Балада за пойни птици и змии

1

Кориолан пусна шепа зелеви листа в тенджерата с вряща вода и се закле, че ще дойде ден, когато няма дори да погледне зеле. Но днес не беше този ден. Имаше нужда да изяде голяма купа от анемичното ядене и да изпие бульона до капка, за да не къркорят червата му на церемонията за Жътвата. Това беше само една от дългия списък предпазни мерки, които взимаше, за да прикрие факта, че семейството му, макар и да живееше в пентхауса на най-разкошния блок в Капитола, беше бедно като църковни мишки. И че на осемнайсет години, наследникът на някога великия род Сноу нямаше на какво друго да разчита, освен на ума си.

Проблемът беше ризата му за Жътвата. Имаше приемлив тъмен официален панталон, купен миналата година на черния пазар, но ризата беше това, което хората щяха да гледат. За щастие Академията осигуряваше униформите, които се изискваха за всеки ден. За днешната церемония обаче на учениците беше наредено да се облекат по модата, но с необходимата за случая тържественост. Тайгрис му каза да ѝ се довери и той ѝ вярваше. Досега единствено умението на братовчедката му да си служи с иглата го беше спасявало. Все пак не можеше да се надява на чудеса.

Ризата, която изровиха от дъното на гардероба — гардероба на баща му от едни по-добри времена — беше с петна и пожълтяла от времето, половината копчета липсваха, а единият маншет беше прогорен от цигара. Беше съсипана до такава степен, че не можеше да се продаде дори в най-тежките времена — това ли щеше да е ризата, която да облече за Жътвата? Тази сутрин той отиде в стаята ѝ призори, единствено за да установи, че и братовчедката, и ризата му липсват. Това не беше добър знак. Дали Тайгрис се беше отказала от старата риза и беше отишла на черния пазар, за да му осигури в последния момент някакви прилични дрехи? А и какво изобщо притежаваше тя, което би могла да предложи в замяна? Едно-единствено нещо — себе си — и фамилията Сноу все още не беше паднала толкова ниско. Или може би в този момент, докато солеше зелето си, вече падаше?

Той си представи как хората определят цената ѝ. С дългия си остър нос и слабо тяло Тайгрис не беше голяма красавица, но излъчваше приветливост, уязвимост, която сякаш подканваше другите да я унижат. Тя би могла да намери клиенти, стига да искаше. От мисълта му прилоша, почувства се безпомощен и накрая се отврати от себе си.

От дъното на апартамента прозвуча запис на химна „Бисер на Панем“. Пригласяше му треперливото сопрано на баба му и отекваше в стените.

Както винаги тя пееше мъчително фалшиво и с леко закъснение. През първата година от войната пускаше записа на националните празници, така че петгодишният Кориолан и осемгодишната Тайгрис да изграждат патриотичното си чувство. Всекидневното слушане започна една през онзи черен ден, когато бунтовниците от окръзите обкръжиха Капитола и прекратиха снабдяването му за следващите две години. „Помнете, деца — казваше тя, — ние сме само под обсада, но не сме се предали!“ После почваше да пее химна през прозореца на пентхауса, докато бомбите валяха върху тях. С този дребен жест тя изразяваше лоялността си към Капитола.

И следваха нотите, които все не можеше да улучи…

Кориолан се намръщи. Вече десет години бунтовниците мълчаха, обаче баба му не млъкваше. Имаше още два стиха.

Чудеше се дали ако имаше повече мебели, те биха заглушили силата на звука, но въпросът беше реторичен. Засега апартаментът им беше като микрокосмос на самия Капитол и носеше белезите от безмилостните бунтовнически атаки. Седемметровите стени бяха прошарени от пукнатини, декоративният таван осеян с дупки от липсващи парчета мазилка, а счупените стъкла на еркерните прозорци, които гледаха към града, бяха закрепени с грозни ленти черен скоч. По време на войната и десетилетието след нея семейството им беше принудено да продаде или да изтъргува много от вещите си, така че някои стаи бяха напълно празни и затворени, а други — в най-добрия случай — оскъдно обзаведени. И нещо още по-лошо, през най-големите студове на последната зима от обсадата, някои елегантни мебели с дърворезба и безброй книги бяха пожертвани в камината, за да не умрат от студ. Да гледа как разноцветните страници на илюстрованите му книги — същите, които четеше с майка си — се превръщат в пепел, винаги го докарваше до сълзи. Но по-добре да си тъжен, отколкото мъртъв.

Кориолан ходеше на гости при приятелите си и знаеше, че повечето семейства са започнали да ремонтират домовете си, но семейство Сноу не можеше да си позволи дори няколко метра лен за нова риза. Той се замисли за съучениците си, които избираха какво да облекат от гардероба си или слагаха ново ушитите си костюми и се чудеше още колко време ще успее да запази приличен външен вид.

Ако поправената от Тайгрис риза не ставаше за носене, какво щеше да прави? Да се престори на болен от грип и да каже, че не може да стане от леглото? Слабост. Да се представи като войник в униформената си риза? Неуважение. Да се напъха в червената риза, която преди две години му беше омаляла? Бедност. Приемлив вариант? Нито едно от горните.

Може би Тайгрис беше отишла да помоли за помощ работодателката си Фабриция Уотнот, жена, не по-малко смешна от името си, но с определен талант за по-различни модни решения. Независимо дали модната тенденция беше пера или кожи, пластмаса или плюш, тя винаги намираше начин да ги съчетае на приемлива цена. Тайгрис не беше много добра ученичка и се беше отказала от университета, за да преследва мечтата си да стане моден дизайнер. Тя беше нещо като помощничка, макар че Фабриция я използваше повече като робиня, като я караше да ѝ прави масаж на краката и да чисти каналите от космите, паднали от дългата ѝ яркочервена коса. Но Тайгрис никога не се оплакваше и не искаше да чуе нищо лошо за шефката си, защото беше много доволна и благодарна, че може да работи в модната индустрия.

Кориолан отвори хладилника с надежда да намери нещо, за да придаде малко вкус на зелевата супа. Единственият обитател беше метална тенджера. Той вдигна капака и вътре видя каша от замръзнали нарязани картофи. Да не би баба му най-после да беше изпълнила заплахата си да се научи да готви? А това нещо изобщо ставаше ли за ядене? Той затвори капака, докато търсеше повече информация, с която да действа. С какво удоволствие би го изхвърлил на боклука без колебание. Спомни си или поне си помисли, че си спомня, как когато беше много малък, гледаше боклукчийските камиони, на които работеха авокси — работниците без език са най-добрите работници, или поне така твърдеше баба му. Камионите се движеха по улиците и събираха големи торби с изхвърлена храна, кашони, стари домакински уреди. После дойде време, когато нищо не беше за изхвърляне, нямаше нито една излишна калория и всичко можеше да се изтъргува, да се изгори за отопление или да се сложи на стената за изолация. По онова време всички се бяха научили да не хвърлят боклука. Но сега това пак идваше на мода. Признак за благополучие, също като прилична риза.

Ризата. Ризата. Умът му се фиксираше върху проблем като този — всъщност върху всякакъв проблем — и не можеше да мисли за друго. Сякаш ако контролираше един елемент от своя свят, това щеше да го спаси от нещастието. Тази склонност да мисли натрапливо за нещо беше част от мозъка му и вероятно щеше да завърши зле за него, ако не се научеше да я надхитрява.

Чу гласа на баба си, която изпя фалшиво последните думи:

Откачена стара жена, която все още живееше във времето преди войната. Обичаше я, но тя беше загубила връзка с действителността преди години. Всеки път щом седнеха около масата, тя непрестанно бърбореше за легендарното величие на семейство Сноу, дори когато яденето им се състоеше от разводнена бобена супа и изсъхнали бисквити. И ако човек я слушаше, нямаше съмнение, че го чака славно бъдеще. „Когато Кориолан стане президент…“ — често започваше тя. „Когато Кориолан стане президент…“, всичко, като се почне от разнебитените военни самолети на Капитола и се стигне до главозамайващата цена на свинските пържоли, щеше да се оправи по магически начин. Слава богу, че разваленият асансьор и артритните ѝ колене не ѝ позволяваха да излиза често навън и също, че редките гости бяха не по-малко застинали в миналото от нея.

Зелето завря и изпълни кухнята с миризма на бедност. Кориолан го разбърка с дървена лъжица. Тайгрис все още я нямаше. Скоро щеше да стане прекалено късно да се обади и да даде извинение за отсъствието си. Всички щяха да се събрали в Хевънсбий Хол на Академията. Щеше да се наложи да се изправи пред гнева и разочарованието на професора си по комуникации Сатирия Клик, която беше уредила той да получи една от двайсет и четирите желани от всички позиции на ментор в Игрите на глада. Освен че беше любимец на Сатирия, той беше и неин асистент, поради което тя несъмнено щеше да има нужда от него за нещо днес. Тя беше непредвидима, особено когато пиеше, а това беше неизменна част от Жътвата. Най-добре да ѝ се обади и да я предупреди, да ѝ каже, че не може да спре да повръща или нещо друго, но ще направи всичко възможно да се съвземе. Той събра сили и вдигна телефона, за да ѝ съобщи, че е тежко болен, но се сети за друго: ако не отидеше на събитието, щеше ли тя да попречи да го заместят като ментор с някой друг? И ако това станеше, нямаше ли то да намали шансовете му да получи една от наградите на Академията, раздавани при завършването? Без такава награда не можеше да си позволи да учи в университета, което означаваше, че няма да си намери работа и за него нямаше никакво бъдеще. А и кой знае какво щеше да се случи със семейството му…

Разкривената външна врата се отвори с жалостив стон.

— Корио! — извика Тайгрис и той остави слушалката.

Тя продължаваше да го нарича с името, което му беше дала, когато беше бебе. Излетя от кухнята и едва не я събори, но тя беше прекалено развълнувана, за да му се скара.

— Успях! Успях! Е, поне постигнах нещо!

Тя бързо направи няколко танцови стъпки и вдигна в ръка закачалката с ризата, скрита под стара торба за дрехи.

— Виж, виж, виж!

Кориолан отвори ципа на торбата и извади ризата.

Беше прекрасна. Не, дори нещо повече, беше елегантна. Дебелият лен не беше нито с някогашния бял цвят, нито пожълтял от времето, а нежно кремав. Маншетите и яката бяха сменени с черно кадифе, а копчетата бяха златно-черни кубчета. Тесери. Във всяко бяха пробити две малки дупки за конеца.

— Ти си страхотна — каза той съвсем искрено. — И си най-добрата братовчедка на света.

Като внимаваше да не повреди по някакъв начин ризата, той я прегърна със свободната си ръка.

— Сноу винаги е на върха!

— Сноу винаги е на върха! — повтори дрезгаво Тайгрис. Тези думи им бяха помогнали да преживеят войната, когато всеки ден беше борба да не бъдат заринати под земята.

— Разкажи ми всичко — каза той, защото знаеше, че тя това иска. Много обичаше да говори за дрехи.

Тайгрис вдигна ръце и весело се засмя.

— Откъде да започна?

Започна от избелването. Тайгрис беше подхвърлила, че белите пердета в спалнята на Фабриция изглеждат мръсни и когато ги накиснала в белина, пъхнала при тях и ризата. Получило се прекрасно, но колкото и да я киснела, не успяла напълно да махне лекетата. Затова изварила ризата с изсъхнали невени, намерени в кофата за боклук на съседите на Фабриция и цветовете им боядисали лена точно толкова, колкото да скрият лекетата. Кадифето за маншетите беше от голяма торба с връзки, в която беше стояла някаква вече загубила значението си почетна плака на дядо им. Тесерите беше отлепила от стената зад шкафчето в слугинската баня. После беше накарала портиера на сградата да пробие дупки за конеца, а тя в замяна беше закърпила работния му гащеризон.

— Това тази сутрин ли стана? — попита той.

— О, не, вчера. В неделя. Тази сутрин, аз… Намери ли картофите ми? — Той я последва в кухнята, където тя отвори хладилника и вдигна капака на тенджерата. — Стоях до късно, за да направя нишесте за колосване. После изтичах долу при семейство Дулитъл, за да взема добра ютия. Другото оставих за супата! — Тайгрис изсипа кашата във врящото зеле и го разбърка.

Той забеляза люляковите сенки под кафявозлатистите ѝ очи и го прободе чувство на вина.

— Кога за последен път спа? — попита той.

— О, добре съм. Изядох картофените обелки. Нали казват, че всички витамини са в тях. А и днес е Жътвата, така че е все едно празник! — каза бодро тя.

— Не и за Фабриция — каза той. Всъщност никъде не беше празник. Денят на Жътвата беше ужасен в окръзите, но и в Капитола не беше особен повод за празнуване. Също като него, повечето хора не обичаха да си спомнят за войната. Тайгрис щеше да прекара деня като прислужваше на работодателката си и сбирщината ѝ от гости, докато те си разменяха мрачни разкази за лишенията, които са преживели при обсадата, и накрая се напиеха до смърт. Утре, когато трябваше да изтърпи махмурлука им, щеше да е още по-лошо.

— Престани да се тревожиш. Хайде, по-добре побързай и хапни! — Тайгрис му сипа супа в купичка и я сложи на масата.

Кориолан погледна часовника, бързо изяде супата, макар че пареше, и изтича в стаята си с ризата. Вече се беше изкъпал и избръснал, и светлата му кожа днес за щастие беше без нито една пъпка. Училищното бельо и чорапи бяха здрави. Той обу официалния панталон, който беше повече от приемлив, и кожените обувки с връзки. Бяха му прекалено малки, но можеше да издържи. После внимателно облече ризата, втъкна я в панталона и се обърна към огледалото. Не беше толкова висок, колкото му се искаше. Както и при много други от неговото поколение, лошата храна беше забавила растежа му. Но беше атлетично сложен, с отлична стойка и ризата подчертаваше силните страни на физиката му. Не беше изглеждал толкова царствено откакто беше малък, когато баба му го водеше по улиците, облечен с лилав кадифен костюм. Той приглади назад русите си къдри, като в същото време подигравателно прошепна на отражението си в огледалото: „Здравей, Кориолан Сноу, бъдещ президент на Панем!“

За да забавлява Тайгрис, той влезе величествено в хола, като разпери ръце и се завъртя в пълен кръг, за да покаже ризата си.

Тя изпищя от възторг и плесна с ръце.

— Изглеждаш изумително! Толкова красив и модерен! Ела да видиш, грандмама! — Това беше друго обръщение, измислено от малката Тайгрис, според която „бабо“ и определено „бабче“ беше неподходящо за жена с толкова царствена осанка.

Баба им влезе, като в треперещите си ръце внимателно държеше свежо отрязана червена роза. Носеше дълга черна, красиво падаща туника от онзи вид, който е бил толкова популярен преди войната, а сега беше толкова старомоден, че будеше само присмех, и бродирани пантофи със завити нагоре върхове, неизменна част от костюма. Това беше най-доброто от някога пищния ѝ гардероб — малкото си прилични дрехи тя пазеше за гости или за редките си излизания в града.

— Вземи, вземи, момче. Сложи я. Току-що отрязана от градината ми на покрива — нареди тя.

Той посегна към розата, но докато тя му я подаваше с треперещи ръце, розата го убоде по дланта. От раничката бликна кръв и той изпъна ръка, за да не изцапа скъпоценната си риза. Баба му изглеждаше озадачена.

— Исках само да си елегантен — каза му тя.

— Разбирам се, че така си искала, грандмама — каза Тайгрис. — И така ще бъде.

Тя поведе Кориолан към кухнята и той си напомни, че самоконтролът е основно умение и трябва да е благодарен, че баба му му предоставя всекидневни възможности да го упражнява.

— Прободните рани никога не кървят дълго — успокои го Тайгрис, докато бързо почисти и превърза ръката му. Тя отряза дръжката на розата, като остави няколко зелени листа и я закрепи на ризата му.

— Стои елегантно. Знаеш какво означават розите за нея. Благодари ѝ.

И той направи това. Благодари и на двете, спусна се пеш по пищните стълби дванайсет етажа надолу и прекоси фоайето.

Отвори външната врата и излезе на Корсо, един толкова широк булевард, че навремето, когато Капитолът организираше военни паради за тълпите, по него без трудност успоредно се движеха осем колесници. Кориолан си спомняше как като малък се надвесваше от прозорците, а гостите се хвалеха, че могат да гледат парада от първия ред. После бяха дошли бомбардировачите и дълго време улицата пред сградата беше непроходима. Сега, макар и улиците най-после да бяха разчистени, отломките все още бяха струпани на купища покрай тротоара и цели сгради си оставаха все така разрушени, както в деня, когато върху тях беше паднала бомба. Бяха минали десет години от победата и на път за Академията той все още маневрираше между късове мрамор и гранит. Понякога Кориолан се чудеше дали развалините не са оставени така, за да напомнят на гражданите за преживяното. Хората имат къса памет. Те трябваше да газят през отломките, да приемат окъсаните купони за храна и да гледат Игрите на глада, за да не забравят войната. Ако я забравеха, щяха да изпаднат в самодоволство и тогава щяха да се върнат обратно към самото начало.

Той зави по Сколарс Роуд и се помъчи да върви равномерно. Искаше да пристигне навреме, но да изглежда спокоен и уравновесен, а не да е целият в пот. Денят на Жътвата, като повечето дни по това време на годината, се очертаваше да бъде много горещ. Но какво друго можеше да се очаква на 4 юли? Той изпита благодарност за аромата на розата, която му беше дала баба му, защото в горещината от ризата се носеше лек дъх на картофи и сухи невени.

Като най-доброто средно училище в Капитола, Академията обучаваше децата на видните, богатите и влиятелните. Годишно се приемаха около четиристотин ученици, но Тайгрис и Кориолан влязоха лесно поради старите връзки на семейството им с училището. За разлика от университета обучението беше безплатно и наред с униформите училището осигуряваше обяд и учебни пособия. Всеки от по-известно семейство учеше тук и Кориолан щеше да има нужда от тези връзки като основа за бъдещето си.

Парадното стълбище на Академията можеше да побере всички ученици на едно място и лесно поемаше потока от официални лица, преподаватели и ученици, отправили се за тържеството по случай деня на Жътвата. Кориолан се заизкачва бавно, като се стремеше да излъчва непринудено достойнство, в случай че някой го наблюдаваше. Хората го познаваха — или поне познаваха родителите му и техните родители — и от един потомък на семейство Сноу се изискваше да отговаря на определени стандарти. Тази година и особено този ден, той се надяваше да постигне и лично признание. Да бъде ментор в Игрите на глада беше неговият последен проект, преди да завърши Академията в средата на лятото. Ако се представеше внушително като ментор, при неговия изключителен академичен успех Кориолан щеше да получи достатъчно голяма парична награда, с която да плати обучението си в университета.

Щеше да има двайсет и четири трибути, по едно момче и едно момиче от всеки от победените окръзи, определени с жребий. Те щяха да бъдат хвърлени на арената, за да се бият до смърт в Игрите на глада. Всичко това беше подробно описано в Договора за държавната измяна, с който бяха приключили Тъмните дни на бунта на окръзите. То беше едно от многото наказания, наложени на бунтовниците. Също като едно време, трибутите щяха да бъдат спуснати заедно с оръжията, с които да се избиват взаимно, в арената на Капитола, сега полуразрушен амфитеатър, преди войната използван за спортни и развлекателни събития. Капитолът насърчаваше гледането, но много хора избягваха да го правят. Проблемът беше как Игрите да станат по-интересни.

Точно затова за пръв път трибутите щяха да имат ментори. Двайсет и четири от най-добрите и най-интелигентните ученици, завършващи Академията, щяха да изпълняват тази работа. Какви конкретно щяха да бъдат изискванията към тях все още се уточняваше. Говореше се как всеки трибут ще бъде подготвен за лично интервю, може би с известни приготовления за пред камерите. Всички бяха единодушни, че ако Игрите на глада трябва да продължат, те трябва да се превърнат в по-дълбоко преживяване и комбинацията на младежи от Капитола с трибути от окръзите беше предизвикала интерес.

Кориолан мина през входа, украсен с черни банери, продължи по сводестия коридор и влезе в огромната зала Хевънсбий Хол, където щяха да гледат церемонията по Жътвата, излъчвана на живо. Той в никакъв случай не беше закъснял, но залата вече беше препълнена с преподаватели, ученици и някои длъжностни лица от Игрите, които не участваха в телевизионното предаване през този първи ден.

Из тълпата сновяха авокси с подноси с поска — коктейл от разредено вино, примесено с мед и подправки. То беше опияняващ вариант на киселата напитка, с която Капитолът се поддържаше през войната, тъй като се твърдеше, че отблъсква болестите. Кориолан взе една чаша и задържа глътка поска в устата си с надежда да отмие всички следи от дъха на зеле. Но си позволи само една глътка. Питието беше по-силно, отколкото си мислеха повечето хора и в предишни години беше виждал как ученици от горните класове се държат като пълни глупаци, защото са пили много.

Хората все още си мислеха, че Кориолан е богат, но единственото му истинско богатство беше неговият чар, който той пръскаше без задръжки, докато се движеше през тълпата. Лицата на съучениците и на преподавателите му светваха, когато ги поздравяваше любезно, питаше за семействата им и сипеше комплименти наляво и надясно.

— Не мога да забравя лекцията ви за отмъщението на окръзите.

— Колко са хубави къдриците ти!

— Как мина операцията на гръбнака на майка ти? Е, да ѝ кажеш, че тя е моят герой.

Той мина покрай стотиците тапицирани столове, подредени за събитието и излезе отпред, където Сатирия забавляваше група преподаватели от Академията и длъжностни лица от Игрите с някаква откачена история. Макар че чу само последното изречение — „И аз му казах: «Извинявам се за перуката ти, но ти настояваше да доведеш тази маймуна!»“ — той не пропусна да се включи в последвалия смях.

— О, ето го и Кориолан — каза Сатирия и му махна с ръка. — Моят най-добър ученик.

Той я целуна по бузата, както изискваше етикетът, и установи, че е напреднала с няколко чаши поска. Тя наистина трябваше да контролира пиенето си, но същото можеше да се каже и за половината възрастни, които познаваше. Самолечението с поска беше епидемия, обхванала целия град. Въпреки това Сатирия беше забавна и не прекалено строга, един от малкото преподаватели, които позволяваха на учениците да се обръщат към тях на малко име. Тя се отдръпна и го огледа.

— Хубава риза. Откъде я измъкна?

Той погледна ризата си, сякаш изненадан от съществуването ѝ, и сви рамене, сякаш да покаже, че е младеж с неограничени възможности.

— Семейство Сноу има дълбоки гардероби — каза безгрижно той. — Помъчих се да изглежда прилично, но и тържествено.

— И наистина е така. Какви са тези хитри копчета? — попита Сатирия, като опипа едно от кубчетата на маншета му. — Тесери?

— Наистина ли? Е, сега разбирам защо ми напомниха за слугинската баня — отговори Кориолан, с което предизвика усмивките на приятелите ѝ. Това беше впечатлението, което с всички сили се мъчеше да запази. Намек, че е сред малкото, които притежават слугинска баня — да не говорим, че тази слугинска баня е облицована с тесери — смекчено от самоироничната шега за ризата.

Той кимна към Сатирия.

— Прекрасна рокля. Нова е, нали?

Още от пръв поглед знаеше, че това е същата рокля, която тя винаги носеше на церемонията на Жътвата, украсена за случая със снопчета черни пера. Но тя беше одобрила ризата му и той трябваше да ѝ върне комплимента.

— Поръчах си я специално за събитието — каза тя, зарадвана от въпроса. — Нали е десетата годишнина и тъй нататък.

— Елегантна е — каза той. Общо взето, двамата не бяха лош екип.

Настроението му спадна, щом забеляза учителката по физическо възпитание професор Агрипина Сикъл, която си служеше с мускулестите си рамене, за да си проправи път през тълпата. Зад нея вървеше помощникът ѝ Сеян Плинт и носеше декоративния щит, който професор Сикъл искаше непременно да държи в ръка за ежегодната групова снимка. Той ѝ беше връчен като награда в края на войната за това, че успешно беше водила занятията по безопасност в Академията по време на бомбардировките.

Само че вниманието на Кориолан беше привлечено не толкова от щита, колкото от облеклото на Сеян, мек графитно сив костюм, скроен да придава елегантност на високата му ъгловата фигура, с ослепително бяла риза, допълнена от вратовръзка с красиви мотиви. Съчетанието беше стилно, съвсем ново и миришеше на пари. По-точно на незаконно забогатяване по време на войната. Бащата на Сеян беше производител на муниции от Окръг 2, който беше минал на страната на президента. Той беше натрупал такова състояние, че беше успял да купи на семейството си възможността да живее в Капитола. Семейство Плинт сега се радваше на привилегии, които най-старите и най-могъщи фамилии бяха придобили след поколения. Беше безпрецедентно, че Сеян, момче, родено в окръзите, учеше в Академията, но щедрите дарения на баща му бяха допринесли в голяма степен за следвоенната реконструкция на училището. Някой гражданин на Капитола би пожелал една от сградите да носи неговото име. Бащата на Сеян беше пожелал единствено синът му да получи добро образование.

За Кориолан семейство Плинт и хората от техния вид представляваха заплаха за всичко, което му беше скъпо. Новобогаташите, които се изкачваха в йерархията на Капитола, рушаха стария ред със самото си присъствие. Това беше особено дразнещо, защото по-голямата част от състоянието на семейство Сноу също беше инвестирано в муниции — само че в Окръг 13. Техният огромен комплекс от дълги редици фабрики и научноизследователски сгради беше бомбардиран и срутен до основи. Върху Окръг 13 беше пусната атомна бомба и цялата територия все още излъчваше смъртоносни нива на радиация. Центърът на военното производство на Капитола беше преместен в Окръг 2 и там беше попаднал директно в ръцете на Плинт. Когато новините за гибелта на Окръг 13 достигнаха Капитола, бабата на Кориолан ги беше отминала публично със свиване на рамене, казвайки, че за щастие те имат много други активи. Но нямаха.

Сеян беше пристигнал в двора на училището преди десет години стеснително, чувствително момче, което предпазливо наблюдаваше другите деца с тъжни кафяви очи, прекалено големи за напрегнатото му лице. Когато се разчу, че той идва от окръзите, първият импулс на Кориолан беше да се присъедини към кампанията на съучениците си да превърнат живота на новия ученик в ад. После като се позамисли, престана да му обръща внимание. Другите деца от Капитола бяха решили, че да дразни момчето от окръзите е под достойнството на Кориолан, но Сеян беше възприел това като проява на почтеност. И едното, и другото не бяха съвсем верни, но и двете подсилваха имиджа на Кориолан на човек от добро семейство.

Професор Сикъл, жена с внушителна физика, се впусна в кръга на Сатирия, разпръсквайки по-слабите на всички страни.

— Добро утро, професор Клик.

— О, Агрипина, колко хубаво. Не си забравила щита си — каза Сатирия, приемайки твърдото ръкостискане. — Тревожех се, че младите хора ще забравят истинския смисъл на този ден. А и ти, Сеяне. Колко елегантен изглеждаш.

Сеян се помъчи да се поклони и в очите му падна непокорен кичур коса. Неудобният за носене щит го удари в кръста.

— Прекалено елегантен — отбеляза професор Сикъл. — Казах му, че ако ми трябва паун, ще се обадя в някой магазин за домашни любимци. Според мен те всички трябва да са с униформа. — Тя огледа Кориолан. — Това не е ужасно лошо. Да не е старата военна риза на баща ти?

Дали беше така? Кориолан нямаше представа. В съзнанието му се надигна смътен спомен за баща му в ослепителен вечерен костюм, украсен с медали. Той реши да блъфира.

— Благодаря ви, че забелязахте, професор Сикъл. Преправил съм я така, че хората да не си помислят, че лично аз съм участвал в сражения. Но исках част от него да е с мен на този ден.

— Много подобаващо — каза професор Сикъл. После тя насочи вниманието си към Сатирия и сподели възгледите си за предстоящото изпращане на миротворци — войниците на Капитола — в Окръг 12, където миньорите не успяваха да добият изискваната квота въглища.

Докато учителите им разговаряха, Кориолан кимна към щита.

— Тази сутрин правиш тренировка, а?

Сеян отвърна с кисела физиономия:

— За мен винаги е чест да служа.

— Добре си го лъснал — отговори Кориолан. Сеян потръпна от намека, че той е — какво — подмазвач? Лакей? Кориолан замълча за момент, преди да разсее напрежението. — Аз ли не знам? Аз наливам всички чаши вино на Сатирия.

При тези думи Сеян се успокои.

— Наистина ли?

— Не, не е така. Но само защото не се е сетила — каза Кориолан, балансирайки между презрение и приятелско чувство.

— Професор Сикъл се сеща за всичко. Тя без колебание ме вика, денем и нощем. — Сеян като че ли щеше да добави още нещо, но после само въздъхна. — И разбира се, сега, когато завършвам, ние се местим, за да сме по-близо до училището. Точно навреме, както обикновено.

Кориолан изведнъж стана враждебен.

— Къде по-точно?

— Някъде на Корсо. Много от тези величествени сгради скоро ще бъдат обявени за продан. Собствениците не могат да си позволят данъците им или нещо подобно, каза баща ми. — Щитът се влачеше по земята и Сеян го вдигна по-високо.

— В Капитола няма данъци върху имотите. Само в окръзите — каза Кориолан.

— Има нов закон — отговори Сеян. — Целта е да съберат повече пари за възстановяването на града.

Кориолан се помъчи да потисне паниката, която го обзе. Нов закон. Въвеждане на данък върху апартамента му. Колко ли щеше да бъде? Както бяха нещата, те едва успяваха да свържат двата края с нищожната заплата на Тайгрис, малката военна пенсия, която баба му получаваше за службата на съпруга си за Панем, както и неговата издръжка като дете на загинал герой от войната, която щеше да спре при завършването на Академията. Ако не можеха да си платял данъците, дали щяха да изгубят апартамента? Той беше всичко, което имаха. Да продадат апартамента нямаше да им помогне; той знаеше, че баба му го беше ипотекирала до последния цент. Ако го продадат, нямаше да им остане нищо. Трябваше да се преместят в някое непрестижно предградие и да се влеят в мрачните редици на обикновените граждани, без положение, без влияние, без достойнство. Този позор щеше да убие баба му. Би било по-милостиво да я хвърли от прозореца на пентхауса. Това поне щеше да е бърза смърт.

— Добре ли си? — Сеян се взираше озадачено в него. — Пребледня като платно.

Кориолан възвърна самообладание.

— Мисля, че е от поската. Прилоша ми.

— Да — съгласи се Сеян. — Мами винаги ме караше да я пия през войната.

„Мами“? Дали апартаментът на Сеян щеше да бъде узурпиран от човек, който наричаше майка си „мами“? Зелето и поската заплашваха пак да излязат на бял свят. Той пое дълбоко дъх, за да накара стомаха си да утихне, като ненавиждаше Сеян повече дори от онзи момент, когато добре охраненото момче от окръзите с просташки акцент за пръв път се беше приближило към него, стискайки пликче желирани бонбони.

Кориолан чу звънеца и видя, че съучениците му се събират пред катедрата.

— Сигурно е време да ни определят трибути — намръщи се Сеян.

Кориолан го последва към мястото, където бяха сложени шест реда по четири стола — специално за менторите. Той се опита да изтласка кризата с апартамента от съзнанието си и да се фокусира върху най-голямата задача пред него. Повече от всякога най-важното беше да се представи добре, а за да се представи добре, трябваше да получи амбициозен трибут.

Деканът Каска Хайботъм, човекът, на когото принадлежеше заслугата за създаването на Игрите на глада, лично контролираше менторската програма. Той се представи на учениците с цялата жизненост на сомнамбул, със замечтан поглед и, както винаги, надрусан с морфлинг. Някога добрата му фигура се беше смалила, а кожата на лицето му беше провиснала. Ниско подстриганата коса и безупречният костюм само подчертаваха разрухата му. Поради славата си на създател на Игрите, той все още се крепеше на поста си, но се носеха слухове, че управата на Академията губи търпение.

— Здравейте всички — каза завалено той и размаха смачкан лист хартия над главата си. — Сега ще ви го прочета. — Учениците притихнаха, като се мъчеха да чуят какво казва през глъчката от залата. — Ще ви прочета първо името, а после кой го получава. Нали така? Добре. Окръг едно, момче, се пада на… — Деканът Хайботъм се намръщи към листа, мъчейки се да фокусира погледа си. — Очилата — измърмори той. — Забравих ги.

Всички се взряха в очилата му, които се бяха смъкнали на носа му и зачакаха, докато ги намери с пръсти.

— А, ето така. На Ливия Кардю.

Ливия имаше тясно личице и засия в усмивка, а после вдигна юмрук във въздуха и изкрещя „Да“ с пискливия си глас. Тя винаги беше склонна да злорадства. Сякаш тлъстият кокал беше единствено нейна заслуга, а не на майка ѝ, която управляваше най-голямата банка в Капитола.

Кориолан се изпълваше с все повече отчаяние, докато деканът Хайботъм се бореше със списъка, като определяше ментор за момчето и момичето от всеки окръг. След десет години се беше наложил един и същ модел. По-добре охранените, по-дружелюбно настроени към Капитола окръзи 1 и 2 даваха повече победители, като трибутите от окръг 4 — риболов и окръг 11 — селско стопанство не им отстъпваха. Кориолан се надяваше за Окръг 1 или 2, но не получи никой от тях, което стана още по-обидно, когато на Сеян се падна момче от Окръг 2. Окръг 4 мина, без да се спомене името му и последният му истински шанс за победител — момче от Окръг 11 — отиде при Клеменция Давкот, дъщерята на министъра на енергетиката. За разлика от Ливия, Клеменция прие новината за късмета си тактично, като отметна гарвановочерната си коса през рамо и грижливо записа името на трибута в бележника си.

Нещо не беше наред, щом като досега не беше споменато името Сноу, който освен това беше и един от най-добрите ученици в Академията. Кориолан започна да си мисли, че са го забравили — може би се канеха да му дадат някаква специална позиция? — когато за свой ужас чу деканът Хайботъм да промърморва:

— И накрая, но не на последно място по значение, момичето от Окръг дванайсет… тя принадлежи на Кориолан Сноу.

2

Момичето от Окръг 12? Можеше ли да има по-звучен шамар от този? Окръг 12, най-малкият окръг, с който всички се шегуваха, окръгът със своите недорасли деца с подути стави, които винаги умираха през първите пет минути на Игрите, а и отгоре на всичко… момичето? Не само че едно момиче не би могло да победи, но според него Игрите на глада изискваха главно груба сила, а момичетата бяха по природа по-дребни от момчетата и следователно в неизгодно положение. Кориолан не беше особен любимец на декана Хайботъм, когото на шега наричаше „Надрусания задник“ пред приятелите си, но все пак не беше очаквал такова публично унижение. Дали прякорът беше стигнал до ушите му? Или това беше само потвърждение, че в новия световен ред името Сноу избледнява и става незначително?

Той усети как кръвта нахлува в главата му и се помъчи да запази спокойствие. Повечето от другите ученици бяха станали и си приказваха. Трябваше да отиде при тях, да се престори, че това няма значение, но като че ли беше загубил способността да помръдне. С усилие успя да обърне глава надясно, където до него седеше Сеян. Кориолан отвори уста да го поздрави, но спря, като видя изражението му, което показваше зле прикрито страдание.

— Какво има? — попита той. — Не си ли доволен? Окръг 2, момчето — то е най-доброто от цялото котило.

— Забравяш нещо. И аз съм част от това котило — каза дрезгаво Сеян.

Кориолан се замисли за момент. Значи десетте години в Капитола и привилегированият живот, който той предоставяше, не се бяха отразили на Сеян. Той все още разглеждаше себе си като гражданин на своя окръг. Глупава сантименталност.

Сеян притеснено намръщи чело.

— Сигурен съм, че баща ми го е поискал. Той винаги се мъчи да ме промени.

Няма съмнение, помисли си Кориолан. Дълбоките джобове и влиянието на стария Страбон Плинт предизвикваха респект, независимо от потеклото му. И макар че менторите би трябвало да се избират заради качествата им, беше ясно, че някой тук е дърпал конците.

Публиката пак насяда по местата си. Завесата зад катедрата се разтвори и разкри екран от пода до тавана. Жътвата се излъчваше на живо от всеки окръг, като тръгваше от източното крайбрежие, отиваше на запад и се предаваше в цялата страна. Това означаваше, че денят ще започне с Окръг 12. Всички станаха, когато гербът на Панем изпълни екрана, придружен от химна на Капитола.

Някои ученици се мъчеха да си припомнят думите, но Кориолан, който беше слушал баба си да го пее фалшиво години наред, изпя трите стиха на висок глас и си спечели няколко одобрителни кимвания. Беше патетично, но той имаше нужда от всяка капчица одобрение, която можеше да получи.

Гербът избледня и се появи президентът Рейвинстил. Беше с прошарена коса и носеше военната си униформа отпреди войната, за да напомни, че той е контролирал окръзите много преди Тъмните дни на бунта. Той прочете кратък пасаж от Договора на измяната, според който Игрите на глада се налагаха като военна репарация и животът на младежите от окръзите се отнемаше като компенсация за загиналите млади хора от Капитола. Това беше цената, която бунтовниците плащаха за измяната си.

Гейммейкърите прехвърлиха камерите към мрачния площад на Окръг 12, където пред Сградата на справедливостта беше издигната временна сцена, сега оградена от миротворци. Кметът Лип, набит мъж с лунички в безнадеждно старомоден костюм, стоеше между две конопени торби. Той пъхна дълбоко ръка в лявата, извади листче хартия и почти не го погледна.

— Момичето трибут от Окръг дванайсет е Луси Грей Беърд — каза той в микрофона. Камерата премина през тълпата от сиви, гладни лица в сиви, безформени дрехи, търсейки трибута. Тя показа в едър план мястото, където имаше раздвижване — момичетата се отдръпваха по-далече от нещастната избраница.

При вида ѝ сред публиката премина изненадан шепот.

Луси Грей Беърд се изправи в рокля, състояща се от волани с всички цветове на дъгата, която сигурно някога е била красива, но сега беше парцалива. Тъмната ѝ къдрава коса беше прибрана назад и в нея бяха вплетени поувехнали горски цветя. Живописното ѝ облекло хващаше окото — приличаше на парцалива пеперуда сред рояк от молци. Тя не тръгна право към сцената, а започна да си проправя път сред момичетата от дясната ѝ страна.

Всичко се случи бързо. Тя пъхна ръка сред диплите на роклята си, извади от джоба си нещо яркозелено и гърчещо се, пусна го в пазвата на едно самодоволно хилещо се червенокосо момиче, прошумоля с роклята си покрай него и продължи напред. Камерата остана върху жертвата, самодоволната усмивка отстъпи място на ужас, момичето падна на земята като пищеше и късаше дрехите си, а кметът крещеше нещо. А на фон нападателката все така грациозно си проправяше път към сцената, без да погледне нито веднъж назад.

В Хевънсбий Хол настъпи оживление и всички побутваха с лакът съседите си.

— Видя ли това?

— Какво пусна в пазвата ѝ?

— Гущер?

— Аз видях змия!

— Успя ли да я убие?

Кориолан огледа тълпата и изпита слаба надежда. Това жалко момиче трибут, този боклук, тази обида срещу него беше привлякло вниманието на Капитола. Това беше хубаво, нали така? С негова помощ тя може би щеше да го задържи и той би могъл да превърне унижението в достойно представяне. По един или друг начин съдбите им бяха безвъзвратно преплетени.

На екрана кметът Лип се спусна по стълбите на сцената, като си проправяше път през насъбралите се момичета, за да стигне до момичето, паднало на земята.

— Мейфеър? Мейфеър? — изкрещя той. — Дъщеря ми се нуждае от помощ!

Кръгът около нея се разтвори, но малкото вяли опити да ѝ помогнат бяха безуспешни, защото тя размахваше ръце и риташе с крака. Кметът пристъпи в освободеното пространство точно когато една малка лъскава зелена змия изскочи от гънките на роклята и плъзна сред тълпата. Всички се разкрещяха и започнаха да се бутат, за да я избегнат. Мейфеър се успокои, когато змията избяга, но страхът ѝ веднага отстъпи на дълбоко смущение. Тя се обърна право към камерата и осъзна, че всички граждани на Панем я гледат. С една ръка се опита да поправи панделката в косата си, която се беше изкривила, а с другата да изпъне роклята си, потънала във вездесъщия въглищен прах и разкъсана от ноктите ѝ. Баща ѝ ѝ помогна да се изправи и се видя, че се е подмокрила. Той свали сакото си, наметна я и я предаде на един миротворец да я отведе. После се върна на сцената и хвърли убийствен поглед на най-новия трибут от Окръг 12.

Кориолан наблюдаваше как Луси Грей Беърд излиза на сцената и изпита тревога. Възможно ли беше да е психичноболна? В нея имаше нещо смътно познато, но и обезпокоително. Воланите от ягодово розово, турскосиньо и минзухареножълто…

— Прилича на циркова артистка — отбеляза едно момиче. Другите ментори се съгласиха.

Точно това беше. Кориолан се порови в паметта си, за да си припомни цирковете от ранното си детство. Жонгльори и акробати, клоуни и танцуващи момичета с рокли с волани, които се въртяха, докато му се завиеше свят от захарния памук. Това, че неговият трибут беше избрала такова празнично облекло за най-мрачното събитие през годината, показваше странност, която не можеше да се обясни само с липса на вкус.

Отреденото за Жътвата време за Окръг 12 несъмнено беше свършило, но те все още нямаха трибут момче. Въпреки това, когато кметът Лип пак застана на сцената, той отмина торбите с имената, тръгна право към момичето трибут и я удари в лицето толкова силно, че тя падна на колене. Той вдигна ръка да я удари пак, но двама миротворци се намесиха, хванаха го и се помъчиха да го върнат към непосредствената му задача. Кметът се съпротивляваше и те го повлякоха обратно в Сградата на справедливостта, като временно прекратиха цялата церемония.

Вниманието се насочи към момичето на сцената. Когато камерата я показа в едър план, Кориолан не се изпълни с увереност, че Луси Грей Беърд е нормална. Нямаше представа откъде беше намерила този грим, защото той съвсем отскоро пак беше станал достъпен в Капитола, но очите ѝ бяха със сини сенки и черна линия, по бузите ѝ имаше руж, а устните ѝ бяха намазани с някакво силно червило. Тук в Капитола това би могло да мине за екстравагантност. За Окръг 12 беше прекалено. Невъзможно беше човек да откъсне поглед от нея, докато тя седеше, прокарваше ръка по полата си и непрестанно изглаждаше воланите. Едва когато всички бяха на място, тя вдигна ръка, за да докосне червенината на бузата си. Долната ѝ устна леко потрепваше, а очите ѝ се напълниха със сълзи, които заплашваха да потекат.

— Не плачи — прошепна Кориолан. Той се стресна и нервно се огледа наоколо, за да види дали другите ученици също не могат да откъснат поглед. По лицата им се четеше загриженост. Тя беше спечелила съчувствието им, въпреки особената си външност. Те нямаха представа коя е и защо нападна Мейфеър, но всички виждаха, че това самодоволно същество беше злобно, а баща ѝ — звяр, който би пребил момичето, което току-що беше осъдил на смърт.

— Басирам се, че са го фалшифицирали — каза тихо Сеян. — Името ѝ не е било на това листче.

Точно когато момичето щеше да загуби битката си със сълзите, се случи нещо странно. Някъде в тълпата запя един глас. Млад глас, който можеше да принадлежи както на момче, така и на момиче, но толкова ясен, че се разнесе из притихналия площад.

На сцената подухна ветрец и момичето бавно повдигна глава. Някъде другаде в тълпата се разнесе по-дълбок, определено мъжки глас.

По лицето на Луси Грей Беърд се появи лека усмивка. Тя изведнъж стана на крака, отиде в средата на сцената, грабна микрофона и запя с всичка сила.

Тя зарови свободната си ръка във воланите на полата си, като я залюля насам-натам и всичко си дойде на мястото — костюмът ѝ, гримът и косата. Която и да беше, тя още отначало се беше облякла за това представление. Имаше красив глас, чист и ясен при високите тонове, дрезгав и богат при ниските, а движенията ѝ излъчваха увереност.

Песента я преобрази и за Кориолан тя вече не изглеждаше толкова обезпокоително. В нея имаше нещо вълнуващо, дори привлекателно. Камерата не я изпускаше, когато тя мина в предната част на сцената и се надвеси над публиката — сладка и дръзка.

И после тя се понесе по сцената и мина през редицата миротворци, някои от които трудно сдържаха усмивките си. Никой не се опита да я спре.

Вратите на Сградата на справедливостта се отвориха с трясък и миротворците, които бяха отвели кмета, нахлуха пак на сцената. Момичето гледаше напред, но се виждаше, че е усетило пристигането им. Тя се насочи към другия край на сцената за големия си финал.

Тя успя да изпрати една въздушна целувка преди миротворците да стигнат до нея.

— Приятелите ми ме наричат Луси Грей — надявам се, че и вие ще ме наричате така! — извика силно тя. Един от миротворците изтръгна микрофона от ръката ѝ, а друг я вдигна и я отнесе в средата на сцената. Тя размахваше ръце, сякаш имаше бурни аплодисменти, а не пълно мълчание.

За няколко секунди всички в Хевънсбий Хол също притихнаха. Кориолан си помисли дали и те също като него не се надяват, че тя ще продължи да пее. После всички заговориха едновременно, първо за момичето, а после за този, който беше имал късмета да я получи като трибут. Другите ученици обърнаха глави към него, някои му дадоха знак с вдигнат палец, други му хвърляха враждебни погледи. Той поклати безгрижно глава, но вътрешно тържествуваше. Сноу пак беше на върха.

Миротворците върнаха кмета на сцената и се подредиха от двете страни, за да предотвратят по-нататъшни конфликти. Луси Грей не му обърна внимание и изглежда след песента беше възвърнала самообладанието си. Кметът погледна яростно в камерата, пъхна ръка в другата торба и извади няколко листчета. Част от тях се разлетяха по сцената и той прочете останалото в ръката му.

— Момчето трибут от Окръг дванайсет е Джесъп Дигс.

Момчетата на площада се раздвижиха и направиха път на Джесъп, момче с черен перчем, прилепнал на високото му чело. За стандартите на трибутите от Окръг 12 той беше представителен, по-едър от другите и изглеждаше силен. Изпоцапаните дрехи показваха, че вече работи в мините. Полууспешният опит да измие лицето си беше довел до сравнително чист кръг в средата, но около него беше черно, а под ноктите му се беше набил въглищен прах. Той тромаво се изкачи по стълбите, за да заеме мястото си. Когато се приближи към кмета, Луси Грей пристъпи към него и протегна ръка. Момчето се поколеба, после я пое и двамата стиснаха ръце. Луси Грей мина пред него, смени ръката, с която го държеше и сега двамата стояха един до друг, стиснали ръце, когато тя направи дълбок реверанс и го накара и той да се поклони. Сред тълпата от Окръг 12 се разнесоха вяли аплодисменти и някой се провикна, преди миротворците да ги обградят и излъчването на Жътвата се прехвърли към Окръг 8.

Кориолан се преструваше, че е погълнат от предаването, докато окръзи 8, 6 и 11 избираха своите трибути, но мислите в главата му бяха насочени единствено към Луси Грей Беърд и значението ѝ за него. Тя беше дар, знаеше го, и трябваше да я приеме като такъв. Но как по най-добър начин да използва нейното зрелищно излизане на сцената? Как да извлече някакви плюсове от една рокля, една змия и една песен? Трибутите щяха да получат съвсем малко време с публиката, преди да започнат Игрите. Как би могъл да накара публиката да заложи на нея и съответно на него само с едно интервю? Той почти не обърна внимание на другите трибути, повечето жалки създания, и забелязваше само по-силните. На Сеян се падна един едър младеж от Окръг 2, а момчето на Ливия от Окръг 1 също имаше вид на претендент за победа. Момичето на Кориолан изглеждаше в добро здраве, но крехкото ѝ телосложение беше по-подходящо за танци, отколкото за ръкопашен бой. Все пак той беше готов да се обзаложи, че тя тича достатъчно бързо, а това беше важно.

Когато наближи краят на Жътвата, над публиката се разнесе ароматът на храна от бюфета. Прясно изпечен хляб. Лук. Месо. Кориолан не можеше да спре къркоренето на стомаха си и се осмели да изпие още няколко глътки поска, за да го заглуши. Беше развълнуван, замаян и зверски гладен. След като екранът угасна, той трябваше да си наложи цялата дисциплина, на която беше способен, за да не хукне към бюфета.

Целият му живот беше преминал като безкраен танц с глада. Не най-ранните му години, преди войната, но всеки ден след това беше битка, преговори, игра. Как най-добре да се справи с глада? Да изяде всичко наведнъж? Да разпредели храната на малки порции за целия ден? Да я гълта без да дъвче или да дъвче всеки залък, докато се превърне на каша? Всичко се свеждаше до психологическа игра, с която да не мисли за истината, че храната никога не стигаше. Никой никога не му даваше да се наяде.

По време на войната бунтовниците държаха окръзите, където се произвеждаше храна. Служейки си със същата стратегия, с която си служеше Капитолът, те се мъчеха да уморят жителите му от глад и използваха храната — или липсата ѝ — като оръжие. Сега ролите пак се бяха разменили и Капитолът контролираше доставките, а и беше отишъл една крачка по-далече и беше завъртял ножа, забит в сърцата на окръзите с Игрите на глада. В цялото насилие на Игрите имаше една тиха агония, която всеки в Панем беше изпитал — отчаянието да нямаш достатъчно храна, за да доживееш изгрева.

Това отчаяние беше превърнало дори видните граждани на Капитола в чудовища. Хората, които умираха от глад и се свличаха по улиците, се превръщаха в част от зловещата хранителна верига. Една зимна вечер Кориолан и Тайгрис се бяха измъкнали от апартамента, за да преровят дървените щайги, които бяха забелязали през деня в една алея. По пътя си минаха покрай три трупа, разпознавайки единия — беше на младата прислужница, която толкова любезно сервираше чай на следобедните събирания в семейство Крейн. Заваля силен, мокър сняг и те мислеха, че улиците са безлюдни, но на връщане вкъщи видяха някаква забулена фигура и бързо се скриха зад ограда от жив плет. Оттам наблюдаваха как съседът им Нерон Прайс, титан от железопътната индустрия, започна да реже крака на прислужницата, като използваше вместо трион някакъв ужасяващ нож, докато крайникът се отдели от тялото. Той откъсна полата от кръста ѝ и го уви в нея, а после хукна по страничната улица, която водеше към задния вход на резиденцията му. Братовчедите никога не говореха за това, дори насаме, но случаят се беше запечатал в паметта на Кориолан. Озвереното изражение, в което се беше разкривило лицето на Прайс, белият чорап под глезена, протритата черна обувка на отрязания крайник и абсолютният ужас при мисълта, че сега и той би могъл да бъде разглеждан като храна.

Кориолан отдаваше физическото и моралното си оцеляване на предвидливостта на баба си още в началото на войната. Родителите му бяха умрели, Тайгрис също беше сирак и двете деца живееха с баба си. Бунтовниците бавно, но сигурно напредваха към Капитола, макар и арогантността на жителите му да не позволяваше тази реалност да бъде широко призната в града. Недостигът на храна принуждаваше и най-богатите да търсят някои продукти на черния пазар. Ето как Кориолан веднъж се озова пред задния вход на един някога моден нощен клуб в късен октомврийски следобед, като с една ръка стискаше дръжката на червена количка, а с другата ръката на баба си. Въздухът беше мразовит и вещаеше идването на зимата. Небето беше покрито с мрачни, сиви облаци. Бяха тръгнали да се срещнат с Плурибус Бел, застаряващ мъж с лимоненожълти очила и бяла напудрена перука, която стигаше до кръста му. Той и партньорът му Кир бяха собственици на затворения клуб и сега преживяваха с контрабанда на стоки от задната уличка. Сноу и баба му бяха дошли за кашон кондензирано мляко — прясното мляко беше изчезнало преди седмици — но Плурибус им каза, че е продал всичко. Току-що бяха пристигнали сандъци с боб, струпани един върху друг на покритата с огледала сцена зад него.

— Той издържа години — увери Плурибус грандмама. — Каня се да заделя двайсетина за себе си.

Бабата на Кориолан се засмя.

— Това е ужасно.

— Не, скъпа моя. Ужасно е това, което се случва без тях — каза Плурибус.

Той не продължи, но грандмама престана да се смее. Тя хвърли поглед на Кориолан и ръката ѝ за секунда стисна неговата. Изглеждаше неволно, почти спазъм. После тя погледна сандъците и като че ли пресмяташе нещо наум.

— Колко можеш да ми дадеш? — попита тя собственика на клуба. Кориолан занесе един сандък вкъщи с количката си, а другите двайсет и девет пристигнаха след полунощ, тъй като запасяването с храна беше обявено за незаконно. Кир и един негов приятел качиха сандъците по стълбите и ги струпаха насред пищно обзаведения хол. Върху купчината поставиха една-единствена кутия мляко — подарък от Плурибус — и им пожелаха лека нощ. Кориолан и Тайгрис помогнаха на грандмама да ги скрие в шкафовете, в елегантните гардероби, дори зад стария часовник.

— Кой ще изяде всичко това? — попита той. По онова време в живота му все още имаше бекон, а понякога и печено. Мляко се намираше трудно, но имаше предостатъчно сирене и на вечеря можеше да се очаква някакъв десерт, дори да беше само хляб с конфитюр.

— Една част ще изядем ние. Може би ще успеем да изтъргуваме другата — беше казала грандмама. — Те ще са нашата тайна.

— Не обичам боб — отвърна нацупено Кориолан. — Поне така си мисля.

— Е, ще накараме готвачката да намери някаква вкусна рецепта — беше казала грандмама.

Но готвачката беше мобилизирана през войната, а после беше умряла от грип. Както се оказа, грандмама не знаеше дори как се пуска печката, какво оставаше да намери някаква рецепта. Беше се паднало на осемгодишната Тайгрис да вари боба и да прави от него гъста яхния, после супа и накрая разводнения бульон, с който се налагаше да се прехранват през войната. Боб. Зеле. Дажба хляб. Хранеха се с тези неща, ден след ден, в продължение на години. Това със сигурност беше попречило на растежа му. Със сигурност щеше да е по-висок, с по-широки рамене, ако имаше повече храна. Но мозъкът му се беше развил нормално; или поне така се надяваше. Боб, зеле, черен хляб. Кориолан намрази тези неща, но благодарение на тях беше жив, без да се срамува и да се превърне в канибал, който се храни с трупове от улицата.

Устата му се изпълни със слюнка и Кориолан преглътна, като посегна към позлатената чиния, украсена с герба на Академията. Дори през най-мизерните времена в Капитола не липсваха елегантни сервизи и той вкъщи беше изял много зелеви листа, сервирани във фин порцелан. Взе си ленена салфетка, вилица и нож. Вдигна капака на първия сребърен съд, под който гореше спиртник, и го лъхна пара. Лучено пюре със сметана. Сипа си скромно една лъжица и се помъчи да не му потече слюнка. Варени картофи. Тиква. Печено свинско. Горещи хлебчета и бучка масло. После поразмисли, и си взе две бучки масло. Напълни чинията си, но така, че да не изглежда лаком. Не и за тийнейджър.

Той сложи чинията си на масата до Клеменция и се върна да си вземе десерт от количката, защото миналата година десертите свършиха и не можа да опита тапиоката. Сърцето му прескочи при вида на редиците триъгълни парчета ябълков пай, всяко украсено с хартиено знаменце с герба на Панем. Пай! Кога за последен път беше вкусвал такова нещо? Той посегна към едно средно голямо парче, когато някой пъхна чиния с огромно парче пай под носа му.

— О, вземи си голямо. Момче като теб, което сега расте, може да се справи с него.

Очите на декана Хайботъм сълзяха, но вече не бяха така изцъклени, както тази сутрин. Всъщност той се взираше в Кориолан изненадващо зорко.

Кориолан пое чинията с усмивка, която се надяваше, че изглежда момчешка и дружелюбна.

— Благодаря ви, сър. Винаги ще ми се намери място за пай.

— Да, никога не е трудно да намериш място за удоволствия — каза деканът. — Никой не го знае по-добре от мен.

— Сигурно е така, сър. — Но това му се стори грешка. Той искаше да се съгласи с твърдението за удоволствията, а не думите му да прозвучат като ехидна забележка за характера на декана.

— Според теб сигурно е така. — Деканът Хайботъм присви очи и продължи да се взира в Кориолан. — И така, какви са плановете ти, Кориолане, след Игрите?

— Надявам се да ме приемат в университета — отговори той. Чуден въпрос. Естествено, поради успеха му в училище това беше очевидно.

— Да, видях името ти сред кандидатите за награда — каза деканът Хайботъм. — Но ако не получиш награда?

Кориолан заекна.

— Е, тогава ние ще… ние ще платим таксата, разбира се.

— Ще можете ли? — Деканът Хайботъм се засмя. — Виж се само, с преправената си риза и обувки, които са ти малки, как се мъчиш да си придаваш важност. Разхождаш се с наперена походка из Капитола, макар че, предполагам, семейство Сноу няма и нощно гърне. Дори с наградата ще ти е трудно, а и още не си я получил, нали така? Чудя се какво ще стане тогава с теб? Какво?

Кориолан не можа да се сдържи и се огледа наоколо, за да види кой друг е чул тези ужасни думи, но повечето хора се хранеха и разговаряха.

— Не се тревожи — никой не знае. Е, почти никой. Да ти е сладък паят, момче.

Деканът Хайботъм се отдалечи, без да си направи труда и той да си вземе пай.

Кориолан най-много от всичко искаше да хвърли пая и да побегне към изхода, но вместо това внимателно върна огромното парче пай на количката. Беше заради прякора. Единствената причина беше, че прякорът е стигнал до ушите на декана Хайботъм и той е разбрал, че е измислен от Кориолан. Колко глупаво от негова страна. Деканът беше прекалено влиятелно лице, дори и сега, за да му се присмива публично. Но дали наистина беше чак толкова ужасно нещо? Всеки учител имаше поне един прякор, много от тях далече по-нелюбезни. А и Надрусаният задник не полагаше особени усилия да прикрие зависимостта си. Той изглежда сам си търсеше да му се подиграват. Дали имаше някаква друга причина да мрази толкова Кориолан?

Каквато и да беше тя, трябваше да поправи нещата. Кориолан не можеше да рискува да загуби наградата заради такова нещо. След университета имаше планове да се заеме с някаква доходна професия. Без образование какви врати щяха да са отворени за него? Той се помъчи да си представи бъдещето си като някакъв нисш държавен чиновник… който прави какво? Контролира разпределението на въглищата за окръзите? Почиства клетки с генетични изроди в лабораторията за мутанти? Събира данъци от Сеян Плинт в неговия разкошен апартамент на Корсо, докато той живее в някаква дупка на петдесет пресечки от центъра? И то ако има късмет! Да се намери работа в Капитола беше трудно, а той щеше само да е завършил Академията и да е без пукната пара, нищо повече. Как щеше да преживява? Със заеми? Да имаш дългове в Капитола открай време означаваше да станеш миротворец и това беше придружено от договор за двайсетгодишна служба кой знае къде. Щяха да го изпратят в някой ужасен западнал окръг, където хората не бяха нищо повече от животни.

Денят, който беше започнал толкова оптимистично, се беше превърнал в катастрофа. Първо заплахата да изгуби апартамента си, после присъждането на най-долния трибут — момиче, което, като се позамислеше, беше определено откачено — и сега откритието, че деканът Хайботъм го мрази достатъчно, за да съсипе шансовете му за наградата и да го обрече на живот в окръзите!

Всеки знаеше какво се случва, ако отидеш в окръзите. Отписват те. Забравят те. В очите на Капитола ти фактически си мъртъв.

3

Кориолан стоеше на празния перон и очакваше пристигането на трибута. Внимателно стискаше в ръце бяла роза с дълго стебло. Идеята да ѝ поднесе подарък беше на Тайгрис. Тя се прибра много късно вечерта в деня на Жътвата, но той я чакаше, за да се посъветва с нея, да ѝ разкаже за униженията и страховете си. Тя не позволи разговора да премине в отчаяние. Той ще получи наградата; трябва да я получи! И ще има блестяща университетска кариера. Колкото до апартамента, първо трябва да научат подробностите. Може би въвеждането на данък не се отнася за тях, а ако се отнася, няма да стане скоро. Може би по някакъв начин ще съберат достатъчно пари, за да го платят. Но той не трябва да мисли за тези неща, а само за Игрите на глада и как да постигне успех.

На тържеството при Фабриция по случай Жътвата, каза Тайгрис, всички били луди по Луси Грей Беърд. Неговият трибут има „качества на звезда“, заявили приятелите на Фабриция, докато се наливали с поска. Братовчедите се съгласиха, че той трябва да направи добро първо впечатление на момичето, така че то да иска да работи с него. Той трябва да се държи с нея не като с осъден на смърт затворник, а като с гост. Кориолан реши да я посрещне на гарата. Това щеше да му даде преднина, както и възможност да спечели доверието ѝ.

— Представи си какъв ужас изпитва тя, Корио — каза Тайгрис. — Колко самотна се чувства. Ако бях на нейно място, щях да съм ти благодарна за всяко нещо, което би направил за мен, за да усетя, че ме харесваш. Не, нещо повече. Да се почувствам така, сякаш съм ценна. Занеси ѝ нещо, дори да е някакъв символичен подарък, за да ѝ покажеш, че я цениш.

Кориолан се сети за розите на баба си, които все още се ценяха високо в Капитола. Старата жена се грижеше ревностно за тях в градината на покрива, която вървеше с апартамента — както в откритата част, така и в малкия парник. Тя обаче раздаваше розите си така, сякаш бяха диаманти и Кориолан получи тази красавица след доста увещания. „Трябва да направя връзка с нея. Както винаги казваш, твоите рози отварят всяка врата“. Това, че баба му се съгласи, беше доказателство колко се тревожеше за положението им.

Бяха минали два дена от Жътвата. В града настъпи потискаща жега и макар да беше още призори, на гарата започваше да става горещо като във фурна. Кориолан се притесняваше на широкия, празен перон, но не можеше да рискува да изпусне влака ѝ. Знаеше единствено, че се очаква да пристигне в сряда. Информацията идваше от съседа му от долния етаж Рем Дулитъл, който се обучаваше да стане гейммейкър. Рем неотдавна беше завършил университета и семейството не беше жалило усилия, за да му намери тази работа, която не беше лошо платена и му осигуряваше трамплин към бъдещето. Кориолан би могъл да разпита в Академията, но се страхуваше, че желанието му да посрещне влака може да направи лошо впечатление. Нямаше някакви конкретни правила, но той реши, че повечето му съученици ще чакат да се запознаят с трибутите си на срещата, организирана от Академията на другия ден.

Мина час, после два и все още не се появяваше никакъв влак. Слънцето напичаше през стъклените панели на покрива на гарата. По гърба му се стичаше пот, а розата, толкова величествена сутринта, започна тъжно да клюма. Той се чудеше дали цялата идея не е грешка и дали тя ще изпита благодарност за това, че я посреща по този начин. Друго момиче — обикновено момиче — би се впечатлило, но в Луси Грей Беърд нямаше нищо обикновено. Всъщност имаше нещо плашещо в нея, в смелото представление, което беше изнесла след нападението на кмета. А и след като току-що беше пуснала отровна змия в пазвата на друго момиче. Той, разбира се, не знаеше дали змията е отровна, но беше естествено да си го помисли, нали така? Истината беше, че тя го ужасяваше. И ето го сега него, в униформа, стиснал роза като някакъв влюбен ученик, надявайки се, че тя ще — какво? Ще го хареса? Ще му повярва? Няма да го убие още в първия миг?

Съдействието ѝ беше по-важно от всичко. Вчера Сатирия проведе среща на менторите, на която подробно описа първата им задача. В миналото трибутите излизаха направо на арената на сутринта след пристигането си в Капитола, но сега това време беше удължено поради участието на ученици от Академията. Беше решено, че всеки ментор ще проведе интервю със своя трибут и ще получи пет минути, за да го представи пред Панем в телевизионно предаване на живо. Ако всичко минеше добре, това щеше да е най-гледаното предаване — дори имаше вероятност менторите да бъдат поканени да коментират представянето на трибутите си в Игрите. Кориолан си обеща, че неговите пет минути ще бъдат върхът на вечерта.

Бавно се изниза още един час и той вече беше на път да се откаже, когато дълбоко от тунела се разнесе свирка на влак. През онези първи няколко месеца от войната свирката известяваше пристигането на баща му от бойното поле. Баща му мислеше, че като оръжеен магнат военната служба ще допринесе за репутацията му в семейния бизнес. Той имаше отличен ум на стратег, стоманени нерви и внушителна външност, затова бързо се беше издигнал във военната йерархия. За да покажат публично лоялността си към каузата на Капитола, цялото семейство Сноу, включително Кориолан с неговия кадифен костюм, отиваше на гарата да посрещне този забележителен човек. Докато един ден влакът донесе само новината, че бунтовнически куршум е попаднал в целта си. В Капитола трудно можеше да се намери място, което да не е свързано с някакъв ужасен спомен, но този беше особено тежък. Той не би могъл да каже, че изпитва много обич към този дистанциран, строг мъж, но със сигурност се чувстваше закрилян от него. Смъртта му беше свързана със страх и уязвимост, от които Кориолан така и не успя да се освободи.

Свирката пак се разнесе. Влакът бързо влезе в гарата, удари спирачки и спря. Беше къс влак — само локомотив и два вагона. Кориолан започна да се оглежда, за да зърне трибута си на прозорците, когато осъзна, че вагоните нямат такива. Те не бяха предназначени за пътници, а за товари. На вратите имаше дебели метални вериги, хванати със старомодни катинари.

Не е този влак, помисли си той. Най-добре да се прибирам. Но после от един от товарните вагони се чу определено човешки вик и той остана на мястото си.

Очакваше да се появят много миротворци, но никой не обърна внимание на влака в продължение на двайсет минути. Накрая няколко миротворци се приближиха към релсите. Единият размени две-три думи с машиниста, който не се показа на прозореца, а му хвърли връзка ключове. Без да бърза, миротворецът отиде до първия вагон, прехвърли ключовете, избра един, пъхна го в катинара и го завъртя. Катинарът и веригата паднаха на земята и той отвори тежката врата. Вагонът изглеждаше празен. Миротворецът извади палката си и удари с нея по рамката на вратата.

— Хайде, всички, размърдайте се!

На вратата се появи високо момче с тъмнокафява кожа и осеяни с кръпки конопени дрехи. Кориолан го разпозна — беше трибутът на Клеменция от Окръг 11, слаб, но мускулест. Последва го момиче с подобен цвят на кожата, слабо като скелет, с давеща кашлица. И двамата бяха боси, а ръцете им бяха закопчани с белезници отпред. Разстоянието отгоре до долу беше метър и половина и двамата първо седнаха на ръба на вагона преди тромаво да се спуснат на перона. До вратата допълзя момиченце с нездрав цвят на лицето, с раирана рокля и червен шал, но изглежда не се сещаше как да се спусне на земята. Миротворецът го дръпна надолу и то падна, като едва успя да се задържи с вързаните си ръце. После миротворецът посегна във вагона и извлече момче, което изглеждаше около десетгодишно, макар че вероятно беше поне на дванайсет, и издърпа и него на перона.

Кориолан вече беше усетил миризмата от вагона, тежка и лъхаща на тор. Превозваха трибутите във вагони за добитък, които при това не бяха много чисти. Той си помисли дали са им давали храна и са ги пускали на чист въздух или просто са ги затворили след Жътвата. Колкото и да беше свикнал да гледа трибутите по телевизията, той не беше добре подготвен за тази среща на живо. Заля го вълна на съжаление и отвращение. Те наистина бяха същества от друг свят. Безнадежден, жесток свят.

Миротворецът премина към втория вагон и отключи веригата. Вратата се плъзна и се появи Джесъп, момчето трибут от Окръг 12, което замижа от лампите на ярко осветената гара. Кориолан усети как потреперва и се напряга в очакване. Тя със сигурност беше с него. Джесъп скочи сковано на земята и се обърна към влака.

Луси Грей Беърд пристъпи на светлината и вдигна закопчаните си с белезници ръце към очите си, за да свикне със светлината. Джесъп протегна ръце, разпери китки толкова широко, колкото му позволяваше веригата на белезниците и тя падна към него, като го остави да я хване през кръста и да я завърти с изненадващо грациозно движение, преди да я пусне на земята. Тя потупа момчето по ръкава в знак на благодарност и отметна глава назад, за да попие слънчевите лъчи от покрива на гарата. После прокара пръсти през къдриците си, като оправяше заплетените кичури и махаше полепнали сламки.

Кориолан за момент насочи вниманието си към миротворците, които крещяха заплашително във вагона. Когато се обърна, Луси Грей гледаше право в него. Той малко се изненада, но после се сети, че освен миротворците той е единственият човек на перона. Войниците с ругатни вдигнаха един от своите във вагона, за да изкара трибутите, които не искаха да излязат.

Сега беше моментът.

Той се приближи към Луси Грей, протегна ръка с розата и леко се поклони.

— Добре дошла в Капитола — каза той. Гласът му беше леко дрезгав, тъй като не беше говорил от часове, но си помисли, че това му придава приятна мъжественост.

Момичето го огледа и той за миг се уплаши, че ще се отдръпне или, още по-лошо, ще му се изсмее. Вместо това тя протегна ръка и деликатно откъсна едно листенце от цветето, което държеше.

— Когато бях малка, ме къпеха в суроватка и розови листенца — каза тя по начин, който — колкото и невероятно да прозвуча твърдението ѝ — будеше пълно доверие. Тя прокара палец по лъскавата, бяла повърхност, пъхна листенцето в устата си и затвори очи, за да се наслади на аромата. — Сякаш е време за лягане.

Кориолан замълча и я огледа. Изглеждаше различно от деня на Жътвата. Освен няколкото петънца тук-там, гримът беше свален и без него изглеждаше по-малка. Устните ѝ бяха напукани, косата ѝ разрошена, роклята в цветовете на дъгата прашна и намачкана. Бузата ѝ, където я беше ударил кметът, беше тъмновиолетова. Но имаше и нещо друго. Кориолан пак изпита чувството, че гледа представление, но този път само за него.

Тя отвори очи и насочи цялото си внимание към него.

— Нямаш вид на човек, който трябва да е тук.

— Вероятно не би трябвало да съм тук — призна той. — Но аз съм твоят ментор. И реших да се запозная с теб, както аз искам. А не както искат гейммейкърите.

— А, бунтовник — каза тя.

Изречена от гражданите на Капитола тази дума беше отрова. Тя я каза одобрително, като комплимент. Или му се подиграваше? Той си припомни, че тя носи змии в джобовете си и че обичайните правила не важат за нея.

— И какво друго ще направи моят ментор за мен, освен че ми носи рози? — попита тя.

— Ще положа всички усилия да се погрижа за теб — каза той.

Тя погледна през рамо, където миротворците изхвърляха две полумъртви от глад деца на перона. При падането момичето си счупи предния зъб, а момчето получи няколко силни ритника на земята.

Луси Грей се усмихна на Кориолан.

— Е, пожелавам ти късмет, красавецо — каза тя и се върна при Джесъп, като остави и него, и розата му.

Миротворците поведоха трибутите през гарата към главния вход и Кориолан усети, че шансът му се изплъзва. Не беше спечелил доверието ѝ. Не беше направил нищо, освен може би да я позабавлява за малко. Ясно беше, че го намира за безполезен и може би беше права, но при всичко, което беше заложено, той трябваше да опита. Затича се през гарата и настигна групата трибути, когато бяха до вратата.

— Извинете — обърна се той към главния миротворец. — Аз съм Кориолан Сноу от Академията. — Той кимна към Луси Грей. — Този трибут ми е определен за Игрите на глада. Ще ми разрешите ли да я придружа до квартирата ѝ?

— Затова висиш тук цяла сутрин, а? За да се повозиш безплатно? — попита миротворецът. Вонеше на алкохол и очите му бяха кървясали. — Е, защо не, господин Сноу. Присъединете се към компанията.

В този момент Кориолан видя камиона, който чакаше трибутите. Беше по-скоро клетка на колела, отколкото камион. Каросерията беше оградена с метални пръти и имаше стоманен покрив. Той пак си спомни за миг цирка от детството си, когато беше виждал как в такава клетка превозват диви животни — големи котки и мечки. Подчинявайки се на заповедта, трибутите протегнаха ръце, за да им свалят белезниците и се качиха в клетката.

Кориолан изостана, но после видя, че Луси Грей го наблюдава и разбра, че това е моментът, в който тя ще го прецени. Ако се отдръпнеше сега, всичко щеше да е загубено. Щеше да го сметне за страхливец и изцяло да го отпише. Той пое дълбоко дъх и се качи в клетката.

Вратата се затвори с трясък зад него, камионът рязко потегли и той загуби равновесие. По рефлекс се хвана за металните пръти от дясната си страна и главата му се заклещи между два от тях. Двама трибути паднаха върху него. Той се оттласна с всички сили и се обърна с лице към спътниците си. Всички се държаха за поне един прът, с изключение на момичето със счупения зъб, което стискаше с две ръце крака на момчето от нейния окръг. Камионът потегли по едно широко авеню и някои пуснаха прътите.

Кориолан знаеше, че е сбъркал. Въпреки че камионът беше открит, вонята беше непоносима. Трибутите бяха попили миризмите от вагоните за добитък и те се смесваха с миризмата на немити хора, от което леко му се повдигна. Сега отблизо виждаше колко са мръсни, колко кървясали са очите им, синините по ръцете и краката им. Луси Грей се беше свила в ъгъла в предницата и попиваше прясната драскотина на челото си с крайчеца на роклята си. Изглеждаше безразлична към присъствието му, но другите го гледаха така сякаш бяха глутница диви животни, а той беше разглезен пудел.

Поне съм в по-добра форма от тях, помисли си той и стисна в юмрук стеблото на розата. Ако ме нападнат, имам шанс. Но дали наистина имаше? Срещу толкова много хора?

Камионът намали, за да пропусне пред себе си един от цветните тролейбуси, претъпкан с хора. Макар да беше отзад, Кориолан се приведе, за да не го забележат.

Тролеят отмина, камионът потегли и Кориолан се осмели да се изправи. Те му се смееха — трибутите — или поне някои от тях се хилеха, защото беше очевидно колко неудобно се чувства.

— Какво има, красавецо? Да не си сбъркал клетката? — попита момчето от Окръг 11, което, изглежда, изобщо не се шегуваше.

Кориолан потръпна от неприкритата омраза, но се помъчи да си придаде невъзмутим вид.

— Не, точно това е клетката, която чаках.

Момчето бързо протегна ръце, стисна Кориолан за гърлото с дългите си, осеяни с белези пръсти и го бутна назад. С лакти той прикова тялото на Кориолан към металните пръти. Изпаднал в лоша позиция, Кориолан прибягна към единствения ход, който никога не му изневеряваше в училищните сбивания — заби силно коляно в слабините на противника си. Момчето от Окръг 11 изпъшка, преви се на две и го пусна.

— Сега може и да те убие. — Момичето от Окръг 11 се изкашля в лицето на Кориолан. — В нашия окръг той уби един миротворец. Така и не разбраха кой го е направил.

— Млъквай, Дил — изръмжа момчето.

— Кой го е грижа сега? — каза Дил.

— Хайде всички да го убием — каза злобно малкото момченце. — Не могат да ни направят нищо по-лошо.

Няколко други трибути промърмориха одобрително и пристъпиха напред.

Кориолан замръзна от страх. Да го убият? Наистина ли се канеха да го пребият до смърт посред бял ден, точно тук в центъра на Капитола? Изведнъж той разбра, че е така. В края на краищата какво имаха да губят? Сърцето му лудо биеше и той леко приклекна с присвити юмруци, очаквайки неизбежното нападение.

От ъгъла се разнесе мелодичният глас на Луси Грей и сложи край на напрежението.

— Може би не на нас. Но нали имате роднини вкъщи? Някой, когото могат да накажат там?

Това изглежда разубеди другите трибути. Тя изпълзя и се намести между тях и Кориолан.

— Освен това — каза тя, — той е моят ментор. Очаква се да ми помогне. Може да ми потрябва.

— Как стана така, че имаш менте? — попита Дил.

— Ментор. Всеки от вас има — обясни Кориолан, като се помъчи да овладее ситуацията.

— Къде са те тогава? — предизвика го Дил. — Защо не дойдоха?

— Сигурно не са били в настроение — каза Луси Грей. Тя отвърна поглед от Дил и намигна на Кориолан.

Камионът зави в една тясна пресечка и спря там, където тя свършваше. Кориолан все още не можеше да се ориентира къде се намира. Помъчи се да си спомни къде отвеждаха трибутите в предишни години. Не беше ли в конюшните, където миротворците държаха конете си? Да, сети се, че е чувал да споменават нещо такова. Веднага щом пристигнат, ще намери някой миротворец и ще му обясни нещата, а може и да помоли за малко охрана при такава враждебност. След като Луси Грей му беше намигнала, си струваше да остане.

Сега влизаха на заден ход в лошо осветена сграда, може би някакъв склад. Кориолан вдъхна силната миризма на развалена риба и старо сено. Объркан, той се помъчи да се ориентира по-добре в обстановката, напрегна очи и видя как две метални врати се отварят. Един миротворец отвори задната врата на камиона и преди някой да може да скочи, цялата клетка се надигна и ги изсипа на студената мокра циментова плоча. Не беше плоча, а по-скоро шахта за отпадъци, защото беше наклонена под толкова стръмен ъгъл, че Кориолан веднага се плъзна надолу заедно с останалите. Той изпусна розата и се мъчеше да намери опора с ръце и крака, но такава нямаше. Всички се пързаляха поне седем метра надолу, преди да се приземят накуп на мръсния под. Слънцето грееше яростно, докато Кориолан се мъчеше да се освободи от другите. Той измина със залитане няколко метра, изправи се и замръзна от ужас. Това не бяха конюшните. Макар и да не беше идвал тук от много години, сега си спомни ясно мястото. Пясъчната ивица. Изкуствените скали, издигащи се високо нагоре. Редицата метални пръти, оформени да изглеждат като лози, образуващи широка арка, за да предпазват публиката. Между прътите го зяпаха лицата на деца от Капитола.

Беше в клетката на маймуните в зоологическата градина.

4

Едва ли би се почувствал по-разголен, ако беше застанал насред Корсо без дрехи. Там поне би имал възможността да избяга. Сега беше хванат натясно и изложен на показ и за пръв път разбираше животните, които няма къде да се скрият. Децата започнаха да бърборят развълнувано и да сочат училищната му униформа, привличайки вниманието на възрастните. Решетките от край до край се изпълниха с надничащи лица. Но истинският ужас бяха две камери, разположени от двете страни на посетителите.

Новинарските екипи на Капитола. С тяхното вездесъщо присъствие и сочния слоган „Щом не сте го видени тук, значи не се е случило“.

О, случваше се. На него. Сега.

Усещаше как предават лицето му на живо из целия Капитол. За щастие поради шока не беше помръднал, защото единственото по-лошо нещо от това да е затворен в зоологическата градина с тази измет от окръзите би било да започне да тича насам-натам като глупак, опитвайки се да избяга. Нямаше лесен начин да излезе от тук. Клетката беше построена за диви животни. Ако се помъчеше да се скрие, щеше да изглежда още по-жалък. Той си представи колко сочни кадри щяха да са тези за новините на Капитола. Щяха да ги излъчват до втръсване. Да сложат глупава музика и надписи. Сноу се топи! Да го включат и в прогнозата за времето. Прекалено горещо за Сноу! Щяха да го повтарят до края на живота му. Позорът му щеше да бъде пълен.

Каква възможност му оставаше? Единствено да запази самообладание и да гледа камерите право в обектива, докато бъде спасен.

Той се изправи в цял ръст, леко изпъна рамене и се опита да си придаде отегчен вид. Публиката започна да му подвиква — първо децата с пискливи гласчета, а после и възрастните. Питаха го какво прави вътре, защо е в клетката, нужна ли му е помощ? Някой го разпозна и името му се разнесе мигновено из тълпата, която с всяка минута нарастваше.

— Това е момчето на семейство Сноу!

— Кой каза, че е той?

— Нали знаеш, на онези с розите на покрива!

Кои бяха всички тези хора, които висяха в зоологическата градина в делничен ден? Не бяха ли на работа? Децата им не би ли трябвало да са на училище? Нищо чудно, че страната беше в такъв хаос.

Трибутите започнаха да го обкръжават и да му се подиграват. Сред тях бяха двамата от Окръг 11, злобното момченце, което беше призовало да го убият и още няколко други. Той си припомни омразата в камиона и се почуди какво би станало, ако го нападнат вкупом. Може би публиката щеше само да ги насърчи.

Кориолан се помъчи да не изпада в паника, но усети как по тялото му се стича пот. Всички лица — на близките трибути, на тълпата зад решетките — започнаха да се размазват. Ръцете и краката му изтръпнаха, не му достигаше въздух. Чудеше се дали да не опита да изтича до шахтата и да се помъчи да се изкачи нагоре, когато един глас зад него тихо каза:

— Възползвай се от случая.

Без да се обръща, знаеше, че е момичето, неговото момиче, и изпита безкрайно облекчение, че не е съвсем сам. Спомни си колко хитро се справи с публиката, след като кметът я удари, как спечели всички с песента си. Тя беше права, разбира се. Трябваше да направи така, че този момент да изглежда преднамерен, иначе всичко пропадаше.

Той пое дълбоко дъх, обърна се натам, където тя седеше и небрежно нагласяваше бялата роза зад ухото си. Тя като че ли през цялото време се грижеше за външността си. В Окръг 12 оправяше воланите на роклята си, на гарата заглаждаше косата си, а сега се закичи с розата. Той протегна ръка към нея така, сякаш беше най-голямата дама в Капитола.

На устните на Луси Грей се появи лека усмивка. Когато пое ръката му, той усети как леко го удря ток и почувства, че част от сценичния чар сякаш се предава и на него. Той направи лек поклон, а тя зае пресилено елегантна поза.

Тя е на сцената. Ти си на сцената. Това е представление, помисли си той. Вдигна глава и попита:

— Искаш ли да се запознаеш с някои мои съседи?

— С удоволствие — каза тя, сякаш бяха на следобеден чай. — Лявата ми страна изглежда по-добре — промърмори тя и леко плъзна ръка по бузата си. Не беше сигурен как да постъпи с тази информация, затова я поведе наляво. Луси Грей се усмихна широко към зрителите, давайки си вид, че ѝ е много приятно да е тук, но когато тръгнаха по-близо до решетките, усети как пръстите ѝ стискат неговите като в менгеме.

Плиткият ров, който минаваше между скалните образувания и решетката на клетката на маймуните, някога беше служил като водна преграда между животните и посетителите, но сега беше съвсем пресъхнал. Те слязоха по трите стъпала, прекосиха рова, стъпиха на основата на решетката, която вървеше от единия до другия край на клетката, и застанаха лице в лице с посетителите. Кориолан избра място на няколко метра от едната камера, за да ги хване в кадър. Отпред се беше събрала група деца. Металните прътове бяха на разстояние десетина сантиметра един от друг — нямаше достатъчно място, за да пъхнеш цялото си тяло, но предостатъчно, ако искаш да протегнеш ръка. При приближаването им децата замълчаха и се притискаха в краката на родителите си.

Кориолан реши, че сцената със следобедния чай е не по-лоша от всяка друга и продължи да се отнася към ситуацията със същия лек тон.

— Как сте? — попита той и се наведе към децата. — Днес доведох една моя приятелка. Искате ли да се запознаете с нея?

Децата се размърдаха и се разнесе лек смях. После едно момченце изкрещя:

— Да!

То удари по решетките няколко пъти с ръце, после несигурно ги пъхна в джобовете си.

— Видях я по телевизията.

Кориолан заведе Луси Грей до самата решетка.

— Запознай се с Луси Грей Беърд.

Публиката потъна в мълчание, изнервена от близостта ѝ до децата, но изпълнена с желание да чуе какво ще каже този странен трибут. Луси Грей приклекна на коляно на трийсетина сантиметра от решетката.

— Здравей. Аз съм Луси Грей. Ти как се казваш?

— Понтий — каза момчето, като погледна към майка си за успокоение. Тя изгледа враждебно Луси Грей, но момичето не ѝ обърна внимание.

— Приятно ми е да се запознаем, Понтий — каза тя.

Като всяко добре възпитано дете от Капитола, момчето протегна ръка, за да се здрависат. Луси Грей вдигна ръка, за да посрещне неговата, но се сдържа да я пъхне между решетките, което би изглеждало заплашително. Затова момчето протегна ръка в клетката, за да докоснат ръце. Тя стисна сърдечно ръчичката му.

— Толкова ми е приятно да се запознаем. Това сестричката ти ли е? — Луси Грей кимна към момиченцето до него. То я гледаше с широко отворени очи и смучеше пръста си.

— Това е Винъс — каза той. — Тя е само на четири.

— Е, според мен четири е много хубава възраст — каза Луси Грей. — Приятно ми е да се запознаем, Винъс.

— Хареса ми песента ти — прошепна Винъс.

— Наистина ли? — попита Луси Грей. — Колко мило. Е, продължавай да гледаш телевизия, миличка, и ще се помъча да ти изпея друга песен. Искаш ли?

Винъс кимна и после зарови лице в полите на майка си, като предизвика смях и няколко подвиквания от тълпата.

Луси Грей започна да пристъпва покрай оградата и по пътя си да разговаря с децата. Кориолан вървеше малко зад нея, за да ѝ остави място.

— Донесе ли си змията? — попита с надежда едно момиче, което стискаше разтапящ се ягодов сладолед на пръчка.

— Много исках да я донеса. Тази змия ми беше специален приятел — каза ѝ Луси Грей. — Ти имаш ли си домашен любимец?

— Имам рибка — отговори момичето. То се наведе към решетката. — Казва се Бъб. — Тя премести сладоледа в другата си ръка и протегна дясната през решетката към Луси Грей. — Може ли да пипна роклята ти?

Струйки червен сироп се стичаха от юмрука към лакътя ѝ, но Луси Грей само се засмя и поднесе крайчеца на роклята си. Момичето предпазливо прокара пръст по воланите.

— Красива е.

— И твоята е хубава. — Роклята на момиченцето беше от избеляло имприме, нищо особено, но Луси Грей продължи: — Роклите на точки винаги ми създават добро настроение — и лицето на момиченцето светна.

Кориолан усещаше, че публиката започва да харесва неговия трибут и престана да се държи на разстояние. Лесно е да манипулираш хората чрез децата им. Луси стигна много близо до една от камерите и придружаващия я репортер. Тя изглежда я усети, но когато се изправи и видя, че камерата е точно пред лицето ѝ, леко се сепна и после се засмя.

— О, здравейте. Давате ни по телевизията ли?

Репортерът от Капитола, млад мъж, жаден за хубава история, се наведе към нея.

— Със сигурност.

— А вие как се казвате? — попита тя.

— Аз съм Лепид Малмзи от Новините на Капитола — каза той и се усмихна. — И така, Луси, ти си трибутът от Окръг дванайсет?

— Аз съм Луси Грей и всъщност не съм от Дванайсет — каза тя. — Моето семейство е Ятото. Професионални музиканти. Просто един ден направихме погрешен завой и бяхме принудени да останем там.

— О-о. И така… от кой окръг си тогава? — попита Лепид.

— От никой окръг. Ние се местим от място на място според желанието си. — Луси Грей се улови, че казва нещо, което не трябва. — Е, поне преди правехме така. Докато миротворците не ни арестуваха преди няколко години.

— Но сега сте граждани на Окръг дванайсет? — продължи да настоява той.

— Както кажеш. — Луси Грей погледна назад към тълпата, сякаш се страхуваше да не я отегчи.

Репортерът усети, че тя му се изплъзва.

— Роклята ти предизвика голяма сензация в Капитола!

— Така ли? Е, ние, от Ятото, обичаме цветните неща, а аз — още повече от другите. Но роклята е от майка ми, затова е още по-специална за мен — каза тя.

— Тя в Окръг дванайсет ли е? — попита Лепид.

— Само костите ѝ, скъпи. Само белите ѝ перлени кости. — Луси Грей погледна репортера право в очите, който като че ли не можеше да формулира следващия си въпрос. Тя гледаше как се мъчи и после посочи към Кориолан. — И така, познаваш ли моя ментор? Казва, че името му е Кориолан Сноу. Той е момче от Капитола и ясно е, че ми се е паднала тортата със сметана, защото никой друг ментор не си направи труда да дойде и да ни поздрави.

— Е, той изненада всички ни. Учителите ти ли ти казаха да дойдеш тук, Кориолане? — попита Лепид.

Кориолан пристъпи към камерата и се помъчи да изглежда симпатичен, но с леко хлапашки вид.

— Не са ми казвали да не идвам. — Сред тълпата се разнесе смях. — Но доколкото си спомням, ми казаха, че трябва да представя Луси Грей в Капитола и аз приемам сериозно тази задача.

— И скочи в клетката с трибутите, без да се замислиш? — подкани го репортерът.

— Сигурно скоро ще се позамисля — призна Кориолан. — Но щом тя е достатъчно храбра, за да бъде тук, не важи ли същото и за мен?

— О, искам да се отбележи, че аз нямах избор — каза Луси Грей.

— Искам да се отбележи, че и аз нямах — каза Кориолан. — След като те чух да пееш, не можех да не дойда. Признавам, че съм ти почитател. — Сред тълпата се разнесоха откъслечни аплодисменти и Луси Грей развя елегантно полите на роклята си.

— Е, надявам се, за твое добро Академията да е съгласна с теб, Кориолане — каза Лепид. — Струва ми се, че скоро ще разбереш.

Кориолан погледна назад и видя как металните врати, подсилени с решетка на стъклата, се отварят в дъното на клетката на маймуните. Влязоха четирима миротворци и се насочиха право към него. Той се обърна към камерата, изпълнен с желание да напусне ефектно сцената.

— Благодаря ви, че бяхте с нас — каза той. — Помнете, това е Луси Грей Беърд, която е представител на Окръг дванайсет. Наминете към зоологическата градина, ако имате малко време, и се запознайте с нея. Обещавам ви, че тя си струва усилието.

Луси Грей протегна ръка с елегантно отпусната китка като подкана за целувка. Той я прие и когато устните му докоснаха кожата ѝ, усети приятна тръпка. После махна към публиката за последен път и тръгна спокойно към миротворците. Единият от тях леко кимна, а той безмълвно ги последва и излезе от клетката сред доста силни аплодисменти.

Когато вратите се затвориха зад него, той дълбоко въздъхна и осъзна колко се е страхувал. Вътрешно се поздрави, че е запазил спокойствие при толкова голямо напрежение, но намръщените лица на миротворците показваха, че те не споделят мнението му.

— Какво си въобразяваше? — попита една миротворка. — Не е позволено да влизаш там.

— И аз така мислех, докато колегите ви не ме хвърлиха безцеремонно в шахтата — отговори Кориолан. Реши, че съчетанието от колеги и безцеремонно предава най-точната нотка на превъзходство — Приех единствено да отида до зоологическата градина. С удоволствие ще обясня цялото нещо на началника ви и ще посоча миротворците, които го направиха. Но на вас поднасям само благодарностите си.

— Аха — каза миротворката с безизразен глас. — Имаме заповед да те ескортираме до Академията.

— Още по-добре — отговори Кориолан, като звучеше по-уверено, отколкото се чувстваше. Бързата реакция на училището го разтревожи.

Макар телевизорът на задната седалка в микробуса на миротворците да беше развален, той успяваше да зърне за миг репортажа по пътя на огромните обществени екрани, които бяха пръснати из Капитола. Вълнението му започна да нараства, докато гледаше образа първо на Луси Грей, после своя собствен, които заливаха града. И наистина, помисли си той, беше изнесъл добро представление. Беше запазил самообладание. Не беше отстъпил. Беше представил момичето, а то беше родено за актриса. Беше посрещнала всичко с достойнство и малко ироничен хумор.

Докато стигнат до Академията, той беше възвърнал самообладанието си и уверено се заизкачва по стълбите. Помогна му и това, че всички се обръщаха да го видят и ако нямаше миротворци, които да ги удържат, съучениците му несъмнено щяха да го наобиколят. Предполагаше, че ще го въведат в офиса, но стражът го настани на пейката пред вратата на — кой би си помислил такова нещо — лабораторията по биология, до която имаха достъп само учениците от горните класове, показали най-големи способности в тази наука. Макар че биологията не беше любимият му предмет — от миризмата на формалдехид му се повръщаше и Кориолан не обичаше да работи с партньор — той се справяше достатъчно добре с генетичното манипулиране, за да му бъде дадено място в този клас. Не можеше да се мери с вълшебница като Ио Джаспър, която, изглежда, беше родена с микроскоп, залепен за окото. Той беше винаги любезен към Ио и поради това тя го обожаваше. С хората, които не се радваха на популярност, такова дребно усилие носеше страхотни резултати.

Но кой беше той, за да смята, че я превъзхожда? Срещу пейката, на таблото за съобщения беше закачена бележка. На нея пишеше:

Можеше ли да има по-обидно публично напомняне за несигурното му положение от това да го сложат в края на списъка, сякаш някой се е сетил случайно за него?

Кориолан прекара няколко минути, като се чудеше защо са го довели пред лабораторията, и после гардът му кимна. При плахото му почукване един глас, който разпозна като този на декана Хайботъм, му нареди да влезе. Той очакваше да присъства и Сатирия, но в лабораторията имаше само още едно лице — дребна, прегърбена възрастна жена с фризирана бяла коса, която измъчваше с метална пръчка един заек в клетка. Бодеше го през решетката, докато създанието, модифицирано да има челюсти, силни като на питбул, дръпна пръчката от ръката ѝ и я прегриза на две. После тя се изправи, доколкото можеше, насочи вниманието си към Кориолан и възкликна:

— Скок-подскок!

Д-р Волумния Гол, главен гейммейкър и организатор на Отдела за експериментални оръжия на Капитола, тормозеше Кориолан още от детството му. На една училищна екскурзия класът от деветгодишни деца наблюдаваше как тя разтапя козината на лабораторен заек с някакъв вид лазер и после ги попита дали някой няма домашен любимец, който да му е омръзнал. Кориолан нямаше домашен любимец — как биха могли да си позволят да го хранят? Но Плурибус Бел имаше пухкава бяла котка, която се казваше Боа Бел и обичаше да лежи в скута на собственика си и да подръпва краищата на напудрената му перука. Котката беше харесала Кориолан и още щом я погладеше по главата, започваше да мърка дрезгаво и равномерно. През онези мрачни дни, когато шляпаше през зимната киша, за да размени торба боб за още зеле, именно нейната глупава, копринена топлина го успокояваше. Той се разстрои като си представи как Боа Бел завършва в лабораторията.

Кориолан знаеше, че д-р Гол преподава в университета, но рядко я виждаше в Академията. Тя обаче беше главният гейммейкър и всичко, свързано с Игрите на глада, попадаше под нейната компетенция. Дали отиването му в зоологическата градина я беше довело тук? Дали щеше да загуби менторството?

— Скок-подскок — усмихна се д-р Гол. — Как беше в зоологическата градина? — После тя се разсмя. — Звучи като детска песничка. Скок-подскок, как беше в зоологическата градина? Падна в клетката и твоят трибут падна заедно с теб!

Кориолан си позволи лека усмивка и хвърли светкавичен поглед към декана Хайботъм за някакво подсказване как да реагира. Той седеше отпуснато на една лабораторна маса и разтриваше слепоочието си по начин, който показваше, че го измъчва главоболие. Оттам нямаше да дойде помощ.

— Паднах — каза Кориолан. — Паднахме. Паднахме в клетката.

Д-р Гол повдигна въпросително вежди, сякаш очакваше още.

— И?

— И… ние… се озовахме на сцената? — добави той.

— Ха! Точно така! Точно това направи! — Д-р Гол го погледна одобрително. — Бива те за игри! Може би някой ден ще станеш гейммейкър.

Това не му беше хрумвало. При цялото му уважение към Рем, тази работа не му се виждаше много хубава. Освен това не изискваше някакви особени умения да разхвърляш деца и оръжия на арената и да ги оставиш да се бият до смърт. Допускаше, че те също така организират Жътвата и заснемат Игрите, но се надяваше, че му предстои по-вълнуваща кариера.

— Има още много да уча, преди да мога дори да си помисля за това — отговори скромно той.

— Имаш инстинкт. Това е важното — каза д-р Гол. — И така, кажи ми, защо влезе в клетката?

Беше случайност. Канеше се да отговори така, но се сети за думите, които Луси Грей му прошепна: Възползвай се от случая.

— Ами… моят трибут, тя си пада малко слаба. От онези, които си отиват през първите пет минути от Игрите на глада. Но е симпатична по свой начин, с пеенето си и тъй нататък. — Кориолан спря за момент, сякаш обмисляше плана си. — Според мен тя няма никакъв шанс да победи, но не това е важното, нали така? Казвали сте, че се мъчим да завладеем публиката. Това е моята задача. Да накарам хората да гледат. Затова си зададох въпроса как мога да стигна до публиката? Като отида там, където са камерите.

Д-р Гол кимна.

— Да. Без публиката няма Игри на глада. — Тя се обърна към декана. — Виждаш ли, Каска, това момче е проявило инициатива. Той разбира колко е важно да поддържаме Игрите живи.

Деканът Хайботъм присви скептично очи към Кориолан.

— Дали? Или само разиграва това представление, за да получи по-висока оценка? Каква според теб е целта на Игрите на глада, Кориолане?

— Да накажем окръзите за бунта — отговори Кориолан, без да се замисли.

— Да, но наказанието може да бъде под хиляди форми — каза деканът. — Защо точно Игрите на глада?

Кориолан отвори уста и после се поколеба. Защо точно Игрите на глада? Защо да не хвърлят бомби, да спрат доставките на храна или да извършват екзекуции пред Сградите на справедливостта във всеки окръг?

Той изведнъж си припомни Луси Грей, коленичила зад решетките на клетката, как разговаря с децата и как враждебността на тълпата се топи. Тези неща бяха свързани по някакъв начин, който не можеше да предаде с думи.

— Защото… Заради децата. Защото те са важни за хората.

— Защо са важни? — настояваше деканът Хайботъм.

— Хората обичат деца — отговори Кориолан. Но още докато изричаше тези думи, се усъмни в тях. По време на войната върху него падаха бомби, гладуваше и понасяше какви ли не мъчения, и то не само от бунтовниците. Спомни си как някой измъкна зелка от ръцете му. Един миротворец го беше ударил, когато погрешка беше стигнал прекалено близо до резиденцията на президента. Спомни си за онзи път, когато беше припаднал и лежеше на улицата от свински грип, но никой, никой не беше спрял да му помогне. Разтърсван от студени тръпки, изгарящ от температура, пронизващи болки в крайниците. Макар и самата тя да беше болна, Тайгрис го беше намерила в онази вечер и някак го беше замъкнала вкъщи.

Той се поколеба.

— Понякога ги обичат — добави той, но думите прозвучаха неубедително. Ако се замислеше за това, любовта на хората към децата изглеждаше много крехко нещо. — Не знам защо — призна той.

Деканът Хайботъм погледна д-р Гол.

— Виждаш ли? Експериментът е неуспешен.

— Ще е така, ако никой не гледа! — рязко каза тя и се усмихна снизходително на Кориолан. — Той самият е още дете. Дай му време. Имам добро предчувствие за него. Е, аз отивам да видя мутовете си. — Тя потупа Кориолан по ръката, като мина покрай него. — Да не казваш на никого, но с влечугите се случва нещо прекрасно.

Кориолан се канеше да я последва, но го спря гласът на декана Хайботъм.

— Значи си планирал цялото представление. Това е чудно. Защото когато се изправи в клетката, си мислех, че искаш да побегнеш.

— Не бях предвидил, че влизането ще е толкова физическо. Мина известно време, докато разбера къде съм. Както ви казах, има да уча още много неща — отговори Кориолан.

— И едно от тях е да се научиш, че има някаква граница. Ще получиш мъмрене за безразсъдно поведение, от което би могъл да пострада някой ученик. А именно ти. Ще бъде вписано в досието ти — каза деканът.

Мъмрене? Какво означаваше това? Кориолан трябваше да препрочете ръководството за ученици, за да може да обжалва наказанието. Вниманието му пак беше привлечено от декана, който извади малко шишенце от джоба си, разви капачката и капна три капки от прозрачната течност на езика си.

Каквото и да имаше в шишенцето, най-вероятно морфлинг, то подейства бързо, защото цялото тяло на декана Хайботъм се отпусна и изражението му стана сънливо. Той се усмихна неприятно.

— Три такива мъмрения и ще бъдеш изключен.

5

Кориолан никога не беше получавал официално мъмрене от никакъв вид — нищо, което да опетни безупречното му досие.

— Но… — започна да протестира той.

— Върви си, преди да получиш второ за неподчинение — каза деканът Хайботъм. Думите му прозвучаха категорично, нямаше място за преговори. Кориолан се подчини.

Деканът Хайботъм наистина ли изрече думата изключен?

Кориолан си тръгна от Академията силно разтревожен, но и този път вълната от внимание заглуши тревогата му. То идваше от съучениците му по коридорите, от Тайгрис и грандмама, докато вечеряха набързо с пържени яйца и зелева супа, от напълно непознати хора, когато вечерта пак отиде в зоологическата градина, изпълнен с желание да участва в Игрите.

Меката оранжева светлина на залеза заливаше града, а хладният бриз прогони задушаващата горещина на деня. Управата на зоологическата градина, беше удължила работното време до девет часа, за да даде възможност на гражданите да видят трибутите, но след първото му посещение нямаше повече предавания на живо. Кориолан реши да се върне, за да види Луси Грей и да ѝ предложи да изпее друга песен. Публиката щеше да я хареса и може би пак щеше да привлече камерите.

Докато вървеше из алеите на зоологическата градина, го обзе носталгия за приятните дни, които беше прекарал тук като дете, но празните клетки го натъжиха. Някога те бяха пълни с интересни създания от генетичните експерименти на Капитола. Сега в една от тях лежеше в калта и хриптеше самотна костенурка. Високо в клоните грачеше проскубан тукан и прелиташе свободно от една клетка в друга. Те бяха сред малкото оцелели след войната, защото повечето животни бяха умрели от глад или бяха изядени. Два мършави ракуна, вероятно дошли от съседния градски парк, ровеха в преобърната кофа за боклук. Процъфтяваха единствено плъховете, които се гонеха покрай фонтаните и пробягваха през алеите на метър от него.

Когато Кориолан наближи клетката на маймуните, по алеите имаше повече хора, а пред клетката от единия до другия ѝ край се извиваше тълпа от около стотина души. Някой го побутна по ръката, докато бързаха напред и той разпозна Лепид Малмзи, който заедно с оператора си си пробиваше път през посетителите. Отпред настъпи някакво вълнение и той се качи на един камък, за да вижда по-добре.

С огорчение видя, че Сеян е застанал пред клетката с голяма раница до него. Той държеше между решетките нещо, което приличаше на сандвич, и го предлагаше на трибутите. В момента те всички се бяха отдръпнали назад. Кориолан не чуваше какво им казва, но изглежда се мъчеше да убеди Дил, момичето от Окръг 11, да го вземе. Какво си беше намислил Сеян? Дали се опитваше да го засенчи и да му открадне спечелената през деня слава? Да вземе идеята му да дойде в зоологическата градина и да я преправи по начин, с който Кориолан никога не би могъл да се конкурира, защото няма пари? Дали цялата раница беше пълна със сандвичи? Това момиче дори не беше неговият трибут.

Когато Сеян зърна Кориолан, лицето му светна и той му махна с ръка. Кориолан си проправи път през тълпата, като се радваше на вниманието.

— Не става ли? — попита той и огледа раницата. Беше препълнена не само със сандвичи, но и с пресни сливи.

— Никой от тях не ми вярва. А и защо да ми вярва? — каза Сеян.

Едно надуто момиченце се приближи до тях и посочи табелката на колоната в края на клетката.

— Там пише: „Моля не хранете животните“.

— Те не са животни — каза Сеян. — Те са деца, като теб и мен.

— Не са като мен! — възрази високо момичето. — Те са от окръзите. Ето защо мястото им е в клетката!

— Както и моето — каза хладно Сеян. — Кориолане, мислиш ли, че можеш да накараш твоя трибут да се приближи? Ако тя дойде, може и другите да я последват. Сигурно умират от глад.

В главата на Кориолан бързо се завъртяха мисли. Днес вече беше получил едно мъмрене и не искаше да насилва късмета си с декана Хайботъм. От друга страна, мъмренето беше, защото е изложил на опасност ученик, а сега беше в пълна безопасност от тази страна на решетките. Д-р Гол, която по всяка вероятност беше по-влиятелна от декана Хайботъм, беше похвалила инициативата му. А и истината беше, че нямаше желание да отстъпва сцената на Сеян. Зоологическата градина беше негово представление и двамата с Луси Грей бяха звездите. Дори в този момент чуваше как Лепид шепне името на оператора и усещаше, че зрителите в Капитола го гледат.

Той забеляза Луси Грей в задната част на клетката. Миеше ръцете и лицето си от един кран, подаващ се от стената на височината на коленете ѝ. Тя се избърса в полата си, подреди къдриците си и нагласи розата зад ухото си.

— Не мога да се отнасям с нея, сякаш е дошло време за хранене в зоологическата градина — каза Кориолан на Сеян. След като се отнасяше към нея като към дама, сега не вървеше да ѝ подава храна през решетките. — Тя не е моя. Но бих могъл да ѝ предложа вечеря.

Сеян веднага кимна.

— Вземи каквото искаш. Мами е направила повече. Моля те.

Кориолан избра два сандвича и две сливи от раницата и отиде в края на клетката на маймуните, където един плосък камък можеше да послужи за сядане. Никога през живота си, дори през най-тежките години, той не беше излизал от къщи без чиста кърпа в джоба. Грандмама настояваше да се спазват определени маниери, които не позволяваха да настъпи хаос. Вкъщи от поколения назад имаше големи чекмеджета, пълни с кърпи — от обикновени до такива с дантела и бродирани с цветя. Той разстла старата, леко измачкана бяла ленена кърпа и подреди храната. После седна и Луси Грей, без подкана, се приближи до решетката.

— Тези сандвичи за някого ли са? — попита тя.

— Само за теб — отговори той.

Тя седна по турски и прие един сандвич. След като прегледа съдържанието му, отхапа от края.

— Ти няма ли да си вземеш?

Не беше сигурен. Картината дотук беше добра, като тя пак се открояваше и камерата я представяше като човек, който има стойност. Но да се храни с нея? Може би щеше да прекрачи някаква граница.

— Предпочитам да ги изядеш ти — каза той. — Да поддържаш силите си.

— Защо? За да мога да извия врата на Джесъп на арената? И двамата знаем, че това не е силната ми страна.

Стомахът му изръмжа при миризмата на сандвича. Дебел резен руло Стефани с бял хляб. Днес беше пропуснал обеда в Академията, а закуската и вечерята вкъщи бяха оскъдни. Струйката кетчуп, която се стече от сандвича на Луси Грей, наклони везните. Кориолан взе втория сандвич и заби зъби в него. През тялото му премина приятна тръпка и той с труд устоя на желанието да погълне сандвича на два залъка.

— Все едно че сме на пикник. — Луси Грей се обърна към другите трибути, които се приближиха, но все още бяха несигурни.

— Всички трябва да си вземете сандвич. Много са вкусни! — извика тя. — Хайде, Джесъп!

Окуражено, едрото момче от нейния окръг бавно се приближи до Сеян и пое сандвича от ръката му. Почака да му даде и сливата и после се отдалечи без нито дума. Изведнъж другите трибути се спуснаха към оградата, като протягаха ръце през решетките. Сеян раздаваше сандвичите колкото можеше по-бързо и след минута раницата беше почти празна. Трибутите се пръснаха из клетката, приклекнали, готови да отбраняват храната си, и я излапаха на един дъх.

Единственият трибут, който не дойде при Сеян, беше неговият, момчето от Окръг 2. Той остана в дъното на клетката, скръстил ръце пред огромните си гърди, и се взираше в ментора си.

Сеян извади последния сандвич от раницата и протегна ръка.

— Марк, това е за теб. Вземи го. Моля те. — Но Марк си остана с каменно изражение и не помръдна.

— Моля те, Марк — продължи Сеян. — Сигурно умираш от глад.

Марк изгледа Сеян от глава до пети и после демонстративно му обърна гръб.

Луси Грей наблюдаваше сцената с интерес.

— Какво става там?

— Какво имаш предвид? — попита Кориолан.

— Не знам точно — каза тя. — Струва ми се, че има нещо лично.

Дребното момче, което искаше да убият Кориолан в камиона, спринтира и грабна неприетия сандвич. Сеян не направи опит да му попречи. Новинарският екип се опита да заговори Сеян, но той отказа и изчезна в тълпата с провисналата празна раница през рамо. Те показаха още няколко кадри с трибутите и после се насочиха към Луси Грей и Кориолан, който се поизправи и прокара език по зъбите си, за да ги изчисти от сандвича.

— Намираме се тук в зоологическата градина с Кориолан Сноу и неговия трибут Луси Грей Беърд. Един друг ученик току-що раздаде сандвичи. И той ли е ментор? — Лепид обърна микрофона към тях за отговор.

Кориолан не искаше да споделя сцената с друг, но присъствието на Сеян можеше да го предпази. Дали деканът Хайботъм би наказал с мъмрене сина на човека, който беше възстановил Академията? Преди няколко дни би си помислил, че името Сноу звучи по-авторитетно от Плинт, но разпределението на трибутите му беше показало, че греши. Ако деканът Хайботъм искаше да му наложи второ наказание, той предпочиташе Сеян да е до него.

— Мой съученик е, казва се Сеян Плинт — съобщи той на Лепид.

— Какво искаше да направи — защо донесе вкусни сандвичи на трибутите? Капитолът със сигурност може да ги изхранва.

— О, за твое сведение, за последен път ядох вечерта преди Жътвата — извика Луси Грей. — Това, струва ми се, беше преди три дни.

— О-о. Окей, добре, да ти е сладко! — каза Лепид. Той даде сигнал на камерата да се обърне към другите трибути.

Луси Грей светкавично скочи на крака, облегна се на решетката и привлече пак вниманието към себе си.

— Знаете ли, г-н репортер, кое може да е хубаво? Ако някой има излишна храна, нека да я донесе тук в зоологическата градина. Няма да е интересно да гледа Игрите, ако всички ние сме прекалено слаби, за да се бием, не мислите ли?

— В това има известна истина — каза несигурно репортерът.

— Аз, аз обичам сладки неща, но не съм капризна. — Тя се усмихна и отхапа от сливата.

— Добре. Добре тогава — каза той и леко се отдръпна.

Кориолан виждаше, че репортерът не знае какво да направи. Трябваше ли наистина да ѝ помогне да проси храна от гражданите? Не заклеймяваше ли по този начин Капитола?

Новинарският екип се прехвърли към другите трибути и Луси Грей пак се настани срещу него.

— Прекалено ли беше?

— Не и за мен. Извинявам се, че не се сетих да ти донеса храна — каза той.

— Е, аз се хранех с розови листенца, докато никой не гледаше. — Тя сви рамене. — Не си знаел.

Те доядоха в мълчание храната си, като наблюдаваха безуспешните опити на репортера да накара другите трибути да кажат нещо. Слънцето беше залязло и сега светеше луната. Зоологическата градина скоро щеше да затвори.

— Мислех си, че може би ще е добра идея пак да изпееш нещо — каза Кориолан.

Луси Грей облиза и последното парченце плод от костилката.

— Мм-хм, може и да е така.

Тя избърза устни в полата си и я оправи. Обичайният ѝ игрив тон сега прозвуча по-мрачно.

— И така, ти като мой ментор какво получаваш от това? Ти си ученик, нали? Какво ще получиш? По-добри бележки, колкото повече блесна?

— Може би. — Изпита смущение. Тук в ъгъла, където бяха относително сами, той за пръв път осъзна, че тя след няколко дни ще е мъртва. Е, разбира се, знаеше го от самото начало. Но той я беше разглеждал повече като свой състезател. Като неговата кобилка в конно надбягване, като бойно куче. Колкото повече се отнасяше към нея като към нещо специално, толкова повече тя се превръщаше в човешко същество. Както каза Сеян на момиченцето, Луси Грей не беше животно, дори и да не беше от Капитола. И какво правеше той тук? Изнасяше представление, както беше казал деканът Хайботъм.

— Не знам какво ще получа, наистина — каза ѝ той. — Досега не е имало ментори. Не си длъжна. Да пееш, имам предвид.

— Знам — каза тя.

Но той все пак искаше тя да пее.

— Ако хората те харесат, може да ви донесат още храна. Ние вкъщи нямаме много излишна храна.

Бузите му пламнаха в тъмното. Защо беше признал това пред нея?

— Така ли? Винаги съм си мислила, че в Капитола имате много излишна храна.

Какъв съм идиот, помисли си той. Но после срещна погледа ѝ и осъзна, че за пръв път тя наистина се заинтересува от него.

— О, не. Особено през войната. Веднъж изядох половин буркан лепило само за да не ме боли стомахът.

— Така ли? Вкусно ли беше? — попита тя.

Въпросът го изненада и за свое учудване той се засмя.

— Много лепнеше.

Луси Грей се усмихна.

— Сигурна съм. Все пак звучи по-добре от някои неща, които аз трябваше да ям. Хайде да не се състезаваме кой какво е ял.

— Нека да не го правим. — Той се усмихна в отговор. — Виж, извинявай. Ще ти намеря някаква храна. Не е нужно да изнасяш представление срещу храна.

— Е, няма да е за първи път да си изкарвам вечерята с пеене. В никакъв случай — каза тя. — А и обичам да пея.

От високоговорителя се разнесе глас, който съобщаваше, че зоологическата градина затваря след петнайсет минути.

— Трябва да си тръгвам. Ще се видим ли утре? — попита той.

— Знаеш къде да ме намериш — отговори тя.

Кориолан стана и изтупа панталона си. После изтърси кърпата, сгъна я и ѝ я подаде през решетката.

— Чиста е — увери я той. Поне щеше да има нещо, с което да си избърше лицето.

— Благодаря ти, забравих си моята вкъщи — отговори тя. Думата „вкъщи“ увисна във въздуха между двамата. Подсещане за вратата, която нямаше никога пак да отвори, за близките, които никога вече нямаше да види. Кориолан не би могъл да понесе мисълта да го откъснат от неговия дом. Апартаментът беше единственото място, където той извън всякакво съмнение принадлежеше, неговото безопасно пристанище, семейната крепост. Тъй като не знаеше какво да ѝ каже, той само ѝ кимна за лека нощ.

Отдалечи се на двайсетина крачки, когато в нощния въздух приятно се разнесе красивият и ясен глас на неговия трибут. Тя пееше.

Публиката, която си тръгваше, се върна да чуе песента.

Всички притихнаха — публиката, трибутите. Чуваше се само Луси Грей и звукът на камерата, показваща я в едър план. Тя все още стоеше в ъгъла, с глава, притисната към решетките.

Звучеше толкова тъжна, толкова самотна…

Кориолан не помръдваше, прехласнат от музиката и от вълната спомени, която дойде с нея. Майка му винаги му пееше, преди да заспи. Не точно тази песен, но беше със същите думи, розите са червени и виолетките сини. В песента се казваше, че го обича. Спомни си снимката ѝ в сребърна рамка, която държеше на шкафчето до леглото си. Неговата красива майка, която го държеше в ръце, когато беше около двегодишен. Гледаха се един друг и се смееха. Колкото и да се мъчеше, никога не можеше да си спомни кога точно е направена снимката, но песента галеше съзнанието му и извикваше образа ѝ от дълбините му. Той усещаше присъствието ѝ, почти вдъхваше нежния аромат на розова пудра, която употребяваше и изпита топлото чувство на сигурност, което го обгръщаше всяка вечер. Преди тя да умре. Преди тези ужасни дълги дни няколко месеца, след като войната започна, когато първата голяма въздушна атака на бунтовниците беше парализирала града. Когато започна да ражда, а те не можеха да я заведат в болницата и се случи нещо лошо. Може би кръвоизлив? Чаршафите бяха напоени с много кръв, готвачката и грандмама се мъчеха да я спрат, а Тайгрис го изведе от стаята. После нея я нямаше и бебето — което щеше да бъде неговата сестричка — и него го нямаше. Последва смъртта на баща му, макар че тя не беше толкова опустошителна, колкото тази на майка му. Кориолан все още пазеше кутийката с пудра на майка си в едно чекмедже на нощното си шкафче. В трудни моменти, когато не можеше да заспи, той щракваше пудриерата, отваряше я и вдъхваше розовия аромат на копринената пудра в нея. Щом си спомнеше колко много го обичаше тя, винаги се успокояваше.

Бомби и кръв. Ето така бунтовниците бяха убили майка му. Помисли си дали те не бяха убили и майката на Луси Грей. „Само белите ѝ перлени кости“. Тя изглежда не изпитваше никаква обич към Окръг 12, винаги се разграничаваше от него, казваше, че тя е, как беше… от Ятото?

— Благодаря ти, че ми помогна. — Гласът на Сеян го стресна. Той седеше наблизо, скрит зад един голям камък и слушаше песента.

Кориолан се покашля.

— Не съм направил нищо особено.

— Съмнявам се дали някой от другите ни съученици би ми помогнал — каза Сеян.

— Никой от другите ни съученици дори не се мерна — отговори Кориолан. — Това вече ни прави различни. Откъде ти дойде наум да храниш трибутите?

Сеян погледна към празната раница в краката си.

— Още от Жътвата все си представях, че съм един от тях.

Кориолан едва не се изсмя, но после осъзна, че Сеян говори сериозно.

— Това ми изглежда странно занимание.

— Не мога да се отърва от тази мисъл. — Сеян говореше толкова тихо, че Кориолан се напрегна, за да го чуе. — Прочитат името ми. Излизам на сцената. Слагат ми белезници. После ме удрят без никаква причина. После съм във влака, в тъмното, умирам от глад, сам, освен децата, които трябва да убия. После ме излагат на показ пред всички тези непознати, които водят децата си, за да ме зяпат през решетките…

Звукът от скърцащи колела привлече вниманието им към клетката на маймуните. От шахтата изскочиха десетина бали сено и паднаха на пода на клетката.

— Виж, това щеше да е леглото ми — каза Сеян.

— Това на теб няма да ти се случи, Сеяне — отговори Кориолан.

— Но би могло. Лесно. Ако сега не бяхме толкова богати — каза той. — Щях да съм от Окръг две, може би все още в училище или в мините, но определено в Жътвата. Видя ли моя трибут?

— Трудно е да не го забележиш — призна Кориолан. — Мисля, че има добър шанс да спечели.

— Беше ми съученик. Нали разбираш, преди да дойда тук. Там вкъщи, в Окръг две. Казва се Марк — продължи Сеян. — Не ми беше точно приятел. Но определено не бяхме врагове. Един ден си прещипах пръста на вратата, направо го размазах, а той напълни една чаша със сняг от прозореца, за да не се подуе. Дори не попита учителя, просто го направи.

— Мислиш ли, че те помни? — попита Кориолан. — Ти си бил малък. И от тогава са се случили много неща.

— О, помни ме. В окръга семейство Плинт са си спечелили лоша слава. — По лицето на Сеян се изписа болка. — Лоша слава и дълбоко презрение.

— И сега си негов ментор — каза Кориолан.

— И сега съм негов ментор — повтори Сеян.

В клетката на маймуните намалиха осветлението. Някои трибути се раздвижиха и си направиха легла от сено за през нощта. Кориолан забеляза Марк, който пиеше от крана и плискаше вода по лицето си. Когато се изправи и тръгна към балите сено, другите изглеждаха като джуджета в сравнение с него.

Сеян леко подритна раницата си.

— Той няма да вземе сандвич от мен. Ще отиде на Игрите умиращ от глад, но няма да приеме храна от ръката ми.

— Това не е по твоя вина — каза Кориолан.

— Знам. Знам. Толкова съм невинен, че направо се задушавам — каза Сеян.

Кориолан се помъчи да разбере смисъла на думите му, когато в клетката настъпи сбиване. Две момчета искаха една и съща бала сено и се стигна до размяна на удари. Марк се намеси, хвана всеки от двамата за яката и ги хвърли като парцалени кукли. Те полетяха във въздуха на няколко метра, преди да се приземят в неестествена поза. Когато се скриха в сенките, Марк взе балата сено и си направи легло, безразличен към сбиването.

— Той все пак ще спечели — каза Кориолан. Ако имаше някакви съмнения, демонстрацията на превъзхождаща сила от страна на Марк сега ги разсея. Отново изпита горчивина от факта, че на сина на Плинт са дали най-силния трибут. А и му омръзна хленченето на Сеян, че баща му му е купил победител. — Всеки от нас би го взел с радост.

Сеян малко се поразведри.

— Наистина ли? Тогава вземи го. Твой е.

— Не говориш сериозно — каза Кориолан.

— Сто процента. — Сеян скочи на крака. — Искам да го вземеш! А аз ще взема Луси Грей. Пак ще е ужасно, но поне не я познавам. Знам, че тълпата я харесва, но какво ще ѝ помогне това на арената? Няма начин да го победи. Хайде да си разменим трибутите. Ще спечелиш Игрите. Ще се прославиш. Моля те, Кориолане, никога няма да забравя тази услуга.

За момент Кориолан почти усети сладкия вкус на победата, аплодисментите на тълпата. Щом успя да превърне Луси Грей в любимка на публиката, представи си какво би могъл да направи с великан като Марк! А и наистина какъв шанс имаше тя? Погледът му се върна към Луси Грей, която се беше облегнала на решетката като животно, попаднало в капан. На смътната светлина разноцветната ѝ рокля и специалното ѝ излъчване бяха помръкнали и тя се беше превърнала в сиво, осеяно със синини същество. Не би могла да се пребори с другите момичета, какво оставаше с момчетата. Самата мисъл, че може да победи Марк, будеше смях. Все едно да сложиш пойна птица да се бие с мечка гризли.

Почти отвори уста да каже Готово, когато се спря.

Да спечели с Марк, не беше никаква победа. Това не изискваше ум, умения или дори особен късмет. Шансът да спечели с Луси Грей беше невероятно малък, но исторически, ако успееше. Освен това дали най-важното беше да спечели в Игрите? Или беше да спечели публиката? Благодарение на него, в момента Луси Грей беше звезда на Игрите, най-запомнящият се трибут, който и да спечелеше. Той си спомни как се държаха за ръце в зоологическата градина, готови да се изправят срещу света. Двамата бяха екип. Тя му вярваше. Не можеше да си представи как ще ѝ каже, че я изоставя, за да вземе Марк. Или още по-лошо, как ще го каже на публиката.

Освен това каква гаранция имаше, че Марк ще се покаже по-податлив с него, отколкото със Сеян? Той спадаше точно към този тип, който би посрещнал всички с каменно изражение. И после Кориолан щеше да изглежда глупак, просейки троха внимание от Марк, докато Луси Грей ще прави пируети около Сеян.

Към това се добавяше и още една подробност. Той имаше нещо, което Сеян желаеше, при това силно. Сеян вече беше узурпирал положението, наследството, дрехите, бонбоните, сандвичите и привилегиите, дължими на един Сноу. Сега идваше да му вземе апартамента, мястото в университета, цялото му бъдеще и имаше наглостта да се оплаква от късмета си. Да го отхвърля. Дори да го счита за наказание. Ако да получи трибут като Марк го караше да се гърчи, хубаво. Нека се гърчи. Луси Грей беше единственото нещо, принадлежащо на Кориолан, което той никога, никога нямаше да получи.

— Съжалявам, приятелю — каза тихо той. — Но ми се струва, че ще си я задържа.

6

Кориолан изпита удоволствие от разочарованието, изписано по лицето на Сеян, но не за дълго, защото се стараеше да не бъде дребнав.

— Виж, Сеяне, може и да не мислиш така, но всъщност аз ти правя услуга. Само си представи. Какво би казал баща ти, ако научи, че си разменил трибута, който ти е взел с толкова усилия?

— Не ме е грижа — каза Сеян, но не прозвуча убедително.

— Добре, да оставим баща ти. Какво ще кажат в Академията? — попита той. — Съмнявам се дали е разрешено да се разменят трибути. Вече ми наложиха едно мъмрене само заради това, че отидох да посрещна Луси Грей. Какво ще стане, ако се опитам да я разменя? Освен това горкото момиче вече се е привързало към мен. Да я захвърля ще бъде все едно да ритна котенце. Струва ми се, че няма да имам сърце за това.

— Не трябваше да те моля. Дори не си помислих, че може да ти създам неприятности. Съжалявам. Беше единствено… — Сеян изведнъж заговори неудържимо. — Беше единствено, защото полудявам от цялото това нещо с Игрите на глада! Искам да кажа, какво правим ние? Затваряме деца на арената, за да се избият помежду си? Както и да го погледнеш, това е лошо нещо. Животните пазят малките си, нали така? И ние също. Мъчим се да пазим децата! Това ни е присъщо като човешки същества. Кой наистина иска да направи нещо такова? Това е противоестествено.

— Не е хубаво — съгласи се Кориолан и се огледа.

— Лошо е. Противоречи на всичко, което според мен е добро на този свят. Не мога да участвам в това. Особено не с Марк. Трябва да се измъкна по някакъв начин — каза Сеян и очите му се напълниха със сълзи.

Кориолан се почувства неудобно от отчаянието му, особено като се имаше предвид, че самият той ценеше толкова високо възможността да участва.

— Може да помолиш някой друг ментор. Според мен няма да ти е трудно да намериш кой да вземе Марк.

— Не, няма да дам Марк на никой друг. Бих го поверил единствено на теб. — Сеян се обърна към клетката, където трибутите вече си бяха легнали. — О, има ли някакво значение? Ако не е Марк, ще е някой друг. Може да е по-лесно, но пак няма да е правилно. — Той вдигна раницата си. — Най-добре да се прибирам вкъщи. Там със сигурност не ме чака нищо приятно.

— Според мен не си нарушил никакви правила — каза Кориолан.

— Публично застанах на страната на окръзите. В очите на баща ми наруших най-важното правило. — Сеян леко се усмихна. — Но пак ти благодаря, че ми помогна.

— Благодаря ти за сандвича — каза Кориолан. — Беше много вкусен.

— Ще кажа на мами, че ти е харесал — каза Сеян. — Много ще се зарадва.

Връщането вкъщи на самия Кориолан беше донякъде помрачено от неодобрението на грандмама заради пикника с Луси Грей.

— Да ѝ дадеш храна е едно нещо — каза тя. — Но да вечеряш с нея показва, че я разглеждаш като равна. Тя обаче не е. Около окръзите винаги има нещо варварско. Собственият ти баща казваше, че тези хора пият вода само защото от небето не вали кръв. Трябва да знаеш, че поемаш голям риск, Кориолане.

— Тя е едно обикновено момиче, грандмама — каза Тайгрис.

— Тя е от окръзите. И вярвай ми, тази отдавна не е момиче — отговори грандмама.

Кориолан си припомни с тревога как трибутите в камиона спореха дали да го убият. Те със сигурност проявиха желание да вкусят кръвта му. Само Луси Грей се беше възпротивила.

— Луси Грей е различна — възрази той. — Тя застана на моя страна в камиона, когато другите искаха да ме нападнат. И също така ме защити в клетката на маймуните.

Грандмама не отстъпваше.

— Щеше ли да го направи, ако не ѝ беше ментор? Разбира се, че нямаше. Тя е малка хитруша, която започна да те манипулира от минутата, в която се срещнахте. Внимавай какво правиш, момчето ми — само това казвам.

Кориолан не си направи труда да продължи спора, тъй като грандмама винаги се изказваше най-негативно за всичко, което ѝ се стореше, че е свързано с окръзите. Той отиде веднага да си легне, защото изнемогваше от умора, но не можеше да успокои мислите си. Извади пудриерата на майка си от чекмеджето на нощното шкафче и прокара пръсти по розата, гравирана върху тежката сребърна кутийка.

Натисна ключалката, капачето се отвори и го лъхна аромат на цветя. На слабата светлина, идваща от булеварда, от кръглото, леко изкривяващо огледало го гледаха светлосините му очи. „Същите като на баща ти“, често му напомняше грандмама. Той предпочиташе да има очите на майка си, но никога не го беше казвал. Може би беше най-добре да прилича на баща си. Майка му не беше достатъчно силна за този свят. Накрая се унесе с мисълта за нея, но в съня му се яви Луси Грей, която пееше и танцуваше в роклята си с цветовете на дъгата.

На сутринта Кориолан се събуди от миризма на вкусно ядене. Отиде в кухнята и видя, че Тайгрис е станала призори и пече нещо.

Той стисна рамото ѝ.

— Тайгрис, трябва ти повече сън.

— Не можах да заспя, като си мислех какво става в зоологическата градина — каза тя. — Тази година някои деца изглеждат толкова малки. Или може би аз остарявам.

— Неприятно е да ги гледаш заключени в клетката — призна Кориолан.

— Неприятно беше да те видя и тебе вътре — каза тя, сложи готварска ръкавица и извади от фурната тава с хлебен пудинг. — Фабриция ми каза да изхвърля стария хляб, останал от гостите ѝ, но аз си помислих — защо да го прахосвам?

Изваден горещ от фурната и напоен с царевичен сироп, хлебният пудинг беше едно от любимите му яденета.

— Изглежда страхотно — каза той на Тайгрис.

— А и има много, така че може да занесеш едно парче на Луси Грей. Тя каза, че обича сладки неща — и едва ли ѝ остава много време да си хапне такива! — Тайгрис тръшна тавата върху печката. — Извинявай. Не исках да кажа това. Не знам какво ме е прихванало. Страшно съм се изнервила.

Кориолан докосна ръката ѝ.

— Заради Игрите е. Знаеш, че трябва да приема менторството, нали? За да имам някакъв шанс да спечеля награда. Трябва да спечеля заради всички нас.

— Разбира се, Корио. Разбира се. А и ние сме толкова горди с теб и с това колко добре се справяш. — Тя отряза голямо парче пудинг и го сложи на чиния. — Сега яж. Не трябва да закъсняваш.

В Академията Кориолан усети, че лошите му предчувствия се стопяват и остана поласкан от реакцията на съучениците си към безразсъдната му постъпка от вчера. С изключение на Ливия Кардю, която ясно показа, че според нея той си е послужил с измама и трябва незабавно да бъде отстранен като ментор, другите го поздравиха. Макар и учителите му да не го подкрепиха толкова открито, той все пак получи няколко усмивки и леки потупвания по гърба.

След часа на класния Сатирия го дръпна настрана.

— Браво. Д-р Гол те е харесала и това ти е спечелило точки пред всички учители. Тя ще даде добър отзив на президента Рейвинстил, което ще се отрази благоприятно на всички ни. Само че трябва да бъдеш предпазлив. Имаше късмет, че нещата се развиха по този начин. Какво щеше да стане, ако онези хулигани те бяха нападнали в клетката? Миротворците щяха да са длъжни да те спасят и можеше да има жертви и от двете страни. Нещата щяха да са много трудни, ако не беше попаднал на твоето малко момиче с шарената рокля.

— Точно затова отказах предложението на Сеян да си разменим трибутите — каза той.

Сатирия зяпна от изненада.

— Не! Представи си какво би казал Страбон Плинт, ако това се разчуеше.

— Представи си колко много ще ми е задължен, ако не се разчуе!

Мисълта да изнудва стария Страбон Плинт определено му се стори привлекателна.

Тя се засмя.

— Това са думи, подхождащи на един истински Сноу. Сега влизай в клас. Трябва останалите ти оценки да са безупречни, щом се каниш да събереш още мъмрения.

Двайсет и четиримата ментори прекараха сутринта на семинар, воден от професор Крисп Демиглос, техния раздразнителен стар учител по история. Целият клас, заедно с менторите, даваше идеи как да накарат хората да гледат Игрите на глада.

— Покажете ми, че не съм си изгубил времето с вас тези четири години — каза той със сподавен смях. — Ако историята ни учи на нещо, то е как да накараме несъгласните да изпълнят желанието ни.

Сеян веднага вдигна ръка.

— А, Сеян?

— Преди да говорим как да накараме хората да гледат, не трябва ли да започнем от въпроса дали е правилно да гледаш или да не гледаш? — попита той.

— Нека се придържаме към темата, моля. — Професор Демиглос огледа класната стая за по-продуктивен отговор. — Как да накараме хората да гледат?

Фест Крийд вдигна ръка. По-едър и по-силен от повечето си връстници, той от дете беше сред близките на Кориолан. Произхождаше от старо богато капитолийско семейство. Състоянието им, главно от дървен материал от Окръг 7, беше понесло удар през войната, но нещата пак потръгнаха през възстановителния период. Това, че му се падна момичето от Окръг 4, показваше съвсем точно общественото му положение. Високо, но не съвсем блестящо.

— Просвети ни, Фест — каза професор Демиглос.

— Просто. Пристъпваме направо към наказанията — отговори Фест. — Вместо да препоръчваме на хората да гледат, да го направим закон.

— Какво ще стане, ако не гледаш? — попита Клеменция, като не си направи труд да вдигне ръка или дори да откъсне поглед от записките си. Тя беше популярна както сред учениците, така и сред преподавателите и поради приветливата ѝ външност ѝ се разминаваха много неща.

— В окръзите те екзекутираме. В Капитола те принуждаваме да отидеш да живееш в окръзите и ако се провиниш и на следващата година, те екзекутираме — каза бодро Фест.

Всички се разсмяха, но после сериозно се замислиха. Как да наложат спазването на закона? Не можеха да изпратят миротворците да проверяват от врата на врата. Може би като подбират хора на случаен принцип, при което трябва да си подготвен да отговаряш на въпроси, доказващи, че си гледал Игрите. А ако не си гледал, какво наказание би било подходящо? Не екзекуция или изгнание — това би било прекалено крайно. Може би отнемане на някои привилегии в Капитола и публично бичуване в окръзите? Така наказанието щеше да стане лично за всички.

— Истинският проблем е, че е отвратително да се гледа — каза Клеменция. — Затова хората го избягват.

Сеян се намеси.

— Разбира се, че го избягват! Кой иска да гледа как група деца се избиват помежду си? Само някой зъл, извратен човек. Хората може да не са съвършени, но не са чак толкова долни.

— Откъде знаеш? — попита подигравателно Ливия. — И откъде някой от окръзите би имал представа какво искаме да гледаме ние от Капитола? Ти дори не си бил тук през войната.

Сеян замълча, тъй като не можеше да го отрече.

— Защото повечето от нас са общо взето добри хора — каза Лизистрата Викърс, като скръсти внимателно ръце над тетрадката си. Всичко около нея показваше такова внимание. Косата ѝ беше грижливо сплетена, ноктите — добре изпилени, а маншетите на униформената ѝ блуза, която подчертаваше гладката ѝ кафява кожа, бяха безупречно бели. — Повечето от нас не искат да гледат как другите страдат.

— През войната сме гледали и по-лоши неща. А и после — припомни ѝ Кориолан. През Тъмните дни по телевизията имаше предавания, изпълнени с много кръв, и много брутални екзекуции след подписването на Договора за измяната.

— Но тогава имаше защо, Корио! — каза Арахна Крейн, която седеше от дясната му страна и го плесна през ръката. Тя винаги говореше високо. И винаги удряше другите. Апартаментът на семейство Крейн беше в отсрещната сграда и понякога нощем дори от другата страна на Корсо той я чуваше как крещи с пълен глас. — Гледахме как умират враговете ни! Имам предвид, тази бунтовническа измет и какви ли не други. Така или иначе кой го е грижа за тези деца?

— Вероятно близките им — каза Сеян.

— Имаш предвид няколко нищожества от окръзите. Какво от това? — гръмогласно попита Арахна. — Защо трябва ние другите да се интересуваме кой от тях ще спечели?

Ливия изгледа Сеян.

— Сигурна съм, че аз не се интересувам.

— Повече се вълнувам като гледам бой на кучета — призна Фест. — Особено ако съм заложил на някое.

— Значи ще ти хареса да залагаме на трибутите? — пошегува се Кориолан. — Тогава би ли си пуснал телевизора?

— Е, това със сигурност ще раздвижи картината! — възкликна Фест.

— Отвратително е — каза Клеменция, като замислено уви кичур коса около пръста си. — Сериозно ли говориш? Според теб трябва да залагаме на това кой ще спечели?

— Не съвсем — каза Кориолан, а после погледна многозначително. — От друга страна, ако се окаже успешно, тогава, да, абсолютно сериозно, Клеми. Искам да остана в историята като човека, който е въвел залаганията в Игрите!

Клеменция се ядоса и поклати глава. Но когато отиваше на обед, Кориолан си мислеше, че идеята не е лишена от някои достойнства.

Готвачите в столовата все още използваха храната, останала от банкета по случай Жътвата, а шунката със сметана на препечена филийка беше върхът на училищното меню през годината. Кориолан се наслаждаваше на всяка хапка, за разлика от тържеството, когато беше толкова разстроен от заплашителното поведение на декана Хайботъм, че не яде почти нищо.

Менторите получиха нареждане да се съберат на балкона на Хевънсбий Хол след обяд преди първата си официална среща с трибутите. На всеки ментор беше връчен кратък въпросник, който трябваше да попълни със своя трибут, отчасти като средство за разчупване на леда и отчасти за документиране на събитието. В архивите имаше много малко информация за предишните трибути и целта беше сега да поправят това. Много от съучениците му трудно прикриваха нервността си, като разговаряха и се шегуваха малко прекалено шумно, но Кориолан имаше предимство, след като вече два пъти се беше срещнал с Луси Грей. Той се чувстваше съвсем спокоен, дори искаше да я види пак. За да ѝ благодари за песента. Да ѝ даде хлебния пудинг на Тайгрис. Да обсъдят стратегията си за интервюто.

Разговорите замряха, когато менторите излязоха на балкона и зърнаха какво ги чака долу. Всички следи от празненствата по Жътвата бяха заличени и огромната зала беше студена и величествена. В строги редици бяха подредени двайсет и четири масички и до всяка имаше два сгъваеми стола. На всяка маса имаше табелка с номера на окръга и надпис „Момче“ или „Момиче“, а до нея бетонен блок с метална халка.

Преди учениците да започнат да обсъждат подредбата, влязоха двама миротворци и застанаха от двете страни на централния вход. Въведоха трибутите в редица по един. Миротворците бяха два пъти повече от тях, макар че беше слабо вероятно някой трибут да се опита да избяга, тъй като на китките и глезените им имаше тежки вериги. Разпределиха трибутите по масите според окръга и пола, наредиха им да седнат и после ги приковаха към бетонните блокове.

Някои трибути се отпуснаха на столовете и забиха поглед в земята, само по-смелите отметнаха глава и огледаха залата. Тя беше едно от най-внушителните помещения в Капитола и някои зяпнаха, смаяни от величието на мраморните колони, еркерните прозорци и сводестия таван. Кориолан си помисли, че тя сигурно им изглежда като истинско чудо в сравнение с плоските грозни постройки, които бяха преобладаващият стил в много окръзи. Трибутите огледаха залата и накрая видяха балкона, където се намираха менторите. В продължение на един дълъг, пронизващ момент двете групи сключиха погледи.

Професор Сикъл затвори с трясък вратата зад тях и всички ментори подскочиха.

— Стига сте зяпали трибутите си и слезте тук долу — нареди тя. — Имате само петнайсет минути, затова ги използвайте мъдро. И внимавайте хубаво да попълните формулярите за нашите архиви.

Кориолан тръгна пръв надолу по витите стълби към залата. Погледът му срещна този на Луси Грей и осъзна, че тя го търси с очи. Той се разстрои, като я видя окована във вериги, но ѝ се усмихна успокоително и част от тревогата се разсея от лицето ѝ.

Той седна на стола срещу нея, погледна намръщено окованите ѝ ръце и махна към най-близкия миротворец.

— Извинете, възможно ли е да свалите белезниците?

Миротворецът беше така любезен да попита командващия офицер на вратата и после рязко поклати глава.

— Все едно, благодаря ти, че опита — каза Луси Грей. Пак беше сплела косата си в красиви плитки, но лицето ѝ беше тъжно и изморено, а синината все още ясно личеше на бузата ѝ. Тя забеляза, че я гледа и я докосна с ръка.

— Много ли е грозно?

— Вече ти минава — каза той.

— Нямаме огледало, така че мога само да си представя. — Пред него тя не си направи труда да влезе в блестящата си роля за пред камерата и той донякъде се зарадва. Може би започваше да му вярва.

— Как си? — попита я той.

— Спи ми се, страх ме е. Гладна съм — каза Луси Грей. — Тази сутрин в зоологическата градина дойдоха съвсем малко хора да ни донесат храна. Изядох една ябълка, което беше повече отколкото получиха другите, но не може да се каже, че се заситих.

— Е, аз мога да помогна малко. — Той извади пакета на Тайгрис от чантата си.

Луси Грей се пооживи, внимателно разви восъчната хартия и видя голямото парче хлебен пудинг. Изведнъж очите ѝ се напълниха със сълзи.

— О, недей. Не ти ли харесва? — възкликна той. — Мога да опитам да ти донеса нещо друго. Мога да…

Луси Грей поклати глава.

— Много го обичам.

Тя преглътна, отчупи парче и го сложи в устата си.

— И аз. Братовчедката ми Тайгрис го приготви тази сутрин и е още пресен — каза той.

— Прекрасен е. Също като онзи, който ми правеше мама. Моля те кажи на Тайгрис, че ѝ благодаря. — Тя си взе още една хапка, като се мъчеше да сдържи сълзите си.

Кориолан изпита внезапна болка. Искаше да протегне ръка и да докосне лицето ѝ, да ѝ каже, че всичко ще се оправи. Но, разбира се, нищо нямаше да се оправи. Не и за нея. Потърси кърпичка в задния си джоб и ѝ я подаде.

— Все още имам тази от снощи. — Тя посегна да я извади от джоба си.

— Имаме цели чекмеджета, пълни с кърпички — каза той. — Вземи я.

Луси Грей я взе, избърса очите си и издуха носа си. После пое дълбоко дъх и изпъна рамене.

— И така, какъв е планът ни за днес?

— От мен се иска да попълня този въпросник с данните ти. Имаш ли нещо против? — Той извади листа.

— Нищо. Обичам да говоря за себе си — каза тя.

Въпросникът започваше с най-основните неща. Име, адрес в окръга, дата на раждане, цвят на косата и очите, височина и тегло, недъзи, ако има такива. Нещата станаха по-трудни, когато стигнаха до семейството ѝ. Родителите на Луси Грей и двамата ѝ по-големи братя бяха умрели.

— Цялото ти семейство ли го няма? — попита Кориолан.

— Имам двама братовчеди. И останалите от Ятото. — Тя се наведе да погледне въпросника. — Има ли място за тях?

Нямаше. Но би трябвало да има, помисли си той, след като войната беше разделила толкова много семейства. Би трябвало да има място за всеки, който по някакъв начин те обича. Всъщност може би въпросникът трябваше да започва така: Кой те обича? Или още по-добре: На кого можеш да разчиташ?

— Омъжена ли си? — Той се засмя, после си спомни, че в окръзите се женят млади. Откъде беше сигурен? Може би тя имаше съпруг в Окръг 12.

— Защо? Предлагаш ми брак ли? — каза сериозно Луси Грей. Той я погледна изненадано. — Защото според мен би могло да се получи нещо.

Кориолан усети, че се изчервява от закачката.

— Съвсем сигурен съм, че може да си намериш нещо по-добро.

— Досега не съм. — По лицето ѝ премина болка, но тя бързо се усмихна. — Басирам се, че имаш куп гаджета из целия квартал.

Флиртуването ѝ върза езика на Кориолан. Докъде бяха стигнали? Той погледна въпросника. О, да. Семейството ѝ.

— Кой те е отгледал? Имам предвид, след като си загубила родителите си.

— Един старец ни прие срещу заплащане — шестте деца от Ятото, които останахме. Той не се грижеше за нас много, но и не ни се пречкаше, така че можеше да е по-лошо — каза тя. — Наистина съм му благодарна. Никой нямаше желание да вземе шест деца. Старецът умря миналата година от черния грип, но някои от нас вече сме достатъчно големи и можем да се оправяме сами.

Преминаха към професията. На шестнайсет години Луси Грей не беше достатъчно голяма за мините, но и не ходеше на училище.

— Изкарвам си прехраната, като забавлявам хората.

— Хората ти плащат, за да… пееш и танцуваш? — попита Кориолан. — Според мен хората от окръзите не могат да си го позволят.

— Повечето не могат — каза тя. — Понякога събират пари помежду си и две-три двойки се женят в един и същ ден. Тогава ни наемат. Мен и другите от Ятото, искам да кажа. Каквото е останало от нас. Миротворците ни разрешиха да задържим инструментите си, когато ни прибраха. Те са сред най-добрите ни клиенти.

Кориолан си припомни как те едва сдържаха усмивките си на Жътвата и как никой не ѝ попречи да пее и танцува. Записа професията ѝ и с това въпросникът свърши, но той имаше още много въпроси.

— Разкажи ми за Ятото. На чия страна бяхте през войната?

— На ничия. Моите хора не взимат страна. Ние сме си ние. — Нещо зад него привлече вниманието ѝ. — Как се казваше приятелят ти? Онзи със сандвичите? Май си има неприятности.

— Сеян ли? — Кориолан се обърна и погледна през редицата от маси. Сеян седеше срещу Марк. Между тях стояха недокоснати сандвичи с говеждо и торта. Сеян говореше настойчиво, но Марк гледаше в една точка пред себе си със скръстени ръце, без да помръдне.

Другите трибути в залата реагираха различно на ситуацията. Някои бяха закрили лице с ръце и отказваха да говорят. Други плачеха. Трети предпазливо отговаряха на въпросите, но дори и те имаха враждебен вид.

— Пет минути — обяви професор Сикъл.

Това напомни на Кориолан за другите пет минути, които трябваше да обсъдят.

— И така, вечерта преди да започнат Игрите, ще ни дадат петминутно интервю по телевизията, в което можем да правим каквото искаме. Мислех си, че пак би могла да изпееш нещо.

Луси Грей обмисли предложението.

— Не съм сигурна дали има смисъл. Искам да кажа, когато изпях песента на Жътвата, това нямаше нищо общо с всички вас тук. Не бях го планирала. Беше само част от една дълга, тъжна приказка, от която никой друг, освен мен не се интересува.

— Подейства на хората — отбеляза Кориолан.

— А песента за долината беше, както ми каза ти, може би начин да получа храна — каза тя.

— Красива песен — каза той. — Спомних си как майка ми… Тя умря, когато бях на пет. Спомних си песента, която ми пееше.

— А какво стана с баща ти? — попита тя.

— Всъщност и него загубих. Същата година — каза ѝ Кориолан.

Тя кимна съчувствено.

— Значи и ти си сирак като мен.

Кориолан не обичаше да го наричат сирак. Ливия го дразнеше, че няма родители, когато беше малък и го караше да се чувства самотен и нежелан, но той не беше нито едното, нито другото. Все пак усещаше тази празнота, която повечето други деца не могат да разберат. Но Луси Грей я разбираше, защото и тя беше сирак.

— Можеше да е по-лошо. Имам грандмама. Това е баба ми. И Тайгрис.

— Мъчно ли ти е за родителите ти? — попита Луси Грей.

— О, с баща ми не бяхме така близки. За майка ми… със сигурност. — Все още му беше трудно да говори за нея. — А на теб?

— Много. И за двамата. Единственото, което ме държи сега, е, че нося роклята ѝ. — Тя прокара пръсти по воланите. — Все едно че ме е прегърнала.

Кориолан се сети за пудриерата на майка си. Парфюмираната пудра.

— Майка ми винаги ухаеше на рози — каза той и после се почувства неудобно. Той рядко споменаваше майка си, дори вкъщи. Как разговорът стигна до тук? — Все едно, според мен песента ти развълнува много хора.

— Много мило от твоя страна да го кажеш. Благодаря ти. Но това не е истинска причина да пея на интервюто — каза той. — Щом е на предишната вечер, няма да ни дадат храна. Няма причина да пея, за да спечеля който и да е в този момент.

Кориолан се мъчеше усилено да намери някаква причина, но този път песента ѝ щеше да е от полза само за него.

— Много жалко. При глас като твоя.

— Ще ти изпея няколко такта зад кулисите — обеща тя.

Би трябвало да се помъчи и да я убеди, но за момента се отказа. Вместо това ѝ позволи тя да го разпитва още няколко минути, като отговори на още въпроси за семейството си и как са оцелели през войната. Кой знае защо му беше лесно да говори с нея. Дали защото знаеше, че всичко казано ще изчезне на арената след няколко дни?

Луси Грей изглеждаше в по-добро настроение; вече нямаше сълзи. Докато споделяха историите си, между тях започна да се заражда усещане за близост. Когато се разнесе свирката, сигнализираща края на срещата, тя пъхна внимателно кърпичката в джоба на чантата му и го стисна за лакътя в знак на благодарност.

Менторите се отправиха послушно към главния изход, където професор Сикъл им нареди:

— Трябва да отидете в лабораторията по биология за де брифинг.

Никой не ѝ зададе въпрос, но в коридорите се чудеха на висок глас каква е причината. Кориолан се надяваше, че и д-р Гол ще е там. Прилежно попълненият му въпросник рязко се отличаваше от тези на съучениците му, в които бяха попълнени само някои въпроси и така щеше още веднъж да се представи в добра светлина.

— Моят не искаше да говори. Нито дума! — каза Клеменция. — Всичко, което знам, е това, което научих след Жътвата. Името му. Рипър Аш. Представяте ли си да си кръстите детето Рипър — „Жътвар“ — и после да го изберат в Жътвата?

— Когато се е родил, не е имало Жътви — обади се Лизистрата. — Било е само селско име.

— Сигурно е вярно — каза Клеменция.

— Моята говореше. Май бих предпочела да не говори! — изкрещя Арахна.

— Защо? Какво каза? — попита Клеменция.

— О, изглежда тя прекарва повечето си време в Окръг десет в колене на прасета. — Арахна направи движение сякаш щеше да повърне. — Ужас. Какво мога да направя с това нещо? Бих искала да измисля нещо по-добро. — Тя спря изведнъж, при което Кориолан и Фест се блъснаха в нея. — Чакай! Сетих се!

— Внимавай — каза Фест, като я блъсна напред.

Тя не му обърна внимание и продължи да бърбори, настоявайки всички да я слушат.

— Бих могла да направя нещо блестящо! Нали знаете, ходила съм в Окръг десет. Той ми е направо като втори дом! — Преди войната семейството ѝ строеше луксозни хотели в курортни дестинации и Арахна беше пропътувала целия Панем. Тя все още се хвалеше с това, въпреки че след войната и тя като всички други не беше напускала Капитола. — Все едно, можеше да ми се падне нещо по-хубаво от перипетиите в кланицата!

— Имаш късмет — каза Плиний Харингтън. Всички го наричаха Млади, за да го разграничат от баща му, който беше военноморски офицер и патрулираше водите на Окръг 4. Комендантът се беше помъчил да превърне сина си в свой образ и подобие, като настояваше Млади да се подстригва ниско и да си лъска обувките, но синът му се беше родил мърляч. Той изчопли с нокът парченце шунка от шините на зъбите си и го изплю на пода. — Тя поне не се страхува от кръв.

— Защо? Твоята страхува ли се? — попита Арахна.

— Нямам представа. Плака през целите петнайсет минути от начало до край. — Млади направи гримаса. — Не знам дали Окръг седем я е подготвил да се справи дори с кожичка на ноктите, да не говорим за Игрите.

— По-добре си закопчай куртката, преди да влезем в клас — подсети го Лизистрата.

— О, точно така — въздъхна Млади. Той се помъчи да закопчее най-горното копче и то остана в ръката му. — Тъпа униформа.

Влязоха един след друг в лабораторията, но удоволствието на Кориолан да види пак д-р Гол помръкна, когато забеляза, че деканът Хайботъм се е разположил зад масата на професора и събира въпросниците. Пренебрегна Кориолан, но не беше особено дружелюбен и към другите. Той остави Главния гейммейкър да говори.

Д-р Гол мушкаше заека мутант, докато всички насядаха, а после ги поздрави.

— Скок-подскок, как се представихте? Поздравиха ли ви като приятели или само стояха и ви гледаха?

Всички си размениха объркани погледи, а тя взе въпросниците.

— За сведение на онези от вас, които не знаят, аз съм д-р Гол, Главният гейммейкър и ще бъда ментор на менторите. Хайде да видим с какви хора ще работя. — Тя прехвърли листовете, после издърпа един и го вдигна пред класа. — Ето какво искахме да направите. Благодаря, г-н Сноу. Кажете какво се случи с вас останалите?

Вътрешно той засия, но запази неутрално изражение. Най-добрият ход сега беше да подкрепи съучениците си.

— Имах късмет с моя трибут — каза той след дълга пауза. — Тя обича да говори. Но повечето деца не искаха да общуват. А дори и моето момиче не виждаше смисъл да положи усилия на интервюто.

Сеян се обърна към него.

— Защо да го правят? Какво ще спечелят? Каквото и да направят, ще бъдат хвърлени на арената и оставени всеки да се грижи за себе си.

В стаята се разнесе одобрително мърморене.

Д-р Гол се взря в Сеян.

— Ти си момчето със сандвичите. Защо го направи?

Сеян замръзна и отбягна погледа ѝ.

— Умираха от глад. Ще ги убием; защо трябва да ги измъчваме предварително?

— А-а. Симпатизант на бунтовниците.

Сеян продължи, без да откъсне поглед от тетрадката си.

— Тези едва ли са бунтовници. Някои са били на две години, когато започна войната, най-големите на осем. А сега, след като войната свърши, те са граждани на Панем, нали така? Също като нас? В химна на Капитола не се ли пее така? „Ти ни даваш светлина. Ти пак ни обединяваш“. Предполага се, че това правителство е на всички, не е ли така?

— Общо взето, това е идеята. Продължавай — насърчи го д-р Гол.

— Е, значи то трябва да защитава всички — каза Сеян. — Това е първата му задача! И не виждам как като ги принуждава да се бият до смърт постига това.

— Ти очевидно не одобряваш Игрите на глада — каза д-р Гол. — Това сигурно е мъчително за един ментор. Сигурно ти пречи да си вършиш работата.

Сеян помълча за момент. После стана, събра смелост и я погледна в очите.

— Може би трябва да ме смените и да поставите на мое място някой по-достоен.

Из класната стая се разнесоха изненадани възгласи.

— Дума да не става, момче — засмя се д-р Гол. — Съчувствието е ключът към Игрите. Емпатия е това, което ни липсва. Нали така, Каска? — Тя погледна към декана Хайботъм, но той продължи да си играе с молива.

Лицето на Сеян помръкна, но той повече не възрази. Кориолан усети, че той е приел поражението в тази битка, но не можеше да повярва, че се е отказал от войната. Сеян Плинт беше по-силен, отколкото изглеждаше. Кой би се осмелил да се откаже от менторството пред д-р Гол?

Но схватката изглежда само я изпълни с нова енергия.

— Няма ли да е прекрасно, ако всеки от публиката изпитваше такива силни емоции към трибутите както този младеж тук? Това трябва да е нашата цел.

— Не — каза деканът Хайботъм.

— Да! Те трябва истински да бъдат ангажирани! — продължи д-р Гол. Тя се плесна по челото. — Ти ми даде прекрасна идея. Начин да накараме хората лично да влияят върху изхода на Игрите. Например да позволим на публиката да изпраща на трибутите храна на арената? Да ги храни, както направи вашият приятел в зоологическата градина. Дали ще се почувстват по-ангажирани?

Фест се надигна.

— Аз бих се чувствал така, ако можех да залагам на този, който хранех! А и тази сутрин Кориолан каза, че може би трябва да залагаме на трибутите.

Д-р Гол се усмихна широко към Кориолан.

— О, разбира се, че го каза. Добре, хайде всички да помислим заедно и да видим как ще стане. Напишете ми предложение как би могло да се направи и моят екип ще го разгледа.

— Ще го разгледа? — попита Ливия. — Искате да кажете, че наистина ще използвате нашите идеи?

— Защо не? Ако са добри. — Д-р Гол хвърли купчината въпросници на масата. — Това, което липсва на младите умове като опит, понякога се компенсира от идеализма им. Старият Каска, който виждате тук, предложи идеята за Игрите на глада, когато беше мой студент в университета и само няколко години по-голям, отколкото сте вие сега.

Всички погледи се насочиха към декана Хайботъм, който се обърна към д-р Гол.

— Беше само теоретично.

— И сега ще е така, освен ако не се окаже полезно — отвърна д-р Гол. — Ще очаквам предложението на бюрото си утре сутринта.

Кориолан вътрешно въздъхна. Още един групов проект. Още една възможност идеите му да отидат на вятъра в името на сътрудничеството. И да бъдат изцяло отхвърлени или, още по-лошо, разводнени, докато загубят смисъла си. Класът избра с гласуване комисия от трима ментори, които да съставят предложението. Той, разбира се, беше избран и трудно можеше да откаже. Д-р Гол трябваше да тръгне за среща и им нареди да обсъдят предложението помежду си. Той, Клеменция и Арахна трябваше да се съберат тази вечер, но тъй като всички искаха първо да посетят трибутите си, се уговориха да се видят в осем часа в зоологическата градина. След това щяха да отидат в библиотеката, за да напишат предложението.

Тъй като беше обядвал обилно, не се почувства ощетен от вечерята със снощната зелева супа и чиния червен боб. Поне не беше бял. А когато Тайгрис събра остатъка в елегантна порцеланова купичка и я украси с пресни билки от градината на покрива, тя не изглеждаше толкова бедно, че да не я предложи на Луси Грей. Начинът, по който се поднасят нещата, беше важен за нея. А колкото до боба, е, тя умираше от глад.

На път към зоологическата градина той се преизпълни с оптимизъм. Сутринта нямаше много хора, но сега посетителите се изливаха толкова бързо, че не беше сигурен дали ще си намери място пред клетката на маймуните. Помогна му новопридобитата слава. Хората го разпознаха и го пуснаха да мине. Дори казваха на другите да му направят път. Той не беше обикновен гражданин — той беше ментор!

Тръгна право към ъгъла и с разочароване видя, че близнаците Поло и Диди Ринг са се разположили на неговия камък. Двамата използваха всяка възможност да подчертаят, че са близнаци — носеха еднакви дрехи, еднакви прически и имаха еднакво слънчев характер. Те му отстъпиха мястото, без да се наложи да ги моли.

— Седни тук, Корио — каза Диди и дръпна брат си от камъка.

— Разбира се, ние вече нахранихме нашите трибути — добави Поло. — Хей, съжалявам, че те натовариха с това предложение.

— Да, ние гласувахме за Млади, но никой не ни подкрепи! — Те се разсмяха и изтичаха в тълпата.

Луси Грей веднага дойде при него. Този път не се храниха заедно, а след като се възхити на елегантно поднесения боб, тя бързо го излапа.

— Получи ли някаква храна от хората? — попита я той.

— Една жена ми даде изсъхнало парче сирене, а две от другите деца се сбиха за парче хляб, което някой им подхвърли. Виждам най-различни хора да носят храна, но според мен ги е страх да се приближат, въпреки че сега тук при нас има миротворци. — Тя посочи към дъното на клетката, където четирима миротворци стояха на стража. — Може би ще се почувстват по-спокойни, след като сега и ти си тук.

Кориолан забеляза едно десетгодишно момче, което се движеше сред тълпата и държеше варен картоф. Той му намигна и му махна с ръка. Момчето погледна към баща си, който кимна одобрително. То се приближи зад Кориолан, като все още се държеше на разстояние.

— За Луси Грей ли донесе този картоф? — попита Кориолан.

— Да, запазих го от вечеря. Исках да го изям, но повече исках да я нахраня — каза момчето.

— Хайде, давай — насърчи го Кориолан. — Тя не хапе. И внимавай да се държиш прилично.

Момчето плахо пристъпи към Луси Грей.

— Хей, здрасти — каза Луси Грей. — Как се казваш?

— Хораций — каза момчето. — Запазих картофа за теб.

— Много си сладък! Сега ли да го изям или да си го запазя? — попита тя.

— Сега. — Момчето предпазливо ѝ го подаде.

Луси Грей прие картофа, сякаш беше диамант.

— Боже, не съм виждала по-хубав картоф. — Момчето се изчерви от гордост. — Добре, ще си го хапна. — Тя отхапа, затвори очи и почти примря от удоволствие. — По-вкусен от всичко. Благодаря ги, Хораций.

Камерата ги показа в едър план, когато Луси Грей получи изсъхнал морков от едно момиченце и варен кокал, останал от супата, от бабата на момиченцето. Някой потупа Кориолан по рамото и той се обърна. Беше Плурибус Бел, застанал до него с малка консерва мляко.

— Да си припомним доброто старо време — каза той, продупчи консервата и я подаде на Луси Грей. — Много ми хареса представлението ти на Жътвата. Ти ли написа тази песен?

По-лесно приспособяващите се трибути — и вероятно най-гладните — започнаха да се разполагат край решетките. Седяха на земята, протягаха ръце, кимаха и чакаха. Тук-там някой, обикновено дете, изтичваше напред, слагаше нещо в ръцете им и после скачаше назад. Трибутите започнаха да се състезават за внимание и привлякоха камерите към средата на клетката. Едно гъвкаво момиченце от Окръг 9 направи кълбо назад, след като получи хлебче. Момчето от Окръг 7 изнесе добро представление, като жонглираше с три ореха. Публиката възнаграждаваше трибутите, които я забавляваха, с аплодисменти и още храна.

Луси Грей и Кориолан се върнаха на мястото, където си бяха направили пикник, и наблюдаваха шоуто.

— Ние сме като истинска циркова трупа — каза тя, докато оглозгваше кокала за късчета месо.

— Никой от тях не може да се мери с теб — отвърна ѝ Кориолан.

Трибутите, които до този момент страняха от менторите си, сега се приближаваха, ако им предлагаха храна. Когато се появи Сеян с торби, пълни с твърдо сварени яйца и филии хляб, всички трибути се втурнаха към него, с изключение на Марк, който демонстративно не му обърна никакво внимание.

Кориолан кимна към тях.

— Беше права за Сеян и Марк. Били са съученици в Окръг две.

— Е, имат си сложни отношения. Поне ние двамата нямаме такъв проблем — каза тя.

— Да, доста сложно е. — Каза го на шега, но не предизвика смях. Беше доста сложно и ставаше все по-сложно с всяка минута.

Тя му се усмихна тъжно.

— Сигурно щеше да е хубаво да се запознаем при други обстоятелства.

— Как щеше да е хубаво? — Въпросът беше опасен, но не можеше да се сдържи.

— О, например идваш на някое мое представление и слушаш песните ми — каза тя. — И после идваш да си поприказваме, може би да пием по чаша и да потанцуваме.

Той си го представи — как тя пее на някое място като нощния клуб на Плурибус, как го забелязва и усещат близост още преди да са се запознали.

— И на другата вечер идвам пак.

— И имаме време за всичко — каза тя.

Мечтанията им бяха прекъснати от силно подвикване. Трибутите от Окръг 6 се впуснаха в смешен танц, а близнаците Ринг заедно с част от публиката започнаха да пляскат в такт. След това атмосферата стана почти празнична. Тълпата се осмели да се приближи и няколко души започнаха да разговарят с пленниците.

Общо взето според Кориолан нещата се развиваха добре — трябваше нещо повече от Луси Грей, за да получат праймтайм за интервютата. Той реши да остави другите трибути да покажат способностите си и да я помоли тя да пее на финала. Междувременно ѝ описа дискусията между менторите и подчерта значението, което популярността ѝ би могла да има на арената, след като сега имаше възможност хората да им изпращат подаръци.

Тайно той продължаваше да се тревожи за ресурсите си. Трябваха му повече богати зрители, които можеха да си позволят да ѝ купуват разни неща. Би изглеждало зле, ако трибутът на Сноу не получи нищо на арената. Може би трябваше да включи в предложението условие, че не може да изпращаш подаръци на собствения си трибут. Как иначе би могъл да се състезава с другите? Със сигурност не и със Сеян. А ето че до решетката и Арахна беше организирала малък пикник за своя трибут. Пресен хляб, парче сирене и грозде ли виждаше? Как можеше да си позволи тези неща? Може би туристическата индустрия започваше да се възражда.

Той гледаше как Арахна реже сиренето с нож със седефена дръжка. Нейният трибут, приказливото момиче от Окръг 10, беше приклекнало пред нея, надвесено към решетките. Арахна направи дебел сандвич, но не ѝ го подаде веднага. Тя като че ли изнасяше някаква лекция на момичето. В един момент то протегна ръка през решетките и Арахна отдръпна сандвича, предизвиквайки смеха на публиката. Тя се обърна и се усмихна на хората, заплаши с пръст трибута си, протегна пак сандвича и за втори път го дръпна назад за голяма радост на тълпата.

— Тя си играе с огъня — отбеляза Луси Грей.

Арахна размаха ръце към тълпата и после отхапа от сандвича.

Кориолан видя как лицето на момичето помръкна и мускулите на врата му се напрегнаха. Видя и нещо друго. Как плъзга пръсти надолу по решетката, протяга светкавично ръка и хваща ножа. Той се надигна, отвори уста да я предупреди, но беше много късно.

С едно движение момичето дръпна силно Арахна към себе си и ѝ преряза гърлото.

7

Сред публиката, която беше най-близо до нападението, се разнесоха писъци. Арахна пребледня, изпусна сандвича и се хвана с две ръце за врата. Кръвта се стичаше между пръстите ѝ, а момичето от Окръг 10 я пусна и леко я бутна назад. Арахна отстъпи, обърна се и протегна ръката, от която капеше кръв, с молба за помощ към публиката. Хората бяха или прекалено слисани, или прекалено изплашени, за да реагират. Много от тях се отдръпнаха, когато тя се свлече на колене и кръвта започна да шурти.

Първата реакция на Кориолан беше да се отдръпне като другите, да се хване за решетките на клетката, за да се задържи, но Луси Грей прошепна: „Помогни ѝ!“ Той си спомни камерите, които предаваха на живо за публиката в Капитола. Нямаше представа какво да направи за Арахна, но не искаше да го гледат как се присвива от страх и се държи за решетките. Ужасът му беше нещо лично, не беше предназначен за публиката.

Той се насили да направи крачка и пръв стигна до Арахна. Тя сграбчи ризата му, сякаш животът я напускаше.

— Лекар! — извика той, като внимателно я положи на земята. — Има ли лекар? Моля ви, нека някой да помогне!

Той сложи длан върху раната, за да спре кръвта, но я отдръпна, когато Арахна започна да се дави.

— Хайде! — извика той към тълпата. Двама миротворци си проправяха път към него, но много, много бавно.

Кориолан вдигна поглед навреме, за да види как момичето от Окръг 10 взима сандвича със сирене и яростно отхапва от него преди куршумите да пронижат тялото ѝ и да я изхвърлят върху решетката. Тя се строполи на земята и кръвта ѝ се смеси с тази на Арахна. От устата ѝ паднаха късчета полусдъвкана храна и плувнаха в червената локва.

Тълпата се отдръпна назад — ужасените хора се мъчеха да се отдалечат от мястото. В полумрака сцената изглеждаше още по-отчайваща. Кориолан видя как едно момченце падна и хората стъпват върху крака му, преди една жена да успее да го вдигне от земята. Други нямаха такъв късмет.

Арахна мърдаше устни в безгласни думи, които той не можеше да разгадае. Когато дишането ѝ рязко спря, реши, че е безсмислено да се опитва да я съживи. Ако приложеше изкуствено дишане, вдуханият въздух щеше просто да излезе през отворената рана на врата ѝ. Сега Фест беше до него и двамата приятели се спогледаха безпомощно.

Кориолан се отдръпна от Арахна и потрепна при вида на червената, блестяща течност, покриваща ръцете му. Обърна се и видя Луси Грей, свита на кълбо до решетката. Беше скрила глава в роклята си с волани, тялото ѝ трепереше и той осъзна, че също трепери. Така му подейства всичко това: бликналата кръв, свистенето на куршумите, крясъците на тълпата го върнаха към най-лошите моменти от детството му. По улиците се разнасяха звуци от ботушите на бунтовниците, той и грандмама лежаха приковани от стрелбата, около тях се гърчеха телата на умиращите… майка му, окървавеното ѝ легло… полудялата тълпа по време на бунтовете за храна, размазаните лица, пъшкащите хора…

Той веднага се зае да прикрие ужаса си. Стисна ръцете си в юмруци покрай тялото. Помъчи се да диша бавно и дълбоко. Луси Грей започна да повръща, а Кориолан се обърна на другата страна, за да не повърне и той.

Дойдоха медици и сложиха Арахна на носилка. Други преглеждаха хората, ранени от заблудени куршуми или стъпкани от тълпата. Една жена доближи лице до неговото и го попита дали е ранен, дали това е неговата кръв? След като се убеди, че не е, му даде кърпа, за да се избърше и продължи нататък.

Докато изтриваше кръвта, забеляза, че Сеян е коленичил близо до убития трибут. Той беше промушил ръка през решетката и като че ли посипваше трупа ѝ с нещо бяло, като мърмореше неясно някакви думи. Кориолан го зърна само за миг, преди един миротворец да дойде и да издърпа Сеян назад. Сега навсякъде плъзнаха войници, които разчистваха последните останали хора и строиха трибутите в редица в дъното на клетката с вдигнати върху главите ръце. Вече по-спокоен, Кориолан се помъчи да привлече вниманието на Луси Грей, но тя не вдигаше очи от земята.

Един миротворец го хвана за раменете и го побутна почтително, но твърдо към изхода. Той тръгна след Фест към главната алея. Двамата спряха при една чешма и се помъчиха пак да измият кръвта. Никой не знаеше какво да каже. Арахна не беше най-любимият му човек, но винаги беше част от живота му. Играеха си като съвсем малки деца, ходеха на рождени дни, редяха се на опашки за храна, отиваха заедно на училище. Тя беше облечена от глава до пети в черна дантела на погребението на майка си и миналата година беше отпразнувала завършването на брат си. Като част от богатата стара гвардия на Капитола, тя му беше нещо като роднина. И не е нужно да харесваш роднините си. Връзката е даденост.

— Не можах да я спася — каза той. — Не можах да спра кръвта.

— Според мен никой не би могъл. Ти поне се опита. Това е важното — успокои го Фест.

Клеменция ги намери, цялото ѝ тяло трепереше от ужас и тримата си тръгнаха заедно от зоологическата градина.

— Елате вкъщи — каза Фест, но когато стигнаха до апартамента му, той изведнъж избухна в сълзи. Изпратиха го до асансьора и си казаха лека нощ.

Едва когато Кориолан изпрати Клеменция до тях, се сетиха за задачата, която им беше дала д-р Гол. Предложението да се спуска храна на арената и възможността да се залага на трибутите.

— Тя едва ли ще го очаква сега — каза Клеменция. — Не мога да работя тази вечер. Не мога дори да си помисля за това. Нали разбираш, без Арахна.

Кориолан се съгласи, но на път към къщи се замисли за д-р Гол. Тя беше точно този тип, който щеше да ги накаже, че не са спазили срока, независимо от обстоятелствата. Може би трябваше да напише нещо за всеки случай.

Той изкачи дванайсетте етажа до апартамента и намери грандмама побесняла. Тя проклинаше окръзите и подготвяше най-хубавата си черна рокля за погребението на Арахна. Хвърли се към него и опипа гърдите и ръцете му, за да се увери, че не е пострадал. Тайгрис само плачеше.

— Не мога да повярвам, че Арахна е мъртва. Видях я днес следобед на пазара, купуваше грозде.

Той ги утеши и положи всички усилия да ги увери, че е в безопасност.

— Това няма да се повтори. Беше нещастна случайност. А и сега охраната ще е още по-строга.

Когато всички се поуспокоиха, Кориолан отиде в стаята си, свали изпоцапаната с кръв униформа и тръгна към банята. Под почти врялата вода на душа той отми останалата кръв на Арахна от тялото си. Около минута се разтърсваше от мъчителни ридания, докато го заболяха гърдите, но после му мина и не беше сигурен дали е от мъка заради нейната смърт или от мъка за собствените си трудности. Вероятно по малко и от двете. Той метна старата копринена роба, която беше наследил от баща си, и реши да се опита да напише предложението. Все едно, нямаше да може да заспи, не и докато в ушите му все още звучеше гъргоренето от гърлото на Арахна. Никаква пудра с аромат на рози не би могла да го заглуши. Той се зае с предложението и това му помогна да се успокои. Предпочиташе да работи в усамотение, вместо дипломатично да разменя мисли със съучениците си. Без никой да му пречи, той състави просто, но солидно предложение.

Размишлявайки върху дискусията в клас с д-р Гол и наелектризираната публика, докато хранеха изгладнели трибути в зоологическата градина, той се фокусира върху храната. За пръв път спонсорите щяха да могат да купуват храна — парче хляб, бучка сирене — която да се доставя с дрон за конкретен трибут. Щеше да бъде организирана група консултанти, които да преценяват вида и стойността на всеки подарък. Спонсорът трябваше да бъде гражданин на Капитола с добра репутация и да не е пряко свързан с Игрите. Това изключваше гейммейкърите, менторите, миротворците, назначени да охраняват трибутите и всички близки членове на семействата на гореспоменатите. Когато стигна до идеята си за залагането, той предложи друга група консултанти да създаде начин, който да дава възможност на гражданите на Капитола официално да залагат на победителя, да определят правилата и да контролират изплащането на сумите на победителите. Постъпленията от тези две програми щяха да бъдат насочени за компенсиране на стойността на Игрите, като по този начин те щяха да станат в основни линии безплатни за правителството на Панем.

Кориолан работи непрестанно до петък призори. При първите лъчи на слънцето облече чиста униформа, пъхна предложението под ръка и излезе от апартамента колкото можеше по-тихо.

Д-р Гол заемаше няколко длъжности и разпределяше времето си между научноизследователската работа, военните и академичните си задължения, така че той трябваше да отгатне къде да я намери. Тъй като това беше свързано с Игрите на глада, се насочи към импозантната сграда, известна като Цитаделата, където се намираше Военното министерство. Миротворците пред вратата нямаха намерение да го пуснат в строго охраняваната зона, но му обещаха, че листовете с предложението ще бъдат оставени на бюрото ѝ. Не можеше да направи нищо повече.

Докато вървеше обратно по Корсо, екранът, на който в ранните часове беше само гербът на Панем, сега се изпълни със събитията от предишната вечер. Излъчваха отново и отново как трибутът прерязва гърлото на Арахна, как той отива да ѝ помогне и как застрелват убийцата. Той се почувства странно дистанциран от тези сцени, сякаш всичките му емоционални резерви се бяха изчерпали от кратките ридания под душа. Тъй като първоначалната му реакция при смъртта на Арахна беше малко неубедителна, той се успокои като видя, че камерите са записали само опита му да я спаси, моментите, в които изглеждаше смел и отговорен. Можеше да се забележи как трепери само ако човек се вгледа внимателно.

Беше особено доволен, когато видя един бърз кадър, в който Ливия Кардю си пробива път през тълпата при звука от изстрелите. В часа по реторика тя веднъж беше заявила, че неспособността му да намери по-дълбокия смисъл на едно стихотворение се дължи на факта, че е прекалено погълнат от себе си. Каква ирония, при това не от друг, а от Ливия! Но делата говореха по-силно от думите. Кориолан се беше хвърлил да спасява, а Ливия — към най-близкия изход.

Като се прибра вкъщи, Тайгрис и грандмама донякъде бяха превъзмогнали шока от смъртта на Арахна и го обявиха за национален герой, при което той махна с ръка, но тайно му стана приятно. Би трябвало да е изтощен, но усети прилив на енергия и съобщението, че учебните занимания в Академията ще продължат, го приповдигна. Да бъде герой вкъщи си имаше своите ограничения; нужна му беше по-голяма публика.

След закуската с пържени картофи и студена суроватка, той се отправи към Академията с опечален вид, какъвто случаят налагаше. Тъй като беше известно, че е приятел с Арахна и го беше доказал, като се беше опитал да я спаси, изглежда му беше отредена ролята на главния опечален. В коридорите се разнасяха съболезнования от всички страни, заедно с похвала за действията му. Някой подхвърли, че той я е обичал като сестра и макар че това в никакъв случай не беше вярно, го прие. Не беше нужно да проявява неуважение към мъртвите.

Като декан на Академията Хайботъм би трябвало да открие събирането на цялото училище, но той не се появи. Вместо него Сатирия изнесе пламенно слово за Арахна: за нейната смелост, откровеност и чувството ѝ за хумор. За всички неща, мислеше си Кориолан, като бършеше очи, които бяха толкова дразнещи в нея и в крайна сметка бяха причинили смъртта ѝ. Професор Сикъл взе микрофона и го похвали, както в по-малка степен и Фест, за това, че са се притекли на помощ на своя паднал другар по оръжие. Хипократа Лънт, училищният психолог, покани всички, които са покрусени от скръб, да я посетят в кабинета ѝ, особено ако изпитват агресия към себе си и другите. Сатирия пак излезе на сцената и съобщи, че официалното погребение на Арахна ще бъде на другия ден и всички ученици ще присъстват, за да почетат паметта ѝ. Щеше да се излъчва на живо в цял Панем и тя ги насърчи да изглеждат и да се държат както подобава на млади хора от Капитола. После им разреши да разговарят помежду си, да си спомнят приятелката си и да се утешават взаимно за загубата ѝ. Часовете щяха да започнат след обяд.

След безвкусната рибна салата с препечени филии менторите трябваше пак да се съберат при професор Демиглос, въпреки че на никого не му се ходеше. Още повече че първото, което направи, беше да раздаде списък на менторите, допълнен с имената на трибутите, като каза:

— Така ще ви е по-лесно да следите напредъка си в Игрите.

Кориолан заедно с още няколко души около него автоматично зачеркнаха името на момичето от Окръг 10. Но после какво? Беше логично да задраска и името на Арахна, но това беше различно. Писалката му се поколеба над името ѝ и после го остави засега. Изглеждаше доста безсърдечно да го зачеркне от списъка просто така.

Десетина минути след началото на часа от офиса пристигна бележка, в която пишеше двамата с Клеменция да излязат от училището и веднага да се явят в Цитаделата. Това можеше да бъде единствено в отговор на неговото предложение и Кориолан изпита едновременно вълнение и тревога. Дали д-р Гол го беше харесала? Какво означаваше това?

Тъй като не си беше направил труда да ѝ каже за предложението, Клеменция се почувства пренебрегната.

— Не мога да повярвам, че си писал някакво предложение, докато тялото на Арахна още е било топло! Аз плаках цяла нощ! — Подутите ѝ очи доказваха твърдението ѝ.

— Е, и аз не можах да заспя — възрази Кориолан — След като я държах в ръце, докато умираше. Работата ми помогна да не откача.

— Знам, знам. Всеки се справя различно със скръбта. Не исках да прозвучи по този начин. — Тя въздъхна. — И така, какво има в това нещо, което уж сме написали заедно?

Кориолан ѝ го описа набързо, но тя все още изглеждаше сърдита.

— Извинявай, щях да ти кажа. Няма нищо особено и част от това вече обсъждахме с групата. Виж, вече получих едно мъмрене тази седмица — не мога да си позволя да ми падне и успехът.

— Поне сложи ли и моето име на него? Не искам да изглеждам толкова слабоумна, че да нямам никакъв принос — каза тя.

— Не сложих никакви имена. То е повече като проект на целия клас. — Кориолан разпери отчаяно ръце. — Честна дума, Клеми, мислех, че ти правя услуга!

— Добре, добре — каза тя и омекна. — Сигурно съм ти задължена. Но ми се щеше поне да мога да го прочета. Само ме покривай, ако тя започне да ни разпитва.

— Знаеш, че ще го направя. Все едно, тя вероятно никак няма да го хареса — каза той. — Имам предвид, то според мен е доста солидно, но тя се придържа към съвсем различни правила.

— Вярно е — съгласи се Клеменция. — Мислиш ли, че сега изобщо ще има Игри на глада?

Не се беше сетил за това.

— Не знам. След случилото се с Арахна и после погребението… Ако има Игри, сигурно ще ги отложат. Знам, че ти така или иначе не ги харесваш.

— А ти? Някой харесва ли ги? — попита Клеменция.

— Може би те просто ще върнат трибутите по домовете им. — Тази мисъл не му се видя изцяло неприятна, когато си помисли за Луси Грей. Той се чудеше как ли ѝ се е отразила смъртта на Арахна. Дали всички трибути щяха да бъдат наказани? Щяха ли да му позволят да я види?

— Да, или да ги превърнат в авокси или нещо подобно — каза Клеменция. — Ужасно е, но не е толкова лошо, колкото на арената. Искам да кажа, предпочитам да съм без език и жива, отколкото мъртва, а ти?

— И аз, но не съм сигурен дали и за моя трибут ще е така — каза Кориолан. — Можеш ли да пееш без език?

— Не знам. Може би без думи. — Стигнаха до вратите на Цитаделата. — Плашех се от това място, когато бях малка.

— Аз още се плаша — каза Кориолан и тя се засмя.

При будката на миротворците сканираха ретините им и провериха имената им в регистрите на Капитола. Взеха чантите им, един миротворец ги придружи по дългия сив коридор и ги вкара в асансьора, който се спусна най-малко двайсет и пет етажа надолу. Кориолан никога не беше слизал толкова надълбоко под земята и колкото и да беше чудно, установи, че му харесва. Много обичаше семейния апартамент, но там се чувстваше толкова беззащитен, когато падаха бомбите през войната. Тук му се струваше, че не може да го достигне нищо.

Вратите на асансьора се разтвориха и те влязоха в гигантска открита лаборатория. Навсякъде беше пълно с редици изследователски маси, непознати машини и стъклени клетки. Кориолан се обърна към миротвореца — беше жена, но тя затвори вратите и ги остави, без да им даде други инструкции.

— Да вървим ли? — попита той Клеменция.

Те предпазливо пристъпиха в лабораторията.

— Изпитвам ужасното чувство, че може да счупя нещо — прошепна тя.

Тръгнаха покрай триметрова стена от стъклени клетки. Вътре цяла менажерия от животни — някои познати, други променени до такава степен, че не можеше лесно да се определи какви са — се мятаха напред-назад, дишаха тежко и всички изглеждаха нещастни. Докато минаваха покрай тях, по стъклото се удряха прекалено развити нокти, лапи и перки.

Посрещна ги млад мъж с лабораторна престилка и ги поведе към секцията с клетките на змиите. Тук намериха д-р Гол, която се взираше в голям терариум, пълен със стотици змии. Те имаха изкуствено ярки цветове, кожата им почти сияеше във всякакви оттенъци на неоново розово, жълто и синьо. Не по-дълги от линийка и не много по-дебели от молив, те се гърчеха и образуваха психеделичен килим, който покриваше дъното на клетката.

— А, ето ви — каза д-р Гол с усмивка. — Запознайте се с моите нови бебчета.

— Здравейте — каза Кориолан и приближи лице до стъклото, за да разгледа гърчещата се маса от змии. Напомняха му за нещо, но не можеше да се сети за какво.

— Цветовете имат ли значение? — попита Клеменция.

— Всичко има значение или изобщо няма, в зависимост от светогледа ви — каза д-р Гол. — С което стигам до вашето предложение. Хареса ми. Кой го написа? Само вие двамата? Или вашата шумна приятелка също взе участие, преди да ѝ прережат гърлото?

Клеменция сви разстроено устни, но после Кориолан видя, че изопва лице. Нямаше да позволи да я сплашат.

— Целият клас го обсъди групово.

— А Арахна планираше да ни помогне да го напишем снощи, но после… както казахте — добави той.

— Но вие двамата продължихте напред, така ли? — попита д-р Гол.

— Точно така — каза Клеменция. — Написахме го в библиотеката и аз го разпечатах вкъщи снощи. После го дадох на Кориолан, за да го предаде тази сутрин. Както ни възложихте.

Д-р Гол се обърна към Кориолан:

— Така ли беше?

Кориолан се почувства хванат натясно.

— Оставих го сутринта, да. Е, на миротворците на входа; не ме допуснаха вътре — каза той уклончиво. Имаше нещо странно в тези въпроси. — Лошо ли направих?

— Просто исках да съм сигурна, че и двамата сте участвали в написването — каза д-р Гол.

— Мога да ви покажа кои части обсъждаше групата и как бяха доразвити в предложението — предложи той.

— Да. Направи го. Донесохте ли копие? — попита тя.

Клеменция погледна с очакване към Кориолан.

— Не, аз не нося — каза той. Неприятно му беше, че Клеменция му прехвърля топката, след като беше толкова разстроена, че дори не му помогна да го напише. Особено след като тя беше един от големите му конкуренти за наградите на Академията. — Ти носиш ли?

— Взеха ни чантите — обърна се Клеменция към д-р Гол. — Може би бихме могли да използваме копието, което ви дадохме?

— Е, бихме могли. Но моят асистент го е разстлал на дъното на точно тази клетка, докато бях на обяд — каза тя и се засмя.

Кориолан погледна надолу към масата гърчещи се змии и трепкащите им езици. Точно така, можеше да зърне част от изреченията на предложението между гърчещите се тела.

— Какво ще кажете вие двамата да го извадите? — предложи д-р Гол.

Изглеждаше като някакъв тест. Странен тест на д-р Гол, но все пак. И планиран по някакъв начин, но той изобщо не можеше да се сети с каква цел. Погледна към Клеменция и се помъчи да си спомни дали я е страх от змии. Не беше сигурен дали и той самият се страхува. В училищната лаборатория нямаха змии.

Тя се усмихна към д-р Гол със стиснати зъби.

— Разбира се. Трябва ли да бръкнем през вратичката отгоре?

Д-р Гол вдигна целия капак.

— О, не, нека да ви направя повече място. Г-н Сноу? Защо не започнете вие?

Кориолан пъхна бавно ръка, усещайки топлината от нагрятия въздух.

— Точно така. Внимателно. Не ги разстройвайте — нареди д-р Гол.

Той пъхна пръсти под края на един лист от предложението и бавно го измъкна изпод змиите. Те се събраха на куп, но изглежда нямаха нещо против.

— Според мен те дори не ме забелязаха — каза той на Клеменция, която беше леко прежълтяла.

— Е, сега е мой ред. — Тя бръкна в клетката.

— Те не виждат много добре, а чуват още по-зле — каза д-р Гол. — Но усещат присъствието ви. Змиите могат да ви помиришат с езиците си, а тези мутове тук имат още по-силно обоняние от другите.

Клеменция заби нокът в един лист и го вдигна. Змиите се раздвижиха.

— Ако сте им познати, ако свързват миризмата ви с нещо приятно, няма да ви обърнат внимание. Някоя нова миризма, нещо чуждо — това може да приемат като заплаха — каза д-р Гол. — Тогава никой няма да може да ти помогне, моето момиче.

Кориолан точно започна да се сеща какво става, когато видя разтревоженото изражение на Клеменция. Тя рязко дръпна ръка от клетката, но не и преди пет-шест неонови змии да забият зъби в плътта ѝ.

8

Клеменция нададе смразяващ кръвта вик и неистово разтърсваше ръка, за да се освободи от змиите. От миниатюрните пробождания от зъбите им се процеждаше течност с неоновите цветове на кожата им. По пръстите ѝ се стичаше гной, оцветена в яркорозово, жълто и синьо.

Като отникъде се появиха лаборанти в бели престилки. Двама от тях държаха Клеменция, докато третият ѝ сложи инжекция с ужасяваща на вид спринцовка, пълна с черна течност. Устните ѝ първо станаха виолетови, а после безкръвни и тя загуби съзнание. Лаборантите я сложиха на носилка и я изнесоха.

Кориолан тръгна след тях, но д-р Гол го спря.

— Вие не, г-н Сноу. Вие ще останете тук.

— Но аз… Тя… — заекна той. — Ще умре ли?

— Никой не знае — каза д-р Гол. Тя пъхна ръка дълбоко в клетката и леко погали с разкривените си пръсти своите любимци. — Ясно е, че хартията не беше поела миризмата ѝ. Значи ти сам си написал предложението?

— Да. — Нямаше смисъл да лъже. Лъжата вероятно беше убила Клеменция. Очевидно той си имаше работа с луда жена, към която трябваше да се държи изключително предпазливо.

— Добре. Най-после истината. Не обичам лъжци. Какво друго са лъжите, освен опит да се прикрие някаква слабост? Ако пак видя тази твоя страна, ще те изоставя. И ако деканът Хайботъм те накаже, няма да му попреча. Наясно ли сме? — Тя уви една от розовите змии около китката си като гривна и като че ли ѝ се възхищаваше.

— Много наясно — каза Кориолан.

— Добро е — предложението ти — каза тя. — Добре обмислено и лесно за изпълнение. Ще препоръчам на моя екип да го обсъди и да изпълни един вариант на първия етап.

— Добре — каза Кориолан, като се страхуваше да каже нещо повече от най-любезния отговор, тъй като беше обграден от смъртоносните същества, които се подчиняваха на всяка нейна заповед.

Д-р Гол се засмя.

— О, върви си вкъщи. Или отиди да видиш приятелката си, ако все още има какво да се види. Време е за моите бисквити с мляко.

Кориолан бързо си тръгна, като се блъсна в една клетка с гущери, при което обитателите ѝ изпаднаха в лудо вълнение. Направи погрешен завой, после още един и попадна в една ужасяваща част от лабораторията, където в стъклените клетки имаше хора с присадени към тялото им животински части. Някои имаха малки яки от пера около вратовете си; големи нокти и дори пипала вместо пръсти; и нещо — може би хриле? — присадени на гърдите. Видът им го стресна и когато някои отвориха уста, умолявайки го, осъзна, че са авокси. Виковете им отекваха в помещението и той зърна малки черни птици, кацнали над тях. В главата му изплува името сойка-бъбривка. Една кратка глава от курса по генетика. Неуспял експеримент — птицата, която може да повтаря човешка реч, създадена като средство за шпиониране, само че бунтовниците отгатват способностите ѝ и започват да я пращат обратно с фалшива информация. Вече безполезните същества повтаряха жалостивите вопли на авоксите.

Накрая се появи една жена в лабораторна престилка и грамадни розови бифокални очила, скара му се, че е разтревожил птиците и го придружи до асансьора. Докато го чакаше, охранителната камера примигваше срещу него и той, без да иска, се помъчи да оглади единствения смачкан лист от предложението си, който стискаше в ръка. Горе го посрещнаха миротворци, върнаха му чантите — неговата и на Клеменция — и го изведоха от Цитаделата.

Кориолан стигна до улицата и успя да свие зад ъгъла, когато краката му изневериха и той падна на тротоара. Очите го заболяха от слънцето и като че ли не му достигаше въздух. Не беше спал и беше изтощен, но усещаше прилив на адреналин. Какво се случи преди малко? Умря ли Клеменция? Още не можеше да повярва в ужасния край на Арахна, а сега стана и това. Заприлича му на Игрите на глада. Само че те не бяха деца от окръзите. Капитолът би трябвало да ги защитава. Той се сети как Сеян каза на д-р Гол, че е работа на правителството да се грижи за всички, дори за хората от окръзите, но не беше сигурен дали може да се съгласи с това, след като те толкова доскоро им бяха врагове. Но със сигурност един представител на семейство Сноу би трябвало да е сред най-големите приоритети. Сега можеше да е мъртъв, ако Клеменция беше написала предложението вместо него. Той зарови глава в ръце, объркан, ядосан и най-вече изплашен. Страхуваше се от д-р Гол. Страхуваше се от Капитола. Страхуваше се от всичко. Щом хората, които уж трябваше да те пазят, се отнасяха толкова безцеремонно към живота ти… как би могъл да оцелееш? Със сигурност не и като им се доверяваш. А щом не можеш да се довериш на тях, то на кой друг би могъл да довериш? Всичко ставаше непредвидимо.

Кориолан изтръпна, като си припомни как змиите забиха зъби в плътта на горката Клеменция. Дали тя наистина беше умряла? И то по този кошмарен начин. И ако беше мъртва, той ли беше виновен за това? Защото не беше казал, че тя лъже? Изглеждаше съвсем дребно прегрешение, но дали д-р Гол щеше да го обвини, че я прикрива? Ако тя умреше, кой знае какви неприятности го чакаха.

Той предположи, че при спешен случай откарват човека в най-близката болница на Капитола, затова хукна в тази посока. Влезе в прохладното фоайе и последва стрелките към спешното отделение. Още щом автоматичната врата се плъзна и се отвори, чу писъците на Клеменция, точно както пищеше, когато змиите я ухапаха. Поне беше още жива. Той изрече нещо нечленоразделно на сестрата на рецепцията и тя го разбра достатъчно, за да го накара да седне малко преди да му се завие свят. Сигурно имаше ужасен вид, защото тя донесе два пакета хранителни бисквити и чаша сладко, газирано лимоново питие, което той се помъчи да пие бавно, а накрая го изпи на един дъх, като жадуваше за още една чаша. От сладкото се почувства малко по-добре, макар и не чак толкова добре, за да опита бисквитите, които пъхна в джоба си. Когато дежурният лекар излезе навън, той почти се беше съвзел. Докторът го успокои. И преди бяха лекували жертви на нещастни случаи в лабораторията. Тъй като антидотът беше поставен бързо, имаше всички основания да вярват, че Клеменция ще оцелее, макар и с някои неврологични увреждания. Щеше да остане в болницата, докато състоянието ѝ се стабилизира. Ако се обадеше след няколко дни, тя може би щеше да е готова за посетители.

Кориолан благодари на лекаря, остави чантата ѝ и се съгласи, когато лекарят каза, че е най-добре да се прибере вкъщи. Докато вървеше към изхода, забеляза родителите на Клеменция, които бързаха към него и успя да се скрие зад една врата. Не знаеше какво са казали на семейство Давкот, но нямаше желание да разговаря с тях, особено преди да обмисли своята история.

Да се върне в училище и дори вкъщи, без да има убедителна история, за предпочитане такава, която снема вината от него за състоянието ѝ, беше невъзможно.

Тайгрис щеше да се прибере най-рано за вечеря, а грандмама щеше да изпадне в ужас от ситуацията му. Чудно, но установи, че единственият човек, с когото иска да говори, е Луси Грей, която беше умна, но в същото време нямаше риск да сподели казаното с някого.

Краката му го понесоха към зоологическата градина, преди да се замисли наистина за трудностите, които го чакаха там. На главния вход пазеха двама внушително въоръжени миротворци, а зад тях обикаляха още няколко. Първо те му дадоха знак с ръка да си върви; имаха заповед да не допускат посетители в зоологическата градина. Но Кориолан се възползва от ролята си на ментор и в този момент някои от тях го разпознаха като момчето, което се беше опитало да спаси Арахна. Известността му беше достатъчна, за да ги убеди да попитат дали може да направят изключение. Миротворецът се обади директно на д-р Гол и макар да стоеше на няколко метра, Кориолан чу как от телефона се разнесе познатото му кикотене. Позволиха му да влезе с миротворец, но само за малко.

По алеята към клетката на маймуните все още се виждаха боклуци, разхвърляни от бягащата тълпа. Десетки плъхове се стрелкаха между тях и гризяха остатъците — от парченца развалена храна до обувки, изгубени в паниката. Слънцето вече се беше издигнало високо, но се виждаха и ракуни, които държаха късчета храна в сръчните си ръчички. Един дъвчеше умрял плъх и предупреждаваше останалите да не се приближават.

— Това не е зоологическата градина, каквато я помня — каза миротворецът. — Има само деца, затворени в клетки, и гризачи, пуснати на свобода.

На някои места по алеята Кориолан видя малки кутии с бял прах, пъхнати под камъните или поставени до стената. Той си спомни отровата, която Капитолът използваше по време на обсадата — време, когато имаше малко храна и много плъхове. Хората, особено мъртвите, се бяха превърнали в основното им ядене. В най-тежките моменти хората също се бяха хранили с хора. Нямаше причина да смята, че хората превъзхождат плъховете.

— Това отрова за плъхове ли е? — попита той миротвореца.

— Да, някаква нова отрова, която изпробват днес. Но плъховете са толкова умни, че не се доближават до нея. — Той сви рамене. — Това са ни дали, това сложихме.

Трибутите в клетката пак бяха оковани и се притискаха към задната стена или се бяха разположили зад камъните, сякаш се мъчеха да станат възможно най-незабележими.

— Стой по-надалече — каза миротворецът. — Твоето момиче вероятно не представлява заплаха, но кой знае? Някой друг може да те нападне. Трябва да стоиш по-далече, където не могат да те стигнат.

Кориолан кимна и отиде при обичайния камък, но остана прав зад него. Не се чувстваше застрашен от трибутите — те бяха най-малкият му проблем — но не искаше да даде на декана Хайботъм никакъв повод, за да го накаже.

Отначало не можа да открие Луси Грей. После погледът му се срещна с този на Джесъп, който седеше облегнат на задната стена и държеше на врата си, както му се стори, неговата кърпичка. Джесъп разтърси някой до себе си и Луси Грей изненадано се изправи.

За момент изглеждаше объркана. Когато забеляза Кориолан, тя разтърка очи и оправи един паднал кичур. Като ставаше, загуби равновесие и се пресегна да се задържи на ръката на Джесъп. Все още залитайки, тя тръгна през клетката към него, като влачеше веригите си. Дали беше от горещината? От травмата на убийството? От глад? Тъй като Капитолът не хранеше трибутите, тя не беше яла нищо от убийството на Арахна и в онзи момент беше повърнала ценната храна от тълпата, а вероятно и неговия хлебен пудинг и ябълката от сутринта. Беше изкарала почти пет дни с един сандвич с месо и една слива. Трябваше да намери начин да ѝ донесе повече храна, дори да беше само зелева супа.

Когато тя прекоси сухия ров, Кориолан вдигна предупредително ръка.

— Съжалявам, трябва да сме на разстояние един от друг.

Луси Грей спря на метър от решетките.

— Чудя се как изобщо си успял да влезеш.

Гърлото, кожата, косата ѝ — всичко изглеждаше изгоряло под горещото следобедно слънце. На ръката ѝ имаше голяма драскотина, която липсваше предишната вечер. Кой я беше ударил? Друг трибут или някой миротворец?

— Не исках да те събудя — каза той.

Тя сви рамене.

— Няма нищо. Двамата с Джесъп се редуваме да спим. Плъховете на Капитола обичат хора.

— Плъховете се мъчат да ви изядат? — попита Кориолан, отвратен от тази мисъл.

— Е, нещо ухапа Джесъп по врата първата нощ, когато дойдохме тук. Беше много тъмно, за да видим какво, но той каза, че е имало козина. А снощи нещо ме полази по крака. — Тя посочи кутийката с бял прах до решетките. — От това нещо няма никаква полза.

Кориолан си представи ужасна картина — как тя лежи мъртва под безброй плъхове. Това го лиши от малкото съпротивителни сили, които му бяха останали, и го обзе отчаяние. За нея. За него. За тях двамата.

— О, Луси Грей, толкова съжалявам. Толкова съжалявам за всичко това.

— Не си ти виновен — каза тя.

— Сигурно ме мразиш. Би трябвало. Аз бих се мразил — каза той.

— Не те мразя. Игрите на глада не са твоя идея — отговори тя.

— Но аз участвам в тях. Допринасям за съществуването им! — Той засрамено сведе глава. — Би трябвало да съм като Сеян и поне да опитам да се откажа.

— Не, недей! Моля те, недей. Не ме оставяй да се боря с всичко това сама! — Тя пристъпи към него и почти припадна. Хвана се за решетката и се смъкна на земята.

Пренебрегвайки предупреждението на миротвореца, той импулсивно прескочи камъка и приклекна от другата страна на решетката срещу нея.

— Добре ли си?

Тя кимна, но не изглеждаше никак добре. Искаше да ѝ разкаже за уплахата си от змиите и как Клеменция едва не умря. Надяваше се да поиска съвет от нея, но всичко това бледнееше в сравнение с нейното положение. Той си спомни за бисквитите, които му даде сестрата и извади смачканите пакетчета от джоба си.

— Донесох ти бисквити. Не са големи, но са много хранителни.

Това прозвуча глупаво. Какво значение имаше за нея хранителната им стойност? Осъзна, че само повтаря това, което казваха учителите му през войната, когато един от стимулите да ходи на училище беше безплатната закуска, осигурена от правителството. Тези сухи безвкусни бисквити, преглъщани с вода, за някои деца бяха цялото им ядене за деня. Припомни си как малките им ръчички разкъсват опаковката и последвалото отчаяно дъвчене.

Луси Грей веднага отвори единия пакет и пъхна една от двете сухи бисквити в уста, като дъвчеше и преглъщаше с труд. Тя притисна ръка към стомаха си, въздъхна и изяде втората по-бавно. Храната изглежда я съживи и гласът ѝ прозвуча по-спокойно.

— Благодаря — каза тя. — Сега е по-добре.

— Изяж и другите — подкани я той и кимна към второто пакетче.

Тя поклати глава.

— Не, ще ги оставя за Джесъп. Той сега ми е съюзник.

— Твой съюзник? — Кориолан се обърка. Как би могло да имаш съюзник в Игрите?

— Аха. Трибутите от Окръг дванайсет ще загинат заедно — каза Луси Грей. — Той може да не е най-ярката звезда в Голямата мечка, но е силен като вол.

Две бисквити не бяха голяма цена да плати за защитата на Джесъп.

— Ще ти донеса още храна колкото мога по-скоро. А и изглежда ще разрешат да се изпраща храна на арената. Вече е официално.

— Това ще е хубаво. Още храна ще е хубаво. — Тя наведе глава и опря чело в решетките. — Тогава, както каза ти, може би ще има смисъл да пея. Да накарам хората да искат да ми помогнат.

— На интервюто — предложи той. — Може пак да изпееш песента за долината.

— Може би. — Тя се замисли и се намръщи. — Показват го в цял Панем или само в Капитола?

— Мисля, че е в цял Панем — отговори той. — Но от окръзите няма да получиш нищо.

— Не се и надявам. Не е там работата — каза тя. — Все пак може да изпея нещо. По-добре ще е с китара или с някакъв друг инструмент.

— Може да се опитам да ти намеря. — Не че семейство Сноу имаха някакви музикални инструменти. С изключение на ежедневния химн на грандмама и някогашните песни преди заспиване на майка му, преди появата на Луси Грей в неговия живот нямаше много музика. Той рядко слушаше радиопредаванията на Капитола, в които пускаха главно маршове и пропагандни песни. Те всички му звучаха еднакво.

— Хей! — махна му миротворецът от алеята. — Много си близо! А и времето свърши.

Кориолан се изправи.

— По-добре да тръгвам, ако искам да ме пускат пак.

— Разбира се. Разбира се. И благодаря. За бисквитите и за всичко — каза Луси Грей, като се вкопчи в решетките, за да се помъчи да се изправи на крака.

Той се пресегна през решетката, за да ѝ помогне.

— Това е дреболия.

— Може би за теб — каза тя. — Но за мен е толкова важно някой да дойде при мен, сякаш имам значение.

— Имаш значение — каза той.

— Е, има много доказателства за обратното. — Тя разтърси веригите си и ги подръпна. И после, сякаш се сети за нещо, погледна към небето.

— Ти имаш значение за мен — повтори той. Тя сигурно нямаше значение за Капитола, но беше ценна за него. Нали току-що си беше излял сърцето пред нея?

— Време е да тръгваме, г-н Сноу! — извика миротворецът.

— Ти си важна за мен, Луси Грей — повтори той. При тези думи тя пак го погледна, но все още изглеждаше дистанцирана.

— Гледай, момче, не ме карай да се оплача от теб — каза миротворецът.

— Трябва да вървя. — Кориолан се изправи.

— Хей! — каза тя с известна настоятелност. Той се обърна. — Хей, исках да знаеш, че не вярвам да си тук само заради оценките или славата. Ти си рядка птица, Кориолане.

— И ти също — каза той.

Тя кимна и тръгна обратно към Джесъп, като веригите ѝ оставяха следа в мръсната слама и изпражненията на плъховете. Когато стигна при партньора си, тя легна и се сви на топка, сякаш изтощена от кратката среща.

На излизане от зоологическата градина той два пъти се препъна и разбра, че е прекалено изморен и е неспособен да измисли добро решение за каквото и да е. Вече беше достатъчно късно, така че прибирането му вкъщи нямаше да изглежда подозрително, затова тръгна към апартамента. По пътя имаше нещастието да се сблъска със съученичката си Персефона Прайс, дъщерята на печално известния Нерон Прайс, който беше отрязал крака на прислужницата. Накрая продължиха заедно, защото бяха съседи. Беше ѝ се паднало да е ментор на Мизън, набито тринайсетгодишно момче от Окръг 4 и затова присъстваше, когато ги бяха повикали двамата с Клеменция. Той се ужасяваше от всякакви разговори за предложението, но все още беше прекалено разстроен от смъртта на Арахна, за да говори за нещо друго. Обикновено избягваше напълно Персефона, защото винаги се чудеше дали е знаела съставките на военновременната си яхния. Известно време се страхуваше от нея, но сега тя будеше само отвращение в него, колкото и да си повтаряше, че тя няма вина. С трапчинките и лешниково сивите си очи тя беше по-красива от всички други момичета във випуска му, може би, с изключение на Клеменция… е, на Клеменция, преди да я ухапят змиите. Но мисълта да я целуне го отврати. Дори сега, когато тя през сълзи го прегърна за довиждане, той не можеше да си наложи да мисли за нищо друго, освен за отрязания крак.

Кориолан се изкачи с труд по стълбите, изпълнен с по-черни мисли от всякога при спомена за нещастната прислужница, умряла от глад на улицата. Колко дълго можеше да се надява, че ще издържи Луси Грей? Тя бързо гаснеше. Слаба и объркана. Ранена и паднала духом. Но преди всичко тя бавно умираше от глад. Утре може би нямаше да може да се изправи на крака. Ако не намереше начин да я нахрани, щеше да е мъртва още преди да са почнали Игрите на глада.

9

Когато се върна в апартамента, грандмама го погледна и му каза да си дремне малко преди вечеря. Той се хвърли на леглото, чувствайки се прекалено напрегнат, за да заспи. Следващото нещо, което усети, беше Тайгрис, която леко разтърсваше рамото му. От подноса на нощната масичка се носеше успокоителен аромат на супа с нудли. Понякога месарят ѝ даваше безплатно пилешки кости и тя правеше от тях прекрасни неща.

— Корио — каза тя. — Сатирия звъня три пъти и не мога да измисля повече извинения. Хайде, хапни супа и ѝ се обади.

— Пита ли за Клеменция? Всички ли знаят? — измърмори той.

— Клеменция Давкот? Не. Защо да пита? — учуди се Тайгрис.

— Беше толкова страшно. — Той ѝ разказа историята с всички ужасяващи подробности.

Докато ѝ говореше, тя пребледня.

— Д-р Гол е накарала змиите да я ухапят? Само заради една невинна лъжа като тази?

— Направи го. И изобщо не се интересуваше дали Клеми ще оживее — каза той. — После ме отпрати, за да отиде на следобедната си закуска.

— Това е садистично. Или напълно откачено — каза Тайгрис. — Не трябва ли да се оплачем?

— На кого? Тя е Главният гейммейкър — каза той. — Работи директно с президента. Ще каже, че ние сме виновни, защото сме я излъгали.

Тайгрис помисли.

— Добре. Няма да се оплакваме. Нито да я предизвикваме. Само я отбягвай колкото може повече.

— Това е трудно, щом съм ментор. Тя непрекъснато идва в Академията да си играе с един заек мутант и задава много откачени въпроси. Една дума от нея може да стане причина да спечеля или да загубя наградата. — Той потърка лице с ръце. — Ето, Арахна умря, Клеменция е наблъскана с отрова, а Луси Грей… е, това е друга наистина ужасна история. Съмнявам се, че тя ще стигне до Игрите и може би ще е за добро.

Тайгрис сложи лъжица в ръката му.

— Изяж си супата. Били сме и по-зле. Сноу винаги е на върха, нали?

— Сноу винаги е на върха — каза той толкова неубедително, че двамата се разсмяха. От това се почувства малко по-нормално. Изяде няколко лъжици супа, за да не я обиди, после усети, че умира от глад, и набързо я изгълта.

Когато Сатирия позвъни пак, той се готвеше да направи пълно признание, но се оказа, че тя иска само да го помоли да изпее химна на погребението на Арахна сутринта.

— Героичната ти постъпка в зоологическата градина в комбинация с факта, че ти единствен знаеш всички думи, те прави първия избор на класа.

— За мен ще е чест, разбира се — отговори той.

— Добре. — Сатирия отпи от нещо, чу се подрънкването на леда в чашата ѝ, после си пое дъх. — Как са нещата с твоя трибут?

Кориолан се поколеба. Да се оплаква щеше да изглежда детинско, сякаш не можеше да решава собствените си проблеми. Почти никога не молеше Сатирия за помощ. Но после си представи как Луси Грей се огъва под тежестта на веригите си и се отказа от всякаква предпазливост.

— Не е добре. Днес видях Луси Грей. Само за минута. Тя е много слаба. Капитолът изобщо не я е хранил.

— Откакто е напуснала Окръг дванайсет? Как може, това са, колко? Четири дни? — попита изненадано Сатирия.

— Пет. Според мен няма да издържи до Игрите. Няма да имам трибут, на който да съм ментор. Много от нас няма да имат.

— Е, това не е честно. Все едно да ти кажат да проведеш експеримент с развалена апаратура — отговори Сатирия. — А сега Игрите ще бъдат отложени с един-два дена. — Тя помълча и после добави: — Чакай, ще видя какво мога да направя.

Той затвори телефона и се обърна към Тайгрис.

— Искат да пея на погребението. Тя не спомена Клеменция. Сигурно го държат в тайна.

— Тогава и ти така направи — каза Тайгрис. — Те сигурно ще се преструват, че цялото нещо не се е случило.

— Може би няма да кажат дори на декана Хайботъм — каза той и се поободри. После се сети за друго. — Тайгрис? Сега си спомних, че всъщност не мога да пея. — И кой знае защо, и на двамата това им се стори най-смешното нещо на света.

Грандмама обаче смяташе, че нещата не са за смях и на другата сутрин го накара да стане призори, за да го упражнява. В края на всеки стих тя го мушкаше в ребрата с линийка и крещеше: „Дишай!“, докато не му оставаше нищо друго. За трети път тази седмица тя жертва една от безценните си рози в името на бъдещето му, забоде светлосиния розов цвят на грижливо изгладената му униформена куртка и каза:

— Добре. Отива ти на очите.

С елегантна външност, стомах, пълен с овесена каша и ребра, осеяни със синини, за да му напомнят да си поема въздух, той се отправи към Академията.

Макар да беше събота, всички ученици влязоха в класните стаи, преди да се съберат на централното стълбище на Академията, разпределени по класове и азбучен ред. Поради задачата си Кориолан се озова в първата редица заедно с преподавателите и видните гости, на първо място сред тях президента Рейвинстил. Сатирия му описа набързо програмата, но единственото, което му остана в главата, беше, че церемонията започва с неговото изпълнение на химна. Той не се страхуваше да говори пред публика, но никога не беше пял публично — в Панем нямаше много възможности за пеене. Това беше една от причините, поради които песента на Луси Грей грабна вниманието на хората. Той успокои нервите си, като си каза, че дори да вие като куче, нямаше с кого толкова да го сравнят.

От другата страна на авенюто временните трибуни, вдигнати за погребалното шествие, бързо се изпълниха с хора, облечени в черно — единственият цвят дрехи, за който се знаеше, че всички имат, поради смъртта на свои близки през войната. Той се огледа за семейство Крейн, но не можа да ги открие в тълпата. Академията и околните сгради бяха украсени с траурни знамена и на всеки прозорец се вееше знамето на Капитола. Многобройни камери бяха разположени, за да запечатат събитието и телевизионните репортери на Капитола коментираха на живо. Кориолан си помисли, че това е голямо представление за Арахна, несъответстващо както на живота, така и на смъртта ѝ, като последната би могла да се избегне, ако се беше контролирала и не беше такъв ексхибиционист. Изпита облекчение, че ще пее, вместо да превъзнася талантите ѝ, които, ако не го лъжеше паметта, се свеждаха до това да крещи толкова високо, че да я чуват из цялата училищна аудитория без микрофон, както и до умението ѝ да балансира лъжица на носа си. А деканът Хайботъм обвиняваше него в желание да се самоизтъква? Все пак, припомни си той, тя му беше едва ли не роднина.

Часовникът на Академията удари девет и тълпата замълча. При подадения му знак Кориолан стана и отиде на подиума. Сатирия беше обещала акомпанимент, но тишината се проточи толкова дълго, че той действително си пое въздух, за да започне химна, когато от озвучителната система се разнесе тенекиена версия на химна, като му остави шестнайсет въвеждащи такта.

Пеенето му беше повече като леещ се говор, отколкото артистично изпълнена мелодия, но песента не беше особено трудна. Високата нота, която грандмама винаги не улучваше, беше по желание; повечето хора я изпълняваха една октава по-ниско. При спомена за линийката, с която го мушкаше в ребрата, той мина през песента, като не пропусна нито една нота и нито веднъж не се задъха. Седна сред всеобщите аплодисменти и одобрително кимване от президента, който сега взе думата.

— Преди два дена младият и безценен живот на Арахна Крейн приключи и затова скърбим за още една жертва на престъпния бунт, който все още ни държи под обсада — подхвана монотонно президентът. — Смъртта ѝ беше не по-малко достойна, отколкото ако беше на бойното поле, загубата ѝ — още по-голяма, тъй като твърдим, че живеем в мир. Но няма да има мир, докато тази болест разяжда всичко добро и благородно в страната ни. Днес честваме нейната саможертва, като помним, че макар злото да съществува, то няма да победи. И още веднъж ставаме свидетели на това как нашият велик Капитол носи справедливост за Панем.

Разнесе се бавен, дълбок барабанен тътен и тълпата се обърна, когато погребалното шествие излезе зад ъгъла на улицата. Макар и не толкова широка, колкото Корсо, на Сколарс Роуд лесно се побираше почетната стража от миротворци, подредени рамо до рамо в четиридесет редици по двайсет души, които пристъпваха в безпогрешен такт с ритъма на барабаните.

Кориолан се чудеше каква ще е стратегията, когато съобщят в окръзите, че един от трибутите е убил момиче от Капитола, но сега видя смисъла. Зад миротворците се движеше дълъг открит камион с кран на него. Високо във въздуха, надупченото с куршуми тяло на момичето от Окръг 10, Бранди, висеше от куката. Оковани на каросерията на камиона се намираха останалите двайсет и трима трибути. Бяха много мръсни и видът им показваше пълно поражение. Поради дължината на веригите им беше невъзможно да се изправят, затова те или бяха клекнали, или седяха на голия метален под. Това беше само още една възможност да се припомни на окръзите, че са по-нисши и че ще понесат последствия за съпротивата си.

Той видя как Луси Грей се мъчеше да запази частица достойнство, като седеше толкова изправена, колкото позволяваха веригите, и гледаше право напред, без да обръща внимание на трупа, който се полюшваше над главата ѝ. Но беше безполезно. Мръсотията, веригите, публичният показ — невъзможно беше да превъзмогне всичко това. Той се помъчи да си представи как би се държал при такива обстоятелства, докато осъзна, че несъмнено и Сеян си представя същото и се отърси от мисълта.

След трибутите маршируваше друг батальон миротворци, осигурявайки път за четири коня. Те бяха окичени с гирлянди и теглеха пищно украсена катафалка с чисто бял ковчег, обсипан с цветя. Зад ковчега бяха семейство Крейн в колесница с коне. Поне семейството ѝ имаше благоприличието да изглежда опечалено. Шествието спря, когато ковчегът се изравни с подиума.

Д-р Гол, която седеше до президента, се приближи до микрофона. Кориолан си помисли, че е грешка да ѝ позволят да говори в такъв момент, но тя сигурно беше изоставила ролята си на откачалка и розовите си змийски гривни вкъщи, защото заговори строго и интелигентно с ясен глас.

— Арахна Крейн, ние, твоите съграждани от Панем, се кълнем, че смъртта ти няма да остане напразна. Когато един от нас понесе удар, ние отвръщаме с два пъти по-силен удар. Игрите на глада ще продължат с още повече енергия и отговорност сега, когато добавяме името ти към дългия списък невинни, които загинаха, отбранявайки правата и справедлива страна. Твоите приятели, семейството и съгражданите ти отдават почест и посвещават Десетите Игри на глада на твоята памет.

Гръмогласната Арахна изведнъж се беше оказала защитник на правата и справедлива страна. Да, тя жертва живота си, като дразнеше трибута си със сандвич, помисли си Кориолан. Може би на надгробния ѝ камък ще пише: „Жертва на безвкусни шеги“.

Една редица миротворци с червени шарфове вдигнаха пушките си и дадоха няколко залпа над шествието, което продължи две-три пресечки нататък и се скри зад ъгъла.

Тълпата започна да се разотива и няколко души приеха болезненото изражение на Кориолан като мъка за смъртта на Арахна, докато, колкото и да беше иронично, той изпитваше желание да я убие още веднъж. Но си помисли, че се е представил добре, докато не се обърна и не видя, че деканът Хайботъм го гледа презрително.

— Моите съболезнования за загубата на приятелката ти — каза деканът.

— И моите за вашата ученичка. За всички ни е труден ден. Но шествието беше много вълнуващо — отговори Кориолан.

— Така ли мислиш? Според мен беше пресилено и в лош вкус — каза деканът Хайботъм. Изненадан от думите му, Кориолан се засмя, преди да се вземе в ръце и да се помъчи да си придаде шокиран вид. Деканът погледна към синята розова пъпка на ревера на Кориолан.

— Удивително е колко малко се променят нещата. След толкова много смърт. След всички сърцераздирателни обещания да помним цената. След всичко това не мога да различа пъпката от цвета. — Той чукна розата с пръст, оправи я и се усмихна. — Не закъснявай за обяд. Разбрах, че ще ни дават пай.

Единственото добро нещо от тази среща беше, че наистина имаше пай, този път с праскови, на специалния бюфет в училищната столова. За разлика от деня на Жътвата, Кориолан препълни чинията си с пържено пиле и взе най-голямото парче пай, което намери. Той намаза бисквитите си с масло и изпи три чаши гроздов сок, като последния път така препълни чашата си, че тя преля и изцапа ленената салфетка. Нека хората си приказват. Главният опечален трябваше да се подкрепи. Но още докато се хранеше, разпозна в това знак, че обичайното му умение да се самоконтролира се руши. Отдаде го на декана Хайботъм и непрекъснатия му тормоз. Какви глупости наприказва днес? Пъпки? Цветове? Би трябвало да го затворят някъде или още по-добре да го депортират в някой затънтен край, за да остави приличните хора от Капитола на мира. Само при мисълта за него Кориолан се върна да си вземе още пай.

Сеян обаче побутваше пилето и бисквитите, без да хапне нито залък. Ако на Кориолан погребалното шествие не му беше харесало, за Сеян сигурно е било мъчение.

— Ще направят оплакване срещу теб, ако изхвърлиш всичката тази храна — припомни му Кориолан. Той не беше луд по това момче, но и нямаше особено желание да види как го наказват.

— Така е — каза Сеян, но успя единствено да отпие глътка сок.

Когато обедът беше към края си, Сатирия събра двайсет и двамата активни ментори, за да им съобщи, че Игрите на глада не само не се отменят, но и се планира да бъдат най-зрелищните до този момент. Като имат предвид това, те трябваше да придружат трибутите си за обиколка на арената още днес следобед. Тя щеше да се предава на живо в цялата страна, така че по някакъв начин всички да се убедят в непоколебимата решителност, която д-р Гол показа на погребението. Главният гейммейкър смяташе, че да се отделят децата на Капитола от тези на окръзите би било израз на слабост и ще покаже, че прекалено много се страхуват от присъствието на враговете си. Сред охраната им щяха да бъдат най-добрите снайперисти от миротворците, но менторите трябваше да се явят рамо до рамо с трибутите си.

Кориолан усети известно колебание сред съучениците си — някои родители бяха подали оплаквания срещу лошите мерки за сигурност след смъртта на Арахна — но никой не възрази, защото никой не искаше да изглежда страхлив. На него цялото нещо му се виждаше опасно и недомислено — какво би попречило на другите трибути да нападнат менторите си? — но никога не би го казал на глас. Донякъде се чудеше дали д-р Гол не се надява да се случи още един насилствен акт, за да може да накаже друг трибут пред камерите, може би този път някой, който е още жив.

Той изпита желание да се разбунтува срещу тази нова проява на безсърдечност от страна на д-р Гол. Кориолан погледна към чинията на Сеян.

— Наяде ли се?

— Днес не мога да ям — каза Сеян. — Не знам какво да правя с това.

Масите около тях се изпразниха. Кориолан разстла изцапаната ленена салфетка на скута си под масата. Почувства се още по-голям престъпник, когато се сети, че е бродирана с герба на Капитола.

— Сложи го тук — каза той, като се огледа крадешком.

Сеян също се огледа и бързо прехвърли пилето и бисквитите върху салфетката. Кориолан я сгъна и пъхна всичко в чантата си. Не се разрешаваше да изнасят храна от столовата, а още по-малко, за да я дадат на някой трибут, но откъде другаде би могъл да вземе нещо преди обиколката? Луси Грей не можеше да изяде храната пред камерите, но роклята ѝ имаше дълбоки джобове. Не му беше приятно, че сега половината от храната, която ѝ носеше, отиваше за Джесъп, но може би тази инвестиция щеше да се изплати, когато започнат Игрите.

— Благодаря. Ти си голям бунтовник — каза Сеян, докато отнасяха подносите към конвейера, който ги връщаше в кухнята.

— Така е, създавам само неприятности — каза Кориолан.

Менторите се натъпкаха в няколко училищни микробуса и се отправиха към арената на Капитола, построена на другия бряг на реката, за да се избегне задръстване в центъра от тълпите. На върха на славата си огромният, свръхмодерен амфитеатър беше свидетел на много вълнуващи спортни, развлекателни и дори военни събития. Там се изпълняваха шумни екзекуции на враговете по време на войната, поради което се беше превърнала в мишена за бомбардировачите на бунтовниците. Първоначалната постройка все още стоеше, но сега беше полуразрушена и нестабилна, полезна само като място за Игрите на глада. Някога пищният килим от безупречно поддържана трева беше изсъхнал поради липса на грижи. Земята беше осеяна с кратери от бомби и бурените бяха единствената зеленина върху голата пръст. Навсякъде бяха разхвърляни отломки от експлозиите — парчета метал и камъни, а по триметровата стена около игрището имаше следи от шрапнели. Всяка година заключваха вътре трибутите и им оставяха единствено арсенал от ножове, саби, копия и други подобни, за да улесняват проливането на кръв, докато публиката наблюдаваше от домовете си. В края на Игрите, единственият, който оцелееше, щеше да бъде изпратен обратно в окръга си, труповете се разчистваха, оръжията се събираха и вратите се заключваха до следващата година. Нямаше поддръжка. Нямаше почистване. Вятърът и дъждът може би отмиваха кървавите петна, но никой от Капитола не си цапаше ръцете с това.

Професор Сикъл, придружителят им в тази екскурзия, нареди менторите да оставят вещите си в микробусите. Кориолан натъпка пълната с храна салфетка в предния джоб на панталона си и го закри с куртката си. Излязоха от климатизираните микробуси под палещото слънце и той видя, че трибутите са строени в редица с белезници и строго охранявани от миротворци. На менторите беше наредено да застанат до съответните си трибути, които бяха подредени според номерата на окръзите, така че той беше почти най-отзад с Луси Грей. Само Джесъп и неговият ментор Лизистрата, която едва ли тежеше повече от петдесет килограма, бяха зад него. Отпред беше трибутът на Клеменция Рипър — същият, който се беше опитал да го удуши в камиона — и яростно гледаше в земята. Ако се стигнеше до сбиване между ментор и трибут, шансовете не бяха в полза на Кориолан.

Въпреки деликатната си външност Лизистрата имаше характер. Тя беше дъщеря на лекарите, които се грижеха за президента Рейвинстил и имаше късмета да бъде избрана за ментор. Лизистрата очевидно полагаше много усилия да установи някаква връзка с Джесъп.

— Донесох ти крем за врата — чу я да шепне Кориолан. — Но трябва да го скриеш. — Джесъп изръмжа в знак на съгласие. — Ще ти го пъхна в джоба, когато мога.

Миротворците свалиха тежките резета на входа. Масивните врати се отвориха и разкриха огромното фоайе. Покрай стените бяха подредени павилиони със сега закрити с дъски витрини и оплюти от мухи плакати, рекламиращи събития отпреди войната. Децата последваха войниците до отсрещната страна на фоайето. Редицата високи турникети, всеки с три извити метални рамене, бяха покрити с дебел слой прах. През тях се влизаше с жетон от Капитола, като жетона, който все още се използваше за пътуване с тролейбус.

Този вход е бил за бедните, помисли си Кориолан. Или може би не за бедните. Наум му дойде думата плебеи. Семейство Сноу влизаха на арената от друг вход, ограден с кадифено въже. В тяхната ложа определено не можеше да се влезе с жетон за тролей. За разлика от голяма част от арената, тя имаше покрив, плъзгащ се стъклен прозорец и климатизация, поради което и най-горещият ден беше приятен. Към ложата беше разпределен авокс, който носеше храна, напитки и играчки за него и Тайгрис. Ако му станеше скучно, заспиваше на тапицираните плюшени седалки.

Миротворците, застанали до два турникета, пускаха жетони в слотовете, така че всеки трибут и менторът му да минават едновременно. При всяко завъртане се разнасяше весел глас: „Приятно прекарване!“

— Не може ли да изключите турникетите? — попита професор Сикъл.

— Бихме могли, ако имахме ключ, но никой не знае къде е — каза един миротворец.

— „Приятно прекарване!“ — пожела турникетът на Кориолан, когато мина през него. Той бутна назад преградата, която беше на нивото на кръста му, и установи, че е невъзможно да се излезе. Вдигна поглед към горната част на турникета и видя, че там има желязна решетка, стигаща до свода на входа. Предположи, че зрителите от евтините места напускат арената през някакви други изходи. Макар че това вероятно се разглеждаше като плюс, ако се наложи разпръскване на тълпата, то в никакъв случай не беше успокоително за един изнервен ментор, тръгнал на съмнителна обиколка на Арената.

От другата страна на турникетите едно отделение миротворци потегли по коридора, осветен само от аварийното осветление на пода. От двете страни имаше по-малки изходи с означения на различните сектори за публиката. Редицата трибути и ментори вървяха в крак, оградени от двете страни от плътни колони от миротворци. Докато се движеха в полумрака, Кориолан скъса една страница от тетрадката на Лизистрата и се възползва от възможността да пъхне салфетката с храна в окованите ръце на Луси Грей. Тя бързо изчезна в джоба на роклята ѝ. Добре. Нямаше да умре от глад пред очите му. Ръката ѝ намери неговата, пръстите им се преплетоха и от близостта им по тялото му премина тръпка. От това дребно докосване в тъмното. Той стисна още веднъж ръката ѝ и я пусна, когато излязоха под слънчевите лъчи в края на коридора, където такава постъпка би била необяснима.

Като малко момче го бяха водили няколко пъти на арената, главно за да види цирка, но и за да аплодира военните паради под командването на баща си. През последните девет години беше гледал най-малко част от Игрите по телевизията. Но нищо от това не го беше подготвило за усещането да мине през главната врата, под огромното табло за съобщения и да излезе на арената. Някои ментори и трибути ахнаха от размерите и величествения ѝ вид въпреки разрухата. Погледна нагоре към надвисналите редове за зрителите и се почувства дребен и незначителен. Капка дъжд сред потоп, камъче сред лавина.

Щом забеляза снимачните екипи, се съвзе и си даде вид, че всъщност нищо не би могло да впечатли един Сноу. Луси Грей, която се оживи и се движеше по-добре без тежестта на веригите, махна с ръка на Лепид Малмзи, но като всички репортери той запази каменно изражение и не ѝ отвърна. Бяха получили ясни нареждания; днешният ден щеше да е белязан със строга тържественост и възмездие.

Сатирия беше използвала думата обиколка и тя предполагаше екскурзия с разглеждане на забележителностите. Кориолан не беше очаквал, че ще му е приятно, но не очакваше и осезаемата тъга на това място. Миротворците, които ги ограждаха от двете страни, сега се разпръснаха, а децата послушно последваха челния взвод по вътрешната обиколка на арената — прашен, безрадостен парад. Кориолан си припомни цирковите артисти, които правеха същата обиколка, яхнали слонове и коне, с разноцветни костюми и преливащи от веселие. С изключение на Сеян, вероятно всичките му съученици бяха идвали на тези представления. Арахна също щеше да е в съседната ложа, облечена с костюм, украсен с пайети, и аплодираща с пълен глас.

Кориолан огледа арената, търсейки нещо, което би могло да е от полза за Луси Грей. Високата стена, ограждаща игрището, за да отделя публиката от разиграващото се долу, даваше някои възможности. Повредената ѝ повърхност предоставяше опора за ръце и крака и умел катерач би могъл да се добере до местата за публиката. Няколкото врати, разположени симетрично около стената, също изглеждаха преодолими, но тъй като не беше сигурен какво се крие в тунелите, си помисли, че там трябва да се подхожда предпазливо. Беше много лесно да попаднеш в капан. Трибуните определено бяха най-добрият ѝ шанс, ако можеше да стигне дотам. Той си отбеляза тези неща наум, за да ги обмисли после.

Когато редицата започна да се разрежда, прошепна на Луси Грей:

— Беше ужасно сутринта. Като те видях така.

— Е, поне първо ни нахраниха — каза тя.

— Наистина ли? — Дали разговорът му със Сатирия беше станал причина за това?

— Няколко деца припаднаха, когато се опитаха да ни съберат снощи. Според мен решиха, че ако искат да им останат участници за представлението, ще трябва да ни нахранят. Главно хляб и сирене. Дадоха ни също вечеря и закуска. Но не се тревожи, имам къде да сместя това, което е в джоба ми. — Сега тя приличаше много повече на предишната Луси Грей. — Теб ли те чух да пееш?

— О, да — призна той. — Накараха ме да пея, защото си мислеха, че двамата с Арахна сме много големи приятели. Не бяхме. И ме е срам, че си ме чула.

— Харесвам гласа ти. Баща ми би казал, че звучи много внушително. Само че песента много не ми хареса — отговори Луси Грей.

— Благодаря. Да го чуя от теб за мен означава много — каза той.

Тя го смушка с лакът.

— Не го казвай на никого. Повечето хора тук си мислят, че няма по-долно същество от мен.

Кориолан поклати глава и се ухили.

— Какво има? — попита тя.

— Използваш забавни изрази. Не толкова смешно, per se, колкото живописно — каза той.

— Е, не употребявам много думи като „per se“, ако имаш предвид това — пошегува се тя.

— Не, харесва ми. В сравнение с теб аз говоря толкова дървено. Как ме нарече онзи ден в зоологическата градина? Беше нещо с торта? — спомни си той.

— О, торта със сметана? Не го ли знаеш? — попита тя. — Е, това е комплимент. Там, откъдето съм аз, тортата е доста суха. А сметаната е по-голяма рядкост от кокошка със зъби.

За момент той се засмя, забрави къде се намират и колко потискаща е обстановката. За момент виждаше само усмивката ѝ, музиката на гласа ѝ и намека за флирт.

После светът избухна.

10

Бомбите бяха нещо познато за Кориолан и го ужасяваха. Въпреки че ударната вълна го повали и го хвърли далече в арената, той вдигна ръце, за да покрие главата си. Когато падна на земята, автоматично се простря по корем, опря буза в пръстта и покри с ръка откритото си око и ухото.

Първата експлозия, която, изглежда, идваше от главния вход, беше последвана от верига взривове около арената. Нямаше смисъл да бяга. Можеше единствено да се притиска към тътнещата земя, да се надява, че експлозиите ще спрат и да се помъчи да овладее паниката си. Изпадна в нещо, което двамата с Тайгрис наричаха „бомбено време“, сюрреалистичния период, когато секундите се разтягаха и свиваха по начин, които оборваше физическите закони.

По време на войната Капитолът беше определил убежище за всеки гражданин близо до жилището му. Величествената сграда на семейство Сноу имаше приземие, което беше толкова здраво и просторно, че побираше не само живеещите там, но и половината жители на съседните сгради. За нещастие предупредителната система на Капитола работеше главно с електричество. Поради действията на бунтовниците от Окръг 5 токът често спираше, на сирените не можеше да се разчита, бомбите обикновено ги заварваха неподготвени и те нямаха време да се скрият в мазето. В такива моменти той, Тайгрис и грандмама — освен ако тя не пееше химна — се криеха под трапезната маса, внушителна мебел, изработена от цяла плоча мрамор, която се намираше в една от вътрешните стаи. Въпреки липсата на прозорци и солидния мрамор над главата му, мускулите на Кориолан изтръпваха, когато чуеше свистенето на бомбите и минаваха часове, преди да почувства, че може да ходи нормално. Улиците и Академията също не бяха безопасни. Сега изложен на атаката и легнал без прикритие, той чакаше да свърши безкрайното „бомбено време“ и се чудеше колко щяха да пострадат вътрешните му органи.

Нямаше ховъркрафти. Тази мисъл изплува в главата му. Нямаше ховъркрафти. Значи тези бомби бяха заложени? Усети пушек — някои от тях вероятно бяха запалителни. Той притисна обичайната кърпичка към устата и носа си. Напрегна очи през черната мъгла, допълнена с прах от арената, и видя Луси Грей на около пет метра от него, свита на кълбо, с чело опряно в земята и запушила уши с пръсти — това беше всичко, което можеше да направи с белезници на ръцете. Тя кашляше безпомощно.

— Покрий си лицето! Със салфетката! — изкрещя той. Тя не погледна към него, но сигурно го чу, защото се обърна на една страна и я извади от джоба си. Бисквитите и пилето паднаха на земята, когато притисна кърпата към лицето си. През главата му премина неясната мисъл, че това няма да се отрази добре на пеенето ѝ.

Настъпи затишие и той реши, че епизодът е свършил, но точно когато вдигна глава, последната експлозия на трибуната над него разруши някогашната сергия за закуски — за розов захарен памук и карамелизирани ябълки — и върху него се изсипаха горящи отломки. Нещо го удари силно по главата и една греда падна с цялото си тегло диагонално на гърба му и го прикова към земята.

Зашеметен, Кориолан известно време лежеше почти в безсъзнание. Усети остра миризма на изгоряло и осъзна, че гредата гори. Опита се да се измъкне и да изпълзи под нея, но му се зави свят и усети как паят с праскови се надига в стомаха му.

— Помощ! — извика той. Около него се разнасяха подобни молби, но не можеше да види пострадалите през облака прах. — Помощ!

Огънят опърли косата му и с нови усилия той се помъчи да се измъкне изпод гредата, но не успя. Усети пареща болка, която запълзя по врата и рамото му и с ужас осъзна, че ще изгори и ще умре. Пак започна да пищи, но изглежда беше сам в облака от черен дим и горящи отломки. После видя, че сред адските пламъци се надига някаква фигура. Луси Грей изрече името му, после рязко се обърна назад — нещо, което той не виждаше, привлече вниманието ѝ. Тя се отдалечи на няколко крачки, после се поколеба, като очевидно се разкъсваше.

— Луси Грей! — помоли се той с пресекващ глас. — Моля те!

Тя погледна за последен път към онова, което я беше привлякло и изтича към него. Усети, че гредата се повдига от гърба му, но после пак го притиска. Повдигна се втори път, като му остави съвсем малко място, през което да се измъкне изпод нея. Луси му помогна да се изправи и с ръка, преметната през раменете ѝ, двамата с куцане се отдалечиха от пламъците, докато се строполиха някъде в средата на арената.

Отначало цялото му съзнание беше погълнато от кашлянето и задушаването, но после бавно усети болката в главата си и изгарянията по врата и раменете. Пръстите му кой знае как се бяха оплели в изгорената рокля на Луси Грей и той я стискаше като спасително въже. Виждаше свитите ѝ, оковани ръце, които бяха видимо изгорени.

Пушекът се вдигна достатъчно и сега разбра, че бомбите са били заложени на разстояние една от друга около арената, като най-мощните експлозиви са били поставени при входа. Разрушенията бяха толкова големи, че зърна улицата от другата страна и два силуета, които бягаха извън арената. Дали затова Луси Грей се поколеба, преди да се върне да му помогне? Заради възможността да избяга? Другите трибути със сигурност се бяха възползвали от този шанс. Да, сега чу сирените и виковете от улицата.

Парамедиците си проправяха път през отломките и тичаха към ранените.

— Всичко е наред — каза той на Луси Грей. — Идват ни на помощ.

Вдигнаха го на ръце и го сложиха на носилка. Той пусна роклята ѝ, като си помисли, че за нея ще има друга носилка, но докато го отнасяха, видя как един миротворец я повали по корем на земята и натисна дулото на оръжието си във врата ѝ, като през това време сипеше мръсотии срещу нея.

— Луси Грей! — извика Кориолан. Никой не му обърна внимание.

От удара по главата му беше трудно да се съсредоточи, но съзнаваше, че се вози в линейка, а после го бутат през тряскащите се врати към същата чакалня, където само предишния ден беше изпил чаша лимонада, слагат го на маса под ярка светлина, докато екипът лекари се мъчи да определи уврежданията. Той искаше да заспи, но те постоянно се навеждаха над лицето му и му задаваха различни въпроси, а от дъха им се носеше неприятна миризма на ядене и пак му прилоша. От време на време през цялата нощ някой го будеше и светваше с фенерче в очите му. След като отговореше на няколко прости въпроса, пак го оставяха да потъне в забрава.

Когато най-после се събуди — истински се събуди, беше в неделя, а по светлината от прозореца позна, че е следобед — грандмама и Тайгрис се бяха надвесили над него с разтревожени лица. Усети успокоителна топлина. Не съм сам, помисли си той. Не съм на арената. В безопасност съм.

— Здрасти, Корио — каза Тайгрис. — Ние сме.

— Здравей. — Опита се да се усмихне. — Пропусна бомбеното време.

— Оказа се, че е още по-лошо, отколкото да съм там — каза Тайгрис, — като знаех, че си съвсем сам под бомбите.

— Не бях сам — каза той. Морфлингът и сътресението му пречеха да си припомни ясно нещата. — Луси Грей беше там. Мисля, че тя ми спаси живота. — Не можеше да възприеме тази идея докрай. Беше приятно, но и тревожно.

Тайгрис стисна ръката му.

— Не се учудвам. Тя очевидно е добър човек. Още отначало се опита да те защити от другите трибути.

Грандмама трябваше да бъде убеждавана по-дълго. След като той горе-долу описа избухването на бомбите, тя стигна до това заключение:

— Е, по-вероятно е решила, че миротворците ще я застрелят, ако избяга, но все пак това показва известен характер. Може би, както твърди, не е от окръзите.

Голяма похвала наистина, или толкова голяма, на колкото беше способна грандмама.

Тайгрис му описа подробностите, които беше пропуснал, и той осъзна колко настръхнал е Капитолът от събитието. Това, което се беше случило — или поне което Капитолът твърдеше, че се е случило — беше изплашило гражданите както с непосредствените разрушения, така и със заплахите за бъдещето. Не знаеха кой е поставил бомбите — бунтовници, да, но откъде? Биха могли да са от всеки от дванайсетте окръга или някаква измет, избягала от Окръг 13, а дори и — да не дава съдбата — някаква дълбоко спяща клетка в самия Капитол. Загадка беше кога е извършено престъплението. Тъй като между Игрите на глада арената беше празна, заключена и никой не ѝ обръщаше внимание, бомбите биха могли да са поставени както преди шест дни, така и преди шест месеца. Охранителните камери покриваха входовете към арената, но поради рушащата се фасада не обхващаха цялата сграда. Дори не се знаеше дали бомбите са били задействани дистанционно или от погрешна стъпка, но неочакваните загуби бяха разтърсили Капитола из основи. Това, че двамата трибути от Окръг 6 бяха убити от шрапнел, не предизвика особена загриженост, но същата експлозия беше отнела живота на близнаците Ринг. Трима ментори бяха приети в болница — Кориолан, Андрокъл Андерсън и Гай Брийн, на които се бяха паднали трибутите от Окръг 9. Двамата му съученици бяха в критично състояние. Гай беше загубил и двата си крака, а почти всички други — ментори, трибути и миротворци — изискваха някакво лечение.

Кориолан се обърка. Той истински харесваше Поло и Диди, как двамата се обичаха и колко весели бяха. Някъде близо до него Андрокъл, който мечтаеше да стане репортер в новините на Капитола като майка си, и Гай, момче от Цитаделата с безкраен запас от ужасни шеги, беряха душа.

— А какво е станало с Лизистрата? Добре ли е? — Тя беше зад него.

Грандмама изглеждаше притеснена.

— О, тя ли? Добре е. Ходи насам-натам и разказва как онова голямо грозно момче от Окръг дванайсет я е предпазило, като я е закрило с тялото си, но кой знае дали е така? Семейство Викърс обичат да са в центъра на вниманието.

— Така ли? — попита скептично Кориолан. Той не можеше да си спомни нито един случай, когато някой Викърс да е бил в центъра на вниманието, освен в една кратка годишна новинарска конференция, в която съобщиха, че президентът Рейвинстил е в отлично здраве. Лизистрата беше сдържана, справяше се добре с всичко и никога не привличаше внимание към себе си. Той се подразни дори само от това, че биха могли да я поставят в същата категория като Арахна.

— Тя направи само едно кратко изявление пред репортер веднага след бомбите. Според мен е истината, грандмама — каза Тайгрис. — Може би хората от Окръг дванайсет не са толкова лоши, колкото ги представяш. И двамата — Джесъп и Луси Грей — се държаха смело.

— Виждали ли сте Луси Грей? Имам предвид, по телевизията. Добре ли изглежда? — попита той.

— Не знам, Корио. Не са показвали никакви кадри от зоологическата градина. Но тя не е в списъка със загиналите трибути — каза Тайгрис.

— Има ли още? Освен тези от Окръг шест? — Кориолан не искаше това да прозвучи лошо, но те бяха съперници на Луси Грей.

— Да, още някои умряха след бомбите — каза му Тайгрис.

Двете двойки от Окръг 1 и 2 бяха хукнали към открилата се от експлозията дупка при входа. Децата от Окръг 1 бяха застреляни на място, момичето от Окръг 2 беше стигнало до реката, беше скочило от стената и беше загинало при падането, а Марк беше изчезнал напълно и така някъде в града се криеше отчаяно, опасно, силно момче. Един отместен капак на шахта подсказваше, че може би е слязъл в Трансфера — мрежата от релси и пътища, изградена под Капитола — но никой не беше сигурен.

— Предполагам, че разглеждат арената като символ — каза грандмама. — Точно както беше през войната. Най-лошото беше, че минаха почти двайсет секунди преди да прекъснат предаването за окръзите, така че несъмнено това им е дало повод да се зарадват. Каквито са животни.

— Но казват, че почти никой в окръзите не го е видял, грандмама — възрази Тайгрис. — Хората там не обичат да гледат предавания за Игрите на глада.

— Достатъчни са само няколко души, за да се разчуе — каза грандмама. — Точно от такива истории тръгва пожарът.

Лекарят, който беше разговарял с Кориолан след атаката със змиите, влезе и се представи като д-р Уейн. Той изпрати Тайгрис и грандмама да се прибират и набързо прегледа Кориолан, като му обясни естеството на сътресението (доста леко) и изгарянията, които реагираха добре на лечението. Щеше да мине известно време, докато заздравеят напълно, но ако спазваше указанията и продължаваше да се подобрява, след два-три дни щяха да го изпишат.

— Знаете ли какво става с моя трибут? По ръцете си имаше доста силни изгаряния — каза Кориолан. Всеки път, когато си помислеше за нея, го пробождаше тревога, но после морфлингът я сподавяше като памук.

— Не мога да знам — каза лекарят. — Но там пратиха много добър ветеринар. Надявам се, че ще е добре, докато подготвят и започнат Игрите. Но това не е ваша грижа, младежо. Вашата грижа е да оздравеете и за целта трябва да спите.

Кориолан с радост го послуша. Той потъна пак в сън и не се събуди до понеделник сутринта. Болеше го глава, тялото му беше разнебитено и не бързаше да си тръгне от болницата. Климатичната инсталация облекчаваше изгарянията по кожата му. Редовно му поднасяха щедри порции лека храна. Той се осведомяваше за последните новини от широкоекранния телевизор, докато същевременно пиеше толкова лимонада, колкото можеше да поеме. На другия ден щеше да бъде двойното погребение на близнаците Ринг. Продължаваше издирването на Марк. Капитолът и окръзите бяха с повишени мерки за сигурност.

Трима ментори бяха мъртви, трима хоспитализирани — всъщност, четирима, ако се броеше и Клеменция. Шестима мъртви трибути, един избягал, няколко ранени. Ако д-р Гол беше искала промени в Игрите на глада, то тя ги беше постигнала.

Следобед парадът от посетители започна с Фест, който гордо показваше ръката си в превръзка през рамо и имаше няколко шева на бузата, където го беше порязало късче от бомба. Той му съобщи, че в Академията са отменени часовете, но учениците трябва да се явят на другата сутрин за погребението на близнаците Ринг. Фест се задави, като спомена близнаците и Кориолан си помисли дали и той нямаше да реагира по-емоционално, след като махнат системата с морфлинг, която потискаше както болката, така и радостта. Сатирия намина и му донесе сладки, поднесе най-добрите пожелания на учителското тяло и му каза, че колкото и да е трагичен този инцидент, той може само да подобри шансовете му за наградата. След малко се появи Сеян, който не беше пострадал — донесе му чантата от микробуса и купчина от вкусните сандвичи с руло Стефани, направени от майка му. Той нямаше какво да каже по въпроса за неговия трибут беглец. Накрая дойде и Тайгрис без грандмама, която беше останала вкъщи да си почива, но му изпращаше чиста униформа, за да има какво да облече, като го изпишат. Те си разделиха сандвичите и после Тайгрис го галеше по ранената глава, докато заспа, точно както правеше, когато като дете го измъчваше главоболие.

Когато някой го събуди в малките часове след полунощ във вторник, той предположи, че е дошла сестрата да му премери температурата и кръвното налягане, но после се сепна, като видя обезобразеното лице на Клеменция, надвесена над него. От змийската отрова или може би от противоотровата златистокафявата кожа на лицето ѝ се белеше, а бялото на очите ѝ беше с цвета на жълтък. Но много по-лошо беше треперенето на цялото ѝ тяло, при което правеше гримаси, от време на време провесваше език и ръцете ѝ не се подчиниха, когато посегна да хване неговата ръка.

— Шшш! — прошепна тя. — Не трябва да съм тук. Не им казвай, че съм идвала. Но какво съобщават? Защо никой не идва да ме види? Знаят ли родителите ми какво се е случило? Дали мислят, че съм умряла?

Замаян от съня и лекарствата, Кориолан не можеше да разбере напълно какво му казва.

— Родителите ти? Но те бяха тук. Видях ги.

— Не. Никой не идвал при мен! — извика тя. — Трябва да се махна оттук, Корио. Страх ме е, че тя ще ме убие. Не е безопасно. Не сме в безопасност!

— Какво? Кой ще те убие? Говориш глупости — каза той.

— Д-р Гол, разбира се! — Тя стисна ръката му и изгарянията го заболяха. — Знаеш, нали и ти беше там!

Кориолан се помъчи да освободи пръстите си.

— Трябва да се върнеш в стаята си. Болна си, Клеми. Това е от ухапванията на змиите. Заради тях си измисляш разни неща.

— Това измислям ли си го? — Тя разкопча болничната нощница и разкри ивица, която вървеше над гърдите и се спускаше по рамото. Осеяна с яркосини, розови и жълти люспи, ивицата приличаше на змийската кожа на влечугите от клетката. Когато той ахна, тя изпищя:

— И продължава да се разпростира! Разпростира се!

В този момент двама парамедици я хванаха, вдигнаха я и я изнесоха от стаята. Той лежа буден до сутринта, като си мислеше за змиите и кожата ѝ и стъклените клетки на авоксите с техните ужасни животински видоизменения в лабораторията на д-р Гол. Дали с Клеменция се случваше същото? Ако не беше така, защо родителите ѝ не я бяха видели? Ако Клеменция умре, дали и той щеше да изчезне, единственият свидетел? Дали беше изложил Тайгрис на риск, като ѝ разказа историята?

Болницата, която досега му се струваше приятен пашкул, изведнъж заприлича на коварен капан, който се стяга около него, за да го задуши. Минаха часове и никой не идваше да го види, което усили тревогата му. Накрая, малко преди изгрев, д-р Уейн се появи до леглото му.

— Разбрах, че Клеменция ти е идвала на гости снощи — каза весело той. — Уплаши ли те?

— Малко. — Кориолан се постара да си придаде безгрижен вид.

— Тя ще се оправи. Отровата причинява редица необикновени странични ефекти, докато организмът не я изхвърли. Затова не пуснахме родителите ѝ да я видят. Те мислят, че е под карантина с много заразен грип. След ден-два ще изглежда добре и ще може да се показва пред хора — каза му докторът. — Може да отидеш да я видиш, ако искаш. Това сигурно ще я ободри.

— Добре — каза Кориолан, малко по-спокоен. Но той не можеше да изличи от паметта си онова, което видя в болницата и в лабораторията.

След свалянето на системата с морфлинг неясните моменти се изгладиха и картината рязко дойде на фокус. Подозренията му помрачаваха всички приятни неща, от обилната закуска с палачинки и бекон и кошницата с пресни плодове и сладки от Академията до новината, че неговото изпълнение на химна ще се препредава за погребението на близнаците Ринг като признание за качеството на изпълнението и саможертвите му.

Предаването преди погребението започваше в седем и до девет учениците пак изпълниха стълбището пред Академията. Само преди седмица си мислеше, че ще потъне в забрава, защото му е отредено да бъде ментор на момичето от Окръг дванайсет, а ето че сега отдаваха почит за смелостта му пред цялата нация. Очакваше да покажат запис на лента, но вместо това зад подиума се появи холографското му изображение и макар отначало да беше малко не на фокус, после образът се изчисти. Хората винаги казваха, че от ден на ден все повече заприличва на своя красив баща, но сега за пръв път той наистина го виждаше. Не само очите, но и брадичката, косата, гордата осанка. Луси Грей беше права; гласът му звучеше наистина внушително. Общо взето, изпълнението беше доста впечатляващо.

Капитолът удвои усилията, които беше положил за погребението на Арахна, което според Кориолан близнаците заслужаваха. Още повече речи, още повече миротворци, още повече траурни знамена. Нямаше нищо против близнаците да бъдат хвалени, дори прекалено, и би искал те по някакъв начин да знаят, че събитието е било открито с неговата холограма. Броят на мъртвите трибути беше нараснал — двамата от Окръг 9 бяха умрели от раните си. Очевидно ветеринарната лекарка беше положила много усилия, но молбите ѝ да приемат трибутите в болницата бяха получили отказ. Осеяните им с белези трупове, заедно с това, което беше останало от трибутите от Окръг 6, бяха провесени от гърба на конете и изложени на показ по протежение на Сколарс Роуд. Двамата трибути от Окръг 1 и момичето от Окръг 2, както подобаваше заради страхливия им опит да избягат, бяха влачени зад тях. После следваха два от онези камиони с клетки, в които Кориолан се беше возил на път до зоологическата градина — един за момчетата и един за момичетата. Той се напрегна да види Луси Грей, но не я намери, което увеличи тревогите му. Дали лежеше неподвижна на пода, победена от раните и глада?

Когато еднаквите сребърни ковчези на близнаците се появиха в кадър, единственото, за което се сети, беше една глупава игра, която си бяха измислили през войната и бяха нарекли „Ринги-ринги-рае“. Другите деца гонеха Диди и Поло и после се хващаха за ръце, като образуваха кръг около тях и ги затваряха в него. Играта винаги завършваше, когато всички, включително близнаците Ринг, изпопадваха от смях в куп на земята. О, колко искаше пак да е седемгодишен, в радостна купчина с приятелите си, а на бюрото да го чакат хранителни бисквити.

След обяд д-р Уейн каза, че може да го изпише, ако обещае да си почива и да остане в леглото. Тъй като удоволствията на болницата бяха намалели, той веднага си облече чистата униформа. Тайгрис дойде да го вземе и го придружи до вкъщи с тролея, но после трябваше да се върне на работа. Двамата с грандмама прекараха следобеда в дрямка, а когато се събуди, майката на Сеян им беше пратила тенджера с прекрасно ястие.

По настояване на Тайгрис той си легна при залез-слънце, но сънят му убягваше. Всеки път щом затвореше очи, виждаше пламъците около себе си, усещаше тътена на земята, вдъхваше задушливия черен дим. Луси Грей и преди присъстваше в съзнанието му, но сега вече не можеше да мисли за никой друг. Как беше тя? Дали я лекуваха и хранеха или страдаше и умираше от глад в онази ужасна маймунска клетка? Докато той лежеше в климатизираната болница със система с морфлинг, дали ветеринарната лекарка се беше погрижила за ръцете ѝ? Дали димът беше увредил забележителния ѝ глас? Дали като му помогна, не съсипа шансовете си за спонсори на арената? Той усети известно смущение, когато си припомни за ужаса си под гредата, но още повече от това, което последва. Предаването по телевизията на Капитола, в което показваха бомбените експлозии, беше неясно поради дима. Но дали съществуваше запис? Дали имаше кадри от момента, когато тя го спаси и още по-лошо, когато се държеше за воланите на роклята ѝ, докато чакаха да дойде помощ?

Порови в чекмеджето на нощното шкафче и намери пудриерата на майка си. Вдъхна розовия прах и малко се успокои, но беше толкова разтревожен, че трябваше да стане. През следващите няколко часа той бродеше из апартамента, поглеждаше нагоре към нощното небе, надолу към Корсо, към прозорците на съседите отсреща. В един момент се намери на покрива сред розите на грандмама и не помнеше кога се е изкачил по стълбите към градината. Чистият нощен въздух и ароматът на цветята му помогнаха, но след малко усети, че го втриса и всичко пак го заболя.

Тайгрис го намери седнал в кухнята няколко часа преди изгрев-слънце. Тя направи чай и изядоха остатъка от яденето направо от тенджерата. Вкусните слоеве месо, картофи и сирене го успокоиха, както и внимателното напомняне на Тайгрис, че той не е виновен за ситуацията с Луси Грей. В края на краищата, и двамата все още бяха деца, чиито живот се диктуваше от независещи от тях сили.

Донякъде поуспокоен, той успя да дремне няколко часа, преди да го събуди обаждането на Сатирия. Тя го насърчи тази сутрин да отиде на училище, ако може. Беше насрочена нова среща на ментори и трибути, с цел да се подготвят за интервютата, които сега щяха да бъдат напълно доброволни.

По-късно в Академията, докато гледаше от балкона на Хевънсбий Хол, празните столове го стреснаха. Наум беше сметнал, че са загинали осем трибути и че един е изчезнал, но не си беше помислил как това ще се отрази на подредбата на двайсет и четирите масички и как ще се получат неправилни, обезпокояващи празноти. Изобщо нямаше трибути от Окръг 1, 2, 6 и 9 и само един от 10. Повечето от останалите бяха ранени и всички изглеждаха зле. Когато менторите се присъединиха към групата, загубите проличаха още по-ясно. Шестима ментори бяха или мъртви, или в болница, а менторите на избягалите от Окръг 1 и 2 нямаха трибути на масичките и следователно нямаше причина да присъстват. Ливия Кардю обсъждаше обрата, който бяха взели събитията и настояваше от окръзите да се докарат нови трибути или поне да ѝ бъде даден Рипър, момчето, възложено на Клеменция, за която всички мислеха, че е под карантина заради грип. Желанието ѝ не беше удовлетворено и Рипър седеше сам до масичката си, с превръзка с ръждивокафява засъхнала кръв около главата.

Когато Кориолан седна срещу Луси Грей, тя дори не се опита да се усмихне. Измъчваше я остра кашлица, а по дрехите ѝ все още имаше сажди от пожара. Но ветеринарната лекарка беше надхвърлила надеждите на Кориолан, защото кожата на ръцете ѝ зарастваше добре.

— Здрасти — каза той, като бутна сандвич с фъстъчено масло и две от сладките на Сатирия през масата към нея.

— Здравей — каза дрезгаво тя. Беше изоставила всички опити за флирт и дори за приятелство. Тя потупа сандвича, но изглеждаше прекалено изтощена, за да яде. — Благодаря.

— Не, аз ти благодаря, задето ми спаси живота. — Каза го весело, но когато се вгледа в очите ѝ, веселостта се стопи.

— Това ли казваш на хората? — попита тя. — Че съм ти спасила живота?

Той го беше казал на Тайгрис и на грандмама и после, може би несигурен какво да прави с информацията, я беше оставил да напусне мислите му като сън. Сега при празните столове на загиналите около него, споменът за това как го спаси на арената зае съзнанието му и той не можеше да го отхвърли. Ако Луси Грей не му беше помогнала, той щеше да е напълно, безвъзвратно мъртъв. Още един бляскав ковчег, обсипан с цветя. Още един празен стол. Когато пак проговори, думите заседнаха на гърлото му и положи голямо усилие да ги изрече.

— Казах на моето семейство. Наистина. Благодаря ти, Луси Грей.

— Е, имах малко свободно време — каза тя, като прокара треперещ пръст по захарното цвете, с което беше украсена сладката. — Красиви сладки.

После настъпи объркването. Ако му беше спасила живота, той ѝ дължеше — какво? Сандвич и две сладки? С това ѝ се отплащаше. За живота си. Който очевидно оценяваше доста евтино. Истината беше, че ѝ дължеше всичко. Той усети как се изчервява.

— Можеше да избягаш. И ако го беше направила, щях да изгоря в пламъци, преди да стигнат до мен.

— Да избягам, а? Изглежда доста голямо усилие, за да ме застрелят — каза тя.

Кориолан поклати глава.

— Може да се шегуваш, но то не променя това, което направи за мен. Надявам се, че ще мога да ти се отплатя по някакъв начин.

— И аз се надявам — каза тя.

В тези няколко думи той усети промяна в отношенията им. Като неин ментор той беше благосклонният приносител на дарове, които трябваше винаги да се посрещат с благодарност. Сега тя беше обърнала изцяло нещата, като му беше дала неоценим дар. На повърхността всичко изглеждаше същото. Оковано момиче, момче, което му носи храна. Миротворци, които се грижеха това положение да се запази. Но дълбоко вътре, нещата между тях никога нямаше да бъдат същите. Той винаги щеше да ѝ бъде длъжник. Тя имаше право да иска какво ли не.

— Не знам как — призна той.

Луси Грей се озърна наоколо, оглеждайки ранените си съперници. После го погледна право в очите и в гласа ѝ усети нетърпение.

— Като начало си помисли, че наистина мога да спечеля.