Ако има кръв

1

Идеите за разкази обикновено спохождаха Дрю Ларсън — във все по-редките случаи, когато изобщо го спохождаха — постепенно, като капки вода, изцедени от почти пресъхнал кладенец.

В случая с последния му разказ идеята му беше хрумнала, когато видя мъж да сменя гума на входа за магистрала I-295 при Фалмът, клекнал с усилие, докато шофьори надуваха клаксони и го заобикаляха. Това доведе до появата на

„Спуканата гума“, върху който се поти близо три месеца и който публикува (след няколко отказа от по-големи списания) в „Прери Скунър“.

„Прескачащият Джак“, единственият му разказ, публикуван в „Ню Йоркър“, написа като студент в Бостънския университет. Идеята за него се зароди, докато една вечер слушаше университетската радиостанция в апартамента си. Водещият студент беше пуснал „Whole lotta love“ на „Лед Цепелин“ и плочата бе започнала да прескача. Това продължи близо четирийсет и пет секунди, докато задъханото момче не я спря и не изтърси:

— Съжалявам, хора, прескочих до кенефа.

„Прескачащият Джак“ написа преди двайсет години.

„Спуканата гума“ излезе преди три. Междувременно беше успял да напише четири други разказа. Всички бяха с дължина около три хиляди думи. Всички му бяха отнели месеци усърден труд и редакции. Така и не беше написал роман. Опитвал бе, но безуспешно. В общи линии се беше отказал от тази амбиция. Първите два опита за романи му създадоха проблеми. Последният му беше създал сериозни проблеми. Изгорил беше ръкописа, а за малко да изгори и цялата къща.

Но сега тази идея го споходи завършена. Пристигна като закъснял локомотив, теглещ композиция от многобройни лъскави вагони.

Луси го попита дали би отишъл с колата до „Спек“ да купи сандвичи за обяд. Беше хубав септемврийски ден и той отвърна, че ще отиде пеша. Тя кимна одобрително и заяви, че ще се отрази добре на фигурата му. По-късно Дрю се питаше колко ли различен щеше да е животът му, ако беше отишъл с шевролета или волвото. Идеята можеше изобщо да не му хрумне. Можеше изобщо да не отиде в хижата на баща си. И почти със сигурност нямаше да види плъха.

Стоеше на ъгъла на „Мейн“ и „Спринг“, на половината път до „Спек“, и чакаше светофарът да светне зелено, когато локомотивът пристигна. Образът беше толкова ярък, че изглеждаше напълно реален. Дрю стоеше като хипнотизиран и го гледаше в небето. Един студент го побутна.

— Зеленото светна, човече.

Дрю не му обърна внимание. Студентът му хвърли странен поглед и пресече улицата. Дрю продължи да стои на тротоара, докато пешеходният светофар светна отново червено, после пак зелено.

Макар да не обичаше да чете уестърни (с изключение на „Инцидентът в Окс-Боу“ и великолепния роман на Доктороу

„Добре дошли в Трудни времена“) и да не беше гледал много филми в този жанр от тийнейджърските си години, онова, което видя на ъгъла на „Мейн“ и „Спринг“, беше бар в Дивия запад. Полилей, направен от колело на каруца с окачени на спиците газени лампи, висеше от тавана. Усети мириса на газта. Подът беше дъсчен. В дъното на залата имаше три-четири маси за комар. Имаше пиано. На него свиреше мъж с бомбе. Само че в момента не свиреше. Обърнал се беше да гледа случващото се в бара. До пианиста стоеше и също зяпаше хубавец с акордеон, завързан с каиши към тесния му гръден кош. На бара млад мъж със скъп костюм беше вдигнал револвер до слепоочието на момиче с червена рокля с толкова дълбоко деколте, че само дантелените къдрички скриваха зърната на гърдите му. Тях двамата Дрю виждаше двойно — веднъж на мястото, на което стояха, и втори път в отражението на огледалото зад бара.

Това беше локомотивът, а след себе си теглеше цял влак. Дрю видя пътниците във всички вагони: накуцващия шериф (прострелян в битката при Антиетам и все още носещ куршума в крака си), арогантния баща, готов да обсади цял град, за да попречи синът му да бъде отведен в столицата на окръга, където да го съдят и обесят, наемниците на бащата по покривите с пушките си. Имаше от всичко.

Когато се прибра вкъщи, Луси го погледна и каза:

— Или се разболяваш, или ти е хрумнала идея.

— Хрумна ми идея — отвърна Дрю. — Добра идея. Може би най-добрата, която ми е хрумвала някога.

— За разказ ли?

Дрю предположи, че тя на това се надява. Определено не се надяваше на ново посещение от пожарната, докато тя и децата стоят отвън на моравата по пижами.

— За роман.

Луси остави ръжения сандвич с шунка и сирене.

— Леле майко.

Не нарекоха случилото се след пожара, който за малко да изпепели къщата, нервен срив, но точно това си беше. Можеше и по-зле да е, но Дрю пропусна половин семестър (слава богу, че имаше щатно преподавателско място) и успя да си възвърне душевното равновесие единствено благодарение на срещи с психолог два пъти седмично, някакви вълшебни хапчета и неизменната вяра на Луси, че със сигурност ще се оправи. Както и заради децата, разбира се. Децата имаха нужда от баща, който не е попаднал в омагьосан кръг от трябва да довърша и не мога да довърша.

— Сега е различно. Идеята е напълно завършена, Луси. Направо е опакована като подарък. Трябва само да я запиша. Ще е като диктовка!

Тя го изгледа със свъсено чело.

— Щом казваш.

— Слушай, нали тази година не сме пускали под наем хижата на татко?

Сега Луси го погледна не просто притеснено, а ужасно разтревожено.

— Не сме я давали под наем от две години. Откакто Стария Бил почина. — Стария Бил Колсън поддържаше хижата още преди да я наследят от родителите на Дрю. — Нали не възнамеряваш да…

— Да, това възнамерявам, но само за две седмици. Най-много три. Колкото да започна. Ти можеш да повикаш Алис да помага с децата, знаеш, че обича да се занимава с тях, а те обичат леля си. Аз ще се върна навреме, за да се включа в раздаването на бонбони за Хелоуин.

— Не можеш ли да пишеш тук?

— Естествено, че мога. След като набера скорост. — Той се хвана за главата като човек с нетърпимо главоболие. — В хижата ще напиша първите четирийсет страници, само толкова. А може и първите сто и четирийсет, възможно е да потръгне много бързо. Виждам го! Виждам всичко! Трябва само да го запиша!

— Трябва да си помисля. Ти също.

— Добре, ще си помисля. Хайде, изяж си сандвича.

— Нещо загубих апетит — каза тя.

Дрю обаче не беше. Довърши своя сандвич и изяде половината от нейния.

2

Следобед отиде да види бившия си декан. Ал Стампър се беше пенсионирал изненадващо в края на пролетния семестър и така позволи на Арлийн Ъптън, известна още като Злата вещица на Английската ренесансова драматургия, най-накрая да заеме авторитетния пост, за който отдавна мечтаеше. Не, за който ламтеше.

Надин Стампър каза на Дрю, че Ал е в задния двор, пие студен чай и се припича на слънце. Изглеждаше угрижена като Луси, когато Дрю ѝ съобщи идеята да отиде в хижата в ТР-90 за около месец, и щом излезе в задния двор, Дрю видя защо. Разбра и защо Ал Стампър — който беше властвал над Факултета по английски език като благосклонен деспот през последните петнайсет години — се беше оттеглил.

— Стига си зяпал и си налей чай. Знам, че ти се пие. — Ал открай време вярваше, че знае какво искат хората. Арлийн Ъптън го ненавиждаше до голяма степен защото Ал обикновено наистина знаеше какво искат хората.

Дрю седна и взе чашата.

— Колко килограма си свалил, Ал?

— Тринайсет. Знам, че на пръв поглед са повече, защото не бях с наднормено тегло. Рак на панкреаса. — Видя изражението на Дрю и вдигна пръст, както някога потушаваше спорове на преподавателските оперативки. — Още няма нужда ти, Надин или който и да било друг да ми пише некролога. Докторите го хванаха сравнително рано. Изгледите са добри.

Старият му приятел не изглеждаше особено добре, но Дрю си сдържа езика зад зъбите.

— Да не говорим за мен. Да поговорим защо си дошъл. Реши ли какво ще правиш по време на творческия си отпуск? Дрю му каза, че отново иска да се пробва да напише роман. Заяви, че този път е много обнадежден, че ще успее да го завърши. Че всъщност е сигурен.

— Така каза и за „Селото на склона“, а дъската ти здраво се разхлопа, когато не се получи.

— Говориш като Луси — каза Дрю. — Не го очаквах. Ал се наведе към него.

— Чуй ме, Дрю. Ти си отличен преподавател и си написал няколко добри разказа…

— Шест. Направо съм за рекордите на „Гинес“. Ал махна с ръка.

— „Прескачащият Джак“ влезе сред Най-добрите американски…

— Да — прекъсна го Дрю. — В сборника под редакцията на Доктороу. Който почина преди доста години.

— Много добри автори са писали почти изцяло разкази — не се отказваше Ал. — По. Чехов. Карвър. И макар да знам, че обикновено страниш от популярната литература, там се отличават Саки и О. Хенри. Харлан Елисън в модерната епоха.

— Всички те са написали доста повече от шест разказа. Ал, идеята е страхотна. Наистина.

— Би ли споделил каква е? Дай ми някаква обща представа.

— Той погледна Дрю. — Не искаш. Виждам, че не искаш.

Дрю, който копнееше да направи точно това — защото идеята беше прекрасна! Почти съвършена! — поклати глава.

— По-добре да не я разкривам. Заминавам за хижата на баща ми за известно време. Колкото да набера скорост.

— А, в ТР-90, нали? Вдън горите, с други думи. Луси какво мисли по въпроса?

— Не се зарадва особено, но сестра ѝ ще дойде да помага с децата.

— Тя не се тревожи за децата, Дрю. Много добре го знаеш. Дрю си замълча. Замисли се за бара. Замисли се за шерифа. Вече знаеше името му. Казваше се Джеймс Ейврил.

Ал отпи глътка чай, после остави чашата до омачкан от четене екземпляр на „Магът“ от Джон Фаулз. Дрю предположи, че на всяка страница има подчертани пасажи: в зелено за героите, в синьо за темите, в червено за фразите, които са направили впечатление на Ал. Сините му очи още бяха будни, но сега бяха и съвсем леко воднисти и зачервени. Дрю реши, че не вижда наближаващата смърт в тези очи, макар че май я беше зърнал за миг.

Ал се наведе напред, стиснал ръце между коленете си.

— Кажи ми, Дрю. Защо това е толкова важно за теб?

3

Вечерта, след като се любиха, Луси го попита дали наистина се налага да замине.

Дрю се замисли. Замисли се сериозно. Дължеше ѝ това. О, и много повече. Тя винаги беше насреща и когато преживяваше труден период, той се опираше на нея. Изрази се простичко:

— Луси, това може да е последният ми шанс.

Последва дълго мълчание от нейната страна на леглото. Той зачака, тъй като знаеше, че ако го помоли да не заминава, ще изпълни молбата ѝ. Най-накрая тя каза:

— Добре. Искам да успееш, но и малко ме е страх. Няма да си кривя душата по този въпрос. За какво се разказва? Или искаш да го запазиш в тайна?

— Умирам си да ти разкажа, но е по-добре да оставя напрежението да се покачи. Същото отговорих и на Ал, когато ме попита.

— Стига да не е за университетски преподаватели, които чукат половинките на колегите си, пият прекалено много и преживяват криза на средната възраст.

— С други думи, да не е като „Селото на склона“. Тя го смушка с лакът.

— Ти го каза, господинчо, не аз.

— Историята е съвсем различна.

— Не можеш ли да изчакаш, скъпи? Една седмица например? Просто за да си сигурен, че наистина ще се получи. — И добави по-тихо: — Заради мен?

Дрю не искаше; искаше да замине на север още утре и да започне да пише вдругиден. Но… Просто, за да си сигурен, че наистина ще се получи. Идеята май не беше толкова лоша.

— Мога да изчакам една седмица.

— Добре. Чудесно. И ако все пак отидеш в хижата, всичко ще бъде наред, нали? Обещаваш ли?

— Всичко ще бъде наред.

Той зърна за миг как зъбите ѝ проблеснаха, когато се усмихна.

— Мъжете винаги така казват.

— Ако работата не потръгне, ще се прибера. Ако започна да… сещаш се.

Тя не отговори, или защото му вярваше, или защото не му вярваше. Както и да е. Нямаше да се стигне до караница, това беше важното.

Дрю си мислеше, че е заспала или се унася, когато тя му зададе въпроса на Ал Стампър. Досега не го беше задавала, не и при първите му два опита да напише роман, нито дори по време на кошмарната одисея със „Селото на склона“.

— Защо е толкова важно да напишеш роман? Заради парите ли? Справяме се добре с твоята заплата и моите счетоводни хонорари. Или е заради престижа?

— Нищо подобно, защото няма гаранции, ще го публикуват. А ако се озове в някое чекмедже като другите лоши романи по широкия свят, ще се примиря. — Щом тези думи излязоха от устата му, Дрю осъзна, че са самата истина.

— Тогава защо?

На Ал беше говорил за разширяване на творческия обхват. За вълнението да се впуснеш в неизследвани територии. (Сам не знаеше дали си вярва, но знаеше, че този отговор ще се хареса на Ал, който тайничко си падаше романтик.) Подобни глупости нямаше да минат пред Луси.

— Имам уменията — каза след малко. — Имам и необходимия талант. Тъй че може да се получи добър роман. Дори комерсиален, ако разбирам правилно значението на тази дума що се отнася до художествената литература. Държа романът да е добър, но това не е най-главното. Не е основната ми цел. — Той се обърна към нея, хвана я за ръце и опря чело в нейното.

— Трябва да го завърша. Само това искам. После или ще напиша друг, с много по-малко буря и натиск [Буря и натиск (на немски Sturm und Drang) е течение в немската литература през втората половина на XVIII в. — Б. пр.], или ще се откажа. И в двата случая ще съм удовлетворен.

— Тоест искаш да решиш въпроса веднъж завинаги.

— Не. — Казал беше това на Ал, но само защото това беше аргумент, който той разбираше и можеше да приеме. — По-различно е. Изпитвам почти физическа потребност. Помниш ли как Брандън се задави с чери домата?

— Никога няма да го забравя.

Бран беше на четири. Обядваха в „Кънтри Кичън“ в Гейтс Фолс. Брандън започна да се дави и да се стиска за гърлото. Дрю го сграбчи, обърна го и му приложи метода на Хаймлих. Доматът изхвърча от гърлото му цял и с осезаемо пукване като коркова тапа от бутилка. Момчето не пострада, но Дрю никога нямаше да забрави умолителния поглед на сина си, когато той осъзна, че не може да диша. Предполагаше, че Луси също никога няма да го забрави.

— Същото е — обясни той. — Само че нещо е заседнало в мозъка ми вместо в гърлото. Не се задушавам съвсем, но не мога да си поема достатъчно въздух. Трябва да го завърша.

— Добре — каза тя и го потупа по бузата.

— Разбираш ли ме?

— Не. Но ти разбираш какво става и това ми е достатъчно.

Хайде, заспивай.

Тя се обърна на другата страна.

Дрю дълго лежа буден и си мислеше за малкото градче на запад, част от страната, в която никога не беше ходил. Не че имаше значение. Въображението му щеше да го отведе там, сигурен беше. Можеше да направи всички необходими проучвания по-късно. При условие че идеята не се превърнеше в мираж през следващата седмица.

Накрая заспа и сънува накуцващ шериф. Непрокопсан син, заключен в тясна килия. Мъже по покриви. Обсада, която нямаше — не можеше — да продължи дълго.

Сънува градчето Горчива река в Уайоминг.

4

Идеята не се оказа мираж. Ставаше все по-плътна, все по-ярка и седмица по-късно, една топла октомврийска утрин, Дрю натовари три кашона с припаси — предимно консерви с храна — в багажника на стария джип „Шевролет“, който използваха като втори автомобил. След тях сложи сак с дрехи и тоалетни принадлежности. После натовари лаптопа си и вехтия калъф със старата портативна пишеща машина „Олимпия“ на баща си, която щеше да му служи за резерва. Нямаше вяра на тока в ТР: кабелите се късаха, когато духаше, а в селищата, които не попадаха в рамките на дадена община, възстановяваха електроподаването последно.

Целунал беше децата за довиждане преди да тръгнат за училище; сестрата на Луси щеше да е тук, за да ги посрещне, когато се приберат. Сега Луси стоеше пред къщата по блуза без ръкави и избелели джинси. Изглеждаше стройна и привлекателна, но челото ѝ беше сбърчено, сякаш скоро щеше да я споходи някоя от предменструалните ѝ мигрени.

— Внимавай — заръча му тя, — и не само с работата. Целият район опустява между Деня на труда и началото на ловния сезон, а обхватът на мобилните телефони се губи на шейсет километра от Преск Айл. Ако си счупиш крак, докато се разхождаш в гората… или се изгубиш…

— Скъпа, не съм по разходките из гората. Ако изобщо изляза да се разхождам, ще вървя покрай пътя. — Той я огледа по-внимателно и онова, което видя, хич не му се понрави. Не беше само сбърченото чело: очите ѝ блестяха подозрително.

— Ако искаш, ще остана. Само кажи.

— Наистина ли би го направил?

— Ако много държиш. — Молеше се да не се налага.

Луси — беше забила поглед в гуменките си — вдигна глава и я поклати.

— Не. Разбирам колко е важно за теб. Стейси и Бран също.

Чу го какво каза, когато те целуна за довиждане.

Брандън, дванайсетгодишният им син, беше казал: „Върни се с богат улов, татко“.

— Искам да ми се обаждаш всеки ден, господинчо. Найкъсно в пет, дори да работиш та пушек да се вдига. Мобилният ти телефон няма да има обхват, но стационарният работи. Получаваме сметка всеки месец и тази сутрин се обадих за всеки случай. Не само че звънна, но и се включи старият телефонен секретар на баща ти. От съобщението ме побиха тръпки. Все едно чух глас от гроба.

— Не се съмнявам. — Бащата на Дрю беше мъртъв от десет години. Задържали бяха хижата и бяха ходили в нея няколко пъти, после я даваха под наем на ловни дружинки, докато Стария Бил, който я поддържаше, не умря. След това спряха да се занимават. Една група ловци не беше платила целия наем, а друга беше изпотрошила всичко. Не си струваше разправията.

— Трябва да запишеш ново съобщение.

— Непременно.

— И те предупреждавам, Дрю, ако не ми звъниш редовно, ще дойда лично.

— Идеята не е добра, скъпа. Последните двайсет и пет километра по Лайняния път ще откършат ауспуха на волвото. Сигурно и цялото окачване.

— Не ме интересува. Защото… просто ще го кажа, става ли? Когато някой разказ не потръгне, го оставяш за малко. Мъкнеш се начумерен из къщи една-две седмици, после отново идваш на себе си. Със „Селото на склона“ беше съвсем различно и годината след това беше много страшна за мен и децата.

— Този път е…

— Различно, знам, повтори го поне пет пъти и ти вярвам, макар че единственото, което знам за романа, е, че не е за група похотливи преподаватели, които си разменят половинките като в роман на Ъпдайк. Просто… — Тя го хвана за китките и го погледна сериозно. — Ако работата не потръгне, ако започнеш да губиш думите като със „Селото“, се прибери. Чуваш ли ме? Прибери се.

— Обещавам.

— А сега ме целуни страстно.

Той я целуна, като нежно раздели устните ѝ с език и плъзна ръка в задния джоб на джинсите ѝ. Когато се отдръпна, Луси беше поруменяла.

— Да — каза тя. — Точно така.

Дрю се качи в джипа и почти го беше изкарал на улицата, когато Луси извика:

— Почакай! Почакай! — И хукна след него.

Щеше да му каже, че е размислила, че иска той да остане и да се опита да напише книгата в кабинета си на втория етаж, сигурен беше, и едва устоя на желанието да натисне газта и да отпраши по Сикамор Стрийт, без да поглежда в огледалото за обратно виждане. Вместо това спря колата със задницата на улицата и свали прозореца.

— Хартия! — каза тя, задъхана и с коса, паднала в очите. Изду долната си устна и издуха кичурите. — Имаш ли хартия? Защото дълбоко се съмнявам там да има откъде да си купиш.

Той се ухили и я погали по бузата.

— Два топа. Как мислиш, дали ще ми стигнат?

— Би трябвало, освен ако не възнамеряваш да напишеш

„Властелинът на пръстените“. — Тя го погледна спокойно. Челото ѝ вече не беше сбърчено, поне засега. — Хайде, тръгвай, Дрю, и се върни с богат улов.

5

Щом сви към изхода за магистрала I-295, където някога беше видял мъж да сменя спукана гума, му олекна. Истинският му живот — децата, ежедневните задължения, домакинските задачи, да взима Стейси и Брандън от извънкласните им занимания — оставаше зад гърба му. Щеше да се върне след две седмици, най-много три, и макар да предполагаше, че ще трябва да напише по-голямата част от книгата сред шума и глъчката на истинския живот, сега му предстоеше да поживее в друг свят, в света на въображението си. Не беше съумявал да се потопи напълно в този свят, докато работеше по трите предишни романа. Този път усещаше, че ще успее. Тялото му можеше и да седи в аскетична хижа в горите на Мейн, но въображението му щеше да е в град Горчива река, Уайоминг, където накуцващ шериф и тримата му уплашени заместници трябваше да пазят млад мъж, убил хладнокръвно още по-млада жена пред поне четирийсет свидетели. Да го опазят от разярените жители на градчето беше само половината от задачата им. Другата беше да го заведат до столицата на окръга, където щеше да се състои процесът (ако в Уайоминг изобщо са имали окръзи през 80-те години на деветнайсети век; по-късно щеше да проучи). Дрю още нямаше представа откъде старият Прескот е намерил цял отряд въоръжени разбойници, които да се противопоставят на органите на реда, но беше сигурен, че ще го измисли.

Всичко щеше да измисли.

Излезе на магистрала I-95 при Гардинър. Джипът — с навъртени близо 200 000 километра — се разтресе, когато вдигна 95 км/ч, но щом достигна 110, вибрациите спряха и старото шеви се понесе плавно. Предстоеше му пътуване от още четири часа, последният от които по все по-тесни пътища, водещи до, както го наричаха местните, Лайняния път.

Очакваше с приятна тръпка пътуването, но с още по-голямо нетърпение очакваше да отвори лаптопа си, да го закачи за малкия принтер „Хюлет-Пакард“ и да създаде документ, който щеше да озаглави ГОРЧИВА РЕКА #1. Този път мисълта за бялата бездна под мигащия курсор не го изпълваше със смесица от надежда и страх. След като навлезе в Огъста, вече изпитваше единствено нетърпение. Този път нямаше да се провали. Не само това. Този път всичко щеше да се получи идеално.

Пусна радиото и започна да припява на „Ху“.

6

Късно следобед спря пред единствения магазин в ТР-90, неугледна постройка с хлътнал покрив, наречена „Големият смесен магазин в 90“ (все едно в селото имаше и малък смесен магазин). Зареди догоре шевролета, чийто резервоар беше почти празен, от стара ръждясала бензинова колонка, където табела съобщаваше, че приемат ПЛАЩАНИЯ САМО В БРОЙ, предлагат само ОБИКНОВЕН БЕНЗИН, БЕГЪЛЦИТЕ ПОДЛЕЖАТ НА ПРЕСЛЕДВАНЕ и БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ АМЕРИКА. Цената беше 3,90 долара на галон. Тук на север дори обикновеният бензин струваше скъпо. Дрю спря на верандата на магазина, за да вдигне слушалката на оплескания с размазани буболечки монетен телефон, който стоеше тук още от детските му години заедно със, готов беше да се закълне, същия надпис, вече избелял дотолкова, че едва се четеше: НЕ ПУСКАЙТЕ МОНЕТИТЕ, ПРЕДИ ДА СЕ СВЪРЖЕТЕ. Дрю чу бръмченето на отворената линия, кимна, върна слушалката на ръждясалата вилка и влезе вътре.

— Аха, аха, още работи — каза динозавърът, седящ зад щанда. — Да не повярва човек. — Очите му бяха зачервени и Дрю се зачуди дали не е пафнал мъничко от златото на окръг Арустък. Тогава старецът извади подгизнала от сополи кърпа от задния си джоб и кихна в нея. — Проклета алергия, мъчи ме всяка есен.

— Вие сте Майк Деуит, нали? — попита Дрю.

— Не, Майк беше баща ми. Почина през февруари. На деветдесет и седем беше проклетият старец и през последните десет не знаеше кой е. Аз съм Рой. — Той протегна ръка над тезгяха. Дрю не искаше да я докосва — това беше ръката, боравила със сополивата кърпа, — но трябваше да е вежлив, затова я стисна само веднъж.

Деуит смъкна очилата на клюнестия си нос и изгледа Дрю над тях.

— Знам, че за зла участ мязам на татко, ама и ти мязаш на твоя. Ти си момчето на Бъзи Ларсън, нали? Не Рики, а другият.

— Точно така. Рики живее в Мериланд. Аз съм Дрю.

— Да, да, така е. Идвал си с жената и децата, но отдавна не си се вясвал. Учител беше, нали?

— Да. — Дрю подаде на Деуит три двайсетачки. Деуит ги прибра в касата и му върна шест смачкани банкноти от по един долар.

— Чух, че Бъзи умрял.

— Да. Майка ми също. — Да отметне и този въпрос.

— Съжалявам. Какво правиш тук по това време на годината?

— В творчески отпуск съм. Мисля да попиша малко.

— А, не думай. В хижата на Бъзи ли?

— Ако пътят е проходим. — Каза го само за да не изглежда като пълен пришълец. Дори пътят да беше в лошо състояние, щеше да намери начин да прекара шевролета по него. Не беше дошъл чак дотук само за да обърне и да си тръгне.

Деуит спря, за да преглътне храчка, после каза:

— Е, неслучайно му викат Лайняния път, а и сигурно е поизровен от пролетните порои, но си с джип и би трябвало да изгазиш. Знаеш, че Стария Бил умря, нали?

— Да. Един от синовете му ми писа. Не успяхме да дойдем на погребението. От сърце ли си отиде?

— От глава. Тегли ѝ един куршум — отвърна Рой Деуит с видимо удоволствие. — Налегнал го беше Алцхаймерът. Полицаят намерил в жабката му тетрадка с какви ли не записки. Пътни указания, телефонни номера, името на жена му. Дори името на шибаното куче. Не е могъл да понесе, че изперква.

— Боже, това е ужасно. — Наистина беше ужасно. Бил Колсън беше приятен човек, кротък, винаги спретнат и сресан, ухаещ на „Олд Спайс“, надлежно съобщаваше на баща му — после и на Дрю — когато нещо трябва да се ремонтира и колко точно ще струва.

— Аха, аха, а щом не си знаел това, сигурно не знаеш и че се гръмна пред вашата хижа.

Дрю го зяпна.

— Шегувате ли се?

— Как ще се шегувам… — кърпата се появи отново, още посополива и смачкана, и Деуит кихна в нея — за такова нещо. Спрял пикапа, опрял цевта на пушката в брадичката си и натиснал спусъка. Куршумът го пронизал и пробил задния прозорец. Полицай Григс стоеше точно тук, където си ти, когато ми го каза.

— Господи — каза Дрю и в съзнанието му нещо щракна. Вместо да опре пистолета в слепоочието на девойката от бара, Анди Прескот — непрокопсаният син — сега го беше притиснал под брадичката ѝ… а когато натиснеше спусъка, куршумът щеше да я прониже, да излезе през тила ѝ и да счупи огледалото зад бара. Малко нередно му се стори да използва историята на дъртия лешояд за смъртта на Стария Бил в собствения си роман, дори неморално, но това нямаше да го спре. Твърде добра беше.

— Скапана работа, да — съгласи се Деуит. Опитваше се да си придаде натъжен, дори философски вид, но в гласа му се долавяше неприкрито задоволство. „И той знае кога една история е твърде добра“, помисли си Дрю. — Но остана верен на себе си до самия край.

— В какъв смисъл?

— В смисъл че оплеска пикапа си, а не хижата на Бъзи. Никога не би направил подобно нещо, докато му е оставал поне малко здрав разум. — Отново го напуши кихавица и посегна за кърпата, но този път малко закъсня да хване цялата храчка. Която беше доста сочна. — Нали се грижеше за хижата.

7

На осем километра северно от Смесения магазин асфалтът свършваше. След още осем километра чакъл Дрю стигна до разклонение в пътя. Зави наляво по чакъла, който тропаше и дрънкаше по шасито на шевролета. Това беше Лайняния път, непроменен, доколкото виждаше, от детството му. На два пъти се наложи да намали и да пълзи с три-четири километра в час, за да прегази участъци, изровени от пролетните порои. Два пъти трябваше да спре, да слезе от колата и да премести паднали на пътя дървета. За щастие бяха брези, изсъхнали и леки. Едната се разпадна в ръцете му.

Стигна до хижата на Кълъм — пуста, закована с дъски, алеята преградена с верига — и после започна да брои телефонните и електрически стълбове, както правеха с Рики като малки. Няколко се бяха килнали като пияни, но все още имаше точно шейсет и шест на брой от хижата на Кълъм до буренясалата отбивка — също преградена с верига — с табелата, която Луси беше сложила, когато децата бяха малки: РЕЗИДЕНЦИЯ ЛАРСЪН. По-нататък имаше още седемнайсет стълба, които свършваха при хижата на Фарингтън на брега на езерото Агълбемо.

След хижата на Фарингтън, в продължение на по сто и петдесет километра от двете страни на границата с Канада, се простираше голяма неелектрифицирана пустош. Като малки двамата с Рики ходеха до така наречения Последен стълб, който притежаваше някакво необяснимо очарование. След него нямаше нищо, което да възпре тъмнината. Дрю веднъж беше завел Стейси и Брандън да видят Последния стълб и не му убягна разочарованият поглед, който си размениха. Те си мислеха, че електричеството — както и безжичният интернет — продължава безкрайно.

Слезе от колата, отключи веригата, като се наложи да намества ключа и да пробва няколко пъти, докато най-накрая го превърти. Трябваше да вземе масло от магазина, но човек не може да мисли за всичко.

Частният път до хижата беше дълъг четиристотин метра и през цялото време клони стържеха страните и покрива на джипа. Над тях вървяха два кабела — за тока и за телефона. Помнеше, че едно време бяха обтегнати, но сега висяха по цялото диагонално отклонение от основното трасе на Електрическа компания „Северен Мейн“.

Стигна до хижата. Изглеждаше пуста и изоставена. Зелената боя се лющеше, след като вече го нямаше Бил Колсън да я освежи, ламариненият покрив беше покрит с борови иглички и нападали листа, а сателитната чиния на покрива (също пълна с листа и иглички) изглеждаше нелепо тук в гората. Запита се дали освен телефона Луси продължава да плаща месечните сметки и за сателитната телевизия. Дори да плащаше, вероятно хвърляше парите на вятъра, защото устройството едва ли работеше. Съмняваше се, че от „Директ ТВ“ ще върнат чека с бележка: „Опа, връщаме ви парите, защото сателитната ви чиния се е скапала“. Верандата беше очукана от стихиите, но изглеждаше достатъчно здрава (макар че не биваше да разчита напълно на това). Под нея зърна избелял зелен брезент, под който предположи, че има някой и друг кубик дърва — може би последните, които Стария Бил бе донесъл.

Слезе и сложи ръка върху топлия преден капак на колата. Някъде изграчи врана. В далечината друга врана ѝ отговори. Освен ромоленето на потока Годфри по пътя му към езерото това бяха единствените шумове.

Дрю се запита дали е паркирал на същото място, където Бил Колсън е спрял пикапа си и си е пръснал мозъка. Нямаше ли някакво вярване — май в Средновековна Англия, — според което призраците на самоубийците са обречени да витаят на местата, където са сложили край на живота си?

Тръгна към хижата, като си казваше (като се мъмреше), че е твърде стар за приказки край лагерния огън, когато чу нещо да се приближава с трясък към него. Онова, което излезе от гъстите борове, делящи поляната пред хижата от потока, обаче не беше призрак или зомби, а малък лос, подтичващ на абсурдно дълги крака. Животното стигна до бараката за инструменти до къщата, видя го и спря. Взряха се един в друг. Дрю си помисли, че лосовете — били те малки или големи — са сред най-грозните и чудати божии създания. Кой знае какво си мислеше лосчето.

— Няма да ти сторя зло, приятелче — каза тихо Дрю и лосът наостри уши.

Разнесе се нов шум от копита и строшени клони и майката на малкото си проправи път сред дърветата. Един клон падна на врата ѝ и тя го отърси от себе си. Женската се взря в Дрю, наведе глава и започна да рие земята с копито. Ушите ѝ се прилепиха до главата.

„Мисли да ме нападне — помисли си Дрю. — Смята, че съм заплаха за малкото и ще ме атакува“.

Помисли си да изтича до колата, но тя може би — вероятно — се намираше твърде далеч. А хукнеше ли, дори за да се отдалечи от малкото, майката можеше да се разяри. Затова просто остана на място и се опита да изпрати успокоителни мисли на четиристотинкилограмовото животно, което се намираше на не повече от трийсет метра. Не се тревожи, мамче, безобиден съм.

Женската го гледа петнайсетина секунди с приведена глава, без да спира да рие земята с копито. На него му се стори по-дълго. Тогава тя отиде при малкото (без да сваля очи от натрапника) и застана между него и Дрю. Отново го изгледа втренчено и явно обмисляше следващия си ход. Дрю стоеше неподвижно. Изпитваше силен страх, но и необикновен възторг. Помисли си: „Ако се засили и ме връхлети от това разстояние, ще умра на място или ще пострадам толкова тежко, че бездруго ще умра. Ако не ме нападне, ще сътворя нещо великолепно тук. Великолепно“.

Знаеше, че разсъжденията му са абсурдни дори в този момент, когато животът му бе поставен на карта — все едно беше дете, което вярва, че ще получи колело за рождения ден, ако ей онзи облак там затули слънцето, — но в същото време усещаше, че е напълно прав.

Мама Лос внезапно изви глава и бутна задницата на малкото. Лосчето изблея почти като овца, звукът нямаше нищо общо с дрезгавия рев на лос, който баща му някога имитираше, и затича към гората. Майката го последва, като спря да хвърли на Дрю един последен заплашителен поглед: Ако тръгнеш след мен, ще умреш.

Дрю въздъхна и чак тогава осъзна, че е стоял със затаен дъх (изтъркано клише от трилърите, което обаче се оказа вярно), и тръгна към верандата. Ръката, с която държеше ключовете, леко трепереше. Вече си казваше, че не е бил в истинска опасност; ако не закачаш лоса — дори Мама Лос, бдяща над малкото си, — и той няма да те закача.

Освен това можеше да е къде-къде по-зле. Можеше да се натъкне на мечка.

8

Влезе в хижата, като очакваше да завари пълна бъркотия, но тя беше чиста и подредена. Несъмнено дело на Стария Бил; възможно беше дори да е разтребил като за последно в деня, в който се беше самоубил. Плетената черга на Аги Ларсън още беше по средата на стаята, захабена по краищата, но иначе здрава. Повдигнатата върху тухли печка на дърва чакаше да бъде заредена, а огнеупорното стъкло на прозорчето беше чисто като пода. Отляво имаше малък кухненски бокс. Отдясно под прозореца с изглед към гористия склон, спускащ се към потока, имаше голяма дъбова маса. В отсрещния ъгъл на стаята бяха разположени диван, два стола и камина, която Дрю се съмняваше, че е удачно да пали. Бог знае колко сажди се бяха събрали в комина, да не говорим за живите обитатели: мишки, катерици, прилепи.

Готварската печка марка „Хотпойнт“ сигурно е била нова във времената, когато единственият сателит около Земята е бил Луната. До нея, отворен и наподобяващ труп, беше изключеният от тока хладилник. Беше празен, ако не се брои кутията със сода за хляб „Арм & Хамър“. Телевизорът в дневната беше портативен и стоеше върху поставка на колелца. Дрю си спомни как четиримата седяха пред него, гледаха повторения на „Военнополева болница“ и вечеряха претоплени полуфабрикати.

Дървено стълбище водеше към втория етаж покрай западната стена на хижата. Горе имаше малко преддверие, обрамчено от етажерки за книги, отрупани предимно с романи с меки корици — които Луси наричаше четива за дъждовни дни. От него се влизаше в две малки спални. Дрю и Луси спяха в едната, а децата — в другата. Дали спряха да идват, когато Стейси започна да мрънка, че имала нужда от лично пространство? Затова ли спряха да идват? Или просто станаха твърде заети, за да прекарват няколко седмици през лятото в полеви условия? Дрю не можеше да си спомни. Но се радваше, че е тук и че никой от наемателите не е отмъкнал плетената черга на майка му… въпреки че на кого би му притрябвала? Едно време изглеждаше прекрасно, но сега ставаше само да минават по нея с кални обувки или с мокри от газене в потока боси крака.

— Мога да работя тук — каза той. — Да. — Подскочи от звука на собствения си глас — все още напрегнат от срещата с Мама Лос — и се разсмя.

Нямаше нужда да проверява дали има ток, защото видя мигащата червена лампичка на стария телефонен секретар на баща си, но въпреки това светна лампата на тавана, тъй като следобедът гаснеше. Отиде при телефонния секретар и го пусна да чуе съобщението.

— Дрю, обажда се Луси. — Гласът ѝ беше накъсан, все едно се обаждаше от двайсет хиляди левги под водата, и Дрю си спомни, че старата машина всъщност е просто касетофон. Невероятно беше, че още работи. — Три и десет е и малко се тревожа. Пристигна ли? Обади ми се веднага, щом стигнеш.

Досмеша го, но се и подразни. Дошъл беше тук, за да не го разсейват, а най-малко му трябваше Луси да го проверява час по час през следващите три седмици. Е, тя имаше основателни причини да се тревожи. Можеше да е претърпял злополука по пътя или колата му да се е счупила по Лайняния път. Но нямаше основание да се тревожи, че е превъртял заради книга, която още дори не бе започнал да пише.

Това го подсети за една лекция, която Факултетът по Английски език беше организирал преди пет-шест години. Джонатан Франзен беше говорил пред пълна зала за изкуството на романа. Казал беше, че кулминацията в писането на един роман всъщност настъпва преди писателят да започне да го пише, когато всичко е все още само във въображението му.

„Дори най-ясните моменти от онова, което е в съзнанието ви, се губят в превода“, казал беше Франзен. Дрю помнеше как тогава си помисли, че е много самовлюбено от негова страна да приема, че при всички писатели е така.

Вдигна телефона (слушалката беше от старите с форма на гиричка, черна и невероятно тежка), чу стабилен сигнал и се обади на мобилния на Луси.

— Пристигнах — каза ѝ. — Не, нямаше никакви проблеми.

— О, добре. Как е пътят? Как е хижата?

Говориха доста време, после се чу със Стейси, която тъкмо се беше прибрала от училище и настояваше да ѝ дадат телефона. После Луси се обади отново и му напомни да смени съобщението на телефонния секретар, защото от старото я побиват тръпки.

— Мога да обещая единствено, че ще опитам. Тази джаджа сигурно е била върхът на модерната технология през 70-те, но това е било преди половин век.

— Опитай се. Видя ли диви животни?

Той си спомни за Мама Лос с приведената глава, докато размишляваше дали да го нападне и да го стъпче до смърт.

— Само няколко врани. Луси, искам да пренеса багажа преди залез, ще ти звънна после.

— Обади се към седем и половина. Тогава ще можеш да говориш с Брандън, ще се е прибрал. Днес ще вечеря у Ранди.

— Разбрано.

— Нещо друго интересно? — В гласа ѝ като че ли се долавяше тревога, но може и просто да си въобразяваше.

— Не. На Западния фронт нищо ново. Обичам те, скъпа.

— И аз те обичам.

Дрю остави старомодната слушалка на вилката и заговори на празната хижа:

— А, да, миличка, забравих да ти кажа нещо. Стария Бил си пръснал мозъка отпред.

И се шокира от себе си, когато се разсмя.

9

Докато пренесе багажа и провизиите, вече минаваше шест и беше огладнял. Пусна крана в кухнята и след кратко гъргорене и потракване в тръбите, чучурът избълва на няколко пъти пръски мътна вода, която постепенно потече на студена и бистра равномерна струя. Той напълни една тенджера, включи готварската печка (тихото жужене на големия котлон му навя спомени за някогашни вечери в хижата) и зачака водата да заври, за да сложи спагетите. Имаше и сос. Луси беше пъхнала шише „Рагу“ в един от кашоните с провизии. Той самият би забравил.

Замисли се дали да не стопли и консерва грах, но се отказа. Беше на къмпинг и щеше да се храни както подобава. Без алкохол обаче; не беше взел никакъв и не беше купил от Смесения магазин. Ако работата потръгнеше, както очакваше, може би щеше да се почерпи със стек „Бъдуайзър“ следващия път, когато отидеше до магазина. Можеше дори да намери продукти за салата, макар че що се отнасяше до пресните зеленчуци, Рой Деуит смяташе, че царевицата за пуканки и киселите краставички са предостатъчно. Може би зареждаше по някоя консерва с кисело зеле за клиенти с екзотичен вкус.

Докато водата заври и сосът се стопли, Дрю пусна телевизора, като очакваше да види само снежинки. Вместо това излезе син екран с надпис ДИРЕКТ ТВ СВЪРЗВАНЕ. Съмняваше се, че връзката ще се осъществи, но остави телевизора да довърши. Ако имаше какво да довършва.

Докато тършуваше из един от долните шкафове, гласът на Лестър Холт изгърмя в хижата и го стресна толкова силно, че той извика и изпусна гевгира, който тъкмо беше намерил. Когато се обърна, видя вечерната емисия новини на Ен Би Си с ясна като кристал картина. Лестър съобщаваше за поредното фиаско на Тръмп и когато предаде щафетата на Чък Тод за пикантните подробности, Дрю грабна дистанционното и изключи телевизора. Хубаво беше да знае, че работи, но нямаше намерение да се натоварва излишно с Тръмп, тероризъм и данъчна политика.

Свари цяла кутия спагети и ги изяде почти всичките. В мислите му Луси размаха укорително пръст и спомена — отново — набъбващата му с възрастта талия. Изми чиниите, докато размишляваше за Мама Лос и самоубийствата. Имаше ли място за тях в „Горчива река“? За Мама Лос едва ли. За самоубийство — може би.

Предполагаше, че Франзен може да е прав за периода преди да започнеш същинското писане на романа. Това наистина беше хубав период, защото всичко, което виждаш и чуваш, може да се ползва като суровина. Всичко е податливо на обработка. Умът може да построи град, да го преобрази, после да го изравни със земята само докато си взимаш душ, бръснеш се или пикаеш. Започнеш ли да пишеш обаче, всичко се променя. Всяка сцена, която напишеш, всяка дума, която напишеш, ограничават вариантите още малко. Накрая заприличваш на крава, която подтичва по коридор без изход, която подтичва към…

— Не, не, изобщо не е така — каза той и отново се стресна от собствения си глас. — Изобщо не е така.

10

Дълбоко в гората мракът падаше бързо. Дрю тръгна из хижата да светне лампите (те бяха четири на брой, с абажури кой от кой по-грозни) и после се зае с телефонния секретар. Изслуша два пъти съобщението на мъртвия си баща, добрия му стар татко, който никога, доколкото помнеше, не беше изричал обидна дума, нито беше посягал на синовете си (обидните думи и пердахът бяха от компетенцията на майка им). Струваше му се нередно да го изтрие, но тъй като не намери други касети за машината в бюрото на баща си, заповедта на Луси не му остави друг избор. Записа кратко и ясно съобщение: „Свързахте се с Дрю. Моля, оставете съобщение“.

След като приключи с тази задача, си облече тънко яке и излезе навън да поседи на стълбите и да погледа звездите. Винаги се стъписваше колко много звезди се виждат наведнъж далеч от светлинното замърсяване на дори сравнително малък град като Фалмът. Бог беше разсипал кана светлина там горе, а отвъд нея се простираше вечността. Загадката на толкова необятна реалност беше непроницаема. Надигна се вятър и накара боровете да въздъхнат тъжно, при което Дрю изведнъж се почувства много самотен и мъничък. Потрепери и се прибра вътре, където реши да запали пробно печката на дърва, само за да се увери, че няма да напълни хижата с пушек.

От двете страни на камината имаше два сандъка. В единия имаше подпалки, вероятно донесени от Стария Бил, когато е заредил с дърва под верандата за последен път. В другия имаше играчки.

Дрю коленичи и ги поразрови. Фризби, което смътно помнеше: с Луси и децата играеха на поляната и избухваха в смях всеки път, когато някой запратеше фризбито в храсталака и трябваше да отиде да го извади. Разтегателна гумена кукла Стреч Армстронг, която несъмнено беше на Брандън, и Барби (неприлично голо до кръста), което определено бе принадлежало на Стейси. Други неща обаче или не помнеше, или виждаше за пръв път. Еднооко плюшено мече. Колода карти „Уно“. Разпилени бейзболни картички. Игра на име „Предай прасетата“. Пумпал, украсен с кръг от маймунки с бейзболни ръкавици — когато го напомпа и пусна дръжката, той се олюля като пиян по пода и засвири „Заведи ме на бейзболния мач“. Това последното не му хареса. Маймунките като че ли размахваха ръкавиците нагоре-надолу по въртящата се повърхност, сякаш викаха за помощ, а мелодията доби злокобен тон, докато играчката забавяше ход.

Погледна си часовника преди да посегне към дъното на сандъка, видя, че е осем и петнайсет, и се обади на Луси. Извини се за закъснението и се оправда, че го е разсеяла кутия с играчки.

— Намерих стария Стреч Армстронг на Бран… Луси изстена.

— Боже, ненавиждах тази кукла. Миришеше отвратително.

— Помня. Намерих и други неща, но се кълна, че има някои, които виждам за пръв път. „Предай прасетата“?

— Какво да предам? — разсмя се Луси.

— Някаква детска игра. А помниш ли пумпал с маймуни?

Свири „Заведи ме на бейзболния мач“.

— Не… О, почакай. Преди три или четири години дадохме под наем хижата на едно семейство, Пиърсън, сещаш ли се?

— Смътно. — Изобщо не помнеше. Ако е било преди три години, тогава той се беше посветил на „Селото на склона“. По-скоро беше в плен на романа. Окован с вериги и със запушена уста. Литературен садомазохизъм.

— Те имаха син на шест-седем годинки. Някои от играчките сигурно са негови.

— Изненадвам се, че не си ги е взел. — Дрю гледаше мечето, което имаше окъсания вид на играчка, получавала твърде много силни прегръдки.

— Искаш ли да говориш с Брандън? Тук е.

— Естествено.

— Здрасти, татко! — обади се Бран. — Завърши ли вече книгата?

— Много смешно. Започвам я утре.

— Как е там? Добре ли е?

Дрю се огледа. Голямата стая на първия етаж изглеждаше уютно на светлината на лампите. Дори грозните абажури не разваляха впечатлението. А ако кюнецът на печката не беше задръстен, един огън в нея щеше да пропъди лекия студ.

— Да — отговори той. — Добре е.

Наистина беше добре. Чувстваше се на сигурно място. Чувстваше се и като бременна жена, готова да роди всеки момент. Не изпитваше страх да започне книгата утре, само приятна тръпка. Думите щяха да потекат, сигурен беше.

Печката работеше, кюнецът беше чист и засмукваше дима без проблеми. Докато огънят в нея догаряше, той застла леглото в голямата спалня (шега: в стаята едва имаше място да се обърне човек) с чаршафи и одеяла, които имаха съвсем лек дъх на застояло. В десет си легна и впери очи в тъмното, заслушан в свирещия из стрехите вятър. Помисли си как Стария Бил се е самоубил пред хижата, но само за кратко, и то не със страх или ужас. Онова, което изпитваше, докато си представяше последните мигове на стария пазач — кръглото дуло, притиснато в брадичката, последните образи, удари на сърцето и мисли, — не беше много по-различно от онова, което бе почувствал, докато гледаше плетеницата от светлинки на Млечния път.

Реалността беше дълбока и се простираше надалеч. Съдържаше многобройни тайни и беше безкрайна.

11

На другата сутрин стана рано. Закуси и се обади на Луси. Тя тъкмо приготвяше децата за училище — мъмреше Стейси, че не си е написала домашното, каза на Бран, че си е забравил раницата в хола, — тъй че разговорът им беше по необходимост кратък. След като си взеха довиждане, Дрю си облече якето и отиде до потока. Дърветата на другия бряг бяха изсечени в някакъв момент и сега се разкриваше великолепна гледка на полюшваща се до хоризонта гора. Небето ставаше все по-наситено синьо. Постоя десетина минути, за да се наслади на ненатрапчивата красота на заобикалящия го свят, и да се опита да изпразни главата си от мисли. Да подготви ума си.

Всеки семестър водеше курс по съвременна американска и британска литература, но тъй като беше автор на публикувани творби (при това в „Ню Йоркър“), основната му работа беше да преподава творческо писане. Започваше всяка лекция и семинар, като говореше за творческия процес. Казваше на студентите, че както повечето хора имат определен ритуал преди лягане, по същия начин е важно да се подготвяш всеки ден за работа. Подобно на процедурата, при която хипнотизатор подготвя пациента си да навлезе в състояние на транс.

„Понякога сравняват писането на проза или поезия със сънуването — казваше на студентите си, — но аз мисля, че това сравнение не е съвсем точно. Според мен писането прилича повече на хипноза. Колкото повече подготовката се превръща в ритуал, толкова по-лесно е да навлезете в необходимото състояние“.

Дрю прилагаше теорията, която развиваше, на практика. Когато се върна в хижата, направи кафе. До обед щеше да изпие две чаши без захар и мляко. Докато чакаше кафето да стане готово, си изпи витамините и си изми зъбите. Някой от наемателите беше натикал старото бюро на баща му под стълбището и Дрю реши да не го вади. Може и да беше странно място за работа, но в същото време създаваше и необичаен уют. Почти като в утроба. В кабинета му вкъщи последната част от ритуала преди да се захване за работа щеше да е да подреди книжата си на спретнати купчинки и да остави празно място отляво за разпечатките от принтера, но на това бюро нямаше нищо за подреждане.

Включи лаптопа и създаде нов документ. Следващите стъпки също бяха част от ритуала: кръщаването на документа (ГОРЧИВА РЕКА #1), форматирането на документа и изборът на шрифта. Докато пишеше „Селото“, използваше Book Antiqua, но за „Горчива река“ нямаше намерение да използва този шрифт — това би му донесло лош късмет. Беше наясно, че е възможно да има спирания на тока, при които да прибегне до пишещата машина, така че избра шрифт American Typewriter.

Това ли беше всичко? Не, още нещо. Натисна функцията за автоматично запаметяване. Дори токът да угаснеше, едва ли щеше да загуби работата си, батерията на лаптопа беше заредена докрай, но по-добре бе да вземе и тази предпазна мярка за всеки случай.

Кафето стана. Той си наля една чаша и седна.

„Наистина ли искаш да го направиш? Наистина ли да възнамеряваш да го направиш?“

Отговорът и на двата въпроса беше „да“, затова той центрира примигващия курсор и написа:

Натисна клавиша за нов ред и поседя неподвижно за момент. Предполагаше, че на стотици километри на юг Луси също седи с чаша кафе пред своя отворен лаптоп, на който водеше счетоводството на клиентите си. Скоро и тя щеше да изпадне в свой собствен хипнотичен транс — числа вместо думи, — но в момента мислеше за него. Сигурен беше в това. Мислеше за него и се надяваше, може би дори се молеше да не… как се беше изразил Ал Стампър?… да не му се разхлопа дъската.

— Няма да стане — каза той. — Ще бъде като диктовка. Погледа още малко мигащия курсор, после написа:

След това историята го погълна.

12

Уредил беше още от самото начало лекциите му да са следобед, защото когато пишеше, започваше в осем. Винаги се стараеше да работи до единайсет, макар че през повечето дни към десет и половина мъките вече бяха започнали. Често се сещаше за една история — вероятно невярна, — която беше прочел за Джеймс Джойс. Приятел отишъл в дома на Джойс и заварил прочутия писател на бюрото да се държи за главата в пълно отчаяние. Когато приятелят го попитал какво му е, Джойс отговорил, че успял да напише едва седем думи за цяла сутрин. „Но, Джеймс, това е добре за теб“, казал приятелят. На което Джойс отговорил: „Може би, но не знам как да ги подредя!“

Дрю разбираше как се е чувствал писателят, независимо дали историята беше вярна. Точно така обикновено се чувстваше и той по време на онзи мъчителен последен половин час. Тогава го обземаше страхът, че ще изгуби думите. Естествено, през последния месец от „Селото на склона“ се бе чувствал така всяка проклета секунда.

Тази сутрин не изпита нищо подобно. Една врата в главата му се отвори и разкри задимения, миришещ на газ бар, известен като „Бизонската глава“, и той влезе през нея. Виждаше всеки детайл, чуваше всяка дума. Намираше се там и гледаше с очите на Хъркаймър Беласко, пианиста, когато младият Прескот опря дулото на револвера си (колт със седефена дръжка) под брадичката на младата танцьорка и започна словоизлиянията си към нея. Акордеонистът закри очи, когато Анди Прескот натисна спусъка, но Хъркаймър държеше своите широко отворени и Дрю видя всичко: внезапната експлозия на коса и кръв, бутилката „Олд Денди“, която куршумът пръсна, пукнатото огледало, пред което стоеше уискито.

Досега Дрю никога не бе преживявал подобно нещо, докато пишеше, а когато гладът най-накрая го извади от транса (за закуска бе изял купичка овесени ядки), погледна в долния ъгъл на лаптопа и видя, че е почти два следобед. Гърбът го болеше, очите му смъдяха и се чувстваше екзалтиран. Почти пиян. Разпечата написаното (осемнайсет страници, невероятно, мамка му), но ги остави в таблата на принтера. Довечера щеше да ги редактира с химикалка — това също беше част от ритуала му, — но вече знаеше, че няма да намери почти нищо за поправяне. Някоя и друга пропусната дума, тук-там неволно повторение, може би не напълно подходящо сравнение. Като цяло текстът щеше да е чист. Знаеше го.

— Като диктовка е — промърмори той и се зае да си направи сандвич.

13

През следващите три дни всичко вървеше като по часовник. Сякаш беше работил в хижата цял живот — поне по творческите си проекти. Пишеше от седем и половина почти до два. Обядваше. Дремваше или отиваше на разходка по пътя и броеше стълбовете. Вечер палеше огън в печката на дърва, претопляше някоя консерва на готварската печка, после се обаждаше вкъщи, за да поговори с Луси и децата. След като приключеше с разговора, редактираше страниците, после четеше някоя от книгите в библиотеката на втория етаж. Преди лягане гасеше огъня в печката и излизаше да погледа звездите.

Историята се лееше. Купчината страници до принтера растеше. Вече не изпитваше ужас, докато правеше кафето, пиеше витамините и си миеше зъбите, само приятно нетърпение. Щом седнеше пред компютъра, думите го чакаха. Имаше чувството, че всеки ден е Коледа и има нови подаръци за разопаковане. Едва забелязваше, че на третия ден вече киха много често и гърлото леко го дращи.

— Какво ядеш? — попита го Луси, когато ѝ се обади вечерта.

— Кажи ми честно, господинчо.

— Предимно каквото си донесох, но…

— Дрю! — Изрече го провлачено и прозвуча: Дрюууу.

— Утре отивам да си взема пресни продукти, след като приключа работа.

— Добре. Отиди до супермаркета в Сейнт Кристофър. Не е кой знае какво, но е по-добре от онова противно крайпътно магазинче.

— Добре — отвърна той, макар да нямаше намерение да ходи чак до Сейнт Кристофър; за да отиде дотам и да се върне, трябваше да навърти близо сто и петдесет километра и нямаше да успее да се прибере преди мръкване. Хрумна му чак след като затвори, че я е излъгал. Нещо, което не беше правил от последните седмици, през които работеше по „Селото“, когато положението излезе извън контрол. Когато понякога седеше по двайсет минути на същия този лаптоп и се колебаеше между горска дъбрава и върбова горичка. И двата израза му се струваха хем подходящи, хем неподходящи. Седеше прегърбен, облян в пот, и едва се сдържаше да не започне да си блъска главата, докато не изпадне най-точният израз. А когато Луси го попиташе как върви — със сбърчено чело и изражение, което гласеше: Тревожа се, — изричаше все същата кратка лъжа: Добре.

Докато се събличаше да си легне, си каза, че няма значение. Дори да беше лъжа, тя беше безобидна, просто похват да прекрати спора преди да се е разразил. Женените хора го правят непрекъснато. Така оцеляват браковете.

Легна, угаси лампата, кихна два пъти и заспа.

14

На четвъртия ден се събуди със запушен нос и не много силни болки в гърлото, но не усети да има температура. Можеше да работи настинал, правил го беше толкова много пъти като преподавател; всъщност се гордееше със способността си да кара подобни боледувания на крак, докато Луси обикновено се тръшваше на леглото с носни кърпички, противогрипни лекарства и списания при първото кихване. Дрю никога не го правеше на въпрос, макар думата, която майка му използваше за подобно поведение — „превземки“, — да му хрумваше често. Луси имаше право да се глези по време на двете или трите настинки, които караше всяка година, защото беше счетоводител на свободна практика и следователно сама си беше шеф. През годината на творчески отпуск това на теория важеше и за него… само че не беше съвсем вярно. В „Парис Ривю“ един писател — не помнеше точно кой — беше казал: „Когато пишете книга, книгата е шефът“, и беше прав. Ако забавиш темпо, книгата започва да избледнява, както сънищата, когато се събудиш.

Прекара сутринта в Горчива река, но с кутия носни кърпички подръка. Когато приключи за деня (още осемнайсет страници, направо нямаше спиране), с удивление установи, че е преполовил кутията. Кошчето до старото бюро на баща му беше пълно с кърпички. Това имаше и положителна страна; докато се мъчеше със „Селото“, редовно пълнеше кошчето до бюрото си с изхвърлени страници от ръкописа: Дъбрава или горичка? Лос или мечка? Слънцето блестеше или пламтеше? Не се сблъскваше с подобни глупости в град Горчива река, който напускаше с все по-голямо нежелание.

Но се налагаше. Останали му бяха само няколко консерви с кюфтета в доматен сос и макарони с говеждо. Млякото беше свършило, както и портокаловият сок. Трябваше да купи яйца, кайма, може би малко пилешко и задължително няколко полуготови ястия. Също така не беше зле да си вземе дражета против кашлица и шишенце „Никвил“, предпочитаното противогрипно лекарство на Луси. В Смесения магазин вероятно щеше да открие всичко необходимо. В противен случай трябваше да стисне зъби и да отиде до Сейнт Кристофър. Така щеше да превърне безобидната лъжа, която бе казал на Луси, в истина.

Измина с бавно друсане Лайняния път и спря пред Смесения магазин. Дотогава освен че кихаше, вече и кашляше, гърлото го болеше повече, едното му ухо беше заглъхнало и му се струваше, че май наистина има температура. Напомни си да вземе и аналгин или парацетамол и влезе вътре.

Зад щанда вместо Рой Деуит стоеше мършава млада жена с лилава коса, обица на носа и метално гвоздейче на долната устна. Дъвчеше дъвка. Дрю, с все още възбудено от работата въображение (и може би, кой знае, заради леката треска) я видя как се прибира у дома във фургон, вдигнат на циментови трупчета, при две-три деца с мърляви лица и неравни подстрижки, най-малкото тригодишно, облечено с провиснал памперс и окапана тениска с надпис МАЛКОТО ЧУДОВИЩЕ НА МАМА. Това беше отвратителен стереотип и ужасно високомерно от негова страна, но не означаваше, че не е вярно.

Дрю взе кошница за пазаруване.

— Имате ли прясно месо и зеленчуци?

— Кюфтета и кренвирши във фризера. Може би са останали свински котлети. Имаме и зелева салата с майонеза.

Е, в известен смисъл това бяха пресни продукти.

— А пилешко?

— Не. Но имаме яйца. Може и да излюпите някое пиле от тях, ако ги държите на топло. — Жената се разсмя на остроумието си и се видяха кафявите ѝ зъби. Значи не дъвчеше дъвка, а тютюн.

В крайна сметка Дрю напълни две кошници. Нямаше „Никвил“, но намери нещо, наречено „Лекът на д-р Кинг за кашлица и настинка“, както и аспирин и прахчета против главоболие „Гуди“. Завърши пазаруването с няколко консерви пилешка супа с фиде (еврейския пеницилин, наричаше я баба му), кутия маргарин и два хляба. Хлябът беше от дунапренения, произвеждан в големите фабрики, но нямаше друг. Виждаше как съвсем скоро ще си направи препечен сандвич със сирене. Идеална храна за човек с болно гърло.

Касиерката маркира покупките, като не спираше да дъвче. Дрю гледаше като хипнотизиран повдигнато и спускането на обицата на устната ѝ. След колко ли години Малкото чудовище на мама щеше да си сложи същата? След петнайсет? Може би единайсет? Каза си, че се проявява като сноб, всъщност като отвратителен сноб, но въпреки това развихреното му въображение продължаваше да препуска по пътека от асоциации. Добре дошли в „Уолмарт“. Памперси, вдъхновени от бебетата. Обичам мъже, винаги заредени с тютюн за дъвчене. Всеки ден е нова страница в модния ви дневник. Заключи я и я прати…

— Сто осемдесет и седем — каза жената и прекъсна потока му от мисли.

— Божичко, наистина ли?

Тя се усмихна и разкри зъби, които Дрю би предпочел да не вижда.

— Като искате да пазарувате тука в гората, господин… Ларсън, нали?

— Да. Дрю Ларсън.

— Като искате пазарувате тука в гората, господин Ларсън, трябва да сте готов да платите цената.

— Къде е Рой? Тя извъртя очи.

— Татко е в болницата в Сейнт Кристофър. Пипна грип, отказа да отиде на доктор, направи се на мъж и сега е с пневмония. Сестра ми гледа децата, за да мога аз да идвам в магазина и, честно да ви кажа, ми наду главата.

— Съжалявам. — Всъщност не му дремеше за Рой Деуит. Интересуваше го обаче сополивата кърпа на Деуит. И как той, Дрю, беше стиснал ръката, която я беше използвала.

— Аз съжалявам още повече. Утре ще е пълно с клиенти заради бурята, която се задава през уикенда. — Тя посочи с два разперени пръста към кошниците му. — Дано имате пари в брой, защото машината за кредитни карти се счупи, а татко все забравя да я занесе на ремонт.

— Да, имам. Каква буря?

— Северняка, както ѝ викат по „Ривиер дю Лу“. Радиостанция от Квебек. — Произнесе го Куа-бек. — Силни ветрове и порои. Ще връхлети вдругиден. Вие сте на Лайняния, нали?

— Да.

— Е, ако не искате да останете тук още цял месец, по-добре си съберете багажа и покупките и се връщайте на юг.

Дрю познаваше добре тази нагласа. Тук на север в ТР нямаше значение, че си от Мейн; ако не си от окръг Арустък, те смятаха за невежо гражданче, което не може да различи смърч от бор. А ако живееш южно от Огъста, направо си поредният тъпак от Масачузетс.

— Мисля, че ще се оправя — каза той и извади портфейла си. — Живея на крайбрежието. И нас често ни връхлитат североизточните бури.

Тя го изгледа със съжаление.

— Не говоря за североизточните бури, господин Ларсън. А за северняка, който идва от Канада, директно от Полярния кръг. Температурите ще паднат под масата, както се казва. От двайсет градуса ще се сринат до нулата. Може и под нулата. Тогава ще забрули суграшицата. Свари ли ви на Лайняния път, там ще си останете.

— Ще се оправя. Ще е като… — Дрю спря. Понечил беше да каже: „Ще е като диктовка“.

— Какво?

— Нищо, нищо. Ще се оправя.

— Дано.

15

На връщане към хижата — слънцето блестеше в очите му и предизвика и главоболие отгоре на другите му симптоми — Дрю размишляваше мрачно за сополивата кърпа. Както и как Рой Деуит се беше направил на мъж и беше попаднал в болницата. Погледна в огледалото за обратно виждане и се взря за момент в зачервените си насълзени очи.

— Няма да ме тръшне шибаният грип. Не и когато съм набрал скорост. — Добре, но защо, за бога, беше стиснал ръка на проклетия кучи син, след като безспорно бе гъмжала от микроби? Толкова големи, че да ги видиш и без микроскоп. И след като въпреки това му стисна ръката, защо не бе помолил да използва тоалетната, за да се измие? Господи, дори децата му знаеха, че трябва да си мият редовно ръцете. Лично ги беше научил.

— Няма да ме тръшне грипът — повтори той, после спусна сенника, та слънцето да не му свети в очите. За да не му блести в очите.

Блести? Или пламти? Пламти по-добре ли беше, или беше прекалено?

Размишлява по този въпрос през остатъка от пътя. Внесе покупките в хижата и видя, че лампичката на телефонния секретар мига. Звъняла беше Луси и го молеше да ѝ се обади при първа възможност. Дрю отново се подразни, изпита онова усещане, че му диша във врата, но тогава осъзна, че може да се е обаждала за друго. Все пак светът не се въртеше около него. Някое от децата може да се беше разболяло или да беше претърпяло злополука.

Обади се и за пръв път от много дълго време — вероятно от „Селото на склона“ — се скараха. Не толкова ожесточено, колкото през първите години на брака си, когато децата бяха малки, а парите не достигаха, но достатъчно разпалено. Луси също беше чула за бурята (естествено, беше пристрастена към канала с прогнозата за времето) и искаше той да си събере багажа и да се прибере вкъщи.

Дрю ѝ каза, че това е тъпо. Дори адски тъпо. Влязъл беше в чудесен творчески ритъм и работата вървеше добре. Прекъсване от един ден (а вероятно щяха да се окажат два, дори три) едва ли щеше да е фатално, но промяна на обстановката вероятно би имала точно такъв ефект. Мислеше си, че Луси разбира колко крехък е балансът в творческата работа — поне за него — след толкова години, но явно грешеше.

— Нима не знаеш колко силна се очаква да е тази буря? Не гледаш ли новините?

— Не. — Излъга без причина (освен че в момента го беше яд на нея). — Нямам телевизия. Чинията не работи.

— Е, бурята ще е много силна, особено на север в онези пущинаци покрай границата. Където се намираш ти, ако не си забелязал. Очакват големи райони да останат без ток заради ветровете…

— Добре че взех пишещата машина на тат…

— Дрю, би ли ме изслушал, поне веднъж?

Той замълча. Главата го болеше, гърлото го дращеше. В този момент никак не харесваше жена си. Обичаше я, разбира се, но не я харесваше. „Сега ще каже „знам“, помисли си.

— Знам — каза тя. — Знам, че взе машината на баща ти, но ще трябва да стоиш на свещи и студ в продължение на дни, може би много по-дълго.

Мога да готвя на печката с дърва. На върха на езика му беше, но ако отново я прекъснеше, спорът щеше да се прехвърли върху друга тема — как той не я приема сериозно и така нататък, и така нататък, дрън-дрън-дрън.

— Предполагам, че можеш да си готвиш на печката с дърва — каза тя с малко по-разумен тон, — но ако вятърът наистина е толкова силен, колкото предвиждат — бурен с ураганни пориви, — ще изкорени много дървета и можеш да се окажеш хванат в капан.

„Бездруго възнамерявах да си остана тук“, помисли си той, но отново си замълча.

— Знам, че възнамеряваше да останеш там две-три седмици, но някое дърво може да пробие покрива, а ако жиците се скъсат, и телефонните ще се скъсат и ще се окажеш напълно отцепен! Ами ако ти се случи нещо?

— Нищо няма да ми…

— Възможно е, но ако нещо се случи на нас?

— Тогава ти ще се погрижиш. Нямаше да избягам в гората, ако смятах, че не си способна да се справиш. Можеш да разчиташ и на сестра си. Освен това в прогнозата винаги преувеличават. Раздуват десет сантиметра сняг до снежната виелица на века. Правят го заради рейтингите. И сега така ще стане. Ще видиш.

— Мерси, че ми го обясни така мъжки — каза Луси сухо.

Значи бяха стигнали до тази болна тема, а се бе надявал да я избегне. Особено с пулсиращите от болка гърло, синуси и ухо. Да не говорим за главоболието. Ако не подходеше много дипломатично, щяха да се оплетат по добра стара традиция (или пък по лоша?) в спора кой е прав. После щяха — не, тя щеше — да премине към потисничеството на патриархалното общество. По тази тема Луси можеше да държи речи с часове.

— Знаеш ли какво мисля, Дрю? Мисля, че когато един мъж каже „Знаеш това“, а го правите непрекъснато, имате предвид

„Аз го знам, но ти си твърде тъпа, за да го проумееш. Затова трябва да ти го обясня като истински мъж“.

Той въздъхна и когато въздишката заплаши да прерасне в кашлица, я сподави.

— Наистина ли? Тази тема ли искаш да подхванем?

— Дрю… вече я подхванахме.

Умората в гласа ѝ, сякаш той беше глупаво дете, неспособно да схване и най-простичкия урок, го вбеси.

— Добре, сега ще ти обясня още няколко неща по мъжки, Луси. Откакто завърших гимназия, се опитвам да напиша роман. Знам ли защо? Не. Знам само, че това е нещо, което липсва в живота ми. Имам нужда да го направя и в момента го правя. Изключително важно е. Ти искаш от мен да изложа на риск успеха си.

— Колкото мен и децата ли е важно?

— Не, разбира се, но трябва ли да избирам?

— Мисля, че трябва да избираш, и ти току-що направи своя избор.

Той се разсмя и смехът прерасна в кашлица.

— Много мелодраматично.

Тя не подхвана тази тема; напипа друга.

— Дрю, добре ли си? Не се разболяваш, нали?

В ума си чу мършавата жена с обицата на устната да казва:

„Направи се на мъж и сега има пневмония“.

— Не. Просто алергия.

— Все пак би ли си помислил да се прибереш? Поне това би ли направил?

— Да. — Нова лъжа. Вече си беше помислил.

— Довечера ще звъннеш, нали? Да се чуеш с децата.

— Може ли и с теб да се чуя? Ако обещая да не ти обяснявам по мъжки?

Тя се разсмя. Всъщност по-скоро се изкиска, но въпреки това беше добър знак.

— Добре.

— Обичам те, Луси.

— И аз те обичам — каза тя и когато затвори, му хрумна идея — онова, което учителите по английски наричат „прозрение“, — че нейните чувства едва ли се различават много от неговите. Да, тя го обичаше, сигурен беше в това, но в днешния ранен октомврийски следобед не го харесваше особено.

И в това беше сигурен.

16

Според етикета „Лекът на д-р Кинг за кашлица и настинка“ съдържаше двайсет и шест процента алкохол, но след щедър гълток от шишето, при който очите му се насълзиха и получи сериозен пристъп на кашлица, Дрю предположи, че производителят може да е занижил цифрата. Може би достатъчно, че да не попадне на рафта за твърд алкохол в Смесения магазин заедно с брендито с кафе, кайсиевия шанпс и патрончетата уиски с различни вкусове. Но му прочисти щателно синусите и когато вечерта говори с Брандън, момчето не долови нищо необичайно. Стейси обаче го попита дали е добре. Алергия, отговори той и повтори същата лъжа на Луси, когато тя взе телефона. Поне не се караха тази вечер, само усети онази позната студена нотка в тона ѝ.

Навън също беше студено. Циганското лято явно беше свършило. Втресе го и запали огън в печката на дърва. Седна до нея на люлеещия се стол на баща си, пийна отново от лека на д-р Кинг и седна да чете стар роман на Джон Д. Макдоналд. От списъка с други произведения на автора в началото се виждаше, че Макдоналд е написал шейсет или седемдесет книги. Явно не бе имал проблеми да намери точните думи и фрази и до края на живота си дори си беше спечелил известно одобрение от критиците. Късметлия.

Дрю прочете две глави, после си легна с надежда, че настинката ще отшуми до сутринта и че няма да се събуди с махмурлук от сиропа за кашлица. Спа неспокойно и го измъчваха сънища. На следващата сутрин не помнеше почти нищо от тях. Само, че в един стоеше в привидно безкраен коридор, обрамчен от врати от двете страни. Убеден беше, че една от тях води навън, но не можеше да реши коя да пробва и преди да избере, се събуди в студената ясна утрин с пълен мехур и схванати стави. Отиде до тоалетната в преддверието, като проклинаше Рой Деуит и сополивата му кърпа.

17

Още имаше температура, но му се стори по-ниска, и комбинацията от прахчето за главоболие „Гуди“ и лека на д-р Кинг облекчи другите му симптоми. Работата вървеше добре, само десет страници вместо осемнайсет, но за него това си беше забележително постижение. Вярно, че от време на време му се налагаше да спира и да търси точната дума или фраза, но го приписа на инфекцията, върлуваща из тялото му. А и тези думи или фрази неизменно му хрумваха след няколко секунди и пасваха перфектно.

Ставаше все по-интересно. Шериф Джим Ейврил беше тикнал убиеца в затвора, но въоръжените разбойници бяха пристигнали посред нощ с извънреден влак, специално нает от богатия баща на Анди Прескот, и сега бяха обсадили градчето. За разлика от „Селото“, в тази книга по-важен беше сюжетът, а не толкова героите и ситуациите, в които попадаха. В началото това малко тревожеше Дрю: като преподавател и читател (не бяха едно и също, но определено бяха първи братовчеди) той имаше склонност да се съсредоточава върху темите, стила и символизма вместо върху историята, но отделните елементи също като че ли се подреждаха почти от само себе си. Най-хубавото беше, че между Ейврил и младия Прескот се зараждаше необичайно разбирателство, което придаваше на историята дълбочина, неочаквана като среднощния влак.

Следобед вместо да излезе на разходка пусна телевизора и след дълго обследване на списъка с програми на „Директ ТВ“ намери канала с прогнозата за времето. Достъпът до такъв озадачаващо богат набор от канали тук в пущинака би го развеселил в друг ден, но не и днес. Дългият престой пред лаптопа го беше изтощил, почти изцедил до капка, вместо да го ободри. Защо, за бога, беше стиснал ръка на Деуит? Защото така беше възпитан, разбира се, и това беше напълно разбираемо, но защо, за бога, след това не си беше измил ръцете?

„Вече го мисли достатъчно“, каза си той.

Да, но продължаваше да го гложди. Напомни му в известна степен за последния му катастрофален опит да напише роман, когато лежеше буден дълго след като Луси заспеше и пренареждаше наум няколкото абзаца, които беше успял да напише за деня, като чоплеше текста, докато не пуснеше кръв.

„Престани. Това е в миналото. Живей в настоящето. Гледай проклетата прогноза за времето“.

Но не беше прогноза; по канала за времето никога не биха подходили така семпло. Въртяха цяла апокалиптична опера. Дрю не беше успял да разбере любовта на жена си към този канал, който изглеждаше населен единствено от маниаци на тема метеорология. Сякаш за да подчертаят това те вече даваха имена и на бури, които нямаха силата на ураган. Бурята, за която продавачката в магазина го беше предупредила и за която се тревожеше жена му, беше кръстена Пиер. Дрю не можеше да си представи по-тъпо име за буря. Идваше от Саскачеуан от североизток (което означаваше, че жената с обицата на устната грешеше, наистина си беше североизточна буря) и щеше да пристигне в ТР-90 утре следобед или вечерта. Носеха я ветрове от седемнайсет метра в секунда, с пориви до трийсет метра в секунда.

— Сигурно си мислите, че това не е толкова страшно — каза текущият любител на метеорологията, млад мъж с модна небрежно оформена брада, от която Дрю го заболяха очите. Господин Проскубана брада беше поет, възпяващ апокалиптичното нашествие на Пиер, не съвсем в ямбически пентаметър, но близо. — Не бива да забравяте обаче, че температурите рязко ще се понижат, когато дойде този фронт, направо ще паднат под масата, както се казва. Дъждът може да премине в суграшица и шофьорите в северните райони на Нова Англия трябва да внимават за възможни участъци с черен лед.

„Може би наистина трябва да се прибера“, помисли си Дрю. Но вече не само книгата го задържаше тук. Мисълта за дългия преход по Лайняния път, както беше изтощен, го накара да изпита още по-силна умора. А когато най-сетне стигнеше до някакви наченки на цивилизация, нима щеше да се понесе по магистрала I-95, като надига сироп за кашлица, пълен с алкохол?

— Най-важното обаче — казваше брадясалият любител на метеорологията — е, че това бебче ще се сблъска с област от високо атмосферно налягане, идваща от изток — много необичаен феномен. Това означава, че приятелите ни на север от Бостън може да бъдат споходени от, както се изразяват янките, тридневна духавица.

„Що не духаш това“, помисли си Дрю и сграбчи чатала си.

По-късно, след неуспешен опит да подремне — само се въртеше неспокойно, — се обади Луси.

— Чуй ме, господинчо. — Дрю мразеше да го нарича така, все едно дращеше с нокти по черна дъска. — Прогнозата става все по-страшна. Трябва да се прибереш вкъщи.

— Луси, това е просто буря, от онези, които татко наричаше шепа вятър. Не е ядрена война.

— Трябва да се прибереш, докато още можеш. Писнало му беше от тази буря и от нея.

— Не. Трябва да остана тук.

— Ти си глупак — каза тя. И за пръв път, откакто се помнеше, му затвори.

18

Дрю пусна канала с прогнозата за времето веднага щом стана на другата сутрин, като си мислеше: „Както псе се връща на бълвоча си, тъй глупец повтаря своята глупост“.

Надяваше се да чуе, че Есенната буря Пиер е променила курса си. Не беше. Не беше променила курса си и настинката му. Не се чувстваше по-зле, но не се чувстваше и по-добре. Обади се на Луси и се включи гласовата ѝ поща. Може да беше заета; може просто да не искаше да говори с него. Дрю не възразяваше и в двата случая. Тя му беше ядосана, но щеше да ѝ мине; никой не разтрогва петнайсетгодишен брак заради една буря, нали? Особено пък буря на име Пиер.

Опържи си две яйца и успя да изяде половината преди стомахът му да го предупреди, че ако го натъпче още, може да се стигне до втора среща с тях. Остърга остатъка от чинията в кошчето за боклук, седна пред лаптопа и отвори документа, върху който работеше (ГОРЧИВА РЕКА #3). Скролна до последното изречение, погледна празното пространство под мигащия курсор и започна да го пълни. Работата вървеше добре в продължение на около час, после дойдоха проблемите. Започнаха с люлеещите се столове, на които шериф Ейврил и тримата му заместници трябваше да седят пред градския затвор.

Трябваше да седят навън пред погледите на целия град и разбойниците на Дик Прескот, защото това беше в основата на хитрия план, който Ейврил беше замислил, за да изведе сина на Прескот от града под носовете на коравите мъже, дошли да му попречат. Всички трябваше да видят блюстителите на реда, особено заместник-шерифът Кал Хънт, който по една случайност имаше същия ръст и телосложение като Анди Прескот.

Хънт носеше пъстро мексиканско серапе и широкопола шапка, украсена със сребърни висулки. Разточителната периферия скриваше лицето му. Това беше важно. Серапето и шапката не бяха на заместник-шериф Хънт; той беше заявил, че се чувства като пълен глупак с такава шапка. На шериф Ейврил не му дремеше. Той искаше хората на Прескот да гледат дрехите, а не мъжа, който ги носи.

Дотук добре. Интригата се завързваше. Тогава започнаха проблемите.

Тук Дрю спря, прикован от образа на тясното шерифско управление с три люлеещи се стола в него. Не, четири стола, защото трябваше да добави и един за самия шериф Ейврил. Това беше много по-абсурдно от огромната шапка, скрила лицето на Кал Хънт, и не само защото четири люлеещи се стола щяха да напълнят цялата проклета стая. Самата идея за люлеещи се столове не се връзваше с шерифско управление дори в малко западно градче като Горчива река. Хората щяха да се смеят. Дрю изтри почти цялото изречение и прочете каквото беше останало.

Тези какво? Столове? В стаята на шерифа би ли имало цели четири стола? Струваше му се малко вероятно.

— Това да не е шибана чакалня — каза Дрю и избърса чело. — Не и в… — Кихавицата го изненада и той кихна преди да успее да покрие уста и опръска екрана на лаптопа с фини пръски слюнка, които размазаха думите.

— Мамка му! Шибана работа!

Протегна ръка за носните кърпички, за да избърше екрана, но кутията беше празна. Избърса лаптопа с кърпата за съдове и си помисли, че като е мокра ужасно прилича на кърпата на Рой Деуит. Сополивата му кърпа.

Температурата му покачила ли се беше? Не му се искаше да го вярва, искаше да си внуши, че все по-силната топлина, която усеща (както и все по-силното главоболие), се дължи на опитите му да разреши този идиотски проблем с люлеещите се столове, за да премине нататък, но определено изглеждаше, че…

Този път успя да се обърне настрани преди да започне да киха. Не само веднъж, а пет-шест пъти един след друг. Имаше чувството, че носът му се издува с всяко следващо кихане. Като прекомерно напомпана гума. Гърлото го болеше, ухото също.

Тогава му хрумна. Пейка! В шерифското управление можеше да има пейка, където да си чакат реда хората, дошли по един или друг въпрос. Ухили се и вдигна окуражително палци. Болен или не, елементите все още се подреждаха и наистина ли беше толкова изненадващо? Творческото вдъхновение често се движи по своя отделна чиста верига, независимо от болежките на тялото. Фланъри О’Конър имала лупус. Станли Елкин имал множествена склероза. Фьодор Достоевски страдал от епилепсия, а Октавия Бътлър — от дислексия. Какво е една скапана настинка, дори грип, в сравнение с подобни заболявания? Можеше да работи въпреки това. Пейката го доказваше, пейката беше гениално хрумване.

Най-ярката крушка в полилея? Боже, не, това беше анахронизъм. Или не беше? Крушки със сигурност не е имало през 80-те години на деветнайсети век, но е имало полилеи, естествено. Та нали имаше полилей в бара! Ако имаше интернет, можеше да прегледа примери за полилеи от онези времена, но нямаше. Само двеста канала на телевизора, повечето пълен боклук.

По-добре да използва друга метафора. Ако това изобщо беше метафора — Дрю не знаеше със сигурност. Може да беше просто сравнително… сравнително нещо си. Не, метафора си беше. Сигурен беше. Почти.

Няма значение, това не беше важното, а и сега не правеше упражнения по английски език, а пишеше книга, своята книга, тъй че щеше мисли за самото писане. Нямаше да изпуска целта от поглед.

Не е най-зрелият пъпеш на бостана? Не е най-бързият кон в надбягването? Не, ужасни примери, но…

Тогава се сети. Вълшебство! Наведе се и написа бързо.

Доволен (е, относително доволен), Дрю стана, глътна от лека на д-р Кинг, после го прокара с чаша вода, за да измие вкуса в устата си: смесица от сополи и лекарство за настинка.

Става като преди. Това се случи със „Селото“.

Можеше да си повтаря, че не е вярно, че този път е съвсем различно, че чистата верига в крайна сметка не е толкова чиста, защото беше вдигнал температура, доста висока, ако се съдеше по това как се чувстваше — и всичко това само защото се беше докоснал до онази кърпа.

Не, докосна се до ръката му. Докосна се до ръката, която беше държала кърпата.

— Докосна ръката, докоснала кърпата.

Пусна чешмата и си наплиска лицето. Това малко го освежи. Разбърка едно прахче „Гуди“ за главоболие с още вода, изпи го, после отиде до вратата и я отвори. Беше сигурен, че ще види Мама Лос, толкова беше уверен за момент (заради треската), че наистина я вижда, но се оказаха само движещи се сенки, предизвикани от лекия вятър.

Пое си няколко пъти дълбоко въздух. Вдишай дълбоко, издишай сега, ума ли си изгуби да му стиснеш ръка?

Прибра се в хижата и седна пред лаптопа. Струваше му се лоша идея да се напъва, но да бездейства би било още по-лошо. Затова започна да пише в опит да улови отново вятъра, който беше издул платната му и го беше докарал дотук. Отначало като че ли се получаваше, но до обед (не че му се ядеше) платната на въображението му съвсем се бяха свили. Навярно защото беше болен, но започваше да прилича твърде много на предишния път.

Изглежда, губя думите.

Това беше казал на Луси и на Ал Стампър, но не беше истината; просто това беше обяснение, което можеше да им даде, за да го приемат за писателски блокаж, нещо, което след време ще преодолее. Или което ще си иде само. Всъщност беше точно обратното. Заливаха го твърде много думи. Дъбрава или горичка? Блести или пламти? Или се блещи? Даден герой хлътнали очи ли има, или празен поглед? А, и можеше ли да каже хлътналоок или празноок?

Приключи в един. Написал беше две страници и му беше все по-трудно да опровергае усещането, че отново се превръща в нервния и невротичен мъж, който за малко да опожари къщата преди три години. Можеше да си каже да не се терзае за дреболии като пейка вместо люлеещи се столове, но когато погледнеше екрана, всяка дума му се струваше неподходяща. Всяка дума сякаш криеше зад себе си друга, току извън обсега на зрението.

Възможно ли бе да се разболява от Алцхаймер? Дали се дължеше на това?

— Не ставай глупав — каза и се изненада колко носово говори. И прегракнало. Скоро щеше напълно да си изгуби гласа. Не че имаше с кого да говори, освен със себе си.

Замъкни си задника вкъщи. Там имаш жена и две прекрасни деца, с които да говориш.

Но тогава щеше да загуби книгата. Пределно ясно му беше. След четири-пет дни, когато отново бъдеше във Фалмът и се почувстваше по-добре, щеше да отвори документите с „Горчива река“ и прозата в тях щеше да изглежда все едно я е написал някой друг, чужда история, която нямаше да има представа как да довърши. Ако си тръгнеше сега, щеше да захвърли ценен дар, който можеше никога да не получи отново.

Направи се на мъж и сега има пневмония, беше казала дъщерята на Рой Деуит, като подтекстът гласеше: Какъв глупак. Нима Дрю щеше да постъпи по същия начин?

Девойката или тигъра? Книгата или живота? Изборът наистина ли беше толкова невъзможен и мелодраматичен? Едва ли, но със сигурност се чувстваше като десет кила лайна в торба за пет кила, в това нямаше никакво съмнение.

Ще поспя. Трябва да подремна. Когато се събудя, ще мога да реша.

И така, той пийна отново от вълшебния еликсир на д-р Кинг — или както там се казваше — и се качи в спалнята, където с Луси бяха спали при предишните си престои в хижата. Заспа и когато се събуди, дъждът и вятърът бяха връхлетели и изборът вече не беше в негови ръце. Трябваше да се обади по телефона. Ако все още можеше.

19

— Здравей, скъпа, аз съм. Съжалявам, че те ядосах. Наистина.

Тя пренебрегна извинението.

— Не ми прилича на алергия, господинчо. Струва ми се, че си болен.

— Просто настинка. — Той си прочисти гърлото или поне се опита. — Но май е доста тежка.

Прочистването на гърлото предизвика кашлица. Той покри с длан слушалката на стария телефон, но Луси вероятно все пак го беше чула. Вятърът идваше на пориви, дъждът шибаше прозорците, а лампите примигнаха.

— И сега какво? Ще се затвориш в хижата ли?

— Явно ще трябва — отвърна той, след което побърза да добави: — Вече не става въпрос за книгата. Щях да се прибера, ако смятах, че е безопасно, но бурята връхлетя. Лампите току-що примигнаха. Преди да се стъмни токът ще спре и телефонът ще прекъсне, почти гарантирано. Сега ще замълча, за да ми кажеш „Нали ти казах“.

— Нали ти казах. Сега, след като уточнихме това, колко си зле?

— Не чак толкова — отвърна той, което беше още по-голяма лъжа от онази, че сателитната чиния не работи. Чувстваше се много зле, но ако ѝ го кажеше, не се знаеше как ще реагира тя. Дали щеше да се обади в полицията в Преск Айл, за да изпрати спасителен екип? Дори в сегашното му състояние това му се струваше прекалено. Да не говорим, че щеше да е голям срам.

— Не ми харесва, Дрю. Не ми харесва да си изолиран там.

Сигурен ли си, че не можеш да тръгнеш с колата?

— По-рано вероятно щях да успея, но пих някакво лекарство за настинка преди да полегна и се успах. Сега не смея да рискувам. Все още има запушени канавки и изровени участъци от миналата зима. Силен дъжд като този със сигурност ще наводни голяма част от пътя. Шевролетът може и да се справи, но ако не успее, ще се окажа заклещен на десет километра от хижата и на петнайсет от Смесения магазин.

Последва мълчание, по време на което на Дрю му се стори, че направо чува как тя си мисли: „Трябваше да се направиш на мъж, нали, глупак такъв“. Защото понякога „Нали ти казах“ просто не е достатъчно.

При нов порив на вятъра лампите примигнаха отново. (Или угаснаха за момент.) Телефонът изжужа като насекомо, после връзката се изчисти.

— Дрю? Чуваш ли ме?

— Да.

— Телефонът издаде странен шум.

— Чух го.

— Имаш ли храна?

— В изобилие. — Не че му се ядеше. Тя въздъхна.

— Тогава стой вътре. Обади ми се довечера, ако телефонът още работи.

— Добре. А когато бурята отмине, ще се прибера вкъщи.

— Не и ако има нападали дървета. Не и преди някой да отиде да разчисти пътя.

— Аз ще го разчистя — каза Дрю. — Верижният трион на татко е в работилницата, освен ако някой от наемателите не го е взел. Дори да е имало бензин в резервоара, се е изпарил, но мога да източа от колата.

— Ако не се разболееш по-тежко.

— Няма…

— Ще кажа на децата, че си добре. — Говореше по-скоро на себе си, отколкото на него. — Няма смисъл да тревожим и тях.

— Добра иде…

— Искам да знаеш, че постъпи отвратително, Дрю. — Тя мразеше той да я прекъсва, но не ѝ пречеше, когато тя го прави. — Изобщо не помисли в какво положение поставяш нас.

— Съжалявам.

— Книгата още ли върви добре? Дано. Дано си струва тревогите.

— Всичко е наред. — Вече не беше сигурен в това, но какво друго да ѝ каже? Старата история започва отново, Луси, а отгоре на всичко съм и болен. Така щеше ли да я успокои?

— Добре — въздъхна тя. — Голям си идиот, но те обичам.

— И аз те оби… — Вятърът изрева и внезапно единствената светлина в хижата беше воднистото мъждукане, процеждащо се през прозорците. — Луси, лампите угаснаха. — Говореше спокойно и това беше добре.

— Провери в бараката — каза тя. — Може да има фенер… Разнесе се ново жужене и настана тишина. Дрю остави старомодната слушалка върху вилката. Сега беше напълно сам.

20

Грабна едно вмирисано старо яке от закачалката до вратата и с мъка се отправи към бараката през гаснещата светлина, като веднъж вдигна ръка, за да отклони летящ клон. Дали защото беше болен, но имаше чувството, че вятърът вече е ураганен. Прехвърли ключовете, докато студена вода се стичаше във врата му въпреки вдигнатата яка на якето, и се наложи да изпробва три преди да намери ключа за катинара на вратата. Отново трябваше да го намества многократно, докато го превърти, а когато успя, вече беше подгизнал и кашляше.

В бараката беше тъмно и пълно със сенки, дори с широко отворената врата, но имаше достатъчно светлина, за да види верижния трион на баща си на масата в дъното. Имаше още два триона, единият ръчен с дръжки в двата края, и по-добре, защото верижният изглеждаше в окаяно състояние. Жълтата му боя почти не се виждаше от напластено масло, веригата беше напълно ръждясала, а и не можеше да си представи как ще събере сили да дръпне шнура за запалване.

Луси обаче се оказа права за бензиновия фенер. Имаше дори два на рафт вляво от вратата заедно с метална туба от един галон с бензин, но веднага се виждаше, че единият фенер е счупен, с разбито стъкло и липсваща дръжка. Другият изглеждаше здрав. За щастие имаше и поставен фитил; както му трепереха ръцете, се съмняваше, че би успял да сложи нов. „Трябваше да се сетя по-рано — смъмри се той. — Естествено, трябваше и да се прибера вкъщи по-рано. Докато още можех“.

Когато вдигна тубата с бензина на слабата следобедна светлина, видя наклонения надясно почерк на баща си върху парче лейкопласт: ИЗПОЛЗВАЙ ТОЗИ, А НЕ БЕЗОЛОВЕН! Разтръска я. Беше пълна до половината. Не беше кой знае колко, но може би щеше да му стигне за два-три дни, ако го използваше разумно.

Отнесе тубата и здравия фенер в хижата, понечи да ги остави на масата, но размисли. Ръцете му трепереха и със сигурност щеше да разлее поне част от бензина. Затова сложи фенера в мивката и съблече мокрото яке. Преди да се заеме да напълни фенера, отново се разкашля. Стовари се на един от столовете и буха, докато насмалко не припадна. Вятърът виеше и нещо тупна върху покрива. Много по-голям клон от онзи, който беше отбил с ръка, ако се съдеше по звука.

Когато кашлицата премина, отвъртя капачката на фенера и тръгна да търси фуния. Не намери, затова откъсна парче алуминиево фолио и направи примитивна фуния. От изпаренията отново се разкашля, но този път удържа пристъпа, докато напълни резервоара. Щом приключи, се преви над шкафа с горещо чело, отпуснато върху ръката, и започна да се дави от кашлица.

Пристъпът в крайна сметка премина, но температурата му се беше качила още повече. „Това, че се измокри до кости, едва ли помогна“, помисли си той. Щом запалеше фенера — ако успееше да го запали, — щеше да изпие още един аспирин. И прахче за главоболие, и голяма глътка от лека на д-р Кинг за всеки случай.

Напомпа малката джаджа отстрани, за да покачи налягането, отвори кранчето, после запали клечка кибрит и я пъхна в дупката за запалване. За момент не се случи нищо, но после фитилът пламна и лумна толкова ярка светлина, че Дрю примижа. Занесе фенера до килера, за да потърси фенерче. Намери дрехи, стари оранжеви жилетки за ловния сезон и стари кънки (помнеше смътно, че се пързаляше по замръзналия поток с брат си в редките случаи, когато бяха идвали тук през зимата). Намери шапки и ръкавици, и допотопна прахосмукачка „Електролукс“, която изглеждаше в същото окаяно състояние като ръждясалия верижен трион в бараката. Нямаше фенерче.

Вятърът се извиси до писък в стрехите и го заболя главата. Дъжд се стичаше по прозорците. Последната дневна светлина се стопяваше и той си помисли, че го чака много дълга нощ. Експедицията до бараката и усилията да запали фенера го бяха погълнали изцяло, но сега, след като беше свършил с това, имаше време да се страхува. Беше се оказал хванат в този капан заради книга, която (вече можеше да го признае) започваше да му се изплъзва като предишните. Нямаше как да си тръгне, беше болен и несъмнено щеше да се разболява все повече.

— Мога да си умра тук — каза с новия си пресипнал глас. — Напълно възможно е.

По-добре да не мисли за това. По-добре да сложи дърва в печката и да я запали, защото освен дълга, нощта щеше да бъде и студена. Температурите рязко ще паднат с нахлуването на студения фронт, брадясалият любител на метеорологията не беше ли казал така? Продавачката в магазина с обицата на устната беше казала същото. Използвала беше същата метафора (ако наистина беше метафора), която оприличаваше температурата на предмет, който може да падне от маса.

Това му напомни за заместник-шериф Джеп, който не беше най-умният ученик в класа. Наистина ли? Нима си беше въобразил, че този израз ще свърши работа? Скапана метафора (ако наистина беше метафора). Не само слаба, а направо смехотворна. Докато зареждаше печката, в трескавия му ум като че ли се отвори тайна врата и той си помисли: Куха лейка.

По-добре.

Глупав като патка.

Още по-добре заради натюрела на Дивия запад.

Тъп като галош. Кух като хралупа. Глупав като…

— Престани — каза с почти умолителен тон. Това беше проблемът. Тайната врата беше проблемът, защото…

— Нямам власт над нея — каза с пресипналия си глас и си помисли: „Тъп като жаба с мозъчна травма“.

Плесна се с длан по слепоочието. Прониза го още по-силна болка в главата. Удари се отново. И отново. Когато се насити, напъха смачканите страници от списание под няколко съчки, драсна кибритена клечка върху плота на печката и се вгледа как огънят се разгорява.

Със запалената клечка все още в ръка погледна към страниците от „Горчива река“, натрупани до принтера, и се запита какво ли ще стане, ако ги подпали. Не беше успял съвсем да изгори къщата, когато запали „Селото на склона“, пожарната пристигна преди пламъците да обхванат дори стените на кабинета му, но на Лайняния път нямаше да дойде пожарна, а бурята не би могла да угаси разгорял се пожар, защото хижата беше стара и суха. Стара като земята, суха като на баба ти…

Пламъкът, пълзящ по клечката, стигна до пръстите му.

Дрю я разклати, хвърли я в печката и затвори вратичката.

— Книгата не е лоша и аз няма да умра тук — каза високо. — Няма да стане.

Угаси фенера, за да пести бензина, после седна на фотьойла, на който прекарваше вечерите в четене на романи на Джон Д. Макдоналд и Елмор Ленард. Сега, на угасен фенер, нямаше достатъчно светлина, за да чете. Нощта почти се беше спуснала, а единствената светлина в хижата беше примигващото червено око на огъня, което се виждаше през прозорчето на печката. Дрю придърпа стола по близо до нея и се обгърна с ръце, за да спре треперенето. Трябваше да съблече мокрите си панталони и риза, при това веднага, ако не искаше да се разболее още повече. Още си мислеше това, когато заспа.

21

Събуди го оглушителен трясък навън. Последва втори, още по-силен, и тупване, което разтърси пода. Паднало беше дърво, при това голямо.

Огънят в печката беше догорял до червена мъждукаща жарава. Освен вятъра сега се чуваше и барабанене по прозорците. В голямата стая на първия етаж беше отвратително горещо, поне за момента, но температурата навън явно беше паднала (под масата), както бяха прогнозирали, защото дъждът беше преминал в суграшица.

Дрю погледна да види колко е часът, но китката му беше гола. Вероятно беше оставил часовника си на нощното шкафче до леглото, макар да не помнеше ясно. Винаги можеше да провери часа и датата на лаптопа, но имаше ли смисъл? В горите на севера беше нощ. Нужно ли му беше да знае друго?

Реши, че е нужно. Нужно беше да разбере дали дървото е паднало върху верния му шевролет и дали го е направило на пихтия. Разбира се „нужно“ не беше правилната дума, „нужно“ се използваше за нещо, което непременно трябва да имаш, и се подразбираше, че с помощта му можеш да промениш положението към по-добро, а нищо в сегашното му положение не можеше да се промени и „положение“ правилната дума ли беше, или беше твърде обща? По-скоро беше „беда“, отколкото „положение“, като „беда“ в този контекст означаваше…

— Престани — каза той. — Да се подлудиш ли искаш? Сигурен беше, че отчасти иска точно това. Някъде в главата му контролни табла пушеха, платки се чупеха, а луд учен размахваше ликуващо юмруци. Можеше да си внуши, че е от треската, но беше в идеално здраве, когато нещата със „Селото“ се закучиха. Същото важеше за другите два романа. Тогава беше здрав, поне физически.

Стана с гримаса от болките, които вече се бяха разпрострели до всичките му стави, и отиде до вратата, като опитваше да не се препъне. Вятърът я изтръгна от ръката му и я блъсна в стената. Той я сграбчи и я задържа, с дрехи, прилепнали по тялото, и коса, развяваща се назад. Нощта беше черна — черна като ботушите на дявола, черна като катран, черна като в кучешки гъз — но успя да различи очертанията на шевролета и (може би) три клона, развяващи се високо зад него. Въпреки че нямаше как да е напълно сигурен, дървото явно беше пощадило колата и беше паднало върху бараката, като несъмнено беше продънило покрива.

Подпря вратата с рамо, затвори я и пусна резето. Не очакваше натрапници в такава отвратителна нощ, но не искаше вятърът да я отвори отново, след като си легнеше. А той щеше да си легне. Стигна до кухненския бокс на слабата мъждукаща светлина от жаравата и запали фенера. На ярката му светлина хижата изглеждаше нереална, като застинала при проблясването на светкавица от фотоапарат, която обаче не гаснеше, а продължаваше да свети. Вдигнал фенера пред себе си, той тръгна към стълбището. Тогава чу дращене по вратата.

„Клон — каза си. — Довял го е вятърът и се е закачил, сигурно на изтривалката. Не е важно. Лягай си“.

Дращенето отново се чу, толкова тихо, че едва ли би го доловил, ако вятърът не беше избрал точно тези няколко секунди да утихне. Не звучеше като клон; звучеше като шум от човек. Като сираче в буря, твърде изнемощяло или тежко ранено, за да почука, и способно единствено да дращи. Само че навън нямаше никой… или грешеше? Можеше ли да е напълно сигурен? Беше толкова тъмно, когато излезе. Черно като ботушите на дявола.

Отиде до вратата, вдигна резето и я отвори. Вдигна фенера. Нямаше никой. Тогава, тъкмо когато се канеше да затвори, погледна надолу и видя плъх. Вероятно обикновен хамбарен плъх, не огромен, но доста едър. Лежеше върху изтърканата изтривалка с една лапичка — розова, странно наподобяваща ръчичката на бебе — протегната и все още дращеща във въздуха. Тъмнокафявата му козина беше осеяна с късчета от листа, вейки и капчици кръв. Изпъкналите му очи го гледаха. Дишаше тежко. Розовата лапа продължи да дращи във въздуха, както беше драскала по вратата. Едва доловим звук.

Луси ненавиждаше гризачи и се скъсваше да пищи, ако видеше дори полска мишка да пропълзи по шкафа, и нямаше смисъл да ѝ обяснява, че дребното животинче несъмнено е много по-уплашено от нея. Дрю също не беше голям фен на гризачите и осъзнаваше, че пренасят болести — хантавируси, треска при ухапване, а това бяха само двете най-разпространени заболявания, — но той самият не страдаше от почти инстинктивната омраза на Луси към тях. Към този плъх изпитваше най-вече жалост. Вероятно заради розовата лапичка, която продължаваше да дращи във въздуха. Или може би заради точиците бяла светлина, които виждаше отразени в черните му очи. Животинчето лежеше задъхано и гледаше нагоре към него с кръв по козината и мустаците. С разкъсани вътрешности, вероятно умиращо.

Дрю се наведе, опрял една ръка на бедрото си, а с другата спуснал фенера, за да вижда по-добре.

— Бил си в бараката, нали?

Почти със сигурност. А дървото беше паднало, пробило беше покрива и беше унищожило щастливия дом на господин Плъх. Дали го беше ударил клон или парче от покрива, докато е бягал? Може би кофа със спечена боя? Дали безполезният верижен трион на баща му се беше прекатурил от масата и беше паднал върху него? Нямаше значение. Каквото и да беше, го беше премазало и може би му беше счупило гръбнака. Но животинчето беше събрало малкото му останали сили, за да допълзи дотук.

Вятърът отново се усили и навя суграшица в сгорещеното лице на Дрю. Остри ледени късчета удариха фенера, изсъскаха, разтопиха се и се стекоха по стъклото. Плъхът дишаше тежко. „Плъхът малък е в беда, помогни му, да, да, да“, помисли си Дрю. Само че на този плъх нямаше как да му се помогне. Не беше нужно да си гений, за да го разбереш.

Само че той, разбира се, можеше да му помогне.

Отиде до незапалената камина, като спря веднъж от пристъп на кашлица, наведе се и погледна към ръжена, но от мисълта да набучи плъха с него му призля. Вместо това взе лопатата за изгребване на пепелта. Един силен удар щеше да е достатъчен да го избави от мъките. После можеше да използва лопатата, за да го избута от верандата. Ако не се гътнеше до сутринта, нямаше желание да започне утрешния ден като настъпи трупа на мъртво животно.

„Колко интересно — каза си. — Когато го видя за пръв път, си помисли „той“. Сега, след като реши да убиеш проклетника, вече мислиш за него в среден род“.

Плъхът още лежеше на изтривалката. По козината му бяха започнали да се събират ледени късчета. Розовата лапичка (толкова човешка, толкова човешка) продължаваше да маха във въздуха, макар движенията да се забавяха.

— Ще те отърва от мъките ти — каза Дрю. Вдигна лопатата, готов за удара… но я свали. Защо? Заради бавно движещата се лапичка? Заради лъскавите черни очи?

Дърво беше разбило дома на плъха и го беше смачкало, той (пак мина на „той“) някак си беше допълзял до хижата, бог знае колко усилия му беше коствало, и това ли щеше да получи за награда? Едно последно смачкване, този път фатално? Самият Дрю се чувстваше доста смачкан тези дни и, абсурдно или не (вероятно абсурдно), изпитваше известно съчувствие.

Междувременно вятърът го смразяваше, суграшицата го биеше в лицето и отново се беше разтреперил. Трябваше да затвори вратата, но нямаше да остави плъха да умре бавно в тъмното. Отгоре на всичко върху изтривалката му.

Остави фенера и използва лопатата, за да загребе животинчето (интересно колко бързо преминаваше от един род в друг). Отиде до печката и внимателно изсипа плъха на пода. Розовата лапичка продължаваше да дращи. Дрю опря ръце на коленете си и кашля, докато не получи сухи пристъпи на гадене и пред очите му не затанцуваха петънца. Щом кашлицата премина, занесе фенера при фотьойла и седна.

— Хайде, умирай — каза на плъха. — Поне ще си отидеш на сухо и топло.

Угаси фенера. Сега остана само червеното сияние на догарящата жарава. Начинът, по който пулсираха въглените, му напомни как розовата лапичка дращеше… и дращеше… и дращеше. Видя, че продължава да дращи.

„Трябва да разпаля огъня преди да си легна — помисли си той. — Ако не го направя, сутринта тук ще е студено като в гробница“.

Но кашлицата, която се беше успокоила временно, несъмнено щеше да се върне, ако станеше и се раздвижеше. А и беше уморен.

„Освен това остави плъха много близо до печката. Внесе го вътре, за да умре по естествен път, нали? Не да го изгориш жив. Ще палиш огъня сутринта“.

Вятърът стенеше около хижата, на моменти се надигаше до женски писък, после утихваше пак до стенание. Суграшицата барабанеше по прозорците. Докато слушаше звуците, те започнаха да се сливат. Затвори очи, после отново ги отвори. Плъхът дали беше умрял? Първо си помисли, че е мъртъв, но тогава лапичката отново махна бавно. Значи още беше жив.

Дрю затвори очи. И заспа.

22

Събуди се стреснато, когато друг клон тупна на покрива. Нямаше представа колко е спал. Можеше да е петнайсет минути или два часа, но едно беше сигурно: пред печката нямаше плъх. Явно Мосю Плъх не е бил толкова тежко ранен, колкото Дрю си мислеше; свестил се е и сега беше някъде из хижата. Идеята не му се понрави много, но сам си беше виновен. Все пак той го беше поканил да влезе.

„Трябва да ги поканиш — помисли си Дрю. — Вампири. Превъплъщенци. Дяволът с черните ботуши за езда. Трябва да поканиш…“

— Дрю.

Стресна се толкова силно, когато чу гласа, че за малко да прекатури фенера с ритник. Огледа се и на светлината на догарящия огън в печката видя плъха. Седеше на задните си лапи на бюрото под стълбите между лаптопа и портативния принтер. Всъщност седеше върху ръкописа на „Горчива река“.

Дрю опита да отговори, но успя да издаде само грак. Прочисти си гърлото — което беше болезнено — и опита отново.

— Стори ми се, че каза нещо.

— Казах. — Устата на плъха не помръдваше, но гласът идваше от него; не си въобразяваше.

— Това е сън — каза Дрю. — Или бълнувам. Може би бълнувам насън.

— Не, достатъчно реално е — отвърна плъхът. — Буден си и не бълнуваш. Температурата ти спада. Провери.

Дрю попипа чело. Наистина му се стори по-хладно, но това не беше надежден метод, нали? Все пак разговаряше с плъх. Бръкна в джоба си за кибрита, който беше пъхнал там, драсна една клечка и запали фенера. Вдигна го и очакваше плъхът да е изчезнал, но той още си беше там, клекнал на задните си лапи с опашка, увита около тях, и вдигнал странните си розови ръчички пред гърдите.

— Ако си истински, се разкарай от ръкописа ми. Бъхтих се твърде много върху него, за да надрискаш заглавната страница.

— Наистина се бъхти здраво — съгласи се плъхът (но без да даде знак, че възнамерява да се премести). Почеса се зад едното ухо и изглеждаше много оживен.

„Каквото и да е паднало върху него, явно само го е зашеметило — помисли си Дрю. — Ако изобщо има плъх. Ако не ми се привижда“.

— Бъхти се здраво и отначало работата вървеше добре. Направо като по вода. После нещата започнаха да се объркват, нали? Също като предишните пъти. Не се обвинявай, мераклиите да пишат романи по целия свят се сблъскват със същото. Знаеш ли колко недовършени романи стоят прибрани в чекмеджета и шкафове? Милиони.

— Разболях се и това ме скапа.

— Припомни си. Замисли се честно. Започна да се случва преди това.

Дрю не искаше да си припомня.

— Губиш селективното си възприятие — каза плъхът. — Всеки път така става. Поне с романите. Не се случва изведнъж, но докато книгата набъбва и започва да диша, трябва все по-често да избираш между различни варианти и селективното ти възприятие излиза от строя.

Плъхът стъпи на четири крака, пропълзя до ръба на бюрото и отново се изправи на задните си крака като куче, просещо лакомство.

— Писателите имат различни навици, различни начини да влязат в ритъм и работят с различна скорост, но за да напишеш дълго произведение винаги са нужни продължителни периоди на концентрирано писане.

„Чувал съм това и преди — помисли си Дрю. — Почти дума по дума. Къде?“

— Във всеки един момент от тези периоди на концентрация — тези полети на въображението — писателят е изправен пред поне седем варианта при избор на дума, израз или детайл. Талантливите правят правилния избор почти несъзнателно; те са професионалните баскетболисти на ума и целят коша от всякакви позиции по игрището.

„Къде? Кой?“

— Тече постоянен процес на отсяване, който е в основата на онова, което наричаме творческо писа…

— Франзен! — извика Дрю, изправи рязко гръб и го прониза силна болка в главата. — Това беше част от лекцията на Франзен! Почти дума по дума!

Плъхът не обърна внимание на прекъсването.

— Ти си способен да извършваш този процес на отсяване, но само на кратки интервали. Когато се опитваш да напишеш роман — разликата е като между спринт и маратон, — при теб този процес винаги се обърква. Виждаш всички варианти, но пресяването започва да ти изневерява. Не губиш думите, губиш способността да избереш правилните думи. Изглеждат ти подходящи; изглеждат ти неподходящи. Ти си като кола с мощен двигател и счупена трансмисия.

Дрю стисна очи достатъчно силно, че отново да види петна, и ги отвори рязко. Сирачето от бурята още беше тук.

— Мога да ти помогна — заяви плъхът. — Ако искаш, разбира се.

— Защо ще го правиш?

Плъхът килна глава, сякаш не можеше да повярва, че уж умен мъж — университетски преподавател по английски, чийто разказ беше публикуван в „Ню Йоркър“! — може да е толкова глупав.

— Ти щеше да ме убиеш с лопата и защо не? Аз съм просто противен плъх. Но вместо това ме подслони. Спаси ме.

— И за награда ти ще ми изпълниш три желания — каза Дрю с усмивка. Това беше позната територия: Ханс Кристиан Андерсен, Мари-Катрин д’Олноа, братя Грим.

— Само едно — каза плъхът. — Едно конкретно желание. Можеш да си пожелаеш да довършиш книгата. — Той вдигна опашка и я плесна подчертано върху ръкописа на „Горчива река“. — Но има условие.

— И какво е то?

— Някой, на когото държиш, трябва да умре.

Отново позната територия. Това се оказваше сън, в който преживява отново спора с Луси. Обяснил ѝ беше (не много добре, но беше опитал), че трябва да напише книгата. Че това е много важно. Тя беше попитала дали книгата е важна колкото нея и децата. Той отговори, че не е, разбира се, после попита дали се налага да избира.

Мисля, че трябва да избираш, и ти току-що направи своя избор, отвърнала беше тя.

— Всъщност това не е съвсем вълшебно желание — каза той.

— По-скоро е бизнес сделка. Като сделката на Фауст. Не е като в приказките, които четях като малък.

Плъхът се почеса зад ухото, като някак си успя да запази равновесие. Забележително.

— Всички желания в приказките имат цена. Като в „Маймунската лапа“. Помниш ли тази история?

— Дори насън не бих разменил жена си или някое от децата си за непретенциозен каубойски роман — каза Дрю.

Още докато изричаше тези думи, осъзна, че именно затова се беше заел с „Горчива река“ без колебание: един приключенски уестърн никога нямаше да стои в книжарниците редом с книгите на Рушди, Атууд или Шейбон. Още по-малко до книгите на Франзен.

— Не бих поискал това от теб — каза плъхът. — Всъщност си мислех за Ал Стампър. Старият ти декан.

Това накара Дрю да онемее. Той просто погледна плъха, който също го гледаше с лъскавите си черни очички. Вятърът фучеше около хижата, понякога достатъчно силно, че да разтресе стените; суграшицата барабанеше.

Рак на панкреаса, беше казал Ал, когато Дрю отбеляза колко много е отслабнал. Но беше добавил, че още няма нужда да му пишат некролога. Докторите го хванаха сравнително рано. Изгледите са добри.

Но с жълтеникавата кожа, хлътналите очи и безжизнена коса Ал не бе изглеждал много добре. Ключовата дума в казаното от него обаче беше „сравнително“. Ракът на панкреаса беше коварен; откриваше се трудно. Диагнозата почти винаги беше равносилна на смъртна присъда. А ако наистина умреше? Щеше да има период на траур, разбира се, а Надин Стампър щеше да е главната опечалена — бяха женени от около четирийсет и пет години. Целият факултет по английски език щеше да носи черни ленти около месец. Некрологът щеше да е дълъг и да изброява многобройните му постижения и награди. Щяха да бъдат упоменати книгите му за Дикенс и Харди. Но Ал беше най-малко на седемдесет и две, може би дори на седемдесет и четири, и никой нямаше да каже, че умрял млад или че не е разгърнал потенциала си.

Междувременно плъхът го гледаше, свил розови лапички пред косматите си гърди.

„Какво пък толкова? — помисли си Дрю. — Това е само хипотетичен въпрос. При това в сън“.

— Предполагам, че бих приел сделката и бих си поискал желанието — каза Дрю. Сън или не, хипотетичен въпрос или не, все пак се почувства неспокойно. — Той бездруго умира.

— Завършваш книгата си и Стампър умира — каза плъхът, сякаш за да се увери, че Дрю разбира.

Дрю го изгледа лукаво.

— Книгата ще бъде ли публикувана?

— Имам право да изпълня желанието ти, но не и да предвиждам бъдещето на литературното ти начинание. Ако трябва да предположа… — Плъхът надигна глава. — Предполагам, че ще бъде издадена. Както вече казах, имаш талант.

— Добре. Ще завърша книгата и Ал ще умре. Тъй като бездруго ще умре, това ми се струва приемливо. — Само че не му се струваше наистина приемливо. — Мислиш ли, че ще доживее поне да я прочете?

— Нали ти казах…

Дрю вдигна ръка.

— Нямаш право да предвиждаш бъдещето на литературното ми начинание, схванах. Приключихме ли?

— Има още нещо, от което се нуждая.

— Ако е да подпиша договора с кръвта си, забрави за цялата сделка.

— Не е свързано с теб, господинчо — каза плъхът. — Гладен съм. Той скочи на стола до бюрото, а от него — на пода. Претича до кухненската маса и взе една соленка, която Дрю явно беше изпуснал в деня, в който яде сандвич със сирене и доматена супа. Плъхът се изправи, хванал соленката с предните си лапи, и я загриза. Соленката изчезна за секунди.

— Приятно ми беше да си поговорим — каза плъхът и изчезна също толкова бързо, колкото соленката, като се стрелна през стаята и се шмугна в незапалената камина.

— Дявол го взел — каза Дрю.

Затвори очи, но веднага ги отвори. Нямаше чувството, че сънува. Затвори ги отново, пак ги отвори. Третия път, когато ги затвори, си останаха затворени.

23

Събуди се в леглото без спомен как е стигнал до него… или беше спал в него цяла нощ? Това беше по-вероятно, като се имаше предвид колко зле беше благодарение на Рой Деуит и сополивата му кърпа. Целият предишен ден му се струваше като сън, разговорът с плъха бе само най-ярката част от него.

Вятърът продължаваше да духа, а суграшицата още барабанеше по прозорците, но той се чувстваше по-добре. Нямаше никакво съмнение. Температурата му или спадаше, или беше спаднала напълно. Ставите и гърлото още го боляха, но не толкова силно колкото снощи, когато беше смътно убеден, че ще си умре тук. Умрял от пневмония на Лайняния път — какъв некролог щеше да бъде само.

Беше по боксерки, останалите му дрехи бяха на купчина на пода. Не помнеше и кога се е съблякъл. Облече ги и слезе на долния етаж. Опържи си четири яйца и този път ги изяде всичките, като прокарваше всяка хапка с портокалов сок. Беше от концентрат, единственият, който се предлагаше в Смесения магазин, но студен и вкусен.

Погледна бюрото на баща си и си помисли да седне да работи, може би да се прехвърли на пишещата машина, за да не харчи батерията на лаптопа. Но след като остави съдовете в мивката, се замъкна на горния етаж, отново си легна и спа до следобед.

Когато се събуди за втори път, бурята продължаваше да вилнее, но не го беше грижа. Чувстваше се почти нормално. Ядеше му се сандвич — имаше болонски салам и сирене — и после искаше да се захване за работа. Шериф Ейврил тъкмо щеше да преметне разбойниците с хитрия си план и сега, след като се чувстваше добре и отпочинал, нямаше търпение да го напише.

На половината път надолу по стълбището забеляза, че сандъкът с играчките до камината е прекатурен и съдържанието му се е пръснало върху чергата. Дрю си помисли, че го е ритнал по безпаметния си път към спалнята предишната вечер. Отиде при сандъка и го вдигна с намерението да прибере играчките преди да седне да работи. Държеше фризбито в една ръка и старата гумена кукла в другата, когато замръзна. До полуголото Барби на Стейси лежеше плюшен плъх.

Главата му започна да пулсира, когато се наведе да го вдигне. Значи не беше оздравял напълно. Стисна плъха и той изписка вяло. Просто играчка, но малко зловеща при дадените обстоятелства. Кой би дал на детето си плюшен плъх, с който да се гушка в леглото, когато в същата кутия имаше съвсем читаво мече (вярно, само с едно око, но все пак)?

„Всеки с вкуса си“, помисли си той и довърши старата максима на майка си на глас:

— Каза старата мома и целуна кравата.

Може да е видял плюшения плъх в разгара на треската и образът да се е промъкнал в съня му. Всъщност най-вероятно така е станало. Това, че не помнеше да е преравял сандъка чак до дъното, не означаваше нищо; та нали дори не помнеше как си е съблякъл дрехите и си е легнал.

Нахвърля играчките в сандъка, направи си чай и се залови за работа. Отначало беше изпълнен със съмнения, колебаеше се, малко се страхуваше, но след няколко неудачни опита му потръгна и писа, докато не стана твърде тъмно, за да вижда, без да запали фенера. Девет страници, при това добри.

Дяволски добри.

24

Духавицата не се оказа тридневна; Пиер всъщност продължи четири дни. На моменти вятърът и дъждът затихваха, после бурята отново се разяряваше. Понякога падаше по някое дърво, но нито едно толкова наблизо, колкото онова, стоварило се върху бараката. Това не беше част от съня; видял го беше със собствените си очи. И макар дървото — огромен стар бор — да беше пощадило шевролета, все пак беше паднало достатъчно близо, за да откърши едното странично огледало.

Дрю едва забеляза тези подробности. Пишеше, ядеше, спеше следобед, отново пишеше. От време на време го спохождаше поредица от кихавици и от време на време се сещаше за Луси и децата, които чакаха разтревожено вест от него. Но през повечето време не мислеше за тях. Егоистично от негова страна, осъзнаваше го, ала не го беше грижа. В момента живееше в Горчива река.

От време на време се налагаше да спира, за да намери точната дума (като послание, изплуващо в прозорчето на вълшебната гадателска топка, която имаше като дете), и от време на време се налагаше да става и да се разхожда из стаята, докато измисли как да премине плавно от един пасаж към следващия, но не изпадаше в паника. Не се изнервяше. Знаеше, че думите ще дойдат, и те идваха. Целеше коша от всички страни, дори от другия край на игрището. И за това не го беше грижа. Носил беше в себе си тази книга, тази идея, хрумнала му на един уличен ъгъл; сега книгата носеше него.

И колко добре си прекарваха само!

25

Седяха във влажното мазе на светлината на газената лампа, която шерифът беше донесъл, Джим Ейврил от едната страна, Анди Прескот от другата. На мъждивото сияние на фенера младежът изглеждаше на не повече от четиринайсет. Определено не изглеждаше като пияния и обезумял млад мъж, който беше отвял главата на момичето. Ейврил си помисли, че злото е странно нещо. Странно и коварно. Намира начин да се промуши в теб, както плъх намира начин да се промуши в къщата, изяжда всичко, което те е примързяло да прибереш, а след като се насити, изчезва. Какво беше оставил след себе си плъхът-убиец, когато беше напуснал Прескот? Това. Едно уплашено момче. То твърдеше, че не си спомня какво е сторило, и Ейврил му вярваше. Въпреки това щеше да увисне на бесилото.

— Колко е часът? — попита Прескот.

Ейврил погледна джобния си часовник.

— Наближава шест. Минали са пет минути от предишния път, когато ме попита.

— И дилижансът идва в осем, така ли?

— Да. Когато излезе от града и се отдалечи на около миля, един от заместниците ми ще…

Дрю спря и се вгледа в страницата на пишещата машина. Слънчев лъч тъкмо я беше огрял. Той стана и отиде до прозореца. Късче от небето отново беше синьо. Колкото една кръпка, би казал баща му, но се увеличаваше. И чу нещо, слабо но познато: бръмченето на верижен трион.

Облече влажното си яке и излезе навън. Звукът още беше далеч. Прекоси двора, осеян с клони, до останките от бараката. Трионът на баща му лежеше под част от срутената стена и Дрю успя да го измъкне. Този трион беше от по-малките, но щеше да се справи, стига някое от повалените дървета, до които стигнеше, да не беше прекалено дебело. „И не се престаравай — каза си той. — Освен ако не искаш пак да се скапеш“.

За момент понечи да се прибере вътре и да продължи да работи вместо да се опита да пресрещне онзи, който си пробиваше път през отломките от преминалата буря. Можеше да отнеме ден-два. Но нещата се бяха променили. В съзнанието му изникна образ (вече идваха непрекъснато, без да ги търси) и го накара да се усмихне: комарджия в губеща поредица, приканващ крупието да побърза и да раздаде шибаните карти. Дрю вече не беше като този тип, и слава богу. Книгата щеше да го чака, когато се върне. Независимо дали продължеше да я пише тук в гората или у дома във Фалмът, книгата щеше да го чака.

Метна триона в багажника на шевролета и пое бавно по Лайняния път, като от време на време спираше да отмести нападали клони преди да продължи. Измина почти километър и половина преди да стигне до първото паднало на пътя дърво, но то беше бреза и я наряза бързо.

Верижният трион вече бръмчеше много силно, не ррррр, а РРРРРР. Всеки път, когато бръмченето спираше, Дрю чуваше двигателя на колата, с която спасителят му се приближаваше, после трионът отново се включваше. Дрю се опитваше да среже едно доста дебело дърво без особен успех, когато джип, пригоден за работа в гората, се зададе иззад следващия завой.

Шофьорът спря и слезе. Беше голям мъж с още по-голямо шкембе, облечен със зелен гащеризон и камуфлажно палто, което се развяваше около коленете му. Трионът, който носеше, беше с индустриални размери, но приличаше на играчка в облечените с ръкавици ръце на мъжа. Дрю веднага го позна. Приликата беше забележителна. Както и дъхът на „Олд Спайс“, придружаващ мириса на дървесина и бензин от триона.

— Здравейте! Вие трябва да сте синът на Стария Бил! Едрият мъжага се усмихна.

— Аха. А вие трябва да сте синът на Бъзи Ларсън.

— Точно така. — До този момент Дрю не беше осъзнавал острата си нужда да види друго човешко същество. Сякаш не съзнаваш колко си жаден, докато някой не ти подаде чаша студена вода. Той протегна ръка. Здрависаха се над поваленото дърво.

— Казваш се Джони, нали? Джони Колсън.

— Почти. Джаки. Отдръпнете се, за да нарежа дървото, господин Ларсън. На вас ще ви отнеме цял ден с тази играчка.

Дрю се отдръпна и загледа как Джаки включи триона си

„Щил“ и започна да реже дървото, като оставяше спретната купчинка дървени стърготини върху осеяния с листа и вейки път. Двамата заедно изтърколиха по-малката половина от ствола в канавката.

— Нататък пътят как е? — попита Дрю малко задъхан.

— Не е много зле, но на едно място се е изровил. — Джаки примижа с едно око и измери с поглед шевролета на Дрю. — Вероятно ще минете, джипът ви е достатъчно висок. Ако не успеете, мога да ви изтегля, макар че ще ви поочука гърнето.

— Как ти хрумна да дойдеш насам?

— Жена ви имала телефонния номер на татко. Говорила с майка ми, а тя се обади на мен. Жена ви страшно се тревожи за вас.

— Да, сигурно. И ме смята за голям глупак.

Този път момчето на Стария Бил — да го наречем Младия Джаки — огледа с присвити очи високите борове от едната страна на пътя и не каза нищо. Янките по правило не коментираха брачните взаимоотношения на другите хора.

— Знаеш ли какво — каза Дрю. — Защо не дойдеш с мен до хижата на баща ми. Имаш ли време?

— Имам. Нямам друга работа до вечерта.

— Аз ще си събера багажа — няма да се бавя — и може да отидем заедно до магазина. Там няма обхват на мобилните телефони, но ще се обадя от монетния. Ако бурята не го е повредила, разбира се.

— Не, работи си. Обадих се на мама по него. Сигурно не знаете за Деуит.

— Само, че беше болен.

— Вече не е — каза Джаки. — Умря. — Събра храчка и я изплю, после вдигна очи към небето. — Ще изпусне чуден ден, като гледам. Скачайте в колата си, господин Ларсън. Карайте след мен до хижата на Патерсън. Там ще завием.

26

Дрю помисли, че надписът и снимката на витрината на Смесения магазин са едновременно тъжни и смешни. Не беше редно да му е смешно при дадените обстоятелства, но мислите на човек понякога — дори често — не се съобразяват какво е редно. Надписът гласеше ЗАТВОРЕНО ЗАРАДИ ПОГРЕБЕНИЕ. На снимката Рой Деуит стоеше до гумен басейн на двора, по джапанки и бермуди, смъкнали се под тежкото му надвиснало шкембе. Държеше кутийка бира и изглежда го бяха снимали във вихъра на танц.

— Обичаше да хапва хамбургери и да пийва биричка — отбеляза Джаки Колсън. — Ще се оправите ли оттук, господин Ларсън?

— Да. Благодаря ти. — Той протегна ръка. Джаки Колсън я стисна, скочи в джипа си и потегли.

Дрю се качи на верандата, остави шепа монети на поставката под телефона и се обади у дома.

Вдигна Луси.

— Аз съм — каза Дрю. — Пред магазина съм и се прибирам.

Още ли си ми сърдита?

— Ела и сам ще разбереш. — После добави: — Звучиш по-добре.

— Чувствам се по-добре.

— Ще пристигнеш ли тази вечер?

Дрю погледна към китката си и осъзна, че е взел ръкописа (естествено!), но си е забравил часовника в хижата. Където щеше да остане до другата година. Погледна към слънцето.

— Не съм сигурен.

— Ако се умориш, не се насилвай. Спри в Айланд Фолс или в Дери. Можем да почакаме до сутринта.

— Добре, но ако чуеш някой да влиза посред нощ, недей да стреляш.

— Няма. Успя ли да свършиш някаква работа? — Той долови колебанието в гласа ѝ. — Все пак беше болен.

— Успях. И мисля, че се получи добре.

— Не си имал проблеми със… сещаш се…

— С думите ли? Не. Никакви проблеми. — Поне не и след странния сън. — Мисля, че тази ще я завърша. Обичам те, Луси.

Мълчанието, което последва, му се стори много дълго. После тя въздъхна и каза:

— И аз те обичам.

Въздишката не му се понрави, но думите ѝ го зарадваха. Натъкнали се бяха на препятствие по пътя — не беше първото, нито щеше да е последното, — но го бяха преодолели. Всичко беше наред. Той върна слушалката на вилката и тръгна.

Към края на деня (много приятен, точно както беше предрекъл Джаки Колсън), започна да вижда табели за мотела в Айланд Фолс. Изкуши се, но реши да продължи. Шевролетът вървеше добре — от друсането по Лайняния път като че ли предницата се беше наместила — и ако не превишаваше разрешената скорост и не го спреше някое щатско ченге, може би щеше да успее да се прибере до единайсет. И да спи в собственото си легло.

А утре сутринта да продължи работа. Това също.

27

Влезе в спалнята малко след единайсет и половина. Събул беше калните си обувки на долния етаж и се опитваше да пази тишина, но чу шумоленето на завивки в тъмното и разбра, че Луси е будна.

— Ела тук, господинчо.

Този път обръщението не го жегна. Радваше се, че е у дома, и още повече се радваше, че е при нея. Щом легна, тя обви ръце около него, прегърна го (за кратко, но силно), после се обърна и заспа отново. Докато самият Дрю се унасяше — в един от онези преходни моменти, когато съзнанието се размива, — му хрумна странна мисъл.

Ами ако плъхът беше дошъл с него? Ами ако в момента се намираше под леглото?

„Няма никакъв плъх“, помисли си той и заспа.

28

— Еха — каза Брандън. В тона му се долавяше уважение и малко страхопочитание. Двамата със сестра му чакаха училищния автобус пред къщата с раници на рамо.

— Какви си ги вършил, татко? — попита Стейси.

Гледаха шевролета, който беше опръскан със засъхнала кал чак до дръжките на вратите. Предното стъкло беше непрогледно с изключение на двата полумесеца, оставени от чистачките. Липсваше и дясното странично огледало, разбира се.

— Имаше буря — отвърна Дрю. Беше по долнище на пижама, пантофи и тениска на Бостънския университет. — Пътят там е в доста лошо състояние.

— Лайняният път — изрече Стейси със задоволство.

Луси също излезе навън. Огледа злочестия шевролет с ръце на кръста.

— Майко мила!

— Ще го измия следобед — обеща Дрю.

— Така ми харесва — рече Брандън. — Изглежда яко. Сигурно си карал като луд, татко.

— О, той си е луд, това не може да се отрече — каза Луси. — Лудият ви татко. Никакво съмнение няма в това.

Училищният автобус пристигна и му спести нуждата от остроумен отговор.

— Да влезем вътре — каза Луси след като децата се качиха.

— Ще ти направя палачинки или нещо друго за закуска. Изглеждаш ми отслабнал.

Когато тя се обърна, той я хвана за ръката.

— Чувала ли си нещо за Ал Стампър? Говорила ли си скоро с Надин?

— Обадих ѝ се в деня преди да заминеш за хижата, защото ти ми каза, че е болен. Рак на панкреаса, какъв ужас. Надин каза, че бил добре.

— И оттогава не сте ли се чували? Луси се намръщи.

— Не, защо?

— Просто питам — отвърна искрено той. Сънищата си бяха сънища и единственият плъх, който беше видял в хижата, беше плюшената играчка в сандъка. — Просто се тревожа за него.

— Обади му се лично тогава. Прескочи посредниците. Искаш ли палачинки, или не?

Дрю искаше да работи. Но първо палачинки. Да не всява излишно недоволство вкъщи.

29

След палачинките се качи на втория етаж в малкия си кабинет, включи лаптопа и погледна към страниците, които беше написал на машината на баща си. Да ги набере ли първо на компютъра, или просто да продължи нататък? Реши да продължи. Най-добре да разбере веднага дали магията, обгърнала „Горчива река“, още действаше, или се беше развалила, когато напусна хижата.

Още действаше. През първите десетина минути, прекарани в кабинета, смътно чуваше регето, долитащо от долния етаж, което означаваше, че Луси е в своя кабинет и смята. После музиката заглъхна, стените се стопиха и лунната светлина огря Деуит Роуд, набраздения от коловози, осеян с дупки път, който свързваше Горчива река със столицата на окръга. Дилижансът се задаваше. Шериф Ейврил щеше да вдигне значка и да го спре. Скоро двамата с Анди Прескот щяха да се качат на него. Момчето имаше назначена дата в окръжния съд. А скоро след това и за бесилото.

Дрю прекъсна по обед, за да се обади на Ал Стампър. Нямаше нужда да се страхува и си каза, че не го е страх, но не можеше да отрече, че пулсът му се е ускорил.

— Здрасти, Дрю — каза Ал бодро. Говореше като здрав човек. — Как мина вдън горите?

— Много добре. Написал бях почти деветдесет страници преди да извие буря…

— Пиер — каза Ал с очевидно отвращение, което стопли сърцето на Дрю. — Деветдесет страници, наистина ли? Ти?

— Знам, не е за вярване, написах още десет тази сутрин, но това не е важно. Обаждам се да питам ти как си.

— Много съм добре — отвърна Ал. — Като изключим раздразнения плъх.

Дрю седеше на един от столовете в кухнята. Сега скочи на крака и внезапно отново му прилоша. Сякаш имаше треска.

— Моля?

— О, не се тревожи — каза Ал. — Някакво ново лекарство, което лекарите ми изписаха. Имало какви ли не странични ефекти, но единственият, който имам до момента, е раздразнената плът. По целия гръб и от двете страни на гърдите. Надин се кълнеше, че е херпес, но си направих изследване и се оказа просто обрив. Сърби ужасно обаче.

— Просто обрив — повтори Дрю. — Избърса с ръка устата си. ЗАТВОРЕНО ЗАРАДИ ПОГРЕБЕНИЕ, помисли си. — Е, значи не е толкова зле. Пази се, Ал.

— Разбира се. Искам да прочета книгата, когато я завършиш. — Той замълча за момент. — Забележи, че казах „когато“, а не „ако“.

— След Луси ти си първият — каза Дрю и затвори. Добри новини. Все добри новини. Ал звучеше добре. Както преди. Всичко беше наред, с изключение на раздразнения плъх.

Дрю с изненада успя да се засмее на това недоразумение.

30

Ноември беше студен и снеговит, но Дрю Ларсън почти не забеляза. През последния ден от месеца гледаше (през очите на шериф Джим Ейврил) как Анди Прескот изкачва стълбите на бесилката в столицата на окръга. На Дрю му беше любопитно как момчето ще го приеме. Оказа се — докато думите се лееха, — че го прие достойно. Съзрял беше. Трагедията (знаеше Ейврил) беше, че момчето никога няма да остарее. Една пиянска нощ и пристъп на ревност заради танцьорка бяха сложили край на бъдещето му.

На първи декември Джим Ейврил предаде значката си на пътуващия съдия, който беше дошъл в града, за да присъства на обесването, после се върна в Горчива река, където щеше да събере малкото си вещи (един сандък щеше да му е достатъчен) и да се сбогува с подчинените си, които се бяха справили отлично в много опасна ситуация. Да, дори Джеп Ленард, който беше тъп като галош. Или кух като хралупа, все тая.

На втори декември шерифът впрегна коня си в малка каручка, метна в нея сандъка и седлото си и се отправи на запад, като мислеше да си опита късмета в Калифорния. Златната треска беше приключила, но той копнееше да види Тихия океан. Не знаеше, че потъналият в скръб баща на Анди Прескот се е скрил зад скала на три километра от града и го дебне с „Шарпс Биг Фифти“, пушката, която щеше да се прочуе като „оръжието, променило историята на Запада“.

Зададе се малка каручка, а седнал на капрата и вдигнал ботуши на дървената летва беше мъжът, виновен за скръбта и попарените му надежди, мъжът, който беше убил сина му.

Не съдията, не съдебните заседатели, не палачът. Не. Мъжът долу. Ако не беше Джим Ейврил, сега синът му щеше да е в Мексико с дълъг живот — простиращ се чак в новия век! — пред себе си.

Прескот зареди. Прицели се в мъжа с каручката. Поколеба се с пръст върху студения спусък, докато решаваше какво да прави през четирийсетте секунди преди каруцата да превали следващия хълм и да се скрие от поглед. Да стреля ли? Или да го остави да се измъкне?

Дрю се замисли дали да добави още едно изречение — „Взе решение“. — но не го направи. Това щеше да накара някои читатели, може би много читатели, да си помислят, че Прескот е решил да стреля, а Дрю искаше да остави този въпрос нерешен. Вместо това удари два пъти клавиша за нов ред и написа:

Гледа думата дълго. Погледна купа страници между лаптопа и принтера; със страниците от днес общият им брой щеше да стане почти триста.

„Успях. Може да я публикуват, може и да не я публикуват, няма значение. Успях да я завърша“.

Закри лицето си с ръце.

31

Луси прелисти последната страница два дни по-късно и го погледна по начин, по който не го беше поглеждала отдавна. Може би от първите две години на брака им, преди да се родят децата.

— Дрю, невероятна е. Той се ухили.

— Наистина ли? И не го казваш само защото я е написал мъжът ти?

Тя поклати твърдо глава.

— Не. Прекрасен роман. Уестърн! Никога не би ми минало през ум. Как ти хрумна идеята.

Той сви рамене.

— Просто ми хрумна.

— Онзи противен тип застреля ли Джим Ейврил в крайна сметка?

— Не знам — отвърна Дрю.

— Само че някой издател може да те накара да изясниш въпроса.

— Тогава издателят — ако изобщо някой реши да издаде книгата — ще остане неудовлетворен. Сигурна ли си, че романът е добър? Сериозно ли говориш?

— Не е просто добър. Ще го покажеш ли на Ал?

— Да. Ще му занеса копие от ръкописа утре.

— Той знае ли, че е уестърн?

— Не. Нямам представа дали изобщо харесва този жанр.

— Тази книга ще му хареса. — Луси замълча, хвана го за ръка и продължи: — Толкова ти бях ядосана, че не се прибра, когато бурята приближаваше. Но сгреших, а ти си плъхът.

Дрю издърпа ръка и отново изпита чувството, че го втриса.

— Какво каза?

— Казах, че сгреших. А ти си върхът. Какво има, Дрю?

— Нищо. Нищичко.

32

— Е? — попита Дрю три дни по-късно. — Каква е присъдата? Седяха в кабинета на бившия декан. Ръкописът беше на бюрото на Ал. Дрю беше нервен каква ще е реакцията на Луси за „Горчива река“, но още по-нервен беше как ще приеме книгата Ал Стампър, ненаситен и всеяден читател, който беше анализирал проза през цялата си професионална кариера. Той беше единственият човек, поне доколкото Дрю знаеше, дръзнал да преподава „Под вулкана“ и „Безкрайна шега“ в рамките на един семестър.

— Много е добра. — Напоследък Ал не само говореше като преди, но и изглеждаше като преди. Кожата му си беше възвърнала цвета и беше качил няколко килограма. Косата му беше опадала от химиотерапията, но шапката на „Ред Сокс“, която носеше, скриваше оплешивялата му глава. — Основен е сюжетът, но отношенията между шерифа и младия му пленник притежават забележителна дълбочина. Не е на нивото на „Инцидентът в Окс-Боу“ или „Добре дошли в Трудни времена“, но…

— Знам — отвърна Дрю… макар да смяташе, че е на нивото на тези романи. — Никога не бих си въобразил подобно нещо.

— Но мисля, че е на нивото на „Магьосникът“ на Оукли Хол, а тя е на трето място след тези два романа. Имал си да кажеш нещо, Дрю, и си го казал много добре. Книгата не избожда очите на читателя с тематичните си нишки и предполагам, че повечето хора ще я прочетат заради интересния сюжет — за да разберат какво става по-нататък, — но тези тематични елементи определено присъстват.

— Нима мислиш, че книгата ще се чете?

— Разбира се. — Ал като че ли смяташе, че това се подразбира. — Освен ако агентът ти не е пълен тъпак, ще я продаде с лекота. Може би дори за доста пари. — Той изгледа Дрю. — Май не те вълнува толкова, ако изобщо си мислил по въпроса. Искаше просто да го направиш, нали? Поне веднъж да скочиш от кулата в басейна на кънтри клуба, без да се уплашиш и да слезеш разтреперан по стълбите.

— Уцели десетката — каза Дрю. — А ти… Ал, изглеждаш страхотно.

— Чувствам се страхотно. Лекарите само дето не ме нарекоха чудо на медицината и през първата година ще ходя на изследвания на всеки три седмици, но последната ми среща с шибаните системи за химиотерапия е днес следобед. Но според изследванията съм здрав като плъх.

Този път Дрю не подскочи и дори не го помоли да повтори. Знаеше какво всъщност беше казал старият декан, както знаеше и че просто понякога чува друга дума. Тя беше като треска, забила се в съзнанието му вместо под кожата му. Повечето трески излизаха сами, без да предизвикат инфекция. Сигурен беше, че с тази ще стане така. Все пак Ал беше добре. Изпълняващият желания плъх в хижата беше само сън. Или плюшена играчка. Или плод на въображението му.

Който израз предпочитате.

33

Изпратено от електронните ми робски окови

Изпратено от електронните ми робски окови

34

За „Горчива река“ действително се организира търг. Проведе се на 15 март, деня, в който последната буря за сезона удари Нова Англия (Зимната буря Таня според канала с прогнозата за времето). Три от петте най-големи нюйоркски издателства участваха и „Пътнам“ спечели. Авансът беше 350 000 долара. Не сума като за Дан Браун или Джон Гришам, но достатъчна, както каза Луси, докато го прегръщаше, за висшето образование на Бран и Стейси. Тя извади бутилка „Дом Периньон“, която беше запазила (обнадеждено). Това се случи в три следобед, когато още бяха в празнично настроение.

Вдигнаха наздравица за книгата, за автора на книгата, за жената на автора на книгата и за невероятните деца, пръкнали се от слабините на автора на книгата и жената на автора на книгата, и бяха доста подпийнали, когато в четири телефонът иззвъня. Обаждаше се Кели Фонтейн, административната асистентка във Факултета по английски език от незапомнени времена. Плачеше. Ал и Надин Стампър бяха мъртви.

Ал трябвало да отиде на изследвания в „Мейн Медикъл“ същия ден („През първата година ще ходя на изследвания на всеки три седмици“, спомняше си Дрю).

— Могъл е да отложи прегледа — каза Кели, — но го знаеш какъв е Ал, а Надин е същата като него. Малко сняг няма да ги спре.

Катастрофата станала на шосе 295, на няма и километър от болницата. Камион се подхлъзнал на леда, помел странично малката тойота на Надин Стампър и я изстрелял като бълха. Колата се преобърнала и паднала по покрив.

— Божичко! — възкликна Луси. — И двамата са мъртви. Какъв ужас. И то точно когато той оздравяваше!

— Да — съгласи се Дрю. Беше изтръпнал целият. — Оздравяваше, нали? — Като изключим раздразнения плъх. Сам го беше казал.

— Ела да поседнеш — каза Луси. — Блед си като платно.

Но Дрю нямаше нужда да седи, поне не първоначално. Той изтича до кухненската мивка и повърна шампанското. Докато стоеше там и още го измъчваха сухи пристъпи, и едва усещаше, че Луси му разтрива гърба, си помисли: „Ели смята, че книгата ще излезе следващия февруари. Дотогава ще правя всичко, което ми каже редакторът, а после ще участвам във всички рекламни събития. Ще играя по правилата. Ще го направя за Луси и децата. Но няма да напиша друг роман“.

— Никога — каза той.

— Какво, скъпи? — Тя продължаваше да разтрива гърба му.

— Ракът на панкреаса. Мислех, че ще умре от него, както се случва на почти всички заболели. Никога не ми е минавало през ум, че ще се случи подобно нещо. — Той изплакна уста директно от чешмата и изплю водата. — Никога.

35

Погребението — за което Дрю си мислеше наум като ПОГРЕБЕНИЕТО — се проведе четири дни след катастрофата. По-малкият брат на Ал помоли Дрю да каже няколко думи. Дрю отказа с оправданието, че е твърде шокиран, за да успее да каже нещо свързано. Наистина беше шокиран, това беше безспорно, но истинският му страх беше, че думите ще се обърнат срещу него, както бяха направили, докато пишеше „Селото“ и другите два недовършени романа след него. Страхуваше се — наистина се страхуваше, — че ако излезе пред параклис, пълен с опечалени роднини, приятели, колеги и студенти, от устата му ще излезе: Плъхът! Виновен е шибаният плъх! А аз го насъсках!

Луси плака по време на цялото опело. Стейси плака с нея, не защото познаваше добре семейство Стампър, а от солидарност с майка си. Дрю седеше смълчан, прегърнал Брандън през рамо. Не гледаше двата ковчега, а галерията. Сигурен беше, че ще види плъх да прави триумфална обиколка по лъскавия махагонов парапет, но не видя нищо. Естествено, че не видя. Нямаше плъх. Към края на службата осъзна, че е глупаво да си въобразява подобно нещо. Знаеше къде се намира плъхът и това място беше на километри от тук.

36

През август (а какъв горещ август само беше) Луси реши да заведе децата до Литъл Комптън, Роуд Айланд, за да прекарат няколко седмици на морския бряг с родителите ѝ и семейството на сестра ѝ, като оставят Дрю в тихата къща, където да работи върху редактирания ръкопис на „Горчива река“. Той каза, че ще раздели работата на две и по средата ще си направи почивка и ще отиде до хижата на баща си. Каза, че ще пренощува там и ще се върне на следващия ден, за да продължи работа по ръкописа. Наели бяха Джак Колсън.

— Младия Джаки — да извози останките от разбитата барака; Джаки на свой ред беше наел майка си да почисти хижата. Дрю каза, че иска да види какво са свършили. И да си вземе часовника.

— Нали не смяташ да започнеш нова книга, докато си там? — попита с усмивка Луси. — Не бих имала нищо против. Последната се получи много добре.

Дрю поклати глава.

— Нищо подобно. Мислех си, че трябва да продадем хижата, скъпа. Всъщност отивам да си взема сбогом.

37

Табелите върху бензиновата колонка пред Смесения магазин си бяха същите ПЛАЩАНИЯ САМО В БРОЙ, ОБИКНОВЕН БЕНЗИН, БЕГЪЛЦИТЕ ПОДЛЕЖАТ НА ПРЕСЛЕДВАНЕ и БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ АМЕРИКА. Мършавата млада жена зад щанда също си беше почти същата; металното гвоздейче го нямаше, но халката на носа си беше на мястото. И се беше изрусила. Вероятно защото блондинките се забавляват повече.

— Пак вие — каза тя. — Само че с друга кола. Нямахте ли шевролет „Събърбан“?

Дрю погледна навън към шевролета „Екуинокс“ — който плати наведнъж и още не беше навъртял 11 000 километра — до самотната ръждясала колонка.

— Събърбанът не беше вече същият след последното ми идване тук — отвърна той. — Всъщност и аз не бях същият.

— Дълго ли ще останете?

— Не и този път. Съжалявам за Рой.

— Трябваше да отиде на лекар. Нека ви послужи за урок.

Ще искате ли нещо друго?

Дрю си купи хляб, салам и стек бира.

38

Всички довети от бурята листа и клони бяха почистени от двора, а бараката я нямаше, сякаш никога не бе стояла там. Младия Джаки беше прекопал и сега на мястото растеше прясна трева. Както и пъстри цветя. Верандата беше ремонтирана и на нея имаше два нови стола, евтини, вероятно от „Уолмарт“ в Преск Айл, но не изглеждаха зле.

Вътре хижата беше чиста и подредена. Прозорчето на печката на дърва беше почистено от саждите, а котлоните блестяха. Както и прозорците, кухненската маса и дъсченият под, който изглеждаше и лакиран освен измит. Хладилникът отново беше изключен и стоеше отворен, пак празен, с изключение на кутийка със сода „Арм & Хамър“. Сигурно беше нова. Ясно беше, че вдовицата на Стария Бил е свършила безупречна работа.

Само на шкафа до мивката имаше следи от пребиваването му миналия октомври: фенерът, тубата с бензин, пакетче дражета против кашлица, няколко пакетчета от прахчетата за главоболие „Гуди“, половин шише от „Лекът на д-р Кинг за кашлица и настинка“ и ръчният му часовник.

Пепелта беше изгребана от камината. Заредена беше с нови дъбови цепеници, тъй че Дрю предположи, че Младия Джаки или е наел някой да почисти комина, или го е почистил сам. Много съвестна постъпка, но в тази августовска жега нямаше да има нужда от огън. Отиде до камината, коленичи и изви глава, за да погледне нагоре в черната паст на комина.

— Там ли си? — провикна се той… при това без никакви притеснения. — Ако си там, слез. Искам да говоря с теб.

Никой не отговори, разбира се. Дрю си каза отново, че не е имало никакъв плъх, само че имаше. Треската не излизаше. Плъхът беше в главата му. Но и това не беше напълно вярно, нали?

От двете страни на почистената камина все още стояха два сандъка, в единия нови подпалки, в другия играчки — онези, оставени от неговите деца и от децата на семействата, на които Луси беше давала хижата през няколкото години, в които я бяха пускали под наем. Грабна сандъка и го изсипа. В първия момент си помисли, че плюшеният плъх не е вътре, и го прониза паника — необяснима, но напълно реална. Тогава видя, че се е изтърколил под огнището и се подават само платнената му задница и тънката опашка. Каква грозна играчка!

— Мислеше си, че ще се скриеш, а? — попита той. — Няма да ми избягаш, господинчо.

Занесе плъха до мивката и го пусна вътре.

— Имаш ли да ми кажеш нещо? Да ми дадеш обяснение? Може би да се извиниш? Не? А предсмъртни думи имаш ли? Преди беше доста бъбрив.

Плюшеният плъх нямаше какво да каже, тъй че Дрю го заля с бензин от тубата и го запали. След като от животното остана само пушеща зловонна купчинка, пусна водата и угаси останките. Под мивката имаше няколко хартиени торби. Изгреба с шпатула каквото беше останало в една от тях. Занесе торбата до потока Годфри, хвърли я вътре и я проследи с поглед как се носи по течението. После седна на брега и огледа гората в тихия, горещ и прекрасен ден.

Когато слънцето започна да залязва, влезе вътре и си направи два сандвича със салам. Сухички бяха — забравил беше да вземе кетчуп или майонеза, — но имаше бира, с която да ги прокара. Изпи три кутийки, седнал на стария фотьойл, докато четеше един от романите на Ед Макбейн за 87-и участък.

Понечи да отвори четвърта бира, но размисли. Прецени, че именно тя ще му докара махмурлук, а искаше да тръгне рано на другата сутрин. Приключил беше с хижата. Както и с писането на романи. Създал беше само един, единственото му дете, което го чакаше, за да приключи с него. Романът, който беше коствал живота на приятеля му и неговата съпруга.

— Не ми се вярва — каза той, докато се качваше по стълбите. На върха погледна надолу към голямата стая, където бе започнал книгата и където — поне за известно време — вярваше, че ще умре. — Само че вярвам. Наистина вярвам, че е така.

Съблече се и си легна. Бирите бързо го приспаха.

39

Дрю се събуди посред нощ. Спалнята беше обляна в сребристо сияние от светлината на пълната августовска луна. Плъхът седеше върху гърдите му и се взираше в него с изпъкналите си черни очички.

— Здравей, Дрю. — Устата на плъха не помръдваше, но гласът без никакво съмнение идваше от него. При предишния им разговор Дрю беше болен и трескав, но помнеше този глас много добре.

— Махай се от мен — прошепна той. Искаше да го пропъди с удар (искаше да издуха плъха, така да се каже), но нямаше никаква сила в ръцете.

— Стига, стига, не се ядосвай. Ти ме повика и аз дойдох. Нали така става в приказките? А сега, с какво мога да ти помогна?

— Искам да разбера защо го направи.

Плъхът се надигна и сви предните си розови лапички пред гърдите.

— Защото ти поиска. Изпълних желанието ти, забрави ли?

— Сключихме сделка.

— О, вие университетските преподаватели с вашата семантика.

— Сделката беше Ал — настояваше Дрю. — Само той. Понеже така и така щеше да умре от рак на панкреаса.

— Не помня да си уточнявал нещо за рак на панкреаса — каза плъхът. — Греша ли?

— Не, но предположих…

Плъхът поглади муцуната си с лапи, завъртя се два пъти — от усещането как задните лапи се движат, дори през одеялото, на Дрю му се догади — и после отново се вгледа в него.

— Така е с вълшебните желания. Коварни са. Има много клаузи с дребен шрифт. В най-добрите приказки това е казано пределно ясно. Мисля, че го обсъдихме още тогава.

— Добре, но Надин Стампър нямаше нищо общо! Тя не беше част от… договорката ни!

— Но и не беше изрично изключена — отговори плъхът с педантичен тон.

„Това е сън — помисли си Дрю. — Поредният сън, няма друг начин. В нито една реалност не може гризач да изнася адвокатска лекция на човек“.

Стори му се, че силите му се завръщат, но не помръдна. Засега. Когато помръднеше, движението щеше да е внезапно и нямаше да удари плъха или да издуха плъха. Възнамеряваше да хване плъха и да го стисне. Плъхът щеше да се гърчи, щеше да пищи и почти със сигурност щеше да го ухапе, но Дрю щеше да го стиска, докато коремът му се пръсне и вътрешностите му излязат през устата и задника.

— Добре, може и да имаш известно право. Но не разбирам нещо. Аз исках единствено книгата, а ти развали всичко.

— О, горкичкият — каза плъхът и отново избърса муцуна с лапички. Тогава Дрю за малко да го сграбчи, но изчака. Още беше рано. Трябваше да е сигурен.

— Майната ти на подигравките. Можех да те убия с лопатата, но не го направих. Можех да те оставя навън в бурята, но не го направих. Прибрах те вътре и те сложих до печката. Тогава защо ми се отплати, като уби двама невинни и ми открадна удоволствието, което щях да изпитам от завършването на единствения роман, който ще напиша някога?

Плъхът се замисли.

— Е — каза най-сетне, — ако мога да си позволя да променя малко стария виц, ти знаеше, че съм плъх, когато ме прибра.

Дрю скочи. Беше много бърз, но извитите му пръсти хванаха единствено въздух. Плъхът претича по пода, но преди да стигне до стената се обърна към Дрю и като че ли се ухили на лунната светлина.

— Освен това не го завърши ти. Ти никога нямаше да го завършиш. Аз го завърших.

В стената при пода имаше дупка. Плъхът се шмугна в нея.

За миг Дрю зърна опашката му. После плъхът изчезна.

Дрю легна и се вгледа в тавана. „На сутринта ще си кажа, че е било сън“, помисли си и точно така и направи. Плъховете не говореха и не изпълняваха желания. Ал беше преборил рака само за да загине в автомобилна катастрофа по ужасна ирония, но се случват подобни неща; жалко, че жена му бе загинала с него, но и това се случва.

Прибра се вкъщи. Влезе в необичайно тихата къща. Качи се в кабинета си. Отвори папката с редактирания ръкопис на „Горчива река“ и се приготви за работа. Случили се бяха някои неща, едни наистина, други в главата му, и той не можеше да ги промени. Трябваше да запомни, че е оцелял. Щеше да обича жена си и децата колкото може повече, щеше да преподава колкото може по-добре, щеше да живее колкото може по-добре и с радост щеше да се присъедини към авторите, написали само една книга. Всъщност, като се замислеше, нямаше от какво да се оплаква.

Всъщност, като се замислеше, животът беше коварен плъх.