Балада за пойни птици и змии

21

Кориолан облегна буза на прозореца, за да попие малкото хладина, която стъклото беше запазило. Задушният вагон току-що се беше изпразнил, след като пет-шест новобранци като него слязоха в Окръг 9. Най-после беше сам. Беше във влака от двайсет и четири часа без нито секунда усамотение. Влакът често спираше за дълго, необяснимо изчакване. Поради честите спирания и бърборенето на другите войници, той не можа да мигне. Вместо това се преструваше, че спи, за да не го заговори някой. Може би сега щеше да успее да дремне, а после да се събуди от този кошмар, който поради упоритостта си вероятно беше реалният му живот. Той потърка грапавата си буза с твърдия груб ръкав на новата си риза на миротворец, което само усили чувството му за безнадеждност.

Какво грозно място, помисли си тъжно той, докато влакът пуфтеше през Окръг 9. Бетонни сгради, лющеща се боя и мизерия, напечени от безмилостното следобедно слънце. А колко ли по-грозен вероятно щеше да е Окръг 12 с допълнителния слой въглищен прах. Той никога не го беше виждал, като се изключат неясните кадри от площада в деня на Жътвата. Видя му се място, негодно за живеене.

Когато поиска да го изпратят там, офицерът изненадано повдигна вежди.

— Не чувам често такива молби — каза той, но удари печата без повече приказки. Очевидно не всеки следеше Игрите на глада, тъй като той не знаеше кой е Кориолан и не спомена Луси Грей. Толкова по-добре. В момента анонимността беше нещо много желано. Най-срамното в ситуацията му беше, че носи това име. Лицето му пламна, когато си спомни срещата си с декана Хайботъм…

Чуваш ли нещо, Кориолане? Това е звукът от падението на Сноу.

Как мразеше декана Хайботъм. Подпухналото му лице, надвесено над уликите. И как с върха на писалката си сочеше предметите на лабораторната маса.

— Тази салфетка. По която има от твоята ДНК. Използвана за забранено изнасяне на храна от столовата на арената. Намерихме я като улика на местопрестъплението след бомбардировката. Направихме рутинна проверка и се оказа, че си ти.

— Щяхте да я уморите от глад — каза Кориолан с пресекващ глас.

— Доста стандартна процедура в Игрите на глада. Но не става въпрос толкова за храненето, за което си затворихме очите при всички ментори, колкото за кражбата от Академията, нещо строго забранено — каза деканът Хайботъм. — Аз исках още тогава да те изоблича, да ти лепна още едно мъмрене и да те дисквалифицирам от Игрите, но д-р Гол реши, че ще си по-полезен като мъченик за каузата на ранения Капитол. Така че вместо това пуснахме на запис твоето мучащо изпълнение на химна, докато ти се възстановяваше в болницата.

— Защо повдигате този въпрос сега?

— За да покажа модела на поведение. — Той чукна с писалката по сребърната роза. — Сега, пудриерата. Колко пъти съм виждал майка ти да я вади от чантата си, за да се огледа? Твоята красива, суетна майка, която по някакъв начин се беше самоубедила, че баща ти ще ѝ даде свобода и любов. От трън, та на глог, както се казва.

— Тя не беше… — успя само да каже Кориолан. Имаше предвид суетна.

— Извинява я само младостта ѝ и всъщност съдбата ѝ беше завинаги да си остане дете. Пълна противоположност на твоето момиче Луси Грей. На шестнайсет, но се държи като трийсет и пет годишна и при това непреклонна трийсет и пет годишна — отбеляза деканът Хайботъм.

— Тя ли ви даде пудриерата? — Сърцето на Кориолан се сви при тази мисъл.

— О, не я обвинявай. Миротворците трябваше да я повалят на земята, за да ѝ я вземат. Естествено ние обискираме щателно победителите, когато напускат арената. — Деканът наклони глава и се усмихна. — Колко хитро отрови Уови и Рипър. Не беше много честна игра, но какво да се прави? Да я изпратим обратно в Окръг дванайсет изглежда достатъчно наказание. Тя каза, че отровата за плъхове е изцяло нейна идея, че пудриерата е била само за спомен.

— Вярно е — каза Кориолан. — Така беше. В знак на любовта ми. Не знам нищо за никаква отрова.

— Нека да кажем, че ти вярвам, което не е така. Но нека да кажем, че ти вярвам. Как в такъв случай да разбирам това? — Деканът Хайботъм повдигна носната кърпа с върха на писалката. — Една от лаборантките я намери в терариума на змиите вчера сутринта. Отначало всички бяха озадачени, като проверяваха по джобовете си, за да видят дали собствените им кърпички липсват, защото кой друг е бил близо до мутантите? Един млад човек дори каза, че е негова и че е загубил кърпичката си само преди няколко дни. Но точно когато подаваше оставката си, някой забеляза инициалите. Не твоите. На баща ти. Много нежно бродирани в ъгъла.

ККС. Бродирани със същия бял конец като подгъва. Всъщност част от подгъва, толкова незабележими, че трябва внимателно да се вгледаш, но безспорно бяха там. Кориолан никога не си правеше труда да разгледа кърпичката за през деня; просто я пъхаше в джоба си и излизаше. Би имало някаква слаба възможност да отхвърли обвинението, ако средното име не беше толкова запомнящо се. Ксантос. На Кориолан не му беше известно друго име, което да започва с КС и единственият човек, който го носеше, беше баща му. Крас Ксантос Сноу.

Нямаше нужда да пита за ДНК теста, който деканът Хайботъм със сигурност беше направил, и беше намерил неговата ДНК и тази на Луси Грей.

— Защо не оповестихте публично това?

— О, повярвай ми, изкушавах се. Но Академията, когато изключва ученик, има традиция да му предложи спасителен пояс — обясни деканът. — За да избегнеш публичен позор, трябва да се запишеш за миротворец до края на деня.

— Но… защо трябва да правя това? Имам предвид — какво да кажа? Защо го правя? Когато току-що… спечелих наградата „Плинт“ за университета? — заекна той.

— Кой знае? Защото си точно такъв патриот? Защото вярваш, че да се научиш да отбраняваш страната си е по-добро образование от това, което ще ти дадат книгите? — Деканът Хайботъм започна да се смее. — Защото Игрите на глада са те променили и отиваш там, където най-добре ще служиш на Панем? Ти си умен младеж, Кориолане. Сигурен съм, че ще измислиш нещо.

— Но… но аз…? — Главата му се въртеше от поската и прилива на адреналин. — Защо? Защо ме мразите толкова много? — не се сдържа той. — Мислех, че сте приятел на баща ми.

Това отрезви декана.

— И аз мислех така. Някога. Но се оказа, че съм само някой, който той харесва, защото може да го използва. Дори сега.

— Но той е мъртъв! Мъртъв е от години! — извика Кориолан.

— Заслужава да бъде, но изглежда много от него живее в теб. — Деканът направи движение да го отпрати. — По-добре побързай. Наборният център затваря след двайсет минути. Ако тичаш, ще успееш да ги хванеш.

И той се затича, тъй като не знаеше какво друго да направи. Записа се за миротворец и тръгна право към Цитаделата, надявайки се да получи милост от д-р Гол. Отказаха му достъп дори когато заяви, че шевовете му са се възпалили. Миротворците се обадиха в лабораторията и им казаха да го препратят в болницата. Един от тях се смили над него и се съгласи да се опита да предаде последното му есе на д-р Гол. Без обещания. В полето той започна да драска бележка, като я молеше да се застъпи, но усети колко е безсмислено. Написа само: Благодаря ви. За какво, не знаеше, но отказа да я подхрани с отчаянието си.

По пътя за вкъщи поздравленията на съседите се забиваха като кинжали в сърцето му, но истинската агония започна, когато влезе в апартамента под звуците на свирки и аплодисменти. Тайгрис и грандмама бяха извадили украшенията, които използваха за новогодишните празненства и бяха купили торта за случая. Той се помъчи вяло да се усмихне, после избухна в сълзи. И им разказа всичко. Когато свърши, двете останаха съвсем спокойни и неподвижни, като две мраморни статуи.

— Кога заминаваш? — попита Тайгрис.

— Утре сутринта — каза той.

— Кога ще се върнеш? — попита грандмама.

Не можа да събере сили и да каже след двайсет години. Тя никога нямаше да ги доживее. Ако я видеше пак, щеше да е в семейната гробница.

— Не знам.

Тя кимна в знак, че разбира и после се облегна назад с изправени рамене.

— Помни, Кориолане, че където и да отидеш, винаги ще бъдеш Сноу. Никой не може да ти вземе това.

Той си помисли дали пък това не беше проблемът. Невъзможността да бъдеш Сноу в този следвоенен свят. И онова, което този свят го беше подтикнал да направи. Но каза само:

— Ще се помъча един ден да съм достоен за това.

Тайгрис стана.

— Хайде, Корио. Ще ти помогна да си приготвиш багажа.

Кориолан тръгна след нея към стаята си. Тя не се разплака. Щеше да се мъчи да удържи сълзите си, докато той замине.

— Няма какво толкова да приготвям. Казаха да облека стари дрехи, които ще изхвърля. Те осигуряват униформи, хигиенни принадлежности, всичко. Мога да взема само лични вещи, които се събират в това. — Кориолан извади от училищната си чанта кутия 20 на 30 сантиметра и висока десетина сантиметра. Братовчедите дълго се вглеждаха в нея.

— Какво ще вземеш? — попита Тайгрис. — Трябва да е нещо важно.

Снимки на майка му, която го държи на ръце като малко дете, на баща му в униформа, на Тайгрис и на грандмама, на малкото му приятели. Стар бронзов компас, който е бил на баща му. Дискът пудра с аромат на рози, който преди се намираше в сребърната пудриера на майка му, грижливо увит в оранжевия му копринен шал. Три носни кърпи. Хартия за писане със семейния герб на Сноу. Личната карта от Академията. Билет от цирк от детството му, с отпечатано изображение на арената. Парче мрамор, отломка от някаква бомбардировка. Почувства се като мами Плинт, с нейните оскъдни сувенири от Окръг 2 в кухнята ѝ.

Никой от двамата не спа. Качиха се на покрива и гледаха към Капитола, докато слънцето започна да изгрява.

— Беше неизбежно, че ще се провалиш — каза Тайгрис. — Игрите на глада са противоестествено, злонамерено наказание. Как би могъл добър човек като теб да премине през тях?

— Не трябва да го казваш на никого, освен на мен. Не е безопасно — предупреди я Кориолан.

— Знам — каза тя. — И това също е гадно.

Кориолан се изкъпа и облече оръфан униформен панталон, протрита фланелка и скъсани джапанки, после изпи чаша чай в кухнята. Целуна грандмама за довиждане и погледна за последен път дома си, преди да излезе.

В антрето Тайгрис му даде стара шапка за слънце и чифт слънчеви очила, които бяха от баща му.

— За пътуването.

Кориолан от пръв поглед разпозна, че това е добра дегизировка и с благодарност ги взе, като подпъхна къдравата си коса под шапката. Тръгнаха мълчаливо по почти пустите улици към Наборния център. После той се обърна към нея с дрезгав от вълнение глас.

— Оставих те да се справяш с всичко. Апартаментът, данъците, грандмама. Съжалявам. Ако никога не ми простиш, ще разбера.

— Няма какво да ти прощавам — каза тя. — Пиши колкото може по-скоро.

Прегърнаха се толкова силно, че усети как шевовете по рамото му се пръскат. После влезе в Центъра, където около триста граждани на Капитола се въртяха насам-натам в очакване да започнат новия си живот. Изпита слаба надежда, че може да не издържи медицинския преглед, а после силна паника при тази мисъл. Каква съдба го очакваше, ако не го издържаше? Публично порицание? Затвор? Деканът Хайботъм не му беше казал, но той си представяше най-лошото. Мина прегледа с лекота и дори му махнаха конците без коментар. Остригването до кожа, при което се раздели с отличителната си къдрава коса и се почувства като гол, толкова го промени, че малкото любопитни погледи, които досега му отправяха, напълно престанаха. Облече чисто нова камуфлажна униформа и получи платнен сак, пълен с още дрехи, хигиенен комплект, бутилка за вода и пакет сандвичи с месен пастет за влака. После подписа купчина формуляри, в единия от които нареди да изпращат половината от малката му заплата на Тайгрис и грандмама. Това му донесе капчица утешение.

Остриган, облечен в униформа и ваксиниран, Кориолан се качи в автобуса с новобранци на път за гарата. Те бяха смесица от момчета и момичета от Капитола, повечето наскоро излезли от средните училища, където учебната година завършваше по-рано от Академията. Той се отдръпна в един ъгъл на гарата и гледаше новините от Капитола, като се ужасяваше от репортаж за положението, в което беше изпаднал, но предаваха само обичайната съботна програма. Прогноза за времето. Отклоняване на движението заради ремонти. Рецепта за лятна зеленчукова салата. Все едно никога не е имало Игри на глада.

Изтриват ме, помисли си той. А за да ме изтрият, трябва да изтрият Игрите.

Кой знаеше за позора му? Преподавателите? Приятелите му? Никой не го беше потърсил. Може би още не се беше разчуло. Но щеше. Хората щяха да се чудят. Щяха да полетят слухове. Някаква версия на истината, преиначена и сочна, щеше да надделее. О, как щеше да злорадства Ливия Кардю. Клеменция щеше да получи наградата „Плинт“ при завършването. През месеца на лятната ваканция щяха да се чудят какво е станало с него. На малко от тях може би дори щеше да липсва. На Фест, може би на Лизистрата. През септември съучениците му щяха да започнат следването си в университета. И той щеше бавно да бъде забравен.

За да изтрият Игрите, трябваше да изтрият и Луси Грей. Къде беше тя? Наистина ли я бяха изпратили вкъщи? Дали в този момент се връщаше в Окръг 12, заключена във вонящия вагон за добитък, с който беше пристигнала в Капитола? Деканът Хайботъм спомена, че ще стане така, но крайното решение щеше да бъде на д-р Гол, а тя може би нямаше да прости така лесно измамата. По нейна заповед Луси Грей можеше да бъде хвърлена в затвора, убита или превърната в авокс. Или още по-лошо, осъдена на доживотни експерименти в лабораторията на ужасите на д-р Гол.

Спомняйки се, че е във влака, Кориолан затвори очи, като се страхуваше, че може да се разплаче. Нямаше да позволи да го гледат как реве като бебе, пребори се с емоциите си и ги овладя. Успокои се с мисълта, че да върнат Луси Грей в Окръг 12 може би ще е най-добрата стратегия за Капитола. Може би след време д-р Гол пак щеше да я вземе, особено след като той беше отстранен. Да я накара да дойде и да пее при откриването на Игрите. Нейните престъпления, ако имаше такива, бяха дребни в сравнение с неговите. А и публиката я беше обикнала, нали така? Може би чарът ѝ щеше да я спаси още веднъж.

От време на време влакът спираше и изхвърляше още новобранци в определения им окръг или за да се прехвърлят на конвои, отиващи на север или на юг, или закъдето бяха зачислени. Понякога гледаше през прозореца мъртвите градове, през които минаваха, сега изоставени на природните стихии, и се чудеше какъв ли е бил светът, когато са били в разцвета си. По времето, когато това е било Северна Америка, а не Панем. Сигурно е било хубаво. Страна, пълна с Капитоли. Колко жалко…

Към полунощ вратата на купето се отвори и две момичета, пътуващи за Окръг 8, се вмъкнаха в купето с половин галон поска, която по някакъв начин бяха успели да вкарат във влака. В тези странни времена той прекара нощта, като им помагаше да я изпият и когато се събуди, цял ден по-късно, в един горещ вторник рано сутринта, видя, че влакът влиза в Окръг 12.

Кориолан слезе със залитане на перона с болки в главата и уста като шкурка. Следвайки заповедите, той и трима други новобранци се строиха в редица и чакаха цял час един миротворец, който не изглеждаше много по-голям от тях, да ги поведе от гарата по посипаните с пепел улици. Жегата и влажността превръщаха въздуха в някакво състояние, което беше нещо средно между течност и газ, и той не беше сигурен дали вдишва или издишва. Влагата придаваше на тялото му непозната лъскавина, която не можеше да бъде отмита. Потта не съхнеше, а ставаше все по-дълбока. Носът му течеше, без да спре, а сополите вече бяха черни от въглищния прах. Чорапите му жвакаха в твърдите ботуши. След едночасов преход през улици с разбит асфалт, посипани със сгурия и с отвратителни сгради от двете страни, пристигнаха в базата, която щеше да бъде неговият нов дом.

От охранителната ограда около базата и въоръжените миротворци на вратата той се почувства не толкова уязвим. Новобранците следваха водача си покрай безлични сиви сгради. В казармата две момичета се събличаха, докато той и единственият друг новобранец мъж, високо, тънко като свирка момче на име Джуний, бяха отведени в стая с четири комплекта легла, разположени едно над друго и осем шкафчета. Две от леглата бяха грижливо оправени, а върху други две, разположени до мръсен прозорец, който гледаше към кофата с боклук, бяха оставени сгънати чаршафи. Момчетата непохватно изпълниха указанията как да ги оправят, като Кориолан взе горното, защото Джуний имаше страх от височини. После им дадоха остатъка от сутринта, за да се изкъпят, да разопаковат багажа си и да прегледат наръчника за обучение на миротворци, преди да се явят в столовата за обяд в единайсет.

Кориолан стоеше под душа, отметнал глава назад, и гълташе хладката вода, която се стичаше върху него. Избърса се три пъти, преди да приеме влажността на кожата си като постоянно състояние и си облече чиста униформа. Разопакова платнения сак и постави скъпоценната си кутия на горния рафт на шкафчето си, покатери се на леглото и започна да чете наръчника за миротворци — или да се преструва, че го чете — за да избегне разговора с Джуний, нервен младеж, който търсеше някакво успокоение, а Кориолан не беше в състояние да му го предостави. Онова, което искаше да му каже, беше: Животът ти свърши, млади Джуний; примири се. Но имаше вероятност това да предизвика у него желание да сподели още неща, които Кориолан нямаше енергия да изслуша. Внезапното отсъствие на задължения в живота му — към ученето, семейството, бъдещето му — беше изсмукало силите му. Дори най-дребните задачи изглеждаха непосилни.

Няколко минути преди единайсет съквартирантите им — приказливо момче с кръгло лице на име Смайли и миниатюрният му приятел Бъг — дойдоха да ги вземат. Четиримата тръгнаха към столовата, където бяха подредени дълги маси с изпочупени пластмасови столове.

— Във вторник дават яхния! — съобщи Смайли. Макар че беше миротворец от по-малко от седмица, той изглежда не само познаваше, но и се наслаждаваше на режима. Кориолан взе пукнат поднос, на който имаше нещо, което приличаше на кучешка храна, украсена с картофи. Гладът и ентусиазмът на другарите му му даде смелост, той вкуси една хапка и установи, че храната е напълно годна за ядене, макар и много пресолена. Получи също две половинки круша от консерва и голяма чаша мляко. Не беше елегантно, но засищащо. Осъзна, че като миротворец е слабо вероятно да умре от глад. Всъщност беше му гарантирана по-питателна храна от това, което получаваше вкъщи.

Смайли обяви, че всички те са приятели завинаги и докато обедът свърши, Кориолан и Джуний получиха прякори съответно Джент и Бийнпоул, единият заради джентълменските си маниери на хранене, а другият, защото беше висок като върлина. Кориолан се зарадва на прякора, защото последното, което искаше, беше да чуе името Сноу. Никой от съквартирантите не коментира името му, нито изобщо спомена Игрите на глада. Оказа се, че наборниците имат достъп само до един телевизор в помещението за почивка и сигналът е толкова лош, че рядко го пускаха. Ако Бийнпоул беше виждал Кориолан в Капитола, той не правеше връзка между ментора от Игрите на глада и сумтящото момче пред себе си. Може би никой не го беше разпознал, защото никой не очакваше той да е тук. Или може би известността му се разпростираше само до Академията и малкото безработни в Капитола, които имаха време да следят драмата. Кориолан се отпусна достатъчно, за да спомене, че баща му е бил военен и е загинал през войната, че има баба и братовчедка и че е свършил училище предишната седмица.

За негово учудване, той откри, че Смайли и Бъг, както и много от другите миротворци не са родени в Капитола, а са от окръзите.

— О, разбира се — каза Смайли. — Да си миротворец е хубава работа, ако можеш да я получиш. По-добре, отколкото във фабриката. Много храна и достатъчно пари, за да изпращам на семейството си. Някои хора ни се присмиват, но аз казвам, че войната е минало, а работата си е работа.

— Значи нямаш нищо против да контролираш съгражданите си? — не можа да се сдържи да не попита Кориолан.

— О, това не са моите съграждани. Моите са в Осми. Не те оставят там, където си роден — каза Смайли и сви рамене. — Освен това, сега ти си моето семейство, Джент.

Кориолан се запозна с още членове на новото си семейство следобед, когато беше определен за дежурен по кухня. Под ръководството на готвача Куки, стар войник, който беше загубил едното си ухо през войната, той се съблече до кръста и стоя на мивката с вряла вода в продължение на четири часа, през които търкаше тенджери и миеше метални подноси с маркуч. После му позволиха петнайсет минути почивка, за да изяде още една порция яхния, преди да прекара следващите няколко часа в миене на пода в столовата и коридорите. Когато се върна в стаята си, имаше половин час, преди да загасят осветлението в девет и той падна в леглото си по бельо.

В пет часа на другата сутрин беше облечен и на плаца, за да започне сериозното си обучение. Първият етап беше предназначен да се приведат новите войници в приемлива физическа кондиция. Той кляка, тича и марширува, докато дрехите му подгизнаха и петите му се разраниха. Обучението при професор Сикъл му беше от полза; тя винаги настояваше за тежки тренировки, а и той беше свикнал да марширува в строй от дванайсетгодишен. Бийнпоул, от друга страна, с двата си леви крака и хлътнали гърди, предизвикваше сержанта по строева подготовка ту да го тормози, ту да го ругае. Тази вечер, докато Кориолан заспиваше, чу как момчето се опитва да заглуши риданията си с възглавницата.

Новият му живот се състоеше от часове на обучение, хранене, чистене и спане. Той минаваше през тях механично, но с достатъчно усърдие, за да избегне укори. Ако имаше късмет, преди да загасят осветлението в девет, му оставаше един скъпоценен половин час само за себе си. Не че можеше да прави нещо. Времето му стигаше единствено да се изкъпе и да се покатери в леглото.

Мисълта за Луси Грей го измъчваше, но беше трудно да получи информация за нея. Ако тръгнеше из базата да задава въпроси, някой щеше да се сети за ролята му в Игрите, а той искаше да избегне това на всяка цена. Почивният ден на взвода беше неделя, а ги освобождаваха в събота в пет. Като новобранци те трябваше да останат в базата до следващата събота и неделя. После Кориолан планираше да отиде в града и предпазливо да разпита местните жители за Луси. Смайли му каза, че миротворците ходят в един стар въглищен склад, известен като „Таласъма“, където можеш да си купиш домашен алкохол и може би някаква компания. Окръг 12 имаше и градски площад, същият, където се провеждаше Жътвата, с пръснати по него магазинчета и занаятчии, но пазарът беше по-активен през деня.

С изключение на Бийнпоул, който заради несправяне получи наряд да мие тоалетните, съквартирантите му отидоха в помещението за почивка, за да играят покер след съботната вечеря. Кориолан остана в столовата и бавно ядеше нудли с месо от консерва. Тъй като Смайли обикновено ги отвличаше с приказките си, сега за пръв път разгледа добре другите миротворци. Те бяха на възраст от осемнайсет-деветнайсет годишни до един старец, който изглеждаше връстник на грандмама. Някои говореха помежду си, но повечето — мълчаливи и потиснати — просто седяха и се хранеха. Дали виждаше, помисли си той, собственото си бъдеще?

Кориолан предпочете да прекара вечерта в казармата. Тъй като остави последните си монети на близките си, нямаше пари за залагане, нямаше дори джобни пари, преди да получи заплата на първо число от месеца. Нещо по-важно, пристигна писмо от Тайгрис, което искаше да прочете насаме. Той се наслаждаваше на усамотението и на това, че не трябва да вижда, чува и да усеща миризмата на другарите си. Да са заедно през цялото време го потискаше, защото беше свикнал да прекарва вечерите си сам. Той се качи на леглото си и внимателно отвори писмото.

Кориолан зарови лице в ръцете си. Капитолът се подиграва с името Сноу? Грандмама губи ума си. Техният дом са две мизерни стаи над нощен клуб, където Тайгрис шие трика с пайети? Това ли беше съдбата на великолепното семейство Сноу?

А и какво можеше да се каже за него, Кориолан Сноу, бъдещия президент на Панем? Животът му, трагичен и безсмислен, се разгърна пред него. Видя се след двайсет години, надебелял и оглупял, доброто възпитание избито от него, мозъкът му атрофирал до точката, където не може да мисли за нищо друго, освен за най-основни, животински неща като глад и сън. Луси Грей, след като е излиняла в лабораторията на д-р Гол, отдавна ще е умряла и сърцето му ще е умряло с нея. Двайсет прахосани години и за какво? А когато отслужи времето си? Ами просто ще подпише нов договор, защото дори тогава унижението ще бъде прекалено голямо. А какво би го чакало в Капитола, ако се върне? Грандмама ще е умряла. Тайгрис ще е на средна възраст, но ще изглежда по-стара, ще шие безкрайно като робиня, добротата ѝ ще се е превърнала в безцветност, съществуването ѝ ще е повод за шеги от онези, на които трябва да угажда, за да си осигури хляба. Не, той никога няма да се върне. Ще остане в 12 като онзи старец в столовата, защото това е неговият живот. Без партньор, без деца, без адрес, освен казармата. Другите миротворци ще са неговото семейство. Смайли, Бъг, Бийнпоул — неговите братя. И няма да види повече никого от къщи. Никога.

Заля го отровна вълна от носталгия и отчаяние и усети ужасна болка в гърдите си. Беше сигурен, че получава сърдечен удар, но не направи опит да повика за помощ, а вместо това се сви на кълбо и притисна лице към възглавницата. Може би така беше най-добре. Защото нямаше изход. Нямаше къде да избяга. Нямаше надежда за спасение. Нямаше бъдеще, което да не е жива смърт. На какво можеше да се надява? Яхния? Чаша джин седмично? Да го повишат от мияч на чинии до старши мияч на чинии? Не беше ли по-добре да умре сега, бързо, вместо да го протака болезнено в продължение на години?

Някъде — стори му се много далече — чу да се затваря врата. По коридора се разнесоха стъпки, спряха за минута и после продължиха към него. Той стисна зъби и заповяда на сърцето си да спре веднага, защото не искаше повече да има нищо общо със света и беше време да се разделят. Но стъпките станаха по-силни и спряха пред вратата. Дали някой го търсеше? Дали беше патрулът? Да го видят в това унизително положение? Да злорадстват за нещастието му? Той чакаше да чуе смеха, подигравките и после със сигурност щеше да последва наряд в тоалетните.

Вместо това чу как един спокоен глас казва:

— Това легло свободно ли е?

Тих и познат глас…

Кориолан се обърна на леглото и отвори очи, за да се увери в това, което ушите му вече знаеха. На прага в камуфлажна униформа, по която все още личаха гънките от пакета и която, колкото и да е странно, му отиваше, стоеше Сеян Плинт.

22

Кориолан не се беше радвал толкова на никого през живота си.

— Сеяне! — извика той. Скочи от леглото си, приземи се несигурно на боядисания бетонен под и обви ръце около новодошлия.

Сеян го прегърна.

— Това е учудващо топло посрещане на човека, който за малко не те уби!

Кориолан се засмя леко истерично и за момент се замисли дали твърдението е вярно. Сеян наистина беше застрашил живота му, като се промъкна на арената, но да го обвинява за всичко останало беше прекалено. Колкото и изнервящ понякога да беше Сеян, той нямаше участие във вендетата на декана Хайботъм срещу баща му или в провала с носната кърпа.

— Не, не, точно обратното.

Той пусна Сеян и го огледа. Под очите му имаше тъмни сенки и сигурно беше отслабнал с поне седем килограма. Но общо взето изглеждаше по-свеж, сякаш беше отхвърлил голямата тежест, която носеше в Капитола.

— Какво правиш тук?

— Хм. Чакай да видим. След като се опълчих срещу Капитола, като влязох на арената, и аз бях на ръба да ме изключат. Баща ми се яви пред училищния съвет и им каза, че ще плати за нов физкултурен салон за Академията, ако ми позволят да завърша и да постъпя като миротворец. Те се съгласиха, но казах, че няма да приема сделката, ако не позволят и ти да завършиш. Е, професор Сикъл много искаше нов салон и каза, че това няма значение, след като и двамата ще сме вързани през следващите двайсет години.

Сеян пусна платнения сак на пода и измъкна кутията с лични вещи.

— Ще мога да завърша? — попита Кориолан.

Сеян отвори кутията, извади малка кожена папка с емблемата на училището и му я подаде много тържествено.

— Поздравления. Вече не си напуснал училище преждевременно.

Кориолан отвори папката и видя диплома с името си, което беше калиграфски изписано. Дипломата сигурно беше изготвена предварително, защото му даваше „отличен успех“.

— Благодаря ти. Сигурно е глупаво, но това все още е важно за мен.

— Знаеш ли, ако някой ден решиш да се явиш на изпит за кандидат-офицери, може да е важно. Трябва да си завършил гимназия. Деканът Хайботъм настояваше, че именно затова не трябва да ти се дава дипломата. Каза, че си нарушил някакво правило в Игрите, за да помогнеш на Луси Грей. Все едно, останалите гласуваха срещу него. — Сеян се подсмихна. — Той наистина много досажда на всички.

— Значи вече не съм презрян от всички? — попита Кориолан.

— За какво? За това, че си се влюбил? Според мен повечето хора ти съчувстват. Установих, че сред учителите има много романтични натури — каза Сеян. — А и Луси Грей направи наистина добро впечатление.

Кориолан грабна ръката му.

— Къде е тя? Знаеш ли какво е станало с нея?

Сеян поклати глава.

— Обикновено изпращат победителите обратно в техния окръг, нали така?

— Страх ме е, че са ѝ направили нещо по-лошо. Защото в Игрите си послужихме с измама — призна Кориолан. — Аз направих нещо със змиите, за да не я ухапят. Но единственото, което направи тя, беше да използва отрова за плъхове.

— Значи това е било. Е, не съм чул нищо такова. Нито да са я наказали — успокои го Сеян. — Истината е, че тя е толкова талантлива, че вероятно догодина ще искат пак да е там.

— И аз си помислих същото. Може би Хайботъм беше прав, като каза, че ще я върнат вкъщи. — Кориолан седна на леглото на Бийнпоул и започна да разглежда дипломата. — Знаеш ли, когато влезе, обмислях дали не е най-добре да се самоубия.

— Какво? Сега? Когато най-после си се измъкнал от лапите на декана Хайботъм и злата д-р Гол? Когато мами в този момент приготвя кашон, голям колкото камион, пълен с печени закуски за теб? — възкликна Сеян. — Приятелю, животът ти започва сега!

И после Кориолан се разсмя; и двамата се разсмяха.

— Значи това е краят ни?

— Бих го нарекъл спасението ни. Поне моето. О, Корио, само да знаеш с каква радост избягах — каза Сеян вече сериозно. — Капитолът никога не ми е харесвал, но след Игрите на глада, след това, което се случи с Марк… Не знам дали се майтапеше за самоубийството, но за мен то не беше шега. Вече бях обмислил всичко…

— Не. Не, Сеяне — каза Кориолан. — Нека не им доставяме това удоволствие.

Сеян кимна замислено, после избърса с ръкав лицето си.

— Баща ми казваше, че тук няма да е по-добре. За окръзите ще си остана винаги момче от Капитола. Но не ме е грижа. Всичко ще е по-хубаво от онова там. Как е тук?

— Или маршируваме, или мием подове — каза Кориолан. — Затъпяващо е.

— Добре. Имам нужда от малко затъпяване. Бях затънал в тези безкрайни спорове с баща ми — каза Сеян. — В момента не искам да водя сериозен разговор за нищо.

— Тогава нашите съквартиранти много ще ти харесат. — Болката в гърдите на Кориолан изчезна и той усети искрица надежда. Поне публично Луси Грей не беше понесла наказание. Дори само да научи, че в Капитола все още има съюзници, повдигна духа му и се замисли за думите на Сеян, че може да стане офицер. Може би все пак имаше начин да излезе от затрудненото си положение? Друг път към влиянието и властта? За момента тази мисъл го успокои — да знае, че това е нещо, от което деканът Хайботъм се страхува.

— Такъв е планът ми — каза Сеян. — Смятам да си изградя съвсем нов и красив живот тук. Живот, в който по моя скромен начин мога да превърна света в по-добро място.

— Това ще изисква доста работа — каза Кориолан. — Не знам какво ме прихвана да поискам да съм в Дванайсет.

— Очевидно е съвсем случайно — подразни го Сеян.

Кориолан се почувства като глупак и усети, че се изчервява.

— Дори не знам как да я намеря. Или дали все още ще се интересува от мен сега, след като се промениха толкова много неща.

— Майтапиш се, нали? Тя е влюбена до уши в теб — каза Сеян. — И не се тревожи, ще я намерим.

Докато помагаше на Сеян да разопакова багажа си и да си оправи леглото, Кориолан научи последните новини от Капитола. Подозренията му за Игрите на глада бяха основателни.

— На другата сутрин не се споменаваше нищо за тях — каза Сеян. — Когато отидох в Академията да получа документите, чух някои преподаватели да си говорят каква грешка е било да участват ученици, поради което си мисля, че това няма да се повтори. Но няма да се учудя, ако догодина пак видим Лъки Фликърман или пак отворят пощите за подаръци и залагане.

— Нашият принос — каза Кориолан.

— Така изглежда — отговори Сеян. — Сатирия каза на професор Сикъл, че д-р Гол е твърдо решена по някакъв начин да продължи. Сигурно като част от нейната вечна война. Вместо битки, имаме Игрите на глада.

— Да, за да наказваме окръзите и да помним какви зверове сме — каза Кориолан, като съсредоточено подреждаше сгънатите чорапи на Сеян в шкафчето.

— Какво? — попита Сеян и го изгледа особено.

— Не знам — каза Кориолан. — Сякаш… нали знаеш как винаги измъчваше онзи заек или гореше месото на някое същество?

— Сякаш ѝ доставяше удоволствие? — попита Сеян.

— Точно така. Според мен тя си мисли, че всички сме такива. Убийци по рождение. На които насилието им иде отвътре — каза Кориолан. — Игрите на глада са напомняне за това какви чудовища сме и колко ни е нужен Капитолът, за да ни пази от хаоса.

— Значи светът не само е жестоко място, но и на хората им доставя удоволствие тази жестокост? Нещо като есето за всички неща, които ни харесват във войната — каза Сеян. — Сякаш тя е някакво голямо представление. — Той поклати глава. — Нали нямаше да се замисляме за тези неща.

— Забрави ги — каза Кориолан. — Нека се радваме, че тя излезе от живота ни.

Появи се отчаяният Бийнпоул, който вонеше на тоалетни и белина. Кориолан го запозна със Сеян, който, като научи за проблемите му, го ободри и обеща да му помогне със строевата подготовка.

— И на мен ми трябваше известно време, за да се справя, като бях в училище. Но щом аз мога да науча тези неща, и ти можеш.

След малко дойдоха Смайли и Бъг и топло поздравиха Сеян. Бяха загубили всичките си пари на покер, но се вълнуваха около развлеченията през следващата събота.

— В „Таласъма“ ще има оркестър.

Кориолан почти скочи върху него.

— Оркестър? Какъв оркестър?

Смайли сви рамене.

— Не си спомням. Но някакво момиче ще пее. Казват, че е много добра. Луси някоя си.

Луси някоя си. Сърцето на Кориолан подскочи и той се усмихна до уши.

Сеян също се захили.

— Наистина ли? Е, ето нещо, което ще очакваме.

След като загасиха осветлението, Кориолан лежеше и сияеше, гледайки в тавана. Луси Грей не само беше жива, тя беше в 12 и щеше да я види следващата седмица. Неговото момиче. Неговата любов. Неговата Луси Грей. По някакъв начин бяха оцелели от декана, от докторката и от Игрите. След всички тези седмици, изпълнени със страх, копнеж и несигурност, щеше да я прегърне и никога вече да не я пусне. Нали за това беше дошъл в 12?

Но не беше само заради новината за нея. Колкото и да беше иронично, появата на този дразнител от десетилетие насам, Сеян, го беше върнала към живота. Не само с дипломата и обещанието за сладки, нито заради уверенията му, че Капитолът не го презира, нито дори заради надеждата за кариера като офицер. Кориолан изпитваше голямо облекчение, че ще има някой, който познава неговия свят, с когото да си говори и още по-важно, някой, който знае истинската му стойност в света. Почувства се окуражен от факта, че Страбон Плинт беше позволил на Сеян да настоява дипломирането му да е част от сделката за физкултурния салон и го прие като поне частична отплата за това, че спаси живота на Сеян. Старият Плинт не го беше забравил, беше сигурен в това, и може би щеше да е готов да използва богатството и властта си, за да му помогне в бъдеще. И, разбира се, мами го обожаваше. Може би в крайна сметка нещата не бяха толкова отчайващи.

Със Сеян плюс още няколко войници от окръзите имаха достатъчно новобранци, за да съставят пълен взвод от двайсет души и започнаха обучение. Нямаше съмнение, че режимът в Академията беше дал на Кориолан и Сеян решително предимство, що се отнася до физическата форма и строевата подготовка, макар че там нямаше отделен предмет за огнестрелни оръжия, както беше сега. Стандартната карабина на миротвореца беше страховито нещо, способно да произведе сто изстрела, преди да бъде презаредено. Като начало новобранците изучаваха частите на оръжието, като почистваха, разглобяваха и сглобяваха пушките си, докато накрая можеха да го правят със затворени очи. Кориолан изпитваше известно нежелание през първия ден, в който имаха стрелба, толкова неприятни бяха спомените му от войната, но установи, че да има свое оръжие му дава повече увереност. Почувства се по-силен. Сеян се оказа роден стрелец и скоро си спечели прякора „Точно в десетката“. Кориолан усещаше, че прякорът не му е приятен, но го приема.

В понеделник след пристигането на Сеян, на първи август, дойде едно разочарование. Новобранците разбраха, че трябва да са служили цял месец, преди да получат първата си заплата. Смайли изпадна в особено лошо настроение, защото разчиташе с тези пари да покрие веселбата през уикенда. Кориолан също изпита отчаяние. Как можеше да се надява да види Луси Грей, ако няма пари за билет?

След три дни, изпълнени само с обучение, в четвъртък настъпи светъл момент. Пристигнаха колетите от мами, пълни догоре със сладки лакомства. Заслужаваше си човек да види израженията на Бийнпоул, Смайли и Бъг, докато гледаха разопаковането на черешови торти, карамелизирани пуканкови топки и шоколадови сладки с глазура. Сеян и Кориолан обявиха, че те са обща собственост на всички в стаята, като циментираха още повече братската дружба между съквартирантите.

— Знаеш ли — каза Сеян с уста, пълна с торта, — ако искаме, сигурен съм, че може да изтъргуваме част от това в събота. За джин и прочее.

Всички се съгласиха и част от съкровището беше отделена за голямото събитие в събота вечерта.

Опиянен от захарта, Кориолан изпрати бележка с благодарности на мами и писмо до Тайгрис, за да я успокои, че е добре. Опита се да се пошегува с изтощителния режим и да спомене възможността да стане офицер. Беше намерил оръфан наръчник за изпита за кандидат-офицери, в който имаше различни въпроси. Наръчникът беше предназначен да оцени способностите на кандидата и се състоеше главно от словесни, математически и геометрични задачи, макар че трябваше да научи и някои основни правила в единствения военен раздел. Ако издържеше изпита, нямаше да стане офицер, но щеше да започне обучението си за такъв. Усещаше, че има добри шансове, ако не по друга причина, то защото много от новобранците бяха почти неграмотни. Това беше станало ясно в малкото часове, посветени на ценностите и традициите на миротворците. Той съобщи на Тайгрис неприятната новина за заплатата си, но я успокои, че парите ще пристигат като по часовник от първи септември нататък. Извади с език една пуканка, попаднала между зъбите му и се сети да спомене за пристигането на Сеян и да ѝ каже, че ако някой път има нещо спешно, на мами Плинт вероятно може да се разчита за помощ.

В петък сутрин настроението в столовата беше напрегнато и Смайли беше научил историята от една сестра, с която се беше запознал в клиниката. Преди около месец, някъде по време на Жътвата един миротворец и двама шефове от Окръг 12 бяха загинали при експлозия в мините. Разследването беше довело до ареста на мъж от семейство на известни бунтовнически водачи през войната. Щяха да го обесят в един часа следобед. Мините затваряха за събитието и работниците трябваше задължително да присъстват.

Тъй като беше още зелен, Кориолан не виждаше какво общо има това с него и следваше обичайното разписание. Но по време на строевата подготовка самият комендант на базата, стар козел на име Хоф, се отби и известно време ги наблюдава. Преди да си тръгне, размени няколко думи със строевия сержант, който веднага извика Кориолан и Сеян пред строя.

— Вие двамата трябва да отидете на бесенето днес следобед. Комендантът иска там да има повече войници за представлението и търси новобранци, които се справят със строевата подготовка. Явете се за транспортиране на обед в униформи. Следвайте заповедите и всичко ще е наред.

Кориолан и Сеян изядоха обеда си и се върнаха в казармата да се преоблекат.

— Дали убиецът е имал за цел точно миротвореца? — попита Кориолан, докато обличаше чисто новата си бяла униформа за първи път.

— Чух, че се е опитал да саботира производството на въглища и случайно е убил тримата — каза Сеян.

— Да саботира производството? С каква цел? — попита Кориолан.

— Не знам — каза Сеян. — С надежда бунтът да продължи?

Кориолан само поклати глава. Защо тези хора си мислеха, че за да организират бунт, им стига единствено гняв? Нямаха армия, оръжия и власт. В Академията бяха научили, че неотдавнашната война е била започната от бунтовници от Окръг 13, които са успели да получат достъп и да разпространят оръжия и средства за комуникация за съучастниците си в целия Панем. Но 13 беше изчезнал в облака от ядрената експлозия, заедно със състоянието на семейство Сноу. Не беше останало нищо и всяка мисъл за повторен бунт беше чиста глупост.

Когато се явиха, Кориолан се изненада, че му зачисляват пушка, защото обучението му в най-добрия случай беше минимално.

— Не се тревожи, майорът каза, че трябва единствено да стоим мирно — каза му друг новобранец.

Натовариха ги в камион, който излезе от базата и тръгна по околовръстния път на Окръг 12. Кориолан беше нервен, защото това беше първата му истинска задача като миротворец, но и малко развълнуван. Преди няколко седмици беше ученик, а сега имаше униформа, оръжие, беше мъж. А дори и миротворецът с най-нисък чин притежаваше власт, която му беше дадена поради връзката му с Капитола. При тази мисъл той изпъна рамене.

Докато камионът обикаляше около окръга, сградите станаха не само мръсни, но направо мизерни. Вратите и прозорците на грохналите къщи зееха отворени в горещината. На праговете седяха жени с изпити лица и гледаха как полуголите деца с изхвръкнали ребра си играеха вяло в пръстта. Помпите в някои дворове говореха, че няма течаща вода, а провисналите електропроводи подсказваха, че електричеството не е гарантирано.

Тази степен на нищета изплаши Кориолан. През по-голямата част от живота си той все нямаше пари, но семейство Сноу винаги полагаха много усилия да поддържат приличен вид. Тези хора се бяха предали и дълбоко в себе си той ги обвиняваше за окаяното им положение. Той поклати глава.

— Изливаме толкова много пари в окръзите — каза той. Сигурно беше вярно. Хората в Капитола винаги се оплакваха от това.

— Изливаме пари в индустриите, не в самите окръзи — каза Сеян. — Хората са оставени да се оправят сами, както могат.

Камионът излезе от пътя със сгурийната настилка и пое по друг черен път, като обиколи голяма поляна с изсъхнала от слънцето пръст и бурени, която завършваше в гора. В някои паркове в Капитола имаше залесени части, но дори те бяха доста добре поддържани. Кориолан си помисли, че това е, което хората разбират под гора или дори дива природа. Навсякъде растяха дебели дървета, лиани и храсти. Самото безредие беше тревожно. А и кой знае какви същества обитаваха това място? Той настръхна, като чу смесицата от жужене, бръмчене и шумолене. Каква врява вдигаха птиците тук!

В края на гората се издигаше голямо дърво, а клоните му се разпростираха като големи, възлести ръце. От един почти хоризонтален клон висеше примка. Точно под нея беше построена груба платформа с два капака на пода.

— Все ни обещават истинска бесилка — каза майорът, който беше на средна възраст и командваше групата. — Докато ни я пратят, построихме това. Преди ги издигахме с въже от земята, но умираха прекалено бавно и кой има време да чака?

Едната от жените новобранки, която Кориолан разпозна от разходката си до базата, вдигна неуверено ръка.

— Кого ще бесим?

— О, някакъв бунтар, който се опитал да затвори мините — каза майорът. — Те всички са бунтари, но този е бил водачът. Казва се Арло еди-кой си. Все още издирваме съучастниците му, макар че не знам къде планират да избягат. Няма къде да избягат. Хайде, всички слизайте!

Ролята на Кориолан и Сеян беше главно декоративна. Те стояха свободно под строй в задната редица на един от двата взвода от по двайсет души, заградили платформата от двете страни. Други шейсет миротворци се разпръснаха из поляната. На Кориолан не му беше приятно да е с гръб към цялата тази дива флора и фауна, но заповедите си бяха заповеди. Той гледаше право напред, през поляната и към окръга, откъдето започна да се излива непрекъснат поток от хора. Ако се съдеше по вида им, много идваха направо от мините, защото лицата им бяха черни от въглищен прах. Към тях се присъединиха много сравнително по-чисти жени и деца и семействата се събираха на поляната. Кориолан бе обзет от тревога, когато десетките станаха стотици, а идваха още и още хора, като тълпата заплашително нарастваше.

Три автомобила бавно пристигнаха по черния път към бесилката. От първия — стара кола, която би била сметната за луксозна преди войната — излезе кметът на Окръг 12 Лип, последван от жена на средна възраст с изрусена коса, и Мейфеър, момичето, което Луси Грей беше нападнала със змията в деня на Жътвата. Те застанаха близо един до друг от страната на платформата. Комендантът Хоф и пет-шест офицери слязоха от втора кола. На предния капак се развяваше знамето на Панем. Вълна от тъжни възгласи премина през тълпата, когато се отвори вратата на последната кола — бял микробус на миротворците. Двама пазачи скочиха на земята, после се обърнаха да помогнат на затворника да излезе. Тежко окован, високият слаб мъж успя да остане на крака, докато го отвеждаха към платформата. Той с усилие повлече веригите си по паянтовите стъпала и пазачите го накараха да застане върху единия от двата капака.

Майорът излая заповед „Мирно“ и Кориолан изпъна тяло. Стриктно погледнато, той би трябвало да гледа само напред, но с крайчеца на окото си виждаше част от действието и се почувства скрит на задния ред. Никога не беше виждал екзекуция на живо, само по телевизията, и по някакъв начин не можеше да отвърне поглед.

Тълпата замълча, а един миротворец прочете списъка с престъпленията, в които осъденият Арло Чанс беше обвинен, включително убийството на трима души. Въпреки че се мъчеше гласът му да стига до всички, той звучеше неубедително в горещия влажен въздух. Когато свърши, комендантът кимна на миротворците на платформата. Те предложиха на осъдения превръзка за очите, която той отказа, и после сложиха примката на шията му. Мъжът се държеше стоически и гледаше в далечината, докато чакаше края си.

От другата страна на платформата се разнесе барабанен бой, който предизвика плач от предния ред на тълпата. Кориолан отклони поглед, за да види откъде идва. Една млада жена със светлокафява кожа и дълга черна коса се издигна над масата от хора, докато някакъв мъж се мъчеше да я дръпне, но тя отчаяно се бореше да мине напред и пищеше:

— Арло! Арло!

Миротворците вече бяха до нея.

Гласът имаше наелектризиращо въздействие върху Арло. По лицето му се изписа първо изненада, после ужас.

— Бягай! — изкрещя той. — Бягай, Лил! Бягай! Бя…! — Звукът от отварянето на капака и последвалото опъване на въжето го прекъснаха по средата на думата и тълпата ахна. Арло пропадна три метра надолу и изглежда умря моментално.

В зловещата тишина, която последва, Кориолан усети как по тялото му се стича пот, докато чакаше развръзката. Дали хората щяха да ги нападнат? Дали от него се искаше да стреля срещу тях? Помнеше ли как се стреля с пушката? Той напрегна слух за някаква заповед. Вместо това чу гласа на мъртвеца, който се носеше призрачно от леко полюшващия се труп.

— Бягай! Бягай, Лил! Бягай! Бя…!

23

По гърба на Кориолан преминаха тръпки и той усети как останалите новобранци също настръхват.

— Бягай! Бягай, Лил! Бя…!

Викът се издигна и го заля, отрази се в дърветата и го удари в гърба. За момент помисли, че се е побъркал. Наруши заповедта и се огледа, сякаш очакваше армия от Арловци да нахлуе през дърветата. Нямаше нищо. Нямаше никой. После звукът се разнесе отново на един-два метра над главата му.

— Бягай! Бягай, Лил! Бя…!

При вида на малката черна птица той се пренесе в лабораторията на д-р Гол, където беше видял същите същества, кацнали в горната част на клетката. Сойки-бъбривки. Ами да, гората сигурно беше пълна с тези птици, имитиращи предсмъртния вик на Арло, също както бяха имитирали воплите на авоксите в лабораторията.

— Бягай! Бягай, Лил! Бя…! Бягай! Бягай, Лил! Бя…!

Обърна се, за да застане пак мирно и забеляза смущението, което птиците бяха предизвикали в редиците на новобранците, макар че останалите миротворци бяха съвсем равнодушни. Свикнали са, помисли си Кориолан. Съмняваше се, че изобщо би могъл да свикне с нечий предсмъртен вик, повтарящ се като рефрен. Но сега викът се промени и се превърна в мелодия. Поредица от ноти, отразяващи интонацията на гласа му. Въздействието им беше още по-силно от думите.

Някъде сред тълпата миротворците бяха задържали жената Лил и я отвеждаха. Тя издаде един последен отчаян вопъл, а птиците подхванаха и него, първо като глас, а после като част от аранжимента. Човешкият глас изчезна и остана само музикален хор от думите на Арло и Лил.

— Сойки-присмехулки — измърмори войникът пред него. — Гадни мутове.

Кориолан си спомни разговора си с Луси Грей преди интервюто.

— Е, нали знаеш какво казват хората? Шоуто не е свършило, докато не запее сойката-присмехулка.

— Сойката-присмехулка? Наистина ли? Според мен си измисляш някои неща.

— Не и това. Сойката-присмехулка е истинска птица.

— И пее в твоето шоу?

— Не в моето, скъпи. В твоето. Е, поне в шоуто на Капитола.

Сигурно това е имала предвид. Обесването беше шоуто на Капитола. Сойката-присмехулка може би беше истинска птица. Не беше като сойката-бъбривка. Различна по някакъв начин. Нещо местно, предполагаше той. Но беше странно, че войникът ги беше нарекъл „мутове“. Напрегна очи и се опита да ги види сред листата на дърветата. Сега, като знаеше какво търси, откри няколко сойки-бъбривки. Може би бяха същите като сойките-присмехулки… но не, чакай, ето я! Там по-нагоре. Черна птица, малко по-едра от бъбривка. Изведнъж разперва криле и разкрива две ослепително бели ивици. После вдига човка и запява. Сигурен беше, че току-що е видял първата си сойка-присмехулка и моментално намрази тези птици.

Песента на птиците разстрои публиката, шепотът се превърна в мърморене и прерасна в протест, докато миротворците вкарваха Лил в микробуса, с който бяха докарали Арло. Дали щяха да се нахвърлят върху войниците? Без никой да му нареди, той освободи предпазителя на пушката си.

Дъжд от куршуми го накара да подскочи и да се огледа за мъртви тела, но видя само как един от офицерите прибира оръжието си. Офицерът се разсмя и кимна на коменданта, защото току-що беше стрелял в дърветата и беше принудил ятото птици да отлети. Сред тях Кориолан различи няколко с черно-бели криле. Изстрелите усмириха тълпата и се разнесоха виковете на миротворците: „Връщайте се на работа!“ и „Шоуто свърши!“ Тълпата започна да се разотива, а той продължаваше да стои мирно, като се надяваше, че никой не е забелязал неговата нервност.

Когато всички се качиха в камиона, за да се върнат в базата, майорът каза:

— Трябваше да ви предупредя за птиците.

— Какво точно представляват те? — попита Кориолан.

Майорът изсумтя:

— Грешка, ако питаш мен.

— Мутация? — настоя Кориолан.

— Нещо такова. И те, и потомството им — отговори майорът. — След войната Капитолът остави сойките-бъбривки да измрат, което би трябвало да се случи, тъй като всички бяха мъжки. Те обаче бяха хвърлили око на местните сойки-присмехулкии и те, изглежда, не им отказаха. Но след няколко години всички сойки-бъбривки ще са измрели, и тогава ще видим дали новите птици ще продължат да се размножават.

Кориолан нямаше желание през следващите двайсет години да слуша техните серенади, съпровождащи местните екзекуции. Може би, ако някога стане офицер, ще организира ловна дружина и ще разчисти горите от тях. Но защо да чака? Защо да не го предложи сега, като форма за упражнение за новобранците? Без съмнение никой не харесваше тези птици. Идеята го ободри. Обърна се към Сеян, за да му разкаже плана, но лицето на Сеян беше толкова мрачно, колкото беше навремето в Капитола.

— Какво има?

Сеян продължаваше да гледа към гората, когато камионът спря.

— Не обмислих нещата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кориолан.

Но Сеян само клатеше глава.

Обратно в базата те върнаха оръжието и неочаквано им дадоха свободно време до вечеря в пет часа. Веднага щом облякоха работните си униформи, Сеян измърмори, че трябва да пише на майка си и изчезна някъде. Кориолан намери писмо, което един от съквартирантите им му беше донесъл. Позна дребния, разкривен почерк на Плурибус Бел и се настани в леглото, за да го прочете. Голяма част от писмото потвърждаваше онова, което Тайгрис вече му беше писала: че Плурибус е на разположение на семейство Сноу както за продажбата на вещите им, така и с предложението за временна квартира, когато решат какво да правят. Но един параграф изненада Кориолан.

Това кратко описание даваше на Кориолан възможно най-правдоподобното обяснение дотук за омразата, която деканът Хайботъм хранеше към него. Кавга. Раздяла. Знаеше, че не са се сдобрили, а вероятно и още са се скарали, поради горчивината, с която деканът говореше за баща му. Какво дребно човече беше този Каска Хайботъм, щом още не можеше да преглътне раните от някакво скарване в училище. Дори и сега, толкова години след смъртта на въображаемия си преследвач. Отърси се, не можеш ли?, помисли си той. Какво значение има това сега?

На вечеря Смайли, Бийнпоул и Бъг изявиха желание да научат всичко за бесенето и Кориолан се постара да го задоволи. Идеята му да се използват сойките-присмехулки за мишени в упражненията по стрелба се посрещна с ентусиазъм и съквартирантите му го насърчаваха да я представи на висшестоящите. Единствено Сеян охлаждаше настроението. Седеше, мълчалив и необщителен, като само побутваше таблата си с нудли към другите за обща консумация. Кориолан изпита внезапно безпокойство. Последния път, когато Сеян беше загубил апетит, беше загубил и разсъдъка си.

По-късно, докато миеха пода в столовата, Кориолан му поиска обяснение.

— Какво те мъчи? И не ми казвай, че няма нищо.

Сеян топеше бърсалката в кофата със сива вода.

— Не знам. Постоянно се питам какво щеше да се случи днес, ако тълпата беше станала агресивна? Щеше ли да се наложи да стреляме по нея?

— О, най-вероятно, не — отговори Кориолан, макар че и той се беше питал същото. — Сигурно само щяха да изстрелят един пълнител във въздуха.

— Ако помагам да се убиват хора в окръзите, каква е разликата с това да помагам да ги убиват в Игрите на глада? — попита Сеян.

Интуицията на Кориолан не го беше излъгала. Сеян затъваше в още едно етическо тресавище.

— А ти какво очакваше? Къде мислеше, че постъпваш?

— Мислех си, че мога да стана медик — призна Сеян.

— Медик? — повтори Кориолан. — Нещо като лекар?

— Не, за лекар се иска университетско образование — обясни Сеян. — Нещо по-обикновено. Поне няма да нанасям вреда. Например да помагам на ранени хора, от Капитола или от окръзите, без значение на кого, ако настъпят размирици. Поне няма да вредя. Просто се съмнявам, че съм способен да убия някого, Корио.

Кориолан изведнъж се ядоса. Забравил ли беше Сеян, че тъкмо поради неговите безотговорни постъпки Кориолан трябваше да убие Бобин? Че тъкмо неговият егоизъм беше лишил приятеля му от лукса да прави подобни изявления? После потисна смеха си, когато си спомни за стария Страбон Плинт. Гигантски производител на оръжие с наследник пацифист. Представи си разговорите, които са протичали между баща и син. Колко безсмислено, помисли си той. Безсмислено пропиляване на семейната традиция.

— А какво ще кажеш за войната? — попита той. — Ти все пак си войник?

— Знам. Войната, предполагам, е различна — каза Сеян. — Но ми е нужно да се боря за нещо, в което вярвам. Ще ми е нужно да вярвам, че тя ще направи света по-добър. Аз все още предпочитам да съм медик, но се оказа, че в днешно време няма голямо търсене за медици. Няма война. Има дълъг списък от желаещи да работят в клиниката. Но дори и за това е нужна препоръка, а сержантът не желае да ме препоръча.

— Защо? — попита Кориолан. — Изглеждаш изключително подходящ.

— Защото съм прекалено добър стрелец — отговори Сеян. — Вярно е. Много съм точен. Баща ми ме тренираше, откакто бях съвсем малък и всяка седмица имах задължителни упражнения по стрелба. За него това беше част от семейния бизнес.

Кориолан преценяваше информацията.

— Защо не го скри?

— Мислех, че го скривам. Всъщност стрелям много по-добре, отколкото стрелях на тренировките. Опитвах се да не се откроявам, но останалите от взвода са толкова зле. — Сеян се спря. — Не и ти.

— Да, и аз — засмя се Кориолан. — Виж, мисля, че малко драматизираш нещата. Не е като да има екзекуция всеки ден. А ако наистина се стигне дотам, просто стреляй, без да уцелваш.

Но думите му само ожесточиха Сеян.

— Ами ако в резултат на това убият теб, или Бийнпоул, или Смайли? Защото не съм ви защитил?

— О, Сеяне! — Кориолан се вбеси. — Прекалено много мислиш! Представяш си най-лошия сценарий. Това няма да се случи. Ние всички тук ще си умрем спокойно — от старост или от прекалено миене на пода. Междувременно, престани да уцелваш мишената! Или си измисли някакъв проблем с очите! Или си прещипи ръката на вратата!

— С други думи, престани да си толкова погълнат от себе си — каза Сеян.

— Или поне не бъди толкова драматичен. Така се озова на арената, спомняш ли си? — отвърна Кориолан.

Сеян реагира като че ли Кориолан му е ударил шамар. Но след миг кимна утвърдително.

— Така за малко да ни убия и двамата. Прав си, Корио. Благодаря. Ще си помисля за това, което каза.

Събота започна с гръмотевична буря, която остави след себе си дебел пласт кал и толкова влажен въздух, че би могъл да го изцеди като гъба, помисли си Кориолан. Той започна да харесва солената храна, която Куки обичаше да готви, и винаги си изпразваше чинията. Всекидневните тренировки оказаха своето въздействие, тялото му стана по-силно, по-гъвкаво, по-уверено. Щеше да надвие всеки от местните, въпреки че те прекарваха дните си в мината. Не че имаше вероятност за ръкопашен бой, не и при въоръжението на миротворците, но беше готов, ако това се случеше.

По време на тренировката по стрелба той хвърляше по едно око на Сеян, който невинаги улучваше целта. Добре. Рязкото спадане на уменията му щеше да бие на очи. Ако някое друго момче беше дало такава висока оценка на способностите си, той би се усъмнил, но Сеян никога не се хвалеше. Щом казваше, че е отличен стрелец, значи беше такъв. Което означаваше, че ще е голяма придобивка в акцията за унищожаване на сойките, ако се съгласеше да участва. В края на учението Кориолан подхвърли идеята на сержанта и остана доволен от отговора му.

— Това може би е добра идея. С един куршум два заека.

— О, надявам се да са повече от два — пошегува се Кориолан, а сержантът одобрително изгрухтя.

След като прекара следобеда в непоносимата жега на пералнята, където вкарваше и изкарваше, сортираше и сгъваше работни униформи от промишлените перални машини и сушилни, Кориолан изгълта набързо вечерята си и тръгна към душовете. Дали само му се струваше така или брадата му наистина се беше сгъстила? Полюбува ѝ се и прокара бръснача по бузите си. Още един признак, че юношеството си отива. Изсуши косата си и се успокои, че прическата му вече не е толкова свирепа. Тук-там имаше намек за някакви къдрици.

Перспективата за концерта в „Таласъма“ тази вечер изпълваше банята с възбуда. Очевидно беше, че никой от новобранците не беше гледал Игрите на глада тази година.

— Някакво момиче ще пее там.

— Да, от Капитола.

— Не, не е от Капитола. Била е там за Игрите на глада.

— Ох. Сигурно е спечелила.

С блеснали от горещата баня лица Кориолан и съквартирантите му излязоха навън във вечерта. На излизане от базата дежурният на портала ги посъветва да се държат самоуверено.

— Предполагам, че ние петимата ще се справим с някакви миньори — каза Бийнпоул и се огледа.

— В ръкопашен бой, разбира се — каза Смайли. — Ами ако имат оръжие?

— Те тук не могат да имат оръжие, нали? — попита Бийнпоул.

— Законно, не. Но най-вероятно в населението се върти доста оръжие, останало от войната. Скрито под дъските на пода или закопано под дърветата. Можеш да си набавиш всичко, ако имаш пари — каза Смайли и многозначително поклати глава.

— Каквито очевидно никой от тях няма — каза Сеян.

Да ходи пеш извън базата изнервяше Кориолан, но той го отдаваше на смесицата от емоции, които изпитваше. Чувстваше се последователно възбуден, уплашен, самоуверен и ужасно несигурен, защото щеше да види Луси Грей. Искаше да ѝ каже толкова много неща, да ѝ зададе толкова много въпроси, че не знаеше с какво да започне. Може би с още една такава дълга, бавна целувка…

След двайсетина минути стигнаха до „Таласъма“. Склад за въглища в по-добри времена, помещението е било изоставено поради намаляването на производството. Вероятно собственикът му беше някой от Капитола, ако не и самият Капитол, но по нищо не личеше да се грижи за него или да го поддържа. Покрай стените имаше няколко сергии, на които бяха изложени различни дребни вещи, повечето употребявани. Сред предлаганите стоки Кориолан забеляза всичко — остатъци от свещи, мъртви зайци, ръчно изработени сандали, счупени очила. Той се тревожеше, че като последствие от екзекуцията, към тях ще бъдат враждебни, но никой не им обърна никакво внимание, а по-голямата част от клиентелата и без това идваше от базата.

Смайли, който от родния си край имаше опит в търговията на черния пазар, стратегически пожертва една бисквита, разчупи я на десетина части и позволи на няколко души, които прецени като вероятни купувачи, да я опитат. Магията на мами подейства и между директна размяна с контрабандистите на алкохол и плащане в брой с други заинтересувани, накрая придобиха бутилка чист алкохол, толкова силен, че само при миризмата очите им се насълзиха.

— Това е качествено питие — увери ги Смайли. — Тук го наричат бял алкохол, но то си е всъщност основната контрабандна напитка.

Всички отпиха по една глътка, което предизвика кашляне и тупане по гърба, затова запазиха останалото за шоуто.

Кориолан, който все още притежаваше няколко пуканкови топки, поиска да вземе билети, но му казаха да почака.

— Плаща се после — каза един мъж. — По-добре сядайте, ако искате да вземете хубави места. Ще е претъпкано. Момичето се върна.

Да си запазиш място означаваше да вземеш някоя стара щайга, трикрако столче или пластмасова кофа от натрупаните в ъгъла и да се настаниш на място, откъдето се вижда сцената, която представляваше дървени палети, подредени в дъното на „Таласъма“. Кориолан си избра място до стената, някъде по средата. На мъждивото осветление Луси Грей нямаше да го забележи, а той точно това искаше. Трябваше му време, за да прецени как да действа. Дали беше чула, че той е тук? Най-вероятно не, защото кой би ѝ казал? В базата беше просто Джент и приключенията му в Игрите на глада не бяха известни.

Стъмни се и някой натисна ключ, който задейства разнородни лампи, събрани на едно място чрез древен кабел и няколко подозрителни на вид разклонители. Кориолан потърси с очи най-близкия изход, предусещайки, че пожарът е неизбежен. Като се имаше предвид старата дървена постройка и натрупания въглищен прах, случайна искра би могла да предизвика моментален пожар. „Таласъма“ започна да се пълни с миротворци и местни хора, повечето мъже, но имаше и доста жени. Събрали се бяха вече сигурно към двеста души, когато едно слабичко, около дванайсетгодишно момче с шапка, украсена с многоцветни пера, излезе на сцената и постави микрофон, свързан с кабел към поставен встрани бокс. Момчето довлече един дървен сандък, постави го зад микрофона и се оттегли на мястото, оградено с парцаливо одеяло. Появата му оживи публиката и тя започна да ръкопляска ритмично, по начин, който изглежда беше заразителен. Дори и Кориолан не усети как вдигна ръце и запляска. Обадиха се гласове, които искаха шоуто да започва и тъкмо когато изглеждаше, че това никога няма да стане, одеялото се отмести и на сцената излезе малко момиче с розова клоширана рокличка. Момичето направи реверанс.

Публиката я аплодира и момичето заудря по барабана, закачен с каишка на врата ѝ, а после с танцувална стъпка тръгна към микрофона.

— Браво, Мод Айвъри! — извика един миротворец близо до Кориолан и той се досети, че това е братовчедката, която Луси Грей беше споменала и която можеше да запомни всяка песен, щом я чуе веднъж. Нелесна задача за такова малко дете: момичето беше най-много осем-девет годишно.

Тя скочи на сандъка зад микрофона и махна с ръка на публиката.

— Здравейте, всички, благодаря ви, че дойдохте тази вечер! Достатъчно разгорещено ли ви е тук? — попита тя със сладък, чуруликащ глас. — Казвам се Мод Айвъри и имам удоволствието да ви представя Ятото! — Публиката ѝ ръкопляска и момичето се поклони няколко пъти на всички страни, докато аплодисментите утихнаха достатъчно, за да започне представянето.

— Там Амбър, мандолина!

Зад завесата излезе висок костелив младеж с шапка с пера. Държеше инструмент, подобен на китара, но по-скоро с форма на сълза. Застана до Мод Айвъри, без изобщо да обръща внимание на публиката, само пръстите му се движеха по струните. После момчето, което беше поставило микрофона на сцената, се появи с цигулка.

— Кларк Кармайн, цигулка! — обяви Мод Айвъри, а той засвири и премина по сцената.

— И Барб Азур, бас!

Влачейки инструмент, който беше нещо като огромна цигулка, стройна жена, облечена с дълга до глезените синя карирана рокля, махна стеснително на публиката и се присъедини към останалите музиканти.

— И сега, току-що завърналата се от Капитола, единствената и неповторима Луси Грей Беърд!

Кориолан затаи дъх, а в същото време тя изскочи на сцената с китара в ръка, полите на яркозелената ѝ рокля проблясваха, а чертите на лицето ѝ бяха подчертани с грим. Публиката стана на крака. Тя изтича напред, а Там Амбър отмести сандъка на Мод Айвъри и ѝ освободи място зад микрофона.

— Здравейте, вие от Окръг дванайсет, липсвах ли ви? — Тя се смееше, докато те ревяха в отговор. — Обзалагам се, че не сте очаквали да ме видите отново, а същото може да се каже и за мен. Но ето ме тук. Върнах се.

Насърчаван от колегите си, един миротворец стеснително се приближи към сцената и ѝ подаде пълна до половината бутилка с бял алкохол.

— О, какво е това? За мен ли е? — попита тя и пое бутилката. Миротворецът направи жест с ръка, който показваше, че бутилката е от цялата група. — Сега, вие всички знаете, че аз спрях да пия, когато бях на дванайсет! — Последва силен смях. — Какво? Наистина спрях. Разбира се, няма нищо лошо да имам малко под ръка за лечебни цели. Благодаря ви. Сърдечно благодаря. — Разгледа бутилката, после хвърли многозначителен поглед към публиката и отпи една глътка. — За прочистване на гърлото! — каза тя невинно в отговор на ревовете. — Знаете ли, колкото и да сте лоши с мен, не знам защо, но винаги се връщам при вас. Така е. Това ми напомня за една стара песен.

Луси Грей прокара пръсти по струните на китарата си и се обърна към останалите от Ятото, които се бяха наредили в полукръг около микрофона.

— Хайде, красиви птички. И едно, и две, и три…

Музиката засвири, светла и оптимистична. Кориолан почувства, че започва да тактува с крак, още преди Луси Грей да се е навела към микрофона.

Луси Грей остави микрофона и даде възможност на Кларк Кармайн да излезе напред и да покаже майсторско свирене на цигулката с вариации на мелодията, а останалите отзад го подкрепяха. Кориолан не можеше да свали очи от светналото лице на Луси Грей, такова, каквото не го беше виждал преди. Така изглежда тя, когато е щастлива, помисли си той. Тя е красива! Красива по начин, който всеки може да види, а не само той. Това можеше да е проблем. Сърцето му се разкъса от ревност. Но не. Тя беше неговото момиче, нали? Спомни си песента, която беше изпяла на интервюто, за момчето, което беше разбило сърцето ѝ, и разгледа музикантите на сцената за евентуален заподозрян. Единствената възможност беше Там Амбър със своята мандолина, но между тях не прехвърчаха искри. Някой от местните, може би?

Публиката аплодира Кларк Кармайн и Луси Грей пак взе микрофона.

След дълги аплодисменти и доста крясъци, публиката се настани да слуша още песни.

Кориолан знаеше от времето в Капитола, когато помагаше на Луси Грей да репетира, че Ятото имат широк и разнообразен репертоар и изпълняват много инструментални парчета. Понякога някои от музикантите напускаха и се скриваха зад одеялото, за да оставят сцената на двама или на соло изпълнител. Там Амбър изпъкна с изпълненията си на мандолина, като заслепи тълпата със светкавичното движение на пръстите си, докато лицето му оставаше безизразно и дистанцирано. Мод Айвъри, любимката на публиката, я изненада с една тъжно-смешна песен за дъщерята на миньора, която се удавила, като покани слушателите си да се присъединят към припева и учудващо много от тях го направиха. А може и да не беше толкова учудващо, като се имаше предвид, че повечето вече бяха общително пияни.

Някои песни на места бяха неразбираеми, с много непознати думи и Кориолан се мъчеше да схване смисъла, но после си спомни думите на Луси Грей, че те са от едно отминало време. В такива моменти петимата от Ятото се обръщаха един към друг, съсредоточаваха се и изграждаха сложна хармония с гласовете си.

За щастие повечето песни бяха по-нови и му допадаха. Концертът завърши с песен, която той знаеше от Жътвата…

… и иронията не остана незабелязана за публиката. Капитолът се беше опитал да вземе всичко от Луси Грей, но напълно се беше провалил.

Когато аплодисментите затихнаха, тя даде знак на Мод Айвъри. Момичето изтича зад одеялото и донесе плетена кошница с шарени панделки.

— Сърдечно ви благодарим — каза Луси Грей — Сега, всички знаете какъв е редът. Не взимаме пари за билети, защото понякога гладните хора имат по-голяма нужда от музика. Но и ние огладняваме. Затова, ако желаете да дадете своя дял, Мод Айвъри ще обиколи с кошничката. Предварително ви благодарим.

Четиримата по-възрастни от Ятото тихо свиреха, докато Мод Айвъри минаваше наоколо с кошницата. Кориолан и съквартирантите му, петимата общо, имаха само няколко монети, което изобщо не изглеждаше достатъчно, но Мод Айвъри им благодари и учтиво им се поклони.

— Чакай — каза Кориолан. — Обичаш ли сладки? — Той отвори хартиения плик с последните пуканкови топки и когато ги показа на Мод Айвъри, очите ѝ се разшириха от удоволствие. Кориолан сложи плика в кошницата, тъй като те и без това бяха определени за билетите. Доколкото познаваше мами, към тях вече пътуваше нов колет.

Мод Айвъри направи малък пирует в знак на благодарност, бързо обиколи останалите зрители и после изтича зад сцената, дръпна полата на Луси Грей и ѝ показа лакомствата в кошницата. Кориолан видя как Луси Грей събира устни, казва ау и пита кой ѝ е дал сладките. Той знаеше, че това е моментът и осъзна, че пристъпва напред и излиза от сянката. Тялото му изтръпна в очакване, когато Мод Айвъри вдигна пръст и го посочи. Какво щеше да каже Луси Грей? Щеше ли да го приеме? Или да не му обърне внимание? Щеше ли дори да го познае, преоблечен като миротворец?

Очите ѝ проследиха пръста на Мод Айвъри и спряха върху него. По лицето ѝ се изписа недоумение, после го позна и после радост. Тя поклати глава, сякаш не можеше да повярва, и се засмя.

— Добре, добре, всички. Това е… това е може би най-хубавият ден в живота ми. Благодаря на всички тук, че дойдохте. Какво ще кажете да ви изпея още една песен за лека нощ? Сигурно сте я чували и преди, но за мен тя придоби съвсем друго значение в Капитола. Предполагам, че се сещате защо.

Кориолан се върна на мястото си — сега тя знаеше къде да го намери — за да слуша песента и да се наслади на новата им среща.

Кориолан усети как някой го побутна с лакът, обърна се и видя, че Сеян го гледа с грейнало лице. Хубаво беше, че има и някой друг, който разбира значението на песента. Някой, който знаеше какво бяха преживели.

Това съм аз, искаше да каже Кориолан на хората наоколо. Аз съм истинската ѝ любов. И ѝ спасих живота.

Първо здравей ли да ѝ каже, или само да я целуне?

Да я целуне. Определено да я целуне.

— Лека нощ на всички. Надявам се да се видим следващата седмица, а дотогава, нека всеки пее своята песен — каза Луси Грей и цялата група още веднъж заедно се поклони.

Докато публиката ръкопляскаше, тя се усмихна на Кориолан. Той започна да се придвижва към нея, заобикаляйки хората, които вдигаха импровизираните си столчета, за да ги занесат в ъгъла. Няколко миротворци я бяха наобиколили и тя си говореше с тях, но той виждаше как очите ѝ се устремяват към него. Почака, за да ѝ даде време да привърши разговорите си, а също да я погледа и да ѝ се наслади — сияеща и влюбена в него.

Миротворците ѝ пожелаха лека нощ и започнаха да се разотиват. Кориолан приглади косата си и се приближи. Бяха само на два-три метра един от друг, когато в „Таласъма“ настъпи смут, чу се чупене на стъкло, надигнаха се възмутени гласове, които го накараха да се обърне. Тъмнокос младеж, приблизително на неговата възраст, облечен с фланелка без ръкави и разкъсани на колената панталони, си пробиваше път сред разотиващата се тълпа. Лицето му беше лъснало от пот, а движенията му подсказваха, че преди известно време е погълнал повече бял алкохол, отколкото е допустимата за него доза. През рамо носеше обемист инструмент с част от клавиатура на пиано от едната страна. Зад него се влачеше дъщерята на кмета Мейфеър, която внимаваше да не докосва посетителите и стискаше презрително устни. Кориолан премести погледа си към сцената. Нетърпението, изписано по лицето на Луси Грей, беше изчезнало и сега тя гледаше със студен, втренчен поглед. Другите музиканти от групата се събраха около нея, за да я защитят, а веселото им настроение от шоуто отстъпи място на смес от пронизващ гняв и тъга.

Това е той, каза си Кориолан с пълна увереност и изпита неприятно свиване в стомаха. Това е любимият от песента.

24

Мод Айвъри застана със слабичкото си телце пред Луси Грей. Намръщи се и сви ръце в юмруци.

— Махай се оттук, Били Тауп. Всички ние вече не те искаме.

Били Тауп леко се олюля и огледа групата.

— Не е толкова до искане, колкото до нужда, Мод Айвъри.

— И нямаме нужда от теб. Хайде, разкарай се заедно с подлата си приятелка — заповяда Мод Айвъри. Луси Грей прегърна малкото момиченце и сложи ръка на сърцето му, за да го успокои, или за да го възпре.

— Много слабо звучите. Слабо звучите — изфъфли Били Тауп и потупа с една ръка инструмента си.

— Можем да се справим и без теб, Били Тауп. Ти направи своя избор. Сега ни остави на мира — каза Барб Азур и в тихия ѝ глас се усети стоманена нотка. Там Амбър не каза нищо, само кимна с глава.

Лицето на Били Тауп се изкриви от болка.

— И ти ли така мислиш, КК?

Кларк Кармайн притисна цигулката към гърдите си.

Макар членовете на Ятото да бяха с различен цвят на лицето, коси и черти, Кориолан забеляза далечна прилика между двамата. Братя, може би?

— Ела с мен. Ние двамата ще се справим много добре — помоли го Били Тауп. Но Кларк Кармайн не отстъпваше. — Добре. Не ми трябваш. Никога не ми е трябвал никой от вас. И никога няма да ми трябва. Винаги ми е било по-добре да съм сам.

Няколко миротворци се приближиха към него. Онзи, който беше дал на Луси Грей бутилката с бял алкохол, сложи ръка на рамото му.

— Хайде, шоуто свърши.

Били Тауп се дръпна, за да се освободи от ръката му и го блъсна с пиянско залитане. За секунди дружелюбната атмосфера в „Таласъма“ се промени. Кориолан почувства напрежението, остро като нож. Миньорите, които до този момент не му обръщаха внимание или му кимаха зад бутилките си, настръхнаха. Миротворците се изправиха, готови да реагират, а той също установи, че напряга мускули. Десетина миротворци се насочиха към Били Тауп и Кориолан почувства как миньорите се готвят да нападнат. Назряваше стълкновение и то изглеждаше неизбежно, когато някой изключи осветлението и „Таласъма“ потъна в мрак.

За миг всичко замръзна, след което настъпи хаос. Нечий юмрук се стовари върху устата на Кориолан, което задвижи и неговите юмруци. Обзе го същата животинска ярост, която изпита, когато трибутите го подгониха на арената. В главата му звучеше гласът на д-р Гол: „Това е човечеството в естественото му състояние. Това е разголеното човечество.“ И ето го пак голото човечество и той пак е част от него. Удря, рита, озъбил се в тъмното.

Отвън няколко пъти прозвуча клаксон и фаровете на камион осветиха мястото около изхода. Чуха се свирки и призиви за разпръскване на тълпата. Хората се впуснаха към вратата. Кориолан се движеше в обратната посока, като се опитваше да намери Луси Грей, но после реши, че най-голяма вероятност има да я намери пред изхода. Мъчеше се да стигне до вратата, като от време на време все пак удряше и по някой юмрук. Накрая излезе на нощния въздух, където местните се разбягаха, а миротворците се събираха на групи и не направиха особено усилие да ги преследват. Повечето от тях дори не бяха на работа и нямаше организиран отряд, който да се справи с избухналите безредици. По-добре беше да не се предприема нищо. Кориолан намираше нещата за притеснителни; за разлика от екзекуцията, този път миньорите бяха оказали съпротива.

Смучейки кръвта от разцепената си устна, той застана на място, от което да наблюдава вратата, но и последните посетители си излязоха, а от Луси Грей, от Ятото и дори от Били Тауп нямаше и следа. Обзе го разочарование. Толкова близо беше до Луси Грей, а не успя да говори с нея. Може би имаше друг изход от „Таласъма“? Да, спомни си една врата до сцената, от която те сигурно са се измъкнали. Мейфеър Лип не беше имала такъв късмет. От двете ѝ страни стояха миротворци — не беше арестувана, но не беше и свободна да си тръгне.

— Не съм направила нищо лошо. Нямате право да ме задържате.

— Съжалявам, мис — каза един миротворец. — За собствената ви сигурност не можем да ви пуснем да си тръгнете сама. Или ще ви придружим, или ще се обадим на баща ви за по-нататъшни инструкции.

Споменаването на баща ѝ накара Мейфеър да млъкне, но не подобри поведението ѝ. Тя се задавяше от гняв и стискаше устни, така че те образуваха една тънка злобна линия, с която съобщаваше, че ще накара някой да си плати, само почакайте и ще видите.

Нямаше много желаещи да я съпроводят до дома ѝ и Кориолан и Сеян получиха нареждане да изпълнят тази задача, дали защото се бяха представили добре на бесенето, или защото бяха относително трезви. Двама офицери и трима други миротворци съставиха придружаващия отряд.

— В този час и при този климат е по-добре да сме предпазливи — каза единият офицер. — Не е далече.

Докато вървяха по улиците и тропаха с ботуши по чакъла, Кориолан напрягаше зрението си в тъмното. В Капитола улиците бяха осветени, но тук трябваше да се разчита на случайните светлини от прозорците и бледите лъчи на луната. Невъоръжен, дори незащитен и от парадната униформа, той се чувстваше уязвим и се държеше плътно към групата. Офицерите имаха оръжие; това вероятно щеше да отблъсне нападателите. Спомни си думите на грандмама: „Собственият ти баща казваше, че тези хора пият вода само защото от небето не вали кръв. Ако не се съобразяваш с това, ще загинеш, Кориолане.“ Дали те дебнеха някъде, чакайки възможност да задоволят жаждата си? Липсваше му сигурността на базата.

За щастие след няколко кратки пресечки, улиците ги отведоха до безлюден площад, който, Кориолан осъзна, беше мястото на годишната Жътва. Няколко прожектори, поставени на неравномерно разстояние един от друг, му помагаха да вижда къде стъпва по калдъръма.

— Оттук мога да се прибера сама — каза Мейфеър.

— Ние не бързаме — отговори един от офицерите.

— Защо не ме оставите на мира? — сопна му се Мейфеър.

— А ти защо не спреш да се мъкнеш с този негодник? — отвърна ѝ офицерът. — Вярвай ми, това няма да свърши добре.

— О, гледай си работата — извика тя.

Пресякоха по диагонал, излязоха от площада и тръгнаха по наскоро павиран път към следващата улица. Отрядът спря пред голяма къща, която в Окръг 12 можеше да мине за представителна резиденция, но би била незабележителна в Капитола. През прозорците, широко разтворени в августовската жега, Кориолан виждаше части от добре осветени и мебелирани стаи, в които бръмчаха електрически вентилатори и поклащаха пердетата. До ноздрите му достигна ароматът на вечерята — свински бут, стори му се — от което устата му се напълни със слюнка и донякъде заличи вкуса на кръв. Може би беше за добро, че изпусна Луси Грей. Устните му не ставаха за целувка.

Докато един от офицерите отваряше портата, Мейфеър го изблъска, скочи по пътеката и изчезна в къщата.

— Не трябва ли да кажем на родителите ѝ? — попита вторият офицер.

— Какъв смисъл има? — отговори първият. — Нали познаваш кмета. Накрая ние ще сме виновни за нощните ѝ скитания. Мога да мина и без наставленията му.

Другият промърмори нещо в съгласие и групата пое по обратния път през площада. Като вървеше след тях, вниманието му се привлече от тих механичен звук и той погледна към тъмните храсти, които ограждаха едната страна на къщата. В мрака бегло зърна една неподвижна фигура, облегната на стената. От осветлението на втория етаж върху мястото премина светлина и жълтият отблясък разкри Били Тауп с разкървавен нос, вперил гневен поглед директно към него. Притискаше инструмента си — източникът на шума — към гърдите си.

Кориолан отвори уста, за да съобщи факта на другите, но нещо го спря. Какво беше то? Страх? Безразличие? Защото не беше сигурен как Луси Грей ще реагира? Оркестърът ясно беше изразил позицията си по отношение на съперника му, но не знаеше как щяха да реагират, ако Кориолан го издаде и това евентуално доведе до изпращането му в затвора. Какво ще стане, ако това превърне Били Тауп в будещ съчувствие герой, около когото те ще се обединят и ще му простят? Той виждаше, че лоялността между членовете на Ятото имаше дълбоки корени. От друга страна, може и да останат доволни. И особено Луси Грей, която сигурно би се позаинтересувала, че бившият ѝ любим е изтичал в къщата на кметската дъщеря да потърси утеха. Какво ли е направил той, за да бъде изхвърлен от всичко, което принадлежи на Ятото, неговия оркестър и дом? Спомни си последните думи от нейната балада за интервюто.

Там очевидно се криеше отговорът.

Появи се Мейфеър и затвори прозореца. После дръпна пердетата и Били Тауп потъна в тъмнината. Нещо в храстите изшумоля и моментът премина.

— Корио. — Сеян се беше върнал за него. — Идваш ли?

— Съжалявам, бях се замислил — каза Кориолан.

Сеян посочи към къщата.

— Напомня ми за Капитола.

— Не казваш за вкъщи.

— Не, моят дом винаги ще бъде Окръг две — потвърди Сеян. — Но няма значение. Аз вероятно повече няма да видя нито едното, нито другото място.

Докато се връщаха, Кориолан се питаше какви ли са собствените му шансове пак да види Капитола. Преди идването на Сеян мислеше, че те са нула. Но ако можеше да се върне като офицер, може би дори и герой от войната, нещата щяха да бъдат различни. Разбира се, щеше да му е необходима война, в която да прояви героизъм, също както и Сеян имаше нужда от война, за да стане медик.

Кориолан отпусна рамене, когато портите на базата се затвориха зад гърба му. Изми си лицето, вмъкна се в леглото и заспа под ритмичното хъркане на пияния Бийнпоул отдолу. Подутата му устна пулсираше, докато прекарваше през съзнанието си събитията от вечерта. Всичко се беше случило като в сън — Луси Грей, песните ѝ, радостта ѝ, че го вижда — докато се яви Били Тауп и развали срещата им. Още една причина да мрази Били Тауп, макар че беше доста приятно да види как Ятото го отблъсна. Това потвърждаваше, че Луси Грей е негова.

В неделя на закуска дойде лошата новина, че поради сблъсъците от предишната вечер никой войник не може да излиза от базата сам. Началниците дори обмисляха да забранят ходенето в „Таласъма“. Смайли, Бъг и Бийнпоул, макар и да бяха махмурлии и с рани от предишната вечер, се почувстваха нещастни от това положение, защото нямаше да има нищо хубаво, което да очакват, ако бъдат отменени излизанията им в събота вечер. Сеян се вълнуваше само защото Кориолан се вълнуваше, съзнавайки, че това е още едно препятствие пред срещата му с Луси Грей.

— Може би тя ще дойде да те види — предположи той, докато разчистваха таблите.

— Възможно ли е това? — попита Кориолан, но после си каза, че е по-добре да не идва, дори и да може. Той имаше много малко свободно време по график, а и къде щяха да им позволят да говорят? През оградата? Как би изглеждало това? В романтичната атмосфера на предишната вечер той имаше намерение да я целуне, но, от друга страна, това щеше да предизвика бараж от въпроси от съквартирантите му и несъмнено щеше да шокира някои от офицерите. Цялата им история, включително и принудителното му записване във войската, щеше излезе наяве, а с това и измамата му в Игрите. Още повече че като се има предвид напрежението между местните и миротворците, щеше да е разумно връзката им да се запази в тайна. Шепнене през оградата щеше да насърчи слуховете, че той е симпатизант на бунтовниците и още по-лошо — шпионин. Тайна. Днес ще има рядката възможност да я потърси, но му беше необходим приятел, за да излезе от базата.

— Мисля, че е по-добре да запазим нещата между нас в тайна. Тя може да има неприятности, ако дойде тук. Сеяне, ако нямаш някакви планове за днес…

— Тя живее на едно място, наречено Пласта — каза Сеян. — Близо до гората.

— Какво? — възкликна Кориолан.

— Попитах един миньор снощи. Съвсем между другото — усмихна се Сеян. — Не се тревожи, той беше толкова пиян, че няма да си спомня. И да, с удоволствие ще те придружа.

Сеян обясни на съквартирантите им, че отиват в града да се опитат да разменят пакетче дъвки от Капитола срещу хартия за писма, но оправданието се оказа излишно, защото след закуска колегите им отпуснаха измъчените си тела в леглата. Кориолан би искал да има пари за някакъв подарък, но нямаше пукнат грош. Когато на излизане минаха през столовата, погледът му попадна на машината за лед и му хрумна една идея. В това горещо време на войниците беше разрешено да взимат колкото желаят лед за напитките си и за разхлаждане. Да натриваш кожата си с лед предоставяше известно облекчение в сауната на кухнята.

Куки, когото беше спечелил с прилежното си миене на чинии, подари на Кориолан стара найлонова торба. Тъй като денят беше много горещ, той им позволи да си вземат лед за разходката, за да се предпазят от топлинен удар. Кориолан не знаеше дали Ятото имат фризер, но ако съдеше по къщите, покрай които бяха минали по пътя за екзекуцията, допускаше, че този лукс е достъпен за малко хора. Така или иначе, ледът беше без пари, а той не искаше да отиде с празни ръце.

На портала се разписаха, че излизат, охраната ги предупреди да бъдат внимателни и те тръгнаха по посока, която си спомняха, че води към градския площад. Кориолан се чувстваше неспокоен. Тъй като мините днес не работеха, районът беше притихнал, а малкото хора, които срещнаха, не им обърнаха внимание. На градския площад работеше само една малка пекарна, която стоеше с широко отворени врати, за да влиза полъх на вятъра и да я разхлажда. Собственичката, жена с червендалесто лице, не показа желание да упътва клиенти, които не купуват нищо, затова Сеян размени луксозните си дъвки за самун хляб. Това я умилостиви, тя излезе навън и им посочи по коя улица да вървят, за да стигнат до Пласта.

Щом отминаха центъра, навлязоха в Пласта, който се простираше на километри напред, а улиците бързо преминаха в мрежа от по-малки, необозначени алеи, които изникваха и изчезваха без някаква очевидна причина. Някои от тях се гордееха с редици от еднакви порутени къщи; на други имаше импровизирани постройки, които трудно биха могли да се нарекат дори и колиби; много от тях едва се държаха да не рухнат и бяха толкова закърпвани и разнебитени, че от първоначалната им конструкция не беше останал и спомен. Други бяха изоставени и разграбени за материали.

Без улици и маркировка Кориолан почти веднага загуби ориентация и безпокойството му се върна. От време на време минаваха покрай хора, седнали на стълбите или под навеса на домовете си. Никой от тях не изглеждаше поне малко дружелюбен. Единствените общителни същества бяха комарите, чието очарование от ранената му устна изискваше постоянна съпротива. Слънцето ги напече и кондензацията от топящия се лед в торбата започна да се стича по крачола на панталона му. Ентусиазмът на Кориолан се стопяваше. Възторгът, които беше изпитал предишната вечер в „Таласъма“, опияняващата смес от алкохол и копнеж, сега му се струваше като трескав сън.

— Може би това беше лоша идея.

— Наистина ли? — попита Сеян. — Доста сигурен съм, че вървим в правилната посока. Виждаш ли дърветата ей там?

Кориолан различи нещо зелено в далечината. Продължи да върви, като с нежност си мислеше за леглото си и си спомняше, че е неделя и за обед има наденички с картофи. Може би не беше направен за любовник. Може би по сърце беше по-скоро самотник. Кориолан Сноу, повече самотник, отколкото любовник. Трябва да му се признае на Били Тауп, че излъчваше страстни чувства. Това ли искаше Луси Грей? Страст, музика, алкохол, лунна светлина и буйно момче, което владее тези неща. А не изпотен миротворец, който се явява на вратата ѝ в неделя сутрин с разцепена устна и торбичка топящ се лед.

Той остави Сеян да го води и го следваше нагоре-надолу по пътеките, без да говори. След време спътникът му щеше се умори и те щяха да се върнат и да пишат писма. Сеян, Тайгрис, приятелите му, факултетът, всички те имаха много грешна представа за него. Той никога не е бил мотивиран от любов и амбиция, а само от желание да получи наградата и някаква хубава, кротка чиновническа длъжност, състояща се в прехвърляне на документи от едно място на друго, която би му оставила много време, за да ходи на чаени партита. Страхлив и… как я беше нарекъл деканът Хайботъм? О, да, скучна. Скучен, като майка си. Какво разочарование щеше да бъде за Крас Ксантос Сноу.

— Чуй — каза Сеян и го хвана за ръката.

Кориолан спря и вдигна глава. Висок глас прониза утринния въздух с тъжна мелодия. Мод Айвъри? Те тръгнаха към източника на гласа. Пътеката свършваше в края на Пласта, където имаше малка дървена къща, наклонена под опасен ъгъл, като дърво на силен вятър. В предния двор — малко парче земя, нямаше никой, затова те си проправиха път между групи диви цветя в различен стадий на цъфтеж и прецъфтяване, които, изглежда, бяха присадени отнякъде без особен замисъл. Когато стигнаха задната част на къщата, завариха там Мод Айвъри, седнала на импровизирано столче, облечена със стара рокля, която очевидно ѝ беше по-голяма с два номера. Тя чупеше орехи с камък върху една плоча, в такт с песента си.

— О, моя мила… трас… о, моя мила… трас… о, моя мила Клементайн!… трас. — Погледна ги и се засмя. — Познавам те! — извика тя, изтърси черупките от полата си и изтича в къщата.

Кориолан изтри лице с ръкава си и се надяваше, че устната му няма да изглежда много зле, когато Луси Грей се появи. Вместо това Мод Айвъри излезе със сънената Барб Азур, която беше вдигнала косата си нагоре в небрежен кок. Като Мод Айвъри, и тя се беше преоблякла в една от онези рокли, които можеха да се видят на всяка жена в Окръг 12.

— Добро утро — каза тя. — Луси Грей ли търсите?

— Той е приятелят ѝ от Капитола — напомни ѝ Мод Айвъри. — Онзи, който я представи по телевизията. Само че сега е почти плешив. Той ми даде пуканковите сладки.

— Да, със сигурност много ни харесаха и сме ви благодарни за всичко, което направихте за Луси Грей — каза Барб Азур. — Предполагам, че ще я намерите долу на поляната. Тя там отива рано сутрин да работи, за да не безпокои съседите.

— Аз ще ви покажа. Нека да ви заведа! — Мод Айвъри скочи от верандата и хвана Кориолан за ръката, сякаш са стари приятели. — Оттук.

Тъй като нямаше по-малки братя и сестри, нито други роднини и следователно никакъв опит с деца, Кориолан се почувства специален заради начина, по който тя се държеше за него и доверчиво сложи хладната си ръчичка в неговата.

— Значи си ме видяла по телевизията?

— Само една вечер. Виждаше се, Там Амбър беше употребил доста фолио. Обикновено не виждаме нищо, само снежинки, но все пак е специално, че изобщо имаме телевизор — обясни Мод Айвъри. — Повечето хора нямат. Не че има кой знае какво да се гледа, само тези скучни новини.

Д-р Гол можеше да посвещава всичките си усилия на задачата да накара хората да гледат Игрите на глада, но ако никой в окръзите нямаше работещ телевизор, въздействието им щеше да се ограничава само с Жътвата, когато всички са събрани на едно място.

Докато вървяха към гората, Мод Айвъри говореше за шоуто им предишната вечер и за сбиването, което последва.

— Съжалявам, че са те ударили — каза тя и посочи устната му. — Той Били Тауп това ще направи. Където отиде, следват неприятности.

— Той брат ли ти е? — попита Сеян.

— О, не, той е Клейд. Те с Кларк Кармайн са братя. Всички останали сме братовчедите Беърд. Момичетата, имам предвид. А Там Амбър е изгубена душа — каза Мод Айвъри с делови тон.

Очевидно Луси Грей нямаше монопол над странното говорене. Сигурно беше характерна черта на Ятото.

— Изгубена душа? — попита Кориолан.

— Да. Ятото са намерили Там Амбър, когато е бил малко бебе. Някой го е оставил в кашон на пътя, така е станал наш. Обаче не знае какво е изгубил, защото той е най-добрият свирач в света — обяви Мод Айвъри. — Само че не го бива много по приказките. Това лед ли е?

Кориолан размаха торбата със стопяващите се кубчета лед.

— Каквото е останало от него.

— О, Луси Грей много ще се зарадва. Ние имаме хладилник, но камерата за лед отдавна е развалена — каза Мод Айвъри. — Изглежда страхотно да имаш лед през лятото. То е като да имаш цветя през зимата. Рядкост.

Кориолан се съгласи.

— Баба ми отглежда рози през зимата. Хората говорят много за тях.

— Луси Грей каза, че миришеш на рози — продължи Мод Айвъри. — Цялата ви къща ли е пълна с тях?

— Тя ги отглежда на покрива — отговори Кориолан.

— На покрива? — изкикоти се Мод Айвъри. — Това е смешно място да се отглеждат цветя. Не падат ли?

— Покривът е плосък и е високо горе. На него има много светлина — отговори Кориолан. — От него се вижда целият Капитол.

— Луси Грей не хареса Капитола. Те се опитаха да я убият — каза Мод Айвъри.

— Да — призна той. — Не беше много хубаво за нея.

— Тя каза, че ти си бил единственото хубаво нещо там, а сега ти си тук. — Мод Айвъри го дръпна за ръката. — Ще останеш, нали?

— Такъв е планът — отвърна Кориолан.

— Радвам се. Харесвам те. И това ще я направи щастлива — каза тя.

Сега тримата стигнаха до една голяма поляна, което се спускаше към гората. За разлика от буренясалата ливада пред дървото за бесене, тази беше чиста, свежа, с висока трева и участъци с ярки диви цветя.

— Ето я там с Шеймъс. — Мод Айвъри посочи една самотна фигура на скалата. Луси Грей, облечена със сива рокля, седеше с гръб към тях, навела глава над китарата.

Шеймъс? Кой е Шеймъс? Друг член на Ятото? Или може би той беше разчел неправилно ролята на Били Тауп в живота ѝ и Шеймъс беше любимият ѝ? Кориолан сложи ръка над очите си, за да ги засенчи от слънцето, но не можеше да различи друга фигура, освен нейната.

— Шеймъс?

— Тя е нашата коза. Не се заблуждавай от мъжкото име; Шеймъс понякога дава четири литра на ден, ако е свежа — каза Мод Айвъри. — Опитваме се да изкараме достатъчно каймак, за да получим масло, но това е много дълга работа.

— О, обичам маслото — каза Сеян. — Което ме подсети, че забравих да ти дам този хляб. Вече закусила ли си?

— Факт е, че не съм — отвърна Мод Айвъри и разглеждаше хляба с интерес.

Сеян ѝ го подаде.

— Какво ще кажеш да се върнем в къщата и да си го поделим? — попита той и кимна на Кориолан.

— Ами Луси Грей и този човек? — попита тя и посочи с глава Кориолан.

— Те могат да дойдат по-късно, след като са си разказали каквото имат да си разказват.

— Добре — съгласи се тя и прехвърли ръката си в ръката на Сеян. — Барб Азур може да ни накара да ги чакаме. Ти може преди това да ми помогнеш да чупим орехи. Те са от миналата година, но досега на никой не му е станало лошо.

— Това е най-доброто предложение, което съм получавал от доста време насам.

Сеян се обърна към Кориолан.

— Ще се видим по-късно, нали?

Кориолан изведнъж се разтревожи.

— Добре ли изглеждам?

— Страхотно. Повярвай ми, тази разцепена устна работи в твоя полза, войнико — каза Сеян и тръгна към къщата, хванал Мод Айвъри за ръка.

Кориолан приглади косата си и тръгна към поляната. Никога не беше вървял в такава висока трева и усещането, че стръковете се докосват до пръстите му, допринасяше за нервността му. Всичко далеч надхвърляше надеждите му. Щяха да се срещнат насаме на осеяна с цветя поляна и да имат цял ден на разположение. Точно обратното на онова, което щеше да бъде прибързаната им среща в „Таласъма“. Тази щеше да бъде, поради липса на по-добра дума, романтична. Движеше се колкото можеше по-безшумно. По правило тя го озадачаваше, затова се радваше на възможността да я наблюдава, когато не е включила защитните си механизми.

Приближи се и чу песента, която тя пееше, като тихо си акомпанираше на китарата.

Не беше чувал песента, но тя му припомни обесването на бунтовника преди два дни. Беше ли тя там? Затова ли я пееше?

Ах, да. Това беше обесването на Арло, защото къде другаде мъртвият щеше да призове любимата си да бяга? „Бягай! Бягай, Лил! Бя…!“ За това са необходими тези извратени сойки-присмехулки? Но кого канеше тя да дойде на среща под дървото? Може би него? Може би тя се готвеше да изпее това през следващата събота като тайна покана да се срещнат в полунощ под дървото на обесения? Не че би могъл да отиде, защото никога нямаше да му позволят да излезе от базата в този час. Но тя сигурно не знаеше това.

Сега Луси Грей тананикаше и изпробваше различни акорди към мелодията, а той с възхищение гледаше извивката на врата ѝ и изящната ѝ кожа. Като стигна по-близо, настъпи някакъв сух клон, който се счупи с остър звук. Тя скочи от скалата, обърна се с разширени от ужас очи и вдигна китарата пред себе си, сякаш за да се предпази от удара. За миг му се стори, че ще избяга, но уплахата ѝ се смени с облекчение, щом го видя. Тя поклати глава — толкова смутена не я беше виждал — и облегна китарата си на камъка.

— Извинявай, все още съм с единия крак на арената.

Щом неговото кратко пребиваване в Игрите го беше направило нервен и го караше да сънува кошмари, можеше само да си представя какви щети бяха нанесли те на нея. Изтеклият месец беше преобърнал живота им и ги беше променил безвъзвратно. Тъжно беше наистина, защото те двамата бяха доста необикновени хора, към които светът се беше отнесъл по най-жесток начин.

— Да, те оставят значителен отпечатък — каза той.

Стояха така известно време, опиянени от срещата си, после пристъпиха един към друг. Той изпусна торбичката с лед, обгърна я с ръце и сля тялото си с нейното. Стисна я в прегръдките си, спомняйки си колко се беше страхувал за нея, за себе си и как не се беше осмелявал да си представя този момент, защото той беше толкова недостижим. Но ето ги сега тук в безопасност на красивата поляна. На две хиляди километра от арената. Облени в дневна светлина, без никакви прегради помежду им.

— Ти ме намери — каза тя.

В Окръг 12? В Панем? В света? Все едно, нямаше значение.

— Знаеше, че ще те намеря.

— Надявах се. Не знаех. Нямаше големи шансове за това.

Тя се наведе достатъчно, за да освободи ръката си и прокара пръсти по устните му. Той усети мазолите от струните на китарата и меката кожа около тях, докато тя изследваше раните му от предишната вечер. После, почти свенливо, тя го целуна и изпрати шокови вълни по тялото му. Пренебрегвайки болката в устните си, той жадно и любопитно отговори на целувката, която възбуди всеки негов нерв. Целуваше я, докато устните му започнаха леко да кървят и щеше да продължи, ако тя не се беше дръпнала.

— Чакай — каза тя. — Ела на сянка.

Останалият лед изпука под краката му и той ѝ го подаде.

— Вземи, това е за теб.

— Ах, благодаря. — Луси Грей го придърпа и го сложи да седне в основата на скалата. Взе найлоновата торбичка и отхапа едното ъгълче, за да направи малка дупка, от която разтопения лед покапа в устата ѝ. — Ах, това сигурно ще е най-студеното нещо, преди да дойде зимата. — Стискаше торбичката и ръсеше капчици по лицето си. — Прекрасно е. Наведи се. — Наведе се и капките западаха по устните му, а той ги облиза навреме за още една дълга целувка. После тя събра колене и каза: — И така, Кориолан Сноу, какво правиш ти на моята поляна?

Какво, наистина?

— Стоя си тук с моето момиче — отвърна той.

— Не мога да повярвам. — Луси Грей огледа поляната. — Всичко след Жътвата изглежда нереално. А Игрите бяха пълен кошмар.

— За мен също. Но аз искам да чуя какво се е случило с теб. Отвъд камерите.

Те седяха един до друг, допрели рамена, ребра, хълбоци, сплели ръце, и си разменяха историите. Луси Грей започна с разказ за първите дни след откриването на Игрите, когато се е криела с Джесъп, чийто бяс все повече напредвал.

— Постоянно се местехме от едно място на друго в онези тунели. Горкият Джесъп все повече се разболяваше и все повече откачаше. Първата нощ спахме близо до входа. Ти беше, нали? Кой дойде и премести Марк?

— Бяхме ние със Сеян. Той се промъкна, за да… е, и аз не съм сигурен точно за какво, за да демонстрира нещо, предполагам. Мен ме изпратиха да го прибера.

— Ти ли уби Бобин? — попита тя тихо.

Той кимна.

— Нямах избор. И после трима от другите се опитаха да ме убият.

Лицето ѝ се помрачи.

— Знам. Слушах ги как се хвалят, когато се връщаха от турникета. Мислех, че може да са те убили. Изплаших се, че съм те изгубила. Не смеех да въздъхна, докато не ми изпрати водата.

— Тогава знаеш как се чувствах аз през цялото време — каза Кориолан. — Не можех да мисля за нищо друго, освен за теб.

— Като мен. — Тя сви пръстите си. — Толкова силно стисках тази пудриера, че накрая розата се беше отпечатала на дланта ми.

Той взе ръката ѝ и целуна дланта ѝ.

— Толкова силно исках да ти помогна и се чувствах толкова безпомощен.

Тя го погали по бузата.

— О, не. През цялото време усещах, че се грижиш за мен. С водата, с храната, и вярвай ми, отстраняването на Бобин беше важно, макар и да знаех, че за теб е ужасно. Както беше и за мен. — Луси Грей призна за три свои убийства. Първо Уови, макар че не беше нарочно. Тя просто беше сложила отрова в бутилка с малко вода на дъното, сякаш случайно изпусната там и Уови я беше намерила. — Оставих я за Корал. — Тя обясни, че Рипър, чиято локва беше отровила, е бил заразен от бяс, тъй като Джесъп го беше наплюл в лицето в зоологическата градина. — Така че това всъщност беше убийство от милосърдие. Спестих му мъченията, които Джесъп преживя. А убийството на Трич с пепелянката беше в самозащита. Все още не знам защо тези змии толкова ме обичаха. Не съм убедена, че е заради пеенето ми. Змиите дори нямат развит слух.

И той ѝ разказа. За лабораторията, за Клеменция, за плана на д-р Гол да освободи змиите на арената и как тайно е пуснал кърпичката — кърпичката на баща си — в контейнера със змиите, за да свикнат с миризмата ѝ.

— Но те я намериха, натъпкана с твоята и моята ДНК.

— И затова си тук? Не заради отровата за плъхове в пудриерата? — попита тя.

— Да — каза той. — Ти чудесно си ме прикрила за нея.

— Доколкото можах. — Тя се замисли за момент. — Е, така са нещата. Аз те спасих от огъня, а ти ме спаси от змиите. Сега всеки е отговорен за живота на другия.

— Така ли? — попита той.

— Естествено — отвърна тя. — Ти си мой и аз съм твоя. Така казват звездите.

— Неизбежно е. — Наведе се и я целуна, сияещ от щастие, защото, макар той самият да не вярваше в предсказанията на звездите, тя вярваше, и това беше достатъчно, за да гарантира верността ѝ. Не че неговата вярност беше под въпрос. Щом не се беше влюбил в никое момиче от Капитола, Окръг 12 едва ли щеше да му предостави големи изкушения.

Изпита странно усещане във врата си и установи, че Шеймъс дегустира яката му.

— О, здравейте. Мога ли да ви помогна, госпожо?

Луси Грей се засмя.

— По една случайност можеш, ако решиш. Тя има нужда да бъде издоена.

— Да бъде издоена? Дори не знам откъде да започна — каза той.

— От кофата. Горе в къщата. — Тя пръсна малко ледена вода по посока към Шеймъс и козата пусна яката му. После разкъса торбичката и извади последните кубчета лед. Сложи едно кубче в устата му и едно в своята. — Хубаво е да имаш лед по това време на годината. Лукс през лятото и проклятие през зимата.

— Не може ли да не му обръщаш внимание? — попита Кориолан.

— Не и по тези места. През януари тръбите замръзват и трябва да топим лед на печката, за да имаме вода. За шест души и една коза. Ще се учудиш, ако видиш колко е трудно. По-лесно е, когато завали сняг; той по-бързо се топи.

Луси Грей хвана повода на Шеймъс и взе китарата си.

— Дай да я нося. — Кориолан протегна ръка. После се почуди дали тя би му я поверила.

Луси Грей без колебание му я подаде.

— Не е толкова хубава, колкото онази, която Плурибус ни даде на заем, но свири, колкото да си изкарваме хляба. Проблемът е, че започват да ни свършват струните, а тукашните не стават за нищо. Мислиш ли, че ако му пиша, може да ми изпрати няколко? Сигурно му е останало нещо от времето, когато клубът е работел. Мога да платя. Все още пазя повечето пари от онези, които деканът Хайботъм ми даде.

Кориолан спря на място.

— Деканът Хайботъм? Деканът Хайботъм ти е дал пари?

— Да, но беше малко секретно. Първо се извини за това, което съм преживяла и после тайно пъхна пачка банкноти в джоба ми. Зарадвах им се. Ятото не свиреха, докато ме нямаше. Много се разстроиха от загубата ми — каза тя. — Както и да е, мога да платя за тези струни, ако той има желание да ми услужи.

Кориолан обеща да пита в следващото си писмо, но новината за тайната щедрост на декана го разтърси. Защо това въплъщение на злото е помогнало на приятелката му? Уважение? Съчувствие? Чувство за вина? Каприз, продиктуван от морфлинга? Той прехвърляше тези предположения в главата си, докато стигнаха до предната веранда, където тя завърза Шеймъс за един стълб.

— Влизай. Ела да се запознаеш със семейството ми. — Луси Грей го хвана за ръка и го поведе към вратата. — Как е Тайгрис? Много бих искала да ѝ благодаря лично за сапуна и за роклята. Сега, когато се прибрах вкъщи, искам да ѝ напиша писмо и може би да ѝ изпратя една песен, ако ми хрумне нещо достатъчно добро.

— Тя много ще се зарадва — каза Кориолан. — Нещата вкъщи не вървят добре.

— Сигурна съм, че тъгуват за теб. И нещо друго ли има?

Преди да успее да ѝ отговори, влязоха в къщата. Тя се състоеше от голяма отворена стая и нещо, което изглежда беше спално помещение на тавана. Задната част, където имаше печка за въглища, мивка, етажерка със съдове за хранене и древен хладилник, очевидно беше определена за кухня. По дясната стена имаше стойка с костюми, а инструментите им бяха облегнати на лявата стена. Поставен върху щайга стоеше телевизор с огромна антена, разклоняваща се като еленски рога, около които беше увито алуминиево фолио. Нямаше други мебели, освен няколко стола и една маса.

Там Амбър се беше изтегнал на един стол и държеше мандолината си, но не свиреше. Кларк Кармайн показваше глава от тавана и се взираше нещастно в Барб Азур и Мод Айвъри, която, изглежда, кипеше от възмущение. Щом ги видя, Мод Айвъри се хвърли към Луси Грей, хвана я за ръката и я задърпа към прозореца, който гледаше към задния двор.

— Луси Грей, той пак създава неприятности!

— Пуснали сте го да влезе вътре? — попита Луси Грей, която очевидно знаеше за кого става дума.

— Не. Каза, че само иска да си вземе останалите вещи. Изхвърлихме му ги зад къщата — каза Барб Азур и скръсти възмутено ръце.

— Тогава какъв е проблемът? — спокойно попита Луси Грей, но Кориолан усети как стиска ръката му.

— Виж — каза Барб Азур и кимна към задния прозорец.

Кориолан продължаваше да върви с Луси Грей и погледна в задния двор. Мод Айвъри се намести между тях.

— Сеян трябваше да ми помогне да начупим орехите.

Били Тауп беше коленичил на земята, а до него имаше куп дрехи и няколко книги. Говореше бързо и едновременно рисуваше нещо в пръстта. От време на време сочеше в една или друга посока. Срещу него Сеян беше застанал на едно коляно и го слушаше внимателно, кимаше, че разбира, и понякога вмъкваше по някой въпрос. Макар че присъствието на Били Тауп в нещо, което той смяташе за своя територия, го дразнеше, Кориолан не виждаше особена причина за тревога. Не можеше да си представи какво той би могъл да обсъжда със Сеян. Може би бяха открили някакъв общ проблем — като например как семействата им не ги разбират — за който да поплачат?

— За Сеян ли се тревожите? Той няма проблем. Може да разговаря с всеки. — Кориолан се опита, неуспешно, да различи какво е нарисувал Били Тауп в пръстта. — Какво рисува той?

— Изглежда като че ли му дава упътване как да стигне донякъде — каза Барб Азур и взе китарата от ръцете му. — И ако не греша, приятелят ви иска да си тръгва.

— Аз ще се погрижа за това. — Луси Грей започна да освобождава ръката си, но Кориолан не я пускаше. — Благодаря, но ти не си длъжен да се нагърбваш с всичкия ми багаж.

— Така казват звездите, струва ми се — усмихна се Кориолан. И без това беше време да се изправи пред Били Тауп и да уточни няколко правила. Били Тауп трябваше да разбере, че Луси Грей вече не е негова, а принадлежи твърдо и завинаги на Кориолан.

Луси Грей не му отговори, но престана да си дърпа ръката от неговата. Те излязоха тихо през отворената задна врата. Яркото августовско слънце, което вече се беше издигнало високо в небето, го заслепи. Толкова потънали бяха двамата в заниманието си, че забелязаха Кориолан и Луси Грей едва когато те застанаха над главите им. Били Тауп реагира като изтри рисунката с ръка.

Ако Барб Азур не му беше подсказала, Кориолан нямаше да се сети, но сега разпозна рисунката почти мигновено. Беше карта на базата.

25

Сеян се стресна, а на Кориолан му се стори, че малко виновно скочи на крака и изтупа праха от униформата си. Били Тауп, от друга страна, стана бавно, почти лениво, и се изправи срещу тях.

— Я виж кой е решил да говори с мен — каза той, като се хилеше смутено на Луси Грей. За пръв път ли говореха след Игрите на глада?

— Сеяне, Мод Айвъри е много разстроена, че не си ѝ помогнал за орехите — каза тя.

— Да, не си изпълнявам задълженията. — Сеян подаде ръка на Били Тауп, който не се поколеба да я стисне. — Приятно ми беше да се запознаем.

— Да, и на мен. Можеш да ме намериш в „Таласъма“ в някои дни — отговори Били Тауп.

— Ще имам предвид — каза Сеян и влезе в къщата.

Луси Грей пусна ръката на Кориолан и се изправи пред Били Тауп.

— Махай се, Били Тауп, и повече не идвай.

— Или какво, Луси Грей? Ще насъскаш миротворците срещу мен?

— Ако се налага — отговори тя.

Били Тауп огледа Кориолан.

— Двамата ми изглеждат доста кротки хора.

— Ти не разбираш. Няма връщане назад — каза Луси Грей.

— Знаеш, че не съм се опитвал да те убия.

— Знам, че все още се движиш с момичето, което се опита да ме убие — отвърна Луси Грей. — Разбрах, че си като у дома си в къщата на кмета.

— А кой пръв ме изпрати там, питам аз? Повръща ми се като гледам как манипулираш тези деца. Горката Луси Грей. Горкото агънце — захили се подигравателно той.

— Те не са глупави. И също искат да се махнеш — извика тя.

Били Тауп се хвърли, хвана я за китката и я дръпна към себе си.

— И къде точно да отида?

Преди Кориолан да успее да се намеси, Луси Грей заби зъби в ръката на Били Тауп, при което той извика от болка и я пусна. Били Тауп изгледа гневно Кориолан, който застана до нея, готов да я защити.

— Ти самата не ми изглеждаш толкова самотна. Това ли е твоят красавец от Капитола? Тръгнал след тебе и дошъл чак дотук? Чакат го някои изненади.

— Аз вече знам всичко за теб. — Всъщност Кориолан не знаеше нищо. Но така се почувства в по-изгодна позиция.

Били Тауп се изсмя недоверчиво.

— За мен? Аз съм розичката в тази купчина лайна.

— Защо не си тръгнеш, както тя те помоли?

— Хубаво. Ти ще разбереш. — Били Тауп събра вещите си в ръце. — Скоро ще разбереш — каза той и тръгна с широки крачки в горещата сутрин.

Луси Грей гледаше зад него и разтриваше китката, за която я беше хванал.

— Ако искаш да избягаш, сега е моментът.

— Не искам да бягам — каза Кориолан, макар че разговорът им го беше разстроил.

— Той е лъжец и негодник. Естествено, аз флиртувам с хората. Такава е работата ми. Но това, за което намеква, не е истина. — Луси Грей погледна към прозореца. — А дори и да беше? Какво, ако иначе е трябвало да оставя Мод Айвъри да гладува? Никой от нас нямаше да допусне такова нещо. Само че той има различни правила за себе си и за мен. Както винаги. Той е жертвата, а аз съм боклук.

Това извика тревожни спомени за разговорите му с Тайгрис и той бързо смени темата.

— Той сега се вижда с дъщерята на кмета?

— Така са нещата. Аз го изпратих там да дава уроци по пиано, за да изкара малко пари, а следващото нещо, което се случи, беше, че баща ѝ прочете моето име на Жътвата — продължи Луси Грей. — Не знам как точно го е накарала. Кметът щеше да се вбеси, ако знаеше, че тя ходи с Били Тауп. Е, аз преживях Капитола, но не съм се върнала тук да търпя същите неща.

Нещо в държанието ѝ, силната ѝ мъка, убеди Кориолан. Той я хвана за ръката.

— Тогава започни нов живот.

Тя сплете пръстите си в неговите.

— Нов живот. С теб. — Но изражението ѝ остана все така нещастно.

Кориолан я побутна с лакът:

— Не трябваше ли да доим козата?

Лицето ѝ се разведри.

— Трябваше.

Влязоха вътре, но установиха, че Мод Айвъри вече е завела Сеян да го учи как да дои Шеймъс.

— Не можа да ѝ откаже. Сърдита му е, защото общува с врага — каза Барб Азур. Тя извади съд с изстудено мляко от стария хладилник, сложи го на масата и го разгледа. От една полица Кларк Кармайн взе буркан с някакво приспособление. На капака беше закрепена бъркалка за разбиване на съдържанието.

— За какво служи това? — попита Кориолан.

— Безнадеждна работа. Опитваме се да получим сметана, за да направим масло. Само че козето мляко не се разделя като кравето.

— Може би ако почакаме още един ден? — каза Кларк Кармайн.

— Е, може би. — Барб Азур върна тенджерката в хладилника.

— Обещахме на Мод Айвъри, че ще опитаме. Тя обожава маслото. Там Амбър измайстори бъркалката за рождения ѝ ден. Ще видим какво ще стане — каза Луси Грей.

Кориолан завъртя бъркалката.

— Значи ако…?

— Теоретично, ако получим достатъчно сметана, бъркаме и я превръщаме в масло — обясни Луси Грей. — Поне така са ни обяснили, че става.

— Изглежда доста работа. — Кориолан си спомни за прекрасните, равни кубчета, които си взимаше от бюфета в деня на Жътвата, без нито за миг да се замисля откъде идват.

— Така е. Но си струва труда, ако се получи. Мод Айвъри не може да спи, откакто ме отведоха. Изглежда, че е добре през деня, после нощем се събужда с писъци — сподели Луси Грей. — Опитваме се да вкараме малко щастие в главата ѝ.

Барб Азур прецеди току-що издоеното мляко, което Сеян и Мод Айвъри донесоха, и го разля в чаши, а Луси Грей разпредели хляба. Кориолан никога не беше пил козе мляко, но Сеян облиза устни и каза, че му напомня детството в Окръг 2.

— Ходила ли съм в Окръг 2? — попита Мод Айвъри.

— Не, бейби, това е на запад. Ятото предпочиташе да се движи в източната част — отговори ѝ Барб Азур.

— Понякога ходехме и на север — каза Там Амбър и Кориолан осъзна, че за пръв път го чува да говори.

— В кой окръг? — попита Кориолан.

— В никакъв конкретен окръг. На места, от които Капитолът не се интересуваше.

Кориолан се почуди на невежеството им. Не съществуваха такива места. Вече не. Капитолът контролираше целия познат свят. За миг си представи група хора, облечени с кожи от диви животни, които живеят в някакви пещери. Предположи, че подобно нещо може да се случи, но такъв живот би бил голяма крачка назад, дори и в сравнение с окръзите. Почти нечовешко съществуване.

— Може би са ги окупирали, като нас — каза Кларк Кармайн.

Барб Айвъри тъжно се усмихна.

— Едва ли някога ще научим.

— Има ли нещо друго за ядене? Още съм гладна — оплака се Мод Айвъри.

— Хапни си от твоите орехи — каза Барб Азур. — На сватбата ще ни дадат за ядене.

За учудване на Кориолан се оказа, че Ятото са заети този следобед, тъй като ще свирят на някаква сватба. Той се беше надявал да остане пак насаме с Луси Грей за по-задълбочен разговор относно Били Тауп, историята ѝ с него, както и защо точно той би рисувал карта на базата в пръстта. Но всичко това трябваше да почака, защото Ятото започнаха да се приготвят за представлението, веднага щом измиха чиниите.

— Съжалявам, че тръгваме толкова скоро, но ние така си изкарваме хляба. — Луси Грей изпрати Кориолан и Сеян до вратата. — Дъщерята на месаря се жени и трябва да направим добро впечатление. Ще присъстват хора, които имат пари и може да ни наемат. Сигурно бихте могли да ни изпратите дотам, но хората може да започнат…

— … да говорят — довърши той, доволен, че тя първа го каза. — Може би е по-добре всичко да си остане между нас. Кога ще мога пак да те видя?

— Когато искаш — отговори тя. — Имам чувството, че твоят график е доста по-запълнен от моя.

— Ще свирите ли в „Таласъма“ другата събота? — попита той.

— Ако ни разрешат. След снощните събития. — Уговориха се, че той ще дойде колкото може по-рано, за да прекара няколко ценни мига с нея преди шоуто. — Точно зад „Таласъма“ има една барака, която използваме. Може да дойдете там. А ако няма шоу, елате направо вкъщи.

Кориолан почака, докато двамата със Сеян стигнаха отдалечена, безлюдна уличка и тогава зададе въпроса за Били Тауп.

— Така че за какво си говорехте вие двамата?

— За нищо всъщност — отговори притеснено Сеян. — За някакви местни клюки.

— И за това беше необходима карта на базата? — попита Кориолан.

Сеян спря.

— Ти никога нищо не пропускаш, а? Спомням си това от училище. Наблюдавах те как наблюдаваш другите. И се преструваше, че не го правиш. И точно преценяваш момента, в който да се намесиш.

— Аз точно преценявам този момент сега, Сеяне. Защо беше потънал в дълбок разговор над картата на базата? Какъв е той? Симпатизант на бунтовниците? — Сеян отклони поглед, затова Кориолан продължи: — Какво го интересуват базите на Капитола?

Сеян гледаше втренчено в земята, после каза:

— За момичето. От обесването. Лил. Тя е затворена там.

— И бунтовниците искат да я отвлекат?

— Не. Те просто искат да се свържат с нея. Да са сигурни, че е добре — обясни Сеян.

Кориолан се опитваше да сдържи гнева си.

— И ти каза, че ще помогнеш?

— Не. Нищо не съм обещавал. Но мога, ако съм близо до арестантското помещение, да разбера нещо. Семейството ѝ е обезумяло — каза Сеян.

— О, чудесно. Фантастично. Значи ще ставаш информатор на бунтовниците. — Кориолан пое надолу по пътя. — Мислех, че вече си изоставил тази работа с бунтовниците!

Сеян вървеше по петите му.

— Не мога, разбираш ли? Това е част от мен. А ти беше този, който каза, че мога да помагам на хората в окръзите, ако се съглася да се махна от арената.

— Мисля, че казах, че може да се бориш за трибутите, с което имах предвид, че може да успееш да им осигуриш по-хуманни условия — поправи го Кориолан.

— Хуманни условия! — избухна Сеян. — Принудени са да се убиват един друг! А трибутите също са от окръзите, така че не виждам разликата. Това е много дребно нещо, Корио, да проверя какво е състоянието на това момиче.

— Очевидно е, че не е — каза Кориолан. — Не и за Били Тауп. Иначе защо толкова бързо изтри тази карта? Защото знае какво иска. Знае, че те прави колаборационист. А ти знаеш какво се случва с колаборационистите?

— Мислех си, че… — започна Сеян.

— Не, Сеяне, ти изобщо не мислиш! — развихри се Кориолан. — И не само това, влизаш във връзка с хора, които не са способни да мислят. Били Тауп? Какъв е неговият залог в тази работа? Пари? Защото, както казва Луси Грей, Ятото не са бунтовници. Нито са за Капитола. Те се борят единствено да запазят собствената си идентичност. Каквато и да е тя.

— Не знам. Той каза… че пита заради свой приятел — заекна Сеян.

— Приятел? — Кориолан осъзна, че крещи и сниши гласа си до шепот. — Приятел на стария Арло, който е поставил бомби в мините? Ето това е блестящ заговор. Какъв резултат е очаквал? Те нямат никакви ресурси, нищо, което би им позволило да започнат нова война. А междувременно хапят ръката, която ги храни, защото как ще се изхранват те тук в Дванайсет без мините? Не е като да има изобилие от възможности. Що за стратегия е това?

— Стратегия на отчаянието. Но погледни наоколо! — Сеян сграбчи ръката му и го принуди да спре. — Колко дълго очакваш, че ще издържат така?

Кориолан почувства прилив на омраза, когато си спомни войната и разрухата, която бунтовниците внесоха в живота му. Издърпа ръката си от неговата.

— Те загубиха войната. Войната, която започнаха. Поеха този риск. И сега плащат цената.

Сеян се огледа, сякаш не беше сигурен в коя посока трябва да вървят, и после се свлече до една разрушена стена край пътя. Кориолан изпита неприятното чувство, че по някакъв начин е поел ролята на стария Страбон Плинт в безкрайните спорове за това на кого дължи вярност Сеян. Не беше поемал такъв ангажимент. От друга страна, ако Сеян откачи тук, не се знаеше как може да завърши всичко.

Кориолан седна до него.

— Виж, мисля, че нещата наистина ще се подобрят, само че не по този начин. Ако има общо подобрение, ще стане по-добре и тук, но не чрез взривяване на мини. То само увеличава броя на жертвите.

Сеян кимна и те останаха да седят там. Минаха две дрипави деца, които ритаха стара консерва по пътя.

— Мислиш ли, че съм извършил държавна измяна?

— Все още не съвсем — каза Кориолан с полуусмивка.

Сеян скубеше някакви плевели, които растяха край стената.

— Д-р Гол така мисли. Баща ми отиде да говори с нея, още преди да е отишъл при декана Хайботъм и училищния съвет. Всеки знае, че от нея всъщност зависят нещата. Той отиде да я пита дали не може да ми се даде същия шанс, какъвто беше даден на теб, да постъпя при миротворците.

— Мисля, че това би станало автоматично, ако си бил изключен като мен.

— Така се надяваше баща ми. Но тя каза: „Не обърквайте постъпките на момчетата. Някаква неправилна стратегия не е едно и също с подкрепа за бунтовниците, която е равностойна на измяна“. — В гласа му прозвуча горчивина. — И така се появи чекът за нова лаборатория за мутове. Сигурно е бил най-скъпият билет за Окръг дванайсет в историята.

— Физкултурен салон и лаборатория? — тихичко подсвирна Кориолан.

— Можеш да говориш каквото си искаш, но аз сигурно съм допринесъл за възстановяването на Капитола повече от самия президент — пошегува се тъжно Сеян — Прав си, Кориолане. Постъпих глупаво. Още веднъж. Ще бъда по-внимателен в бъдеще. Каквото и да носи то.

— Вероятно пържена наденица — каза Кориолан.

— В такъв случай, да вървим — съгласи се Сеян и двамата продължиха пътя си към базата.

Когато се върнаха, съквартирантите им току-що се надигаха от леглата. Сеян отиде с Бийнпоул, за да го упражнява по стрелба, а Смайли и Бъг решиха да видят какво става в стаята за почивка. Кориолан имаше намерение да използва времето до вечеря, за да учи за кандидатския изпит за офицери, но от разговора със Сеян в главата му се беше зародила идея. Тя бързо се разрасна и изтри всичко друго. Д-р Гол го беше защитила. Е, не точно защитила. Но беше накарала Страбон Плинт да разбере, че вината на Кориолан е в съвсем различна категория от тази на неговия син. Провинението на Кориолан е само „част от погрешна стратегия“, което не звучи като кой знае какво престъпление. Може би тя не го е отписала съвсем? Беше положила специални усилия за обучението му по време на Игрите. Предпочиташе го пред другите. Дали имаше смисъл да ѝ пише сега, само за да… само за да… е, и той не знаеше какво точно се надяваше да постигне. Но кой знае, след време, когато той е уважаван офицер, дали пътищата им няма пак да се пресекат. Нямаше нищо лошо в това да ѝ пише. Вече и без това му бяха отнели всичко ценно. В най-лошия случай тя нямаше да му отговори.

Кориолан гризеше писалката и се опитваше да събере мислите си. Дали да започне с извинение? Защо? Тя знаеше, че той не съжалява, задето е искал да спечели. По-добре беше да пропусне извинението. Можеше да ѝ разкаже за живота си тук в базата, но това беше скучно. Разговорите им, ако не друго, бяха на по-високо ниво. Продължаващ урок, изключително полезен за него. И после му дойде идеята. Трябваше да продължи урока. Къде бяха спрели? На неговата страничка за хаоса, контрола и… и какво беше третото нещо? Все забравяше. О, да, договорът. Договорът, който изискваше Капитолът да е могъщ, за да налага спазването му. И така той започна…

Нататък разказа за нещата, на които е бил свидетел след пристигането си. За осезаемото напрежение между гражданите и силите на Капитола, как то е заплашвало да прерасне в насилие по време на екзекуцията чрез обесване, как е избухнало в сбиване в кръчмата.

После добави, че не очаква отговор и ѝ желае всичко най-хубаво. Писмо от две страници. Кратко и любезно. Не изисква особено внимание. Не моли за нищо. Не се извинява. Сгъна го старателно, запечата плика и написа адреса ѝ в Цитаделата. За да избегне въпроси, особено от Сеян, отиде да го пусне направо в пощенската кутия. Безсмислено писмо, каза си той.

На обед пържената наденица беше с ябълков сос и мазни картофи и той с наслада изяде препълнена чиния. След вечеря Сеян му помогна да учи за изпита, но не показа някакъв личен интерес към него.

— Има само три дати годишно и едната е тази сряда следобед — каза Кориолан. — Трябва и двамата да се явим. Ако не за друго, поне за да видим как става.

— Не, все още не мога да се справям с тези военни работи. Но мисля, че ти ще го вземеш — отговори Сеян. — Може и да си малко неуверен за някои неща, но си много добър в други, затова крайната ти оценка ще е достатъчно висока и ще издържиш изпита. Хайде, явявай се, преди да си забравил цялата математика. — Той имаше право. Познанията му по геометрия вече бяха започнали да избледняват.

— Ако станеш офицер, може би ще ти разрешат да се обучаваш за лекар. Беше ужасно добър в точните науки — каза Кориолан, като се опитваше да влезе в главата на Сеян и да разбере накъде се е насочил след разговора им. Определено му трябваше нещо ново, върху което да се фокусира. — И тогава ще можеш, както казваш, да помагаш на хората.

— Това е вярно. — Сеян се замисли. — Може би ще говоря с лекарите в клиниката и ще ги разпитам как са стигнали до нея.

На следващата сутрин, след нощ, изпълнена със странни сънища, в които той ту целуваше Луси Грей, ту хранеше змийчетата на д-р Гол, Кориолан вписа името си в списъка на желаещите да се явят на изпита. Отговорният офицер му каза, че официално е освободен от тренировките, което само по себе си беше стимул да се запише, защото седмицата обещаваше да бъде ужасно гореща. Всъщност имаше и още нещо. Жегата, да, но също и досадата на ежедневието му беше започнала да го изтощава. Ако можеше да стане офицер, щеше да получи по-интересни задачи.

Денят донесе две промени в редовния график. Първата, че ще започнат да дават дежурства като охрана, не ги развълнува особено, тъй като беше широко известно, че това задължение е много скучно. Все пак Кориолан си помисли, че предпочита да седи на бюро на портала пред казармата, вместо да търка тенджери. Може би щеше да успее да открадне малко време за четене и писане.

Втората промяна го разтревожи. Когато се явиха на тренировката по стрелба, им съобщиха, че предложението на Кориолан да се застрелят сойките-присмехулки около бесилката е прието. Преди това обаче Цитаделата искаше от тях да хванат стотина сойки-бъбривки и сойки-присмехулки и да ги изпратят в лабораторията невредими, за да бъдат изследвани. Неговият взвод беше определен да помага при поставянето на капаните по дърветата този следобед, което означаваше, че ще работи с учени от лабораторията на д-р Гол. Екипът беше пристигнал с ховъркрафт тази сутрин. Той беше срещнал само няколко души в Цитаделата, но идеята, че може да попадне на някой от лабораторията, където без съмнение всички знаеха подробностите за неговото мошеничество със змиите и последвалото опозоряване, го изнервяше. А после една ужасна мисъл мина през главата му: ами ако д-р Гол пристигне, за да ръководи лично операцията? Да ѝ изпрати писмо на другия край на Панем беше шега, да се изправи срещу нея лице в лице за пръв път след изгнанието го разтрепери.

Докато се клатушкаше в дъното на камиона, невъоръжен и в очакване скоро да бъде демаскиран, оптимизмът, който го беше обхванал през уикенда, се изпари. Останалите новобранци, които бяха доволни, че ще работят на открито, весело разговаряха.

Сеян обаче разбираше тревогите му.

— Д-р Гол няма да е тук — прошепна му той. — Това е чисто слугинска работа, щом ни включват нас.

Кориолан кимна, но не беше убеден.

Когато камионът спря пред дървото на обесения, той се нареди последен във взвода, докато оглеждаше четиримата учени от Капитола, които бяха нелепо облечени с бели престилки, сякаш всеки момент щяха да открият тайната на безсмъртието, а не да вкарват в капан няколко безинтересни птици, и вършеха това на температура четирийсет градуса. Той разгледа всяко лице, но никое от тях не му беше познато и малко се успокои. В подземната лаборатория работеха стотици учени, а тези бяха специалисти по птиците, не по змиите. Те поздравиха дружелюбно войниците, казаха на всички да вземат по един от телените капани, които приличаха на клетки, а после им обясниха какво трябва да правят. Новобранците изпълниха инструкцията, взеха капаните и седнаха в покрайнините на гората близо до бесилката.

Сеян вдигна палец, поздравявайки го за отсъствието на д-р Гол, и той се канеше да му отвърне, когато забеляза една фигура на полянката вътре в гората. Жената, облечена с бяла престилка, стоеше неподвижно с гръб към тях и с наведена настрани глава слушаше какофонията от птичи гласове. Другите учени почтително чакаха, докато тя приключи със слушането и тръгна към тях сред дърветата. Кориолан отмести един клон и видя лицето ѝ, което може би лесно би могло да бъде забравено, ако не бяха огромните розови очила, окачени на носа ѝ. Моментално я разпозна. Тя беше жената, която му се скара за това, че е обезпокоил птиците ѝ, когато със залитане се мъчеше да избяга от лабораторията, след като беше видял как Клеменция се свлече на земята, покрита с многоцветна гной. Въпросът беше дали тя си го спомня? Той се сви още по-ниско зад гърба на Смайли и с огромен интерес започна да разглежда капана за птици.

Жената с розовите очила, която един от учените с нежност нарече „нашата д-р Кей“, ги поздрави дружелюбно и обясни каква е мисията им — да хванат по петдесет сойки-бъбривки и сойки-присмехулки — а после изложи плана за постигането на тази цел. Те трябваше да помогнат да се разпръснат из гората капаните със заложена в тях храна и вода, които да примамят птиците вътре. Капаните ще стоят отворени и птиците свободно ще влизат и излизат от тях. В сряда ще се върнат, ще сменят примамките и ще нагласят капаните така, че да хванат птиците.

Обзети от желание да свършат добре работата си, новобранците се разделиха на пет групи по четирима, всяка от които беше водена от учен. Кориолан се вмъкна в групата на човека, който беше представил д-р Кей, и при първа възможност се скри зад зелените клони. Освен капаните, носеха и раници, съдържащи различни примамки. Извървяха стотина метра и стигнаха до червен белег върху един дънер, който отбелязваше кота нула. Под ръководството на учените те се разпръснаха в концентрични кръгове около тази точка, като работеха в групи по двама, за да разнесат капаните и да ги качат високо в дърветата.

Кориолан се падна в двойка с Бъг, който се оказа първокласен катерач, тъй като беше израснал в Окръг 11, където децата помагат в овощните градини. Минаха два часа, през които се изпотиха, но свършиха доста работа, като Кориолан поставяше примамките, а Бъг ги качваше в клоните. Когато си тръгнаха, Кориолан седна на дъното на камиона и започна да оглежда ухапванията от насекоми по тялото си, докато разстоянието между него и д-р Кей беше достатъчно голямо. Не бъди параноичен, повтаряше си той. Тя не те помни.

Във вторник нещата тръгнаха постарому, макар че Кориолан трябваше да учи за изпита по време на ядене. Копнееше да се види с Луси Грей и тя не излизаше от мислите му, но с всички сили се стараеше да не мисли за нея, обещавайки си, че ще се отдаде на мечти, когато мине изпитът. В сряда той изпълни сутрешните си задължения, седя сам по време на обеда, заедно с наръчника за последен преговор и отиде в класната стая, където се провеждаха тактическите уроци. Двама други миротворци се бяха записали за изпита, единият на двайсет и седем-осем години, който твърдеше, че се е явявал пет пъти, и още един, сигурно към петдесетгодишен, което изглеждаше напреднала възраст за промени в живота.

Да взима изпити беше един от талантите на Кориолан и той почувства познатата възбуда, когато отвори листовката. Обичаше предизвикателството, а вродената му способност да се концентрира върху нещо се задейства и той веднага беше погълнат от мисловните задачи, които стояха пред него. Три часа по-късно, потънал в пот, изтощен и щастлив, той предаде теста и отиде в столовата за лед. После седна на сянка, втриваше кубчетата лед по кожата си и прекарваше през главата си въпросите от теста. Болката, че беше изпуснал университетската кариера, го споходи за кратко, но той я прогони с мисълта, че ще стане легендарен военен лидер като баща си. Може би това поначало беше неговата съдба.

Останалите от неговия взвод все още бяха с учените от Цитаделата, катереха се по дърветата и активираха капаните, затова той отиде да вземе пощата за неговата стая. Там чакаха два огромни колета от мами Плинт, обещаващи още една буйна вечер в „Таласъма“. Занесе ги в стаята, но реши да не ги отваря, докато не се върнат останалите. Мами му беше изпратила и отделно писмо, с което му благодареше за всичко, което беше направил за Сеян и го молеше да продължава да се грижи за момчето ѝ.

Кориолан остави писмото и въздъхна при мисълта, че е пазител на Сеян. Напускането на Капитола временно беше облекчило мъките му, но той вече се беше побъркал по бунтовниците. Беше заговорничил с Били Тауп. Страдаше за момичето в ареста. Колко време щеше да мине, преди да извърти друг номер като този с арената? И тогава, още веднъж, хората ще очакват от Кориолан да го измъкне.

Работата беше там, че според Кориолан Сеян нямаше да се промени. Може би не беше способен на това, но по-важното беше, че не желаеше да се променя. Той вече беше отхвърлил онова, което му предлагаше животът като миротворец: преструваше се, че не може да стреля, не искаше да се яви на изпит за офицер, ясно показваше, че не желае да постига нищо в името на Капитола. Окръг 2 винаги щеше да бъде неговият дом. Хората от окръзите винаги щяха да бъдат неговото семейство. Бунтовниците от окръзите винаги щяха да имат справедливата кауза на своя страна… и щеше да бъде дълг на Сеян да им помага.

Кориолан бе обзет от предчувствие за нова опасност. В Капитола се беше опитвал да не обръща внимание на необмислените му постъпки, но тук нещата бяха различни. Тук той беше разглеждан като пълнолетен и последствията от действията му можеха да бъдат фатални. Ако помогнеше на бунтовниците, можеше да го разстрелят. Всъщност какво ли ставаше в главата на Сеян?

Кориолан се подчини на внезапен импулс, отвори шкафчето на Сеян, извади кутията му и внимателно изсипа съдържанието ѝ на пода. Вътре имаше купче с листчета, пакетче дъвки и три шишенца с лекарства, предписани от лекар в Капитола. Две от тях, изглежда, бяха хапчета за сън, а третото беше шишенце морфлинг с капкомер, доста подобно на онова, което деканът Хайботъм използваше в някои случаи. Той знаеше, че Сеян взимаше лекарства, когато получи нервен срив, мами му беше казала, но защо беше донесъл лекарствата тук? Може би мами ги беше сложила в багажа, за всеки случай? Прегледа и останалите неща. Парче плат, хартия за писане, писалки, малко парче мрамор, грубо оформено като сърце, снимки. Семейство Плинт си правеше семеен портрет всяка година и той проследи растежа на Сеян от бебе до днес. Всички снимки бяха на семейството му, освен една стара фотография на група ученици. Кориолан предположи, че е на техния клас, но никой не му изглеждаше познат, а и повечето деца бяха облечени с дрипави дрехи, които не им бяха по мярка. Откри Сеян със спретнато костюмче, замислено усмихнат, на втория ред. Зад него се извисяваше момче, което му се стори доста по-възрастно. Като разгледа снимката по-отблизо, нещата си дойдоха на място. Това беше Марк. Училищна снимка от последната година на Сеян в Окръг 2. Нямаше снимки на съучениците му от Капитола, дори и на Кориолан. По някаква причина това най-ясно потвърждаваше на кого дължеше лоялността си Сеян.

На дъното на кутията намери дебела сребърна рамка, в която, колкото и да беше странно, се намираше дипломата на Сеян. Беше извадена от фината кожена папка и сложена в рамка, сякаш за да се поставя на показ. Но защо? Сеян никога, за нищо на света, не би я закачил на стената. Кориолан опипа рамката, проследи с пръсти потъмнелия метал и я обърна. Задната страна изглеждаше леко изместена и от едната страна се подаваше крайче зеленикава хартия. Това не е обикновена хартия, помисли си мрачно той и натисна държателите, за да освободи картона. Той изскочи и тесте нови банкноти се разпиля по пода.

Пари. И то значителна сума. Защо е донесъл Сеян толкова много кеш за новия си живот като миротворец? По настояване на мами? Не, не на мами. Тя явно мислеше, че парите са коренът на нещастието им. На Страбон? С идеята, че пред каквото и да се изправи синът му, парите ще го предпазят в беда? Възможно е, но Страбон обикновено уреждаше плащанията лично. Или Сеян е направил това сам, без знанието на родителите си? Този вариант беше по-притеснителен, като се замисли човек. Бяха ли това джобните му пари, внимателно събирани през годините? Изтеглени от банката в деня преди заминаването му и скрити в рамката за снимки? Сеян винаги се оплакваше от навика на баща си да се измъква от неприятностите с пари, но не беше ли това наследствена черта? Методът Плинт за решаване на проблеми. Предаван от баща на син. Неприятен, но ефективен.

Кориолан събра банкнотите, подреди ги и прелисти купчето. Стотици, може би хиляди долари. Но как би могъл да ги оползотвори в Окръг 12, където нямаше какво да се купи. Поне нищо, което би могло да се обясни със заплатата на миротворец. Повечето новобранци изпращаха половината си пари вкъщи, тъй като Капитолът им предоставяше всичко необходимо, освен хартия за писма и вечери в „Таласъма“. Предполагаше, че в „Таласъма“ се върти търговия на черно, но не беше видял нищо, което да го изкуши, щом веднъж пиенето беше осигурено. Не им трябваха умрели зайци, връзки за обувки и домашен сапун. А дори и да им трябваха, лесно можеха да си ги позволят. Разбира се, имаше други неща, които можеха да се купят. Като информация, достъп и мълчание. Имаше неща като подкупи. И като власт.

Кориолан чу гласовете на завръщащия се взвод. Бързо скри банкнотите в сребърната рамка, като не пропусна да остави малкото зеленикаво крайче да се показва. Прибра нещата в кутията и я върна в шкафчето на Сеян. Когато съквартирантите му влязоха, той стоеше пред колетите на мами с разтворени ръце, широко усмихнат, и питаше:

— Кой е свободен в събота?

Докато Смайли, Бийнпоул и Бъг отваряха колетите и разопаковаха съкровищата вътре, Сеян седеше на леглото и ги наблюдаваше развеселено.

Кориолан се облегна на горното легло.

— Да е жива и здрава твоята мами. Иначе всички щяхме да сме напълно безпарични.

— Да, без пукната пара — съгласи се Сеян.

Единственото качество на Сеян, в което не се беше съмнявал, беше честността му. Нещо повече, често му се искаше да не е чак толкова честен. Но това сега беше откровена лъжа, изказана така естествено, сякаш е истина. Което означаваше, че оттук нататък, ще подозира всяка негова дума.

26

Сеян се плесна по челото.

— О! Как мина тестът?

— Не се знае още — отговори Кориолан. — Изпращат ги в Капитола за оценяване. Казаха, че ще мине известно време, докато пристигнат резултатите.

— Изкарал си — увери го Сеян. — Заслужаваш го.

Толкова готов да го подкрепи. Толкова двуличен. Готов да се самоунищожи. Като нощна пеперуда, привлечена към пламъка. Кориолан малко се стресна, като си припомни писмото на Плурибус. Нали това е мърморил деканът Хайботъм след скарването с баща му преди толкова много години? Почти. Той беше използвал множествено число. „Като нощните пеперуди към пламъка“. Сякаш цяло ято пеперуди лети към огнения ад. Цяла група, готова да се самоунищожи. За кого говореше той? О, какво значение има? Дрогиран, изпълнен с омраза, старият Летящ задник. По-добре да не мисли за това.

След вечеря Кориолан отиде на първия си караул в един самолетен хангар на другия край на базата. Партньорът му беше възрастен миротворец, който, след като му нареди да си отваря очите, моментално заспа. Мислите му се насочиха към Луси Грей и той изпита силно желание да я види или поне да говори с нея. Такова губене на време беше да стои на пост, където очевидно нищо нямаше да се случи, когато можеше да я държи в обятията си. Чувстваше се като хванат в капан тук в базата, докато тя беше свободна да броди в нощта. В известен смисъл беше по-добре, когато тя беше затворена в Капитола и той най-общо знаеше какво прави. Откъде да знае дали в този момент Били Тауп не се опитва да намери път към сърцето ѝ. Защо да се преструва, че никак не я ревнува? Може би все пак трябваше тогава да направи така, че да го арестуват…

Когато се върна в спалното помещение, написа писъмце на мами, в което хвалеше получените лакомства, и друго до Плурибус, за да му благодари за помощта и да го пита дали може да намери струни за Луси Грей. Уморен от изпита, Кориолан заспа дълбоко и се събуди облян в пот на другата гореща августовска сутрин. Кога се захлаждаше времето? През септември? Октомври? На обед опашката пред машината за лед се простираше почти по цялата дължина на столовата. Трябваше да даде наряд в кухнята, където се подготвяше за най-лошото, но установи, че е повишен от миене на чинии до рязане на зеленчуци. Това щеше да е приятна промяна, ако не му бяха дали да реже лук. Със сълзите се примири, но започна все повече и повече да се тревожи за миризмата, която се излъчваше от ръцете му. Дори и след прекараната в миене на пода вечер, тя все пак предизвикваше коментар в стаята им и колкото и да се миеше, не можеше да я премахне. Така ли щеше да вони на лук, когато се видеше с Луси Грей?

В петък сутринта, въпреки жегата и безпокойството, което му причиняваше близостта с учените от Капитола, той все пак изпита облекчение, че следобед ще се занимава с птици. Бяха неприятни, но поне не оставяха прилепчива миризма. Бийнпоул припадна по време на упражненията и сержантът нареди съквартирантите му да го отнесат до клиниката, където Кориолан се възползва от възможността и си издейства метална кутия с прах за обрива, който беше получил по гърдите и дясното рамо от горещината.

— Дръж мястото сухо — посъветва го медикът. Той едва се сдържа да не направи гримаса. Не е бил сух нито за миг, откакто беше пристигнал в тази парна баня, наречена Окръг 12.

След като обядваха със сандвич с пастет, те се задрусаха в камиона към гората, където ги очакваха учените, все така издокарани с белите си престилки. Точно когато се разделяха на двойки, Кориолан научи, че тъй като не е имал партньор в сряда, Бъг е работил в тандем с д-р Кей. Тя толкова се впечатлила от неговото пъргаво катерене по клоните, че поискала отново да бъде с него. За Кориолан вече беше късно да си търси партньор, затова тръгна с тяхната група, като се държеше колкото може по-назад.

Нямаше смисъл. Докато гледаше как Бъг качва заредения с примамки капан на дървото и го поставя на мястото на другия с вече заловената сойка-бъбривка, д-р Кей дойде зад гърба му.

— И какво мислите за окръзите, редник Сноу?

Той беше хванат в капан като птица. В капан като трибутите в зоологическата градина. Да избяга в гората беше невъзможно. Спомни си съвета на Луси Грей. Възползвай се от случая.

Обърна се към нея с усмивка, достатъчно смутена, за да признае, че го е заловила, но и достатъчно развеселена, за да ѝ покаже, че не му пука.

— Знаете ли, научих повече за Панем за един ден като миротворец, отколкото за тринайсет години в училище.

Д-р Кей се засмя.

— Да. Невероятно много може да научи човек тук. Бях командирована в Дванайсет по време на войната. Живях във вашата база.

— Значи сте участвали в проекта „Сойка-бъбривка“? — попита Кориолан. Поне и двамата са имали публичен провал.

— Аз го ръководех.

Огромен публичен провал. Кориолан се почувства по-удобно. Той се беше провалил само в Игрите на глада, а не във всенародна война. Може би тогава тя ще изпита съчувствие към него и когато се прибере, ще даде по-благоприятен доклад на д-р Гол, ако успее да ѝ направи добро впечатление. Може би имаше смисъл да положи усилие да ѝ се хареса. Спомни си, че сойките-бъбривки са мъжки и не могат да се размножават помежду си.

— А тези сойки-бъбривки, това същите птици ли са, които използвахте за следене по време на войната?

— Аха. Те са моите деца. Не съм мислила, че пак ще ги видя. Общото мнение беше, че няма да изкарат зимата. Генетично модифицираните видове често не са много устойчиви в природата. Но моите птици, те са силни, а майката природа си има свои планове — отговори тя.

Бъг стигна до най-ниския клон и подаде клетката със сойката-бъбривка.

— Трябва да ги оставим в капаните засега. — Това не беше въпрос, само забележка.

— Да. Така може да намалим стреса от промяната — съгласи се д-р Кей.

Бъг кимна, смъкна се на земята и пое нов капан от Кориолан. Без да пита, той тръгна към друго дърво. Д-р Кей го гледаше одобрително.

— Някои хора просто разбират птиците.

Кориолан почувства с увереност, че той никога няма да бъде един от тези хора, макар че нищо не му пречеше да се преструва на такъв за няколко часа. Клекна до клетката и разгледа сойката-бъбривка.

— Знаете ли, аз така и не разбрах как действа цялото нещо. — Не че беше положил някакви усилия да разбере. — Знам, че записват разговорите, но как ги контролирате?

— Те са обучени да реагират на аудио команди. Ако имаме късмет, ще ви покажа. — Д-р Кей извади малко правоъгълно устройство от джоба си. На него имаше няколко цветни копчета, които не бяха обозначени, но беше възможно дългогодишната употреба да е заличила надписите. Тя се наведе към клетката до него и разгледа птицата с повече обич, отколкото според Кориолан подобаваше на един учен. — Не е ли красива?

Кориолан се опита да бъде убедителен.

— Много.

— И така, това, което чувате сега, това бърборене, си е негово. Той може да имитира другите птици или нас, или да си говори каквото си иска. Сега е „изключен“.

— Изключен? — попита Кориолан.

— Изключен? — Той чу ехото на собствения си глас да излиза от човката на птицата. — Изключен?

Още по-зловещо, когато е собственият ти глас, помисли си той, но радостно се засмя:

— Това бях аз!

— Това бях аз! — повтори сойката-бъбривка, а после започна да имитира някаква птица наблизо.

— Точно така — каза д-р Кей. — Но когато е „изключен“, бързо преминава към нещо друго. Друг глас. Обикновено някоя кратка фраза. Или откъс от птича песен. Каквото му хареса. За следенето беше необходимо да го сложим на ЗАПИС. Стискаме палци. — Тя натисна едно копче на дистанционното си устройство.

Кориолан не чу нищо.

— О, не. Сигурно е много стар.

— Не непременно — отвърна д-р Кей с усмивка. — Командните тонове не се чуват от човешкото ухо, но с лекота се улавят от птиците. Забелязвате ли как притихна?

Сойката-бъбривка мълчеше. Завъртя се в капана, клъвна нещо тук-там, държеше се по същия начин, само че не издаваше звуци.

— Работи ли? — попита Кориолан.

— Ще видим. — Д-р Кей натисна друго копче и птицата се върна към нормалното си чуруликане. — Пак е „изключен“. Хайде сега да видим какво е записал. — Тя натисна друго копче.

След кратка пауза, птицата заговори.

— О, не. Сигурно е много стар.

— Не непременно. Командните тонове не се чуват от човешкото ухо, но с лекота се улавят от птиците.

— Работи ли?

— Ще видим.

Точен запис. Но не. Шумът от листата на дърветата. Жуженето на насекомите, другите птици, нищо от това не се беше записало. Само чистият звук на човешкия глас.

— Ах — каза Кориолан, доста впечатлен, — колко дълго може да записва?

— Около час, в добър ден — отговори д-р Кей — Проектирани са да търсят горски райони и после се привличат от човешки гласове. Пускаме ги в гората на режим ЗАПИС, после ги прибираме със сигнал да се връщат в базата, където анализираме записа. Не само тук, но и в Окръзи единайсет, девет или където сме преценили, че ще бъдат полезни.

— Не може ли просто да поставите микрофони в гората? — попита Кориолан.

— Може да инсталираш подслушвателна апаратура в сгради, но гората е прекалено голяма. Бунтовниците добре познават терена, а ние — не. Сойката-бъбривка е органично, подвижно записващо устройство и за разлика от микрофона е неоткриваема. Бунтовниците можеха да уловят някоя птица, да я убият, да я изядат, ако желаят, но всичко, което ще са хванали, е една обикновена птица — обясни д-р Кей. — Те са перфектни, на теория.

— Но на практика бунтовниците разбраха какво представляват те — каза Кориолан. — Как успяха?

— Не сме съвсем сигурни. Някои мислят, че са видели как птиците се връщат в базата, но ние ги прибирахме само в полунощ. По-вероятно е, че не си прикривахме следите. Не се погрижихме да ги накараме да си мислят, че информацията, по която действахме, би могла да има и друг източник, освен запис в гората. Това сигурно е предизвикало подозрения и въпреки че черните им пера са отличен камуфлаж, тяхната активност в късните часове е събудила подозрения. После, струва ми се, те просто започнаха да експериментират и да ни подават фалшива информация, за да видят как ще реагираме. — Тя вдигна рамене. — А може и да са имали агент в базата. Съмнявам се, че някога ще разберем.

— Защо не използвате функцията за прибиране и не ги извикате всички в базата сега? Вместо… — Кориолан спря, защото не искаше да прозвучи като че ли се оплаква.

— Вместо да ви изкарваме навън в жегата, където да ви ядат комарите? — Тя се засмя. — Цялата предавателна апаратура беше демонтирана и старият ни птичарник сега е склад. Освен това, аз предпочитам да са при мен. Не искаме да отлетят и никога да не се върнат, нали така?

— Разбира се, че не — излъга Кориолан. — Те ще отлетят ли?

— Не съм сигурна какво ще направят сега, когато са подивели. В края на войната ги освободих и ги „изключих“. Иначе щеше да бъде жестоко. Една няма птичка би срещнала много трудности. Те не само оцеляха, но се съвкупиха със сойките-присмехулки. И сега имаме съвсем нов вид. — Д-р Кей посочи сойката-присмехулка в клоните. — Сойки-присмехулки ги наричат местните.

— А те какво могат да правят? — попита Кориолан.

— Не съм сигурна. Наблюдавам ги през последните няколко дни. Те нямат способност да имитират реч. Но имат по-добра, по-устойчива способност да повтарят музика, отколкото имаха майките им — отговори тя. — Изпейте нещо.

Кориолан имаше само една песен в репертоара си.

Сойката-присмехулка навири глава и пропя в отговор. Без думи, но точно възпроизведе мелодията с глас, който беше получовешки, полуптичи. Няколко други птици в околността подеха песента и я вплетоха в хармонична структура, което отново му напомни за Ятото и техните стари песни.

— Трябва да ги убием всички. — Думите се изплъзнаха от устата му, преди да успее да ги спре.

— Да ги убием? Защо? — попита учудено д-р Кей.

— Те са противоестествени. — Той се опита да извърти забележката си, така че да прозвучи като изказана от любител на птици. — Сигурно ще навредят на другите видове.

— Те изглеждат доста съвместими и ги има в целия Панем, там където съжителстват сойки-бъбривки и сойки-присмехулки. Ще вземем известен брой с нас и ще видим дали ще могат да се възпроизвеждат. Ако не могат, и без това ще изчезнат след още няколко години. Ако могат, защо да няма още един вид пойна птица?

Кориолан се съгласи, че сигурно са безвредни. През останалата част от следобеда задаваше въпроси и се държеше нежно с птиците, за да замаже коравосърдечното си изказване. Той нямаше нещо кой знае какво против сойките-бъбривки — те изглеждаха интересни от военна гледна точка — но нещо в сойките-присмехулки го отблъскваше. Беше подозрителен към спонтанното им сътворение. Природата се беше развилняла. Трябва да умрат. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Към края на деня притежаваха над трийсет сойки-бъбривки, но в капаните не се беше хванала нито една сойка-присмехулка.

— Може би сойките-бъбривки не са така подозрителни, като се има предвид, че капаните са им по-познати. В крайна сметка, те са отгледани в клетки — разсъждаваше д-р Кей. — Няма значение. Ще им дадем още няколко дни и ако се наложи, ще донесем мрежите.

Или пушките, помисли си Кориолан.

Когато се върнаха в базата, двамата с Бъг бяха избрани да разтоварят клетките и да помогнат на учените да ги подредят в хангара, където щеше да бъде временният дом на птиците.

— Искате ли да ни помагате да се грижим за тях, докато ги пренесем в Капитола? — попита д-р Кей. Бъг се съгласи с една от редките си усмивки, а Кориолан прие с ентусиазъм. Освен че искаше да направи добро впечатление, в хангара беше по-хладно поради индустриалните вентилатори. Там щеше да бъде по-добре за причинения му от горещината обрив, който значително се беше засилил в гората. А и беше някакво разнообразие.

Преди да изгасят лампите, съквартирантите извадиха лакомствата на мами и направиха план за следващите два уикенда в „Талисмана“, в случай че тя не им изпращаше колети редовно. Поради търговските си способности Смайли стана техният ковчежник. Той внимателно отдели необходимото за две вечери — за бял алкохол и дарение за кошничката на Ятото след шоуто. Каквото остана беше разделено на пет. За своя дял Кориолан взе шест пуканкови топки, от които си позволи само една. Останалите запази за Ятото.

В събота сутринта, когато Кориолан се събуди, имаше буря и по покрива на бараката удряше градушка. На път за закуска съквартирантите се замеряха с ледени късове, големи колкото портокал, но по обед слънцето се показа и грееше по-силно от всякога. Двамата с Бъг бяха на смяна следобед да гледат бъбривките и присмехулките. Изчистиха клетките им, после ги нахраниха и им дадоха вода под ръководството на двама учени от Капитола. Макар че някои бяха попаднали в капана по две и по три, сега всяка птица обитаваше своя собствена клетка. През втората част на смяната те внимателно пренесоха птиците, една по една, до мястото в хангара, където беше изградена временна лаборатория. Там бъбривките бяха номерирани, етикетирани и подложени на основни упражнения, за да се установи дали все още реагират на аудио команди от дистанционно устройство. Оказа се, че всички са запазили способността да записват и възпроизвеждат човешки глас.

Когато се отдалечиха и учените не можеха да ги чуят, Бъг поклати глава:

— Това хубаво ли е за тях?

— Не знам. Създадени са за това — каза Кориолан.

— Щяха да бъдат по-щастливи, ако просто ги оставеха в гората.

Кориолан не беше сигурен дали Бъг е прав. Откъде да знае дали след няколко дни птиците няма да се събудят в клетките си в Цитаделата и да се чудят какъв е бил този жесток десетгодишен кошмар в Окръг 12. Може би ще са по-щастливи в контролирана среда, в която толкова много заплахи са отстранени. — Сигурен съм, че учените ще се грижат добре за тях.

След вечеря той се помъчи да не показва нетърпението си, докато съквартирантите му се приготвяха. Тъй като беше решил да запази любовната си връзка в тайна, имаше намерение да се измъкне, щом пристигнеха в „Таласъма“. Остана проблемът със Сеян. Той беше излъгал за парите, но може би просто се беше опитал да се впише сред безпаричните си съквартиранти. След инцидента с картата той, изглежда, искрено се беше разкаял, и Кориолан се надяваше, че е осъзнал опасността, която го грози, ако действа като посредник в случая с Лил. Но нямаше ли Били Тауп или бунтовниците отново да го потърсят, след като първоначално беше проявил готовност да им помогне? Той беше в много уязвима позиция. Най-лесното нещо щеше да бъде да го заведе да видят Ятото, щом се отделят от другите.

— Искаш ли да дойдеш зад кулисите с мен? — попита той Сеян тихо, когато стигнаха до „Таласъма“.

— Поканен ли съм?

— Разбира се — отговори Кориолан, макар че всъщност само той беше поканен. Но може би така беше по-добре. Ако Сеян забавлява Мод Айвъри, Кориолан ще може да остане насаме с Луси Грей за няколко минути. — Но ще трябва да се измъкнем от групата.

Това се оказа лесно, тъй като тълпата този път беше много по-голяма и новата реколта от бял алкохол беше необикновено силна. Оставиха Смайли, Бъг и Бийнпоул да се пазарят, намериха вратата до сцената и излязоха на тясна, безлюдна задна уличка.

Онова, което Луси Грей беше описала като барака, се оказа стар гараж, който побираше около осем коли. Големите врати за колите бяха затворени с вериги, но в ъгъла на сградата имаше малка врата, която се намираше директно срещу вратата за сцената. Щом чу разговори и настройване на инструменти, Кориолан знаеше, че са открили мястото.

Вътре завариха Ятото, които бяха завладели пространството, чувстваха се удобно, насядали на стари автомобилни гуми и стари мебели, а калъфите на инструментите и апаратурата им бяха разхвърляни навсякъде. Макар и да имаше още една врата в другия край, която беше отворена, вътре беше горещо като в пещ.

Щом ги видя, Мод Айвъри изтича към тях.

— Здравейте!

— Добър вечер. — Кориолан се поклони и ѝ подаде пакетчето с пуканковите топки. — Сладки за сладкото момиче.

Мод Айвъри погледна в пликчето и подскочи, преди да направи реверанс.

— Сърдечно благодаря. Ще ти изпея специална песен тази вечер!

— Единствено с тази надежда дойдох — каза Кориолан. Странно беше как светските маниери от Капитола изглеждаха съвсем естествени за Ятото.

— Добре, но не мога да кажа името ти, защото ти си тайна — захили се тя.

Мод Айвъри изтича при Луси Грей, която беше седнала по турски на едно бюро и настройваше китарата си. Тя се усмихна нежно на възбуденото детско личице, но каза строго:

— Запази ги за после.

Мод Айвъри се хвърли да показва съкровищата си на другите от групата. Сеян се присъедини към тях, а Кориолан само им махна с ръка и отиде при Луси Грей.

— Нямаше нужда да правиш това. Ще я разглезиш.

— Само се опитвам да вкарам малко щастие в главата ѝ.

— А какво ще кажеш за моята глава? — подразни го Луси Грей. Кориолан се наведе и я целуна. — Добре, като начало. — Тя се дръпна малко и потупа мястото до себе си на бюрото.

Кориолан седна и се огледа.

— Какво представлява това място?

— В момента е нашата стая за почивка. Идваме тук преди и след шоуто и когато излизаме от сцената между две изпълнения.

— Но кой е собственикът? — Надяваше се, че не са се настанили в чужда собственост без разрешение.

— Нямам представа, — каза Луси Грей безучастно. — Ще си кацаме тук, докато ни изпъдят.

Птици. Винаги птици около нея, когато става дума за Ятото. Пеене, кацане, пера в шапките. Хубави птици бяха всички те. Той ѝ разказа за възложената му задача да се грижи за сойките-бъбривки, като си мислеше, че ще я впечатли, защото е бил избран да работи с тях, но това само я натъжи.

— Мъчно ми е като си помисля за тях, затворени в клетки, след като вече са вкусили свободата — каза Луси Грей. — Какво очакват да открият те там в лабораториите си?

— Не знам. Дали оръжието им все още работи? — предположи той.

— Звучи като изтезание. Някой да ти контролира гласа по този начин. — Тя вдигна ръка и докосна гърлото си.

На Кориолан това му се стори малко драматично, но се опита да прозвучи успокоително.

— Не мисля, че това се отнася за хората.

— Наистина ли? Ти винаги ли се чувстваш свободен да говориш каквото си мислиш, Кориолан Сноу? — попита тя и го погледна насмешливо.

Да говори каквото си мисли? Да, разбира се. Е, в разумни граници. Не се хвърляше да коментира всяко дребно нещо. Какво питаше тя? Питаше какво той мисли за Капитола. И за Игрите на глада. И за окръзите. Истината беше, че той подкрепяше повечето действия на Капитола, а останалите рядко го интересуваха. Но ако се наложеше, щеше да говори. Нали? Срещу Капитола? Както правеше Сеян? Дори ако имаше последствия? Не беше сигурен. Но почувства, че трябва да се защити.

— Да. Мисля, че човек трябва да говори каквото мисли.

— И баща ми мислеше така. И завърши с повече дупки от куршуми в тялото си, отколкото мога да преброя на двете си ръце — каза тя.

Какво намекваше тя? Макар че не го каза, можеше да се обзаложи, че тези куршуми са излезли от оръжието на някой миротворец. Може би от някой, който е бил облечен точно като него в момента.

— А баща ми беше убит от бунтовнически снайперист.

Луси Грей въздъхна.

— Сега се разсърди.

— Не. — Но се беше разсърдил. Опита се да преглътне гнева си. — Просто съм уморен. Цяла седмица очаквах да те видя. Съжалявам за баща ти — съжалявам и за моя баща — но не аз управлявам Панем.

— Луси Грей! — извика Мод Айвъри от другия край на бараката. — Време е!

Ятото беше започнало да се нарежда пред вратата с инструменти в ръце.

— По-добре да тръгвам. — Кориолан слезе от бюрото. — Успех!

— Ще те видя ли след това? — попита тя.

Кориолан изпъна униформата си.

— Трябва да се прибирам заради вечерния час.

Луси Грей се изправи и прехвърли китарата през главата си.

— Разбирам. Утре планираме екскурзия до езерото, ако си свободен.

— До езерото? — Наистина ли имаше приятни места в този нещастен окръг?

— Намира се в гората. Дълга разходка, но водата е приятна за къпане — каза тя. — Много искаме да дойдеш с нас. Доведи и Сеян. Ще имаме цял ден на разположение.

Той искаше да отиде. Да бъде с нея цял ден. Все още беше ядосан, но това беше глупаво. Тя всъщност не го беше обвинила в нищо. Разговорът просто беше излязъл от релси. Всичко беше заради тези глупави птици. Тя му подаваше ръка; наистина ли искаше да я отблъсне? Толкова рядко я виждаше, че не можеше да си позволи сръдни.

— Добре. Ще дойдем след закуска.

Тя го целуна по бузата и се присъедини към другите от Ятото, които излизаха от бараката.

В „Таласъма“ двамата със Сеян си проправиха път през гъстия въздух, натежал от пот и алкохол. Намериха съквартирантите си на същото място, където бяха и миналата седмица. Бъг им беше запазил щайги. Кориолан и Сеян седнаха от двете му страни и отпиваха от общата бутилка.

Мод Айвъри изскочи на сцената и представи другите музиканти. Щом заеха местата си, музикантите започнаха да свирят. Нямаше да се вижда с Луси Грей след представлението, така че защо да не се напие малко? Гневният възел в гърдите му започна да се отпуска и той впери поглед в нея. Толкова привлекателна, толкова мила, толкова жива. Започна да се притеснява, задето беше избухнал и дори не можеше точно да си спомни какво беше казала тя, за да го предизвика. Вероятно нищо. Преживял беше дълга, напрегната седмица с изпита, птиците и глупостите на Сеян. Заслужаваше малко да се позабавлява.

Отпи още няколко глътки и се почувства по-дружелюбно настроен към света. Музиката, позната и нова, го завладя. Веднъж се хвана, че пее с публиката, спря се смутено, но после осъзна, че никой не се интересува от него, нито е достатъчно трезвен, за да си спомни след това.

В един момент Барб Азур, Там Амбър и Кларк Кармайн напуснаха сцената, очевидно за почивка в бараката, като оставиха Мод Айвъри, качена на сандъка си пред микрофона и Луси Грей, прокарваща пръсти по струните до нея.

— Обещах на един приятел, че ще му изпея нещо специално тази вечер, и ето песента — изчурулика Мод Айвъри. — Всеки от нас от Ятото е дал името си на някоя балада, а тази принадлежи на хубавата дама до мен! — Тя подаде ръка на Луси Грей, която се поклони на ръкоплясканията от няколко страни. — Това е наистина стара балада от някакъв човек на име Уърдсуърт. Ние малко я разбъркахме, за да стане по-разбираема, но все пак е нужно да слушате внимателно. — Тя сложи пръст пред устните си и публиката утихна.

Кориолан разтърси глава и се помъчи да се съсредоточи. Ако това беше песента на Луси Грей, той искаше да слуша внимателно, за да може да каже нещо приятно утре.

Мод Айвъри кимна на Луси Грей за въведението и започна да пее с тържествен глас:

Добре, значи имало едно малко момиченце, което живеело в планината. И очевидно не можело да си намери приятели.

И то умряло. Как? Имаше предчувствие, че скоро ще разбере.

Ах. Много безсмислени думи, но е ясно, че тя се загубила в снега. Е, нищо чудно, щом са я изпратили в снежната буря. И после вероятно е умряла от студ.

О, хубаво. Открили са следи от стъпките ѝ. Щастлив край. Една от тези глупости, като песента, която Луси Грей пееше за някакъв мъж, който умрял от измръзване. Опитали се да го кремират в една пещ, но той се разтопил и си бил жив и здрав. Сам Еди-кой си.

Чакай? Какво? Тя безследно изчезва?

Ох, разказ за призраци. Ух. Как се изплаших. Много тъпо. Е, ще положи всички усилия да покаже, че му е харесала, когато се види с Ятото утре. Но, наистина, кой кръщава детето си на момиче призрак? Въпреки че ако момичето е призрак, къде е трупът му? Може би се е отчаяла от безотговорните си родители, които са я изпращали в снежни бури, избягала е и е отишла да живее в гората. Но в такъв случай, защо не е пораснала? Нищо не разбираше, а белият алкохол не му помагаше. Спомни си за времето, когато не беше разбрал едно стихотворение в час по реторика и Ливия Кардю го беше унижила пред всички. Каква отвратителна песен. Може би никой няма да говори за нея… Не, ще говорят. Мод Айвъри ще очаква отговор. Значи просто ще каже, че е блестяща. И нищо друго. Ами ако пожелае да говори за нея?

Кориолан реши да пита Сеян, който винаги беше добър по реторика, просто за да види какво мисли той.

Но когато се наведе през Бъг, видя, че мястото на Сеян е празно.

27

Кориолан огледа заведението, като се опитваше да скрие нарастващата си тревога. Къде беше Сеян? Адреналинът се бореше с белия алкохол за надмощие над мозъка му. Толкова беше потънал в музиката и алкохола, че не беше забелязал изчезването му. Ами ако не е променил решението си за Лил? Може би в този момент беше там някъде из тълпата и заговорничеше с бунтовниците?

Кориолан почака да свършат аплодисментите за Мод Айвъри и Луси Грей и стана на крака. Точно когато се приближи до вратата, на мътната светлина видя как Сеян се връща.

— Къде беше? — попита Кориолан.

— Навън. От този бял алкохол веднага ми се допикава. — Сеян седна на щайгата си и насочи вниманието си към сцената.

Кориолан също се върна на мястото си и гледаше шоуто, но мислите му бяха заети с друго. Белият алкохол не действа така на никого. Твърде силен е, а изпитото количество беше твърде малко. Още една лъжа. Какво означаваше това? Че не може да изпуска Сеян от поглед нито за миг? До края на шоуто той постоянно поглеждаше настрани, за да се увери, че пак не е изчезнал. Остана до него, след като Мод Айвъри мина да събира пари със своята украсена с много панделки кошничка, но после Сеян се хвърли да помага на Бъг да отведат мъртвопияния Бийнпоул в базата. Не се яви възможност за по-нататъшни разговори. Ако наистина Сеян се беше измъкнал, за да заговорничи с бунтовниците, директната конфронтация след инцидента с Били Тауп очевидно се беше провалила. Явно трябваше да измисли нова стратегия.

В неделя слънцето изгря прекалено ярко за пулсиращата от болка глава на Кориолан. Той повърна всичкия алкохол и стоя под душа, докато очите му се фокусираха и вече не му се виеше свят. Мазните яйца в столовата бяха немислими, затова той гризеше препечената филийка, докато Сеян изяде и двете порции, с което само потвърди предположенията му, че почти не беше пил предишната вечер и определено не толкова, че да се налага да излиза навън. Техните трима съквартиранти дори не бяха успели да станат за закуска. Докато измисли по-добър начин, Кориолан трябваше да го наблюдава като ястреб, особено когато бяха извън базата. Днес обаче му беше нужен спътник, за да отиде на езерото.

Ентусиазмът на Кориолан беше спаднал, за сметка на което Сеян с радост прие предложението.

— Разбира се, ще бъде празник. Нека да вземем лед!

Докато Сеян увещаваше Куки за още една найлонова торбичка, Кориолан отиде в клиниката за аспирин. Срещнаха се на портала и тръгнаха.

Тъй като не знаеха по-кратък път до Пласта, те се върнаха до градския площад и оттам проследиха стъпките си от предишната седмица. Кориолан се чудеше дали да не опита още един откровен разговор със Сеян, но щом заплахата за държавна измяна не беше подействала, тогава какво би подействало? А и не знаеше със сигурност дали Сеян беше заговорничил с бунтовниците. Може би снощи наистина е излязъл да се изпикае и в такъв случай да го обвинява щеше само да го направи по-недоверчив. Единственото истинско доказателство, което имаше, бяха скритите пари и може би Страбон го беше накарал да ги вземе, но Сеян твърдо не желаеше да ги използва. Той не ценеше парите, а парите от производство на муниции сигурно му тежаха. Може би за него беше въпрос на чест да се справи сам.

Ако още беше разстроена заради спречкването им, Луси Грей не го показа. Тя го посрещна на задната врата с целувка и чаша студена вода, за да се освежи по пътя до езерото.

— Дотам се стига за два до три часа, в зависимост от бодливите храсти, но си заслужава.

За пръв път Ятото излизаше без инструментите си. Барб Азур си остана вкъщи, за да наглежда нещата. Изпрати ги с кофа, в която имаше бутилка вода, един хляб и старо одеяло.

— Тя отскоро се вижда с едно момиче, което живее наблизо — сподели Луси Грей, когато се отдалечиха достатъчно. — Сигурно се радва, че ще бъдат сами в къщата цял ден.

Там Амбър ги преведе през поляната и навлязоха в гората. Кларк Кармайн, Мод Айвъри и Сеян вървяха след него, оставяйки Луси Грей и Кориолан на опашката. Нямаше пътека. Вървяха в редица по един, отместваха клони и се мъчеха да се предпазят от бодливите растения в храсталаците. След десет минути не остана и следа от Окръг 12, освен острата миризма от мините. След двайсет минути дори и тя изчезна сред растителността. Сянката на дърветата ги пазеше от лъчите на слънцето, но не можеше да ги спаси от жегата. Насекомите жужаха, катеричките писукаха и птиците пееха, необезпокоявани от присъствието им.

Въпреки опита си от двата дена, през които се беше грижил за птиците, колкото повече се отдалечаваха от цивилизацията, толкова по-неспокоен ставаше Кориолан. Чудеше се дали други същества — по-големи и по-силни, с остри зъби — не се крият сред дърветата. Когато осъзна това, той се престори, че му трябва тояга за ходене, спря за момент, вдигна един як паднал клон и го окастри.

— Откъде знае пътя? — попита той Луси Грей, като кимна към Там Амбър.

— Всички го знаем — отговори тя. — Там е вторият ни дом.

Тъй като никой друг не се притесняваше, той вървеше безропотно и това продължи, както му се стори, цяла вечност, затова се зарадва, когато Там Амбър спря. Но той каза само: „Половината път“. Те си предаваха торбичката с лед, пиеха разтопената вода и смучеха останалите кубчета.

Мод Айвъри се оплака от болки в стъпалото, свали скъсаната си кафява обувка и показа доста голяма пришка.

— Тези обувки не ходят както трябва.

— Това са старите обувки на Кларк Кармайн. Мъчим се да я изкарат за лятото — каза Луси Грей, докато намръщено разглеждаше малкото краче.

— Много са стегнати — оплака се Мод Айвъри. — Искам щайги за скумрия, както в онази песен.

Сеян се наведе и ѝ предложи гърба си.

— Искаш ли малко да пояздиш?

Мод Айвъри го яхна.

— Пази ме да не си ударя главата!

Щом се прие това решение, те се редуваха да я носят. Тъй като вече не трябваше да се напряга, тя пое дълбоко въздух и запя:

За ужас на Кориолан хор сойки-присмехулки от високите клони подхванаха мелодията. Той не очакваше, че ги има толкова навътре — тези същества определено бяха завзели гората. Но Мод Айвъри беше възхитена и продължи представлението. Кориолан я носи през последната част от пътя и за да я развлича, ѝ благодари за песента на Луси Грей от снощното шоу.

— Какво мислиш за нея? — попита тя.

Той отбягна въпроса.

— Много ми хареса. Ти беше фантастична.

— Благодаря ти, но аз питам за песента. Мислиш ли, че хората наистина виждат Луси Грей или само си измислят? — попита тя. — Защото според мен наистина я виждат. Само че сега тя лети като птица.

— Лети ли? — Кориолан се почувства по-добре, най-малкото защото загадъчната песен поне беше обект на дебати — значи не само той беше прекалено тъп, за да разбере единствената ерудирана интерпретация.

— Ами как иначе няма да остави следи от стъпките си? — попита тя. — Мисля, че тя лети наоколо и се мъчи да не среща хора, тъй като те ще я убият, защото е различна.

— Да, различна е. Тя е призрак, глупчо — каза Кларк Кармайн. — Призраците не оставят стъпки, защото са ефирни.

— Тогава къде е тялото ѝ? — попита Кориолан, който видя някакъв смисъл във версията на Мод Айвъри.

— Тя пада от моста и умира, само че това е толкова ниско долу, че никой не може да я види — каза Кларк Кармайн. — Както и да е, тя е мъртва и духът ѝ витае наоколо. Как би могла да лети без криле?

— Тя не пада от моста! Тогава снегът щеше да изглежда различно там, където стои! — настояваше Мод Айвъри. — Луси Грей, кой е прав?

— Това е загадка, миличка. Също като мен. Затова е моята песен — отговори Луси Грей.

Когато пристигнаха на езерото, Кориолан се задъхваше и се беше обезводнил, а обривът му се беше възпалил от потта. Членовете на Ятото се съблякоха по бельо и скочиха във водата, а той моментално ги последва. Нагази навътре, студената вода го обгърна, изчисти паяжината от главата му и успокои обрива му. Той плуваше добре, тъй като го бяха обучавали в училище от ранна възраст. Бързо се отдели от калното дъно и усети дълбоката вода. Доплува до средата на езерото, отпусна се по гръб и огледа пейзажа. Гората се издигаше от всички страни и макар очевидно да нямаше път до езерото, малки разрушени къщички бяха накацали по брега. Повечето не биха могли да бъдат поправени, но една солидна на вид бетонна постройка все още имаше покрив и здрава врата. Семейство патици мина на няколко метра от него, а долу под краката си видя риби. Мисълта, че там може да има и други неща, го накара да заплува към брега, където Ятото бяха включили Сеян в някакъв вид игра с топка, за която използваха голяма шишарка. Кориолан се присъедини с радост. Беше му приятно да прави нещо само за развлечение. Напрежението от това всеки ден да бъде възрастен човек го беше изтощило.

След кратка почивка Там Амбър почисти няколко клона и направи въдици, като прикрепи към тях връв и саморъчно изработени куки. Кларк Кармайн започна да рови земята за червеи, а Мод Айвъри отвлече Сеян да берат горски плодове.

— Не ходете около скалите — предупреди ги Луси Грей. — Змиите обичат това място.

— Тя винаги знае къде са — каза Мод Айвъри на Сеян. — Хваща ги с ръце, но мен ме е страх от тях.

За Луси Грей и Кориолан остана да съберат дърва за огън. Всичко това малко го развълнува — плуването полугол сред диви същества, паленето на огън на открито, неочакваната възможност да остане насаме с Луси Грей. Тя имаше кутия кибрит, но каза, че кибритите са скъпи и трябва да се справят със само една клечка. Когато купчинката сухи листа пламна, Кориолан седна близо до Луси Грей и двамата започнаха да я подклаждат първо със съчки, после с по-големи клони. Почувства се щастлив, че е жив, както не се беше чувствал от седмици.

Луси Грей се облегна на рамото му.

— Виж, извинявай, ако съм те разстроила снощи. Не те обвинявах за смъртта на баща ми. Ние и двамата сме били малки деца, когато се е случило това.

— Знам. Съжалявам, ако съм реагирал пресилено. Само че аз просто не мога да се преструвам, че съм нещо друго, освен това, което съм. Не съм съгласен с всичко, което прави Капитолът, но съм от Капитола и общо взето според мен сме прави, че трябва да има ред — каза Кориолан.

— Ятото вярват, че сме дошли на този свят, за да намалим страданията, а не да прибавяме към тях. Мислиш ли, че Игрите на глада са нещо правилно? — попита тя.

— Дори не знам защо ги правим, ако трябва да бъда честен. Но мисля, че хората много бързо забравят войната. Какво си причинихме един на друг. На какво сме способни. Както окръзите, така и Капитолът. Знам, че Капитолът изглежда жесток по тези места, но ние просто се опитваме да държим нещата под контрол. Иначе ще настъпи хаос и хората ще тръгнат да се избиват един друг както на арената. — Сега за пръв път той се опитваше да изкаже мислите си с думи пред някой друг, освен д-р Гол. Чувстваше се малко несигурен, като дете, което се учи да ходи, но вече усеща независимостта, която му дават краката.

— Мислиш, че хората ще започнат да се избиват?

— Да. Ако няма закон и някой, който да го прилага, мисля, че ще се превърнем в животни — каза той с повече увереност. — Дали ни харесва или не, Капитолът е единственото нещо, което поддържа безопасността ни.

— Хм. Значи те поддържат безопасността ми. А аз от какво трябва да се лиша в замяна?

Кориолан разбърка огъня с пръчка.

— Да се лишиш? Ами, от нищо.

— Ятото се лишиха. Не могат да пътуват. Не могат да изнасят концерти без разрешение. Могат да пеят само определен вид песни. Ако възникне бой, ще те застрелят, както застреляха баща ми. Опитваш се да запазиш семейството си и ти чупят главата, както на майка ми. Ами ако мисля, че тази цена е прекалено висока? Може би свободата ми си заслужава риска.

— Значи семейството ти в крайна сметка са били бунтовници. — Кориолан не беше изненадан.

— Моето семейство е Ятото, на първо и на последно място — потвърди Луси Грей. — Не сме нито от окръзите, нито от Капитола, не сме нито бунтовници, нито миротворци. Ние сме си просто ние. И ти си като нас. Ти искаш да мислиш самостоятелно. Ти се съпротивляваш. Знам го поради това, което направи за мен в Игрите.

Е, тук имаше право. Ако Капитолът смяташе Игрите на глада за необходими, а той се опита да им попречи, не беше ли отхвърлил властта на Капитола? Не беше ли се съпротивлявал, както каза тя? Не като Сеян в открито неподчинение. Но по свой собствен по-тих, по-скрит начин?

— Ето в какво вярвам аз. Ако Капитолът не беше на власт, дори нямаше да водим този разговор, към този момент вече щяхме да сме се унищожили един друг.

— Хората са на тази земя много преди появата на Капитола. Предполагам, че ще са тук и много след него — завърши тя.

Кориолан си спомни мъртвите градове, покрай които беше минал по пътя за Окръг 12. Тя твърдеше, че Ятото са пътували, значи и тя трябва да ги е видяла.

— Не много от тях. Панем беше прекрасен. Виж какъв е сега.

Кларк Кармайн донесе на Луси Грей някакво растение, което беше изтръгнал с корените от езерото, с остри листа и малки бели цветчета.

— Хей, намерил си катнис. Браво, КК.

Кориолан се почуди дали цветето е декоративно, като розите на грандмама, но Луси Грей веднага разгледа корените, от които висяха малки грудки.

— Още е доста рано.

— Да — съгласи се Кларк Кармайн.

— За какво? — попита Кориолан.

— За ядене. След няколко седмици те ще се превърнат в картофи с приличен размер и тогава ги печем — каза Луси Грей. — Някои хора ги наричат блатни картофи, но на мен катнис повече ми харесва. Звучи приятно.

Дойде Там Амбър с няколко риби, почисти ги, извади вътрешностите и ги наряза на парчета. Уви парчетата в листа и ги поръси с някаква билка, която беше набрал, а Луси Грей ги подреди върху жарта. Когато Мод Айвъри и Сеян се върнаха с кофа, пълна с къпини, рибата се беше изпекла. От дългото ходене и плуване апетитът на Кориолан се беше върнал. Изяде всяка хапка от порцията си, която се състоеше от риба, хляб и къпини. После Сеян поднесе изненадата си — половин дузина захарни сладки на мами, неговият дял от колета, който беше запазил.

След обеда постлаха одеялото под дърветата, излегнаха се и съзерцаваха пухкавите облаци в блестящото синьо небе.

— Никога не съм виждал точно такъв цвят — каза Сеян.

— Лазур — отвърна Мод Айвъри. — Като името на Барб Азур. Това е нейният цвят.

— Нейният цвят? — попита Кориолан.

— Първото име на всеки от нас е взето от някаква балада, а второто е цвят. На Барб е от „Барбара Алън“ и лазурносиния цвят като небето. Моето идва от „Мод Клеър“ и слонова кост като клавишите на пианото. А Луси Грей е специална, защото цялото ѝ име е от баладата. И Луси, и Грей.

— Точно така, сива като зимен ден — каза Луси Грей с усмивка.

Кориолан не беше забелязал връзката. Просто си мислеше, че имат странни имена като всички членове на Ятото. Слонова кост и кехлибар предизвикваха някакви асоциации с кутията за бижута на грандмама. А лазур, тауп и кармин не бяха цветове, които разпознаваше. Що се отнася до баладите, кой знае те откъде идваха? Виждаше му се чудно да даваш такива имена на децата си.

Мод Айвъри го мушна в стомаха.

— Твоето име звучи като на някой от Ятото.

— Така ли? — каза той и се засмя.

— Сноу — бял като сняг. Снежнобял — захили се Мод Айвъри. — Има ли балада за Кориолан?

— Аз поне не знам за такава. Защо ти не напишеш балада за мен? — каза той и на свой ред я мушна в гърба. — Балада за Кориолан Сноу.

Мод Айвъри седна на стомаха му.

— Луси Грей е писателят. Защо не помолиш нея?

— Ей, престани да го тормозиш. — Луси Грей дръпна Мод Айвъри до себе си. — Струва ми се, че трябва малко да поспиш, преди да тръгнем.

— Хората ще ме носят — каза Мод Айвъри, като се мъчеше да се освободи. — А аз ще им пея!

— О, по-тихо, ако може — каза Кларк Кармайн.

— Хайде, полегни си малко — допълни Луси Грей.

— Е, ще си легна, ако ми пееш. Изпей ми онази, която ми пееше, когато бях болна от грип.

Тя сложи глава в скута на Луси Грей.

— Добре, но само ако пазиш тишина. — Луси Грей галеше Мод Айвъри по косата, чакаше я да се успокои и чак тогава тихичко запя.

Песента успокои Мод Айвъри и Кориолан почувства, че тревогите му изчезват. Нахранен с прясна храна, под сянката на дърветата, заслушан в тихата песен на Луси Грей, той започна да оценява природата. Тук наистина беше красиво. Кристалночист въздух. Сочна зеленина. Почувства се толкова спокоен и свободен. Какво би било, ако това е неговият живот: става, когато си иска, улавя храната им за деня и си седи с Луси Грей край езерото? На кого му трябват богатство, успех и власт, щом има любов? Нали тя побеждава всичко?

Кориолан също се унасяше в сън, когато сойките-присмехулки, които почтително бяха изслушали песента на Луси Грей, започнаха своето изпълнение. Почувства, че тялото му се напряга и приятната сънливост изчезна. Но Ятото посрещна песента с много усмивки.

— Те пеят несравнимо по-хубаво от нас — каза Там Амбър.

— Е… те повече репетират — каза Кларк Кармайн и останалите се засмяха.

Като слушаше птиците, Кориолан забеляза отсъствието на сойки-бъбривки. Единственото обяснение, за което се сещаше, беше, че присмехулките бяха започнали да се размножават без тях — или помежду си, или с местните сойки-присмехулки. Отстраняването на птиците на Капитола от уравнението дълбоко го разстрои. Я ги виж ти, размножават се като зайци, неконтролирани. Използват технологията на Капитола. Без разрешение. Това никак не му харесваше.

Мод Айвъри накрая заспа, сгушена до Луси Грей, увила голите си крачета с одеялото. Кориолан остана с тях, а другите отидоха пак да се къпят. След малко Кларк Кармайн донесе ярко оцветено перо и го сложи на одеялото до Мод Айвъри.

— Не ѝ казвайте откъде е дошло — каза дрезгаво той.

— Добре. Това е мило, КК — отговори Луси Грей. — Много ще ѝ хареса. — Когато той изтича обратно във водата, тя поклати глава. — Тревожа се за него. Били Тауп му липсва.

— А на теб? — Кориолан се надигна на лакти, за да вижда лицето ѝ.

Тя не се поколеба.

— Не. Не и от Жътвата насам.

Жътвата. Спомни си баладата, която беше изпяла на интервюто.

— Какво имаше предвид, когато каза, че ти си залогът, който е изгубил в Жътвата?

— Той се беше обзаложил, че може да ни има и двете — и мен, и Мейфеър — каза тя. — Пое риск. Мейфеър разбра за мен, аз разбрах за нея. Тя накара баща си да прочете моето име на Жътвата. Не знам какво му е казала. Със сигурност не, че Били Тауп ѝ е гадже. Нещо друго. Ние тук сме аутсайдери, затова е лесно да се лъже за нас.

— Учудвам се, че са заедно — каза Кориолан.

— Е, Били Тауп винаги се хвали, че е най-щастлив, когато е сам, но онова, което наистина иска, е да има момиче, което да се грижи за него. Предполагам, че Мейфеър беше подходящият кандидат за тази работа, затова той се насочи към нея. Никой не може да пръска повече чар от Били Тауп. Това момиче нямаше никакъв шанс. А и сигурно беше самотна. Няма братя и сестри. Няма приятели. Миньорите ги мразят. Ходеше с лъскавата им кола да гледа как бесят някого. — Мод Айвъри се размърда и Луси Грей я погали по косата. — Хората са подозрителни към нас, но тях ги мразят.

Не му хареса, че гневът ѝ към Били Тауп беше намалял.

— Той опитва ли се да се върне при теб?

Тя взе перото и го завъртя между пръстите си, преди да отговори.

— О, да. Дойде на моята поляна вчера. Големи планове. Искаше да се срещнем под дървото на обесения и да избягаме.

— Дървото на обесения? — Кориолан си спомни как Арло увисна на дървото и как птиците присмехулно повториха последните му думи. — Защо там?

— Там се срещахме. Това е единственото място в Окръг 12, където беше сигурно, че ще сме сами — каза тя. — Той иска да отидем на север. Мисли, че там има хора. Свободни хора. Казва, че ще ги намерим и после ще се върнем да вземем другите. Трупа запаси, не знам с какво. Но какво значение има това? Никога повече за нищо не мога да му повярвам.

Кориолан почувства, че се задушава от ревност. Мислеше, че тя е изгонила Били Тауп, а ето че най-спокойно му разказва как случайно са се срещнали на поляната. Само че това не е станало случайно. Той е знаел къде да я намери. Колко време са прекарали там, той е пръскал чара си, изкушавал я е да избягат? Защо е стояла да го слуша?

— Доверието е важно нещо.

— Мисля, че е по-важно от любовта. Искам да кажа, че обичам най-различни неща, на които нямам доверие. Гръмотевични бури… бял алкохол… змии. Понякога си мисля, че ги обичам, защото им нямам доверие и колко откачено е това? — Луси Грей дълбоко въздъхна. — Но на теб ти имам доверие.

Той усети, че това е трудно признание за нея, може би дори по-трудно от признанието в любов. То обаче не изтри образа на Били Тауп на поляната.

— Защо?

— Защо ли? Ами трябва да си помисля по този въпрос.

Когато го целуна, той отговори на целувката ѝ, но без убеждение. Тези нови развития го притесняваха. Може би беше грешка да се обвързва с нея. А и нещо друго го безпокоеше. Това беше песента, която тя изпя на поляната онзи ден при първата им среща. За обесването, си беше помислил той тогава, но в нея се споменаваше за среща под дървото на обесения. Ако това беше старото им място за срещи, защо все още пееше за него? Може би само го използваше, за да си върне Били Тауп. Може би само си играеше и ги настройваше един срещу друг.

Мод Айвъри се събуди и се възхити на перото. Накара Луси Грей да го вплете в косата ѝ. Приготвиха се за връщане. Прибраха одеялото, бутилката и кофата. Кориолан поиска да носи момиченцето за първата част от пътя. Когато се отдалечиха от езерото, той изостана, за да я попита:

— Виждаш ли се с Били Тауп напоследък?

— О, не — отговори тя. — Той вече не е един от нас.

Това го задоволи, но също така подсказваше, че тя е пазила в тайна от Ятото срещите им, което отново събуди подозренията му. Мод Айвъри се наведе до ухото му и прошепна:

— Не го оставяй да се приближава до Сеян. Той е мил, а Били Тауп се храни с мили хора.

Кориолан беше сигурен, че се храни и с пари. С какво плащаше запасите, които приготвяше за бягството им?

Там Амбър ги поведе по малко по-различен път, като се отклоняваше до места, където растяха горски плодове, за да напълнят кофата на връщане. Когато наближиха до града, Кларк Кармайн забеляза едно дърво, натежало от вече започващи да зреят ябълки. Там Амбър и Сеян, които носеха Мод Айвъри и багажа, продължиха по пътя. Кларк Кармайн се покатери на дървото и пускаше ябълките долу, а Кориолан ги събираше в полата на Луси Грей. Когато стигнаха до къщата, беше започнало да се свечерява. Кориолан беше изтощен и готов да се връща в базата, но Барб Азур седеше сама на кухненската маса и чистеше горските плодове.

— Там Амбър заведе Мод Айвъри в „Таласъма“ да видят дали не могат да разменят горски плодове за някакви обувки. Казах им да отидат и да потърсят топли обувки, защото скоро ще се застуди.

— А Сеян? — Кориолан погледна в задния двор.

— Той тръгна няколко минути след тях. Каза, че ще те чака там — отговори Барб Азур.

В „Таласъма“. Кориолан веднага си взе довиждане.

— Трябва да тръгвам. Ако видят там Сеян без друг миротворец, ще напишат рапорт срещу него. Както и срещу мен, естествено. Ние трябва да ходим по двама. Не знам какво си мисли той.

Но всъщност знаеше точно какво си мисли Сеян. Каква добра възможност да отиде в „Таласъма“ без Кориолан да го контролира. Той дръпна Луси Грей и я целуна.

— Беше прекрасен ден. Благодаря ти. Ще се видим ли следващата събота в бараката? — И изскочи от вратата, без да дочака отговор.

Стигна до „Таласъма“ двойно по-бързо и погледна през отворената врата. Десетина души се разхождаха наоколо и разглеждаха стоките на сергиите. Мод Айвъри беше седнала на един варел, а Там Амбър ѝ връзваше обувките. В дъното на помещението Сеян седеше на тезгяха и разговаряше с една жена. Като се приближи, Кориолан отбеляза каква стока продаваше жената. Кирки. Брадви. Ножове. Той изведнъж осъзна какво можеше да купи Сеян с всичките онези пари от Капитола. Оръжия. И то не само изложените на сергията. Можеше да купи пушки. Сякаш за да потвърди, че се правят сенчести сделки, жената млъкна, когато Кориолан се доближи. Сеян го посрещна.

— Пазаруваш ли? — попита Кориолан.

— Исках да си купя джобен нож — отговори Сеян. — Но тя в момента няма.

Идеално. Много войници ги носят. Дори в свободното си време играят на хвърляне на нож и залагат пари кой ще го забие в целта.

— И аз мислех да си купя. Когато ни платят заплатите.

— Разбира се, когато ни платят — съгласи се Сеян, сякаш се разбираше от само себе си.

Кориолан потисна желанието си да го удари и излезе от „Таласъма“ без да обърне внимание на Мод Айвъри и Там Амбър. На връщане почти не говореха, докато той премисляше стратегията си. Трябваше да разбере в какво се е забъркал Сеян. С логика не беше успял да го убеди. Дали щеше да успее с приятелство? Няколко пресечки преди да стигнат до базата, той сложи ръка на рамото на Сеян и двамата спряха:

— Нали знаеш, Сеяне, аз съм ти приятел. Повече от приятел. Ти си най-близкото нещо до брат, което някога ще имам. И между членовете на едно семейство има специални правила. Ако ти трябва помощ… ако изпаднеш в ситуация, с която не можеш да се справиш… аз съм тук.

От очите на Сеян бликнаха сълзи.

— Благодаря ти, Корио. Това означава много за мен. Ти може би си единственият човек на света, на когото имам доверие.

Ах, пак това доверие. Въздухът беше пълен с него.

— Ела тук. — Той притегли Сеян към себе си и го прегърна. — Само ми обещай, че няма да направиш нещо глупаво, моля те? — Усети как Сеян кима в отговор, но знаеше, че шансовете да изпълни обещанието си бяха почти нула.

Плътният им график, ако не друго, държеше Сеян под постоянно наблюдение, дори когато бяха извън базата. В понеделник следобед те пак събраха капаните от дърветата. Макар и да бяха необезпокоявани за целия уикенд, нито една сойка-присмехулка не се беше хванала в тях. Противно на очакванията, д-р Кей изглеждаше доволна от птиците.

— Изглежда, че те са наследили нещо повече от развита способност да имитират. Развили са и умение да оцеляват. Няма нужда да се поставят нови клетки. Вече имаме достатъчно бъбривки. Утре ще опитаме с мрежите.

Когато войниците слязоха от камиона във вторник следобед, учените бяха избрали места, където имаше много присмехулки. Разделиха се на групи — Кориолан и Бъг пак бяха с д-р Кей — и започнаха да издигат стълбове. Между всеки два стълба опъваха фини, прозрачни мрежи, предназначени да улавят присмехулки. Тъй като бяха почти невидими, мрежите веднага дадоха резултат — птиците се оплитаха в тях и падаха в специално предвидените джобове. Д-р Кей даде нареждане мрежите да бъдат постоянно наблюдавани и птиците да бъдат моментално освобождавани, да се внимава да не се оплитат много и случващото се да бъде с минимални травми за тях. Тя лично освободи от мрежите първите три присмехулни. Правеше това много внимателно, като уверено ги държеше в ръцете си. Когато му разрешиха и той да опита, Бъг се оказа роден за тази работа, като нежно махаше мрежата от сойките и ги слагаше в очакващата ги клетка. Птицата на Кориолан нададе измъчен писък в момента, в който я докосна, а когато се опита да я разубеди, като я стисна, тя се обърна и го клъвна по ръката. Той инстинктивно я пусна и присмехулката за миг изчезна в гъсталака. Отвратително същество. Д-р Кей почисти и превърза раната му и той си спомни как Тайгрис направи същото, когато розата на грандмама го убоде по ръката. Преди по-малко от два месеца. Какви надежди имаше той през онзи ден, а ето къде беше сега. Ловеше мутове в окръзите. През останалата част от следобеда пренасяше клетките с птици до камиона. Ранената ръка обаче не го освободи от задълженията му и когато се върнаха в хангара, продължи да чисти клетки.

Кориолан започна да харесва сойките-бъбривки. Те наистина бяха изумително инженерно творение. Имаше няколко в най-отдалечения край на лабораторията и учените му разрешиха да си играе с тези птици, след като ги каталогизираха.

— Няма да им навреди — каза един от учените. — Всъщност те, изглежда, се радват на възможността да общуват.

Бъг отказа да участва, но когато му стана скучно, Кориолан започна да кара птиците да записват глупави фрази или да пеят част от химна, като проверяваше колко птици могат да се задействат с едно натискане на дистанционното устройство. Понякога стигаха до четири, ако клетките им бяха достатъчно близо една до друга. Накрая винаги внимателно изтриваше записаното, като натискаше копчето за последен запис, през който мълчеше, и така беше сигурен, че гласът му няма да стигне до лабораториите на Цитаделата. Изцяло прекрати пеенето, когато сойките-присмехулки започнаха да прихващат песните, въпреки че изпитваше известно задоволство, че те повтаряха хвалебствия за Капитола. Той не можеше да ги накара да млъкнат, а те бяха способни да точат една мелодия безкрайно.

Общо взето той започна да се изморява от нахлуването на музиката в живота му. Нашествие може би беше по-точната дума. Тя го следваше навсякъде през последните дни: песен на птици, песен на Ятото, песен на Ятото и птиците. Може би в края на краищата той не споделяше любовта на майка си към музиката. Поне не в такова количество. Музиката алчно поглъщаше вниманието му, настояваше да я слуша и му пречеше да мисли.

Рано следобед в сряда бяха събрали общо петдесет присмехулки, толкова, колкото искаше д-р Кей. Кориолан и Бъг до края на деня се грижеха за птиците и пренасяха новите присмехулки до лабораторната маса, за да бъдат номерирани и етикетирани. Свършиха преди вечеря, а после се върнаха, за да подготвят птиците за пътуването до Капитола. Учените показаха на Кориолан и Бъг как да закрепват покривалата на клетките и после се оттеглиха на ховъркрафта, като се довериха на двамата да свършат работата. Кориолан пожела да слага покривалата, а Бъг носеше птиците на ховъркрафта и ги настаняваше за пътуването.

Кориолан започна с присмехулките, като се радваше, че се разделя с тях. Пренасяше клетките една по една до работната маса, слагаше им покривалото, пишеше върху него с тебешир буквата П и номера на птицата и ги предаваше. Бъг тъкмо тръгваше с петнайсетата клетка, която съдържаше една лудо чуруликаща присмехулка, когато Сеян нахлу през вратата и изглеждаше малко превъзбуден.

— Добра новина! Още една пратка от мами!

Бъг, който беше тъжен поради заминаването на птиците, малко се развесели:

— Тя е страхотна!

— Ще ѝ предам, че си казал това. — Сеян проследи с поглед отдалечаващия се Бъг, после се обърна към Кориолан, който току-що беше взел сойката-бъбривка, означена с номер 1. Птицата чуруликаше в клетката си, като все още имитираше последната присмехулка. Радостното изражение на Сеян беше изчезнало и се беше заменило с болка. Той огледа хангара, за да се увери, че са сами, и заговори с приглушен глас:

— Виж, имаме само няколко минути. Знам, че няма да одобриш това, което правя, но ми е нужно поне да го разбереш. След онова, което каза онзи ден, че сме като братя, мисля, че най-малкото ти дължа някакво обяснение. Моля те, само ме изслушай.

Значи моментът беше дошъл. Изповедта. Молбите на Кориолан за здрав разум и предпазливост бяха претеглени и преценени като недостатъчни. Неразумните страсти бяха надделели. Парите. Оръжията. Картата на базата. Моментът, в който целият предателски заговор ще бъде обяснен. Щом Кориолан го изслуша, той самият се превръщаше в бунтовник. Предател на Капитола. Трябваше да изпадне в паника. Или да избяга. Или поне да се опита да накара Сеян да млъкне.

Вместо това ръцете му се задействаха сами. Също като в онзи момент, когато беше пуснал носната кърпичка в контейнера със змиите, още преди да е решил да го направи. После с лявата си ръка нагласи покривалото на клетката с бъбривката, а с дясната, скрита зад гърба, посегна към плота, на който стоеше дистанционното устройство. Кориолан натисна ЗАПИС и бъбривката замлъкна.

28

Кориолан застана с гръб към кафеза, облегна се с ръце на масата и зачака.

— Ето как са нещата — започна Сеян със задавен от емоции глас. — Някои от бунтовниците напускат Окръг 12 завинаги. Отиват на север, за да започнат нов живот извън Панем. Казаха, че ако им помогна с Лил, мога да тръгна с тях.

Кориолан вдигна вежди, сякаш поставяше под съмнение казаното.

Сеян заговори бързо и развълнувано.

— Знам, знам. Но те имат нужда от мен. Работата е там, че са решени да освободят Лил и да я вземат със себе си. Ако не го направят, Капитолът ще я обеси със следващите бунтовници, които залови. Планът всъщност е прост. Охраната на затвора работи на четиричасови смени. Ще сложа лекарство в сладките на майка ми и ще почерпя охраната. Лекарството, което ми дадоха в Капитола, е такова, че моментално те приспива… — Сеян щракна с пръсти. — Ще взема една от пушките им. Пазачите от вътрешната охрана не са въоръжени, така че ще насоча оръжието към тях и ще ги вкарам в стаята за разпити. Тя е със звукоизолация, затова никой няма да ги чуе, като викат. После ще освободя Лил. Брат ѝ ще ни прехвърли през оградата. Ще тръгнем на север веднага. Ще минат часове, преди да открият пазачите. Тъй като няма да излезем през портала, ще допуснат, че се крием някъде в базата. Затова ще я затворят и ще започнат да претърсват първо тук. Когато се сетят каква е работата, ние ще сме далеч. Никой няма да пострада. И никой няма да разбере какво става.

Кориолан наведе глава и разтърка чело с пръсти, сякаш се опитваше да събере мислите си, защото не беше сигурен колко дълго може да мълчи, без да предизвика подозрение.

Но Сеян бързаше.

— Не можех да тръгна, без да ти кажа. И си толкова добър с мен, по-добър от брат. Никога няма да забравя какво направи за мен на арената. Ще се опитам да намеря начин да съобщя на майка ми какво е станало с мен. И на баща ми, предполагам. Нека да знае, че името Плинт ще продължи да е живо, макар и в неизвестност.

Ето го. Името Плинт. Това беше достатъчно. С лявата си ръка намери дистанционното и натисна ИЗКЛЮЧЕНО. Бъбривката възобнови песента си от по-рано.

Погледът на Кориолан попадна на нещо.

— Бъг идва — каза той.

— Бъг идва — повтори птицата с неговия глас.

— Млъквай, глупава птицо — каза ѝ той, като вътрешно се зарадва, че тя се е върнала на нормалния си режим ИЗКЛЮЧЕНО. Нямаше нищо, което да предизвика подозренията на Сеян. Той бързо сложи покривалото и написа Б1 върху него.

— Трябва ни още една бутилка с вода. Една се счупи — каза Бъг с влизането си в хангара.

— Една се счупи — повтори птицата с гласа на Бъг, а после започна да имитира прелитаща врана.

— Ще намеря — каза Кориолан и му подаде клетката. Когато Бъг излезе, Кориолан прекоси помещението и отиде при контейнера, където държаха запасите. По-добре беше да стоят далеч от бъбривките, докато разговорът продължаваше. Ако те започнеха да ги имитират прекалено много, Сеян щеше да се попита защо първата птица е била толкова мълчалива. Не че той знаеше по какъв механизъм действат птиците. Д-р Кей не беше обяснила това пред цялата група.

— Това звучи откачено, Сеяне. Толкова много неща могат да се объркат. — Кориолан започна да изрежда: — Какво ще стане, ако пазачите не искат сладките на майка ти? Или само един поиска, а останалите видят как пада? Ами ако пазачите вътре извикат помощ, преди да си ги вкарал в стаята? Ами ако не можеш да намериш ключа за килията на Лил? И какво искаш да кажеш с това, че брат ѝ ще ви прекара през оградата? Никой няма да го забележи, че я прерязва ли?

— Не, в оградата зад генератора има слабо място. То вече е разхлабено, или нещо такова. Виж, знам, че всичко зависи от много неща, но съм сигурен, че ще стане. — Сеян говореше така, сякаш се мъчеше да убеди себе си. — Така трябва да стане. А ако не стане, значи ще ме арестуват сега, вместо по-късно, нали така? Когато ще съм се забъркал в нещо още по-лошо.

Кориолан нещастно поклати глава.

— Не мога ли да те накарам да промениш решението си?

Сеян беше непреклонен.

— Не. Решил съм. Не мога да остана тук. Рано или късно ще превъртя. Не мога да върша работата на миротворец с чиста съвест и ще продължавам да те излагам на опасност с откачените си планове.

— Но как ще живееш там?

Кориолан намери кашон с вода.

— Имаме някакви запаси. Аз съм добър стрелец — каза Сеян.

Не беше споменал, че бунтовниците имат пушки, но те очевидно имаха.

— А като свършат патроните?

— Ще измислим нещо. Ще ловим риба. Ще хващаме птици с мрежи. Казват, че там на север има хора — отговори Сеян.

Кориолан си спомни как Били Тауп е примамвал Луси Грей на това въображаемо място в пустошта. Дали той е чул за него от бунтовниците, или те са чули от него?

— Но дори и да няма хора, няма и Капитол — продължи Сеян. — А това е най-важното за мен, нали? Не този или онзи окръг. Не да съм студент или миротворец. А да живея на място, където не могат да контролират живота ми. Знам, че ти се струва проява на малодушие да избягам, но се надявам, че щом се махна оттук, ще започна да мисля разумно и ще намеря начин, по който да помагам на окръзите.

Много слабо вероятно, помисли си Кориолан. Ще е чудо, ако изкараш зимата. Той извади бутилката с вода от кашона.

— Е, тогава какво друго да кажа, освен че ще ми липсваш. И да ти пожелая късмет.

Той усети, че Сеян се кани да го прегърне, но в този момент Бъг се показа на вратата и Кориолан вдигна бутилката с вода.

— Намерих една.

— Ще те оставя да си гледаш работата. — Сеян му махна с ръка и си тръгна.

Кориолан продължи механично да покрива клетките и да ги маркира, а през това време умът му трескаво работеше. Какво да прави? Част от него искаше да изтича до ховъркрафта и да изтрие бъбривка номер 1. Да я сложи на ПЛЕЙ, после на ЗАПИС, после на ИЗКЛЮЧЕНО, после пак на ЗАПИС, и пак на ИЗКЛЮЧЕНО в бърза последователност, така че тя да не е запомнила нищо, освен далечните викове на войниците на пистата. Но какви възможности му оставаха после? Да се опита да разубеди Сеян от плана му? Не вярваше, че ще успее. А дори и да успееше, нямаше да мине много време и Сеян щеше да измисли нов план. Да го издаде на коменданта на базата? Той най-вероятно ще отрече всичко и тъй като единственото доказателство се намираше в паметта на бъбривката, Кориолан нямаше да има с какво да подкрепи обвиненията си. Той дори не знаеше кога ще се състои отвличането, затова не можеше да бъде заложен капан. И как щеше да изглежда той тогава пред Сеян? А ако се разчуе, и пред цялата база? Като доносник, и то такъв, на който не може да се вярва? И който носи само неприятности?

Той се беше погрижил да не говори, докато бъбривката записваше, за да не бъде обвинен в съучастничество. Но д-р Гол щеше да разбере споменаването за случилото се на арената и също така, че записът е умишлен. Ако изпрати птицата в Цитаделата, тя щеше да реши как най-добре да се справи с проблема. Вероятно щеше да се обади на Страбон Плинт, да уволни Сеян от войската и да го върне вкъщи, преди да е направил нещо лошо. Ако всичко минеше добре, Сеян Плинт щеше да му се махне от главата.

Успокоението му не продължи дълго. Кориолан поспа няколко часа и се събуди от ужасен сън. Намираше се в ложите на арената и гледаше как Сеян коленичи до смазаното тяло на Марк. Той го ръсеше с хлебни трохи, но не съзнаваше, че от всички страни го обсажда многоцветна армия от змии. Кориолан му крещеше с всички сили да стане и да бяга, но Сеян не го чуваше. Когато змиите го достигнаха, той самият много крещя.

Разтресен от чувство за вина, облян в пот, Кориолан осъзна, че не е обмислил добре последствията от изпращането на бъбривката. Наведе се от леглото и за момент се успокои, като видя, че Сеян спи спокойно на отсрещното легло. Най-вероятно учените дори няма да чуят записа, а още по-малко вероятно е да го предадат на д-р Гол. Защо биха си дали труд да прослушат птицата? Нямаше причина всъщност. Бъбривката вече беше проверена в хангара. Постъпката му беше спорна, но нямаше да причини смъртта на Сеян нито от ухапване на змии, нито по някакъв друг начин.

Тази мисъл го успокои, но после осъзна, че така се връща в изходна позиция и го грози опасност да бъде обвинен, че е знаел за заговора на бунтовниците. Спасяването на Лил, бягството, дори слабото място в оградата зад генератора му тежаха. Самата мисъл, че бунтовниците имат таен вход за базата, го плашеше и вбесяваше. Нарушаване на договора. То беше покана за хаос и всички последствия от него. Не разбираха ли тези хора, че цялата система ще се срине, ако не е Капитолът, за да я контролира? Че може и да избягат на север и да живеят като животни, защото точно в това щяха да се превърнат?

Сега започна да се надява, че бъбривката все пак ще предаде съобщението. Но ако властите в Капитола случайно чуеха признанието на Сеян, какво щяха да му направят? Щеше ли купуването на оръжие, което да бъде употребено срещу миротворците, да стане причина да го екзекутират? Не, чакай, в записа нямаше нищо за незаконното оръжие. Само онази част, в която Сеян ще открадне от миротворците… Но и това беше достатъчно лошо.

Може би правеше на Сеян услуга. Ако го хванеха преди да е имал възможност да действа, може би щеше да лежи в затвора, вместо да получи по-тежка присъда. Или, най-вероятно, старият Плинт щеше да го откупи от неприятностите. Щеше да плати за нова база в Окръг 12. Сеян ще бъде изритан от миротворческите сили, което ще го зарадва и най-вероятно ще завърши с някаква канцеларска работа в империята за производство на муниции на баща му. Нещастен, но жив. И най-важното, проблем на някой друг.

Кориолан повече не можа да заспи до сутринта и мислите му се насочиха към Луси Грей. Как щеше да реагира тя, ако знаеше какво е причинил на Сеян? Щеше да го намрази, разбира се. Тя с нейната любов към свободата за присмехулките, за бъбривките, за Ятото, за всички. Тя сигурно изцяло би подкрепила плана за бягство на Сеян, особено като се има предвид, че самата тя беше затворена на арената. Той щеше да бъде чудовището от Капитола, а тя щеше да се върне при Били Тауп и да отнесе със себе си и малкото щастие, което му беше останало.

На сутринта той слезе от леглото си уморен и раздразнителен. Учените бяха отлетели за Капитола предишната вечер и бяха оставили взвода им да живее скучното си ежедневие. Изкара деня, като се опитваше да не мисли за това как след две седмици трябваше да започне обучението си в университета с пълна стипендия. Щеше да избира предметите, които да учи. Да се разхожда из кампуса. Да си купува учебници. Що се отнасяше до дилемата Сеян, той беше приел, че никой никога няма да чуе записа на бъбривката, а той просто щеше да го притисне и да вкара малко здрав разум в главата му. Да го заплаши, че ще съобщи на коменданта и на баща му и да изпълни заплахата, ако той не се откаже. За нещастие денят не предложи възможност да му представи ултиматума си.

Нещата още повече се влошиха в петък, когато пристигна писмо от Тайгрис, пълно с лоши новини. Бъдещи купувачи и много любопитни хора разглеждали апартамента на Сноу. Бяха получили две оферти, и двете много по-ниски от сумата, която е необходима, за да се преместят в някой от най-скромните апартаменти, които Тайгрис беше огледала. Посетителите разстройвали грандмама, която се настанила при розите си, демонстрирайки по неоспорим начин, че не може да повярва на случващото се. Тя обаче беше чула една двойка, която разглеждала покрива, да си говорят как на мястото на любимата ѝ градина ще поставят аквариум със златни рибки. При мисълта, че розите, самият символ на династията Сноу ще бъдат унищожени, тя потънала в още повече тревоги и объркване. Сега се притеснявала да я оставя сама. Тайгрис беше на ръба на отчаянието и искаше от него съвет какво да прави, но какъв съвет можеше да ѝ даде? Той ги беше разочаровал и не можеше да измисли никакъв начин, по който да излязат от отчаяното си положение. Гняв, безсилие, унижение — това беше всичко, което можеше да предложи.

В събота той вече почти с радост се готвеше да се изправи пред Сеян. Надяваше се да се стигне до бой. Някой трябваше да плати за униженията на семейство Сноу и кой беше по-подходящ за целта от сина на Плинт?

Смайли, Бъг и Бийнпоул бяха все така възторжени за ходенето в „Таласъма“, но вече им беше омръзнало да прекарват неделите във възстановяване. Докато се обличаха, за да тръгват, съквартирантите решиха да се откажат от белия алкохол в полза на ферментиралия ябълков сайдер, който, макар и да нямаше такова силно въздействие, все пак предизвикваше приятно приповдигане. Въпросът беше теоретичен за Кориолан, който изобщо нямаше намерение да пие. Искаше да е с чиста глава, когато се разправя със Сеян.

На излизане Куки ги хвана за някаква допълнителна работа и прекараха половин час в разтоварване на един ховъркрафт, пълен с щайги.

— Другия уикенд ще се радвате за това. Комендантът ще празнува рождения си ден — каза той и плъзна към тях еднолитрова бутилка с нещо, което се оказа евтино уиски. То значително превъзхождаше местното производство.

Пристигнаха в „Талисмана“ и едва успяха да грабнат щайги и да се настанят на едно място до стената, когато Мод Айвъри излезе с танцова стъпка и започна да представя Ятото. Местата не бяха хубави, но с уискито на Куки и удоволствието да хапнат сладкишите на мами, вместо да ги разменят, никой не изпита нужда да се оплаква, макар че Кориолан мълчаливо съжаляваше за изпуснатата възможност да прекара малко време с Луси Грей в бараката. Постави щайгата си едва ли не върху тази на Сеян, за да не го изпусне, ако пак се опита да изчезне. И естествено, около час след започването на шоуто, усети, че Сеян става и го видя как тръгва към главния вход. Кориолан преброи до десет и го последва, като се мъчеше да привлича колкото е възможно по-малко внимание, но те бяха близо до изхода и никой не ги забеляза.

Луси Грей започна с елегично парче, а Ятото тъжно ѝ акомпанираха.

Песента го подразни. Звучеше като поредното парче, вдъхновено от Били Тауп. Защо не напишеше нещо за него, вместо да се занимава с това нищожество? Той беше спасил живота ѝ, докато Били Тауп ѝ беше купил билет за арената.

Кориолан излезе навън точно навреме, за да види как Сеян завива зад ъгъла на „Талисмана“. Той тръгна покрай сградата, а гласът на Луси Грей се разнасяше в нощния въздух.

Кориолан застана в мрака на гърба на „Талисмана“ и гледаше как Сеян бързо влиза през отворената врата на бараката. И петимата от Ятото бяха на сцената, затова кого търсеше той там? Не беше ли това предварително уговорена среща с бунтовниците, за да уточнят плана си за бягството? Той нямаше желание да ги изненада в гнездото им, когато жената от „Талисмана“, онази, с която Сеян беше разговарял под претекст, че търси джобен нож, излезе през вратата, пъхайки пачка банкноти в джоба си. Тя се отдалечи от „Талисмана“ и изчезна надолу по уличката.

Значи това беше работата. Сеян беше дошъл да ѝ даде пари за оръжието, най-вероятно за онези пушки, с които мислеше да ловува на север. Това изглеждаше подходящ момент да го предизвика. Той се промъкна тихо към бараката, защото не искаше да стресне Сеян, особено ако той държеше оръжие, а стъпките му се заглушаваха от музиката.

При последвалите аплодисменти Кориолан надникна през отворената врата на бараката. Единствената светлина идваше от малък фенер, като онези, който беше видял миньорите от въглищните мини да държат по време на обесването на Арло. Фенерът беше поставен на щайга в дъното на бараката. На светлината му той видя Сеян и Били Тауп, надвесени над конопен чувал, от който се подаваха няколко пушки. Той пристъпи напред и замръзна, защото изведнъж усети, че към гърдите му е насочена цевта на пушка.

Пое въздух и започна бавно да вдига ръце, когато чу бързи крачки зад гърба си и смеха на Луси Грей. Тя сложи ръце на раменете му и извика:

— Хей! Забелязах, че излизаш. Барб Азур каза, ако… — После тя замръзна, защото видя човека с пушката.

— Влизайте — каза той лаконично. Кориолан тръгна към лампата, а Луси Грей стисна силно ръката му. Той чу как сгурията по пода изскърца и вратата зад тях се затвори.

Сеян скочи на крака.

— Не. Няма проблем, Спрус. Той е с мен. Те и двамата са с мен.

Спрус се приближи към лампата. Кориолан го разпозна като човека, който беше възпрял Лил в деня на обесването. Братът, за когото Сеян беше споменал, без съмнение.

Бунтовникът ги огледа.

— Мисля, че се договорихме това да остане между нас.

— Той ми е като брат — каза Сеян. — Ще ме прикрива, докато бягаме. Ще ни спечели повече време.

Кориолан не беше обещавал нищо подобно, но кимна.

Спрус пренасочи оръжието си към Луси Грей.

— Ами тази?

— Казах ти за нея — намеси се Били Тауп. — Тя ще дойде на север с нас. Тя е моето момиче.

Кориолан усети как Луси Грей стиска ръката му и после я пуска.

— Ако ме вземете — каза тя.

— Вие двамата не сте ли заедно? — попита Спрус, а сивите му очи се местеха от Кориолан към Луси Грей. И Кориолан си задаваше същия въпрос. Тя наистина ли щеше да тръгне с Били Тауп? Или само го използваше, както беше предположил преди?

— Той се вижда с моята братовчедка Барб Азур. Тя ме изпрати да му кажа къде да се срещнат тази вечер — каза Луси Грей.

Значи тя само беше излъгала, за да обезвреди ситуацията. Това ли беше? Все още несигурен, Кориолан я подкрепи.

— Така е.

Спрус размисли, после сви рамене и свали пушката от Луси Грей.

— Тогава ще правиш компания на Лил.

Погледът на Кориолан се насочи към натрупаното оръжие. Още две карабини, една стандартна за миротворците пушка, като тези, които използваха при тренировките по стрелба. Някакво тежко съоръжение, от което, изглежда, се изстрелваха гранати. Няколко ножа.

— Добра колекция.

— Не и за пет човека — отговори Спрус. — За мунициите се тревожа. Ще ни бъде от полза, ако можеш да ни вземеш още от базата.

Сеян кимна.

— Може би. Ние всъщност нямаме достъп до оръжейния склад. Но мога да потърся.

— Естествено. Попълнете запасите.

Всички обърнаха глави към звука. Женски глас, идващ от далечния край на бараката. Кориолан беше забравил за втората врата, тъй като никой, изглежда, не я използваше. В тъмнината отвъд светлия кръг, ограждащ лампата, не можеше да каже дали тя е отворена или затворена, нито да различи кой е неканеният посетител.

— Кой е там? — попита Спрус.

— Оръжие, муниции — продължи подигравателно гласът. — Там няма откъде да вземете още, а? Там на север?

Неприятният глас напомни на Кориолан за скандала в „Таласъма“.

— Това е Мейфеър Лип, дъщерята на кмета.

— Върви след Били Тауп като разгонена кучка — каза Луси Грей под носа си.

— Винаги пази последния патрон на сигурно място. За да можеш да се застреляш, преди да са те заловили — каза Мейфеър.

— Прибери се вкъщи — нареди Били Тауп — Ще ти обясня как са нещата по-късно. Не е така, както изглежда.

— Не, не, заповядай при нас, Мейфеър — покани я Спрус. — Ние нямаме нищо против теб. Човек не избира баща си.

— Няма да ти направим нищо лошо — каза Сеян.

Мейфеър грозно се изсмя.

— Разбира се, че няма.

— Какво става тук? — обърна се Спрус към Били Тауп.

— Нищо. Тя просто си приказва — каза той. — Нищо няма да направи.

— Това съм аз. Само говоря и нищо не правя. Нали, Луси Грей? Между другото, хареса ли ти в Капитола? — Вратата леко изскърца и Кориолан имаше чувството, че Мейфеър отстъпва и ще избяга. А заедно с нея ще си тръгне и цялото му бъдеще. Не, още по-лошо. Целият му живот. Ако тя съобщи какво е чула, всички те можеха да се смятат за мъртви.

Спрус вдигна пушката си да я застреля, но Били Тауп наведе дулото към пода. Кориолан инстинктивно грабна пушката и стреля по посока на гласа на Мейфеър. Тя изпищя и чуха как се строполява на пода.

— Мейфеър! — Били Тауп хукна през бараката към мястото, където тя беше паднала на входа. Той се върна към светлината с окървавени ръце и съскаше към Кориолан като бясно животно. — Какво направи ти?

Луси Грей започна да трепери, точно както беше треперила в зоологическата градина, когато прерязаха гърлото на Арахна Крейн.

Кориолан я бутна и тя побягна към вратата.

— Отивай. Върни се на сцената. Това е твоето алиби. Тръгвай!

— О, не. Ако ще увисна на въжето, тя ще увисне с мен! — Били Тауп хукна след нея.

Без никакво колебание Спрус застреля Били Тауп в гърдите. Изстрелът го изхвърли назад и той се свлече на пода.

В последвалата тишина Кориолан осъзна, че от „Таласъма“ идва музика за пръв път, откакто Луси Грей беше завършила номера си. Мод Айвъри беше накарала цялото помещение да пее с нея.

— Най-добре направи както ти каза той — обърна се Спрус към Луси Грей. — Преди да усетят, че те няма и някой да дойде да те търси.

Луси Грей не можеше да свали очи от тялото на Били Тауп. Кориолан я хвана за раменете и я принуди да го погледне в очите.

— Отивай, аз ще се погрижа за всичко тук. — И я бутна към вратата.

Тя я отвори и двамата погледнаха навън. Пътят беше чист.

Целият „Таласъм“ избухна в пиянски овации, което означаваше, че песента на Мод Айвъри е свършила. Точно навреме.

— Не си идвала тук — прошепна Кориолан на Луси Грей и я накара да тръгне. Тя се препъна по паветата и влезе в „Таласъма“. Той затръшна вратата с крак.

Сеян провери пулса на Били Тауп.

Спрус върна оръжията в конопения чувал.

— Не си прави труда. Мъртви са. Аз имам намерение да запазя това в тайна. А вие двамата?

— Също. Очевидно — отговори Кориолан. Сеян ги гледаше с празен поглед, изпаднал в шок. — Той също. Аз ще се погрижа.

— Може би си помисли дали да не дойдеш с нас. Някой ще плати заради това тук — каза Спрус. Той взе лампата, излезе от задната врата и бараката потъна в мрак.

Кориолан опипа пътя си, докато намери Сеян и го издърпа през вратата след Спрус. Избута тялото на Мейфеър в бараката с крак и твърдо затвори вратата зад сцената на местопрестъплението с рамо. Ето, успешно беше влязъл и излязъл от бараката, без да се допре до нищо. Освен пушката, с която беше застрелял Мейфеър, разбира се, на която без съмнение беше оставил пръстовите си отпечатъци и ДНК-то си — но тя беше в Спрус, а той щеше да напусне Окръг 12 завинаги. Последното нещо, от което имаше нужда, беше повторение на сценария с кърпичката. В главата му все още звучеше гласът на декана Хайботъм, който му се присмиваше.

— Чуваш ли нещо, Кориолане? Това е звукът от падението на Сноу.

За момент той вдъхна дълбоко нощния въздух. Музика, някакво инструментално парче, долетя до него. Предположи, че Луси Грей се е добрала до сцената, но още не си е върнала гласа. Той грабна Сеян за лакътя, поведе го около бараката и провериха прохода между двете сгради. Беше празен. Отведе го до другата страна на „Таласъма“ и го спря, преди да завият зад ъгъла.

— Нито дума — прошепна той.

Сеян, с разширени зеници, с петна от пот по яката, повтори:

— Нито дума.

Влязоха в „Таласъма“ и седнаха на местата си. До тях Бийнпоул седеше облегнат на стената, очевидно мъртво пиян. От другата страна Смайли си говореше с някакво момиче, а Бъг допиваше уискито. Никой не беше забелязал отсъствието им.

Инструменталното парче свърши, а Луси Грей, която очевидно вече се беше възстановила, започна да пее и избра песен, изискваща участието на всички членове на Ятото. Умно момиче. Вероятно точно те щяха да открият телата, защото се намираха в тяхната гримьорна. Колкото по-дълго ги държеше там заедно, толкова по-добро щеше да е алибито им, толкова повече време щеше да има Спрус да напусне околността и толкова по-трудно щеше да бъде за публиката да си спомня някаква последователност във времето.

Сърцето на Кориолан силно биеше в гърдите му, докато се опитваше да прецени нанесените щети. Според него никой няма особено да се разтревожи за Били Тауп, освен Кларк Кармайн, може би. Но Мейфеър? Единственото дете на кмета? Спрус беше прав: някой щеше да плати за нея.

Луси Грей предложи да изпълняват музика по желание на публиката и успя да задържи петимата от Ятото на сцената до края на представлението. Както винаги, Мод Айвъри мина да събере пари от публиката. Луси Грей благодари на всички, Ятото се поклониха за последен път и публиката започна да се придвижва към изхода.

— Трябва веднага да се прибираме — прошепна Кориолан на Сеян. Двамата хванаха Бийнпоул под мишници и го повлякоха, а Бъг и Смайли се затътриха след тях. Вървяха така около двайсетина метра по пътя, когато истеричните писъци на Мод Айвъри разцепиха нощния въздух и накараха всички да се върнат. Тъй като щеше да бъде подозрително да продължат да вървят, Кориолан и Сеян обърнаха Бийнпоул и тръгнаха обратно заедно с него. После, много бързо, прозвучаха свирките на миротворците и двама офицери им казаха да се прибират в базата. Те се загубиха в тълпата и не си говориха нищо, докато не стигнаха до спалното помещение, където чуха хъркането на съквартирантите си, и се вмъкнаха в банята.

— Не знаем нищо. Това е цялата история — прошепна Кориолан. — Излязохме от „Талисмана“ за съвсем малко, за да пикаем. През останалата част от вечерта бяхме на шоуто.

— Добре — каза Сеян. — А другите?

— Спрус отдавна е изчезнал, а Луси Грей няма да каже нито дума на никого. Няма да иска да ги изложи на опасност — каза той. — Утре и двамата ще бъдем махмурлии и ще прекараме деня в базата.

— Да. Да. Деня в базата. — Сеян изглеждаше толкова обезумял, че почти не можеше да говори.

Кориолан хвана лицето му в ръцете си.

— Сеяне, това е въпрос на живот и смърт. Трябва да се съсредоточиш.

Сеян се съгласи, но Кориолан знаеше, че той не мигна цяла нощ. Чуваше го как през цялото време се върти в леглото. В главата си и Кориолан постоянно разиграваше стрелбата отново и отново. За втори път беше убил човек. Ако смъртта на Бобин беше настъпила в резултат на самозащита, то какво можеше да се каже за тази на Мейфеър? Непредумишлено убийство? Всъщност дори не беше и убийство. Друга форма на самозащита. Законът може би нямаше да го види в тази светлина, но за него беше така. Мейфеър може и да нямаше нож, но имаше властта да му осигури обесване. А да не говорим какво беше причинила на Луси Грей и другите. Може би защото всъщност не я видя как умира, нито погледна добре тялото ѝ, той не изпита толкова силни емоции, колкото когато уби Бобин. Или може би просто второто убийство беше много по-лесно от първото. Във всеки случай той знаеше, че ако отново трябва да преживее същото, пак щеше да я застреля, а това по някакъв начин подкрепяше правотата на действията му.

На следващата сутрин дори и препилите им съквартиранти успяха да стигнат до столовата за закуска. Смайли беше научил новините от приятелката си — сестрата, която беше на смяна в клиниката предишната нощ, когато бяха докарали труповете.

— Те и двамата са местни, но едната е дъщерята на кмета. Другият е музикант или нещо подобно, но не е от тези, които сме гледали. Били са застреляни в онзи гараж зад „Таласъма“. По време на шоуто! Само че никой от нас не е чул заради музиката.

— Открили ли са кой го е извършил? — попита Бийнпоул.

— Още не. Тези хора изобщо не би трябвало да имат оръжие, но както ви казах, наоколо се върти много оръжие — отговори Смайли. — Убил ги е някой от техните, обаче.

— Откъде знаят това? — попита Сеян.

Млъкни!, помисли си Кориолан. Доколкото го познаваше, Сеян може би беше на път да направи признание за убийство, което не беше извършил.

— Е, според нея смятат, че момичето е застреляно с пушка на миротворец, вероятно стара, открадната през войната. А музикантът е убит с някакъв вид ловджийска пушка, която местните са използвали за лов. Вероятно стрелците са двама — докладва Смайли. — Претърсили са околността, но не са намерили оръжията. Изчезнали са заедно с убийците, ако питате мен.

Нервите на Кориолан малко се успокоиха и той хапна парче палачинка.

— Кой е намерил труповете? — попита той.

— Онова момиче, малката певица, нали се сещате, с розовата рокличка — отговори Смайли.

— Мод Айвъри — каза Сеян.

— Да, мисля, че така се казва. Както и да е, тя започва да крещи. Разпитали са групата, но те кога биха имали време да го направят? Почти не са напускали сцената, а и без това, не е намерено оръжието — каза Смайли. — Доста са разстроени обаче. Мисля, че са познавали музиканта.

Кориолан набоде на вилицата си една наденичка, като се почувства доста по-спокоен. Разследването беше тръгнало в правилна посока. Въпреки това, нещата все пак не изглеждаха добре за Луси Грей, която имаше двоен мотив, защото беше бивша приятелка на Били Тауп и защото Мейфеър я беше изпратила на арената. Никой в Окръг 12 не знаеше, че той е новият ѝ любим, освен Ятото, но Луси Грей щеше да се погрижи те да мълчат. Така или иначе, щом тя имаше нова любов, защо някой от тях двамата би искал да убие Били Тауп? Може би биха искали да убият Мейфеър като някакъв вид отмъщение и Били Тауп може би се е опитал да я защити. Всъщност това не беше много далеч от случилото се. Но стотици свидетели щяха да потвърдят, че Луси Грей е била на сцената през цялото време, като се изключи само един кратък момент. Не беше намерено никакво оръжие. Много трудно би било да я изкарат виновна. Той трябваше да има търпение, да даде време на нещата да се уталожат, а после те пак щяха да бъдат заедно. По много начини той я чувстваше още по-близка сега, когато между тях съществуваше тази нова, нерушима връзка.

С оглед на събитията от предишната нощ комендантът затвори базата за деня. Не че Кориолан имаше планове да излиза — той щеше да стои по-далече от Ятото за известно време. Двамата със Сеян се разхождаха насам-натам и се опитваха да се държат нормално. Играха карти, писаха писма, почистиха си обувките. Докато стържеха калта от тях, Кориолан прошепна:

— Какво става с плана за бягство? Още ли е в сила?

— Нямам представа — отговори Сеян. — Рожденият ден на коменданта е през другия уикенд. Това беше нощта, през която трябваше да тръгнем. Корио, ами ако арестуват някой невинен човек за убийствата?

Тогава нашите неприятности ще са свършили, помисли си Кориолан, но каза само:

— Мисля, че е изключително слабо вероятно, тъй като го няма оръжието. Но нека да се тревожим за това, ако наистина се случи.

Кориолан спа по-добре през тази нощ, на другия ден блокадата свърши, а слуховете все още бяха, че става въпрос за вътрешни борби между бунтовниците. Щом искаха да се избиват помежду си, така да бъде. Кметът дойде в базата и вдигна див скандал на коменданта за дъщеря си, но тъй като той страхотно я беше разглезил и ѝ разрешаваше да скита наоколо като улична котка, общото настроение беше, че може да обвинява единствено себе си, задето тя се е движила с бунтовник.

До вторник интересът към убийствата беше толкова спаднал, че Кориолан започна да прави планове за бъдещето, докато белеше картофи за закуската на другата сутрин. Първото нещо беше да се увери, че Сеян се е отказал от плана за бягство. Дано събитията в бараката да са го убедили, че си играе с огъня. Утре вечерта те щяха заедно да дадат дежурство за миене на пода и тогава щеше да бъде най-удобният момент да го предизвика. Ако не се съгласеше да се откаже от взлома, Кориолан нямаше да има друг избор, освен да съобщи на коменданта. Изпълнен с решителност, той започна да бели картофи с такъв устрем, че свърши по-рано и Куки го освободи за последния половин час на смяната. Провери пощата си и намери колет от Плурибус, пълен с пакетирани струни за различни музикални инструменти и любезна бележка, съобщаваща му, че са безплатни. Прибра ги в шкафчето си, като се зарадва при мисълта колко на свой ред щяха да се зарадват Ятото, когато стане безопасно да се видят отново. Може би след седмица-две, ако нещата продължат да утихват.

Кориолан усети, че си възвръща предишното самочувствие, докато вървеше към столовата. Вторник означаваше спокойствие. Оставаха му няколко свободни минути, за да вземе още една кутийка с лекарството за обрива си, който беше започнал да намалява. Но когато излезе от клиниката, пред вратата спря линейката на базата, задните врати се отвориха и двама медици извадиха мъж на носилка. Пропитата му с кръв риза показваше, че човекът може би е мъртъв, но докато го внасяха вътре, той обърна глава. Чифт сиви очи попаднаха на Кориолан, който не се сдържа и ахна. Спрус. После вратите се затвориха и той вече не се виждаше.

Кориолан успя да съобщи на Сеян след няколко часа, но и двамата не знаеха какво означава това. Спрус очевидно се беше сблъскал с миротворците, но защо? Дали го бяха свързали с убийствата? Знаеха ли за плана за бягство? Бяха ли разбрали за покупката на оръжие? Какво щеше да им каже той сега, след като го бяха заловили?

В сряда сутринта на закуска научиха чрез сестрата, доверения източник на Смайли, че Спрус е умрял от раните си през нощта. Сестрата не беше сигурна, но общото мнение беше, че той е свързан с убийствата. Кориолан премина през сутринта на автопилот, като чакаше неизбежното да се случи. И на обед то се случи. Двама офицери от военната полиция дойдоха на масата им в столовата и арестуваха Сеян, който безмълвно тръгна с тях. Кориолан се опитваше да възпроизведе на своето лице шокираното изражение на съквартирантите си. Очевидно, повтаряше той, има някаква грешка.

Водени от Смайли, те се изправиха пред сержанта по време на тренировката по стрелба.

— Само искаме да кажем, че няма начин Сеян да е извършил тези убийства. Той беше с нас през цялата вечер.

— Не сме се разделяли — осмели се да каже Бийнпоул. Сякаш той би могъл да знае, облегнат на стената мъртво пиян, но всички те го подкрепиха.

— Оценявам вашата лоялност — отговори сержантът, — но мисля, че става въпрос за нещо друго.

Студени тръпки преминаха по гърба на Кориолан. Нещо друго, като плана за бягство? Не изглеждаше вероятно Спрус да го е издал, особено след като щеше да навреди на сестра си. Не, Кориолан беше сигурен, че неговата бъбривка е стигнала до д-р Гол и това бяха последствията, първо арестът на Спрус, после на Сеян.

През следващите два дни всичко сякаш вървеше надолу. Кориолан се опитваше да убеди себе си, че това беше в интерес на Сеян, но молбите на съквартирантите му да видят приятеля си получаваха отказ, а той си оставаше в ареста. Той все очакваше Страбон Плинт да кацне с частен ховъркрафт, да уговори уволнението му, да предложи безплатно да модернизира цялата авиация и да отведе блудния си син вкъщи. Но дали баща му изобщо е научил за злощастната ситуация, в която беше изпаднал синът му? Това не беше Академията, където викат родителите ти, ако си сбъркал нещо.

Възможно най-небрежно, Кориолан попита един стар войник дали им е позволено да се обаждат вкъщи. Да, на всички е разрешено едно обаждане на всеки две години, но само след като са изкарали първите шест месеца. Всяка друга кореспонденция трябваше да се извършва по пощата. Тъй като не знаеше колко дълго ще остане Сеян в ареста, Кориолан написа кратко писъмце на мами, като най-общо я информира, че Сеян има неприятности и изказа мнение, че Страбон трябва да проведе няколко телефонни разговора. В петък сутринта бързо тръгна да изпрати писмото, но го спря съобщение към цялата база, което призоваваше всички, освен дежурния персонал, да се явят в залата. Там комендантът ги информира, че един от тях ще бъде обесен за държавна измяна този следобед. Някой си Сеян Плинт.

Всичко беше напълно сюрреалистично, кошмар на живо. По време на тренировките усещаше тялото си като марионетка, която е подхвърляна насам-натам от невидими конци. Накрая сержантът го извика пред строя и всички — неговите колеги новобранци, Смайли, Бъг и Бийнпоул — гледаха как на Кориолан беше дадена заповед да присъства на обесването, за да попълни редиците.

Когато се върнаха в казармата, пръстите му толкова се бяха схванали, че не можеше да закопчее копчетата на униформата си, върху сребърната повърхност на които стоеше печатът на Капитола. В краката си усети същата липса на координация, която свързваше с бомбардировките, но някак успя с треперене да стигне до оръжейния склад и да вземе оръжието си. Останалите миротворци, които не познаваше по име, му оставиха широко място между себе си в камиона. Той беше сигурен, че е опетнен поради връзката си с осъдения.

Както и при обесването на Арло, Кориолан получи заповед да се строи в редицата пред дървото на обесения. Размерът и разнородността на тълпата го объркаха — Сеян не би могъл да натрупа такава подкрепа за няколко седмици — докато не пристигна микробусът на миротворците и от него, препъвайки се във веригите си, излязоха Сеян и Лил. Щом видяха момичето, хората от тълпата започнаха да ридаят и да повтарят името ѝ.

Арло, бивш войник, закоравял от годините работа в мините, беше успял да запази самообладание до момента, в който чу Лил в тълпата. Но Сеян и Лил, слаби и ужасени, изглеждаха много по-млади от годините си и само потвърждаваха впечатлението, че две невинни деца са закарани на бесилката. Лил не можеше да се държи на треперещите си крака и я влачеха двама миротворци, които вероятно щяха да прекарат вечерта в опит да изличат спомена с бял алкохол.

Когато минаха покрай него, Кориолан срещна погледа на Сеян и всичко, което видя, беше осемгодишно момче на детската площадка, стиснало пликче с бонбони в юмрук. Само че това момче беше много, много по-изплашено. Устните на Сеян оформиха името му, Корио, и лицето му се сви от болка. Но дали това беше молба за помощ или обвинение в предателство, той не можеше да каже.

Един миротворец накара осъдените да застанат един до друг върху капаците на платформата. Друг се опита да прочете списъка с обвиненията над виковете на тълпата, но единственото, което Кориолан успя да чуе, беше държавна измяна. Той обърна глава настрани, когато миротворците започнаха да слагат примките, и установи, че гледа в покрусеното лице на Луси Грей. Тя стоеше близо до първия ред в стара сива рокля, с черен шал на главата, а по лицето ѝ се стичаха сълзи, докато гледаше нагоре към Кориолан.

Когато барабаните забиха, Кориолан здраво стисна очи, опитвайки се да спре и звука. Но това беше невъзможно и чу всичко. Чу как Сеян извика, как капаците се отвориха и как бъбривките подхванаха последната му дума и я разнесоха под ослепителното слънце.

— Мами! Мами! Мами! Мами! Мами!

29

Кориолан стоически издържа до края, остана безмълвен и с каменно лице по пътя до базата, върна оръжието и тръгна към казармата. Знаеше, че хората го гледат; известно беше, че Сеян му е приятел или най-малко, че са от един взвод. Искаха да видят как рухва, но той отказа да им достави това удоволствие. Когато остана сам в спалното помещение, бавно свали униформата си и внимателно закачи всяка част, като приглади гънките с пръсти. Далеч от любопитните погледи, позволи на тялото си да се отпусне, на раменете си да се наведат под тежестта на умората. Единственото, което успя да сложи в устата си днес, бяха няколко глътки ябълков сок. Чувстваше се прекалено изтощен, за да се присъедини към взвода за тренировката по стрелба, както и да погледне в очите Бъг, Бийнпоул и Смайли. Ръцете му и без това толкова силно трепереха, че не можеше да държи оръжие. Вместо това седна на леглото на Бийнпоул по бельо в задушната стая и зачака онова, което щеше да се случи.

Беше въпрос само на време. Може би просто трябва да се предаде. Преди да дойдат да го арестуват, защото Спрус беше признал, или — по-вероятно — Сеян беше разказал подробностите около убийствата. Дори и те да не бяха признали, пушката на миротворците все още беше там някъде и по нея беше неговата ДНК. Брус не беше избягал на свобода, а вероятно се беше скрил и чакал, за да освободи Лил, а ако беше останал в Окръг 12, с него бяха останали и оръжията. Може би точно в този момент проверяваха пушката и търсеха потвърждение, че Спрус с нея е убил Мейфеър, само за да установят, че стрелецът е техният собствен редник Сноу. Човекът, който беше доносничил срещу най-добрия си приятел и го беше изпратил на бесилката.

Кориолан зарови лице в ръцете си. Той беше убил Сеян също както беше пребил до смърт Бобин и беше застрелял Мейфеър. Беше убил човека, който го смяташе за свой брат. Но дори и когато отвратителната същност на постъпката му заплашваше да го залее, един слаб вътрешен глас питаше: „Какъв избор имаше?“ Какъв избор? Никакъв. Сеян беше тръгнал към самоунищожението си и беше засмукал Кориолан след себе си до такава степен, че едва не закара и него на бесилото.

Опита се да разсъждава разумно по въпроса. Без него Сеян щеше да умре на арената, щеше да стане жертва на глутницата трибути, които се мъчеха да ги убият, докато бягаха. Строго погледнато, Кориолан му беше дал още няколко седмици живот и шанс да промени поведението си. Но Сеян не го направи. Не можа. Не посмя. Той беше това, което беше. Може би живот в пустошта щеше да е най-доброто за него. Горкият Сеян. Горкият чувствителен, глупав, мъртъв Сеян.

Кориолан отиде до шкафчето на Сеян, взе кутията му с лични вещи, седна на пода и извади съдържанието ѝ пред себе си. Единственото допълнение от първото му претърсване бяха няколко домашни сладки, завити в хартия. Кориолан разгъна една и отхапа. Защо не? Сладостта се разля по езика му и образите заляха съзнанието му — Сеян държи сандвич в зоологическата градина, Сеян се изправя срещу д-р Гол, Сеян го прегръща на връщане към базата, Сеян увисва на въжето…

— Мами! Мами! Мами! Мами! Мами!

От сладката започна да му се повдига, повърна малко ябълков сок, кисел и остър, заедно с трохите. Тялото му се обля с пот и той заплака. Облегна се на шкафчето, сви крака към гърдите си и силно, неудържимо ридание го разтресе. Плачеше за Сеян, за добрата стара мами, за милата, предана Тайгрис, за изтощената побъркана грандмама, която скоро щеше да го изгуби по такъв зловещ начин. И за себе си, защото в един от следващите дни щеше да бъде мъртъв. Той се задушаваше, не можеше да си поеме въздух, сякаш въжето вече изтръгваше живота от тялото му. Не искаше да умре! И особено не на поляната с онези птици-мутове, повтарящи последните му думи. Кой знае какво откачено нещо казва човек в този момент? Той е мъртъв и присмехулките разнасят думите му, а после ги превръщат в някаква зловеща песен!

След около пет минути риданията спряха, той се успокои и прокара пръст по хладното мраморно сърце в Сеяновата кутия. Не му оставаше нищо друго, освен да приеме смъртта си като мъж. Като войник. Като Сноу. Щом се примири със съдбата си, той почувства нужда да сложи ред в нещата. Трябваше, колкото и малко да е, да обезщети хората, които обичаше. Отвори гърба на сребърната рамка за снимки и видя, че са останали още доста пари след покупката на оръжие. Взе един от меките луксозни пликове, които Сеян беше донесъл от Капитола, сложи вътре парите, запечата го и го адресира до Тайгрис. След като подреди вещите на Сеян, той върна кутията в шкафчето. Какво друго? Усети, че мисли за Луси Грей, първата и, както изглежда, единствена любов на живота му. Би искал да ѝ остави нещо за спомен. Прерови собствената си кутия и избра оранжевия шал, защото Ятото, и тя най-много от всички, обичаха цветните неща. Не беше сигурен как ще се добере до нея, но ако остане жив до неделя, може би ще успее тайно да излезе от базата и да я види за последен път. Той сгъна хубаво шала и го постави върху струните, които Плурибус ѝ беше изпратил. След като изми сополите и сълзите от лицето си, той се облече и отиде в пощата да изпрати парите вкъщи.

На вечеря шепнешком разказа на ужасените си съквартиранти за обесването, като се опитваше да смекчи нещата.

— Мисля, че умря моментално. Не изпита никаква болка.

— Все още не мога да го повярвам — каза Смайли.

Бийнпоул каза с треперещ глас:

— Дано не помислят, че и ние сме участвали.

— Ние с Бъг сме единствените, които могат да бъдат заподозрени като бунтовнически симпатизанти, тъй като сме от окръзите — каза Смайли. — Ти за какво се тревожиш. Вие, момчета, сте от Капитола.

— И Сеян беше от Капитола — напомни му Бийнпоул.

— Не наистина, нали? Как само винаги разказваше за Окръг 2? — каза Бъг.

— Не, не наистина — съгласи се Кориолан.

Вечерта Кориолан беше на караул в празния затвор. Спа като труп, което беше логично, тъй като му оставаха само няколко часа, докато се присъедини към мъртвите.

Изкара утринната строева подготовка без особено да се старае и изпита нещо като облекчение, когато към края на обеда се появи адютантът на коменданта Хоф и му каза да го последва. Не беше така драматично, както да дойде военна полиция, но тъй като се опитваха да възстановят нормалната атмосфера сред войниците, това беше подходящият начин на действие. Естествено, от кабинета на коменданта веднага щяха да го отведат в затвора и той съжали, че не беше сложил в джоба си някакъв сувенир, който в последните часове да му напомня за дома му. Пудрата на майка му щеше да е подходяща, нещо, което да го успокоява, докато очаква бесилото.

Макар и да не беше величествен, кабинетът на коменданта се оказа по-приятен от всички помещения, които беше видял в базата, и той потъна в коженото кресло срещу бюрото на Хоф, благодарен, че ще чуе смъртната си присъда в малко по-изискана обстановка. Помни, че си Сноу, каза си той. Отиди си с достойнство.

Комендантът освободи адютанта, който излезе и затвори вратата след себе си. Хоф се наведе от стола и известно време разглеждаше Кориолан.

— Доста преживя тази седмица.

Искаше му се човекът да започне с разпита. Твърде изморен беше за играта на котка и мишка.

— Доста преживя — повтори Хоф. — Чух, че си бил блестящ ученик в Капитола.

Кориолан нямаше представа от кого го е чул и се попита дали не е било от Сеян. Не че имаше някакво значение.

— Това е великодушна оценка.

— И скромен, също така — засмя се комендантът.

О, просто ме арестувай, помисли си Кориолан. Нямаше нужда от дълги приказки за това какво разочарование се е оказал за всички.

— Казаха ми, че сте били близки приятели със Сеян Плинт — продължи Хоф.

Ах, ето, започваме, помисли си Кориолан. Защо не ускориш нещата, вместо да протакаш и да се правиш, че няма нищо?

— Бяхме повече от приятели. Бяхме като братя.

Хоф го изгледа със съчувствие.

— Тогава не ми остава друго, освен да изразя най-искрената благодарност на Капитола за жертвата, която си направил.

Чакай. Какво? Кориолан го гледаше объркано.

— Сър?

— Д-р Гол получи съобщението ти по бъбривката — отговори Хоф. — Тя каза, че не ти е било лесно да го изпратиш. Платил си висока цена за лоялността си към Капитола.

Значи, отсрочка. Очевидно оръжието с неговата ДНК още не е намерено. Те го разглеждаха като противоречив герой от Капитола. Той си придаде печално изражение, като човек, който тъжи за заблудения си приятел.

— Сеян не беше лош, само… объркан.

— Съгласен съм. Но да се заговорничи с врага прекрачва една граница, което не можем да си позволим да допуснем, страхувам се. — Хоф замислено замълча. — Мислиш ли, че може да е бил замесен в убийствата?

Очите на Кориолан се разшириха, сякаш подобна мисъл никога не беше минавала през ума му.

— Убийствата? Искате да кажете в „Таласъма“?

— Дъщерята на кмета и… — Комендантът прелисти някакви документи пред себе си. — И другият човек.

— О… не, не мисля. Предполагате, че те са свързани? — попита Кориолан, симулирайки учудване.

— Не знам. И не ме интересува особено — отговори Хоф. — Младежът се движеше с бунтовниците, а тя се движеше с него. Който ги е убил, вероятно ми е спестил доста неприятности.

— Сеян не би направил това — каза Кориолан. — Той беше неспособен да нарани човек. Искаше да стане медик.

— Да. Така каза и сержантът — съгласи се Хоф. — Значи не е споменал, че ще им достави оръжие?

— Оръжие? Аз не знам такова нещо. Как би могъл да им достави оръжие? — Кориолан започна малко да се забавлява.

— Като го купи на черния пазар. Той е от богато семейство — каза Хоф. — Е, няма значение, това вероятно ще остане загадка, освен ако не се намерят оръжията. Ще изпратя миротворци да претърсят Пласта през следващите няколко дни. Междувременно д-р Гол и аз решихме да запазим в тайна помощта ти по случая със Сеян, с оглед на твоята безопасност. Не искаме да станеш мишена на бунтовниците, нали?

— Така бих предпочел и аз — каза Кориолан. — Дори и на лично ниво ми е трудно да преглътна решението си.

— Разбирам. Но когато нещата се успокоят, припомни си, че си направил голяма услуга на страната си. Опитай се да не мислиш за това сега. — После, сякаш току-що му хрумна, каза: — Днес имам рожден ден.

— Да, помагах при разтоварването на уиски за партито ви — каза Кориолан.

— Обикновено се прекарва добре. Опитай се да се забавляваш.

Хоф стана и му подаде ръка.

Кориолан стана и я стисна.

— Ще се постарая. Честит рожден ден, сър.

Когато се върна, съквартирантите радостно го посрещнаха и го засипаха с въпроси за повикването при коменданта.

— Той знаеше, че със Сеян имаме дълга връзка и искаше да се увери, че съм чист — отговори Кориолан.

Тази новина повдигна духа на всички, а промяната в следобедния им график много хареса на Кориолан. Вместо тренировката по стрелба с мишени, щяха да стрелят по сойките-присмехулки около дървото на обесения. Техният хор, който последва последния вопъл на Сеян, преля чашата.

Кориолан стреляше с опиянение по присмехулките и успя да убие три. Не сме толкова интелигентни сега, а!, каза си той. За съжаление повечето птици се разлетяха извън обсега на оръжието му скоро след първите изстрели. Но те щяха да се върнат. Както и той, стига преди това не го обесят.

В чест на рождения ден на коменданта те взеха душ, облякоха чисти униформи и отидоха в столовата. Куки беше сервирал учудващо елегантна вечеря: стек със сос грейви, картофено пюре и пресен, а не консервиран грах. Всеки войник получи голяма халба бира, а Хоф дойде и разряза огромната глазирана торта. След вечеря всички се събраха във физкултурния салон, който беше украсен с плакати и знамена за случая. Уискито се лееше като вода и се вдигнаха много импровизирани тостове пред микрофона, поставен специално за целта. Но Кориолан не беше осъзнал, че ще има програма, докато няколко войници не започнаха да подреждат столове.

— Естествено — каза му един офицер. — Наели сме групата от „Таласъма“. Комендантът много ги обича.

Луси Грей. Това щеше да бъде неговият шанс, може би единственият му шанс, да я види. Изтича в казармата, извади пакетчето със струните от Плурибус и шала си, и се върна на партито. Видя, че съквартирантите са му запазили стол по средата на салона, но застана отзад. Ако се появеше възможност, не искаше да привлече внимание с излизането си. Лампите примигнаха и притъмняха в основната част на салона, като само пространството около микрофона остана осветено. Всички очи се отправиха към съблекалнята, която беше закрита с одеялото на Ятото от „Таласъма“.

Мод Айвъри изскочи на сцената, облечена с яркожълта рокличка с широки поли и се покачи на щайгата, която някой беше оставил пред микрофона.

— Здравейте всички! Тази вечер е специална и вие знаете защо! Някой има рожден ден!

Миротворците избухнаха в бурни аплодисменти. Мод Айвъри започна да пее старата, позната песен за честит рожден ден и всички запяха с нея.

Това бяха всичките думи, но те ги изпяха три пъти, а през това време един по един членовете на Ятото излизаха на сцената.

Кориолан ахна, когато Луси Грей се появи в роклята с цветовете на дъгата от арената. Повечето хора биха си помислили, че това е заради рождения ден на коменданта, но той знаеше със сигурност, че е заради него. Начин да му изпрати съобщение, да хвърли мост през пропастта, която обстоятелствата бяха изкопали между тях. Изблик на силна любов го заля, защото тя му напомняше, че не е сам в тази трагедия. Те пак бяха на арената, бореха се за оцеляването си, двамата, сами срещу света. Изпита горчиво-сладка болка при мисълта, че ще го гледа как умира, но и благодарност, че тя ще оцелее. Той беше единственият останал жив, който можеше да я издаде, че е присъствала на убийствата. Тя не беше докоснала оръжията. Каквото и да се случеше с него, утешаваше го мисълта, че тя ще продължи да живее и за двама им.

През първия половин час той не свали поглед от нея, докато Ятото изпълняваха стандартната си програма. После останалите от групата се скриха и я оставиха сама на осветената сцена. Тя седна на висок стол и — така ли му се стори? — потупа джоба на роклята си, както правеше на арената. Това беше сигнал, че мисли за него. Че макар и да ги разделяше пространството, те бяха заедно във времето. Всеки нерв на тялото му се напрегна и той запленено заслуша непознатата песен:

О, не. Нищо не му се беше сторило. Споменаването на сняг го потвърждаваше. Тя беше написала тази песен за него.

Очите му се напълниха със сълзи. Те ще го обесят, но тя ще е там, тя ще знае, че той е наистина добър човек. Не чудовище, което е излъгало и предало приятеля си, а човек, който наистина се е опитал да бъде благороден при невъзможни обстоятелства. Човек, който беше рискувал всичко, за да я спаси в Игрите на глада. Човек, който отново е рискувал всичко, за да я спаси от Мейфеър. Героят на живота ѝ.

Ако беше имал някакви съмнения, сега те отпаднаха. Три плюс двайсет. Двайсет и три. Броят на трибутите, които беше надживяла в Игрите.

Спомена, че му вярва. Преди нуждата, преди любовта, идва доверието. Онова, което най-високо ценеше. И той, Кориолан Сноу, беше човекът, на когото тя вярваше.

Докато публиката аплодираше, той стоеше неподвижно и стискаше пакетчето. Беше прекалено развълнуван, за да ръкопляска. Останалите от Ятото се качиха на сцената, докато Луси Грей изчезна зад одеялото. Мод Айвъри си върна щайгата и зазвуча отривиста мелодия.

Кориолан разпозна мелодията. Песента за слънчевата страна. Онази, която пееше по време на убийствата. Това беше неговият шанс. Той си проби път до близкия изход, като се стараеше да остане незабелязан. Тъй като всички бяха вътре, той обиколи с тичане физкултурния салон и почука на вратата на съблекалнята. Вратата моментално се отвори, сякаш го очакваха, и Луси Грей се хвърли в обятията му.

За момент останаха така, притиснати един в друг, но времето им беше толкова ценно.

— Толкова ми е мъчно за Сеян. Добре ли си? — попита задъхано тя.

Разбира се, тя не знаеше нищо за неговата роля.

— Не, всъщност. Но съм все още тук, за момента.

Тя се отдръпна, за да го погледне в очите.

— Какво се случи? Как са разбрали, че помага за спасяването на Лил?

— Не знам. Някой го е предал, предполагам — отговори той.

Луси Грей не се поколеба.

— Спрус.

— Вероятно. — Кориолан докосна бузата ѝ. — А ти как си?

— Ужасно е. Всичко е просто ужасно. И всичко след онази нощ. Знам, че ти уби Мейфеър, за да ме защитиш. Мен и останалите от Ятото. — Тя опря чело на гърдите му. — Никога няма да мога да ти благодаря достатъчно за това.

Той я погали по главата.

— Е, сега нея я няма. Ти си в безопасност.

— Не съм. Не съм. — Луси Грей, изнервена, започна да се разхожда напред-назад. — Кметът, той… Не ме оставя на мира. Сигурен е, че аз съм я убила. Идва с тази ужасна кола пред къщата ни и стои там с часове. Миротворците ни разпитваха три пъти. Както и да е. Казаха ми, че всеки ден ги тормози да ме арестуват. И ако не ме накарат да платя, той ще ме накара.

Това беше страшно.

— Те какво ти казаха да направиш?

— Да го избягвам. Но как бих могла, когато той стои на три метра от къщата ми? — проплака тя. — Мейфеър беше смисълът на живота му. Мисля, че ще се успокои едва когато съм мъртва. Сега започва да заплашва и другите от Ятото. Аз… аз ще избягам.

— Какво? — попита Кориолан — Къде?

— Сигурно на север. Както говореха Били Тауп и другите. Ако остана тук, знам, че той ще намери начин да ме убие. Започнах да отделям малко запаси. Може би там ще оцелея. — Луси Грей отново се хвърли в ръцете му. — Радвам се, че успях да ти кажа довиждане.

Да избяга. Тя наистина щеше да го направи. Да се впусне в дивата пустош и да си опита късмета. Той знаеше, че само перспективата за сигурна смърт можеше да я накара да направи това. За пръв път от много време насам, видя възможност да избегне бесилото.

— Не е довиждане. Аз ще дойда с теб.

— Няма да ти позволя. Това значи да рискуваш живота си.

— Да рискувам живота си? — изсмя се той. — Животът ми се състои в това да се чудя колко време ще им отнеме да намерят онези оръжия и да ме свържат с убийството на Мейфеър. Те претърсват Пласта сега. Това може да стане всеки момент. Ще тръгнем заедно.

— Наистина ли искаш това? — попита тя и сбърчи чело, сякаш не можеше да повярва.

— Ще тръгнем утре — каза той. — Една стъпка преди палача.

— И кмета — добави тя. — Накрая ще се освободим от него, от Окръг 12, от Капитола, от всичко. Утре. В зори.

— Утре в зори — потвърди той. Пъхна пакетчето в ръцете ѝ. — От Плурибус. Освен шала. Той е от мен. По-добре да се връщам, преди някой да е видял, че ме няма и да заподозре нещо. — Той я дръпна към себе си и страстно я целуна. — Пак само ние двамата.

— Само ние двамата — каза тя и лицето ѝ засия от радост.

Кориолан излетя от съблекалнята сякаш му бяха пораснали криле.

Той не само щеше да живее; щеше да живее с нея, както през онзи ден край езерото. Спомни си вкуса на прясната риба, свежия въздух и свободата да прави каквото иска, така, както го е създала природата. И да не е подчинен на никого. Завинаги да се освободи от потискащите изисквания на света.

Той се върна в салона и застана на мястото си навреме, за да се присъедини към последния хор.

Кориолан беше превъзбуден. Луси Грей се присъедини към групата и те започнаха изпълнението на една от онези хармонични песни с неразбираеми думи, а той ги изключи, докато се опитваше да обмисли завоя, който животът му беше предложил. Те двамата с Луси Грей да избягат в дивата пустош. Лудост. Но, от друга страна, защо не? Това беше единственият спасителен пояс, с който разполагаше, и той имаше намерение да го грабне и да не го пуска. Утре беше неделя, той имаше свободен ден. Щеше да тръгне колкото е възможно по-рано. Да закуси набързо, вероятно последното му ядене в цивилизования свят, и после да тръгне. Съквартирантите му сигурно щяха все още да спят поради погълнатото уиски. Ще трябва да се измъкне от базата… Оградата! Надяваше се, че информацията на Спрус за разхлабеното място зад генератора е вярна. И после той щеше да тръгне към Луси Грей и да тича колкото може по-бързо.

Но чакай. Трябваше да отиде в нейната къща? Където са всички от Ятото? А вероятно и кметът? Той тревожно обмисляше всичко това, когато песента свърши и тя пак се качи на стола си с китарата.

— За малко да забравя. Бях обещала да изпея песен на един от вас — каза тя. И ето го пак, небрежното потупване с ръка по джоба. Запя песента, над която работеше, когато я изненада в гръб на поляната.

Дървото на обесения. Старото ѝ място за срещи с Били Тауп. Там искаше да се срещнат.

Кого имаше предвид тя? Били Тауп, който ѝ казва да дойде под дървото, за да бъдат свободни? Или на него му казва тази вечер, че ще бъдат свободни?

Сега разбра. Песента, говорещият в песента беше Били Тауп и той я пееше на Луси Грей. Той е гледал смъртта на Арло, чул е как птиците повтарят последните му думи, молил е Луси Грей да избяга с него, за да бъдат свободни и когато тя му е отказала, той е поискал да я обесят с него, вместо да живее без него. Кориолан се надяваше, че това е последната песен за Били Тауп. Какво друго би могло да се каже сега? Не че имаше значение. Това може и да беше неговата песен, но тя я пееше на Кориолан. Сноу винаги е на върха.

Ятото изпълниха още няколко парчета, после Луси Грей взе думата:

— Е, както казваше баща ми, трябва да си легнеш с птиците, ако искаш да ги поздравиш в зори. Благодаря ви, че ни поканихте тази вечер. А не искате ли още веднъж да поздравим коменданта Хоф?

Целият пиян салон в хор още веднъж изпя „Честит рожден ден“.

Ятото се поклониха за последен път и напуснаха сцената. Кориолан чакаше в дъното на салона, за да помогне на Бъг да приберат Бийнпоул в казармата. Още преди да са си легнали, изгасиха осветлението и се наложи да се катерят по леглата си в тъмното. Съквартирантите му почти веднага потънаха в дълбок сън, но той остана буден и прехвърляше в главата си плана за бягство. Не беше необходимо много. Той, дрехите на гърба му, няколко неща за спомен в джобовете и много късмет.

Кориолан стана в зори, облече си чиста униформа и пъхна в джобовете си няколко чифта чисто бельо и чорапи. Избра три снимки на семейството си, диска с пудрата на майка си и компаса на баща си и натъпка и тях в джобовете си. Накрая направи колкото беше възможно по-убедителна форма на себе си с възглавницата и одеялото и ги покри с чаршафа. Докато съквартирантите му продължаваха да хъркат, той огледа помещението за последен път и се попита дали те щяха да му липсват.

Заедно с няколко ранобудници отиде да закуси. Закуската беше хлебен пудинг, което му се стори добър знак за пътуването, защото беше любимото ядене на Луси Грей. Искаше му се да може да ѝ занесе малко, но джобовете му бяха претъпкани, а в столовата не даваха салфетки. Изпи чашата с ябълков сок, изтри устни с ръка, остави таблата си на мястото за миене и излезе навън, като се канеше да тръгне по най-краткия път към генератора.

Щом излезе на слънчева светлина, към него се спуснаха двама души от охраната. Въоръжени гардове, не адютанти.

— Редник Сноу, викат ви при коменданта.

Прилив на адреналин премина по тялото му. Кръвта бясно пулсираше в слепоочията му. Това не можеше да се случва. Не можеха да го арестуват точно когато беше на прага на свободата. На новия живот с Луси Грей. Погледна към генератора, който беше на стотина метра от столовата. Колкото и добре да беше трениран напоследък, нямаше да стигне дотам. Невъзможно беше. Трябват ми още само пет минути, молеше той вселената. И две ще ми стигнат. Вселената остана безучастна.

Заобиколен от гардовете, той изправи рамене и тръгна към кабинета на коменданта, готов да посрещне съдбата си. Когато влезе, комендантът Хоф скочи от бюрото си, застана мирно и козирува.

— Редник Сноу — каза той. — Нека да съм първият, който ще те поздрави. Утре заминаваш за офицерското училище.

30

Кориолан беше като зашеметен, а двамата от охраната го потупваха по гърба и се смееха.

— Аз… аз…

— Ти си най-младият, който е издържал изпита. — Комендантът разцъфна в усмивка. — Обикновено бихме те обучавали тук, но поради оценките си ти си препоръчан за елитна програма в Окръг две. Жалко, че трябва да заминеш.

О, как искаше да замине! За Окръг две, който всъщност не беше толкова далече от дома му в Капитола. В школа за офицери, елитна школа за офицери, където можеше да се отличи и да намери начин да се върне към достоен живот. Това можеше да се окаже още по-добър път към властта, отколкото предлагаше университетът. Но някъде там все още беше оръжието, с което беше извършил убийството и то носеше неговото име. Неговата ДНК щеше да го издаде, точно както беше станало с кърпата. За жалост, колкото и да беше трагично, беше прекалено опасно да остане. Да продължи с преструвката му струваше усилие.

— Кога заминавам? — попита той.

— Утре рано сутринта има ховъркрафт, който отлита за там и ти ще заминеш с него. Днес имаш свободен ден. Използвай времето да си стегнеш багажа и да си вземеш довиждане с другите. — Комендантът му стисна ръка за втори път в разстояние на два дни. — Очакваме от теб големи неща.

Кориолан благодари на коменданта и излезе навън, където постоя за момент, претегляйки възможностите си. Нямаше полза. Нямаше възможности. Като ненавиждаше себе си и още повече Сеян Плинт, той тръгна към сградата, където се намираше генераторът, почти без да го е грижа дали ще го задържат. Какво горчиво разочарование, да загуби безвъзвратно тази втора възможност за светло бъдеще. Наложи се да си припомни въжето, бесилката и сойките, които повтарят последните му думи, за да си възвърне яснотата. Трябваше да се отърси от тази картина; налагаше се да дезертира.

Стигна до сградата, погледна бързо през рамо, но базата все още спеше и той се промъкна отзад, без никой да го види. Разгледа оградата, но отначало не намери отвор. Пъхна пръсти между мрежата и отчаяно я разтърси. И наистина мрежата се откачи от един стълб и се появи отвор, през който едва-едва можеше да се пъхне. Излезе навън и вродената му предпазливост се върна. Той мина зад базата, прекоси една залесена част и накрая стигна до пътя, който водеше към дървото на обесения. От там просто следваше маршрута, по който се движеше камионът при предишните пътувания, като крачеше бързо, но не толкова, че да привлече внимание. Все едно, в това горещо неделно утро едва ли имаше кой да го забележи. Повечето миньори и миротворците нямаше да са станали още два-три часа.

След няколко километра той стигна до тъжната поляна и хукна към дървото на обесения, за да се скрие в гората. От Луси Грей нямаше и следа, и докато ходеше сред дърветата, се чудеше дали всъщност не е разтълкувал погрешно думите ѝ и дали вместо да дойде тук, не трябваше да отиде в Пласта. После зърна нещо оранжево и тръгна към малка полянка. Видя как тя разтоварва купчина вързопи от една количка. Беше увила красиво неговия шал около главата си. Тя изтича към него, прегърна го и той отвърна, макар че беше прекалено горещо за прегръдки. Целувката, която последва, подобри настроението му.

Той вдигна ръка към оранжевия шал на косата ѝ.

— За бегълци това ми изглежда много ярко.

Луси Грей се усмихна.

— Е, така по-лесно ще ме откриеш. Още ли искаш да го направим?

— Нямам избор. — Той осъзна, че това ще ѝ прозвучи колебливо и добави: — Ти си всичко, което сега е важно за мен.

— И ти за мен. Ти си моят живот сега. Докато седях тук и те чаках да дойдеш, осъзнах, че никога нямаше да събера достатъчно смелост, за да го направя без теб — призна тя. — Не само защото ще е много трудно. Ще е ужасно самотно. Може би бих издържала няколко дни, но после щях да се върна вкъщи при Ятото.

— Знам. Дори не си бях помислил за бягство, преди ти да предложиш. Толкова е… страшно. — Той прокара ръка по вързопите. — Съжалявам, но не можех да рискувам да взема много със себе си.

— Не съм си мислила, че ще можеш. Аз събрах всичко това, а и изпразних нашия склад. Няма да се сърдят. Оставих им парите. — Сякаш за да се самоубеди, тя каза: — Те ще са добре.

Тя вдигна един вързоп и го метна през рамо.

Той взе част от провизиите.

— Те какво ще правят? Говоря за оркестъра. Без теб.

— О, ще се оправят. Всички могат да пеят, а Мод Айвъри така или иначе само след няколко години ще ме замести като солистка — каза Луси Грей. — Освен това, така, както неприятностите все ме намират, може би няма да съм много желана в Окръг дванайсет. Снощи комендантът ми каза да не пея повече „Дървото на обесения“. Каза, че е прекалено мрачна. По-скоро, прекалено бунтовна. Обещах му никога вече да не я чуе от мен.

— Странна песен е — подхвърли Кориолан.

Луси Грей се засмя.

— Е, Мод Айвъри я харесва. Казва, че е наистина внушителна.

— Като моя глас. Когато изпях химна в Капитола — спомни си Кориолан.

— Точно така — каза Луси Грей. — Готов ли си?

Разделиха всичко помежду си. След малко той се сети какво липсва.

— Китарата ти. Няма ли да я вземеш?

— Оставих я на Мод Айвъри. Нея и роклята на мама. — Тя се помъчи да омаловажи тези неща. — За какво са ми? Там Амбър мисли, че на север все още има хора, но не съм убедена. Мисля, че ще сме само ние двамата.

За момент той осъзна, че не е единственият, който се сбогува с мечтите си.

— Там ще намерим нови мечти — обеща Кориолан с повече убедителност, отколкото изпитваше. Той извади компаса на баща си, погледна го и посочи: — Север е натам.

— Мислех първо да отидем до езерото. То е общо взето на север. Иска ми се да го видя още веднъж — каза тя.

Планът изглеждаше не по-лош от всеки друг и той не възрази. Скоро щяха да бродят из пустошта и нямаше никога да се върнат. Защо да не ѝ достави удоволствие? Той оправи малко шала ѝ.

— Отиваме на езерото.

Луси Грей погледна назад към града, макар че единственото, което Кориолан различаваше, беше бесилката.

— Довиждане, Окръг дванайсет. Довиждане на дървото на обесения, на Игрите на глада и на кмета Лип. Един ден ще умра от нещо, но няма да сте вие. — Тя се обърна и влезе навътре сред дърветата.

— Няма какво толкова да ни липсва — съгласи се Кориолан.

— На мен ще ми липсва музиката и моите красиви птици — каза Луси Грей и гласът ѝ потрепна. — Но се надявам един ден да ме последват.

— Знаеш ли какво няма да ми липсва? Хората — отговори Кориолан. — С малки изключения. Като си помислиш, повечето са ужасни.

— Всъщност хората не са толкова лоши — каза тя. — Светът ги прави такива. Както бяхме ние, на арената. Там направихме немислими неща, което никога нямаше да се случи, ако ни бяха оставили на мира.

— Не знам. Аз убих Мейфеър и никъде не се виждаше арена — каза той.

— Но само за да ме спасиш. — Тя помисли. — Според мен в хората е вродена естествена доброта. Знаеш кога прекрачваш границата към злото и през целия си живот трябва да се стремиш да останеш от другата страна на тази граница.

— Понякога се налага да взимаш трудни решения. — Той цяло лято беше взимал такива.

— Знам това. Разбира се, че го знам. Аз съм победител — каза тъжно тя. — Ще е хубаво в новия ми живот да не се налага да убивам никой друг.

— Съгласен съм с теб. Трима стигат за един живот. И определено стигат за едно лято. — Наблизо се чу див крясък и той си спомни, че няма оръжие. — Ще си направя тояга за ходене. Искаш ли и ти?

Тя мина до него.

— Да. Може да ни е от полза и за други неща.

Намериха два здрави клона и тя ги държеше, докато той ги подкастри.

— Кой е третият?

— Какво?

Тя го изгледа особено. Ръката му се плъзна и парче от кората на клона се заби под нокътя му.

— О-о!

Тя не обърна внимание.

— Човекът, когото си убил. Каза, че това лято си убил трима души.

Кориолан захапа края на треската със зъби, за да го издърпа, като така спечели малко време. Кой беше третият? Отговорът, разбира се, беше Сеян, но не би могъл да го признае.

— Можеш ли да го извадиш? — Той протегна ръка и помръдна ранения пръст с надежда да я разсее.

— Я да видя. — Тя разгледа треската. — И така, Бобин, Мейфеър… кой е третият?

Той бързо потърси приемливо обяснение. Може би неволен участник в катастрофа? Някой да е загинал по време на обучението? Да е чистил оръжието си и то погрешка да е гръмнало? Реши, че е най-добре да го обърне на шега.

— Аз съм третият. Убих стария Кориолан, за да мога да дойда с теб.

Тя извади треската.

— Готово. Е, надявам се, че старият Кориолан няма да се привижда на новия. Двамата заедно вече си имаме достатъчно призраци.

Моментът отмина, но разговорът секна. Никой не проговори пак, докато не стигнаха средата на пътя, където спряха за почивка.

Луси Грей отвори пластмасовото шише и му го подаде.

— Дали вече са забелязали отсъствието ти?

— Вероятно няма да е преди вечеря. А твоето?

Той отпи дълга глътка вода.

— Когато тръгвах, единственият буден беше Там Амбър. Казах му, че ще отида да потърся коза. Говорехме да гледаме кози. Да продаваме мляко като страничен бизнес — каза тя. — Вероятно ще минат още няколко часа преди да започнат да ме търсят. Може да се стъмни, докато се сетят за дървото на обесения и намерят количката. Тогава ще разберат.

Той ѝ подаде водата.

— Ще се опитат ли да тръгнат след теб?

— Може би. Но ние вече ще сме далече. — Тя отпи и избърса устата си с ръка. — А теб ще те издирват ли?

Той се съмняваше миротворците да се загрижат скоро за него. Защо би изоставил елитната школа за офицери, която го очакваше? Ако някой изобщо забележеше, че липсва, вероятно щяха да си помислят, че е отишъл в града заедно с някой друг миротворец. Ако, разбира се, не намерят пушката. Той не искаше да ѝ разказва за офицерската школа сега, докато раната беше все още прясна. — Не знам. Дори да се сетят, че съм избягал, няма да знаят къде да ме търсят.

Продължиха към езерото, всеки зает със собствените си мисли. Цялото нещо му изглеждаше нереално, сякаш бяха на излет за удоволствие както през онази неделя преди две седмици. Все едно че отиваха на пикник и той трябваше непременно да се върне навреме за пържената наденица и вечерния час. Но не беше така. Когато стигнеха до езерото, щяха да продължат нататък в дивата пустош, към един живот, посветен изцяло на най-елементарното оцеляване. Какво щяха да ядат? Къде щяха да живеят? И какво изобщо щяха да правят те двамата, след като се справеха с трудностите по намиране на храна и подслон? Тя без музиката си. Той без школата, военните, без нищо друго. Да създадат семейство? Как можеш да осъдиш някое дете на такова безрадостно съществуване. Което и да е дете, да не говорим за неговото собствено. Към какво щеше да им остане да се стремят, след като богатството, славата и властта отпаднат? Дали целта на оцеляването беше по-нататъшно оцеляване и нищо повече?

Потънал в тези въпроси, втората част от пътуването до езерото мина бързо. Те оставиха багажа си на брега и Луси Грей тръгна веднага да търси клони за въдици.

— Не знаем какво ни чака нататък, затова най-добре да хапнем тук — каза тя.

Тя му показа как да закрепи дебелия конец и куките към въдиците. Да рови в меката кал за червеи му беше отвратително и той се почуди дали това ще е нещо, което ще прави всеки ден. Сигурно щеше да е така, ако са достатъчно гладни. Те закачиха червеите на куките и зачакаха мълчаливо на брега нещо да се хване, докато птиците цвърчаха около тях. Тя хвана две. Той — нищо.

Надвиснаха тежки, тъмни облаци, които бяха известно облекчение след палещото слънце, но усилиха потиснатото му настроение. Това беше неговият живот сега. Да рови за червеи и да е изложен на капризите на времето. Сред стихиите. Като животно. Знаеше, че би било по-лесно, ако не беше такъв изключителен човек. Най-доброто и най-интелигентното, с което човечеството разполагаше. Най-младият, който е издържал изпита за кандидат-офицери. Ако беше безполезен и глупав, напускането на цивилизацията не би предизвикало усещане за такава празнота в него. Щеше да я понесе лесно. Върху него заваляха едри, студени дъждовни капки, които оставяха мокри следи по униформата му.

— Няма да успеем да я изпечем в този дъжд — каза Луси Грей. — Най-добре да влезем вътре. Там има огнище, което можем да използваме.

Тя говореше за единствената къща край езерото, която все още имаше покрив. Вероятно последният му чужд покрив, след което ще трябва да си построи свой. А и как ли се строи покрив? Този въпрос не беше включен в изпита за кандидат-офицери.

Тя бързо почисти рибата и я уви в листа, а после двамата взеха вързопите си и побързаха към къщата под проливния дъжд. Би било забавно, ако не беше неговият истински живот. Щеше да е само приключение за няколко часа с чаровно момиче и обещаващо бъдеще някъде другаде. Вратата беше залостена, но Луси Грей я удари с бедро и тя се отвори широко. Влязоха бързо, за да се скрият от дъжда и хвърлиха багажа на земята. Имаше само една стая с бетонни стени, таван и под. Нямаше електричество, но от прозорците и вратата влизаше светлина. Зарадва се като видя огнището, пълно със стари въглени и купчина грижливо подредени дърва до него. Поне не се налагаше да търсят дърва.

Луси Грей отиде до огнището, сложи рибата на малката бетонна плоча и започна да реди дърва и съчки върху старата метална скара.

— Държим малко дърва тук, за да има винаги сухи.

Кориолан обмисли възможността просто да останат в тази здрава къщичка. Наоколо имаше много дърва и можеха да ловят риба в езерото. Но не, щеше да е прекалено опасно да се настанят толкова близо до Окръг 12. Щом Ятото знаеха за това място, сигурно го знаеха и други хора. Трябваше да се лиши дори и от тази последна минимална защита. Дали в крайна сметка нямаше да свърши в някоя пещера? Помисли си за красивия пентхаус на семейство Сноу, с неговите мраморни подове и кристални полилеи. Неговият дом. Неговият истински дом. Дъждът нахлу в стаята с един порив на вятъра и напръска панталона му с ледени капки. Той затвори вратата и замръзна. Зад вратата беше скрито нещо. Дълъг конопен чувал. Отвътре се подаваше дулото на ловна пушка.

Не можеше да повярва. Затаил дъх, той отвори чувала с ботуш и видя ловната пушка и пушката на миротворците. Побутна го още малко и разпозна гранатомета. Несъмнено това бяха оръжията, които Сеян беше купил на черния пазар. И сред тях бяха оръжията, с които бяха извършени убийствата.

Луси Грей запали огъня.

— Донесох една стара метална консерва, като си мислех, че може би може да носим живи въглени от място на място. Нямам много кибритени клечки, а да се запали огън с кремък е трудно.

— А-ха — каза Кориолан. — Добра идея.

Как се бяха озовали оръжията тук? Всъщност беше обяснимо. Били Тауп може би беше довел Спрус при езерото или може би Спрус знаеше за това място. Сигурно за бунтовниците през войната е било полезно да имат скривалище. А Спрус беше достатъчно умен, за да знае, че не може да рискува и да крие улики в Окръг 12.

— Хей, какво намери там? — Луси Грей дойде при него, наведе се и дръпна чувала от оръжията. — О-о… Това ли са онези, които видяхме в бараката?

— Според мен трябва да са те — каза той. — Дали да вземем пушките с нас?

Луси Грей се отдръпна, изправи се и дълго се вглежда в тях.

— По-скоро не. Нямам им доверие. Макар че ще ни свършат работа. — Тя извади дълъг нож, сложи го на дланта си и го огледа от двете страни. — Май ще отида да отрежа малко катнис, след като така и така сме запалили огъня. Край езерото има едно хубаво място. — Нали още не са узрели — каза той.

— След две седмици ще е съвсем друго — отговори тя.

— Още вали — възрази той. — Ще се измокриш до кости.

Тя се засмя.

— Е, не съм направена от захар.

Истината беше, че се зарадва да остане сам за минута и да помисли. След като тя излезе, той издърпа конопения чувал и оръжията се плъзнаха на пода. Коленичи до тях, вдигна пушката на миротворците, с която беше убил Мейфеър, и я взе в две ръце. Ето я. Оръжието, с което бе извършил убийството. Не в съдебномедицинската лаборатория на Капитола, а тук, в ръцете му, сред пустошта, където не представляваше никаква заплаха. Трябваше единствено да я унищожи и щеше да се освободи от примката на палача. Свободен да се върне в базата. Свободен да продължи към Окръг 2. Свободен да отиде сред хората, без да се страхува. Очите му се напълниха със сълзи на облекчение и той започна да се смее от абсолютна радост. Как щеше да го направи? Да я сложи в огъня? Да я разглоби и да пръсне частите на всички страни? Да я хвърли в езерото? След като пушката изчезнеше, нямаше да има нищо, което да го свързва с убийствата. Абсолютно нищо.

Не, чакай. Имаше едно нещо. Луси Грей.

Е, нямаше значение. Тя никога не би казала на никого. Нямаше да остане доволна очевидно, когато ѝ кажеше, че планът се променя. Че той се връща при миротворците и утре призори ще отпътува за Окръг 2, като общо взето я оставя на произвола на съдбата. Все пак тя никога не би го издала. Не ѝ беше присъщо такова нещо, а и би се замесила в убийствата. Това би означавало, че може да я убият, а както показаха Игрите на глада, Луси Грей притежаваше изключителен талант за самосъхранение. Плюс това го обичаше. Така му каза снощи в песента. Нещо повече, вярваше му. Макар че ако я изоставеше в гората, за да се мъчи да преживява сама, несъмнено би сметнала това за предателство. Трябваше да помисли как най-добре да ѝ съобщи новината. Но какво би могъл да ѝ каже? „Обичам те много, но повече обичам офицерската школа“? Това нямаше много да ѝ хареса.

А и той я обичаше! Наистина! Работата беше там, че само след няколко часа в дивата пустош, разбра, че мрази новия си живот. Горещината, червеите и тези птици, които непрестанно бърбореха…

Тя се беше забавила много с тези картофи.

Кориолан погледна през прозореца. Дъждът беше преминал в ръмеж.

Тя не искаше да тръгне сама. Щеше да е прекалено самотна. В песента си казваше, че има нужда от него, че го обича и че му вярва, но дали щеше да му прости? Дори и да я изостави? Били Тауп я беше измамил и беше намерил смъртта си. Пак чу думите му…

„Повръща ми се като гледам как манипулираш тези деца. Горката Луси Грей. Горкото агънце.“

… и как беше забила зъби в ръката му. Помисли си колко хладнокръвно беше убивала на арената. Първо крехката малка Уови; не беше виждал по-хладнокръвен ход. После изчисленият начин, по който се справи с Трич, като всъщност го подмами да я нападне, за да извади змията от джоба си. А и твърдеше, че Рипър е болен от бяс, че го е убила от милосърдие, но кой знае дали беше така?

Не, Луси Грей не беше агънце. Не беше направена от захар. Тя беше победител.

Той провери дали пушката е заредена, после широко отвори вратата. Не я виждаше никъде. Отиде до езерото, като се помъчи да си спомни къде Кларк Кармайн копаеше, преди да им донесе катниса. Нямаше значение. Блатистата част около езерото беше безлюдна и по брега нямаше следи.

— Луси Грей?

Единственият отговор дойде от една самотна сойка-присмехулка, която направи усилие да имитира гласа му, но не успя, тъй като думите му не бяха особено музикални.

— Откажи се — измърмори той към птицата. — Ти не си бъбривка.

Нямаше съмнение, че тя се крие от него. Но защо? Отговорът беше само един. Защото се беше сетила. За всичко. Че като унищожи оръжията, ще премахне всички физически улики за убийствата. Че вече не искаше да избяга. Че тя беше последният свидетел, който го свързваше с престъплението. Но те винаги си бяха пазили взаимно гърба, така че защо изведнъж би си помислила, че той може да ѝ направи нещо лошо? Защо, когато до вчера той беше чист като първия сняг?

Сеян. Сигурно се беше сетила, че Сеян е третият човек, когото Кориолан е убил. Не беше нужно да знае нищо за фокуса със сойката-бъбривка, достатъчно беше да знае, че Сеян му се доверява, че Сеян е бунтовник, докато Кориолан беше привърженик на Капитола. Все пак, да си мисли, че той ще я убие? Той погледна заредената пушка в ръцете си. Може би трябваше да я остави в къщата. Не изглеждаше добре да я търси въоръжен. Все едно че я преследва. Но той нямаше наистина да я убие. Само щеше да говори с нея и да я убеди да погледне разумно на нещата.

Остави пушката, каза си той, но ръцете му отказваха да го послушат. Тя има само нож. Голям нож. Успя единствено да си наложи да метне пушката през рамо.

— Луси Грей? Добре ли си? Плашиш ме! Къде си?

Тя трябваше единствено да каже: „Разбирам, ще продължа сама, както през цялото време планирах“. Но точно тази сутрин призна, че според нея няма да се справи сама, че ще се върне при Ятото след няколко дни. Тя знаеше, че той няма да ѝ повярва.

— Луси Грей, моля те, искам само да поговорим! — изкрещя той.

Какъв беше планът ѝ тук? Да се крие, докато той се измори и се върне в базата? И после незабелязано да се прибере вкъщи? Това не го устройваше. Дори оръжието, с което бе извършил убийството, вече да го нямаше, тя все пак оставаше опасна. Ами ако сега се върнеше в Окръг 12 и кметът успееше да я арестува? Ако я подложеха на разпит и дори на изтезания? Историята щеше да излезе наяве. Тя не беше убила никого. Той беше убил. Нейната дума срещу неговата. Дори и да не ѝ повярват, репутацията му щеше да е съсипана. Връзката им щеше да бъде разкрита, заедно с подробности за това как си беше послужил с измама в Игрите на глада. Може би щяха да призоват като свидетел декана Хайботъм. Не можеше да рискува.

Все още нямаше и следа от нея. Тя не му оставяше друг избор, освен да отиде да я търси в гората. Дъждът вече спря, въздухът беше влажен, земята кална. Той се върна до къщата и огледа пръстта, докато намери леки отпечатъци от обувките ѝ, а после тръгна по следите, докато стигна до храстите, откъдето започваше истинската гора и тихо пое под капещите дървета.

Чуваше единствено крясъците на птиците, а поради надвисналите облаци видимостта беше лоша. Храстите скриваха следите, но по някакъв начин той знаеше, че се движи в правилната посока. Адреналинът изостри сетивата му и той забеляза счупено клонче на едно място, отпечатък от обувка на мъха на друго. Чувстваше се малко виновен, че я е изплашил така. Какво ли правеше, дали трепереше в храстите и се мъчеше да потисне риданията си? Сигурно умираше от мъка при мисълта да прекара живота си без него.

Нещо оранжево улови окото му и той се усмихна. „Така по-лесно ще ме откриеш“, беше казала тя. И той я беше открил. Провря се сред клоните и излезе на полянка, оградена с дървета. Оранжевият шал лежеше сред храстите, след като очевидно беше паднал от косата ѝ при бягството и се беше закачил там. Е, добре. Това показваше, че върви по следите ѝ. Отиде да го вземе — може би в крайна сметка щеше да си го задържи — но леко шумолене на листата го спря. Той едва зърна змията и тя го нападна — разви се като пружина и заби зъби в ръката му, когато се протегна за шала.

— А-а! — извика той от болка. Змията веднага го пусна и се плъзна обратно сред храстите, преди да успее да я разгледа добре. Обзе го паника, докато се взираше в червения подут белег на ръката си. Паника и изумление. Луси Грей се беше опитала да го убие! Това не беше съвпадение. Подхвърленият шал. Дебнещата змия. Мод Айвъри беше казала, че тя винаги знае къде да ги намери. Това беше капан и той беше попаднал право в него. Горкото агънце, как ли не! Започваше да съчувства на Били Тауп.

Кориолан не знаеше нищо за змиите, като се изключат многоцветните змии на арената. С натежали крака и бясно биещо сърце той очакваше да умре на място, но въпреки че раната го болеше, все още стоеше прав. Не знаеше с колко време разполага, но се закле в честта на семейство Сноу, че тя ще плати за това. Дали не трябваше да върже ръката си с турникет? Да изсмуче отровата? Още не беше изкарал обучението по оцеляване. Страхувайки се, че неговите начини за първа помощ може само да разнесат отровата по-бързо, той смъкна ръкава надолу, свали пушката от рамо и тръгна след нея. Ако се чувстваше по-добре, би се изсмял на иронията от това колко бързо връзката им се беше превърнала в Игри на глада, в които участват само те двамата.

Сега не беше лесно да я проследи и той осъзна, че предишните знаци бяха оставени единствено за да го отведат право при змията. Но тя едва ли е стигнала далеч. Щеше да иска да разбере дали змията го е убила и дали трябва да направи друг план за атака. Може би се надяваше, че той ще загуби съзнание, за да му пререже гърлото с дългия нож. Мъчейки се да заглуши тежкото си дишане, той навлезе по-дълбоко в гората, като леко разбутваше клоните с цевта на пушката, но беше невъзможно да открие къде се намира тя.

Мисли, каза си той. Къде би отишла? Отговорът дойде със съкрушителна сила. Тя не би искала да влезе в битка с него. Той беше въоръжен с пушка, а тя имаше само нож. Би се върнала в къщата на езерото, за да вземе и тя пушка. Може би го беше заобиколила и сега отиваше право там. Той наостри слух и да. Да! Стори му се, че чува как някой се движи отдясно и се отдалечава към езерото. Затича към звука и после рязко спря. Разбира се, след като го е чула, тя се беше впуснала през храстите, сещайки се, че и той се е сетил, без повече да я е грижа дали ще я чуе. Той прецени, че тя трябва да е на десетина метра от него, вдигна пушката и изстреля откос в нейната посока. Ято птици изкрещяха и полетяха във въздуха и той чу лек вик. Уцелих те, помисли си той. Хвърли се през дърветата след нея, клоните и тръните се закачаха в дрехите му и го драскаха по лицето, но той не обръщаше внимание, докато не стигна до мястото, където беше пресметнал, че ще е тя. От нея нямаше и следа. Няма значение. Тя трябваше пак да продължи и когато продължеше, щеше да я намери.

— Луси Грей! — каза той с нормален глас. — Луси Грей. Не е късно да се споразумеем. — Разбира се, късно беше, но той не ѝ дължеше нищо. Със сигурност не и истината. — Луси Грей, не искаш ли да говориш с мен?

Стресна се, когато внезапно се разнесе нейният красив глас.

Да, разбирам, помисли си той. Знаеш за Сеян. „Носи въже на врата си“ и тъй нататък.

Той направи крачка в нейната посока, но една сойка-присмехулка поде песента ѝ. После втора. После трета. Гората оживя с мелодията им, докато към тях се присъединиха десетки други. Той се втурна през дърветата и после откри огън към мястото, откъдето се чу гласът. Дали я беше уцелил? Пред очите му заплуваха черни точици и ръката му пулсираше.

— Луси Грей! — изкрещя отчаяно той. Умно, коварно, смъртоносно момиче. Тя знаеше, че сойките ще я прикрият. Той вдигна пушката и откри автоматична стрелба срещу дърветата, като се мъчеше да избие птиците. Много литнаха нагоре, но други подхванаха песента и тя се разнесе навсякъде из гората.

— Луси Грей! Луси Грей!

Изпаднал в гняв, той се оглеждаше на всички страни и накрая откри стрелба срещу дърветата, като се завъртя в пълен кръг и продължи да стреля, докато патроните му свършиха. Падна на земята замаян и с желание да повърне, докато гората се взриви и всяка птица пищеше с всички сили, а сойките-присмехулки продължиха със своето изпълнение на „Дървото на обесения“. Природата полудя. Сбъркани гени. Хаос.

Трябваше да се махне от тук. Ръката му започна да се подува. Трябваше да се върне в базата. С усилие стана на крака и тръгна обратно към езерото. Всичко в къщата беше така, както го беше оставил. Поне ѝ беше попречил да се върне тук. Сложи си чифт чорапи като ръкавици и избърса пушката, с която извърши убийството, пъхна всички оръжия в конопения чувал, метна го през рамо и затича към езерото. Преценявайки, че чувалът е достатъчно тежък, за да потъне, без да го пълни с камъни, той влезе в езерото, като го теглеше след себе си към по-дълбокото. Потопи го и гледаше как чувалът описа спирала и потъна в мрака.

Разтревожи се, защото цялата му ръка изтръпна. Излезе на брега, като газеше тромаво във водата и със залитане тръгна към къщата. Ами провизиите? Дали трябваше да потопи и тях в езерото? Нямаше смисъл. Тя или беше мъртва и Ятото щяха да ги намерят, или беше жива и щеше да ги използва, за да избяга. Той хвърли рибата в огъня и си тръгна, като затвори вратата здраво зад себе си.

Пак започна да вали, истински потоп. Надяваше се, че дъждът ще измие всички следи от посещението му. Пушките ги нямаше. Провизиите бяха на Луси Грей. Единственото, което оставаше, бяха следите от стъпките му и те се разтапяха пред очите му. Облаците като че ли помрачаваха мозъка му. Той с усилие се принуждаваше да мисли. Върни се. Трябва да се върнеш в базата. Но къде беше тя? Извади компаса на баща си от джоба си, удивен, че все още работи след потапянето в езерото. Крас Сноу все още беше някъде там, все още бдеше над него.

Кориолан стисна компаса като спасителен пояс в буря и се отправи на юг. Препъваше се между дърветата, изпаднал в ужас и сам, но усещаше присъствието на баща си до себе си. Крас може би нямаше много високо мнение за него, но би искал наследството му да остане и може би Кориолан донякъде беше изкупил вината си днес? Всичко това беше без значение, ако отровата го убиеше. Той спря, за да повърне. Съжаляваше, че не взе бутилката с вода. Смътно осъзна, че ДНК-то му ще бъде и на нея, но какво от това? Бутилката не беше оръжието, с което е извършено убийството. Не беше важна. Той беше в безопасност. Ако Ятото намереха трупа на Луси Грей, нямаше да съобщят. Не биха искали излишно внимание. Това би могло да ги свърже с бунтовниците или да разкрие скривалището им. Ако изобщо имаше труп. Той дори не беше сигурен дали я е уцелил.

Кориолан се върна. Не точно до дървото на обесения, но до Окръг 12, като излезе от гората сред няколко миньорски колиби и някак намери пътя. Земята се разтърсваше от гръмотевици, а светкавиците раздираха небето, когато стигна до градския площад. По пътя до базата не срещна никого и се покатери през оградата. Отиде направо в клиниката, като разказа на лекарката, че се е навел да завърже обувката си на път за физкултурния салон, когато отникъде изскочила змия и го ухапала.

Лекарката кимна.

— Дъждът ги изкарва навън.

— Така ли? — Кориолан си мислеше, че разказът му ще бъде приет с недоверие или най-малкото със скептицизъм.

Лекарката не изглеждаше подозрителна.

— Разгледа ли я?

— Не можах. Валеше и тя се движеше бързо — отговори той. — Ще умра ли?

— Едва ли — усмихна се лекарката. — Дори не е била отровна. Виждаш ли белезите? Няма отровни зъби. Но няколко дена ще те боли.

— Сигурна ли сте? Повръщах и съм замаян — каза той.

— Е, причината вероятно е паника. — Тя почисти раната. — Сигурно ще остане белег.

Хубаво, помисли си Кориолан. Ще ми напомня да съм по-предпазлив.

Тя му направи няколко инжекции и му даде шишенце хапчета.

— Намини утре и пак ще го прегледаме.

— Утре ме командироват в Окръг две — отговори Кориолан.

— Тогава отиди в клиниката там — каза тя. — На добър час, войниче.

Кориолан се върна в стаята си, като с изненада установи, че е само четири часът. Поради алкохола и дъжда съквартирантите му изобщо не бяха станали. Той отиде в банята и изпразни джобовете си. Водата в езерото беше превърнала розовата пудра на майка му в отвратителна каша и той я изхвърли в боклука. Снимките се бяха слепили и се скъсаха, когато се опита да ги раздели, затова и те отидоха при пудрата. Единствено компасът оцеля от екскурзията. Той свали дрехите си и изчисти и последните следи от езерото. Облече се, свали сака си и започна да си подрежда багажа, като върна компаса в кутията с личните си вещи и я пъхна дълбоко в торбата. Помисли, отвори шкафчето на Сеян и взе и неговата кутия. Когато стигнеше в Окръг две, щеше да я изпрати по пощата на семейство Плинт със съболезнователна бележка. Това щеше да подхожда на най-добрия приятел на Сеян. И кой знае? Може би щяха да продължат да му пращат сладки.

На другата сутрин, след като през сълзи се сбогува със съквартирантите си, той се качи на ховъркрафта за Окръг две. Нещата се подобриха незабавно. Плюшена седалка. Стюардеса. Избор на напитки. В никакъв случай не беше луксозно, но не можеше да се сравнява с влака за новобранците. Успокоен от комфорта, той облегна глава на прозореца, надявайки се да поспи. Цяла нощ, докато дъждът барабанеше по покрива на казармата, се чудеше къде е Луси Грей. Мъртва под дъжда? Свита край огнището в къщата до езерото? Ако беше оцеляла, със сигурност се беше отказала от идеята да се върне в Окръг 12. Той задряма, докато в съзнанието му звучеше мелодията на „Дървото на обесения“ и се събуди след часове, когато ховъркрафтът кацна.

— Добре дошли в Капитола — каза стюардесата.

Кориолан се опули от изненада.

— Какво? Не? Изпуснах ли спирката си? Трябваше да се явя в Окръг две.

— Ховъркрафтът продължава към Две, но имаме заповед да ви оставим тук — каза стюардесата, като провери списъка. — Налага се да слезете. Трябва да спазваме разписанието си.

Той се озова на малко, непознато летище. Пристигна камион на миротворците и му наредиха да се качи отзад. Докато се поклащаха по пътя, без да може да получи никаква информация от шофьора, го обзе ужас. Беше станала грешка. Но дали беше грешка? Ами ако по някакъв начин го бяха свързали с убийствата? Може би Луси Грей се беше върнала и го беше обвинила и трябваше да го разпитат? Дали щяха да претърсят езерото за оръжията? Сърцето му леко подскочи, когато свиха по Сколарс Роуд и минаха покрай Академията, все още притихнала и спокойна в летния следобед. Ето го паркът, където понякога се събираха след училище. И пекарната с онези тарталети, които обичаше. Поне имаше възможност да зърне още веднъж родния си град. Носталгията му избледня, когато камионът направи рязък завой и той осъзна, че се движат по входната алея на Цитаделата.

Вътре пазачите му направиха знак да отива направо към асансьора.

— Тя те чака в лабораторията.

Той хранеше слабата надежда, че „тя“ означава д-р Кей, а не д-р Гол, но старият му враг му махна от другия край на лабораторията, когато излезе от асансьора. Защо беше тук? Дали щеше да завърши в една от онези клетки? Когато се приближи до нея, видя как пуска живо мишленце в терариума със златисти змии.

— Значи победителят се завръща. Вземи, дръж това. — Д-р Гол пъхна в ръцете му метална купа, пълна с гърчещи се, розови гризачи.

Кориолан се насили да не повърне.

— Здравейте, д-р Гол.

— Получих писмото ти — каза тя. — И твоята сойка-бъбривка. Много жалко за младия Плинт. Въпреки че дали наистина е така? Все едно, останах доволна, че продължаваш да учиш в Дванайсет. Да развиваш светогледа си.

Той се почувства така, сякаш пак беше в нейния час, като че ли не се беше случило нищо.

— Да, беше поучително. Мислех си за всички онези неща, които обсъждахме. За хаоса, контрола, договора. Трите най-важни неща.

— Помисли ли си за Игрите на глада? — попита тя. — Онзи ден, когато се срещнахме, Каска те попита каква е тяхната цел и ти даде стандартния отговор. Да накажем окръзите. Ще промениш ли отговора си сега?

Кориолан си припомни разговора си със Сеян, докато той разопаковаше сака си.

— Бих го допълнил. Игрите са не само за да накажем окръзите, те са част от вечната война. Всеки път те са отделна битка. Битка, която можем да управляваме, вместо да водим истинска война, която може да излезе от контрол.

— Хм. — Тя поклати мишката над една зейнала уста. — Ти там, недей да си толкова лаком.

— И те ни припомнят какво сме си причинявали един на друг и какво бихме могли да направим пак поради това, че сме такива, каквито сме — продължи той.

— А какви сме ние, установи ли? — попита тя.

— Същества, които имат нужда Капитолът да оцелее. — Той не можа да се сдържи да не я подразни. — Макар че всичко е безсмислено. Игрите на глада. Никой в Дванайсет не ги гледа. С изключение на Жътвата. Дори в базата нямаше работещ телевизор.

— Това може да се окаже проблем в бъдеще, но тази година беше добре дошло, при положение че трябваше да изтрия цялата каша — каза д-р Гол. — Беше грешка да замесваме ученици в тази работа. Особено когато започнаха да мрат като мухи. Капитолът се показа като прекалено уязвим.

— Изтрихте ли ги? — попита той.

— До последното копие, за да не бъде излъчено никога повече. — Тя се захили. — Разбира се, в архива съм запазила оригиналния запис, но той е само за мое удоволствие.

Беше доволен, че са ги изтрили. Това беше още един начин Луси Грей да изчезне от този свят. Капитолът щеше да я забрави, окръзите почти не знаеха за нея, а Окръг 12 никога не я беше приел като своя. След няколко години някой смътно щеше да си спомни, че едно момиче е пяло на арената. И после и това щеше да бъде забравено. Довиждане, Луси Грей, не те познаваме.

— Но Игрите не бяха пълен провал. Мисля следващата година пак да наемем Фликърман. И твоята идея за залозите си остава — каза тя.

— Трябва по някакъв начин да направите гледането задължително. Никой в Дванайсет не би си пуснал по свой избор нещо толкова потискащо — каза ѝ той. — Те прекарват малкото свободно време, което имат, в пиене, за да забравят за останалата част от живота си.

Д-р Гол се подсмихна.

— Изглежда сте научили много неща през лятната си ваканция, г-н Сноу.

— Ваканция? — попита озадачено той.

— Е, какво щяхте да правите тук? Да мързелувате в Капитола и да си вчесвате къдриците? Реших, че едно лято с миротворците ще бъде далече по-образователно. — Тя забеляза объркването му. — Да не си мислите, че вложих толкова много време във вас, за да ви отстъпя на онези идиоти от окръзите?

— Не разбирам, казаха ми… — започна той.

Тя го прекъсна.

— Уредих ти уволнение с почести и заповедта влиза в сила незабавно. Ще учиш при мен в университета.

— В университета? Тук в Капитола? — попита изненадано той.

Тя пусна и последната мишка в терариума.

— Часовете започват в четвъртък.