Ако има кръв

1

Градчето Пайнбъро се намира недалеч от Питсбърг. Макар голяма част от Западна Пенсилвания да е заета от ферми, Пайнбъро може да се похвали с процъфтяващ градски център и почти 40 000 жители. Когато навлезете в пределите на общинския град, минавате покрай гигантско бронзово творение със съмнителна художествена стойност (но местните жители явно си го харесват). Това е, според табелата, НАЙ-ГОЛЯМАТА ШИШАРКА НА СВЕТА! Наблизо има паркинг за желаещите да си направят пикник и снимки. Много от тях се снимат, някои слагат децата си да позират седнали на люспите на шишарката. (Малка табелка до нея гласи: „Моля, не поставяйте деца над 20 кг на Шишарката.) Днес е твърде студено за пикници, химическата тоалетна е прибрана за сезона, а бронзовото творение със съмнителна художествена стойност е украсено с мигащи коледни лампички.

Недалеч от гигантската шишарка, близо до мястото, където първият светофар бележи началото на центъра на Пайнбъро, се намира прогимназия „Албърт Макриди“, в която почти петстотин ученици посещават седми, осми и девети клас — тук няма учителска стачка.

В десет без петнайсет на 8 декември куриерски микробус на „Пенси Спийд“ спира на кръглата алея пред училището. Куриерът слиза и стои пред минибуса една-две минути, докато проверява нещо във формуляр. После побутва очилата си по тесния си нос, поглажда тънките си мустаци и отива до задната врата на микробуса. След кратко тършуване изважда квадратен пакет, широк около метър. Носи го без голямо усилие, тъй че явно не тежи много.

На вратата има предупреждение: ВСИЧКИ ВЪНШНИ ЛИЦА ТРЯБВА ДА ПОЛУЧАТ РАЗРЕШЕНИЕ ЗА ДОСТЪП.

Шофьорът натиска копчето на домофона под надписа и госпожа Келър, училищната секретарка, го пита какво обича.

— Нося пратка за нещо си на име… — Той се навежда да прочете етикета. — Божке! Май е на латински. Нещо от сорта на Немо… Немо… Импуне… или сигурно се казва Импюни…

Госпожа Келър му се притича на помощ.

— За Дружеството „Nemo Me Impune Lacessit“ е, нали? На екрана куриерът изглежда облекчен.

— Щом казвате. Първата дума определено е „дружество“.

Какво означава?

— Влезте, ще ви кажа.

Когато куриерът минава през металния детектор, влиза в централния офис и оставя пакета на бюрото, госпожа Келър се усмихва. Пакетът е облепен със стикери, няколко на коледни елхи, зеленика и Дядо Коледа, много повече на шотландци с карирани полички и черни кепета, надуващи гайди.

— Е — казва той, когато сваля четеца от колана си и го насочва към баркода върху етикета с адреса. — Какво представлява този Немо, когато си е вкъщи по пантофи?

— Националният девиз на Шотландия — отвръща тя. — Означава „Никой не може да ме провокира безнаказано“. Класът по Политология и социология на господин Гризуълд си партнира с училище от Шотландия, край Единбург. Пишат си имейли и съобщения във Фейсбук, изпращат си снимки и така нататък. Шотландчетата викат за „Пиратите“ от Питсбърг, нашите деца за футболен клуб „Бъки Тисъл“. Нашите гледат мачовете в YouTube. Сигурно идеята да се кръстят Дружество „Nemo Me Impune Lacessit“ е хрумнала на Гризуълд. — Тя поглежда адреса на етикета. — Да, гимназия „Ренхил“, от тях е. С все митническите печати.

— Бас държа, че са коледни подаръци — казва куриерът. — Няма какво друго да е. Вижте. — Той обръща кутията и ѝ показва надписа НЕ ОТВАРЯЙТЕ ПРЕДИ 18 ДЕКЕМВРИ, изписан внимателно с печатни букви и обрамчен от още двама шотландски гайдари.

Госпожа Келър кимва.

— Тогава е последният учебен ден преди коледната ваканция. Боже, дано децата на Гризуълд са се сетили също да им изпратят нещо.

— Как мислите, какви ли подаръци изпращат шотландчета на американчета?

Тя се разсмива.

— Само да не е саздърма.

— Какво е това? Пак ли е на латински?

— Овчи сърца — обяснява госпожа Келър. — И дроб, и други карантии. Знам, защото съпругът ми ме заведе в Шотландия за десетата годишнина от сватбата ни.

Куриерът прави физиономия, която отново я разсмива, после я моли да се подпише в прозорчето на електронния четец. Тя се подписва. Той ѝ пожелава приятен ден и весели празници. Тя му пожелава същото. След като той си тръгва, госпожа Келър привиква едно безцелно шляещо се хлапе (то няма пропуск за напускане на часа, но тя не го прави на въпрос) да занесе кутията в складовото помещение между библиотеката и учителската стая на първия етаж. Казва на господин Гризуълд за колета в обедната почивка. Той отвръща, че ще го занесе в класната стая в три и половина след последния час. Ако го беше занесъл на обяд, касапницата вероятно щеше да е още по-голяма.

Американският клуб от училище „Ренхил“ не беше изпратил на учениците от „Албърт Макриди“ кутия с коледни подаръци. Не съществува компания за куриерски услуги „Пенси Спийд“. Микробусът, по-късно намерен изоставен, бил откраднат от паркинга на мол малко след Деня на благодарността. Госпожа Келър ще се критикува безпощадно, защото не забелязала, че куриерът няма табелка с името си, а когато насочил електронния четец към етикета на колета, устройството не бибипнало като четците, използвани от Ю Пи Ес и „ФедЕкс“, защото било фалшиво. Както и митническият печат.

Полицаите ще ѝ кажат, че на всеки може да се случи да не забележи тези подробности и няма защо да се чувства виновна. Въпреки това тя се чувства виновна. Мерките за сигурност в училището — камерите, заключената по време на часовете входна врата, металният детектор — са добри, но представляват просто машини. Тя е (или поне беше) човешкият елемент в охраната, пазителят на портата и не беше оправдала това доверие. Не беше опазила децата.

Госпожа Келър смята, че ръката, която е загубила, ще бъде само началото на изкуплението ѝ.

2

14:45 е и Холи Гибни се приготвя за шейсет минути, които винаги ѝ доставят удоволствие. Това може да намеква за лош вкус, но тя обича да гледа едночасовото делнично предаване по телевизията и се старае детективска агенция „Търси се“ (помещаваща се в хубав нов офис на петия етаж на „Фредерик Билдинг“ в центъра) да е празна от три до четири. Тъй като тя е шефката — нещо, което още ѝ е трудно да повярва, — задачата не е особено трудна.

Днес Пийт Хънтли, съдружникът ѝ в агенцията, откакто Бил Ходжис умря, издирва избягало от къщи момиче из приютите за бездомни в града. Джером Робинсън, който е прекъснал следването си в Харвард, докато се опитва да превърне доклад по социология от четирийсет страници в книга, също работи в „Търси се“, макар и само почасово. Днес следобед той е южно от града да търси отвлечен голдън ретривър на име Лъки, който може да е бил оставен в приют в Янгстаун, Акрън или Кантън, когато собствениците му отказали да платят искания откуп от десет хиляди долара. Естествено, кучето може и да беше изхвърлено нейде из полята на Охайо — или убито, — но едва ли. Увери Джером, че името на кучето е добра поличба и че е обнадеждена.

— Обнадеждена си, а? — ухили се той.

— Точно така — отвърна тя. — А сега бягай да донесеш пръчката, Джером.

Има голяма вероятност да остане сама чак до края на работния ден, но я интересува единствено времето от три до четири. Като хвърля по едно око на часовника, написва набързо имейл до Андрю Едуардс, клиент, който подозира, че съдружникът му се опитва да укрива фирмени авоари. Съдружникът се е оказал невинен, но агенцията си е свършила работата и трябва да си получи заплащането. „За трети път Ви подканваме да платите за извършената услуга — пише тя.

— Моля, издължете се, за да не се налага да прехвърлим вземането към колекторска фирма“.

Чувства се много по-убедителна, когато може да пише в множествено число вместо в единствено. Работи върху самочувствието си, но както често е казвал дядо ѝ, „Рим не е бил построен за един ден, нито Филаделфия“.

Изпраща имейла — фиууу — и изключва компютъра. Поглежда часовника. До три остават осем минути. Отива до малкия хладилник и изважда кутийка диетично пепси. Оставя я върху фирмена подложка (ВИЕ ГУБИТЕ, НИЕ НАМИРАМЕ, ВИЕ ПЕЧЕЛИТЕ), после отваря горното ляво чекмедже на бюрото си. Вътре, скрит под ненужни формуляри, има пакет с минидесертчета „Сникърс“. Изважда шест, по едно за всяка рекламна пауза, разопакова ги и ги подрежда в редица.

Три без пет. Пуска телевизора, но изключва звука. Мори Пович в момента обикаля из студиото и настървява публиката. Холи може да има лош вкус, но не пада чак толкова ниско. Обмисля дали да не изяде един от сникърсите, но решава да изчака. Тъкмо когато се поздравява мислено за въздържанието, чува асансьора и завърта подразнено очи. Трябва да е Пийт. Джером е твърде далеч от града.

Наистина е Пийт, усмихнат.

— О, прекрасен ден — казва той. — Някой най-накрая е накарал Ал да изпрати техник…

— Ал нищо не е направил — отвръща Холи. — С Джером се погрижихме. Беше просто бъг.

— Но как…

— Хакнахме някои настройки. — Продължава да държи часовника под око: три без три. — Джером го направи, но и сама можех да се справя. — Отново се чувства длъжна да каже истината. — Поне така си мисля. Намери ли момичето?

Пийт вдига палци.

— В „Сънрайз Хаус“. Първо там проверих. Добрата новина е, че иска да се прибере вкъщи. Обади се на майка си и тя ще отиде да я вземе.

— Сигурен ли си? Или момичето само ти обеща?

— Стоях до нея, когато ѝ позвъни. Видях сълзите ѝ. Случаят е решен, Холи. Само се надявам майката да не е стисната като онзи тип Едуардс.

— Едуардс ще плати. Твърдо съм решила. — На телевизионния екран Мори е заменен от танцуващо шишенце с лекарство против диария. Което по мнение на Холи всъщност е за предпочитане. — А сега тихо, Пийт, предаването ми започва след една минута.

— Господи, още ли гледаш този тип? Холи му хвърля заплашителен поглед.

— Можеш да гледаш с мен, но ако ще правиш саркастични забележки и ще ми разваляш удоволствието, по-добре си тръгвай.

„Бъди твърда“, обича да ѝ повтаря Али Уинтърс. Али е психотерапевтката ѝ. За кратко посещаваше друг терапевт, мъж, който беше написал три книги и множество научни статии. Но това беше по причини, различни от демоните, които я преследваха като тийнейджърка. С доктор Карл Мортън обсъждаха по-скорошни демони.

— Без саркастични забележки, разбрано — обещава Пийт.

— Леле, не мога да повярвам, че с Джером сте действали зад гърба на Ал. Хванали сте бика за рогата, така да се каже. Страшна си, Холи.

— Опитвам се да бъда по-твърда.

— И успяваш. В хладилника има ли кола?

— Само диетична.

— Гадост. Има вкус на…

— Тихо.

Три часът е. Когато началната песен на предаването започва, тя пуска звука на телевизора. Квартетът на Боби Фулър изпълнява „I Fought the Law“. На екрана се появява съдебна зала. Присъстващите — всъщност публика в студио като при Мори, но не така настървена — пляскат в такт с музиката, а говорителят съобщава:

— Пазете се, ако сте лоши хора, защото Джон Лоу ще ви тикне в затвора!

— Всички да станат! — провиква се Джордж, приставът. Зрителите стават, без да спират да пляскат и да се полюляват, когато съдия Джон Лоу влиза в залата. Висок е два метра (Холи знае това от списание „Пийпъл“, което крие още по-добре от сникърсите) и е плешив като черна топка за билярд… макар да е по-скоро кафяв като тъмен шоколад, отколкото черен. Носи широка тога, която се полюшва напред-назад, докато върви с танцова стъпка към мястото си. Грабва чукчето, заклаща го като метроном и разкрива низ от бели зъби.

— О, боже господи — казва Пийт.

Холи му хвърля най-застрашителния си поглед. Пийт запушва уста с ръка, а другата размахва в знак на примирие.

— Сядайте, сядайте — казва съдия Лоу — истинско име Джералд Лоусън, Холи и това знае от „Пийпъл“, но е достатъчно сходно — и публиката сяда. Холи харесва Джон Лоу, защото е прям, а не заядлив и дразнещ като съдия Джуди. Минава направо на въпроса също като Бил Ходжис… макар съдия Джон Лоу да не може да се сравнява с него не само защото е измислен герой в телевизионно предаване. Бил е починал преди години, но все още ѝ липсва. Всичко, което е постигнала, дължи на Бил. Няма друг като него, въпреки че Ралф Андерсън, полицейският инспектор от Оклахома, с когото се е сприятелила, се доближава.

— Какво си ни приготвил за деня, о, Джорджи, братко по душа? — Зрителите се кикотят. — Гражданско или наказателно? Холи знае, че рядко един и същ съдия разглежда и двата вида дела — че и ново всеки следобед, — но няма нищо против; делата винаги са интересни.

— Гражданско, господин съдия — отговаря приставът. — Ищец е госпожа Рода Даниълс. Ответник е бившият ѝ съпруг Ричард Даниълс. Спорът е за попечителство над семейното куче Лошо момче.

— Случай с куче — отбелязва Пийт. — Точно като за нас. Съдия Лоу се подпира на чукчето, което е по-дълго от обичайното.

— Лошо момче тук ли е, Джорджи, приятелю?

— Да, чака в една от съседните стаи, господин съдия.

— Много добре, много добре. Лошото момче хапе ли, както намеква името му?

— Според охраната има много мил нрав, господин съдия.

— Отлично. Да чуем какво има да каже ищецът за Лошо момче.

В този момент актрисата, изпълняваща ролята на Рода Даниълс, влиза в залата. Холи знае, че при истинско дело ищецът и ответникът вече са заели местата си, но така е по-драматично. Докато госпожа Даниълс се поклаща по пътеката между пейките с твърде тясна рокля и обувки с твърде високи токове, говорителят съобщава:

— Ще се върнем в залата на съдия Лоу след кратка пауза.

Пускат реклама на застраховка при смърт и Холи лапва първия сникърс.

— Може ли да си взема едно? — пита Пийт.

— Ти не си ли на диета?

— По това време на деня кръвната ми захар пада.

Холи отваря чекмеджето на бюрото си — неохотно, — но преди да успее да извади пакета с десертчетата, старицата, която се вайка как ще плати разходите за погребението на съпруга си, е заменена от графика с надпис ИЗВЪНРЕДНА ЕМИСИЯ. На екрана се появява Лестър Холт и Холи веднага разбира, че новината е сериозна. Лестър Холт е основното оръжие на канала. „Дано не е отново като 11 септември — мисли си тя всеки път щом се случи нещо подобно. — Боже, дано не е нов 11 септември или ядрена експлозия“.

Лестър казва:

— Прекъсваме програмата, за да ви съобщим за голяма експлозия в училище в град Пайнбъро, Пенсилвания, разположен на шейсет километра югоизточно от Питсбърг. Съобщава се за множество жертви, повечето от които деца.

— Мили боже! — възкликва Холи, изважда ръка от чекмеджето и закрива уста.

— Държа да отбележа, че тази информация все още не е потвърдена. Мисля, че… — Лестър вдига ръка към ухото си, заслушан. — Да, добре. Чет Ондовски, кореспондентът ни в Питсбърг, е на местопроизшествието. Чет, чуваш ли ме?

— Да — отговаря глас. — Чувам те, Лестър.

— Какво можеш да ни кажеш, Чет?

Картината се прехвърля от Лестър Холт към мъж на средна възраст с лице, което според Холи е типично за новинар от местен канал: не толкова красиво, че да е водещ на новините по голяма национална телевизия, но достатъчно представително. Само дето възелът на вратовръзката му е изкривен, бенката до устата му не е прикрита с грим, а косата му е рошава, сякаш не е имал време да се среши.

— До какво е застанал? — пита Пийт.

— Не знам. Тихо.

— Прилича на гигантска шишар…

— Тихо! — На Холи не ѝ пука за гигантската шишарка, нито за бенката или рошавата коса на Чет Ондовски; вниманието ѝ е насочено към двете линейки, които преминават с пищене зад него, плътно една зад друга и с мигащи лампи.

„Жертви — мисли си тя. — Множество жертви, повечето от които деца“.

— Лестър, мога да кажа, че почти със сигурност тук в прогимназия „Албърт Макриди“ има поне седемнайсет мъртви и много повече ранени. Информацията научихме от заместник-шериф, който поиска да остане анонимен. Взривното устройство вероятно е било в офиса на администрацията или в складово помещение близо до него. Ако погледнете нататък…

Той посочва и камерата покорно следва пръста му. Първоначално образът е размазан, но когато камерата спира да се движи и фокусира, Холи вижда, че експлозията е пробила голяма дупка в стената на сградата. Моравата е осеяна с пръснати във формата на дъга тухли. Докато гледа — вероятно заедно с милиони други, — мъж с жълта жилетка излиза от дупката, понесъл нещо на ръце. Нещо малко с гуменки. Не, с една гуменка. Другата явно е изхвърчала при взрива.

Камерата се връща на кореспондента и го хваща как си намества вратовръзката.

— От шерифското управление несъмнено ще дадат пресконференция по-късно, но в момента имат по-належащи задачи от това да информират обществеността. Вече започнаха да пристигат родители… Госпожо? Госпожо, може ли да ви задам няколко въпроса? Чет Ондовски от Канал 11.

Жената, която влиза в кадър, е невероятно пълна. Дошла е до училището без палто и пеньоарът ѝ на цветчета се издува около нея като кафтан. Лицето ѝ е мъртвешки бледо с изключение на ярките червени петна по бузите, косата ѝ е достатъчно чорлава, за да може рошавият Ондовски да изглежда сресан в сравнение с нея, пълните ѝ бузи блестят от сълзи.

„Не бива да показват тези кадри — мисли си Холи, — а аз не бива да ги гледам. Но те ги показват, а аз гледам“.

— Госпожо, детето ви тук ли учи?

— И синът, и дъщеря ми учат тук — отговаря жената и сграбчва Ондовски за лакътя. — Те добре ли са? Знаете ли, господине? Айрин и Дейвид Върнън. Дейвид е в седми клас. Айрин в девети. Наричаме я Дини на галено. Знаете ли дали са добре?

— Не знам, госпожо Върнън — казва Ондовски. — По-добре попитайте някой от полицаите, които поставят бариерите ето там.

— Благодаря, господине, благодаря. Молете се за децата ми!

— Разбира се — обещава Ондовски, когато тя се отдалечава забързано, жена, която ще извади голям късмет, ако до края на деня не получи сърдечен удар… макар Холи да предполага, че в момента сърцето ѝ е последната ѝ грижа. В момента сърцето ѝ е с Дейвид и Айрин, наричана на галено Дини.

Ондовски се обръща към камерата.

— Цяла Америка ще се моли за децата на госпожа Върнън и за всички деца от училище „Албърт Макриди“. Според информацията, с която разполагам до момента — не е пълна и е възможно данните да се променят, — взривът е избухнал към два и петнайсет, преди около час, и е бил достатъчно силен, за да счупи прозорците в радиус от километър и половина. Стъклата… Фред, можеш ли да покажеш тази шишарка?

— Ето, знаех си, че е шишарка — казва Пийт. Той се е привел напред и не откъсва поглед от телевизора.

Операторът Фред приближава обектива към люспите на шишарката или листата, или както там се наричат. Холи вижда парченца счупено стъкло. По едно дори като че ли има кръв, макар че се надява да е просто отражение от примигващите лампи на линейките.

Лестър Холт:

— Чет, това е ужасно. Истински ужас. Камерата се връща на Ондовски.

— Да, така е. Гледката е страховита. Лестър, искам да проверя дали…

Хеликоптер с червен кръст и надпис БОЛНИЦА МЪРСИ на корпуса каца на улицата. Косата на Чет Ондовски се разрошва от течението, породено от въртящите се перки, и той повишава глас, за да го чуят:

— Искам да проверя дали мога да помогна с нещо! Това е изключителна трагедия! Обратно към теб в Ню Йорк!

Лестър Холт се появява на екрана, изражението му е разтревожено.

— Пази се, Чет. Уважаеми зрители, продължаваме с обичайната си програма, но ще ви държим в течение относно тази извънредна ситуация по Ен Би Си на…

Холи взима дистанционното и изключва телевизора. Изгубила е интерес към телевизионното правосъдие, поне за днес. Не спира да мисли за отпуснатата фигура в ръцете на мъжа с жълтата жилетка. „Само с една обувка, само с една обувка — мисли си тя. — Нани-нани, синът ми Дани легна си да спи, едната си обувка само свали“. Ще гледа ли новините довечера? Вероятно. Не ѝ се иска, но няма да успее да се сдържи. Трябва да разбере точно колко са жертвите. И колко от тях са деца.

Пийт я изненадва, като я хваща за ръка. Холи по принцип не обича да я докосват, но в момента усещането ѝ е приятно.

— Искам да си спомниш нещо — казва той.

Тя се обръща към него. Изражението на Пийт е мрачно.

— Двамата с Бил предотвратихте нещо много по-страшно от това. Онзи изрод Брейди Хартсфийлд можеше да убие стотици на концерта, където се опита да взриви бомба. Може би хиляди.

— И Джером — казва тя тихо. — Джером също ни помогна.

— Да. Ти, Бил и Джером. Тримата мускетари. Успяхте да предотвратите онази трагедия. Но тази… — Пийт кимва към телевизора. — Някой друг е бил длъжен да предотврати нея.

3

В седем часа Холи още е в офиса и преглежда фактури, които всъщност не се нуждаят от вниманието ѝ. Сдържа се да не пусне телевизора за новините в шест и половина, но още не ѝ се прибира вкъщи. Сутринта е очаквала с нетърпение да си вземе вкусно зеленчуково ястие за вечеря от „Мистър Чау“ и да го изяде, докато гледа „Красива отрова“, изключително недооценен трилър от 1968 г. с участието на Антъни Пъркинс и Тюздей Уелд, но в момента не ѝ е до отрови, пък били те и красиви. Отровила я е новината от Пенсилвания, а и все още не е изключено да пусне Си Ен Ен. Тогава няма да може да заспи и ще се върти в леглото до два, дори до три сутринта.

Като повечето хора в пропития от медиите двайсет и първи век, Холи е свикнала с актовете на насилие, които мъже (все още предимно мъже) извършват по религиозни или политически подбуди — най-често това са причините, — но случилото се в училището в малкото градче ѝ напомня твърде много за онова, което за малко да се случи в Центъра за култура и изкуство на Средния запад, където Брейди Хартсфийлд опита да взриви няколко хиляди тийнейджъри, и за случилото се пред Общинския център, където се вряза с мерцедес в тълпа хора, отишли да търсят работа, и уби… тя не помни колко точно. Не иска да си спомня.

Прибира папките — все някога трябва да се прибере вкъщи — и отново чува асансьора. Изчаква да види дали ще подмине петия етаж, но асансьорът спира. Сигурно е Джером, но тя все пак отваря второто чекмедже и хваща флакона вътре. Той има две копчета. Едното задейства оглушителна сирена. Другото пръска лютив спрей.

Джером е. Холи пуска флакона и затваря чекмеджето. Диви се (при това не за първи път, откакто той се е върнал от Харвард) колко висок и красив е станал. Не ѝ харесва четината около устата му, която той нарича „катинарче), но никога не би му го казала. Тази вечер обичайната му енергична походка е бавна и вяла. Поздравява я по навик със „Здрасти, Холибери“ и се отпуска тежко на стола, който през работно време е отреден за клиенти.

Друг път би го скастрила колко неприятен ѝ е този детински прякор — обичайна заядлива закачка между тях, — но не и тази вечер. Приятели са и тъй като Холи няма много приятели, се старае да се отнася добре с малкото, които има.

— Изглеждаш изтощен.

— Шофирах дълго. Чу ли новината за училището? Въртят я по всички радиостанции.

— Гледах „Джон Лоу“, когато прекъснаха за извънредна емисия. Оттогава я избягвам. Колко зле е положението?

— Съобщават за двайсет и седем жертви до момента, двайсет и три от тях деца на възраст между дванайсет и четиринайсет. Но броят им ще расте. Издирват още няколко ученици и двама учители, а десетина души са в критично състояние. По-зле е от Паркланд. Подсети ли те това за Брейди Хартсфийлд?

— Естествено.

— И мен. За хората, които уби пред Общинския център, и за онези, които щеше да убие, ако бяхме закъснели само с няколко минути за концерта на „Раунд Хиър“. Опитвам се да не мисля за това, казвам си, че тогава победихме, защото ако се замисля, ме побиват тръпки.

Холи познава много добре тези тръпки. И нея я побиват често.

Джером поглажда бавно едната си буза и в тишината се чува стъргането на наболата през деня брада.

— През втората си година в Харвард се записах на курс по философия. Споменавал ли съм ти?

Холи поклаща глава.

— Наричаше се… — Джером прави кавички във въздуха. — „Проблемът за злото“. Обсъждахме често концепциите за вътрешното зло и външното зло. Ние… Холи, добре ли си?

— Да — отвръща тя и е добре… но когато той споменава за външното зло, мислите ѝ веднага се насочват към чудовището, което с Ралф бяха проследили до последното му леговище. То се беше подвизавало под много имена и беше носило много лица, но тя винаги бе мислила за него просто като за

„Другия“, а от Другия едва ли имаше по-голямо зло. Не беше разказвала на Джером какво се бе случило в пещерата, известна като Мерисвил Хол, макар вероятно той да се досещаше, че там е преживяла нещо ужасно, много по-страшно от описаното във вестниците.

Той я гледа несигурно.

— Продължавай — подканва го тя. — Стана ми много интересно. — Самата истина е.

— Ами… с колегите постигнахме съгласие, че би могло да съществува външно зло, ако вярваш в идеята за външно добро…

— Бог — вмята Холи.

— Да. Тогава можеш да вярваш, че наистина съществуват демони и че те могат да бъдат прогонени с екзорсизъм, както и да вярваш в зли духове…

— Призраци — казва Холи.

— Точно така. Също и в проклятия, вещици, привидения и каквото още ти хрумне. Но в университета отхвърлят подобни идеи с насмешка. Отхвърлят с насмешка и самия Бог.

— Или самата Богиня — уточнява педантично Холи.

— Да, все тая, ако Бог не съществува, местоименията не са от значение. Така остава вътрешното зло. Предимно прояви на жестокост. Мъже, които пребиват децата си до смърт, серийни убийци като шибания Брейди Хартсфийлд, етнически прочиствания, геноцид, 11 септември, масови стрелби, терористични атаки като тази днес.

— Това ли казват? — пита Холи. — Че е терористична атака, може би извършена от ИДИЛ?

— Предполагат, но още никой не е поел отговорност.

Джером почесва другата си буза с другата си ръка, чува се стъргане, в очите му сълзи ли има? Холи смята, че наистина са сълзи, а ако той заплаче, тя също ще се разплаче, няма да се удържи. Тъгата е заразна, за съжаление.

— Само че ето какво смятам аз за вътрешното и външното зло, Холи. Според мен между двете няма разлика. Ти какво ще кажеш?

Холи обмисля внимателно всичко, което знае, и всичко, което е преживяла заедно с този млад мъж, с Бил, с Ралф Андерсън.

— Съгласна съм.

— Представям си го като птица. Голяма птица, проскубана и стоманеносива. Тя прехвърча ту тук, ту там, лети навсякъде. Влетяла е в главата на Брейди Хартсфийлд. Влетяла е в главата на онзи тип, който застреля сума ти народ в Лас Вегас. Ерик Харис и Дилън Клеболд, и в тях се е вселила птицата. Хитлер. Пол Пот. Птицата влита в главите им, а когато си свърши мръсната работа, отлита. Искам да хвана тази птица.

— Той стисва ръце и я поглежда, да, наистина са сълзи. — Искам да я хвана и да ѝ извия шибания врат.

Холи заобикаля бюрото, коленичи до него и го прегръща. Прегръдката е тромава, тъй като той седи на стола, но постига целта си. Бентът се отприщва. Когато Джером заговаря, притиснат до бузата ѝ, тя усеща дращенето на брадата му.

— Кучето е мъртво.

— Какво? — Едва успява да го разбере от хлипането.

— Лъки. Ретривърът. Когато онзи негодник, похитителят, не получил откупа, го разпорил и го изхвърлил в канавка край пътя. Някой го забелязал — още жив, но едва — и го откарал във ветеринарната болница в Янгстаун. Там кучето живяло още половин час. Лекарите не могли да го спасят. В крайна сметка се оказва, че не е бил късметлия, нали?

— Добре, Джером. — Холи го потупва по гърба. И на нея ѝ текат сълзи, примесени със сополи. Усеща как се стичат от носа ѝ. Гадост. — Успокой се, всичко е наред.

— Не е. Знаеш, че не е. — Той се отдръпва и я поглежда, бузите му са мокри и блестящи, брадата му е влажна. — Разпорили са корема на доброто куче и са го хвърлили в канавката с висящи черва — и знаеш ли какво е станало тогава?

Холи знае, но поклаща глава.

— Птицата е отлетяла. — Джером избърсва очи с ръкав. — Сега се е загнездила доволно в нечия друга глава и всичко започва отначало.

4

Малко преди десет Холи се отказва от опитите да чете и пуска телевизора. Гледа коментаторите по Си Ен Ен, но не може да изтърпи дърдоренето им. Иска конкретни новини. Превключва на Ен Би Си, където графика, придружена с мрачна музика, гласи: ИЗВЪНРЕДЕН РЕПОРТАЖ: ТРАГЕДИЯ В ПЕНСИЛВАНИЯ. Сега Андреа Мичъл води новините от Ню Йорк. Първо съобщава на американския народ, че президентът е публикувал в Туитър, че „мисли и се моли за пострадалите“, както прави след всеки подобен ужас: клуб „Пулс“, Лас Вегас, Паркланд. Тези празни приказки са последвани от актуализирани цифри: трийсет и един загинали, седемдесет и трима (боже, колко много) ранени, девет от които в критично състояние. Ако Джером е прав, това означава, че поне трима от пострадалите в критично състояние са починали.

— Две терористични организации, Хуските бунтовници и Тигрите за освобождение на Тамил Илам, са поели отговорност за бомбения атентат — съобщава Мичъл, — но източници от Държавния департамент отричат тези твърдения. Според тях взривът е по-скоро дело на един извършител, подобно на атаката в Оклахома Сити през 1995 година, когато Тимоти Маквей взриви мощна бомба във федералната сграда „Алфред П. Мъра“. Тогава загинаха сто шейсет и осем души.

„Сред които деца“, мисли си Холи. Да убиваш деца в името на Бог или някаква идеология, или и двете заедно — няма достатъчно страшен ад за извършителите на подобни дела. Сеща се за стоманеносивата птица на Джером.

— Мъжът, доставил бомбата, е бил заснет от охранителна камера, когато позвънил на вратата, за да го пуснат в училището — продължава Мичъл. — Ще покажем снимката му за трийсет секунди. Огледайте я внимателно и ако го разпознаете, позвънете на номера, изписан на екрана. Обявена е награда от двеста хиляди долара за откриването и ареста му.

Показват снимката на екрана. Цветна и кристално ясна. Не е идеална, защото камерата е разположена над вратата, а мъжът гледа напред, но се вижда доста добре. Холи се привежда и всичките ѝ забележителни професионални умения — някои вродени, други усъвършенствани, докато е работела с Бил Ходжис — влизат в действие. Мъжът е или бял със слънчев загар (малко вероятно по това време на годината, но не и невъзможно), или латиноамериканец със светла кожа, или е от близкоизточен произход, или носи фон дьо тен. Холи решава, че е бял с фон дьо тен. Изглежда около четирийсет и пет годишен. Носи очила със златисти рамки. Черните му мустаци са тънки и грижливо оформени. Косата му, също черна, е късо подстригана. Вижда се ясно, защото не носи шапка, която би скрила по-голяма част от лицето му. „Голям смелчага е — мисли си Холи. — Знаел е, че камерата ще го заснеме, знаел е, че ще разпространят снимката му, но не му е пукало“.

— Не е смелчага — казва тя, без да откъсва очи от екрана, докато запаметява всяка негова черта. Не защото този случай е неин, а тъй като си е такава по природа. — Той е кучи син, гаден кучи син.

Отново към Андреа Мичъл.

— Ако го разпознаете, обадете се на номера, изписан на екрана, и постъпете съвестно. Сега се прехвърляме към нашия репортер пред прогимназия „Макриди“. — Чет, там ли си?

Там е и стои сред кръга светлина от камерата. Други ярки лампи осветяват пробитата стена на училището; всяка срутена тухла хвърля своя собствена черна сянка. Бучат генератори. Хора с униформи крачат наоколо, викат и говорят по микрофони. На някои от якетата пише ФБР, на други се вижда логото на агенцията, отговаряща за контрола на взривните вещества. Има екип със защитни костюми. Развява се жълта лента за ограждане на местопрестъпления. Долавя се усещане за контролиран хаос. Поне Холи се надява да е контролиран. Някой би трябвало да ръководи всичко това, може би от фургона, който се забелязва в горния ляв ъгъл на екрана.

Лестър Холт вероятно си е вкъщи и гледа новините по пижама и пантофи, но Чет Ондовски продължава да се вихри. Като зайчето от рекламата на батерии е този господин Ондовски и Холи го разбира. Това вероятно е най-важната новина, която ще отрази някога, хванал я е в развитие и се е втурнал да я разнищи до дупка. Още е по сако, което вероятно не е било проблем, когато е пристигнал, но сега температурата е паднала значително. Дъхът му излиза на облачета пара и той като че ли трепери.

„Някой да му даде топла дреха, за бога — мисли си Холи. — Анорак или поне жилетка“.

Сакото ще трябва да отиде на боклука. Изцапано е с тухлен прах и е скъсано на две места — на ръкава и на джоба. Ръката с микрофона също е изцапана с прах, както и с още нещо. Кръв? Холи смята, че е кръв. Дирята по бузата му също е от кръв.

— Чет? — прозвучава гласът на Андреа Мичъл. — Чуваш ли ме?

Ръката, която не държи микрофона, попипва слушалката в ухото му и Холи забелязва лейкопласт върху два от пръстите му.

— Да, чувам те. — Той се обръща към камерата. — Аз съм Чет Ондовски и се намирам пред прогимназия „Албърт Макриди“ в Пайнбъро, Пенсилвания, където днес избухна бомба.

Това обикновено и спокойно училище беше разтърсено от мощна експлозия малко след два следобед.

Андреа Мичъл се появява в прозорец, заемащ половината от екрана.

— Чет, от източник във Вътрешна сигурност научихме, че взривът е избухнал в 14:19. Нямам представа как властите са определили времето с такава точност, но явно са успели някак.

— Да — казва Чет малко разсеяно и Холи си мисли, че сигурно е ужасно уморен. Дали ще успее да заспи тази нощ? Едва ли. — Да, точно така. Както виждаш, Андреа, издирването на жертви приключва, но работата на криминолозите тепърва започва. Призори се очаква да пристигнат още екипи и…

— Извинявай, Чет, но изглеждаш, сякаш и ти си участвал в издирвателните операции, права ли съм?

— Да, Андреа, всички се включихме. Местните жители, някои от родителите. Както и Алисън Гриър и Тим Уичлик от KDKA, Дона Форбс от WPCW и Бил Ларсън от…

— Да, но доколкото разбрах, ти собственоръчно си извадил две деца от руините, Чет.

Той дори не опитва да си придаде фалшива скромност, нито се възгордява; Холи го намира за похвално. Вместо това излага фактите с професионален тон:

— Точно така, Андреа. Чух едно от тях да стене и тогава забелязах и другото. Момче и момиче. Знам името на момчето, Норман Фредерикс. Момичето… — Той навлажнява устни с език. Микрофонът в ръката му потреперва и Холи подозира, че не е само от студа. — Момичето беше в тежко състояние. Викаше… майка си.

Андреа Мичъл изглежда съкрушена.

— Чет, това е ужасно.

Наистина е ужасно. Прекалено ужасно за Холи. Тя взима дистанционното, за да изключи телевизора — разполага с основните факти, с повече отколкото ѝ трябва да знае, — но се поколебава. Взира се в съдрания джоб. Може би се е скъсал, докато Ондовски е търсил жертви, но ако е евреин, може да го е скъсал умишлено. Може да го е скъсал в знак на траур, както правят евреите след смъртта на близък, за да покажат символично нараненото си сърце. Предполага, че това е истината за скъсания джоб. Иска ѝ се да вярва, че е така.

5

Опасенията, че ще я мъчи безсъние, така и не се оправдават: заспива само минути след като си ляга. Може би когато си поплака с Джером, беше успяла да изкара част от отровата, която случаят в Пенсилвания бе влял в нея. С плача двамата се бяха утешили взаимно. Докато се унася, си мисли, че трябва да поговори за това с Али Уинтърс при следващата им среща.

Събужда се в малките часове на 9 декември с мисълта за кореспондента, Ондовски. Нещо, свързано с него, но какво? Колко уморен ли изглеждаше? Драскотините и праха по ръцете му? Скъсаният джоб?

„Джобът — казва си. — Това трябва да е. Сигурно съм го сънувала“.

Промърморва набързо в тъмното нещо като молитва.

— Липсваш ми, Бил. Пия си хапчетата и не пуша.

После заспива и се буди чак когато алармата иззвънява в шест.

1

„Търси се“ е успяла да се премести в нов, по-скъп офис на петия етаж на Фредерик Билдинг в центъра, защото има доста работа и остатъкът от седмицата е натоварен за Холи и Пийт. Холи няма време да гледа „Джон Лоу“ и рядко се сеща за експлозията в училището в Пенсилвания, въпреки че новинарските репортажи продължават и случаят не напуска напълно съзнанието ѝ.

Агенцията работи с две от големите адвокатски фирми в града, от онези с дългогодишни традиции и табелки с множество имена на вратата. „Макинтош, Уайнсап и Шпиони“, шегува се Пийт. Като пенсиониран полицай той не обича особено адвокатите, но втори би признал (Холи е първата), че от връчването на призовки и изпращането на известия за дела се изкарват добри пари.

— Весела им Коледа — казва Пийт, когато излиза в четвъртък сутринта с куфарче и сърце, пълно с негодувание и раздразнение.

Освен че разнася документи „Търси се“ е чест сътрудник на няколко застрахователни компании — местни, които не са свързани с големите корпорации — и Холи прекарва почти целия петък в разследване на обвинение в умишлен палеж. Делото е важно, защото притежателят на полицата се нуждае от парите и задачата на Холи е да установи дали той действително е бил в Маями, както твърди, когато складът пламнал. Оказва се, че наистина е бил там, което е добре за него, но няма да се понрави на „Лейк Фиделити“.

Освен тези случаи, на които може да се разчита да плащат големите сметки, трябва да издири един укриващ се длъжник (Холи прави това на компютъра и го локализира бързо, като проверява разплащанията му с кредитни карти), да се занимае с няколко души, нарушили гаранцията си — известно в бранша като „проследяване на офейкали“, — и изчезнали деца и кучета. Пийт обикновено издирва децата, а когато Джером е на работа, се справя чудесно с кучетата.

Не е изненадана, че смъртта на Лъки го е засегнала толкова дълбоко, не само с необикновената си жестокост, но и тъй като семейство Робинсън са загубили кучето си Одел, починало от сърдечна недостатъчност миналата година. За четвъртък и петък нямат случаи с изчезнали кучета, изгубили се или отвлечени, което е добре, защото Холи е заета, а Джером си е вкъщи и се занимава с лични неща. Докладът за университета, вече почти прераснал в книга, в момента е приоритет за него, дори може да се каже — мания. Родителите му не са много съгласни с решението му да си вземе, както той се изразява, „нулева година“. Холи обаче е съгласна. Не смята, че Джером непременно ще изуми света, но има усещането, че поне ще привлече вниманието му. Има вяра в него. И онази своя надежда. Оптимистка е.

Може да следи развитието на случая с взрива в училището само периферно, което не е проблем, защото няма почти нищо ново. Още една починала жертва — учител, не ученик — и много деца с леки наранявания, изписани от различни местни болници. Госпожа Алтея Келър, единствената, разговаряла с куриера/бомбаджията, дошла в съзнание, но не могла да разкаже кой знае какво ново, освен че колетът приличал на изпратен от училище в Шотландия. За това международно приятелство е излязла статия в седмичника на Пайнбъро заедно със снимка на членовете на Дружество „Nemo Me Impune Lacessit“ (може би по ирония, но едва ли, всички единайсет са се отървали без наранявания при експлозията). Микробусът е открит в хамбар недалеч, избърсан напълно от отпечатъци и почистен с белина, за да няма следи от ДНК. В полицията продължават да валят обаждания от хора, готови да идентифицират извършителя, но до момента никое от тях не е дало резултат. Надеждите извършителят да бъде заловен бързо започват да се изместват от страхове, че този тип тепърва започва. Холи се надява да не е така, но опитът ѝ с Брейди Хартсфийлд я кара да се опасява от най-лошото. „В най-добрия случай — мисли си тя (с безпристрастност, каквато преди не ѝ е била присъща) — се е самоубил“.

В петък следобед, докато приключва с доклада за „Лейк Фиделити“, телефонът иззвънява. Обажда се майка ѝ с новината, която Холи очаква със страх от известно време. Слуша я, вмята уместни реплики и позволява на майка си да се държи с нея като с дете, за каквото още я мисли (въпреки че целта на това обаждане налага Холи да действа като зрял човек). Майка ѝ я пита дали си мие зъбите след всяко хранене, дали си пие редовно хапчетата, дали ограничава филмите само до четири на седмица и т. н., и т.н. Холи се опитва да не обръща внимание на главоболието, което обажданията на майка ѝ — и особено настоящото — предизвикват почти винаги. Уверява я, че в неделя ще дойде да помогне и, да, ще пристигне преди дванайсет, за да могат да седнат на обяд като семейство.

„Моето семейство — мисли си тя. — Скапаното ми семейство“.

Тъй като Джером си изключва телефона, когато работи, Холи звъни на Таня Робинсън — майката на Джером и Барбара. Предупреждава я, че няма да може да вечеря у тях в неделя, защото се налага да замине заради семеен проблем. Обяснява за какво става въпрос и Таня казва:

— О, Холи. Съжалявам, миличка. Ще се оправиш ли?

— Да — отвръща Холи. Винаги отговаря така, когато някой ѝ зададе този противен, сложен въпрос. Сигурна е, че говори нормално, но веднага щом затваря телефона, скрива лице в ръце и се разплаква. Пречупила я е думата „миличка“. Някой да нарече „миличка“ нея, известната в гимназията с прякора „Хънта-Мънта“* [* Прякорът е използван за пръв път в „Мистър Мерцедес“, ИК „Плеяда“, 2014 г. в превод на Весела Прошкова, Даня Доганова, Павел Боянов. — Б. пр.].

Да знае, че поне ще се върне при приятели.

2

В събота вечерта Холи планира пътуването с помощта на приложението Уейз на компютъра, като предвижда едно спиране, за да зареди колата и да отиде до тоалетна. Ако иска да стигне преди дванайсет, ще трябва да тръгне в седем и половина, което ще ѝ остави време за чаша чай (без кофеин), препечена филийка и варено яйце. След като е изготвила педантично плана, лежи будна два часа, за разлика от вечерта след експлозията в училището, а когато все пак заспива, сънува Чет Ондовски. Той разказва за касапницата, която е видял, когато се е включил в спасителните дейности, и говори неща, които никога не би казал по телевизията. Казва, че по тухлите има кръв. Има обувка с крак вътре в нея. Момиченцето, което викало майка си, казва той, пищяло от болка, макар да се опитал да го вдигне възможно най-внимателно на ръце. Разказва тези неща с най-професионален тон, но докато говори, си къса дрехите. Не само джоба на сакото и ръкава, но първо единия ревер, после другия. Дръпва рязко вратовръзката си и я къса на две. После раздира ризата си, при което копчетата се разхвърчават.

Сънят или свършва преди да се заеме с панталона, или съзнанието на Холи отказва да си го спомни на сутринта, когато иззвънява алармата. Във всеки случай се събужда недоспала и изяжда яйцето и препечената филийка без наслада, просто си набавя енергия за предстоящия тежък ден. По принцип обича да пътува, но мисълта за това пътуване притиска раменете ѝ като физическа тежест.

Малката ѝ синя чанта — наум я нарича „чанта за дреболийки“ — я чака до вратата с комплект чисти дрехи и тоалетни принадлежности, ако се наложи да преспи там. Мята я на рамо, слиза с асансьора от уютния си малък апартамент, отваря входната врата и се натъква на Джером Робинсън, седнал на стълбите. Пие кола, а раницата му със стикер ДЖЕРИ ГАРСИЯ Е ЖИВ е до него.

— Джером? Какво правиш тук? — И тъй като не може да се сдържи: — Пиеш кола в седем и половина сутринта? Отврат!

— Идвам с теб — казва той, а погледът който ѝ хвърля, гласи, че е безпредметно да спори с него. Излишен е, защото Холи няма желание да спори.

— Благодаря, Джером. — Трудно ѝ е, но успява да не се разплаче. — Много мило от твоя страна.

3

Джером шофира през първата половина от пътя и при една малка бензиностанция с тоалетна на магистралата се разменят. Ужасът, който Холи изпитва от онова, което я очаква (което ни очаква, поправя се), я обзема все по-силно, колкото повече се приближават до кливландското предградие Ковингтън. За да го пропъди, пита Джером как върви книгата му.

— Разбира се, ако не искаш, не ми казвай, знам, че някои писатели не обичат да…

Но Джером има желание. Всичко започнало с доклад за курс с наименованието „Социология в черно и бяло“. Джером решил да пише за прапрадядо си, роден през 1878 в семейството на бивши роби. Алтън Робинсън прекарал детството и младежките си години в Мемфис, където в края на деветнайсети век чернокожата средна класа процъфтявала. Когато жълтата треска и банди бели отмъстители нападнали икономически стабилния район, голяма част от чернокожите просто се вдигнали и заминали и оставили белите си работодатели сами да си готвят, да си изхвърлят боклука и да бършат нааканите дупета на бебетата си.

Алтън се заселил в Чикаго, където почнал работа в месопреработвателна фабрика, спестил пари и отворил малък бар две години преди началото на Сухия режим. Вместо да затвори, когато „бабичките започнаха да трошат бъчвите“ (това беше цитат от писмо на Алтън до сестра му — Джером беше намерил цяло находище от писма и документи, оставени на съхранение), сменил мястото и отворил тайно в южната част на града кръчма, станала известна с името „Черният бухал“.

Колкото повече откривал Джером за Алтън Робинсън — имал вземане-даване с Алфонс Капоне, три пъти се отървал на косъм при опити за покушение (четвъртият път не бил така успешен), вероятно си докарвал по нещичко от изнудвания, въртял задкулисни политически интриги, — толкова повече набъбвал докладът и останалите учебни предмети останали на заден план. Предал дългото есе и получил отлична оценка.

— Което беше смешка — казва той на Холи, докато изминават последните осемдесет километра. — Докладът беше само върхът на айсберга. Или като първия стих в някоя от онези безкрайни английски балади. Дотогава обаче вече беше минала половината от пролетния семестър и трябваше да наваксвам по другите предмети. Да накарам мама и татко да се гордеят с мен, разбираш ме.

— Много зряло от твоя страна — казва жената, която има чувството, че така и не е успяла да накара майка си и покойния си баща да се гордеят с нея. — Но сигурно ти е било трудно.

— Наистина беше трудно — отвръща Джером. — Бях набрал скорост, нали така. Исках да зарежа всичко друго и да хукна по следите на прапрадядо Алтън. Имал е забележителен живот. Диамантени и перлени игли за вратовръзки и палто от норки. Но постъпих правилно, като оставих текста да отлежи малко. Когато отново се захванах с него — миналия юни, — видях, че има тематична линия, поне би могло да има, ако си свърша добре работата. Чела ли си „Кръстникът“?

— Чела съм книгата и съм гледала филма — отговаря веднага Холи. — Гледала съм и трите филма. — Чувства се задължена да добави: — Последният не е много добър.

— Помниш ли мотото на романа? Холи поклаща глава.

— Цитат от Балзак е. „Зад всяко голямо богатство се крие престъпление“. Това е тематичната линия, която забелязах, въпреки че богатството е изтекло през пръстите му много преди да го застрелят в предградие Цицерон.

— Наистина е като в „Кръстникът“ — диви се Холи, но Джером клати глава.

— Не е, защото чернокожите никога не могат да бъдат американци по същия начин като италианците и ирландците. Черната кожа не се поддава на претопяване. Искам да кажа…

— Той се замисля. — Искам да кажа, че дискриминацията е майката на всички престъпления. Трагедията на Алтън Робинсън е, че си е мислел, че чрез престъпленията може да постигне някаква равнопоставеност, но това се оказало химера. В крайна сметка го убили не заради сблъска му с Поли Рика, наследника на Ал Капоне, а защото е бил чернокож. Защото е бил чернилка.

Джером, който дразнеше Бил Ходжис (и възмущаваше Холи), като понякога викаше с напевен и преувеличен изговор на чернокож — слушам, господарю и на вашите заповеди! — изрича последната дума ядно.

— Измисли ли заглавие? — пита го тихо тя. Наближават отбивката за Ковингтън.

— Да, харесах едно, но не съм го измислил аз. — Джером изглежда смутен. — Виж, Холибери, ако ти кажа нещо, обещаваш ли да го пазиш в тайна? От Пийт, от Барб и от родителите ми? Най-вече от тях.

— Разбира се. Мога да пазя тайна.

Джером знае това, но се поколебава преди да заговори бързо:

— Преподавателят по социология изпрати доклада ми на една литературна агентка в Ню Йорк. Елизабет Остин. Тя се заинтригува и след Деня на благодарността ѝ пратих стотината страници, които съм написал до момента. Госпожа Остин смята, че от тях може да излезе книга, при това не само като академична публикация, което в общи линии беше най-високата ми цел. Смята, че към книгата може да прояви интерес някое от големите издателства. Предложи да я кръстим на кръчмата на прапрадядо: „Черният бухал: Възходът и падението на един американски гангстер“.

— Джером, това е прекрасно! Обзалагам се, че много хора ще останат заинтригувани от книга с такова заглавие.

— Имаш предвид чернокожи хора.

— Не! Всякакви хора! Да не мислиш, че само белите харесват „Кръстникът“? — Тогава ѝ хрумва мисъл. — Какво ще кажат вашите? — Мисли си за собственото си семейство, което би се ужасило, ако изрови подобно нещо от миналото.

— И двамата прочетоха доклада и много им хареса. Естествено, това е различно от книга, нали? Книга, която може да бъде прочетена от много хора, вместо само от един преподавател. Все пак всичко описано се е случило преди четири поколения…

Джером изглежда угрижен. Холи забелязва, че я гледа, но само с периферното си зрение: когато шофира, никога не откъсва поглед от пътя. Филмите, в които шофьорът гледа към спътника си за по няколко секунди, докато водят диалог, я побъркват. Иска ѝ се да се разкрещи: „Гледай пътя, тъпако! Да не искаш да блъснеш някое дете, докато обсъждате любовния си живот?“.

— Какво мислиш, Холс?

Тя обмисля внимателно отговора си.

— Мисля, че трябва да покажеш на родителите си всички страници, които си изпратил на агентката — казва най-сетне.

— Чуй мнението им. Прецени как се чувстват и се съобрази с тях. После… давай смело напред. Опиши всичко — хубавото, лошото и грозното. — Стигат до отбивката за Ковингтън. Холи включва мигача. — Аз никога не съм писала книга, тъй че не съм сигурна, но ми се струва, че се иска известна смелост. Ето това ти трябва. Смелост.

От каквато и тя самата се нуждае в момента. Родният ѝ дом е само на три километра, а там я чака болка.

4

Къщата на семейство Гибни се намира в квартал на име Медоубрук Истейтс. Докато Холи лъкатуши из паяжината от улици (към дома на паяка, мисли си и веднага се засрамва, че е нарекла майка си така), Джером казва:

— Ако живеех тук и трябваше да се прибирам пиян, сигурно щях да се лутам цял час, докато намеря къщата.

Прав е. Къщите са като излети по калъп едноетажни постройки, характерни за Нова Англия, и се различават единствено по цвета… което не е кой знае какъв ориентир нощем, дори на светлината на уличните лампи. В топлите месеци пред тях вероятно има лехи с цветя, но сега дворовете в Медоубрук Истейтс са покрити с кора от спечен стар сняг. Холи може да обясни на Джером, че майка ѝ харесва това еднообразие, че то я кара да се чувства в безопасност (Шарлот Гибни си има свои проблеми), но не го прави. Настройва се за предстоящия напрегнат обед и още по-напрегнат следобед.

„Денят за преместване — мисли си тя. — О, господи“.

Спира пред къщата на Лили Корт № 42, гаси двигателя и се обръща към Джером.

— Трябва да се подготвиш. Майка ми каза, че през последните няколко седмици състоянието му се е влошило много. Понякога преувеличава, но този път мисля, че е права.

— Разбирам какво е положението. — Джером я стисва за момент за ръката. — Всичко ще е наред. Ти се погрижи за себе си, разбрахме ли се?

Преди Холи да успее да отговори, вратата на къщата се отваря и Шарлот Гибни излиза навън, все още облечена с новите си дрехи за църква. Холи вдига ръка за колеблив поздрав, на който Шарлот не отвръща.

— Влизай — казва тя. — Закъсня.

Холи знае, че е закъсняла. С пет минути.

Когато стигат до вратата, Шарлот хвърля на Джером поглед, с който сякаш пита: „Този пък какво прави тук?“

— Познаваш Джером — казва Холи. Вярно е; срещали са се няколко пъти и Шарлот винаги му хвърля същия поглед. — Дойде за морална подкрепа и да ми прави компания.

Джером хвърля на Шарлот най-чаровната си усмивка.

— Здравейте, госпожо Гибни. Самопоканих се. Надявам се да не възразявате.

На тези думи Шарлот отвръща лаконично:

— Влизайте, ужасно е студено навън. — Сякаш те са я повикали да излезе да ги посрещне, а не го е направила по своя воля.

В къщата на № 42, където Шарлот живее с брат си, откакто съпругът ѝ е починал, е прекалено топло и мирише толкова силно на ароматизатори, че Холи се надява да не се разкашля. Или да ѝ се догади, което би било още по-зле. В малкия коридор има четири шкафчета, които стесняват прохода до хола достатъчно, за да направят преминаването рисковано, защото всяко шкафче е отрупано с порцелановите фигурки, които Шарлот колекционира: елфи, джуджета, тролове, ангели, клоуни, зайчета, балерини, кученца, котенца, снежни човеци, Джак и Джил (с по една кофа в ръка) и гвоздеят на изложбата — рекламният талисман на „Пилсбъри“.

— Обядът е на масата — казва Шарлот. — Опасявам се, че е само плодова салата и студено пиле, но за десерт има торта и… и…

Очите ѝ се насълзяват и когато Холи вижда сълзите, изпитва — въпреки напредъка си в терапията — прилив на негодувание, който много се доближава до омраза. Може и да е омраза. Мисли си за всички пъти, в които се е разплаквала пред майка си и ѝ е било нареждано да си върви в стаята, „докато се овладее“. Изпитва порив сега да отправи същите думи към нея, но вместо това я прегръща неловко. Тогава усеща колко тънка е отпуснатата върху костите плът и осъзнава, че майка ѝ е стара. Как може да изпитва неприязън към една старица, която така видимо се нуждае от помощта ѝ? Отговорът е: съвсем лесно.

След миг Шарлот отблъсва Холи с лека гримаса, сякаш е подушила неприятна миризма.

— Върви да видиш вуйчо си и му кажи, че обядът е готов.

Знаеш къде е.

Холи наистина знае. От хола долита професионално развълнуваният тон на спортен коментатор в студио преди мач. Двамата с Джером тръгват един след друг, за да не рискуват да прекатурят някой експонат от порцелановата изложба.

— Колко такива има? — пита Джером шепнешком. Холи поклаща глава.

— Не знам. Открай време събира фигурки, но нещата излязоха от контрол, откакто татко умря. — Придава си престорено бодър вид и заговаря по-силно: — Здравей, вуйчо Хенри! Готов ли си за обяд?

Вуйчо Хенри очевидно не е стигал до църквата. Седи прегърбен на фотьойла със суичър на университета Пърдю, окапан с жълтък от закуската, и дънки с ластичен колан. Дънките са се смъкнали и над тях се подават боксерки на малки сини фъстъчета. Той поглежда от телевизора към новодошлите. За момент лицето му е напълно безизразно, после се усмихва.

— Джейни! Какво правиш тук?

Думите му пронизват сърцето на Холи като стъклен кинжал и за момент тя се сеща за Чет Ондовски с издраните ръце и скъсания джоб на сакото. Как да не се сети за него? Джейни беше братовчедка ѝ, лъчезарна и жизнена, качества, които липсваха на Холи, а за известно време беше и гадже на Бил Ходжис преди да загине при друга експлозия и да стане жертва на бомба, заложена от Брейди Хартсфийлд и предназначена за Бил.

— Аз не съм Джейни, вуйчо Хенри. — Продължава да говори с онзи престорено бодър тон, използван предимно за официални приеми. — Холи съм.

Следва ново мълчание, докато ръждясалите релета се задвижват бавно, за да осъществят процес, който преди са извършвали за нула време, Хенри кимва.

— Да. Недовиждам, това ще да е. Понеже гледам прекалено много телевизия.

„Проблемът не е в зрението му — мисли си Холи. — Джейни е мъртва от години. Това е проблемът“.

— Ела, миличка, дай прегръдка.

Тя отива при него и го прегръща колкото се може по-кратко. Когато се отдръпва, той се взира в Джером.

— Кое е това… — за един страшен миг Холи си мисли, че ще каже негърче или дори черньо, но той не го прави — момче? Мислех, че ходиш с онзи полицай.

Този път Холи не се хаби да го поправя.

— Това е Джером. Джером Робинсън. Виждал си го.

— Така ли? Явно съм забравил. — Дори не го казва на шега, а просто го вмята в разговора, без да осъзнава, че е самата истина.

Джером му стисва ръка.

— Как сте, господине?

— Бива, за старец като мен — отговаря вуйчо Хенри и преди да успее да продължи Шарлот се провиква — направо крещи — от кухнята, че обядът е готов.

— Господарката зове — казва добродушно Хенри и когато става, джинсите му падат. Той дори не забелязва.

Джером кимва едва забележимо на Холи към кухнята. Тя го поглежда несигурно, но излиза.

— Дайте да ви помогна — казва Джером. Вуйчо Хенри мълчи и само се взира в телевизора с отпуснати ръце, докато Джером му вдига дънките. — Готово. Ще ходим ли да обядваме?

Вуйчо Хенри поглежда Джером стъписано, сякаш чак сега го е забелязал. Вероятно наистина е така.

— Не съм сигурен за теб, момчето ми.

— За какво не сте сигурен? — пита Джером, хваща го за рамото и го насочва към кухнята.

— Ченгето беше твърде старо за Джейни, но ти ми изглеждаш прекалено млад. — Вуйчо Хенри поклаща глава. — Не знам.

5

Успяват някак си да се наобядват, докато Шарлот мъмри вуйчо Хенри през цялото време и на моменти му помага да се храни. На два пъти става от масата и се връща, като бърше очи. Чрез анализ и терапия Холи е осъзнала, че майка ѝ е почти толкова ужасена от живота, колкото самата Холи е била преди, както и че най-неприятните ѝ характеристики — нуждата да критикува, нуждата да командва — се дължат на този страх. Сега се е натъкнала на ситуация, която не може да контролира.

„А и го обича — мисли си Холи. — Това също. Той ѝ е брат и тя го обича, а сега той си отива. Не само в буквалния смисъл на думата“.

След обяда Шарлот праща мъжете в хола (с думите: „Гледайте си мача, момчета“), докато двете с Холи измият малкото чинии. Веднага щом остават насаме, Шарлот казва на Холи, че приятелят ѝ трябва да премести колата, за да изкарат колата на Хенри от гаража.

— Вещите му са в багажника, всичко е готово, за да тръгнем. — Говори с половин уста като актриса в долнопробен шпионски филм.

— Той ме мисли за Джейни — казва Холи.

— Естествено, Джейни му беше любимката — отвръща Шарлот и Холи отново усеща как я пронизва един от онези стъклени кинжали.

6

Шарлот Гибни може и да не се е зарадвала, че дъщеря ѝ е довела приятел, но е готова да позволи на Джером да кара огромния стар буик на вуйчо Хенри (навъртял над 200 000 километра) до дома за възрастни хора „Живописни хълмове“, където го чака стая от първи декември. Шарлот се е надявала, че брат ѝ ще може да остане вкъщи за коледните празници, но сега той е започнал да се подмокря, което е лошо, и да скита из квартала, понякога по пантофи, което е още по-лошо.

Когато пристигат, Холи не вижда нито един живописен хълм наоколо, само малка бензиностанция с магазин и западнала зала за боулинг от другата страна на улицата. Мъж и жена със сини якета с логото на дома прибират колона от шест или осем старчета от залата за боулинг, като мъжът е вдигнал ръце, за да спре движението, докато групата премине. Въдворените (думата не е правилна, но именно тя ѝ хрумва) се държат за ръце, поради което приличат на преждевременно остарели деца на училищна екскурзия.

— Това киното ли е? — пита вуйчо Хенри, когато Джером завива по кръглата алея пред входа на дома. — Мислех, че отиваме на кино.

Той се вози отпред. Пред къщата дори е опитал да седне зад волана, преди Шарлот и Холи да го заведат от другата страна на колата. Край с шофирането за вуйчо Хенри. Шарлот е извадила тайно шофьорската книжка от портфейла на брат си през юни, по време на една от все по-дългите му следобедни дремки. После я е оставила на масата и е плакала над нея.

— Сигурна съм, че вътре прожектират филми — казва Шарлот с усмивка и прехапва устни.

Във фоайето ги посреща госпожа Брадок, която поздравява Хенри като стар приятел, хваща го за двете ръце и му казва колко се радва, че е „при тях“.

— Защо съм при вас? — пита Хенри и се оглежда. — След малко трябва да тръгвам на работа. Цялата документация е объркана. Онази Хелман е ужасно некадърен.

— Носите ли багажа му? — обръща се госпожа Брадок към Шарлот.

— Да — отвръща тя с усмивка и пак прехапва устни. Всеки момент ще се разплаче. Холи познава знаците.

— Ще донеса куфарите му — казва тихо Джером, но слухът на вуйчо Хенри си е напълно наред.

— Какви куфари? Какви куфари?

— Приготвили сме ви много хубава стая, господин Тибс — казва госпожа Брадок. — Много е слънче…

— Наричат ме Мистър Тибс! — вика Хенри в много добра имитация на Сидни Поатие, което стряска младата жена на регистратурата и един преминаващ санитар. Вуйчо Хенри се разсмива и се обръща към племенницата си. — Колко пъти гледахме този филм, Холи? Пет ли?

Този път я познава, което я кара да се чувства още по-зле.

— Повече — отвръща Холи и усеща, че и тя може да се разплаче. Двамата с вуйчо ѝ са гледали много филми заедно. Джейни може и да му е била любимка, но Холи му е била партньор в гледането на филмите, двамата седнали на дивана с купа пуканки между тях.

— Да, права си — казва вуйчо Хенри. Но съзнанието му отново помръква. — Къде сме? Къде?

„На мястото, където ще умреш — мисли си Холи. — Освен ако накрая не те закарат в болницата“. Вижда как отвън Джером сваля от колата два карирани куфара. И калъф с костюм. Вуйчо ѝ дали някога отново ще облече костюм? Да, вероятно… но само веднъж.

— Да отидем да видим стаята — предлага госпожа Брадок. — Много ще ти хареса, Хенри.

Тя го хваща под ръка, но Хенри се дърпа. Поглежда сестра си.

— Какво става тук, Чарли?

„Недей да плачеш точно сега — мисли си Холи. — Овладей се, да не си посмяла“. Но, о, ужас, сълзите рукват.

— Защо плачеш, Чарли? — После: — Искам да си ходя! — Това не е гръмкият вик на „Мистър Тибс“, а по-скоро вопъл. Като дете, което осъзнава, че ще му бият инжекция. Хенри извръща лице от сълзите на Шарлот и вижда, че Джером идва с багажа му. — Хей! Хей! Какво правиш с тоя багаж? Той си е мой!

— Ами… — започва Джером, но явно не знае как да продължи.

Във фоайето бавно влизат старчетата, връщащи се от залата за боулинг, където Холи е сигурна, че са били направени много неуспешни удари. Служителят, който е спрял движението с вдигнати ръце, отива при сестра, която като че ли изниква от нищото. Тя има широк гръб и здрави бицепси.

Двамата отиват при Хенри и го хващат внимателно.

— Насам — казва онзи от залата за боулинг. — Ела да видим новата ти бърлога, братко. Да видим какво мислиш.

— За кое? — пита Хенри, но тръгва.

— Ами все за нещо — отвръща сестрата. — В стаята за отдих гледат мача, а имаме най-големия телевизор, който си виждал. Все едно си на самото игрище. Само ще се отбием за малко в стаята ти, после можеш да гледаш мача.

— Имаме и сладки — добавя госпожа Брадок. — Току-що извадени от фурната.

— „Кафявите“ ли играят? — пита Хенри. Наближават двукрилата врата. Скоро ще се скрие зад нея. „Където — мисли си Холи — ще доживее остатъка от живота си в мъгла“.

Сестрата се разсмива.

— Не, не, „Кафявите“ отпаднаха. Играят „Гарваните“. Здраво ще ги накълват.

— Добре — казва Хенри, после добавя нещо, което никога не би казал преди невронните му релета да ръждясат. — „Кафявите“ са смотани женчовци.

После изчезва от поглед.

Госпожа Брадок бръква в джоба на роклята си и подава на Шарлот носна кърпичка.

— Нормално е да се разстроят при постъпването. Ще се успокои. Трябва да попълните още няколко документа, госпожо Гибни.

Шарлот кимва. Над подгизналия хартиен букет от носната кърпичка очите ѝ са червени и от тях се стичат сълзи. „И това е жената, която ме хокаше, че плача пред хората — диви се Холи. — Жената, която ми нареждаше да спра с опитите да съм център на вниманието. Сега ѝ се връща тъпкано, но можех да мина и без подобни сцени“.

Друг санитар (направо гъмжи от санитари, мисли си Холи) се е материализирал и товари избелелите карирани куфари на вуйчо Хенри и калъфа с костюма му от „Брукс Бръдърс“ на количка, сякаш се намират в обикновен хотел или мотел. Холи се взира в него и едва сдържа собствените си сълзи, когато Джером я хваща нежно за лакътя и я извежда навън.

Сядат на пейка в студа.

— Искам да запаля цигара — казва Холи. — Отдавна не ми се е пушило толкова.

— Представи си, че пушиш — казва той и издиша облаче в мразовития въздух.

Холи си поема дъх и издиша облаче пара. Представя си, че пуши.

7

Не остават да преспят, макар Шарлот да ги уверява, че има предостатъчно място. На Холи не ѝ е приятна мисълта, че майка ѝ ще прекара тази първа нощ сама, но няма никакво желание да остава. Това не е къщата, в която е израснала, но жената, която я обитава, си е същата. Сега Холи е напълно различна от бледото пушещо цигара от цигара и пишещо (доста некадърни) стихове момиче, израснало в сянката на Шарлот Гибни, но ѝ е трудно да си спомня за това в нейно присъствие, защото в очите на майка си продължава да е недъгавото дете, което ходи изгърбено и със сведен поглед.

Холи шофира през първата част от пътя, после Джером я сменя. Зърват светлините на града дълго след като се е стъмнило. Холи ту се унася в дрямка, ту се буди и мисли несвързано как вуйчо Хенри я е взел за Джейни, жената, взривена в колата на Бил Ходжис. Това отнася скитащите ѝ мисли обратно към експлозията в прогимназия „Макриди“ и кореспондента със скъсания джоб и тухления прах по ръцете. Спомня си как ѝ е хрумнало, че в него има нещо различно.

„Ами естествено — мисли си, докато отново се унася в дрямка. — Между извънредното включване следобед и специалния репортаж вечерта Ондовски е помагал в спасителните дейности сред руините и от репортер, отразяващ събитието, се е превърнал в част от събитието. Подобно нещо би променило все…“

Отваря внезапно очи, изправя се рязко и поглежда Джером.

— Какво? Добре ли…

— Бенката!

Джером не разбира какви ги плещи, но Холи не я е грижа. Вероятно не означава нищо, но знае, че Бил Ходжис би я поздравил за наблюдателността. И за паметта, паметта, която вуйчо Хенри постепенно губи.

— Чет Ондовски — обяснява тя. — Кореспондентът, озовал се пръв на мястото на събитието след взрива в училището. Следобед в ъгъла на устата му имаше бенка, но по време на включването в новините в десет я нямаше.

— Да благодарим на Бог, че е създал „Макс Фактор“, а? — казва Джером, докато слиза от магистралата.

Прав е, разбира се, и на нея ѝ е хрумнало, докато е гледала репортажа: вратовръзката му е накриво, не е имал време да скрие бенката с грим. По-късно екипът му е пристигнал и се е погрижил за външния му вид. Въпреки това е малко странно. Холи е сигурна, че гримьорът би оставил драскотините на показ — това прави впечатление по телевизията, придава на кореспондента вид на герой, — но не би ли избърсал част от праха около устата му, докато слага грим върху бенката?

— Холи? Пак ли се пренавиваш?

— Да. Твърде много стрес и недостатъчно сън.

— Не се тормози.

— Прав си — съгласява се тя. Съветът му е добър и тя възнамерява да го послуша.

1

Холи очаква отново да се върти цяла нощ, но спи непробудно, докато алармата на телефона ѝ („Orinoco Flow“) нежно я събужда. Чувства се отпочинала и отново е на себе си. Коленичи, изпълнява няколко от сутрешните си практики за медитация, после се настанява в малката ниша, за да закуси с овесена каша, купичка кисело мляко и голяма чаша черен чай.

Докато се наслаждава на леката закуска, чете местния вестник на айпада си. Новината за бомбения атентат в училище „Макриди“ е изместена от първа страница (която, както обикновено, е превзета от идиотските изпълнения на президента) в раздела „Новини от страната“. Така е, защото няма нова информация по случая. От болницата са изписани още пострадали; две деца, едното от тях талантлив баскетболист, остават в критично състояние; от полицията твърдят, че разполагат с много улики. Холи се съмнява. Не пише нищо за Чет Ондовски, а той е първият, за когото се е сетила, когато високите тонове на песента са я събудили. Не си помисля за майка си, нито за вуйчо си. Сънувала ли е Ондовски? Не помни.

Затваря вестника, отваря браузъра и въвежда името на Ондовски. Първото, което научава, е, че малкото му име всъщност е Чарлз, а не Честър, и че работи в подразделението на Ен Би Си за Питсбърг от две години. В списъка с ресорите му се забелязва очарователна алитерация: престъпност, публични дейности и потребителски измами.

Има много видеоклипове. Холи отваря най-новия, озаглавен „WPEN приветства Чет и Фред у дома“. Ондовски влиза в студиото (облечен с нов костюм), следван от млад мъж с карирана риза и бежов панталон с големи странични джобове. Посреща ги вълна от аплодисменти — пляскат и водещите, и екипът зад кадър. Изглежда, в новинарското студио има поне петдесетина души. Младият мъж — Фред — се ухилва. Ондовски отначало се изненадва, после показва, че му е приятно, но подобаващо скромно. Дори ръкопляска на колегите си в замяна. Наконтена жена, вероятно водеща на новините, излиза напред.

— Чет, ти си нашият герой — казва тя и го целува по бузата.

— Ти също, Фреди. — За младия мъж обаче няма целувка, само бързичко потупване по рамото.

— Винаги съм готов да ти се притека на помощ, Пеги — отвръща Ондовски, с което предизвиква смях и нови аплодисменти. Така клипът свършва.

Холи гледа още няколко клипа, избрани напосоки. В един от тях Чет стои пред горящ жилищен блок. В друг е на мост, на мястото на верижна катастрофа. В третия отразява първата копка на нов младежки център, оборудван с церемониална лопата и на фона на подходяща песен. В четвърто видео, заснето непосредствено преди Деня на благодарността, чука настойчиво на вратата на една от така наречените „клиники за обезболяване“ в Соикли и получава за упоритостта си единствено болезнен отказ с думите „Без въпроси, разкарай се“.

„Не си губи времето“ — мисли си Холи. И във всички клипове Чарлз — Чет — Ондовски няма бенка. „Защото винаги е покрита с грим — казва си, докато изплаква съдовете на мивката. — Бенката се вижда само веднъж, когато е трябвало да се включи бързо в ефир. Защо изобщо те тормози това?“ Мисълта е като досадна песен, която не ѝ излиза от главата.

Тъй като е станала рано, има време да изгледа един епизод от сериала „На по-добро място“ преди да тръгне на работа. Влиза в стаята с телевизора, взима дистанционното и остава така, взряна в изключения екран. След малко оставя дистанционното и се връща в кухнята. Включва айпада и намира клипа, в който Чет Ондовски прави журналистическото си разследване на клиниката в Соикли.

След като мъжът вътре му казва да се разкара, показват Ондовски в близък план с микрофон в ръка (с логото на WPEN на видно място) и мрачно усмихнат.

— Чухте как самопровъзгласилият се за „лечител на болката“ Стефан Мълър отказва да отговаря на въпроси и ни нарежда да се разкараме. Тръгнахме си, но ще продължим да се връщаме и да задаваме въпроси, докато не получим отговори. Аз съм Чет Ондовски, на живо от Соикли. Това е всичко засега, Дейвид.

Холи гледа клипа отново. Този път паузира в момента, в който Ондовски казва „ще продължим да се връщаме“. В този момент репортерът сваля малко микрофона пред лицето си и устата му се вижда ясно. Тя плъзва пръсти и увеличава кадъра, докато устата му изпълва целия екран. Няма бенка, сигурна е. Би я забелязала, та дори да е покрита с фон дьо тен и пудра.

Всички мисли за „На по-добро място“ се изпаряват от съзнанието ѝ.

Първият репортаж на Ондовски от мястото на експлозията не е на сайта на WPEN, а на сайта на Ен Би Си Нюз. Холи го пуска и отново увеличава изображението с пръсти, докато устата на Чет Ондовски изпълва екрана. И се оказва, че това не е никаква бенка. Петно мръсотия ли е? Едва ли. Прилича на кичурче косъмчета. Може би е пропуснал мястото, докато се е бръснел.

А може и да е нещо друго.

Може би е остатъкът от изкуствен мустак.

Сега мислите да отиде в офиса по-рано, за да прослуша телефонния секретар и да отметне на спокойствие част от бумащината преди Пийт да е пристигнал, също се изпаряват. Холи става и обикаля два пъти кухнята с разтуптяно сърце. Онова, което ѝ хрумва, не може да е истина, абсурдно е, но ако е вярно?

Търси в Гугъл „Експлозия в училище Макриди“ и намира снимката на куриера/ атентатора. Увеличава изображението с пръсти и фокусира върху мустаците. Мисли си за онези случаи, за които пишат понякога, в които серийният подпалвач се оказва огнеборец от местната пожарна или от доброволческия отряд. Има дори една книга, описваща действителен случай, „Влюбен в огъня“ от Джоузеф Уомбо. Прочела я е в гимназията. Като някакъв извратен вариант на синдрома на Мюнхаузен.

Прекалено чудовищно е. Не е възможно.

Ала Холи чак сега си задава въпроса как Чет Ондовски се е озовал на местопрестъплението толкова бързо, изпреварил всички други репортери с… е, не знае с колко точно, но той е пристигнал пръв. Това знае със сигурност.

Всъщност откъде знае? При първото включване не е забелязала други журналисти, но може ли да е сигурна?

Започва да тършува из чантата си за телефона. След случая, по който е работила с Ралф Андерсън — онзи, който е завършил с престрелка при Мерисвил Хол, — с Ралф често си говорят по телефона, обикновено рано сутрин. Понякога той ѝ звъни; понякога тя го търси. Вдига пръст към номера на екрана, но не го натиска. Ралф е на неочаквана (но заслужена) почивка с жена си и сина си и дори да не спи в седем сутринта, това е неговото време със семейството му. Допълнително време със семейството. Нима иска да го безпокои за такава дреболия?

Може да използва компютъра и сама да проучи въпроса. За свое успокоение. Все пак се е учила от най-добрите.

Отива при настолния компютър, отваря снимката на куриера/бомбения атентатор и я разпечатва. После избира няколко снимки в близък план на Чет Ондовски — той е новинар, тъй че има голям избор — и също ги разпечатва. Занася ги в кухнята, където утринната светлина е най-силна. Подрежда ги в квадрат със снимката на атентатора в центъра, а снимките на Ондовски около нея. Разглежда ги внимателно. После затваря очи, брои до трийсет и отново ги поглежда. Въздъхва малко разочаровано и раздразнено, но най-вече облекчено.

Помни един разговор с Бил, около месец-два преди ракът на панкреаса да довърши бившия полицай. Попитала го е дали чете криминални романи и Бил е отговорил, че чете само историите за Хари Бош на Майкъл Конъли и романите на Ед Макбейн за 87-и полицейски участък. Защото тези книги са базирани на действителна полицейска работа. Повечето други в жанра били „глупости като на Агата Кристи“.

Казал ѝ е нещо за романите за 87-и участък, което ѝ е направило силно впечатление. „Макбейн твърди, че човешкото лице бива само два вида: свинско и лисиче. Аз бих добавил, че има някои хора с конски лица, но те се срещат рядко. Повечето наистина са свине и лисици“.

Докато оглежда снимките на кухненската маса, Холи смята, че това е добър ориентир. И двамата мъже изглеждат прилично („Няма да счупят огледалото“, би се изразила майка ѝ), но по различен начин. Куриерът/атентаторът — Холи решава да го кръсти Джордж за по-удобно — има лисиче лице: тясно, с тънки устни, малка и остра брадичка. Фактът, че лицето му е тясно, се подчертава и от това, че косата на Джордж започва високо на слепоочията, къса е ѝ е заресана плътно до скалпа. Ондовски, от друга страна, има свинско лице. Не в смисъл че е противно, а защото е по-скоро кръгло, отколкото тясно. Косата му е светлокафява. Носът му е по-широк, устните — по-плътни. Очите на Чет Ондовски са кръгли и ако има проблеми със зрението, то носи контактни лещи. Очите на Джордж (доколкото се виждат зад очилата) като че ли са леко скосени в ъгълчетата. Цветът на кожата им също се различава. Ондовски е типичният бял мъж с предци вероятно от Полша, Унгария или някоя подобна страна. Атентаторът Джордж е леко мургав. Отгоре на всичкото Ондовски има трапчинка на брадичката като Кърк Дъглас. Джордж няма.

„Вероятно дори са с различен ръст“, мисли си Холи, макар да не може да познае от снимките.

Въпреки това взима маркер от чашата на кухненския шкаф и рисува мустаци върху една от снимките на Ондовски. Поставя до нея кадъра от охранителната камера на Джордж. Това не променя нищо. Тези двамата няма как да са един и същи човек.

Но… така и така е започнала…

Връща се на компютъра в кабинета си (още по пижама) и започва да търси първите репортажи от местните канали на големите телевизионни мрежи — Ей Би Си, „Фокс“, Си Би Ес. В два от тях вижда микробуса на WPEN на заден план. В трети забелязва как операторът на Ондовски навива електрически кабел, за да се преместят на друго място. Навел е глава, но Холи веднага го разпознава по торбестия бежов панталон с големите странични джобове. Това е Фред от клипа с посрещането им в новинарското студио. Ондовски не се вижда на тези кадри, значи вероятно вече се е включил в спасителните дейности.

Отваря отново браузъра и намира друг канал, една от малките независими телевизии, която вероятно също е изпратила екип на място. Въвежда в търсачката „Извънредна емисия от училище „Макриди“ и намира видеоклип на млада жена, която изглежда като наскоро завършила гимназия. Тя е застанала до гигантската шишарка с мигащите коледни лампички. Микробусът на телевизията ѝ също се вижда на паркинга зад едно субару.

Младата журналистка е много уплашена, заеква и не се справя добре с излагането на фактите, поради което по-големите телевизии никога няма да я наемат (та дори и да я забележат). Това не я интересува. Когато операторът на младата жена показва в близък план порутената стена на училището и спешните екипи, полицаите и обикновените граждани, които копаят сред отломките и изнасят носилки, Холи „фиксира“ (както се изразява Бил) Чет Ондовски. Той се е навел и рови като куче, изрива тухли и счупени дъски между разкрачените си крака. Драскотините по ръцете му са от честен труд.

— Наистина е пристигнал пръв — казва Холи. — Може би не преди полицейските екипи, но преди другите телевизионни… Телефонът ѝ иззвънява. Оставила го е в спалнята, затова вдига от компютъра, дребно удобство, което Джером ѝ е инсталирал при едно от гостуванията си.

— Пътуваш ли? — пита Пийт.

— Накъде? — Холи е искрено озадачена. Има чувството, че са я събудили внезапно от сън.

— „Туми Форд“. Нима си забравила? Това е много необичайно за теб, Холи.

Не е толкова необичайно, но е забравила. Том Туми, собственик на автокъщата, е убеден, че един от продавачите — Дик Елис, звездата на екипа — укрива приходи от продажбите, вероятно за да подсигури финансово някоя кукличка, с която се вижда, или пък за да си набавя наркотици („Все подсмърча — казал е Туми. — Твърди, че е заради климатика. През декември? Хайде бе!“) Днес е почивният ден на Елис, което предоставя чудесна възможност на Холи да прегледа сметките му, да направи някои справки и да види дали има нещо нередно.

Може да измисли някакво оправдание за пред Пийт, но оправданието би било лъжа, а Холи не лъже. Освен ако не е абсолютно наложително.

— Наистина забравих, съжалявам.

— Искаш ли да отида аз?

— Не. — Ако отчетите потвърдят подозренията на Туми, Пийт ще трябва да отиде в автокъщата по-късно, за да притисне Елис. Като бивш полицай го бива в това. Холи — не особено. — Кажи на господин Туми, че ще го заведа на обяд където поиска за сметка на „Търси се“.

— Добре, но той ще избере някой скъп ресторант. — Миг мълчание. — Холи, някаква диря ли си надушила?

Това ли прави? А и защо толкова бързо си помисли за Ралф Андерсън? Има ли нещо, което не иска да си признае?

— Холи? Чуваш ли ме?

— Да. Чувам те. Просто се успах. Е, явно ще лъже.

2

Холи си взима набързо душ и облича един от безличните си делови костюми. През цялото време Чет Ондовски не ѝ излиза от ума. Хрумва ѝ как може да намери отговор на големия въпрос, който я гложди, затова се връща при компютъра и отваря Фейсбук. Там няма следа от Чет Ондовски, нито в Инстаграм. Необичайно за телевизионен водещ. Те обикновено имат профили в социалните мрежи.

Пробва в Туитър и, бинго, открива го: Чет Ондовски @ condowsky1.

Взривът в училището е избухнал в 14:19 ч. Първият туит от местопрестъплението на Ондовски е чак след един час и това не я изненадва: condowsky1 не си губи времето. Туитът гласи: „Прогимназия Макриди. Ужасна трагедия. 15 мъртви до момента, вероятно ще има още много. Молете се за Питсбърг, молете се“. Сърцераздирателни думи, но сърцето на Холи не се раздира. Омръзнало ѝ е от безсмислени призиви за „молитви“, може би защото ѝ изглеждат неискрени, или пък тъй като посланията в Туитър на Ондовски след събитието не я интересуват. Не търси това.

Връща се във времето, като преглежда публикациите на Ондовски преди експлозията, и в 13:46 намира снимка на ретро закусвалня с паркинга на преден план. Неоновият надпис на витрината гласи: ПРЕДЛАГАМЕ ДОМАШНИ МАНДЖИ, ЧЕ И ХУБАВИ НАГЛЕД! Под снимката Ондовски е написал:

Холи търси закусвалня „Клосън“ и я открива в Пиер Вилидж, Пенсилвания. Още няколко справки в Гугъл (пита се как ли е живяла без търсачката) ѝ показват, че Пиер Вилидж се намира само на двайсетина километра от Пайнбъро и училище „Макриди“. Което обяснява защо с оператора са пристигнали първи. Ондовски е отивал да отрази Най-голямата гаражна разпродажба в градче на име Идън. Ново търсене ѝ показва, че община Идън е на петнайсет километра северно от Пиер Вилидж и горе-долу на същото разстояние от Пайнбъро. Просто случайно се е озовал на точното място — или поне близо до него — в точния момент.

Освен това е почти сигурна, че местната полиция (или може би следователите от Агенцията за контрол на взривните вещества) вече са разпитали Ондовски и оператора Фред как са се отзовали толкова бързо, не защото са заподозрени, а тъй като властите проверяват всеки детайл при взрив на бомба с множество жертви и ранени.

Телефонът ѝ вече е в дамската чанта. Изважда го, обажда се на Том Туми и го пита дали е прекалено късно да отиде в автокъщата и да прегледа отчетите. Може би дори да надзърне в компютъра на заподозрения служител.

— Заповядай — казва Туми. — Но бях намислил да обядваме в „Демазио“. Правят невероятни фетучини с пармезан. Това предложение важи ли още?

— Разбира се — отвръща Холи и потръпва при мисълта за астрономическата сметка, която ще трябва да впише в разходите на фирмата после — в „Демазио“ никак не е евтино. На излизане си казва, че това е наказание, задето е излъгала Пийт. Лъжите са като наклонена плоскост, по която хлъзнеш ли се, няма спиране.

3

Том Туми поглъща лакомо фетучините със затъкната в яката на ризата си салфетка и сърба невъздържано, а после си поръчва панакота с ядки. Холи поръчва ордьовър и отказва десерта, като изпива само чаша безкофеиново кафе (въздържа се от кофеин след 8 сутринта).

— Трябва да опиташ десерта — казва Туми. — Истински разкош е. Спестяваш ми цяло състояние.

— Фирмата го прави. Пийт ще накара Елис да си признае и средствата ще бъдат възстановени поне частично. Това би трябвало да сложи край на цялата работа.

— Ами ето! Хайде — увещава я той. Явно във всяка ситуация се опитва да продава. — Хапни нещо сладко. Почерпи се. — Все едно тя току-що е разбрала, че има некоректен служител.

Холи поклаща глава и му казва, че се е нахранила. Всъщност изобщо не е била гладна, когато е седнала в ресторанта, макар да е закусвала преди часове. Мислите ѝ непрекъснато се връщат към Чет Ондовски. Песента, която не може да ѝ излезе от главата.

— На диета си значи, а?

— Да — отговаря Холи, което не е съвсем лъжа; следи колко калории приема и така си поддържа фигурата. Не че има заради кого да се старае. Господин Туми обаче е добре да обърне внимание на собствената си фигура, направо си копае гроба с вилица и лъжица, но сега не е моментът да му го каже.

— Трябва да включиш адвоката си и разследващ счетоводител, ако искаш да съдиш господин Елис — съветва го тя. — Моите заключения няма да са достатъчни.

— Дадено. — Туми отново напада десерта и поглъща колкото е останало от крема, после вдига очи. — Не разбирам, Холи. Мислех, че ще си доволна. Хвана един от лошите.

Колко лош е един продавач зависи от причината да свива пари, но това не е работа на Холи. Тя хвърля на Туми усмивка, която според определението на Бил е „загадъчна като на Мона Лиза“.

— Нещо друго ли те занимава? — пита Туми. — Някой нов случай?

— А, не — отговаря Холи, което не е лъжа, не съвсем; експлозията в училище „Макриди“ също не е нейна работа. Няма залог в този мач, би казал Джером. Но онази бенка, която всъщност не е бенка, не ѝ излиза от ума. Всичко, свързано с Чет Ондовски, изглежда нормално, освен онова, което първоначално е привлякло вниманието ѝ към него.

„Има разумно обяснение — мисли си тя и дава знак на сервитьора да донесе сметката. — Просто не го виждаш. Забрави за това.

Просто забрави“.

4

Когато се връща, офисът е празен. Пийт е оставил бележка на компютъра ѝ: „Ратнър е бил забелязан в бар край езерото. Отивам натам. Обади ми се, ако ти потрябвам“. Хърбърт Ратнър е нарушил гаранцията си и отново не се е явил (като в много предишни случаи) на делото си в съда. Холи пожелава наум успех на Пийт и се залавя с досиетата, които заедно с Джером — когато той има време — дигитализират. Така няма да мисли за Ондовски, опитва се да си внуши, но не успява. Само след петнайсет минути се отказва и отваря Туитър.

„Любопитството е убило котката — мисли си, — но удовлетворението я е съживило. Ще проверя само едно нещо, после се залавям отново с досадната работа“.

Намира публикацията на Ондовски от закусвалнята. Преди се е била съсредоточила върху текста. Сега разглежда внимателно снимката. Сребриста закусвалня в ретро стил. Симпатичен неонов надпис на прозореца. Паркинг отпред. Пълен е само наполовина, а никъде не се вижда микробус на WPEN.

— Може да са паркирали отзад — казва тя. Възможно е — не знае дали зад закусвалнята няма още паркоместа, — но защо да заобикалят отзад, след като има толкова много свободни места отпред, само на няколко крачки от входа?

Понечва да затвори публикацията, но спира и се навежда към екрана, докато носът ѝ почти го докосва. Ококорила е очи. Обзема я онова чувство на задоволство, което изпитва, когато най-накрая се сети за дума в кръстословица, която я е мъчила дълго, или когато най-накрая намери къде пасва дадено парченце в пъзел.

Маркира снимката на закусвалнята, публикувана от Ондовски, и я плъзга встрани. После намира видеоклипа със стреснатата млада репортерка до гигантската шишарка. Микробусът на независимия телевизионен канал — по-стар и скромен от тези на големите телевизии — е паркиран зад тъмнозелено субару. Което означава, че субаруто почти със сигурност е пристигнало първо, иначе местата им щяха да са разменени. Холи паузира клипа и увеличава снимката от закусвалнята колкото може и, наистина, на паркинга има тъмнозелено субару. Доказателството не е неоспоримо, по пътищата се срещат многобройни автомобили „Субару“, но Холи е сигурна. Същата кола е. Колата на Ондовски. Той е паркирал край шишарката и се е спуснал към мястото на взрива.

Толкова е погълната от разследването, че когато телефонът ѝ започва да звъни, надава стреснат писък. Обажда се Джером. Иска да знае дали има някой случай с изчезнало куче като за него. Или изчезнало дете — смята, че е готов да премине на следващото ниво.

— Не — отвръща тя, — но би могъл…

Спира се преди да го попита дали би искал да потърси информация за телевизионен оператор на име Фред, като се представи за блогър или журналист от някое списание. Не, сама може да проучи Фред с помощта на верния си компютър. Има и още нещо. Не иска да забърква Джером в тази работа. Не се замисля защо точно, но има силно предчувствие.

— Какво? — пита той.

— Щях да те питам дали ти се обикаля по баровете край езерото, за да потърсиш…

— Обожавам да обикалям по баровете — прекъсва я Джером. — Чудесна идея.

— Не се съмнявам, само че ще търсиш Пийт, а няма да се наливаш с бира. Виж дали има нужда от помощ с един нарушител на гаранция на име Хърбърт Ратнър. Ратнър е бял на около петдесет…

— На врата има татуировка на ястреб или нещо подобно.

Видях снимката на таблото за съобщения, Холибери.

— Не е агресивен, но въпреки това внимавай. Ако го видиш, не приближавай без Пийт.

— Ясно, ясно. — Джером явно е въодушевен. Първият му истински мошеник.

— Внимавай, Джером. — Не се сдържа и повтаря предупреждението. Ако нещо се случи на Джером, това ще я съсипе. — И, моля те, не ме наричай „Холибери“. Шегата се изтърка.

Той обещава, но тя се съмнява, че говори сериозно.

Насочва внимание обратно към компютъра и прехвърля поглед като метроном от едната на другата снимка със зеленото субару. „Нищо не означава — казва си. — Внушаваш си, че има нещо гнило заради случилото се в Тексас“. Бил би го нарекъл „Синдром на синия форд“. Ако си купиш син форд, твърдеше той, изведнъж започваш навсякъде да забелязваш сини фордове. Само че това не е син форд, а зелено субару. И мисълта не ѝ излиза от ума.

Днес следобед не гледа „Джон Лоу“. Когато си тръгва от офиса, вече разполага с повече информация и е угрижена.

5

У дома Холи хапва нещо набързо и след петнайсет минути вече е забравила какво. Обажда се на майка си, за да попита дали е ходила да види вуйчо Хенри. „Да“, отговаря Шарлот. Холи пита как е той. „Объркан е — казва Шарлот, — но изглежда постепенно свиква“. Холи няма представа дали това е вярно, защото майка ѝ има склонност да нагажда реалността, докато не пасне на вижданията ѝ.

— Иска да те види — казва Шарлот и Холи обещава да отиде при първа възможност, може би този уикенд. Знае, че той ще я нарича „Джейни“, защото всъщност иска да види

„Джейни“. Нея обича най-много и винаги ще я обича, макар Джейни да е умряла преди шест години. Това не е самосъжаление, а просто истината. Човек трябва да приеме истината.

— Трябва да приеме истината — казва тя на глас. — Налага се, независимо дали му харесва.

С това на ум, тя взима телефона си и понечва да се обади на Ралф, но отново се въздържа. Защо да му разваля почивката само защото двамата са купили син форд в Тексас и сега тя вижда такива навсякъде?

Тогава осъзнава, че не е задължително да говори с него, поне не лично. Взима телефона и бутилка джинджифилова бира и отива в хола. Там стените са обрамчени с книги от едната страна и дивидита от другата, всички подредени по азбучен ред. Сяда на удобния си фотьойл за гледане на телевизия, но вместо да включи големия телевизор, отваря приложението за записи на телефона. Гледа го известно време, след което натиска червеното копче.

— Здравей, Ралф, аз съм. Правя този запис на четиринайсети декември. Не знам дали ще го чуеш, защото ако подозренията ми се окажат безпочвени, а вероятно така ще стане, просто ще го изтрия, но ми помага да си избистря мислите, когато говоря на глас.

Слага записа на пауза и се замисля откъде да започне.

— Знам, че помниш какво се случи в пещерата, когато най-накрая се изправихме лице в лице с Другия. Създанието не очакваше да го разкрият, нали? Попита ме какво ме е накарало да повярвам в съществуването му. Брейди ме накара, Брейди Хартсфийлд, но Другия не знаеше за Брейди. Попита ме дали съм повярвала, защото вече съм виждала подобен на него. Помниш ли как изглеждаше, когато ми зададе този въпрос? Аз помня. Не просто беше заинтригуван, а изгаряше от любопитство. Мислеше си, че е единственият. И аз така си мислех, ти също. Но, Ралф, започвам да се питам дали действително няма друг. Не съвсем същият, но подобен — както, да речем, кучетата и вълците си приличат. Възможно е обаче да е и просто явление, което старият ми приятел Бил Ходжис наричаше „Синдром на синия форд“, но ако съм права, трябва да предприема нещо. Нали?

Въпросът прозвучава жално, несигурно. Тя отново спира записа, понечва да изтрие последното, но решава да го остави. В момента се чувства точно жално и несигурно, а и Ралф вероятно никога няма да чуе записа.

Продължава:

— Нашият Друг се нуждаеше от време, за да се преобрази. Изкарваше период на хибернация, седмици или месеци, докато променяше външния си вид. Сменял беше лицата си от години, може би дори векове. Този тип обаче… ако подозренията ми са правилни, може да се променя много по-бързо, но ми е трудно да го повярвам. В което има известна ирония. Помниш ли какво ти казах вечерта преди да тръгнем по петите на извършителя? Казах ти, че трябва да забравиш за малко концепцията за реалността, в която си вярвал цял живот. Че останалите може и да не вярват, но ти трябва да вярваш. Казах ти, че ако не вярваш, сигурно ще умрем и ще позволим на Другия да продължи да си присвоява лицата на невинни мъже и те да понасят вината за смъртта на още деца.

Тя поклаща глава, дори се засмива тихичко.

— Говорех ти като някой от онези евангелисти, призоваващ неверниците да открият Бог, нали? Само че сега аз се опитвам да не вярвам. Опитвам се да си внуша, че съм просто параноичната Холи Гибни, която подскача при всяка дреболия, както правех преди да срещна Бил и той да ме научи как да бъда смела.

Холи си поема въздух.

— Мъжът, който ме тревожи, се казва Чарлз Ондовски, на галено Чет. Той е телевизионен репортер и ресорът му, както сам се изразява, са трите П: престъпност, публични дейности и потребителски измами. Отразява и местни събития като церемонии по първи копки и Най-голямата гаражна разпродажба на света. Наистина разследва потребителски измами — във вечерните новини на канала, за който работи, дори има рубрика „Чет на Пост“, — но се занимава най-вече с престъпност и бедствия. С трагедии. Смърт. Болка. А ако всичко това не ти напомня за Другия, който уби момчето във Флинт Сити и двете момиченца в Охайо, много ще се изненадам. Всъщност бих се шокирала.

Тя пак слага записа на пауза, колкото да отпие голяма глътка джинджифилова бира — гърлото ѝ е пресъхнало като пустиня — и се оригва силно, което предизвиква кикот. След като се чувства малко по-добре, натиска копчето и дава отчет, както би направила при разследването на всеки друг случай — конфискация, изчезнало куче, продавач на коли, който пощипва шестстотин долара тук, осемстотин долара там. Отразява ѝ се добре. Все едно дезинфекцира рана, която е започнала леко да се зачервява, но още не е повод за сериозни притеснения.

1

Холи става в три сутринта. Приготвила си е багажа, разпечатала е самолетния билет, не се налага да ходи на летището преди седем, но не ѝ се спи повече. Всъщност би казала, че изобщо не е спала, ако фитнес гривната ѝ не е регистрирала два часа и трийсет минути сън. Лек и съвсем кратък, но е карала и с по-малко.

Пие кафе и изяжда кофичка кисело мляко. Чантата ѝ (съобразена с размерите на допустимия ръчен багаж в самолета, разбира се) я чака до вратата. Обажда се в офиса и оставя съобщение на Пийт, че днес няма да ходи на работа и е възможно да отсъства до края на седмицата. По личен въпрос. Кани се да затвори, когато ѝ хрумва още нещо.

— Помоли Джером да предаде на Барбара, че трябва да гледа „Малтийският сокол“, „Големият сън“ и „Харпър“ за раздела с митове в реферата си. Имам и трите филма в колекцията си. Джером знае къде държа резервния ключ за апартамента.

След като приключва, отваря приложението за запис на телефона си и продължава доклада си за Ралф Андерсън. Изглежда, в крайна сметка ще се наложи да му го изпрати.

2

Въпреки че Али Уинтърс бе редовният ѝ терапевт от години, Холи проучи други психолози и потърси Карл Мортън, след като се върна от зловещите си приключения в Оклахома и Тексас. Доктор Мортън беше автор на две книги, в които описваше случаи, подобно на книгите на Оливър Сакс, но твърде суховати, за да станат бестселъри. Все пак Холи реши, че той е подходящият специалист, още повече че се намираше сравнително наблизо, и затова се свърза с него.

Направиха две консултации от по петдесет минути, достатъчно, за да разкаже пълната и нецензурирана история за сблъсъка си с Другия. Не я интересуваше дали доктор Мортън ѝ вярва. Важното за нея беше да се отърве от преживяното преди то да започне да се разраства в ума ѝ като злокачествен тумор. Не отиде при Али, защото смяташе, че това ще отрови работата им по другите ѝ проблеми, а в никакъв случай нямаше да го допусне.

Имаше и друга причина да потърси светски изповедник като Карл Мортън. „Някога виждала ли си подобен на мен?“, попитал я бе Другия. Холи не беше виждала; Ралф не беше виждал; но легендите за подобни създания, известни сред испаноезичните народи от двете страни на Атлантическия океан като Ел Куко, се разказваха от векове. Тъй че… може би имаше и други.

Може би наистина имаше.

3

Към края на втората им и последна консултация Холи попита:

— Може ли да ви кажа какво според мен си мислите? Знам, че е нагло от моя страна, но може ли?

Мортън ѝ хвърли усмивка, която уж трябваше да я насърчи, но Холи я разчете като снизходителна — той не беше толкова труден за разгадаване, колкото вероятно му се искаше да вярва.

— Разбира се, Холи. Ти решаваш за какво да говорим.

— Благодаря. — Тя бе сплела ръце. — Несъмнено вярвате поне на част от историята ми, защото събитията бяха широко отразени в медиите, от изнасилването и убийството на малкия Питърсън в Оклахома до събитията — поне част от тях, — които се случиха в Мерисвил Хол в Тексас. Като смъртта на детектив Джак Хоскинс от Флинт Сити, Оклахома, например. Права ли съм?

Мортън кимна.

— Що се отнася до останалата част от историята — променящото формата си създание и какво се случи с него в пещерата, — вярвате, че това са халюцинации, породени от силен шок. Права ли съм?

— Холи, не бих го охарактеризирал…

„О, спести ми професионалния жаргон“, помисли си тя и го прекъсна — нещо, на което до неотдавна нямаше да е способна.

— Няма значение как бихте го охарактеризирали. Можете да вярвате на каквото си искате. Но имам молба към вас, доктор Мортън. Ходите по много конференции и симпозиуми. Знам, защото ви проучих онлайн.

— Холи, не се ли отклоняваме малко от темата на разказа ти? И начина, по който си възприела преживяното?

„Не — помисли си тя, защото вече беше разказала за преживяното. — Важно е какво следва. Надявам се нищо, но няма да навреди, ако съм сигурна. Увереността помага на човек да заспи нощем“.

— Бих искала, когато ходите по конференции и симпозиуми, да разказвате за моя случай. Искам да го опишете. Дори писмено, ако желаете. Искам да представите убеждението ми, което можете да охарактеризирате като халюцинация, че съм се сблъскала със създание, което се възобновява, като се храни с болката на умиращите. Бихте ли го направили? И ако някога — когато и да било — срещнете или получите имейл от свой колега, който има пациент, страдащ от същите халюцинации, бихте ли дали на този колега името и телефонния ми номер? — И добави, за да не подхожда с предразсъдъци (към което винаги се стремеше): — Или колежка.

Мортън се намръщи.

— Това няма да е етично.

— Грешите. Прочетох законите. Неетично би било, ако разговаряте с чужд пациент, но можете да дадете на колега моето име и телефонен номер, ако ви дам разрешение. Аз ви го давам.

Холи зачака отговора му.

4

Спира записа, колкото да провери часа и да си налее втора чаша кафе. Ще ѝ докара опнати нерви и стомашни киселини, но се нуждае от него.

Виждах го, че премисля — казва тя на телефона. — Струва ми се, че го блазнеше мисълта колко интересен би бил моят случай за следващата му книга или статия, или платена лекция. Права бях. Прочетох една от статиите му и гледах един видеозапис от конференция. Променил е имената на местата и ме е кръстил Каролин Х., но всичко останало си е същото. Особено го бива да разказва какво се случи с нашия извършител, когато го ударих с Бияча* [* Наименованието е използвано за пръв път в „Мистър Мерцедес“, ИК „Плеяда“, 2014 г. в превод на Весела Прошкова, Даня Доганова, Павел Боянов. — Б. пр.] — това накара публиката във видеоклипа да ахне. И трябва да му призная, че винаги завършва представянето на моя случай, като моли колегите си да споделят, ако имат пациент с подобни халюцинации.

Спира замислено, после отново натиска копчето за запис.

— Доктор Мортън ми се обади снощи. Отдавна не се бяхме чували, но веднага разбрах, че е той и че има да ми съобщи нещо, което ще се окаже свързано с Ондовски. Помня и нещо друго, което ти ми каза, Ралф: На този свят има зло, но има и добри сили. Мислеше си за късчето от менюто на ресторанта в Дейтън. То свърза убийството във Флинт Сити с двете сходни убийства в Охайо. Така в разследването се включих аз, заради едно парченце хартия, което можеше просто да отлети с вятъра. Може би нещо е искало то да бъде открито. Поне така ми се ще да вярвам. И може би същото това нещо, тази сила, има нова задача за мен. Защото съм способна да вярвам в невероятното. Не искам, но мога.

Тя спира и прибира телефона в чантата си. Още е рано да тръгне за летището, но въпреки това ще го направи. Просто си е такава.

„Ще подраня и за собственото си погребение“, мисли си и отваря айпада, за да потърси най-близката кола на „Юбер“.

5

В пет сутринта огромният терминал на летището е почти празен. Когато е пълен с пътници (понякога направо се пръска по шевовете от забързаните им крачки и оживени разговори), музиката, звучаща от високоговорителите на тавана, едва се чува, но в този час, в конкуренцията само на машината на чистача, „The Chain“ на „Флийтуд Мак“ звучи не само злокобно, но и като гибелна поличба.

В чакалнята нищо не работи освен кафене от веригата „О Бон Пен“, но това я устройва напълно. Устоява на изкушението да сложи още едно кафе на подноса и се задоволява само с пластмасова чаша портокалов сок и геврек, после занася закуската на маса в дъното. След като се оглежда, за да се увери, че наблизо няма никой (тя всъщност е единственият клиент), изважда телефона и продължава доклада си, като говори тихо и спира от време на време, за да подреди мислите си. Все още се надява, че Ралф никога няма да чуе записа. Все още се надява, че онова, което мисли за чудовище, ще се окаже просто сянка. Но ако Ралф получи записа, трябва да е сигурна, че ще чуе всичко.

Особено ако тя е мъртва.

6

От доклада на Холи Гибни до детектив Ралф Андерсън:

Все още е 16 декември. На летището съм, подраних, тъй че имам малко време. Всъщност имам доста време.

[Пауза]

Мисля, че последно ти казах как веднага разбрах, че е доктор Мортън. Моментално го надуших, както се казва. Той каза, че е говорил с адвоката си след последната ни среща — от чисто любопитство, твърдеше, — за да разбере дали съм права, че ако ме свърже с терапевта на друг пациент, няма да наруши етичните норми.

— Оказа се, че това е мъглява материя — обясни ми той, — затова не предприех нищо, особено след като ти реши да прекратиш терапията си, поне с мен. Но обаждането на един психиатър от Бостън, Джоел Либерман, вчера ме накара да размисля.

Ралф, Карл Мортън всъщност разполагал с информация за друг подобен случай повече от година, но не ми се обадил. Притеснявал се. Аз самата съм притеснителна и го разбирам, но още се ядосвам. Вероятно не бива, защото господин Бел не знаел за Ондовски по онова време, но все пак…

[Пауза]

Избързвам. Извинявай. Да видим дали мога да подредя фактите.

През 2018 и 2019 г. доктор Джоел Либерман лекувал пациент, който живеел в Портланд, Мейн. Този пациент пътувал с „Югоизточния“ — предполагам, че това е влак, — за да ходи на консултациите в Бостън веднъж месечно. Мъжът, Дан Бел, е възрастен джентълмен, който според доктор Либерман изглеждал напълно нормален, с изключение на твърдото му убеждение, че е открил свръхестествено създание, което наричал „психичен вампир“. Господин Бел вярвал, че това създание съществувало отдавна, поне шейсет години, а може би много повече.

Либерман присъствал на лекция на доктор Мортън в Бостън. Миналото лято — през 2019-а. На лекцията доктор Мортън представил случая на „Каролин Х.“, тоест моя. Призовал присъстващите, които имат пациенти с подобни самозаблуди, да се свържат с него, както го бях помолила. Либерман го потърсил.

Схващаш ли картинката? Мортън е говорил за случая ми, както го помолих. Питал е колегите си дали имат пациенти с подобни психични разстройства, за което също го помолих. Но в продължение на година и половина не ме е свързал с Либерман, както го умолявах. Етичните опасения го спрели, но има и още нещо. Ще стигна и до него.

Вчера доктор Либерман отново се обадил на доктор Мортън. Пациентът му от Портланд спрял да идва на консултациите преди доста време и Либерман предполагал, че повече няма да го види. Но един ден след експлозията в училище „Макриди“ пациентът се появил неочаквано и помолил доктора да го приеме по спешност. Бил изключително разтревожен, затова Либерман разместил графика си и го приел. Пациентът — Дан Бел, както вече ми е известно — твърдял, че експлозията в училището била дело на психичен вампир. Заявил го напълно уверено. Бил толкова разстроен, че доктор Либерман се замислил за настаняване в клиника, може би дори краткосрочно принудително въдворяване. Но тогава мъжът се успокоил и казал, че трябва да обсъди подозренията си с жена, за която знаел само, че се казва Каролин Х.

Трябва да прегледам бележките си.

[Пауза]

Така, взех ги. Сега ще цитирам Карл Мортън, доколкото мога дословно, защото това е втората причина, поради която се колебаел да ми се обади.

Каза:

— Не ме спряха само притесненията относно етиката, Холи. Много опасно е да свързваш хора със сходни разстройства. Обикновено те взаимно затвърждават убежденията си, което може да задълбочи неврозата до психоза. Има много научни доказателства за това.

— Тогава защо ме потърсихте? — попитах аз.

— Защото много голяма част от историята ти се базира на доказани факти. Защото до известна степен ме накара да поставя под съмнение изградените си убеждения. И тъй като пациентът на Либерман вече знаеше за теб, не от лекаря си, а от моя статия за твоя случай, която излезе в списание „Психиатрия“. Господин Бел настоявал, че Каролин Х. ще го разбере.

Сега разбираш ли какво имам предвид, когато казвам, че може да съществуват и добри сили, Ралф? Дан Бел ме е търсил, както аз търсех него, още преди дори да съм сигурна, че има човек като него.

— Ще ти дам служебния и мобилния телефон на доктор Либерман — каза Мортън. — Той ще реши дали да те свърже с пациента си. — После ме попита дали и аз имам тревоги относно бомбата в пенсилванското училище, тревоги, свързани с дискусиите ни по време на консултациите. Ласкаеше се с този израз, нямаше дискусии — просто аз говорех, а Мортън слушаше. Благодарих му, че ме е потърсил, но не отговорих на въпроса му. Предполагам, че още съм му сърдита за дългото колебание преди да ми се обади.

[Чува се доловима въздишка.]

Всъщност не предполагам, сигурна съм. Трябва да продължа да работя върху проблемите си с гнева.

Скоро трябва да спра, но не ми е нужно дълго, за да ти разкажа останалото до момента. Позвъних на Либерман на мобилния телефон, защото беше вечерта. Представих се като Каролин Х. и помолих за името и телефонния номер на пациента му. Той ми ги даде, но неохотно.

Каза:

— Господин Бел няма търпение да говори с вас и след като помислих внимателно, реших да се съглася. Той вече е много стар и това в известен смисъл е предсмъртното му желание. Макар че съм длъжен да добавя, че освен фиксацията върху така наречения психичен вампир той не страда от когнитивните разстройства, наблюдавани така често при старите хора.

Ралф, това ме подсети за вуйчо Хенри, който има Алцхаймер. Наложи се миналата седмица да го заведем в специализирано заведение. Много се натъжавам, като си помисля.

Либерман каза, че господин Бел е на деветдесет и една и последното му посещение сигурно му е коствало много, макар да го придружавал внукът му. Обясни, че господин Бел страда от множество физически заболявания, най-тежкото от които е сърдечна недостатъчност. Каза, че при други обстоятелства би се притеснил, че разговор с мен ще подсили невротичната му фиксация и ще съсипе един иначе пълноценен и продуктивен живот, но като се имат предвид възрастта и здравословното му състояние, преценил, че това не е толкова голям проблем.

Ралф, може и просто да си въобразявам, но доктор Либерман ми се стори много помпозен. Въпреки това в края на разговора той каза нещо, което ме трогна и не ми излиза от ума:

— Говорим за стар човек, който е много уплашен. Опитайте се да не го плашите още повече.

Не знам дали ще успея, Ралф. Аз самата съм много уплашена.

[Пауза]

Чакалнята се пълни и трябва да тръгвам за самолета, затова ще карам по-накратко. Обадих се на господин Бел и се представих като Каролин Х. Той ме попита за истинското ми име. Това беше моят Рубикон, Ралф, и аз го прекосих. Казах, че се казвам Холи Гибни, и го попитах дали може да отида да го видя. Той отвърна:

— Ако става въпрос за бомбата в училището и за онова същество, което се нарича Ондовски, елате колкото се може по-скоро.

7

След прекачване на друг полет в Бостън Холи пристига на летището в Портланд малко преди обед. Настанява се в „Ембаси Суитс“ и набира номера на Дан Бел. Телефонът звъни пет-шест пъти, достатъчно, че Холи да се запита дали старецът не е умрял през нощта, преди да успее да отговори на въпросите ѝ за Чарлз — Чет — Ондовски. Ако, разбира се, е имал някакви отговори.

Тъкмо когато се кани да затвори, вдига мъж. Не Дан Бел, по-млад мъж.

— Ало?

— Обажда се Холи. Холи Гибни. Питах се кога…

— О, госпожо Гибни. Сега е удобно. Днес на дядо му е ден. Дори спа цяла нощ след като говори с вас, а не помня кога за последно е спал до сутринта. Имате ли адреса?

— Лафайет Стрийт № 19.

— Точно така. Аз съм Брад Бел. Кога можете да дойдете?

— Веднага щом си хвана такси. — „И си взема сандвич“, мисли си тя. Един сандвич ще ѝ дойде добре.

8

Когато се качва на задната седалка на таксито, телефонът ѝ звъни. Обажда се Джером, за да я попита къде е, какво прави и дали може да ѝ помогне с нещо. Холи отговаря, че много съжалява, но въпросът е твърде личен. Обещава да му разкаже после, ако може.

— За вуйчо Хенри ли става въпрос? — пита той. — Да не проучваш някакво възможно лечение? Пийт така предположи.

— Не, не е свързано с вуйчо Хенри. — „Свързано е с друг старец — мисли си тя. — Старец, който може да страда от деменция“. — Джером, наистина не мога да говоря за това.

— Добре. Просто искам да се уверя, че всичко е наред. Всъщност ѝ задава въпрос и има право да го задава, защото помни случаи, в които не е била никак добре.

— Добре съм. — И само за да докаже, че не е изперкала, добавя: — Не забравяй да кажеш на Барбара за детективските филми.

— Вече го направих.

— Кажи ѝ, че не е длъжна да ги използва за реферата, но ще научи много от историческа гледна точка. — Холи млъква и се усмихва. — Освен това са изключително развлекателни.

— Ще ѝ предам. Сигурна ли си, че…

— Добре съм — уверява го тя, но когато затваря, си мисли за мъжа — за съществото — което с Ралф са намерили в пещерата, и потреперва. Мисълта за него я ужасява, а ако има друго подобно, как би могла да се пребори с него сама?

9

Със сигурност обаче няма да го пребори с помощта на Дан Бел, който е четирийсет килограма с мокри дрехи и седи на инвалидна количка със закачена отстрани кислородна бутилка. Той е като призрак с почти напълно плешив череп и тъмнолилави кръгове под бистрите, но изтощени очи. С внук му живеят в хубава старинна къща, пълна с хубави старинни мебели. Холът е просторен; завесите са дръпнати и през прозорците нахлуват потоци студена декемврийска светлина. Въпреки това миризмите, пробиващи си път сред аромата на освежителя за въздух („Глейд Чисти Чаршафи“, ако не се лъже), ѝ напомнят неизбежно за миризмите, упорити и натрапчиви, които е доловила да се носят из фоайето на дома за възрастни хора „Живописни хълмове“: мехлем за разтривки, гел за ревматизъм, талк, урина, гаснещ живот.

При Бел я завежда внукът, мъж на около четирийсет, чието облекло и маниери са необичайно старомодни, почти галантни. Коридорът е обрамчен от шест скици в рамки, портрети в близък план на четирима мъже и две жени, до един отлични и несъмнено дело на една и съща ръка. Струват ѝ се странен избор да посрещат посетителите в къщата — повечето ликове на картините изглеждат отблъскващо. Много по-голяма картина виси в хола над камината, в която гори малък създаващ уют огън. На това платно с маслени бои има красива млада жена с весели черни очи.

— Съпругата ми — казва Бел с пресекващ глас. — Мъртва е от много години и много ми липсва. Добре дошли в дома ни, госпожо Гибни.

Той насочва количката си към нея с хрипливо от усилия дишане, но когато внукът пристъпва напред, за да му помогне, Бел му махва да спре. Протяга ръка, която артритът е превърнал в скулптура от чепато дърво. Холи я стисва внимателно.

— Обядвали ли сте? — пита Брад Бел.

— Да — отговаря Холи. Набързо излапан сандвич с пилешка салата по време на краткото пътуване от хотела до този изискан квартал.

— Желаете ли чай или кафе? О, имаме и кифлички от „Двете дебели котки“. Превъзходни са.

— Бих изпила чаша чай с удоволствие. Без кофеин, ако имате. И с радост бих опитала кифличките.

— Аз искам чай и кифлички с пълнеж — казва старецът. — Ябълков или боровинков, няма значение. А чаят да е от истинския.

— Веднага — отвръща Брад и ги оставя насаме.

Дан Бел веднага се привежда напред, вперил очи в Холи, и казва с тих заговорнически тон:

— Брад е абсолютен гей, да знаете.

— О! — Не ѝ хрумва какво друго да каже освен: „И аз така си помислих“, но това би било невъзпитано.

— Абсолютен гей е, но е гениален. Помага ми с проучванията. Колкото и да съм сигурен — а съм напълно сигурен, — Брад намери доказателства. — Размахва пръст и отмерва всяка сричка: — Не-о-спо-ри-ми!

Холи кима и сяда на кресло с висока облегалка със събрани колене и дамската чантичка в скута. Започва да си мисли, че Бел наистина е в клопката на невротична фантазия и че е попаднала в задънена улица. Това не я дразни, нито я отчайва; напротив, залива я с облекчение. Защото ако той е превъртял, същото вероятно важи и за нея.

— Разкажете ми за вашето същество — подканва я Дан и се привежда още по-напред. — В статията си доктор Мортън твърди, че го наричате Другия. — Ясните му уморени очи продължават да се взират в нея. Напомня ѝ за анимационен лешояд, кацнал на дърво.

Въпреки че преди на Холи ѝ е било трудно да откаже, ако поискат нещо от нея — почти невъзможно, — сега поклаща глава.

Той се обляга назад, разочарован.

— Не?

— Вече знаете почти цялата история от статията на доктор Мортън в списание „Психиатрия“ и от видеоклиповете, които вероятно сте гледали в интернет. Дойдох, за да чуя вашата история. Наричате Ондовски създание. Искам да разбера защо сте толкова сигурен, че е Друг.

— Друг е подходящо название за него. Много подходящо. — Бел намества канюлата, която се е изкривила. — Чудесно название. Ще ви разкажа, докато пием чай и похапваме кифлички. Да се качим в работната стая на Брад. Там ще ви разкажа. И ще ви убедя. О, да.

— Брад…

— Брад знае всичко. — Дан размахва разкривената си съсухрена ръка пренебрежително. — Добро момче е той, нищо че е гей. — Холи има време да си помисли, че когато си на деветдесет, дори мъже с двайсет години по-възрастни от Брад Бел сигурно ти се струват момчета. — И е умен. Не е нужно да ми разказвате историята си, ако не желаете — въпреки че ми е интересно да чуя някои подробности, — но преди да ви кажа какво знам аз, настоявам да ми кажете какво ви накара да заподозрете Ондовски.

Молбата му е основателна и Холи излага причините… колкото и неоснователни да са.

— Не ми даваше мира най-вече малкото снопче косми до устата му — завършва тя. — Сякаш си е сложил изкуствени мустаци и толкова е бързал, докато ги е свалял, че не е успял да махне всичко. Само че, ако може да променя изцяло външния си вид, за какво са му притрябвали мустаци?

Бел махва пренебрежително с ръка.

— Вашият Друг имаше ли окосмяване по лицето?

Холи се замисля смръщено. Първият човек, в когото се беше превъплътил Другия (доколкото тя знаеше), санитар на име Хийт Холмс, нямаше брада или мустаци. Нито пък вторият. Третата му жертва имаше брада тип „катинарче“, но когато Холи и Ралф се изправиха лице в лице с Другия в пещерата в Тексас, той още не беше завършил трансформацията си.

— Да, така мисля. Какво искате да кажете?

— Струва ми се, че не могат да добиват окосмяване по лицето — отговаря Дан Бел. — Мисля, че ако видите подобно същество голо… Предполагам, че не сте го виждали гол, нали?

— Не — казва Холи и не може да не добави: — Гадост. Това кара Дан да се усмихне.

— Ако го бяхте видели гол, мисля, че нямаше да видите окосмяване по слабините. Нито под мишниците.

— Съществото, което видяхме в пещерата, имаше коса на главата. Ондовски има коса. Джордж също.

— Кой е Джордж?

— Това име дадох на мъжа, доставил колета с бомбата в училище „Макриди“.

— Джордж. Разбирам. — Дан се замисля за момент. Тънка усмивчица докосва ъгълчетата на устните му. После се стопява.

— Косата на главата обаче е нещо различно, нали? Децата имат коса по главата преди пубертета. Някои се раждат с коса.

Холи разбира аргумента му и се надява да е истински аргумент, а не просто проява на психично заболяване.

— Има и други неща, които атентаторът — Джордж, ако така ще го наричаме — не може да промени, както променя външния си вид — продължава Дан. — Трябва да си облече фалшива униформа и да носи фалшиви очила. Нуждае се от фалшив микробус и фалшив четец за етикети. Нуждае се и от фалшиви мустаци.

— Възможно е и веждите на Ондовски да са изкуствени — казва Брад, който влиза с поднос в ръце. На него има две чаши чай и чиния, отрупана с кифлички. — Но едва ли. Разглеждах снимките му, докато очите ми изтекоха. Възможно е да си е сложил импланти, за да подсили първоначалния лек мъх. Както веждите на бебетата са просто мъх. — Той се навежда да остави подноса върху ниската масичка.

— Не, не, да отидем в работната ти стая — казва Дан. — Време е да запретнем сериозно ръкави. Госпожо Гибни — Холи, — ще ме буташ ли? много съм уморен.

— Разбира се.

Минават покрай просторна трапезария и огромна кухня. В края на коридора има механизиран стол, монтиран на стълбището, който се изкачва до втория етаж по метална релса. Холи се надява да е по-надежден от асансьора във Фредерик Билдинг.

— Брад го инсталира, когато краката ми отказаха — обяснява Дан. Брад подава подноса на Холи и прехвърля стареца на стола с лекотата на дълга практика. Дан натиска едно копче и започва да се изкачва. Брад взима подноса и двамата с Холи тръгват успоредно със стола, който се движи бавно, но сигурно.

— Къщата е прекрасна — отбелязва Холи. Сигурно е много скъпа е неизказаното заключение.

Дан обаче прочита мислите ѝ.

— От дядо ми е. Имаше фабрики за преработка на дървесина и производство на хартия.

На Холи ѝ просветва. Шкафът с консумативите в „Търси се“ е пълен с копирна хартия „Бел“. Дан вижда изражението ѝ и се усмихва.

— Да, точно така, „Хартиени изделия Бел“, сега част от чуждестранен конгломерат, който запази името. До 20-те години на двайсети век дядо ми имал фабрики из цял Западен Мейн — в Луистън, Лисбън Фолс, Джей, Меканик Фолс. Сега всички са порутени или преобразени в търговски центрове. Загубил по-голямата част от богатството си при финансовия срив от 29-а и по време на Депресията. Същата година, през която съм се родил аз. С баща ми не хванахме от охолния живот, трябваше да работим за прехраната си. Но успяхме да задържим къщата.

На втория етаж Брад премества Дан в друга инвалидна количка и му закачва нова бутилка кислород. Етажът, изглежда, е зает изцяло от едно голямо помещение, където на декемврийската светлина е отказан достъп. Прозорците са покрити с черни завеси. На две големи бюра има четири компютъра, няколко игрални конзоли, вероятно последен модел, купища аудиотехника и телевизор с гигантски плосък екран. По стените има монтирани няколко тонколони. Други две са разположени от двете страни на телевизора.

— Остави подноса, Брад, преди да разлееш всичко.

Масата, към която Дан посочва с едната си скована от артрит ръка, е отрупана с компютърни списания (част от тях са броеве на „Аудиофил“, за което Холи никога не е чувала), флашпамети, външни харддискове и кабели. Холи се заема да освободи място.

— О, просто остави тези глупости на пода — казва Дан. Холи поглежда Брад, който кимва за извинение и признава:

— Малко съм разхвърлян.

След като подносът е оставен на сигурно място, Брад слага кифлички в три чинии. Изглеждат много вкусни, но Холи вече не знае дали е гладна. Започва да се чувства като на гости на Алиса и Шапкаря. Дан Бел пийва чай, млясва, после прави гримаса и поставя ръка върху ризата си отляво. Брад веднага се спуска към него.

— Тук ли са ти хапчетата, дядо?

— Да, да — отвръща Дан и потупва страничния джоб на количката. — Добре съм, стига си ме обикалял. Просто се вълнувам, че имаме гостенка. Гостенка, която знае. Мисля, че е полезно за мен.

— Не съм сигурен за това, дядо — казва Брад. — Май е по-добре да изпиеш едно хапче.

— Добре съм, нали ти казах.

— Господин Бел…

— Дан — казва старецът и отново размахва пръст, който е гротескно разкривен от артрита, но въпреки това назидателен. — Аз съм Дан, той е Брад, ти си Холи. Събрали сме се приятели. — Отново се разсмива. Този път се задъхва.

— Не бива да се вълнуваш толкова — смъмря го Брад. — Освен ако не искаш пак да ходим в болницата.

— Добре, шефе — отвръща Дан. Притиска шепа към клюнестия си нос и вдишва няколко глътки кислород. — Сега ми подай една кифличка. Трябват ни и салфетки.

Но салфетки няма.

— Ще донеса хартиени кърпи от банята — казва Брад и излиза.

Дан се обръща към Холи.

— Много е разсеян. Много. Докъде бях стигнал? Всъщност има ли значение?

„Има ли значение, наистина?“, пита се тя.

— Разказвах ти, че с баща ми трябваше да работим за прехраната си. Видя ли портретите на долния етаж?

— Да. Ти си ги рисувал, предполагам.

— Да, всичките са мои. — Той вдига разкривените си ръце. — Преди да ме сполети това.

— Много са добри — казва Холи.

— Не са зле, само че онези в коридора не са най-хубавите. Тях ги рисувах по работа. Брад ги окачи. Настояваше. През петдесетте и шейсетте илюстрирах корици на книги за издателства като „Голд Медал“ и „Монарх“. Те бяха много по-добри. Криминалета предимно — полуголи мацки с пушещи автоматични пистолети. С тях си докарвах малко допълнителни пари. Каква ирония, като си помислиш за редовната ми работа. Работех в полицейския участък в Портланд. Пенсионирах се на шейсет и осем. Изкарах четирийсетте си години, че и четири отгоре.

„Не просто художник, а отново полицай — мисли си Холи.

— Първо Бил, после Пийт, след това Ралф, а сега той“. Отново ѝ хрумва, че някаква сила, невидима, но могъща, я въвлича в този случай с настойчива последователност и паралели.

— Дядо ми беше капиталист и фабрикант, но след него всички сме от работническата класа. Татко беше полицай и аз последвах примера му. Както синът ми последва моя. Говоря за бащата на Брад. Той загина при катастрофа, докато преследваше мъж, вероятно пиян, откраднал кола. Мъжът оживя. Може и до днес да е жив, не знам.

— Много съжалявам — казва Холи.

Дан не обръща внимание на опита ѝ да изкаже съболезнования.

— Дори майката на Брад беше в семейния бизнес. Е, в известен смисъл. Тя беше съдебен стенограф. Когато почина, аз приютих момчето. Не ми дреме дали е гей, в полицейския участък също не ги е грижа. Само че той работи почасово. За него е по-скоро хоби. Занимава се най-вече с… това. — И махва със съсухрената си ръка към компютърната апаратура.

— Звукорежисьор на видеоигри съм — обажда се тихо Брад.

— Създавам музиката, ефектите, миксирам ги. — Върнал се е с цял топ хартиени кърпи. Холи взима две и ги разгъва в скута си.

Дан продължава, потънал в спомени:

— След като дните ми в патрулката приключиха — така и не се издигнах до детектив, не съм и искал, — работех предимно като диспечер. Някои ченгета не обичат да седят на бюро, но на мен не ми пречеше, защото имах и други задължения, с които продължих да се занимавам дълго след пенсионирането си. Може да се каже, че това е едната страна на медала. Онова, което прави Брад, когато го повикат, е другата страна. Двамата заедно, прощавай за грубия израз, Холи, заковахме този лайнар. Вдигнали сме му мерника от години.

Холи най-накрая е отхапала от кифличката, но сега отваря уста и допуска неприятна на вид струя трохи да се изсипе върху чинията и хартиената кърпа в скута ѝ.

— От години?

— Да — потвърждава Дан. — Брад знае, откакто беше на двайсет и няколко. Работи с мен по случая още от 2005-а или там някъде. Нали, Брад?

— Малко след това беше — отговаря Брад, след като преглъща залъка си.

Дан свива рамене. Движението, изглежда, му причинява болка.

— Всичко започва да се слива, когато си на моята възраст — казва той, след което се обръща с почти яростен поглед към Холи. Рунтавите му вежди (без никакво съмнение естествени) са свъсени. — Но не и Ондовски, както се нарича сега. Всичко, свързано с него, е ясно в ума ми. От самото начало… или поне от момента, когато се захванах с него. Приготвили сме ти цяла презентация, Холи. Брад, готово ли е първото видео?

— Всичко е готово, дядо. — Брад взима айпад и включва с дистанционното големия телевизор. Екранът е син и на него пише единствено В ГОТОВНОСТ.

Холи се надява и тя да е готова.

10

— Бях на трийсет и една, когато го видях за пръв път — започва разказа си Дан. — Знам, защото жена ми и синът ми организираха скромно тържество по случай рождения ми ден предишната седмица. Хем ми се струва, че е минало страшно много време, хем сякаш беше вчера. Тогава още бях патрулиращ полицай. С Марсел Дешан бяхме паркирали край Марджинал Уей зад една преспа и дебнехме коли, движещи се с превишена скорост, което не се случваше често в делнична сутрин. Ядяхме понички и пиехме кафе. Помня, че Марсел ме подкачаше за корицата на книга, която бях илюстрирал, и ме питаше какво мисли жена ми за рисунките ми на секси мацки по бельо. Тъкмо му обяснявах, че жена ми е позирала за тази илюстрация, когато един мъж дотича до патрулката и почука на прозореца. — Той се смълчава и поклаща глава. — Човек винаги помни къде е бил, когато научи лоша вест, нали?

Холи се замисля за деня, в който е разбрала, че Бил Ходжис е умрял. Тогава Джером едва бе сдържал сълзите си.

— Марсел отвори прозореца и попита мъжа дали има нужда от помощ. Той отговори отрицателно. Носеше малък транзистор — по онова време използвахме такива вместо айподи и мобилни телефони — и ни попита дали сме чули какво се е случило в Ню Йорк.

Дан спира, за да нагласи канюлата и да настрои притока на кислород от бутилката, закачена за количката.

— Не бяхме чули нищо освен съобщенията по полицейското радио, затова Марсел го изключи и пусна обикновеното радио. Намери емисия новини. Ето за това говореше мъжът. Пускай първия, Брад.

Внукът на Дан е сложил електронния си таблет в скута.

Натиска нещо по него и се обръща към Холи:

— Ще го пусна на телевизионния екран. Един момент… добре, готово.

На екрана, на фона на мрачна музика, се изписва заглавие от стара новинарска емисия. НАЙ-ТЕЖКАТА ВЪЗДУШНА КАТАСТРОФА В ИСТОРИЯТА. Следва ясен черно-бял запис на градска улица, която изглежда като ударена от бомба.

— Страшните последици от най-тежкото авиопроизшествие в човешката история! — съобщава говорителят. — На тази улица в Бруклин лежат разбитите останки на пътнически самолет, който се сблъска с друг самолет в мъгливото небе над Ню Йорк. — На опашката на самолета — или каквото е останало от нея — Холи прочита ЮНАЙ. — Машината на „Юнайтед Еърлайнс“ се вряза в жилищна сграда, при което има шестима загинали на земята и осемдесет и четири души пътници и екипаж.

Сега Холи вижда пожарникари със старомодни шлемове да пъплят из отломките. Някои носят носилки, върху които лежат завързани с каиши и покрити с одеяла трупове.

— По принцип — продължава говорителят — този полет на

„Юнайтед“ и самолетът на „Транс Уърлд Еърлайнс“, с който се сблъска, е трябвало да се разминат на километри, но самолетът на „Транс Уърлд“ — полет 266 с четирийсет и четирима души пътници и екипаж — се отклонил много от курса си. Той падна на Статън Айланд.

Още покрити трупове върху носилки. Огромно самолетно колело с разкъсана гума и бълващо пушек. Камерата приближава останките от полет 266 и Холи вижда коледни подаръци, опаковани с пъстра хартия, пръснати наоколо. Камерата показва един от тях в близък план и се вижда малък Дядо Коледа, закачен на панделката. Дядо Коледа пуши и е почернял от сажди.

— Спри тук — казва Дан. Брад натиска нещо на таблета и екранът на големия телевизор отново става син.

Дан се обръща към Холи.

— Общо сто трийсет и четирима загинали. И кога се случи това? На шестнайсети декември 1960 година. Точно преди шейсет години.

„Просто съвпадение“, мисли си Холи, но въпреки това я побиват студени тръпки и отново се сеща, че може би има сили на този свят, които движат хората в избрани от тях посоки като фигурки (мъжки и женски) върху дъска за шах. Датите може и да са съвпадение, но нима може да каже същото за причините, които са я довели в тази къща в Портланд, Мейн? Не. Има верига от събития, простираща се назад до друго чудовище на име Брейди Хартсфийлд. Брейди, който пръв я е накарал да повярва.

— Имаше един оцелял — казва Дан Бел и я стряска от размислите.

Холи посочва синия екран, сякаш репортажът още върви.

— Някой е оцелял при тази катастрофа?

— Само за един ден — отвръща Брад. — Вестниците го кръстили Момчето, което падна от небето.

— Но друг беше измислил това прозвище — казва Дан. — По онова време в Ню Йорк, освен големите телевизии, имаше три или четири независими канала. Единият от тях се казваше WLPT. Отдавна вече не съществува, разбира се, но ако нещо е било заснето с камера, има голяма вероятност да го намериш в интернет. Подготви се за шок, млада госпожице. — Той кимва към Брад, който отново започва да натиска екрана на таблета.

Холи отдавна е научила от майка си (и с мълчаливото съгласие на баща си), че изразяването на бурни емоции не е просто смущаващо и неприятно, а направо срамно. Дори и след години терапия с Али Уинтърс обикновено не дава никаква воля на чувствата си, дори пред приятели. Тези хора са непознати, но когато следващият клип тръгва на екрана, тя изпищява. Не може да се сдържи.

— Това е той! Това е Ондовски!

— Знам — казва Дан Бел.

11

Само че повечето хора биха казали, че не е той, и Холи го знае.

Биха казали: „Да, има прилика, както има прилика между господин Бел и внука му или между Джон Ленън и сина му Джулиан, или между мен и леля Елизабет“. Биха казали: „Обзалагам се, че това е дядото на Чет Ондовски. Боже, крушата не пада далеч от дървото, нали?“

Но Холи, също като стареца в инвалидната количка, знае че е той.

Мъжът със старомодния микрофон с логото на WLPT има по-пълно лице от Ондовски, а бръчките подсказват, че е с десет, може би дори двайсет години по-възрастен. Късо подстриганата му коса е прошарена и започва по-високо на челото, отколкото тази на Ондовски. Има зачатъци на двойна брадичка, каквито Ондовски няма.

Зад него пожарникари щъкат напред-назад през черния от сажди сняг, събират колети и куфари, докато други пръскат с маркучи останките на самолета и двете горящи къщи зад тях. Тромава стара линейка потегля с мигащи лампи.

— Аз съм Пол Фрийман и се намирам в Бруклин на мястото най-тежката самолетна катастрофа в американската история — казва репортерът, като издиша облаче пара с всяка дума.

— Всички на борда на самолета на „Юнайтед Еърлайнс“ са загинали с изключение на един. — Той посочва към отдалечаващата се линейка. — Момчето, чиято личност все още не е установена, се намира в тази линейка. То е… — Журналистът, който се представя за Пол Фрийман, замълчава драматично.

— Момчето, което падна от небето! Изхвърчало е от задната част на самолета, цялото в пламъци, и е паднало в пряспа. Ужасени очевидци го оваляли в снега и го угасили, но аз видях как го качват в линейката и мога да съобщя, че нараняванията му изглеждат тежки. Дрехите му са почти изцяло изгорели или разтопени върху кожата.

— Спри тук — нарежда старецът. Внукът му спира видеото. Дан се обръща към Холи. Сините му старчески очи все още пламтят. — Виждаш ли, Холи? Чуваш ли? Сигурен съм, че на зрителите им е изглеждал ужасен от случилото се, мислели са, че си върши работата добре при изключително трудни обстоятелства, но…

— Не е ужасен — казва Холи. Мисли си за първия репортаж на Ондовски от училище „Макриди“. Сега го вижда по-ясно.

— Въодушевен е.

— Да — кимва Дан. — Точно така. Разбираш ме. Много добре.

— Слава богу, че някой те разбира — вмята Брад.

— Момчето се казвало Стивън Балц — продължава Дан, — а този Пол Фрийман е видял обгореното дете и може би е чул писъците му от болка — защото свидетели твърдят, че момчето е било в съзнание, поне в началото. Знаеш ли какво си мисля? До какво заключение стигнах? Мисля, че се е хранел.

— Естествено — казва Холи. Устните ѝ са изтръпнали. — Хранел се е с болката на момчето и с ужаса на очевидците. Със смъртта.

— Да. Приготви следващия клип, Брад. — Дан се обляга назад уморено. Холи не се интересува. Трябва да научи и останалото. Трябва да научи всичко. Обхванала я е старата треска.

— Кога се зае да издириш тези кадри? Как разбра за този случай?

— За пръв път гледах този репортаж в деня на катастрофата в предаването на Хънтли и Бринкли. — Дан се усмихва, когато забелязва озадаченото ѝ изражение. — Твърде млада си, за да помниш Чет Хънтли и Дейвид Бринкли. Сега предаването се казва „Вечерните новини на Ен Би Си“.

Брад казва:

— Ако някой независим телевизионен канал пристигне на мястото на значимо събитие пръв и заснеме добри кадри, продава репортажа на някоя от големите телевизионни мрежи. Явно така е станало и в този случай и затова дядо е успял да го гледа.

— Фрийман е пристигнал пръв — казва замислено Холи. — И твърдиш, че… Според теб Фрийман е предизвикал самолетната катастрофа, така ли?

Дан Бел поклаща глава толкова енергично, че фината му като паяжина коса се разхвърчава.

— Не, просто е извадил късмет. Или е заложил на печеливша карта. Защото в големите градове непрекъснато се случват трагедии, нали? Там има много възможности за подобно същество да се нахрани. А и кой знае, създания като него може да усещат, че наближава голяма трагедия. Може да е като комар — да надушва кръв от километри. Откъде да знаем, след като нямаме дори представа що за същество е той? Пускай следващия, Брад.

Брад пуска клипа и мъжът, който се появява на екрана, отново е Ондовски… само че малко по-различен. По-слаб. По-млад от „Пол Фрийман“, както и от онзи Ондовски, който се е включил от сцената на атентата пред училище „Макриди“. Но е той. Лицето е различно, но и същото. Върху микрофона, който държи, са изписани буквите KTVT. До него стоят три жени. Едната носи значка с лика на Кенеди. Друга държи плакат, смачкан и някак си окаян, на който пише: С КЕНЕДИ ДОКРАЙ ПРЕЗ ’64!

— Аз съм Дейв Ван Пелт и се намирам пред Тексаското училищно книгохранилище на площад „Дийли“, където…

— Стоп — казва Дан и Брад спира кадъра. Дан се обръща към Холи. — Пак е той, нали?

— Да. Не знам дали някой друг би го забелязал, не съм сигурна защо и ти си го забелязал толкова дълго след репортажа за катастрофата, но е той. Баща ми някога ми каза нещо за колите. Каза, че компании — като „Форд“, „Шевролет“, „Крайслер“ — предлагат множество различни модели и ги променят година след година, но всички са изработени по шаблон. Той… Ондовски… — Но не намира думи и само успява да посочи черно-бялото изображение на екрана. Ръката ѝ трепери.

— Да — промълвява Дан. — Много добре го каза. Той е различни модели, направени по един шаблон. Само че има поне два шаблона, може би повече.

— Какво имаш предвид?

— И дотам ще стигна. — Гласът му звучи още по-дрезгаво и той пийва чай, за да си смаже гърлото. — Попаднах на този репортаж случайно, само защото редовно гледах Хънтли и Бринкли. Но след като застреляха Кенеди всички започнаха да гледат Уолтър Кронкайт, включително и аз. Защото Си Би Ес отразяваха най-мащабно случая. Кенеди беше застрелян в петък. Този репортаж беше излъчен във вечерните новини на Си Би Ес на следващия ден, в събота. Новинарите наричат такива материали „допълнителни“. Пускай, Брад. Но от началото.

Младият журналист с грозното карирано сако започва отначало:

— Аз съм Дейв Ван Пелт и се намирам пред Тексаското училищно книгохранилище на площад „Дийли“, където Джон Ф. Кенеди, трийсет и петият президент на САЩ, беше прострелян смъртоносно вчера. При мен са Грета Дайсън, Моника Келог и Хуанита Алварес, поддръжници на Кенеди, които са стояли точно тук, на това място, когато изстрелите са били произведени. Дами, бихте ли ми казали какво видяхте? Госпожице Дайсън?

— Изстрели… кръв… от тила му се стичаше кръв, горкичкият… — Грета Дайсън плаче толкова силно, че Холи едва ѝ разбира, което вероятно е целта. „Зрителите вкъщи сигурно плачат заедно с нея в същия този момент и си мислят, че нейната скръб изразява тяхната скръб. И скръбта на цял един народ. Само репортерът…“

— Той се наслаждава — казва тя. — Само се преструва на разстроен, при това не много добре.

— Точно така — съгласява се Дан. — Щом погледнеш кадрите от този ъгъл, няма как да не го забележиш. Виж другите две жени. Те също плачат. Много хора плакаха онази събота. И през следващите седмици. Права си. Той се наслаждава.

— Мислиш ли, че е знаел какво ще стане? Надушил ли е кръвта като комар?

— Не знам — отговаря Дан. — Не знам.

— Знаем обаче, че е постъпил на работа в KTVT същото лято — казва Брад. — Не успях да намеря почти никаква информация за него, но открих това в историческа справка за телевизионния канал в интернет. А през пролетта на 1964-та вече бил напуснал.

— Следващият път, когато се появява — доколкото ми е известно, разбира се, — е в Детройт — казва Дан. — През 1967. По време на така наречения Детройтски бунт или Бунтът на 12-а улица, който започна с нахлуването на полицията в нелицензиран нощен клуб и постепенно обхвана целия град. Четирийсет и трима загинали, хиляда и двеста ранени. Това беше водещата новина в продължение на пет дни, толкова време сблъсъците не стихваха. Този запис е от независим канал, излъчен във вечерните новини на Ен Би Си. Пускай го, Брад.

Репортер стои пред горяща витрина на магазин и интервюира чернокож мъж със стичаща се по лицето му кръв. Мъжът говори почти несвързано от мъка. Казва, че химическото му чистене гори отсреща и че не знае къде са жена му и дъщеря му. Изчезнали са в метежите из града.

— Загубих всичко — казва той. — Всичко.

А репортерът, който този път се казва Джим Ейвъри, със сигурност е от някоя местна телевизия. По-пълен е от „Пол Фрийман“, почти дебел, и е нисък (мъжът, от когото взима интервю, се извисява над него) и оплешивява. Различен модел, същият шаблон. В дебелото лице е заровен Чет Ондовски. И Пол Фрийман. И Дейв Ван Пелт.

— Как попаднахте на този репортаж, господин Бел? Как, за бога…

— Дан, забрави ли? Говорим си на „ти“.

— Как успя да видиш, че приликата не е обикновена прилика?

Дан и внук му се споглеждат с усмивка. Холи наблюдава това мимолетно огледално изображение и отново си мисли:

„Различни модели, същият шаблон“.

— Видя картините в коридора, нали? — пита Брад. — Това беше другата работа на дядо в полицейския участък. Има вродена дарба.

На Холи отново ѝ просветва. Тя се обръща към Дан.

— Правел си скици на заподозрени лица. Това е била втората ти работа в полицията!

— Да, макар че не правех просто скици. Не бях просто график. Рисувах портрети. — Той се замисля и добавя: — Чувала си как някои хора твърдят, че никога не забравят дадено лице, нали? Повечето преувеличават или направо лъжат. Аз не преувеличавам. — Старецът говори с делови тон. „Тази дарба му е по рождение — мисли си Холи. — Може би някога го е изумявала. Сега я приема за даденост“.

— Виждал съм го в процес на работа — казва Брад. — Ако артритът не му беше сковал ръцете, сега би могъл да се обърне с лице към стената и да те нарисува за двайсет минути, Холи, и всеки детайл ще е точен. Картините в коридора са все на престъпници, заловени благодарение на портретите на дядо.

— Въпреки това… — започва тя колебливо.

— Да помниш лица не е най-важното — казва Дан. — Не ми е от помощ, когато правя портрет на заподозрян, защото не съм го виждал лично. Разбираш ли?

— Да. — Холи се интересува от това и по други причини освен идентифицирането на Ондовски в различните му облици. Интересува я, защото все още се учи на следователска работа.

— Свидетелят идва. В някои случаи — като кражба на кола или въоръжен грабеж — идват няколко свидетели. Те описват извършителя. Само че е като със слепците и слона. Знаеш ли тази история?

Холи я знае. Слепецът, който хваща опашката на слона, си мисли, че е лиана. Слепецът, който хваща хобота, си мисли, че е питон. Слепецът, който хваща крака, е убеден, че е хванал ствола на стара палма. Накрая се сбиват в спор кой е прав.

— Всеки свидетел вижда извършителя по различен начин

— продължава Дан. — А ако свидетелят е един, го вижда по различен начин през различните дни. Не, не, казват, сбърках, лицето е твърде дебело. Твърде слабо е. Имаше брада. Не, мустаци бяха. Очите му бяха сини. Не, сега като се замисля, май всъщност бяха сиви.

Той отново поема голяма глътка кислород. Изглежда още по-уморен. С изключение на очите в лилавите им орбити. Те искрят. Съсредоточени са. Холи си мисли, че ако съществото Ондовски види тези очи, може и да се уплаши. Може да поиска да ги затвори преди да са видели твърде много.

— Моята работа е да прозра отвъд вариациите и да открия сходствата. Това е истинската дарба и това влагам в картините си. Това вложих и в първите си рисунки на този тип. Виж. От страничния джоб на количката той изважда малка папка и ѝ я подава. Вътре има няколко листа тънка хартия, станала чуплива с времето. На всяка от скиците има различна вариация на Чет Ондовски. Не са толкова подробни, колкото галерията с престъпници в коридора, но въпреки това са забележителни. На първите три са Пол Фрийман, Дейв Ван Пелт и Джим Ейвъри.

— По памет ли ги нарисува? — пита Холи.

— Да. — Дан отново не се хвали, а просто излага факт. — Първите три нарисувах малко след като видях Ейвъри. През лятото на 67-а. Направих и копия, но това са оригиналите.

Брад казва:

— Не забравяй за кое време говорим, Холи. Дядо е видял тези мъже по телевизията преди да се появят видеото, телевизорът с функция за запис и интернет. Подобни репортажи се излъчвали по веднъж. Налагало се е да разчита на паметта си.

— А останалите? — Тя разгъва другите три рисунки като ветрило от карти. Лица с различна коса, различни очи и усти, различни бръчки, на различна възраст. Все различни модели от същия шаблон. Всичките Ондовски. Вижда го, защото е видяла слона. Фактът, че Дан Бел го е забелязал толкова отдавна, е удивителен. Той е истински гений.

Старецът посочва рисунките в ръката ѝ една по една.

— Това е Реджиналд Холдър. Той се включи от Уестфийлд, Ню Джърси, след като Джон Лист уби цялото си семейство. Интервюира разплакани приятели и съседи. Следващият е Хари Вейл, който предаваше от Калифорнийския университет, когато чистачът Едуард Алауей застреля шестима души. Вейл се беше озовал на местопрестъплението още преди кръвта да изсъхне и интервюираше оцелелите. Последният, не се сещам за името…

— Фред Либерманенбах — казва Брад. — Кореспондент на канал WKS в Чикаго. Отразил натравянето с тиленол през 1982 година. Седем умрели. Разговарял със скърбящите роднини. Имам видеозаписи от всички тези случаи, ако искаш да ги видиш.

— Брад има много записи, открихме седемнайсет различни версии на твоя Чет Ондовски — казва Дан.

— Седемнайсет ли? — Холи е изумена.

— Това са само тези, за които знаем. Няма нужда да ги гледаме всичките. Събери първите три рисунки и ги вдигни пред екрана на телевизора, Холи. Не е прожектор, но ще свърши работа.

Тя ги вдига пред синия екран, макар да знае какво ще види.

Едно лице.

Лицето на Ондовски. Същество като Другия.

12

Докато слизат на долния етаж, Дан Бел не седи на механизирания стол, а по-скоро се е излегнал. Вече не е просто уморен, а изцеден. Холи не иска да го изтощава още повече, но се налага.

Дан Бел също е наясно, че не са приключили. Моли Брад да му донесе малко уиски.

— Дядо, докторът каза…

— Майната му на доктора и неговите превземки — срязва го Дан. — Малко уиски ще ме ободри. Ще довършим, ти ще покажеш на Холи последното… нещо… и после ще полегна. Тази нощ спах непробудно и се обзалагам, че и довечера ще е същото. Такова бреме ми падна от плещите.

„Но сега това бреме се прехвърли върху моите плещи — мисли си Холи. — Иска ми се Ралф да беше тук. Още повече ми се иска Бил да беше тук“.

Брад донася на дядо си уиски, едва покриващо дъното на малка чашка с картинки на семейство Флинтстоун. Дан я поглежда кисело, но я приема без възражения. От страничния джоб на инвалидната количка изважда аптекарско шишенце с лесно отвъртаща се капачка, подходяща за старци. Изтръсква едно хапче, а пет други се пръсват на земята.

— Да му се не види. Вдигни ги, Брад.

— Аз ще ги събера — казва Холи и ги събира. Дан междувременно лапва хапчето и го преглъща с уискито.

— Това никак не е полезно, дядо — укорява го Брад.

— На погребението ми никой няма да каже, че съм умрял млад и красив — отвръща Дан. Бузите му са възвърнали малко от цвета си и той отново седи изправен на стола. — Холи, имам около двайсет минути преди действието на тези няколко капки уиски да премине. Най-много половин час. Знам, че имаш още въпроси, а аз трябва да ти покажа още нещо, но да опитаме да действаме бързичко.

— Джоел Либерман — казва тя. — Психиатърът, при който си започнал да ходиш в Бостън през 2018-а.

— Какво имаш предвид?

— Не си тръгнал на терапия, защото си се боял, че си луд, нали?

— Не, разбира се. Отидох по същите причини, поради които ти вероятно си отишла при Карл Мортън с книгите му и лекциите за хора с необичайни неврози. Отидох, за да разкажа всичко, което знам, на човек, на когото му плащат, за да слуша. И да открия някой друг, който има причини да вярва в невероятното. Търсех теб, Холи. Също както ти си търсила мен.

„Да. Вярно е. Въпреки това — мисли си тя — е цяло чудо, че се намерихме. Или съдба. Или божествена намеса“.

— Въпреки че Мортън е променил всички имена и места в статията си, Брад лесно те издири. Съществото, което се нарича Ондовски, не е правило репортажи от пещерата в Тексас, между другото. С Брад прегледахме всички записи от новинарските емисии.

Холи казва:

— Моето същество не се виждаше на видеозаписи. Имаше кадри, в които трябваше да присъства сред групи хора, но не се виждаше. — Тя почуква рисунките на Ондовски в различните му облици. — Този извършител непрекъснато се появява по телевизията.

— Значи е различен. — Старецът свива рамене. — Както домашните котки и рисовете са различни, но и подобни — същият шаблон, различни модели. За теб самата, Холи, почти не споменават в телевизионните репортажи и никога не те назовават по име. Казват само, че си гражданка, помогнала на разследването.

— Помолих да не ме споменават — промърморва Холи.

— По онова време вече бях чел за Каролин Х. в статиите на доктор Мортън. Опитах да се свържа с теб чрез доктор Либерман — отидох до Бостън, за да се срещна с него, което не беше лесно. Знаех, че дори да не разпознаеш какъв е Ондовски, би повярвала на историята ми, ако я чуеш. Либерман се обади на твоя доктор Мортън и ето че сега си тук.

Едно нещо не дава мира на Холи.

— Защо сега? — пита тя. — Знаеш за този тип от години, преследваш го…

— Не го преследвам — прекъсва я Дан. — По-точният израз би бил, че го следя. От около 2005-а Брад следи информацията в интернет. Търсим го при всяка трагедия, при всяко масово убийство. Нали, Брад?

— Да. Невинаги присъства, не беше в „Санди Хук“, нито в Лас Вегас, когато Стивън Падок изби толкова много хора на онзи концерт, но през 2016 е работел в WFTV в Орландо. Интервюира оцелели при стрелбата в клуб „Пулс“ на следващия ден. Винаги избира най-разстроените, онези, които са били вътре или са изгубили приятели.

„Естествено — мисли си Холи. — Мъката им е вкусна“.

— Но разбрахме, че е бил в нощния клуб чак след бомбения атентат в училището миналата седмица — казва Брад. — Нали, дядо?

— Да — потвърждава Дан. — Въпреки че проверихме всички репортажи от „Пулс“, както обикновено правим.

— Как сте го пропуснали? — пита Холи. — Стрелбата в

„Пулс“ беше преди четири години! Казваш, че никога не забравяш лица, а по онова време си познавал лицето на Ондовски. Въпреки промените то си е същото свинско лице.

Двамата я поглеждат с еднакви намръщени изражения, затова Холи им обяснява как Бил ѝ е казал, че повечето хора имат или свинско лице, или лисиче лице. Във всички портрети на Ондовски, които е видяла, лицето му е кръгло. Понякога малко, друг път повече, но винаги е свинско лице.

Брад още изглежда озадачен, но дядо му се усмихва.

— Добра логика. Харесва ми. Само че има изключения, лицата на някои хора са…

— Конски — довършва Холи.

— Точно това щях да кажа. Други имат лица като на невестулки… макар че невестулките имат известна прилика с лисиците, нали? Филип Ханиган например… — Той не довършва.

— Да. И в това отношение, обзалагам се, винаги има лисиче лице.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. Покажи ѝ записа от „Пулс“, Брад.

Брад пуска видеоклипа и обръща айпада към Холи. На записа отново има репортер, този път застанал пред огромна камара цветя, балони с формата на сърце и надписи от рода на ПОВЕЧЕ ОБИЧ И ПО-МАЛКО ОМРАЗА. Журналистът започва да интервюира разплакан млад мъж със следи от спирала за мигли или прах, размазани по бузите. Холи не слуша разговора и този път не изпищява, защото не ѝ е останал въздух. Репортерът — Филип Ханиган — е млад, рус, кльощав. Изглежда все едно е постъпил на работа веднага след като е завършил гимназия и наистина има лице, което Бил Ходжис би определил като лисиче. Гледа събеседника си с изражение на загриженост… състрадание… съчувствие… или едва прикрит глад.

— Стоп — казва Дан на Брад. Обръща се към Холи: — Добре ли си?

— Това не е Ондовски — прошепва тя. — Това е Джордж.

Мъжът, доставил бомбата в училище „Макриди“.

— Напротив, Ондовски е — казва Дан внимателно. Почти благо. — Вече ти казах. Съществото няма само един шаблон. Има два. Най-малко два.

13

Холи изключва телефона си преди да почука на вратата на семейство Бел и го включва отново чак след като се прибира в стаята си в хотела. Мислите ѝ се вихрят като листа, духани от силен вятър. Когато включва устройството, за да продължи доклада си за Ралф, вижда, че има четири съобщения, пет пропуснати обаждания и пет съобщения на гласовата поща. Пропуснатите обаждания и гласовите съобщения са все от майка ѝ. Шарлот умее да пише есемеси — Холи ѝ е показала, — но никога не си прави труда, поне когато става въпрос за дъщеря ѝ. Холи си мисли, че за майка ѝ текстовите съобщения не са достатъчно ефективни за насаждане на чувство за вина.

Първо прочита текстовите съобщения.

Холи се усмихва.

Последното съобщение също е от Джером:

Въпреки всичко, което е научила в къщата на Лафайет Стрийт, тя не може да сдържи смеха си. Както ѝ сълзите. Те всички държат на нея и тя държи на тях. Невероятно е. Ще се опита да мисли за това, докато се разправя с майка си. Вече знае как свършва всяко от гласовите съобщения на Шарлот.

„Холи, къде си? Обади ми се“. Това е първото съобщение.

„Холи, трябва да говоря с теб за свиждането при вуйчо ти този уикенд. Обади ми се“. Второто.

„Къде си? Защо ти е изключен телефонът? Много си несъобразителна. Ами ако те търся по спешност? Обади ми се!“ Третото.

„Онази жена от „Живописни хълмове“, госпожа Брадок, никак не ми харесва, ужасно е високомерна, обади се и каза, че вуйчо Хенри е много разстроен! Защо не ми отговаряш? Обади ми се!“ Четвъртото е доста дълго.

Петото е съвсем кратко: „Обади ми се!“

Холи влиза в банята, отваря чантата за дреболийки и изпива един аспирин. После коленичи и сплита ръце на ръба на ваната.

— Боже, аз съм Холи. Сега трябва да се обадя на майка си. Напомни ми, че мога да отстоявам позицията си, без да бъда зла и противна и да вдигам скандали. Помогни ми да изкарам още един ден, без да паля цигара, още ми се пуши, особено в такива моменти. Бил продължава да ми липсва, но се радвам, че Джером и Барбара са до мен. Пийт също, макар понякога да вдява бавно. — Понечва да стане, но отново пада на колене.

— Ралф също ми липсва и се надявам да си прекарва добре на семейната почивка.

Така бронирана (поне се надява), Холи се обажда на майка си. Говори предимно Шарлот. Фактът, че Холи не иска да ѝ каже къде е, какво прави и кога ще се върне, много я ядосва. В гнева ѝ обаче се долавя страх, защото Холи е избягала. Холи има собствен живот. Това не е било предвидено.

— Каквито и да ги вършиш, задължително трябва да се прибереш през уикенда — казва Шарлот. — Трябва да отидем да видим Хенри заедно. Ние сме неговото семейство. Единственото, което му е останало.

— Може да не успея, мамо.

— Защо? Искам да знам защо!

— Защото… — Защото разследвам случай. Така би казал Бил. — Защото имам работа.

Шарлот се разплаква. От близо пет години това винаги е последното, до което прибягва, когато иска да се наложи над Холи. Вече не действа, но все още го прави по навик и Холи все още я боли.

— Обичам те, мамо — казва Холи и затваря.

Вярно ли е? Да. Вече не я харесва, а да обичаш някого, но да не го харесваш, е като верига с окови в двата края. Може ли да скъса веригата? Да отсече оковите? Може би. Обсъждала е многократно тази възможност с Али Уинтърс, особено след като майка ѝ каза — гордо, — че е гласувала за Доналд Тръмп (гадост). Ще го направи ли? Не сега, може би никога. Докато Холи беше малка, Шарлот Гибни ѝ втълпяваше — търпеливо, може би дори добронамерено, — че е несъобразителна, безпомощна, безперспективна, непохватна. Че е неспособна. Холи вярваше на това, докато не срещна Бил Ходжис, който я смяташе за способна. Сега има собствен живот и често се чувства щастлива. Ако скъса всякакви връзки с майка си, ще омаловажи постигнатото.

„Не искам да се чувствам неспособна — мисли си Холи, докато сяда на леглото в хотелската стая. — Вече съм го преживяла“.

— И ми е останала обицата на ухото — добавя на глас. Изважда кока-кола от хладилника (проклет кофеин). После отваря приложението за запис на телефона и продължава доклада си за Ралф. Също като молитва, отправена към Бог, в който не вярва напълно, това ѝ избистря мислите и когато приключва, вече знае, че ще продължи разследването.

14

От доклада на Холи Гибни до детектив Ралф Андерсън:

Ралф, сега ще се опитам да ти предам дословно разговора си с Дан и Брад Бел, докато още е пресен в съзнанието ми. Няма да е напълно точен, но ще се постарая. Трябваше да го запиша, но не се сетих. Все още имам много да уча за следователската работа. Само се надявам да имам този шанс.

Виждах, че господин Бел — старият господин Бел — искаше да продължи, но щом действието на глътката уиски премина, не можеше повече. Каза, че трябва да легне да поспи, и напомни на Брад за някакви аудиозаписи. В онзи момент не разбрах. Сега вече знам.

Внук му го закара в спалнята, но първо ми даде айпада си и отвори фотогалерия. Докато него го нямаше, разгледах снимките два пъти и още ги прехвърлях, когато Брад се върна. Седемнайсет снимки, всички извадени от видеоклипове в интернет, всички на Чет Ондовски в различните му…

[Пауза]

В различните му превъплъщения, мисля, че това е точната дума. И една осемнайсета снимка. Снимка на Филип Ханиган пред клуб „Пулс“ отпреди четири години. Без мустаци, с руса, не тъмна коса, по-млад от Джордж на записа от охранителната камера с фалшивата куриерска униформа, но несъмнено беше той. Имаше същото лице. Същото лисиче лице. Но различно от лицето на Ондовски. В никакъв случай не беше Ондовски.

Брад се върна с шише и две малки чаши.

— Уискито на дядо — каза той. — „Мейкърс Марк“. Искаш ли капка? — Когато отказах, той сипа доста в едната чаша.

— На мен ми е нужно. Дядо каза ли ти, че съм гей? Абсолютен гей?

Отвърнах, че ми е казал, и Брад се усмихна.

— Така започва всеки разговор за мен. Иска да го изясни от самото начало, да се знае, да покаже, че няма нищо против. Но, естествено, че има. Обича ме, но не му се нрави, че съм гей.

Когато му казах, че аз изпитвам нещо подобно към майка си, той се усмихна и заяви, че имаме нещо общо. Предполагам, че е прав.

Каза, че дядо му открай време се интересува от онова, което наричал „втория свят“. Истории за телепатия, призраци, необяснимо изчезнали хора, светлини в небето.

— Някои хора колекционират марки. Дядо ми колекционира истории за втория свят. Имах своите съмнения до този случай.

Той посочи таблета, където снимката на Джордж още беше на екрана. Джордж с колета с бомбата, докато чака да го пуснат в сградата на училището.

Брад продължи:

— Сега ми се струва, че мога да повярвам на всичко от летящи чинии до клоуни убийци. Защото наистина има втори свят. Съществува, защото хората отказват да повярват в съществуването му.

Вярно е, Ралф. Ти също го знаеш. Така съществото, което убихме в Тексас, беше оцеляло толкова дълго.

Помолих Брад да ми обясни защо дядо му е чакал толкова дълго, макар вече да имах известна представа.

Той отвърна, че дядо му смятал съществото за безобидно. Нещо като екзотичен хамелеон, ако не последният, то един от последните от своя вид. Това, че се храни със скръб и болка, може и да е неприятно, но не се различава особено от червеите, които се хранят с гнила плът, или мишеловите и лешоядите, хранещи се с останките на убити по пътищата животни.

— Койотите и хиените се изхранват по същия начин — каза Брад. — Те са чистачите на животинското царство. Ние по-добри ли сме? Нима хората не забавят ход, за да огледат по-добре някоя катастрофа на магистралата? Това също са жертви на пътя.

Аз отвърнах, че винаги извръщам поглед. И се моля катастрофиралите хора да не са пострадали.

Той заяви, че в такъв случай аз съм изключение. Според него повечето хора обичат болката, стига да не я изпитват те. После попита:

— Сигурно не гледаш филми на ужасите, нали?

Гледам, Ралф, но тези филми са измислица. Когато режисьорът извика „стоп“, момичето, чието гърло е било прерязано от Джейсън или Фреди, става и отива да си вземе кафе. Но след този случай може и да…

[Пауза]

Няма значение, да не се отклонявам от темата. Брад каза:

— За всеки клип с убийства или бедствия, които сме събрали с дядо, има още стотици. Може би хиляди. Новинарите имат израз за репортажите: „Ако има кръв, пускаме го пръв“. Така е, защото новините, които привличат най-много зрители, са лошите новини. Убийства. Експлозии. Автомобилни катастрофи. Земетресения. Цунами. Хората обичат такива неща, а ги обичат още повече сега, когато има заснети с мобилни телефони кадри. Знаеш ли колко гледания има записът от „Пулс“, докато Омар Матин още вилнее вътре? Милиони. Милиони.

Каза, че господин Бел си мислел, че това рядко срещано създание прави същото като зрителите на новините: храни се от трагедии. Чудовището — не го наричал Другия — просто имало късмет да живее по-дълго с този начин на хранене. Господин Бел се задоволявал да го наблюдава и да му се диви, докато не видял снимката от охранителната камера на атентатора в училището. Той има забележителна памет за лица и знаел, че е виждал друга версия на същото лице при друга трагедия, не много отдавна. На Брад му отнело по-малко от час да открие Филип Ханиган.

— До момента съм намерил атентатора от училището три пъти. — Брад ми показа снимки на мъжа с лисичето лице — все различни, но винаги на Джордж — от три различни репортажа. От урагана Катрина през 2005 г. От поредицата от торнада в Илинойс през 2004. И от Световния търговски център през 2001. — Сигурен съм, че има и други, но нямах достатъчно време да ги издиря.

— Може да е различен човек. Или същество. — Мислех си, че ако има двама — Ондовски и онзи, когото убихме в Тексас, — то може да има и трима. Или четирима. Или десет. Помня, че гледах едно предаване за застрашени видове по Пи Би Ес. Останали са само шейсет черни носорога в света, само седемдесет амурски леопарда, но те са много повече от три на брой.

— Не — отсече Брад. — Същият е. Попитах го защо е толкова сигурен.

— Дядо правеше полицейски скици. Аз понякога слагам подслушвателни устройства със съдебна заповед, а няколко пъти съм оборудвал с микрофони ПП. Знаеш ли какво означава ПП?

Разбира се, че знаех. Полицаи под прикритие.

— Микрофоните вече не се слагат под блузата — обясни Брад. — Сега използваме фалшиви копчета или игли за вратовръзки. Веднъж инсталирах микрофон в буквата Б от логото на „Ред Сокс“ на една шапка. Б като бръмбар, схващаш ли? Но това е само част от задълженията ми. Гледай сега.

Той придърпа стола си към моя, за да гледаме заедно екрана на таблета. Отвори приложение на име „VocaKnow“. Вътре имаше няколко файла. Единият беше озаглавен „Пол Фрийман“. Това е превъплъщението на Ондовски, което предава от мястото на самолетната катастрофа през 1960, ако помниш.

Брад натисна копче и чух гласа на Фрийман, само че поясен и без смущения. Каза, че е изчистил аудиозаписа и е отстранил фоновите шумове. Нарече този процес „да подсладиш записа“. Гласът се разнесе от говорителя на таблета. На екрана виждах гласа така, както се виждат звуковите вълни в долната част на екрана на телефон или таблет, когато натиснеш иконата с микрофона, за да изпратиш аудио съобщение. Брад нарече това гласова спектрограмна разпечатка и твърди, че е лицензиран експерт по гласов спектрограмен анализ. Явява се в съда като вещо лице.

Забелязваш ли, че в случая действа онази сила, за която говорихме, Ралф? Аз я забелязвам. Дядо и внук. Единият експерт по образи, другият — по звук. Без двамата заедно това нещо, техният Друг, още щеше да носи различни лица и да се крие пред очите на всички. Някои хора биха го нарекли шанс или съвпадение, като да познаеш печелившите числа от лотарията, но аз не вярвам в това. Не мога и не искам.

Брад пусна речта на Фрийман от самолетната катастрофа да се повтаря. След това отвори звуковия файл от репортажа на Ондовски пред училището и също го пусна да се повтаря. Двата гласа се насложиха един върху друг в абсолютно неразбираема какофония. Брад изключи звука и посочи с пръст двете спектрограми — тази на Фрийман в горната половина на екрана, а тази на Ондовски — в долната.

— Виждаш, нали? — попита той и естествено, аз го видях. Същите върхове и спадове вървяха и на двете графики, почти в пълен синхрон. Имаше няколко дребни разлики, но на практика това беше един и същи глас, макар записите да бяха направени с шейсет години разлика. Попитах Брад как може двете вълни да изглеждат толкова еднакви, след като Фрийман и Ондовски произнасят различни думи.

— Лицето му се променя, тялото му се променя, но гласът му си остава същият — отговори Брад. — Защото всеки глас е уникален. Той се опитва да го промени — понякога говори по-високо, друг път по-ниско, понякога дори се опитва да вкара акцент, — но не се старае особено.

— Защото е уверен, че физическите промени са достатъчни, както и смяната на мястото.

— Така мисля — каза Брад. — Ето още нещо. Всеки човек има и уникален начин на изричане на думите. Определен ритъм, който зависи от дишането. Виж върховете. Тук Фрийман натъртва някои думи. Виж спадовете, когато си поема въздух. А сега виж графиката на Ондовски.

Еднакви бяха, Ралф.

— Има и още нещо — продължи Брад. — И двата гласа спират на някои думи, винаги съдържащи С или Ц. Мисля, че в някакъв момент, Бог знае колко отдавна, това същество е фъфлело, но, разбира се, един телевизионен журналист не бива да фъфли. Преодолял е говорния дефект, като се е научил да докосва с език небцето си, а не зъбите, защото така се получава фъфленето. Едва доловимо е, но го има. Слушай.

Пусна ми част от записа на Ондовски пред училището, в който казва „Експлозивът се е намирал или в централния офис…“

Попита ме дали го чувам. Аз го помолих да го пусне отново, за да съм сигурна, че не си внушавам. Не си внушавах. Ондовски казва: „Взривното у… строй… ство вероятно било в офи… са на админи… стра… цията“.

След това ми пусна запис на Пол Фрийман от самолетната катастрофа през 1960-а. Фрийман казва: „Изхвърчало е от задната част на самолета, цялото в пламъци“. Чух ги отново, Ралф. Едва доловимите паузи преди С и Ц. Езикът докосва небцето, за да предотврати фъфленето.

Брад отвори трета спектрограма на таблета. Този път от интервюто на Филип Ханиган с младия мъж пред клуб

„Пулс“, момчето с размазаната спирала по бузите. Не чувах гласа на младежа, защото Брад го беше отстранил заедно с всички фонови шумове като сирени и викове на хора. Чуваше се само Ханиган, само Джордж, и сякаш беше при нас в стаята.

— Какво стана вътре, Родни? Как успя да се спасиш? Брад ми пусна записа още три пъти. Върховете и спадовете на спектрограмата съвпадаха с другите две, които продължаваха да вървят над нея — спектрограмите на Фрийман и Ондовски. Това беше техническият аспект, Ралф, и го оценявах, но онова, което истински ме стресна и от което ме побиха тръпки, бяха паузите. Една кратка на „какво стана“, няколко по-дълги на „се спасиш“, което сигурно е особено трудно за произнасяне за хора с такива проблеми в говора.

Брад ме попита дали е достатъчно и аз отвърнах, че е достатъчно. Никой, преживял онова, което преживяхме ние, не би казал, че е достатъчно, но за мен беше. Той не е същото същество, което трябва да изпада в хибернация по време на трансформацията си и не се вижда на видеозаписи, но определено му е първи или втори братовчед. Толкова много неща не знаем за тези създания и вероятно никога няма да ги научим.

Сега трябва да прекъсна, Ралф. Днес съм само на един геврек, сандвич с пилешко и кифличка. Ако не хапна нещо скоро, сигурно ще припадна.

Ще продължа по-късно.

15

Холи си поръчва от „Доминос“ — малка пица със зеленчуци и голяма кола. Когато младежът пристига, му дава бакшиш по правилото на Бил Ходжис: петнайсет процента от сметката, ако обслужването е прилично, двайсет, ако е добро. Този младеж пристига бързо, затова му дава цялата сума.

Сяда на малката маса до прозореца, дъвче и гледа как здрачът се спуска над паркинга на „Ембаси Суитс“. Лампичките на коледната елха долу примигват, но Холи никога през живота си не е изпитвала такава липсва на коледно настроение. Днес е разглеждала само изображения на телевизионен екран и спектрограми на таблет. Утре, ако всичко върви по план, както се надява (таи тази своя надежда), ще се изправи лице в лице със съществото. Това ще е страшно.

Но трябва да го направи — няма избор. Дан Бел е прекалено стар, а Брад Бел е прекалено уплашен. Директно ѝ е отказал, дори след като Холи му е обяснила, че онова, което възнамерява да направи в Питсбърг, няма да го изложи на опасност.

— Няма как да си сигурна — каза Брад. — Та това същество може да владее телепатия.

— Сблъсквала съм се с подобно създание — отговори тя. — Ако владееше телепатия, Брад, аз щях да съм мъртва, а то живо.

— Няма да дойда. — Устните на Брад трепереха. — Дядо има нужда от мен. Сърцето му е много слабо. Нямаш ли приятели?

Тя има приятели и един от тях е много добър полицай, но дори Ралф да е в Оклахома, би ли го изложила на такъв риск? Той има семейство. Тя няма. А що се отнася до Джером… не.

В никакъв случай. Намеренията ѝ за Питсбърг в зараждащия се план не би трябвало да представляват опасност, но Джером ще настоява да участва докрай, а това ще е опасно. Остава Пийт, но партньорът ѝ е почти изцяло лишен от въображение. Би се включил с готовност, но ще приеме цялата работа на шега, а Чет Ондовски е създание, с което шега не бива.

На младини Дан Бел може би би се спуснал по следите на превъплъщенеца, но дори тогава би се задоволил само да го наблюдава с интерес. Вероятно дори би изпитвал съчувствие. Но сега нещата са се променили. Сега съществото вече не се задоволява да се храни с последствията от трагедии и да лапа скръб и болка преди кръвта да изсъхне.

Този път то е предизвикало кървавата баня и ако му се размине веднъж, ще го направи отново. Следващия път жертвите може да са повече, а Холи няма да допусне това.

Отваря лаптопа върху паянтовото подобие на бюро в стаята и вижда имейла от Брад Бел, който очаква.

Прилагам онова, за което ме помоли. Моля те, използвай материалите разумно и не ни замесвай повече. Направихме каквото можахме.

„Ами, не съвсем“, мисли си Холи. Сваля прикачените файлове и после звъни на мобилния телефон на Дан Бел. Очаква отново да вдигне Брад, но този път е старецът и май е относително бодър. Нищо не действа така освежаващо като следобедната дрямка; Холи подрямва винаги когато може, но напоследък има тази възможност много по-рядко, отколкото би искала.

— Дан, обажда се Холи. Може ли да ти задам още един въпрос?

— Давай.

— Как си сменя работата, без да го разкрият? Все пак живеем в епохата на социалните мрежи. Не разбирам как успява. В продължение на няколко секунди се чува само тежкото му, подпомогнато от кислородната бутилка дишане. После той отговаря:

— С Брад обсъждахме въпроса. Имаме някои идеи. Той… то… почакай, Брад ми дърпа проклетия телефон от ръката. Чува се откъслечен разговор, който Холи не може да разбере, но схваща по същество: старецът не обича му суфлират. Тогава заговаря Брад:

— Питаш как продължава да се мести от телевизия в телевизия, нали?

— Да.

— Добър въпрос. Наистина добър. Не сме напълно сигурни, но мислим, че се промушва.

— Моля?

— Това е израз от журналистическия жаргон. Радиоводещи и телевизионни репортери се „промушват“ в някоя местна станция, за да започнат да се катерят към по-високи постове. Навсякъде има поне един местен телевизионен канал. Малък. Без връзки с големите мрежи. С нищожна заплата. Обикновено отразява местни новини. Всичко от откриването на нов мост и благотворителни инициативи до заседания на градския съвет. Този тип започва работа в такъв канал, за да натрупа известен стаж в ефир, изкарва няколко месеца, после кандидатства в някоя от големите телевизии със записи от изявите си в малкия местен канал. Всеки, който гледа записите, веднага разбира, че го бива в работата. Истински професионалист. — Брад се разсмива горчиво. — И как иначе? Работи като журналист от поне шейсет години. Практиката води до…

Старецът го прекъсва с някакво изказване. Брад му казва, че ще ѝ предаде, но на Холи това не ѝ е достатъчно. Внезапно ѝ идва до гуша и от двамата. Денят е бил тежък.

— Брад, включи телефона на високоговорител.

— Моля? А, добре. Чудесна идея.

— Мисля, че е работил и в радиото! — изкрещява Дан. Все едно си мисли, че говори по тенекиена кутия с корда. Холи прави физиономия и отдръпва телефона по-далеч от ухото си.

— Дядо, няма нужда да викаш.

Дан снижава глас, но съвсем малко.

— По радиото, Холи! Още преди да има телевизия! А преди радиото може да е отразявал кървави трагедии за вестниците! Бог знае от колко време е на този свят.

— Също така — обажда се Брад — трябва да има забележителен архив с препоръки. Вероятно аспектът, който ти си кръстила Джордж, пише някои от препоръките на Ондовски, а онзи, когото наричаш Ондовски, пише част от препоръките на Джордж. Разбираш ли?

Холи разбира… горе-долу. Това я подсеща за един виц, който Бил ѝ е разказал, за брокери на самотен остров, които забогатяват като търгуват помежду си с дрехите на гърба си.

— Остави ме да говоря, по дяволите — сопва се Дан. — Разбирам не по-зле от теб, Брадли. Не съм изкуфял.

Брад въздъхва. Едва ли е лесно да живее с Дан Бел, мисли си Холи. От друга страна, животът с Брад Бел също едва ли е цвете за мирисане.

— Холи, работи, защото текучеството в местните канали е голямо. Някои журналисти се издигат, други сменят попрището… а той е добър в работата си.

— То — поправя го Брад. — То е добро в работата си.

Разнася се кашляне и Холи чува как Брад казва на дядо си да изпие едно хапче.

— Господи, като свекърва си!

„Феликс и Оскар си крещят през пропастта между поколенията“, мисли си Холи. От това може да излезе добър комедиен сериал, но що се отнася до придобиването на ценна информация, положението е отчайващо.

— Дан? Брад? Бихте ли престанали… — „Да се дърлите“ е изразът, който ѝ хрумва, но не може да се насили да го изрече, макар да е изнервена. — Ако обичате, прекратете дискусията си за малко.

Двамата млъкват, слава богу.

— Разбирам какво имате предвид и звучи логично, но какво ще кажете за професионалната му биография? Къде е завършил журналистика? Работодателите му не са ли се питали това? Не са ли повдигали въпроса?

Дан отговаря кисело:

— Сигурно им казва, че не е работил като журналист от известно време и сега е решил да се върне в бранша.

— Но всъщност нямаме представа — казва Брад. Звучи вбесен или защото не може да даде задоволителен отговор на въпроса на Холи (както и на своя), или се цупи, че са го нарекли „свекърва“. — Виж, имаше един тип от Колорадо, който се представял за лекар почти четири години. Пишел рецепти, дори правел операции. Може да си чела за него. Бил на седемнайсет, а се представял за двайсет и пет годишен и нямал никаква диплома за висше образование, още по-малко медицинско. Щом той е могъл да се промуши през цедката, значи и това същество би могло.

— Приключи ли? — пита Дан.

— Да, дядо — въздъхва Брад.

— Чудесно, защото сега аз имам въпрос. Възнамеряваш ли да се срещнеш с него, Холи?

— Да. — Освен снимките Брад ѝ е изпратил и спектрограмите на Фрийман, Ондовски и Филип Ханиган — известен още като Джордж Атентатора. На Холи и трите ѝ изглеждат еднакви.

— Кога?

— Утре, надявам се, и ще ви помоля да не казвате на никого. Ще си мълчите ли?

— Да — отговаря Брад. — Разбира се, че ще си мълчим. Нали, дядо?

— Стига да ни разкажеш как е минало — казва Дан. — Ако можеш, разбира се. Аз бях полицай, Холи, а Брад работи с полицаи. Едва ли има нужда да ти казваме, че срещата с това създание може да е опасна. Всъщност със сигурност е опасна.

— Знам — отговаря тихичко Холи. — Аз също работя с бивш полицай. — „А преди него работех с още по-добър бивш полицай“, мисли си.

— Ще си предпазлива, нали?

— Ще се постарая — казва тя, но знае, че винаги настъпва момент, в който трябва да забравиш за предпазливостта. Джером е споменал за птица, която пренася злото като вирус. Проскубана и стоманеносива. Ако искаш да я хванеш и да ѝ извиеш проклетия врат, настъпва момент, в който вече не можеш да действаш внимателно. Холи се съмнява, че този момент ще дойде утре, но със сигурност знае, че ще настъпи скоро.

Скоро.

16

Джером е превърнал помещението над гаража на семейство Робинсън в писателски кабинет и го използва, докато работи по книгата за прапрадядо Алтън, известен още като Черния бухал. Поти се над текста една вечер, когато Барбара влиза, без да почука, и пита дали го прекъсва. Джером отвръща, че няма да е зле да си почине малко. Взимат си кола от малкия хладилник, сгушен под скосения покрив.

— Къде е тя? — пита Барбара. Джером въздъхва.

— Не ме питаш: „Как върви книгата, Джер?“, нито „Намери ли кафявия лабрадор, Джер?“ Намерих го, между другото. Жив и здрав.

— Браво на теб. И как върви книгата, Джер?

— На 93-та страница съм — отвръща той и размахва широко ръка. — Вятърът е попътен.

— Хубаво. А сега ми каже къде е тя.

Джером изважда телефона от джоба си и отваря приложение, което се казва УебУочър.

— Виж сама.

Барбара се взира в екрана.

— На летището в Портланд? Портланд, Мейн? Какво прави там?

— Защо не ѝ звъннеш да я питаш? Кажи ѝ просто: „Джером е сложил тайничко проследяваща програма на телефона ти, Холибери, защото се тревожи за теб. Е, какво си намислила? Я разкажи?“ Дали ще ѝ хареса?

— Не се шегувай — казва Барбара. — Направо ще се вбеси. Гадно е, но още по-гадното е, че ще се почувства наранена. Освен това не знаем по каква причина е заминала, нали?

Джером беше намекнал — само намекна, — че Барбара може да надзърне в историята на домашния компютър на Холи, когато отиде да вземе филмите за реферата. Ако, естествено, паролата на домашния ѝ компютър беше същата като на служебния.

Оказа се, че паролата е същата, и макар на Барбара да ѝ беше изключително неудобно и да се почувства като воайор да рови в компютъра на приятелката си, го беше направила. Защото Холи не беше същата след пътуването си до Оклахома и после до Тексас, където за малко да я убие превъртялото ченге Джак Хоскинс. В тази история имаше много повече от факта, че се е разминала на косъм от смъртта, Джером и Барбара знаеха това, но Холи отказваше да говори за случилото се. Отначало не беше проблем, защото постепенно терзанието в погледа ѝ се беше стопило. Отново беше станала нормална… е, поне според нейните стандарти. Но сега пак беше заминала, за да направи нещо, за което отказваше да говори.

Тъй че Джером беше решил да проследи местоположението ѝ чрез приложението УебУочър.

А Барбара беше прегледала историята на браузъра ѝ.

А Холи — доверчивата душа, поне по отношение на приятелите си — не беше изтрила търсенията си в интернет.

Барбара откри, че Холи е гледала много трейлъри на предстоящи филми, посещавала беше сайтовете „Ротън Тъмейтос“ и „Хъфингтън Поуст“, а няколко пъти беше ходила на сайт за запознанства на име „Сърдечни приятели“ (виж ти!), но много от последните ѝ търсения бяха свързани с терористичната атака в прогимназия „Албърт Макриди“. Търсила беше името на Чет Ондовски, телевизионен репортер от канал WPEN в Питсбърг, някаква закусвалня на име „Клосън“ в Пиер, Пенсилвания, и някакъв мъж на име Фред Финкъл, който се оказа оператор в WPEN.

Барбара съобщи всичко това на Джером и попита дали Холи е на път да получи някакъв нервен срив заради експлозията в училището.

— Може да ѝ е напомнило как Брейди Хартсфийлд взриви братовчедка ѝ Джейни…

На Джером определено му е минавало през ума, че Холи може отново да е надушила дирята на някой много опасен тип, но има нещо друго, което — поне на него — му се струва също толкова вероятно.

— „Сърдечни приятели“ — казва той на сестра си.

— Какво по-точно?

— Не ти ли е хрумвало, че Холи може би, не се изумявай, си има гадже? Или поне отива да се срещне с някой мъж, с когото си е писала имейли?

Барбара го зяпва с отворена уста. Понечва да се разсмее, но не го прави. Вместо това казва:

— Хммм.

— Какво означава това? — пита Джером. — Просветли ме, ако обичаш. Двете си говорите по женски…

— Сексистко изказване, Джер. Той пренебрегва обвинението.

— Холи има ли си приятел от мъжки пол? Имала ли е преди?

Барбара обмисля внимателно въпроса.

— Знаеш ли какво? Съмнявам се. Мисля, че още може да е девствена.

„Ами ти, Барб?“ е мисълта, която веднага му минава през ум, но някои въпроси не бива да се задават на осемнайсетгодишни момичета от по-големите им братя.

— Не е лесбийка или нещо подобно — бърза да добави Барбара. — Не пропуска филм с Джош Бролин, а когато гледахме онзи тъп филм с акулата преди две години, на практика изпъшка, когато видя Джейсън Стейтъм гол до кръста.

Наистина ли мислиш, че би отишла чак до Мейн за среща с мъж?

— Става интересно — казва Джером, вперил очи в телефона си. — Не е на летището. Ако увеличиш картата, ще видиш, че е в „Ембаси Суитс“. Вероятно пие шампанско с някой тип, който обича студено дайкири, разходки на лунна светлина и класически филми.

Барбара се прави, че ще го фрасне в лицето, но в последния момент разперва пръсти.

— Виж какво — казва Джером. — Мисля, че е по-добре да я оставим на мира.

— Наистина ли?

— Да. Не бива да забравяме, че тя оцеля след сблъсък с Брейди Хартсфийлд. Два пъти. Каквото и да се е случило в Тексас, преживя и него. Холи е малко нестабилна на пръв поглед, но дълбоко в себе си е… закалена стомана.

— За това съм съгласна. Но докато гледах историята на браузъра ѝ… се почувствах отвратително.

— И аз се чувствам отвратително сега — признава си Джером и натиска примигващата точка на телефона, която бележи „Ембаси Суитс“. — Ще си помисля тази нощ и ако утре сутрин не съм си променил мнението, ще зарежа следенето. Холи е свястна жена. Смела. И самотна.

— А майка ѝ е истинска вещица — добавя Барбара. Джером не я опровергава.

— Може би просто не бива да я закачаме. Да се справи с каквото е намислила, както сама прецени.

— Може би така е редно. — Но Барбара не изглежда много сигурна.

Джером се навежда към сестра си.

— Едно обаче знам със сигурност, Барб. Тя никога няма да разбере, че сме я проследили. Нали?

— Никога. Нито че съм ѝ ровила в компютъра.

— Чудесно. Изяснихме това. Сега може ли да се захващам за работа? Искам да напиша още две страници преди да си легна.

17

Холи няма да си легне скоро. Всъщност тепърва се захваща за истинската работа тази вечер. Мисли си дали първо да не коленичи, за да се помоли, но решава, че така само ще протака. Напомня си, че за да ти помогне Бог, трябва сам да си помогнеш.

Рубриката на Чет Ондовски „Чет на Пост“ има собствен уебсайт, където хора, които се чувства измамени по някакъв начин, могат да се обадят на телефонен номер, започващ с 800. Тази линия се обслужва денонощно, а на страницата пише, че сигналите са напълно поверителни.

Холи си поема дълбоко дъх и набира номера. След едно позвъняване в другия край на линията вдигат.

— „Чет на Пост“, Моника на телефона, с какво мога да ви помогна?

— Моника, трябва да говоря с господин Ондовски. Спешно. Жената отговаря обиграно и без колебание. Холи е сигурна, че чете от сценарий с възможни отговори на екрана пред себе си.

— Съжалявам, госпожо, но Чет в момента не е тук. С радост ще запиша телефона ви и ще му го предам. Както и какво е естеството на злоупотребата.

— Не става въпрос за злоупотреба — казва Холи, — но определено има връзка със злото. Бихте ли му предали това?

— Моля? — Моника май е озадачена.

— Трябва да говоря с него тази вечер преди девет. Кажете му, че е свързано с Пол Фрийман и самолетната катастрофа. Ще му предадете ли?

— Да, разбира се. — Холи чува тракането на клавиатурата, докато жената пише.

— Кажете му, че е свързано и с Дейв Ван Пелт в Далас и Джим Ейвъри в Детройт. Както и — това е много важно — че засяга и Филип Ханиган и клуб „Пулс“.

Това стряска Моника от досегашната ѝ заучена реч.

— „Пулс“ не беше ли клубът, в който онзи мъж застреля…

— Да — потвърждава Холи. — Кажете му да ми се обади преди девет, иначе ще се обърна с тази информация към друг. И не забравяйте да уточните, че не става въпрос за злоупотреба, а за зло. Той ще разбере какво имам предвид.

— Мога да предам съобщението, но не мога да гарантирам, че…

— Ако му го предадете, той ще ме потърси — прекъсва я Холи и се надява да е права. Защото няма резервен план.

— Трябва да ми дадете телефон за връзка.

— Номерът ми е изписан на екрана ви. Ще изчакам господин Ондовски да ми се обади, за да му кажа името си. Желая ви приятна вечер.

Холи затваря, избърсва потта от челото си и поглежда фитнес гривната си. Сърдечният ѝ ритъм е 89. Не е зле. Някога подобно обаждане би ускорило пулса ѝ над 150. Поглежда часовника. Седем без петнайсет. Изважда книгата от пътната си чанта и веднага я прибира. Твърде напрегната е, за да чете. Затова започва да крачи из стаята.

В осем без петнайсет е в банята, свалила си е ризата и се мие под мишниците (не използва дезодорант; алуминиевият хлорхидрат уж е безвреден, но тя се съмнява). Телефонът ѝ звъни. Тя си поема дълбоко дъх два пъти, отправя кратка молитва — Господи, помогни ми да не се издъня — и вдига.

18

На екрана на телефона пише НЕПОЗНАТ НОМЕР. Холи не се изненадва. Той се обажда от личния си телефон или може би от предплатена карта.

— Обажда се Чет Ондовски, с кого разговарям? — Гласът е мелодичен, дружелюбен и овладян. Гласът на дългогодишен телевизионен журналист.

— Казвам се Холи. Това е достатъчно засега. — Смята, че дотук се справя добре. Натиска екрана на фитнес гривната. Пулсът ѝ е 98.

— За какво става въпрос, Холи? — Заинтересован. Предразполагащ към доверие. Това е мъжът, отразил кървавата баня в град Пайнбъро; това е Чет на Пост, който иска да знае как фирмата, асфалтирала алеята пред къщата ти, те е метнала с цената или колко те е оскубала електрическата компания за ток, който не си похарчил.

— Мисля, че знаете, но все пак нека се уверим. Ще ви изпратя няколко снимки. Дайте ми имейла си.

— Холи, на уебсайта на „Чет на Пост“ ще намериш…

— Личния си имейл адрес. Едва ли ще искате и други да ги видят. Никак не е препоръчително.

Следва мълчание, достатъчно дълго, за да си помисли, че той е затворил, но после ѝ дава адреса. Холи го записва в бележника с логото на „Ембаси Суитс“.

— Ей сега ги пращам. Обърнете специално внимание на спектрографския анализ и снимката на Филип Ханиган. Обадете ми се след петнайсет минути.

— Холи, това е много необичай…

— Вие сте много необичаен, господин Ондовски. Права съм, нали? Обадете ми се след петнайсет минути, иначе ще оглася публично информацията, с която разполагам. Започвам да броя минутите от момента, в който изпратя имейла.

— Холи…

Тя затваря, пуска телефона на килима и се навежда с глава между коленете и ръце върху лицето. „Не припадай — казва си. — Да не си посмяла да припаднеш“.

Когато отново се чувства добре — доколкото може да е добре при тези изключително напрегнати обстоятелства — отваря лаптопа и изпраща материалите, които ѝ е дал Брад Бел. Не си прави труда да добави съобщение. Посланието е в снимките.

После чака.

След единайсет минути екранът на телефона ѝ светва. Тя го грабва веднага, но го оставя да звънне четири пъти преди да вдигне.

Ондовски не си прави труда да поздрави.

— Тези снимки не доказват нищо. — Все още говори с напълно овладения тон на дългогодишен телевизионен водещ, но цялата топлина се е изпарила от гласа му. — Осъзнаваш го, нали?

Холи казва:

— Почакайте само хората да сравнят снимката ви като Филип Ханиган със снимката, на която стоите пред училището с колета в ръце. Изкуствените мустаци няма да заблудят никого. Почакайте само, докато сравнят спектрограмата от гласа на Филип Ханиган със спектрограмата от гласа на Чет Ондовски.

— Кои са тези „хора“, за които говориш, Холи? Полицаите ли? Ще ти се изсмеят в лицето и ще те изгонят от участъка.

— О, не, не говоря за полицаите. Мога да направя нещо много по-добро. Ако от Ти Ем Зи не се заинтересуват, то от „Жадни за клюки“ ще проявят интерес. Или от „На дълбоко“. А от „Скандални разкрития“ много си падат по необичайните явления. По телевизията има предавания като „Зад кулисите“ и „Знаменитости“. Но знаете ли към кого ще се обърна първо?

В другия край на линията цари мълчание. Но дишането му се чува ясно.

То диша.

— „Инсайд Вю“ — продължава тя. — Разнищваха Нощния авиатор повече от година, занимаваха се със Слендърмен близо две. Изцедиха тези истории до капчица. Още имат тираж от над три милиона, а този случай е точно като за тях.

— Никой не вярва на подобни глупости. Прав е, и двамата са наясно.

— На тази история ще повярват. Разполагам с много информация, господин Ондовски. Направих, както май се нарича на журналистически жаргон, „задълбочено разследване“ и когато то излезе — ако излезе, — всякакви хора ще се разровят в живота ви. Във всичките ви животи. Прикритието ви не просто ще падне, а направо ще се взриви. — „Като бомбата, която заложи, за да убиеш децата“, мисли си тя.

Мълчание.

Холи хапе кокалчетата на пръстите си и чака. Много е трудно, но чака.

Най-накрая той пита:

— Откъде взе снимките? Кой ти ги даде?

Холи очаква този въпрос и знае, че трябва да му каже нещо.

— Един мъж, който отдавна ви е надушил. Не го познавате и никога няма да го откриете, но не е нужно и да се тревожите за него. Той е много стар. Трябва обаче да се тревожите за мен.

Отново следва дълго мълчание. Едно от кокалчетата ѝ е започнало да кърви. Най-накрая въпросът, който чака, е изречен:

— Какво искаш?

— Утре ще ви кажа. Да се срещнем в дванайсет на обяд.

— Имам служебен ангажимент…

— Отменете го — нарежда му жената, която някога се е движела с постоянно наведена глава и изгърбени рамене. — Сега това е ангажиментът ви и ми се струва, че е във ваш интерес да го изпълните.

— Къде?

Холи е готова за този въпрос. Проучила е всичко.

— При закусвалните в мола на Монровил. Намира се на двайсетина километра от телевизията ви, тъй че би трябвало да е удобно място за вас и безопасно за мен. Отидете в „Сбаро“, огледайте се и ще ме видите. Ще нося разкопчано кафяво кожено яке и розов пуловер с поло яка. Ще ям пица и ще пия кафе в чаша на „Старбъкс“. Ако не се появите до дванайсет и пет, ще си тръгна и ще започна да предлагам стоката си.

— Ти си откачалка и никой няма да ти повярва. — Не звучи никак уверено, но в тона му не се долавя страх. Звучи ядосано. „Само така — мисли си Холи. — С ядосан тип знам как да се оправя“.

— Кого се опитвате да убедите, господин Ондовски? Мен или себе си?

— Много си самонадеяна. Осъзнаваш ли го?

— Мой приятел ще ни наблюдава — казва тя. Не е вярно, но Ондовски не го знае. — Той няма представа защо се срещаме, не се тревожете, но ще ме държи под око. — След кратко мълчание добавя: — И вас ще държи под око.

— Какво искаш? — пита той отново.

— До утре — казва Холи и затваря.

По-късно, след като си е купила самолетен билет до Питсбърг за сутринта, Холи лежи на леглото и се надява да заспи, но не очаква да успее. Чуди се — както докато е съставяла плана — дали наистина иска да се срещне лице в лице с него. Като че ли иска. Май е успяла да го убеди, че в кърпа ѝ е вързан (както би се изразил Бил). Сега трябва да го погледне в очите и да му даде възможност да се измъкне. Трябва да го убеди, че е готова да сключат сделка. Каква сделка? Първата ѝ щура идея е била да му каже, че иска да е като него, че иска да живее… е, не вечно, това изглежда твърде крайно, но стотици години. Дали би ѝ повярвал, или ще си помисли, че се опитва да го метне? Прекалено рисковано е.

Значи пари. Какво друго?

На това ще повярва, защото отдавна наблюдава човечеството. Със снизхождение. Ондовски вярва, че за по-нисшите същества, за стадото, което той понякога прочиства, всичко се свежда до пари.

Някъде след полунощ Холи най-накрая заспива. Сънува пещерата в Тексас. Сънува съществото, което приличаше на мъж, докато не го удари с чорап, пълен със сачми, и главата не се разпадна като фалшива фасада, каквато всъщност представляваше.

Надава писък в съня си.

1

Като отличничка от дванайсети клас в гимназия „Хътън“, Барбара Робинсън може в общи линии да прави каквото намери за добре през свободния си час от 9:00 до 9:50. Когато звънецът бие и часът по английска литература свършва, тя отива в ателието по изобразително изкуство, което по това време е празно. Изважда телефона от джоба си и се обажда на Джером. По тона му познава, че го е събудила. „Ех, да си писател на този свят“, мисли си тя.

Барбара не губи време.

— Тя къде е тази сутрин, Джер?

— Не знам. Изтрих приложението за проследяване.

— Наистина ли?

— Да.

— Ами… добре.

— Сега може ли да си доспя?

— Не. — Барбара е на крак от 6:45 и няма намерение да остави другите да се излежават. — Време е да ставаш и да сграбчиш света за топките.

— Много си устата, сестричке — отвръща той и, пуф, затваря.

Барбара стои до грозния акварел на езеро, сътворен от някой ученик, и гледа намръщено телефона си. Джером сигурно е прав, Холи е отишла да се срещне с някой тип от сайта за запознанства. Не да се чука с него, това не е в стила на Холи, но може би за да установи човешки контакт. Да потърси връзка, както несъмнено я е съветвала психоложката. Това ѝ се струва по-вероятно. Все пак Портланд е на поне осемстотин километра от взривеното училище, от което Холи толкова се е интересувала. Може би дори повече.

„Постави се на нейно място — казва си Барбара. — Ти не би ли поискала малко лично пространство? И няма ли да се ядосаш, ако разбереш, че приятелите ти — така наречените ти приятели — са те шпионирали?“

Холи няма да разбере, но това променя ли фактите? Не.

Барбара продължава ли да се тревожи (мъничко)?

Да. Но понякога човек трябва се примири с тревогите.

Пъха телефона в джоба си и решава да слезе в музикалния кабинет, за да се упражнява на китарата, докато стане време за часа по Американска история от ХХ в. Опитва се да научи старото соул парче на Уилсън Пикет „In the Midnight Hour“. Акордите на припева са голяма играчка, но вече започва да ги схваща.

На излизане за малко да се сблъска с Джъстин Фриландер, единайсетокласник и един от основателите на гимназиалния компютърен клуб, който — според слуховете — много си пада по нея. Барбара му се усмихва и Джъстин веднага добива притеснено червен цвят, на какъвто са способни само белите момчета. Значи слуховете са верни. Внезапно на Барбара ѝ хрумва, че това може да е предопределено от съдбата.

— Здрасти, Джъстин. Питам се, дали би ми помогнал? — казва тя и изважда телефона от джоба си.

2

Докато Джъстин Фриландер разглежда телефона на Барбара (който е, о, боже, още топъл от престоя си в задния ѝ джоб), Холи каца на международното летище в Питсбърг. Десет минути по-късно е на опашката за автомобили под наем. По-евтино би излязло да хване такси, но е по-разумно да разполага със собствен превоз. Около година след като с Пийт Хънтли са постъпили в „Търси се“, са изкарали шофьорски курс по наблюдение и преследване с автомобил — опреснителен за него, нов за нея. Не очаква днес да се нуждае от уменията за наблюдение, но не е изключено да ѝ се наложи да се измъкне незабелязано с колата. Отива на среща с опасен човек.

Спира на паркинга на летищен хотел, за да убие известно време („Ще подраня и за собственото си погребение“, минава ѝ отново през ум). Обажда се на майка си. Шарлот не вдига, което не означава, че не е чула телефона; да остави гласовата поща да се включи е една от старите ѝ техники за наказание, когато смята, че дъщеря ѝ се е провинила. След това се обажда на Пийт, който пак я пита как е и кога ще се върне. Като си мисли за Дан Бел и внука му, който е абсолютен гей, тя му казва, че е на гости на приятели в Нова Англия и ще се върне на работа рано в понеделник сутринта.

— Гледай наистина да си тук — казва Пийт. — Във вторник трябва да дадеш показания в съда. А служебното коледно парти е в сряда. Възнамерявам да те целуна под имела.

— Ужас — отвръща тя, но се усмихва.

Пристига в мола в единайсет и петнайсет и се насилва да остане в колата още петнайсет минути, като ту поглежда фитнес гривната (пулсът ѝ е малко над 100), ту се моли за спокойствие и сила. Както и да бъде убедителна.

В единайсет и половина влиза в мола и се разхожда бавно покрай магазините — „Джими Джаз“, „Клъч“, „Бубалу“, — разглежда витрините, но не за да види предлаганите стоки, а за да зърне в отражението Чет Ондовски, ако е дошъл и я наблюдава. Не се съмнява, че ще се появи именно Чет. Другата му самоличност, която тя нарича Джордж, е най-издирваният мъж в Америка в момента. Холи предполага, че е възможно да има и трети шаблон, но смята, че е малко вероятно: има свинско лице и лисиче лице, защо да се нуждае от други?

В дванайсет без десет се нарежда пред „Старбъкс“ за кафе, после пред „Сбаро“ за парче пица, въпреки че не ѝ се яде. Разкопчава якето, за да се види розовото поло, после намира празна маса. Макар да е обедно време, има много празни маси — повече отколкото е очаквала — и това я безпокои. В целия мол няма много хора, въпреки предстоящите коледни празници. Изглежда, молът запада, напоследък всички пазаруват от „Амазон“.

Става дванайсет. Млад мъж с готини слънчеви очила и ватирано яке (няколко етикета от ски лифтове висят от ципа му) забавя ход, сякаш възнамерява да я заговори, но продължава по пътя си. Холи изпитва облекчение. Не я бива много да се отървава от досадници, тъй като не ѝ се е налагало да се научи как.

В дванайсет и пет започва да си мисли, че Ондовски няма да дойде. Тогава, в дванайсет и седем, мъж казва зад гърба ѝ с топлия, дружелюбен тон на телевизионен водещ:

— Здравей, Холи.

Тя подскача и за малко да разлее кафето. Младият мъж със слънчевите очила е. В първия момент тя си мисли, че все пак има и трети шаблон, но когато мъжът сваля очилата, вижда, че е Ондовски. Лицето му е малко по-ъгловато, бръчките около устата са изчезнали, а очите му са по-сближени (това не би изглеждало добре по телевизията), но е той. И изобщо не е млад. Не вижда бръчки по кожата му, но ги усеща и си мисли, че сигурно са много. Маскировката е добра, но толкова отблизо изглежда все едно си е слагал ботокс или си е правил пластична операция.

„Защото знам — мисли си тя. — Знам какво представлява“.

— Реших, че е най-добре да изглеждам малко по-различно — казва той. — Когато съм Чет, често ме разпознават. Телевизионните журналисти не са известни чак колкото Том Круз, но… — Довършва мисълта си със скромно свиване на рамене.

Сега, след като е свалил слънчевите очила, Холи забелязва още нещо: очите му изглеждат леко размазани, все едно са под вода… или изобщо ги няма. Това не важи ли и за устата му? Напомня ѝ на начина, по който изглежда изображението на 3D филмите, когато си свалиш очилата.

— Забелязваш, нали? — Тонът му все още е топъл и дружелюбен. Върви добре с усмивчицата, която образува трапчинки в ъглите на устата му. — Повечето хора не го забелязват. Заради прехода е. Ще изчезне след пет, най-много десет минути. Наложи се да дойда директно от студиото. Създаде ми известни затруднения, Холи.

Тя осъзнава, че долавя кратката пауза, когато той докосва небцето си с език, за да не фъфли.

— Това ме подсеща за една стара кънтри песен на Травис Трит. — Говори достатъчно спокойно, но не може да свали очи от неговите, където склерата прелива в ириса, а ирисът прелива в зеницата. Приличат на държави с нестабилни граници. — Казва се: „Ето ти монета, обади се на някой, ако го е грижа“.

Той се усмихва, устните му като че ли се разтягат прекалено широко и тогава — щрак! Миниатюрните трептения в очите му остават, но устата му отново е стабилна. Той поглежда от лявата ѝ страна, където стар господин с анорак и каскет чете списание.

— Това ли е приятелят ти? Или онази жена там, която разглежда витрината на „Форевър 21“ от подозрително дълго време?

— Може и двамата да са ми приятели — отвръща Холи. Сега, след като вече са се срещнали, се чувства добре. Тоест почти — очите му ѝ действат смущаващо и я объркват. Ако ги гледа прекалено дълго, ще я заболи глава, но ако извърне поглед, той ще го приеме за знак на слабост. И ще е прав.

— Ти познаваш мен, но аз знам само малкото ти име. Как е фамилията ти?

— Гибни. Холи Гибни.

— Какво искаш, Холи Гибни?

— Триста хиляди долара.

— Изнудване. — Ондовски поклаща леко глава, сякаш е разочарован от нея. — Знаеш ли какво е изнудване, Холи?

Тя си спомня една от старите максими на покойния Бил Ходжис (той е имал много максими): Не отговаряш на въпросите на заподозрения — той отговаря на твоите въпроси. Затова просто седи и чака с ръце, сключени до нежеланото парче пица.

— Изнудването е като наем — продължава той. — Не е дори наем, който се приспада от цената на покупката, схема, добре известна на Чет на Пост. Да речем, че имам триста хиляди долара, макар да ги нямам — има голяма разлика между парите, които изкарват телевизионните журналисти и телевизионните актьори. Но да речем, че имам толкова пари.

— Да речем, че живееш от много, много дълго време — казва Холи — и през цялото време си заделяш по малко пари. Да речем, че така подсигуряваш финансово… — Какво точно? — Начина си на живот. И миналото си. Фалшивите лични документи и така нататък.

Той се усмихва. Усмивката му е чаровна.

— Добре, Холи, да речем, че е така. Основният проблем за мен си остава: изнудването е като наем. След като получиш тристате хиляди долара, ще се върнеш при мен с манипулирани снимки и спектрограми и отново ще заплашиш да ме разкриеш.

Холи е готова за този отговор. Не ѝ е нужен Бил, за да ѝ каже, че най-добрата измислица е онази, която съдържа най-много истина.

— Няма. Искам само триста хиляди долара, защото толкова ми трябват. — Замълчава за момент. — Макар че наистина има още нещо.

— И какво е то? — Любезният тон на телевизионен водещ е станал снизходителен.

— Засега да останем на темата за парите. Неотдавна установиха, че вуйчо ми Хенри страда от болестта на Алцхаймер. Той е в дом, осигуряващ специализирани грижи за хора като него. Много е скъп, но това не е важно, защото той не иска да стои там, много е разстроен и майка ми иска да го прибере у дома. Само че не може да се грижи за него. Мисли си, че може, но греши. Тя също остарява и има свои здравословни проблеми, а къщата ще трябва да бъде пригодена за ползване от инвалид. — Сеща се за Дан Бел. — Рампи, стол за стълбището и механизъм за леглото, но това са дреболии. Искам да наема болногледачи, за да се грижат за него денонощно, както и медицинска сестра за през деня.

— Скъпи планове си правиш, Холи Гибни. Явно много обичаш стария си вуйчо.

— Да — отвръща тя.

Казва истината, макар че вуйчо Хенри понякога създава големи главоболия. Любовта е дар; любовта е и верига с окови в двата края.

— Общото му здравословно състояние е лошо. Основното му заболяване е сърдечна недостатъчност. — Отново черпи вдъхновение от Дан Бел. — В инвалидна количка е и диша от кислородна бутилка. Вероятно ще живее още две години. Може би три. Правила съм сметки и ми трябват триста хиляди долара, за да удължа това време на пет години.

— Но ако живее шест, ще се върнеш.

Холи се сеща за малкия Франк Питърсън, убит от Другия във Флинт Сити. Убит по особено жесток и болезнен начин. Внезапно се вбесява на Ондовски със заучения му журналистически говор и снизходителната усмивка. Той е един голям дрисльо. Само че думата „дрисльо“ е прекалено мека. Тя се привежда напред и вперва поглед в очите му (които най-накрая, слава богу, постепенно спират да трептят).

— Чуй ме, лайно такова, убиец на деца. Няма да ти искам повече пари. И тези не ми се щеше да ти искам. Не искам повече да те виждам. Не мога да повярвам, че възнамерявам да те пусна, и ако не махнеш тази тъпа усмивка от лицето си, може да размисля.

Ондовски се отдръпва като зашлевен и усмивката наистина изчезва. Никой досега ли не му е държал такъв тон? Може би. Не и от дълго време. Та той е уважаван телевизионен журналист! Той е Чет на Пост и некоректни строителни предприемачи и злоупотребяващи с рецепти доктори треперят от него! Веждите му (забелязва, че са съвсем тънки, сякаш космите не искат да растат по тях) се свъсват.

— Не можеш да…

— Мълчи и ме слушай — процежда тихо Холи. Навежда се още по-напред и не просто навлиза в личното му пространство, а го заплашва. Тази Холи майка ѝ не е виждала, макар Шарлот да е виждала достатъчно през последните пет-шест години, за да смята дъщеря си за непозната, може би дори за подхвърлено дете. — Слушаш ли ме? Дано слушаш внимателно, защото ще зарежа тази работа и ще си тръгна. Няма да получа триста хиляди долара от „Инсайд Вю“, но бас държа, че мога да взема поне петдесет, а това е добро начало.

— Добре, слушам те. — Паузата преди „слушам“ е по-дълга.

„Защото е изнервен“, заключава Холи. Чудесно. Иска да го изнерви.

— Триста хиляди. В брой. В банкноти от по петдесет и сто долара. Сложи ги в кутия като онази, която занесе в прогимназия „Макриди“, но няма нужда да я облепяш с коледни стикери и да си обличаш фалшива униформа. Донеси я в офиса ми в събота точно в шест вечерта. Така ще имаш време до довечера и цял ден утре да събереш парите. Не закъснявай като днес. Ако закъснееш, мандалото ще хлопне. Не забравяй, че съм готова всеки момент да прекратя уговорката. Отвращаваш ме. — Това също е истина и тя предполага, че ако натисне страничното копче на фитнес гривната сега, пулсът ѝ ще е около 170.

— Просто информативно, къде е офисът ти? И какво работиш в него?

Ако отговори на тези въпроси, може да си подпише смъртната присъда, в случай че се издъни, осъзнава го, но вече няма връщане.

— Фредерик Билдинг. — Казва му града. — В събота в шест, непосредствено преди Коледа, ще сме сами там. На петия етаж. „Търси се“.

— Какво точно е „Търси се“? Някоя колекторска фирма? — Той сбърчва нос, сякаш е усетил неприятна миризма.

— Рядко събираме дългове — признава Холи. — Предимно търсим разни работи. Детективска агенция сме.

— Боже мой, нима си истински частен детектив? — Възвърнал си е достатъчно самообладание, за да потупа саркастично гърди в областта на сърцето (ако има сърце, Холи е готова да се обзаложи, че то е черно).

Няма намерение да налапа тази въдица.

— В шест часа на петия етаж. Триста хиляди долара. В банкноти от по петдесет и сто в кутия. Влез през страничния вход. Обади ми се, когато пристигнеш, за да ти изпратя кода за отключване.

— Има ли камера?

Въпросът ни най-малко не изненадва Холи. Той е телевизионен журналист. За разлика от съществото, убило Франки Питърсън, животът му минава пред камерата.

— Има, но се счупи при една ледена буря миналия месец.

Още не са я поправили.

Вижда, че той не ѝ вярва, но по една случайност това е самата истина. Ал Джордан, отговорникът за поддръжката на сградата, е голям мързел, когото трябва отдавна да са уволнили (по скромното мнение на Холи и Пийт). И не е само камерата над страничния вход; ако не е Джером, всички от офисите на осмия етаж още щяха да се тътрят по стълбите до върха на сградата.

— От вътрешната страна на вратата има метален детектор, който обаче работи. Вграден е в стените — няма как да го избегнеш. Ако подраниш, ще разбера. Ако се опиташ да внесеш пистолет, ще разбера. Следиш ли ми мисълта?

— Да. — Вече не се усмихва. Не е нужно Холи да може да чете мисли, за да разбере, че според него тя е една досадна противна кучка. Холи няма нищо против: по-добре, отколкото да я смята за лигла, която се плаши от собствената си сянка.

— Качи се с асансьора. Ще го чуя, вдига много шум. Когато вратите се отворят, ще те чакам в коридора. Там ще направим размяната. Всички материали са на флашпамет.

— Как точно ще стане размяната?

— Не го мисли сега. Просто повярвай, че ще се получи и двамата ще си тръгнем свободни.

— Нима очакваш да го приема на доверие?

Друг въпрос, на който тя няма намерение да отговаря.

— Да обсъдим второто, което искам от теб. — Ето това е моментът в който ще се договорят — или сделката отпада.

— Какво е то? — Вече се е начумерил.

— Старият мъж, за когото ти казах, онзи, който те е забелязал…

— Как е разбрал?

— Това не е от значение. Работата е там, че те наблюдава от години. От десетилетия.

Наблюдава внимателно лицето му и е доволна от онова, което вижда: шок.

— Не те е закачал, защото е смятал, че си като хиена. Или врана. Същество, което се храни с мърша. Не е приятно, но е част от… знам ли? От екосистемата, може да се каже. Но ти си решил, че не ти е достатъчно, нали? Помислил си си: защо да чакаш някоя трагедия, някоя касапница, след като можеш сам да я причиниш? „Направи си сам“, а?

Никаква реакция от страна на Ондовски. Той просто я гледа и макар очите му вече да не трептят, продължават да изглеждат страшни. Това е смъртната ѝ присъда, тя е наясно, и не само я подписва. Пише я собственоръчно.

— Правил ли си го и преди?

Дълго мълчание. Точно когато Холи решава, че Ондовски няма да отговори — което само по себе си ще ѝ даде отговор, — той проговаря:

— Не. Но бях гладен. — И се усмихва. Иде ѝ да запищи. — Май се уплаши, Холи Гибни?

Няма смисъл да лъже.

— Да. Но също така съм твърдо решена. — Тя отново се навежда в личното му пространство. Това е едно от най-трудните неща, които е правила. — Ето какво още искам от теб. Този път ще ти се размине, но повече никога не го прави. Ако го направиш, ще разбера.

— И тогава какво? Ще ме погнеш ли? Ред е на Холи да замълчи.

— Колко копия от тези материали имаш всъщност, Холи Гибни?

— Само едно. Всичко е на флашката и ще ти я дам в събота вечерта. Но. — Посочва го с пръст и със задоволство вижда, че той не трепери. — Знам как изглежда лицето ти. Познавам и двете ти лица. Познавам гласа ти, знам за него неща, които самият ти вероятно не знаеш. — Мисли си за паузите, чрез които избягва фъфленето. — Живей си, яж си мършата, но ако някога заподозра, че си предизвикал нова трагедия — като тази в училището, — тогава да, ще те погна. Ще те издиря. И ще ти съсипя живота.

Ондовски оглежда почти празния мол. И старецът с каскета, и жената, зяпаща манекените на витрината на „Форевър 21“, са си тръгнали. Има хора на опашките пред веригите за бързо хранене, но те са с гръб.

— Струва ми се, че никой не ни наблюдава, Холи Гибни. Струва ми се, че си сама. Струва ми се, че мога да протегна ръка и да ти извия мършавия врат, а после да изчезна преди някой да разбере какво се е случило. Много съм бърз.

Ако види, че е ужасена — а тя е ужасена, защото знае, че е отчаян и разярен, — може да го направи. Вероятно ще го направи. Затова тя отново се насилва да се приведе напред.

— Може да не си достатъчно бърз, за да ми попречиш да изкрещя името ти, което сигурно знае цял Питсбърг. Аз също съм много бърза. Искаш ли да рискуваш?

Следва момент, в който той или взима решение, или се преструва, че го прави. После казва:

— В събота в шест, Фредерик Билдинг, петия етаж. Аз нося парите, ти ми даваш флашката. Разбрахме ли се?

— Да.

— И ще си мълчиш.

— Освен ако не стане друга трагедия като в училището. Ако това се случи, ще започна да крещя на всеослушание всичко, което знам. И ще крещя, докато някой ми повярва.

— Добре.

Той протяга ръка, но не изглежда изненадан, когато Холи отказва да я стисне. Дори да я докосне. Става и отново ѝ хвърля усмивка. Усмивка, от която отново ѝ иде да запищи.

— Училището беше грешка. Сега го разбирам.

Той си слага слънчевите очила и вече е прекосил половината помещение, преди Холи да забележи, че си е тръгнал. Не е лъгал, че е бърз. Може би би му се измъкнала, ако беше протегнал ръце над малката маса, но се съмняваше. Едно бързо движение и щеше да е изчезнал, оставил на масата жена, оборила глава на гърди, сякаш задрямала над скромния си обяд.

Но си отдъхва само за миг.

Съгласил се е без колебание, без да иска допълнителни гаранции. Без да я пита как може да е сигурна, че някоя бъдеща експлозия с многобройни жертви — автобус, влак, търговски център като този — не е негово дело.

„Училището беше грешка — така е казал той. — Сега го разбирам“.

Но тя беше грешката, която трябваше да бъде поправена.

„Няма намерение да ми плати, а да ме убие“, мисли си Холи, докато занася недокоснатата пица и чашата от кафето до най-близката кофа за боклук. За малко да се разсмее.

Все едно не го е знаела от самото начало.

3

На паркинга пред мола е студено и духа вятър. В разгара на предколедното пазаруване би трябвало да е пълен, но е заета само половината от капацитета му, ако има и толкова. Холи неспокойно усеща, че е напълно сама. Има големи празни пространства, където вятърът брули здраво и сковава лицето ѝ, понякога я кара да залита, но има и места с по няколко паркирани една до друга коли. Ондовски може да се крие зад всяка от тях, готов да изскочи (много съм бърз) и да я сграбчи.

Изминава последните десет крачки до колата под наем тичешком, а щом сяда вътре, натиска копчето, което заключва всички врати. Седи неподвижно известно време, за да се овладее. Не поглежда фитнес гривната, защото знае, че показанията няма да ѝ се понравят.

Изкарва колата от паркинга на мола, като поглежда в огледалото за обратно виждане през няколко секунди. Не вярва да я следи, но започва да шофира така, че да се измъкне от евентуален преследвач. За всеки случай.

Знае, че Ондовски вероятно очаква тя веднага да хване самолет, затова възнамерява да прекара нощта в Питсбърг и утре да се прибере с влака. Спира пред мотел „Холидей Ин Експрес“ и включва телефона си, за да провери за съобщения преди да влезе вътре. Има съобщение от майка ѝ. — „Холи, не знам къде си, но вуйчо Хенри е претърпял инцидент в проклетия дом. Ръката му може да е счупена. Моля те, обади ми се. Моля те“. Холи долавя и притеснението на майка си, и старите обвинения: „Имам нужда от теб, а теб те няма. Както винаги“.

Възглавничката на показалеца ѝ спира на милиметър от номера на майка ѝ. Старите навици трудно се забравят и заучените реакции трудно се променят. Руменината от срама вече пламти по челото, бузите и гърлото ѝ, а думите, които ще изрече, когато майка ѝ вдигне, вече са ѝ на езика: „Съжалявам“. И защо не? Цял живот се извинява на майка си, която винаги ѝ прощава с онова изражение, което гласи: „О, Холи, никога няма да се промениш. Винаги мога да разчитам, че ще ме разочароваш“. Защото Шарлот Гибни също има стари навици.

Този път обаче Холи не набира номера, а се замисля.

Защо трябва да съжалява? За какво трябва да се извини? За това, че не е била там, за да попречи на горкия си умопомрачен вуйчо Хенри да си счупи ръката ли? За това, че не си е вдигнала телефона на минутата, не, на секундата, когато майка ѝ е позвънила, сякаш животът на Шарлот е по-важният, истинският живот, а Холи е само сянката, която майка ѝ хвърля?

Трудно ѝ е било да се изправи лице в лице с Ондовски. Отказът да откликне мигновено на воплите на майка ѝ е също толкова труден, може би дори по-труден, но тя устоява. Въпреки че това я кара да се чувства като лоша дъщеря, тя звъни в дома за стари хора „Живописни хълмове“. Представя се и моли да я свържат с госпожа Брадок. От регистратурата ѝ казват да изчака и е принудена да изтърпи „Малкият барабанчик“, докато госпожа Брадок вдигне телефона. Мисли си, че тази песен е подходящ фон за самоубийство.

— Госпожице Гибни! — казва госпожа Брадок. — Рано ли е да ви честитя Коледа?

— В никакъв случай. Благодаря. Госпожо Брадок, майка ми се обади и каза, че вуйчо ми е претърпял някакъв инцидент.

Госпожа Брадок се разсмива.

— По-скоро предотврати инцидент! Обадих се на майка ви, за да ѝ разкажа. Умственото състояние на вуйчо ви може и да се е влошило, но рефлексите му са отлични.

— Какво е станало?

— През първия ден не искаше да излезе от стаята си, но това е обичайно. Новопостъпилите винаги са дезориентирани и често са разстроени. Понякога са много напрегнати и в такива случаи им даваме нещичко да се успокоят малко. При вуйчо ви не се наложи и вчера сам излезе и седна в дневната. Дори помогна на госпожа Хатфийлд да подреди пъзела си. После гледа онзи шантав съдия, когото харесва…

„Джон Лоу“, мисли си Холи с усмивка. Едва осъзнава, че непрекъснато поглежда в огледалата, за да провери дали Чет Ондовски (много съм бърз) не я дебне.

— … следобедна закуска.

— Моля? — казва Холи. — Връзката се изгуби за момент.

— Казах, че след предаването няколко души отидоха в столовата, където предлагаме следобедна закуска. Вуйчо ви вървеше с госпожа Хатфийлд, която е на осемдесет и две и се придвижва трудно. Тя се спъна и щеше да падне тежко, но Хенри я хвана. Сара Уитлок — тя е една от санитарките — каза, че е реагирал изключително бързо. „Мълниеносно“ бяха точните ѝ думи. Когато я хванал, Хенри се олюлял и се блъснал в стената, където има пожарогасител. Задължително е според законите на щата. Той се сдоби с голяма синина, но вероятно спаси госпожа Хатфийлд от сътресение, че и по-лошо. Тя е много немощна.

— Вуйчо Хенри има ли счупвания от сблъсъка с пожарогасителя?

Госпожа Брадок отново се разсмива.

— Божичко, не!

— Чудесно. Предайте му, че той е моят герой.

— Непременно. Отново ви желая весели празници.

— Казвам се Холи, тъй че трябва да съм весела [На английски името Холи (Holly) се римува с думата „весел“ (jolly). — Б. пр.] — изрича тя тромавото остроумие, което използва по това време на годината от дванайсетгодишна. Затваря телефона, докато смехът на госпожа Брадок още кънти в слушалката, после известно време гледа безцветната тухлена стена на мотела с ръце, скръстени върху скромния ѝ бюст, и сбърчено от размисъл чело. Взима решение и звъни на майка си.

— О, Холи, най-сетне! Къде беше? Не стига, че се тревожа за брат си, а и теб ли трябва да те мисля?

Поривът да каже „Съжалявам“ я обзема отново, но си напомня, че няма за какво да се извинява.

— Добре съм, мамо. В Питсбърг съм…

— Питсбърг!

— … но мога да се прибера след около два часа, ако движението не е много натоварено и от фирмата за автомобили под наем ми разрешат да върна колата там. Стаята ми приготвена ли е?

— Стаята ти винаги е приготвена — отвръща Шарлот.

„Естествено — мисли си Холи. — Защото в крайна сметка ще се осъзная и ще се върна да живея при нея“.

— Чудесно. Ще се прибера навреме за вечеря. Може да гледаме телевизия и да отидем да видим вуйчо Хенри утре, ако това…

— Ужасно се тревожа за него! — изплаква Шарлот.

„Но не чак толкова, че да скочиш в колата и да отидеш да го видиш — мисли си Холи. — Защото госпожа Брадок ти се е обадила и знаеш. Не става въпрос за брат ти; искаш да държиш дъщеря си изкъсо. Но е твърде късно за това и ми се струва, че дълбоко в себе си го знаеш, но няма да спреш с опитите. Това също е стар навик“.

— Сигурна съм, че вуйчо е добре, мамо.

— Твърдят, че е добре, но те така ще кажат, нали? Подобни домове винаги държат гарда вдигнат, за да се застраховат в случай на съдебни дела.

— Като отидем, ще видим с очите си какво става — казва Холи. — Нали?

— Ох, добре. — Кратко мълчание. — Предполагам, че ще си тръгнеш веднага след като видим вуйчо ти, нали? Ще се върнеш в града. — Подтекст: в онзи Содом и Гомор, в онази клоака на греха и покварата. — Аз ще прекарам Коледа сама, докато ти си на празнична вечеря с приятелите си. — Включително онзи чернокож младеж, който прилича подозрително на наркоман.

— Мамо. — Понякога на Холи ѝ иде да закрещи. — Семейство Робинсън ме покани още преди седмици. Веднага след Деня на благодарността. Казах ти още тогава и ти не възрази. — Всъщност Шарлот беше казала: „Е, щом смяташ, че се налага“.

— Но тогава си мислех, че Хенри ще си бъде вкъщи.

— Какво ще кажеш да остана и в петък вечерта? — Може да направи това за майка си, може да го направи и за себе си. Сигурна е, че Ондовски е напълно способен да разбере къде живее в града и да се появи там двайсет и четири часа по-рано с намерението да я убие. — Може да отпразнуваме Коледа по-рано.

— Това би било прекрасно — ободрява се Шарлот. — Мога да опека пиле. И аспержи! Ти обичаш аспержи!

Холи мрази аспержи, но е безсмислено да го казва на майка си.

— Звучи чудесно, мамо.

4

Холи се договаря с фирмата за автомобили под наем „Авис“ (срещу допълнителна такса, естествено) и потегля, като спира само веднъж, за да зареди колата, да си вземе сандвич с риба от „Мики Д“ и да проведе няколко обаждания. Да, казва на Джером и Пийт, приключила е с личния въпрос. Ще прекара уикенда с майка си и ще посети вуйчо си в новия му дом. Ще се върне на работа в понеделник.

— Барбара много хареса филмите — казва ѝ Джером, — но разправя, че са снежнобели. Според нея, като ги гледа човек, ще си помисли, че чернокожи хора изобщо не съществуват.

— Кажи ѝ да го отбележи в реферата си. Ще ѝ дам да гледа

„Шафт“, когато имам време. Сега трябва да потеглям. Движението е много натоварено, макар че не мога да разбера къде са тръгнали всички. Ходих в един мол, който беше полупразен.

— На гости на роднини, също като теб — отвръща Джером.

— Роднините са единственото, което не можеш да си поръчаш от „Амазон“.

Когато излиза на магистрала I-76, ѝ хрумва, че майка ѝ със сигурност ѝ е приготвила коледни подаръци, а тя не ѝ е взела нищо. Вече си представя мъченическия ѝ поглед, когато се появи с празни ръце.

Затова спира в следващия търговски център, макар това да означава, че ще пристигне вкъщи чак след мръкване (а мрази да шофира в тъмното), и ѝ купува пантофи и скъп халат. Запазва касовата бележка за момента, в който Шарлот ще ѝ каже, че са ѝ по мярка.

След като отново потегля и е на сигурно място в колата, си поема дълбоко въздух и надава вик.

Помага ѝ.

5

Шарлот прегръща дъщеря си на прага и я отвежда вътре.

Холи знае какво следва.

— Отслабнала си.

— Всъщност съм си на същите килограми — казва Холи и майка ѝ ѝ хвърля погледа, онзи поглед, който гласи: анорексичката си остава анорексичка завинаги.

За вечеря си поръчват храна от близкия италиански ресторант и докато се хранят Шарлот разправя колко трудно ѝ е без Хенри. Сякаш брат ѝ го няма от пет години вместо от пет дни и то не за да отиде в старчески дом недалеч, а за да се отдаде на старини на нелепи занимания в далечни земи — да отвори магазин за велосипеди в Австралия или да рисува залези на тропически остров. Не пита Холи за живота ѝ, за работата ѝ, нито защо е ходила в Питсбърг. До девет, когато може вече да се извини, че е уморена и иска да си легне, Холи отново е започнала да се чувства по-малка и дребна, смалена до тъжното самотно и анорексично момиче — да, това беше вярно през кошмарната ѝ първа година в гимназията, когато я наричаха Хънта-Мънта, — което живееше в тази къща.

Стаята ѝ си е същата, с тъмнорозови стени, които винаги ѝ напомняха на месото на недопечена риба. Плюшените ѝ играчки още са на рафта над тясното легло с господин Зайо на почетно място. Ушите на господин Зайо са дрипави, защото ги дъвчеше, когато не можеше да заспи. Плакатът на Силвия Плат още виси на стената над бюрото, на което Холи пишеше некадърните си стихове и понякога си представяше как се самоубива като идолката си. Докато се съблича, размишлява, че вероятно щеше да го е направила или поне да се е опитала, ако фурната им беше на газ, а не на ток.

Лесно би било — прекалено лесно — да си внуши, че детската ѝ стая я е чакала като чудовище във филм на ужасите. Спала е тук няколко пъти в нормалните (сравнително нормалните) години от живота си като пълнолетна и чудовището така и не я изяде. Майка ѝ също не я беше изяла. Чудовище има, но не в тази стая, нито в тази къща. Холи знае, че не бива да забравя това и не бива да забравя коя е. Не е детето, което дъвчеше ушите на господин Зайо. Не е девойката, която повръщаше закуската си почти всеки ден преди училище. Тя е жената, която заедно с Бил и Джером спаси децата в Центъра за култура и изкуство. Тя е жената, която оцеля след сблъсъка с Брейди Хартсфийлд. Жената, която се изправи срещу друго чудовище в пещера в Тексас. Момичето, което се криеше в тази стая и не искаше да излезе, си беше отишло.

Коленичи, казва си молитвата и си ляга.

1

Шарлот, Холи и вуйчо Хенри седят в ъгъла на стаята за свиждания в „Живописни хълмове“, която е украсена за празниците с гирлянди и разнасящи сладък аромат борови клонки, които почти надвиват постоянния мирис на урина и белина. Има елха с лампички и захарни бастунчета. Коледна музика звучи от тонколоните, изтъркани мелодии, които Холи би се радвала да не чуе повече до края на живота си.

Обитателите не изглежда да се пръскат от празнично настроение; повечето гледат дълга реклама за някакъв уред на име „Стегнат корем“, представен от секси мацка с оранжево трико. Няколко души седят встрани от телевизора, един мълчаливо, други разговарящи помежду си, трети говорещи си сами. Дребничка старица със зелен пеньоар седи наведена над огромен пъзел.

— Това е госпожа Хатфийлд — казва вуйчо Хенри. — Не си спомням малкото ѝ име.

— Госпожа Брадок каза, че си я спасил от тежко падане — отбелязва Холи.

— Не, спасих Джулия — отвръща вуйчо Хенри. — Някога при стааария вир. — Той се разсмива, както правят хората, когато си спомнят отдавна отминали дни. Шарлот забелва очи. — Бях на шестнайсет, а Джулия май беше на… — Той се смълчава.

— Дай да ти видя ръката — нарежда му Шарлот. Вуйчо Хенри надига глава.

— Ръката ли? Защо?

— Просто дай да я видя. — Тя го хваща за ръката и вдига ръкава му. Разкрива големичка, но не особено страшна синина. На Холи ѝ прилича на неуспешен опит за татуировка.

— Ако така се грижат за пациентите, трябва да ги съдим, а не да им плащаме — заявява Шарлот.

— Кого да съдим? — пита вуйчо Хенри. После през смях добавя: — Хортън се пита кого? Децата обичаха книжката за Хортън!

Шарлот става.

— Отивам за кафе. Може да взема и нещо сладко. Холи, искаш ли?

Холи поклаща глава.

— Пак не ядеш — укорява я Шарлот и се отдалечава преди Холи да успее да отговори.

Хенри я изпраща с поглед.

— Никога не се спира, нали?

Този път Холи се разсмива. Не може да се сдържи.

— Да, не се спира.

— Така си е. Ти не си Джейни.

— Не съм. — Холи чака.

— Ти си… — Тя почти чува задвижването на ръждясалите зъбни колелца. — Холи.

— Точно така. — Потупва го по ръката.

— Искам да си отида в стаята, но не помня къде е.

— Аз знам пътя. Ще те заведа. Тръгват бавно по коридора.

— Коя е Джулия? — пита Холи.

— Красива като зората — отвръща вуйчо Хенри. Холи решава, че този отговор е достатъчен. Определено звучи по-поетично от всички стихове, които е писала.

В стаята му се опитва да го заведе на стола до прозореца, но той издърпва ръката си от нейната, отива до леглото и сяда, стиснал ръце между бедрата си. Прилича на остаряло дете. — Мисля да полегна, миличка. Уморен съм. Шарлот ме уморява.

— Понякога уморява и мен — казва Холи. В миналото никога не би признала подобно нещо пред вуйчо Хенри, който твърде често беше съзаклятник на майка ѝ, но този мъж пред нея е различен. В някои отношения е много по-благ. Освен това след пет минути ще забрави какво е казала. След десет ще забрави, че изобщо е била тук.

Навежда се да го целуне по бузата, но спира с устни на милиметри от кожата му, когато той казва:

— Какво има? Защо си уплашена?

— Не съм…

— Напротив. Страх те е.

— Добре, наистина ме е страх. — Какво облекчение да го признае. Да го каже на глас.

— Майка ти… сестра ми… на върха на езика ми е…

— Шарлот.

— Да. Шарлот е страхливка. Винаги е била страхливка, още от малка. Не искаше да влиза във водата на… мястото… не си спомням. Ти също беше страхливка, но порасна и надмогна страха си.

Холи го гледа удивена. Онемяла.

— Порасна и надмогна страха — повтаря той, после изува пантофите и вдига крака на леглото. — Ще подремна, Джейни. Тук не е толкова лошо, но ми се иска да имах онова нещо… онова нещо, което се върти… — Затваря очи.

Холи отива до вратата с наведена глава. По лицето ѝ се стичат сълзи. Изважда кърпичка от джоба си и ги избърсва. Не иска Шарлот да ги вижда.

— Иска ми се да беше запомнил, че си спасил жената от падане — казва тя. — Според санитарката си реагирал мълниеносно.

Но вуйчо Хенри не я чува. Вуйчо Хенри е заспал.

2

От доклада на Холи Гибни до детектив Ралф Андерсън:

Очаквах да прекарам тази последна нощ в някой мотел в Пенсилвания, но изникна семеен въпрос и вместо това дойдох да преспя у майка. Трудно ми е да съм тук. Пълно е със спомени, много от тях неприятни. Въпреки това ще пренощувам при нея. По-добре е така. Мама излезе да напазарува за подранила коледна вечеря, която вероятно няма да е вкусна. Готвенето не е сред талантите ѝ.

Надявам се да приключа с Чет Ондовски — тоест съществото, което се нарича така — утре вечер. Страх ме е, няма смисъл да лъжа. Той обеща случилото се в училището да не се повтори, обеща без дори да се замисли, но не му вярвам. Бил не би му повярвал, а съм сигурна, че и ти не би му повярвал. Вече е усетил вкуса на убийството. Може да му е харесала и ролята на героичен спасител, макар несъмнено да знае, че не бива да привлича внимание върху себе си.

Обадих се на Дан Бел и му казах, че възнамерявам да сложа край на Ондовски. Смятах, че като бивш полицай, той ще ме разбере и ще одобри решението ми. Направи го, но ме предупреди да внимавам. Ще се опитам, но трябва да призная, че имам много лошо предчувствие. Обадих се и на приятелката си Барбара Робинсън и ѝ казах, че ще спя у майка в събота вечерта. С брат ѝ Джером непременно трябва да си мислят, че съм извън града утре. Каквото и да се случи с мен, искам да съм сигурна, че те двамата няма да са изложени на опасност.

Ондовски се тревожи какво мога да направя с информацията, която открих, но е и самоуверен. Ще ме убие, ако може. Сигурна съм. Той не знае обаче, че съм попадала в подобни ситуации и преди и няма да го подценя.

Бил Ходжис, моят приятел и бивш партньор, ме беше включил в завещанието си. Остави ми част от застраховката си живот, но и неща за спомен, които са ми по-скъпи. Едно от тях е служебното му оръжие — 38-калибров военнополицейски револвер „Смит & Уесън“. Бил ми каза, че повечето полицаи сега са въоръжени с „Глок“ 22 калибър с петнайсет куршума вместо с шест, но че той самият е от старата школа и се гордее с това.

Не обичам огнестрелни оръжия — всъщност ги ненавиждам, — но утре няма да се поколебая да използвам револвера на Бил. Няма да преговарям. Разговарях веднъж с Ондовски и това беше достатъчно. Ще го застрелям в гърдите и не само защото винаги е най-добре да се целиш в гърдите, което научих на курса по стрелба преди две години.

Истинската причина е…

[Пауза]

Помниш ли какво стана в пещерата, когато ударих съществото в главата? Естествено, че помниш. Сънуваме го и никога няма да го забравим. Вярвам, че силата — физическата сила, — вдъхнала живот на тези създания, е нещо като извънземен мозък, заменил човешкия мозък, който сигурно е съществувал преди да бъде превзет. Не знам откъде се е взела и не ме интересува. Ако прострелям това създание в гърдите, може да не го убия. Всъщност, Ралф, в известен смисъл разчитам на това.

Вярвам, че има друг начин да се отърва от него завинаги. Разбираш ли, има един бъг.

Майка ми се прибира. Ще се опитам да довърша доклада по-късно или утре.

3

Шарлот не дава на Холи да ѝ помогне с готвенето: всеки път, когато дъщеря ѝ влезе в кухнята, Шарлот я гони. Така денят се проточва, но най-накрая става време за вечеря. Шарлот е облякла зелената рокля, която носи на всяка Коледа (горда от факта, че все още ѝ става). Коледната ѝ брошка — бодлива зеленика с червени плодчета — е на обичайното си място отляво на гърдите.

— Класическа коледна вечеря като едно време! — възкликва тя, когато хваща Холи за лакътя и я въвежда в трапезарията.

„Като затворник, когото водят на разпит“, мисли си Холи. — Приготвих любимите ти ястия!

Сядат една срещу друга. Шарлот е запалила ароматни свещи, които ухаят на лимонена трева, и на Холи ѝ се киха. Вдигат тост с малки чашки с вино „Морган Дейвид“ (класическа гадост) и си пожелават весела Коледа. Следва салата, вече овкусена с подобна на сопол заливка, която Холи ненавижда (Шарлот си мисли, че я обожава) и суха като папирус пуйка, която може да се преглътне само с обилни количества сос. Картофеното пюре е на бучки. Преварените аспержи са лигави и противни както винаги. Само тортата с моркови (купена от магазина) е вкусна.

Холи си изяжда всичко и хвали майка си. Шарлот ѝ се усмихва лъчезарно.

След като измиват съдовете (Холи ги бърше с кърпа, както обикновено; майка ѝ твърди, че никога не успява да остърже всичкото „загоряло“ от тенджерите), отиват в хола, където Шарлот изважда дивиди с „Животът е прекрасен“. На колко коледи са го гледали? Поне десетина, може би повече. Вуйчо Хенри можеше да цитира всички реплики. „Може би — мисли си Холи — все още може“. Проучила е болестта на Алцхаймер в интернет и е установила, че няма начин да разбереш кои спомени остават непокътнати, докато невронните връзки се разпадат една по една.

Преди началото на филма Шарлот подава на Холи коледна шапчица… тържествено.

— Винаги си я слагаш, когато гледаме този филм. Още от малка. Традиция е.

Холи е запален киноман — откакто се помни, и намира какво да хареса дори във филмите, които критиците хулят (смята например че „Кобра“ със Сталоун е ужасно недооценен филм), но „Животът е прекрасен“ открай време я смущава. Разбира Джордж Бейли в началото на филма, но в края героят ѝ се струва като човек с биполярно разстройство в маниакалната фаза на заболяването. Дори се е питала дали след края на филма той не става крадешком от леглото и не избива цялото си семейство.

Гледат филма, Шарлот с коледната си рокля, а Холи с коледната си шапка. Холи си мисли: „Сега отивам на друго място. Усещам как тръгвам. На тъжно място, потънало в сенки. Това е място, на което знаеш, че смъртта е съвсем наблизо“.

На екрана Джейни Бейли казва:

— Господи, на татко му има нещо.

През нощта, когато заспива, Холи сънува, че Чет Ондовски излиза от асансьора във Фредерик Билдинг със скъсан джоб и ръкав на сакото. Ръцете му са изцапани с тухлен прах и кръв. Очите му трептят, а когато устните му се разтеглят в широка усмивка, от устата му се изсипват пъплещи червени буболечки и плъзват надолу по брадичката.

1

Холи седи сред четири ленти автомобили, поели на юг, все още на осемдесет километра от града и си мисли, че ако това километрично задръстване не се размърда скоро, може да закъснее за собственото си погребение, вместо да подрани.

Като много хора, страдащи от ниско самочувствие, тя педантично планира всичко и следователно почти винаги подранява. Възнамерявала е да стигне в офиса на „Търси се“ най-късно в един, но сега дори три ѝ се струва оптимистичен вариант. Колите около нея (особено големият стар боклукчийски камион отпред) я карат да изпитва чувство на клаустрофобия, сякаш е погребана жива (собственото ми погребение). Ако имаше цигари в колата, щеше да ги пали една от друга. Вместо това се задоволява с бонбони против кашлица, или както тя ги нарича „хапчетата против тютюнопушене“, но има само пет-шест в джоба на палтото и скоро ще свършат. Така биха ѝ останали само ноктите, ако не бяха изрязани до живеца, за да не може да ги захапе, както си трябва.

„Закъснявам за много важна среща“.

Не беше заради размяната на подаръците, чийто ред дойде след традиционната коледна закуска с гофрети и бекон (Коледа е чак след седмица, но Холи реши да се преструва заедно с Шарлот). Майка ѝ ѝ подари копринена блуза с къдрички, която никога няма да облече (дори да оцелее), обувки на средно високи токове (за тях важи същото) и две книги: „Силата на настоящето“ и „Напразни тревоги: Как да намерим спокойствие в един хаотичен свят“. Холи нямаше възможност да опакова своите подаръци, но купи торбичка с коледни мотиви, в която ги сложи. Шарлот се възхити на обточените с кожа пантофи и поклати снизходително глава на халата, покупка за 79,50 долара.

— Поне с два размера по-голям е. Предполагам, че не си запазила касовата бележка, скъпа.

Холи, която запази бележката специално, отвърна:

— Мисля, че е в джоба на палтото ми.

Дотук добре. Тогава, неочаквано, Шарлот предложи да отидат да видят Хенри и да му пожелаят весели празници, след като Холи няма да е тук на Коледа. Холи погледна часовника. Девет без петнайсет. Надявала се бе в девет часа вече да е потеглила на юг, но понякога с педантичността наистина може да се прекали — защо ѝ трябваше да пристига пет часа по-рано? Освен това, ако сблъсъкът с Ондовски се развиеше неблагоприятно, това щеше да е последният ѝ шанс да види Хенри, а ѝ беше любопитно и защо той я попита: „Защо си уплашена?“.

Откъде беше разбрал? Никога не ѝ беше изглеждал особено загрижен как се чувстват другите. Всъщност точно обратното.

Тъй че се съгласи и тръгнаха към дома. Шарлот настояваше да шофира и претърпяха лека катастрофа на едно кръстовище със знак „Стоп“. Въздушните възглавници не се задействаха, никой не пострада, не повикаха полицията, но последва напълно предвидимо дълго оправдание от страна на Шарлот. Тя се позова на несъществуващ заледен участък, без да споменава, че както обикновено не спря, а само намали на кръстовището; през целия си стаж като шофьор Шарлот Гибни смяташе, че винаги има предимство.

Мъжът от другия автомобил се отнесе с достатъчно разбиране, кимаше и се съгласяваше с всичко, което казваше Шарлот, но се наложи размяна на застрахователни карти и докато отново потеглят (Холи беше сигурна, че мъжът, чиято броня закривиха, ѝ намигна преди да се качи в колата си), вече беше десет часът, а и свиждането се оказа пълен провал. Хенри нямаше представа кои са. Каза, че трябва да се облича за работа и да го оставят на мира. Когато Холи го целуна на раздяла, той я изгледа подозрително и я попита дали не е от Свидетелите на Йехова.

— Ти карай на връщане — каза Шарлот, когато излязоха. — Аз съм твърде разстроена.

Холи с радост седна зад волана.

Оставила беше пътната си чанта в антрето. Когато я преметна на рамо и се обърна към майка си за обичайния им поздрав на раздяла — две сухи целувки по бузите, — Шарлот се метна на врата на дъщерята, която беше хулила и мачкала цял живот (невинаги без да го съзнава) и се разрева.

— Не си отивай. Моля те, остани още един ден. Ако не искаш да останеш до Коледа, поне остани до понеделник. Не мога да стоя сама. Още не съм готова. Може би след Коледа, но сега не мога.

Майка ѝ се беше вкопчила в нея като удавник и Холи трябваше да потисне паникьосания порив не просто да се отдръпне, а да я отскубне от себе си със сила. Търпя прегръдката, доколкото можа, после се освободи.

— Трябва да тръгвам, мамо. Имам уговорка.

— Искаш да кажеш среща с мъж, така ли? — Шарлот се усмихна. Усмивката не беше любезна. Оголила беше твърде много зъби. Холи си мислеше, че вече нищо в поведението на майка ѝ не може да я шокира, но изглежда не беше така. — Наистина ли? Ти?

„Не забравяй, че това може да е последният път, в който я виждаш — помисли си тя. — В такъв случай не бива да се разделяте с караница. Можеш да ѝ се скараш после, ако оцелееш“.

— По друг въпрос е — отвърна тя. — Но нека изпием по един чай. За това имам време.

Тъй че пиха чай и ядоха курабии с пълнеж от фурми, които Холи ненавиждаше (имаха някак си мрачен вкус), и стана почти единайсет преди най-накрая да успее да избяга от къщата на майка си, където още се носеше мирисът на лимонена трева от свещите. Тя целуна Шарлот по бузата, докато стояха на прага.

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам.

Холи успя да стигне до колата, вече докосваше дръжката на вратата, когато Шарлот я повика. Холи се обърна и почти очакваше майка ѝ да се спусне по стълбите с пръсти, извити като нокти на хищник, и да закрещи: „Остани! Трябва да останеш! Заповядвам ти!“.

Но Шарлот продължаваше да стои на прага, обгърнала тялото си с ръце. Трепереше. Изглеждаше стара и нещастна.

— Сгреших за халата — каза тя. — Моят номер е. Сигурно не съм прочела правилно етикета.

Холи се усмихна.

— Радвам се, мамо.

Изкара на заден ход, огледа се за приближаващи автомобили и зави към магистралата. Единайсет и десет. Предостатъчно време.

Така си мислеше тогава.

2

Това, че не може да разбере каква е причината за задръстването, само я изнервя още повече. По местните радиостанции не съобщават нищо за голямо задръстване на магистралата. Приложението за трафика на телефона ѝ, което обикновено е много надеждно, в момента е безполезно. На екрана има усмихнато човече, което копае дупка с лопата, а над него надпис гласи:

Да му се не види.

Ако успее да се придвижи още петнайсетина километра, може да свие към изход 56 и да тръгне по шосе 73, но в момента шосе 73 ѝ се струва по-далеч от Юпитер. Бърка в джоба на палтото си, намира последния бонбон и го разопакова, докато се взира в задницата на боклукчийския камион, където стикер пита: КАК СЪМ КАТО ШОФЬОР?

„Всички тези хора трябва да са по моловете — мисли си Холи. — Трябва да пазаруват в търговските центрове и малките магазини в града, за да подпомагат местната икономика, а не да си дават парите на „Амазон“ и куриерските фирми. Всички вие трябва да се разкарате от проклетата магистрала, за да може хората, които имат наистина важна работа, да…“

Колите започват да се движат. Холи надава тържествуващ възглас, който едва е излязъл от устата ѝ, когато боклукчийският камион отново спира. Отляво някакъв мъж говори по телефона. Отдясно жена си слага червило. Цифровият часовник в колата под наем ѝ казва, че няма да пристигне във Фредерик Билдинг преди четири. Най-рано.

„Така ще разполагам с два часа. Моля те, боже, помогни ми да стигна навреме, за да се подготвя за него. За съществото. За чудовището“.

3

Барбара Робинсън оставя университетския справочник, който разглежда, включва си телефона и отваря приложението УебУоч, което Джъстин Фриландер е инсталирал на телефона ѝ.

— Нали знаеш, че да следиш някой без негово разрешение не е редно? — беше я попитал Джъстин. — Мисля, че даже е незаконно.

— Просто искам да се уверя, че приятелката ми е добре — отвърнала беше Барбара и му хвърли лъчезарна усмивка, която стопи всичките му опасения.

Барбара обаче има свои опасения; само като гледа малката зелена точица на картата се чувства гузна, особено след като Джером беше изтрил приложението за следене от своя телефон. Но Джером не знае (а Барбара няма да му каже), че от Портланд Холи е заминала за Питсбърг. Това, съчетано с историята на търсенията, която беше видяла в браузъра ѝ, я навежда на мисълта, че Холи все пак се занимава с бомбения атентат в училището и този интерес някак си е свързан или с Чет Ондовски, репортер на WPEN, озовал се пръв на мястото на събитието, или с Фред Финкъл, неговия оператор. Барбара е почти сигурна, че Холи се интересува основно от Ондовски, защото е търсила името му повече пъти. Дори го беше записала в бележник до компютъра… с две въпросителни след него. Не ѝ се иска да мисли, че Холи преживява някаква психоатака, може би дори нервен срив, нито ѝ се иска да вярва, че може да е попаднала на следата на атентатора от училището… но знае, че не е изключено. Холи е неуверена, Холи прекарва прекалено много време, измъчвана от съмнения в себе си, но също така Холи е умна. Възможно ли е Ондовски и Финкъл (дует, който неизменно ѝ напомня за Саймън и Гарфънкъл) някак си да са се натъкнали на улика, водеща към атентатора, без дори да знаят?

Тази мисъл ѝ напомня за един филм, който е гледала с Холи. Казваше се „Фотоувеличение“. В него фотограф, който снима влюбени в парка, случайно заснема мъж, който се крие в храстите с пистолет. Ами ако нещо подобно се е случило в прогимназия „Макриди“? Ако например атентаторът се е върнал на местопрестъплението, за да се наслади на деянието си, и телевизионният екип го е заснел как наблюдава отстрани (или дори се преструва, че помага)? Ами ако Холи някак си е разбрала това? Барбара осъзнава и приема, че идеята е малко вероятна, но нима животът не имитира изкуството? Може би Холи е отишла в Питсбърг, за да разговаря с Ондовски и Финкъл. Това не би представлявало голяма опасност, но ако атентаторът все още е в района, а Холи го подгони?

Ами ако атентаторът подгонеше нея?

Вероятно всичко това са само глупости, но Барбара изпитва облекчение, когато проследяващото приложение показва, че Холи излиза от Питсбърг и отива в къщата на майка си. Тогава за малко да изтрие програмата и да успокои гузната си съвест, но вчера Холи ѝ се обади, без видима причина, само за да ѝ каже, че ще спи у майка си в събота вечерта. А накрая добави: „Обичам те“.

Естествено, че я обича, Барбара също я обича, но тези неща се подразбират, а не се изричат на глас. Освен в специални случаи. Ако сте се скарали и се сдобрявате. Или ако заминаваш на дълъг път. Или ако отиваш на война. Барбара е сигурна, че това е последното, което войниците казват на родителите и партньорите си преди да заминат за битка.

И тонът ѝ беше особен, на Барбара хич не ѝ хареса. Звучеше почти тъжно. А сега зелената точка ѝ казва, че Холи в крайна сметка няма да пренощува у майка си. Очевидно се връща към града. Плановете си ли е променила? Дали не се е скарала с майка си?

Или направо е излъгала?

Поглежда към бюрото и вижда дивидитата, които е взела от Холи за реферата: „Малтийският сокол“, „Големият сън“ и „Харпър“. Смята, че те са чудесен претекст да говори с Холи, когато тя се върне. Ще се престори на изненадана, когато я завари вкъщи, после ще се опита да разбере по каква важна работа е ходила в Портланд и Питсбърг. Може дори да признае за проследяващото приложение — в зависимост как потръгне разговорът.

Отново проверява местоположението на Холи. Тя е още на същото място на магистралата. Барбара предполага, че има задръстване заради ремонтни дейности или катастрофа. Поглежда часовника си, после отново зелената точка. Смята, че Холи ще има истински късмет, ако се прибере преди пет.

„Аз ще се отбия до тях към пет и половина — мисли си. — Дано да е добре… но се съмнявам“.

4

Колите пропълзяват напред… после спират. Потеглят… и спират.

Спират.

„Ще се побъркам — мисли си Холи. — Просто ще превъртя, както си седя и гледам задницата на боклукчийския камион. Сигурно дори ще чуя звук, когато съзнанието ми се пръсне на парчета“.

Постепенно започва да пада мрак в този декемврийски ден, само на две квадратчета в календара от най-краткия ден в годината. Часовникът на таблото ѝ казва, че може да се надява да пристигне във Фредерик Билдинг най-рано в пет, а това би било постижимо само ако колите отново се размърдат… и ако не ѝ свърши бензинът. Останал ѝ е само четвърт резервоар.

„Може да го изпусна — мисли си тя. — Може, когато той пристигне и ми се обади, за да му изпратя кода за вратата, да не получи отговор. Ще си помисли, че съм се уплашила и не съм дошла“.

Мисълта, че чиста случайност или някаква зла сила (птицата на Джером, проскубана и стоманеносива) може да е решила, че втората ѝ среща с Ондовски не бива да се състои, не ѝ носи облекчение. Защото той не просто иска да я сплаши, а да се отърве от нея. Да се изправи срещу него на своя територия с готов план е единственото ѝ преимущество. Ако го изгуби, той ще се опита да я изненада. И вероятно ще успее.

Посяга веднъж към телефона, за да се обади на Пийт и да го предупреди, че един опасен тип ще се опита да влезе през страничния вход на сградата и че трябва да действа предпазливо, но Ондовски би могъл да се измъкне с приказки. Като нищо. Та той си изкарва хляба с приказки. Дори да не беше така, Пийт вече е натрупал годинки и поне десет килограма, откакто се е пенсионирал от полицията. Пийт е бавен. Съществото, което се представя за репортер, е бързо. Холи няма да изложи Пийт на опасност. Сама трябва да пусне духа от бутилката.

Пред нея задните светлини на боклукчийския камион угасват. Машината се придвижва напред с петнайсет метра и отново спира. Този път обаче спирането е по-кратко и следващото придвижване напред е по-бързо. Възможно ли е задръстването да се раздвижва? Не смее да се надява, но все пак таи надежда.

И се оказва права. След пет минути се движи с шейсет километра в час. След седем е вдигнала близо деветдесет. След единайсет натиска газта и влиза в лентата за изпреварване. Когато профучава покрай трите коли, предизвикали задръстването, почти не поглежда към смачканите им останки, изтеглени в аварийната лента.

Ако успее да поддържа скорост от сто и десет километра в час, докато слезе от магистралата в града, и ако хване зелена вълна на повечето светофари, смята, че може да стигне до офиса към пет и двайсет.

5

Холи всъщност стига в района на Фредерик Билдинг в пет и пет. За разлика от необичайно пустия мол в Монровил, тук в центъра гъмжи от хора. Това е и хубаво, и лошо. Шансовете да забележи Ондовски сред увитото в шалове и пазаруващо по Бюел Стрийт множество са малки, но неговите шансове да я хване (ако възнамерява това да направи, а не е изключено) са също толкова малки. Бил би ги определил като нищожни.

Сякаш за да компенсира за лошия късмет на магистралата, Холи забелязва кола, която излиза от паркомясто непосредствено срещу Фредерик Билдинг. Изчаква автомобилът да се изтегли и паркира внимателно на заден ход, като се опитва да не обръща внимание на мухльото зад нея, който натиска пронизително клаксона си. При други обстоятелства непрестанният вой би могъл да я принуди да му отстъпи мястото, но не вижда друго свободно до края на улицата. Така ще се наложи да паркира в гаража, вероятно на някое от горните нива, а е гледала твърде много филми, в които на жени се случват лоши работи в подобни гаражи. Особено по тъмно, а навън вече се е стъмнило.

Мухльото с клаксона преминава веднага щом предницата на колата под наем е оставила достатъчно място, но — оказва се мухла — забавя ход достатъчно, за да пожелае на Холи весели празници с размахан среден пръст.

Когато Холи слиза от колата, по улицата не се задават автомобили. Може да прекоси бързичко — или по-скоро да претича бързичко — до отсрещния тротоар, но се присъединява към тълпата пешеходци с пазарски торби, чакащи на светофара на ъгъла. В по-голяма безопасност е сред повече хора. Държи в ръка ключа за входа на сградата. Няма намерение да заобикаля до страничния вход. Той се намира в една малка уличка, където ще е лесна мишена.

Когато пъха ключа в ключалката, мъж с шал върху долната половина на лицето и ниско нахлупена руска ушанка я подминава толкова близо, че почти се блъсва в нея. Ондовски? Не. Поне е малко вероятно. Но може ли да е сигурна?

Тясното фоайе в празно. Светлината на лампите е приглушена. Наоколо се стелят сенки. Холи отива забързано към асансьора. Това е една от по-старите сгради в центъра, само на осем етажа, типичен образец на архитектурата на Средния запад, и има само един пътнически асансьор. Просторен и уж модерен, но е само един. Наемателите мърморят по този въпрос и служителите, които бързат, често се качват по стълбите, особено онези от офисите на ниските етажи. Холи знае, че има и товарен асансьор, но него го заключват през почивните дни. Тя натиска копчето, за да повика асансьора, внезапно убедена, че отново е повреден и планът ѝ ще се срине. Вратите обаче се отварят веднага и роботизиран женски глас я посреща:

— Здравейте. Добре дошли във Фредерик Билдинг. — В празното фоайе поздравът прозвучава като безплътен глас от филм на ужасите.

Вратите се затварят и тя натиска копчето за петия етаж. На телевизионния екран в кабината през седмицата вървят новини и реклами, но сега екранът е изключен. Не звучи и коледна музика, слава богу.

— Нагоре — съобщава роботизираният глас.

„Той ще ме чака — мисли си Холи. — Някак си е успял да влезе, ще ме чака, когато вратите се отворят, и няма да има къде да бягам“.

Но вратата се отваря в празен коридор. Тя минава покрай пощенската кутия (старомодна, колкото придвижването с асансьор е сравнително ново), покрай дамската и мъжката тоалетна и спира пред врата с надпис СТЪЛБИЩЕ. Всички се оплакват от Ал Джордан, при това напълно основателно: отговорникът за поддръжката на сградата е некадърен и мързелив. Но явно има връзки, защото не го уволняват въпреки натрупващия се с камари боклук в мазето, счупената камера на страничния вход и бавното — почти необяснимо — доставяне на пратки. Да не говорим за проблема с модерния японски асансьор, който е вбесил всички.

Днес следобед Холи обаче се надява Ал да е бил немарлив и в други отношения, за да не се налага да губи време, докато вземе стол, на който да се качи, от офиса. Отваря вратата към стълбището и вижда, че има късмет. Струпани на площадката — и препречващи стълбите към шестия етаж, вероятно в нарушение на противопожарните изисквания — има принадлежности за почистване, сред които парцал с дълга дръжка, подпряна на парапета, и кофа на колелца, пълна до половината с мръсна вода.

Холи се замисля дали да не изхвърли мътната вода надолу по стълбите — Ал си го заслужава, — но в крайна сметка не намира смелост. Влиза в женската тоалетна, сваля приставката за изцеждане и изхвърля мръсната вода в една от мивките. После избутва кофата до асансьора — дамската ѝ чанта виси неудобно от сгъвката на лакътя. Натиска копчето, за да повика асансьора. Вратите се отварят и роботизираният глас ѝ казва (в случай че е забравила):

— Пети етаж.

Спомня си деня, в който Пийт влезе в офиса и попита:

— Не можеш ли да нагласиш асансьора да казва: „Кажете на Ал да ме поправи, после го убийте“?

Холи обръща кофата. Ако държи краката си плътно събрани (и внимава), отгоре има достатъчно място, колкото да стъпи между колелцата. От чантата си изважда тиксо и малко пакетче, опаковано с кафява хартия. Повдигната на пръсти и протегната толкова, че ризата ѝ се измъква от панталона, залепва пакетчето на тавана във вътрешния ляв ъгъл на кабината. Така то се намира високо над зрителното поле, където (според покойния Бил Ходжис) хората рядко поглеждат. Дано и Ондовски не погледне нагоре. В противен случай лошо ѝ се пише.

Изважда телефона от джоба си, вдига го и снима пакетчето. Ако всичко мине, както се надява, Ондовски няма да види тази снимка, което обаче не е кой знае каква застраховка.

Вратите на асансьора отново са се затворили. Холи натиска копчето и забутва кофата обратно по коридора, след което я връща там, откъдето я е взела. После минава покрай „Козметика Брилианси“ (където, изглежда, работи само един мъж на средна възраст, който напомня на Холи за стария анимационен герой Друпи) и стига до „Търси се“ в дъното. Отключва вратата и влиза в офиса с облекчена въздишка. Поглежда си часовника. Почти пет и половина. Остава ѝ съвсем малко време.

Отива до сейфа и набира комбинацията. Изважда револвера „Смит & Уесън“ на покойния Бил Ходжис. Макар да знае, че е зареден — незареденото оръжие е безполезно дори за да удариш някого, друга от максимите на ментора ѝ, — отваря барабана, за да се увери, после го затваря.

„В гърдите — мисли си. — Веднага щом излезе от асансьора. Не се тревожи за кутията с парите; ако е картонена, куршумът ще я прониже, дори да я държи пред гърдите си. Ако е метална, ще трябва да се прицеля в главата. Ще стрелям от упор. Може да се разхвърчи кръв, но…“

За своя изненада се разсмива.

Но Ал е оставил принадлежности за почистване.

Холи поглежда часовника си. 17:34. Остават ѝ двайсет и шест минути преди Ондовски да пристигне, ако, разбира се, дойде навреме. Има да свърши още няколко неща. Все важни. Няма нужда да се чуди кое е най-важно, защото ако не оцелее, някой трябва да разбере за съществото, взривило училище

„Макриди“, за да се нахрани с болката на оцелелите и опечалените, а има един човек, който ще ѝ повярва.

Включва телефона си, отваря приложението за запис и започва да говори.

6

Господин и госпожа Робинсън са подарили на дъщеря си симпатичен малък „Форд Фокус“ за осемнайсетия ѝ рожден ден и докато Холи паркира на Бюел Стрийт, Барбара е на три пресечки от блока ѝ и чака на червен светофар. Възползва се от тази възможност да погледне проследяващото приложение на телефона си и измърморва: „Мамка му“. Холи не се е прибрала вкъщи. В офиса е, макар че Барбара не разбира защо ще ходи там в събота вечерта непосредствено преди Коледа.

Блокът на Холи е направо, но когато светва зелено, Барбара завива надясно към центъра. Бързо ще стигне. Централният вход на Фредерик Билдинг ще бъде заключен, но Барбара знае кода за страничния вход в уличката. Много пъти е ходила в „Търси се“ с брат си и понякога влизат оттам.

„Просто ще я изненадам — мисли си тя. — Ще я заведа на кафе и ще разбера какво по дяволите става. Може дори да хапнем нещо и да отидем на кино“.

Тази мисъл я кара да се усмихне.

7

От доклада на Холи Гибни до детектив Ралф Андерсън:

Не знам дали ти разказах всичко, Ралф, а нямам време да изслушам записа отново, за да проверя, но знаеш най-важното: натъкнах се на ново същество, не съвсем същото като онова в Тексас, но подобно. Нов и подобрен модел, бих казала.

Стоя в малката приемна на агенцията и го чакам. Планът ми е да го застрелям веднага щом излезе от асансьора с откупа и мисля, че така ще стане. Мисля, че е дошъл да ми донесе парите, вместо да ме убие, защото май успях да го убедя, че искам само парите, както и да обещае да не извършва повече масови убийства. Което едва ли възнамерява да спази.

Опитвам се да обмисля всичко възможно най-логично, защото животът ми зависи от това. Ако бях на негово място, щях да платя веднъж и да видя какво ще стане. Бих ли напуснала работата си в питсбъргската телевизия след това? Може би, но може и да остана. За да държа изнудвачката под око. Ако тя се върне отново и поиска двойно повече, тогава ще я убия и ще изчезна. Ще изчакам една-две години и ще се върна към предишните си навици. Може би в Сан Франциско, може би в Сиатъл или в Хонолулу. Той пак ще се хване в малък местен канал, после ще се издигне. Ще си намери нови документи и нови препоръки. Бог знае как ще минат в епохата на компютрите и социалните медии, Ралф, но някак си ще стане. Поне досега винаги е успявал.

Дали се тревожи, че ще предам информацията на някой друг? Може би на телевизионния канал, в който работи? Не, защото ако съм го изнудила веднъж, ставам съучастник в престъплението. Разчитам най-много на неговата самоувереност. На неговата арогантност. И защо да не е самоуверен и арогантен? Разминавало му се е много, много дълго време.

Но моят приятел Бил ме научи винаги да имам резервен план.

— Слагай си и колан, и тиранти, Холи — казваше той. — И колан, и тиранти.

Ако заподозре, че възнамерявам да го убия вместо да го изнудя за триста хиляди долара, ще се опита да вземе мерки. Какви? Не знам. Със сигурност трябва да е наясно, че имам огнестрелно оръжие, но се съмнявам, че той ще донесе такова, защото знае, че металният детектор ще ме извести. Може да се качи по стълбите и това ще е проблем, дори да го чуя, че идва. Ако стане така, ще трябва да импровизирам.

[Пауза]

Револверът на Бил е коланът ми; пакетът, който залепих на тавана в асансьора, са моите тиранти. Моята застраховка. Снимах го. Той ще иска да го вземе, но в пакетчето има само едно червило.

Направих всичко по силите си, Ралф, но може да не е достатъчно. Въпреки внимателното планиране има вероятност да не се измъкна жива. В такъв случай искам да знаеш колко ценя твоето приятелство. Ако умра, а ти решиш да довършиш започнатото от мен, моля те, внимавай. Имаш жена и дете.

8

17:43 е. Времето препуска, препуска.

Проклетото задръстване! Ако той подрани и пристигне преди да съм готова…

Ако стане така, ще измисля нещо, за да го забавя на входа няколко минути. Не знам какво, но ще измисля нещо.

Холи включва компютъра в приемната. Има собствен кабинет, но предпочита този компютър, защото ѝ харесва да стои отпред, вместо забутана отзад. Това е и компютърът, който използваха с Джером, когато им писна да слушат оплакванията на Пийт, че трябва да се качва пеша до петия етаж. Онова, което направиха, определено не беше законно, но разреши проблема, а информацията би трябвало още да е на компютъра. Дано да е там. В противен случай ѝ е спукана работата. Всъщност бездруго може да е спукана, ако Ондовски се качи по стълбите. Тогава ще е деветдесет процента сигурна, че е дошъл да я убие, вместо да откупи мълчанието ѝ.

Настолният компютър е последен модел „Ай Мак Про“, много бърз, но днес като че ли му отнема цяла вечност да зареди. Докато чака, изпраща от телефона аудиофайла с доклада на имейла си. Изважда флашпамет от чантата си — онази със снимките, събрани от Дан Бел, както и спектрограмите на Брад Бел — и докато я включва в компютъра, ѝ се струва, че чува асансьора да се движи. Невъзможно е, освен ако в сградата не е влязъл някой.

Някой като Ондовски.

Холи се спуска към вратата на офиса с револвера в ръка. Отваря я рязко и надзърта в коридора. Не чува нищо. Асансьорът мълчи. Още е на петия етаж. Въобразила си е.

Оставя вратата отворена и бързо се връща на бюрото, за да довърши. Разполага с петнайсет минути. Трябва да ѝ стигнат, при условие че успее да изключи корекцията, която е направил Джером, и да върне компютърния бъг, заради който всички се качват по стълбите.

„Ще разбера — мисли си. — Ако асансьорът тръгне надолу, след като Ондовски слезе, значи всичко е наред. Идеално. Но ако не тръгне…“

Няма смисъл да мисли за това.

9

Магазините са отворени до късно заради коледните празници — неприкосновеното време, в което почитаме раждането на Исус, като изцеждаме кредитните си карти до дупка, мисли си Барбара — и веднага вижда, че няма да намери място за паркиране на „Бюел“. Взима квитанция на входа на паркинга срещу Фредерик Билдинг и най-накрая намира празно място на четвъртото ниво, точно под покрива. Отива забързано до асансьора, като се оглежда непрекъснато с една ръка върху дамската си чанта. Барбара също е гледала прекалено много филми, в които на жени в закрити паркинги се случват лоши неща.

Когато излиза без премеждия на улицата, стига бързо до ъгъла, тъкмо навреме, за да хване зеления светофар. На отсрещния тротоар поглежда нагоре и вижда, че на петия етаж на Фредерик Билдинг свети. На следващия ъгъл завива надясно. Малко по-надолу има уличка с табели ЗАДЪНЕНА УЛИЦА и САМО ЗА СЛУЖЕБНИ АВТОМОБИЛИ. Барбара свива по нея и спира пред страничния вход. Навежда се да въведе кода — и някой я сграбчва за рамото.

10

Холи отваря имейла, който си е изпратила, и прехвърля прикачения файл на флашпаметта. Поколебава се за момент, докато гледа празната лента под иконата на устройството. Тогава написва АКО ИМА КРЪВ. Подходящо име. В крайна сметка на това разчита проклетото същество. Така се поддържа живо. С кръв и болка.

Изважда устройството. На бюрото в приемната опаковат всичките си писма и пратки, затова има достатъчно пликове с различни размери. Изважда един малък, пъха в него флашката, запечатва го и изпада за момент в паника, когато се сеща, че пощата на Ралф в момента се препраща до дома на съседите. Знае адреса на Ралф наизуст и може да изпрати писмото там, но какво ще стане, ако някой разбивач на пощенски кутии го открадне? Мисълта е кошмарна. Как се казваше съседът? Колсън? Карвър? Коутс? Не, нещо друго беше.

Времето препуска.

Тъкмо се кани да адресира писмото до „Съседите на Ралф Андерсън“, когато се сеща за името: Конрад. Залепва напосоки марките и надрасква набързо върху плика:

Под адреса добавя: ДО СЕМЕЙСТВО КОНРАД (съседи) и НЕ ПРЕПРАЩАЙ, ПРЕДАЙ НА ПОЛУЧАТЕЛЯ. Това ще трябва да е достатъчно. Взима плика, изтичва до пощенската кутия при асансьора и пуска писмото вътре. Знае, че Ал го мързи да събира пощата, както с всичко останало, и пликът може да остане на дъното на шахтата (която честно казано малко хора използват в последно време) цяла седмица или — като се има предвид, че са празници — още по-дълго. Но не е спешно. Все някога ще бъде изпратен.

За да е сигурна, че не си въобразява разни неща, натиска копчето на асансьора. Вратите се отварят; кабината е на петия етаж и е празна. Значи наистина ѝ се е счуло. Връща се тичешком в офиса на „Търси се“. Не е задъхана, но все пак диша тежко. Отчасти заради тичането, но основно заради напрежението.

Сега и последната задача. Отваря търсачката на компютъра и въвежда името, с което Джером беше кръстил корекцията: EREBETA. Това е марката на проблемния асансьор; както и японската дума за асансьор… поне така твърдеше Джером.

Ал Джордан категорично е отказал да се обади на местна фирма да отстрани проблема с твърдението, че ремонти се извършват само от оторизирани представители на „Еребета“. Изредил е тежките последици, ако друг се заеме с ремонта и стане някоя злополука: престъпна небрежност, съдебни искове за милиони долари. По-добре просто да затворят асансьора с жълти ленти НЕ РАБОТИ на всички осем етажа и да чакат появата на официален представител. „Няма да отнеме дълго — увери Ал раздразнените наематели. — Най-много седмица. Извинявайте за неудобството“. Но седмиците се бяха проточили и мина цял месец.

— За него няма неудобство — мърмореше Пийт. — Кабинетът му е в мазето, където по цял ден си седи на задника, гледа телевизия и нагъва понички.

Най-накрая се намеси Джером и каза на Холи нещо, което тя — като компютърен виртуоз — вече знаеше: щом имаш достъп до интернет, можеш да намериш решение за всеки проблем. Това и направиха, като свързаха този компютър с много по-простичкия компютър, обслужващ асансьора.

— Ето — посочил беше Джером екрана. Двамата с Холи бяха сами, докато Пийт обикаляше да издирва мошеници. — Виждаш ли какво става?

Холи видя. Компютърът на асансьора беше спрял да „вижда“ спирките на отделните етажи. Виждаше само крайните спирки.

Сега трябва само да отлепи кръпката, която са сложили в програмата на асансьора. И да се надява. Защото няма да има време да я тества. Времето е прекалено малко. До шест остават четири минути. Отваря менюто на етажа, което показва в реално време схема на асансьорната шахта. Спирките са маркирани от М до 8. Кабинката е спряла на 5. В горната част на екрана в зелено светят думите В ГОТОВНОСТ.

„Не, още не си готов — мисли си Холи, — но ще бъдеш. Да се надяваме“.

Телефонът ѝ звъни след две минути, тъкмо когато приключва.

11

Барбара изписква тихичко, обръща се рязко с гръб към страничния вход и вдига очи към тъмния силует на мъжа, който я е сграбчил.

— Джером! — Притиска ръка до гърдите си. — Изкара ми ангелите! Какво правиш тук?

— И аз това щях да те питам. По принцип не е хубаво момичета да се свират по тъмни улички.

— Излъга, че си изтрил проследяващото приложение от телефона си, нали?

— Ами да — признава той. — Но след като ти явно си инсталирала същото на своя телефон, нямаш особено морално право да…

Тогава друг черен силует изниква зад Джером… само че не е напълно черен. Очите му искрят като на котка на светлината на фенерче. Преди Барбара да успее да предупреди брат си, силуетът замахва с нещо към главата му. Чува се тъпо изхрущяване и Джером се стоварва на асфалта.

Силуетът я сграбчва, блъсва я във вратата и я приковава с една облечена с ръкавица ръка за врата. От другата ръка пада парче счупена тухла. Или камък. Барбара е сигурна само, че от него капе кръвта на брат ѝ.

Силуетът се навежда достатъчно близо до нея и тя вижда кръгло безлично лице, над което е нахлупена една от онези кожени руски шапки. Странният блясък е изчезнал от погледа му.

— Не викай, мила моя. Никак не е препоръчително.

— Ти го уби! — Думите излизат с хрип. Не е спрял целия ѝ приток на въздух, поне засега, но я задушава достатъчно. — Ти уби брат ми!

— Не, още е жив — казва мъжът. Усмихва се и разкрива два реда зъби, олицетворение на стоматологичното съвършенство. — Щях да разбера, ако е умрял, повярвай ми. Но мога да го довърша. Ако се развикаш, ако опиташ да избягаш — тоест, ако ме подразниш, — ще му разбия главата и мозъкът му ще бликне като гейзер. Ще викаш ли?

Барбара поклаща глава.

Усмивката на мъжа се разтяга широко.

— Това е чудесно, мила моя. Страх те е, нали? Това ми харесва. — Той си поема дълбоко въздух, сякаш вдишва страха ѝ. — С право се страхуваш. Не биваше да си тук, но се радвам, че си дошла.

Той се навежда още по-близо. Барбара подушва мириса на одеколона му и усеща плътта на устните му, когато ѝ прошепва в ухото:

— Вкусна си.

12

Холи взима телефона, без да сваля очи от компютъра. Менюто на асансьора още е на екрана, но под диаграмата на шахтата сега има прозорец, който ѝ предлага възможностите да ИЗПЪЛНИ или ОТМЕНИ. Иска ѝ се само да е напълно сигурна, че ако избере ИЗПЪЛНИ, нещо ще се случи. И то онова, което тя иска.

Вдига телефона, готова да изпрати на Ондовски кода за страничния вход и замръзва. На екрана не пише ОНДОВСКИ, нито НЕПОЗНАТ НОМЕР, а я гледа усмихнатото лице на младата ѝ приятелка Барбара Робинсън.

„О, мили боже, не — мисли си Холи. — Господи, не!“

— Барбара?

— Тук има един мъж, Холи! — Барбара плаче и едва ѝ се разбира. — Удари Джером с нещо и той е в безсъзнание, май беше тухла, той кърви, много…

Тогава в слушалката прозвучава гласът на съществото, представящо се за Ондовски, което казва с професионалния си журналистически тон:

— Здрасти, Холи, Чет е на телефона.

Холи замръзва. Не за дълго, вероятно за няма и пет секунди, но в съзнанието ѝ е минало много повече време. Тя е виновна. Опитала се е да не замесва приятелите си, но те въпреки това са дошли. Защото се тревожат за нея, а това значи, че вината е нейна.

— Холи? Чуваш ли ме? — По гласа му усеща, че се усмихва. Защото обстоятелствата са се стекли в негова полза и се радва. — Това променя всичко, не си ли съгласна?

„Не бива да се паникьосвам — мисли си тя. — Мога да се откажа от живота си и да спася техния, но не бива да се паникьосвам. Ако се паникьосам, всички ще умрем“.

— Дали? — казва тя. — Все още държа онова, което искаш. Ако нараниш момичето, ако направиш още нещо на брат му, ще ти съсипя живота. Няма да ме спреш.

— Имаш ли пистолет? — Не ѝ дава възможност да отговори. — Естествено, че имаш. Аз нямам, но си нося керамичен нож. Много е остър. Не забравяй, че ще водя момичето с мен, докато си говорим на четири очи. Няма да я убия, ако те видя с пистолет в ръка, няма да пропилея един чудесен заложник, но ще я обезобразя пред очите ти.

— Няма да има пистолет.

— Мисля, че мога да ти се доверя за това. — Продължава да говори развеселено. Спокоен и уверен е. — Но ми се струва, че в крайна сметка няма да разменя парите за флашката. Вместо парите ще ти дам малката си приятелка. Как ти звучи това?

„Като лъжа“, мисли си Холи.

— Звучи ми приемливо. Дай да говоря пак с Барбара.

— Не.

— Тогава няма да ти дам кода. Той се разсмива.

— Тя го знае, канеше се да го въведе, когато брат ѝ я изненада. Наблюдавах ги иззад контейнера за боклук. Сигурен съм, че мога да я убедя да ми го каже. Искаш ли да я убедя? Ето така?

Барбара изпищява и звукът кара Холи да закрие уста с длан. Тя е виновна, тя е виновна, тя е виновна за всичко.

— Спри. Не я наранявай. Искам само да се уверя, че Джером е още жив.

— Засега. Издава странни гъгнещи звуци. Може да е получил мозъчна травма. Ударих го силно, наложи се. Здравеняк е.

„Опитва се да ме стресне. Не иска да разсъждавам, а само да реагирам“.

— Кърви доста обилно — продължава Ондовски. — Знаеш как е с раните на главата. Но е много студено и съм сигурен, че това ще ускори съсирването на кръвта. Като стана въпрос за студ, стига сме се размотавали. Дай ми кода, освен ако не искаш отново да ѝ извия ръката и този път да ѝ извадя рамото.

— Четири-седем-пет-три — казва Холи. Има ли друг избор?

13

Мъжът наистина има нож: черна дръжка, дълго бяло острие. Хванал Барбара за едната ръка — онази, която е извил, — посочва с върха на ножа към клавиатурата.

— Ти имаш честта да го набереш, мила моя.

Барбара въвежда числата, изчаква да светне зелената лампичка и отваря вратата.

— Не може ли да приберем Джером вътре? Аз мога го издърпам.

— Не се съмнявам, че можеш, но не. Изглежда ми хладнокръвен тип. Ще го оставим да постои още малко на хладно.

— Ще премръзне до смърт!

— Мила моя, ти ще изкървиш до смърт, ако не се размърдаш.

„Не, няма да ме убиеш — мисли си Барбара. — Не и преди да получиш каквото искаш“.

Но би могъл да я рани. Да ѝ избоде око. Да ѝ среже бузата.

Да ѝ отреже ухо. Ножът му изглежда много остър.

Тя влиза вътре.

14

Холи стои пред отворената врата на „Търси се“ и гледа по коридора. Мускулите ѝ потръпват от адреналина; устата ѝ е суха като камък в пустинята. Не мърда, когато асансьорът тръгва надолу. Не може да стартира програмата, докато не се върне.

„Трябва да спася Барбара — мисли си. — Както и Джером, ако не е прекалено късно“.

Чува как асансьорът спира на приземния етаж. После, след цяла вечност, потегля отново. Холи отстъпва назад, без да сваля очи от затворените врати на асансьора в края на коридора. Телефонът ѝ е до подложката за мишката на компютъра. Тя го пъха в предния ляв джоб на панталона си, после поглежда надолу, колкото да постави курсора върху ИЗПЪЛНИ.

Чува писък. Приглушен е от шума на движещия се нагоре асансьор, но е несъмнено момичешки. Барбара.

„Аз съм виновна.

За всичко съм виновна аз“.

15

Мъжът, който е ударил Джером, хваща Барбара за ръката все едно придружава любимата си в бална зала, пълна с танцуващи двойки. Не ѝ е взел чантата (или по-скоро не ѝ е обърнал внимание) и металният детектор изписква тихо, когато минават през него, вероятно задействан от телефона ѝ. Похитителят не обръща внимание. Минават покрай стълбището, което до неотдавна се е използвало ежедневно от възмутените обитатели на Фредерик Билдинг, после влизат във фоайето. От другата страна на вратата, в един друг свят, хора, излезли да пазаруват за Коледа, преминават с торби и пакети.

„Аз бях там — диви се Барбара. — Само преди пет минути, когато всичко още беше наред. Когато наивно вярвах, че животът е пред мен“.

Мъжът натиска копчето на асансьора. Чуват как кабината се задвижва.

— Колко пари трябваше да ѝ дадеш? — пита Барбара. Въпреки страха усеща смътно разочарование, че Холи би сключила сделка с този тип.

— Вече няма значение, защото държа теб, мила моя.

Асансьорът спира. Вратите се отварят. Роботизираният глас ги приветства във Фредерик Билдинг и съобщава:

— Нагоре. — Вратите се затварят. Кабинката започва да се изкачва.

Мъжът пуска Барбара, сваля рунтавата си шапка, хвърля я на пода и вдига ръце като фокусник.

— Гледай сега. Мисля, че ще ти хареса, а нашата госпожица Гибни определено заслужава да го види, защото това забърка цялата каша.

Онова, което следва, е невъобразимо по-ужасно от досегашното разбиране на Барбара за ужас. Във филм би изглеждало като сполучлив специален ефект, но това е реалността. Кръглото лице на мъжа се набраздява, сякаш по него преминава вълна. Започва от брадичката и се надига не покрай устата, а през нея. Носът потрепва, бузите се разтягат, очите се размиват, челото се свива. И изведнъж цялата глава се превръща в полупрозрачно желе. То се тресе и се гърчи, хлътва и пулсира. Вътре се виждат оплетени възли мърдащо червено вещество. Не кръв; тази червена пихтия е пълна с плуващи черни точици. Барбара надава писък и се притиска в стената на асансьора. Краката ѝ се подкосяват. Чантата ѝ се смъква от рамото и пада с тупване на пода. Тя се свлича по стената с очи, изхвръкнали от орбитите. Червата и пикочният ѝ мехур се изпразват.

Тогава желираната глава се втвърдява, но лицето изглежда напълно различно от лицето на мъжа, който е ударил Джером по главата и я е отвел насила до асансьора. По-тясно е, а кожата е с два-три нюанса по-тъмна. Очите са скосени в ъгълчетата, а не кръгли. Носът е по-остър и по-дълъг от тъпия клюн на мъжа, който я е натикал в асансьора. Устата е по-тънка.

Този мъж изглежда с десет години по-млад от онзи отпреди малко.

— Хубав номер, не мислиш ли? — Дори гласът му е различен.

„Що за същество си ти?“, опитва се каже Барбара, но думите не излизат от устата ѝ.

Мъжът се навежда и нежно вдига презрамката на чантата ѝ обратно на рамото ѝ. Барбара се сгърчва назад, за да не я докоснат пръстите му, но не може да ги избегне напълно.

— Не бива да си изгубиш портфейла и кредитните карти, нали? Те ще помогнат на полицаите да те идентифицират в случай че… е, гледай да не ги изгубиш. — Той демонстративно си запушва носа. — Леле, май си се изпуснала. Е, както се казва, лайняна работа. — Хихика.

16

Когато асансьорът спира, Холи поглежда за миг екрана на компютъра, после натиска мишката. Не чака да види дали спирките на етажите от М до 8 посивяват, както когато с Джером отстраняваха повредата, следвайки инструкциите от уебсайт с име „Бъгове на Еребета и как да ги поправим“. Няма нужда. Скоро ще разбере.

Връща се при вратата на офиса и поглежда по дългия двайсет и пет метра коридор към асансьора. Ондовски държи Барбара за ръката… чак когато той вдига очи, Холи вижда, че всъщност не е той. Сега е Джордж, но без мустаците и кафявата куриерска униформа.

— Хайде, мила моя — казва той. — Размърдай се.

Барбара излиза с олюляване. Очите ѝ са облещени, отнесени и пълни със сълзи. Красивата ѝ черна кожа е добила цвета на глина. От ъгълчето на устата ѝ се стича слюнка. Изглежда почти изпаднала в кататония и Холи знае защо: видяла е Ондовски да се променя.

Момичето е травмирано по нейна вина, но в момента Холи не може да мисли за това. Трябва да запази спокойствие, да слуша, да таи надежда… въпреки че едва ли някога е изпадала в по-безнадеждна ситуация.

Вратите на асансьора се затварят. След като револверът на Бил вече не е в играта, всичко зависи от онова, което ще се случи в следващия момент. Първоначално не се случва нищо и сърцето ѝ натежава като олово. Тогава, вместо да си стои на едно място, докато някой не го повика, както са програмирани асансьорите „Еребета“, асансьорът тръгва надолу. Слава богу!

— Ето я моята малка приятелка — казва Джордж, убиецът на деца. — Оказа се лоша приятелка. Май се е напишкала и наакала в гащите. Ела, Холи. Сама ще усетиш миризмата.

Холи не помръдва от прага.

— Интересно ми е — казва тя. — Донесе ли изобщо парите? Джордж се ухилва и показва зъби, които са доста по-неравни от телевизионната усмивка на другата му личност.

— Всъщност не. Има картонена кутия зад контейнера за боклук, където се криех, когато видях тази и брат ѝ да идват, но тя е пълна с каталози. От онези, адресирани до „Живущите на този адрес“.

— Значи не си имал намерение да ми платиш — заключава Холи. Направила е десетина крачки по коридора, но спира на петнайсет метра от тях. Ако играеха футбол, щеше да се намира в червената зона. — Нали?

— Не, както и ти нямаше намерение да ми дадеш снимките и да ме пуснеш да си вървя. Не мога да чета мисли, но имам дългогодишна практика в разчитане на езика на тялото. И израженията. Ти си като отворена книга, макар несъмнено да смяташ друго. А сега издърпай блузата от панталона си и я вдигни. Не догоре, тези издатинки на гръдния ти кош не ме интересуват, само колкото да видя, че не си въоръжена.

Холи вдига блузата си и се завърта без подкана.

— А сега вдигни крачолите на панталона. Тя ги вдига.

— Значи няма да има престрелка — казва Джордж. — Чудесно. — Килва глава и я оглежда, както критик оглежда картина.

— Божичко, ама си голяма грозница, а?

Холи не отговаря.

— През целия си живот излизала ли си дори на една среща? Холи не отговаря.

— Грозно дребно създание, на не повече от трийсет и пет, а вече побелява. Не си правиш труда да си боядисаш косата и ако това не е пълна капитулация, не знам какво е. Изпращаш ли на вибратора си картичка за Свети Валентин?

Холи не отговаря.

— Предполагам, че компенсираш за външния си вид и ниското самочувствие с усещане за… — Той спира и поглежда надолу към Барбара. — Господи, много си тежка! И вониш ужасно!

Пуска ръката ѝ и Барбара пада пред вратата на дамската тоалетна с разперени ръце, вирнато дупе и чело върху плочките. Прилича на мюсюлманка, готова за молитва. Хлипането ѝ е тихичко, но Холи го чува. О, да, чува го много добре.

Лицето на Джордж се променя. Не става Чет Ондовски, но изражението му е хищническа гримаса, която разкрива на Холи истинското създание в него. Ондовски има свинско лице, Джордж има лисиче лице, а това е лицето на чакал. Или на хиена. На сивата птица на Джером. Той изритва Барбара в дупето. Тя изпищява от болка и изненада.

— Влизай вътре! — крясва ѝ. — Влизай да се измиеш и остави големите хора да си довършат разговора!

Холи иска да пробяга последните петнайсет метра и да му изкрещи да не я рита, но той точно това цели. А ако наистина възнамерява да тикне заложничка в дамската тоалетна, може да ѝ даде шанса, от който се нуждае. Най-малкото така тя ще има повече поле за действие. Затова не помръдва от мястото си.

— Влизай… вътре! — Той отново ритва Барбара. — С теб ще се заема след като се разправя с тази кучка, дето си вре носа където не ѝ е работата. Моли се да не направи опит да ме метне.

Разплакана, Барбара бута вратата на дамската тоалетна с глава и пропълзява вътре. Но не и преди Джордж да я срита още веднъж в задника. После той поглежда Холи. Насмешката се е стопила. Усмивката се е върнала. Сигурно трябва да мине за чаровна усмивка и на лицето на Ондовски навярно би изглеждала така. Но не и на лицето на Джордж.

— Е, Холи. Малката приятелка е в нужника и сега сме само двамата. Мога да отида да ѝ разпоря корема с това… — Той вдига ножа. — Или ти можеш да ми дадеш за каквото съм дошъл и няма да я закачам. Ще оставя и двете ви на мира.

„Знам, че лъжеш — мисли си Холи. — Щом вземеш онова, за което си дошъл, никой няма да си тръгне жив оттук, включително Джером. Ако вече не е мъртъв“.

Тя се опитва да си придаде обнадежден, но разколебан вид.

— Не знам дали мога да ти вярвам.

— Можеш. Щом взема флашката, ще изчезна. От живота ти и от питсбъргската телевизия. Време е да сменя обстановката. Знаех го още преди този тип… — той прокарва свободната ръка бавно по лицето си, сякаш сваля воал — да заложи бомбата. Струва ми се, че именно затова я заложи. Тъй че, Холи, можеш да ми се довериш.

— Май е по-добре да изтичам обратно в офиса и да заключа вратата — казва тя и се надява изражението ѝ да показва, че действително го обмисля. — Да се обадя в полицията.

— И ще оставиш девойката на милостта ми? — Джордж посочва с дългия си нож вратата на тоалетната и се усмихва. — Съмнявам се. Видях как я гледаше. А и ще те хвана преди да си направила и три крачки. Както ти казах в мола, много съм бърз. Стига приказки. Дай ми каквото искам и си тръгвам.

— Имам ли друг избор?

— Ти как мислиш?

Холи се смълчава, въздъхва, облизва устни и накрая кимва.

— Добре, печелиш. Просто не ни убивай.

— Разбира се. — Също като в мола, отговаря прекалено бързо. С твърде голяма готовност. Тя не му вярва. Той го знае, но не го интересува.

— Ще извадя мобилния си телефон от джоба — казва Холи.

— Трябва да ти покажа една снимка.

Той мълчи, затова Холи вади телефона много бавно. Отваря галерията, избира снимката, която е направила в асансьора, и обръща телефона към него.

„Сега ми кажи — мисли си тя. — Не искам аз да го правя, затова ти ми кажи, копеле“.

И той го казва:

— Не виждам. Ела по-близо.

Холи пристъпва към него с телефон в ръка. Две крачки. Три. Дванайсет метра, после десет. Той се взира с присвити очи в телефона. Осем метра, виждаш ли колко боязливо се приближавам?

— По-близо, Холи. Зрението ми е малко премрежено толкова скоро след промяна.

„Ти си мръсен лъжец“, мисли си тя, но прави още една крачка напред с протегната ръка. Той почти със сигурност ще я повлече със себе си, когато падне. Ако падне. Няма нищо.

— Виждаш го, нали? В асансьора е. Залепен е за тавана.

Просто го вземи и вър…

Макар и нащрек, Холи едва забелязва движението на Джордж. В един миг той стои пред вратата на тоалетната и се взира в снимката на телефона ѝ. В следващия е обгърнал с една ръка кръста ѝ, а с другата е стиснал протегната ѝ ръка. Не се е шегувал, че е бърз. Телефонът ѝ пада на пода и той я повлича към асансьора. Щом я пъхне вътре, ще я убие и ще вземе пакетчето, залепено за тавана. После ще отиде в тоалетната и ще убие Барбара.

Поне такъв е планът му. Холи има друг план.

— Какво правиш? — вика тя не защото не знае, а защото това е репликата, която трябва да изрече.

Той не отговаря, само натиска копчето на асансьора. То не светва, но Холи чува как асансьорът се задвижва. Качва се нагоре. Тя ще опита да се отскубне от хватката му в последния момент. Той също ще опита да се освободи от нея, когато разбере какво става. Холи не може да допусне това.

По тясното лисиче лице на Джордж се разлива усмивка.

— Знаеш ли какво? Струва ми се, че всичко ще мине като по во…

Млъква, защото асансьорът не спира. Минава покрай петия етаж — виждат проблясването на светлина, когато кабинката преминава — и продължава нагоре. Хватката му се отпуска от изненадата. Само за момент, но това е достатъчно на Холи да се отскубне и да отстъпи назад.

Онова, което се случва тогава, отнема не повече от десет секунди, но в напрегнатото си състояние Холи вижда всяка подробност.

Вратата на стълбището се отваря с трясък и Джером влита в коридора. Очите му надзъртат през маска от съсирена кръв. В ръцете си държи парцала, който е бил на стълбите, вдигнал дървената дръжка пред себе си. Зърва Джордж и се втурва към него с викове:

— Къде е Барбара? Къде е сестра ми?

Джордж блъсва Холи настрана. Тя се удря в стената с разтърсващо костите тупване. Черни точици заиграват пред очите ѝ. Джордж сграбчва дръжката на парцала и я изтръгва с лекота от ръцете на Джером. Вдига я с намерение да удари Джером с нея, но тогава вратата на дамската тоалетна се отваря.

Барбара изскача навън с лютивия спрей от чантата си в ръка. Джордж обръща глава тъкмо навреме, за да го облее струя от течността. Той надава писък и закрива очи.

Асансьорът стига до осмия етаж. Бръмченето на машината млъква.

Джером върви към Джордж. Холи извиква: „Джером, не!“, и го бута с рамо в корема. Той се сблъсква със сестра си и двамата се удрят в стената между двете тоалетни.

Алармата на асансьора се включва, пронизителна сирена, която пищи: паника, паника, паника.

Джордж обръща червените си и насълзени очи по посока на звука, когато вратите на асансьора се отварят. Не само вратите на петия, а на всички етажи. Това е бъгът, наложил спирането на асансьора.

Холи хуква към Джордж с протегнати ръце. Разяреният ѝ вик се слива с пищящата аларма. Ръцете ѝ достигат гърдите му и тя го блъсва в шахтата. За миг той се олюлява с очи и уста, зяпнали от страх и изненада. Лицето започва да омеква и да се променя, но преди Джордж да стане отново Ондовски (ако се случва именно това), той пада. Холи едва усеща силната кафява ръка — ръката на Джером, — която я сграбчва за блузата и я спасява да не полети след Джордж в шахтата.

Съществото пада с крясък.

Холи, която се смята за пацифист, изпитва дивашко удовлетворение от звука.

Преди да чуе тупването на тялото му на дъното, вратите на асансьора се затварят. На този етаж и на всички други етажи. Алармата спира и кабината тръгва надолу към мазето — другата ѝ крайна точка. Тримата гледат краткия проблясък на светлина между вратите, когато минава покрай петия етаж.

— Ти ли го направи? — пита Джером.

— И още как — отвръща Холи.

17

Коленете на Барбара се подкосяват и тя се смъква на пода. Флаконът със спрей пада от отпусната ѝ ръка, търкулва се и спира пред вратите на асансьора.

Джером коленичи до сестра си. Холи го избутва нежно и хваща Барбара за ръка. Вдига ръкава на палтото ѝ, но още преди да е измерила пулса, Барбара се надига и опитва да седне.

— Какво… кой беше той? Холи поклаща глава.

— Никой. — Това може всъщност да е истината.

— Мъртъв ли е? Холи, мъртъв ли е?

— Мъртъв е.

— В асансьорната шахта ли падна?

— Да.

— Добре. Добре. — Барбара започва да се изправя.

— Полежи малко, Барб. Само си пребледняла. За Джером обаче се тревожа.

— Добре съм — казва Джером. — Имам твърда кратуна. Това беше онзи от телевизията, нали? Козловски или както там се казва.

— Да. — И не. — Изглеждаш така, сякаш ти е изтекъл поне литър кръв, господин Твърдоглави. Погледни ме.

Той я поглежда. Зениците му са нормални, което е чудесно.

— Помниш ли заглавието на книгата си?

Той ѝ хвърля нетърпелив поглед през маската си от съсирена кръв.

— „Черният бухал: Възходът и падението на един американски гангстер“. — Изненадващо се разсмива. — Холи, ако ми е размътил мозъка, нямаше да си спомня кода за страничния вход. Кой беше той?

— Мъжът, който взриви училището в Пенсилвания. Не че ще кажем това на някого. Ще повдигне твърде много въпроси. Наведи глава, Джером.

— Боли ме, когато я движа. Имам чувството, че вратът ми е изкълчен.

— Все пак се наведи — казва Барбара.

— Сестра ми, не искам да те засегна, но понамирисваш. Холи казва:

— Аз ще се погрижа за него, Барбара. В шкафчето ми има панталон и няколко тениски. Мисля, че ще ти станат. Вземи дрехи да се преоблечеш. Измий се в тоалетната.

Вижда се, че Барбара иска да направи точно това, но още не тръгва.

— Сигурен ли си, че си добре, Джер?

— Да — отвръща той. — Хайде, върви.

Барбара тръгва по коридора към „Търси се“. Холи опипва врата на Джером, установява, че няма отоци, и му казва да наведе глава. Вижда няколко драскотини на темето и много по-дълбока рана по-надолу, но тилната кост явно е поела (и удържала на) удара. Джером е извадил късмет.

— И аз трябва да се измия — казва той и поглежда към мъжката тоалетна.

— Не, не бива. Май не трябваше и на Барбара да позволявам, но не искам да ѝ се налага да говори с полицаите в… сегашното ѝ състояние.

— Усещам, че имаш план — казва Джером и се обгръща с ръце. — Боже, ужасно ми е студено.

— От шока е. Добре е да пийнеш нещо топло. Бих ти направила чай, но нямаме време. — Внезапно ѝ хрумва страшна мисъл: ако Джером беше хванал асансьора, целият ѝ план — колкото и нескопосан да беше — можеше да се провали напълно. — Защо се качи по стълбите?

— За да не ме чуе той, че се качвам. Дори с най-силното главоболие на света знаех къде е отишъл. Ти беше сама в цялата сграда. — Той замълчава за момент. — Не Козловски. Ондовски.

Барбара се връща с вързоп чисти дрехи в ръце. Отново плаче.

— Холи… видях го как се променя. Главата му стана на желе. И после…

— Какви, за бога, ги говори тя? — пита Джером.

— Няма значение. После ще ти обясня. — Холи я прегръща.

— Измий се и се преоблечи. Барбара? Каквото и същество да е бил, то вече е мъртво. Нали?

— Да — прошепва тя и влиза в тоалетната. Холи се обръща към Джером.

— По телефона ли ме следеше, Джером Робинсън? Или ме е следила Барбара? И двамата ли ме следяхте?

Окървавеният млад мъж пред нея се усмихва.

— Ако обещая повече никога, никога да не те наричам „Холибери“, може ли да запазя мълчание?

18

Във фоайето, петнайсет минути по-късно.

Панталонът на Холи е тесен на Барбара и крачолите са ѝ къси, но тя успява да го закопчае. Пепелявият цвят започва да изчезва от бузите и челото ѝ. „Ще го преживее — мисли си Холи. — Ще сънува кошмари, но ще го преживее“.

Кръвта по лицето на Джером е засъхнала до напукана коричка. Казва, че има ужасно главоболие, но не му се вие свят. Не му се гади. Холи не е изненадана от главоболието. Има парацетамол в чантата, но не смее да му даде хапче. Несъмнено ще му зашият раната — и ще му направят рентгенова снимка — в спешното отделение, но засега трябва да си уеднаквят показанията. След това тя трябва да приключи с разчистването на собствената си каша.

— Вие двамата сте дошли тук, защото не съм си била вкъщи — казва им. — Помислили сте, че съм в офиса да наваксам с работата, защото съм прекарала няколко дни при майка си. Нали?

Те кимват, готови да следват инструкциите.

— Отишли сте при страничния вход в уличката.

— Защото знаем кода — уточнява Барбара.

— Да. И ви е нападнал крадец. Нали? Те пак кимват.

— Джером, теб те е ударил и се е опитал да сграбчи Барбара. Тя го е напръскала с лютивия спрей в чантата си. По цялото лице. Джером, ти си скочил и се сборичкал с него. Той е избягал. Тогава двамата сте влезли във фоайето и сте позвънили в полицията.

Джером пита:

— Защо сме дошли да те видим?

Холи се стъписва. Не е забравила да върне корекцията в софтуера на асансьора (направила го е, докато Барбара се мие и преоблича в тоалетната, лесна работа) и е прибрала револвера на Бил в дамската си чанта (за всеки случай), но дори не се е сетила да си зададе въпроса, който поставя сега Джером.

— За да отидем за подаръци — казва Барбара. — Искали сме да те замъкнем с нас по магазините. Нали, Джером?

— А, да, вярно — съгласява се той. — Искали сме да те изненадаме. Ти тук ли си била, Холи?

— Не — отвръща тя. — Не съм била тук. Всъщност още ме няма. Обикалям магазините в другия край на града. В момента съм там. Не сте ми се обадили веднага след нападението, защото… ами…

— Защото не сме искали да те тревожим — казва Барбара. — Нали, Джером?

— Точно така.

— Добре. Ще запомните ли цялата история? Те твърдят, че ще я запомнят.

— Значи е време Джером да позвъни в полицията.

— Ти какво ще правиш, Холс?

— Ще почистя. — Холи посочва към асансьора.

— Господи! — възкликва Джером. — Забравих, че долу има труп. Съвсем ми изхвърча от ума.

— Аз обаче не съм забравила. — Барбара потреперва. — Боже, Холи, как ще обясниш, че има мъртвец на дъното на асансьорната шахта?

Холи си спомня какво се е случило с Другия.

— Мисля, че няма да е необходимо.

— Ами ако още е жив?

— Падна от петия етаж, Барб. От шестия, ако броим мазето. А после асансьорът… — Холи изпъва длан и плясва с другата върху нея.

— О! — казва тихичко Барбара. — Ясно.

— Обади се в полицията, Джером. Мисля, че като цяло си добре, но не съм лекар.

Докато той звъни по телефона. Холи отива при асансьора и го вика на първия етаж. С връщането на корекцията работи нормално. Когато вратата се отваря, Холи вижда кожена шапка, от онези, които руснаците наричат „ушанка“. Спомня си за мъжа, минал покрай нея, докато отключваше централния вход.

Връща се при приятелите си с шапката в ръка.

— Разкажете ми отново какво се случи.

— Нападна ни крадец — казва Барбара и Холи решава, че е достатъчно. Те са умни, а остатъкът от историята е простичък. Ако всичко мине, както се надява, полицаите дори няма да се поинтересуват къде е била тя.

19

Холи ги оставя и слиза по стълбите до мазето, което вони на застоял цигарен дим и, както се опасява, плесен. Лампите са угасени и трябва да използва телефона си, за да намери ключовете. Сенки подскачат, докато шари с фенерчето, и е лесно да си представи, че съществото Ондовски я дебне в мрака, за да ѝ скочи и да я стисне за гърлото. Кожата ѝ лъщи от пот, но лицето ѝ е студено. Трябва съзнателно да спре тракането на зъбите си. „Аз също съм в шок“, минава ѝ през ум. Най-накрая намира двата реда ключове. Включва ги всичките и флуоресцентните лампи светват с бръмчене. Мазето е мръсен лабиринт от натрупани кофи и кутии. Отново си мисли, че отговорникът за поддръжката на сградата — чиято заплата плащат те — е пълен мърльо.

Ориентира се и отива при асансьора. Вратите (тези тук долу са мръсни и боята се лющи) са плътно затворени. Холи оставя чантата си на пода и изважда револвера на Бил. После взима ключа за асансьора от кукичката на стената и го пъха в ключалката на лявото крило. Ключът не е използван много отдавна и е голям и неудобен. Налага се да пъхне револвера в колана на панталона си и да го завърти с две ръце. После отново изважда револвера и бута едното крило. И двете крила на вратата се отварят с плъзгане.

Отвътре се разнася мирис на масло, грес и прах. В центъра на шахтата има нещо подобно на тръба, което по-късно научава, че се нарича хидравличен цилиндър. Около него, сред купчинки от фасове и опаковки от хамбургери, са дрехите, които Ондовски е носил при последното си пътуване. Кратко пътуване, но смъртоносно.

От самия Ондовски, известен още като Чет на Пост, няма следа.

Флуоресцентните лампи светят ярко, но дъното на шахтата тъне в твърде гъста тъмнина за вкуса на Холи. Тя намира фенерче на отрупания с вещи работен плот на Ал Джордан и осветява внимателно шахтата, като специално проверява зад цилиндъра. Не търси Ондовски — той е изчезнал, — а конкретен вид екзотични гадинки. Опасни червейчета, които може да си търсят нов гостоприемник. Не вижда такива. Каквото и да е владеело тялото на Ондовски, може и да го е надживяло, но не задълго. Забелязва чувал в един от ъглите на пълното с боклуци мазе и пъха дрехите на Ондовски в него заедно с шапката. Долните му гащи са последни. Холи ги хваща с два пръста, погнусена. Пуска боксерките в чувала с потреперване и тихичко възклицание („Гадост!“), после затваря вратите на асансьора, като плъзва длани по двете крила. Заключва кабината и връща ключа на кукичката.

Сяда да чака. След като е сигурна, че Джером, Барбара и полицаите са си тръгнали, нарамва дамската си чанта и занася чувала с дрехите на горния етаж. Оставя го до вратата. Мисли дали да не го изхвърли в контейнера до сградата, но е прекалено близо. Вместо това взима чувала със себе си, което не я притеснява. Щом излиза на улицата, тя е просто поредният минувач с торба.

Едва е запалила колата, когато Джером ѝ звъни, за да ѝ съобщи, че с Барбара са били нападнати от крадец, докато са влизали във Фредерик Билдинг през страничния вход. Казва ѝ, че са в болница „Кайнър“.

— Боже, какъв ужас! — възкликва Холи. — Трябваше да ми се обадиш по-рано.

— Не искахме да те тревожим. Като цяло сме добре, а и той не успя да открадне нищо.

— Идвам веднага.

Холи изхвърля чувала с дрехите на Ондовски в кофа за боклук по пътя към болница „Джон М. Кайнър“. Завалява сняг.

Пуска радиото и попада на Бърл Айвс, който вие „Весела Коледа“ с цяло гърло, и веднага го изключва. Мрази тази песен най-много от всички. По очевидни причини [На английски заглавието на песента е „Holly Jolly Christmas“. — Б. пр.].

„Не може всичко да е идеално — мисли си тя. — В живота на всеки се случва по някоя гадост“. Но се случва и да получиш онова, от което имаш нужда. Това е всичко, което един нормален човек може да си пожелае.

А тя е нормална.

1

Холи прекарва трийсет минути от коледната сутрин, като пие чай и разговаря с майка си. Тоест слуша обичайната тирада от пасивноагресивни оплаквания на Шарлот (сама на Коледа, болки в коленете, схванат гръб и т. н., и т. н.), подчертани с многострадални въздишки. Най-накрая смята, че без угризения може да приключи разговора, като ѝ обещава, че след няколко дни ще дойде и заедно ще отидат да видят вуйчо Хенри. Казва на майка си, че я обича.

— И аз те обичам, Холи. — След нова въздишка, която намеква, че тази обич е много трудна, Шарлот пожелава на дъщеря си Весела Коледа и тази част от деня приключва.

Остатъкът е по-весел. Прекарва го със семейство Робинсън, доволна да се потопи в техните традиции. В десет часа има лека закуска, последвана от размяна на подаръци. Холи подарява на господин и госпожа Робинсън ваучери за вино и книги. За децата им е доволна да се охарчи малко повече: ден в спа център (с включени маникюр и педикюр) за Барбара и безжични слушалки за Джером.

Тя, на свой ред, получава не само ваучер на стойност 300 долара за кината от веригата „Ей Ем Си“ в района, но и едногодишен абонамент за Нетфликс. Като много киномани Холи има противоречиви мисли за Нетфликс и досега се е въздържала от абонамент за услугата. (Обожава дивидита, но твърдо вярва, че филмите трябва първо да се гледат на голям екран.) Все пак трябва да признае, че много се изкушава от Нетфликс и другите стрийминг платформи. Толкова много нови неща, и то непрекъснато!

В дома на Робинсън се спазват правилата за равенство на половете, но в празничния следобед има завръщане към традиционните роли от миналия век (може би от носталгия). Което означава, че жените готвят, докато мъжете гледат баскетбол (с кратки посещения в кухнята, за да пробват това и онова). Когато сядат на също толкова традиционна вечеря — пуйка с всички видове гарнитури и два различни вида пай за десерт, — навън завалява сняг.

— Ще кажем ли молитва? — пита господин Робинсън. Хващат се за ръце.

— Господи, благослови храната, с която си дарил трапезата ни. Благодарим ти, че сме се събрали заедно. Благодарим ти за роднините и приятелите си. Амин.

— Почакайте — казва Таня Робинсън. — Това не е достатъчно. Господи, безкрайно ти благодаря, че никое от двете ми прекрасни деца не пострада тежко от нападението на онзи тип. Щях да съм неутешима, ако сега те не седяха тук с нас. Амин.

Холи усеща как Барбара стисва ръката ѝ по-силно и чува от гърлото на момичето тих звук. Звук, който, оставен на воля, би прераснал във вик.

2

Барбара и Холи опитват да помогнат с миенето на чиниите, но Таня ги гони от кухнята с думите да вървят „да се занимават с коледни работи“.

Холи предлага да се разходят. Например до подножието на хълма или да направят обиколка на квартала.

— Красиво ще е в снега — казва тя.

Барбара се съгласява. Госпожа Робинсън им заръчва да се приберат до седем, защото ще гледат „Коледна песен“. Холи се надява да е версията с Алистър Сим, която по нейно мнение е единствената, която си струва да се гледа.

Навън е не просто красиво, а направо приказно. Двете са единствените на тротоара и ботушите им хрущят в прясната петсантиметрова снежна покривка. Уличните лампи и коледните лампички са обгърнати от искрящи ореоли. Холи изплезва език да хване снежинки и Барбара следва примера ѝ. Двете се разсмиват, но когато стигат до подножието на хълма, Барбара се обръща към нея със сериозно изражение.

— Добре — казва тя. — Сега сме само двете. Защо излязохме, Холс? Какво искаш да ме питаш?

— Само как си. За Джером не се тревожа. Цапардосаха го по главата, но той не видя онова, което си видяла ти.

Барбара си поема разтреперано въздух. Заради топящия се по бузите ѝ сняг Холи не може да разбере дали плаче. Може да ѝ се отрази добре. Сълзите могат да ѝ помогнат да преодолее болката.

— Не ме тревожи толкова самата гледка — казва Барбара след известен размисъл. — Начинът, по който той се промени. Как главата му сякаш се превърна в желе. Ужасно беше, разбира се, и отваря… сещаш се… — Вдига плетените си ръкавици към слепоочията. — Отваря вратите ето тук.

Холи кимва.

— Осъзнаваш, че на света може да съществува какво ли не.

— Ако виждаш дяволите, тогава няма ли да видиш ангелите? — казва Холи.

— Това от Библията ли е?

— Няма значение. Ако това, което си видяла, не те тревожи, тогава какво те мъчи, Барб?

— Можеше да се наложи на мама и татко да ни погребат!

— избухва Барбара. — Можеха да седят на коледната трапеза сами! Не на пуйка с гарнитура, нямаше да им е до това, може би само на месо от консер… консер…

Холи се разсмива. Не се сдържа. Барбара също прихва. По плетената ѝ шапка се е задържал сняг. На Холи ѝ изглежда толкова малка. Малка е, разбира се, но прилича повече на дванайсетгодишно дете, отколкото на млада жена, която ще учи в Браун или Принстън следващата година.

— Разбираш ли какво имам предвид? — Барбара хваща Холи за ръцете. — Бяхме на косъм. Размина ни се на косъм.

„Да — мисли си Холи — и загрижеността ти за мен те постави в опасност“.

Тя прегръща приятелката си сред падащия сняг.

— Миличка, животът ни винаги виси на косъм. Непрекъснато.

3

Барбара изкачва стълбите до входната врата. Вътре ще има какао, пуканки и Скрудж, който тръби, че духовете са го преобразили за една нощ. Но Холи трябва да направи още нещо, преди да влязат, затова хваща Барбара за лакътя сред засилващия се снеговалеж. Подава ѝ визитната картичка, която е пъхнала в джоба на платото си преди тръгне към дома на Робинсънови. На картичката има само име и телефонен номер.

Барбара я взима и я прочита.

— Кой е Карл Мортън?

— Психологът, при когото ходех след връщането си от Тексас. Срещнахме се само два пъти. Само толкова време ми беше нужно, за да му разкажа какво преживях.

— И какво преживя там? Нещо подобно на… — Барбара не довършва. Няма нужда.

— Един ден може да ти разкажа, както и на Джером, но не на Коледа. Само искам да знаеш, че ако имаш нужда да поговориш с някого, той ще те изслуша. — Холи се усмихва. — И тъй като е чувал моята история, може дори да ти повярва. Не че това е важно. Ще ти помогне просто да я разкажеш. Поне на мен ми помогна.

— Да споделиш?

— Да.

— Той ще каже ли на родителите ми?

— В никакъв случай.

— Ще си помисля. — Барбара прибира картичката в джоба си. — Благодаря ти.

И прегръща Холи. А Холи, която някога се е страхувала да я докосват, също я прегръща. Силно.

4

Действително гледат филма с Алистър Симс и докато кара на връщане през сипещия се сняг, Холи не си спомня да е прекарвала по-хубава Коледа. Преди да си легне, изпраща от таблета съобщение на Ралф Андерсън.

Когато се прибереш, ще намериш пратка от мен. Преживях голямо приключение, но всичко е наред. Ще поговорим, но не е спешно. Надявам се със семейството ти да сте прекарали чудесна (тропическа) Коледа. С много обич. Холи.

Изрича обичайната си вечерна молитва и завършва, както винаги, като казва, че не пуши, пие си хапчетата и Бил Ходжис ѝ липсва.

— Бог да благослови всички ни. Амин. Ляга в кревата. Гаси лампата.

Заспива.

15 февруари 2021

Душевното състояние на вуйчо Хенри бързо се влошава. Госпожа Брадок им е казала, че (за съжаление) често става така, когато пациентите постъпят в специализиран дом.

Сега, седнала до него на един от диваните срещу големия телевизор в „Живописни хълмове“, Холи най-накрая се отказва от опитите да завърже разговор. Шарлот вече се е отказала; тя седи на маса в другия край на залата и помага на госпожа Хатфийлд с поредния пъзел. Джером е дошъл с тях и е от голяма помощ. Вече е успял да разсмее госпожа Хатфийлд и дори Шарлот не може да сдържи усмивката си, докато слуша добродушното му бърборене. Той е чаровен младеж и най-накрая е спечелил благоразположението на Шарлот. Което никак не е лесно.

Вуйчо Хенри седи с отворена уста и облещени очи, а ръцете, които някога поправиха колелото на Холи след като се блъсна в оградата на Уилсънови, сега са отпуснати между разплутите му крака. Панталонът му е издут от памперса за възрастни. Някога той е бил червендалест мъж. Сега е блед. Някога е бил пълен мъж. Сега дрехите висят на тялото му, а кожата му е отпусната като стар чорап, загубил еластичността си.

Холи го хваща за ръка. Просто месо върху кости. Преплита пръсти с неговите и стисва с надеждата, че той ще откликне, но напразно. Скоро ще стане време да си тръгват и тя се радва. Гузно ѝ е, но трябва да го признае. Това не е вуйчо ѝ; той е заменен от голяма кукла на вентролоквист, без вентролоквист, който да говори чрез нея. Вентролоквистът си е заминал и повече няма да се върне.

Реклама на лекарство за псориазис, призоваваща сбръчканите и оплешивяващи старци да „Покажат повече плът!“, свършва и зазвучава „I Fought the Law“ на Квартета на Боби Фулър. Отпуснатата върху гърдите брадичка на вуйчо Хенри се надига. И светлина — мъждива, естествено — се прокрадва в очите му.

Показват съдебната зала и говорителят съобщава:

— Пазете се, ако сте лоши хора, защото Джон Лоу ще ви тикне в затвора!

Когато приставът излиза напред, Холи изведнъж осъзнава защо е дала на атентатора от училището това име. Умът никога не спира да работи, да прави асоциации и да вижда връзки… или поне се опитва.

Вуйчо Хенри се обажда, гласът му е тих и ръждясал от липса на практика:

— Всички да станат.

— Всички да станат! — провиква се приставът Джордж.

Зрителите не просто стават, а скачат на крака, започват да пляскат и да се поклащат. Джон Лоу влиза с танцова стъпка в залата. Грабва чукчето и го размахва като метроном в такт с музиката. Плешивата му глава лъщи. Белите му зъби проблясват.

— Какво си ни приготвил за деня, о, Джорджи, братко по душа?

— Обожавам този тип — казва вуйчо Хенри с ръждясалия си глас.

— Аз също — казва Холи и го прегръща през рамо. Вуйчо Хенри се обръща да я погледне.

И се усмихва.

— Здравей, Холи.