Балада за пойни птици и змии

11

Думите на Луси Грей го засегнаха, но като се замисли, бяха напълно заслужени. Кориолан никога не я беше разглеждал като победител в Игрите. В стратегията му никога не беше влизало това да я направи победител. Единственото му желание беше да се възползва от чара и привлекателността ѝ, за да постигне успех за себе си. Дори когато я насърчи да пее за спонсорите, се опитваше да удължи вниманието, което тя му носеше. Само преди минута оздравелите ѝ ръце бяха добра новина, защото можеше да свири на китара вечерта на интервюто, а не за да се отбранява на арената. Фактът, че тя беше важна за него, както ѝ беше казал в зоологическата градина, само влошаваше нещата. Той би трябвало да се мъчи да запази живота ѝ, да се мъчи тя да стане победител, независимо от шансовете.

— Бях искрена, като ти казах, че си торта със сметана — каза Луси Грей. — Ти си единственият, който изобщо си направи труда да дойде. Ти и приятелят ти Сеян. Двамата се държахте така, сякаш сме човешки същества. Но единственият начин, по който сега можеш да ми се отплатиш, е като ми помогнеш да оцелея от това нещо.

— Съгласен съм. — Почувства се много по-добре, след като го каза. — От сега нататък целта ни е да победим.

Луси Грей протегна ръка.

— Да си стиснем ръцете?

Кориолан внимателно разтърси ръката ѝ.

— Обещавам ти. — Предизвикателството го изпълни с енергия. — Стъпка номер едно: аз измислям стратегия.

— Двамата измисляме стратегия — поправи го тя. Но се усмихна и отхапа от сандвича.

— Двамата измисляме стратегия. — Той пресметна още веднъж. — Остават ти само четиринайсет конкуренти, освен ако не намерят Марк.

— Ако се погрижиш да остана жива още няколко дни, възможно е да спечеля техническа победа — каза тя.

Кориолан огледа залата и при вида на нейните паднали духом, болнави конкуренти, оковани във вериги, се окуражи, преди да признае, че и Луси Грей не беше в много по-добра форма. Все пак, след като Окръг 1 и 2 бяха извън играта, а Джесъп се грижеше за нея, както и при новата спонсорска програма, шансовете ѝ бяха много по-големи, отколкото когато пристигна в Капитола. Може би ако успееше да я храни, тя можеше да избяга и да се скрие някъде на арената, докато другите се избият помежду си или измрат от глад.

— Трябва да те питам едно нещо — каза той. — Ако се стигне до това, би ли убила някого?

Луси Грей дъвчеше, преценявайки въпроса.

— Може би в самозащита.

— Това са Игрите на глада. Всичко е в самозащита — каза той. — Но може би ще е най-добре да избягаш от другите трибути и да ти намерим спонсори за храна. Да изчакаш известно време.

— Да, за мен това е по-добра стратегия — съгласи се тя. — Да издържам ужасяващи неща е един от талантите ми. — Тя се задави от хапка сух хляб.

Кориолан ѝ подаде бутилка вода от чантата си.

— Пак ще има интервюта, но сега ще са доброволни. Готова ли си за това?

— Майтапиш ли се? Имам една песен, която е написана за този дрезгав от уиски глас — каза тя. — Намери ли ми китара?

— Не, но днес ще намеря — обеща той. — Все някой трябва да има китара, която да ми заеме. Ако можем да ти намерим спонсори, това много ще ни помогне да спечелиш.

Тя се пооживи, като започна да му разказва какво би могла да изпее. Но им бяха дадени само десет минути и кратката среща завърши, когато професор Сикъл нареди на менторите да се върнат в лабораторията по биология.

Изпълнявайки това, което изглежда бяха строги мерки за сигурност, дотам ги ескортираха миротворци, а деканът Хайботъм отмяташе имената им по списък, докато сядаха по местата си. Физически здравите ментори на загиналите и изчезналите трибути, включително Ливия и Сеян, вече седяха на лабораторните маси и гледаха как д-р Гол пуска моркови в клетката на заека. При вида ѝ — толкова близо и толкова луда — Кориолан плувна в пот.

— Скок-подскок, морков или пръчка? Всички умират, а на теб… — Тя се обърна въпросително към тях и всички, освен Сеян, отвърнаха поглед.

— … а на теб ти е лошо — каза Сеян.

Д-р Гол се засмя.

— А, съчувственото момче. Къде е трибутът ти? Имаш ли някаква представа?

Новините на Капитола продължаваха да отразяват издирването на Марк, но вече не толкова често. Официалното становище беше, че се крие на някое далечно ниво от Трансфера, където скоро ще бъде заловен. Градът се беше успокоил и всички бяха единодушни, че или ще загине, или ще бъде заловен всеки момент. Така или иначе, той изглежда беше решил по-скоро да избяга, отколкото да излезе от Трансфера, за да убива невинни граждани в Капитола.

— Възможно е да е на път към свободата — каза Сеян с напрегнат глас. — Възможно е да са го хванали и да не съобщават. Възможно е да е ранен и да се крие. Възможно е да е мъртъв. Нямам представа. А вие?

Без да иска, Кориолан се възхити на смелостта му. Разбира се, Сеян не знаеше колко опасна е д-р Гол. Ако не внимаваше, можеше да завърши в някоя клетка с чифт крила на папагал и слонски хобот.

— Не, не ми отговаряйте — добави ядосано Сеян. — Или е мъртъв, или скоро ще бъде, когато го хванете и го влачите по улиците във вериги.

— Това е наше право — възрази д-р Гол.

— Не, не е! Не е така, каквото и да казвате. Нямате право да оставяте хората да умират от глад, да ги наказвате безпричинно. Нямате право да отнемате живота и свободата им. Това са неща, с които всеки се ражда и те не са ваши, за да им ги отнемате. Фактът, че сте спечелили войната, не ви дава това право. Фактът, че имате повече оръжия, не ви дава това право. Фактът, че сте от Капитола, не ви дава това право. Нищо не ви дава право. О, дори не знам защо дойдох тук днес. — При тези думи Сеян скочи и хукна към вратата. Когато натисна дръжката, тя не помръдна. Той я разтърси и после се обърна към д-р Гол. — А сега и ни заключихте? Все едно това е нашата малка маймунска клетка.

— Не съм те освободила — каза д-р Гол. — Седни, момче.

— Не. — Сеян го изрече тихо, но все пак няколко души подскочиха.

След кратка пауза се намеси деканът Хайботъм.

— Заключено е отвън. Миротворците имат заповед да не ни обезпокояват, докато не им бъде наредено. Седни, моля те.

— Или да те отведем с придружител някъде другаде? — предложи д-р Гол. — Струва ми се, че офисите на баща ти са наблизо.

Беше ясно, че макар настойчиво да го наричаше „момче“, тя още отначало знаеше точно кой е Сеян.

Сеян изгаряше от гняв и унижение и не желаеше или не можеше да помръдне. Той стоеше и гледаше предизвикателно д-р Гол, докато напрежението стана непоносимо.

— До мен има свободно място — каза Кориолан, без никой да го е питал.

Предложението разсея Сеян и после той като че ли омекна. Пое дълбоко дъх, върна се по пътеката и седна на стола. С едната ръка стискаше дръжката на чантата си, а другата стисна в юмрук на масата.

Кориолан си помисли, че не е трябвало да се обажда. Забеляза, че деканът Хайботъм го поглежда учудено и той си придаде зает вид, като отвори тетрадката и приготви писалката си.

— Страстите се разгорещиха — каза д-р Гол на класа. — Разбирам. Наистина. Но трябва да се научите да ги овладявате и сдържате. Войните се печелят с глава, а не със сърце.

— Мислех, че войната свърши — каза Ливия. И тя изглеждаше ядосана, но не по същия начин като Сеян. Кориолан допусна, че е раздразнена от загубата на силния си трибут.

— Така ли? Дори след това, което преживя на арената? — попита д-р Гол.

— Според мен войната свърши — намеси се Лизистрата. — И ако е свършила, то технически и избиването е свършило, не е ли така?

— Започвам да мисля, че никога няма да свърши — обади се Фест. — Окръзите винаги ще ни мразят и ние винаги ще ги мразим.

— Според мен тук може да си на прав път — каза д-р Гол. — Нека приемем за момент, че войната е нещо неизменно. Конфликтът може да отслабва и да се усилва, но няма никога да спре наистина. В такъв случай каква трябва да е целта ни?

— Казвате, че не може да бъде спечелена? — попита Лизистрата.

— Нека приемем, че не може — отговори д-р Гол. — В такъв случай каква е стратегията ви?

Кориолан стисна здраво устни, за да не изрече отговора. Толкова очевидно. Прекалено очевидно. Но той знаеше, че Тайгрис е права, като му каза да избягва д-р Гол, дори ако би получил похвала. Докато класът обмисляше отговора, тя се разхождаше напред-назад по пътеката, като накрая спря до неговата маса.

— Г-н Сноу? Някакви идеи за възможни действия във връзка с нашата безкрайна война?

Той се успокои с мисълта, че тя е стара, а никой не живее вечно.

— Г-н Сноу? — настояваше тя. Той се почувства така, все едно беше заекът и тя го мушкаше с металната пръчка. — Искате ли да дадете някакво предложение?

— Трябва да я контролираме — каза тихо той. — Ако е невъзможно да сложим край на войната, то трябва да я контролираме неопределено дълго. Точно както правим сега. С миротворците, които окупират окръзите, със строги закони и с напомняне в кого е властта, както с Игрите на глада. При всеки сценарий за предпочитане е ние да сме силните, да бъдем победител, а не победен.

— Макар че в нашия случай това определено е по-неморалният вариант — измърмори Сеян.

— Не е неморално да се защитаваш — отговори му Ливия. — Кой не би предпочел да бъде победител, вместо победен?

— Не знам дали предпочитам да съм едното или другото — каза Лизистрата.

— Но това не е възможно — припомни ѝ Кориолан, — като се има предвид зададения въпрос. Не и ако се замислиш.

— Не и ако се замислиш, а, Каска? — каза д-р Гол и тръгна обратно по пътеката. — Малко позамисляне може да спаси живота на много хора.

Деканът Хайботъм драскаше по списъка. Може би Хайботъм е същият заек като мен, помисли си Кориолан и се запита защо си губи времето да се тревожи за него.

— Но да бъдем смели — продължи бодро д-р Гол. — Като повечето неща в живота, войната има своите превратности. И това е следващата ви домашна работа. Напишете есе за всичко привлекателно във войната. Всичко, което обичате в нея.

Много от съучениците му вдигнаха изненадано поглед, но не и Кориолан. Тази жена беше пуснала змии срещу Клеменция, за да се забавлява. Беше ясно, че ѝ доставя удоволствие да причинява болка и вероятно допускаше, че всички са като нея.

Лизистрата се намръщи.

— Което обичаме ли?

— Няма да ни трябва дълго време — каза Фест.

— Това групов проект ли е? — попита Ливия.

— Не, индивидуален. Проблемът с груповите проекти е, че обикновено един човек върши цялата работа — каза д-р Гол, като намигна на Кориолан, от което го побиха тръпки. — Но сте свободни да потърсите мнението на близките си. Може да се учудите. Бъдете толкова честни, колкото смеете. Донесете ги на неделната среща на менторите. — Тя извади още моркови от джоба си, обърна се към заека и изглежда забрави за тях.

Когато ги освободиха, Сеян тръгна след Кориолан по коридора.

— Трябва да престанеш да ме спасяваш.

Кориолан поклати глава.

— Не мога да се сдържа. То е някаква неволна реакция.

— Не знам какво щях да направя, ако не беше ти. — Сеян понижи глас. — Тази жена е зла. Трябва да бъде спряна.

Кориолан си помисли, че всеки опит д-р Гол да бъде детронирана щеше да бъде безуспешен, но си придаде съчувствен глас.

— Ти опита.

— И се провалих. Бих искал семейството ми да се прибере вкъщи. В Окръг 2, където ни е мястото. Не че там ще ни искат — каза Сеян. — Това, че съм от Капитола, ще стане причина за смъртта ми.

— Това е лош момент, Сеяне. С Игрите и с бомбите. Никой не е в най-добрата си форма. Не прави нищо прибързано, например да избягаш. — Кориолан го потупа по рамото и си помисли, Може да ми потрябва услуга.

— Да избягам къде? Как? С какво? — попита Сеян. — Но наистина ти благодаря за помощта. Бих искал да намеря някакъв начин да ти се отблагодаря.

Наистина имаше нещо, от което Кориолан се нуждаеше.

— Случайно да имаш китара, която да ми дадеш на заем?

Семейство Плинт нямаха китара, затова той посвети останалата част от следобеда да изпълни обещанието си на Луси Грей. Разпита съучениците си, но постигна единствено едно „може би“ от Випсания Сикъл, ментора на момчето от Окръг 7, което беше жонглирало с орехите в зоологическата градина.

— О, струва ми се, че имахме една през войната — каза му тя. — Нека да проверя и ще ти кажа. Много ще ми е приятно да чуя пак как пее твоето момиче!

Той не знаеше дали да ѝ вярва или не; семейство Сикъл не му правеха впечатление на много музикални хора. Випсания беше наследила от леля си Агрипина желанието да се конкурира и доколкото знаеше, тя се мъчеше да провали представлението на Луси Грей. Но той също беше добър в тази игра, затова ѝ каза, че е неговата спасителка, и продължи търсенето.

След като си тръгна от Академията с празни ръце, той се сети за Плурибус Бел. Той може би още имаше някакви инструменти, останали от нощния клуб.

Още щом вратата откъм задната улица се отвори, Боа Бел се уви около краката на Кориолан, мъркайки като локомотив. Беше седемнайсетгодишна, вече много стара и затова той внимателно я взе на ръце.

— А, тя винаги се радва на някой стар приятел — каза Плурибус и покани Кориолан да влезе.

Поражението на окръзите не се беше отразило на търговията на Плурибус, тъй като той все още изкарваше сигурни пари със стоки на черния пазар, макар че сега те бяха по-луксозни. Приличен алкохол, козметика и тютюн все още се намираха трудно. Окръг 1 бавно беше насочил вниманието си към доставки на удоволствия за Капитола, но не всеки имаше достъп до тях и струваха скъпо. Семейство Сноу вече не бяха редовни клиенти, но Тайгрис понякога го посещаваше, за да му продаде купоните за месо или кафе, което обикновено не можеха да си позволят. Хората плащаха с готовност за удоволствието да си купят един агнешки бут в повече.

Известен с дискретността си, Плурибус оставаше един от малкото хора, пред които Кориолан не трябваше да се преструва, че още е богат. Той знаеше положението на семейство Сноу, но никога не говореше за това, нито ги караше да се чувстват изпаднали. Днес той наля чаша студен чай на Кориолан, напълни една чиния със сладки и му предложи стол. Двамата си приказваха за бомбите и как те са събудили лошите спомени от войната, но скоро разговорът се насочи към Луси Грей, която беше направила много приятно впечатление на Плурибус.

— Ако имах няколко като нея, можех да си помисля дали да не отворя пак клуба — каза замечтано Плурибус. — О, пак ще си продавам стоката, но бих могъл да организирам представления през уикенда. Истината е, че бяхме прекалено заети да се избиваме взаимно и забравихме как да се забавляваме. Но тя знае. Твоето момиче.

Кориолан му описа плана за интервюто и попита дали случайно няма китара, която да му даде назаем.

— Много ще я пазим, обещавам. Ще я държа вкъщи, освен когато тя свири на нея и ще я върна веднага след предаването.

Плурибус не се нуждаеше от повече увещания.

— Знаеш ли, опаковах всичко, след като Кир загина при бомбардировките. Беше глупаво. Сякаш бих могъл да забравя толкова лесно любовта на живота си. — Той стана, премести куп сандъци с парфюм, зад които се разкри вратата на стар гардероб. Вътре, подредени с любов на рафтовете, имаше различни музикални инструменти. Плурибус издърпа един учудващо чист кожен калъф и вдигна капака. Кориолан погледна блестящия, златен предмет вътре и го лъхна приятна миризма на старо дърво и лак. Тялото приличаше на женско, с шест струни, опънати по дългия гриф до ключовете за настройване. Той ги докосна леко с пръст. Макар и да не беше настроена, усети красотата на звуците с цялото си тяло.

Кориолан поклати глава.

— Тази е прекалено хубава. Не искам да рискувам да я повредя.

— Вярвам ти. И вярвам на твоето момиче. Бих искал да чуя какво ще направи с нея. — Плурибус затвори калъфа и му го подаде. — Вземи я и ѝ кажи, че ѝ стискам палци. Добре е да имаш приятел в публиката.

Кориолан взе китарата с благодарност.

— Благодаря ти, Плурибус. Надявам се, че пак ще отвориш клуба. Ще ти стана редовен клиент.

— Също като баща ти — каза Плурибус и се захили. — Когато беше горе-долу на твоята възраст, той всяка вечер затваряше заведението с онзи бандит Каска Хайботъм.

Всяка дума от казаното му прозвуча абсурдно. Неговият сериозен баща, толкова лишен от хумор и строг, да се забавлява в нощен клуб? И не с кой да е друг, а с декана Хайботъм? Той никога не беше чувал да споменават имената им заедно, макар че двамата бяха горе-долу на една и съща възраст.

— Шегуваш се, нали?

— О, не. Двамата бяха луди глави — каза Плурибус. Но преди да продължи нататък, го прекъсна клиент.

Много грижливо Кориолан отнесе трофея си вкъщи и го постави на шкафа. Тайгрис и грандмама се възхищаваха на китарата, но той изгаряше от нетърпение да види реакцията на Луси Грей. Какъвто и инструмент да беше имала в Окръг 12, той никога не би могъл да се сравнява с китарата на Плурибус.

Болеше го глава и си легна при залез-слънце, но известно време не можа да заспи, толкова развълнуван беше от отношенията между баща му и „онзи бандит Каска Хайботъм“. Ако са били приятели, както твърдеше Плурибус, от приятелството им не беше останало нищо. Мислеше си, че колкото и близки да са били през онези дни, прекарвани в клуба, нещата не са завършили добре. При първа възможност щеше да разпита Плурибус за повече подробности.

Но през следващите няколко дни не му се отдаде такава възможност, тъй като те бяха посветени на подготовката на Луси Грей за интервюто, което щеше да се проведе в събота вечер. На всяка двойка ментор-трибут беше отредена класна стая за работа. Охраняваха ги двама миротворци, но свалиха белезниците и веригите на Луси Грей. Тайгрис ѝ прати една своя стара рокля и каза, че ако Луси Грей е готова да ѝ се довери, може да изпере и да изглади роклята с воланите във всички цветове на дъгата за телевизионното предаване. Луси Грей се подвоуми, но когато Кориолан ѝ даде другия подарък от Тайгрис, малък сапун с формата на цвете и ухаещ на лавандула, тя го накара да се обърне с гръб и се преоблече.

Луси Грей пое китарата с такава любов, сякаш беше живо същество, и това подсказваше за едно минало, толкова различно от неговото, че му беше трудно да си го представи. Тя дълго време настройва инструмента и после засвири песен след песен, очевидно толкова изгладняла за музика, колкото и за храната, която ѝ носеше. Той я тъпчеше с всичката храна, която можеха да отделят, заедно с бутилки чай, подсладен с царевичен сироп, за да облекчи гърлото ѝ. До настъпването на голямата вечер гласните ѝ струни значително се подобриха.

Предаването Игрите на глада: Вечерта на интервютата започна пред публика на живо в аудиторията на Академията и се излъчваше в цял Панем. Водещ беше синоптикът от телевизията на Капитола Лукреций „Лъки“ Фликърман, известен с палячовското си поведение, което изглеждаше както крайно неподходящо, така и учудващо приятно толкова скоро след всички убийства. Лъки беше облечен в син костюм с висока яка и с акценти от изкуствени диаманти, косата му беше намазана с гел и посипана с медно зелена пудра, а настроението му можеше да се опише единствено като жизнерадостно. Черната завеса на сцената, получила шанс за втори живот от някаква постановка преди войната, изобразяваше звездно небе и съответно блещукаше.

Прозвуча химнът във весело изпълнение и Лъки приветства публиката с добре дошли на чисто новите Игри на глада в чисто новото десетилетие, игри, в които всеки гражданин на Капитола може да участва, като стане спонсор на трибут по свой избор. Поради хаоса през последните няколко дни, най-доброто, което екипът на д-р Гол беше успял да измисли, беше да предложи пет-шест основни храни, които спонсорите можеха да изпращат на трибутите.

— Чудите се каква полза има от това за вас? — изчурулика Лъки. После той обясни залагането, проста система с опции „победител, място, представяне“, позната на онези, които бяха залагали на надбягванията с понита преди войната. Всеки, който искаше да изпрати паричен подарък за храна на трибут или да заложи на някой от тях, трябваше само да отиде в местната поща, където служителите бяха готови да му помогнат. От утре пощите щяха да бъдат отворени от осем сутринта до осем вечерта, предоставяйки на хората време да направят залозите си преди началото на Игрите на глада в понеделник. След като представи новия момент в Игрите, Лъки почти нямаше какво друго да прави, освен да прочете текста от телепромпта за интервютата, но той успя да вмъкне няколко магически фокуса, като да налее в чашите вино с различен цвят от една и съща бутилка, за да вдигне тост за Капитола, и да пусне гълъб от широкия ръкав на сакото си.

Само половината от двойките ментор-трибут, които участваха, показаха нещо. Кориолан помоли да бъде последен, знаейки, че никой не може да се сравнява с Луси Грей, но искаше да закрие предаването за по-голям ефект. Другите ментори дадоха обща информация за трибутите си, като се мъчеха да включат нещо запомнящо се и подканваха публиката да ги спонсорира. За да демонстрира силата на своя трибут, Лизистрата седна спокойно на стола, а Джесъп с лекота я вдигна заедно с него над главата си. Сърк, момчето от Окръг 3, каза, че може да запали огън с очилата си, а Ио Джаспър, неговият ментор, тъй като имаше научни познания, предложи различен ъгъл и час на деня, които биха улеснили задачата му. Високомерната Джуно Фипс призна разочарованието си, че ѝ се е паднал малкият Бобин. Не заслужаваше ли една Фипс, потомка на семейство, което е сред основателите на Капитол, нещо по-добро от Окръг 8? Но той спечели благоразположението ѝ, когато ѝ описа пет различни начина, по които може да убие някого с игла за шев. Корал, момичето на Фест от Окръг 4, доказа способността си да си служи с тризъбец, оръжие, което обикновено се предоставяше на арената. Тя я демонстрира със стара метла, размахвайки я толкова умело, че не остави никакви съмнения за способностите си. Домиция Уимзиуик, която беше наследница на млекодобивен бизнес, беше запозната с кравите и това се оказа предимство. Както винаги приповдигната, тя така увлече Танър, мускулестия си трибут от Окръг 10, в разговор за методите на колене, че Лъки трябваше да ги прекъсне, когато свърши времето им. Арахна беше сбъркала, като твърдеше, че темата е отблъскваща, защото Танър събра най-много аплодисменти до момента.

Кориолан слушаше с половин ухо, докато се подготвяше да излезе на сцената с Луси Грей. Феликс Рейвинстил, внук на сестрата на президента, се мъчеше да направи впечатление с Дил, момичето от Окръг 11, но Кориолан не можеше да разбере какво точно иска, защото тя беше толкова болна, че дори и кашлянето ѝ едва се чуваше.

Тайгрис беше извършила едно от поредните си чудеса с роклята на Луси Грей. Мръсотията и саждите бяха изчезнали и сега се виждаха само свежи, колосани редици от волани. Беше изпратила и кутийка руж, изхвърлена на Фабриция с останало малко на дъното. Добре измита, с бузи и устни с руж, с високо вдигната коса, както беше на Жътвата, Луси Грей изглеждаше, както каза Плурибус, като човек, който знае как да се забавлява.

— Мисля, че шансовете ти се подобряват с всяка минута — каза Кориолан, като нагласи една красива розова пъпка в косата ѝ. Тя беше също като цветето на ревера му, ако за всеки случай някой се нуждаеше от напомняне на кого принадлежи Луси Грей.

— Е, знаеш какво казват. Представлението не е свършило, докато не запее сойката-присмехулка — каза тя.

— Сойката-присмехулка? — Той се засмя. — Хайде, според мен ти само си измисляш тези неща.

— Не и това. Сойката-присмехулка е истинска птица — увери го тя.

— И тя пее в твоето представление? — попита той.

— Не в моето представление, скъпи. В твоето. Ако не твоето, поне на Капитола — каза Луси Грей. — Мисля, че е наш ред.

С чистата си рокля и неговата грижливо изгладена униформа, самата им поява предизвика спонтанни аплодисменти от публиката. Той не губи време, за да ѝ задава много въпроси, които не бяха интересни за никого. Вместо това се представи, отстъпи назад и я остави сама под прожекторите.

— Добър вечер — каза тя. — Аз съм Луси Грей Беърд от Ятото. Започнах да пиша тази песен още в Окръг дванайсет, преди да знам какъв ще бъде краят. Текстът е мой по една стара мелодия. Там, откъдето съм, я наричаме балада. Това е песен, в която се разказва някаква история. И тази сигурно е моята. „Балада за Луси Грей Беърд“. Надявам се да ви хареса.

Кориолан я беше слушал да пее десетки песни през последните няколко дни, изпълнени с всичко от красотата на пролетта до сърцераздирателната болка от загубата на майка ѝ. Приспивни песни и песни, които те карат да тактуваш с крак, тъжни песни и леки песни. Тя искаше мнението му и следеше внимателно реакцията му на всяка песен. Кориолан си мислеше, че са избрали една очарователна песен за чудото да се влюбиш, но след няколко такта от баладата разбра, че това не е нещо, което е репетирала. Пленителната мелодия задаваше тона, а думите завършваха магията, когато започна да пее с глас, който беше дрезгав от дим и тъга.

Когато свърши, в залата настъпи пълна тишина. После се чуха подсмърчания, кашляне и накрая гласът на Плурибус, който извика „Браво“ от дъното на залата, и последваха бурни аплодисменти.

Кориолан знаеше, че тя е попаднала право в целта с този печален, затрогващ и личен разказ за живота ѝ. Знаеше, че на арената ще се излеят подаръци за нея. Че успехът ѝ дори още сега ще се върне към него и ще се превърне в негов успех. Сноу винаги е на върха и тъй нататък. Знаеше, че трябва да е във възторг от този обрат на нещата и вътрешно да скача от радост, докато външно си придава скромен, доволен вид.

Но истинското чувство, което изпитваше, беше ревност.

12

— И накрая, но не на последно място по значение, момичето от Окръг дванайсет… тя принадлежи на Кориолан Сноу.

— Нещата можеше да са различни, ако не ти се беше паднало твоето малко многоцветно момиче.

— Истината е, че бяхме толкова заети да се избиваме взаимно, че забравихме как да се забавляваме. Но тя знае. Твоето момиче.

Неговото момиче. Неговото. Тук в Капитола беше даденост, че Луси Грей му принадлежи, сякаш животът ѝ е започнал едва когато името ѝ е изскочило на Жътвата. Дори моралистът Сеян беше убеден, че тя е нещо, което може да изтъргува. Ако това не беше собственост, то какво друго? С песента си Луси Грей беше отхвърлила всичко това, представяйки един живот, който нямаше нищо общо с него и беше свързан по много начини с някой друг. Някой, когото направо наричаше „любими“. И макар да нямаше право да иска сърцето ѝ — той почти не познаваше това момиче! — не му харесваше мисълта, че някой друг го притежава. Въпреки че песента определено имаше успех, той се почувства някак си предаден от нея. Дори унижен.

Луси Грей стана, поклони се и после протегна ръка към него. След моментно колебание той отиде при нея на авансцената, докато аплодисментите преминаха в овации и публиката стана на крака. Плурибус първи извика „бис“, но времето им свърши, както им припомни Лъки Фликърман, затова се поклониха още веднъж и напуснаха сцената ръка за ръка.

Когато влязоха зад кулисите, тя искаше да пусне ръката му, но той стисна нейната още по-силно.

— Е, беше абсолютен успех. Поздравления. Нова песен ли е?

— Работех върху нея от известно време, но последните думи ми дойдоха преди няколко часа — каза тя. — Защо? Не ти ли хареса?

— Изненада ме. Имаше толкова много други песни — каза той.

— Имаше. — Луси Грей издърпа ръката си и прокара пръсти по струните на китарата, като изсвири още една последна мелодия, преди внимателно да прибере инструмента в калъфа.

— Ето ти китарата, Кориолане. Ще се бия с всички сили, за да спечеля тези Игри, но ще съм на арената с хора като Рипър, Танър и някои други, на които да убиват не им е чуждо. Няма гаранция за нищо.

— А песента? — настоя той.

— Песента ли? — повтори тя и помисли малко, преди да отговори. — Оставих зад себе си в Окръг дванайсет някои неуредени неща. Нали станах трибут… Понякога е въпрос на лош късмет, а понякога на злонамереност. Това беше злонамереност. А някой, който ми дължи много, имаше пръст в нея. Тази песен беше един вид отмъщение. Повечето хора няма да го разберат, но Ятото ще разчете съвсем ясно посланието. А само те са важни за мен.

— След като чуят само веднъж песента? — попита Кориолан. — Тя свърши много бързо.

— Един път е напълно достатъчно за моята братовчедка Мод Айвъри. Това дете никога не забравя мелодия — каза Луси Грей. — Изглежда пак ще ме приберат.

Двамата миротворци, които се появиха до нея, сега се отнасяха определено приятелски, като я попитаха дали е готова да тръгне и се мъчеха да сдържат усмивките си. Също като онези миротворци от Окръг 12. Кориолан не можеше да не си зададе въпроса докъде стигаше нейната дружелюбност. Той ги погледна неодобрително, което имаше нулев ефект и чу как докато я отвеждат ѝ правят комплименти за изпълнението.

Кориолан сподави раздразнението си и приемаше поздравленията, които се сипеха от всички страни. Това му помогна да си припомни, че той е истинската звезда на вечерта. Дори ако Луси Грей не беше наясно с въпроса, в очите на Капитола тя му принадлежеше. Какъв смисъл би имало да приписват това на някакъв трибут от окръзите? Повярва си, докато не попадна на Плурибус, който изпадна във възторг:

— Какъв талант, тя е родена певица! Ако успее да оцелее, съм решил да я направя звездата в моя клуб.

— Това ми се струва малко трудно. Няма ли да я изпратят обратно вкъщи? — попита Кориолан.

— Правил съм услуга на един-двама и мога да ги помоля — каза той. — О, Кориолане, тя беше страхотна. Толкова се радвам, че ти се е паднала, момчето ми. Крайно време беше семейство Сноу да имат малко късмет.

Глупав старец със смешна напудрена перука и грохнала стара котка. Какво знаеше той за нещата? Кориолан се канеше да му каже, че греши, но се отказа, защото Сатирия се доближи и прошепна в ухото му:

— Според мен наградата ти е вързана в кърпа.

Сеян се появи в друг чисто нов костюм, като водеше под ръка смачкана женица със скъпа рокля на цветя. Нямаше значение. И картоф да облечеш в бална рокля, той пак ще става само за пюре. Кориолан знаеше, че това не може да бъде никой друг, освен „мами“.

Сеян ги представи, той протегна ръка и ѝ се усмихна сърдечно:

— Госпожо Плинт, каква чест. Моля простете небрежността ми. Все се каня да ви пиша и да ви благодаря, но щом седна, получавам силно главоболие от сътресението и не мога да си събера мислите. Благодаря ви за вкусното ядене.

Госпожа Плинт се разтопи от удоволствие и притеснено се засмя.

— Ние трябва да ти благодарим, Кориолане. Толкова се радваме, че Сеян си има такъв добър приятел. Ако някога се нуждаеш от нещо, надявам се знаеш, че можеш да разчиташ на нас.

— Е, същото се отнася и за вас, госпожо. На ваше разположение съм — каза той с толкова преувеличена любезност, че би събудил подозрението на всекиго, но не и на „мами“. Очите ѝ се наляха със сълзи и тя издаде сподавен звук, останала без думи от неговото великодушие. Пъхна ръка в чантата си — ужасно нещо с размерите на малък куфар — извади дантелена кърпичка и се изсекна. За щастие Тайгрис, която беше наистина много мила с всички, дойде зад кулисите, намери го и пое задачата да си приказва с двамата Плинт.

Накрая всички се успокоиха и на път за вкъщи братовчедите анализираха вечерта, от пестеливото използване на руж от Луси Грей до злополучната кройка на роклята на „мами“.

— Наистина, Корио, не бих могла да си представя по-добро развитие на нещата за теб — каза Тайгрис.

— Определено съм доволен — каза той. — Мисля, че ще успеем да ѝ намерим спонсори. Единствено се надявам някои хора да не бъдат отблъснати от песента.

— Аз много се развълнувах. Според мен беше така с повечето хора. Не ти ли хареса? — попита тя.

— Разбира се, че ми хареса, но аз съм по-свободомислещ от повечето хора — каза той. — Имам предвид, какво според теб се намекваше, че се е случило?

— Прозвуча ми така, сякаш са ѝ се случили неприятности. Някой, когото е обичала, ѝ е разбил сърцето — отговори Тайгрис.

— Това е само половината от историята — продължи той, защото не можеше да позволи дори на Тайгрис да си помисли, че завижда на някакво нищожество от окръзите. — Имаше една част, в която се казваше, че живее от красотата си.

— Е, може да означава какво ли не. Тя все пак е певица.

Той помисли.

— Сигурно е така.

— Ти каза, че е загубила родителите си. Вероятно се е борила сама години наред. Според мен никой, който е преживял войната и следващите години, не може да я обвинява за нищо. — Тайгрис сведе поглед. — Всички сме вършили неща, с които не се гордеем.

— Ти не си.

— Не съм ли? — Усети необичайна горчивина в гласа ѝ. — Всички сме вършили. Може би беше прекалено малък, за да си спомняш. Може би не знаеше колко тежко беше.

— Как може да го кажеш? Това е всичко, което помня — отговори той.

— Тогава бъди великодушен, Корио — рязко каза тя. — И се помъчи да не гледаш отвисоко хората, които е трябвало да избират между смъртта и позора.

Укорът на Тайгрис го шокира, но не толкова, колкото намекът ѝ за постъпки, които биха могли да се считат за позорни. Какво беше направила? Защото ако е направила нещо, то е било, за да защити него. Спомни си за сутринта на Жътвата, когато между другото се чудеше какво би могла да продаде на черния пазар, но никога не беше приел това на сериозно. А може би не беше така? Може би предпочиташе да не знае какви жертви би била готова да направи заради него? Коментарът ѝ беше доста неясен, а и толкова много неща бяха под достойнството на един Сноу, че би могъл да каже, също като в песента на Луси Грей, „Е, би могло да е всичко“. Искаше ли да знае подробностите? Не. Истината беше, че не искаше.

Той отвори стъклената външна врата и Тайгрис извика, като не можеше да повярва на очите си:

— О, не може да бъде! Асансьорът работи!

Той се усъмни, защото асансьорът не работеше още от началото на войната. Но вратата беше отворена и лампите се отразяваха в огледалните стени на кабината. Доволен от смяната на темата, той се поклони ниско и я покани да влезе.

— След вас.

Тайгрис се засмя и влезе тържествено в асансьора като дама от висшето общество, каквато всъщност се беше родила.

— Много сте любезен.

Кориолан я последва и за момент двамата се взираха в копчетата за различните етажи.

— Последния път, когато си спомням, че имаше асансьор, се връщахме от погребението на баща ми. Прибрахме се и оттогава досега се изкачваме по стълбите.

— Грандмама ще се зарадва — каза Тайгрис. — С нейните колена вече не може да слиза и да се изкачва по стълбите.

— И аз се радвам. Може би сега от време на време ще излиза от апартамента — каза Кориолан. Тайгрис го плесна по ръката, но се засмя. — Наистина. Ще е хубаво да останем сами за пет минути. Може да пропуснем химна някоя сутрин или да не слагам вратовръзка за вечеря. Но от друга страна, има опасност да се разприказва с хората. „Когато Кориолан стане президент, всеки вторник ще вали дъжд от шампанско“.

— Може би хората ще го отдадат на възрастта ѝ — каза Тайгрис.

— Да се надяваме. На теб ли се пада честта?

Тайгрис протегна ръка и продължително натисна най-горното копче. След пауза вратите се затвориха, без да изскърцат, и те тръгнаха нагоре.

— Учудена съм, че жилищният съвет е решил да го оправи сега. Сигурно е било скъпо.

Кориолан се намръщи.

— Мислиш ли, че стягат сградата с надежда да продадат апартаментите си? Нали се сещаш, заради новите данъци.

Веселото настроение на Тайгрис изчезна.

— Много възможно е. Знам, че семейство Дулитъл се готвят да го продадат, ако им предложат добра цена. Казват, че апартаментът е прекалено голям за тях, но знам, че не е това причината.

— И ние ли ще кажем така? Че наследственият ни дом е станал прекалено голям? — попита Кориолан, когато асансьорът се отвори и застанаха пред външната врата на апартамента. — Хайде. Имам да пиша домашно.

Грандмама го чакаше, обсипа го с похвали и каза, че непрекъснато повтарят най-хубавите моменти от интервютата.

— Това твое момиче е тъжно и нещастно, но кой знае защо привлекателно по свой начин. Може би е заради гласа ѝ. Някак ти влиза под кожата.

Щом Луси Грей беше спечелила грандмама, според Кориолан останалата част от нацията можеше единствено да я последва. Ако никой не се тревожеше от съмнителното ѝ минало, защо той трябваше да се тревожи?

Наля си чаша суроватка, облече копринения халат на баща си и седна да пише есе за всички неща от войната, които обича. Започна с Както казват, войната е нещастие, но не без своите чарове. Стори му се хитро начало, но не водеше за никъде и половин час по-късно не беше постигнал напредък. Както беше подхвърлил Фест, по определение домашното щеше да е много кратко. Но той знаеше, че това няма да удовлетвори д-р Гол и половинчатите усилия ще му навлекат единствено нежелано внимание.

Тайгрис влезе да му каже лека нощ и той я попита какво мисли по въпроса.

— Спомняш ли си изобщо нещо, което ни харесваше?

Тя седна на края на леглото и се замисли.

— Харесваха ми някои униформи. Не тези, които носят сега. Спомняш ли си червените мундири със златни ширити?

— На парадите ли? — Той усети лека тръпка, като си припомни как се надвесва от прозореца, за да гледа войниците и оркестрите, които маршируваха по улицата. — Харесвах ли парадите?

— Много ги обичаше. Толкова се вълнуваше, че не можехме да те накараме да си изядеш закуската — каза Тайгрис. — Когато имаше паради, винаги празнувахме.

— Бяхме на първия ред. — Кориолан написа на листче хартия думите униформи и паради, после добави фойерверки.

— Сигурно като съм бил малък, са ми харесвали всякакви зрелища.

— Помниш ли пуйката? — попита изведнъж Тайгрис.

Беше през последната година от войната, когато обсадата беше тласнала Капитола към канибализъм и отчаяние. Дори бобът беше на свършване и от месеци не бяха слагали на масата нищо, напомнящо месо. За да повдигне духа, Капитолът беше обявил 15 декември за Национален ден на героите. Направиха специално телевизионно предаване и отдадоха почит на десетина граждани, загубили живота си, защитавайки Капитола, сред които и бащата на Кориолан генерал Крас Сноу. Пуснаха тока навреме за предаването, но цял един ден преди това нямаше ток, а заедно с това и отопление. Бяха се сгушили на огромното легло на грандмама и останаха на него, за да гледат как отдават почит на героите. Дори тогава споменът на Кориолан за баща му вече беше избледнял и макар да познаваше лицето му от снимки, той се изненада от дълбокия му глас и безкомпромисните думи срещу окръзите. След като химнът свърши, на входната врата се почука, те станаха да отворят и видяха трима млади войници в парадни униформи, които носеха възпоменателна плака и кошница с десеткилограмова замразена пуйка, подарък от държавата. Очевидно в опит да пресъздадат някогашния лукс на Капитола, в кошницата имаше още прашен буркан с ментов конфитюр, консерва сьомга, три натрошени ананасови сладки, сюнгер и свещ с аромат на цветя. Войниците оставиха кошницата на масата във фоайето, прочетоха благодарствено писмо и им пожелаха лека нощ. Тайгрис се разплака и грандмама трябваше да седне, но първото, което Кориолан направи, беше да хукне и да провери дали вратата е заключена, за да опазят новопридобитите си богатства.

Направиха си сандвичи със сьомга и беше решено на другия ден Тайгрис да не ходи на училище, за да измисли как да сготви птицата. Кориолан занесе покана за вечеря на гравираната хартия на семейство Сноу на Плурибус, който дойде и донесе поска и очукана консерва праскови. С помощта на една от старите книги с рецепти на готвача, Тайгрис надмина себе си и пируваха с пуйка, глазирана с конфитюр, пълнена с хляб и зеле. Не бяха яли нищо по-вкусно — нито преди, нито след това.

— Остава си един от най-хубавите дни в живота ми. — Не беше сигурен как точно да го каже с думи, но накрая добави към списъка облекчение от нищетата. — Ти беше истинско чудо — как само сготви пуйката. Тогава ми се виждаше толкова голяма, но всъщност си била малко момиче — каза Кориолан.

Тайгрис се усмихна.

— И ти. На покрива имаше градина на победата.

— Ако обичаш магданоз, мен ме търси! — Той се засмя. Но се гордееше с магданоза си. Освежаваше супата, а и понякога можеше да го размени за други неща. Той добави към списъка находчивост.

И така, той написа домашното си, като изброи тези удоволствия от детството си, но накрая не остана доволен. Помисли си за последните две седмици, бомбите на арената, смъртта на съучениците си, бягството на Марк и как всичко това беше съживило ужаса, който изпитваше, когато Капитолът се намираше под обсада. И тогава, и сега важното беше да се живее без този страх. Затова той добави един абзац за дълбокото си облекчение от това, че са спечелили войната, и мрачното задоволство да види враговете на Капитола, които се бяха отнесли толкова жестоко към него и заради които семейството му беше платило толкова висока цена, принудени да се подчинят. Спънати. Безсилни. Без да могат повече да му причинят болка. Харесваше му непознатото усещане за безопасност, дошло с поражението им. Сигурността, която единствено силата даваше. Способността да контролираш нещата. Да, това харесваше най-много от всичко.

На другата сутрин, докато останалите ментори пристигаха един по един за неделната среща, Кориолан се мъчеше да си представи какви щяха да бъдат, ако нямаше война. Те бяха току-що проходили, когато войната започна, и не повече от осемгодишни, когато свърши. Макар и трудностите да бяха по-малко, той и съучениците му бяха далече от разкошния живот, който водеха семействата им при раждането им, и възстановяването на техния свят беше бавно и обезсърчително. Ако можеше да изтрие купоните за храна, бомбардировките, глада и страха и да ги замени с розовия живот, който би трябвало да наследят, дали би могъл изобщо да разпознае приятелите си?

Кориолан изпита леко угризение, когато се сети за Клеменция. Още не беше отишъл да я види, зает с възстановяването си, домашното и подготовката на Луси Грей за Игрите. Но не ставаше въпрос само за това, че нямаше време. Нямаше желание да се върне в болницата и да види в какво състояние е тя. Ами ако лекарят лъжеше и люспите се бяха разпрострели върху цялото ѝ тяло? Ако изцяло се беше превърнала в змия? Това бяха глупости, но лабораторията на д-р Гол беше толкова зловеща, че изпадаше в крайности. През главата му мина параноична мисъл. Ами ако хората на д-р Гол само това и чакаха — да отиде в болницата, за да затворят и него? Не беше логично. Ако искаха да го задържат, щяха да го направят, когато беше на легло в болницата. Стигна до заключението, че цялото нещо е абсурдно. Щеше да отиде да я види при първа възможност.

Д-р Гол, която очевидно ставаше рано, и деканът Хайботъм, който очевидно не обичаше да става рано, направиха анализ на представянето от предишната вечер. Кориолан и Луси Грей бяха смазали конкуренцията, макар че дадоха точки и на онези, които поне бяха успели да стигнат с трибутите си до етапа на интервютата. По телевизията на Капитола Лъки Фликърман предаваше актуална информация за залозите от централната поща и докато хората отдаваха предпочитанията си на Танър и Джесъп като победители, Луси Грей беше получила три пъти повече подаръци, отколкото следващото име в списъка.

— Погледнете всички тези хора — каза д-р Гол. — Изпращат хляб на хилаво момиче с разбито сърце, макар да не вярват, че може да спечели. Каква е поуката в случая?

— На боевете с кучета съм виждал хората да залагат на помияри, които едва се държат на крака — отговори ѝ Фест. — Хората обичат да поемат рискове.

— По-скоро хората обичат хубави любовни песни — каза Персефона и на бузите ѝ се появиха трапчинки.

— Хората са глупаци — присмя се Ливия. — Тя няма никакъв шанс.

— Но има много романтици. — Плиний Млади я погледна любовно и ѝ прати няколко мокри целувки.

— Да, романтични представи, идеалистични представи — те могат да са много привлекателни. Което изглежда подходящ момент да преминем към есетата ви. — Д-р Гол се настани на един висок стол. — Хайде да видим какво сте написали.

Вместо да събере есетата, д-р Гол ги накара да четат по малко от тях на глас. Съучениците на Кориолан бяха засегнали много въпроси, за които той не се беше сетил. Някои харесваха смелостта на войниците, възможността може би един ден и те да станат герои. Други споменаваха връзката, която се изграждаше между войниците, които се сражаваха заедно, или колко благородно е да защитаваш Капитола.

— Имах чувството, че всички сме част от нещо по-голямо — каза Домиция. Тя кимна тържествено, при което конската ѝ опашка подскочи. — Нещо важно. Всички правехме жертви, но беше, за да спасим страната си.

Кориолан не усети близост с техните „романтични представи“, тъй като не споделяше романтичните възгледи за войната. Смелостта в битка често беше необходима поради лошото планиране на някой друг. Той не знаеше дали някой би посрещнал куршум с тялото си заради Фест, нито искаше да знае. Относно благородните идеи на Капитола, наистина ли вярваха в тях? Единственото, което той желаеше, нямаше нищо общо с благородството и се отнасяше само до контрола. Не че нямаше силни морални принципи; определено имаше. Но почти всичко във войната, от обявяването ѝ до парадите в чест на победата, изглеждаше прахосване на средства. Той все поглеждаше часовника и се преструваше, че участва в разговора, като се надяваше часът да свърши и да не се наложи да чете нищо. Парадите му се виждаха кухи, привлекателността на силата си оставаше, но беше безсърдечна в сравнение с несвързаните мисли на съучениците му. И изпитваше желание да не беше написал онази част за магданоза; сега му звучеше глупаво.

Когато дойде неговият ред, не можа да направи нищо друго, освен да прочете историята за пуйката. Домиция му каза, че е трогателна. Ливия погледна недоумяващо, а д-р Гол повдигна вежди и го попита дали иска да сподели още нещо. Той не искаше.

— Г-н Плинт? — каза д-р Гол.

Сеян беше мълчалив и потиснат през целия час. Той обърна листа хартия и започна да чете:

— „Единственото, което ми харесваше в тази война, беше фактът, че все още живеех вкъщи“. Ако ме питате дали в нея е имало нещо ценно извън това, бих казал, че тя беше възможност да се поправят някои злини.

— И стана ли това? — попита д-р Гол.

— Изобщо не стана. Нещата в окръзите са по-зле от всякога — каза Сеян.

Из стаята се разнесоха възражения.

— О-хо!

— Не мога да повярвам, че го каза.

— Върви си в Окръг две! На никого няма да липсваш!

Наистина си търси белята, помисли се Кориолан. Но и той беше ядосан. За да има война, трябват две страни. Война, която между другото бяха започнали бунтовниците. Война, която го беше оставила сирак.

Но Сеян не обърна внимание на съучениците си, като продължи да гледа в очите Главния гейммейкър.

— Мога ли да ви попитам какво ви хареса на вас в тази война, д-р Гол?

Тя го изгледа продължително, после се усмихна.

— Хареса ми, че доказа колко съм права.

Деканът Хайботъм обяви почивка за обяд преди някой да се осмели да попита по какъв начин и всички излязоха един по един, като оставиха есетата си.

Дадоха им половин час да обядват, но Кориолан беше забравил да си донесе храна, а в столовата не се сервираше нищо, защото беше неделя. Той прекара времето изтегнат на сянка на стълбите, като облегна глава назад, докато Фест и Хиларий Хевънсбий, който беше ментор на момичето от Окръг 8, обсъждаха стратегии за трибутите момичета. Смътно си спомняше момичето трибут на Хиларий от гарата — носеше рокля на райета и червен шал — но главно защото беше с Бобин.

— Лошото при момичетата е, че не са свикнали да се бият по същия начин, както момчетата — каза Хиларий. Семейство Хевънсбий беше ултрабогато — също като семейство Сноу преди войната. Но въпреки привилегиите си Хиларий винаги изглеждаше потиснат.

— О, не знам — каза Фест. — Според мен моята Корал може да спечели срещу всяко от тези момчета.

— Моята е изтърсак. — Хиларий ровеше сандвича с месо с добре поддържаните си нокти. — Уови, така се представя. Е, опитах се да подготвя тази Уови за интервюто, но ѝ липсва всякаква индивидуалност. Никой не е заложил на нея, така че аз не мога да я храня, дори да успее да избяга от другите.

— Ако остане жива, някои ще заложат на нея — каза Фест.

— Не чуваш ли какво ти казвам? Тя не може да се бие, а аз не разполагам с пари, тъй като семейството ми не може да участва в залаганията — оплака се Хиларий. — Надявам се само да издържи до последните дванайсет, за да мога да погледна родителите си в очите. Не им е приятно, когато един Хевънсбий се представя толкова зле.

След обедната почивка Сатирия заведе менторите в телевизията на Капитола, за да се запознаят с това, което се случва зад кулисите на Игрите на глада. Гейммейкърите работеха в няколко оскъдно обзаведени офиса и макар предоставеното им контролно помещение да беше достатъчно, то изглеждаше тясно за това ежегодно събитие. Кориолан малко се разочарова от цялата обстановка — представяше си нещо по-лъскаво — но гейммейкърите бяха развълнувани от новите елементи в тазгодишните Игри и обсъждаха менторите и участието на спонсорите. В стаята настъпи оживление, докато проверяваха камерите с дистанционно управление, които бяха неизменна част от някогашните спортни събития на арената. Пет-шест гейммейкъри пробваха как работят малките дронове, предназначени да пренасят подаръците от спонсорите. Дроновете намираха получателите си чрез разпознаване на лицата им и при всеки полет можеха да носят само по едно нещо.

Лъки Фликърман, който беше пожънал успех с интервютата, беше определен за водещ, като щяха да му помагат няколко репортери от новините на Капитола. Кориолан се развълнува, когато видя, че неговото участие е от 8:15 на другата сутрин, преди Лъки да каже:

— Включваме те рано, за да е сигурно. Нали разбираш, преди твоето момиче да бъде убито.

Той изпита чувството, че някой го е ударил в корема. Ливия беше озлобена, а д-р Гол луда, поради което беше успял да не обръща внимание на увереността им, че Луси Грей не е претендент за победител. Но по някакъв начин думите на откачения Лъки Фликърман го нараниха много повече от техните. Докато вървеше към къщи, за да се подготви за последната си среща с Луси Грей, той обмисляше вероятността тя да е мъртва утре по същото време. Ревността му от предишната вечер към нейния жалък любовник и към начина, по който нейното звездно качество понякога го засенчваше, се изпари. Чувстваше я забележително близка, това момиче, което се беше появило толкова неочаквано в живота му и с толкова стил. И не ставаше въпрос само за аплодисментите, които му беше донесла. Той наистина я харесваше, много повече отколкото другите момичета, които познаваше в Капитола. Ако можеше да оцелее — о, това сладко „само ако можеше“ — какво друго им оставаше, освен връзка завинаги? Но въпреки всички позитивни приказки, той знаеше, че шансовете не са на нейна страна и го обзе дълбока меланхолия.

Вкъщи се отпусна на леглото, изпълнен с ужас, че трябва да ѝ каже довиждане. Би искал да даде на Луси Грей нещо красиво, за да ѝ покаже колко благодарен е за това, което му даде тя. Ново усещане, че е достоен за уважение. Възможност да блесне. Сигурна награда. И, разбира се, живот. Трябваше да е нещо специално. Ценно. Нещо само негово, не като розите, които всъщност бяха на грандмама. Нещо, което — ако нещата на арената тръгнеха зле — тя можеше да стисне в ръка като напомняне, че той е с нея и да се утеши от факта, че не умира сама. Имаше един копринен шал в пищно тъмно оранжево, който вероятно би могла да сложи на главата си. Златна игла, която беше спечелил за отличен успех, на която беше гравирано името му. Може би кичур от косата му, привързан с панделка? Какво по-лично би могло да има от това?

Изведнъж го обзе гняв. Каква полза имаше от всички тези неща, ако не можеше да ги използва, за да се защити? Какво правеше той всъщност — опитваше се да я облече като красив труп. Може би тя би могла да удуши някого с шала или да го прободе с иглата? Но ако това беше целта, на арената нямаше недостиг от оръжия.

Все още се мъчеше да измисли подарък, когато Тайгрис го извика на масата. Беше купила половин килограм телешка кайма и беше изпържила четири кюфтета. Нейното беше значително по-малко, срещу което би възразил, ако не знаеше, че тя винаги си хапва по малко от суровото месо, докато приготвя яденето. Тайгрис много обичаше сурова кайма и би изяла цялата си порция сурова, но грандмама забраняваше. Едно от кюфтетата беше запазено за Луси Грей, залято със сос и пъхнато в голямо хлебче. Тайгрис също беше изпържила картофи и зелева салата със сметана, а Кориолан избра най-хубавите плодове и сладки от кошницата, получена като подарък от болницата. Тайгрис сложи ленена салфетка в картонена кутия, украсена с разноцветни птици, и подреди вътре пиршеството, а най-отгоре постави снежнобяла кърпа с една последна роза от грандмама. Кориолан избра роза в прасковен цвят и листенца, които бяха тъмночервени в края, защото нейните хора обичаха многоцветни неща, а Луси Грей — повече от всички.

— Кажи ѝ — каза Тайгрис, — че ще ѝ стискам палци.

— Кажи ѝ — добави грандмама, — колко мъчно ни е на всички, че трябва да умре.

След мекия топъл вечерен въздух хладът, който лъхаше от Хевънсбий Хол, му напомни семейния мавзолей, където бяха погребани родителите му. Без глъчката от учениците тук всяка стъпка и въздишка отекваше силно и придаваше призрачна атмосфера на и без това очертаващата се като мрачна среща. Нямаше осветление, тъй като бяха решили, че последните лъчи на слънцето, които влизаха през прозорците, са достатъчни, но това контрастираше ярко със светлата обстановка при предишните срещи. Докато останалите ментори се събираха на балкона и оглеждаха трибутите си долу, настъпи мълчание.

— Работата е там — прошепна Лизистрата на Кориолан, — че доста се привързах към Джесъп. — Тя спря за момент, за да оправи опаковката на парче печени нудли със сирене. — Той ми спаси живота.

Кориолан се питаше какво ли е видяла Лизистрата, която се намираше най-близо до него на арената, когато избухнаха бомбите. Видяла ли е как Луси Грей го спаси? За това ли намекваше?

Тръгнаха към съответните маси и Кориолан се насилваше да мисли позитивно. Нямаше смисъл да прекарат последните си десет минути заедно в плач, когато можеха да ги посветят на печеливша стратегия. Доста помагаше това, че Луси Грей изглеждаше по-добре, отколкото при предишните срещи в залата. Чиста и добре вчесана, с все още чиста рокля на слабата светлина, човек би си помислил, че се е приготвила за парти, а не за заколение. При вида на кутията очите ѝ светнаха.

Кориолан ѝ я поднесе с лек поклон.

— Нося ти дарове.

Луси Грей повдигна внимателно розата и вдъхна аромата ѝ. Откъсна едно листенце и го сложи в устата си.

— Има вкус на време за лягане — каза тя с тъжна усмивка. — Каква красива кутия.

— Тайгрис я пазеше за някой специален случай — каза той. — Ако си гладна, хапни си. Още е топло.

— Мисля, че ще хапна. Ще се нахраня за последен път като цивилизован човек. — Тя разтвори салфетката и се възхити на съдържанието на кутията. — О, това изглежда първокласно.

— Има много, така че може да го споделиш с Джесъп — каза ѝ Кориолан. — Макар че Лизистрата му е донесла нещо.

— Бих го споделила, но той престана да се храни. — Луси Грей погледна разтревожено Кориолан. — Може да е само нерви. А и се държи малко особено. Разбира се, сега си говорим всякакви откачени неща.

— Като например? — попита Кориолан.

— Като например снощи Рипър се извини лично на всеки от нас, че се налага да ни убие — обясни тя. — Каза, че ще ни се отплати, когато спечели. Ще си отмъсти на Капитола, макар че тази част не стана толкова ясна, колкото другата, че ще ни убие.

Кориолан хвърли поглед към Рипър, който не само беше силен, но очевидно добър и в психологическите игри.

— Как реагираха другите?

— Повечето само го гледаха. Джесъп го заплю в лицето. Казах му, че нещата не са свършили, преди да запее сойката-присмехулка, което само го обърка. Сигурно това е неговият начин да придаде някакъв смисъл на нещата. Всички сме като замаяни. Не е лесно… да се сбогуваш с живота си.

Долната ѝ устна се разтрепери и тя бутна сандвича настрана, без да отхапе от него.

Кориолан усети, че разговорът приема фаталистичен обрат и смени темата.

— За щастие на теб няма да ти се наложи. За щастие ти имаш три пъти повече подаръци от всеки друг.

Луси Грей повдигна вежди учудено.

— Три пъти?

— Три пъти. Ти ще спечелиш, Луси Грей — каза той. — Обмислил съм всичко. Щом чуеш гонга, бягай. Бягай колкото можеш по-бързо. Качи се на трибуните от другата страна и гледай да се отдалечиш от останалите. Намери добро скривалище. Ще ти изпратя храна. После се премести на друго място. Само не преставай да се местиш и остани жива, докато всички други се избият помежду си или умрат от глад. Можеш да го направиш.

— Мога ли? Знам, че аз те подтикнах да повярваш в мен, но снощи се замислих какво ще е да бъда на арената. Хваната в капан. Всички тези оръжия. Рипър, който ме гони. През деня се чувствам по-обнадеждена, но когато се стъмни, толкова се страхувам, че…

Изведнъж по лицето ѝ потекоха сълзи. За пръв път тя не успя да ги сдържи. На сцената, след като кметът я удари или онзи път, когато Кориолан ѝ даде хлебния пудинг, тя изглежда щеше да се разплаче всеки момент, но успя да запази самообладание. Сега, сякаш се беше скъсала язовирна стена, се обля в сълзи.

Кориолан усети как вътре в него нещо се къса, като видя нейната безпомощност и усети своята. Той протегна ръка.

— О, Луси Грей…

— Не искам да умра — прошепна тя.

Той избърса с пръсти сълзите от бузите ѝ.

— Разбира се, че няма да умреш. Няма да ти позволя. — Тя продължи да плаче. — Няма да ти позволя, Луси Грей!

— Трябва да ми позволиш. Аз ти създавам само неприятности — каза сподавено тя. — Излагам те на опасност и ти ям храната. И видях, че баладата ми никак не ти хареса. Утре ще се отървеш от мен.

— Утре ще бъда съсипан! Когато ти казах, че си важна за мен, нямах предвид, че си моят трибут. Имах предвид теб. Теб, Луси Грей, като личност. Като мой приятел. Като моя… — Каква беше подходящата дума? Любима? Гадже? Не можеше да твърди, че има нещо повече от моментно привличане и то може би беше само от негова страна. Но какво би загубил, ако признае, че я харесва?

— Ревнувах те след баладата, защото исках да си мислиш за мен, а не за някого от миналото си. Глупаво е, знам. Но ти си най-невероятното момиче, което съм срещал. Наистина. Изключителна си във всяко отношение. И аз… — И неговите очи се наляха със сълзи, но той примигна, за да ги сдържи. Трябваше да бъде силен заради тях двамата. — И аз не искам да те изгубя. Отказвам да те изгубя. Моля те, недей да плачеш.

— Извинявай. Извинявай. Ще спра. Просто… чувствам се толкова самотна — каза тя.

— Не си самотна. — Той взе ръката ѝ. — И няма да си сама на арената; ние ще сме заедно. Ще бъда там всеки момент. Няма да свалям очи от теб. Ще спечелим това нещо заедно, Луси Грей. Обещавам ти.

Тя не изпускаше нито дума.

— Звучи почти възможно така, както го казваш.

— Повече от възможно — увери я той. — Вероятно. Неизбежно, ако следваш плана.

— Наистина ли го вярваш? — каза тя, като наблюдаваше изражението му. — Защото ако знам, че го вярваш, може много да ми помогне и аз да повярвам.

Моментът изискваше някакъв внушителен жест. За щастие той се беше подготвил. Колебал се беше, съзнавайки риска, но не можеше да я остави така, без никаква надежда. Беше въпрос на чест. Тя беше неговото момиче, беше спасила живота му и той трябваше да направи всичко, за да спаси нейния.

— Слушай. Слушаш ли ме? — Тя все още плачеше, но риданията ѝ бяха преминали в леки пресекливи въздишки. — Майка ми ми остави нещо, когато умря. То е най-ценното нещо, което имам. Искам да го вземеш на арената, за късмет. Давам ти го назаем, имай предвид. Ще искам да ми го върнеш. Иначе никога не бих могъл да се разделя с него. — Кориолан бръкна в джоба си, протегна ръка и разтвори пръсти. На дланта му, блеснала на последните лъчи на слънцето, беше сребърната пудриера на майка му.

Луси Грей отвори уста от изненада като я видя, а тя не беше човек, който се впечатлява лесно. Посегна и погали изящно гравираната роза, старото сребро, преди да отдръпне със съжаление ръка.

— О, не мога да я взема. Прекалено красива е. Достатъчно е, че ми я предложи, Кориолане.

— Сигурна ли си? — попита той, за да я подразни малко. Ловко отвори ключалката и вдигна пудриерата така, че да види отражението си в огледалото.

Луси Грей си пое бързо въздух и се засмя.

— Е, сега се възползваш от слабостта ми. — И беше вярно. Тя се отнасяше с внимание към външността си. Не беше истински суетна. Просто мислеше за нея. Забеляза празното място, където преди час се намираше пудрата. — Вътре имаше ли пудра?

— Имаше, но… — започна Кориолан и спря. Ако го кажеше, нямаше връщане назад. От друга страна, ако не го кажеше, можеше да я загуби завинаги. Гласът му премина в шепот.

— Помислих си, че може да искаш да сложиш вътре твоята пудра.

13

Луси Грей моментално разбра. Тя хвърли поглед към миротворците, които не ѝ обръщаха внимание, наведе се и помириса пудриерата.

— М-м, още се усеща как мирише. Прекрасно.

— На рози — каза той.

— На теб — отговори тя. — Все едно че ще бъдеш с мен, нали?

— Хайде — подкани я той. — Вземи ме с теб. Вземи я.

Луси Грей избърса сълзите си с ръка.

— Добре, но е назаем. — Тя взе пудриерата, пъхна я в джоба си и я потупа. — Ще ми помогне да виждам нещата по-ясно. Да си представям, че печеля Игрите е нещо прекалено голямо. Но да си казвам: „Трябва да върна това на Кориолан“, е нещо, което изглежда по-осезаемо. Мога да го хвана в ръка.

Поговориха още малко, главно за особеностите на арената и къде са най-добрите места за криене и той я накара да изяде половината сандвич и една праскова, преди професор Сикъл да надуе свирката си. Кориолан не беше сигурен как се случи, но сигурно и двамата станаха и тръгнаха един към друг едновременно, защото тя изненадващо се оказа в обятията му, като стискаше с ръце ризата му, а той я прегърна силно.

— Само за теб ще си мисля на арената — прошепна тя.

— А не за онова момче в Окръг дванайсет? — попита той полушеговито.

— Не, той се погрижи да убие всичко, което изпитвах към него — каза тя. — Единственото момче, за което има място в сърцето ми, си ти.

После го целуна. Но не леко. Истинска целувка по устните с аромат на праскова и рози. Вкусът на меките ѝ топли устни, притиснати към неговите, изпрати вълна от усещания през тялото му. Вместо да се отдръпне, той я притисна още по-силно, а от вкуса и докосването ѝ му се зави свят. Значи за това говореха хората! От това полудяваха! Когато най-после се отдръпнаха един от друг, той пое дълбоко дъх, сякаш излизаше на повърхността от дълбините. Луси Грей отвори очи и погледът ѝ беше точно като неговия. Те едновременно се наведоха за още една целувка, когато миротворците я хванаха и я отведоха.

Фест го смушка с лакът на излизане.

— Ето на това се вика сбогуване.

Кориолан само сви рамене.

— Какво да кажа? Аз съм неустоим.

— Сигурно — отговори Фест. — Опитах се да потупам окуражително Корал и едва не ми счупи китката.

Целувката го замая. Несъмнено беше прекрачил някаква граница, но не съжаляваше… Беше страхотно. Прибра се вкъщи сам, като вкусваше горчиво-сладката раздяла, приповдигнат от смелостта си. Може би беше нарушил едно-две правила, като ѝ даде пудриерата и я посъветва да я напълни с отрова за плъхове, кой знае? За Игрите на глада нямаше някакъв истински правилник. Добре, беше нарушил правилата. Но си струваше, дори да беше така. Заради нея. Все пак нямаше да каже на никого, дори и на Тайгрис.

Това нямаше непременно да я направи победител. За да отровиш друг трибут, се изискваше ум и късмет. Но Луси Грей беше умна и имаше не по-малко късмет, отколкото и другите. Те трябваше да глътнат отровата, а неговата работа беше да ѝ изпрати храна, която да използва като примамка. Сега чувстваше, че държи нещата по-здраво в ръце, защото имаше да прави и нещо друго, освен да гледа.

След като грандмама си легна, той призна на Тайгрис:

— Мисля, че тя е влюбена в мен.

— Разбира се, че е влюбена. А ти какво изпитваш към нея? — попита тя.

— Не знам — отговори той. — Целунах я за довиждане.

Тайгрис повдигна вежди.

— По бузата?

— Не. По устните.

Той помисли как да го обясни, но всичко, което успя да каже, беше: „Тя е страхотна“. Което беше безспорно в толкова много отношения. Истината беше, че той нямаше много опит, когато ставаше дума за момичета и още по-малко, когато ставаше дума за любов. Да запазват положението на семейство Сноу в тайна винаги беше по-важно от всичко. Братовчедите рядко канеха някого в апартамента, дори когато Тайгрис се беше влюбила до уши през последната си година в Академията. Нежеланието да покани гаджето си вкъщи беше прието като липса на чувства и беше решаващ фактор за раздялата им. Кориолан разглеждаше този инцидент като предупреждение и той да не влиза в прекалено дълбоки отношения с никого. Много от съученичките му проявяваха интерес към него, но той умело ги държеше на разстояние. Извинението с разваления асансьор се оказа полезно, а грандмама страдаше от няколко измислени болести, които изискваха абсолютно спокойствие. Имаше едно нещо миналата година, в уличката зад гарата, но то не беше толкова любовна история, колкото бас, на който се беше хванал с Фест. Поради поската и тъмнината, споменът му беше в най-добрия случай откъслечен. Припомняйки си случая, той така и не разбра как се казва тя, но това му спечели слава на голям сваляч.

Само че Луси Грей беше неговият трибут и ѝ предстоеше да излезе на арената. И дори обстоятелствата да бяха различни, тя пак щеше да си остане момиче от окръзите или поне не от Капитола. Второкласен гражданин. Човек, но полуживотно. Може би умна, но нецивилизована. Част от безформената маса нещастни, варварски създания, които оставаха в периферията на съзнанието му. Разбира се, ако правилото имаше изключение, то беше Луси Грей Беърд. Човек, който не се поддаваше на лесно определение. Рядка птица, също като него. Иначе защо от устните ѝ, притиснати към неговите, коленете му бяха омекнали като памук?

Тази вечер Кориолан заспа, като в съзнанието си повтаряше целувката отново и отново…

Сутринта на Игрите на глада беше светла и ясна. Той се приготви, изяде яйцата, които му изпържи Тайгрис и пое в горещината по дългия път към телевизията на Капитола. Отказа тежкия грим, който си беше сложил Лъки, но позволи леко да го напудрят, за да не изглежда прекалено потен пред камерите. Спокоен и невъзмутим: това бяха качествата, които трябваше да внушава един Сноу. Пудрата имаше приятна миризма, но ѝ липсваше изтънчения аромат на тази на майка му, която беше скрил в чекмеджето с чорапи вкъщи.

— Добро утро, г-н Сноу — стресна го гласът на д-р Гол. Тя, разбира се, беше тук, в телевизионното студио. Къде другаде би могла да бъде при откриването на Игрите на глада?

Не знаеше защо деканът Хайботъм бе намерил за необходимо също да дойде, но той гледаше с мътен поглед Кориолан.

— Чухме, че е имало доста трогателна сцена, когато сте се разделили снощи с трибута си.

Уф. Възможно ли беше да се намерят други двама души, по-неспособни за любов от тези тук? Откъде бяха научили за целувката? Професор Сикъл не изглеждаше клюкарка, така че кой го разпространяваше? Вероятно повечето ментори го бяха видели…

Все едно. Нямаше да клъвне на въдицата на тези двамата.

— Както посочи д-р Гол, имаше много емоции.

— Да, колко жалко, че тя едва ли ще оживее до вечерта — каза д-р Гол.

Как мразеше тези двамата. Злорадството им. Начинът, по който го провокираха. Въпреки това всичко, което можеше да си позволи, беше да повдигне безразлично рамене.

— Е, както се казва, не е свършило, преди да запее сойката-присмехулка. — Остана доволен от объркването по лицата им. Те нямаха възможност да го разпитват, защото Рем Дулитъл дойде да им съобщи, че момчето трибут от Окръг 5 е умряло през нощта поради усложнения от астма или нещо такова — все едно ветеринарната лекарка не беше успяла да го спаси — и те трябваше да се съобразят с тази загуба.

Колкото и да се мъчеше, Кориолан не можеше да си спомни момчето, нито кой от съучениците му беше определен за негов ментор. При подготовката за откриването на Игрите той актуализира списъка на менторите, който му беше дал професор Демиглос. Реши за по-просто да зачерква и двамата от екипа, независимо какво им се е случило. Не искаше да бъде безсърдечен, но нямаше друг начин да е ясно. Сега той извади списъка от чантата си, за да впише най-новата жертва.

Съперниците на Луси Грей сега бяха намалели до тринайсет. Беше умрял още един, при това момче. За нея това можеше да бъде само добра новина.

Списъкът с менторите се беше посмачкал, затова го сгъна грижливо на четири и реши да го сложи във външния джоб на чантата си, за да му е под ръка. Отвори чантата и намери носна кърпичка. Почуди се за момент, защото винаги държеше своята в джоба си, после си спомни, че това е кърпичката, която Луси Грей му върна, след като избърса очите си в деня, когато ѝ занесе хлебния пудинг. Стана му приятно, че има нещо толкова лично от нея, един вид талисман, и внимателно пъхна списъка до кърпичката.

Единствените ментори, поканени да участват в предаването преди Игрите, бяха седемте, които участваха във вечерта на интервютата. Те автоматично се бяха превърнали в лицата, които представяха Капитола в Игрите, макар и някои от трибутите им да нямаха големи шансове за победа. В единия ъгъл на студиото бяха подредени няколко фотьойла, масичка за кафе и леко наклонен лампион. Повечето ментори повториха онова, което вече бяха казали за трибутите си, като наблягаха колкото може повече на опасните елементи.

Тъй като Кориолан беше посветил цялото интервю на песента на Луси Грей, той беше единственият с пресен материал. Доволен, че има нещо ново, Лъки Фликърман го остави да говори извън определеното време. След като описа обичайните подробности, Кориолан посвети повечето време да говори за Ятото, като подчерта, че Луси Грей всъщност не е от окръзите, не, изобщо не е от там. Ятото имаха дълга история като музиканти, те бяха артисти, каквито рядко се срещат, и бяха също толкова жители на окръзите, колкото и хората от Капитола. Всъщност, ако човек се замисли, те почти бяха от Капитола и само поради поредица злощастия по някакъв начин се бяха озовали или може би бяха задържани в Окръг 12. Със сигурност всички бяха видели, че Луси Грей се чувства в Капитола като у дома си? И Лъки се съгласи, че да, да, в момичето има нещо специално.

Лизистрата му хвърли ядосан поглед, когато зае неговото място. Разбра причината, когато осъзна, че в интервюто си тя се опитва да свърже Джесъп с Луси Грей и да спечели съчувствие за тях като двойка. Макар да беше вярно, че Джесъп произхожда от потомствени миньори от Окръг 12, двамата не показаха ли, че са естествени партньори от самото начало? А и кой не беше забелязал необикновената близост помежду им, която толкова често липсва при трибути от един и същ окръг? Всъщност Лизистрата беше убедена, че те са силно привързани един към друг. При силата на Джесъп и умението на Луси Грей да омайва публиката, тя беше сигурна, че тазгодишният победител ще бъде от Окръг 12.

Причината за присъствието на декана Хайботъм стана ясна, когато взе думата след Лизистрата. Той успя да обсъди програмата ментори-трибути така, сякаш не беше дрогиран през цялото време. Всъщност Кориолан малко се смути от това колко проницателни бяха някои негови наблюдения. Деканът отбеляза, че учениците от Капитола бяха започнали с известни предразсъдъци към партньорите си от окръзите, но през тези две седмици след Жътвата много от тях бяха оценили качествата им и изпитваха уважение към тях.

— Важно е, както се казва, да познаваш врага си. И какъв по-добър начин има да се опознаете взаимно от този да обедините силите си в Игрите на глада? Капитолът спечели войната само след дълга, тежка битка и съвсем наскоро на нашата арена избухнаха бомби. Да си мислим, че на която и да е от двете страни ѝ липсва интелигентност, сила или кураж, би било грешка.

— Но вие нали не сравнявате нашите деца с техните? — попита Лъки. — Само един поглед ще ви каже, че нашите са от по-висша порода.

— Един поглед ще ви каже, че нашите имат повече храна, по-добро облекло и по-добри зъболекари — отговори деканът Хайботъм. — Да твърдим нещо повече, като физическо, умствено и особено морално превъзходство, би било грешка. Този вид високомерие почти ни довърши през войната.

— Изключително интересно — каза Лъки, като очевидно не се сети за по-добър отговор. — Възгледите ви са абсолютно интересни.

— Благодаря ви, г-н Фликърман. Не мога да се сетя за никой друг, чието мнение ценя по-високо — отговори деканът с каменно изражение.

Кориолан си помисли, че в думите му се крие ирония, но Лъки се изчерви от удоволствие.

— Това е много любезно от ваша страна, г-н Хайботъм. Както всички знаем, аз съм само един скромен синоптик.

— И многообещаващ фокусник — припомни му деканът Хайботъм.

— А, може би това ще си го призная! — каза Лъки и се изкиска. — Чакайте, какво е това? — Той посегна зад ухото на декана Хайботъм и извади малък, плосък бонбон с ярки ивици. — Струва ми се, че е ваш. — Той го подаде на декана Хайботъм, като цветовете се размазаха по потната му длан.

Деканът Хайботъм не посегна да го вземе.

— Каква изненада. Откъде се появи този бонбон, Лъки?

— Професионална тайна — каза Лъки с многозначителна усмивка. — Професионална тайна.

Чакаха ги коли, които да ги откарат обратно до Академията и Кориолан се озова в колата с Феликс и декана Хайботъм. Двамата изглежда се познаваха добре и напълно игнорираха Кориолан, разменяйки си последните клюки. Това му даде време да се замисли върху думите на декана Хайботъм за хората от окръзите. Че те са в основата си равни на тези от Капитола, но по-зле материално. Идеята, която деканът беше изказал, беше донякъде радикална. Със сигурност грандмама и много други щяха да я отхвърлят, а и подкопаваше собствените му усилия, насочени да представи Луси Грей като човек, който изобщо не е от окръзите. Чудеше се каква част от това беше свързана с печелившата стратегия и каква отразяваше собствените му объркани чувства към нея.

Едва когато се отправиха към залата и Феликс беше спрян от един снимачен екип, Кориолан усети, че някой го хваща за ръката.

— Знаеш ли, относно онзи твой приятел от Окръг две? Емоционалният? — попита го деканът Хайботъм.

— Сеян Плинт — каза Кориолан. Не че бяха наистина приятели, но това не беше работа на декана Хайботъм.

— Най-добре му намери място близо до вратата. — Деканът извади шишенцето от джоба си, скри се зад близката колона и си взе дозата от капки морфлинг.

Преди да успее да осмисли думите му, се появи ядосаната Лизистрата.

— Честна дума, Кориолане, би могъл малко да ми помогнеш! Джесъп непрекъснато повтаря, че Луси Грей му е съюзник!

— Нямах представа, че ще наблегнеш на това. Не съм искал да ти попреча. Ако имаме друга възможност, ще вмъкна това, че двамата са екип — обеща той.

— Остава си едно голямо ако — каза Лизистрата и ядосано изпухтя.

Сатирия си проправи път сред тълпата и не допринесе за ситуацията, като ликуващо каза:

— Какво умно интервю, скъпи мой. Аз самата почти повярвах, че твоето момиче е родено в Капитола! Сега ела. И ти, Лизистрата! Трябва да си вземете баджовете и комуникационните гривни!

Тя ги поведе през залата, в която, за разлика от предишни години, цареше оживление. Всички му пожелаваха късмет и го поздравяваха за интервюто. Кориолан се радваше на вниманието, но в него имаше и нещо несъмнено смущаващо. В миналото настроението на тези събития беше потиснато, хората избягваха да се гледат в очите и говореха само при необходимост. Сега в залата цареше радостно нетърпение, сякаш ги очакваше някакво любимо забавление.

Един гейммейкър на масата раздаваше принадлежностите на менторите. На всички беше даден яркожълт бадж с думата Ментор, изписана с големи букви на него, който трябваше да носят на врата си, но само онези, които все още имаха трибути в Игрите, получиха комуникационни гривни, което предизвика завист. Голяма част от персоналната технология беше изчезнала през войната и в годините след нея, тъй като производството се беше насочило върху други, по-важни неща. Днес дори простите устройства бяха рядкост. Гривните се носеха на китката и имаха малък екран, на който в червено примигваше списък на даровете от спонсорите. Менторите трябваше само да прегледат списъка с храни, да изберат нещо от менюто, да кликнат два пъти и някой гейммейкър веднага се заемаше да я достави с дрон. Някои трибути не бяха получили никакви дарове. Въпреки че не участваше в интервютата, Рипър беше събрал няколко спонсори в зоологическата градина, но Клеменция не се беше появила и гривната ѝ стоеше непотърсена на масата, привличайки завистливите погледи на Ливия.

Кориолан дръпна Лизистрата настрана и ѝ показа екрана на китката си.

— Виж, разполагам с малко състояние. Ако са заедно, ще пращам храна и на двамата.

— Благодаря ти. И аз ще направя същото. Не исках да избухвам по този начин. Не си ти виновен. Трябваше да ти го кажа предварително. — Тя понижи глас. — Работата е там, че… Снощи не можах да заспя, като си мислех как ще издържа това нещо. Знам, че се прави, за да накажем окръзите, но вече не ги ли наказахме достатъчно? Още колко трябва да продължаваме войната?

— Според мен д-р Гол е убедена, че е завинаги. Както и каза в клас.

— Не е само тя. Погледни всички. — Тя посочи веселата атмосфера в залата. — Отвратително е.

Кориолан се помъчи да я успокои.

— Братовчедката ми ми каза да не забравям, че това не сме го направили ние. А и ние сме все още деца.

— Кой знае защо, това не ме успокоява. Да ни използват по този начин — каза тъжно Лизистрата. — Особено когато трима от нас са мъртви.

Да ни използват? Кориолан не си беше помислил, че да си ментор е нещо друго, освен чест. Начин да служиш на Капитола и може би да спечелиш малко слава. Но тя беше права. Ако каузата не беше благородна, как би могло да е чест да участваш в нея? Почувства се объркан, после манипулиран и накрая беззащитен. Сякаш беше повече трибут, отколкото ментор.

— Кажи ми, че ще свърши бързо — помоли Лизистрата.

— Ще свърши бързо — успокои я Кориолан. — Искаш ли да седнем един до друг? Можем да координираме даровете си.

— Моля те — каза тя.

По това време цялото училище вече се беше събрало. Двамата тръгнаха към сектора с двайсет и четирите стола за менторите, който се намираше на същото място, където беше и за Жътвата. Присъствието на всички, които не бяха болни, беше задължително, независимо дали имаха участващ трибут или не.

— Нека да не сме най-отпред — каза Лизистрата. — Не искам да ми пъхнат камерата в лицето, когато го убият.

Тя беше права, разбира се. Камерата щеше да покаже ментора и ако Луси Грей умреше, особено ако Луси Грей умреше, му беше гарантиран хубав, дълъг кадър в едър план.

Кориолан се съгласи и се отправи към задния ред. След като се настаниха, той насочи вниманието си към гигантския екран. Лъки Фликърман беше влязъл в ролята на екскурзовод из окръзите, като даваше информация за местната промишленост, изпъстрена с факти за времето и от време на време някой фокус. Игрите на глада бяха голяма възможност за Лъки и той не се посвени да придружи описанието си на Окръг 5 с някаква джаджа, от която косата му се изправи.

— Наелектризиращо е! — каза той, като се преструваше, че едва си поема дъх.

— Ти си един идиот — промърмори Лизистрата и после нещо привлече вниманието ѝ. — Този грип сигурно е бил ужасен.

Кориолан проследи погледа ѝ към масата, откъдето Клеменция току-що взе комуникационната си гривна. Тя се оглеждаше за някого из залата… О, беше за него! В секундата, когато погледите им се срещнаха, тя тръгна право към задния ред и не изглеждаше никак щастлива. Всъщност изглеждаше ужасно. Яркожълтите ѝ очи сега бяха помътнели, а бялата блуза с дълги ръкави и висока яка скриваше мястото, където имаше люспи, но дори с това прикритие, излъчваше болнавост. Тя разсеяно почеса сухите петна по лицето си, а езикът ѝ, макар и да не се показваше от устата, като че ли непрекъснато търсеше нещо по вътрешната страна на бузата. Тя стигна до мястото точно пред него и застана там, като го гледаше и от време на време пускаше парченца суха кожа във въздуха.

— Благодаря, че дойде да ме видиш, Корио — каза Клеменция.

— Исках, Клеми, но бях много съсипан… — започна да обяснява той.

Тя го прекъсна.

— Благодаря ти, че се обади на родителите ми. Благодаря ти, че им каза къде съм.

Лизистрата изглеждаше озадачена.

— Знаехме къде си, Клем. Казаха, че не можем да дойдем на свиждане, защото си заразна. Веднъж опитах да се обадя, но казаха, че спиш.

Кориолан се хвана за това.

— И аз опитах, Клеми. Няколко пъти. Винаги ме отрязваха. А що се отнася до родителите ти, лекарите казаха, че те са тръгнали към болницата. — Нищо от това не беше вярно, но какво би могъл да каже? Очевидно беше изпаднала в това състояние от отровата, иначе не би обсъждала целия инцидент на толкова публично място. — Ако съм сбъркал, извинявай. Както ти казах, аз самият се възстановявах.

— Така ли? — каза тя. — Изглеждаше в страхотна форма на интервюто. Ти и твоят трибут.

— Спокойно, Клем. Не си ти виновна, че си се разболяла — каза Фест, който пристигна навреме, за да чуе достатъчно от разговора.

— О, затваряй си устата, Фест. Нямаш представа какво говориш! — прекъсна го Клеменция и тръгна ядосана да седне на предните редове.

Фест се разположи до Лизистрата.

— Какъв ѝ е проблемът? Освен че изглежда сякаш си сменя кожата.

— О, кой знае? Всички сме разстроени — каза Лизистрата.

— Все пак, не е в стила ѝ. Чудя се какво… — започна Фест.

— Сеяне! — извика Кориолан, доволен от прекъсването. — Ела тук! — До него имаше свободно място и той имаше нужда да смени темата.

— Благодаря — каза Сеян и седна на мястото от края на реда. Не изглеждаше добре, беше изтощен и кожата му лъщеше сякаш имаше треска.

Лизистрата се пресегна през Кориолан и стисна ръката му.

— Колкото по-бързо започне, толкова по-бързо ще свърши.

— До догодина — напомни ѝ той. Но потупа благодарно ръката ѝ.

Още не им бяха казали да заемат местата си, когато гербът на Капитола се появи на всички екрани и всички станаха на крака за химна. Гласът на Кориолан се извисяваше над гласовете на другите ментори, които едва-едва мънкаха. Възмутително! Не можеха ли малко да се постараят?

Когато Лъки Фликърман се появи на екрана и разпери ръце в приветствен жест, Кориолан видя боята от фокуса с бонбона на дланта му.

— Дами и господа — каза той, — нека започнат Десетите Игри на глада!

Лъки отстъпи на панорамен кадър от арената. Четиринайсетте трибути, които бяха останали в списъка, бяха разположени в широк кръг, очаквайки да прозвучи гонгът. Никой не им обръщаше внимание нито на тях, нито на новите развалини от бомбите, с които беше осеяно игрището, нито на оръжията, разхвърляни по земята, нито на знамето на Панем, провесено от трибуните, което придаваше необикновена тържественост на арената.

Всички погледи се преместиха заедно с камерата, която бавно показа в едър план два стоманени пилона недалече от главния вход на арената. Бяха високи седем метра и свързани със също толкова дълга напречна греда. В средата ѝ висеше Марк с китки, хванати в белезници, толкова пребит и окървавен, че отначало Кориолан си помисли, че са изложили на показ трупа му. После подутите устни на Марк се раздвижиха, показвайки счупените му зъби и не остана съмнение, че все още е жив.

14

Прилоша му, но не можеше да откъсне поглед. Би било ужасно да видиш което и да е същество, изложено на показ по този начин — куче, маймуна, дори плъх… но момче? При това момче, чието единствено истинско престъпление беше да избяга, за да си спаси живота? Ако Марк беше тръгнал да избива хора в Капитола, би било друго, но след бягството му нямаше никакви съобщения за такова нещо. Кориолан си припомни погребалните шествия. Най-зловещите представления — Бранди, провесена на кука, и влачените по улиците трибути — бяха запазени за мъртвите. Самите Игри на глада се отличаваха с извратената, но блестяща идея да изправят едни срещу други децата от окръзите, така че Капитолът да не участва в действителното насилие и да си измие ръцете. За мъченията на Марк нямаше прецедент. Под ръководството на д-р Гол Капитолът беше издигнал отмъщението на още по-високо ниво.

Тази картина развали празничната атмосфера в Хевънсбий Хол. На арената нямаше микрофони, освен няколко около овалната стена, но никой от тях не беше достатъчно близо, за да чуят дали Марк се мъчи да каже нещо. Кориолан отчаяно се надяваше нещо да отвлече вниманието от Марк — да прозвучи гонгът и трибутите да влязат в действие, но паузата преди откриването се проточи.

Усещаше как Сеян се тресе от гняв и той се обърна и сложи ръка, да го успокои, но момчето скочи от мястото си и хукна напред. На първия ред на сектора за менторите имаше пет празни стола, запазени за липсващите им съученици. Сеян грабна един от ъгъла, хвърли го към екрана и го разби, докато показваше обезобразеното лице на Марк.

— Чудовища! — изкрещя той. — Всички тук сте чудовища!

После се втурна по пътеката и излезе от главния вход на залата. Никой не помръдна и мускул, за да го спре.

В този момент се чу гонгът и трибутите се пръснаха. Повечето побягнаха към вратите, които водеха към тунелите — няколко от тях бяха взривени от неотдавнашните бомби. Кориолан видя ярката рокля на Луси Грей — тя се насочи към другия край на арената — и той вкопчи пръсти в седалката на стола, сякаш за да ѝ внуши да бяга по-бързо. Бягай, казваше си той. Бягай! Махни се от там! По-силните спринтираха към оръжията, но след като взеха няколко, Танър, Корал и Джесъп се пръснаха. Само Рипър, въоръжен с вила и дълъг нож, изглеждаше готов да се сражава. Но докато тръгне да атакува, не беше останал никой, с когото да се бие. Той се обърна, видя как враговете му се отдалечават, отметна ядосано глава и се качи на близката трибуна, за да се заеме с преследването.

Гейммейкърите се възползваха от тази възможност, за да включат пак Лъки.

— Искали сте да заложите, но не сте успели да отидете до пощата? Най-после сте решили кой трибут да подкрепите? — В долната част на екрана започна да примигва телефонен номер. — Сега може да направите всичко това по телефона! Само се обадете на номера, който виждате, дайте гражданския си код, името на трибута и сумата, която искате да заложите или да дарите и ще бъдете част от действието! А ако предпочитате да направите превода лично, пощите ще бъдат отворени всеки ден от осем до осем. Хайде, не пропускайте този исторически момент. Това е възможността ви да подкрепите Капитола, а и да спечелите нещо. Бъдете част от Игрите на глада и бъдете победители! Сега да се върнем на арената!

След няколко минути от арената бяха изчезнали всички трибути, с изключение на Рипър, и след като се поразходи малко из трибуната, той също се скри от поглед. Фокусът на Игрите отново стана Марк и неговата агония.

— Не трябва ли да потърсиш Сеян? — прошепна Лизистрата на Кориолан.

— Струва ми се, че предпочита да е сам — прошепна той в отговор. Което вероятно беше вярно, но на първо място беше фактът, че не искаше да пропусне нищо, нито да предизвика реакция от страна на д-р Гол или публично да се свърже със Сеян. Все по-силното впечатление в другите, че са големи приятели и непредвидимото момче от окръзите споделя с него, започваше да го тревожи. Да раздаваш сандвичи беше едно, да хвърляш столове съвсем друго. Със сигурност щеше да има последствия, а той си имаше достатъчно неприятности, без да добавя и Сеян към списъка.

Измина един дълъг половин час, преди нещо ново да привлече вниманието на публиката. Бомбите при входа бяха разрушили главната врата, но под таблото с резултатите беше издигната барикада. С многобройните редове бетонни плочи, греди и бодлива тел, тя беше грозна, но и напомняше за нападението на бунтовниците и вероятно поради това гейммейкърите не ѝ бяха отредили много екранно време. Но тъй като не се случваше нищо друго, те благоволиха да покажат на публиката едно слабо, дългокрако момиче, което изпълзя зад барикадата.

— Това е Ламина! — каза Млади на Ливия, която седеше до него няколко реда пред Кориолан.

Кориолан не помнеше друго за трибута на Млади, освен това, че тя не можеше да спре да плаче на първата среща между менторите и трибутите. Млади не беше успял да я подготви за интервюто и по този начин беше провалил възможността си да я рекламира. Не можеше да си спомни окръга ѝ… може би 5?

Зад кадър се раздаде един доста дразнещ глас и го осведоми:

— Сега виждаме петнайсетгодишната Ламина от Окръг седем — каза Лъки. — Неин ментор е небезизвестният Плиний Харингтън. На Окръг седем се пада честта да снабдява Капитола с дървения материал, използван за ремонта на любимата ни арена.

Ламина огледа Марк, изучавайки окаяното му положение. Летният бриз разроши бухналата ѝ руса коса и тя примижа на яркото слънце. Носеше рокля, която изглежда беше направена от чувал за брашно и пристегната с колан от въже. По голите ѝ ръце и крака се виждаха ухапвания от насекоми. Очите ѝ, подпухнали и изморени, бяха зачервени, но нямаше сълзи. Всъщност тя изглеждаше странно спокойна за обстановката, в която се намираше. Без да бърза, без да нервничи, тя отиде при оръжията и също така бавно избра първо нож, после малка брадва, като с върха на палеца си провери колко са остри. Тя пъхна ножа под колана и размаха брадвата напред-назад, за да изпробва тежестта ѝ. После тръгна към един от стълбовете. Ръката ѝ се плъзна по стоманата, която беше ръждясала и напръскана с някакви стари петна боя. Кориолан си помисли, че ще се опита да го отсече, след като беше от окръг, който произвежда дървесина и тъй нататък, но вместо това тя захапа брадвата със зъби и започна да се катери, като си служеше с коленете и мазолестите си стъпала, за да се задържи за метала. Изглеждаше естествено, все едно че някоя гъсеница пълзи нагоре по стебло, но като човек, който беше вложил допълнителни часове, за да се катери по въже в часа по гимнастика, Кориолан знаеше колко много сила е необходима за това.

Когато стигна до върха на стълба, Ламина стъпи отгоре и пъхна брадвата под колана си. Макар че напречната греда едва ли беше по-широка от петнайсетина сантиметра, тя лесно тръгна по нея, докато стигна над Марк. Възседна гредата, сключи крака, за да се задържи и се надвеси над обезобразената му глава. Каза нещо, което микрофоните не уловиха, но той сигурно чу, защото устните му помръднаха в отговор. Ламина се изправи и обмисли ситуацията. После възвърна самообладание, увисна надолу и заби острието на брадвата в превития врат на Марк. Един път. Два пъти. С третия удар бликна кръв и успя да го убие. Върна се на гредата, избърса ръце в полата си и се вгледа в арената.

— Браво на моето момиче! — извика високо Млади. Той изведнъж се появи на екрана — камерата в залата показваше реакцията му. Кориолан видя и себе си няколко реда зад Млади и се поизправи. Млади се ухили, показвайки в шините на зъбите си остатъци от яйцата, с които беше закусил, и размаха свит юмрук.

— Първото убийство за деня! Това е моят трибут, Ламина от Окръг седем — каза той към камерата и вдигна китка. — А моята комуникационна гривна е готова за вас. Никога не е късно да покажете подкрепата си и да изпратите подарък!

Телефонният номер пак примигна на екрана и Кориолан чу няколко приглушени сигнала от гривната на Млади — Ламина беше получила подаръци от спонсори. Сега Игрите на глада изглеждаха по-изненадващи, по-променливи, отколкото очакваше. Събуди се! — каза си той. — Ти не си зрител, ти си ментор!

— Благодаря ви! — Млади махна с ръка към камерата. — Е, според мен тя заслужава някакъв малък подарък, нали? — Той си играеше с гривната и се взираше в екрана в очакване. Камерата се върна пак към Ламина. Публиката гледаше с нетърпение, тъй като това щеше да бъде първият опит за изпращане на подарък на някой трибут. Мина минута, после още пет. Кориолан започна да се чуди дали техниката не е изневерила на гейммейкърите, когато при входа над арената се появи малък дрон, който носеше в щипките си половинлитрова бутилка вода, и несигурно полетя към Ламина. Направи остър завой, спусна се и дори пое назад, но после се удари в напречната греда на цели три метра от нея и падна на земята като поразено насекомо. Бутилката се пукна, водата изтече на земята и изчезна.

Ламина гледаше подаръка си с безизразно лице, сякаш не беше очаквала друго, но Млади избухна сърдито:

— Чакайте малко! Това не е честно! Някой е платил много пари за водата!

Из тълпата се разнесе одобрително мърморене. Грешката не беше поправена веднага, но десет минути по-късно долетя нова бутилка и този път Ламина успя да я грабне от дрона, който последва предшественика си и се разби на земята.

Ламина от време на време отпиваше от бутилката, но като се изключи това, не се случваше нищо, освен че около трупа на Марк се събраха мухи. Кориолан чуваше пиукане от гривната на Млади, което съобщаваше за още подаръци за Ламина. Тя самата, изглежда, се задоволяваше да си остане на напречната греда. Всъщност това не беше лоша стратегия. Със сигурност беше по-безопасно, отколкото на земята. Тя имаше план. Можеше да убива. За по-малко от час Ламина беше сменила ролята си и сега се очертаваше като претендент в Игрите. А и изглеждаше много по-силна от Луси Грей. Където и да се намираше тя.

Мина известно време. С изключение на Рипър, който дебнеше по трибуните и от време на време се показваше, никой от останалите трибути не се проявяваше като ловец, дори и въоръжените. Ако не беше представлението с Марк и начинът, по който Ламина го довърши, това щеше да е изключително бавно начало. Обикновено в началото на Игрите можеше да се види някаква кървава баня, но тъй като толкова много от трибутите, които изглеждаха по-силни, бяха загинали, останалите на арената бяха главно жертви.

На екрана се появи Лъки и кадърът от арената се сви до малко прозорче в ъгъла. Лъки поднесе още информация за окръзите и прибави към това прогнозата за времето. Включването на водещ през цялото време на Игрите беше нова територия и той полагаше всички усилия да изгради ролята си. Когато Танър се появи и тръгна по най-горния ред на арената, камерата веднага го показа, но трибутът само постоя за малко на слънце и после изчезна в коридорите под трибуната.

Хората обърнаха глави поради някаква раздвижване в дъното на залата и Кориолан видя, че Лепид Малмзи идва по пътеката със своя снимачен екип. Той покани Млади пред камерата и интервюто им се предаваше на живо. Млади, който до момента беше неизползван източник, изреди всяка подробност за Ламина, за която успя да се сети и после добави още няколко, които според Кориолан си измисли, но дори и така, това продължи само няколко минути. Моделът за сутринта се очертаваше да бъде такъв. Кратки информационни интервюта с менторите. Дълги периоди на бездействие на арената. Всички се зарадваха на обедната почивка.

— Излъга, като каза, че ще свърши бързо — измърмори Лизистрата, когато се наредиха на опашка за сандвичите с бекон, натрупани на една маса в залата.

— Нещата ще се раздвижат — каза Кориолан. — Трябва да се раздвижат.

Но изглежда не стана така. През дългия горещ следобед се мярнаха само още няколко трибути и четири лешояда, които мързеливо кръжаха над Марк. Ламина успя да пререже въжето му и той се свлече на земята. Млади възнагради усилията ѝ с филия хляб, която тя начупи, направи на малки топчета и ги изяде едно по едно. После се излегна по корем, върза се с колана си за гредата и задряма.

Телевизията на Капитола потърси краткотрайно разнообразие, като излъчваше картина от площада пред арената. Там бяха разположени временни павилиони, където се продаваха напитки и сладки за гражданите, решили да дойдат и да гледат Игрите на двата големи екрана пред входа. Тъй като на арената не се случваше почти нищо, накрая вниманието се насочи главно към две кучета, чиито собственик ги беше облякъл като Луси Грей и Джесъп. Кориолан бе обзет от противоречиви чувства — не му харесваше да види този глупав пудел в разноцветна рокля с волани — докато гривната му не се обади с няколко пиукания и реши, че няма лоша реклама. Но кучетата се измориха и бяха отведени вкъщи, а на арената все така не се случваше нищо.

Наближаваше пет часът, когато Лъки представи д-р Гол на публиката. Изглеждаше видимо съсипан от напрежението да води предаването. Той вдигна отчаяно ръце във въздуха и попита:

— Какво става, г-жо Главен гейммейкър?

Д-р Гол, общо взето, не му обърна внимание и заговори директно към камерата.

— Някои от вас може би са учудени от това бавно начало на Игрите, но нека да ви припомня през какви перипетии минахме до този момент. Над една трета от трибутите така и не стигнаха до арената, а онези, които стигнаха — повечето от тях — не бяха точно най-силните. По брой на загиналите се движим наравно с миналата година.

— Да, това е вярно — каза Лъки. — Но струва ми се ще изразя мнението на много хора, като попитам къде са трибутите тази година? Обикновено е по-лесно да бъдат забелязани.

— Може би сте забравили за скорошната бомбена атака — каза д-р Гол. — В предишни години районът, открит за трибутите, се свеждаше главно до игрището и трибуните, но атаката от миналата седмица причини много процепи и пукнатини, които осигуряват лесен достъп до лабиринта от тунели в стените на арената. Това са едни съвсем нови Игри, в които трябва първо да намериш друг трибут, а после да го изкараш от много тъмните ъгълчета.

— О-о… — Лъки изглеждаше разочарован. — Значи може да не видим повече някои трибути.

— Не се тревожете. Когато огладнеят, ще започнат да подават глави — отговори д-р Гол. — Това също е нов елемент в Игрите. Ако публиката осигурява храна, Игрите могат да продължат безкрайно.

— Безкрайно? — попита Лъки.

— Надявам се, че сте си подготвили още много фокуси — захили се д-р Гол. — Знаете ли, имам един заек мутант, който много бих искала да видя как измъквате от шапката си. Той е половин питбул.

Лъки леко пребледня и се опита да се засмее.

— Не, благодаря. Аз си имам свои собствени любимци, д-р Гол.

— Почти ми стана мъчно за него — прошепна Кориолан на Лизистрата.

— На мен не — отговори тя. — Те се заслужават взаимно.

В пет часа деканът Хайботъм освободи учениците, но четиринайсетте ментори с трибути останаха, главно защото комуникационните им гривни работеха само чрез предавателите в Академията или в телевизията на Капитола.

Към седем часа поднесоха истинска вечеря за „талантливите ментори“, от което Кориолан се почувства важен и в центъра на събитията. Свинските пържоли с картофи бяха определено по-добро меню от това, което имаха вкъщи — още една причина да иска Луси Грей да остане жива. Обираше соса от чинията и се чудеше дали тя е гладна. Когато си взеха тортата с боровинки и сметана, той дръпна Лизистрата настрана, за да обсъдят ситуацията. Трибутите им имаха малък запас храна от прощалната среща, особено ако Джесъп беше изгубил апетит, но какво щяха да правят с водата? Дали на арената имаше източник на вода? А дори и да искаха, как биха изпратили запаси, без да разкрият скривалището на трибутите си? Д-р Гол вероятно беше права, като каза, че трибутите ще си подадат главите, ако искат нещо. Дотогава, решиха двамата, най-добрата стратегия беше да чакат.

Когато свършиха десерта, някаква активност на арената върна менторите по местата им. Момчето на Ио Джаспър от Окръг 3, Сърк, изпълзя от барикадата при входа, огледа се и после махна с ръка. След него се измъкна малко мършаво момиче с тъмна къдрава коса. Ламина, която все още дремеше на гредата, отвори едно око, за да прецени степента на опасност.

— Не се тревожи, моя сладка Ламина — каза Млади към екрана. — Тези двамата не биха могли да те стигнат и със стълба.

Ламина очевидно се съгласи, защото само се намести в по-удобна поза.

Лъки Фликърман се появи в ъгъла на екрана, със салфетка, пъхната под яката и следи от боровинки по брадичката. Той напомни на публиката, че децата са трибутите от Окръг 3, технологичния окръг. Сърк беше момчето, което заяви, че може да запали огън с очилата си.

— А името на момичето е… — Лъки погледна в телепромпта. — Тесли! Тесли от Окръг три! И неин ментор е добре известният… — Лъки погледна пак в телепромпта, но този път изглеждаше объркан. — Това ще е нашият добре известен…

— О, постарай се малко — измърмори Урбан Канвил от първия ред. Също като Ио, родителите му бяха някакви учени, може би физици? Урбан имаше сприхав нрав, поради което никой не се стараеше да скрие колко им е неприятно, че той на тестовете по висша математика винаги получава отлична оценка. Кориолан си помисли, че едва ли вината на Лъки е поради мързел, след като Урбан не беше участвал в интервютата. Тесли изглеждаше дребна, но не безнадеждна.

— Нашият добре известен Турбан Канвил! — каза Лъки.

— Урбан, не Турбан! — каза Урбан. — Толкова ли не можаха да намерят някой професионалист?

— За съжаление не видяхме Турбан и Тесли на интервютата — продължи Лъки.

— Защото тя отказа да говори с мен! — ядосано каза Урбан.

— По някакъв начин е устояла на чара му — каза Фест и на задния ред се разнесе смях.

— Ще изпратя веднага нещо на Сърк. Не знам кога ще го видя пак — съобщи Ио, като натисна гривната си. Кориолан видя, че Урбан я последва.

Сърк и Тесли бързо заобиколиха трупа на Марк и приклекнаха, за да разгледат катастрофиралите дронове. Те внимателно ги опипваха, преценявайки доколко са пострадали и отваряха капачета, които иначе биха останали незабелязани. Сърк извади нещо правоъгълно, което Кориолан помисли за батерия, и вдигна победоносно палец към Тесли. Тесли свърза отново няколко жици на своя дрон и светлините му примигнаха. Двамата се захилиха един на друг.

— О, вижте! — възкликна Лъки. — Тук се случва нещо вълнуващо!

— Би било по-вълнуващо, ако имаха дистанционното управление — каза Урбан, но сега като че ли не беше толкова сърдит.

Двамата все още разглеждаха дроновете, когато долетяха други два дрона и пуснаха хляб и вода горе-долу до мястото, където се намираха. Докато прибираха подаръците си, от другата страна на арената се появи фигура. Те размениха няколко думи, после всеки взе по един дрон и бързо се скриха пак зад барикадата. Фигурата се оказа Рипър, който се мушна в един тунел и се появи обратно, като носеше някого в ръце. Камерите се насочиха към тях и Кориолан видя, че това е Дил, която като че ли още се беше смалила и се беше свила на топка. Тя гледаше с мътен поглед във вечерното слънце, което играеше върху посивялата ѝ кожа. Закашля се и от едната страна на устата ѝ се стече кървава слюнка.

— Учуден съм, че изкара цял ден — коментира Феликс, без да се обръща конкретно към някого.

Рипър заобиколи отломките, разхвърляни от бомбената експлозия, намери едно слънчево място и положи Дил върху обгоряла дъска. Тя трепереше, въпреки горещината. Той посочи към слънцето и каза нещо, но тя не реагира.

— Не беше ли този, който се закани да убие всички други? — попита Млади.

— Не ми изглежда толкова страшен — каза Урбан.

— Тя е момичето от неговия окръг — каза Лизистрата. — И вече е полумъртва. Вероятно туберкулоза.

От това хората се умълчаха, защото в Капитола все още върлуваше тежка разновидност на болестта и донякъде се контролираше като хронично заболяване, но беше нелечима. В окръзите, разбира се, беше смъртна присъда.

Рипър крачеше напред-назад в продължение на минута — или искаше да се върне към преследването, или не можеше да понесе страданията на Дил. После я потупа още веднъж и тръгна бързо към барикадата.

— Не трябва ли да му пратиш нещо? — попита Домиция.

— За какво? — отговори Клеменция. — Той не я уби; само я поноси на ръце. Няма да тръгна да го възнаграждавам за това.

Кориолан, който я избягваше цял ден, реши, че е взел правилното решение. Клеменция не беше на себе си. Може би змийската отрова беше променила нещо в мозъка ѝ.

— Е, колкото и да е малко каквото имам, най-добре да го използвам. То си е нейно — каза Феликс и натисна нещо на гривната.

Долетя дрон с две бутилки вода. Дил като че ли не ги забеляза. След няколко минути момчето, което Кориолан беше видял да жонглира, спринтира от един тунел, с развяваща се черна коса. Без да спре, той се наведе и грабна водата, а после изчезна през един голям процеп в стената. Гласът на Лъки зад кадър напомни на публиката, че момчето е Трич, от Окръг 7, и негов ментор е Випсания Сикъл.

— Е, това беше жестоко — каза Феликс. — Можеше да ѝ даде една последна глътка.

— Това беше много умно — каза Випсания. — Спестява ми пари, а и нямам какво толкова да му пратя.

Слънцето се скри зад хоризонта, а лешоядите кръжаха бавно над арената. Накрая Дил се разтресе от финален, яростен пристъп на кашлица и струя кръв напои мръсната ѝ рокля. На Кориолан му прилоша. Кръвта, течаща от устата ѝ, едновременно го ужасяваше и отвращаваше.

Лъки Фликърман се появи на екрана и съобщи, че Дил, момичето трибут от Окръг 11, е умряло от естествена смърт. За съжаление, това означаваше, че публиката повече няма да види Феликс Рейвинстил.

— Лепид, може ли да разменим няколко последни думи с него от Хевънсбий Хол?

Лепид покани Феликс пред камерата и го попита какви чувства изпитва, като се налага да напусне Игрите.

— Е, всъщност това не е изненада. Момичето почти издъхваше, когато пристигна тук — каза Феликс.

— Според мен имаш изключителна заслуга, като успя да я преведеш през интервюто — каза съчувствено Лепид. — Много ментори не успяха да го сторят.

Кориолан си помисли дали големите похвали от Лепид не се дължаха повече на това, че Феликс е внук на сестрата на президента, отколкото на нещо друго, но не завиждаше. Това внасяше едно ниво на успех, което вече беше надхвърлил, така че дори Луси Грей да не оцелееше до сутринта, пак щеше да изпъкне сред другите. Но тя трябваше да оцелее през нощта, и после през следващата нощ, и да продължи, докато спечели. Беше обещал да ѝ помогне, но досега не беше направил нищо друго, освен да я рекламира пред публиката.

От студиото Лъки изсипа още няколко комплимента на Феликс и завърши предаването.

— Със спускането на нощта на арената повечето от нашите трибути са си легнали и вие трябва да направите същото. Ние ще следим нещата оттук, но не очаквайте много развития до сутринта. Приятни сънища.

Гейммейкърите показаха панорамен кадър на арената, но силуетът на Ламина на нейната греда беше единственото, което Кориолан успя да различи. През нощта на арената нямаше друго осветление, освен луната, и това обикновено не беше много интересно. Деканът Хайботъм каза, че могат да се прибират вкъщи, макар че би било добра идея за в бъдеще да си носят четка за зъби и чисти дрехи. Всички се ръкуваха с Феликс и го поздравиха за добре свършената работа. Повечето бяха искрени, тъй като през този ден между менторите беше възникнало едно съвсем ново чувство за близост. Те бяха членове на един специален клуб, в който накрая щеше да остане само един от тях, но преживяното щеше завинаги да ги промени.

На път за вкъщи Кориолан направи сметка. Още двама трибути бяха мъртви, но той отдавна беше престанал да разглежда Марк като претендент. Все пак оставаха само тринайсет и само дванайсет състезатели, които Луси Грей трябваше да победи. А и както бяха доказали Дил и астматичното момче от Окръг 5, голяма част се свеждаше просто до това тя да надживее другите. Той си спомни за вчера: как избърса сълзите ѝ, обещанието да я запази жива, целувката. Дали тя си мислеше сега за него? Дали ѝ липсваше така, както му липсваше тя? Надяваше се, че утре ще се покаже и ще може да ѝ прати храна и вода. Да напомни на публиката за съществуването ѝ. Следобед беше получил съвсем малко нови подаръци и това може би се дължеше на Джесъп като неин съюзник. Очарователният образ на Луси Грей като пойна птица ставаше все по-малко впечатляващ след всяка зловеща минута в Игрите на глада. Никой, освен него, не знаеше за отровата за плъхове, така че това не допринасяше за популярността ѝ.

Измъчен от горещината и изморен след напрегнатия ден, той не искаше нищо друго, освен да вземе душ и да потъне в леглото си, но щом влезе в апартамента, го лъхна ароматът на жасминов чай, който пазеха за гости. Кой би могъл да дойде в този час? При това в деня на откриването? Беше прекалено късно за приятелките на грандмама, прекалено късно, за да се отбият съседите, а и те не бяха хора, които обичат да се отбиват. Нещо не беше наред.

Семейство Сноу рядко пускаха телевизора в официалния хол, но, разбира се, имаха телевизор. На екрана се виждаше тъмната арена, точно като изглеждаше, когато си тръгна от Хевънсбий Хол. Грандмама беше метнала приличен халат над нощницата си, седеше с изпънати рамене на стола до масичката за чай, а Тайгрис наливаше от светлата димяща течност за гостенката си.

Защото там седеше г-жа Плинт, по-раздърпана от всякога, с разрошена коса и смачкана рокля, и плачеше в кърпичката си.

— Вие сте такива мили хора — каза тя през сълзи. — Толкова се извинявам, че ви се изтърсих така.

— Всеки приятел на Кориолан е и наш приятел — каза грандмама. — Плинч ли казахте?

Кориолан не се съмняваше, че тя знае точно коя е „мами“, но да бъде принудена в този час да приеме някого на гости — още повече някой си Плинт — нарушаваше всичките ѝ принципи.

— Плинт — каза жената. — Плинт.

— Нали си спомняш, грандмама, тя ни изпрати прекрасното ядене, когато Кориолан пострада — припомни ѝ Тайгрис.

— Извинявайте. Много късно е — каза г-жа Плинт.

— Моля ви, не се извинявайте. Постъпили сте точно, както трябва — каза Тайгрис и я потупа по рамото. — Тя забеляза Кориолан и изглежда изпита облекчение. — О, ето го и моят братовчед! Може би той ще знае нещо.

— Г-жо Плинт, какво неочаквано удоволствие. Наред ли е всичко? — попита Кориолан, сякаш вече не се беше сетил за лошата новина.

— О, Кориолане. Не е. Съвсем не е. Сеян не се прибра вкъщи. Разбрахме, че сутринта си е тръгнал от Академията и оттогава не съм го виждала. Много съм разтревожена — каза тя. — Къде може да е? Знам, че той много се разстрои при вида на Марк. Ти знаеш ли? Знаеш ли къде може да бъде? Беше ли разстроен, като си тръгна?

Кориолан си спомни, че избухването на Сеян, хвърлянето на стола, обидите, които сипеше, се отнасяха за публиката в Хевънсбий Хол.

— Беше разстроен, госпожо. Но не знам дали това е причина да се тревожите. Вероятно му е било нужно само да изпусне малко пара. Да отиде на дълга разходка или нещо такова. Аз бих постъпил по същия начин.

— Но вече е толкова късно. Не е в характера му да стане и да изчезне, без да се обади на мами — оплака се тя.

— Не се ли сещате къде може да е отишъл? Или за някой, на когото може да отиде на гости? — попита Тайгрис.

Госпожа Плинт поклати глава.

— Не. Не. Братовчед ви е единственият му приятел.

Колко тъжно, помисли си Кориолан. Да нямаш приятели. Но на глас каза:

— Нали знаете, че ако му е трябвала компания, вероятно щеше да дойде първо при мен. Сега разбирате, че може да му е било нужно да остане известно време сам, за да… осмисли всичко това. Сигурен съм, че е добре. Иначе щяхте да научите нещо.

— Проверихте ли при миротворците? — попита Тайгрис.

Госпожа Плинт кимна.

— Няма и помен от него.

— Виждате ли? — каза Кориолан. — Не се е случило нищо лошо. Може вече и да се е прибрал вкъщи.

— Може би трябва да си тръгнете и да проверите — посъветва я грандмама, малко прекалено очевидно.

Тайгрис ѝ хвърли поглед.

— Или може да се обадите.

Но г-жа Плинт се беше успокоила достатъчно, за да схване намека.

— Не, вашата грандмама е права. Трябва да си бъда вкъщи. И да ви оставя всички да си лягате.

— Кориолан ще ви изпрати — каза твърдо Тайгрис.

Тъй като не му остави друг избор, той кимна.

— Разбира се.

— Колата ме чака на ъгъла.

Г-жа Плинт стана и оправи косата си.

— Благодаря ви. Всички бяхте толкова мили. Благодаря ви.

Тя събра огромната си чанта и се канеше да тръгне, когато нещо на екрана привлече вниманието ѝ. Тя замръзна.

Кориолан проследи погледа ѝ и видя как една неясна фигура се измъква иззад барикадата и тръгва към Ламина. Беше висок мъж, който носеше нещо в ръце. Рипър или Танър, помисли си той. Стигна до трупа на Марк, спря и погледна нагоре към спящото момиче. Сигурно някой от трибутите най-после е решил да се справи с нея. Знаеше, че като ментор трябва да гледа, но много искаше първо да се отърве от г-жа Плинт.

— Да ви изпратя ли до колата? — попита той. — Обзалагам се, че ще заварите Сеян в леглото.

— Не, Кориолане — каза г-жа Плинт с приглушен глас. — Не. — Тя кимна към екрана. — Моето момче е точно там.

15

Още преди г-жа Плинт да го изрече, Кориолан знаеше, че това е истина. Може би само майка би могла да го види в тъмното, но след нейните думи той разпозна Сеян. Нещо в стойката, леко прегърбените рамене, линията на челото. Бялата униформена риза от Академията просветваше в тъмното и той почти виждаше яркожълтия менторски бадж, който все още висеше на шнур пред гърдите му. Как Сеян се беше озовал на арената той нямаше представа. Момче от Капитола, при това ментор, не би привлякло много внимание на входа, където продаваха мекици и розова лимонада, и можеше да се присъедини към тълпата, която гледа Игрите на екрана. Дали просто се беше слял с другите или дори се беше възползвал от неголямата си известност, за да разсее съмненията? С моя трибут е свършено, така че мога да се позабавлявам! Дали беше позирал за снимки? Дали се беше заприказвал с миротворците и по някакъв начин се беше промъкнал, когато бяха с гръб към него? Кой би си помислил, че ще иска да влезе на арената и изобщо защо би го направил?

На екрана тъмният силует приклекна, остави на земята пакет и преобърна Марк по гръб. Помъчи се да му изправи краката и да скръсти ръцете му пред гърдите, но крайниците му се бяха вкочанили и не помръдваха. Кориолан не можеше да каже какво се случваше, но ставаше нещо с пакета, а после Сеян се изправи на крака и протегна ръка над трупа.

Това направи и в зоологическата градина, помисли си Кориолан. Той си спомни, че след смъртта на Арахна беше зърнал за миг как Сеян поръсва нещо върху тялото на мъртвия трибут.

— Това вашият син ли е там? Какво прави? — попита ужасено грандмама.

— Слага трохи хляб върху тялото — каза г-жа Плинт. — За да има Марк храна за пътуването си.

— Пътуването си за къде? — попита грандмама. — Той е мъртъв!

— За завръщането си там, откъдето е дошъл — каза г-жа Плинт. — Така правим в нашия край. Когато някой умре.

Кориолан без да иска се почувства засрамен заради нея. Ако на някой му трябваше доказателство за назадничавостта на окръзите, ето го. Първобитни хора с първобитни обичаи. Колко хляб бяха прахосали за тези глупости? О, не, той умира от глад! Някой да донесе хляб! Обзе го страх, че неговото предполагаемо приятелство със Сеян ще му създаде неприятности. Сякаш по сигнал, телефонът звънна.

— Целият град ли е буден? — почуди се грандмама.

— Извинете ме. — Кориолан отиде до телефона във фоайето. — Ало? — каза той в слушалката, като се надяваше, че са сгрешили номера.

— Г-н Сноу, обажда се д-р Гол. — Кориолан усети как стомахът му се свива. — Близо ли сте до телевизор?

— Всъщност току-що се връщам вкъщи — отговори той, мъчейки се да спечели време. — О, да, ето. Семейството ми гледа телевизия.

— Какво става с вашия приятел? — попита тя.

Кориолан се обърна на другата страна и понижи глас.

— Той всъщност… не ми е такъв.

— Глупости. Двамата сте неразделни — каза тя. — „Помогни ми да раздам сандвичите, Кориолане!“ „До мен има свободно място, Сеяне!“ Когато попитах Каска с кои от съучениците си е близък, той се сети само за твоето име.

Любезността му към Сеян очевидно беше зле разбрана. Те не бяха нищо повече от познати.

— Д-р Гол, ако ми позволите да обясня…

— Нямам време за обяснения. Точно сега това досадно момче Плинт е излязло на арената с глутница вълци. Ако го видят, ще го убият на място. — Тя се обърна, за да каже нещо на някой друг. — Не, не прекъсвайте изведнъж, така само ще привлечете внимание. Само затъмнете картината колкото можете. Нека изглежда естествено. Бавно затъмнение, сякаш луната се е скрила зад облак. — После тя продължи без прекъсване. — Ти си умно момче. Какво ще си каже публиката след такова нещо? Вредите ще са значителни. Трябва веднага да поправим ситуацията.

— Бихте могли да изпратите миротворци — каза Кориолан.

— И да хукне като заек? — подигравателно попита тя. — Представи си за момент как миротворците се мъчат да го догонят в тъмното. Не, трябва да го подмамим навън, колкото е възможно по-незабелязано, така че ни трябват хора, на които държи. Той не може да понася баща си, няма братя и сестри, няма други приятели. Оставате вие двамата с майка му. Сега се мъчим да я намерим.

Кориолан усети как сърцето му се сви.

— Тя е тук — призна той. Дотук с оправданията му „ние сме само познати“.

— Е, готово. Искам ви двамата тук на арената след двайсет минути. Ако закъснеете повече, аз лично ще ти наложа мъмрене, не Хайботъм, и може да се сбогуваш с всякакви шансове да получиш награда. — След тези думи тя затвори.

Кориолан видя как картината на телевизора потъмня. Сега почти не можеше да различи фигурата на Сеян.

— Г-жо Плинт, обади се Главният гейммейкър. Иска да се срещнете с нея на арената, за да приберете Сеян и аз ще ви придружа. — Той не би могъл да признае нищо повече, без да причини сърдечен удар на грандмама.

— Неприятности ли ще има? — попита тя с разширени очи. — С Капитола?

На Кориолан му се видя чудно, че в този момент тя се страхува повече от Капитола, отколкото от арената, пълна с въоръжени трибути, но може би имаше основание след станалото с Марк.

— О, не. Просто се тревожат да не му се случи нещо. Няма да се бавя, но не ме чакайте — каза той на Тайгрис и грандмама.

Кориолан изведе г-жа Плинт навън, като едва се сдържаше да не я понесе на ръце, слязоха с асансьора и излязоха през фоайето. Колата ѝ се приближи безшумно и шофьорът, най-вероятно авокс, само кимна, като му каза да ги закара на арената.

— Доста бързаме — каза му Кориолан и колата веднага ускори, летейки по празните улици. Ако беше възможно да вземат разстоянието за двайсет минути, щяха да успеят.

Г-жа Плинт стискаше чантата си и гледаше през стъклото безлюдния град.

— Когато за пръв път видях Капитола, пак беше през нощта, като сега.

— О, така ли? — каза Кориолан само от любезност. Кой се интересуваше от това? Цялото му бъдеще беше заложено на карта поради нейния безотговорен син. А и човек би си задал въпроса що за възпитание е получило момче, което си мислеше, че като се промъкне на арената, може да промени нещо.

— Сеян седеше точно на твоето място и ми каза: „Всичко ще е наред, мами. Ще е добре.“ Мъчеше се да ме успокои. Когато и двамата знаехме, че е катастрофа — каза г-жа Плинт. — Но той беше толкова смел. Толкова добър. Мислеше единствено за своята мами.

— Хм. Сигурно е било голяма промяна. — Какво им ставаше на тези хора? Непрекъснато да превръщат привилегиите в трагедия? Трябваше само да хвърлиш бегъл поглед на интериора на колата, на обработената кожа, тапицираните седалки, на барчето с кристални бутилки с течности с цвят на скъпоценни камъни, за да разбереш, че са сред най-преуспелите хора в Панем.

— Роднините и приятелите ни прекратиха връзки с нас — продължи г-жа Плинт. — Тук не можахме да намерим нови приятели. Страбон — неговият папи, искам да кажа — все още мисли, че сме постъпили правилно. В Окръг две няма бъдеще. Това беше неговият начин да ни защити. Неговият начин да предпази Сеян от Игрите.

— Ирония на съдбата, наистина. — Кориолан се опита да насочи разговора към друга тема. — Сега аз не знам какво има предвид д-р Гол, но предполагам, че ще иска да ѝ помогнете, за да го измъкнат от там.

— Не знам дали ще мога — каза тя. — След като е толкова разстроен и тъй нататък. Мога да опитам, но той трябва да е убеден, че така е правилно да постъпи.

Така е правилно да постъпи. Кориолан осъзна, че точно това винаги определяше действията на Сеян — желанието му да постъпва правилно. Тази настойчивост, например начинът, по който се опълчваше срещу д-р Гол, когато останалите искаха само да минат без неприятности, беше друга причина, поради която отблъскваше хората. Откровено казано, той понякога беше непоносим със своите високопарни коментари. Но да се използва това негово качество може би беше начинът да бъде манипулиран.

Когато колата спря пред входа на арената, Кориолан видя, че полагат усилия да прикрият кризата. Имаше само десетина миротворци и няколко гейммейкъри. Павилионите за храна бяха затворени, тълпата се беше разотишла, така че почти нямаше какво да привлече любопитните зрители. Той излезе навън и забеляза колко бързо е спаднала температурата, откакто се беше прибрал вкъщи пеш.

В задната част на един минибус имаше монитор на телевизията на Капитола и екранът беше разделен на две — действителната картина от арената и затъмнената версия, която се предаваше за публиката. Д-р Гол, деканът Хайботъм и няколко миротворци се бяха събрали около него. Кориолан се приближи с г-жа Плинт и видя Сеян, коленичил до трупа на Марк, все така неподвижен като статуя.

— Поне сте точни — каза д-р Гол. — Предполагам, вие сте г-жа Плинт?

— Да, да — каза г-жа Плинт с разтреперан глас. — Извинявам се, ако Сеян е причинил някакви неудобства. Той наистина е добро момче. Просто взима нещата присърце.

— Никой не би могъл да го обвини, че е безчувствен — съгласи се д-р Гол. Тя се обърна към Кориолан. — Някаква идея как да спасим най-добрия ви приятел, г-н Сноу?

Кориолан пропусна хапливата забележка и се вгледа в екрана.

— Какво прави той?

— Изглежда само е коленичил там — каза деканът Хайботъм. — Вероятно е изпаднал в нещо като шок.

— Изглежда спокоен. Може би бихте могли да изпратите миротворци сега, без да го стреснете? — предложи Кориолан.

— Прекалено рисковано е — каза д-р Гол.

— А защо майка му да не го извика по високоговорителите или с рупор? — продължи Кориолан. — Щом можете да затъмните екрана, със сигурност можете да контролирате и звука?

— В предаването. Но на арената ще обявим на всеки трибут, че сред тях има невъоръжено момче от Капитола — каза деканът Хайботъм.

Кориолан беше обзет от лошо предчувствие.

— Какво предлагате?

— Мислим някой, който той познава, да се промъкне колкото може по-незабелязано и да го примами да излезе — каза д-р Гол. — А именно вие.

— О, не! — избухна г-жа Плинт учудващо рязко. — Не може да е Кориолан. Последното, което искаме, е да изложим на опасност още едно дете. Аз ще го направя.

Кориолан беше благодарен за предложението, но знаеше, че шансовете ѝ са нищожни. Със зачервените си, подути очи и несигурните високи токчета, тя не вдъхваше доверие като изпълнител на тайни операции.

— Трябва ни някой, който, ако се наложи, да може да избяга. Г-н Сноу е човекът за тази работа. — Д-р Гол направи знак на миротворците и те му облякоха защитна жилетка за арената. — Тази жилетка ще предпазва най-важните органи. Ето ви лютив спрей и фенерче, което временно ще заслепи враговете ви, ако си създадете такива.

Той погледна малкия флакон с лютив спрей и фенерчето.

— Защо не ми дадете пистолет? Или поне нож?

— Тъй като не сте обучен, това изглежда по-безопасно. Помнете, не сте там, за да нанасяте вреди; там сте, за да изведете приятеля си колкото може по-бързо и по-тихо — инструктира го д-р Гол.

Друг ученик или дори онзи Кориолан отпреди две седмици би протестирал срещу ситуацията. Би настоявал да повикат някой родител или настойник. Би се молил. Но след като змиите нападнаха Клеменция, след бомбите и след изтезанията на Марк, той знаеше, че ще е безрезултатно. Ако д-р Гол решеше да го изкара на арената на Капитола, така и щеше да стане, дори залогът да не беше наградата му. Той беше също като участниците в другите ѝ експерименти, ученици или трибути — с не по-голямо значение от авоксиге в клетките. Безпомощен да ѝ възрази.

— Не може да го направите. Той е само момче. Нека да се обадя на съпруга ми — помоли се г-жа Плинт.

Деканът Хайботъм леко се усмихна на Кориолан.

— Той ще се справи. Да убиеш един Сноу не е лесно.

Не беше ли цялата тази идея негова? Дали виждаше в това лесен начин да постигне крайната си цел — да провали бъдещето на Кориолан? Във всеки случай той остана глух за молбите на „мами“.

С миротворци от двете му страни — за да го пазят или да не му позволят да побегне? — той тръгна към арената. Почти не си спомняше как са го изнесли след избухването на бомбите — може би бяха излезли през друг изход? — но сега виждаше значителните разрушения на главния вход. Една от двете големи врати беше изцяло взривена и там зееше широка дупка в рамка от усукан метал. Имаше пазач, но не беше направено почти нищо друго за охраната на тази част, освен няколко реда високи до кръста бетонни бариери пред дупката. Сеян не се беше затруднил много да мине между тях, ако имаше нещо, което да отвлече вниманието на пазача, а през по-голямата част от деня тук цареше карнавално оживление. Ако се опасяваха от нови бунтовнически действия, миротворците щяха да следят за някой, който би нападнал тълпата. Все пак охраната изглеждаше малко прекалено рехава. Какво би станало, ако трибутите пак се опитат да избягат оттук?

Кориолан и ескортът му минаха през бариерите и влязоха във фоайето, което беше силно пострадало. Малкото здрави електрически крушки при входните пунктове и павилионите за храни бяха покрити с прах от мазилката. От тавана се бяха откъртили парчета, имаше разрушени колони и паднали греди. За да се стигне до турникетите на входа, трябваше да се намери път сред отломките, и той и тук видя как Сеян е минал незабелязано през тях с малко търпение и много късмет. Близо до турникетите от дясната страна беше избухнала бомба и беше оставила разкривен, стопен метал и свободен достъп. Тук миротворците бяха построили първото истинско укрепление — временни прегради, обвити в бодлива тел и пет-шест въоръжени пазачи. Незасегнатите турникети си оставаха ефективна блокада, тъй като не позволяваха повторно влизане.

— Значи е имал жетон? — попита Кориолан.

— Имал е жетон — потвърди един стар миротворец, който, изглежда, беше началникът. — Хвана ни неподготвени. Всъщност не сме следили някой да не влезе на арената по време на Игрите, а само някой да не излезе. — Той извади един жетон от джоба си. — Този е за теб.

Кориолан завъртя диска в пръсти, но не тръгна към турникетите.

— Как ли е мислил да излезе?

— Според мен не е мислил — каза миротворецът.

— А как ще изляза аз? — попита Кориолан. Този план му се струваше в най-добрия случай рискован.

— От там. — Миротворецът посочи към бетонните греди. — Ще дръпнем бодливата тел назад, ще наведем гредите и ще се отвори достатъчно място, за да пропълзиш навън.

— Бързо ли може да го направите? — попита той със съмнение.

— Ще те следим с камера. Ще започнем да отместваме гредите, когато успееш да го изведеш — увери го миротворецът.

— А ако не мога да го убедя да дойде? — попита Кориолан.

— За това нямаме инструкции. — Миротворецът сви рамене. — Сигурно трябва да останеш, докато изпълниш задачата си.

Когато осъзна смисъла на думите му, Кориолан се обля в студена пот. Нямаше да му разрешат да излезе без Сеян. Той погледна отвъд турникетите към края на коридора, където под таблото за резултатите беше издигната барикада. Същата, през която по-рано беше видял да бягат напред-назад Ламина, Сърк и Тесли.

— А от там?

— Тази е само декор. Скрива гледката към фоайето и към улицата. За да не се виждат по телевизията — обясни миротворецът. — Но няма да ти е трудно да минеш през нея.

И на трибутите няма да им е трудно, помисли си Кориолан. Той прокара палец по гладката повърхност на жетона.

— Ще те прикриваме до барикадата — каза миротворецът.

— Значи ще убиете някой трибут, ако ме нападне? — попита Кориолан, за да внесе яснота.

— По-скоро ще го подплашим — каза миротворецът. — Не се тревожи, ще ти пазим гърба.

— Отлично — каза Кориолан, но никак не беше убеден. Той събра сили, пъхна жетона в слота и натисна металните рамене на вратата.

— Приятно прекарване! — пожела му вратата, като в нощната тишина прозвуча десет пъти по-силно. Един от миротворците се захили.

Кориолан се насочи към стената отдясно и вървеше колкото може по-бързо и по-тихо. Червените аварийни лампи, единственото му осветление, хвърляха мека кървава светлина в тунела. Той стисна устни и овладя дишането си през носа. Надясно, наляво, надясно, наляво. Нищо и никой не помръдваше. Може би, както беше предположил Лъки, всички трибути вече си бяха легнали?

Спря за момент при барикадата. Точно както каза миротворецът, тя беше декор. Рехава бодлива тел, увита около рамки, паянтови дървени конструкции и бетонни блокове, подредени така, че да скриват гледката, а не да затворят трибутите. Вероятно времето не беше стигнало за истинска барикада или може би бяха решили, че е ненужна поради преградите и миротворците. В случая трябваше само да си проправи път отстрани и да се озове в края на игрището. Той се поколеба зад последния ред бодлива тел и огледа сцената.

Луната се беше издигнала високо в небето и на бледата, сребриста светлина различи фигурата на Сеян, с гръб към него, все още коленичил до трупа на Марк. Ламина не помръдваше. Като се изключат двамата, наоколо изглеждаше безлюдно. Но дали беше така? Разрушенията от бомбите предлагаха много скривалища. Другите трибути можеха да се крият на няколко метра и той нямаше да разбере. На мразовития въздух пропитата му с пот риза лепнеше по кожата му и той съжали, че не си е взел куртката. Помисли си за Луси Грей и роклята ѝ с къси ръкави. Дали се беше сгушила в Джесъп, за да се топли? Картината не му хареса, затова я изтласка от съзнанието си. Не можеше да мисли сега за нея, а само за непосредствената опасност и за Сеян и как да го преведе от другата страна на турникета.

Кориолан пое дълбоко дъх и тръгна напред. Вървеше с тихи, леки стъпки, подражавайки на цирковите тигри, които беше гледал тук като малък. Безстрашни, силни и безшумни. Знаеше, че не бива да стресне Сеян, но трябваше да стигне достатъчно близо до него, за да разговарят.

Когато беше на три метра от него, спря и каза с приглушен глас:

— Сеяне? Аз съм.

Сеян замръзна, после раменете му започнаха да треперят. Отначало Кориолан си помисли, че плаче, но беше точно обратното.

— Ти няма ли да престанеш да ме спасяваш?

Кориолан се присъедини към едва доловимия смях.

— Няма.

— Изпратиха те да ме изкараш навън? Каква лудост. — Смехът на Сеян секна и той стана на крака. — Виждал ли си някога труп?

— Много. През войната. — Той го прие като покана да се присъедини към Сеян и се приближи. Така. Сега можеше да сграбчи ръката му, но после какво? Едва ли можеше да го извлече от арената. Вместо това пъхна ръце в джобовете си.

— Аз не съм виждал много. Не толкова отблизо. Сигурно на погребения. И онази вечер в зоологическата градина, само че момичетата не бяха умрели толкова отдавна, че да се вкочанят — каза Сеян. — Не знам дали предпочитам да ме кремират или да ме погребат. Не че наистина има някакво значение.

— Е, не се налага да решаваш сега. — Кориолан огледа игрището. Дали там зад срутената стена не се криеше някой?

— О, няма да зависи от мен — каза Сеян. — Не знам защо трибутите толкова се бавят да ме намерят. Тук съм вече от доста време. — Той за пръв път погледна Кориолан и се намръщи загрижено. — Ти трябва да се махнеш.

— Бих искал — каза предпазливо Кориолан. — Наистина бих искал. Само че не мога заради майка ти. Тя чака отвън. Много е разстроена. Обещах ѝ да те заведа при нея.

По лицето на Сеян се изписа неописуема тъга.

— Горката мами. Горката стара мами. Тя не искаше тези неща. Нито пари, нито да се местим, нито скъпи дрехи и шофьор. Искаше само да си остане в Окръг две. Но баща ми… Басирам се, че той не е тук, нали? Не, той ще се държи на разстояние, докато всичко свърши. После нека започне купуването!

— Купуването на какво? — На арената излезе лек вятър и разроши косата на Кориолан. Мина твърде много време и Сеян не полагаше усилие да говори тихо.

— Да купува всичко! Той купи идването ни тук, купи образованието ми, купи менторството и ще откачи, защото не може да купи и мен — каза Сеян. — Той ще те купи, ако му позволиш. Или най-малкото ще те компенсира за това, че си се опитал да ми помогнеш.

Да ме купи, помисли си Кориолан, като се сети за таксата за следващата година. Но каза само:

— Ти си ми приятел. Не трябва да ми плаща, за да ти помогна.

Сеян сложи ръка на рамото му.

— Само заради теб издържах толкова дълго, Кориолане. Трябва да престана да ти създавам неприятности.

— Не съзнавах колко ти е тежко. Трябваше да се съглася да си разменим трибутите, когато поиска — отговори той.

Сеян въздъхна.

— Вече няма значение. Всъщност нищо няма значение.

— Разбира се, че има значение — каза настойчиво Кориолан. Усещаше, че те вече идват. Усещаше как глутницата го заобикаля. — Тръгвай с мен.

— Не. Няма смисъл — каза Сеян. — Не ми остава друго, освен да умра.

Кориолан продължи да настоява.

— Това ли е? Това ли е единственият ти избор?

— Това е единственият начин, по който бих могъл да покажа какво мисля. Нека всички видят как умирам в знак на протест — завърши Сеян. — Дори да не съм истински гражданин на Капитола, аз не съм и от окръзите. Също като Луси Грей, но без талант.

— Наистина ли си мислиш, че ще покажат такова нещо? Тихо ще изнесат трупа ти и ще кажат, че си умрял от грип. — Кориолан спря, чудейки се дали не е казал прекалено много, ако намекваше прекалено директно за съдбата на Клеменция. Но д-р Гол и деканът Хайботъм едва ли можеха да го чуят. — Със сигурност са изключили сигнала.

Лицето на Сеян помръкна.

— Няма да ни покажат?

— За нищо на света. Ще си умрял напразно и ще си пропилял възможността да подобриш нещата. — Кашляне, леко и заглушено, но определено кашляне. Чу го от трибуните отдясно. Не би могъл да си го измисля.

— Каква възможност? — попита Сеян.

— Имаш пари. Може би не сега, но един ден ще имаш цяло състояние. Парите могат да се използват за много неща. Виж как са променили твоя свят. Може би и ти можеш да промениш нещата. За добро. Може би ако не го направиш, ще страдат много повече хора. — Кориолан стисна в дясната си ръка спрея с лютив газ и после погледна фенерчето. Кое от двете би помогнало, ако наистина го нападнат?

— Защо си мислиш, че бих могъл да го направя? — попита Сеян.

— Ти си единственият, който имаше смелостта да се изправи срещу д-р Гол — каза Кориолан. Не му беше приятно да му го признае, но беше истина. Той беше единственият от класа, който се беше опълчил срещу нея.

— Благодаря ти. — Гласът му прозвуча уморено, но малко по-нормално. — Благодаря ти за това.

Кориолан сложи свободната си ръка на ръката на Сеян, сякаш за да го успокои, но всъщност за да го сграбчи за ризата, ако реши да побегне.

— Обкръжават ни. Аз тръгвам. Ела с мен. — Усети, че Сеян започва да отстъпва. — Моля те. Какво искаш да направиш, да се биеш с трибутите или да се биеш заради тях? Не предоставяй на д-р Гол удоволствието да те победи. Не се предавай.

Сеян погледна надолу към Марк, претегляйки възможностите си.

— Прав си — каза той накрая. — Ако вярвам в това, което казвам, длъжен съм да я сваля. По някакъв начин да сложа край на това зверство. — Той повдигна глава, сякаш изведнъж осъзна ситуацията. Погледна към трибуните, откъдето Кориолан чу кашлянето. — Но няма да оставя Марк.

Кориолан взе бързо решение.

— Ще го хвана за краката.

Краката му бяха вкочанясали и тежки, миришеха на кръв и мръсотия, но той го хвана колкото можеше по-здраво под коленете и вдигна долната част на Марк. Сеян го хвана под мишниците и тръгнаха, като полуносеха, полувлачеха трупа към барикадата. Десет метра, пет метра, оставаше малко. Стига веднъж да минат зад нея, миротворците щяха да им осигурят някакво прикритие.

Той се препъна на камък и падна, удари коляното си в нещо остро и усети пробождаща болка, но скочи на крака, като едновременно вдигна трупа на Марк. Почти стигнаха. Почти…

Чу зад себе си стъпки. Бързи и леки. Приближаваха се откъм барикадата, където трибутът беше лежал в засада. Кориолан по рефлекс пусна Марк и се обърна точно навреме, за да види как Бобин замахва с ножа си.

16

Ножът се плъзна по защитната жилетка и го поряза под лявото рамо. Кориолан отскочи назад и замахна срещу Бобин, но срещна само въздух. Падна сред купчина отломки, стари дъски и мазилка, като потърси с ръка някакво средство за защита. Бобин пак се нахвърли срещу него и насочи ножа към лицето му. Кориолан напипа една дъска, замахна и го удари силно в слепоочието. Бобин се свлече на колене. Кориолан скочи на крака и използвайки дъската като тояга, продължи да го удря, без да вижда къде точно попадат ударите.

— Трябва да вървим! — извика Сеян.

Сега Кориолан чу подсвиркване и шум от стъпки откъм пейките. Объркан, той направи крачка към трупа на Марк, но Сеян го дръпна настрани.

— Не! Остави го! Бягай!

Без повече увещания Кориолан се впусна в спринт към барикадата. Под рамото го прониза болка, но той не ѝ обърна внимание, а движеше ръце покрай тялото си колкото може по-силно, както го беше учила професор Сикъл. Стигна до барикадата, но ризата му се закачи в бодливата тел и когато се обърна, за да я освободи, ги видя. Двамата трибути от Окръг 4, Корал и Мизън, както и Танър — момчето от кланицата — идваха право към него, въоръжени до зъби. Мизън отметна ръка назад, за да хвърли тризъбеца си. Кориолан дръпна ризата от бодливата тел, ръкавът се скъса и той отскочи от траекторията на тризъбеца, а Сеян беше точно зад него.

Слабите лунни лъчи едва осветяваха барикадата и Кориолан усети, че се мята сред дъски и парчета от оградата като птица в кафез и сигурно всеки трибут, който по някакъв начин беше пропуснал присъствието му, сега го чуваше. Той се удари с лице в бетонната плоча, Сеян го блъсна отзад и той за втори път удари челото си в безмилостно твърдата повърхност. Когато се отдръпна, имаше чувството, че сътресението му не е минало. Главата му бучеше и той изпадна в пълно объркване.

Трибутите се разкрещяха и тракаха с оръжия по барикадата, преследвайки менторите през лабиринта. В каква посока да тръгнат? Като че ли навсякъде около тях имаше трибути. Сеян сграбчи ръката му и започна да го дърпа, а той се запрепъва след него заслепен, ранен и изпаднал в ужас. Това ли беше краят? Така ли щеше да умре? Гневът срещу цялата тази несправедливост, цялата подигравка с живота му, предизвика прилив на енергия и той се втурна пред Сеян, като падна на ръце и колене в облак мека, червена светлина. Пасажът! В далечината различи турникетите, където миротворците се бяха струпали около временните прегради. Побягна колкото можеше по-бързо.

Пасажът не беше дълъг, но на него му се стори безкраен. Стъпваше така, сякаш беше потънал до кръста в лепило и пред очите му пробягваха черни точки. Сеян продължаваше да бъде до него, но той чуваше как трибутите ги настигат. Нещо тежко и твърдо — тухла? — го одраска по врата. Нещо друго проби жилетката му и се задържа, като се поклащаше зад него, докато падна с метален звън. Къде беше прикритието? Защитният огън от миротворците? Нямаше нищо, абсолютно нищо и преградата все така си стоеше на мястото. Искаше да изкрещи към тях да убият трибутите, да ги застрелят на място, но не му стигаше дъх.

Нечии тежки стъпки стопиха преднината му до няколко метра, но като пак си спомни тренировките на професор Сикъл, той не посмя да губи време, за да погледне кой е. Пред него миротворците най-после успяха да наклонят бариерата, като се отвори процеп от трийсетина сантиметра. Кориолан се хвърли на земята, ожули няколко слоя от кожата на брадичката си в грубия под и успя да пъхне ръце под бариерата, където миротворците го хванаха и го издърпаха навън. Нямаше време да обърне глава настрани и ожули останалата част от лицето си в мръсната повърхност, преди да се озове в безопасност.

Миротворците веднага го пуснаха на земята, за да изтеглят Сеян, който нададе силен писък, когато ножът на Танър сряза прасеца му, преди да се измъкне. Върнаха бариерите на място и заключиха барикадата, но трибутите бяха неукротими. Танър, Мизън и Корал пъхаха оръжията си през решетките към Кориолан и Сеян и сипеха изпълнени с омраза обиди, докато миротворците удряха по турникетите с палки. Не беше даден нито един изстрел. Нито дори ги напръскаха с лютив спрей. Кориолан осъзна, че сигурно са имали заповед да не нараняват трибутите.

Миротворците му помогнаха да се изправи на крака и той гневно избухна:

— Благодаря, че ни пазехте гърба!

— Само следвахме заповеди. Не се сърди на нас, задето Гол е решила, че може да ви пожертва, момче — каза старият миротворец, който беше обещал да го пази.

Някой се помъчи да го закрепи на крака, но той го отблъсна.

— Мога и сам! Мога да вървя и то не благодарение на теб!

После залитна настрани и почти падна на пода, те пак го вдигнаха и тръгнаха през фоайето. Кориолан сипеше дълга редица от псувни, които не ги впечатлиха, и висеше безпомощно в ръцете им, докато накрая го пуснаха безцеремонно на земята малко извън арената. Минута по-късно сложиха и Сеян до него. Двамата лежаха и дишаха тежко на плочките, които красяха предната част на арената.

— Съжалявам, Корио — каза Сеян. — Много съжалявам.

Корио го наричаха старите му приятели. Семейството му. Хората, които Кориолан обичаше. И точно този момент ли беше избрал Сеян да се обърне към него с това име? Ако имаше енергията, Кориолан би се пресегнал и би го удушил.

Никой не им обръщаше внимание. Мами беше изчезнала. Д-р Гол и деканът Хайботъм спореха за нивото на звука, докато гледаха картината от камерите в каравана. Миротворците стояха на групички и очакваха заповеди. Минаха пет минути, преди да дойде линейка и да отворят задната ѝ врата. Натовариха момчетата вътре, без главните действащи лица изобщо да ги погледнат.

Медичката даде на Кориолан тампон, който да притисне към раната на ръката и се зае с по-спешния проблем с прасеца на Сеян, от който все още течеше доста кръв. Кориолан се ужасяваше от това да се върне в болницата при онзи ненадежден д-р Уейн, докато видя през малкото прозорче, че пристигат в Цитаделата, което му се стори два пъти по-страшно. Сложиха ги на колички и бързо ги откараха дълбоко надолу в лабораторията, където змиите бяха нападнали Клеменция, докато Кориолан се чудеше какви ли модификации му бяха подготвили.

Изглежда в лабораторията нещастните случаи бяха чести, защото имаше малко медицинско отделение. Липсваше скъпата апаратура, използвана за възкресяването на Клеменция, но изглеждаше достатъчно, за да закърпят момчетата. Двете болнични легла бяха разделени с бяла завеса, но Кориолан чуваше как Сеян дава едносрични отговори на въпросите на лекарите. Той самият не говори много повече, докато зашиваха раната на ръката му и почистваха ожуленото му лице. Главата го болеше, но не посмя да им каже, че се опасява да не би пак да е получил сътресение, защото се страхуваше, че ще го оставят в болницата неопределено дълго. Искаше единствено да се махне от тези хора. Въпреки протестите му те му сложиха система, за да го рехидрират и да влеят някакъв коктейл от лекарства и той лежеше неподвижно на леглото, като със силата на волята се удържаше да не хукне. Макар да беше направил каквото поиска д-р Гол, макар да беше успял, той се чувстваше по-уязвим от всякога. А ето че лежеше тук, ранен и хванат в капан, скрит в нейното леговище.

Болката в ръката му отслабна, но не го обгърна познатата кадифена завеса на морфлинга. Сигурно му бяха дали някакво алтернативно лекарство, защото, ако не друго, съзнанието му беше по-ясно от всякога и забелязваше всичко — тъканта на чаршафа, как лепенката подръпва ожулената му кожа, горчивият вкус, останал в устата му от металната чаша с вода. Чу звука от ботушите на миротворците и как се отдалечават с накуцващия Сеян. От другия край на лабораторията долетяха писъци, оповестявайки, че е дошло време за хранене на някакво същество и се разнесе слаба миризма на риба. След това за дълго време настъпи относителна тишина. Помисли си дали да не се опита да се измъкне, но в сърцето си знаеше, че от него се иска да чака. Да чака тихия звук от чехли, които неизбежно се доближиха до леглото му. Когато д-р Гол отметна завесата, в полумрака на нощната лаборатория Кориолан остана със странното впечатление, че тя е застанала на ръба на скала и ако я побутнеше съвсем малко, щеше да полети назад в някаква дълбока пропаст и никой повече нямаше да я види. Де да беше така, помисли си той. Де да беше така. Вместо това тя се приближи и сложи два пръста на китката му, за да провери пулса му. Той потръпна от докосването на студените, сякаш хартиени пръсти.

— Знаеш ли, започнах кариерата си като лекар — каза тя. — Акушер-гинеколог.

Колко ужасно, помисли си Кориолан. Точно ти да бъдеш първият човек, който бебето вижда на този свят.

— Не беше работа за мен — каза д-р Гол. — Родителите винаги искат гаранции, които не можеш да им дадеш. За бъдещето, което очаква децата им. Откъде бих могла да знам пред какво ще се изправят? Като теб тази вечер. Кой би си представил, че скъпото момченце на Крас Сноу ще се бие за живота си на арената на Капитола? Не и той.

Кориолан не знаеше какво да отговори. Той почти не си спомняше баща си, и още по-малко би гадал какво е щял да си представя.

— Как беше там? На арената? — попита д-р Гол.

— Ужасяващо — каза лаконично Кориолан.

— Така е замислено да бъде. — Тя провери зениците му, като светна с фенерче във всяко око. — Ами трибутите?

От светлината го заболя глава.

— Какво за трибутите?

Д-р Гол премина към шевовете на ръката му.

— Какво си помисли за тях сега, като са без вериги? Сега, след като се опитаха да те убият? Защото нямат полза от твоята смърт. Ти не си сред състезателите.

Беше вярно. Те бяха достатъчно близо, за да го разпознаят. Но преследваха двамата със Сеян — Сеян, който се отнасяше толкова добре с трибутите, хранеше ги, защитаваше ги, отдаваше им последни почести! — въпреки че биха могли да се възползват от възможността да се избият взаимно.

— Мисля, че подценявах колко много ни мразят — каза Кориолан.

— А като разбра това, каква беше реакцията ти? — попита тя.

Мислено той се върна към Бобин, към бягството, към тяхната жажда за кръв дори след като беше от другата страна на бариерата.

— Исках да умрат. Исках да умрат до един.

Д-р Гол кимна.

— Е, тази мисия е изпълнена, що се отнася до малкия от Осми. Ти го направи на пихтия. Наложи се да измислим някаква история за този смешник Фликърман, която да разкаже на сутринта. Но каква прекрасна възможност беше това за теб. Преобразяваща.

— Така ли? — Кориолан си припомни отвратителните звуци, докато удряше Бобин с дъската. И какво беше направил? Беше убил момчето? Не, не беше така. Беше несъмнен случай на самозащита. Но какво беше тогава? Със сигурност го беше убил. Никога нямаше да изтрие това. Нямаше да си възвърне невинността. Беше отнел човешки живот.

— Не беше ли така? Повече, отколкото се надявах. Ти ми трябваше, за да измъкнеш Сеян от арената, разбира се, но исках да вкусиш и това — каза тя.

— Дори да бях загинал? — попита Кориолан.

— Без заплахата от смъртта нямаше да е толкова добър урок — каза д-р Гол. — Какво се случи на арената? Там човешката същност е оголена. Трибутите. А и ти. Колко бързо изчезва цивилизацията. Всичките ти изискани маниери, образование, семейна среда, всичко, с което се гордееш, си отива за секунда и показва само това, което си в действителност. Момче с тояга, което пребива друго момче до смърт. Това е човечеството в естественото му състояние.

Идеята, изложена по този начин, го шокира, но той се помъчи да се засмее.

— Наистина ли сме толкова лоши?

— Бих казала да, абсолютно. Но е въпрос на лично мнение. — Д-р Гол извади ролка бинт от джоба на лабораторната си престилка. — Ти как мислиш?

— Мисля, че не бих пребил никого до смърт, ако вие не ме бяхте хвърлили на арената! — отговори той.

— Може да обвиняваш обстоятелствата, средата, но изборът беше само твой, не на някой друг. Да разбереш всичко това наведнъж е много, но от основно значение е да си отговориш на един въпрос. Кои са човешките същества? Защото това кои сме, определя какво управление ни е нужно. По-късно, надявам се, ще можеш да помислиш и да бъдеш честен пред себе си за това, което научи тази нощ. — Д-р Гол започна да бинтова раната му. — А да платиш с няколко шева на ръката е много евтино.

При тези думи на Кориолан му се повдигна, но още повече се вбеси от факта, че го е принудила да убива заради нейния урок. Нещо толкова важно би трябвало да е негово решение, не нейно. Само негово и на никой друг.

— Е, щом аз съм кръвожадно животно, то коя сте вие? Вие сте учителката, която изпраща ученика си да пребие друго момче до смърт!

— О, да. Паднала ми се е тази роля. — Тя умело завърши превръзката. — Знаеш ли, двамата с декана Хайботъм прочетохме есето ти от начало до край. Какво ти харесва във войната. Доста пълнеж. Всъщност бръщолевене. До онова място в края на есето. За контрола. За следващото ти домашно искам да развиеш тази тема. Стойността на контрола. За това какво се случва, когато го няма. Не бързай. Но това може да се окаже добро допълнение към молбата ти за наградата.

Кориолан знаеше какво се случва без контрол. Видя го наскоро, в зоологическата градина, когато Арахна загина, на арената, когато избухнаха бомбите и още веднъж тази нощ.

— Настъпва хаос. Какво друго има да се каже?

— О, много неща според мен. Започни от там. От хаоса. Няма контрол, няма закони, няма правителство. Все едно си на арената. Накъде ще тръгнем от там? Какъв вид споразумение е нужен, ако искаме да живеем в мир? Какъв вид обществен договор се изисква за оцеляването ни? — Тя откачи системата от ръката му. — Ще трябва да дойдеш пак, за да проверим конците. Дотогава на твое място бих си мълчала за събитията от тази нощ. Най-добре се прибери вкъщи и поспи няколко часа. Колкото и да е чудно, твоят трибут все още има нужда от теб.

След като тя си тръгна, Кориолан бавно облече разрязаната си, изпокъсана, окървавена риза и закопча копчетата. Полута се, докато намери асансьора за нивото на улицата и апатичните гардове му махнаха с ръка да излезе. Тролеите спираха в полунощ, а часовникът на Капитола показваше два часа, затова той се запъти с мръсните си обувки към къщи.

Луксозната кола на Плинт спря до него, прозорецът се спусна и той видя шофьора авокс, който излезе и му отвори задната врата. Кориолан си помисли, че той вече е откарал Сеян вкъщи и „мами“ го е изпратила за него. Тъй като в колата нямаше нито един Плинт, той се качи. Едно последно возене и после не искаше никога да има нищо общо с това семейство. Шофьорът му отвори вратата пред апартамента и му връчи голяма хартиена торба. Преди да успее да възрази, колата потегли.

Качи се, надзърна и видя, че Тайгрис го чака до масичката за чай, облечена в проскубано кожено палто, което имаше от майка си. То беше нейното утешение, точно както розовата пудриера беше неговото, преди да я преправи на оръжие. Той взе една училищна куртка от закачалката и я метна върху съсипаната си риза, преди да влезе при нея.

Кориолан се помъчи да се пошегува за ужасната нощ.

— Едва ли е толкова зле, че да ти трябва коженото палто?

Тя зарови пръсти в кожата.

— Ти ще ми кажеш.

— Ще ти кажа. С всички подробности. Но на сутринта, може ли?

— Може. — Когато тя стана да го прегърне за лека нощ, напипа с ръка превръзката под ръката му. Преди да успее да я спре, дръпна куртката и видя кръвта. Тайгрис прехапа устни.

— О, Корио. Накараха те да излезеш на арената, нали?

Той я прегърна.

— Не беше толкова страшно, наистина. Тук съм. Изведох и Сеян.

— Не беше толкова страшно? Ужасно е, като си помисля, че си бил вътре. Като си помисля, че който и да е, е вътре! — проплака тя. — Горката Луси Грей.

Луси Грей. Сега, след като той самият беше излязъл на арената, положението ѝ изглеждаше още по-безнадеждно отпреди. При мисълта как се е свила някъде в студената тъмна арена, изпаднала в такъв ужас, че не може да затвори очи, усети болка. За пръв път се зарадва, че е убил Бобин. Поне я беше спасил от това животно.

— Всичко ще е наред, Тайгрис. Но трябва да ме оставиш да си почина. И ти трябва да поспиш.

Тя кимна, но той знаеше, че за нея ще е щастие да дремне час-два. Подаде ѝ торбата.

— Подарък от мами Плинт. Закуска, ако се съди по миризмата. Ще се видим на закуска, нали?

Без да си прави труда да се изкъпе, той потъна в дълбок сън, докато го събуди гласът на грандмама, която пееше химна. Така или иначе беше време да стане. Болеше го цялото тяло. Отиде със залитане под душа, свали превръзката от ръката си и пусна горещата струя върху ожулената си кожа. От престоя в болницата му беше останала тубичка крем и макар и несигурен за какво се използва, намаза с него ожуленото си лице и брадичката си. Усещаше шевовете на ръката си под чистата риза, но не тече повече кръв. Днес щеше да облече куртката си за всеки случай. Хвърли в чантата си четка за зъби и чиста униформа, погледна още веднъж в огледалото и въздъхна. Паднал съм с колелото, помисли си той. Това е историята. Нищо, че от години не съм имал здраво колело. Е, сега имаше извинение за това, че велосипедът му е счупен.

След като си придаде приличен вид, първото нещо, което направи, беше да погледне телевизора, за да се увери, че нищо лошо не се случило с Луси Грей. Но камерата беше неподвижна и единственият трибут, който се виждаше на светлината на ранното утро, беше Ламина на нейната греда. Избягвайки грандмама, той влезе в кухнята, където Тайгрис претопляше стар жасминов чай.

— Закъснявам — каза той. — Най-добре да тръгвам.

— Вземи това за закуска. — Тя пъхна в ръцете му пакет и сложи два жетона в джоба му. — И днес се качи на тролея.

За да пести енергия, той изпълни нарежданията ѝ — качи се на тролея и изяде два големи сандвича с яйце и наденица, изпратени от г-жа Плинт. Единственото, което щеше да му липсва, когато зареже семейство Плинт, щеше да бъде яденето от г-жа Плинт.

На всички ученици беше наредено да се явят в осем без петнайсет, затова подранилите бяха само активните ментори и няколко авокси, които почистваха залата. Кориолан не се сдържа и погледна гузно Джуно Фипс, която седеше и обсъждаше стратегията си с Домиция, а можеше да си спи вкъщи. Той много не я харесваше — тя винаги се фукаше пред него за произхода си, сякаш неговият не беше също толкова добър — но последната нощ не се беше оказала справедлива и към нея. Чудеше се как ще съобщят за смъртта на Бобин и как ще да се почувства самият той в този момент. Освен че естествено щеше да му се иска да повърне.

В Хевънсбий Хол сервираха единствено чай, което предизвика негодуванието на Фест.

— Щом трябва да сме тук рано, можеха поне да ни нахранят. Какво се е случило с лицето ти?

— Паднах с велосипеда — каза Кориолан достатъчно високо, така че всички да го чуят. Той хвърли плика с последния сандвич на Фест, доволен, че поне веднъж и той може да предложи храна. Вече не помнеше колко пъти семейство Крийд го беше хранило.

— Благодаря ти. Изглежда страхотно — каза Фест и веднага се зае със сандвича.

Лизистрата му препоръча крем, за да не стане инфекция и двамата заеха местата си, когато съучениците им почнаха да пристигат.

Макар и слънцето да беше изгряло преди няколко часа, на екрана не настъпи особена промяна, освен че трупът на Марк беше изчезнал.

— Сигурно са го отнесли — каза Млади. Но Кориолан си помисли, че той може би все още лежи край барикадата, където двамата със Сеян го изоставиха, малко извън обсега на камерата.

Щом часовникът удари осем, станаха на крака за химна и най-после съучениците му като че ли се справяха с текста. После се появи Лъки Фликърман и ги приветства с добре дошли на втория ден на Игрите на глада.

— Докато сте спали, се случи нещо доста важно. Нека да видим какво. — Показаха панорамен кадър на арената и после камерата бавно мина към барикадата и я даде в едър план. Както подозираше Кориолан, трупът на Марк лежеше там, където го бяха пуснали двамата със Сеян. На метър-два от него се виждаше размазаното тяло на Бобин върху парче бетон. Изглеждаше много, много по-зле, отколкото си беше представял. Крайниците му бяха окървавени, окото извадено, а лицето толкова подпухнало, че беше неузнаваемо. Наистина ли беше причинил това на друго момче? И то толкова малко момче, защото в смъртта си Бобин изглеждаше още по-дребен. Хванат в онази жестока мрежа от ужас, изглежда точно това беше направил. По челото на Кориолан изби пот и имаше желание да излезе от залата, от сградата, да остави цялото събитие зад себе си. Но, разбира се, това не беше възможно. Кой беше той — Сеян?

След продължителен кадър на труповете, предаването продължи с Лъки, който се чудеше кой може да е извършил това. После настроението му рязко се промени.

— В едно сме сигурни и то е, че имаме повод да празнуваме! — От тавана се посипаха конфети и Лъки наду като луд пластмасов рог. — Защото току-що стигнахме до половината! Точно така, паднаха дванайсет трибути и остават само още дванайсет! — От ръката му полетяха вързани една за друга разноцветни кърпички. Той ги завъртя над главата си, като танцуваше и крещеше: „Ура“. Когато най-после се успокои, си придаде тъжно изражение. — Но това също означава, че трябва да си вземем довиждане с г-ца Джуно Фипс. Лепид?

Лепид вече се беше разположил на пътеката до нищо неподозиращата Джуно и не ѝ оставаше нищо друго, освен да отиде при него и да прикрие разочарованието си от камерата. Ако ѝ бяха дали малко предупреждение, помисли си Кориолан, сигурно би се представила по-достойно, но при сегашното положение изглеждаше раздразнителна и подозрителна. Тя явно поставяше под съмнение последните събития и размахваше кожена папка, на която беше гравиран семейният герб на Фипс.

— Струва ми се, че има нещо съмнително — каза тя на Лепид. — В смисъл какво прави той до трупа на Марк? Кой го е преместил? И как всъщност Бобин е умрял? Изобщо не мога да си представя правдоподобен сценарий. Имам чувството, че може да има някаква измама!

Репортерът изглеждаше искрено озадачен.

— В какво по-точно би се състояла измамата? Имам предвид, на арената?

— Е, не знам в какво по-точно — каза ядосано Джуно, — но аз самата наистина бих искала да видя запис на събитията от снощи!

Продължавай да искаш, Джуно, помисли си Кориолан. После се сети, че записът съществува. В караваната д-р Гол и деканът Хайботъм бяха гледали и двете версии, истинската картина и другата картина — затъмнена, за да не се вижда мисията, на която беше изпратен. Дори в истинския запис трудно биха го разпознали. Все пак мисълта, че някъде има запис, колкото и неясен, как убива Бобин, не му харесваше. Ако някой ден излезеше наяве… е, той не знаеше какво ще стане. Но изпита тревога.

Лепид не се занимава дълго с Джуно, която приемаше тежко поражението и не притежаваше достойнството, с което Феликс беше посрещнал загубата си. Той я отпрати обратно на мястото ѝ, след като я потупа утешително по гърба.

Все още обсипан с блестящи конфети, Лъки като че ли не забеляза болката ѝ. Той се наведе към камерата с едва прикрито злорадство.

— И сега, какво очаквате да се случи? Подготвили сме изключително голяма изненада — особено ако сте един от дванайсетте оставащи ментори.

Кориолан имаше само секунда да размени въпросителни погледи с приятелите си, преди Лъки да се насочи към другия край на студиото и да покаже Сеян, седнал редом до баща си, Страбон Плинт, чието строго изражение беше сякаш изсечено от гранита в родния му окръг. Лъки зае стола на водещия и потупа Сеян по крака.

— Сеяне, съжалявам, че вчера не те включихме, за да ти дадем възможност да коментираш кончината на твоя трибут Марк.

Сеян погледна неразбиращо Лъки. Лъки като че ли едва сега забеляза изподраното му лице.

— Какво става тук? Изглежда ти самият си се бил с някого?

— Паднах с колелото — дрезгаво каза Сеян, а Кориолан леко се намръщи. Две падания с колело за един и същ период от двайсет и четири часа изглеждаха повече от съвпадение.

— Леле. Е, предполагам, че имаш да споделиш някои важни новини с нас! — каза Лъки с окуражително кимане.

Сеян сведе очи за момент и тъй като двамата с баща си сякаш взаимно не се забелязваха, изглежда между тях вървеше някаква битка.

— Да — започна най-после Сеян. — Ние, семейство Плинт, бихме искали да съобщим, че ще дадем награда за пълното обучение в университета на ментора, чийто трибут спечели Игрите на глада.

Млади подвикна, а другите ментори си размениха усмивки. Кориолан знаеше, че повечето нямат толкова остра нужда от парите като него, а може би изобщо нямаха нужда, но това би било гордост за всеки от тях.

— Сензационно! — каза Лъки. — Какво вълнение сигурно изпитват тези дванайсет оставащи ментори точно сега. Твоя идея ли беше това, Страбон? Да създадеш наградата „Плинт“?

— Всъщност на сина ми — каза Страбон, като леко повдигна ъгълчетата на устните си в нещо, което Кориолан си помисли, че може би беше усилие да се усмихне.

— Е, какъв щедър и навременен жест, особено като имаме предвид поражението на Сеян. Може да не си спечелил Игрите, но със сигурност отнасяш вкъщи наградата за добро спортсменство. Когато казвам голямо благодаря, мисля, че говоря от името на целия Капитол! — Лъки се усмихна широко на двамата, но тъй като не последва нищо друго, той махна с ръка. — Добре тогава, да се върнем на арената!

Мислите на Кориолан се въртяха около това ново развитие. Сеян беше прав за бързите действия на баща му да погребе скандалното поведение на сина си с пари. Не че то не заслужаваше да бъде замазано по някакъв начин. Той не беше видял особена реакция от другите в Хевънсбий Хол около избухването със стола, но предполагаше, че се говори за това. Всъщност наградата за ментора на победителя изглеждаше малка цена. Какво ли не би предложил Плинт, за да не научат хората за разходката на Сеян на арената? Дали имаше намерение да подкупи Кориолан, за да си мълчи?

Няма значение, това няма значение, каза си Кориолан. По-важната новина беше възможността да спечели наградата „Плинт“. Тя не зависеше от Академията, така че деканът Хайботъм нямаше да има решаващо мнение. Нито дори д-р Гол. Таксата за пълното обучение би го освободила от властта им и би свалила тази ужасна тревога за бъдещето от плещите му! Залогът в тези игри без друго беше висок, но сега скочи на стратосферно ниво. Съсредоточи се, каза си той, като дишаше бавно и дълбоко. Съсредоточи се да помогнеш на Луси Грей.

Но какво можеше да направи, преди тя да се покаже на арената? С напредването на сутринта изглежда много малко трибути се изкушаваха да го направят. Корал и Мизън се поразходиха заедно за малко, за да вземат храната и водата, изпратени от менторите им Фест и Персефона. Двамата седяха един до друг, като се мъчеха да разработят съвместна стратегия за трибутите си и Кориолан забеляза, че Фест се влюбва в нея. Прието ли е да кажеш на най-добрия си приятел, че любимата му е канибал? Точно когато ти трябва правилник, все няма такъв.

Когато се върнаха от обяд на подиума, видяха, че столовете за менторите са станали дванайсет, оставяйки съвсем малко място за онези, които все още имаха трибути в Игрите.

— Гейммейкърите поискаха така — каза Сатирия на последните дванайсет ментори. — Така за публиката е по-лесно да следи кой все още е в състезанието. Ще продължим да махаме столове, след като трибутите ви бъдат убити.

— Също като игра на музикални столове — каза Домиция с доволно изражение.

— Но с умиращи хора — добави Лизистрата.

Решението губещите да бъдат отстранени от подиума огорчи още повече Ливия, ако това беше възможно, и Кориолан се зарадва като видя, че я изпращат в сектора на обикновената публика, откъдето нямаше да чува ехидните ѝ забележки. От друга страна, така ставаше по-трудно да се държи на разстояние от Клеменция, която изглежда прекарваше цялото си свободно време да му се мръщи. Той се разположи на последния ред, с Фест и Лизистрата от двете му страни, и се помъчи да си придаде зает вид.

Стана следобед и главата му все повече натежаваше, докато Лизистрата се принуди два пъти да го смушка, за да не заспи. Може би беше хубаво, че през този ден от него се изискваше толкова малко, след като предишната нощ едва не загина. Почти не се виждаха трибути, а Луси Грей си оставаше напълно скрита.

Едва в късния следобед в Игрите на глада най-после започна този вид действие, който публиката очакваше. Трибутът от Окръг 5, рахитично момиченце, което за Кориолан беше само едно от немитото стадо, се изкачи на трибуната в далечния край на арената. Лъки не успя да намери името ѝ и после с труд успя да я свърже с нейния също толкова незапомнящ се ментор Ифигения Мос, чийто баща контролираше Министерството на земеделието и по този начин потока на храната в целия Панем. Противно на очакванията, Ифигения винаги изглеждаше недохранена, като често даваше храната си за обяд на съучениците си и в един случай дори припадна. Клеменция веднъж каза на Кориолан, че това е единственият начин, по който може да отмъсти на баща си, но отказа да даде повече подробности.

Съвсем в свой стил Ифигения започна да изпраща на своя трибут всичката храна, която можеше, но още докато дроновете прекосяваха дългото разстояние през арената, Мизън, Корал и Танър, които изглежда действаха в нещо като глутница след приключението от предишната нощ, излязоха от тунелите и започнаха преследването. След кратко гонене по пейките, тримата наобиколиха момичето и Корал я уби, като заби тризъбец в гърлото ѝ.

— Е, свърши се — каза Лъки, който все още не можеше да намери името ѝ. — Какво може да ни каже нейният ментор, Лепид?

Ифигения вече беше намерила Лепид.

— Името ѝ е Сол или може би Сал. Имаше особен акцент. Не мога да кажа много повече.

Лепид изглеждаше склонен да се съгласи.

— Свърши добра работа, като я прекара до втората половина, Албина!

— Ифигения — каза Ифигения през рамо, докато напускаше подиума.

— Точно така! — каза Лепид. — И това означава, че остават само единайсет трибути!

Което означава десет между мен и наградата, помисли си Кориолан, докато гледаше как един авокс отнася стола на Ифигения. Искаше да изпрати храна и вода на Луси Грей. Какво би станало, ако ги изпратеше, без да знае местоположението ѝ? На екрана глутницата прибра храната на Сол или Сал и се върна в тунелите, вероятно за да си почине преди да се стъмни. Дали да рискува сега?

Той го обсъди шепнешком с Лизистрата, според която си струваше да опитат, ако заедно изпратят дронове.

— Не искаме да отслабнат и да се обезводнят прекалено много. Според мен Джесъп не е ял нищо дни наред. Нека да почакаме и да видим дали няма да се опитат да се свържат с нас. Нека изчакаме до вечеря.

Но Луси Грей се появи точно когато другите ученици бяха освободени и си тръгнаха за вкъщи. Тя изскочи от един тунел, като тичаше с всички сили, а плитките ѝ се бяха разплели и косата ѝ се развяваше зад нея.

— Къде е Джесъп? — попита Лизистрата и се намръщи. — Защо не са заедно?

Преди Кориолан да изкаже някакво предположение, Джесъп излезе със залитане от същия тунел. Отначало Кориолан си помисли, че е ранен, вероятно докато е защитавал Луси Грей. Но каква беше причината за бягството им? Дали ги преследваха други трибути? Камерата се насочи към Джесъп и стана ясно, че не е ранен, а болен. Със схванати крайници и крайно превъзбуден, той махна няколко пъти към слънцето, после приклекна, но почти веднага скочи пак на крака и те го видяха в едър план.

Кориолан се почуди дали Луси Грей е намерила начин да го отрови, но това беше нелогично. Джесъп беше прекалено ценен като неин защитник, особено когато наоколо се движеше глутницата, която се беше формирала снощи. От какво можеше да е болен?

Би могъл да се разболее от какво ли не, възможни бяха всякакви болести, ако не беше издайническата пяна, която започна да излиза от устата му.

17

— Болен е от бяс — каза тихо Лизистрата.

Заболяването се беше завърнало в Капитола през войната. Тъй като лекарите бяха нужни на фронта, а болниците и каналите за доставка бяха пострадали от бомбардировките, медицинското обслужване стана ограничено за хората, като майката на Кориолан, и почти липсваше за разглезените домашни любимци в Капитола. Да ваксинираш котката не беше в списъка на най-важните неща, когато не можеш да събереш достатъчно пари за хляб. Как беше започнало всичко си оставаше спорен въпрос — заразен койот от планините? Нощна среща с прилеп? Но кучетата го разпространяваха. Повечето от тях умираха от глад, самите те изоставени жертви на войната. От куче на куче и после на хората. Вирулентният щам се развиваше с безпрецедентна скорост, като уби над десет граждани на Капитола, преди да бъде овладян с програма за ваксинация.

Кориолан си спомняше плакатите, осведомяващи хората за предупредителните признаци при животни и хора, добавяйки само още една потенциална заплаха в неговия свят. Спомни си как Джесъп притискаше кърпата към врата си.

— Ухапване от плъх?

— Не е плъх — каза Лизистрата с шокирано и тъжно изражение. — Плъховете почти никога не разпространяват бяс. Вероятно някой от онези проскубани ракуни.

— Луси Грей каза, че е споменал нещо с козина, затова предположих… — Той прекъсна. Не че имаше значение какво е ухапало Джесъп; както и да го погледнеш, то беше смъртна присъда. Сигурно се е заразил преди около две седмици. — Стана бързо, а?

— Много бързо. Защото е бил ухапан по врата. Колкото по-бързо стигне до мозъка, толкова по-бързо умираш — обясни Лизистрата. — И, разбира се, той беше слаб и изтощен от глад.

Щом тя казваше така, вероятно беше вярно. Това беше точно от този вид неща, които си представяше, че семейство Викърс обсъжда на вечеря със спокоен, клиничен тон.

— Горкият Джесъп — каза Лизистрата. — Трябваше ли дори и смъртта му да е ужасна?

Публиката разпозна болестта на Джесъп и настръхна, предизвиквайки вълна от коментари, изпълнени със страх и отвращение.

Бяс! Как ли го е хванал?

Донесъл го е от окръзите, сигурен съм.

Прекрасно, сега ще зарази целия град!

Всички ученици седнаха пак по местата си, тъй като не искаха да пропуснат нищо, спомняйки си за болестта от детството си.

Кориолан запази мълчание от солидарност към Лизистрата, но тревогата му нарасна, когато Джесъп се впусна на зигзаг по арената след Луси Грей. Никой не знаеше какво става в главата му. При нормални обстоятелства Кориолан беше сигурен, че би я защитил, но беше ясно, че е загубил ума си, щом като тя беше побягнала с всички сили.

Камерите следяха Луси Грей, докато спринтираше през арената и започна да се катери по разрушената стена към трибуната, където се намираше главната ложа за пресата. Разположена в средата на арената, тя заемаше няколко реда и кой знае как беше оцеляла при бомбардировките. Тя спря за момент, дишайки тежко, докато обмисляше накъде ще продължи обърканият Джесъп, после се насочи към останките от един павилион близо до нея. Скелетът на конструкцията беше останал, но средната част беше взривена на парчета и покривът беше отлетял на десет метра. Наоколо бяха пръснати тухли и дъски и мястото приличаше на писта за бягане с препятствия, които тя преодоля и се разположи най-отгоре.

Гейммейкърите се възползваха от това, че е неподвижна и я показаха в едър план. Кориолан хвърли един поглед към напуканите ѝ устни и посегна към комуникационната гривна. Изглежда не беше имала достъп до вода, откакто я бяха оставили на арената, а това беше преди ден и половина. Той набра поръчката за бутилка вода. Бързината, с която дроновете доставяха подаръците, се подобряваше с всяка следваща молба. Дори да се наложеше да продължи да тича, щяха да успеят да занесат водата до нея, ако останеше на открито. Ако успееше да избяга от Джесъп, Кориолан щеше да ѝ осигури много храна и напитки за самата нея и за да разрежда отровата за плъхове. Но за момента това изглеждаше като план за по-нататък.

Джесъп беше прекосил арената и изглеждаше объркан от бягството на Луси Грей. Той започна да се катери след нея по трибуната, но трудно пазеше равновесие. Когато навлезе сред отломките, координацията му още повече се влоши и два пъти падна много лошо, като нарани коляното и слепоочието си.

След втората рана, от която потече доста кръв, той седна леко зашеметен на едно стъпало и протегна ръка към нея. Отвори уста и по брадичката му покапа пяна.

Луси Грей остана неподвижна, като наблюдаваше Джесъп с тъжно изражение. Двамата представляваха странна картина: момче, заразено от бяс, момиче, хванато в капан, бомбардирана сграда. Сцената подсказваше история, чийто край можеше да бъде единствено трагичен. Злочести влюбени, които посрещат съдбата си. История за отмъщение, което се е обърнало срещу тях. Безмилостна военна сага.

Моля те умри, мислеше си Кориолан. От какво умираш накрая, ако имаш бяс? Дали не можеш да дишаш, или защото сърцето ти спира? Все едно, колкото по-скоро му се случеше, толкова по-добре щеше да бъде за всички участници.

Дрон, носещ бутилка вода, долетя на арената и Луси Грей погледна нагоре, за да проследи колебливия му напредък. Тя изплези език, сякаш предвкусваше водата. Но когато прелиташе над главата му, Джесъп като че ли го забеляза и тялото му се разтресе. Той замахна към него с една дъска и дронът падна сред пейките. При вида на водата, която се изливаше от спуканата бутилка, той изпадна в още по-голяма възбуда. Отдръпна се, като се препъваше сред пейките и после се насочи право към Луси Грей. Тя, на свой ред, започна да се изкачва още по-високо.

Кориолан изпадна в паника. Макар стратегията да остави развалините между себе си и Джесъп да имаше известни предимства, я грозеше опасността пътят ѝ към арената да бъде отрязан. Вирусът може би засягаше движенията на Джесъп, но също така придаваше маниакална скорост на силното му тяло и нищо не можеше да отвлече вниманието му от Луси Грей. Освен в онзи момент с водата, сети се той. Водата. В съзнанието му изплува една дума. Дума от плакатите, разлепени известно време навсякъде в Капитола. Хидрофобия. Страх от вода. Поради невъзможността да гълтат, жертвите на бяса полудяваха при вида на вода.

Започна да натиска комуникационната гривна, за да поръча бутилки с вода. Може би достатъчно от тях биха подплашили Джесъп. Ако се наложеше, щеше да изразходва целия си запас.

Лизистрата сложи ръка на неговата и го спря.

— Не, остави на мен. В края на краищата той е мой трибут.

Тя започна да поръчва бутилка след бутилка. Да изпраща вода, за да накара Джесъп да превърти. Лицето ѝ остана почти безизразно, но по бузата ѝ се стече една-единствена сълза и почти стигна до ъгълчето на устните ѝ, преди да я избърше.

— Лизи… — Не я беше наричал така, откакто бяха съвсем малки. — Не си длъжна.

— Щом Джесъп не може да спечели, искам да спечели Луси Грей. И той би искал това. А тя няма да може да спечели, ако той я убие — каза тя. — Което може да се случи така или иначе.

На екрана Кориолан виждаше, че Луси Грей наистина се е озовала в трудно положение. Отляво се издигаше високата задна стена на арената, а отдясно беше дебелата стъклена стена на ложата за пресата. Джесъп продължи преследването си и тя направи няколко опита да избяга, но той всеки път коригираше курса си, за да ѝ попречи. Когато наближи на пет-шест метра, тя започна да му говори, като вдигна ръка, за да го успокои. Това го спря, но само за момент, и той пак се насочи към нея.

Далече от другата страна на арената първата бутилка с вода от Лизистрата или може би бутилка в замяна на онази, която беше паднала с дрона, започна полета си към трибуните. Тази машина изглеждаше по-стабилна и уверена в курса си, както и малкото ято дронове, които я последваха. В момента, в който забеляза дроновете, Луси Грей спря отстъплението си. Кориолан видя как тя потупа с ръка воланите на роклята над джоба със сребърната пудриера и прие това като знак, че е схванала за какво е водата. Тя посочи към дроновете, започна да крещи и успя да накара Джесъп да обърне глава.

Джесъп замръзна и изцъкли очи от страх. Дроновете се спуснаха към него и той размаха ръце, но не успя да уцели. Когато започнаха да пускат бутилките с вода, той загуби всякакъв контрол. Дори експлозивни устройства не биха могли да предизвикат по-силна реакция и ударите на бутилките, които се разбиваха в пейките, го докараха до лудост. Съдържанието на една от тях се разплиска по ръката му и той се дръпна, сякаш беше киселина. Той стигна до алеята и се втурна надолу към игрището, но пристигнаха други десетина дрона и го бомбардираха. Тъй като бяха насочени да отнесат товара си точно при трибута, нямаше начин да избяга от тях. Докато бягаше с всички сили към пейките на първия ред, той се спъна, залитна напред и падна през стената на арената на игрището.

Звукът от чупещи се кости при приземяването му изненада публиката, тъй като Джесъп падна на едно от малкото места на арената с добър звук. Той лежеше по гръб, без да помръдва, и само гърдите му се надигаха и спадаха. Върху него заваляха останалите бутилки, а той оголи зъби и гледаше, без да мига, в яркото слънце, което се отразяваше във водата.

Луси Грей се спусна надолу и се надвеси над перилата.

— Джесъп!

Той едва успя да погледне към нея.

Кориолан чу как Лизистрата прошепва:

— О, не го оставяй да умре сам.

Преценявайки опасността, Луси Грей огледа за момент празната арена, преди да се спусне надолу по разрушената стена. На Кориолан му идеше да изстене — тя трябваше да се махне от там — но не можеше да го направи, докато Лизистрата беше до него.

— Няма да го остави — успокои той Лизистрата, като си спомни как Луси Грей беше издърпала горящата греда от тялото му. — Не е такъв човек.

— Имам още малко пари — каза Лизистрата и избърса очи. — Ще изпратя храна.

Джесъп проследи Луси с поглед, когато тя прескочи последния метър до игрището, но изглежда не беше в състояние да помръдне. Дали беше парализиран от падането? Тя се доближи предпазливо и коленичи малко извън обсега на дългите му ръце. Помъчи се да се усмихне и каза:

— Сега заспивай, Джесъп, чуваш ли? Хайде, сега е мой ред да стоя на пост.

Изглежда той долови нещо, гласа ѝ или може би познатите думи, които му беше казвала през последните две седмици. Лицето му се отпусна и той примигна.

— Точно така. Отпусни се. Как ще сънуваш, ако не заспиш?

Луси Грей се приближи още и сложи ръка на главата му.

— Всичко е наред. Аз ще те пазя. Тук съм. Точно тук съм.

Джесъп не откъсваше поглед от нея, докато животът бавно напускаше тялото му и гърдите му останаха неподвижни.

Луси Грей приглади къдриците му и седна с присвити крака. Въздъхна дълбоко и Кориолан усети колко е изтощена. Тя разклати глава, сякаш да се разбуди, после грабна най-близката бутилка вода, развъртя капачката и я изпи на няколко глътки. Последва втора, после трета, преди да избърше уста с ръка. Тя стана, огледа Джесъп, после отвори друга бутилка и я изля върху лицето му, за да отмие пяната и слюнките. От джоба си извади бялата ленена салфетка, подложена в кутията за пикник, която Кориолан ѝ донесе последната вечер. Тя се наведе и с крайчеца ѝ нежно затвори клепачите му, после я изтърси и покри лицето му, за да го скрие от публиката.

Пакетите с храна от Лизистрата, които падаха около нея, изглежда върнаха Луси Грей в настоящето, и тя бързо събра парчетата хляб и сирене и ги натъпка в джобовете си. Започна да събира бутилките вода в полите си, но спря, когато от другия край на арената се появи Рипър. Без да губи време, Луси Грей изчезна в най-близкия тунел с подаръците си. Рипър я пусна да си тръгне, но се приближи да събере останалите няколко бутилки с вода под помръкващата светлина, когато забеляза Джесъп, но не докосна трупа му.

Кориолан си помисли, че това може по-късно да бъде от полза. Ако трибутите свикнеха да прибират подаръците на падналите, щяха да помогнат за плана с отравянето. Той обаче нямаше много време да размишлява върху това, защото пристигна Лепид и покани Лизистрата.

— Леле! — каза Лепид. — Това беше неочаквано! Знаеше ли за бяса?

— Разбира се, че не. Бих предупредила властите, за да могат да прегледат ракуните в зоологическата градина.

— Какво? Искаш да кажеш, че не го е донесъл от окръзите? — каза Лепид.

Лизистрата беше твърда.

— Не, ухапан беше тук, в Капитола.

— В зоологическата градина? — Лепид изглежда се разтревожи. — Много от нас са ходили в зоологическата градина. Един ракун дойде при апаратурата ми и ровеше с тези странни малки ръчички и…

— Ти не си болен от бяс — каза категорично Лизистрата.

Лепид направи движение с присвити пръсти.

— Той ми пипаше нещата.

— Имаш ли някакви въпроси за Джесъп? — попита тя.

— Джесъп? Не, така и не стигнах до него. О, м-м, имаш предвид… А ти имаш ли да споделиш някои мисли?

— Имам. — Тя пое дълбоко дъх. — Това, което искам хората да знаят за Джесъп, е, че той беше добър човек. Той се хвърли върху мен, за да ме предпази с тялото си, когато на арената започнаха да избухват бомби. Не беше дори съзнателно. Направи го по рефлекс. Такъв беше по сърце. Защитник. Според мен никога не би спечелил Игрите, защото би умрял, за да защити Луси Грей.

— О, като куче или нещо подобно — кимна Лепид. — Наистина добро куче.

— Не, не като куче. Като човешко същество — каза Лизистрата.

Лепид я изгледа, като се мъчеше да разбере дали се шегува.

— Ха. Лъки, искаш ли да споделиш нещо от студиото?

Камерата хвана Лъки, докато гризеше някаква упорита забелена кожичка на нокътя си.

— О, какво? Хей! В момента не ми идва нищо на ум. Хайде да видим пак арената.

Камерите се насочиха другаде и Лизистрата започна да си прибира нещата.

— Не си тръгвай още. Остани на вечеря с нас — каза Кориолан.

— О, не. Искам да си отида вкъщи. Но ти благодаря, че беше тук, Корио. Ти си добър съюзник — каза тя.

Той я прегърна.

— Ти си добър съюзник. Знам, че не ти беше лесно.

Тя въздъхна.

— Е, поне съм извън играта.

Другите ментори се събраха около нея, като я поздравяваха за добре свършената работа и тъй нататък, преди тя да напусне залата, без да дочака да си тръгнат останалите ученици. Те скоро я последваха и след няколко минути в залата останаха само десетте последни ментори. Те се оглеждаха взаимно по нов начин сега, когато се беше явила наградата „Плинт“, като всеки се надяваше не само да има победител, но да бъде победителят в Игрите.

Гейммейкърите сигурно си бяха помислили същото, защото Лъки пак се появи на екрана, за да направи преглед на оставащите трибути и техните ментори. На разделения екран показваха снимки на двойките един до друг, придружени от неговия глас на фон. Някои ментори изстенаха, когато осъзнаха, че са свалили не особено красивите снимки от ученическите им карти, но Кориолан изпита облекчение, че не показват ожуленото му в момента лице. Трибутите, които нямаха официални снимки, бяха показани със случайни кадри, заснети след Жътвата.

Списъкът вървеше хронологично по окръзи, като започваше от Окръг 3 и двойките Урбан-Тесли и Ио-Сърк.

— Трибутите от нашия технологичен окръг накараха всички ни да се чудим какво направиха с тези дронове — каза Лъки. Последваха Фест и Корал и после Персефона и Мизън.

— Трибутите от Окръг четири се представят добре и сега минаваме към последните десет!

Ламина на нейната греда и снимката на Млади предизвикаха аплодисменти от Млади, преди да покажат жонглиращия в зоологическата градина Трич и Випсания.

— И към любимците на тълпата Ламина и Плиний Харингтън се присъединяват момчето от Окръг седем Трич и неговия ментор Випсания Сикъл! По този начин отборите на Окръг три, четири и седем остават с пълни екипи! Сега към соло трибутите.

Неясна снимка на Уови, приклекнала в зоологическата градина, в съчетание с Хиларий със силен пристъп на акне.

— Уови от Осем с Хиларий Хевънсбий като водач!

Тъй като използваха снимка от интервюто, Танър изглеждаше по-добре, когато се появи редом до Домиция.

— Момчето от Десет няма търпение да се възползва от уменията си от кланицата!

После Рипър, изправен на арената, до безупречно изглеждащата Клеменция.

— Ето един трибут, за който може пак да си помислите! Рипър от Единайсет!

Накрая Кориолан видя собствената си снимка — нито хубава, нито лоша — заедно с ослепителна снимка на Луси Грей, която пее на интервюто.

— И наградата за най-популярен екип печелят Кориолан Сноу и Луси Грей от Дванайсет!

Най-популярен. Това беше ласкателно, помисли си Кориолан, но не вдъхваше много страх. Все едно. Популярността беше донесла на Луси Грей куп пари. Тя беше жива, беше се напила с вода, нахранена и добре запасена. Надяваше се, че ще успее да се укрива, докато редиците на другите оредяват. Да загуби защитника си Джесъп беше удар, но щеше да ѝ е по-лесно да се крие сама. Кориолан ѝ беше обещал, че никога няма да е наистина сама на арената, че той ще е с нея по целия път. Дали тя държеше пудриерата сега? Дали мислеше за него така, както той за нея?

Кориолан актуализира списъка на менторите, като неохотно задраска Джесъп и Лизистрата.

Полето се беше свило значително, но няколко от все още живите трибути не беше лесно да бъдат победени. Рипър, Танър, двамата трибути от Окръг 4… и кой знае какво беше намислила интелигентната малка двойка от Окръг 3?

Десетте ментори се събраха за вкусна агнешка яхния със сушени сливи и Кориолан усети липсата на Лизистрата. Тя беше единственият му истински съюзник, точно както Джесъп беше за Луси Грей.

След вечеря той седна между Фест и Хиларий, като полагаше всички усилия да не заспи. Към девет часа, тъй като след смъртта на Джесъп не се случи нищо особено, им казаха да се прибират с нареждане на другата сутрин да се явят по-рано. Предстоеше му връщането вкъщи, но той се сети за втория жетон от Тайгрис и с благодарност се качи на тролея, който го остави на една пресечка от апартамента.

Грандмама си беше легнала, но Тайгрис го чакаше в спалнята му, пак увита с коженото палто на майка си. Той се отпусна на шезлонга в краката ѝ, като знаеше, че ѝ дължи обяснение какво е правил на арената. Поколеба се, но не само от изтощение.

— Знам, че искаш да ти разкажа за снощи — каза ѝ той, — но се страхувам да ти кажа. Страхувам се, че може да имаш неприятности за това, че го знаеш.

— Няма нищо, Корио. Ризата ти ми разказа по-голямата част. — Тайгрис вдигна от пода ризата, с която беше на арената. — Нали знаеш, че дрехите разговарят с мен. — Тя я приглади на скута си и започна да пресъздава ужасите на нощта, която беше прекарал, като първо вдигна скъсания окървавен ръкав. — Точно тук. Тук те е порязал ножът. — Пръстите ѝ тръгнаха надолу по тъканта. — Всички тези малки съдрани места и начинът, по който се е набила пръстта, ми казват, че си се подхлъзнал — или може би дори са те влачили — което съвпада с ожулената брадичка и кръвта на яката ти. — Тайгрис докосна яката и продължи нататък. — Другият ръкав, начинът, по който е скъсан, според мен показва, че си го закачил на бодлива тел. Вероятно при барикадата. Но тази кръв тук, която се е разляла по маншета… според мен не е твоя. Мисля, че там вътре е трябвало да направиш нещо наистина ужасно.

Кориолан се взираше в кръвта и усети как удря с дъската Бобин по главата.

— Тайгрис…

Тя разтри слепоочието си.

— И продължавам да се чудя как се стигна до това. Как моят малък братовчед, който не би убил муха, е трябвало да се бие за живота си на арената.

Точно сега това беше последното нещо на света, за което би искал да си говорят.

— Не знам. Нямах никакъв избор.

— Знам това. Разбира се, че го знам. — Тайгрис го прегърна. — Просто ненавиждам това, което правят с теб.

— Аз съм добре — каза той. — Това няма да продължи много дълго. И дори да не спечеля, със сигурност ще ми дадат някаква награда. Наистина си мисля, че нещата ще тръгнат към по-добро.

— Точно така. Да. Сигурна съм. Сноу винаги е на върха — съгласи се тя. Но изражението ѝ казваше друго.

— Какво има? — попита той. — Хайде кажи какво?

— Мислех да не ти казвам преди да свършат Игрите на глада… — Тя млъкна.

— Но сега трябва да ми го кажеш — каза той. — Иначе ще си представям възможно най-лоши неща. Моля те, кажи ми.

— Ще измислим нещо. — Тя се надигна.

— Тайгрис. — Той я дръпна назад. — Какво има?

Тайгрис неохотно пъхна ръка в джоба на палтото, извади писмо с печата на Капитола и му го подаде.

— Днес пристигна съобщението за данъците.

Не беше нужно да обяснява. Изражението ѝ му казваше всичко. Без пари да платят данъците и без никакъв начин да вземат още назаем, семейство Сноу щеше да загуби дома си.

18

До този момент Кориолан отказваше да повярва, че ще бъдат въведени данъци, но сега реалността, че семейството му ще загуби апартамента, го удари с пълна сила. Как щеше да се сбогува с единствения дом, който имаше? С майка си, с детството си, с онези сладки спомени за живота си преди войната? Тези четири стени не само ги предпазваха от света, но съхраняваха и легендата за богатството на семейство Сноу. Щеше с един удар да загуби жилището си, историята си и самоличността си.

Имаха шест седмици, за да намерят пари. Едва биха ги събрали със заплатата на Тайгрис за цяла година. Братовчедите се помъчиха да пресметнат какво още биха могли да продадат, но дори да успееха да продадат всички мебели и всички спомени, това в най-добрия случай щеше да стигне само за няколко месеца. А съобщенията за данъци щяха да пристигат всеки месец като по часовник. Парите от продажбата на вещите им, колкото и да бяха малко, щяха да са им нужни, за да вземат под наем ново жилище. Трябваше на всяка цена да избегнат насилственото изхвърляне от апартамента заради неплатени данъци; публичният позор щеше да е прекалено голям, прекалено дълъг. Затова трябваше да предприемат нещо.

— Какво ще правим? — попита Кориолан.

— Нищо преди да свършат Игрите на глада. Трябва да се съсредоточиш върху тях, за да спечелиш наградата „Плинт“ или поне някоя друга награда. Аз ще се заема с тази работа — каза твърдо тя. Наля му чаша горещо мляко, подсладено с царевичен сироп и го галеше по пулсиращата от болка глава, докато заспа. Сънува брутални, тревожни неща, в които се повтаряха събитията от арената и се събуди от обичайния химн.

Дали грандмама щеше да продължи да го пее в жилището под наем след месец-два? Или унижението щеше да бъде прекалено голямо, за да извиси пак глас? Въпреки всички подигравки с утринния рецитал тази мисъл го натъжи.

Докато се обличаше, усети как конците на ръката подръпват кожата му и си спомни, че трябва да отиде в Цитаделата, за да го прегледат. По ожуленото му лице се бяха образували тъмночервени корички, но подутините бяха спаднали. Той им сложи малко от пудрата на майка си и макар тя да не ги скри, ароматът го поуспокои.

Финансовото им положение беше толкова безнадеждно, че той прие без колебание жетоните, които Тайгрис му даде. Защо да пести центове, когато доларите отдавна си бяха отишли? В тролея почти се задави от содените бисквити с фъстъчено масло и се помъчи да не ги сравнява с кифличките за закуска на мами Плинт. Мина му през ума, че след като беше спасил Сеян, семейство Плинт можеше да му даде заем или дори да му плати, за да си мълчи, но грандмама никога не би го позволила, а и беше немислимо един Сноу да се унижава пред някой си Плинт. Но в това да спечели наградата „Плинт“ нямаше нищо непочтено и Тайгрис беше права. Бъдещето му щеше да се реши през тези следващи няколко дни.

В Академията десетте ментори пиеха чай и се подготвяха за камерите. С всеки изминал ден вниманието към тях нарастваше. Гейммейкърите бяха изпратили гримьорка, която успя да прикрие раните по лицето на Кориолан и да оформи малко веждите му. Никой не беше в настроение да говори директно за Игрите, освен Хиларий Хевънсбий, който не можеше да говори за нищо друго.

— При мен нещата са други — каза Хиларий. — Снощи прегледах списъка си. От останалите трибути всички до един са получили храна или поне вода, откакто са на арената. С изключение на изчезналата Уови. Изобщо къде е тя? В смисъл откъде да знам дали просто не се е свила и не е умряла някъде из тези тунели? Може би вече е мъртва, а аз седя тук като тъпак и си играя с гривната?

Кориолан искаше да му каже да млъкне, защото другите хора си имат истински проблеми, но вместо това се премести в края на реда до Фест, който беше потънал в дълбок спор с Персефона.

Лъки Фликърман откри предаването с преглед на оставащите ментори и покани Лепид да ги потърси за коментари. Лепид се обърна първо към Кориолан за реакцията му към страховитата смърт на Джесъп. Той поздрави Лизистрата за блестящия начин, но който се справи със ситуацията с бяса и ѝ благодари за щедростта в последните минути от живота на Джесъп. Обърна се към сектора, където седяха менторите на загиналите трибути, помоли я да стане и подкани публиката да я аплодира. Публиката ме само го направи, но и поне половината стана на крака и макар Лизистрата да изглеждаше смутена, както му се стори, нямаше нищо против. После той добави, че се надява да ѝ се отблагодари подобаващо, като сбъдне предсказанието ѝ, че победителят ще е трибут от Окръг 12, а именно Луси Грей. Както публиката вече се беше убедила, Луси Грей беше много умна. И не биваше да забравят как беше останала до Джесъп до тъжния край. И още веднъж, не беше ли това поведение, което можеше да се очаква от момиче от Капитола, а не от окръзите? Струваше си да се помисли как публиката възнаграждава качествата на победителя в Игрите на глада и как Луси Грей отразява техните ценности. Нещо сигурно трогна публиката, защото от гривната му веднага се разнесоха пет-шест писукания. Той я вдигна пред камерата и благодари на щедрите спонсори.

Сякаш неспособен да понесе, че върху Кориолан се изсипва толкова много внимание, Млади се изправи на стола и на висок глас обяви:

— Най-добре да дам закуската на Ламина.

След тези думи поръча ураган от храна и напитки. Никой друг ме можеше да се конкурира с него, тъй като тя беше единственият трибут, който се виждаше на арената, и това беше още едно дразнещо нещо около Млади. Кориолан се зарадва, когато от гривната на съперника му не се чуха нови писукания.

Тъй като знаеше, че няма да му задават други въпроси преди да бъдат интервюирани другите. Кориолан си придаде вид на заинтересован слушател, без почти да чува думите им. Мисълта да се обърне към стария Страбон Плинт за пари — не да го изнудва, разбира се, но да му даде възможност да изрази благодарността си с финансов подарък — не излизаше от ума му. Защо да не се отбие при семейство Плинт, за да види как е Сеян със здравето? На крака му имаше дълбока рана. Да, защо просто да не намине и да види какво ще се случи?

Лъки прекъсна размишленията на Ио за това какво би могъл да направи Сърк с дрона: „Е, ако светодиодите на дрона не са пострадали, той би могъл да направи нещо като фенерче, което ще му даде голямо предимство нощем.“ и после насочи вниманието на публиката към появата на Рипър откъм барикадата.

Ламина, която събра вода, хляб и сирене от пет-шест дрона, подреди старателно провизиите си на гредата. Тя почти не обърна внимание на Рипър, но той тръгна целенасочено към нея. Първо посочи към слънцето и после към лицето ѝ. Кориолан за пръв път забеляза как се бяха отразили дългите дни на открито върху кожата на Ламина. Беше силно изгоряла и носът ѝ се белеше. При внимателно вглеждане голите ѝ крака също бяха червени. Рипър посочи към храната. Ламина се почеса по крака и изглежда преценяваше предложението му, каквото и да беше то. Известно време си разменяха думи, после и двамата кимнаха. Рипър побягна през арената и се покатери до знамето на Панем. После извади дългия си нож и го заби в дебелия плат.

От публиката в залата се разнесоха неодобрителни възгласи. Това неуважение към светостта на националния флаг ги потресе. Когато Рипър започна да разпаря знамето и отряза парче с размерите на малко одеяло, публиката стана още по-нервна. Това, разбира се, би трябвало да се спре. Той, разбира се, би трябвало да бъде наказан по някакъв начин. Но никой не знаеше под каква форма да се направи, тъй като да си в Игрите на глада беше най-голямото наказание.

Лепид се отправи бързо към Клеменция, за да попита какво мисли за поведението на трибута си.

— Е, това е глупав ход, нали? Кой ще го спонсорира сега?

— Не че има значение, защото ти никога не го храниш — обади се Млади.

— Ще го нахраня, когато направи нещо, за което заслужава да бъде нахранен — каза Клеменция. — Все едно, мисля, че днес ти вече си се погрижил за това.

Млади се намръщи.

— Аз ли?

Клеменция кимна към екрана, където Рипър се върна бегом до гредата. Двамата поведоха още преговори. После, изглежда, преброиха до три, Рипър подхвърли свитото на топка парче от знамето, а Ламина му пусна парче хляб. Той не подхвърли знамето достатъчно високо, за да може тя да го хване. Последваха още преговори. Когато Рипър след няколко опита най-после успя, тя го възнагради с парче сирене.

Съюзът между двамата не беше официален, но размяната изглежда създаде някаква връзка. Когато Ламина изтръска знамето и го сложи на главата си, Рипър се облегна на един от стълбовете и изяде хляба и сиренето. Двамата не продължиха да си говорят, но настъпи относително спокойствие и когато глутницата се появи от другия край на арената, Ламина му ги посочи. Рипър ѝ кимна благодарно, преди да се оттегли зад барикадата.

Корал, Мизън и Танър седнаха на пейките и правеха знаци, че са гладни. Фест, Персефона и Домиция им пратиха хляб, сирене и ябълки с дронове и тримата трибути си ги разделиха.

Предаването продължи от студиото, където Лъки беше донесъл любимия си папагал Джубили и няколко минути се мъчеше да го накара да каже „Здрасти, красавецо!“ на декана Хайботъм. Птицата, потиснато създание, погълнато от борбата си с крастата, беше кацнала на китката на Лъки, без да каже нито дума, докато деканът скръсти ръце и зачака.

— О, кажи го! Хайде! „Здрасти, красавецо! Здрасти, красавецо!“

— Според мен не иска да го каже, Лъки — каза накрая деканът Хайботъм. — Може би не му се виждам никак красив.

— Какво? Ха! Нееее. Просто се стеснява пред непознати. — Той протегна ръката с птицата. — Искате ли да го подържите?

Деканът се дръпна назад.

— Не.

Лъки притисна Джубили към гърдите си и го погали по перата с пръст.

— И така, господин декан, как ви се струва цялата тази работа?

— Цялата… какво? — попита деканът Хайботъм.

— Цялото това нещо. Всички различни неща, случващи се в Игрите на глада. — Лъки размаха ръка във въздуха. — Всичко това!

— Е, това, което забелязвам, е новият елемент на интерактивност в Игрите — каза деканът Хайботъм.

Лъки кимна.

— Интерактивност. Продължавайте.

— Още от началото. Всъщност дори преди това. Когато бомбите се взривиха на арената, те засегнаха не само участниците, но и промениха пейзажа — продължи деканът.

— Промениха пейзажа — повтори Лъки.

— Да. Сега имаме барикадата. Гредата. Достъп до тунелите. Това е съвсем нова арена и тя принуждава трибутите да се държат по съвсем нов начин — обясни деканът.

— И имаме дронове! — каза Лъки.

— Точно така. Сега публиката е активен участник в Игрите. — Деканът Хайботъм наклони глава към Лъки. — И вие знаете какво означава това.

— Какво? — попита Лъки.

Деканът изрече следващите думи бавно, сякаш се обръщаше към малко дете.

— Означава, че всички ние сме заедно на арената, Лъки.

Лъки намръщи чело.

— Ха. Това не го разбирам.

Деканът Хайботъм почука с пръст по слепоочието си.

— Помисли си пак.

— Здрасти, красавецо! — обади се унило Джубили.

— О, видяхте ли? Нали ви казвах! — ликуващо каза Лъки.

— Каза ни — призна деканът. — И все пак беше неочаквано.

До обяд не се случи нищо повече. Лъки представи прогнозата за времето окръг по окръг, с допълнителната атракция от компанията на Джубили, но птицата отказа да се обади пак, затова Лъки започна да говори вместо нея с преправен глас:

— Как ти се струва времето в Окръг дванайсет, Джубили? Там вали сняг, Лъки. Сняг през юли, Джубили? Кориолан Сноу!

Кориолан вдигна палец и поздрави камерата, когато се насочи към него, за да покаже реакцията му. Не можеше да повярва в какво се беше превърнал животът му.

Обедът беше разочароващ, тъй като менюто се състоеше от сандвичи с фъстъчено масло и той вече беше ял фъстъчено масло на закуска. Все пак ги изяде, защото ядеше всичко безплатно и беше важно да поддържа силите си. Сред залата се разнесоха възгласи, показващи, че на екрана се случва нещо и той бързо се върна на мястото си. Може би Луси Грей се беше появила?

Луси я нямаше, но утринната леност на глутницата беше отминала и тримата целенасочено вървяха през арената, докато стигнаха точно под гредата на Ламина. Първо тя не ги забеляза, но Танър заудря със сабята си по единия стълб и привлече вниманието ѝ. Ламина седна и огледа глутницата. Изглежда усети някаква промяна във въздуха, защото извади брадвата и ножа и започна да ги лъска със знамето.

След кратки преговори трибутите от Окръг 4 оставиха тризъбците си на Танър и глутницата се раздели на две. Корал и Мизън отидоха до металните стълбове, на които се крепеше гредата, а Танър застана точно под Ламина с двата тризъбеца в ръце. Корал и Мизън, захапали ножовете си със зъби, си кимнаха и всеки започна да се катери по своя стълб.

Фест се раздвижи на стола си.

— Започва се.

— Няма да успеят — каза развълнувано Млади.

— Обучени са да работят на кораби. Част от обучението е да се катерят по въжета — посочи Персефона.

— По такелажа — каза Фес.

— Да, разбирам. Все пак баща ми е флотски командир — каза Млади. — Катеренето по въже е различно. Стълбовете са повече като дървета.

Но Млади лазеше по нервите на всички и дори менторите без трибут в спора изглежда изпитваха желание да коментират.

— Ами мачтите? — попита Випсания.

— Или флагщока? — намеси се Урбан.

— Няма да стигнат догоре — каза Млади.

Двамата от Окръг 4 нямаха гладкия стил на Ламина, но наистина се катереха, като бавно напредваха нагоре. Танър ги насочваше, като казваше на Корал да почака малко, когато Мизън изостанеше.

— Гледай, пресмятат го така, че да стигнат заедно на върха — каза Ио. — Ще я принудят да си избере с кого да се бие, после другият ще стигне до гредата.

— Значи ще убие единия и ще се спусне долу — каза Млади.

— Където ще я чака Танър — припомни му Кориолан.

— Е, знам това! — каза Млади. — Какво искаш аз да направя? Не е като да са болни от бяс и да има някакво просто средство, като например да изпратя вода!

— Никога не би се сетил — каза Фест.

— Разбира се, че щях да се сетя — възрази Млади. — Млъквайте! Всички!

Настъпи тишина, но главно защото Корал и Мизън приближаваха до върха. Ламина въртеше глава напред-назад, сякаш решаваше с кого да се захване. После се насочи към Корал.

— Не, не момичето, момчето! — възкликна Млади и скочи на крака. — Сега ще трябва да се бие с момчето на гредата.

— Щях да направя същото. Не бих искала да се бия с това момиче там горе — каза Домиция и няколко от менторите промърмориха нещо в знак на съгласие.

— Не? — зачуди се Млади. — Може би си права.

Ламина стигна до края на гредата и замахна с брадвата надолу към Корал без колебание, като не успя да я удари по главата, но отряза кичур коса. Корал отстъпи на около метър надолу, но Ламина размаха брадвата към нея още няколко пъти като предупреждение. Както се очакваше, това даде време на Мизън да се покатери на гредата, но когато Танър му хвърли тризъбеца, той стигна на около две трети от разстоянието и падна на земята. Ламина замахна още веднъж към Корал и после бързо тръгна към Мизън. Той не можеше да се мери с нейната увереност на гредата и успя да направи едва няколко колебливи крачки, когато тя се нахвърли върху него. Танър този път хвърли тризъбеца по-високо, но той се удари в долната част на гредата и падна на земята. Зает с усилието да приклекне и да го хване, Мизън се изправи точно когато Ламина стигна до него и стовари плоската страна на брадвата върху коляното му. От силата на удара и двамата залитнаха. Но докато тя успя да възседне гредата, Мизън падна, изпусна ножа и едва успя да се задържи с една ръка.

Дори озвучителната система на арената успя да хване бойния вик на Корал, когато тя стигна до върха. Танър изтича под нейния стълб и успя да хвърли тризъбеца достатъчно високо. Лекотата, с която Корал хвана оръжието във въздуха, изтръгна възторжени възклицания от публиката в Капитола. Ламина хвърли един поглед на Мизън, но поради безпомощното си състояние той не представляваше непосредствена заплаха, затова се обърна и се подготви за атаката на Корал. Ламина пазеше по-добре равновесие, оръжието на Корал имаше по-голям обсег. След като Ламина успя да отбие първите няколко замахвания с брадвата си, Корал направи въртеливо движение с тризъбеца за отвличане на вниманието и го заби в корема на противничката си. Корал пусна оръжието, отстъпи и извади ножа си като резерва, но се оказа ненужно. Ламина падна от гредата и умря на място.

— Не! — изкрещя Млади и думата отекна в цялата зала. Той остана закован на мястото си за един дълъг момент, после взе стола си и напусна сектора на менторите, без да обръща внимание на микрофона, който Лепид протягаше към него. Тръсна стола си до Ливия и излезе от залата. Кориолан си помисли, че се мъчи да не се разплаче.

Корал отиде по гредата до Мизън и постоя над него обезпокояващо дълго, като през това време Кориолан се чудеше дали не се кани да изрита ръката му и да го запрати след Ламина. Вместо това тя седна, сключи крака за опора и му помогна да се качи на гредата. Коляното му беше пострадало от брадвата, макар че беше трудно да се прецени до каква степен. Той се смъкна по стълба, като ту се плъзгаше, ту се спускаше, следван от Корал, която вдигна падналия тризъбец от земята, където Танър го беше изоставил. Мизън се облегна на стълба и прегледа коляното си.

След като изпълни нещо като танц над тялото на Ламина, Танър направи поклон към тях. Мизън се усмихна и вдигна ръка за победен поздрав. Точно когато Танър го плесна по ръката, Корал заби втория тризъбец в гърба му. Той падна напред върху Мизън, който се подпря на стълба и го отблъсна. Танър се завъртя в кръг, като напразно извиваше ръка назад, сякаш за да извади тризъбеца, но шиповете се бяха забили дълбоко. Той падна на колене, като по лицето му се изписа повече болка, отколкото изненада, и заби глава в земята. Мизън го довърши с нож във врата. После се върна и седна до своя стълб, а Корал откъсна ивица от знамето на Ламина и започна да бинтова коляното му.

В студиото Лъки изопна лице в комедийна маска, изразяваща шок.

— И вие ли видяхте това, което аз видях?

Домиция тихо си прибра нещата със свити от разочарование устни. Но когато Лепид поднесе микрофона към нея, тя заговори със спокоен, лишен от емоции глас:

— Беше изненада. Мислех, че Танър може да спечели това нещо. И вероятно щеше, ако съюзниците му не го бяха предали. Сигурно това е изводът. Внимавай на кого се доверяваш.

— На арената и извън нея — каза Лепид, като кимна мъдро.

— Навсякъде — съгласи се Домиция. — Виждате ли, Танър беше много добродушен човек. И Окръг четири се възползва от това. — Тя погледна тъжно към Фест и Персефона, сякаш за да каже, че това говори лошо за тях, и Лепид цъкна неодобрително с език. — Това е едно от многото неща, които научих като ментор в Игрите на глада. Винаги ще нося в себе си опита си от тук и пожелавам на всички оставащи ментори късмет.

— Добре казано, Домиция. Според мен ти току-що показа на другите ментори как се губи с достойнство — каза Лепид. — Лъки?

От студиото камерата показа как Лъки се мъчи да примами с бисквита Джубили да слезе от полилея.

— Какво? Няма ли да говориш с другия? Как се казваше? Детето на флотския командир?

— Той отказа коментар — каза Лепид.

— Добре, нека се върнем към шоуто! — извика Лъки.

Но шоуто за момента приключи. Корал довърши бинтоването на коляното на Мизън и събра тризъбците, като ги изтръгна от телата на жертвите. Мизън куцаше, докато двамата, без да бързат, прекосиха арената и влязоха в предпочитания от тях тунел.

Сатирия дойде при менторите и ги накара да пренаредят столовете си в две правилни редици по четири стола. Ио, Урбан, Клеменция и Випсания бяха отпред. Кориолан, Фест, Персефона и Хиларий бяха отзад. Играта на музикални столове продължи.

Може би унижението да бъде роб на Лъки му беше дошло прекалено много, защото Джубили отказваше да слезе от полилея. Лъки много разчиташе на снимачните екипи в Хевънсбий Хол и пред арената, където тълпата се беше разделила на групи, подкрепящи различните трибути. Сред привържениците на Луси Грей имаше млади и стари, мъже и жени и дори няколко авокси — но те всъщност не се брояха, защото бяха доведени тук, за да държат надписите.

Кориолан изпита желание Луси да може да види колко много хора я обичат. Изпита желание тя да знае как се беше застъпил за нея. Беше станал по-активен, като в по-спокойните моменти търсеше Лепид и хвалеше Луси до небесата. Резултатът беше, че подаръците от спонсорите бяха надминали всички очаквания и той беше уверен, че може да я изхранва цяла седмица. Не оставаше нищо друго, освен да гледа и да чака.

Трич излезе само колкото да отмъкне брадвата на Ламина и да получи храна от Випсания. Тесли прибра още един паднал дрон и Урбан ѝ прати малко храна. Почти нищо друго не се случи до късния следобед, когато Рипър се появи иззад барикадата, като разтриваше сънливо очи. Изглежда не можеше да си обясни сцената пред себе си, проводеното тяло на Танър и особено Ламина. След като пообиколи около тях известно време, той вдигна Ламина, отнесе я до мястото, където лежаха Бобин и Марк и подреди тримата в редица на земята. После закрачи напред-назад под гредата и изтегли Танър до Ламина. През следващия час донесе първо Дил и после Сол и ги прибави към импровизираната си морга.

Извън нея остана само Джесъп. Рипър вероятно се страхуваше да не прихване бяс. След като подреди другите в правилна редица, той разгонваше събралите се мухи. Спря и се замисли за момент, после се върна и отряза още едно парче от знамето, с което покри труповете и предизвика нова вълна от гняв в залата. Рипър изтръска остатъка от знамето на Ламина и го метна като мантия върху раменете си. Мантията изглежда го вдъхнови и той започна бавно да се върти, като се обръщаше през рамо да види как се развява зад него. После се затича и разпери ръце, а знамето се развя под слънчевите лъчи. Изтощен от събитията през деня, той накрая се качи на трибуната и зачака.

— О, за бога, нахрани го, Клеми! — каза Фест.

— Гледай си работата — отговори Клеменция.

— Ти си безсърдечна — каза ѝ Фест.

— Аз съм добър мениджър. Игрите на глада може да се окажат дълги. — Тя хвърли неприятна усмивка към Кориолан. — А и не е като да съм го изоставила.

Кориолан си помисли дали да не я покани да дойде с него до Цитаделата, когато отива на повторен преглед. Щеше да му прави компания, а би могла да посети змиите си.

Стана пет часът и пуснаха учениците да си ходят, а осемте оставащи ментори се събраха за говежда яхния и торта. Кориолан не би казал, че страда от отсъствието на Домиция и особено на Млади, но му липсваше буфера, който те създаваха между него и хора като Клеменция, Випсания и Урбан. Дори Хиларий, с неговите печални разкази за това какво означава да си Хевънсбий, беше станал досаден. Когато Сатирия ги освободи към осем часа, той тръгна право към вратата, като се надяваше, че не е прекалено късно да прегледат ръката му.

Пазачите в Цитаделата го разпознаха и след като претърсиха чантата му, му позволиха да я вземе със себе си и да слезе в лабораторията без придружител. Той се полута, докато намери мястото, което търсеше, и после седя в клиниката в продължение на половин час, преди да дойде една лекарка. Тя премери кръвното и температурата му, прегледа конците, които, изглежда, изпълняваха предназначението си и му каза да чака.

В лабораторията кипеше необикновено енергична дейност. Забързани стъпки, повишени гласове, нетърпеливи команди. Кориолан се вслушваше, но не можеше да разбере причината за тази активност. Чу повече от веднъж думите арена и Игрите и се чудеше каква е връзката. Когато д-р Гол най-после се появи, тя прегледа съвсем бегло шевовете.

— Още няколко дни — потвърди тя. — Кажете ми, г-н Сноу, познавахте ли Гай Брийн?

— Дали го познавах? — попита Кориолан, като веднага улови миналото време. — Познавам го. В смисъл ние сме съученици. Знам, че загуби краката си на арената. Той…

— Той умря. От раните си — каза д-р Гол.

— О, не. — Кориолан не можеше да го осмисли. Гай, мъртъв? Гай Брийн? Той си припомни един виц, който Гай неотдавна му каза за това колко бунтовници са необходими, за да вържат връзките на една обувка. — Дори не отидох да го видя в болницата. Кога е погребението?

— Това се решава сега. Трябва да не казвате на никого, преди да направим официално съобщение — предупреди го тя. — Съобщавам ви го сега, така че поне един от вас да може да каже нещо интелигентно на Лепид. Вярвам, че ще се справите.

— Да, разбира се. Ще е странно да го съобщите по време на Игрите. Ще е нещо като победа за бунтовниците — каза Кориолан.

— Точно така. Но бъдете спокоен, ще има последици. Всъщност вашето момиче ми даде тази идея. Ако тя спечели, трябва да сравним записките си. И не съм забравила, че ми дължите едно есе. — Тя си тръгна, като затвори завесата след себе си.

Кориолан закопча ризата си и взе чантата. За какво по-точно трябваше да пише? Нещо за хаоса? За контрола? За някакви договори? Беше почти сигурен, че е едно от тези неща. Когато стигна до асансьора, видя две лаборантки пред себе си, които се мъчеха да вкарат количка в кабината. На количката имаше голям терариум, пълен със змиите, които бяха атакували Клеменция.

— Тя каза ли да вземем хладилната кутия? — попита едната.

— Не си спомням — отговори другата. — Мисля, че са нахранени. Най-добре да проверим. Ако грешим, ще се вбеси. — Тя забеляза Кориолан. — Извинете, ще трябва да се дръпнете назад.

— Няма проблем — каза той и отстъпи, за да могат да изкарат терариума. Вратите на асансьора се затвориха и Кориолан чу, че се спуска надолу.

— О, извинете, ще се върне след минута — каза втората лаборантка.

— Няма проблем — повтори Кориолан. Но започваше да подозира, че има много голям проблем. Помисли си за активността в лабораторията, за споменаването на Игрите и последиците, които д-р Гол обеща.

— Къде карате змиите? — попита той възможно най-невинно.

— О, в друга лаборатория — каза едната, но лаборантките си размениха погледи. — Хайде, за хладилната кутия трябват двама души. — Лаборантките се отдалечиха, като го оставиха сам при терариума. — Всъщност вашето момиче ми даде тази идея. Неговото момиче, Луси Грей. Което беше влязло в Игрите на глада, като пусна змия в пазвата на дъщерята на кмета. Ако тя спечели, трябва да сравним записките си. Записките си за какво? Как да използваш змиите като оръжие? Той се взираше във виещите се влечуги и си представи, че ги пускат на свобода на арената. Какво щяха да направят? Да се скрият? Да търсят плячка? Да атакуват? Дори да знаеше как се държат змиите, а не знаеше, той се съмняваше, че тези змии ще се държат според някакви стереотипи, тъй като бяха генетично проектирани от д-р Гол.

Прониза го остра болка, защото си спомни как Луси Грей при последната им среща стискаше ръката му, а той ѝ обещаваше, че могат да спечелят. Но нямаше начин да я предпази от създанията в този терариум, както и да я предпази от тризъбци и саби. От последните тя поне можеше да се скрие. Не беше сигурен, но предполагаше, че змиите ще тръгнат право към тунелите. Тъмнината не влияеше на обонянието им. Те нямаше да познаят миризмата на Луси Грей, точно както не бяха познали Клеменция. Луси Грей щеше да пищи и да падне на земята, устните ѝ щяха да станат първо виолетови, а после да се обезкървят, а върху роклята с волани да се излива яркорозова, синя и жълта гной… Сети се! Сети се за какво му напомниха змиите, когато ги видя за пръв път. Те бяха точно в цветовете на роклята ѝ. Сякаш винаги са били нейна съдба.

Без да знае как, Кориолан усети, че държи кърпичката в ръка, свита на топка като реквизит за някой от магическите фокуси на Лъки. Той се приближи до терариума със змиите, с гръб към охранителната камера и се надвеси, опрял ръце на капака, сякаш омагьосан от змиите. От тази удобна позиция той гледаше как кърпичката пада през капака и изчезва под дъгата от змии.

19

Какво направи? Как можа да го направи? Сърцето му бясно биеше, докато, без да гледа, свиваше по някаква улица, после по друга и се мъчеше да прецени постъпката си. Не можеше да мисли ясно, но имаше ужасното чувство, че е прекрачил някаква граница и няма връщане назад.

Имаше чувството, че по улицата отвсякъде го гледат очи. Нямаше много пешеходци и коли, но му се струваше, че дори те му хвърлят свирепи погледи. Кориолан влезе в парка и се скри на една закътана пейка сред храстите. Овладя насила дишането си, като броеше до четири при вдишване и издишване, докато престана да чува пулса в ушите си. После се опита да мисли рационално.

Добре, пусна кърпата с миризмата на Луси Грей — същата, която беше в джоба на чантата му — в терариума със змиите. Направи го, за да не я ухапят, както се случи с Клеменция. За да не я убият. Защото го беше грижа за нея. Защото го беше грижа за нея? Или защото искаше тя да спечели Игрите на глада и той да си осигури наградата „Плинт“? Ако беше второто, той си беше послужил с измама, за да спечели, и това беше истината.

Чакай. Не знаеше, че тези змии ще отидат на арената, помисли си той. Лаборантките всъщност му казаха обратното. Никога не беше имало подобен случай. Може би беше само временен пристъп на лудост. И дори накрая да пуснеха змиите на арената, Луси Грей може би никога нямаше да се срещне с тях. Мястото беше огромно и според него змиите не нападаха хора наляво и надясно без причина. Трябва да ги настъпиш или нещо подобно. А дори да попаднеше на змия и тя да не я ухапеше, как би могъл някой да свърже това с него? То изискваше да знаеш твърде много строго секретна информация и достъп, каквито никой не би предположил, че той има. И кърпичка с нейната миризма. И откъде би могъл да я вземе? Всичко беше наред. Нямаше да му се случи нищо.

Освен въпросната граница. Независимо дали някой щеше да се досети за действията му или не, той знаеше, че я е прекрачил. Всъщност знаеше, че от известно време танцува по ръба ѝ. Например, когато взе храната на Сеян от столовата, за да нахрани Луси Грей. Беше дребно нарушение, мотивирано от желанието му тя да остане жива и гнева към небрежността на гейммейкърите. Би могло да се твърди, че това е проява на обикновена хуманност. Но не ставаше дума само за един случай. Сега той виждаше всичко, спускането му по наклонената плоскост през последните няколко седмици, започнало с остатъците от храната на Сеян и завършило с него тук, треперещ в тъмното, на пейка в пустия парк. Какво го чакаше по-нататък по този път, ако не успееше да спре падането си надолу? На какво друго беше способен? Е, дотук беше. Трябваше да сложи край. Ако загубеше честта си, губеше всичко. Край на измамите. Край на съмнителните стратегии. Край на оправданията. От сега нататък щеше да живее честно и ако накрая стигнеше до просешка тояга, то поне щеше да е почтен просяк.

Беше се отдалечил много от къщи, но осъзна, че апартаментът на Плинт се намираше само на няколко минути път. Защо да не се отбие?

Отвори му авокс с униформа на слугиня и попита със знак дали да вземе чантата му. Той отказа и попита дали Сеян е свободен. Тя го въведе в хола и посочи къде да седне. Докато чакаше, огледа обстановката с вещо око. Елегантни мебели, дебели килими, бродирани гоблени, нечий бронзов бюст. Отвън апартаментът не беше впечатляващ, но за интериора не бяха пожалени пари. Семейство Плинт искаше единствено адрес на Корсо, за да затвърди общественото си положение.

Г-жа Плинт нахлу в хола, сипейки извинения и брашно. Сеян, изглежда, си беше легнал рано и Кориолан я беше уцелил в кухнята. Дали иска да слезе долу и да пие чаша чай? Или може би тя да му сервира чая тук, както бяха направили семейство Сноу. Не, не, увери я той, в кухнята щеше да е по-хубаво. Сякаш някой поднасяше нещо на гостите си в кухнята, освен Плинт. Но той не беше дошъл да раздава преценки. Беше дошъл, за да му се изкаже благодарност и ако това включваше печива, още по-добре.

— Искаш ли пай? Имам с боровинки. Или с праскови, ако можеш да почакаш да стане. — Тя кимна към два скоро приготвени пая на плота, които чакаха да бъдат сложени във фурната. — Или може би торта? Следобед направих крем карамел. Авоксите го обичат най-много, защото, нали разбираш, лесно се гълта. Кафе, чай, мляко? — Бръчките между веждите на мами станаха още по-дълбоки, сякаш нищо, което би предложила, не беше достатъчно добро.

Въпреки че беше вечерял, събитията в Цитаделата и разходката го бяха изтощили.

— О, мляко, моля. И сигурно боровинковият пай е много вкусен. Никой не може да се мери с вашето готвене.

Мами напълни голяма чаша догоре. Тя отряза цяло квадратно парче от пая и го сложи в чиния.

— Обичаш ли сладолед? — попита тя.

Последваха няколко топки ванилов сладолед. Тя дръпна един стол до учудващо семплата дървена маса. Над нея имаше гоблен в рамка, изобразяващ планински пейзаж и надпис: ВКЪЩИ.

— Сестра ми ми го прати. Тя е единствената, с която наистина поддържам връзка сега. Или може би, която поддържа връзка с мен. Много не подхожда на останалата част от къщата, но тук долу е моето кътче. Моля те, седни. Яж.

Нейното кътче се състоеше от масата, три разнородни стола, плетивото ѝ и етажерка, пълна с малки странни предмети. Две солници за сол и пипер във формата на петел, мраморно яйце и мека парцалена кукла. Всичките ѝ притежания, допусна Кориолан, които беше донесла от къщи. Нейният олтар, посветен на Окръг 2. Начинът, по който не можеше да се откъсне от този изостанал планински район, будеше съжаление. Горката останала без дом женица, без надежда някога да се впише, която прекарваше дните си в тъга по миналото и приготвяне на крем карамел за авоксите, които не можеха да усетят вкуса му. Той наблюдаваше как плъзга тавите с пай във фурната и отхапа от своето парче. Устата му изтръпна от удоволствие.

— Как е? — попита тя разтревожено.

— Превъзходен — каза той. — Като всичко, което готвите, г-жо Плинт. — Не беше преувеличение. Мами може би беше патетична, но в кухнята беше нещо като артист.

Тя си позволи лека усмивка и седна до него.

— Е, ако някой път ти се прияде още нещо, нашата врата е винаги отворена. Не знам откъде дори да започна да ти благодаря, Кориолане, за това, което направи за нас. Сеян е моят живот. Съжалявам, че сега не може да се видите. Взе много от онова успокоително средство. Иначе не може да заспи. Толкова е гневен, толкова е объркан. И не е нужно да ти казвам колко нещастен се чувства.

— Капитолът наистина не му понася — каза Кориолан.

— Не понася на никой от семейството ни. Страбон казва, че сега за нас е трудно, но ще е по-добре за Сеян и децата му, само че се съмнявам. — Тя погледна към етажерката си. — Семейството и приятелите — те са истинският ти живот, Кориолане, а ние оставихме нашите в Окръг две. Но ти вече го знаеш. Виждам това. Радвам се, че имаш своята баба и сладката си братовчедка.

Кориолан се хвана, че се мъчи да я ободри, като ѝ каза, че всичко ще тръгне по-добре, след като Сеян завърши Академията. В университета има повече хора, както и най-различни хора от целия Капитол и той със сигурност ще намери нови приятели.

Г-жа Плинт кимна, но не изглеждаше убедена. Слугинята авокс привлече вниманието ѝ и ѝ предаде някакво съобщение с нещо като жестомимичен език.

— Добре, той ще се качи, след като си изяде пая — каза ѝ г-жа Плинт. — Съпругът ми иска да те види, ако нямаш нищо против. Мисля, че иска да ти благодари.

Кориолан изяде пая докрай, пожела лека нощ на мами и последва слугинята по стълбите към основния етаж. Дебелите килими заглушаваха стъпките им, стигнаха пред отворената врата на библиотеката без предупреждение и той успя да зърне Страбон Плинт в момент, когато мислеше, че е сам. Той стоеше пред елегантна камина, подпрял високата си фигура с лакът на плота и гледаше надолу — там, където в някой друг сезон щеше да гори огън. Сега камината беше студена и празна, а Кориолан се чудеше дали това, което Плинт виждаше там, беше причината за толкова тъжното му изражение. С една ръка държеше кадифения ревер на скъпия смокинг, който никак не му отиваше — също като дизайнерската рокля на г-жа Плинт или костюма на Сеян. Гардеробът на семейство Плинт винаги подсказваше, че отчаяно се мъчат да приличат на хора от Капитола. Безспорното качество на дрехите вместо да ги прикрие контрастираше със същността им на хора от окръзите, точно както никой не би си помислил, че грандмама, дори с рокля от брашнен чувал, живее някъде другаде, освен на Корсо.

Г-н Плинт срещна погледа му и Кориолан изпита усещането, което помнеше от срещите със собствения си баща, смес от тревожност и неудобство, сякаш в този момент го бяха хванали да върши нещо глупаво. Този мъж обаче беше Плинт, а не Сноу.

Кориолан пусна най-добрата си светска усмивка.

— Добър вечер, г-н Плинт. Нали не ви безпокоя?

— Никак. Влез. Седни. — Г-н Плинт посочи към кожените кресла пред камината, вместо другите пред внушителното си дъбово бюро. Значи разговорът щеше да бъде личен, а не по работа.

— Ял ли си? Разбира се, не би могъл да се измъкнеш от кухнята, без жена ми да те натъпче като пуйка. Искаш ли да пийнеш? Може би уиски?

Възрастните никога не му предлагаха нещо по-силно от поска, която бързо му замайваше главата. Той не можеше да рискува при този разговор.

— Не знам къде бих могъл да го побера — каза той, засмя се и потупа стомаха си, като се настани на креслото. — Но моля, вие си пийте.

— О, аз не пия. — Г-н Плинт седна на срещуположното кресло и огледа Кориолан.

— Приличаш на баща си.

— Често го чувам — каза Кориолан. — Познавахте ли го?

— Понякога имахме пресечни точки в бизнеса. — Той потропа с дългите си пръсти по ръкохватката на креслото. — Приликата е удивителна. Но ти съвсем не си като него.

Не, помисли си Кориолан. Аз съм беден и безсилен. Въпреки че тази разлика може би беше полезна за целите му тази вечер. Неговият баща, който мразеше окръзите, би негодувал от това, че Страбон Плинт е допуснат в Капитола и е станал титан в индустрията с муниции. Не за това беше пожертвал живота си във войната.

— Изобщо не си като него. Иначе никога не би тръгнал на тази арена след сина ми — продължи г-н Плинт. — Невъзможно ми е да си представя как Крас Сноу би рискувал живота си заради мен. Все се питам ти защо го направи.

Всъщност нямах голям избор, помисли си Кориолан.

— Той ми е приятел — каза той.

— Колкото и пъти да чуя това, все ми е трудно да повярвам. Но още от началото Сеян те избра сред другите. Може би си се метнал на майка си, а? Тя винаги се държеше любезно с мен, когато идвах тук по работа преди войната. Въпреки произхода ми. Беше истинска дама. Никога не го забравих. — Той погледна изпитателно Кориолан. — На майка си ли приличаш?

Разговорът не вървеше натам, накъдето си мислеше Кориолан. Защо не стана дума за паричното възнаграждение? Как би могъл да бъде убеден да го приеме, ако никога не му го предложеха.

— Бих искал да си мисля, че е така, в някои отношения.

— В какви отношения? — попита г-н Плинт.

Разпитът отиваше в странна посока. По какъв начин би могъл да прилича на тази любяща, обожаваща го майка, която всяка вечер го приспиваше с песен?

— Е, и двамата обичахме музика. — Дали беше така? Тя обичаше музика, а той сигурно не я мразеше.

— Музика, а? — каза г-н Плинт, сякаш Кориолан беше казал нещо безсмислено, като например „кълбести облаци“.

— И съм сигурен, че и двамата вярвахме, че добрият късмет е… нещо, за което трябва винаги да плащаш… всеки ден. Да не го приемаш за даденост — добави той. Нямаше представа какво означава това, но изглежда направи впечатление на г-н Плинт.

Той помисли.

— Ще се съглася с това.

— О, добре. Да, хубаво, така че… Сеян — припомни му Кориолан.

По лицето на г-н Плинт се изписа тревога.

— Сеян. Благодаря ти, между другото, че му спаси живота.

— Не е необходимо да ми благодарите. Както казах, той ми е приятел. — Сега беше моментът. Моментът за парите, отказа, убеждаването, приемането.

— Добре. Е, сигурно трябва да се прибираш. Твоят трибут е все още в Игрите, нали така? — попита г-н Плинт.

Стреснат от отпращането, Кориолан стана от креслото.

— О-о. Да. Прав сте. Само исках да видя как е Сеян. Ще се върне ли скоро в училище?

— Трудно ми е да кажа — отговори г-н Плинт. — Но ти благодаря, че се отби.

— Разбира се. Кажете му, че ни липсва — каза Кориолан. — Лека нощ.

— Лека нощ. — Г-н Плинт му кимна. Нито дума за пари. Нито дори ръкостискане.

Кориолан си тръгна объркан и разочарован. Тежката торба с храна и шофьорът, който го откара вкъщи, бяха прилична утешителна награда, но в крайна сметка посещението му беше загуба на време, особено когато есето за д-р Гол все така го чакаше. „Доброто допълнение към молбата му за наградата“. Защо всичко за него беше свързано с толкова трудности?

Кориолан каза на Тайгрис, че е отишъл да види Сеян и тя не поиска други обяснения за закъснението му. Направи му чаша специален жасминов чай — глезотия като харченето на жетони, но сега кой го беше грижа? Той се зае с работа, като на листче записа трите ключови думи. Хаос, контрол и каква беше третата? О, да. Договор. Какво би се случило, ако никой не контролираше хората? Това беше темата, която трябваше да развие. И беше казал, че настъпва хаос. А д-р Гол му каза да започне оттам.

Хаос. Изключителен безпорядък и объркване. Все едно че си на арената, беше казала тя. Прекрасна възможност — така го беше нарекла. — Преобразяваща. Кориолан си припомни какво изпита на арената, където няма правила, няма закони, постъпките ти са безнаказани. Стрелката на моралния му компас бясно се люшкаше в двете посоки. Подтикван от ужаса, че е станал плячка, колко бързо той самият се беше превърнал в хищник, без задръжки, и беше пребил Бобин до смърт. Наистина беше преобразен, но не в нещо, от което се гордееше — и тъй като беше потомък на семейство Сноу, имаше по-голям самоконтрол от повечето хора. Помъчи се да си представи какво би станало, ако целият свят играеше по същите тези правила. Безнаказано. Хората взимат каквото искат, когато искат и ако се наложи, убиват за него. Оцеляването е двигател на всичко. През войната имаше дни, когато те всички бяха толкова изплашени, че не излизаха от апартамента. Дни, в които беззаконието превръщаше дори Капитола в арена.

Да, отсъствието на закони, това беше в основата на всичко. Значи хората трябваше да се договорят да спазват закона. Дали това беше, което д-р Гол имаше предвид под „обществен договор“? Споразумението да не се ограбват, измъчват или избиват взаимно? Сигурно беше това. А законът изискваше налагане и точно тук идваше контролът. Без контрол за изпълнението за договора се възцаряваше хаос. Силата, която го контролираше, трябваше да бъде по-голяма от хората — иначе те биха се възпротивили. Единствено Капитолът беше способен на това.

Стоя до два сутринта, за да подреди тези мисли и те едва запълниха една страница. Д-р Гол щеше да иска повече, но това беше всичко, което успя да напише тази вечер. Той пропълзя в леглото, където сънуваше как змиите във всички цветове на дъгата преследват Луси Грей. Стресна се и се събуди треперещ под звуците на химна. Трябва да се стегнеш, каза си той. Игрите няма да продължат още дълго.

На закуска лакомствата, приготвени от г-жа Плинт, го преизпълниха с енергия за четвъртия ден от Игрите на глада. Натъпка се с парче боровинков пай, кифла с наденичка и пита със сирене. Покрай Игрите и семейство Плинт панталонът започна да му стяга в кръста. Щеше да положи усилието да се прибере вкъщи пеш.

Секторът на подиума с осемте оставащи ментори беше ограден с плюшени въжета и сега на гърба на всеки стол беше окачен надпис с името на всеки от тях. Предварително определени места — това беше ново, но вероятно с цел да се намалят саркастичните забележки, които се чуваха през последните няколко дни. Кориолан остана на задния ред между Ио и Урбан. Горкият Фест беше обграден от Випсания и Клеменция.

Лъки приветства публиката с многострадалния Джубили, който беше затворен в клетка, по-подходяща за заек, отколкото за папагал. На арената нищо не помръдваше и трибутите изглежда се бяха успали. Единственото ново развитие беше, че някой, вероятно Рипър, беше изтеглил трупа на Джесъп до редицата мъртви край барикадата.

Кориолан нервно очакваше съобщението за смъртта на Гай Брийн, но то се бавеше. Гейммейкърите отделиха време за тълпата пред арената, която продължаваше да нараства. Различните фен клубове сега носеха фланелки с лицата на трибутите и менторите и Кориолан изпита едновременно удоволствие и смущение, когато от гигантския екран го погледна лицето му.

Първият трибут се появи едва късно сутринта и публиката не го разпозна веднага.

— Това е Уови! — извика Хиларий с облекчение. — Тя е жива!

Кориолан си спомняше, че детето е слабо, но сега изглеждаше като скелет, ръцете и краката ѝ бяха тънки като пръчки, а бузите ѝ хлътнали. Тя приклекна на входа на тунела с мръсната си рокля на райета, примижа на слънцето и стискаше в ръка празна бутилка от вода.

— Дръж се, Уови! Храната пристига! — каза Хиларий, като почукваше по гривната си. Тя едва ли имаше много спонсори, но някой винаги беше готов да заложи на малко вероятен победител.

Лепид се спусна внезапно към Хиларий и той описа надълго и нашироко достойнствата на Уови. Представи отсъствието ѝ като хитрост, като обяви, че тяхната стратегия през цялото време е била тя да се скрие и да не се показва на арената.

— И вижте я сега! Ето я сред финалната осморка! — Пет-шест дрона бързо се насочиха през арената към нея и Хиларий изпадна в още по-голямо вълнение. — Ето нейната вода и храна! Трябва само да я грабне и пак да се скрие!

Храната заваля върху нея и Уови вдигна ръце нагоре, но изглеждаше замаяна. Тя потърси пипнешком по земята, намери бутилка вода и с труд разви капачката. След няколко глътки пак опря гръб в стената и леко се оригна. От едната страна на устата ѝ потече тънка струйка сребриста течност и после Уови остана неподвижна.

Публиката я гледаше недоумяващо в продължение на минута.

— Тя е мъртва! — обяви Урбан.

— Не! Не е мъртва, просто си почива! — каза Хиларий.

Но колкото по-дълго Уови гледаше, без да мигне към яркото слънце, толкова по-трудно беше да се повярва. Кориолан се взря в слюнката — нито прозрачна, нито кървава, но леко оцветена — и се почуди дали Луси Грей най-после е успяла да пусне отровата за плъхове в действие. Би било лесно да сложи отрова в последната глътка вода в бутилката и да я хвърли в някой тунел. Отчаяната Уови не би се поколебала да я изпие. Но никой друг, дори Хиларий, не подозираше нищо нередно.

— Не знам — каза Лепид на Хиларий. — Струва ми се, че приятелят ти може би е прав.

Почакаха още десет минути, през които Уови не даде никакъв признак на живот, после Хиларий се предаде и премести стола си. Лепид сипеше похвали, а Хиларий, макар и разочарован, реши, че нещата биха могли да са много по-зле.

— Тя успя да се задържи дълго време, като се има предвид състоянието ѝ. Искаше ми се да беше излязла по-рано, за да я нахраня, но мисля, че мога да ходя с високо вдигната глава. Да си във финалната осморка не е за пренебрегване!

Кориолан премина по списъка си наум. Двамата трибути от 3, двамата от 4 и Трич и Рипър. Това беше всичко, което стоеше между Луси Грей и победата. Шестима трибути и доста късмет.

На арената смъртта на Уови остана незабелязана за известно време. Беше почти обед, когато Рипър излезе от барикадата, все още метнал знамето като мантия. Той се приближи предпазливо към Уови, но тя не представляваше заплаха нито като жива, нито като мъртва. Рипър приклекна до нея и взе една ябълка, после се намръщи, като разгледа лицето ѝ по-отблизо.

Той знае, помисли си Кориолан. Поне подозира, че не е естествена смърт.

Рипър пусна ябълката, вдигна Уови на ръце и тръгна към мъртвите трибути, като изостави храната и водата на земята.

— Виждате ли? — попита Клеменция, без да се обръща конкретно към никого. — Виждате ли пред какво съм изправена? Моят трибут е психичноболен.

— Сигурно си права — каза Фест. — Извинявам се за преди.

И това беше всичко. Смъртта на Уови не предизвика подозрение извън арената, а вътре само Рипър се чудеше каква е причината. Луси Грей не беше склонна към небрежност. Може би тя нарочно беше избрала крехката Уови за мишена, защото и без това тежкото състояние на детето щеше да прикрие отравянето. Отчайваше го невъзможността да общува с нея и двамата да обмислят заедно стратегията си. При толкова малко оставащи трибути, дали да се крие все още беше най-добрият начин и дали нямаше да е по-добре за нея да действа по-агресивно? Той, разбира се, не знаеше. Може би тя точно в този момент залагаше отровна храна и вода. И в такъв случай щяха да ѝ трябват още, които той не можеше да изпрати, преди тя да се появи. Макар и да не вярваше в тези неща, той се опита да ѝ внуши телепатично. Нека да ти помогна, Луси Грей. Или поне нека да видя, че си добре, помисли си той. После добави: Липсваш ми.

Рипър се върна в тунелите, докато през това време трибутите от Окръг 4 прибраха храната на Уови. Те не показаха абсолютно никаква загриженост за произхода ѝ и Кориолан се успокои, че възможността за отравяне беше останала незабелязана. Те седнаха точно там, където беше умряла Уови и излапаха всичко до последния залък, а после тръгнаха към своя тунел. Мизън накуцваше, но все още беше по-силен от повечето оставащи трибути, ако се стигнеше до схватка. Кориолан си помисли дали накрая всичко щеше да се сведе до Корал и Мизън, които да решат кой трибут от Окръг 4 ще отнесе вкъщи короната.

През всичките си години Кориолан никога не беше оставял училищния обед недовършен, но от картонените купички с боб и нудли му се повдигна. Все още заситен от закуската на семейство Плинт, той не можа да се насили да хапне дори една лъжица и се наложи бързо да смени недокоснатата си купичка с празната купичка на Фест, за да избегне мъмрене.

— Вземи. Бобът за мен все още има вкус на война.

— Аз съм така с овесената каша. Само като я помириша и ми иде да се скрия в бункера — каза Фест, като се справи бързо с храната. — Благодаря ти. Успах се и пропуснах закуската.

Кориолан се надяваше, че бобът не е бил лошо предзнаменование. После се самоупрекна. Сега не беше време да храни суеверия. Трябваше да запази ясната си мисъл, да изглежда добре пред камерите и да изкара деня. Луси Грей сигурно вече беше огладняла. Той отпиваше от бутилката си с вода и планираше следващата доставка на храна.

След напускането на Хиларий столовете на тримата оставащи ментори на задния ред бяха събрани към центъра и Кориолан зае мястото в средата. Както беше казала Домиция, нещата приличаха на игра на музикални столове и това бяха същите хора, с които беше играл като дете. Ако някога имаше деца, а планираше един ден да има, дали те все още щяха да бъдат в елитния социален клуб на Капитола? Или щяха да бъдат изхвърлени в по-нисшите кръгове? Би помогнало, ако имаха по-широка семейна мрежа, на която да разчитат, но двамата с Тайгрис бяха единствените Сноу от своето поколение. Без нея щеше да го очаква съвсем самотно бъдеще.

Следобед на арената не се случи почти нищо. Кориолан се оглеждаше за Луси Грей, като се надяваше да има възможност да я нахрани, но тя продължаваше да се крие. Повечето вълнения идваха от публиката извън арената, когато феновете на Корал се спречкаха с феновете на Трич за това кой е по-достоен да бъде коронован като победител. Размениха се няколко удара, преди миротворците да разделят двете групи, като ги изпратиха в противоположните краища на тълпата. Кориолан беше доволен, че неговите фенове показват малко по-висока класа.

В късния следобед Лъки започна пак да води предаването и д-р Гол седна срещу него, като държеше Джубили в неговата клетка. Птицата се люлееше напред-назад като малко дете, което се мъчи да се успокои. Лъки изгледа тревожно любимеца си, като може би предчувстваше, че ще му го вземат в лабораторията.

— Днес при нас имаме специален гост: Главния гейммейкър д-р Гол, която се сприятелява с Джубили. Разбирам, че имате тъжна новина за нас, д-р Гол.

Д-р Гол остави клетката с Джубили на масата.

— Да. Поради травми, претърпени при избухването на бомбите, поставени на арената от бунтовниците, още един от нашите ученици, Гай Брийн, умря.

Съучениците му ахнаха, а Кориолан се помъчи да се овладее. Всяка минута можеха да го поканят да коментира смъртта на Гай, но не на това се дължеше тревогата му. Щеше да е лесно да каже добри думи за Гай; той нямаше нито един враг в целия свят.

— Мисля, че говоря от името на всички, като поднасям съболезнованията ни на семейството — каза Лъки.

По лицето на д-р Гол се появи студено изражение.

— Съболезнования от всички нас. Но делата говорят по-силно от думите и нашите врагове бунтовниците изглежда не чуват добре. В отговор ние сме планирали нещо специално за техните деца на арената.

— Да се включим ли там? — каза Лъки.

В средата на арената Тесли и Сърк бяха клекнали над купчина отломки и търсеха нещо сред тях. Очевидно не проявяваха интерес към Рипър, който седеше високо на трибуната с гръб към стената на арената, увит в своята мантия. Изведнъж Трич изскочи от един тунел и се нахвърли към трибутите от Окръг 3, които побягнаха към барикадата.

Сред публиката се разнесе объркано мърморене. Къде беше „специалното нещо“ обещано от д-р Гол? Отговорът дойде при вида на един по-голям дрон, който долетя в арената, носейки терариума с разноцветните змии.

Кориолан вече се беше самоубедил, че атаката със змии е плод на превъзбуденото му въображение. Убеждението му обаче се разсея при появата на терариума. Той беше подредил парчетата на пъзела в главата си съвсем правилно. Това, което не знаеше, беше как ще реагират змиите, когато бъдат пуснати на свобода, но той беше ходил в лабораторията. Д-р Гол не развъждаше декоративни кученца; тя проектираше оръжия.

Необикновеният товар привлече вниманието на Трич. Може би си помисли, че този много специален подарък е предназначен само за него, защото спря, когато дронът стигна до средата на арената. Тесли и Сърк също спряха и дори Рипър стана, за да наблюдава доставката. Дронът пусна отворения терариум на десетина метра от земята. Вместо да се разбие, терариумът подскочи при удара. После като цвете, което разтваря листенцата си, стените се разтвориха и паднаха на земята.

Във всички посоки по земята като многоцветен взрив плъзнаха змии.

На предния ред Клеменция скочи на крака и нададе смразяващ кръвта вик, при което Фест почти падна от стола. Повечето хора едва сега разбираха какво е новото развитие на екрана и реакцията ѝ им изглеждаше прекалена. Страхувайки се, че изпадналата в паника Клеменция сега ще разкаже цялата история, Кориолан скочи и я прегърна с две ръце отзад, като не беше сигурен дали иска да я успокои или да я удържи. Клеменция замръзна, но не проговори.

— Те не са тук. Те са на арената — каза Кориолан в ухото ѝ. — Ти си в безопасност. — Все пак продължи да я държи, докато се развиваше действието на арената.

Трич, който беше от дърводобивния окръг, може би донякъде познаваше змиите. В мига, в който изскочиха от терариума, той се обърна и спринтира към трибуните. Подскачаше по купчината отломки като коза и продължи нагоре, прескачайки през пейките.

Моментното объркване на Тесли и Сърк им струваше много скъпо. Тесли успя да стигне до един от стълбовете и се покатери на няколко метра, където беше в безопасност, но Сърк се спъна в едно старо ръждясало копие и змиите го настигнаха. Десетки чифтове зъби се впиха в тялото му и после, сякаш доволни, змиите продължиха нататък. От раните започна да тече ярка гной и по тялото му се явиха розови, жълти и сини ивици. Тъй като беше по-дребен от Клеменция, а в тялото му се беше вляла двойно повече отрова, Сърк диша с мъка десетина секунди и умря.

Изпаднала в ужас, Тесли се взираше в тялото му на земята, плачеше и стискаше стълба. Под нея нежните змии се събраха в купчина, като надигаха глави и танцуваха около основата на стълба.

Гласът на Лъки се разнесе зад кадър.

— Какво става?

— Това са мутации, които разработихме в нашата лаборатория в Капитола — съобщи д-р Гол на публиката. — Сега са само змийчета, но когато пораснат, лесно ще настигнат човек и няма да им е трудно да се изкачат по този стълб. Проектирани са да преследват хора и да се възпроизвеждат бързо, така че всички загуби ще бъдат скоро възстановени.

Трич вече беше успял да се покатери на тесния корниз над таблото с резултатите, а Рипър беше намерил спасение на покрива на ложата за пресата. Малкото змии, които бяха успели да преодолеят отломките на трибуните, се събраха под тях.

Микрофоните уловиха приглушения писък на момиче.

Стигнали са до Луси Грей, помисли си отчаяно Кориолан. Кърпичката не подейства.

Но точно тогава Мизън изскочи като ужилен от тунела, който беше най-близо до барикадата, следван от пронизително пищящата Корал. Една-единствена змия висеше от ръката ѝ. Тя я отхвърли, но щом змията падна на земята, десетки други я нападнаха, като я хапеха по краката. Мизън захвърли тризъбеца си и скочи с всички сили, за да се добере до стълба срещу Тесли. Въпреки раненото си коляно той се изкачи до върха два пъти по-бързо от миналия път. От там той наблюдаваше ужасния, но за щастие кратък край на Корал.

След като се справиха с мишените на земята, повечето змии се събраха под Тесли. Тя губеше сили да се държи за стълба и извика към Мизън за помощ, но той само поклати глава, повече замаян, отколкото злонамерен.

Хората в публиката започнаха да си шъткат един на друг, макар че Кориолан не разбираше защо. Когато залата притихна, той чу онова, което бяха доловили хората с по-остър слух. Отнякъде, съвсем тихо някой пееше на арената.

Неговото момиче.

Луси Грей излезе от тунела си, движейки се заднешком като в забавен кадър. Тя повдигаше всеки крак внимателно, пристъпваше назад и се полюляваше леко в ритъма на песента си.

За момента това беше целият текст на песента въпреки че беше завладяващ. Следвайки я, сякаш омагьосани от мелодията, изпълзяха пет-шест змии.

Кориолан пусна Клеменция, която се беше успокоила, като леко я побутна към Фест. Приближи се към екрана, затаил дъх, докато Луси Грей продължи да върви заднешком и после направи завой към мястото, където преди лежеше тялото на Джесъп. Гласът ѝ зазвуча по-силно, когато — независимо дали го знаеше или не — стигна с гръб до микрофона. Може би за една последна песен, за едно последно представление.

Само че никоя от змиите не се канеше да я нападне. Всъщност тя като че ли ги привличаше към себе си от цялата арена. Купчината змии под стълба на Тесли изтъня, някои се спуснаха от трибуните и десетки изпълзяха от тунелите, за да се присъединят в общата миграция към Луси Грей. Те я наобиколиха, трупайки се от всички страни и за нея стана невъзможно да отстъпва повече назад. Вълните от ярки тела се полюшваха по босите ѝ крака и се увиваха около глезените ѝ, а тя внимателно седна на един мраморен къс.

С върха на пръстите си разпростря воланите на роклята си на земята, сякаш ги канеше. Змиите се струпаха върху нея и избелялата тъкан изчезна — сега Луси имаше блестяща пола от виещи се влечуги.

20

Кориолан сви ръце в юмруци, несигурен за намеренията на змиите. Онези в лабораторията, които познаваха миризмата му от написаното от него предложение, изобщо не му обърнаха внимание. Но сега неговият трибут привличаше змиите като магнит. Дали причината беше различната обстановка? Внезапно пуснати от топлото си уютно жилище в огромната открита арена, дали търсеха нея като единствената позната миризма, която могат да намерят? Дали се бяха събрали около нея, за да се скрият на безопасно място в полата ѝ?

Луси Грей не знаеше нищо за това, защото в онзи ден, когато се канеше да ѝ разкаже за Клеменция и змиите, нейното положение беше толкова по-лошо от неговото, че си беше замълчал. Дори да ѝ беше казал, човек би трябвало да има сляпа вяра в способностите му, за да си представи, че той е намерил начин да се справи със змиите в Игрите. Какво ли си мислеше тя, че ги спира? Сигурно пеенето ѝ. Дали беше пяла на змиите в Окръг 12? Тази змия ми беше специален приятел, беше казала на момиченцето в зоологическата градина. Може би се беше сприятелила с няколко змии в Окръг 12. Може би си мислеше, че ако спре да пее, те сега наистина ще я убият. Може би това беше лебедовата ѝ песен. Тя никога не би могла да си иде без финал. Щеше да остане на сцената до края, под най-яркия прожектор, който можеше да намери.

Когато Луси Грей започна да пее с думи, гласът ѝ беше тих, но ясен като звънче.

Стара песен, помисли си Кориолан. В която се говори за отвъдното, което му напомни за Сеян и неговите хлебни трохи, но също и този забавен стих за света отпреди. Това сигурно означаваше настоящето. Тук. Сега. Докато е още жива.

Гейммейкърите преминаха към по-общ план и Кориолан изпита желание да закрещи възмутено, докато не разбра каква е причината. Всяка змия на арената като че ли беше омаяна от нейната песен и тръгна към нея. Дори онези в гнездото под Тесли, която беше лесна плячка, изоставиха мишената си и се насочиха към Луси Грей. Все още разтреперана от травмата, Тесли се спусна несигурно на земята и прескочи телената ограда в една част на барикадата. Тя се изкачи на безопасна височина, докато песента продължаваше.

Камерата пак показа Луси Грей в едър план. Кориолан имаше чувството, че тя обикновено пее за публика, която се е наляла с доста алкохол. В дните преди интервюто беше чул много песни, при които се сещаш за пиянска компания, размахваща тенекиени чаши джин наляво-надясно в някакъв квартален бар. Макар че алкохолът не изглеждаше неотменна част, защото когато погледна бързо през рамо, видя, че няколко души в Хевънсбий Хол са започнали да се поклащат в ритъма на песента. Гласът ѝ зазвуча по-силно, отеквайки из арената…

… и после премина в кресчендо, когато изпя последните думи:

Последната нота увисна във въздуха, докато публиката си пое колективно дъх. Змиите почакаха да заглъхне и после — или само си въобразяваше така? — се размърдаха. Луси Грей в отговор продължи тихо да тананика със затворена уста сякаш приспиваше бебе. Зрителите, както и змиите около Луси Грей се отпуснаха.

Луси изглеждаше не по-малко омагьосана от змиите, когато камерите се върнаха към Кориолан и го показаха с леко изцъклени очи и отворена уста. Той бързо се стегна, щом видя лицето си на екрана и насочи вниманието си към д-р Гол, която гледаше с каменно изражение.

— Е, г-жо Главен гейммейкър, заслужавате… аплодисменти!

Публиката в залата стана на крака и избухна в овации, но Кориолан не можеше да откъсне очи от д-р Гол. Какво се случваше зад това непроницаемо изражение? Дали отдаваше поведението на змиите на пеенето на Луси Грей или подозираше някаква измама? Дори д-р Гол да научеше за кърпичката, може би щеше да му прости, тъй като резултатът беше толкова драматичен.

Д-р Гол си позволи едно леко кимане в знак на благодарност.

— Благодаря ви. Но вниманието днес не трябва да е насочено към мен, а към Гай Брийн. Може би съучениците му ще споделят някои спомени с нас.

Лепид се впусна в действие в залата, като изслушваше разказите на съучениците на Гай. Беше добре, че д-р Гол му даде възможност, защото докато всички останали споделяха някоя шега или забавна история около Гай, само Кориолан успя да свърже героичната загуба, змиите и възмездието, на което станаха свидетели на арената.

— Никога не бихме позволили смъртта на такъв звезден младеж от Капитола да остане без последици. Когато понесем удар, ние отвръщаме с два пъти по-силен удар, точно както веднъж каза д-р Гол.

Лепид се опита да насочи разговора към изключителното представление на Луси Грей със змиите, но Кориолан каза само:

— Тя е забележителна. Но д-р Гол е права. Този момент принадлежи на Гай. Нека оставим Луси Грей за утре.

Следващият половин час беше посветен на спомени за Гай. После Лепид се сбогува от името на предаването с Фест и Ио, тъй като Корал и Сърк бяха станали жертви на отровата. Кориолан прегърна силно Фест, учудващо разстроен от това, че добрият му приятел напуска подиума. Той изпита съжаление и за Ио, тъй като тя разглеждаше нещата по-скоро клинично, отколкото войнствено, което беше предимството ѝ над останалите. С изключение може би на Персефона, с която реши да сподели вечерята си. По-добре канибали, отколкото главорези.

Учениците тръгнаха да се прибират, оставяйки малкото активни ментори да вечерят с пържоли. Кориолан огледа съперниците си. Би трябвало да се радва, че е сред петимата финалисти. Но ако някой от другите спечелеше, деканът Хайботъм все още можеше да му даде някаква по-малка награда, която нямаше да стигне за университета, и вероятно щеше да изтъкне мъмренето като причина за това. Единствено наградата „Плинт“ би го защитила истински.

Той насочи вниманието си към екрана, където Луси Грей продължаваше да тананика на змиите. Тесли изчезна зад барикадата, а Мизън, Трич и Рипър не напускаха позициите си високо на трибуните. Явиха се облаци, които вещаеха буря и предизвикаха зашеметяващ залез. Поради лошото време бързо се стъмни и той още не беше свършил пудинга, когато Луси Грей вече не се виждаше и арената се разтърси от дълбокия тътен на гръмотевица. Надяваше се светкавиците да осветят донякъде сцената, но силният порой, който последва, направи нощта непрогледна.

Кориолан реши да спи в Хевънсбий Хол, а същото решиха и останалите четирима ментори. Никой, освен Випсания, не се беше сетил да си донесе нещо за спане, затова останалите се разположиха на тапицираните столове, вдигнаха крака и използваха чантите си като импровизирани възглавници. От дъждовната нощ в залата захладня и Кориолан дремеше на стола си, като с едно полуотворено око следеше какво става на екрана. От бурята не се виждаше нищо и постепенно той се унесе. Малко преди съмване се стресна, събуди се и се огледа. Випсания, Урбан и Персефона спяха дълбоко. На няколко метра от него в полумрака светеха големите тъмни очи на Клеменция.

Той не искаше да ѝ бъде враг. Ако крепостта на семейство Сноу паднеше, щяха да са му нужни приятели. До инцидента със змиите той считаше Клеменция за един от най-добрите си приятели. А и тя винаги се беше разбирала добре с Тайгрис. Но как да се сдобри?

Клеменция беше пъхнала едната си ръка под блузата и опипваше яката, която му беше показала в болницата. Яката от змийски люспи.

— Изчезнаха ли? — прошепна той.

Клеменция стана напрегната.

— Изчезват. Най-после. Казаха, че може да мине година, докато изчезнат съвсем.

— Боли ли те? — За пръв път му мина през ума, че може да я боли.

— Не ме болят. Придърпват ме. Придърпват ми кожата. — Тя потри люспите. — Трудно е да обясня.

Насърчен от това, че му се доверява, той реши да продължи.

— Съжалявам, Клеми. Наистина. За всичко.

— Ти не знаеше какво е планирала — каза Клеменция.

— Не, не знаех. Но после в болницата трябваше да дойда да те видя. Трябваше да разбия вратите, за да съм сигурен, че си добре — заяви твърдо той.

— Да! — каза тя и наблегна на думата, но като че ли малко омекна. — Но аз знам, че и ти пострада. На арената.

— О, не ми търси извинения. — Той вдигна ръце нагоре. — Аз съм безполезен и двамата го знаем.

Намек за усмивка.

— Почти. Сигурно трябва да ти благодаря, че днес ми попречи да се държа като пълна глупачка.

— Така ли? — Той присви очи, сякаш се мъчеше да си спомни. — Помня само, че се притиснах към теб. Не казвам, че съм се скрил зад теб. Но определено се притиснах.

Тя се позасмя, но остана сериозна.

— Не трябваше да те обвинявам толкова много. Съжалявам. Бях изпаднала в ужас.

— Съвсем основателно. По-хубаво щеше да бъде днес да не се налагаше да видиш това.

— Може би беше оздравително. Чувствам се по-добре по някакъв начин — призна тя. — Ужасна ли съм?

— Не — каза той. — Ти си единствено смела.

И така приятелството им беше донякъде подновено. Те оставиха другите да спят и си поделиха последната пита със сирене от запасите на Кориолан, говорейки си за различни неща и дори си поиграха с идеята да се помъчат да сключат съюз между Луси Грей и Рипър на арената. Отказаха се, защото това не зависеше от тях. Луси Грей и Рипър можеха да се съюзят, а можеха и да не се съюзят.

— Поне ние двамата сме пак съюзници — каза той.

— Е, най-малкото не сме врагове — съгласи се Клеменция. Но когато отидоха да си измият лицата за камерите, тя му даде сапун, за да не трябва да използва абразивната течна каша в тоалетните и по някакъв начин от този дребен, но интимен жест разбра, че му е простено.

Нямаше закуска, но Фест дойде по-рано и раздаде сандвичи с яйце и ябълки в знак на солидарност. Персефона му се усмихваше широко над чашата чай. Сега, след като и Клеменция се беше ободрила, Кориолан не се чувстваше така застрашен от останалите ментори. Всички искаха да спечелят, но това беше главно в ръцете на трибутите им. Той прецени съперниците на Луси Грей. Тесли, дребна и умна. Мизън, смъртоносен, но ранен. Трич, атлетичен, но все още неизвестна величина. Рипър, прекалено странен, за да се опише с думи.

Последните облаци се разнесоха с изгрева. Арената беше осеяна с умрели змии, провиснали от развалините, плуващи в локвите. Може би удавени или неспособни да оцелеят в студената, мокра нощ. Някои генетично модифицирани създания не се справяха добре извън лабораторията. Луси Грей и Тесли не се виждаха, а трите момчета с прогизнали дрехи не се бяха осмелили да слязат от високите си скривалища. Мизън спеше на гредата, привързан с колан. Докато другите ученици пристигаха един по един в Хевънсбий Хол, Випсания и Клеменция, която изглеждаше почти нормална, изпратиха храна на трибутите си.

Когато дроновете им я донесоха, Трич се нахвърли изгладнял, но Рипър пак бутна настрана храната си, слезе долу на арената и загреба вода с шепа от една локва. Безразличен към Трич и Мизън, който най-после се събуди, той отиде да пренесе Корал и Сърк и да ги прибави към своята редица. Другите момчета го наблюдаваха предпазливо, но никой не се приближи към него, разтревожени или от ексцентричното му поведение, или от възможността да попаднат на змии. Вероятно се надяваха, че някой друг ще го довърши, но той продължи работата си несмущавано и след като подреди моргата си, се върна в ложата за пресата. Трич седеше на таблото за резултатите и клатеше крака, докато Мизън правеше знаци, че е гладен. Персефона реагира веднага, като му поръча голяма закуска.

След минута се появи Тесли. Със съсредоточено лице тя носеше дрон, който, макар и да приличаше много на оригиналния апарат, изглеждаше леко видоизменен. Тя застана точно под Мизън.

— Дали си мисли, че това ще полети? — попита със съмнение Випсания. — Дори да полети, как ще го управлява?

Урбан, който се мръщеше срещу екрана, изведнъж се изправи на стола си.

— Няма нужда да го управлява. Няма нужда, ако… Но как е успяла… — Той замълча, сякаш се мъчеше да реши някаква загадка.

Тесли натисна един ключ, вдигна ръце и пусна дрона във въздуха. Той полетя нагоре и видяха, че от основата му излиза кабел, който е вързан за китката ѝ. Ограничен по този начин, дронът започна да лети в кръг на височина колкото половината разстояние между нея и Мизън. Той погледна надолу, явно объркан, но вниманието му беше отвлечено от пристигането на първия дрон от Персефона. Той му пусна парче хляб и както обикновено се обърна, за да поеме обратния път. После на няколко метра разстояние направи завой и се върна към него. Мизън се отдръпна учудено. По рефлекс замахна срещу него, но дронът само мина над него, като разтвори челюсти, за да пусне несъществуващ подарък и пак се върна.

— Какво му стана на този дрон? — попита Персефона.

Никой не знаеше, но в този момент дойде втори дрон с вода и трети със сирене. И те пуснаха товара си, но останаха да кръжат, като отваряха празни челюсти. Но дроновете, които бяха синхронизирани така, че да пускат гладко товара си, започнаха да се блъскат един в друг и понякога в Мизън. Опашката на един от тях го удари в окото, той изкрещя и замахна срещу него.

— Има ли някакъв начин да се свържа с гейммейкърите? Изпратих още три! — каза Персефона.

— Те не могат да направят нищо — каза Урбан развеселен. — Тя е намерила начин да ги хакне. Блокирала е сигнала за връщане, така че сега лицето му е единствената им дестинация.

Наистина, когато пристигнаха другите три дрона, един по един, те показаха същата неизправност. Мизън беше единствената им мишена и нещо, което отначало изглеждаше смешно, стана смъртоносно. Той се изправи на крака и се опита да избяга в другия край на гредата, но те се струпаха около него като пчели на буркан с мед. Тъй като тризъбецът му беше останал на земята, той извади ножа си и се опита да се бие с тях, но единственото, което постигна, беше за момент да ги отклони от курса. Те не бяха програмирани да влизат в контакт с него, но като рикошираха един в друг и в ножа му, все по-често се блъскаха в него, докато това заприлича на атака. Мизън започна да отстъпва към стълба — същият стълб, където беше изоставил Тесли на съдбата ѝ — но коляното му не го слушаше. Изпаднал в ужас, той замахна силно към дроновете, като прехвърли тежестта си на ранения си крак, който се подгъна и не издържа. Той загуби равновесие, полетя към земята и при падането си счупи странично врата.

— О-о! — възкликна Персефона, когато той падна. — О-о, тя го уби!

Випсания се намръщи към екрана.

— Тя е по-умна, отколкото изглежда.

Тесли се усмихна доволно, изтегли дрона надолу, изключи го и го прегърна любовно.

— Външният вид често лъже. — Урбан се подсмихна и набра няколко подаръка на гривната си. — Особено когато става дума за нещо мое.

Злорадството му не продължи дълго. Докато инцидентът с дроновете вървеше на екрана, гейммейкърите бяха пропуснали да покажат по-широката картина, в която Трич слезе от таблото за резултатите, спусна се по трибуните и излезе на арената. Той сякаш се появи отникъде, направи гигантски скок в кадър и стовари брадвата си върху Тесли с един удар. Тя не успя да направи и крачка, когато острието разцепи черепа ѝ и я уби на място. Трич постави ръце на коленете си, дишайки тежко от усилието и после седна на земята до нея, като гледаше как кръвта попива в пясъка. Дроновете, които пристигнаха с храна за нея, го накараха пак да се раздвижи. Той събра десетина пакета и се оттегли зад барикадата.

За момент Урбан не можеше да повярва, а после си придаде отвратен вид и стана, за да си върви. Той обаче не можа да избяга от вездесъщия микрофон на Лепид и с труд се сдържа да не изръмжи, като каза:

— Дотук беше за мен. Посмяхме се за малко, нали?

После си тръгна, като остави Персефона да описва надълго и нашироко съжаленията си и благодарността си за възможността да бъде ментор.

— Ти стигна до първите петима! — усмихна ѝ се сияйно Лепид. — Никой не може да ти го отнеме.

— Не — каза тя с известно съмнение. — Не, такива неща остават завинаги.

Кориолан погледна първо Клеменция и после Випсания.

— Май само ние останахме. — Тримата се подредиха в редица с Кориолан по средата, докато другите отнесоха столовете на победените.

Луси Грей. Трич. Рипър. Последните трима. Последното момиче. Последният ден? Може би беше последният.

Лъки се появи на сцената с шапка, накичена с пет пръчици бенгалски огън.

— Здравей, Панем! Поръчах си тази шапка специално за последните петима, но те пръскат свои собствени искри! — Той издърпа две пръчици от шапката и без да гледа ги хвърли зад гърба си. — Последните трима?

Една от пръчиците изгасна на пода, но от втората завесата запуши, което предизвика пронизителен писък и паническо гасене с крака от страна на Лъки. Един човек от снимачния екип влезе в кадър с пожарогасител, за да се справи с кризата, като даде възможност на Лъки да възвърне самообладание. Когато трите останали пръчици бенгалски огън на шапката угаснаха, в долната част на екрана започна да примигва броят на спонсорите и залагащите.

— Урааа! Залагането се разгорещява и залозите стават все по-големи! Не пропускайте веселбата!

Гривната на Кориолан записука начесто, но същото се отнасяше и за гривните на Випсания и Клеменция.

— Голяма полза ще имам от това — измърмори Клеменция на Кориолан. — Той не ми вярва и не иска да яде нищо, което изпращам.

Луси Грей сигурно беше гладна, но той допусна, че тя си почива в тунелите. Искаше да ѝ прати храна и вода, за да се подкрепи, но и като носител за отровата. Тъй като последните ѝ двама противници можеха лесно да я надвият, трябваше да направи нещо, за да наклони везните в нейна полза. Засега не се сещаше за друго, освен да държи тълпата на нейна страна. Когато Лепид се приближи към него, за да сподели, както обеща, какво мисли за представянето на Луси Грей, той не жалеше думи. Кориолан не знаеше какво би трябвало да направи, за да убеди хората, че тя не е от окръзите, ако тя вече не ги беше убедила достатъчно.

— Според мен може би е голяма несправедливост, че тя беше не само в Жътвата, но и изобщо в Окръг дванайсет. Хората трябва да преценят сами. Ако сте съгласни с мен или най-малкото подозирате, че може да съм прав, знаете какво да направите.

Новата вълна от подаръци, която се разнесе от гривната му, потвърди, че е на прав път, но не знаеше как това щеше да помогне. Той би могъл вероятно да я храни седмици наред с полученото дотук.

Единственият трибут, който се движеше по арената, беше Рипър. Беше слязъл от ложата за пресата и по пътя беше отрязал още едно голямо парче от знамето. Измършавял и несигурен, той със залитане добави Тесли и Мизън към колекцията си, като използва новото парче от знамето, за да ги покрие. С усилие се изкачи на задния ред на арената и задряма на слънцето, като леко се поклащаше напред-назад, а мантията му беше простряна да съхне. Кориолан се чудеше, дали скоро няма да умре от естествена смърт. Ако да умреш от глад беше естествена смърт. Не беше съвсем сигурен. Естествена ли беше, ако гладът се използва като оръжие?

За негово облекчение Луси Грей се появи неочаквано точно преди дванайсет от сенките на един тунел. Тя огледа арената и като реши, че е безопасно, излезе на слънце. Влажната рокля все още лепнеше по тялото ѝ, но калта по подгъва беше започнала да изсъхва. Докато Кориолан ѝ поръчваше истинско пиршество по гривната си, Луси Грей отиде до локвата на Рипър и коленичи. Тя загреба вода с шепа, утоли жаждата си и изми лицето си. След като вчеса косата си с пръсти, тя я прибра в хлабав кок и точно като свърши, десетина дрона влязоха на арената.

Тя като че ли не ги забеляза, извади бутилка от джоба си, натопи гърлото в локвата и я напълни с два-три сантиметра вода. След като я разклати, Луси Грей изля водата обратно в локвата и се канеше пак да пълни бутилката, когато идващите дронове привлякоха вниманието ѝ. Около нея започна да пада храна и вода, тя захвърли старата бутилка и събра подаръците в полата си.

Луси Грей тръгна към най-близкия тунел, но после погледна нагоре към Рипър, който се беше излегнал на трибуните. Тя смени посоката, изтича до моргата му и повдигна знамето. Мърдаше устни, докато броеше загиналите.

— Опитва се да пресметне кой е останал в Игрите — каза Кориолан в микрофона, който Лепид навря в лицето му.

— Може би трябва да го изпишем на таблото с резултатите — пошегува се Лепид.

— Сигурен съм, че това ще е полезно за трибутите — каза Кориолан. — Сериозно, това е добра идея.

Изведнъж Луси Грей рязко вдигна глава и провизиите в полата ѝ паднаха на земята, а тя се обърна кръгом и побягна. Беше чула нещо, което публиката не можеше да чуе. Трич изскочи иззад барикадата, размахвайки брадвата си, и я уцели по китката, докато тя минаваше под гредата. Луси Грей се обърна, падна на колене и продължи да се бори с всички сили, докато той вдигна брадвата.

— Не! — Кориолан скочи на крака, като изблъска Лепид настрани. — Луси Грей!

После две неща се случиха едновременно. Брадвата започна да се спуска, тя се хвърли в ръцете на Трич и се притисна към него, като избегна острието. Беше странно как останаха прегърнати дълго време, преди очите на Трич да се разширят от ужас. Той я отблъсна, изпусна брадвата и откъсна нещо от врата си. Вдигна ръка във въздуха, като стискаше здраво яркорозовата змия. След това падна на колене и я удари силно в земята, после отново и отново, докато се свлече мъртъв, като продължи да стиска в юмрук безжизнената змия.

Като дишаше тежко, Луси Грей бързо се обърна, за да види къде е Рипър, но той все още седеше и се поклащаше на трибуните. Останала за момента в безопасност, тя притисна ръка към сърцето си и махна на публиката.

Тълпата в залата започна да аплодира, а Кориолан дълбоко въздъхна и се обърна да приеме поздравленията. Беше успял. Тя беше успяла. С джобове, пълни с отрова, тя беше стигнала до финалната двойка. Сигурно беше скрила розовата змия в джоба си, точно както беше направила със зелената змия на Жътвата. Имаше ли още? Или Трич беше убил последната оцеляла? Не се знаеше. Но само при възможността да има още едно влечуго като оръжие, Луси Грей изглеждаше смъртоносна.

Докато Лепид изпращаше Випсания — която през зъби поблагодари на гейммейкърите — Кориолан се отпусна в стола си и наблюдаваше как Луси Грей си прибира пиршеството. Той се наведе към Клеменция и прошепна:

— Радвам се, че останахме ние.

Тя му отвърна със затворническа усмивка.

Докато Луси Грей отваряше опаковките и подреждаше елегантно всичката си храна, Кориолан си спомни за техния пикник в зоологическата градина. Дали сега не го възпроизвеждаше заради него? Нещо го прободе в сърцето и го връхлетя споменът за целувката. Имаше ли още целувки за него в бъдеще? За момент той се впусна във фантазии как Луси Грей печели, напуска арената и идва да живее с него в пентхауса на семейство Сноу, който беше спасен по някакъв начин от данъците. Той щеше да учи в университета с наградата „Плинт“, а тя щеше да е главната атракция в новооткрития нощен клуб на Плурибус, защото Капитолът щеше да се съгласи да ѝ позволи да остане и… е, още не беше стигнал до всички подробности, но важното беше, че щеше да я задържи при себе си. И искаше да я задържи. В безопасност и под ръка. Да се възхищават един на друг. Да му е предана. И изцяло, единствено негова. Ако това, което му беше казала, преди да го целуне — Единственото момче, за което има място в сърцето ми, си ти — беше вярно, то не би ли искала и тя същото?

Престани!, каза си той. Все още никой не е спечелил нищо! Тя беше изяла вече повечето храна, затова той поръча още, този път много, за да може да се скрие и да преживее следващите няколко дни, в случай че реши да не се показва и да чака Рипър да умре. Това беше добър план, с малък риск за нея и с неизбежен край, ако той продължи да отказва всякаква храна. Но ако не продължеше? Какво би станало, ако дойде на себе си и реши да изяде почти неограничените подаръци от спонсори, които можеше да му изпрати Клеменция? Тогава пак щеше да се стигне до физическа схватка и Луси Грей щеше да бъде в наистина неизгодно положение, освен ако не беше приготвила още змии.

Дроновете пуснаха провизиите, Луси Грей ги сортира и ги напъха в джобовете си. Те едва ли бяха достатъчно дълбоки, за да поберат всичката храна и напитки заедно с още една змия, но тя беше ужасно умна. Той дори не видя как извади змията, която уби Трич.

На обяд Фест донесе на Кориолан и Клеменция сандвичи, но и двамата бяха прекалено нервни, за да ядат. Останалите ученици се хранеха по местата си, защото не искаха да пропуснат нито секунда. Кориолан чуваше как шепнешком разпалено спорят кой ще е победителят в този ден. Не си спомняше в миналото хората да са се интересували от това.

Арената започна да изсъхва под силното слънце, по-плитките локви изчезнаха и останаха само няколко достатъчно дълбоки, за да може да се пие от тях. Луси Грей седеше върху купчина отломки, разпростряла роклята си на слънце. В затишието се появи Лъки, който даде подробна прогноза за времето, включително препоръки за горещините и полезни съвети как да се избягват крампи, изтощение и топлинен удар. Пред павилиона за лимонада извън арената се виеше дълга опашка и хората се криеха под чадъри или се бяха наблъскали под малкото сянка. Дори привичният хлад напусна Хевънсбий Хол, учениците свалиха куртките си и си вееха с тетрадките. По някое време следобед от училището поднесоха плодов пунш, което придаде празничност на събитието.

Луси Грей не изпускаше Рипър от око, но той не направи опит да се приближи към нея. Изведнъж тя стана, сякаш гореше от нетърпение да се случи нещо и се върна при тялото на Трич. Хвана го за единия глезен и започна да го влачи към моргата на Рипър. Рипър изглежда се събуди в момента, в който тя докосна тялото. Той се приведе и изкрещя нещо неразбираемо, после тръгна надолу. Луси Грей пусна Трич и избяга в близкия тунел. Рипър се зае със задачата да пренесе Трич, като го положи грижливо в редицата мъртви трибути и го покри с остатъка от знамето. Доволен от свършеното, той тръгна обратно към трибуните, но едва беше стигнал до стената, когато Луси Грей изскочи от друг тунел, дръпна едно парче знаме от труповете и нададе вик. Рипър се обърна и хукна към нея. Луси Грей не губи време и се скри зад барикадата. Рипър върна знамето на място, като го подпъхна под телата за по-сигурно и се облегна да си почине на стълба. След няколко минути той като че ли задряма със затворени очи срещу слънцето. Луси Грей пак изскочи, дръпна настрани едното парче от знамето и този път побягна, като то се развяваше зад нея. Докато Рипър осъзнае какво е направила, тя вече беше на петдесет метра от него. Нерешителността му ѝ даде възможност да увеличи преднината си и тя повлече знамето до самия център на арената, където го остави в калта и се отправи към трибуните. Рипър сега се разсърди, дотича дотам и пак завладя знамето. Направи няколко крачки след нея, само че изтощението си беше казало думата. Той притисна ръце към слепоочията си и дишаше учестено, но изглежда не се потеше. Както им беше припомнил преди малко Лъки, го можеше да е признак за топлинен удар.

Мъчи се да го убие с тичане, помисли си Кориолан. И може и да успее.

Рипър залитна, сякаш беше пиян. Като влачеше знамето след себе си, стигна до локвата, една от малкото, които не бяха пресъхнали този следобед. Падна на колене и жадно пи, докато на дъното остана само кална тиня. Седна с присвити колене, на лицето му се появи странно изражение и започна да разтрива с пръсти ребрата и гърдите си. Повърна част от водата, после продължи да повръща по ръцете и коленете си, след което несигурно се изправи. Все още стискайки знамето в едната си ръка, той тръгна с бавни, неравни стъпки обратно към моргата си. Почти стигна дотам, когато се свлече на земята, изтегляйки се в редицата до Трич. С една ръка се помъчи да издърпа знамето над групата, но успя само да покрие себе си донякъде, после събра ръце и крака и остана да лежи неподвижно.

Кориолан замръзна в очакване. Свърши ли? Наистина ли спечели? Игрите на глада? Наградата „Плинт“? Момичето? Той се вгледа в лицето на Луси Грей, която наблюдаваше Рипър от трибуните, но изглеждаше дистанцирана, сякаш беше далече от събитията на арената.

Публиката в залата започна да шепне. Мъртъв ли беше Рипър? Не трябваше ли да обявят победителя? Кориолан и Клеменция отпратиха с ръка Лепид и микрофона му, докато чакаха развръзката. Мина половин час преди Луси Грей да се спусне от трибуните и да се приближи до Рипър. Постави пръсти на врата му, за да провери пулса. След като се увери, тя затвори клепачите му и нежно загърна трибутите със знамето, сякаш приготвяше деца за сън. После се отдалечи, облегна се на стълба и зачака.

Това изглежда убеди гейммейкърите, защото Лъки се появи, като подскачаше нагоре-надолу и обяви, че Луси Грей Беърд, трибут от Окръг 12, и нейният ментор Кориолан Сноу са спечелили Десетите Игри на глада.

Хевънсбий Хол избухна в аплодисменти около Кориолан, а Фест събра няколко съученици, за да вдигнат стола му на ръце и да го разходят тържествено напред-назад по подиума. Когато най-после го оставиха, Лепид го нападна с въпроси, на които той можа само да отговори, че преживяването е било едновременно вълнуващо и поучително. После всички ученици отидоха в столовата, където за празненството бяха приготвени торта и поска. Кориолан седна на почетното място, като приемаше поздравления и изпи повече поска, отколкото беше добре за него. И какво от това? В този момент се чувстваше непобедим.

Сатирия го спаси точно когато главата му се замая, като го изведе от столовата и му каза да отиде в лабораторията по биология.

— Мисля, че ще доведат твоето момиче. Не се учудвай, ако ви покажат двамата по телевизията. Браво.

Кориолан я прегърна спонтанно и бързо тръгна към лабораторията, благодарен за минутата тишина. Усети как устните му се разтягат в налудничава усмивка. Беше спечелил. Беше спечелил слава, и бъдеще, а може би и любов. Само след малко щеше да прегърне Луси Грей в обятията си. О, Сноу винаги е на върха; абсолютно сигурно е на върха. Той се насили да изтрие усмивката, като стигна пред вратата и оправи куртката си, за да прикрие, че всъщност е пийнал. Не беше добре по някакъв начин да позволи на д-р Гол да го види такъв.

Когато отвори вратата на лабораторията по биология, завари вътре само декана Хайботъм, който седеше на обичайното си място зад масата.

— Затвори вратата след себе си.

Кориолан се подчини. Може би деканът искаше да го поздрави насаме. Или дори да се извини, че го е обидил. Някой ден залязващата звезда може би щеше да има нужда от изгряващата звезда. Но като приближи, го обзе студен ужас. Подредени на масата като лабораторни образци бяха три предмета: салфетка с герба на Академията, изцапана с гроздов сок, сребърната пудриера на майка му и кална бяла носна кърпа.

Срещата едва ли продължи повече от пет минути. След това, както се споразумяха, Кориолан се отправи директно към Наборния център, където стана най-новият, но не и най-бляскавият миротворец в Панем.