитам дали съм с всичкия си, защото определено не бях пиян.

Изглежда обаче Поулгара също чу странния шум, защото се обърна почти едновременно с мен.

След това с неизмерима любов и почит моята чернокоса вироглавка се поклони пред сияещия образ на снежно бялата сова, кацнала на един от рафтовете в дъното на тронната зала на крал Рива.