Атлас изправи рамене. А е А

Глава XXIIIАнти-алчност

— Какво правя тук? — попита доктор Робърт Стедлър. — Защо трябваше да идвам? Настоявам за обяснение. Не съм свикнал да ме влачат през половината континент ни в клин, ни в ръкав, без предизвестие.

Доктор Флойд Ферис се усмихна.

— Което ме кара да оценявам още по-високо факта, че дойдохте, доктор Стедлър — беше невъзможно да се каже дали в гласа му има благодарност или злорадство.

Слънцето ги обливаше и доктор Стедлър усети струйка пот да се стича по челото му. Не можеше да води гневен и притеснително личен разговор насред тълпата, която се блъскаше да заеме пейките по трибуните около тях, дискусия, която се беше опитвал неуспешно да проведе през последните три дни. Хрумна му, че точно по тази причина срещата му с доктор Ферис е отлагана до този момент, но отпъди мисълта, точно както отпъди досадното насекомо, което бръмчи около главата му.

— Защо не успях да се свържа с вас? — попита той. Измамното оръжие на сарказма сега звучеше по-неефективно от всякога, но то беше единственото оръжие на доктор Стедлър: — Защо сметнахте за необходимо да ми изпращате съобщения на официални бланки в стил, подходящ за военни — той щеше да каже „заповеди“, но не го направи, — комуникация, която със сигурност не подхожда за научна кореспонденция?

— Това са правителствени дела — спокойно каза доктор Ферис.

— Осъзнавате ли, че съм твърде зает и това означава прекъсване на работата ми?

— О, да — уклончиво каза доктор Ферис.

— Разбирате ли, че можех да откажа да дойда?

— Но не отказахте — меко каза доктор Ферис.

— Защо не ми дадохте обяснение? Защо не дойдохте при мен лично, вместо да пращате тези невероятни млади хулигани с тайнствените им глупости, които звучаха полунаучно, като от жълто списание?

— Бях твърде зает — любезно каза доктор Ферис.

— Тогава бихте ли ми казали какво правите в средата на полето в Айова, и аз какво правя тук? — той махна презрително към прашния хоризонт на празната прерия и към трите дървени трибуни. Бяха издигнати съвсем наскоро и сякаш самото дърво се потеше, можеше да види как капките смола проблясват на слънцето.

— Ще станем свидетели на историческо събитие, доктор Стедлър. Събитие, което ще стане крайъгълен камък по пътя на науката, цивилизацията, общественото благоденствие и политическата адаптивност — гласът на доктор Ферис звучеше като заучена реч на специалист по връзки с обществеността. — Това е зората на нова ера.

— Какво събитие? Каква нова ера?

— Както ще забележите, само най-видните граждани, каймакът на интелектуалния ни елит, бяха избрани да получат специалната привилегия да наблюдават това събитие. Не можехме да пропуснем вашето име, нали? И сме сигурни, разбира се, че можем да разчитаме на вашите лоялност и сътрудничество.

Не можеше да улови очите на доктор Ферис. Трибуните се запълваха бързо с хора, а доктор Ферис продължаваше да прекъсва думите си, за да махне на безличните новодошли, които доктор Стедлър никога не беше виждал преди, но които бяха видни личности, ако съдеше по специфичния нюанс на весело, непринудено уважение в жестовете на Ферис. Те като че ли всички познаваха доктор Ферис и го търсеха, сякаш е церемониалмайстор — или пък звезда — на събитието.

— Бихте ли се конкретизирали за момент — каза доктор Стедлър, — за да ми кажете какво…

Здрасти, Картоф! — викна доктор Ферис към един пълен, белокос човек, който изпълваше парадната униформа на генерал.

Доктор Стедлър повиши глас:

— Казах, бихте ли се съсредоточили достатъчно дълго, за да ми обясните какво, по дяволите, става…

— О, съвсем просто е. Това е окончателният триумф на… Ще ме извините за минутка, доктор Стедлър — набързо каза доктор Ферис и се втурна напред, като трениран лакей при звука на камбанка, към група хора, които изглеждаха като застаряващи хулигани; обърна се назад достатъчно бързо, за да добави една — единствена дума, която смяташе за цялостно обяснение: — Пресата!

Доктор Стедлър седна на дървената пейка, изпълнен с нежелание да се допира до каквото и да е наоколо. Трите трибуни бяха разположени в полукръг като в малък частен цирк, с място за около триста души; изглеждаха построени, за да се гледа някакъв спектакъл, но пред тях беше само празната прерия, разпростряла се до хоризонта, и единственото, което се виждаше, беше тъмното петно на една ферма, на мили разстояние.

Пред едната трибуна, вероятно запазена за пресата, имаше радио микрофони. Пред трибуната за официалните лица имаше механизъм, който приличаше на преносимо контролно табло, няколко лоста от полиран метал проблясваха на слънцето. На импровизиран паркинг зад трибуните блясъкът на луксозни нови коли беше ярка, успокояваща гледка. Но именно сградата, разположена на едно хълмче на около триста метра оттам, вдъхваше на доктор Стедлър смътно чувство на безпокойство. Беше малка, сякаш приклекнала структура с неясно предназначение, с масивни каменни стени, без прозорци, освен няколко прореза, защитени от дебели железни решетки, и голям купол, гротескно голям на фона на останалата част, който сякаш притискаше сградата към земята. Няколко тръби се подаваха от основата на купола, безформени, на неправилни снопове, като зле направени комини — те сякаш не принадлежаха на индустриалната епоха и не беше ясно за какво могат да служат. Сградата излъчваше мълчалива враждебност, като отровна гъба — очевидно беше модерна, но неясните й, закръглени, неуместни линии я караха да изглежда като примитивна структура, изкопана в средата на джунглата, посветена на някакви тайни, дивашки ритуали.

Доктор Стедлър въздъхна раздразнено; беше се уморил от тайни. „Поверително“ и „строго поверително“ бяха думите, отпечатани на поканата, която изискваше да тръгне за Айова след два дни, с неопределена цел. Двама младежи, които твърдяха, че са физици, се бяха появили в института, за да го ескортират; обажданията му в кабинета на Ферис във Вашингтон бяха останали без отговор. Младежите говореха — по време на изтощителното пътуване с правителствения самолет, в студа на правителствената кола — за наука, извънредно положение, социално равновесие и нуждата от секретност, докато се оказа, че той знае по-малко, отколкото в началото. Забеляза само, че две думи непрекъснато се повтарят в бръщолевенията им — същите, които присъстваха и в текста на поканата, — две думи с мрачно звучене, тъй като не се знаеше за какво се отнасят: искането за „лоялност“ и „сътрудничество“.

Младежите го бяха доставили на една пейка на първия ред ма трибуната и бяха изчезнали, като сгъваеми елементи на механизъм. Бяха го оставили в компанията на внезапно появилия се лично доктор Ферис. Сега, докато наблюдаваше сцената наоколо и съмнителните, възбудени, свободно небрежни жестове на доктор Ферис сред групата журналисти, той имаше усещане за озадачаващо объркване, за безсмислена, хаотична неефикасност, но и за гладко работеща машина, която създаваше до необходимата степен тъкмо такова впечатление в точния момент.

Изпита внезапен пристъп на паника, в която, като при светкавица, си позволи да осъзнае, че чувства отчаяно желание да избяга. Но той затвори ума си за него. Знаеше, че най-тъмната тайна на събитието, по-важна, недостижима и смъртоносна от всичко, което можеше да се крие в гъбовидната сграда, беше онова, което го беше накарало да се съгласи да дойде.

Никога нямаше да се налага да научава собствения си мотив, мислеше си — мислеше го не с думи, а с краткия, яростен спазъм на една емоция, която наподобяваше раздразнение и имаше вкус на киселина. Думите, които продължаваха да стоят в съзнанието му, както бяха стояли и в момента, в който се беше съгласил да дойде, бяха като вуду заклинание, което човек произнася, когато е нужно, и не бива да поглежда отвъд него: какво да правиш, когато трябва да си имаш работа с хора?

Забеляза, че трибуната, резервирана за онези, които Ферис беше нарекъл интелектуален елит, беше по-голяма от тази на официалните представители на държавата. Усети, че изпитва малко, злостно удоволствие при мисълта, че е сложен на първия ред. Обърна се и погледна редовете зад себе си. Това му подейства като малък, сивичък шок: тази случайна, безцветна, вехта сбирщина не беше неговата представа за интелектуален елит. Видя несигурно нападателни мъже и безвкусно облечени жени, видя злобни, пълни с ненавист и подозрение лица, които носеха единствения белег, несъвместим с интелекта: несигурност. Не можеше да намери и едно познато лице, нито едно, което да разпознае като известно или поне с шансове да стане такова. Запита се по какъв критерий са били избрани тези хора.

После забеляза една длъгнеста фигура на втория ред, фигура на възрастен мъж с дълго, отпуснато лице, което му се струваше донякъде познато, въпреки че не можеше да си спомни нищо за него, освен някакъв неясен спомен, като снимка, която е видял в някое безвкусно издание. Наведе се към една жена, посочи нагоре и попита:

— Можете ли да ми кажете името на онзи господин?

— Жената отговори с почтителен шепот:

— Това е доктор Саймън Причът!

Доктор Стедлър се извърна с желанието никой да не го вижда, никой никога да не научава, че е бил част от тази група. Вдигна очи и видя, че Ферис води цялата банда на пресата към него. Видя Ферис да махва към него като туристически гид и го чу да казва, когато се бяха приближили достатъчно:

— Но защо трябва да си губите времето с мен, когато там е източникът на днешното постижение, човекът, който го направи възможно, доктор Робърт Стедлър!

За миг му се стори, че видя някакво неуместно изражение по износените цинични лица на новинарите — изражение, което не беше точно на уважение, очакване или надежда, а нещо като тяхно ехо, като отражение на израза, който може би са носели в младостта си, когато са чували името на Робърт Стедлър. В този момент той изпита импулс, който не би признал: импулса да им каже, че не знае нищо за днешното събитие, че неговата сила е по-малка и от тяхната, че е докаран тук като пионка в секретна игра, почти като… като затворник.

Вместо това се чу да отговаря на въпросите им със самодоволния, снизходителен тон на човек, който познава всички тайни на висшата власт.

Да, Държавният научен институт е горд с опита си в служба на обществото… Държавният научен институт не е на ничии частни интереси или лична алчност, той е посветен на благото на човечеството като цяло — изплюваше като диктофон грозните, празни приказки, които беше чул от доктор Ферис. Не можеше да си позволи да осъзнае, че онова, което изпитва, е омраза към самия себе си: схващаше емоцията, но не и нейния обект; мислеше си, че омразата е към хората наоколо, те го принуждаваха да участва в това срамно представление. Какво можеш да направиш, когато трябва да си имаш работа с такива хора?

Журналистите си правеха записки на отговорите му. Лицата им сега изглеждаха като автомати, рутинно преструващи се, че чуват новини в празните фрази на друг автомат.

— Доктор Стедлър — попита един от тях и посочи сградата на хълма, — вярно ли е, че смятате Проекта X за най-великото постижение на Държавния научен институт?

Последва мъртва тишина.

— Проектът… X…? — каза доктор Стедлър. Знаеше, че нещо застрашително не е наред в гласа му, защото видя как журналистите вдигнаха глави, като при звук за тревога; видя ги, че чакат с вдигнати моливи. За миг, докато усещаше мускулите на лицето му да се пропукват във фалшива усмивка, той изпита безформен, почти свръхестествен ужас, сякаш усещаше отново работата на някаква шлифована машина, сякаш беше хванат в нея, беше част от нея и изпълнява неотменната й воля.

— Проектът X ли? — меко каза той с мистериозния тон на конспиратор. — Е, господа, стойността и мотивът на всяко постижение на Държавния научен институт не подлежат на съмнение, тъй като те не целят печалба — има ли нужда да казвам повече?

Той вдигна глава и забеляза, че доктор Ферис е стоял накрая на групата по време на цялото интервю. Запита се защо си въобразява, че погледът на Ферис е по-малко напрегнат — и по-безсрамен. Две бляскави коли пристигнаха с пълна скорост на паркинга и спряха със скърцане на спирачките. Журналистите го зарязаха насред изречението и хукнаха да посрещат групата, която слизаше от колите. Доктор Стедлър се обърна към Ферис.

— Какво е Проектът X? — сурово попита той. Доктор Ферис се усмихна едновременно невинно и нагло.

— Инициатива, която не цели печалба — отговори той и тръгна да посрещне новодошлите.

От почтителния шепот на тълпата доктор Стедлър научи, че дребният човек в смачкан ленен костюм, който изглеждаше като адвокат-шарлатанин и крачеше отривисто в центъра на новата група, е господин Томпсън, държавният глава. Господин Томпсън се усмихваше, мръщеше и излайваше отговорите си към журналистите. Доктор Ферис плуваше из групата с грацията на котарак, който се гали в нечии крака. Групата се приближи и той видя как Ферис я насочи към него.

— Господин Томпсън — мелодично каза доктор Ферис, когато се приближиха, — мога ли да ви представя доктор Робърт Стедлър?

Доктор Стедлър видя как очичките на дребния мошеник го изучават за част от секундата: в тях имаше намек за суеверна почит, сякаш виждаха явление от мистична Вселена, която винаги ще си остане неразбираема за господин Томпсън. Но в същото време бяха и проницателни, пресметливо хитри като на дребен политикан, уверен, че нищо не е недостижимо за неговите стандарти — поглед, който сякаш питаше: каква е твоята гледна точка?

— За мен е чест, докторе, чест — бързо каза господин Томпсън и му стисна ръката.

Разбра, че високият, късо подстриган мъж с прегърбени рамене е господин Уесли Мауч. Не запомни имената на другите, чиито ръце стисна. Когато групата тръгна към официалната трибуна, той остана с изгарящото го чувство, че е открил нещо, което не дръзваше да обмисли: че се е почувствал притеснен и поласкан от одобрителното кимване на дребния мошеник.

Група млади служители, които изглеждаха като разпоредители в кино, се появиха отнякъде с колички, пълни с блестящи предмети, които започнаха да раздават на множеството. Бяха военни бинокли. Доктор Ферис зае мястото си на микрофона до официалната трибуна. При един знак от Уесли Мауч гласът му гръмна внезапно над прерията — мазен, фалшиво тържествен глас, увеличен от изобретателността на създателя на микрофона до мощта на великан:

— Дами и господа…

Тълпата се смълча, всички глави се обърнаха внимателно към елегантната фигура на доктор Флойд Ферис.

— Дами и господа, вие бяхте избрани като признание за отличната си служба на обществото и социалната си лоялност да станете свидетели на разкриването на научно постижение с такова огромно значение, такава зашеметяваща перспектива, такива епохални възможности, че до този момент е било известно само ма малцина, и то само като Проекта X.

Доктор Стедлър фокусира бинокъла си върху единствения видим предмет — петното на далечната ферма. Видя, че е това е изоставена сграда, която е била занемарена преди години. Небето прозираше през голите греди на покрива и остри парчета стъкло обгръщаха мрака на празните прозорци. Видя хлътналия хамбар, ръждясалата кула на водно колело и останки от трактор, обърнат с веригите нагоре. Доктор Ферис говореше за кръстоносците на науката и за годините на самоотвержено себеотдаване, непримирим труд и упорити изследвания, които са били необходими за Проекта X.

Доктор Стедлър си помисли, докато изучаваше руините на фермата, че е странно да има стадо кози в средата на такава пустош. Бяха шест или седем, някои дремеха, други преживяха сънливо тревичките, които успееха да намерят сред обгорените от слънцето бурени.

— Проектът X — говореше доктор Ферис — беше посветен на специални проучвания в областта на звука. Науката за звука има удивителни аспекти, за които лаиците едва ли подозират…

На около петдесет фута от фермата доктор Стедлър видя някаква структура, която очевидно беше нова и нямаше ясно предназначение: изглеждаше като купчина от няколко стоманени подпори, издигащи се в празното пространство, без да поддържат нищо, без да водят наникъде. Доктор Ферис говореше за природата на звуковите вибрации. Той насочи бинокъла си към хоризонта зад фермата, но на десетки мили не се виждаше нищо друго. Внезапно измъченото движение на една от козите върна погледа му към стадото. Забеляза, че козите са завързани с вериги към стълбове, забити на известно разстояние в земята.

— И открихме — продължаваше доктор Ферис, — че има определени честоти на звуковите вибрации, на които никаква структура, органична или неорганична, не може да устои…

Доктор Стедлър забеляза сребристо петънце, което подскачаше по тревата сред стадото. Беше козле, което не беше вързано — то продължаваше да тича около майка си.

— Звуковият лъч се контролира от табло в гигантска подземна лаборатория — каза доктор Ферис и посочи сградата на хълма. — Това табло е известно между нас като „Ксилофонът“ защото човек трябва да е изключително внимателен, когато свири на него, иначе казано, да дърпа правилните лостове. За днешния специален ден тук сложихме удължение на „Ксилофона“, свързано с централния вътре — той посочи таблото пред официалната трибуна — за да можете да проследите цялата операция и да видите колко проста е цялата процедура…

Доктор Стедлър изпитваше удоволствие да наблюдава козлето, успокояващо удоволствие. Малкото създание беше на не повече от седмица, изглеждаше като топка бяла козина с грациозни дълги крака, продължаваше да подскача весело и непохватно, като и четирите му крака бяха изпънати. Сякаш скачаше заради слънчевите лъчи, заради летния въздух, заради радостта да открие собственото си съществуване.

— Звуковият лъч е невидим, недоловим за слуха и напълно контролируем по отношение на цел, посока и обхват. Това е първото публично изпитание и е настроен да покрие малък сектор, само две мили, напълно безопасно, тъй като всичко е разчистено на двайсет мили наоколо. Сега действащото оборудване в лабораторията е в състояние да произведе лъч, който да покрие — чрез тръбите, които виждате под купола — всичко в радиус от сто мили, кръг с периферия от брега на Мисисипи, приблизително от моста на „Тагарт трансконтинентал“, през Демойн и Форт Додж, Айова, Остин, Минесота, Удман, Уисконсин, до Рок Айлънд, Илинойс. Това е само скромно начало. Притежаваме техническите познания да построим генератори с обхват двеста или триста мили, но тъй като не успяхме да получим навреме достатъчно количество топлоустойчив метал, например Риърдънов метал, трябваше да се задоволим с настоящото си оборудване и този радиус на контрол. В чест на нашия велик водач господин Томпсън, под чиято далновидна администрация Държавният научен институт получи финансиране, без което Проектът X нямаше да бъде възможен, това велико изобретение ще бъде наричано от сега нататък „Хармонизаторът на Томпсън“!

Тълпата започна да ръкопляска. Господин Томпсън седеше неподвижно, със стеснително и намръщено лице. Доктор Стедлър беше сигурен, че този незначителен шарлатанин има толкова общо с проекта, колкото и разпоредителите, че няма нито ума, нито инициативата, нито дори достатъчно злоба, за да произведе и дупка в земята, че и той е пионка на тихата машина, която няма център, няма водач, няма посока, машина, която не е подкарана от доктор Ферис или Уесли Мауч, или от някое от овчедушните създания по трибуните, нито пък от някое от създанията зад кулисите — безличната, немислеща, безтелесна машина, която никой не управляваше, но всички бяха нейни пионки, всеки до степента на собственото си зло. Доктор Стедлър сграбчи ръба на пейката: почувства желание да скочи на крака и да побегне.

— Колкото до функцията и целта на звуковия лъч, няма да казвам нищо, ще го оставя да говори сам за себе си. Сега ще го видите в действие. Когато доктор Блоджет дръпне лостовете на „Ксилофона“, предлагам да гледате мишената, която е онази ферма на две мили оттук. Няма какво друго да видите. Самият лъч е невидим. Всички прогресивни мислители отдавна са се съгласили, че няма обекти, има само действия, няма ценности, а има последствия. Сега, дами и господа, ще видите действието и последствията от Хармонизатора на Томпсън.

Доктор Ферис се поклони, отдалечи се бавно от микрофона и дойде да заеме мястото си до доктор Стедлър. Един млад, пълничък човек застана до таблото и вдигна очаквателно очи към господин Томпсън. Той зяпна неразбиращо за миг, сякаш нещо се беше изплъзнало от ума му, докато Уесли Мауч не се наведе и не прошепна някаква дума в ухото му.

— Контакт! — високо каза господин Томпсън.

Доктор Стедлър не можа да понесе гледката от грациозното, вълнообразно и женствено движение на ръката на доктор Блоджет, когато онзи дръпна първия лост на таблото, после следващия. Вдигна бинокъла си и погледна фермата. В мига, в който нагласяше лещите, една коза опъваше веригата си, протягайки се кротко за един сух магарешки бодил. В следващия миг козата се преобърна във въздуха, ритайки, после падна върху сивата купчина от останалите седем гърчещи се кози. Преди още доктор Стедлър да успее да повярва, купчината застина неподвижна, с изключение на един крак, който стърчеше от масата, вдървен като прът, и трепереше, сякаш под напора на силен вятър. Фермата се разкъса на парчета и рухна, последвана от гейзера тухли от комина. Тракторът се сплеска като палачинка. Водната кула се пропука и парчетата й се удариха в земята, докато колелото все още описваше дълга крива във въздуха, сякаш по собствена воля. Стоманените греди и подпорите на новата конструкция рухнаха като духнати кибритени клечки. Беше толкова бързо, толкова лесно, толкова просто, че доктор Стедлър не изпита страх, не изпита нищо, това не беше реалността, а детски кошмар, където материалните обекти могат да бъдат изтривани по силата на едно-единствено зло желание. Махна бинокъла от очите си. Гледаше празната прерия. Нямаше ферма — в далечината вече нямаше нищо, освен тъмна линия, която изглеждаше като сянка на облак.

Един-единствен, висок и тънък писък се чу от трибуната зад него — една жена припадна. Чудеше се защо е изпищяла толкова късно след случката, но осъзна, че времето, изминало от допира до първия лост, беше по-малко от минута. Отново вдигна бинокъла, сякаш с внезапно пробудила се надежда, че сянката от облака е всичко, което ще види. Но материалните обекти бяха още там — бяха просто купчина отпадъци. Придвижи бинокъла си по останките — след миг осъзна, че търси козлето. Не можа да го намери, там нямаше нищо — само купчина сива козина.

Когато свали бинокъла и се обърна, видя, че доктор Ферис го гледа. Беше сигурен, че по време на цялото изпитание е наблюдавал не мишената, а него, за да види дали той, Робърт Стедлър, може да се противопостави на лъча.

— Това е всичко — каза по микрофона дебелият доктор Блоджет с подкупващия тон на началник на отдел в универсален магазин. — В сградите не е останал нито един пирон или нит, а в телата на животните — нито един здрав кръвоносен съд.

Тълпата шумолеше в конвулсивни движения и висок шепот. Хората се споглеждаха, изправяха се несигурно и сядаха обратно, неспокойно очаквайки всичко друго, но не и тази пауза. В шепота се долавяше потисната истерия. Сякаш чакаха да им кажат какво да мислят. Доктор Стедлър видя една жена, която ескортираха надолу по стълбите от задния ред, с наведена глава и кърпичка, притисната към устата: беше й прилошало.

Той се обърна и видя, че доктор Ферис все още го наблюдава. Доктор Стедлър се облегна леко назад, със строго и презрително изражение, изражението на най-великия учен в страната, и попита:

— Кой изобрети това ужасяващо нещо?

— Вие.

Доктор Стедлър го погледна, без да мърда.

— Това е просто практическо приложение — любезно каза доктор Ферис, — основано на теоретичните ви открития. Резултат от неоценимите ви изследвания за природата на космическите лъчи и предаването на енергия в пространството.

— Кой работи по проекта?

— Неколцина треторазредни учени, както бихте ги нарекли. Всъщност имахме съвсем малко трудности. Никой от тях нямаше да направи и първата стъпка към идеята за вашата формула за прехвърляне на енергия, но с нея — останалото беше лесно.

— Каква е практическата цел на това изобретение? Какви са „епохалните“ му възможности?

— Нима не виждате? Това е неоценим инструмент за обществената безопасност. Никакъв враг не може да нападне собственика на такова оръжие. То ще освободи страната от страх от агресия и ще й позволи да планира бъдещето си в пълна безопасност — гласът му беше странно безгрижен, някак импровизиран, сякаш нито очакваше, нито се опитваше да направи така, че да му повярват. — Ще облекчи социалните търкания, ще спомогне за мира, стабилността, и както споменахме, за хармонията. Ще отстрани всяка опасност от война.

— Каква война? Каква агресия? При условие, че целият свят умира, а всичките народни републики едва оцеляват благодарение на милостинята от тази страна — къде виждате опасност от война? Нима очаквате ония парцаливи диваци да ви нападнат?

Доктор Ферис го погледна право в очите:

— Вътрешните врагове могат да бъдат също такава голяма опасност за хората, каквато и външните — отговори той. — Може би и по-голяма — този път гласът му звучеше така, сякаш очакваше и беше сигурен, че го разбират. — Социалните системи са толкова нестабилни. Но помислете си каква стабилност може да се постигне с няколко научни инсталации, разположени в стратегически ключови точки. Това ще гарантира вечен мир, не мисии е ли?

Доктор Стедлър не мръдна, не отговори — секундите отминаваха, но лицето му не променяше израза си. Започна да изглежда като парализирано. Очите му бяха вторачени като на човек, който внезапно вижда нещо, което е знаел от самото начало, нещо, което се е опитвал години наред да не вижда. Човек, който е въвлечен в битката между видяното и волята да отрича неговото съществуване.

— Не знам за какво говорите! — сопна се накрая той. Доктор Ферис се усмихна.

— Нито един частен бизнесмен или алчен индустриалец не би финансирал Проекта X — меко каза той с тона на безгрижен, неформален разговор. — Няма да може да си го позволи. Това е огромна инвестиция, без перспектива за материална печалба. Каква печалба може да се очаква от него? Вече няма печалби, които да могат да се извлекат от онази ферма — той посочи към тъмната линия в далечината.

— Но, както сте забелязали, Проектът X трябва да бъде начинание, което не цели печалба. За разлика от бизнес фирмите, Държавният научен институт нямаше проблем да получи финансиране за проекта. Не сте чували институтът да има финансови трудности през последните две години, нали? А беше такъв проблем да ги накараме да гласуват фондовете, необходими за развитието на науката. Винаги искаха някакви джунджурии в замяна на парите си, както често казвахте. Е, ето една джунджурия, която хората на власт могат напълно да оценят. Накараха другите да гласуват за нея. Не беше трудно. Всъщност голяма част от другите спокойно гласуваха за секретен проект, бяха сигурни, че е важно — след като тях не ги смятаха за достатъчно важни, за да ги допуснат до него. Имаше, разбира се, няколко скептици, няколко съмняващи се. Но се предадоха, когато им беше напомнено, че Държавният научен институт се оглавява от доктор Робърт Стедлър, в чиято преценка и почтеност не могат да се съмняват.

Доктор Стедлър гледаше ноктите на ръцете си. Внезапният писък на микрофона мигновено накара тълпата да наостри уши — за миг хората си възвърнаха контрола и загърбиха паниката. Един говорител, с глас като картечница, която ги обстрелваше с усмивки, започна да лае весело, че сега ще чуят радиопредаването, което ще разнесе новината за великото откритие из цялата страна. След това той погледна часовника си, сценария и даващата му сигнали ръка на Уесли Мауч и започна да крещи в блестящата змийска глава на микрофона и в стаите, кабинетите и офисите на страната:

— Дами и господа! Проектът X!

Доктор Ферис се наведе към доктор Стедлър — през стакатото от копитата, които сякаш препускаха в гласа на говорителя, през континента, носещи описанието на новото изобретение — и каза нехайно:

— Жизненоважно е да няма критика към проекта в страната в това нестабилно време — и добави донякъде случайно, донякъде шеговито: — да няма никаква критика към каквото и да е.

— … а политическите, културните, интелектуалните и моралните водачи на страната — крещеше говорителят в микрофона, — които станаха свидетели на това велико събитие, като ваши представители и във ваше име, сега ще споделят с вас личното си мнение си за него!

Господин Томпсън пръв се качи по дървените стълби на естрадата с микрофона. Произнесе кратка реч, с която обяви настъпването на нова ера и заяви с войнствен тон, предизвикващ някакви неопределени врагове, че науката принадлежи на народа и всеки човек в света има право да сподели предимствата, създадени от технологичния прогрес.

Следващият беше Уесли Мауч. Той говори за социалното планиране и единодушна подкрепа на плановиците. Говори за дисциплина, единство, строгост и патриотичния дълг да се понасят временните трудности.

— Мобилизирахме най-добрите умове на страната да работят за вашето благоденствие. Това велико изобретение е резултат от гения на човек, чието отдаване на каузата на хуманността не подлежи на съмнение, човек, признат от всички ни като най-великия ум на века — доктор Робърт Стедлър!

— Какво? — хлъцна доктор Стедлър, извръщайки се към Ферис. Доктор Ферис го погледна с кротко търпение. — Той не е искал разрешение да казва такова нещо! — рязко шепнеше Стедлър. Ферис разпери ръце в жест на безпомощен упрек:

— Виждате колко е неуместно да си позволявате да ви смущават политически въпроси, които винаги сте смятали за недостойни за вашето внимание. Работата на господин Мауч не е да иска разрешение.

Фигурата, която сега се беше прегърбила на фона на стоварилото се върху естрадата небе, суетеше се около микрофона и говореше с отегчен, презрителен тон, който подхождаше на скучноват доклад, беше доктор Саймън Причът. Заявяваше, че новото изобретение е инструмент на социалното благоденствие, който гарантира всеобщ просперитет, и че всеки, който се съмнява в този очевиден факт, е враг на обществото и ще бъде третиран като такъв.

— Това откритие на доктор Робърт Стедлър, бележитият свободолюбец…

Доктор Ферис отвори куфарчето си, извади няколко прилежно напечатани страници и се обърна към доктор Стедлър:

— Вие ще сте кулминацията на предаването. Ще говорите последен, в края на часа — протегна му листата. — Това е вашата реч.

Очите му казваха останалото: казваха, че подборът му на думи не е бил случаен. Доктор Стедлър пое страниците, но ги задържа между двата си пръста, както човек държи стара хартия, която се кани да изхвърли.

— Не съм ви молил да се самоназначавате като автор на моите речи — каза той. Сарказмът в гласа му изрази пред Ферис гледната му точка: не беше време за сарказъм.

— Не можех да позволя вашето безценно време да бъде заето с писане на речи за радиото — каза доктор Ферис. — Бях сигурен, че ще го оцените — каза го с фалшива любезност, чийто фалш трябваше да бъде разпознат, сякаш хвърляше на просяк милостиня, която да спаси малкото му останало достойнство. Отговорът на доктор Стедлър го притесни: всъщност той нито отговори, нито погледна ръкописа.

— Липсата на вяра — крещеше един набит оратор на естрадата, сякаш участвайки в улична разпра, — липсата на вяра е единственото нещо, от което трябва да се боим! Ако имаме вяра в плановете на нашите водачи, то плановете ще работят и ние ще имаме целия просперитет и изобилие на света. Само тия, дето се съмняват и подкопават морала ни, те са виновни за недостига и за мизерията. Ама ние няма да им позволим да го правят още дълго, ние сме тук, за да защитим хората, и ако някой от тия съмняващи се хитреци дойде насам, вярвайте ми, ще се погрижим за него!

— Не би било добре — меко каза доктор Ферис — да разбуждаме обществено негодуване срещу Държавния научен институт в такова взривоопасно време. В страната царят недоволство и безпокойство, и ако хората разберат погрешно същността на новото изобретение, могат да обърнат гнева си към всички учени. А учените никога не са били популярни сред масите.

— Мир — пееше висока, стройна жена в микрофона. — Това и изобретение е велик, нов инструмент на мира. То ще ни защити от агресивните замисли на себичните ни врагове, ще ни позволи да дишаме свободно и да се научим да обичаме другите — имаше кокалесто лице и уста, натрупала горчивина по коктейлите, и носеше свободна бледосиня рокля като сценично облекло на арфистка. — Можем да го смятаме за чудото, смятано за невъзможно, за мечтата на вековете, за окончателния синтез на науката и любовта!

Доктор Стедлър погледна към лицата по трибуните. Сега седя ха спокойно, слушаха, но очите им имаха гаснещ и смътен израз — израз на страх, който постепенно приемаха като постоянен, израз на ранени хора, чиито пресни рани постепенно се покриват и потъмняват от ципата на инфекцията. Знаеха, също както и той, че те са мишените на безформените тръби, които стърчаха от гъбовидния купол на сградата, и се чудеше как потушаваха тази мисъл в умовете си и как избягваха това знание — явно беше, че думите, които с готовност поглъщаха и на които вярваха, бяха веригите, които ги оковаваха, подобно на козите, сигурно заклещени в обхвата на тръбите. Искаха да вярват — той видя присвитите им устни, случайните подозрителни погледи, които хвърляха на съседите си, сякаш ужасът, който ги заплашваше, не беше звуковият лъч, а хората, които щяха да ги накарат да признаят, че е ужас. Очите им постепенно се замъгляваха, но остатъкът от усещане за рана беше всъщност вик за помощ.

— Защо мислите, че мислят? — меко попита доктор Ферис. Разумът е единственото оръжие на учения, а разумът няма власт над хората, нали? Във времена като днешните, когато страната се разпада, а тълпата е подтиквана от сляпо отчаяние, на ръба преди откритите бунтове и насилието, редът трябва да се запази с всички налични средства. Какво можем да направим, като трябва да си имаме работа с хора?

Доктор Стедлър не отговори. Дебела, разплута жена, с неподходящ сутиен под подгизналата от пот рокля, говореше по микрофона — доктор Стедлър не можа да повярва в началото, че новото изобретение трябва да бъде посрещнато с особена благодарност от майките в страната. Доктор Стедлър се извърна — Ферис вече виждаше само благородната линия на високото му чело и дълбоките, горчиви бръчки в ъгълчетата на устата му. Внезапно, без причина или предупреждение, Робърт Стедлър се обърна към него. Беше като избликнала кръв от внезапно отворила се рана: лицето на Стедлър беше открито, пълно с болка, ужас, искреност, сякаш в този миг и той, и Ферис бяха човешки същества, и той простена с невярващо отчаяние:

— В цивилизован век, Ферис, в цивилизован век!

Доктор Ферис се изсмя меко и продължително.

— Не знам за какво говорите — отговори той, сякаш цитираше.

Доктор Стедлър сведе очи. Когато Ферис заговори отново, в гласа му имаше един почти недоловим оттенък, който Стедлър не можеше да определи, но знаеше със сигурност, че този тон нямаше място в цивилизован разговор:

— Не би било добре, ако се случи нещо, което да изложи на опасност Държавния научен институт. Би било жалко, ако институтът трябва да бъде затворен, или пък да се наложи някой от нас да го напусне. Къде можем да отидем? Учените са невероятен лукс в наши дни и няма много хора или институции, които да могат да си позволяват дори необходимото, а да не говорим за лукса. За нас няма вече отворени врати. Няма да сме добре дошли в изследователските отдели на промишлени концерни, като например „Риърдън стийл“. Освен това, ако си създадем врагове, от тях ще се бои и всеки, който се опита да се възползва от нашите таланти. Човек като Риърдън би се борил за нас. Ами човек като Орън Бойл? Но това са чисто теоретични размисли, защото всъщност всички частни изследователски центрове бяха затворени със закон — Директива 10–289, издадена, както може би не знаете, от господин Уесли Мауч. Може би мислите за университетите? Те са в същото положение. Не могат да си позволят да си създават врагове. Кой би излязъл в наша защита? Мисля, че човек като Хю Акстън би го направил, но да говорим за това, означава да допуснем анахронизъм. Той беше част от друга епоха. Условията в нашата социална и икономическа реалност отдавна са направили съществуването му невъзможно. А не мисля, че доктор Саймън Причът, или пък поколението, израснало под негово водачество, ще може или ще иска да ни защити. Никога не съм вярвал в ефикасността на идеалистите, сигурно и вие, а сега не е време за непрактичен идеализъм. Ако някой иска да се противопостави на правителствената политика, как могат да го чуят? С тези господа от пресата ли, доктор Стедлър? По този микрофон? Има ли независим вестник в страната? Неконтролирана радиостанция? Или пък някаква частна собственост, лично мнение? — тонът на гласа беше вече очевиден: беше тон на бандит. — Личното мнение е лукс, който никой не може да си позволи в наши дни.

Доктор Стедлър едва помръдна устни:

— Говорите на Робърт Стедлър.

— Не съм забравил. Тъкмо защото не съм забравил на кого говоря. Робърт Стедлър е прочуто име, което не бих желал да видя разрушено. Но какво е едно прочуто име днес? В чии очи? — той посочи с ръка към трибуните. — В очите на тия хора ли? Щом като са готови да повярват, ако им кажат, че един инструмент на смъртта е инструмент на благосъстоянието, няма ли да повярват, ако им кажат, че Робърт Стедлър е предател и враг на държавата? Бихте ли се опрели на факта, че това не е вярно? За истината ли мислите, доктор Стедлър? Темата за истината няма нищо общо със социалното. Принципите нямат въздействие върху обществените дела. Разумът няма власт върху човешките същества. Логиката е безсилна. Моралът е излишен. Не ми отговаряйте сега, доктор Стедлър. Ще ми отговорите по микрофона. Вие сте следващият оратор.

Доктор Стедлър погледна тъмната ивица, останала от фермата в далечината и осъзна, че изпитва ужас, но не можеше да си позволи да разбере неговата същност. Той, който беше в състояние да изучава частиците и техните градивни елементи в космическото пространство, не можеше да си позволи да проучи чувствата си и да разбере, че са три: първо, беше ужасът от гледката, която сякаш се изправяше пред очите му — надписът, гравиран в негова чест над вратата на института: „На безстрашния ум, на неопетнената истина“; второ, явния, грозен, животински страх от физическото разрушение, унизителен страх, който той никога не бе очаквал да изпита в цивилизования свят на неговата младост.

И най-сетне, трето, ужасът от познанието, че предавайки първото, човек се хвърля във властта на второто.

Тръгна към естрадата с твърда и бавна крачка, с вдигната глава, стиснал ръкописа на речта. Изглеждаше така, сякаш се качва ма пиедестал — или на гилотина. Също както животът на човека преминава пред очите му в момента на смъртта, така и той вървеше под звуците от гласа на говорителя, който четеше пред народа списъка с достиженията и описанието на кариерата на Робърт Стедлър. Лека конвулсия премина през лицето му при думите „бивш декан на Физическия факултет в университета «Патрик Хенри»“. Той знаеше, някак дистанцирано — сякаш това познание не беше в него, а в някакъв друг човек, който оставяше зад себе си, че тълпата ще стане свидетел на акт на разрушение, по-ужасен от унищожаването на фермата.

Беше се качил на третото стъпало, когато един млад журналист се втурна напред, изтича до него и сграбчи парапета, за да го спре.

— Доктор Стедлър! — отчаяно прошепна той. — Кажете им истината! Кажете им, че нямате нищо общо с това! Кажете им каква адска машина е това и с каква цел ще бъде използвана! Кажете на страната що за хора се опитват да я управляват! Никой не може да се усъмни в думите ви! Кажете им истината! Спасете ни! Вие сте единственият, който може да го направи!

Доктор Стедлър погледна надолу към него. Беше млад: движенията и гласът му имаха бързата, остра чистота на компетентността; сред възрастните, покварени, затънали в услуги и връзки негови колеги той беше успял да постигне елитна позиция в политическата преса единствено чрез един последен, неустоим проблясък на способности. Очите му изразяваха безстрашен интелект — бяха очи, каквито доктор Стедлър беше виждал навремето да го гледат от банките в аудиториите. Той забеляза лешниковия им цвят и зеления оттенък. Завъртя глава и видя, че Ферис тича към него — като слуга или като тъмничар.

— Не очаквам да ме обиждат нелоялни млади хулигани с предателски подбуди! — високо каза той.

Доктор Ферис се обърна към младия човек и, без да може да контролира лицето си, сгърчено от бяс пред нещо, което не беше очаквал или планирал, извика:

— Дай ми журналистическата си карта и разрешителното си за работа!

— Горд съм — четеше доктор Робърт Стедлър пред микрофона на смълчаната нация, — че моите години работа в служба на науката ме доведоха до честта да положа в ръцете на нашия велик водач, господин Томпсън, ново средство с неизчислим потенциал за цивилизованост и освобождаващо влияние над човешкия ум…

Небето беше като пещ, а улиците на Ню Йорк — като улеи, по които течаха не въздух и светлина, а стопен прах. Дагни стоеше на един ъгъл, където я беше оставил автобусът от летището, и гледаше града с пасивно учудване. Сградите изглеждаха износени от седмиците лятна жега, но хората сякаш бяха износени от вековете страдание. Тя стоеше и ги наблюдаваше, обезоръжена от чудовищното чувство за нереалност. То беше единственото, което изпитваше още от ранните часове на сутринта, от мига, когато от празната магистрала бе стигнала пеш до един непознат град и бе спряла първия минувач, за да го попита къде е.

— Уотсънвил — отговори той.

— А в кой щат?

Човекът я погледна, каза „Небраска“ и побърза да отмине. Тя се усмихна безрадостно, разбрала, че той се чуди откъде е дошла, и че нито едно от обясненията, които можеше да си въобрази, не бояха толкова фантастични, колкото истината. И все пак именно Уотсънвил й се струваше фантастичен, докато вървеше по улиците към гарата. Беше изгубила навика да вижда отчаянието като нормален, основен аспект на човешкото съществуване — толкова нормален, че минаваше незабелязан — и гледката я порази с цялото си безсмислие. Виждаше белега на болка и страх по лицата на хората, и уклончивия поглед, който отказва да ги осъзнае — сякаш се движеха из някаква огромна преструвка, играейки ритуал, който да ги предпази от реалността, който да остави земята скрита, а живота им — неизживян. Те живееха в ужас пред нещо безименно и забранено — забранено им бе просто да вникнат в същността на болката си и да подложат на съмнение дълга си да я понасят. Виждаше това толкова ясно, че искаше да се приближи към всеки непознат, да го разтърси, да се разсмее в лицето му и да извика: „Отърси се!“

Нямаше причина хората да са толкова нещастни, никаква разумна причина… После си спомни, че именно разумът беше силата, която те бяха отпъдили от своя свят. Качи се на влака на „Тагарт“ към най-близкото летище, не каза на никого коя е, струваше й се, че това няма значение. Седна до прозореца в един вагон, като чужденец, който трябва да научи неразбираемия език на хората наоколо. Взе един захвърлен вестник, успя с усилие да разбере написаното, но не и причината да го пишат: всичко изглеждаше детински безсмислено.

Загледа удивено един абзац в колонка, препечатана от нюйоркски вестник, в който се казваше твърде съпричастно, че господин Джеймс Тагарт желае да заяви, че сестра му е загинала в самолетна катастрофа, въпреки всички непатриотични слухове за противното. Бавно си припомни Директива 10–289 и осъзна, че Джим е притеснен от общественото подозрение, че е изчезнала като дезертьор.

Стилът на параграфа предполагаше, че изчезването й е било важен обществен въпрос, който още не е затихнал. Имаше и други доказателства: споменаване на трагичната смърт на госпожица Тагарт в една история за растящия брой самолетни катастрофи, а на последната страница имаше и обява, която предлагаше 100 000 долара награда на човека, който открие останките от самолета й, подписана от Хенри Риърдън. Това я подтикна да бърза — останалото беше без значение. След това осъзна бавно, че завръщането й също е обществен въпрос, който ще бъде приет като голяма новина. Изпита инертно изтощение пред перспективата на драматичното завръщане у дома, от това да се изправи пред Джим и пресата, да стане свидетел на цялата тази възбуда. Щеше й се да са го преглътнали, докато я нямаше.

На летището видя провинциален репортер да интервюира някакви заминаващи държавни служители. Изчака го да свърши, приближи се, протегна документите си за самоличност и каза спокойно под смаяния му поглед:

— Аз съм Дагни Тагарт. Бихте ли известили, че съм жива и ще бъда в Ню Йорк днес следобед?

Самолетът тъкмо се канеше да излети и така избегна необходимостта да отговаря на въпроси. Гледаше прериите, реките, градовете, които преминаваха на недостижимо разстояние под нея, и усети, че чувството за дистанция, което човек изпитва, гледайки земята от самолет, е като онова, с което гледа хората — само дето дистанцията й от тях изглежда беше по-голяма. Пътниците слушаха някакво радиопредаване, което изглеждаше важно, ако се съдеше по изостреното им внимание. Тя улавяше откъслечни реплики, произнесени от фалшиви гласове, които говореха за някакво ново изобретение, което щяло да донесе някакви неопределени ползи на някакво неопределено обществено благо. Думите очевидно бяха подбрани така, че да не носят никакво значение запита се как може някой да се преструва, че слуша реч, и все мак пътниците правеха точно това.

Изнасяха същото представление като дете, което, неспособно още да чете, държи отворена книга и казва каквото си иска, преструвайки се, че го вижда в неразбираемите черни редове. Но детето поне знае, че това е игра — тези хора се преструваха пред себе си, че не се преструват, те не познаваха никаква друга форма на съществуване.

Усещането за нереалност остана единственото чувство, което изпитваше, докато се приземяваше, докато бягаше от тълпата репортери, без да я видят, докато избягваше пиацата за таксита и се качваше ма автобуса, докато пътуваше, и накрая — когато застана на един уличен ъгъл и погледна Ню Йорк. Сякаш виждаше изоставен град.

Не изпита чувството, че се прибира у дома, когато влезе в апартамента си — мястото беше като удобна машина, която можеше да използва за цел, която вече нямаше никакво значение. Обаче усети прилив на енергия — като при разкъсване на мъгла, като парченце смисъл — когато вдигна слушалката и се обади в кабинета на Риърдън в Пенсилвания.

— О, госпожице Тагарт… Госпожице Тагарт! — извика с радостен стон строгата и лишена от емоции госпожица Айвс.

— Здравейте, госпожице Айвс. Не ви уплаших, нали? Знаехте ли, че съм жива?

— О, да! Чух го по радиото тази сутрин.

— Господин Риърдън в кабинета си ли е?

— Не, госпожице Тагарт. Той… той е в Скалистите планини и търси… тоест…

— Да, знам. Знаете ли къде мога да го намеря?

— Очаквам да го чуя всеки момент. В момента е в Лос Гатос, Колорадо. Обадих му се веднага, щом чух новините, но беше излязъл и му оставих съобщение да ми се обади. През по-голямата част от деня лети… но ще ми се обади веднага, щом се върне в хотела.

— Кой е хотелът?

— „Елдорадо“, в Лос Гатос.

— Благодаря ви, госпожице Айвс — понечи да затвори.

— Госпожице Тагарт!

— Да?

— Какво стана с вас? Къде бяхте?

— Аз… ще ви кажа, щом се видим. В момента съм в Ню Йорк. Когато господин Риърдън се обади, кажете му, моля, че ще бъда в кабинета си.

— Да, госпожице Тагарт.

Тя затвори, но ръката й остана върху слушалката — беше сграбчила първото нещо, което имаше значение. Погледна апартамента си и града през прозореца и изпита нежелание да се гмурне отново в мъртвата мъгла на безсмислието. Вдигна слушалката и се обади в Лос Гатос.

— Хотел „Елдорадо“ — каза сънлив и сърдит женски глас.

— Бихте ли записали съобщение за господин Хенри Риърдън? Помолете го, щом се върне, да…

— Момент, моля — провлачено каза гласът, с нетърпение, което отхвърля всяко усилие като натрапване.

Тя чу щракането на връзките, бръмчене, прекъснато няколко пъти, и накрая ясен, твърд мъжки глас:

— Ало?

Беше Ханк Риърдън. Тя се вторачи в слушалката като в цев на пистолет, приклещена, неспособна да си поеме дъх.

— Ало? — повтори той.

— Ханк, ти ли си?

Чу тих звук, повече като въздишка, отколкото като вик на изненада — после дългото, празно пращене по линията.

— Ханк — не последва отговор. — Ханк! — ужасено викна тя. Като че чу усилието, с което той си поемаше дъх, и шепота му — не беше въпрос, а твърдение, с което казваше всичко:

— Дагни.

— Ханк, съжалявам, скъпи, съжалявам! Не знаеше ли?

— Къде си, Дагни?

— Добре ли си?

— Естествено.

— Не знаеше ли, че съм се върнала… и съм жива?

— Не… Не знаех.

— Боже, съжалявам, че се обадих, аз…

— За какво говориш? Дагни, къде си?

— В Ню Йорк. Не чу ли по радиото?

— Не. Тъкмо влизам.

— Не ти ли предадоха съобщение да се обадиш на госпожица Айвс?

— Не.

— Добре ли си?

— Сега ли? — тя чу тих, мек смях. Слушаше звука от несдържания му смях, звука на младост, който растеше в гласа му с всяка дума. — Кога се върна?

— Тази сутрин.

— Дагни, къде беше?

Тя не отговори веднага.

— Самолетът ми се разби — каза тя. — В Скалистите планини. Прибраха ме хора, които ми помогнаха, но не можах да изпратя съобщение на никого.

Смехът напусна гласа му.

— Толкова лошо ли беше?

— О… катастрофата ли? Не, не беше. Не бях ранена. Не и сериозно.

— Тогава защо не можа да изпратиш съобщение?

— Нямаше… нямаше средства за комуникация.

— Защо ти отне толкова време да се върнеш?

— Аз… не мога да ти отговоря точно сега.

— Дагни, в опасност ли беше?

Съчетанието от усмивка и горчивина в гласа й беше почти като съжаление, когато отговори:

— Не.

— Като затворник ли те държаха?

— Не, всъщност, не.

— Значи си можела да се върнеш по-скоро, но не си го направила?

— Така е, но не мога да ти кажа повече сега.

— Къде си, Дагни?

— Имаш ли нещо против да не говорим за това сега? Почакай да се видим.

— Разбира се, няма да задавам въпроси. Само ми кажи: в безопасност ли си?

— В безопасност ли? Да.

— Искам да кажа, имаш ли някакви трайни наранявания или последствия?

Тя отговори с все същата безрадостна усмивка:

— Наранявания — не, Ханк. Що се отнася до трайните последствия, не знам.

— Още ли ще бъдеш в Ню Йорк довечера?

— Ами да, аз… върнах се завинаги.

— Наистина ли?

— Защо питаш?

— Не знам, мисля, че свикнах твърде много с това какво е… когато не мога да те намеря.

— Върнах се.

— Да. Ще те видя след няколко часа — гласът му прекъсна, сякаш изречението беше толкова чудно, че не можеше да му повярва. — След няколко часа — твърдо повтори той.

— Ще бъда тук.

— Дагни…

— Да?

Той се засмя меко.

— Не, нищо. Просто исках да послушам гласа ти още малко. Прости ми. Не сега. Не искам да казваш каквото и да е сега.

— Ханк, аз…

— Като се видим, скъпа. До скоро.

Тя остана загледана в смълчаната слушалка. За пръв път от завръщането си изпита болка, яростна болка, но тя я караше да се чувства жива, защото си заслужаваше да се изпита. Обади се на секретарката си в „Тагарт трансконтинентал“, за да я уведоми накратко, че ще бъде в кабинета си след половин час.

Статуята на Нат Тагарт беше реална, когато се изправи пред нея на перона на терминала. Струваше й се, че са сами в голям, кънтящ храм, с мъгливи силуети на безформени призраци, които се извиват и изчезват край тях. Стоеше неподвижна, вперила поглед нагоре в статуята, сякаш полагаше клетва. Върнах се — това бяха единствените думи, които можеше да произнесе.

Надписът „Дагни Тагарт“ още седеше на матираното стъкло на вратата на кабинета й. Израженията по лицата на персонала, когато влезе в преддверието, бяха като на удавници, видели спасителен пояс. Видя Еди Уилърс, който стоеше на бюрото си в обградения със стъкло офис, и някакъв мъж пред него. Еди понечи да тръгне към нея, но спря — изглеждаше като затворник. Тя поздрави с поглед всяко лице, усмихвайки се нежно като на обречени деца, после тръгна към бюрото на Еди. Той я гледаше как се приближава, сякаш не виждаше нищо друго. Но във вдървената си поза той изглеждаше така, като че се преструва, че слуша мъжа пред себе си.

— Движеща сила ли? — казваше мъжът с рязък, отривист и сопнат, но същевременно неясен, носово провлачен глас. — Няма проблем с движещата сила. Просто махате…

— Здравей — меко каза Еди с приглушена усмивка като на далечно видение. Мъжът се обърна и я погледна. Имаше жълтеникав цвят на лицето, къдрава коса, здраво лице с меки мускули, и отвратителната привлекателност, която повече приляга на естетическите стандарти, използвани по баровете — замъглените му кафяви очи бяха празни и блудкави като стъкло.

— Госпожице Тагарт — каза Еди с дълбок, сериозен глас, сякаш игнорираше мъжа, за да го принуди да възприеме маниери, за които не беше и чувал, — мога ли да ви представя господин Мийгс?

— Приятно ми е — без интерес каза мъжът, после се обърна към Еди и продължи, сякаш нея я нямаше: — Просто махате „Комет“ от разписанието за утре и за вторник и изстрелвате локомотивите към Аризона за специалния товарен с грейпфрутите, а подвижния състав вземате от въглищата на Скрантън, за които ви споменах. Изпратете заповедите незабавно.

— Нищо такова няма да правиш! — задави се тя, твърде сащисана, за да се ядоса.

Еди не отговори. Мийгс я погледна с нещо като учудване, ако очите му бяха в състояние изобщо да изразяват реакция.

— Изпратете заповедите — спокойно каза той на Еди и излезе.

Еди драскаше бележки по лист хартия.

— Луд ли си? — попита тя.

Той вдигна очи, сякаш изтощен след часове побой.

— Длъжни сме, Дагни — каза той с мъртъв глас.

— Какво е това? — попита тя и посочи към външната врата, която се беше затворила зад господин Мийгс.

— Директорът на обединението.

— Какво?

— Представителят от Вашингтон, който отговаря за Плана за обединение на железниците.

— Какво е това?

— Това е… Чакай, Дагни, добре ли си? Пострада ли? Наистина ли беше самолетна катастрофа?

Никога не беше си представяла, че лицето на Еди Уилърс може да изглежда така, сякаш остарява, но сега го виждаше — беше остаряло на трийсет и пет, и то само за един месец. Не ставаше въпрос за бръчки — лицето и мускулите си бяха същите, но бяха изпълнени със смразяващия израз на примирение пред болка, приета като безнадеждна. Тя се усмихна нежно и уверено, с разбиране, отхвърляйки всички проблеми, и каза с протегната ръка:

— Добре, Еди. Здравей!

Той пое ръката й и я притисна до устните си, нещо, което не беше правил никога преди, без да проявява дързост или да се извинява: просто, открито и лично.

— Наистина беше самолетна катастрофа — каза тя — и, Еди, за да не се притесняваш, ще ти кажа истината: не пострадах, не и сериозно. Но не тази история ще дам на пресата и на всички останали. Така че никога не трябва да го споменаваш.

— Разбира се.

— Нямаше начин да се обадя на когото и да е, но не защото бях ранена. Само това мога да ти кажа, Еди. Не ме питай къде съм била или защо ми е отнело толкова време, за да се върна.

— Няма.

— Сега ми кажи какъв е този план за обединение на железниците.

— Това е… Знаеш ли какво? Нека Джим ти каже. Ще го направи съвсем скоро. Просто нервите ми няма да издържат, освен ако не ме накараш изрично — добави той със съзнателно, дисциплинирано усилие.

— Не, не трябва. Само ми кажи дали правилно съм разбрала този обединител: иска да отмениш „Комет“ за два дни, за да дадеш вагоните му на специален товарен влак с грейпфрути в Аризона?

— Точно така.

— И е отменил влак с въглища, за да вземе вагоните и да натовари грейпфрути?

— Да.

— Грейпфрути?

— Точно така.

— Защо?

— Дагни, вече никой не използва думата „защо“.

След миг тя попита:

— Имаш ли някаква представа за причината?

— Представа ли? Нямам представа, знам я със сигурност.

— Добре, каква е?

— Товарният влак е за братята Смадър. Купили са плодови градини в Аризона преди година от човек, който е фалирал заради Закона за изравняване на възможностите. Притежавал ги е трийсет години. Братята Смадър са били в хазартния бизнес до предишната година. Купили са градините със заем от Вашингтон по проекта за възстановяване на закъсали райони, като Аризона например. Имали са приятели във Вашингтон.

— Е, и?

— Дагни, всички го знаят. Всички знаят що за разписания имаме през последните три седмици и защо някои райони и някои клиенти получават транспорт, а други не. Само дето не трябва да го казваме. Трябва да се преструваме, че вярваме, че общественото благо е единствената причина за всяко решение, и че общественото благо на град Ню Йорк изисква незабавната доставка ма голямо количество грейпфрути — той млъкна, добави: — Директорът по обединението е единственият съдник на общественото благо и има еднолична власт над разполагането на всякаква движеща сила и подвижен състав по всяка железница на територията на Съединените щати.

Последва миг тишина.

— Разбирам — каза тя и след секунда попита: — Какво направиха с тунела при Уинстън?

— Изоставиха го преди три седмици. Така и не стигнаха до влаковете. Оборудването отказа.

— Какво стана с реконструкцията на старата линия около тунела?

— Отмениха я.

— Тогава имаме ли някакъв трансконтинентален трафик?

Еди я погледна някак особено.

— О, да — горчиво каза той.

— През отбивката на „Канзас Уестърн“?

— Не.

— Еди, какво е ставало тук през последния месец?

Той се усмихна, сякаш думите му бяха грозно признание.

— Правим пари през последния месец — отговори той.

Тя видя как външната врата се отваря и влиза Джеймс Тагарт, придружен от господин Мийгс.

— Еди, искаш ли да присъстваш на разговора, или предпочиташ този да го пропуснеш?

— Не. Искам да присъствам.

Лицето на Джим изглеждаше като смачкан лист хартия, въпреки че по меката му, подута плът нямаше допълнителни гънки.

— Дагни, има много неща за обсъждане, много важни промени, които… — пискливо започна той, гласът му изпреварваше тялото. — А, радвам се да те видя, щастлив съм, че си жива — нетърпеливо добави той, след като си спомни. — Но има някои важни…

— Да отидем в моя кабинет — каза тя.

Кабинетът й изглеждаше като историческа реконструкция, реставрирана и поддържана от Еди Уилърс. Картата, календарът, портретът на Нат Тагарт бяха на стените — не беше останала и следа от времето на Клифтън Лоуси.

— Да разбирам ли, че все още съм оперативен вицепрезидент на тази железопътна компания? — попита тя и седна зад бюрото си.

— Да — побърза да каже Тагарт обвинително, почти предизвикателно. — Със сигурност си, и не го забравяй, не си напуснала, още си… не си напуснала, нали?

— Не, не съм напуснала.

— Най-спешното нещо, което трябва да направим, е да кажем на пресата, че си се върнала на работа, къде си била и… между другото, къде беше?

— Еди — каза тя, — би ли записал това и би ли го пратил на пресата? Самолетът ми получи повреда в двигателя, докато летях над Скалистите планини към тунела на „Тагарт“. Изгубих се, докато се опитвах да кацна аварийно, и се разбих в необитаема планинска местност в Уайоминг. Бях намерена от стар овчар и неговата съпруга, които ме отнесоха в хижата си дълбоко в пущинака, на петдесет мили от най-близкото селище. Бях тежко ранена и съм останала в безсъзнание почти две седмици. Възрастното семейство нямаше телефон, нито радио, каквито и да е средства за комуникация или транспорт, освен стар камион, който се повреди, когато се опитаха да го използват. Трябваше да остана с тях, докато се възстанових достатъчно, за да събера сили да вървя. Изминах петдесет мили до подножието на хълмовете, после стигнах на автостоп до една гара на „Тагарт“ в Небраска.

— Разбирам — каза Тагарт. — Добре, това става. Но когато даваш интервюто…

— Няма да давам никакви интервюта.

— Какво? Но те ми звънят цял ден! Чакат! Жизненоважно е — беше паникьосан. — Това е изключително, жизненоважно!

— Кой ти звъни цял ден?

— Хора от Вашингтон и… и други… Чакат твоето изявление.

Тя посочи бележките на Еди.

— Това е моето изявление.

— Но това не е достатъчно! Трябва да кажеш, че не си напуснала.

— Очевидно е, нали? Върнах се.

— Трябва да кажеш нещо по въпроса.

— Например?

— Нещо лично.

— На кого?

— На страната. Хората се притесняваха за теб. Трябва да ги успокоиш.

— Историята ще ги успокои, ако някой толкова се е притеснявал за мен.

— Не това имам предвид!

— Добре, тогава какво имаш предвид?

— Имам предвид… — той спря, а очите му избягваха нейните.

— Имам предвид… — седна, докато търсеше думите и пукаше ставите на пръстите си.

Джим се разпада, помисли си тя, нервното нетърпение, писъците и паническото изражение са нещо ново — грубите изблици пред неизбежната заплаха бяха заместили предпазливото му поведение.

— Искам да кажа… — той търсеше думи, за да назове мисълта си, без да я назовава, за я накара да разбере онова, което не искаше да дава да се разбере. — Искам да кажа, обществеността…

— Знам какво искаш да кажеш — каза тя. — Не, Джим. Няма да успокоя обществеността за състоянието на нашата промишленост.

— Ама ти…

Нека обществеността си остане толкова обезпокоена, за колкото й стига акълът. Сега да говорим по работа.

— Ама аз…

— По работа, Джим!

Той погледна господин Мийгс. Мийгс седеше мълчаливо, с кръстосани крака, и пушеше. Носеше сако, което не беше, но изглеждаше като военна униформа. Плътта на врата му преливаше през яката, а тази на тялото му притискаше тънката талия, предназначена да я прикрива. Носеше пръстен с голям жълт диамант, който проблясваше всеки път, когато мръднеше късите си, дебели пръсти.

— Запознала си се с господин Мийгс — каза Тагарт. — Толкова се радвам, че се разбирате — той направи пауза, в очакване, но не получи отговор от двамата. — Господин Мийгс е представител на Плана за обединение на железниците. Ще имаш много поводи да си сътрудничиш с него.

— Какъв е този план за обединение на железниците?

— Това е… нова национална мярка, която влезе в сила преди три седмици и която ще оцениш и одобриш, защото е изключително практична — тя се чудеше на безполезния му метод: държеше се така, сякаш като изкаже мнението й предварително, тя няма да може да го промени след това. — Това е извънредна мярка, която спаси транспортната система на страната.

— Какъв е планът?

— Осъзнаваш, разбира се, непреодолимите трудности пред всяка строителна дейност по време на извънредно положение. Временно е невъзможно да се полагат нови коловози. Ето защо най-важният проблем на страната е да съхрани транспортната индустрия като цяло, да съхрани съществуващото оборудване и инсталации. Оцеляването на нацията изисква…

— Какъв е планът?

— Като политика за оцеляването на нацията, железниците на страната бяха обединени в един-единствен отбор, като сляха ресурсите си. Целият им брутен приход се прехвърля на Фонда за обединение на железниците във Вашингтон, който действа като попечител на индустрията като цяло и разпределя прихода между отделните железници съобразно един… по-модерен принцип на разпределение.

— Какъв принцип?

Не се притеснявай, правата на собственост са съхранени и защитени напълно, просто само приемат нова форма. Всяка железница запазва независимата отговорност за работата си, разписанията и поддръжката на линиите и оборудването. Като принос към националния фонд всяка железница позволява на всяка друга, при нужда, да използва безплатно нейните линии и инсталации. В края на годината ръководството на фонда разпределя общия брутен приход и всяка железница получава заплащане не на случайния старомоден принцип съобразно броя на влаковете или на товарния тонаж, а въз основа на нуждите си — тоест, тъй като съхраняването на линиите е основната й нужда, всяка железница получава средства в зависимост от дължината на линиите, които притежава и поддържа.

Тя чуваше думите и разбираше значението им, но не беше в състояние да го приеме за реално — да окаже уважение на гнева, загрижеността, на кошмарната лудост, която почиваше единствено на готовността на хората да се преструват, че е нормална. Почувства празнота, вцепенение и усещането, че е хвърлена някъде далеч извън реалността, в която моралното възмущение е уместно.

— Чий коловоз използваме за нашия трансконтинентален график? — попита тя сухо.

— Ами нашия собствен, разбира се — побърза да каже Тагарт, така де, от Ню Йорк до Бедфорд, Илинойс. От Бедфорд нататък влаковете вървят по линиите на „Атлантик саутърн“.

— До Сан Франсиско ли?

— Така е много по-бързо, отколкото по онази дълга отбивка, която се опита да създадеш.

— И влаковете ни се движат, без да плащаме за използването на коловоза?

— А и отбивката не можеше да продължава дълго, релсите на „Канзас Уестърн“ бяха повредени, а освен това…

— Без да плащаме за използването на линиите на „Атлантик саутърн“?

— Добре де, и ние не им искаме нищо за използването на нашия мост над Мисисипи.

След миг тя попита:

— Ти да си поглеждал карта?

— Разбира се — неочаквано каза Мийгс. — Вие притежавате най-дългите линии от всички железници в страната. Така че няма за какво да се притеснявате.

Еди Уилърс избухна в смях. Мийгс го погледна неразбиращо.

— Какво ви става? — попита той.

— Нищо — уморено каза Еди, — нищо.

— Господин Мийгс — каза тя, — ако погледнете картата, ще видите, че две трети от разходите по поддръжка на линиите за трансконтиненталния ни трафик ни се дават безплатно и се плащат от нашия конкурент.

— Ама разбира се — каза той с присвити очи, наблюдавайки я подозрително, сякаш се чудеше какво я кара да го заяви толкова ясно.

— В същото време на нас ни се плаща за това, че притежаваме километри безполезни коловози, по които няма никакъв трафик — каза тя.

Мийгс разбра и се облегна назад, сякаш беше изгубил всякакъв интерес към разговора.

— Това не е вярно! — сопна се Тагарт. — Пускаме повече местни влакове, за да обслужваме района на бившата си трансконтинентална линия — през Айова, Небраска и Колорадо, и от другата страна на тунела — през Калифорния, Невада и Юта.

— Пускаме по два на ден — каза Еди Уилърс със сухия, безизразен и невинен тон на бизнесмен. — И още по-малко на някои места.

— Какво определя броя влакове, които всяка отделна компания трябва да пуска? — попита тя.

— Общественото благо — каза Тагарт.

— Управата на фонда — каза Еди.

— Колко влака са били спрени в страната през последните три седмици?

— Всъщност — побърза да каже Тагарт — планът помогна да се хармонизира индустрията и да се елиминира безжалостната конкуренция.

— Елиминира трийсет процента от влаковете в страната — каза Еди. — Единствената останала конкуренция е в молбите до управата за спиране на влакове. Ще оцелее онази компания, която успее изобщо да не пуска влакове.

— Някой изчислил ли е колко време ще може „Атлантик саутърн“ да остане в бизнеса?

Това не ти влиза… — започна Мийгс.

— Моля те, Къфи! — викна Тагарт.

— Президентът на „Атлантик саутърн“ — безстрастно каза Еди — се самоуби.

— Това няма нищо общо с нас! — писна Тагарт. — Беше по личен въпрос!

Дагни замълча. Седеше и ги гледаше. Все още изпитваше частица учудване, въпреки вцепененото безразличие в ума й: Джим винаги беше успявал да прехвърли тежестта от провалите си върху най-здравите дървета около себе си и да оцелее, като ги накара да платят за грешките му с живота си, както беше направил с Дан Конъуей и с индустрията в Колорадо. Но това не съдържаше дори рационалността на крадец — това бе нападение срещу изтощения скелет на слаб, наполовина банкрутирал конкурент, с цел кратко отлагане, нападение на ръба на пропастта, където само една тънка кост крепеше самия хищник над бездната.

Навикът на разума и неговият импулс почти я подтикнаха да говори, да спори, да доказва очевидното, но погледна лицата им и видя, че те го знаят. По някаква друга логика, по някакъв немислим, но съвсем съзнателен начин, те знаеха всичко, което можеше да им каже — беше безполезно да им доказва ирационалния ужас от курса им и от неговите последствия. И Мийгс, и Тагарт го знаеха, и тайната на съзнанието им беше именно в средствата, с които избягваха окончателността на това познание.

— Разбирам — тихо каза тя.

— Добре де, какво трябваше да направя? — изкрещя Тагарт. Да се откажа от трансконтиненталния трафик? Да банкрутирам? Да сведа компанията до мизерен местен играч на Източния бряг?

Единствената й дума го беше поразила по-лошо от всяко възмутено възражение — той трепереше от ужас пред онова, което с думата „разбирам“ тя беше прозряла.

— Нищо не можах да направя! Трябваше да имаме трансконтинентална линия! Няма начин да се заобиколи тунелът! Нямаме пари за допълнителни разходи! Нещо трябваше да се направи! Трябваше да имаме линия!

Мийгс го гледаше донякъде с учудване, донякъде с отвращение.

— Не споря, Джим — сухо каза тя.

— Не можехме да позволим компания като „Тагарт трансконтинентал“ да рухне! Това щеше да е национална катастрофа! Трябваше да мислим за всички градове, индустрии, клиенти, пътници, служители и акционери, чиито живот зависи от нас! Не беше само за нас, беше за общественото благо! Всички са съгласни, че Планът за обединение на железниците е практичен! Най-информираните…

— Джим — каза тя, — ако имаш още нещо по работа, което да обсъдиш с мен, обсъждай.

— Никога не си вземала предвид социалната гледна точка за каквото и да е — каза той с кисел, отстъпчив глас. Тя забеляза, че тази форма на преструвка беше също толкова нереална за господин Мийгс, колкото и за нея, макар и по напълно противоположни причини. Той гледаше Джим с отегчено презрение. За миг й се стори, че Джим се е опитал да намери среден път между два полюса — Мийгс и нея — и сега вижда, че пътечката му се стеснява и че ще бъде смазан между две отвесни стени.

— Господин Мийгс — попита тя, подтиквана от пълно с горчиво веселие любопитство, — какъв е икономическият ви план за вдругиден?

Видя мътните му кафяви очи да се фокусират безизразно върху нея.

— Непрактична сте — каза той.

— Напълно безполезно е да теоретизираме за бъдещето — сопна се Тагарт, — когато трябва да се погрижим за тежкото положение в момента. В дългосрочен план…

— В дългосрочен план всички ще сме мъртви — каза Мийгс, после внезапно скочи на крака. — Ще бягам, Джим. Нямам време за разговори — и добави: — И поговори с нея да направи нещо, за да спрат всички тия катастрофи, след като е такава магьосница в железниците.

Беше казано без да иска да я обиди — той беше човек, който не знаеше кога обижда и кога го обиждат.

— Ще се видим по-късно, Къфи — каза Тагарт, когато Мийгс излезе, без дори да ги погледне.

После я погледна уплашено, в очакване, сякаш се боеше от коментара й, но същевременно отчаяно се надяваше да чуе някоя дума, каквато и да е.

— Е? — попита тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Нещо друго за обсъждане?

— Ами аз… — звучеше разочаровано. — Да! — извика той, сякаш правеше отчаян скок. — Има още нещо за обсъждане, най-важното, то…

— Растящият брой влакови катастрофи?

— Не! Не това.

— Какво тогава?

— Това, че… трябва да се появиш в радиопредаването на Бъртрам Скъдър довечера.

Тя се облегна назад.

— Така ли?

— Дагни, наложително е, изключително важно е, нищо не може да се направи по въпроса, невъзможно е да откажеш във времена като днешните, когато човек няма избор и…

Тя погледна часовника си.

— Ще ти дам три минути, за да ми обясниш, ако изобщо искаш да те изслушам. И по-добре говори направо.

— Добре! — отчаяно каза той. — Смята се за изключително важно, на най-високо място — имам предвид Чик Морисън, Уесли Мауч и господин Томпсън, толкова високо — ти да произнесеш реч към нацията, с която да повдигнеш морала, като кажеш, че не си напуснала.

— Защо?

— Защото всички мислят, че си го направила! Не знаеш какво се случва напоследък, но е доста обезпокоително. Страната е изпълнена със слухове, всякакви слухове, за какво ли не, и всичките са опасни. Разрушителни, искам да кажа. Хората само си шушукат. Не вярват на вестниците, не вярват на най-добрите оратори, вярват на всяка злобна, паникьорска клюка, която се появи. Не са останали увереност, вяра или ред, няма… няма респект към властта. Хората като че ли са на ръба на паниката.

— Е, и?

— Ами, най-малкото продължава тази отвратителна работа с изчезването на големите индустриалци, които сякаш се изпаряват! Никой не може да го обясни и това ги изнервя ужасно. Шушукат се какви ли не истерични глупости, но онова, което казват най-често е, че нито един честен човек няма да работи за тия хора. Имат предвид хората във Вашингтон. Сега разбираш ли? Едва ли подозираш, че си толкова известна, но си, или поне стана, откак самолетът ти се разби. Никой не повярва в катастрофата. Всички мислеха, че си нарушила закона, т.е. Директива 10–289, и си дезертирала. Има доста широко разпространено… неразбиране на Директива 10–289, доста… смут. Сега разбираш ли колко важно е да се появиш в ефир и да кажеш на хората, че не е вярно, че Директива 10–289 разрушава индустрията, че е смислен закон, създаден за благото на всички, и че ако проявят още малко търпение, нещата ще се подобрят и благосъстоянието ще се върне. Вече не вярват на никой политик. Ти… ти си индустриалец, един от малкото останали от старата школа, и единственият, който някога се е връщал, след като са мислели, че е изчезнал. Познават те… като реакционер, който се противопоставя на политиката на Вашингтон. Така че хората ще ти повярват. Това ще окаже огромно влияние върху тях, ще укрепи самочувствието им, ще помогне на морала им. Сега разбираш ли?

Той се беше впуснал в обяснения, окуражен от странния й израз, израз на съзерцание, който беше почти усмивка. Беше го слушала, беше чула през думите му гласа на Риърдън, който й беше казал в една пролетна вечер преди повече от година: „Ще имат нужда от някакво одобрение от наша страна. Не знам какво ще бъде, но, Дагни, знам, че ако ценим живота си, не бива да им го даваме. Ако те сложат на колелото за мъчения, не им го давай. Нека унищожат железницата ти и моя завод, но не им го давай.“

— Сега разбираш ли?

— О, да, Джим, разбирам!

Той не можа да изтълкува тона на гласа й — беше тих, отчасти стон, отчасти смях, отчасти триумф, но това беше първият израз на емоция, който тя показа, и той се гмурна в него, без да има избор, освен да се надява:

— Обещах във Вашингтон, че ще говориш! Не можем да ги провалим, не и за такова нещо! Не можем да си позволим да ни заподозрат в нелоялност. Всичко е уредено. Ще бъдеш гост в програмата на Бъртрам Скъдър, тази вечер, в десет и трийсет. Той има предаване, в което интервюира видни публични фигури, с национално покритие, има голяма аудитория, стига до повече от двайсет милиона души. От кабинета на блюстителя на морала…

— На какво?

Блюстителят на морала, това е Чик Морисън — обадиха ми се три пъти, за да се уверят, че нищо няма да се обърка. Издали са заповеди до всички новинарски емисии, повтарят го цял ден, из цялата страна, казват на хората да те слушат в часа на Бъртрам Скъдър.

Той я гледаше така, сякаш искаше едновременно и отговор, и признанието, че отговорът й е най-маловажният елемент при тези обстоятелства. Тя каза:

— Знаеш какво мисля за политиката на Вашингтон и за Директива 10–289.

— В такова време не можем да си позволим лукса да мислим!

Тя се изсмя.

— Но нима не разбираш, че не можеш да им откажеш? — изпика той. — Ако не се появиш след цялото това разгласяване, това ще подкрепи слуховете, ще се равнява на открито заявяване ма нелоялност!

— Капанът няма да проработи, Джим.

— Какъв капан?

— Онзи, който винаги залагаш.

— Не знам за какво говориш!

— Напротив, знаеш. Знаел си — всички сте знаели, — че ще откажа. Така че си ме бутнал в публичен капан, където моят отказ ще се превърне в твърде неудобен скандал за теб, по-неудобен, отколкото си мислиш, че ще посмея да причиня. Разчитал си да спася достойнството ви и вратовете, които сте заложили. Няма да ги спася.

— Но аз обещах!

— Аз не съм.

— Не можем да им откажем! Не разбираш ли, че са ни притиснали в ъгъла? Че ни държат за гърлото? Не разбираш ли какво могат да ни причинят чрез железопътния фонд или чрез Комисията по унификация, или чрез мораториум върху облигациите ни?

— Знаех го още преди две години.

Той трепереше — в страха му имаше нещо безформено, отчаяно, почти суеверно, непропорционално на опасността, за която беше споменал. Тя почувства изведнъж увереността, че то идва от място, по-дълбоко от страха от бюрократични репресии, че тези репресии бяха единственото му въплъщение, което можеше да си позволи да познава, успокояващо въплъщение, което приличаше на рационално и криеше истинския му мотив. Беше сигурна, че не паниката в страната искаше да овладее, а собствената си, че той, Чик Морисън, Уесли Мауч и всички останали от крадливата им банда имаха нужда от нейното одобрение, не за да успокоят жертвите си, а за да успокоят самите себе си, въпреки че уж разумната и практична идея да заблудят жертвите си беше единственото название, което признаваха за мотивите в истеричната си настойчивост. С благоговейно презрение — благоговейно заради размера на това, което виждаше — тя се запита до какъв вътрешен разпад трябва да са стигнали тези хора, за да стигнат до такова ниво на самоизмама, че да търсят изтръгнатото съгласие на несклонна да съдейства жертва като морална санкция — тези, които си мислеха, че просто мамят света.

— Нямаме избор! — викна той. — Никой няма избор!

— Махай се оттук — каза тя съвсем тихо и спокойно. Нещо в тона на гласа й резонира с нотката на непризнатото у него, сякаш, без да го признава словесно, той знаеше какво знае тя, за да произведе такъв звук. Излезе.

Дагни погледна Еди — той изглеждаше като човек, който се бори с поредния пристъп на погнуса, с която се учеше да се справя като с хронично състояние. След миг той попита:

— Дагни, какво стана с Куентин Даниълс? Летеше след него, нали?

— Да — каза тя. — Той замина.

— При разрушителя ли?

Думата й подейства като физически удар. Това беше първият допир на външния свят до лъчистото присъствие, което беше пазила в себе си цял ден — като мълчаливо, неизменно, лично видение, което не можеше да се повлияе от нищо наоколо, видение, за което не искаше да мисли, а само да го чувства като източник на сила. Разрушител — това беше името на видението тук, в техния свят.

— Да — вцепенено и с усилие каза тя, — при разрушителя.

После хвана здраво ръба на бюрото, за да подкрепи позата и целта си, и каза с горчив намек за усмивка:

— Е, Еди, да видим какво могат да направят две непрактични личности като теб и мен за предотвратяването на влаковите катастрофи.

Два часа по-късно, когато вече беше сама в кабинета си, наведена над много листове хартия, покрити само с цифри, но вълнуващи като филм, който й разказваше цялата история на компанията през последните четири седмици, интеркомът иззвъня и секретарката каза:

— Госпожа Риърдън иска да ви види, госпожице Тагарт.

— Господин Риърдън ли? — невярващо каза тя, неспособна да повярва което и да е от двете.

— Не. Госпожа Риърдън.

Тя изчака секунда, после каза:

— Поканете я да влезе.

Имаше нещо подчертано в поведението на Лилиан Риърдън, когато влезе и тръгна към бюрото й. Носеше ушит майсторски костюм, с голяма, ярка панделка, нехайно висяща от едната страна, като нотка на елегантен контраст, и малка шапка, наклонена под такъв ъгъл, който се смяташе за кокетен, защото изглеждаше забавен, лицето й беше донякъде твърде гладко, стъпките й — твърде бавни, и вървеше така, сякаш въртеше бедрата си.

— Как сте, госпожице Тагарт? — с мързелив, грациозен глас попита тя. Това бе салонен глас и изглеждаше точно толкова неуместен, колкото и панделката на костюма й в този кабинет. Дагни кимна сериозно. Лилиан се огледа, и погледът й беше също толкова развеселен, колкото и шапката й: поглед, който въплъщаваше развита до зрялост сигурност, че животът може да бъде единствено смехотворен.

— Седнете, моля — каза Дагни.

Лилиан седна и се отпусна в уверена, грациозна, нехайна поза. Когато се обърна към Дагни, веселието беше още там, но оттенъкът му беше различен: намекваше, че те споделят тайна, която правеше напълно логично за тях двете абсурдното й иначе присъствие тук. Подчерта това, като остана мълчалива.

— Какво мога да направя за вас?

— Дойдох да ви кажа — любезно каза Лилиан, — че ще се появите в предаването на Бъртрам Скъдър тази вечер.

Тя не видя учудване в лицето на Дагни, не видя шок, а само погледа на инженер, който изучава двигател, който издава неравномерен звук.

— Предполагам — каза Дагни, — че осъзнавате напълно същността на изречението си.

— О, да! — каза Лилиан.

— Тогава я изявете.

— Моля?

— Кажете ми го цялото.

Лилиан се изсмя късо, а пресиленият кикот издаде, че не е очаквала точно такова отношение.

— Сигурна съм, че няма да са необходими дълги обяснения. Знаете защо появяването ви в това предаване е важно за хората на власт. Знам защо отказахте да се появите. Познавам убежденията ви по въпроса. Може и да не му придавате особено значение, но знаете, че моите симпатии винаги са били на страната на системата, която сега е на власт. Така че ще разберете интереса ми към въпроса и мястото ми в него. Когато брат ви ми каза, че сте отказала, аз реших да помогна малко — защото, видите ли, аз съм една от малцината, които знаят, че не сте в позиция да отказвате.

— Аз още не съм от тях — каза Дагни.

Лилиан се усмихна.

— А, да, трябва да ви обясня още малко. Разбирате, че вашето появяване по радиото ще има същата стойност за управляващите като действието на мъжа ми, когато подписа удостоверението за дарение и им предаде Риърдънов метал. Знаете колко често го споменават и колко е полезно за пропагандата им.

— Не знаех това — остро каза Дагни.

— О, разбира се, отсъствахте почти два месеца, така че може и да сте пропуснали постоянните напомняния в пресата, по радиото и в публичните речи, че дори и Ханк Риърдън одобрява и поддържа Директива 10–289, тъй като доброволно е подписал и е предал метала на народа. Дори и Ханк Риърдън. Това обезкуражава доста неподатливи хора и помага да ги държим на линия — тя се облегна назад и попита нехайно: — Да сте го питала някога защо подписа?

Дагни не отговори — тя сякаш не чу, че това е въпрос, седеше неподвижно, с безизразно лице, но очите й изглеждаха огромни и бяха приковани в тези на Лилиан, сякаш искаше единствено да изслуша Лилиан докрай.

— Не, не мислех, че го знаете. Не мислех, че някога ще ви каже — каза Лилиан с по-гладък глас, сякаш разпознаваше ориентирите и се плъзгаше леко по начертания курс. — И все пак трябва да научите причината, която го накара да подпише, защото точно същата причина ще накара и вас да се появите в предаването на Бъртрам Скъдър тази вечер.

Тя млъкна в очакване да я подканят. Дагни чакаше.

— Това е причина, която трябва да ви хареса, поне що се отнася до действието на съпруга ми. Представете си какво означаваше за него този подпис. Риърдъновият метал е най-великото му постижение, обобщението на най-доброто в живота му, окончателният символ на гордостта му, а моят съпруг, както трябва да знаете, е изключително страстен човек, и гордостта му вероятно е най-силната му страст. За него Риърдъновият метал беше повече от постижение, беше символ на способността му да постига, на неговата независимост, на борбата му, на издигането му. Той беше негова собственост по право, а вие знаете какво означава правото за човек, стриктен като него, за човек, който е с толкова силно чувство за собственост. Би бил готов да умре, за да го защити, но да не го предаде на хората, които презира. Това означаваше той за него — и от това се отказа. Ще се радвате да научите, че се отказа заради вас, госпожице Тагарт. Заради вашата репутация и чест. Подписа удостоверението за дарение, с което предаде Риърдъновия метал под заплахата, че прелюбодейството, което продължаваше да извършва с вас, ще бъде изложено пред очите на света. О, да, имаме пълни доказателства за него, за всеки интимен детайл. Мисля, че сте привърженик на философия, която не одобрява жертвата — но в този случай със сигурност сте жена и съм сигурна, че ще изпитате благодарност пред обхвата на жертвата, която един мъж е направил за привилегията да използва тялото ви. Несъмнено сте изпитали голямо удоволствие от нощите, които е прекарал в леглото ви. Дали ще изпитате сега удоволствие да разберете какво са му стрували тези нощи? И понеже — вие обичате крайната прямота, нали, госпожице Тагарт? — положението, което сте си избрали, е на курва: шапка ви свалям за цената — цена, която нито една от вашите посестрими не се е надявала да постигне когато и да било.

Гласът на Лилиан продължаваше колебливо да се изостря, като свредел, който се руши, защото не може да намери пукнатината в камъка. Дагни още я гледаше, но напрежението беше изчезнало от очите и позата й. Лилиан се питаше защо й се струва, че лицето на Дагни е като осветено от прожектор. Не можеше да установи точно изражението — беше естествено и хармонично лице, а светлината сякаш идваше от самата му структура, от прецизните му остри черти, от стегнатите устни и неподвижните очи. Не можеше да разшифрова какво казваха очите, изглеждаха неуместно, като спокойствие не на жена, а на учен — с особения блясък, който изразява безстрашието на удовлетвореното познание.

— Аз уведомих бюрократите — меко каза Лилиан — за прелюбодейството на мъжа си.

Дагни забеляза първия проблясък на чувство в безжизнените очи на Лилиан: приличаше на удоволствие, но беше толкова далечно, че изглеждаше като лъч слънчева светлина, отразен от мъртвата повърхност на луната в застоялата вода на блато — проблесна за миг и изчезна.

— Аз му отнех Риърдъновия метал.

Звучеше почти като молба. Не беше по силите на съзнанието на Дагни да разбере тази молба или да разбере що за отговор се надяваше да получи Лилиан — знаеше само, че не го е получила, когато чу внезапно пискливия й глас:

— Разбрахте ли ме?

— Да.

— Значи разбирате какво искам и защо ще ми се подчините. Мислехте си и двамата, че сте непобедими, нали? — гласът се опитваше да звучи гладко, но подскачаше нервно. — Винаги сте действали единствено по своя собствена воля — лукс, който никога не съм можела да си позволя. Сега, поне веднъж, като компенсация ще ви видя да действате по моя. Не можете да се борите с мен. Не можете да се откупите с тия долари, които вие можете да правите, а аз — не. Няма печалба, която да можете да ми предложите, аз съм напълно лишена от алчност. Бюрократите не ми плащат, за да го направя, правя го без изгода. Без изгода. Разбирате ли ме?

— Да.

— Значи не са необходими други обяснения, само да ви напомня, че всички веществени доказателства — хотелски регистри, сметки от бижутери и други подобни — все още са в ръцете на точните хора и ще бъдат излъчени във всяко радиопредаване утре, освен ако не се появите по радиото тази вечер. Ясно ли е?

— Да.

— Е, какъв е отговорът ви? — тя видя как я наблюдават искрящите очи на учен и изведнъж почувства две взаимно изключващи се неща — че прекалено голяма част от нея е била видяна, както и че Дагни не я вижда изобщо.

— Радвам се, че ми го казахте — каза Дагни. — Ще се явя в предаването на Бъртрам Скъдър тази вечер.

Един лъч бяла светлина падаше върху блестящия метал на микрофона — в центъра на стъклената клетка, в която бяха затворени с Бъртрам Скъдър. Отблясъците бяха синьо-зелени — микрофонът беше направен от Риърдънов метал. Над тях, зад стъклената преграда, в кабината тя можеше да различи две редици лица, които гледаха надолу към нея: отпуснатото, притеснено лице на Джеймс Тагарт, до него — това на Лилиан Риърдън, с ръка, отпусната успокоително на рамото му, един мъж, който беше пристигнал със самолет от Вашингтон и й беше представен като Чик Морисън, и група младежи от неговия екип, които говореха за процентните криви на интелектуалното въздействие и се държаха като патрулни полицаи.

Бъртрам Скъдър сякаш се страхуваше от нея. Беше се вкопчил в микрофона и храчеше дума след дума в нежната му мрежа и в ушите на цялата страна, представяйки темата на предаването. Мъчеше се да звучи цинично, скептично, едновременно високопарно и истерично, като човек, който презира суетата на всяко човешко убеждение и това му дава право да изисква незабавна вяра от слушателите си. Малко петънце влага лъщеше отзад на врата му. Описваше в пресилено цветисти детайли нейния месец на възстановяване в самотната хижа на овчар, после героичния й уморителен път по петдесет мили с планински пътеки, за да поеме отново задълженията си пред народа в този тежък час на извънредно положение за страната.

— … И ако някой от вас е бил подмамен от злостни слухове, предназначени да подкопаят вярата ви във великата социална програма на нашите водачи, можете да се доверите на думата на госпожица Тагарт, която…

Тя стоеше и гледаше нагоре към белия лъч. Прашинки летяха в него и тя забеляза, че една от тях е жива: беше мушица с искрици вместо крила, тя се бореше ожесточено за някаква своя цел, а тя я наблюдаваше, отдалечена толкова много от тази нейна цел, колкото и от тази на света.

— … Госпожица Тагарт е безпристрастен наблюдател, блестяща бизнес дама, която често се е отнасяла критично към правителството в миналото, и която представлява крайната, консервативна гледна точка, споделяна от такива индустриални гиганти като Ханк Риърдън. И все пак тя…

Тя се чудеше защо чувства, че е толкова лесно, когато не се налага да чувства — сякаш стоеше гола на публично място, и лъчът светлина беше достатъчна опора, защото в нея нямаше товар от болка, нямаше надежда, съжаление, безпокойство… или бъдеще.

— … А сега, дами и господа, ще ви представя героинята тази вечер, нашия изключителен гост…

Болката се върна с внезапно пробождане, като парче стъкло от защитна стена, разбита от мисълта, че следващите думи трябва да бъдат нейни; върна се с едно кратко име в ума й, име на човек, когото беше нарекла разрушител: не искаше да чува онова, което щеше да й се наложи да каже. Ако го чуваш — болката беше като глас, който изплакваше думите към него, — няма да повярваш на онова, което ти казах; по-лошо, на онова, което не казах, но което знаеше, вярваше и приемаше, ще си помислиш, че не съм имала право да ти ги предлагам, че дните ми с теб са били лъжа, това ще разруши един мой месец и десет твои години, не по този начин исках да научиш, не така, не тази вечер, но ще го научиш, ти, който си наблюдавал и познаваш всяко мое движение, който ме наблюдаваш и сега, където и да си, ще го чуеш… трябва да го кажа.

— … дният наследник на славно име в нашата индустриална история, жената-ръководител, възможна само в Америка, оперативният вицепрезидент на велика железопътна компания — госпожица Дагни Тагарт!

Тя усети допира на Риърдънов метал, когато ръката й се сключи около основата на микрофона, и изведнъж всичко стана лесно — не със замаяната лекота на безразличието, а с ясната, светла, жива лекота на действието.

— Дойдох тук да ви говоря за социалната програма, политическата система и моралната философия, при които живеете в момента.

Гласът й звучеше толкова спокойно, толкова естествено, толкова напълно уверено, че самият звук носеше огромна убедителност.

— Чували сте да казват как вярвам, че тази система има покварата като свой мотив, грабежа като цел, измамата и силата като метод, и разрушението като единствен резултат. Слушали сте също така, че както и Ханк Риърдън, аз съм лоялен поддръжник на тази система и предоставям доброволното си сътрудничество на настоящата политика, като например на Директива 10–289. Дойдох тук, за да ви кажа истината. Истина е, че споделям позицията на Ханк Риърдън. Неговите политически убеждения са и мои. Слушали сте как са го изобличавали в миналото като реакционер, който се противопоставя на всяка стъпка, мярка, девиз и средство на настоящата система. Сега чувате да го хвалят като най-великия ни индустриалец, на чиято преценка за ценността на икономическата политика спокойно може да се вярва. Вярно е. Можете да се доверите на преценката му. Ако започвате да се боите, че сте във властта на безотговорно зло, че страната се разпада и скоро ще ви оставят да умрете от глад, обърнете внимание на възгледите на най-способния ни индустриалец, който знае какво е необходимо, за да бъде производството възможно и да позволи на страната да оцелее. Спомнете си всичко, което знаете за възгледите му. Докато беше в състояние да говори, сте го чували да казва, че политиката на това правителство ви води към поробване и унищожение. И все пак той не изобличи върха на тази политика — Директива 10–289. Чували сте го да се бори за правата си и за вашите права, за независимостта си, за собствеността си. И все пак не се бори срещу Директива 10–289. Подписа доброволно, така са ви казали, удостоверението за дарение, с което предаде Риърдънов метал на враговете си. Подписа единствения документ, срещу който, заради всичко, което е направил преди това, вие бихте очаквали да воюва до смърт. Какво може да значи това? Непрекъснато ви разправят, че е признал необходимостта от Директива 10–289 и е пожертвал личните си интереси за благото на страната. Съдете за възгледите му по мотивите за това действие, повтарят ви. И с това съм безрезервно съгласна: съдете за възгледите му по мотивите за това действие. И в името на всяка ценност, която свързвате с моето име, на всяко предупреждение, което мога да ви отправя — съдете и за моите възгледи по мотивите за това действие, защото неговите убеждения са и мои. Вече две години аз съм любовница на Ханк Риърдън. Не ме разбирайте погрешно: казвам го не като срамно признание, а с най-високо чувство на гордост. Бях негова любовница. Спах с него, в неговото легло, в ръцете му. Сега вече никой не може да ви каже нещо за мен, което аз да не съм ви казала първа. Ще бъде безполезно да ме опозоряват, знам какви ще бъдат обвиненията и сама ще ви ги изложа. Дали съм изпитвала физическо желание към него? Да. Била ли съм движена от страстта на тялото си? Да. Изпитала ли съм най-силната възможна форма на чувствено удоволствие? Да. Ако това ме прави опозорена жена във вашите очи — нека оценката ви е ваша собствена грижа. Аз държа на собствената си.

Бъртрам Скъдър я зяпаше — не това беше речта, която беше очаквал, и чувстваше неясна паника, че не трябва да я оставя да продължи, но тя беше специален гост, за когото управниците от Вашингтон бяха наредили да бъде третиран внимателно; не беше сигурен дали може да я прекъсне или не, освен това му харесваше да слуша подобни истории. В кабината за публиката Джеймс Тагарт и Лилиан Риърдън бяха замръзнали, като животни, парализирани от фаровете на влак, който лети към тях — те бяха единствените присъстващи, които знаеха връзката между думите, които чуваха, и темата на предаването; вече беше твърде късно да мърдат; не смееха да поемат отговорността от движението и от всичко, което щеше да последва.

В контролната зала един млад интелектуалец от хората на Чик Морисън беше готов да прекъсне предаването в случай на неприятно развитие, но не виждаше политическо значение в речта, която слушаше, в нея нямаше никакъв елемент, който да разпознае като опасен за господарите си. Беше свикнал да слуша речи, изтръгнати с неизвестно какъв натиск от несъгласни жертви, и заключи, че това е случай на реакционерка, притисната да признае за скандал и следователно речта има някаква политическа стойност; освен това беше и любопитен.

Горда съм, че избра мен, за да му доставя удоволствие, и че тъкмо той беше моят избор. Това не беше, както е за повечето от вас, случайна забежка и взаимно презрение. Беше най-висшата форма на възхищението ни един към друг, с пълното съзнание за ценностите, според които сме направили избора си. Ние сме хората, които не разделят ценностите на умовете от действията на телата си, хората, които не изоставят ценностите си като празни мечти, а ги осъществяват, които придават материална форма на мислите и реалност на ценностите, тези, които правят стоманата, железниците и щастието. И на тези от вас, които мразят мисълта за човешката радост, които искат да виждат човешкия живот като хронично страдание и неуспех, които искат хората да се извиняват за щастието или успеха си, за способностите, достиженията, богатството си — на тези от вас сега казвам: исках го, имах го, бях щастлива, познах радостта, чиста, пълна, лишена от вина радост, радостта, за която се ужасявате да чуете от което и да е човешко същество, радостта, която познавате единствено чрез омразата си към тези, които са били достойни да я постигнат. Добре, тогава ме мразете, защото аз я постигнах!

— Госпожице Тагарт — нервно каза Бъртрам Скъдър, — не се ли отклоняваме от темата за… В крайна сметка, вашите лични отношения с господин Риърдън нямат политическо значение, което…

— И аз си мислех, че нямат. А и съм дошла тук да ви говоря за политическата и моралната система, в която живеете в момента. Е, мислех си, че знам всичко за Ханк Риърдън, но има нещо, което научих едва днес. Ханк Риърдън е подписал удостоверението за дарение, с което предава Риърдънов метал, с изнудване под заплаха, че нашата връзка ще стане публично достояние. Било е изнудване — изнудване от представители на правителството ви, от вашите управници, от…

В мига, когато ръката на Скъдър се изстреля, за да бутне микрофона, от него се чу леко щракване, заедно с удара в пода, което означаваше, че интелектуалното ченге е спряло излъчването в ефир. Тя се разсмя, но нямаше кой да я види и да чуе смеха й. Фигурите, които се мятаха в стъклената кабина, си крещяха взаимно. Чик Морисън крещеше нецензурни псувни на Бъртрам Скъдър, Скъдър крещеше, че е бил против цялата идея, но са му наредили да го направи, Джеймс Тагарт изглеждаше като озъбено животно, докато ръмжеше на двамата най-млади асистенти на Морисън и избягваше ръмжането на трети, по-възрастен. Мускулите по лицето на Лилиан Риърдън бяха странно отпуснати, като крайниците на животно, проснато на пътя, неударено, но застигнато от смъртта. Блюстителите на морала пищяха какво мислят, че ще си помисли господин Мауч. „Какво да им кажа?“ — проплакваше говорителят и сочеше микрофона. „Господин Морисън, публиката чака, какво да им кажа?“ Никой не му отговори. Не се бореха какво да правят, а кого да обвинят. Никой не каза и дума на Дагни, нито погледна към нея. Никой не я спря, когато излезе.

Тя се качи в първото такси, което видя, и даде адреса на апартамента си. Когато колата тръгна, тя забеляза, че радиото пред шофьора свети, но мълчи и пропуква сухо от статичното електричество: беше настроено на честотата на Бъртрам Скъдър. Тя се облегна назад, чувствайки само тъгата, че решителното й действие вероятно беше помело човека, който може да не поиска да я види никога вече. За пръв път усещаше колко безнадеждно е да го намери, ако той не иска да бъде открит, по улиците на града, из градовете на континента, в каньоните на Скалистите планини, където целта беше скрита под екран от лъчи. Но нещо й оставаше, като дънер, понесен от течението на празнотата, парче дърво, за което се беше държала по време на предаването, и тя знаеше, че това е нещо, което няма да изостави, дори да изгуби всичко друго — беше гласът му, който казваше: „Никой не остава тук, като фалшифицира реалността по какъвто и да е начин“.

— Дами и господа — изскочи изведнъж от пращенето на статичното електричество гласът на говорителя на Бъртрам Скъдър, — поради технически проблеми извън нашия контрол станцията ще остане извън ефир, докато проблемът не бъде отстранен.

Шофьорът на таксито се изхили презрително и изключи радиото. Когато слезе и му подаде парите, той й върна рестото и внезапно се наведе, за да я огледа от по-близо. Беше сигурна, че я е разпознал и отвърна твърдо на погледа му. Горчивото му лице и покритата с кръпки риза бяха износени от безнадеждната, изгубена битка. Когато му подаде бакшиша, кой каза тихо, искрено, тържествено, с нещо повече от благодарност за монетите:

— Благодаря ви, госпожо.

Тя се извърна бързо и побърза да влезе в сградата, за да не му позволи да види емоцията й, изведнъж станала по-силна, отколкото можеше да понесе.

Беше навела глава, докато отключваше вратата на апартамента, и светлината стигна до нея изотдолу, откъм килима, преди да се изправи с удивление и да види, че апартаментът е осветен. Пристъпи напред и видя Ханк Риърдън в другия край на стаята. Застина, поразена от две неща: едното беше неговото присъствие, не беше очаквала да се върне толкова скоро; другото беше изражението му. Лицето му имаше толкова твърдо, уверено, зряло и спокойно изражение, в леката му полуусмивка, в ясните му очи, че сякаш за един месец беше остарял с десетилетия. Но остарял така, както хората растат — във възгледите си, в поведението, в силата си. Тя си помисли, че тъкмо той, който беше преживял един месец агония, когото беше наранила толкова дълбоко и щеше да нарани още по-дълбоко, сега той щеше да й даде подкрепа и утеха, неговата сила щеше да защити и двама им. Остана неподвижна само за миг, но видя как усмивката му се разширява, сякаш четеше мислите й и й казваше, че няма от какво да се бои. Чу слабо изщракване и видя на масата до него смълчаното радио. Очите й се преместиха към неговите въпросително, и той отговори с едва доловимо кимване, само със свеждане на клепачите — беше чул предаването.

Тръгнаха едновременно един към друг. Той сграбчи раменете й, лицето й се обърна към неговото, но той не докосна устните й, взе само ръката й и целуна дланта, пръстите, китката — единствен поздрав, който беше дочакал с толкова много страдание. И внезапно, съсипана от целия ден, от целия месец, тя захлипа в ръцете му, притисната в него, хлипаше така, както никога не беше го правила в живота си, като жена, отстъпила пред болката, като последен, безсилен протест срещу нея.

Той я хвана така, че да стои и да се движи само чрез неговото тяло, заведе я до кушетката и се опита да я накара да седне до него, но тя се плъзна на пода, седна в краката му и зарови лице в коленете му, като продължи да хлипа беззащитно, без да се крие.

Той не я вдигна, остави я да плаче, обгърнал я плътно с ръце. Тя усещаше ръката му по главата си, по рамото, усещаше защитата на неговата твърдост, която сякаш й казваше, че както нейните сълзи бяха и за двама им, така и той знаеше — познаваше болката й, изпитваше я, разбираше я, и все пак можеше да я приеме спокойно, а спокойствието му облекчаваше нейния товар, като й даваше право да се прекърши тук, в краката му, като й казваше, че той може да носи онова, което тя вече не може да понесе. Осъзна, че това е истинският Ханк Риърдън, и независимо каква обидна жестокост беше привнасял в първите им нощи заедно, независимо колко често тя беше изглеждала по-силната от двамата, това винаги е било вътре в него, в корена на тяхната връзка — силата му, с която щеше да я защитава, ако някога нейната изчезнеше. Когато изправи глава, той се усмихваше.

— Ханк… — виновно прошепна Дагни с отчаяно удивление пред собствения си срив.

— Тихо, скъпа.

Тя отпусна лице на коленете му; остана неподвижна, борейки се за покой, борейки се срещу напрежението на неизказана мисъл: той беше успял да понесе и да приеме речта й единствено като признание за нейната любов; това правеше истината, която щеше да му каже сега, по-нечовешки удар, отколкото имаше право да нанесе. Изпита ужас при мисълта, че няма да има силата да го направи, но и при мисълта, че все пак ще го стори. Когато отново вдигна очи, той прокара ръка по челото й и отмести косата от него.

— Свърши, скъпа — каза той. — Най-лошото мина и за двама ни.

— Не, Ханк, не е.

Той се усмихна и я дръпна да седне до него, с глава на рамото му.

— Не казвай нищо сега — каза той. — Знаеш, че и двамата разбираме всичко, което трябва да се каже, и ще говорим за него, но не и докато не спре да те наранява толкова много.

Ръката му се придвижи до линията на ръкава й, надолу по полата, с такъв лек натиск, че сякаш не усещаше тялото под дрехите, сякаш си връщаше контрола не върху нейното тяло, а само върху представата си за него.

— Понесе твърде много — каза той. — Както и аз. Нека ни пребият. Няма нужда и ние да им помагаме. Без значение срещу какво трябва да се изправим, помежду ни не може да има страдание, не може да има допълнителна болка. Нека тя идва от техния свят. Няма да дойде от нашия. Не се бой. Няма да се нараняваме. Не и сега.

Тя вдигна глава и я поклати с горчива усмивка — в движението й имаше отчаяна ярост, но усмивката беше знак за възраждане — възраждане на желанието да се изправи срещу отчаянието.

— Ханк, адът, през който те преведох през последния месец… — гласът й трепереше.

— Това е нищо в сравнение с ада, през който аз те прекарах през последния час — неговият глас беше спокоен.

Тя стана, закрачи из стаята, за да докаже, че има сили, а стъпките й бяха като думи, които му казваха, че не бива да я щади повече. Когато спря и се обърна към него, той се изправи, сякаш беше разбрал нейния мотив.

— Знам, че направих нещата по-трудни за теб — каза тя и посочи радиото.

Той поклати глава.

— Не.

— Ханк, има нещо, което трябва да ти кажа.

— И аз също. Ще ми позволиш ли да говоря пръв? Виждаш ли, това е нещо, което трябваше да ти кажа отдавна. Ще ми позволиш ли да говоря — и да ми отговориш, след като свърша?

Тя кимна. Той я погледна за миг, застанала пред него, сякаш за да разгледа подробно фигурата й, момента и всичко, което ги беше довело до него.

— Обичам те, Дагни — тихо каза той, с простотата на непомрачено, макар и лишено от усмивка щастие.

Тя щеше да заговори, но осъзна, че не може, дори и той да го беше позволил, тя спря непроизнесените си думи, а движението на устните й беше единственият й отговор. После наведе глава в знак, че го приема.

— Обичам те — като същата ценност, същият израз, със същата гордост и значение, с които обичам работата си, завода, метала, часовете ми зад бюрото, при пещите, в лабораторията, в мините, както обичам способността си да работя, способността си да виждам и познавам, както обичам действието на ума си, когато решавам химично уравнение или възприемам изгрев, както обичам нещата, които съм направил и които съм почувствал — като мой продукт, като мой избор, като форма на моя свят, като най-добро мое огледало, като съпругата, която никога не съм имал, като онова, което прави възможно всичко друго: като моята сила да живея.

Тя не сведе лицето си, задържа го изправено и открито, за да го чуе и приеме чутото, точно както той искаше и заслужаваше.

— Обичах те от първия ден, в който те видях, на една товарна платформа на страничен коловоз на гара Милфорд. Обичах те, когато пътувахме в кабината на първия локомотив по линията „Джон Голт“. Обичах те в коридора на къщата на Елис Уайът. Обичах те на другата сутрин. Знаеше го. Но аз трябва да ти го кажа, както ти го казвам сега, трябва да изкупя всички дни и да им позволя да бъдат изцяло онова, което бяха за двама ни, обичах те. Знаеше го. Аз — не. И защото не го знаех, трябваше да го науча, докато седях на бюрото си и гледах удостоверението за дарение на Риърдънов метал.

Тя затвори очи. Но в лицето му нямаше страдание — имаше единствено огромното и спокойно щастие от яснотата.

— Ние сме хората, които не разделят ценностите на умовете от действията на телата си. Каза го по радиото тази вечер. Но го знаеше още тогава, на сутринта в къщата на Елис Уайът. Знаеше, че всичко, с което те обиждах, бе най-дълбокото обяснение в любов, което един мъж може да изрече. Знаеше, че физическото желание, което заклеймявах като наш общ срам, нито е физическо, нито е израз на нечие тяло, а изразява най-дълбоките ценности на човешкия ум, независимо дали човек има куража да го разбере, или не. Затова ми се смя, нали?

— Да — прошепна тя.

— Каза ми, че не искаш нито ума ми, нито волята, нито съществото или душата ми, стига да идваш точно при мен за най-низкото си желание. Знаеше, още когато го каза, че тъкмо ума, волята, съществото и душата си ти давам чрез това желание. И сега искам да го кажа, за да позволя на онази сутрин да означава точно това, което значеше: моя ум, моята воля, моето същество и душата ми, Дагни — твои са, докато съм жив.

Гледаше право в нея и тя видя кратък проблясък в очите му: това не бе усмивка, но й казваше, че сякаш е чул нейния мълчалив вик.

— Нека свърша, мила. Искам да знаеш колко дълбоко осъзнавам какво казвам. Аз, който си мислех, че се боря с тях, приех най-лошото от религията на нашите врагове, и си платих за това, както продължавам и трябва да плащам и сега. Приех единствения принцип, с който разрушават човека, преди още да се е родил, убийствен принцип: пропастта между ума и тялото. Приех го, както повечето им жертви, без да знам, без дори да разбирам, че подобно нещо съществува. Бунтувах се срещу догмата им за човешката немощ и се гордеех със способността си да мисля, да действам, да работя за удовлетворението на желанията си. Но не знаех, че това е добродетел, никога не го осъзнах като морална ценност, като най-висшата морална ценност, която трябва да се защитава повече от живота, защото тъкмо тя прави живота възможен. И приех наказанието за това, наказание за добродетел от ръцете на арогантното зло, станало арогантно само заради моето незнание и подчинение.

Приех техните обиди, измамите, изнудването. Мислех си, че мога да си позволя да ги пренебрегна — всички тия импотентни мистици, които дрънкат за душите си и не могат да построят и покрив над главата си. Мислех си, че светът е мой, а тия бъбриви некомпетентни глупаци не са заплаха за моята сила. Не можех да разбера защо губя всяка битка. Не знаех, че силата, вилнееща срещу мен, е моята собствена. Докато бях зает да завоювам материята, бях им предал сферата на ума, на мисълта, на принципа, на закона, на ценностите, на морала. Бях приел, несъзнателно и като даденост, принципа, че идеите нямат последствия върху съществуването на човека, върху работата, върху реалността, върху света, сякаш идеите не са част от разума, а от мистичната вяра, която презирах. Те само това искаха от мен. Беше достатъчно. Бях изоставил онова, което всичките им дрънканици имат за цел да подкопаят и разрушат: човешкия разум. Не, те не бяха в състояние да се справят с материята, да произвеждат изобилие, да контролират земята. Не им и трябваше. Те контролираха мен.

Аз, който знаех, че богатството е само средство за определена цел, създадох средствата и им позволих да определят целите ми. Аз, който се гордеех със способността си да постигам задоволяване на желанията си, им позволих да определят ценностния кодекс, по който да преценявам тези желания. Аз, който оформях материята, за да ми служи, останах с купчина стомана и злато, но всяка моя цел търпеше поражение, всяко мое желание биваше предавано, всеки мой опит за щастие беше неуспешен.

Бях се разкъсал на две, както проповядваха мистиците, и управлявах бизнеса си по един ценностен кодекс, а собствения си живот — по друг. Бунтувах се срещу опита на мародерите да определят цената и стойността на моята стомана, но им позволих да определят моралните ценности на живота ми. Бунтувах се срещу исканията за неспечелено богатство, но мислех, че е мой дълг да давам незаслужена любов на жена, която презирах, незаслужено уважение на майка, която ме мразеше, незаслужена подкрепа на брат, който замисляше моето унищожение. Бунтувах се срещу незаслужените финансови удари, но приемах живот в незаслужена болка. Бунтувах се срещу доктрината, че способността ми да произвеждам е вина, но приемах като вина способността си за щастие. Бунтувах се срещу твърдението, че добродетелта е някаква безтелесна, непознаваема характеристика на духа, но проклинах теб, най-скъпото ми, заради желанието на телата ни. Но ако тялото е зло, то зло са и тези, които създават средствата за неговото оцеляване, зло са и материалното богатство, и тези, които го произвеждат, а ако моралните ценности са в противоречие с физическото ни съществуване, тогава е правилно наградите да са незаслужени, добродетелта да се състои в разрухата, да няма връзка между достижения и печалба, низшите животни, които са в състояние да произвеждат, трябва да служат на висшите същества, чието духовно превъзходство се състои в некомпетентността на плътта.

Ако някой човек като Хю Акстън ми беше казал, когато започнах, че като приемам теорията на мистиците за секса, приемам и теорията на мародерите за икономиката, щях да му се изсмея в лицето. Сега няма да се смея. Сега виждам как „Риърдън стийл“ се управлява от човешката утайка, виждам как постижението на живота ми обогатява най-лошите ми врагове, а колкото до единствените двама души, които някога съм обичал, нанесох смъртна обида на единия и публичен позор на другия. Зашлевих мъжа, който беше мой приятел, мой защитник, мой учител, мъжа, който ме освободи, като ми помогна да науча онова, което знам. Обичах го, Дагни, той беше братът, синът, другарят, който никога не съм имал, но го изритах от живота си, защото не искаше да ми помогне да произвеждам за мародерите. Бих дал всичко, за да си го върна, но не мога да му се отплатя с нищо и никога няма да го видя отново, защото ще знам, че няма как да заслужа дори правото да моля за прошка.

Но това, което причиних на теб, мила моя, е още по-лошо. Твоята реч и това, че трябваше да я произнесеш — ето какво навлякох на единствената жена, която съм обичал, в отплата за единственото щастие, което съм познал. Не ми казвай, че си го решила от самото начало и че си приела всички последствия, включително и тази вечер — това не изкупва факта, че аз не можах да ти предложа по-добър избор. А това, че мародерите те насилиха да говориш, че говореше, за да отмъстиш за мен и да ме освободиш, не изкупва факта, че тъкмо аз направих тяхната тактика възможна. Те използваха не собствените си убеждения за грях и безчестие, за да те опозорят, а моите. Те само осъществиха нещата, в които аз вярвах и казах в дома на Елис Уайът. Аз криех нашата любов като срамна тайна, те само се отнесоха към нея съобразно моята оценка. Аз бях готов да фалшифицирам реалността в името на привидното в техните очи, те само се възползваха от правото, което аз им дадох.

Хората си мислят, че лъжецът печели победа над жертвата си. Аз научих, че лъжата е акт на отказване от самия себе си, защото човек се отказва от реалността в полза на човека, когото лъже, превръща го в свой господар и се осъжда от този момент нататък да имитира онази реалност, която според възгледите на другия трябва да се имитира. И ако човек придобие непосредствената си цел с цената на лъжата — цената, която плаща, е разрушението на онова, на което тази печалба е трябвало да служи. Човекът, който лъже света, става незабавно негов роб. Когато реших да скрия любовта си към теб, да я отричам публично и да я преживявам като лъжа, аз я направих публична собственост и публиката си я поиска по съответния начин. Нямах власт да го предотвратя или да те спася. Когато отстъпих пред мародерите, когато подписах удостоверението за дарение, за да те защитя, аз продължавах да фалшифицирам реалността, за мен нямаше никакъв друг изход, и Дагни, бих предпочел да видя и двама ни мъртви, отколкото да им разреша да направят онова, с което ме заплашиха. Но няма бели лъжи, съществува само чернотата на разрушението, а бялата лъжа е най-черната от всички. Все още фалшифицирах реалността и резултатът беше неумолим: вместо защита, ти навлякох още по-ужасна мъка, вместо да спася честта ти, аз те хвърлих на публично бичуване, като твоята ръка трябваше да държи бича. Знам, че се гордееш с нещата, които каза, и аз бях горд да ги чуя, но това е гордост, за която трябваше да претендираме преди две години.

Не, не си направила нещата по-лоши за мен, ти ме освободи, спаси и двама ни, изкупи миналото ни. Не мога да те помоля за прошка, отдавна сме надминали това, и единственото изкупление, което мога да ти предложа, е фактът, че съм щастлив. Че съм щастлив, мила моя, а не че страдам. Щастлив съм, че видях истината, въпреки че способността ми да виждам е единственото, което ми е останало. Ако се бях предал на болката и бях отстъпил пред безполезното съжаление, че собствената ми грешка е разбила миналото ми, това щеше да е окончателно предателство, последен провал спрямо истината, която съжалявах, че съм предал. Но любовта ми към истината е единственото ми останало притежание, така че колкото по-голяма е загубата зад мен, толкова по-голяма е гордостта, с която мога да приема цената, която съм платил за тази любов. Тогава руините няма да се превърнат в надгробна могила, а ще служат като пиедестал, на който съм се качил, за да разширя полезрението си. Гордостта и способността ми да виждам бяха единственото, което притежавах, когато започнах, и каквото и да съм постигнал, съм го постигнал чрез тях. Сега и двете са по-големи, сега познавам невероятната ценност, която съм пропускал: правото си да съм горд от способността си да виждам. Останалото мога да го достигна. И, Дагни, единственото нещо, което исках, като първа стъпка към бъдещето си, беше да ти кажа, че те обичам, и сега го казвам. Обичам те, мила моя, с най-сляпата страст на тялото си, която идва от най-ясното прозрение на ума, и любовта ми към теб е единственото постижение от миналото, което ще ми остане, неизменно, във всички години занапред. Исках да ти го кажа, докато все още имам право на това. И тъй като не го казах в началото, сега трябва да го кажа в края. Сега ще ти кажа онова, което ти искаше да ми кажеш — знам го и го приемам: някъде през последния месец си срещнала мъжа, когото обичаш, и ако любовта означава окончателен, незаменим избор, то това е единственият мъж, когото си обичала.

— Да! — гласът й беше като потиснат вик, сякаш при физически удар, и тя осъзна единствено шока. — Ханк! Откъде знаеш?

Той се усмихна и посочи радиото.

— Мила моя, използваше само минало време.

— О! — простена тя и затвори очи.

— Нямаше да произнесеш и една дума, която можеше да хвърлиш с право в лицата им, ако не беше така. Каза „исках го“, не „обичам го“. Днес ми каза по телефона, че си можела да се върнеш по-рано. Никаква друга причина не би те накарала да ме изоставиш. Само тази причина беше справедлива.

Тя се беше навела леко назад, сякаш се бореше да запази равновесието си, гледаше право в него с усмивка, която не разделяше устните й, но смекчаваше погледа й в израз на възхищение, а устните — на болка.

— Вярно е. Срещнах мъжа, когото обичам и винаги ще обичам. Видях го, говорих с него, но той е мъж, когото не мога да имам, никога няма да имам и вероятно никога няма да видя отново.

— Мисля, че винаги съм знаел, че ще го намериш. Знаех какво изпитваш към мен, знаех колко е силно, но знаех, че не аз съм окончателният ти избор. Онова, което ще му дадеш, не е отнето от мен, аз никога не съм го имал. Не мога да се бунтувам. Онова, което получих, значи твърде много — и това, че съм го получил, ме може да се промени.

— Искаш ли да го кажа, Ханк? Ще ме разбереш ли, ако ти кажа, че винаги ще те обичам?

— Мисля, че го разбрах още преди теб.

— Винаги съм те виждала такъв, какъвто си сега. Това твое величие, което тъкмо започваш да осъзнаваш, винаги съм го познавала и съм наблюдавала борбата ти да го откриеш. Не говори за изкупление, не си ме наранил, грешките ти идваха от невероятната ти почтеност под властта на мъченията на невъзможен кодекс, а борбата ти срещу него не ми донесе страдание, а чувство, на което рядко съм се натъквала: възхита. Ако го приемеш, ще бъде твое завинаги. Онова, което означаваше за мен, не може да се промени никога. Но човекът, когото срещнах — той е любовта, която съм искала да открия дълго преди да разбера, че съществува. Мисля, че той ще остане недостижим, но това, че го обичам, ще бъде достатъчно, за да продължа да живея.

Той пое ръката й и я притисна към устните си.

— Значи знаеш какво чувствам — каза той — и защо съм още щастлив.

Тя погледна лицето му и осъзна, че за пръв път той е това, което тя винаги беше смятала, че трябва да бъде: човек с невероятна способност да се наслаждава на съществуването. Изопнатият израз на търпение, на яростно сдържана болка вече го нямаше — сега, сред руините на най-тежкия му час, лицето му беше ведро и излъчваше чиста сила, носеше същия израз, който беше виждала по лицата на хората в долината.

— Ханк, не мисля, че мога да го обясня, но чувствам, че не съм извършила предателство нито към теб, нито към него.

— Не си.

Очите й изглеждаха необичайно живи на фона на изгубилото цвета си лице — сякаш съзнанието й оставаше недокоснато в тяло, съсипано от изтощение. Той я накара да седне и плъзна ръка върху облегалката на кушетката, без да я докосва, като същевременно я обгръщаше покровителствено.

— Сега ми кажи къде беше?

— Не мога да ти кажа. Дадох дума никога да не разкривам нищо за това. Мога да ти кажа само, че това е място, което намерих случайно, когато се разбих, и го напуснах с вързани очи, така че няма да мога да го открия отново.

— Не можеш ли да проследиш пътя дотам?

— Няма да опитвам.

— А мъжът?

— Няма да го търся.

— Той там ли остана?

— Не знам.

— Защо го напусна?

— Не мога да ти кажа.

— Кой е той?

Отчаяният й смях беше неволен.

— Кой е Джон Голт?

Той я погледна сащисано, но разбра, че не се шегува.

— Значи има Джон Голт? — бавно попита той.

— Да.

— И тази фраза се отнася за него?

— Да.

— И има някакво специално значение?

— О, да! Има нещо, което мога да ти кажа за него, защото го открих преди това и не съм обещавала да го пазя в тайна: той е изобретателят на двигателя, който открихме.

— О! — той се засмя, сякаш е трябвало да се сети. После каза меко, с поглед, който беше почти състрадателен:

— Той е разрушителят, нали? — видя нейния шокиран поглед и добави: — Не, не ми отговаряй, ако не можеш. Мисля, че знам къде си била. Искаше да спасиш Куентин Даниълс от разрушителя и го преследваше, когато се разби, нали?

— Да.

— За Бога, Дагни! Наистина ли съществува такова място? Живи ли са? Има ли… Съжалявам. Не отговаряй.

Тя се усмихна.

— Съществува.

Той замълча за дълго.

— Ханк, можеш ли да се откажеш от „Риърдън стийл“?

— Не! — отговорът беше ожесточен и бърз, но той добави, с първите нотки на безнадеждност в гласа си:

— Още не.

После я погледна, сякаш в прехода между трите думи беше преживял отново агонията от последния месец.

— Разбирам — каза той и прекара ръка по челото й, това бе жест на разбиране, състрадание и невярващо учудване. — Какъв ли ад преживяваш сега? — тихо каза той. Тя кимна и се плъзна надолу, за да легне, с лице на коленете му. Той погали косата й и каза:

— Ще се борим с мародерите, докато можем. Не знам какво бъдеще е възможно за нас, но ще победим или ще разберем, че е безнадеждно. Докато не стане това, ще се борим за нашия свят. Ние сме последното, останало от него.

Тя заспа там, а ръката й стискаше неговата. Последното, което усети, преди да напусне отговорността на съзнанието, беше огромна празнота — празнотата на един град, на един континент, в който никога нямаше да може да намери мъжа, когото нямаше право да търси.