Балада за пойни птици и змии

Епилог

В един слънчев октомврийски следобед в средата на есенния семестър Сноу слизаше по мраморните стълби на Научния център на университета, като скромно се преструваше, че не забелязва как хората обръщат глава след него. Изглеждаше фантастично с новия си костюм, особено със завръщането на къдриците си, а военната служба му беше донесла определен престиж, от който съперниците му се вбесяваха.

Току-що беше завършил специален курс по военна стратегия, воден от д-р Гол. Сутринта беше прекарал в Цитаделата, където се беше явил за стажа си като гейммейкър. Ако можеше да се нарече стаж — всъщност другите се отнасяха към него като към пълноправен член на екипа. Те вече работеха върху плановете си как да събудят интереса на окръзите, както и на Капитола, към Игрите на глада следващата година. Именно Сноу беше посочил, че освен от живота на своите двама трибути, които може би дори не познават, хората от окръзите не се интересуваха от Игрите. Победата на някой трибут трябваше да се приема като победа за целия окръг. Стигнаха до идеята, че всеки от окръга ще получи пакет с храна, ако техният трибут спечели короната. А за да привлекат трибути от по-висок клас като евентуални доброволци, Сноу предложи победителят да получава къща в специален район на града, условно наречен Селището на победителите, която да бъде предмет на завист за всички тези хора от бордеите. Къщата и символична парична награда щяха да допринесат много за привличането на прилична реколта играчи.

Той погали с пръсти чантата си от кожа, нежна като масло, подарък за университета от семейство Плинт. Все още се затрудняваше как да се обръща към тях. „Мами“ беше доста лесно, но не вървеше да нарича Страбон Плинт „татко“, затова използваше често „сър“. А и те не го бяха осиновили; на осемнайсет беше прекалено голям за това. Но все едно, стигаше му да бъде обявен за техен наследник. Той никога не би се отказал от името Сноу, дори и срещу империя за производство на муниции.

Всичко се беше случило съвсем естествено. Завръщането му вкъщи. Скръбта им. Събирането на двете семейства. Смъртта на Сеян беше съсипала семейство Плинт. Страбон се беше изразил просто: „Жена ми има нужда от нещо, заради което да живее. А същото се отнася и за мен. Ти си загубил родителите си. Ние загубихме сина си. Мислех си, че може би можем да уредим нещо“. Той купи апартамента на семейство Сноу, за да не се налага да се местят, а и апартамента на семейство Дулитъл под тях за себе си и мами. Говореха за ремонт, за изграждане на вита стълба и може би частен асансьор, за да свържат двата апартамента, но не бързаха. Мами вече идваше всеки ден, за да помага на грандмама, която се примири, че ще има нова „слугиня“, а двете с Тайгрис се разбираха прекрасно. Сега семейство Плинт плащаха за всичко: данъците на апартамента, неговата такса за университета, за готвача. Това помагаше, защото въпреки че беше намерил и прибрал в джоба си плика с пари, които изпрати на Тайгрис от Окръг 12, университетският живот беше скъп, когато го живееш както трябва. Страбон никога не беше повдигнал въпрос за разходите му, нито беше издребнявал за няколкото нови допълнения към гардероба му и изглеждаше доволен, когато Сноу търсеше съвета му. Двамата бяха удивително съвместими. Понякога той почти забравяше, че старият Плинт е от окръзите. Почти.

Довечера щеше да бъде деветнайсетият рожден ден на Сеян и те щяха да се съберат на спокойна вечеря, за да си спомнят за него. Сноу покани Фест и Лизистрата на празненството, тъй като те харесваха Сеян повече от останалите му съученици, но първо трябваше да свърши още едно нещо.

Свежият въздух по пътя към Академията изостри ума му като бръснач. Не си беше направил труда да вземе час, защото предпочиташе да се яви неочаквано. Учениците си бяха тръгнали преди час и стъпките му отекваха в коридорите. Бюрото на секретарката на декана Хайботъм беше празно, затова той отиде до вратата на офиса и почука. Деканът Хайботъм го покани да влезе. Беше отслабнал, трепереше и изглеждаше по-зле от всякога, превит над бюрото си.

— Е, на какво дължа тази чест? — попита той.

— Надявах се да си прибера пудриерата на майка ми, тъй като вече няма да ви е необходима — отговори Сноу.

Деканът Хайботъм бръкна в чекмеджето и тръсна пудриерата на бюрото.

— Това ли е всичко?

— Не.

Той извади кутията на Сеян от чантата си.

— Довечера ще върна личните вещи на Сеян на родителите му. Не съм сигурен какво да направя с това.

Той изпразни съдържанието на бюрото и вдигна дипломата в рамка.

— Според мен едва ли бихте искали да се подхвърля насам-натам. Диплома от Академията. Дадена на предател.

— Много си съвестен — каза деканът Хайботъм.

— Това е заради обучението ми като миротворец. — Сноу разтвори гърба на рамката и измъкна дипломата. После, сякаш сега му хрумна, сложи в рамката снимка на семейство Плинт. — Според мен родителите му биха предпочели това.

Двамата разглеждаха останките от живота на Сеян. После той изхвърли трите шишенца с лекарства в кошчето за боклук на декана Хайботъм.

— Колкото по-малко лоши спомени има, толкова по-добре.

Деканът Хайботъм го изгледа.

— Значи в окръзите си заобичал ближните си?

— Не в окръзите. В Игрите на глада — поправи го Сноу. — И за това трябва да благодаря на вас. В края на краищата вие сте ги създали.

— О, струва ми се, че половината от заслугата се пада на баща ти — каза деканът.

Сноу се намръщи.

— Какво искате да кажете? Мислех, че Игрите на глада са ваша идея. Нещо, което сте измислили, когато сте следвали в университета?

— За курса на д-р Гол. В който се провалих, защото поради омразата ми към нея участието ми беше невъзможно. Възложиха ни да работим върху финалния проект по двама и аз бях с моя най-добър приятел — разбира се, Крас. Задачата беше да измислим толкова крайно наказание за враговете си, че да не им позволим никога да забравят за извършените от тях злини. Беше като загадка, а аз се справям отлично с такива, и като всички добри идеи беше в основата си абсурдно проста. Игрите на глада. Най-долните човешки инстинкти, хитро представени като спортно състезание. Забавление. Бях пиян и баща ти ме напи още повече, като използваше суетността ми, докато аз дооформих цялото нещо. Той ме увери, че това е само шега между нас двамата. На сутринта се събудих, изпаднах в ужас от това, което направих и исках да скъсам проекта на парченца, но беше прекалено късно. Без разрешението ми баща ти го беше дал на д-р Гол. Искаше да изкара изпита, нали разбираш. Никога не му простих.

— Той е мъртъв — каза Сноу.

— Но тя не е — отговори рязко деканът Хайботъм. — Намерението ни беше това да си остане само на теория. А и кой, освен най-долното чудовище, би го осъществил? След войната тя измъкна моя проект, а и мен заедно с него, и ме представи на Панем като архитект на Игрите на глада. В онази вечер опитах морфлинг за пръв път. Мислех си, че цялото нещо ще отмре, толкова е отвратително. Не стана така. Д-р Гол го пое и го продължи и през последните десет години ме влачи след себе си.

— Игрите със сигурност подкрепят нейния възглед за човечеството — каза Сноу. — Особено използването на деца.

— А защо е така? — попита деканът Хайботъм.

— Защото им приписваме невинност. А щом дори най-невинните между нас се превръщат в убийци в Игрите на глада, какво ни казва това? Че в дълбоката си същност сме склонни към насилие — обясни Сноу.

— Към самоунищожение — измърмори деканът Хайботъм.

Сноу си спомни разказа на Плурибус как баща му и деканът Хайботъм са се скарали и цитира писмото.

— Като нощните пеперуди към пламъка.

Деканът присви очи, но Сноу само се усмихна и каза:

— Но, разбира се, вие ме изпитвате. Познавате я много по-добре от мен.

— Не съм толкова сигурен. — Деканът Хайботъм прокара пръст по очертанията на сребърната роза на пудриерата. — И какво каза тя, когато ѝ съобщи, че си тръгваш?

— Д-р Гол ли? — попита Сноу.

— Твоята малка пойна птичка — каза деканът. — Когато си тръгна от Окръг 12. Натъжи ли се, че си отиваш?

— Надявам се, че и двамата малко се натъжихме. — Сноу прибра пудриерата в джоба си и събра вещите на Сеян. — Най-добре да тръгвам. Днес ще ни докарат нова холна гарнитура и обещах на братовчедката си да съм там, за да наглеждам носачите.

— Тръгвай тогава — каза деканът Хайботъм. — Връщай се в пентхауса.

Сноу нямаше желание да говори за Луси Грей с никого, особено с декана Хайботъм. Смайли му беше пратил писмо на стария адрес на Плинт, в което споменаваше за изчезването ѝ. Всички мислеха, че кметът я е убил, но не можеха да го докажат. Що се отнася до Ятото, на мястото на Хоф беше дошъл нов комендант и първата му работа била да забрани концертите в „Таласъма“, защото музиката създавала неприятности.

Да, помисли си Сноу. Наистина създава.

Съдбата на Луси Грей беше загадка, също като малкото момиченце, което носеше нейното име в онази изнервяща песен. Дали беше жива, мъртва, призрак, който бродеше из дивата пустош? Може би никой никога нямаше да научи. Все едно — снегът се беше оказал гибелен и за двете. Горката Луси Грей. Горкото призрачно момиче, което пееше заедно със своите птици.

Можеше да си лети из Окръг 12, колкото иска, но тя и нейните сойки-присмехулки никога вече нямаше да бъдат заплаха за него.

Понякога си припомняше някой приятен момент и почти искаше краят да беше друг. Но нещата между тях никога не биха се получили, дори да беше останал. Те просто бяха прекалено различни. А и любовта не му беше харесала — начинът, по който го караше да се чувства глупав и уязвим. Ако някога се оженеше, щеше да избере човек, който не може да завладее сърцето му. Дори човек, когото мрази, за да не може никога да го манипулира така, както го манипулираше Луси Грей. Никога да не предизвиква ревността му. Нито да се чувства слаб. Ливия Кардю би била идеална. Той си представи как двамата — президентът и първата дама — ръководят Игрите на глада след няколко години. Разбира се, когато започнеше да управлява Панем, щеше да продължи Игрите. Хората щяха да го наричат тиран, човек с железен юмрук, жесток. Но поне щеше да осигури оцеляване заради самото оцеляване и да им даде шанс да еволюират. На какво друго би могло да се надява човечеството? Всъщност то би трябвало да му благодари.

Той мина покрай нощния клуб на Плурибус и си позволи лека усмивка. Човек можеше да намери отрова за плъхове къде ли не, но той нарочно беше загребал една щипка от задната уличка миналата седмица и я беше отнесъл вкъщи. Не беше лесно да я сложи в шишенцето с морфлинг, особено с ръкавици, но накрая беше сипал през гърлото достатъчна доза по своя преценка. Беше се погрижил да избърше добре шишенцето. Нямаше нищо, което да събуди подозренията на декана Хайботъм, когато го извади от кошчето за боклук и го пъхне в джоба си. Нито когато развие капачката и сложи няколко капки морфлинг на езика си. Надяваше се обаче, че когато деканът поема последния си дъх, ще осъзнае нещо, което бяха осъзнали толкова много други хора, заставали на пътя му. Нещо, което един ден целият Панем щеше да знае. Което беше неизбежно. Сноу винаги е на върха.