Глава XXXВ името на най-добрите сред нас

Дагни тръгна към пазача, който стоеше на вратата на Проекта „Ф“. Стъпките й бяха целенасочени, равномерни и открити, звънтяха в тишината на пътеката между дърветата. Тя вдигна глава към един лунен лъч, за да му позволи да разпознае лицето й.

— Пусни ме — каза тя.

— Влизането е забранено — отговори той с глас на робот. — По заповед на доктор Ферис.

— Аз съм тук по заповед на господин Томпсън.

— А? Аз… не знам нищо за това.

— Аз знам.

— Искам да кажа, че доктор Ферис не ми е казал… госпожо.

— Аз ти казвам.

— Но аз трябва да приемам заповеди единствено от доктор Ферис.

— Значи няма да се подчините на господин Томпсън?

— О, нищо подобно, госпожо! Но… ако доктор Ферис е казал да не пускам никого, това значи никого… — той добави несигурно и умолително: — … нали?

— Знаете ли, че името ми е Дагни Тагарт и че сте виждали снимките ми по вестниците с господин Томпсън и всички основни лидери на страната?

— Да, госпожо.

— Тогава решавай дали си готов да не се подчиниш на заповедите им.

— О, не, госпожо, не съм!

— Тогава ме пусни.

— Но не мога да не се подчиня и на доктор Ферис!

— Тогава избирай.

— Ама аз не мога да избирам, госпожо! Кой съм аз, че да избирам?

— Ще ти се наложи.

— Вижте — побърза да каже той, докато вадеше ключ от джоба си и се обръщаше към вратата, — ще попитам шефа. Той…

— Не — възрази тя.

Нещо в гласа й го накара да се обърне обратно към нея. Тя държеше пистолет, насочен право към сърцето му.

— Слушай ме внимателно — каза тя. — Пускай ме или ще те застрелям. Можеш да се опиташ да ме застреляш, ако можеш. Само това можеш да избираш — и нищо друго. Сега решавай.

Челюстта му увисна и ключът падна от ръката му.

— Махай се от пътя ми! — извика тя.

Той поклати глава трескаво, притиснат о вратата.

— За Бога, госпожо! — преглътна той с отчаян, умолителен хленч. — Не мога да стрелям по вас, понеже ви праща господин Томпсън! Не мога и да ви пусна в нарушение на заповедта на доктор Ферис! Какво да правя? Аз съм само дребна риба! Подчинявам се на заповеди! Не зависи от мен!

— Животът си е твой — каза тя.

— Ако ми позволите да питам шефа, той ще ми каже, той…

— Няма да питаш никого.

Но откъде да знам, че наистина имате заповед от господин Томпсън?

— Няма как. Може би нямам. Може би действам на своя глава и ще те накажат, че си ме послушал. Може би имам и тогава ще те хвърлят в затвора за неподчинение. Може би доктор Ферис и господин Томпсън са на едно мнение за това. Може би не и тогава ще трябва да се противопоставиш на единия. Това трябва да решиш. Няма кого да питаш, на кого да се обадиш, кой да ти каже. Ще трябва да решаваш сам.

— Ама аз не мога да решавам! Защо аз?

— Защото твоето тяло препречва пътя ми.

— Но аз не мога да решавам! Не трябва да решавам!

— Ще броя до три — каза тя. — После ще стрелям.

— Чакайте! Чакайте! Не съм казал „да“ или „не“! — извика той и се прилепи по-плътно до вратата, сякаш неподвижността на ума и тялото бяха най-добрата му защита.

— Едно… — започна да брои тя; можеше да види очите му, приковани ужасено в нея. — Две… — виждаше и че пистолетът му внушаваше по-малко ужас от алтернативата, която му предлагаше. — Три.

— Спокойно и безразлично, тя, която би се поколебала да стреля и по животно, натисна спусъка и стреля право в сърцето на човек, който искаше да съществува без отговорността на съзнанието. Пистолетът й беше със заглушител — нямаше звук, който да привлече нечие внимание, само тупването на тяло в краката й. Тя вдигна ключа от земята, сетне изчака няколко мига, както се бяха разбрали.

— Франсиско пръв се присъедини към нея, излезе иззад един ъгъл на сградата, после Ханк Риърдън, а накрая и Рагнар Данешолд. Имаше четирима пазачи, разположени на известно разстояние между дърветата около сградата. Вече ги нямаше: един беше мъртъв, четирима лежаха в храстите, вързани и със запушена уста. Тя подаде безмълвно ключа на Франсиско. Той отключи вратата и влезе сам, оставяйки я отворена само на няколко сантиметра. Тримата останаха отвън, подредени до процепа.

Помещението беше осветено от една-единствена гола електрическа крушка в средата на тавана. Един пазач стоеше в подножието на стълбата към втория етаж.

— Кой си ти? — викна той, като видя Франсиско да влиза така, сякаш мястото е негово. — Никой не трябва да влиза тук тази вечер!

— Аз влязох — каза Франсиско.

— Защо те е пуснал Ръсти?

— Трябва да е имал причина.

— Не е трябвало да го прави!

— Някой е променил правилата — очите на Франсиско светкавично преглеждаха стаята. Втори пазач стоеше на първата площадка на стълбището, гледаше надолу към тях и ги слушаше.

— Каква работа имаш?

— Медни мини.

— А? Така де, кой си ти?

— Името ми е твърде дълго, че да го казвам. Ще го кажа на шефа ти. Къде е той?

— Аз задавам въпросите! — но се отдръпна крачка назад. — Не… не се прави на важна клечка, иначе…

— Ей, Пит, това е той! — извика вторият пазач, парализиран от маниерите на Франсиско. Първият се бореше да не ги забелязва, а гласът му ставаше все по-силен с нарастването на страха му, когато се сопна на Франсиско:

— Какво искаш?

— Казах, че ще обясня на шефа ти. Къде е той?

— Аз задавам въпросите!

— Аз пък не им отговарям.

— О, така ли? — изръмжа Пит, който имаше само едно средство за справяне в случай на съмнение: ръката му се изстреля към пистолета на кръста му.

Ръката на Франсиско беше твърде бърза, за да забележат двамата мъже движението й, а и пистолетът му беше твърде тих. Следващото нещо, което видяха, беше как пистолетът излита от ръката на Пит заедно с доста кръв от разбитите му пръсти и сподавения му писък на болка. Той рухна със скимтене. В мига, в който вторият пазач осъзна какво става, пистолетът на Франсиско вече беше насочен към него.

— Не стреляйте, господине! — извика той.

— Слез тук с вдигнати ръце — нареди Франсиско, докато държеше пистолета с една ръка, а с другата даваше знак към процепа на вратата.

Когато пазачът слезе, Риърдън вече беше там, за да го обезоръжи, Данешолд — за да върже ръцете и краката му. Но това, че виждаше Дагни, като че го плашеше повече от всичко друго — защото не можеше да го разбере. Тримата мъже носеха качулки и анораци и, като изключим маниерите им, можеха да бъдат взети за банда разбойници; присъствието на дама обаче беше необяснимо.

— Сега — попита Франсиско — къде е шефът ти?

Пазачът завъртя глава по посока на стълбите.

— Там, горе.

— Колко пазачи има в сградата?

— Девет.

— Къде са?

— Единият е на стълбите към мазето. Останалите са горе.

— Къде?

— В голямата лаборатория. Онази с прозореца.

— Всички?

— Да.

— Какви са тези стаи? — той посочи вратите в помещението.

— И те са лаборатории. Заключени са през нощта.

— Кой държи ключовете?

— Той — кимна към Пит.

Риърдън и Данешолд взеха ключа от джоба на Пит и безшумно започнаха да проверяват стаите, а Франсиско продължи:

— Има ли други хора в сградата?

— Не.

— Има ли затворник?

— Ами… май да. Трябва да има, иначе нямаше да ни задържат всички на работа.

— Още ли е тук?

— Това вече не знам. Никога не ни казват.

— Доктор Ферис тук ли е?

— Не, тръгна си преди десетина-петнайсет минути.

— Добре, а лабораторията горе — направо от площадката на стълбите ли може да се влезе?

— Да.

— Колко врати има?

— Три. Тази в средата.

— Какви са другите стаи?

— От едната страна има малка лаборатория, а от другата е кабинетът на доктор Ферис.

— Има ли врати помежду им?

— Да.

Франсиско се обърна към другите, когато пазачът каза умолително:

— Господине, мога ли да ви попитам нещо?

— Давай.

— Кой сте вие?

Той отговори с тържествения тон, с който би се представил на официален прием:

— Франсиско Доминго Карлос Андрес Себастиан д’Анкония.

Остави пазача да зяпа и се извърна за бърза, проведена шепнешком консултация със съучастниците си. В следващия миг на горе по стълбите тръгна Риърдън — ловко и безшумно, без да бъде придружаван от никого.

Клетки с плъхове и морски свинчета бяха натрупани до стените на лабораторията — бяха ги оставили там пазачите, които играеха покер на дългата лабораторна маса в средата. Играеха шестима; двама стояха в противоположните ъгли на стаята и наблюдаваха входната врата с пистолети в ръка. Именно лицето на Риърдън го спаси от това да бъде застрелян незабавно, щом влезе: беше твърде добре познато и твърде неочаквано. Той видя как осем лица го зяпат, разпознават го и да не могат да повярват на очите си. Той стоеше до вратата, с ръце в джобовете на панталона, с нехайните, уверени маниери на бизнесмен.

— Кой е старшият тук? — попита той с учтивия, но рязък глас на човек, който няма време за губене.

— Вие… не сте… — заекна един длъгнест, кисел индивид на масата с картите.

— Аз съм Ханк Риърдън. Вие ли сте шефът?

— Да! Но откъде, по дяволите, идвате?

— От Ню Йорк.

— Какво правите тук?

— Значи не са ви уведомили.

— Трябва ли… Така де, за какво? — незабавното, докачливо, възмутено подозрение, че началниците му са подбили авторитета му, беше очевидно в гласа на шефа. Той беше висок, мършав мъж, с трескави движения, с жълтеникаво лице и неспокойни, разфокусирани очи на наркоман.

— За работата ми тук.

— Вие… не можете да имате никаква работа тук — сопна се той, разкъсван между страха от блъф и страха, че не са го уведомили за някакво важно решение на високо ниво. — Не сте ли предател, дезертьор и…

— Виждам, че изоставате с новините, добри ми човече.

Седмината други в стаята зяпаха Риърдън с почтителна, суеверна несигурност. Двамата с пистолетите още ги държаха насочени към него с безчувствеността на автомати. Той като че ли не ги забелязваше.

— Та каква, казвате вие, е работата ви тук? — тросна се шефът.

— Тук съм, за да се заема със затворника, който вие трябва да ми предадете.

— Ако идвате от централата, трябва да знаете, че не следва да знам за никакъв затворник и че никой не трябва да го докосва!

— Освен мен.

Шефът скочи на крака, втурна се към телефона и грабна слушалката. Не беше я вдигнал и на половината разстояние до ухото си, когато я пусна рязко с жест, който разтърси от паника стаята: беше успял да чуе, че телефонът не работи, и да разбере, че жиците са прерязани. Обвинителният му поглед, когато се обръщаше, се разби о леко презрителния укор в гласа на Риърдън:

— Така не се пази сграда, щом сте позволили това да се случи. По-добре ме пуснете при затворника, преди да му се е случило още нещо — ако не искате да ви докладвам за безхаберие и за неподчинение.

Шефът се отпусна тежко обратно на стола си, сгърчи се върху масата и погледна Риърдън така, че изпитото му лице стана като на животните, които започваха да се раздвижват из клетките.

— Кой е затворникът? — попита той.

— Приятелю — каза Риърдън, — ако непосредствените ви началници не са сметнали за необходимо да ви кажат, аз със сигурност няма да го направя.

— Не са сметнали за нужно да ми кажат и за пристигането ви — изскимтя шефът, а гласът му признаваше безпомощността на гнева му и излъчваше вълни на безсилие към хората му. — Откъде да знам, че всичко е наред? Без телефон кой ще ми каже? Откъде да знам какво да правя?

— Това е ваш проблем, не мой.

— Не ви вярвам! — викът му беше твърде писклив, за да изразява увереност. — Не вярвам, че правителството ще ви изпрати с мисия, при условие че вие сте един от тия предатели, дето изчезват и са приятели на Джон Голт, който…

— Но не сте ли чули?

— Какво?

— Джон Голт сключи сделка с правителството и върна всички ни.

— Ох, слава Богу! — извика един от пазачите, най-младият.

— Затваряй си устата! Не ти е разрешено да имаш политическо мнение! — тросна се шефът и се извъртя обратно към Риърдън. — Защо не е било обявено по радиото?

— Да не би вие да се опитвате да изкажете мнение кога и как правителството трябва да обявява политиката си?

В последвалия дълъг миг мълчание те можеха да чуят трополенето на животните, които драскаха по решетките на клетките си.

— Май трябва да ви напомня — каза Риърдън, — че вашата работа не е да подлагате на съмнение заповеди, а да им се подчинявате, че не е ваша работа да знаете или да разбирате политиката на висшестоящите си, че не следва да съдите, избирате или да се съмнявате.

— Но аз не знам дали трябва да ви се подчинявам на вас!

— Ако откажете, ще поемете последствията.

Приведен над масата, шефът премести погледа си бавно, преценяващо, от лицето на Риърдън към двамата стрелци в ъглите. Те повдигнаха оръжията си с почти недоловими движения. Нервно шумолете премина през стаята. Едно животинче изпищя в една от клетките.

— Май също така трябва да ви кажа — продължи Риърдън с малко по-твърд глас, — че не съм сам. Приятелите ми чакат отвън.

— Къде?

— Навсякъде около тази стая.

— Колко са?

— Ще разберете — по един или друг начин.

— А бе, шефе — изскимтя един треперлив глас откъм пазачите — не искаме да си имаме работа с тия хора, те са…

— Млъквай! — изрева шефът, скочи на крака и размаха пистолета си към този, който се беше обадил. — Няма да ме издъните от страх, нито един от вас, копелета такива! — той крещеше, за да не допусне до съзнанието си факта, че вече го бяха направили. Люшкаше се на границата на паниката, бореше се да не разбере, че нещо някак си е обезоръжило хората му. — Няма от какво да се плашите! — викаше на себе си, борейки се да си върне сигурността в единствената си позната сфера: насилието. — От никого и от нищо! Аз ще ти покажа — той се завъртя с трепереща ръка и стреля по Риърдън.

Неколцина от тях видяха Риърдън да се сгърчва и дясната му ръка да сграбчва лявото му рамо. Други, в същия миг, видяха как пистолетът пада от ръката на шефа им и да се удря в пода едновременно с писъка и кървавите пръски от дланта му. Сетне всички видяха Франсиско Д’Анкония да стои до вратата вляво, а пистолетът му със заглушител още беше насочен към шефа.

Всички бяха на крака и бяха извадили пистолетите си, но изпуснаха първия момент, без да посмеят да стрелят.

— На ваше място не бих го направил — каза Франсиско.

— Исусе! — прошепна един от пазачите, борейки се да си спомни име, което не му идваше наум. — Това е оня, който взриви всички медни мини в света!

— Точно така — потвърди Риърдън.

Те се дръпнаха неволно от Франсиско, обърнаха се и видяха, че Риърдън още стои до входната врата, с насочен пистолет в дясната си ръка и тъмно петно, което се разливаше от лявото му рамо.

— Стреляйте, мамка ви! — извика шефът към колебаещите се мъже. — Какво чакате? Застреляйте ги! — той се беше навел с ръка, опряна в масата, а от другата течеше кръв. — Ще докладвам за всеки, който не се бие! Ще накарам да ви осъдят на смърт!

— Хвърлете оръжието! — заповяда Риърдън.

Седемте пазачи останаха смразени за миг, без да се подчинят нито на един от двамата.

— Пуснете ме! — изпищя най-младият и се втурна към вратата вдясно. Отвори я рязко и отскочи назад: Дагни Тагарт стоеше на прага с пистолет в ръка.

Пазачите се оттегляха бавно към средата на стаята, изправени пред невидимата битка в мъглата на умовете си, обезоръжени от чувство за нереалност в присъствието на легендарни фигури, които никога не бяха мислели, че ще видят, и се чувстваха едва ли не сякаш им нареждаха да стрелят по призраци.

— Хвърлете оръжията! — повтори Риърдън. — Вие не знаете защо сте тук. Ние знаем. Вие не знаете кой е вашият затворник. Ние знаем. Вие не знаете защо началниците ви искат да го пазите. Ние знаем защо искаме да го изведем. Вие не знаете целта на битката си. Ние знаем целта на нашата. Ако вие умрете, няма да знаете за какво умирате. Ако ние умрем, ще знаем.

— Не… не го слушайте! — виеше шефът. — Стреляйте! Заповядвам ви да стреляте!

Единият от пазачите го погледна, хвърли пистолета си, вдигна ръце и се отдалечи от групата към Риърдън.

— Проклет да си! — изпищя шефът, грабна един пистолет с лявата си ръка и стреля по дезертьора. Докато тялото му падне, прозорецът се взриви в дъжд от стъкло и от един клон, като от катапулт, високата, слаба фигура на мъж влетя в стаята, приземи се на крака и стреля по първия възможен пазач.

— Ти пък кой си? — изкрещя някакъв заслепен от страх глас.

— Рагнар Данешолд.

Отговориха му три звука — дълъг, набъбващ стон на паника, тропотът на четири хвърлени на пода пистолета и пукотът на петия, с който един от пазачите стреля в челото на шефа си. Когато четиримата оцелели от гарнизона започнаха да събират парчетата от съзнанието си, телата им бяха проснати на пода, вързани и със запушена уста; петият беше още на крака с ръце, вързани за гърба.

— Къде е затворникът? — попита го Франсиско.

— В мазето… предполагам.

— Кой държи ключа?

— Доктор Ферис.

— Къде са стълбите към мазето?

— Зад една врата в кабинета на доктор Ферис.

— Води!

Когато тръгнаха, Франсиско се обърна към Риърдън.

— Добре ли си, Ханк?

— Естествено.

— Нужда от почивка?

— По дяволите, не!

От прага на вратата в кабинета на доктор Ферис те погледнаха към стръмно каменно стълбище и видяха пазач на площадката долу.

— Излез с вдигнати ръце! — нареди Франсиско.

Пазачът видя силует на решителен непознат и проблясък на пистолет: беше достатъчно. Подчини се незабавно; изглеждаше облекчен да се измъкне от влажната каменна крипта. Оставиха го вързан на пода на кабинета, заедно с пазача, който ги беше довел. Сетне четиримата спасители можеха да се втурнат по стълбите до заключената стоманена врата в дъното. Бяха действали и се бяха движили с контролирана, дисциплинирана прецизност. Сега сякаш вътрешните им юзди се бяха скъсали.

Данешолд имаше инструменти, с които да разбие ключалката. Пръв влезе Франсиско и ръката му препречи пътя на Дагни за част от секундата, колкото да се увери, че гледката е поносима, после й позволи да нахълта покрай него: зад кълбо електрически жици беше видял вдигнатата глава и светналото лице на Голт. Тя се спусна на колене до дюшека. Голт погледна нагоре към нея, както беше гледал и в първата им утрин в долината, усмивката му беше като смях, който никога не е бил докосван от болка, а гласът му беше мек и тих:

— Така и не трябваше да го взимаме на сериозно, нали?

По лицето й се стичаха сълзи, но усмивката й изразяваше пълна, уверена, лъчиста убеденост и тя отговори:

— Не, не трябваше.

Риърдън и Данешолд режеха оковите му. Франсиско поднесе шишенце бренди към устните на Голт. Той отпи и се изправи, облегнат на лакът, когато ръцете му бяха свободни.

— Дайте ми една цигара — помоли той.

Франсиско извади пакет цигари с доларов знак. Ръката на Голт трепереше малко, докато държеше цигарата на пламъка на запалката, но тази на Франсиско трепереше много повече. Голт го погледна над пламъчето, усмихна се и каза така, сякаш отговаряше на въпрос, който Франсиско не беше изрекъл:

— Да, доста зле беше, но се търпеше, а и волтажът, който използваха, не нанася трайни вреди.

— Ще ги намеря някой ден, които и да са… — каза Франсиско; тонът на гласа му, равен, мъртъв и почти недоловим, казваше останалото.

— Ако ги намериш, ще установиш, че от тях не е останало нищо за убиване.

Голт огледа лицата наоколо; видя колко силно е облекчението в очите им, колко яростен е гневът в мрачните им черти; знаеше как съпреживяват неговото мъчение.

— Свърши — каза той. — Не го правете по-лошо за себе си, отколкото беше за мен.

Франсиско се извърна.

— Само дето беше ти… — прошепна той — … точно ти… ако беше който и да е друг…

— Но трябваше да съм точно аз, защото бяха принудени да опитат последното, на което са способни, и те го направиха… — той протегна с ръка и сякаш помете стаята и значението на онези, които я бяха използвали, в пустинята на миналото — … и това е всичко.

Франсиско кимна, все още без да го поглежда — яростният натиск на пръстите му, вкопчени за миг в китката на Голт, бяха неговият отговор. Голт се надигна и седна, бавно връщайки си контрола над мускулите си. Погледна нагоре към лицето на Дагни, когато ръката й се изстреля напред да му помогне; видя борбата на усмивката й срещу напрежението от сдържаните й сълзи; борбата идваше от осъзнаването, че нищо няма значение, освен вида на голото му тяло и факта, че това тяло е живо въпреки всичко, което беше претърпяло. Удържа погледа й, вдигна ръка и я докосна до яката на белия й пуловер, в знак на признание и за да й напомни за единственото, което щеше да има значение от този момент нататък. Лекият трепет на устните й, които се отпускаха в усмивка, му каза, че го разбира.

Данешолд намери ризата на Голт, после панталона и останалите му дрехи, които бяха захвърлени на пода в единия ъгъл на стаята.

— Мислиш ли, че можеш да ходиш, Джон? — попита той.

— Разбира се.

Докато Франсиско и Риърдън помагаха на Голт да се облече, Данешолд пристъпи спокойно, систематично, без видима емоция, към разрушаването на машината за мъчения на трески.

Голт не беше напълно стабилен на краката си, но можеше да стои изправен, облегнат на рамото на Франсиско. Първите няколко стъпки бяха трудни, но докато стигнаха вратата, той беше в състояние да започне да ходи сам. Обгърнал рамото на Франсиско за опора с една ръка, раменете на Дагни — с другата, за да могат и двамата да получат подкрепа, но и да я дадат. Не говореха, докато слизаха по хълма, а мракът на дърветата се сключваше около тях, за да ги предпази, като отрязваше мъртвия блясък на луната и още по-мъртвата светлина далеч зад тях, в прозорците на Държавния научен институт.

Самолетът на Франсиско беше скрит в храсталаците, на края на една ливада зад следващия хълм. Нямаше човешки жилища на мили наоколо. Нямаше очи, които да забележат или да питат за внезапните светлини от фаровете на самолета, които прорязваха пустинята от мъртви плевели, и яростния пукот на двигателя, запален от Данешолд, който седна зад шурвала.

Когато вратата се затръшна зад тях и усетиха подскоците на колелетата под краката си, Франсиско се усмихна за пръв път.

— За пръв и единствен път имам шанс да ти давам заповеди — каза той, докато помагаше на Голт да се изтегне в една седалка със свалена облегалка. — Сега лежи спокойно, отпусни се и си почивай… Ти също — добави той, обръщайки се към Дагни, и й посочи седалката до Голт.

Колелетата ускоряваха, сякаш ставаха по-бързи, целенасочени и леки, пренебрегвайки немощните препятствия с леки подскоци по браздите в пръста. Когато движението се превърна в дълга, гладка права, когато видяха тъмните силуети на дърветата да потъват надолу в прозорците, Голт се наведе мълчаливо и притисна устните си към ръката на Дагни: той напускаше външния свят с единствената ценност, която искаше да спечели в него.

Франсиско беше извадил аптечка и сваляше ризата на Риърдън, за да превърже раната му. Голт видя тънката червена струйка, която течеше от рамото на Риърдън по гърдите му.

— Благодаря, Ханк — каза той.

Риърдън се усмихна.

— Ще ти повторя онова, което ти ми каза, когато аз ти благодарих при първата ни среща: ако разбираш, че съм действал заради себе си, ще знаеш, че няма нужда от благодарност.

— Аз пък ще повторя — каза Голт — отговора, който ти ми даде: точно за това ти благодаря.

Дагни забеляза, че се гледат така, сякаш стискат ръцете си за споразумение, което е твърде трайно, за да изисква някакви думи. Риърдън я видя да ги наблюдава и недоловимото присвиване на очите му беше като усмивка на одобрение, като че погледът му й повтаряше съобщението, което й беше изпратил от долината.

Те чуха внезапно гласа на Данешолд, който се издигаше триумфално в разговор с празното пространство, и осъзнаха, че той говори по радиото на самолета:

— Да, живи и здрави, всички… Да, не е ранен, малко е разтърсен и си почива… Не, няма трайни наранявания… Да, всички сме тук. Ханк Риърдън има повърхностна рана, но… — той погледна през рамо — … в момента ми се хили… Загуби? Май загубихме търпение за известно време, но се възстановяваме…

Не се опитвайте да ме биете до Дерето на Голт, аз ще се приземя първи и ще помогна на Кей в ресторанта да ви направи закуска.

— Могат ли външни хора да го чуят? — попита Дагни.

— Не — каза Франсиско. — Това е честота, която не могат да чуват.

— На кого говори? — попита той.

— На почти половината мъжко население на долината — обясни Франсиско, — поне на толкова, колкото успяхме да поберем на всеки възможен самолет. В момента летят точно зад нас. Да не мислиш, че ще си останат у дома и ще те оставят в ръцете на обирджиите? Бяхме готови да те измъкнем с открито, въоръжено нападение върху института и дори върху „Уейн-Фолклънд“, ако се наложеше. Но знаехме, че в такъв случай щяхме да рискуваме да те убият, ако видят, че са загубили. Ето защо решихме, че първо ние четиримата ще опитаме сами. Ако се бяхме провалили, останалите щяха да пристъпят към открито нападение. Чакаха на половин миля разстояние. Имахме хора на пост сред дърветата на хълма, които ни видяха да излизаме и са докладвали на другите. Елис Уайът отговаряше за това. Между другото, той лети с твоя самолет. Причината да не успеем да стигнем до Ню Хемпшир толкова бързо, колкото доктор Ферис, беше, че трябваше да изкараме самолетите от отдалечени, скрити писти, докато той имаше предимството на откритите летища. Което обаче няма да има още дълго.

— Не — каза Голт. — Няма да е още дълго.

— Това беше единственото ни препятствие. Останалото беше лесно. Ще ти разкажа цялата история по-късно. Както и да е, ние четиримата бяхме достатъчни, за да се справим с гарнизона им.

— През някой от следващите векове — каза Данешолд, извръщайки се към тях за миг — тези, които вярват, че могат да управляват хората, които са по-добри от тях, със сила, ще научат урока — какво се случва, когато грубата сила се срещне с ум и сила.

— Вече го научиха — каза Голт. — Не им ли преподаваш този урок вече дванайсет години?

— Аз ли? Да. Но семестърът свърши. Тази вечер извърших последния си акт на насилие. Това беше моята награда за дванайсетте години. Хората ми започнаха да си строят къщи в долината. Корабът ми е скрит на място, където никой няма да го намери, докато не дойде моментът да го продавам за много по-цивилизована употреба. Ще го превърна в трансатлантически пътнически лайнер — отличен лайнер, макар и да е със скромни размери. Колкото до мен, ще започна да се подготвям да давам по-различни уроци. Май ще трябва да залегна над трудовете на първия учител на нашия учител.

Риърдън се разсмя.

— Ще ми се да присъствам на първата ти лекция по философия в университетска аудитория — каза той.

— Искам да видя как студентите ще успеят да се съсредоточат върху материала и как ще отговаряш на въпросите, които не са свързани с предмета и за които не мога да ги обвинявам, че ще искат да ти задават.

— Ще им кажа, че ще намерят отговорите в предмета.

По земята под тях нямаше много светлини. Пейзажът беше празна черна пелена, с няколко случайни проблясъка в прозорците на правителствени сгради и треперливи светлинки на свещи в прозорците на заможните домове. По-голямата част от селското население отдавна беше върната към живота през онези векове, когато изкуственото осветление е било прекомерен лукс и залезът е слагал край на човешката дейност. Градовете бяха като разпръснати локви, изоставени от отлив, които съдържаха още няколко скъпоценни капки електричество, но изсъхваха сред пустиня от режими, квоти, контрол и правила за пестене на енергията.

Но когато мястото, от което някога беше дошъл приливът — Ню Йорк, — се появи в далечината пред тях, то все още разпростираше светлините си към небето, все още предизвикваше първичния мрак, сякаш с последно усилие, с последен зов за помощ, протягаше ръце към самолета, който прекосяваше небето му. Неволно те се изправиха, като на смъртния одър на нещо, което някога беше било величаво.

Поглеждайки надолу, можеха да видят последните конвулсии: фаровете на колите се стрелкаха из улиците — като животни, затворени в лабиринт, които трескаво търсят изход; мостовете бяха задръстени с коли, подходите към тях бяха като вени от струпани фарове — светещи тапи, които спираха всяко движение, а и отчаяният писък на сирените стигаше почти до височината на самолета. Новината за прекъснатата артерия от континента беше заляла града и хората напускаха постовете си, опитвайки се паникьосано да напуснат Ню Йорк, търсеха изход там, където всички пътища бяха отрязани и бягството вече не беше възможно.

Самолетът беше над върховете на небостъргачите, когато внезапно, като тръпка, сякаш земята се беше разтворила и го беше погълнала, градът изчезна от лицето на земята. Отне им миг да осъзнаят, че паниката беше стигнала електроцентралите и светлините на Ню Йорк бяха угаснали.

Дагни ахна.

— Не гледай надолу! — остро нареди Голт.

Тя вдигна очи към лицето му. То излъчваше същата строгост, с която винаги го беше виждала да посреща фактите. Спомни си историята, която й беше разказал Франсиско: „Беше напуснал «Двайсети век». Живееше в таванска стая в порутен квартал. Пристъпи към прозореца, посочи небостъргачите на града и каза, че трябва да изгасим светлините на света, и когато видим светлините на Ню Йорк да угасват, ще знаем, че работата ни е свършена“. Помисли си за това, когато видя тримата — Джон Голт, Франсиско Д’Анкония и Рагнар Данешолд — да се споглеждат мълчаливо за миг. Погледна Риърдън — той не гледаше надолу, а напред, както го беше виждала да гледа девствен пейзаж: с очи, които оценяваха възможността за действие.

Когато погледна тъмнината напред, в съзнанието й изплува друг спомен — за момента, в който, докато кръжеше над летището в Афтън, беше видяла сребърния корпус на самолет да се издига като феникс от мрака на земята. Знаеше, че сега, в този час, техният самолет носеше всичко, което беше останало от Ню Йорк.

Погледна напред. Земята щеше да бъде празна като пространството, в което витлото им си пробиваше леко път — също така празна и също така свободна. Знаеше какво е чувствал Нат Тагарт, когато е започвал, и защо сега тя за пръв път го следва напълно предано: увереността, че се изправя срещу празнотата, и осъзнаването, че има цял континент за построяване. Усети как цялата борба от миналото й се надига пред нея и изчезва, оставя я тук, на висотата на този миг. Усмихна се и думите в ума й, които преоценяваха и затваряха завинаги миналото, бяха думи на кураж, гордост и отдаденост, които повечето хора никога не бяха разбрали, думи от езика на бизнесмена: „Цената няма значение“.

Не изпъшка, не потрепери, когато в мрака отдолу видя малка редичка светли точки, които бавно си проправяха път на запад из пустотата, с дългите, светли чертици на фаровете, които се опитваха да осигурят безопасността на пътя; не почувства нищо, въпреки че това беше влак и тя знаеше, че единствената му дестинация е празнотата.

Обърна се към Голт. Той погледна лицето й, сякаш следеше мислите й. Тя видя отражението на собствената си усмивка в неговата.

— Това е краят — каза тя.

— Това е началото — отговори той.

След това останаха неподвижни, облегнати в седалките си, и се гледаха мълчаливо. Изпълваха взаимно вниманието си, като обобщение и значение на бъдещето — но това обобщение включваше осъзнаването на всичко, което е трябвало да спечелят, докато стигнат дотам личността на другия да въплъти ценността на собственото им съществуване.

Ню Йорк беше далеч зад тях, когато чуха Данешолд да отговаря на повикване по радиото:

— Да, буден е. Не мисля, че ще спи тази нощ… Да, мисля, че може.

Той се обърна и погледна през рамо.

— Джон, доктор Акстън иска да говори с теб.

— Какво? И той ли е на някой от самолетите зад нас?

— Разбира се.

Голт скочи напред и грабна микрофона.

— Здравейте, доктор Акстън — каза той; спокойният му, тих глас беше звуковата равностойност на усмивка, излъчена в ефира.

— Здравей, Джон — прекалено осезаемата твърдост на гласа на Хю Акстън признаваше на каква цена е чакал да чуе дали отново ще произнесе някога тези две думи. — Просто исках да чуя гласа ти… само да знам, че си добре.

Голт се разсмя и с тон на студент, който гордо представя завършената си домашна работа като доказателство, че си е научил урока, отговори:

— Разбира се, че съм добре, професоре. Трябваше да съм. А е А.

* * *

Локомотивът на „Комет“, който се движеше на изток, се счупи в средата на пустинята в Аризона. Спря рязко, без видима причина, като човек, който не си е позволявал да осъзнае, че понася твърде много: някоя претоварена връзка се беше скъсала завинаги.

Когато Еди Уилърс извика кондуктора, трябваше да чака дълго, преди човекът да влезе, и усети отговора на въпроса си само по примиреното изражение на лицето му.

— Механикът се опитва да разбере какво не е наред, господин Уилърс — меко отговори той, с тон, който внушаваше, че негов дълг е да се надява, но че от години не храни надежди.

— Не знае ли?

— Работи по въпроса.

Кондукторът изчака вежливо половин минута и се обърна да излиза, но спря и се опита да даде обяснение, сякаш някакъв неясен, рационален навик му казваше, че всеки опит за обяснение правеше неизразимия ужас по-лесен за понасяне.

— Нашите дизели вече не са в достатъчно добра форма, за да ги пращаме на път, господин Уилърс. Отдавна вече не си струва дори да се поправят.

— Знам — тихо каза Еди Уилърс.

Кондукторът усети, че обяснението му е по-лошо от липсата на такова: водеше до въпроси, които хората не задаваха в наши дни. Поклати глава и излезе. Еди остана да гледа празния мрак през прозореца. Това беше първият „Комет“, който тръгваше на изток от Сан Франсиско, от много дни насам: беше плодът на измъчените му усилия да възстанови трансконтиненталното обслужване. Не можеше да каже какво са му стрували последните няколко дни или пък какво беше направил, за да спаси терминала в Сан Франсиско от слепия хаос на гражданската война, която хората водеха, без да осъзнават целите си; не можеше да си спомни сделките, които беше направил много пъти с оглед на момента. Знаеше само, че беше получил гаранции за сигурността на терминала от водачите на три различни воюващи фракции, че беше намерил човек за поста управител на терминала, който май не се беше предал напълно, че беше пуснал още един „Комет“ на изток, с най-добрия дизелов двигател и екипаж, които беше успял да намери, и че се беше качил на него, за да се върне в Ню Йорк, без да знае колко ще трае постижението му.

Никога не му се беше налагало да работи толкова усилено; беше свършил работата така съзнателно, както го беше правил винаги; но сега сякаш работеше във вакуум, сякаш енергията му не намираше проводници и потъваше в пясъците на… на някаква пустиня като тази от другата страна на прозореца на „Комет“. Той потръпна: почувства моментна близост със застиналия локомотив на влака.

След малко извика отново кондуктора.

— Как върви? — попита той.

Кондукторът вдигна рамене и поклати глава.

— Изпратете огняря до авариен телефон. Да се обади в централата на района и да ни изпратят най-добрия техник.

— Да, сър.

През прозореца не се виждаше нищо. Еди Уилърс изключи светлината и успя да различи сива пустош, осеяна с черните точки на кактусите, без начало и без край. Запита се как хората изобщо са рискували да я прекосят и на каква цена по времето, когато не е имало влакове. Отвърна глава и включи лампата.

Единствено фактът, че „Комет“ беше в неизправност, му вдъхваше това чувство на настойчиво безпокойство. Влакът беше спрял на чужд коловоз — на линията на „Атлантик Саутърн“ през Аризона, която използваха, без да плащат. Трябваше да се измъкнат оттук, мислеше си, нямаше да се чувства така, щом се върнеха на собствените си релси. Но железопътният възел изведнъж изглеждаше на непреодолимо разстояние: на брега на Мисисипи, при моста на „Тагарт“.

Не, мислеше си, това не е всичко. Трябваше да признае пред себе си какви картини го измъчват с чувство на неудобство, което не можеше нито да разбере, нито да отблъсне; бяха твърде безсмислени за определяне и твърде необясними, за да бъдат просто отхвърлени. Едната беше картината на гара, покрай която бяха минали, без да спират, преди повече от два часа: беше забелязал празния перон и ярко осветените прозорци на малката сграда; светлините идваха от празни стаи; не беше видял и една човешка фигура, нито в сградата, нито по коловозите отвън. Другата картина беше на другата гара, покрай която бяха минали: перонът беше изпълнен от развълнувана тълпа. Сега бяха далеч от светлините и звуците на каквато и да е гара.

Трябваше да измъкне „Комет“ оттук. Питаше се защо го смята за толкова неотложно и защо му се струва толкова жизненоважно да подкара отново влака. Само шепа пътници се друсаха в празните вагони — хората нямаше къде да ходят, нямаха цели, които да достигат. Не заради тях се бореше — не можеше да каже заради кого го прави. Две фрази стояха като отговор в ума му, подтикваха го с неяснотата на молитва и с горещата сила на абсолютното. Едната беше „от океан до океан, завинаги“, другата — „не го изоставяй“.

Кондукторът се върна след час заедно с огняря, чието лице изглеждаше странно мрачно.

— Господин Уилърс — бавно каза огнярят, — централата на района не отговаря.

Еди Уилърс се изправи, умът му отказваше да повярва, но внезапно осъзна, че по някаква необяснима причина тъкмо това е очаквал.

— Това е невъзможно! — възкликна. Огнярят го гледаше, без да мърда. — Аварийният телефон може би е повреден.

— Не, господин Уилърс. Не беше повреден. Линията работеше. Централата на района — не. Искам да кажа, там нямаше никой, който да отговори, или поне никой не си даде труда.

— Но вие знаете, че това е невъзможно!

Огнярят вдигна рамене — беше време, през което хората не мислеха никоя катастрофа за невъзможна. Еди Уилърс скочи на крака.

— Минете по целия влак — нареди той на кондуктора. — Чукайте на всички врати — така де, на заетите купета — и проверете дали на борда има електроинженер.

— Да, сър.

Еди знаеше какво чувстват, защото и той го изпитваше — нямаше да намерят такъв човек, не и сред апатичните, угаснали лица на пасажерите, които бяха видели.

— Хайде — нареди той на огняря.

Заедно се качиха на локомотива. Сивокосият механик седеше на стола си и зяпаше кактусите навън. Фарът на локомотива беше пуснат и се простираше в нощта, неподвижен и прав, достигайки само до стопяващите се в далечината траверси.

— Да се опитаме да открием какво не е наред — предложи Еди и свали палтото си, с глас, който изразяваше наполовина заповед, наполовина молба.

— Да, сър — съгласи се механикът без обида или надежда. Той беше изчерпал слабоватите си запаси от знание — беше проверил всеки възможен източник на проблеми, за който можеше да се сети. Продължаваше да пълзи из машината, развинтваше разни части и ги завинтваше обратно, вадеше парчета и ги връщаше, разчленяваше движещите се части както му дойдеше, като дете, което разглобява часовник, но без убеждението на детето, че познанието е възможно.

Огнярят продължаваше да се навежда от време на време през прозореца на кабината, загледан в неподвижния мрак, и трепереше сякаш от нощния въздух, който ставаше все по-студен.

— Не се притеснявайте — каза Еди Уилърс, придавайки на гласа си уверен тон. — Трябва да направим най-доброто, на което сме способни, но ако се провалим, ще ни изпратят помощ рано или късно. Никой не изоставя влакове в средата на нищото.

— Преди поне не го правеха — обади се огнярят.

От време на време механикът вдигаше изцапаното си със смазка лице и поглеждаше също така изцапаните лице и риза на Еди Уилърс.

— Какъв е смисълът, господин Уилърс? — попита той.

— Не можем да го изоставим! — страстно отговори Еди; смътно осъзнаваше, че има предвид нещо повече от „Комет“… повече дори от железницата. Движейки се непрестанно от кабината до трите двигателя и обратно, ръцете му кървяха, ризата залепваше за гърба му, а той се бореше да си спомни всичко, което някога беше знаел за двигателите, всичко, което беше учил в колежа и преди това: всичко, което беше схванал в дните, когато хората от гарата в Роксдейл го гонеха от стъпалата на тромавите си маневрени локомотиви.

Парчетата не се връзваха с нищо; мозъкът му беше задръстен и стегнат, свит; знаеше, че двигателите не са негова професия, знаеше, че нищо не знае и че сега е въпрос на живот и смърт да открие знанието. Гледаше цилиндрите, лопатките, кабелите, контролните табла, по които още мигаха лампички. Бореше се да не позволи в ума му да се промъкне мисълта, която се опитваше да си пробие път: какви бяха шансовете и колко време щеше да отнеме — според математическата теория на вероятностите — първобитни хора, които работят само по усет, да уцелят правилната комбинация от части и да възстановят двигателя на локомотива?

— Какъв е смисълът, господин Уилърс? — простена механикът.

— Не можем да го изоставим! — викна той.

Не знаеше колко часа са минали, когато чу огняря да вика:

— Господин Уилърс! Вижте!

Той се беше навел през прозореца и сочеше в тъмнината зад тях. Еди Уилърс погледна. Странна, малка светлинка се движеше на резки тласъци в далечината — напредваше неуловимо, не изглеждаше като нищо, което да му е познато. След малко му се стори, че различава някакви големи черни силуети, които напредваха бавно; движеха се в редица, успоредна на линията; светлинката висеше ниско над земята и се люлееше. Той наостри уши, но не чу нищо. Сетне улови слаб, заглушен ритъм, който звучеше като конски копита. Двамата мъже до него наблюдаваха черните силуети с изражение на нарастващ ужас, сякаш някакво свръхестествено видение се движеше към тях от пустинната нощ. В мига, в който се разсмяха изведнъж, радостни, че са разпознали силуетите, лицето на Еди на свой ред замръзна в ужас, понеже пред него се изправи призрак, по-страшен от всичко, което можеха да очакват: беше редица от покрити каруци.

Клатушкащият се фенер подскочи и спря до локомотива.

— Ей, приятел, да те метна донякъде? — викна един мъж, който очевидно беше водачът. Смееше се. — Закъсахте, а?

Пътниците на „Комет“ надничаха през прозорците, някои бяха слезли и се приближаваха. Женски лица надзъртаха от каруците, измежду купчини покъщнина; бебе плачеше някъде в края на кервана.

— Да не сте луди? — попита Еди Уилърс.

— Не, честна дума, братче. Имаме доста място. Ще ви закараме — стига да си платите, — ако искате да се измъкнете оттук.

Беше длъгнест, нервен човек, с отпуснати жестове и безочлив глас, който изглеждаше като викач от второстепенен панаирджийски атракцион.

— Това е „Комет“ на „Тагарт“ — каза задавено Еди Уилърс.

— „Комет“, а? На мен ми прилича повече на умряла гъсеница. Какво ти става, братче? Няма да ходите никъде — пък вече и не можете да стигнете, даже да се опитате.

— Какво искате да кажете?

— Да не мислиш, че отивате в Ню Йорк, а?

— Отиваме в Ню Йорк.

— Значи… значи не си чул?

— Какво?

— А бе ти откога не си говорил с някоя от гарите си?

— Не знам!… Какво да съм чул?

— Че твоят мост Тагарт го няма вече. Заминал. Взривен. Звукова експлозия или нещо такова. Никой не знае точно. Само дето вече няма мост, по който да прекосиш Мисисипи. Вече няма Ню Йорк, поне не за такива като мене и тебе.

Еди Уилърс не разбра какво стана след това — беше рухнал в стола на механика, зяпнал в отворената врата на машинното отделение — не знаеше колко време е останал там, но когато най-сетне обърна глава, видя, че е сам. Механикът и огнярят бяха напуснали кабината. Навън имаше смесица от гласове, викове, хлипове, крясъци с въпроси и звука на смеха на панаирджията.

Еди се довлече до прозореца на кабината: пътниците на „Комет“ и екипажът се тълпяха около водача на кервана и парцаливите му придружители; той размахваше ръцете си в заповедни жестове. Някои от по-добре облечените дами от „Комет“, чиито съпрузи очевидно първи бяха сключили сделка, се качваха в покритите каруци, хлипайки, сграбчили деликатните си кутии за гримове.

— Качвай се, народе, качвай се! — радостно викаше панаирджията. — Ще направим място за всички! Малко е претъпкано, но се движи — по-добре от това да останете за храна на койотите! Дните на железния кон отминаха! Имаме само обикновени, старомодни коне! Бавни, но сигурни!

Еди Уилърс слезе до средата на стълбата отстрани на локомотива, така че да вижда тълпата и тя да го чува. Той размаха едната си ръка, понеже с другата се държеше за стъпалата.

— Не си тръгвате, нали? — викна към пътниците той. — Не изоставяте „Комет“?

Те се дръпнаха от него, сякаш не искаха да го поглеждат или да отговарят. Не искаха да чуват въпроси, които умовете им не бяха в състояние да преценят. Той видя лица, ослепели от паника.

— Какво му е на механика ви? — попита панаирджията и посочи Еди.

— Господин Уилърс — меко каза кондукторът, — няма смисъл…

— Не изоставяйте „Комет“! — викаше Еди Уилърс. — Не го изоставяйте! За Бога, не го изоставяйте!

— Ти луд ли си бе? — извика панаирджията. — И представа си нямаш какво става по гарите и в управленията! Търчат наоколо като ято пилета с отрязани глави! До утре сутрин няма да има и една железопътна компания в бизнеса от тая страна на Мисисипи!

— По-добре елате с нас, господин Уилърс — каза кондукторът.

— Не! — викна Еди, сграбчил металното стъпало така, сякаш искаше ръката му да се срасне с него. Панаирджията вдигна рамене:

— Е, значи това е твоето погребение.

— Накъде пътувате? — попита механикът, без да поглежда Еди.

— Просто пътуваме, братче! Търсил си място, където да спрем… някъде. Ние сме от Импириъл Вали, Калифорния. Бандата, дето се нарича Народна партия, обра реколтата и храната, която имахме по мазетата. Викаха му презапасяване. Така че ние просто се вдигнахме и тръгнахме. Трябваше да пътуваме нощем заради другата банда във Вашингтон… Просто търсим място, на което да живеем… Заповядай при нас, приятелче, ако нямаш дом, иначе можем да те оставим по-близо до някой град.

Хората от кервана, с безразличие си мислеше Еди, изглеждаха твърде зли, за да станат основатели на тайно, свободно селище, но не достатъчно зли, за да станат банда разбойници; единствената им дестинация беше като на лъча на фара и също като него щяха да се стопят някъде из празните равнини на континента.

Той остана на стълбата, загледан нагоре в лъча. Не гледаше, докато последният човек, пътувал някога с „Комет“, се прехвърляше в покритите каруци. Кондукторът се качи последен.

— Господин Уилърс! — отчаяно извика той. — Идвайте!

— Не — каза Еди.

Панаирджията махна с ръка нагоре към фигурата на Еди на локомотива.

— Надявам се да знаеш какво правиш! — викна той с глас, който изразяваше наполовина заплаха, наполовина молба. — Може би някой ще дойде да те прибере, след седмица или месец! Може би! Но кой ще го направи в наши дни?

— Махайте се оттук! — викна Еди Уилърс.

Той се качи обратно в кабината, когато каруците тръгнаха бавно напред, и продължиха да се клатят и скърцат напред в нощта. Седеше на седалката на механика в неподвижния локомотив, с чело, притиснато о безполезния клапан. Чувстваше се като капитан на бедстващ океански лайнер, който предпочита да потъне с кораба си, вместо да позволи да бъде спасен от кану с диваци, които му се присмиват с превъзходството на своя плавателен съд.

Сетне изведнъж го обхвана ослепителната вълна на отчаян, справедлив гняв. Той скочи на крака и грабна клапана. Трябваше да подкара този влак; в името на някаква победа, която не можеше да назове, трябваше да подкара двигателя. Отвъд стадия на мисленето, пресмятането или страха, подтикван от някакво правдиво чувство за предизвикателство, той дърпаше лостовете както му падне, буташе клапана напред-назад, натискаше педала на мъртвата машина, който също беше мъртъв, опитваше се да различи някакво видение, което изглеждаше едновременно далечно и близко, осъзнавайки единствено, че отчаяната му битка се подхранва от това видение и се води в негово име.

„Не го изоставяй!“, викаше умът му, докато виждаше улиците на Ню Йорк, „Не го изоставяй!“, докато виждаше светлините на семафорите, „Не го изоставяй!“, докато виждаше димът да се издига гордо от комините на фабриките, докато се бореше да си пробие път през дима и да достигне видението, което предизвикваше тези картини. Дърпаше снопове жици, свързваше ги и ги разкъсваше, докато внезапното чувство за слънчеви лъчи и борови дървета продължаваше да притиска границите на ума му. „Дагни! — чу се той да вика беззвучно — Дагни, в името на най-доброто в нас!“… Той дърпаше безполезни лостове и клапан, който вече нямаше какво да задвижва… „Дагни! — викаше той на едно дванайсетгодишно момиче на обляната в слънце поляна в гората — в името на най-доброто в нас, трябва да подкарам този влак!… Дагни, точно това беше… и ти го знаеше тогава, но не и аз… знаеше го, когато се обърна и погледна релсите… Аз казах «не бизнес или просто изкарване на прехраната»… но, Дагни, бизнесът и изкарването на прехраната и нещото у човека, които ги правят възможни — това е най-доброто в нас, това трябва да защитаваме… в името на неговото спасение, Дагни, аз трябва да подкарам този влак…“

Когато осъзна, че е рухнал на пода на кабината, и знаеше, че няма какво повече да направи, той стана и слезе по стълбата, мъгляво мислейки за колелетата, макар и да знаеше, че механикът ги е проверил. Почувства скърцането на пясъка в пустинята под краката си, когато легна на земята. Остана неподвижен и в необятната тишина чу шумоленето на бурените в мрака, като кикот на невидима армия, чийто път беше свободен, защото „Комет“ не се движеше. Наблизо чу по-остро шумолене и видя малкия сив силует на заек, който се надигна на задните си крака, за да подуши стъпалата на един вагон на „Комет“. В пристъп на убийствен бяс той се втурна към заека, сякаш можеше да спре напредването на врага, въплътен в тази малка сива фигура. Заекът хукна обратно в мрака, но той разбра, че напредването не може да бъде спряно.

Мина пред локомотива и погледна буквите ТТ. Сетне рухна върху релсите и избухна в хлипове под машината, докато лъчът на неподвижния фар над него продължаваше да прорязва безграничната нощ.

* * *

Музиката на Петия концерт на Ричард Хали се изливаше от пианото му, покрай стъклото на прозореца, и се разпростираше из въздуха, над светлините на долината. Беше симфония на триумфа. Нотите се издигаха, самите те говореха за възход, те бяха същността и формата на движението нагоре, сякаш въплъщаваха всяко човешко действие и мисъл, които бяха мотивирани от възход. Беше изблик на звуци, строшили оковите си и летящи на открито. Бяха свободни и целенасочени. Помитаха пространството и оставяха след себе си единствено радостта от безпрепятствено усилие. Само лекото ехо в тях говореше за онова, от което музиката се беше измъкнала, но говореше със засмяно удивление пред откритието, че няма грозота или болка, и че никога не е трябвало да има. Това беше песен на огромното облекчение.

Светлините на долината падаха на блещукащи кръпки по снега, който още покриваше земята. Имаше снежни покривки по гранитните склонове и по тежките клони на боровете. Но голите клони на брезите се бяха вдигнали леко, сякаш обещаваха уверено, че пролетните листа идват.

Светлият правоъгълник на планинския склон беше прозорецът на кабинета на Мълиган. Мидас Мълиган седеше зад бюрото си, с карта и колонка с цифри пред себе си. Правеше списък с активите на банката си и изработваше план за инвестиции. Отбелязваше местата, които избираше. Ню Йорк — Кливлънд — Чикаго… Ню Йорк — Филаделфия… Ню Йорк… Ню Йорк… Ню Йорк…

Светлият правоъгълник в дъното на долината беше прозорецът на дома на Данешолд. Кей Лъдлоу седеше пред едно огледало, изучавайки старателно сенките на сценичен грим, подредени в очукана кутия. Рагнар Данешолд лежеше отпуснат на едно канапе и четеше том с трудовете на Аристотел: „… защото тези истини съдържат благо с оглед на всичко, а не само с оглед на някакъв специален род, отделен от другите. И всички хора ги използват, защото са истинни сами по себе си… Защото има принцип, който трябва да се следва от всеки, който разбира нещо, и това не е хипотеза… Очевидно този принцип ще бъде най-сигурният от всички, а кой е той сега ще кажем: едно нещо не може едновременно да съществува и да не съществува по отношение на себе си и по един и същи начин…“.

Светлият правоъгълник сред нивите на фермата беше прозорецът на библиотеката на съдията Нарангансет. Той седеше на една маса, а светлината на лампата му падаше върху копие на стар документ. Той беше отбелязал противоречията в него, които някога бяха станали причина за неговото разрушаване. Сега добавяше нова клауза към страниците му: „Конгресът няма да издава закон, който ограничава свободата на производството и търговията…“.

Светлият правоъгълник насред гората беше прозорецът на хижата на Франсиско Д’Анкония. Франсиско лежеше изтегнат на пода, до танцуващите езици на огъня, наведен над листа хартия, и довършваше чертежите на своята пещ. Ханк Риърдън и Елис Уайът седяха до камината.

— Джон ще проектира новите локомотиви — казваше Риърдън, — а Дагни ще пусне първата железница между Ню Йорк и Филаделфия. Тя… — внезапно, чул следващото изречение, Франсиско вдигна глава и избухна в смях, смях на признание, триумф и облекчение. Не можеха да чуят музиката от Петия концерт на Ричард Хали, която сега плуваше високо над покрива, но смехът на Франсиско беше в хармония със звуците му. Щастлив от фразата, която беше чул, Франсиско виждаше слънчевата светлина на пролетта по откритите морави на домовете из цялата страна, виждаше искрите на двигателите, виждаше блясъка на стоманата по издигащите се скелета на новите небостъргачи, виждаше очите на младежите, които гледат бъдещето без несигурност или страх.

Изречението, което Риърдън беше казал, гласеше:

— Сигурно ще се опита да ме одере с цената за товарния транспорт, но ще мога да си я позволя.

Лекият отблясък, който плуваше бавно в пространството, на най-високия достъпен склон на планината, беше звездната светлина по косата на Голт. Той стоеше и гледаше не долината долу, а тъмнината на света отвъд стените й. Ръката на Дагни почиваше на рамото му, вятърът носеше косата й и я смесваше с неговата. Тя знаеше защо беше поискал да се разхождат из планините тази вечер и какво беше спрял да обмисли. Знаеше какви думи трябваше да произнесе и че тя щеше да бъде първата, която да ги чуе.

Не можеха да видят света отвъд планините, имаше само празнота, мрак и скали, но тъмнината криеше руините на цял континент: домовете без покриви, ръждясалите трактори, неосветените улици, изоставените коловози. Но някъде далеч, на ръба на земята, малко пламъче се люлееше на вятъра, предизвикателното, твърдоглаво пламъче на Факела на Уайът, виеше, разкъсваше се и продължаваше да гори, нищо не можеше да го изкорени или да го угаси. Сякаш викаше и чакаше думите, които Джон Голт щеше да произнесе.

— Пътят е чист — каза Голт. — Връщаме се обратно в света.

Той вдигна ръка и начерта в пространството върху пустата земя знака на долара.

Загрузка...