Атлас изправи рамене. А е А

Глава XXVIКонцертът на освобождението

На 20 октомври съюзът на стоманодобивните работници в „Риърдън стийл“ поиска увеличение на надниците. Ханк Риърдън научи за това от вестника — никакви искания не бяха представяни пред него и никой не беше сметнал за нужно да го уведоми. Искането беше направено пред Комисията по унификация; не беше обяснено защо нито една друга стоманодобивна компания не е представила подобно искане.

Той не можеше да каже дали ищците представляваха работниците му или не, защото правилата на Комисията за синдикалните избори правеха това невъзможно за определяне. Той научи само, че групата се състои от онези новодошли, които Комисията беше пуснала в завода му през последните няколко месеца.

На 23 октомври Комисията по унификация отхвърли искането на синдиката и отказа увеличението. Ако е имало някакви изслушвания по въпроса, Риърдън не знаеше за това. Никой не беше се посъветвал с него, не беше го информирал. Той беше изчакал, без да задава въпроси.

На 25 октомври вестниците в цялата страна, контролирани от същите хора, които контролираха и комисията, започнаха кампания на състрадание към работниците от „Риърдън стийл“ Отпечатваха статии за отказа за увеличаване на надниците, като пропускаха да споменат кой е отказал или кой държи изключителната законова власт да отказва, сякаш разчитаха публиката да забрави законовите технически въпроси под дъжда от статиите, които внушаваха, че работодателят е естествената причина за всички нещастия, които работниците преживяват. Отпечатаха статия, описваща трудностите на работниците в „Риърдън стийл“ при настоящото повишаване на цената на живота, точно до статия, която описваше печалбите на Ханк Риърдън от преди пет години. Отпечатаха статия за бедственото положение на жената на един работник на Риърдън, която се влачи от магазин на магазин в безнадеждно търсене на храна, точно до статията за бутилка шампанско, счупена о нечия глава на пиянско парти, организирано от неназован стоманен магнат в скъп хотел — магнатът беше Орън Бойл, но в статията не се споменаваха имена. „Неравенството все още съществува сред нас — казваха вестниците, — и ни лъже за ползите от просветената ни епоха“. „Лишенията са изострили нервите и нрава на хората. Ситуацията достига до опасна точка. Страхуваме се от изблици на насилие“. „Страхуваме се от изблици на насилие“ — това повтаряха вестниците непрекъснато. На 28 октомври група нови работници в „Риърдън стийл“ нападнаха един от майсторите и разбиха въздуховодите на една пещ. Два дни по-късно подобна група потроши прозорците на първия етаж на административната сграда. Един нов работник строши механизма на един кран и обърна ведро с разтопен метал на един ярд от петима случайни минувачи.

— Ами сигурно съм откачил от притеснение за гладните си деца — каза той, когато го арестуваха.

„Не е време да теоретизираме кой е прав или не е прав — коментираха вестниците. — Единствената ни грижа е фактът, че взривоопасна ситуация застрашава производството на стомана в страната“.

Риърдън наблюдаваше, без да задава въпроси. Чакаше, сякаш някакво окончателно познание се разкриваше пред него — процес, който не можеше нито да се ускори, нито да се спре. Не, мислеше си той в ранния полумрак на есенните вечери, докато гледаше през прозореца на кабинета си, не беше безразличен към завода си, но чувството, което някога беше било страст към живо същество, сега беше просто тъжна нежност, каквато човек изпитва към обичан покойник. А особена черта на чувството към мъртвите е, че вече не е възможно никакво действие.

На сутринта на 31 октомври той получи съобщение, че цялото му имущество, включително банковите сметки и съдържанието на сейфовете му, е било поставено под запор, за да покрие глобата по присъда срещу него в процес за укриване на личен данък върху дохода от преди три години. Беше официално съобщение, съобразено с всички изисквания на закона, само дето не беше имало никакво укриване, нито пък процес.

— Не — каза той на задавения си от възмущение адвокат, — не ги критикувай, не отговаряй, не възразявай.

— Но това е фантастично!

— По-фантастично ли е от останалото?

— Ханк, нищо ли не искаш да направя? Да го приема, легнал на земята?

— Не, изправен. И наистина искам да кажа изправен. Не мърдай. Не действай.

— Но те те оставят напълно безпомощен.

— Така ли? — с мека усмивка попита той.

Имаше няколкостотин долара в брой в портфейла, нищо повече. Но странната, сияйна топлина в ума му, като чувство за ръкостискане от разстояние, беше мисълта, че в един таен сейф в спалнята му лежеше кюлче чисто злато, дадено му от златокос пират.

На следващия ден, 1 ноември, той получи телефонно обаждане от Вашингтон, от бюрократ, чийто глас звучеше така, сякаш се плъзгаше по линията на колене — в изказване на извинения.

— Грешка, господин Риърдън! Просто злощастна грешка! Този запор не беше насочен към вас. Знаете как е в наши дни, с неефикасния персонал и цялата документация, с която сме затрупани, някой несръчен глупак е объркал папките и е издал заповед за запор срещу вас, при условие, че това изобщо не беше вашият случай, а случай с един производител на сапун! Моля, приемете нашите извинения, господин Риърдън, най-искрените ни лични извинения, от най-високо ниво.

Гласът се плъзна в кратка, очаквателна пауза.

— Господин Риърдън?

— Слушам ви.

— Не мога да ви кажа колко съжаляваме, че сме ви причинили някакви неприятности. И с всички тези проклети формалности, с които трябва да се справяме — знаете как е с официалната документация, — ще ни отнеме няколко дни, може би седмица, да отменим тази заповед и да отменим запора… Господин Риърдън?

— Чух ви.

— Ужасно съжаляваме и сме готови да направим всичко в наша власт. Вие, разбира се, ще имате право да поискате обезщетение за всички неприятности, които може да ви е причинило това, и ние сме готови да платим. Няма да оспорваме. Вие, разбира се, ще предявите подобни претенции и…

— Не съм казал такова нещо.

— А? Не, не сте… тоест… добре, какво казвате тогава, господин Риърдън?

— Нищо.

Късно следобед на другия ден друг умолителен глас се обади от Вашингтон. Този не се плъзгаше, а подскачаше по телефонната линия с радостната виртуозност на професионален въжеиграч. Представи се като Тинки Холъуей и помоли Риърдън да присъства на един разговор, „неформален кратък разговор, само неколцина души от най-високо ниво“, който щеше да се проведе в Ню Йорк, в хотел „Уейн-Фолклънд“, след два дни.

— Имаше толкова много недоразумения през последните няколко седмици! — каза Тинки Холъуей. — Толкова нещастни недоразумения — и толкова ненужни! Можем да оправим всичко за минути, господин Риърдън, ако получим шанса да си поговорим с вас. Изключително много желаем да ви видим.

— Можете да ми изпратите призовка по всяко време.

— О, не! Не! Не! — гласът звучеше ужасено. — Не, господин Риърдън — защо мислите за такива неща? Не ни разбирате, ние искаме да ви видим чисто приятелски, искаме единствено доброволното ви сътрудничество — Холъуей направи напрегната пауза, чудейки се дали наистина е чул лекия звук от далечен смях; изчака, но не чу нищо друго. — Господин Риърдън?

— Да?

— Разбира се, господин Риърдън, във време като сегашното един разговор с нас ще бъде от огромна полза за вас.

— За какво е този разговор?

— Натъквате се на толкова много трудности, а ние искаме силно да ви помогнем по всякакъв начин, по който можем.

— Не съм молил за помощ.

— Живеем в несигурни времена, господин Риърдън, обществените настроения са толкова нестабилни и взривоопасни, толкова… толкова опасни… и ние искаме да можем да ви защитим.

— Не съм молил за защита.

— Но сигурно разбирате, че сме в състояние да сме ви от полза, и ако има нещо, което да поискате от нас, каквото и…

— Няма.

— Но все трябва да имате проблеми, които бихте желали да обсъдите с нас.

— Нямам.

— Тогава… е, тогава — той се отказа да се преструва, че прави услуги и премина към открита молба, — тогава просто бихте ли ни изслушали?

— Стига да имате какво да ми казвате.

— Имаме, господин Риърдън, със сигурност имаме! Само за това ви молим — да ни изслушате. Просто ни дайте шанс. Просто елате на този разговор. Няма да се ангажирате с нищо… — каза го неволно и спря, когато чу ясен, подигравателен тон на оживление в гласа на Риърдън, тон, който не обещаваше нищо добро:

— Знам.

— Значи… тоест… значи ще дойдете?

— Добре — каза Риърдън. — Ще дойда.

Той не изслуша уверенията в благодарност на Холъуей, забеляза само, че онзи продължаваше да повтаря:

— В седем вечерта на четвърти ноември, господин Риърдън… Четвърти ноември… — сякаш датата имаше някакво специално значение.

Риърдън остави слушалката и се облегна на стола си, загледан в отблясъка на пещите по тавана на кабинета. Знаеше, че разговорът е клопка — знаеше също, че ще влезе в нея без нищо, което хрътките да могат да спечелят.

Тинки Холъуей остави слушалката във вашингтонския си офис и се изправи напрегнато и намръщено. Клод Слейгънхоуп, председател на „Приятелите на глобалния прогрес“, който седеше в едно кресло и нервно дъвчеше кибритена клечка, го погледна и попита:

— Не много добре?

Холъуей поклати глава.

— Ще дойде, но… не, не беше много добре — и добави: — Не мисля, че ще приеме.

— И моето момче така ми каза.

— Знам.

— Момчето рече, че е по-добре да не опитваме.

— Мамка му на момчето ти! Трябва да опитаме! Трябва да рискуваме!

Момчето беше Филип Риърдън, който преди няколко седмици беше доложил на Клод Слейгънхоуп:

— Не, няма да ме пусне, няма да ми даде работа, опитах, както ми каза да направя, направих най-доброто, на което бях способен, но нямаше полза, няма да ми позволи кракът ми да стъпи в завода. А що се отнася до умствената му настройка — да знаеш, лоша е. По-лоша от всичко, което очаквах. Познавам го и мога да ти кажа, че няма да имаш шанс. Стигнал е до края. Още един натиск и ще избухне. Каза, че големите момчета искат да знаят. Кажи им да не го правят. Кажи им, че той… Клод, да ни пази Господ, но ако го направят, ще го изгубят!

— Е, не ми помагаш много — сухо беше казал Слейгънхоуп и се беше извърнал. Филип го беше сграбчил за ръкава и го беше попитал с глас, който се беше смалил до открито безпокойство:

— Слушай, Клод… според… Директива 10–289… ако той си тръгне, няма да има наследници, нали?

— Точно така.

— Ще конфискуват завода и… всичко?

— Такъв е законът.

— Ама… Клод, няма да ми го причинят, нали?

— Не искат той да си тръгва. Знаеш го. Задръж го, ако можеш.

— Но аз не мога! Знаеш, че не мога! Заради политическите ми идеи и… и заради всичко, което съм направил за теб, знаеш какво мисли той за мен! Нямам никакъв контрол върху него!

— Това е твоят гаден късмет.

— Клод! — паникьосано беше изкрещял Филип. — Клод, няма да ме изритат на студа, нали? Аз съм един от вас, нали? Винаги са го казвали, винаги са казвали, че имат нужда от мен, казвали са, че имат нужда от хора като мен, не като него, хора с… с моя дух, помниш ли? И след всичко, което съм направил за тях, с цялата ми вяра, служба и лоялност към каузата…

— Проклет глупак — беше се сопнал Слейгънхоуп, — от каква полза си ни ти без него?

На сутринта на 4 ноември Ханк Риърдън се събуди от звъненето на телефона. Той отвори очи под ясното, бледо небе — небето на ранното утро в прозорците на спалнята, — небе с деликатния цвят на аквамарин, докато първите лъчи на невидимото слънце придаваха оттенък на порцеланово розово на старите покриви на Филаделфия. За миг, докато съзнанието му беше чисто като небето, докато усещаше единствено себе си и още не беше настроил душата си да носи товара на непознати спомени, той остана неподвижен, запленен от гледката и очарованието на свят, който беше достоен за такава гледка — свят, където съществуването щеше да бъде като една непрекъсната утрин.

Телефонът го хвърли обратно в изгнание: на равномерни интервали, като досаден, хроничен вик за помощ, вик, който нямаше място в онзи свят. Той вдигна намръщено слушалката:

— Ало?

— Добро утро, Хенри — каза един треперлив глас. Беше майка му.

— Майко? По това време? — сухо попита той.

— Ами ти винаги ставаш призори, а пък аз исках да те хвана, преди да си отишъл в кабинета си.

— Да? Какво има?

— Трябва да те видя, Хенри. Трябва да говоря с теб. Днес, по някое време. Важно е.

— Станало ли е нещо?

— Не… да… тоест… Трябва да говоря с теб лично. Ще дойдеш ли?

— Съжалявам, не мога. Имам среща в Ню Йорк довечера. Ако искаш да дойда утре…

— Не! Не, не утре. Трябва да стане днес. Налага се.

В гласа й имаше лек оттенък на паника, но това беше кристализиралата паника от хронична безпомощност, не отзвук от спешна ситуация, с изключение на странно ехо на страх в механичната й настойчивост.

— Какво има, майко?

— Не мога да говоря за това по телефона, трябва да те видя.

— Тогава, ако искаш, ела в кабинета…

— Не! Не в кабинета ти. Трябва да те видя насаме, на място, където можем да говорим. Можеш ли да ми направиш услугата да дойдеш тук днес? Майка ти те моли за услуга. Никога не идваш да ни виждаш. И може би не ти си виновен. Но не можеш ли да направиш това за мен, поне веднъж, ако те помоля?

— Добре, майко. Ще бъдат там в четири часа следобед.

— Чудесно, Хенри. Благодаря, Хенри. Чудесно.

Този ден му се стори, че във въздуха в завода има някакво леко напрежение. Беше твърде слабо, за да го определи, но за него заводът беше като лицето на обичана жена, по което той можеше да улови отсенките на чувството почти преди да го е изразила. Видя групичките на новите работници, по двама-трима, които просто стояха заедно и разговаряха, но твърде често. Забеляза поведението им, по-подходящо повече за кръчма, отколкото за завод. Забеляза няколко погледа, които му хвърлиха, докато минаваше покрай тях, погледи, които се задържаха по-дълго и бяха по-явни от обичайното. Опита се да не обръща внимание — в това нямаше нищо чудно, а и той нямаше време за въпроси.

Когато същия следобед стигна до бившия си дом, той спря колата рязко в подножието на хълма. Не беше виждал къщата от онзи 15 май, преди шест месеца, когато я беше напуснал, и гледката го върна в онова, което беше изпитвал в продължение на десет години при всяко прибиране у дома: напрежение, смущение, сивата тежест на непризнато нещастие, строгият стоицизъм, който му забраняваше да го признае, отчаяната невинност на усилието да разбере семейството си… усилието да бъде справедлив.

Той се изкачи бавно по пътеката към вратата. Не изпитваше емоции — единствено чувство на великолепна, тържествена яснота. Знаеше, че тази къща е паметник на вината — на собствената му вина към самия него. Очакваше да види майка си и Филип; не очакваше третия човек, който се изправи заедно с тях при влизането му във всекидневната: беше Лилиан.

Той спря на прага. Те стояха и гледаха лицето му и отворената врата зад него. Лицата им излъчваха страх и лукавство — онова изнудване чрез добродетели, което той се беше научил да разбира, — понеже се надяваха да им се размине единствено благодарение на чувството му за жал, да го задържат в капана, при условие че една-единствена стъпка назад щеше да го направи недостижим за тях. Те разчитаха на съжалението му и се ужасяваха от гнева му; не бяха и помислили за трета алтернатива — неговото безразличие.

— Тя какво прави тук? — попита той, обръщайки се към майка си с напълно безстрастен глас.

— Лилиан живее тук от развода ви насам — отбранително отговори тя. — Не можех да я оставя да умре от глад на улицата, нали?

Погледът в очите на майка му беше полумолба, сякаш го молеше да не я зашлеви, и полутриумф, сякаш самата тя го беше зашлевила. Той знаеше мотива й: не беше състрадание, никога не беше обичала особено Лилиан, а беше общото им отмъщение срещу него, тайното удовлетворение да харчи парите му за бившата му съпруга, която беше отказал да издържа.

Главата на Лилиан беше готова да кимне за поздрав, с половинчат намек за усмивка на устните — полусвенлива, полубезочлива. Той не се престори, че не я вижда; погледна я, сякаш я вижда изцяло, но умът му не отчита никакво присъствие. Не каза нищо, затвори вратата и влезе в стаята. Майка му въздъхна с неудобство и облекчение, и побърза да се отпусне в най-близкия стол. Гледаше го, несигурна и нервна, дали ще последва примера й.

— Та какво искахте? — попита той и седна.

Майка му седеше изпъната, но и някак прегърбена, с изправени рамене и сведена глава.

— Милост, Хенри — прошепна тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ме ли разбираш?

— Не.

— Е — тя разтвори ръце в грозен, объркан жест на безпомощност, — ами… — очите й се стрелкаха наоколо, борейки се да избягат от внимателния му поглед. — Ами… има толкова много неща за казване… а аз не знам как да ги кажа, но… добре де, има нещо практическо, но само по себе си е толкова маловажно… не те извиках тук за това…

— Какво е то?

— Практическото нещо ли? Чековете за издръжката ни — на Филип и моята. Вече е първо число на месеца, но заради тази заповед за запор чековете не могат да пристигнат. Знаеш това, нали?

— Да.

— Добре де, какво ще правиш?

— Не знам.

— Искам да кажа, какво ще направиш конкретно по този въпрос?

— Нищо.

Майка му го зяпна, сякаш броеше секундите тишина.

— Нищо ли, Хенри?

— Нямам власт да направя нищо.

Те го гледаха в лицето с някакво изпитателно напрежение — той беше сигурен, че майка му му е казала истината, че не непосредствените финансови грижи са целта им, че те са само символ на много по-дълбок въпрос.

— Но Хенри, ние сме разорени.

— Както и аз.

— Не можеш ли да ни пратиш някакви пари в брой или нещо такова?

— Не ми дадоха време да взема каквито и да е пари в брой.

— Тогава… Виж, Хенри, това беше толкова неочаквано, май изплаши хората — бакалията отказва да ни даде кредит, освен ако ти не помолиш за него. Мисля, че искат да подпишеш кредитна карта или нещо такова. Така че би ли говорил с тях, за да уредиш въпроса?

— Не.

— Не? — тя се задави и преглътна шумно. — Защо?

— Не бих приел задължения, които не мога да изпълня.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да поема дългове, които нямам как да изплатя.

— Как така нямаш как? Този запор е само някаква техническа подробност и е само временен, всички го знаят!

— Така ли? Аз не го знам.

— Ама Хенри — сметка от бакалина! Не си сигурен, че можеш да платиш една сметка от бакалина, ти, с всичките милиони, които притежаваш?

— Няма да лъжа бакалина, като се преструвам, че притежавам милиони.

— За какво говориш? Кой ги притежава тогава?

— Никой.

— Какво искаш да кажеш?

— Майко, мисля, че ме разбираш напълно. Мисля, че си разбрала дори преди мен. Вече не съществува никакво право на собственост, както и никаква собственост. Твърдиш го и вярваш в това от години. Искаше ме вързан. Вързан съм. Сега е твърде късно да се играят игрички за това.

— Да не би да позволиш някакви твои политически идеи… — тя видя израза на лицето му и спря рязко.

Лилиан седеше и гледаше в пода, сякаш се боеше да погледне нагоре. Филип си пукаше пръстите. Майка му се насили да фокусира погледа си и прошепна:

— Не ни изоставяй, Хенри — някакъв слаб проблясък на жизненост в гласа й му показа, че покривалото над реалната й цел се пропуква. — Живеем в ужасни времена и ни е страх. Това е истината, Хенри, страх ни е, защото се отвръщаш от нас. О, нямам предвид само сметката от бакалията, но това е знак — преди година нямаше да позволиш това да ни се случи. Сега… сега не те интересува — тя направи очаквателна пауза. — Нали?

— Не.

— Е… добре, май вината е наша. Това исках да ти кажа — че знаем, че вината е наша. Не се отнесохме добре с теб през всички тези години. Бяхме несправедливи към теб, карахме те да страдаш, използвахме те и не ти благодаряхме. Виновни сме, Хенри, съгрешихме към теб, и го изповядваме. Какво повече можем да ти кажем? Ще намериш ли сила в сърцето си да ни простиш?

— Какво искате да направя? — попита той с ясен и равен тон, като на бизнес среща.

— Не знам! Коя съм аз, че да знам? Но не за това говоря сега. Не за правенето, а за чувствата. Умолявам те за чувство, Хенри, само за чувство, въпреки че не го заслужаваме. Ти си щедър и силен. Ще забравиш ли миналото, Хенри? Ще ни простиш ли?

Ужасът в очите й беше истински. Преди година той би си казал, че това е нейният начин да се поправи; би преглътнал отвращението си от думите й, думи, които го заливаха единствено с мъглата на безсмислието; би насилил ума си, за да им придаде смисъл, макар да не ги разбира; би й приписал добродетелта на откровеността такава, каквато тя я разбира, въпреки че той не я разбира така. Но вече не отдаваше уважение по критерии, различни от собствените си.

— Ще ни простиш ли?

— Майко, по-добре да не говорим за това. Не ме принуждавай да казвам защо. Мисля, че знаеш също толкова добре, колкото и аз. Ако искаш да направя нещо, кажи ми какво е то. Няма какво друго да обсъждаме.

— Но аз не те разбирам! Наистина! Затова те извиках — да помоля за прошката ти! Ще откажеш ли да ми отговориш?

— Добре. Какво означава моята прошка?

— А?

— Попитах те какво означава.

Тя разтвори ръце в удивен жест, за да покаже, че е очевидно.

— Ами тя… ще ни накара да се почувстваме по-добре.

— Ще промени ли миналото?

— Това, че си ни простил за него, ще ни накара да се чувстваме по-добре.

— Значи искаш да се преструвам, че миналото не е съществувало?

— За Бога, Хенри, не виждаш ли? Искаме само да знаем, че ти… изпитваш някаква грижа за нас.

— Не чувствам. Да я имитирам ли?

— Но нали точно за това те моля — да я почувстваш!

— На какво основание?

— Основание?

— В замяна на какво?

— Хенри, Хенри, не говорим за бизнес, не говорим за тонове стомана и банкови баланси, а за чувства — а ти говориш като търговец.

— Търговец съм.

Онова, което видя в очите й, беше ужас — не безпомощния ужас от това да се бори и да не успява да разбере, а ужасът, че е бутната към ръба, където избягването на разбирането вече не беше възможно.

— Виж, Хенри — побърза да се намеси Филип. — Майка не разбира тези неща. Не знаем как да се обръщаме към теб. Не можем да говорим твоя език.

— Аз пък не говоря вашия.

— Онова, което се опитва да каже, е, че съжаляваме. Ужасно съжаляваме, че сме те наранили. Мислиш си, че не плащаме за това, но всъщност плащаме. Изпитваме угризения.

Болката по лицето на Филип беше истинска. Преди година Риърдън би изпитал жал. Сега знаеше, че го държат единствено чрез нежеланието му да ги нарани, чрез страха му от тяхната болка. Само че той вече не се боеше от нея.

— Съжаляваме, Хенри. Знаем, че сме те наранили. Искаме да изкупим вината си. Но какво можем да направим? Миналото е минало. Не можем да го променим.

— Нито пък аз.

— Можеш да приемеш покаянието ни — каза Лилиан с глас, безжизнен от предпазливост. — Вече не мога да спечеля нищо от теб. Само искам да знаеш, че каквото и да съм направила, съм го направила, защото те обичам.

Той се извърна, без да отговори.

— Хенри! — викна майка му. — Какво е станало с теб? Какво те е променило така? Вече не изглеждаш човечен! Продължаваш да ни натискаш за отговори, при условие, че нямаме никакви отговори. Продължаваш да ни побеждаваш с логика — но какво е логиката във времена като днешните? Какво е логиката, когато хората страдат?

— Нищо не можем да направим! — извика Филип.

— Оставили сме се на милостта ти — каза Лилиан.

Те хвърляха молбите си към недостижимо лице. Не знаеха и паниката им беше последният им отчаян опит да избегнат разбирането, — че безмилостното му чувство за справедливост, което беше единственият им контрол върху него, което го беше накарало да приема всяко наказание и да им дава предимството при всяко съмнение, сега се беше обърнало срещу тях, че същата сила, която го беше правила толерантен, сега го правеше безжалостен, че справедливостта, която би простила купища невинни грешки от незнание, не би простила и една стъпка, направена заради осъзнато зло.

— Хенри, не ни ли разбираш? — умолително каза майка му.

— Напротив — спокойно каза той.

Тя отвърна поглед, избягвайки ясните му очи.

— Не те ли интересува какво ще стане с нас?

— Не.

— Не си ли човек? — гласът и започна да става писклив от гняв. — Не си ли способен на някаква любов? До сърцето ти се опитвам да стигна, не до ума ти! Любовта не е нещо, за което се спори с аргументи и пазарлъци! Тя се дава! Чувства се! За Бога, Хенри, не можеш ли да чувстваш, без да мислиш?

— Никога не ми се е случвало.

След миг гласът й се възвърна, нисък и монотонен:

— Не сме толкова умни като теб, нито толкова силни. Ако сме грешали и сме се заблуждавали, то е защото сме безпомощни. Имаме нужда от теб, ти си всичко, което имаме, сега те губим и ни е страх. Живеем в ужасно време, и става все по-лошо, хората са уплашени до смърт, заслепени са и не знаят какво да правят. Как ще се справим с това, ако ни напуснеш? Ние сме малки и слаби и ще бъдем пометени като прашинки в ужаса, който е плъзнал по света. Може би и ние сме виновни донякъде, може би сме помогнали да стане така, понеже не сме знаели, но каквото е направено, е направено, и вече не можем да го спрем. Ако ни напуснеш, сме загубени. Ако се предадеш и изчезнеш, като всички тези хора, които…

Не звук я спря — беше само движение на веждите му, кратко и бързо, сякаш отбелязваше нещо. Сетне го видяха да се усмихва: тази усмивка беше най-ужасяващият отговор.

— Значи от това се страхувате — бавно каза той.

— Не можеш да напуснеш! — изкрещя в сляпа паника майка му. — Не можеш да напускаш сега! Можеше да го направиш миналата година, но не и сега! Не и днес! Не можеш да станеш дезертьор, защото сега ще си го изкарат на семейството ти! Ще ни оставят без стотинка, ще конфискуват всичко, ще ни оставят да умрем от глад, ще…

— Млъквай! — викна Лилиан, която можеше по-добре от другите да разчита знаците за опасност по лицето на Риърдън. По него имаше остатък от усмивка и те знаеха, че не ги вижда вече, но не беше в тяхна власт да разберат защо усмивката му сякаш беше пълна с болка и почти тъжен копнеж, или пък защо гледаше през стаята към нишата на най-отдалечения прозорец. Виждаше прецизно изваяното лице, сдържано под бича на обидите му, чуваше гласа, който му беше казал спокойно, тук, в тази стая: „Искам да ви предупредя да не извършвате греха на прошката“. Ти, който си знаел още тогава, помисли си, но не довърши изречението в ума си, остави го да угасне в горчивата му усмивка, защото знаеше какво щеше да си помисли: ти, който си знаел още тогава, прости ми.

Ето какво беше естеството на молбите им за милост — мислеше той, гледайки семейството си, — ето каква беше логиката на чувствата, които те проповядваха с такава правдивост като нелогични. Ето каква беше простата, брутална същност на всички хора, които говореха, че са в състояние да чувстват без мисъл и да поставят милостта над справедливостта. Знаеха от какво да се страхуват, бяха схванали и назовали преди него единствения начин за освобождение, който му беше останал; бяха разбрали безнадеждността на позициите му в индустрията, безполезността на борбата му, невъзможните товари, които се спускаха върху него и щяха да го смажат; бяха разбрали, че е разумно, справедливо, като единствено средство за самосъхранение, той да остави всичко и да бяга. И все пак искаха да го задържат, да го оставят в жертвената пещ, да го накарат да им позволи да погълнат и последното останало от него в името на милостта, прошката и братската, канибалска любов.

— Ако все още искаш да ти го обясня, майко — съвсем спокойно каза той, — ако все още се надяваш, че няма да съм толкова жесток, че да назова онова, което се правиш, че не знаеш, тогава ето какво не е наред с твоята идея за прошката: съжаляваш, че си ме наранила, и като изкупление за това искаш да се предложа за окончателно жертвоприношение.

— Логика! — тя изкрещя. — Пак проклетата ти логика! Имаме нужда от милост, от милост, не от логика!

Той се изправи.

— Чакай! Не си тръгвай! Хенри, не ни изоставяй! Не ни осъждай на смърт! Каквито и да сме, ние сме хора! Искаме да живеем!

— А, не — той започна с тихо учудване и завърши с тих ужас, сякаш мисълта го порази с цялата си тежест. — Не мисля, че искате. Ако искахте, щяхте да знаете как да ме цените.

Като мълчаливо доказателство за това лицето на Филип бавно премина към изражение, което трябваше да бъде весела усмивка, но всъщност изразяваше само страх и злоба.

— Няма да можеш да напуснеш и да избягаш — каза Филип.

— Не можеш да избягаш без пари.

Май беше улучил — Риърдън спря рязко, сетне се изсмя:

— Благодаря, Филип — каза той.

— А? — Филип подскочи нервно от удивление.

— Значи това е целта на заповедта за запор. От това се страхуват приятелите ти. Знаех, че се готвят да ме сгащят с нещо днес. Не знаех, че запорът е тяхната представа за спиране на бягство — той се обърна и погледна невярващо майка си: — И затова е трябвало да ме видиш днес, преди разговора в Ню Йорк.

— Майка не знаеше! — извика Филип, сетне се овладя и извика по-силно: — Не знам за какво говориш! Нищо не съм казал! Не съм го казал! — страхът му сега беше много по-малко мистичен и доста по-практичен.

— Не се притеснявай, въшка такава, няма да им кажа, че ти си ми казал. И ако се опитвате…

Той не довърши — погледна трите лица пред себе си и една усмивка довърши изречението му, усмивка на умора, жал, на невярващо отвращение. Той виждаше окончателното противоречие, гротескната абсурдност на края на играта на ирационалистите: хората във Вашингтон се бяха надявали да го задържат, като бяха наредили на тия тримата да играят ролята на заложници.

— Мислиш си, че си толкова добър, така ли? — неочакваният вик дойде от Лилиан; тя беше скочила на крака, за да му попречи да излезе, лицето й беше изкривено, беше го виждал такова веднъж преди, в онази сутрин, когато беше научила името на любовницата му. — Толкова си добър значи! Толкова си горд със себе си! Е, аз пък имам нещо да ти кажа.

Тя изглеждаше така, сякаш не беше вярвала до този момент, че играта й е загубена. Погледът й го порази, сякаш беше последният елемент, затворил кръга, и той разбра с неочаквана яснота каква е била играта и защо се е омъжила за него. Ако да избереш човек като постоянен център на грижите си, като фокус на възгледа си за живота, е любов, то тогава беше истина, че го е обичала; но ако за него любовта беше тържество на собствената личност и на съществуването, тогава за онези, които мразеха себе си и живота, преследването на разрушението беше единствената форма и еквивалент на любовта. Лилиан го беше избрала заради най-големите му добродетели, заради силата му, увереността му, гордостта му, беше го избрала така, както се избира обект на любов, като символ на жизнената сила на мъжа, но именно унищожението на тази сила беше нейна цел.

Той видя първата им среща: той, мъж с яростна енергия и страстна амбиция, човек на постижението, осветен от пламъка на успеха си, хвърлен сред претенциозната пепел, назоваваща се интелектуален елит — изгорелите останки от недосмляна култура, хранещи се от отблясъка на чужди умове и предлагащи само отрицанието на ума като единствено свое отличително достойнство, а жаждата за контрол — като единствена страст. Тя, жена, изцяло потопена в този елит, с изтърканото им презрение като отговор към Вселената, смятащо безсилието за признак на върховенство, а празнотата — за ценност; той, без да познава омразата им, невинно презиращ позьорската им измама; тя, виждаща го като опасност за техния свят, като заплаха, като предизвикателство, като упрек.

Порочната страст, която беше подтиквала други да поробват империи, се беше превърнала, заради нейната ограниченост, в страст да владее него. Беше направила всичко, за да го пречупи — сякаш, неспособна да бъде равна на неговата стойност, тя можеше да го надмине, като я разруши; сякаш мярката за неговото величие щеше да стане така мярка за нейното, сякаш — помисли си потръпвайки той — вандалът, който разбива статуя, е по-велик от скулптора, който я е направил, сякаш убиецът, убил дете, е по-велик от майката, която го е родила.

Той си спомняше как тя обстрелваше с присмеха си работата му, завода му, метала му, успеха му, спомни си желанието й да го види пиян, поне веднъж, опитите й да го тласне към изневяра, удоволствието й при мисълта, че е паднал до нивото на някакъв мизерен романс, ужасът й да открие, че този романс е бил постижение, а не падение. Линията на нейната атака, която той намираше за толкова неразбираема, беше постоянна и ясна — тя се опитваше да разруши самомнението му, знаейки, че човек, който предава ценностите си, остава на милостта на всеки срещнат; тя се беше борила да пречупи неговата морална чистота, беше искала да разбие чрез отровата на вината уверената му праволинейност, сякаш, ако той рухнеше, неговото падение щеше да оправдае нейното.

Със същата цел и мотиви, заради същото удовлетворение, заради което другите измислят сложни философски системи, които унищожават цели поколения или установяват диктатури, които разрушават цели страни — тя, с женствеността си като единствено оръжие, си беше поставила за цел да унищожи един мъж.

Твоят кодекс е кодексът на живота — спомни си той гласа на изгубения си млад учител — тогава какъв е техният?

— Имам нещо да ти кажа! — викаше Лилиан с онзи безпомощен бяс, който иска думите да са като железни пръти. — Толкова си горд със себе си, нали? Толкова си горд с името си! „Риърдън стийл“, Риърдънов метал, жената на Риърдън! Това бях аз, нали? Госпожа Риърдън! Госпожа Хенри Риърдън! — звуците, които издаваше сега, бяха поредица от кудкудякащи хълцания, неразпознаваема карикатура на смях. — Е, май трябва да знаеш, че твоята жена е легнала с друг мъж! Изневерих ти, чуваш ли? Изневерих ти, но не с някой велик, благороден любовник, а с най-гнусната гнида, с Джим Тагарт! Преди три месеца! Преди развода! Докато бях твоя жена! Докато все още бях твоя жена!

Той стоеше и слушаше като учен, който изучава някакъв обект — без никакво лично отношение. Ето го, мислеше си той, ето го краят на вярата в колективната взаимна зависимост, вярата в липсата на идентичност, липсата на собственост, липсата на факти: вярата, че моралната цялостност на един човек е оставена на милостта на действията на другия.

— Изневерих ти! Не ме ли чуваш, неопетнен пуритан такъв? Спах с Джим Тагарт, непокварен герой такъв! Не ме ли чуваш? Не ме ли чуваш? Не ме ли…

Той я гледаше както би гледал, ако някаква непозната го беше приближила на улицата с лична изповед — поглед, в който се четяха думите: защо го казваш на мен?

Гласът й затихваше. Той не знаеше как би изглеждало унищожението на личност, но знаеше, че сега вижда унищожението на Лилиан. Видя го в сгърченото й лице, във внезапното отпускане на чертите й, сякаш вече нямаше какво да ги държи заедно, в очите, слепи, но вторачени, вторачени навътре, изпълнени с ужас, който никаква външна заплаха не би могла да предизвика. Не беше поглед на човек, който губи ума си, а на ум, който вижда пълното си поражение, и едновременно с това за пръв път осъзнава собствената си същност — поглед на човек, който вижда, че след като години наред е проповядвал небитието, най-сетне го е достигнал.

Той се обърна да си ходи. Майка му го спря на вратата, сграбчвайки ръката му. С упорито удивление, с последните остатъци от усилията за самозаблуда, тя простена с тон на сълзлив, сприхав упрек:

— Наистина ли си неспособен на прошка?

— Не, майко — отговори той. — Не съм. Бих ви простил миналото, ако днес ме бяхте накарали да напусна и да изчезна.

Навън духаше студен вятър, който увиваше палтото му около него като прегръдка, пред него беше широкото, свежо поле в полите на хълма, и ясното, стопяващо се в полумрака небе. Като два залеза, слагащи край на деня — червеният отблясък на слънцето беше като неподвижна, права лента на запад, а пулсиращата червена лента на изток беше отблясъкът от фабриката му.

Чувството за волана под ръцете му и за гладката магистрала, която летеше покрай него, докато караше с пълна скорост към Ню Йорк, му въздействаха необичайно укрепващо. Изпитваше едновременно чувство за изключителна точност и за отпускане, чувство за действие без усилие, което изглеждаше необяснимо младежко, докато не осъзна, че това беше начинът, по който беше действал и беше очаквал винаги да действа в младостта си, и онова, което изпитваше в момента, бе простият, учудващ въпрос: защо изобщо човек е трябвало някога да действа другояче?

Стори му се, че силуетът на Ню Йорк, когато се изправи пред него, беше необичайно лъчист и ясен, макар формите му да бяха забулени от разстоянието — с яснота, която сякаш беше не качество на предметите, а отражение на светлината, която идваше от самия него. Той гледаше великия град, без връзка с онова, което виждаха или за което го използваха другите; това не беше град на гангстери, просяци, останки от хора и проститутки — това беше най-голямото индустриално постижение в историята на човека, единственото му значение беше това, което знаеше за него, в гледката имаше нещо лично, нещо, свързано с чувството за собственост и с непоколебимо възприятие, сякаш го виждаше за пръв път — или за последен.

Спря за миг в тихия коридор на „Уейн-Фолклънд“, до вратата на апартамента, в който трябваше да влезе; отне му един дълъг момент на усилие да вдигне ръка и да почука; това беше апартаментът на Франсиско д’Анкония.

Във въздуха на салона, между кадифените завеси и голите, полирани маси се виеше цигарен дим. С цялата си скъпа мебелировка и с отсъствието на лични вещи стаята внушаваше впечатление, породено от лукс, който се ползва преходно — също толкова мрачно, колкото и приютите за бездомни. Пет силуета се надигнаха в мъглата, когато влезе: Уесли Мауч, Юджийн Лоусън, Джеймс Тагарт, доктор Флойд Ферис и един слаб, отпуснат човек, който изглеждаше като играч на тенис с лице на плъх и му беше представен като Тинки Холъуей.

— Добре — каза Риърдън, отрязвайки поздравите, усмивките, предложенията за питие и коментарите за националното извънредно положение, — какво искахте?

— Ние сме тук като ваши приятели, господин Риърдън — каза Тинки Холъуей, — просто като ваши приятели, за неформален разговор с оглед на по-близка екипна работа.

— Бихме желали да сме от полза за невероятните ви способности — каза Лоусън — и експертното ви мнение за индустриалните проблеми на страната.

— Тъкмо от хора като вас имаме нужда във Вашингтон — каза доктор Ферис. — Няма причина да оставате извън системата толкова време, особено когато гласът ви е нужен на най-високо ниво в държавното управление.

Гадното в цялата работа, мислеше си Риърдън, беше, че речите им бяха само наполовина лъжи — другата половина, онази с тона им на истерична неотложност, беше неизказаното желание това някак си да е истина.

— Та какво искахте? — попита той.

— Ами… просто да изслушаме вас, господин Риърдън — каза Уесли Мауч, а рязкото движение на чертите му наподоби уплашена усмивка; усмивката беше фалшива, но страхът беше истински. — Искаме да се възползваме от мнението ви за промишлената криза в страната.

— Нямам какво да кажа.

— Но, господин Риърдън — каза доктор Ферис, — просто искаме шанс да си сътрудничим с вас.

— Вече ви казах веднъж, при това публично, че не си сътруднича под дулото на пистолета.

— Не можем ли да заровим томахавката във времена като днешните? — умолително каза Лоусън.

— Пистолета ли? Давайте.

— А?

— Вие държите пистолета. Заровете го, ако мислите, че можете.

— Това… беше просто израз — обясни Лоусън, мигайки. — Говорех метафорично.

— А аз — не.

— Не можем ли да се обединим в името на страната в този тежък час? — каза доктор Ферис. — Не можем ли да забравим различията в мненията си? Готови сме да се срещнем по средата. Ако има нещо в политиката ни, което не приемате, просто ни кажете какво е и ние ще издадем директива…

— Стига, момчета. Не съм дошъл тук да ви помагам да се преструвате, че не съм в положението, в което съм, и че помежду ни има изобщо някакъв път. Давайте по същество. Подготвили сте някакъв нов трик за стоманената индустрия. Какъв е?

— Всъщност — каза Мауч — имаме жизненоважен въпрос за стоманената индустрия, който да обсъдим, но… що за език, господин Риърдън!

— Ние не искаме да ви прилагаме никакви трикове — каза Холъуей. — Поканихме ви тук, за да го обсъдим с вас.

— А аз дойдох, за да получа заповеди. Дайте ги.

— Но, господин Риърдън, ние не искаме да гледате по този начин. Не искаме да ви даваме заповеди. Искаме доброволното ви сътрудничество.

Риърдън се усмихна.

— Знам.

— Така ли? — Холъуей го погледна с готовност, но нещо в усмивката на Риърдън го накара да се отдръпне несигурно. — Ами тогава…

— И ти, братче — каза Риърдън, — знаеш къде е пукнатината в игричката, фаталната пукнатина, която ще гръмне до небето. Сега ми кажете каква е тоягата по главата, която толкова се стараете да не забележа, или да си вървя, а?

— О, не, господин Риърдън — извика Лоусън и погледът му се изстреля към часовника му. — Не можете да си тръгнете сега! Тоест, искам да кажа, не бихте си тръгнали, без да изслушате какво имаме да кажем.

— Ами да чуем тогава.

Той ги видя да се споглеждат. Уесли Мауч като че ли се боеше да се обърне към него — по лицето му се четеше сприхава упоритост, като команда, която тикаше другите напред. Каквито и да бяха квалификациите им, които им позволяваха да се разпореждат със стоманодобивната индустрия, бяха ги докарали тук, за да действат като бодигардове на Мауч в разговора. Риърдън се запита каква ли е причината за присъствието на Джеймс Тагарт; той седеше мрачно и мълчаливо, кисело сърбаше питието си и не поглеждаше към него.

— Изработихме план — с пресилена веселост каза доктор Ферис, — който ще разреши проблемите на стоманената индустрия и ще срещне пълното ви одобрение, като мярка, която допринася за общественото благоденствие, като същевременно защитава вашите интереси и осигурява безопасността ви в…

— Не ми казвайте какво ще си помисля. Дайте ми фактите.

— Това е справедлив, разумен, честен план, който…

— Не ми давайте оценката си. Дайте ми фактите.

— Това е план, който… — доктор Ферис спря; беше изгубил навика да назовава факти.

— При този план — каза Уесли Мауч — ще дадем на промишлеността пет процентно увеличение на цената на стоманата — той млъкна триумфално. Риърдън не каза нищо.

— Разбира се, някои малки промени ще бъдат необходими — лековито каза Холъуей, скачайки в тишината като на празен тенискорт. — Ще трябва да се даде известно увеличение на цените на производителите на желязна руда — о, не повече от три процента — с оглед на увеличените трудности, които възникват за някои от тях, за господин Ларкин от Минесота например, тъй като ще трябва да транспортират рудата си по скъпия начин с камиони, тъй като господин Джеймс Тагарт трябваше да пожертва клона си в Минесота за общественото благо. И, разбира се, ще трябва да се даде увеличение на цените за транспорт на железопътните компании — да кажем, седем процента, грубо казано — с оглед на абсолютно належащата нужда от… — Холъуей спря, като играч, който тъкмо се е окопитил във вихъра на действието и е забелязал внезапно, че няма съперник, който да отговаря на ударите му.

— Но няма да има увеличение на надниците — побърза да каже доктор Ферис. — Основна точка от плана е, че няма да дадем увеличение на надниците на стоманодобивните работници, въпреки настоятелните им искания. Наистина искаме да сме справедливи към вас, господин Риърдън, и да защитим интересите ви — дори с риск от обществено възмущение.

— Разбира се, ако очакваме работната сила да прави жертви — каза Лоусън, — трябва да им покажем, че и мениджмънтът прави някои жертви в името на страната. Настроенията сред работниците в стоманената индустрия са изключително напрегнати в момента, господин Риърдън, опасно взривоопасни са, и за да ви защитим от… от… — той спря.

— Да? — каза Риърдън. — От?

— От възможно… насилие, са нужни някои мерки, които… Виж, Джим — обърна се внезапно към Джеймс Тагарт той, — защо не го обясниш на господин Риърдън, като индустриалец на индустриалец?

— Ами някой трябва да подкрепи железниците — начумерено каза Тагарт, без да го поглежда. — Страната има нужда от железници и някой трябва да ни помогне да изнесем товара, и ако не получим увеличение на цените за превоз…

— Не, не, не! — сопна се Уесли Мауч. — Кажи на господин Риърдън за работата на Плана за обединение на железниците.

— А, планът е пълен успех — летаргично каза Тагарт — с изключение на ненапълно контролируемия елемент на времето. Само въпрос на време е преди обединената ни екипна работа да вдигне всяка железопътна компания в страната обратно на крака. Планът, мога да ви уверя, ще проработи също толкова успешно във всяка друга индустрия.

— Няма съмнение — каза Риърдън и се обърна към Мауч. — Защо карате чучелото да ми губи времето? Какво общо има с мен Планът за обединение на железниците?

— Но господин Риърдън — извика Мауч с отчаяно веселие — това е моделът, който трябва да следваме! Точно това ви извикахме да обсъдим!

— Кое?

— Планът за обединение на стоманата!

Последва миг тишина, сякаш някой си поемаше дъх след гмуркане. Риърдън седеше и ги гледаше с нещо, което наподобяваше интерес.

— С оглед на критичното състояние на стоманодобивната индустрия — внезапно забързано каза Мауч, сякаш за да не си даде време да разбере какво в погледа на Риърдън го кара да се чувства неудобно, — и тъй като стоманата е жизненоважна, изключително основна стока, основа на цялата ни промишлена структура, трябва да се вземат драстични мерки, за да се съхранят средствата за производство на стомана в страната и тяхното оборудване — тонът и устремът, с които произнасяше публични речи, успяха да го докарат само до тук. — С оглед на тази цел, нашият план е… нашият план е…

— Нашият план всъщност е много прост — каза Тинки Холъуей, опитвайки се да го докаже с веселата, скоклива простота на гласа си. — Ще вдигнем всички ограничения върху производството на стомана и всяка компания ще произвежда колкото може. Но за да избегнем прахосничеството и опасността от безскрупулна конкуренция, всички компании трябва да депозират брутните си печалби в общ фонд, който ще бъде наречен Фонд за обединение на стоманата, под разпореждането на специална комисия. В края на годината комисията ще разпредели тези печалби, като изчисли крайното производство на стомана в страната и го раздели на броя на съществуващите открити пещи, като стигне по този начин до средна стойност, която ще бъде справедлива за всички, и на всяка компания ще се плати в съответствие с нуждите й. Тъй като запазването на пещите е основната нужда, всяка компания ще получава средства в зависимост от броя пещи, които притежава — той спря, изчака, после добави: — Това е, господин Риърдън — и като не получи отговор, каза: — Разбира се, има много гънки за изглаждане, но… в общи линии… това е.

Каквато и реакция да бяха очаквали, не това видяха. Риърдън се облегна назад, с внимателен, но прикован в празното пространство поглед, сякаш гледаше някъде не много надалеч, сетне попита с някаква нотка на спокойно, безразлично веселие:

— Кажете ми само едно нещо, момчета: на какво разчитате?

Знаеше, че го разбират. Видя по лицата им онзи упорит, уклончив поглед, за който някога мислеше, че е на лъжец, мамещ жертвата си, но за който сега знаеше, че е нещо по-лошо: че е поглед на човек, който се опитва да измами собствената си съвест. Не отговаряха. Останаха безмълвни, сякаш се бореха — не да го накарат да забрави въпроса си, а да принудят себе си да забравят, че са го чули.

— Това е смислен, практичен план! — неочаквано се тросна Джеймс Тагарт с оттенък на бяс и оживление в гласа си. — Ще проработи! Трябва да проработи! Ние искаме да проработи!

Никой не му отговори.

— Господин Риърдън…? — плахо каза Холъуей.

— Така, да видим — каза Риърдън. — „Асошиейтед стийл“ на Орън Бойл притежава 60 открити пещи, една трета от които бездействат, а другите произвеждат средно по 300 тона стомана на ден. Аз притежавам 20 открити пещи, които работят с пълния с и капацитет и произвеждат по 750 тона Риърдънов метал всеки ден. Така ние притежаваме „обединени“ пещи с „обединено“ производство от 27 000 тона, което прави средно 337,5 тона на пещ. Всеки ден аз, който произвеждам 15 000 тона, ще получавам заплащане за 6 750 тона. Бойл, който произвежда 12 000 тона, ще получава пари за 20 250 тона. Другите членове на обединението нямат значение, те няма да променят съотношението, само ще снижат средните стойности, понеже повечето от тях се справят по-зле от Бойл и никой не произвежда колкото мен. Е, колко очаквате да оцелея с вашия план?

Не последва отговор, сетне Лоусън изкрещя изведнъж, сляпо, с претенция за правдивост:

— Във време на гибел за страната ваш дълг е да служите, страдате и работите за нейното спасение!

— Не виждам защо наливането на печалбите ми в джоба на Орън Бойл ще спаси страната.

— Трябва да направите известни жертви в името на общественото благо!

— Не виждам защо Орън Бойл да е по-„обществен“ от мен.

— Тук изобщо не става въпрос за господин Бойл! Това е нещо по-важно от всяка една личност. Става въпрос да се съхранят природните ресурси на страната — като фабриките например — и да се спаси индустрията като цяло. Не можем да позволим фалитът на едно такова голямо предприятие като това на господин Бойл. Страната има нужда от него.

— Мисля — бавно каза Риърдън, — че страната има много по-голяма нужда от мен, отколкото от Орън Бойл.

— Ама разбира се! — с учудване и ентусиазъм викна Лоусън. — Страната има нужда от вас, господин Риърдън! Разбирате го, нали?

Но жадното удоволствие на Лоусън от познатата му формула за саможертвата изчезна рязко при тона на гласа на Риърдън — студен глас на търговец, който отговори:

— Напълно.

— И не става въпрос само за Бойл — умолително каза Холъуей. — Икономиката на страната няма да е в състояние да понесе голяма промяна в настоящия момент. Има хиляди работници на Бойл, доставчици и клиенти. Какво ще стане с тях, ако „Асошиейтед стийл“ банкрутира?

— А какво ще стане с хилядите мои работници, доставчици и клиенти, ако аз банкрутирам?

— Вие ли, господин Риърдън? — невярващо каза Холъуей. — Но вие сте най-богатият, най-сигурният и силен индустриалец в страната в този момент!

— Ами в следващия момент?

— А?

— Колко време очаквате, че ще мога да произвеждам на загуба?

— О, господин Риърдън, имам ви пълно доверие!

— По дяволите вашето доверие! Как очаквате да го направя?

— Ще се справите!

— Как?

Отговор не последва.

— Не можем да теоретизираме за бъдещето — викна Уесли Мауч, — когато има непосредствен национален колапс, който да избегнем! Трябва да спасим икономиката на страната! Трябва да направим нещо! — невъзмутимият, любопитен поглед на Риърдън го правеше непредпазлив. — Ако не ви харесва, имате ли по-добро решение?

— Разбира се — спокойно каза Риърдън. — Ако искате производство, тогава се махнете от пътя ми, разкарайте проклетите си наредби, оставете Орън Бойл да фалира, позволете ми да купя завода на „Асошиейтед стийл“ — и той ще излива по хиляда тона на ден от всяка една от шейсетте си пещи.

— Но… но ние не можем! — ахна Мауч. — Това ще бъде монопол!

Риърдън се разсмя.

— Добре — с безразличие каза той, — тогава позволете управителят на моя завод да го купи. Ще се справя по-добре от Бойл.

— Но това ще означава да позволим на силните да се възползват от слабите! Не можем да го направим!

— Тогава не ми говорете за спасяването на икономиката на страната.

— Искаме само… — той спря.

— Искате само производство без хора, които да могат да произвеждат, нали?

— Това… това е теория. Това е само теоретична крайност. Искаме единствено временно нагаждане.

— Правите такива временни нагаждания от години наред. Не виждате ли, че времето ви свършва?

— Това е само тео… — гласът му затихна и изчезна.

— Вижте сега — внимателно каза Холъуей, — не че господин Бойл е… слаб. Господин Бойл е изключително способен човек. Просто пострада от някои нещастни стечения на обстоятелствата, напълно извън неговия контрол. Беше инвестирал големи суми пари в един социален по дух проект, за да помогне на неразвитите народи в Южна Америка, и рухването на медодобива им му нанесе тежък финансов удар. Става въпрос просто да му дадем шанс да се възстанови, да му подадем ръка, за да прескочи трапа, временна помощ, нищо повече. Трябва само да изравним саможертвата — после всички ще се възстановят и ще просперират.

— Изравнявате саможертвата повече от сто… от хиляди години насам — бавно каза Риърдън. — Не виждате ли, че сте на края на пътя?

— Това е само теория! — сопна се Уесли Мауч.

Риърдън се засмя.

— Познавам практиката ви — меко каза той. — Опитвам се да разбера теорията.

Той знаеше, че конкретната причина за плана е Орън Бойл; знаеше, че задействането на сложен механизъм, съставен от връзки, заплахи, натиск, изнудване — механизъм, подобен на побесняла ирационална сметачна машина, която изхвърля случайни резултати според каприза на момента, — е било необходимо, за да осчетоводи натиска на Бойл над тези хора и да ги принуди да му дадат това последно парченце плячка. Знаеше също, че Бойл не е причината или същността, че Бойл е само случаен ездач, а не строител на адската машина, която беше унищожила света, че не Бойл я беше направил възможна, нито пък някой от мъжете в тази стая. Те също бяха само ездачи на машина без водач, бяха треперещи стопаджии, които знаеха, че колата ще се разбие всеки момент в последната бездна, и не любов или омраза към Бойл ги караше да се придържат отчаяно към курса си и да продължават уверено към края си — беше нещо друго, някаква безименна стихия, която познаваха, но избягваха да признават, нещо, което не беше нито мисъл, нито надежда, нещо, което той откриваше единствено като определен израз на лицата им — бегъл поглед, който казваше: ще ми се размине. Защо? — мислеше си той. Защо мислят, че ще им се размине?

— Не можем да си позволим никакви теории! — викна Уесли Мауч. — Трябва да действаме!

— Добре тогава, ще ви предложа друго решение. Защо не поемете завода ми и да се свършва?

Разтърси ги неподправен ужас.

— О, не! — ахна Мауч.

— Не бихме си го и помислили! — викна Холъуей.

— Ние защитаваме свободното предприемачество! — викна доктор Ферис.

— Не искаме да ви вредим! — викна Лоусън. — Ние сме ваши приятели, господин Риърдън. Не можем ли да работим всички заедно? Ние сме ваши приятели.

В другия край на стаята имаше масичка с телефон, вероятно същата масичка и същият телефон, и внезапно Риърдън видя сгърчената фигура на човек, свита над телефона, човек, който вече знаеше онова, което Риърдън сега започваше да учи, човек, който се бореше да откаже на себе си същата молба, на която той сега отказваше на настоящите обитатели на стаята, видя и края от тази борба, измъченото лице, изправено срещу него, и отчаяния глас, който казва твърдо: „Господин Риърдън, кълна ви се… в името на жената, която обичам… че съм ваш приятел“.

Точно това действие той беше нарекъл тогава предателство, точно този човек беше отхвърлил, за да служи на хората, изправени срещу него в момента. Кой тогава е предателят? — мислеше си той; мислеше го почти без чувство, без право да чувства, осъзнавайки единствено тържествена, благоговейна яснота. Кой беше дал на сегашните й обитатели средствата да получат стаята? Кого беше пожертвал и в чия полза?

— Господин Риърдън! — простена Лоусън. — Какво има?

Той извърна глава, видя очите на Лоусън да го гледат страхливо и отгатна какъв израз е уловил Лоусън по лицето му.

— Ние не искаме да конфискуваме завода ви! — викна Мауч.

— Не искаме да ви лишаваме от собствеността ви! — викна доктор Ферис. — Не ни разбирате!

— Започвам да ви разбирам.

Преди година, мислеше си, щяха да го разстрелят; преди две години щяха да конфискуват имуществото му; преди поколения хора като тях са можели да си позволят лукса да убиват и да конфискуват, да претендират безопасно пред себе си и пред жертвите си, че материалната плячка е единствената им цел. Но времето им изтичаше, другите жертви вече ги нямаше, бяха си отишли по-рано от всяка историческа прогноза, и те, мародерите, сега бяха оставени лице в лице с голата действителност на собствената си цел.

— Вижте, момчета — уморено каза той. — Знам какво искате. Искате хем да изядете завода, хем да остане цял. Аз пък искам да знам единствено какво ви кара да мислите, че това е възможно.

— Не знам какво искате да кажете — обидено каза Мауч. — Казахме, че не искаме завода ви.

— Добре, ще го кажа по-точно: искате хем да ме изядете, хем да ме запазите. Как предлагате да стане?

— Не разбирам как можете да го кажете, след като ви уверихме искрено, че смятаме, че сте от неоценима важност за страната, за стоманената индустрия, за…

— Вярвам ви. Точно това прави задачата ви по-трудна. Смятате, че съм от неоценима важност за страната ли? По дяволите, смятате, че съм от неоценима важност за собствените ви вратове. Седите си там и треперите, защото знаете, че аз съм последният, който може да спаси живота ви, и знаете, че наистина няма време. И все пак предлагате план, за да ме унищожите, план, който изисква с идиотска грубост, без вратички, заобикаляне или измъкване, да работя на загуба, да работя, когато всеки тон, който изливам, ще ми струва повече, отколкото ще получа за него, да ви храня с последните остатъци от богатството си, докато умрем от глад заедно. Толкова много ирационалност не е възможна за никой човек — и за никой грабител. В името на самите вас, оставете страната или мен, трябва да разчитате на нещо. На какво?

Той видя израза „ще ни се размине“ на лицата им, особен израз, който изглеждаше потаен, но възмутен, сякаш — невероятно — тъкмо той криеше някаква тайна от тях.

— Не знам защо сте възприели такъв пораженчески възглед за ситуацията — кисело каза Мауч.

— Пораженчески? Вие наистина ли очаквате да остана в бизнеса при вашия план?

— Но това е само временно!

— Няма такова нещо като временно самоубийство.

— Но това е само докато трае извънредното положение! Само докато страната се възстанови!

— И как очаквате да се възстанови?

Отговор не последва.

— Как очаквате да произвеждам, след като банкрутирам?

— Няма да банкрутирате. Винаги ще произвеждате — с безразличие каза доктор Ферис, без да го хвали или обвинява, сякаш просто установяваше природен факт, все едно казваше на другиго: винаги ще си останеш просяк. — Нищо не можете да направите. В кръвта ви е. Или, ако трябва да се изразя по-научно, така сте устроен.

Риърдън изправи гръб: сякаш се беше борил да открие тайната комбинация на някоя ключалка и при тези думи беше чул леко щракване, първият лост беше попаднал на мястото си.

— Трябва само да устоим на тая криза — каза Мауч, — да дадем на хората почивка, шанс да наваксат.

— И после?

— После нещата ще се подобрят.

— Как?

Отговор не последва.

— Какво ще ги подобри?

Отговор не последва.

— Кой ще ги подобри?

— За Бога, господин Риърдън, хората не стоят на едно място! — викна Холъуей. — Правят разни неща, растат, движат се напред!

— Кои хора?

Холъуей махна неясно с ръка.

— Ами хората — каза той.

— Кои хора? Тия, на които ще дадете последните останки от „Риърдън стийл“, без да получите нищо в замяна? Хората, които ще продължат да консумират повече, отколкото произвеждат?

— Условията ще се променят.

— Кой ще ги промени?

Отговор не последва.

— Останало ли ви е още нещо за грабене? Ако не сте виждали същността на политиката си преди, не е възможно да не я виждате и сега. Огледайте се. Всичките проклети народни републики по целия свят съществуваха само заради подаянията, които изстисквахте за тях от тази страна. Но вие, вие вече нямате откъде да изстисквате или да крадете. Нито една страна на земята. Тази беше най-великата и последната. Източихте я. Издоихте я до край. От цялото й невъзвратимо величие аз съм просто останка, при това последната. Какво ще правите, вие и народният ви свят, когато свършите с мен? На какво се надявате? Какво виждате пред себе си, освен проста, окончателна, животинска смърт от глад?

Те не отговориха. Не го поглеждаха. Лицата им изразяваха упорито възмущение, сякаш негова беше молбата и той беше лъжец. Тогава Лоусън каза меко, с упрек и насмешка:

— Е, в крайна сметка вие, бизнесмените, от години не спирате да предричате катастрофи, пищите при всяка прогресивна мярка и ни казвате, че ще загинем, но още не сме — той започна да се усмихва, но спря веднага при вида на силата в погледа на Риърдън. Риърдън чу още едно щракване в ума си, по-силно, щракването на втория лост, който свързваше ключа с ключалката. Наведе се напред.

— На какво разчитате? — попита той; тонът му се беше променил, беше нисък, имаше твърдостта, натиска и монотонността на свредел.

— Само трябва да спечелим време! — викна Мауч.

— Няма вече време за печелене.

— Само имаме нужда от шанс! — викна Лоусън.

— Вече няма останали шансове.

— Само докато се възстановим! — викна Холъуей.

— Няма начин да се възстановите.

— Само докато политиките ни започнат да работят! — викна доктор Ферис.

— Няма как да накарате ирационалното да работи.

Отговор не последва.

— Какво може да ви спаси сега?

— О, вие ще направите нещо! — викна Джеймс Тагарт.

Тогава — въпреки че това беше само изречение, което беше чувал цял живот — той усети в себе си оглушителен трясък, сякаш стоманена врата се беше отворила при падането на последния лост, когато една малка цифра беше завършила числото и беше отключила сложната ключалка, отговорът беше обединил всички парчета, всички въпроси и неизлекувани рани в живота му. В мига мълчание след трясъка му се стори, че чува гласа на Франсиско, който го пита спокойно, в балната зала на същата тази сграда — сякаш въпросът беше зададен тук и сега: „Кой е най-виновният човек в тази зала?“ Той чу собствения си отговор тогава: „Предполагам, Джеймс Тагарт?“ И гласа на Франсиско, който казва без следа от упрек: „Не, господин Риърдън, не е Джеймс Тагарт“ — но тук, в стаята, в този момент, неговият ум отговори: аз съм.

Нима беше проклинал мародерите заради упоритата им слепота? Тъкмо той я беше направил възможна. От първото изнудване, което беше приел, от първата директива, на която се беше подчинил, той им беше дал причина да вярват, че реалността може да бъде надхитрена, че човек може да иска ирационални неща и някой някак си ще му ги достави. Щом беше приел Закона за изравняване на възможностите, щом беше приел Директива 10–289, щом беше приел закона, че тези, които не могат да се равняват със способностите му, имат право да разполагат с тях, че тези, които не са заслужили, трябва да печелят, а заслужилият — да губи, че тези, които не могат да мислят, трябва да командват, а този, който може — да им се подчинява, то бяха ли те нелогични във вярата си, че съществуват в ирационална Вселена? Той я беше създал за тях, той им я беше доставил. Беше ли нелогична вярата им, че те могат само да искат, без значение какво е възможно, а той трябва да изпълнява желанията им със средства, които те не трябваше да познават или да назовават? Те, немощните мистици, борещи се да се измъкнат от отговорността на разума, знаеха, че той, рационалистът, е решил да служи на техните капризи. Знаеха, че им е дал празен чек за реалността, той не трябваше да пита защо, те не трябваше да питат как, те можеха само да искат да им даде част от богатството си, после всичко, което притежава, сетне повече от онова, което притежава… Невъзможно ли? Не, той ще направи нещо!

Той не осъзнаваше, че е скочил на крака, че се е вторачил надолу в Джеймс Тагарт, виждайки в разюзданата безформеност на чертите на Тагарт отговора за цялото опустошение, на което беше станал свидетел през живота си.

— Какво има, господин Риърдън? Какво казах? — с нарастващо безпокойство питаше Тагарт, но той беше извън досега на гласа му. Виждаше веригата на годините, чудовищните изнудвания, невъзможните искания, необяснимите победи на злото, абсурдните планове и неразбираемите цели, прокламирани в томове с кална философия, отчаяното учудване на жертвите, които са мислели, че някаква сложна, злонамерена мъдрост движи силите, разрушаващи света — и всичко това е почивало върху едно убеждение зад шарещите очи на победителите: той ще направи нещо!… Ще ни се размине, той ще го позволи, той ще направи нещо!…

Вие, бизнесмените, не сте спирали да предсказвате, че ще загинем, но не сме… Вярно е, мислеше си той. Не те са били слепи за реалността, а той — сляп за реалността, която сам беше създал.

Не, те не бяха загинали, но тогава кой беше? Кой беше загинал, за да плати за тяхното оцеляване? Елис Уайът… Кен Данагър… Франсиско д’Анкония.

Той посягаше за шапката и палтото си, когато забеляза, че хората в стаята се опитват да го спрат, че лицата им изразяват паника, а гласовете им ечат объркано:

— Какво има, господин Риърдън? Защо? Ама защо? Какво сме казали? Не си тръгвате, нали… Не можете да си тръгнете! Твърде рано е! Не още! О, не още!

Сякаш ги гледаше от задния прозорец на устремен напред експрес, а те стояха на коловоза зад него, размахвайки ръце в безполезни жестове, крещейки неразличими звуци, фигурите им се смаляваха в далечината и гласовете им замираха. Един от тях се опита да го спре, когато се обърна към вратата. Той го отблъсна от пътя си, не грубо, а с просто, гладко движение на ръката си, както човек отмества завеса, и излезе.

Тишината беше единственото, което усещаше, докато седеше зад волана на колата и караше с пълна скорост по пътя за Филаделфия. Това беше тишината на неподвижността вътре в него, сякаш беше научил нещо и сега можеше да си позволи да си почине, без повече душевна дейност. Не чувстваше нищо — нито терзание, нито триумф. Сякаш с многогодишно усилие беше изкачил планина, за да се наслади на далечна гледка, и сега, изкачил върха, беше легнал неподвижно, за да си почине, преди да погледне, свободен да се пощади за пръв път.

Усещаше дългия, празен път, който летеше напред, после завиваше, после отново политаше напред, лекия натиск на ръцете си върху волана и пищенето на гумите по завоите. Но се чувстваше така, сякаш лети по надлез, окачен и виещ се в празното пространство. Хората встрани на пътя, във фабриките, по мостовете и електроцентралите виждаха нещо, което някога е било естествено: чиста, скъпа, мощна кола, карана от уверен мъж, с идея за успех, прокламирана по-високо, отколкото би го направил всеки надпис — от дрехите на шофьора, от експертното му шофиране, от целенасочената му скорост. Те го гледаха как отминава и изчезва в маранята, в която земята се сливаше с нощта.

Той видя завода да се издига в мрака, като черен силует, на фона на червения отблясък. Отблясъкът беше в цвета на горящо злато, а надписът „Риърдън стийл“ стоеше в небето със студения, бял огън на кристала. Той погледна дългия силует, извивките на пещите, застанали като триумфални арки, комините, които се издигаха като тържествена колонада покрай булевард за шествия в имперски град, стрелите, които висяха като гирлянди, крановете, строени като кавалерийски пики, с дим, който бавно се вееше като знаме. Гледката разчупи неподвижността в него и той се усмихна в знак на поздрав. Беше усмивка на щастие, на любов, на отдаване. Никога не беше обичал завода си толкова, колкото в този момент, защото — виждайки го със собственото си зрение, очистено от всичко друго, освен от собствения му ценностен кодекс, в бляскавата реалност без противоречия — той виждаше причината за любовта си: заводът беше достижение на неговия ум, посветено на радостта му от живота, издигнато в рационален свят с рационални хора. Ако тези хора бяха изчезнали, ако светът си беше отишъл, ако заводът му беше спрял да служи на ценностите му, то заводът беше само купчина мъртва скрап, която трябваше да бъде оставена да рухне, и колкото по-скоро, толкова по-добре, трябваше да бъде изоставена, не като акт на предателство, а като акт на преданост към истинското й значение.

Заводът беше на миля пред него, когато малък огнен език улови внезапно вниманието му. Сред всички отблясъци на огъня в обширния комплекс той можеше да каже кое не е на мястото си: този жълт проблясък беше твърде ярък и излизаше от място, където нямаше причина да има огън, от сграда до портала на главния изход. В следващия миг чу сухия пукот на изстрел, после три бързи изстрела в отговор, като ядосана ръка, която зашлевява внезапен нападател.

След това черната маса, която препречваше пътя в далечината, се оформи — не беше просто мрак и не отстъпваше с приближаването му, беше тълпа, която се гърчеше на главния портал и се опитваше да щурмува завода. Той успя да различи размахани ръце, някои с пръти, някои с железни лостове, някои с пушки, а жълтите пламъци на горящо дърво бликаха от прозореца на кабината на портиера, сините пламъчета от изстрели се стрелкаха от тълпата, а отговорите идваха от покривите на сградите; успя да види човешка фигура да се извива и да пада назад от покрива на кола, сетне изви колелата на колата си в пищящ завой й навлезе в мрака на един страничен път.

Движеше се с шейсет мили в час по коловозите на черен път към източния портал на завода. Вратата вече се виждаше, когато сблъсъкът на гумите с една канавка изхвърли колата от пътя, на ръба на едно дере, на дъното на което имаше стара купчина шлака. С тежестта на гърдите и лакътя си срещу два тона движещ се метал, той насили с тяло колата да завърши пищящия си полукръг, върна я обратно на пътя и под контрола на ръцете си. Беше му отнело само миг, но в следващия кракът му удари спирачката, разкъсвайки двигателя с внезапно спиране, защото в момента, в който фаровете му бяха преминали през дерето, той беше зърнал длъгнест силует, по-тъмен от сивото на бурените по склона, и му се беше сторило, че краткият бял проблясък беше човешка ръка, махаща за помощ.

Той хвърли палтото си и слезе бързешком по склона, буците пръст поддаваха под краката му, сухите храсти го закачаха, той тичаше и се плъзгаше към продълговатия черен силует, който сега различаваше: беше човешко тяло. Мръсният памук на облаците плуваше пред луната, той виждаше белотата на ръка и рамо, прострени сред бурените, но тялото лежеше неподвижно, без следа от движение.

— Господин Риърдън… — това беше шепот, който се бореше да бъде вик, беше ужасният звук на опит за борба, който се сблъскваше с глас, способен единствено да стене от болка. Не знаеше кое дойде първо, той го усети като един-единствен удар: мисълта, че гласът му е познат, лъч лунна светлина, пробил облаците, спускането на колене при овала на лицето и разпознаването. Беше Дойката.

Той усети ръката на момчето да се сключва около неговата с необичайната сила на агонията, докато гледаше измъчените черти на лицето, побелелите устни, изцъклените очи и тънката струйка от малка, черна дупка на твърде лошо място, от лявата страна на гърдите на момчето.

— Господин Риърдън… Исках да ги спра… Исках да ви спася…

— Какво е станало с теб, хлапе?

— Простреляха ме, за да не проговоря… Исках да предотвратя — ръката му посегна към червения отблясък в небето — онова, което правят… Беше твърде късно, но се опитах… Опитах се… И… още мога… да говоря… Слушайте, те…

— Имаш нужда от помощ. Да те закараме в болница и…

— Не! Чакайте! Аз… не мисля, че имам много време, и… и трябва да ви кажа… Чуйте ме, този бунт… е нагласен… по заповед от Вашингтон… Не са работниците… не са вашите работници… А тия новите, техните момчета, и… доста разбойници, наети отвън… Не вярвайте и на една дума, която ще ви кажат… Това е постановка… една от техните гадни постановки…

По лицето на момчето имаше отчаяно напрежение, напрежението на битка на кръстоносец, гласът му сякаш извличаше живот от някакво гориво, което гореше на неравни изблици вътре в него, и Риърдън разбра, че най-голямата помощ, която можеше да му окаже сега, беше да слуша.

— Те… са приготвили План за обединение на стоманата… и имат нужда от извинение за него… защото знаят, че страната няма да го приеме… и че вие няма да го защитите… Боят се, че това ще е прекалено много за всички… искат просто да ви одерат жив, това е… Така че ще го направят да изглежда така, сякаш морите работниците си от глад… а те са побеснели и вие не можете да ги контролирате… и правителството трябва да се намеси за ваша защита и в името на обществената безопасност… Това е играта им, господин Риърдън…

Риърдън виждаше разкъсаната плът по ръцете на момчето, съхнещата кал от кръв и пръст по дланите и дрехите му, сивите петна от праха по коленете и стомаха му, покрити с борови иглички. В проблясъците на лунната светлина можеше да види ивицата смачкани бурени и влажни петна, която изчезваше надолу в тъмното. Ужасяваше се при мисълта колко дълго е пълзяло момчето и на какво разстояние.

— Не искаха да сте тук тази вечер, господин Риърдън… Не искаха да видите „народния бунт“… След това… знаете как подправят доказателствата… Никой няма да чуе и една вярна история… и се надяват да заблудят страната… а и вас… че действат, за да ви защитят от насилие… Не им позволявайте да им се размине, господин Риърдън! Кажете на страната… на хората… на вестниците… Кажете им това, което ви казах… Под клетва е… Кълна се… това го прави законно, нали? Нали? И ви дава шанс?

Риърдън стисна ръката му в своята:

— Благодаря, хлапе.

Съжалявам, че закъснях, господин Риърдън, но… те ме пуснаха в последната минута… точно преди да започне… Извикаха ме на… стратегически разговор… имаше един мъж, на име Питърс… от Комисията по унификация… той е подставено лице на Тинки Холъуей… който пък е кукла на Орън Бойл… Искаха от мен… да подпиша много пропуски… да пусна разбойниците вътре… за да започнат проблемите едновременно отвътре и отвън… да изглежда така, сякаш наистина са вашите работници… Аз отказах да подпиша пропуските.

— Така ли? След като са те пуснали в играта?

— Ама… ама разбира се, господин Риърдън… Да не мислите, че бих играл такава игра?

— Не, хлапе, май не. Само дето…

— Какво?

— Подложил си врата си.

— Трябваше! Не можех да им помогна да разбият завода, нали?… Колко време трябваше да се пазя? Докато счупят вашия врат ли?… А и какво щях да правя с врата си, ако това е начинът да го запазя? Вие… вие разбирате, нали, господин Риърдън?

— Да. Разбирам.

— Отказах им… Избягах от кабинета… Изтичах да намеря управителя… да му кажа всичко… но не можах да го открия… а после чух изстрели при главния портал и разбрах, че са започнали… Опитах се да се обадя у вас… телефонните жици бяха прерязани… Изтичах да взема колата си, исках да намеря вас или някой полицай, или журналист, или някого… но трябва да са ме проследили… тогава ме простреляха… на паркинга… отзад… помня само, че паднах, и после… като отворих очи, бяха ме изхвърлили върху шлаката…

— Върху шлаката? — бавно каза Риърдън; купчината беше на стотина стъпки надолу.

Момчето кимна и посочи неясно надолу в тъмното.

— Да… там, долу… И после аз… започнах да пълзя… нагоре… исках… исках да издържа, докато успея да кажа на някого, който да каже на вас — сгърчените от болка черти на лицето му се изправиха изведнъж в усмивка; гласът му звучеше така, сякаш преживяваше триумфа на живота си, когато добави: — И го направих.

После махна с ръка нагоре и попита като дете, учудено от внезапно откритие:

— Господин Риърдън, това ли е чувството… да искаш нещо наистина много… отчаяно много… и да го направиш?

— Да, хлапе, това е чувството.

Главата на момчето се отпусна върху рамото на Риърдън, очите му бяха затворени, устата — отпусната, сякаш за да задържи дълбокото удовлетворение на момента.

— Но не можеш да спреш до тук. Не си свършил. Трябва да издържиш, докато те заведа на лекар, и… — той го вдигаше внимателно, но болезнена конвулсия сгърчи лицето на момчето, устата му се сгърчи, за да спре вика, и Риърдън трябваше да го остави внимателно обратно на земята. Момчето поклати глава с поглед, който беше почти извинение:

— Няма да успея, господин Риърдън… Няма полза да се заблуждавам… Знам, че с мен е свършено.

Сетне, сякаш с някакво мъгляво отвращение от самосъжалението, то добави, рецитирайки научен наизуст урок, с глас, който отчаяно се опитваше да си върне стария, циничен, интелектуален тон:

— Какво значение има, господин Риърдън? Човекът е само сбор… от химични елементи… и смъртта на човека… няма повече значение от смъртта на животно.

— Не си толкова глупав.

— Да — прошепна то. — Да, май не съм.

Очите му обхождаха безбрежния мрак, после се вдигнаха към лицето на Риърдън: бяха безпомощни, изпълнени с копнеж, по детски объркани.

— Знам, че са глупости… всички тия неща, на които са ни учили… всичките, до едно… за живеенето или… или умирането… Умирането… няма да има никакво значение за химическите елементи… — той спря; целият му отчаян протест се въплъщаваше единствено в напрежението на гласа му, който се снижаваше — … но за мен има… А и… май и за животното има… Но те казваха, че няма ценности… само социални обичаи… Няма ценности! — ръката му се вкопчи сляпо в дупката на гърдите му, сякаш се опитваше да задържи онова, което губеше. — Няма… ценности…

Сетне очите му се отвориха по-широко, с внезапното спокойствие на пълната откровеност.

— Живее ми се, господин Риърдън. Боже, как само ми се живее! — гласът му беше страстен и тих. — Не защото умирам… а защото тъкмо тази вечер открих какво наистина означава да си жив… И… странна работа… знаете ли кога го открих? В кабинета… — когато си подложих врата… когато казах на копелетата да вървят по дяволите… Има… толкова неща, които ми се ще да бях научил по-рано… Но… е, няма полза да плачем за разлятото мляко — той видя неволния поглед на Риърдън към следата в отъпканата трева и добави: — За каквото и да е разлято, господин Риърдън.

— Слушай, хлапе — строго каза Риърдън — искам да ми направиш една услуга.

— Сега ли, господин Риърдън?

— Да. Сега.

— Разбира се, господин Риърдън… стига да мога.

— Тази вечер ми направи голяма услуга, но сега искам да направиш още по-голяма. Свършил си страхотна работа, щом си се изкачил от шлаката до тук. Сега ще опиташ ли да свършиш нещо по-трудно? Беше готов да умреш, за да спасиш завода ми. Ще се опиташ ли да живееш заради мен?

— Заради вас ли, господин Риърдън?

— Заради мен. Защото аз те моля. Защото аз искам. Защото имаме доста път, по който да се изкачваме заедно.

— Нима… за вас има значение, господин Риърдън?

— Има. Ще се настроиш ли, че искаш да живееш — точно както си го направил долу, върху шлаката? Че искаш да издържиш и да живееш? Ще се бориш ли за това? Искаше да водиш моята битка. Ще водиш ли тази с мен, нашата първа обща битка?

Той усети стискането от ръката на момчето; то признаваше яростната готовност на отговора, докато гласът беше само шепот:

— Ще се опитам, господин Риърдън.

— Сега ми помогни да те заведа на лекар. Просто се отпусни, успокой се и ми позволи да те вдигна.

— Да, господин Риърдън — с внезапно усилие момчето се изтегли нагоре и се отпусна на лакът.

— Спокойно, Тони.

Той видя проблясък по лицето на момчето, опит за старата му, ясна, безсрамна усмивка.

— Значи не съм „неабсолютен“ вече?

— Не, вече не си. Сега си пълен абсолют, и го знаеш.

— Да, вече знам няколко абсолютни неща. Ето едното посочи раната на гърдите си — това е абсолютно, нали? А и… — продължи да говори, докато Риърдън го вдигаше от земята, сантиметър по сантиметър, говореше, сякаш треперещото напрежение на думите служеше като упойка срещу болката — а и хората не могат да живеят… ако на долни копелета… като тия във Вашингтон… им се разминават неща… като онова, което правят тази нощ… ако всичко стане смрадлива фалшификация… и нищо не е реално… и никой не е някой… хората не могат да живеят така… това е абсолют, нали?

— Да, Тони, това е абсолют.

Риърдън се изправи на крака с дълго, внимателно усилие; видя измъчения спазъм на чертите на момчето, докато го притискаше бавно към гърдите си, като бебе, но спазъмът се изкриви в друго ехо от безсрамна усмивка, когато момчето попита: — Кой е Дойката сега, а?

— Май съм аз.

Той направи първата си крачка по склона от ронеща се пръст, с напрегнато тяло, което да омекотява движенията за крехкия му товар, и същевременно да напредва по терен, по който краката не можеха да стъпват стабилно. Ръката на момчето се отпусна върху рамото на Риърдън, колебливо, едва ли не като предположение. Риърдън се наведе и притисна устни към изцапаното с кал чело. Момчето се дръпна назад, вдигна глава с невярващо, възмутено учудване:

— Знаете ли какво направихте? — прошепна то, сякаш не можеше да повярва, че е предназначено за него.

— Сведи глава — каза Риърдън — и пак ще го направя.

Главата на момчето се наведе и Риърдън го целуна по челото; беше като признанието на баща за битката на сина му.

Момчето лежеше неподвижно, със скрито лице и ръце, обгърнали раменете на Риърдън. Сетне, без никакъв звук, само с ритъма на слаби, равномерни потръпвания, Риърдън разбра, че момчето плаче — защото се предава, признава всички неща, които не можеше да изрази с думите, които никога не беше открило.

Риърдън продължи да се изкачва бавно нагоре, стъпка по стъпка, нестабилно, борейки се да закрепи движението си срещу бурените, праха, носен от вятъра, парчетата изхвърлен метал, остатъците от далечна епоха. Продължаваше към линията, където червеният отблясък на завода бележеше ръба на пропастта над него, а движенията му бяха яростна битка, която трябваше да въплъти в гладък, спокоен поток.

Не чуваше хлипания, но усещаше ритмичните потръпвания и през тъканта на ризата си, вместо сълзи, чувстваше малките, топли избликвания от раната, причинени от тръпките. Знаеше, че натискът на ръцете му е единственият отговор, който момчето беше в състояние да чуе и разбере, и продължаваше да стиска треперещото тяло така, сякаш силата на ръцете му можеше да му прелее част от жизнената му сила в артериите, които пулсираха все по-слабо.

Сетне хлипането спря и момчето вдигна глава. Лицето му изглеждаше по-слабо и бледо, но очите блестяха, и то погледна нагоре към Риърдън, борейки се да събере сили, за да говори.

— Господин Риърдън… аз… много ви харесвах.

— Знам.

Момчето нямаше сили да се усмихне, но в погледа му се четеше усмивка, когато го насочи към лицето на Риърдън, сякаш гледаше към нещо, за което не знаеше, че е търсило през целия си кратък живот, към нещо, за което не беше разбрало, че са неговите ценности.

После главата му падна назад и по лицето му вече нямаше конвулсии, устата му се отпусна ведро, само по тялото му премина кратка тръпка, като последен вик на протест, и Риърдън продължи да върви бавно, без да променя крачките си, макар да знаеше, че вече не е необходима никаква предпазливост, защото сега носеше в ръцете си само представата на учителите на момчето за човек — сбор от химични елементи.

Вървеше така, сякаш това беше неговият начин да изрази последната си почит, сякаш това беше погребалната процесия за младия живот, който беше свършил в ръцете му. Той почувства гняв, който беше твърде силен, за да може да го назове, усещаше го само като напрежение вътре в себе си: беше желанието да убива. То не беше насочено към непознатия бандит, който беше пратил куршум в тялото му, или към крадливите бюрократи, които го бяха наели да го направи, а към учителите на момчето, които го бяха хвърлили без оръжие пред пистолета на бандита, към мекушавите, скрити убийци от аудиториите в колежа, които, некомпетентни да отговорят на търсенето на разум, се наслаждаваха на това да осакатяват младите умове, поверени на грижите им.

Някъде, мислеше си той, е майката на това момче, която е треперила от грижа да го защити при първите му несигурни крачки, когато го е учила да ходи, която е измервала бебешките му храни с прецизността на ювелир, която се е подчинявала ревностно на последната дума на науката за неговата диета и хигиена, защитавайки неукрепналото му тяло от микробите; сетне го беше изпратила на място, където да бъде превърнат в измъчен невротик от хора, които го учеха, че няма ум и не трябва никога да се опитва да мисли. Ако го беше хранила с развалени боклуци, ако беше сложила отрова в храната му — това щеше да е по-мило и по-малко фатално.

Той си мислеше за всички животински видове, които учат малките си на изкуството на оцеляването, котките, които учат котетата да ловуват, птиците, които влагат такива огромни усилия в това да научат пиленцата да летят — а човекът, чийто инструмент за оцеляване е умът, не просто се проваля в това да научи детето да мисли, а посвещава цялото му образование на целта да унищожи разума му, да го убеди, че мисълта е безполезно зло, преди още да е започнало да мисли.

От първите случайни фрази, отправени към детето, та до последните, всички те са като поредица от удари, които да спрат двигателя му, да намалят силата на съзнанието му. Не задавай толкова много въпроси, децата трябва да се гледат, не да се слушат! Кой си ти, че да мислиш? Така е, защото аз казвам! Не спори, подчинявай се! Не се опитвай да мислиш, вярвай! Не се бунтувай, нагаждай се! Не се проявявай, адаптирай се! Не се бори, прави компромиси! Сърцето ти е по-важно от ума! Кой си ти, че да знаеш? Родителите ти знаят по-добре! Обществото знае по-добре! Бюрократите знаят по-добре! Кой си ти, че да възразяваш? Всички ценности са относителни! Кой си ти, че да искаш да се измъкнеш от куршума на бандита? Това е само личен предразсъдък!

Човек би потръпнал, мислеше си, ако види птица да къса перата от крилата на малкото си и да го избутва от гнездото, за да се бори за оцеляване — и все пак именно това правеше с децата си.

Въоръжено единствено с безсмислени фрази, това момче беше хвърлено в битка за съществуване, беше търсило опипом, куцайки, пътя си с обречено усилие, беше изкрещяло възмутения си, объркан протест — и беше загинало при първия си опит да се вдигне на подрязаните си криле.

Но някога съществуваха друг вид учители, които бяха издигнали хората, създали страната; помисли си, че майките трябва на колене да търсят хора като Хю Акстън, да ги намерят и да ги умоляват да се върнат.

Той мина през портала на завода, едва обръщайки внимание на пазачите, които го пуснаха, вторачени в лицето и в товара му; той не спря, за да слуша думите им, докато му сочеха боя в далечината; продължи да върви бавно към светлината от отворената врата на болницата. Влезе в осветена стая, пълна с хора, кървави превръзки и миризма на дезинфектанти, положи товара си на една пейка, без дума обяснение към когото и да е, и излезе, без да поглежда назад.

Тръгна към предния портал, към отблясъците на огъня и изстрелите. От време на време виждаше по някоя фигура да пробягва през пространството между сградите или да се стрелва зад тъмните ъгли, преследвана от групи пазачи и работници; учуди се да види, че работниците му са добре въоръжени. Като че ли бяха надвили разбойниците вътре в завода и сега оставаше да се справят само с обсадата на главния портал. Той видя един хулиган да притичва под една лампа с дълга тръба, с която трошеше поредица от големи прозорци с животинска наслада, танцувайки като горила на звука от счупеното стъкло, докато три плещести фигури не го свалиха да се гърчи на земята.

Обсадата на портала като че ли се оттегляше, сякаш гръбнакът на тълпата беше пречупен. Той чуваше далечните им крясъци, но изстрелите откъм пътя ставаха по-редки, пожарът в портиерското помещение беше потушен, имаше въоръжени мъже по покривите и прозорците, разположени в добре планирана защита.

На покрива на една сграда до портала той видя, щом се приближи, високият силует на човек, който държеше по един пистолет във всяка ръка и, прикрит зад комин, стреляше равномерно към тълпата, като че ли в две различни посоки едновременно, като страж, който пази подходите към портата. Уверените му движения, начинът, по който стреляше, без да губи време да се цели, нехайната му прецизност, която никога не пропуска целта си, го караше да изглежда като герой от легенда за Дивия Запад. Риърдън го наблюдаваше с дистанцирано, безразлично удоволствие, сякаш битката за завода вече не беше негова, но той все още можеше да се наслаждава на вида на компетентност и увереност, с която хората от онази отдалечена епоха някога се бяха борили със злото.

Лъчът на шарещ прожектор удари лицето на Риърдън, и когато светлината отмина, той видя човека на покрива да заляга, сякаш го наблюдаваше. Мъжът махна на някого да го замести и изчезна бързо от поста си. Риърдън тръгна бързо през малкото тъмно пространство пред себе си, но после отнякъде, от една алея, чу пиян глас да вика „Ето го!“, извъртя се и видя две мускулести фигури да идват към него. Видя злобно, лишено от мисъл лице, с уста, отпусната в безрадостен кикот, бухалка в издигащ се юмрук, чу звука от бягащи стъпки, които се приближаваха от друга посока, опита се да обърне глава, но бухалката се стовари върху черепа му отзад, и в момента, когато тъмнината се разцепваше, когато той размахваше ръце, отказвайки да повярва, усети, че слиза надолу, и едновременно с това силна ръка го грабва и спира падането му, чу пистолет да избухва на сантиметри от ухото му, после още веднъж, в рамките на същата секунда, но звукът беше вече слаб и далечен, сякаш беше пропаднал в шахта.

Първото, което осъзна, когато отвори очи, беше чувство за безгранична ведрост. Сетне видя, че лежи на кушетка в модерна, строго елегантна стая, разбра, че това е собственият му кабинет и че двамата мъже, които стоят до него, са лекарят и управителят на завода. Усещаше далечна болка в главата си, която сигурно щеше да е нетърпима, ако си направеше труда да й обърне внимание, усещаше и превръзка в косата си, отстрани на главата. Чувството за ведрост идваше от това, че знаеше, че е свободен. Значението на превръзката и това на кабинета не трябваше да се приемат или изобщо да съществуват заедно — това не беше комбинация, с която човек да живее, това вече не беше неговата битка, не беше неговата работа, нито пък неговият бизнес.

— Мисля, че съм добре, докторе — каза той, вдигайки глава.

— Да, господин Риърдън, за щастие — докторът го гледаше така, сякаш още не беше в състояние да повярва, че това се е случило с Ханк Риърдън в собствения му завод; гласът на доктора беше напрегнат от гняв, преданост и възмущение. — Нищо сериозно, само повърхностна рана и леко сътресение. Но трябва да се успокоите и да си позволите почивка.

— Ще го направя — твърдо каза Риърдън.

— Свърши се — каза управителят и махна към завода през прозореца. — Набихме копелетата и ги изгонихме. Не трябва да се притеснявате, господин Риърдън. Свърши се.

— Така е — каза Риърдън. — Трябва да имате още доста работа, докторе.

— Е, да! Никога не съм мислил, че ще доживея деня, в който…

— Знам. Работете, погрижете се. Аз ще се оправя.

— Да, господин Риърдън.

— Аз ще се погрижа за нещата тук — каза управителят, когато докторът побърза да излезе. — Всичко е под контрол, господин Риърдън. Но това беше най-мръсното…

— Знам — каза Риърдън. — Кой спаси живота ми? Някой ме грабна, докато падах, и стреля по бандитите!

— И то как! Право в лицата им. Направо им отнесе главите. Новият бригадир на пещите. От два месеца е тук. Най-добрият, когото някога съм имал. Той разбра какво планират печалбарчетата и ме предупреди днес следобед. Каза ми да въоръжа хората, колкото мога повече. Не получихме помощ нито от полицията, нито от щатските шерифи, мотаха ни с най-невероятни отлагания и извинения, всичко беше уредено предварително, разбойниците не очакваха никаква въоръжена съпротива. И тъкмо бригадирът на пещите, Франк Адамс се казва, организира защитата, изнесе цялата битка и стоеше на покрива, като разкарваше всеки боклук, който се приближеше до вратата. Леле, какъв стрелец! Треперя при мисълта колко живота е спасил тази вечер. Тия копелета бяха тръгнали за кръв, господин Риърдън.

— Искам да го видя.

— Чака някъде отвън. Той ви донесе тук и помоли за разрешение да говори с вас, когато е възможно.

— Изпрати го тук. После се връщай, поеми нещата и довърши работата.

— Има ли още нещо, което мога да направя за вас, господин Риърдън?

— Не, нищо друго.

Той лежеше неподвижно, сам в тишината на кабинета си. Знаеше, че значението на завода му вече не съществува и пълното осъзнаване не оставяше никакво място за болка или за съжаление за изгубената илюзия. Беше видял с окончателна яснота душата и същността на враговете си: лишеното от мисъл лице на бандита с бухалката. Не самото лице го караше да се отдръпва от ужас, а професорите, философите, моралистите, мистиците, които бяха насъскали това лице към света.

Изпита необичайно чувство за чистота. То се състоеше от гордост и любов към тази земя, която беше негова, а не тяхна. Беше чувство, което го беше движило през целия му живот, чувство, което някои хора познават в младите си години, но сетне предават, и което той никога не беше предал и винаги беше носил в себе си като очукан, нападан, неназован, но жив двигател — чувството, което сега можеше да изпита в пълната му, неоспорима чистота: чувството за собствената си невероятна ценност и невероятната ценност на живота си. Това беше окончателната сигурност, че неговият живот си е негов и трябва да се изживее без връзка със злото, и че подобна връзка никога не е била необходима. Това беше лъчистата ведрост от осъзнаването, че е свободен от страх, болка, вина.

Истина е, мислеше си, че има отмъстители, които работят за освобождението на хора като мен, нека ме видят сега, нека ми кажат тайната си, нека ме повикат, нека…

— Влез — каза той в отговор на почукването на вратата. Тя се отвори и той се вцепени. Мъжът на прага с разрошената коса, изцапаното със сажди лице и мръсните от пещта ръце, облечен в обгорели работни дрехи, с окървавена риза, застанал така, сякаш зад него се развява пелерина, беше Франсиско д’Анкония. На Риърдън му се стори, че съзнанието му се е изстреляло напред от тялото, а тялото отказва да мръдне, вцепенено от шока, докато умът му се смее и му казва, че това е най-естественото, най-очакваното събитие в света. Франсиско се усмихваше, сякаш поздравяваше приятел от детството в лятна утрин, сякаш нищо друго не е било възможно някога помежду им, и Риърдън осъзна, че също се усмихва в отговор, някаква част от него чувстваше невярващо удивление, и все пак знаеше, че това е неоспоримо и вярно.

— Измъчвате се от месеци насам — каза Франсиско и се приближи — чудите се какви думи да използвате, за да ме помолите за прошка и дали имате право да молите за нея, ако изобщо ме видите пак, но сега виждате, че не е необходимо, че няма нищо за молене или за прощаване.

— Да — каза Риърдън; думата дойде като учудена въздишка, но когато завърши изречението, вече осъзнаваше, че това е най-големият израз на уважение, който можеше да предложи — да, знам.

Франсиско седна на кушетката до него и бавно сложи ръка на челото му. Беше като допир на лечител, който затваряше окончателно миналото.

— Има само едно нещо, което искам да ви кажа — каза Риърдън. — И искам да го чуете от мен: спазихте клетвата си, наистина вие сте бил мой приятел.

— Знаех, че го знаете. Знаехте го от самото начало. Знаехте го, независимо какво си мислехте за действията ми. Ударихте ми шамар, защото не можехте да се насилите да се съмнявате в приятелството ми.

— Това… — прошепна Риърдън, загледан в него, — това беше нещо, което нямах право да ви казвам… нямах право да го представям като извинение…

— Не помислихте ли, че бих разбрал?

— Исках да ви открия… Нямах право да ви търся… А вие през цялото време… — той посочи дрехите на Франсиско, после ръката му се отпусна безпомощно и той затвори очи.

— Бях бригадир на пещите — с усмивка каза Франсиско. — Не мислех, че ще имате нещо против. Сам ми предложихте работата.

— Значи сте били тук, като мой бодигард, в продължение на два месеца?

— Да.

— Били сте тук, откакто… — той спря.

— Точно така. На сутринта, когато четяхте сбогуването ми над покривите на Ню Йорк, се явих за първата си смяна като бригадир на пещите.

— Кажете ми — бавно каза Риърдън — в онази нощ, на сватбата на Джеймс Тагарт, когато казахте, че преследвате най-голямото си завоевание… имахте предвид мен, нали?

— Разбира си.

Франсиско се изправи малко, сякаш за някакво тържествено задължение, със сериозно изражение и усмивка, останала само в очите му.

— Имам да ви казвам много неща — каза той, — но първо ще повторите ли една дума, която някога ми предложихте и която… аз трябваше да откажа, защото знаех, че не съм свободен да я приема?

Риърдън се усмихна.

— Каква дума, Франсиско?

Франсиско наведе глава и отговори:

— Благодаря ти, Ханк.

После вдигна глава.

— Сега ще ти кажа онова, за което бях дошъл, но не довърших онази нощ, когато бях тук за пръв път. Мисля, че си готов да го чуеш.

— Готов съм.

Блясъкът от стоманата, излята от една пещ, избухна в небето зад прозореца. Червеният светлик премина бавно по стените на кабинета, над празното бюро, по лицето на Риърдън, като последен поздрав за сбогом.