Ако има кръв

1

Марти Андерсън видя билборда в деня преди интернет да се срине окончателно. Крепеше се някак си в продължение на осем месеца след първите кратки смущения. Всички бяха съгласни, че е само въпрос на време, както и че все ще избутат някак си след като световната мрежа угасне завинаги — нали се бяха оправяли и преди това? А и имаше други проблеми, например че измираха цели видове птици и риби, а сега трябваше да мислят за Калифорния: отиваше си малко по малко, а скоро навярно щеше да изчезне напълно.

Марти си тръгна по-късно от училище, защото беше най-неприятният ден за гимназиалните учители, денят предназначен за родителски срещи. Както се оказа, днес Марти не срещна много родители, желаещи да обсъждат академичния напредък (или липсата на такъв) на отрочетата си. Искаха основно да говорят за краха на интернета, който щеше да заличи профилите им във Фейсбук и Инстаграм завинаги. Никой не спомена Порнхъб, но Марти подозираше, че много от родителите, които все пак дойдоха — както жените, така и мъжете — скърбят за неминуемата кончина и на този сайт.

Обикновено на път за къщи той минаваше по околовръстния път и се прибираше за нула време, но днес това не бе възможно заради рухването на моста над Отър Крийк. Срутил се беше преди четири месеца и нямаше и следа от ремонтни дейности; само дървени бариери на оранжеви и бели ивици, които вече бяха потрошени и нашарени с графити.

Тъй като околовръстният път беше затворен, Марти беше принуден да мине през центъра, за да стигне до къщата си на Сидър Корт заедно с всички останали, които живееха в източната част на града. Заради родителските срещи си беше тръгнал в пет вместо в три, точно в пиковия час, и пътуването, което едно време щеше да отнеме двайсет минути, сега щеше да продължи поне един час, защото част от светофарите също не работеха. През целия път ту спираха, ту потегляха, звучаха клаксони, пищяха спирачки, закачаха се брони и се размахваха средни пръсти. Чака десет минути на кръстовището на Главната и Маркет Стрийт, тъй че имаше предостатъчно време да забележи билборда на върха на „Мидуест Тръст“.

До днес там се беше рекламирала една от авиокомпаниите, „Делта“ или „Саутуест“, не помнеше точно. Този следобед обаче засменият екипаж от хванати под ръка стюардеси беше заменен от снимка на мъж с кръгло лице и очила с рамки, черни като грижливо сресаната му коса. Той седеше на бюро с химикалка в ръка, без сако, но с перфектно завързана вратовръзка под яката на бялата му риза. На ръката, с която държеше химикалката, имаше белег с формата на сърп, който по незнайни причини не беше премахнат при обработката на снимката. Мъжът приличаше на счетоводител. Усмихваше се ведро от върха на банката на автомобилите в непроходимото вечерно задръстване долу. Над главата му със сини букви пишеше ЧАРЛЗ КРАНЦ. Под бюрото му, в червено: 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ! БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!

Марти никога не беше чувал за Чарлз — Чък — Кранц, но трябваше да е бил някоя важна клечка в „Мидуест Тръст“, за да заслужи по случай пенсионирането си снимка на билборд поне четири и половина метра висок и петнайсет метра широк. И снимката трябваше да е стара, щом Чък е работил в банката близо четирийсет години, иначе косата му щеше да е побеляла.

— Или опадала — каза Марти на глас и попипа собствената си оредяваща коса. Реши да рискува пет минути по-късно, когато на главното кръстовище в центъра за момент се отвори пролука. Промуши се с тойотата „Приус“, на тръни, че всеки момент ще се блъсне в някого, и не обърна внимание на размахания юмрук на мъж, който успя да набие спирачки миг преди да се натресе в него странично.

На Главната улица отново попадна в задръстване и избегна на косъм нов сблъсък. Докато се прибере вкъщи, съвсем беше забравил за билборда. Вкара колата в гаража, затвори вратата с копчето, после седя поне минута, като дишаше дълбоко и се опитваше да не мисли, че утре сутринта ще трябва отново да мине през същата месомелачка. Но тъй като околовръстният път беше затворен, просто нямаше друг избор. Ако, разбира се, искаше да отиде на работа, а в момента го блазнеше мисълта да си вземе поне един ден болничен (имаше достатъчно натрупани).

— Няма да съм единственият — каза на празния гараж. Знаеше, че е прав. Според „Ню Йорк Таймс“ (който четеше на таблета си всяка сутрин, ако имаше интернет) отсъствието от работа беше достигнало рекордни нива в световен мащаб.

С една ръка взе купчината книги, а с другата — очуканото старо дипломатическо куфарче, натежало от контролни, които трябваше да провери. Така натоварен, излезе с мъка от колата и затвори вратата с дупе. При вида на сянката си върху стената, която сякаш изпълняваше чудат танц, се разсмя. Звукът го стресна; в тези тежки времена рядко се чуваше смях. После изпусна половината книги на пода, което попари всякакви наченки на добро настроение.

Вдигна „Въведение в американската литература“ и „Четири кратки романа“ (в момента с десетокласниците изучаваха „Червеният знак за храброст“) и влезе в къщата. Едва беше успял да остави всичко на шкафа в кухнята, когато телефонът иззвъня. Стационарният, разбира се; мобилните телефони напоследък почти нямаха покритие. Понякога се поздравяваше за съобразителността да запази стационарния си телефон, докато повечето му колеги се бяха отказали от своите. Те в момента бяха напълно прецакани, защото да си прекараш стационарен през последната една година… беше почти невъзможно. По-вероятно беше отново да пуснат движението по околовръстния път, отколкото да ти дойде редът в списъка на чакащите, а напоследък дори стационарната мрежа често прекъсваше.

Вече не се изписваше информация от кой номер ти звънят, но Марти беше достатъчно сигурен кой е в другия край на линията, за да вдигне и да каже:

— Здрасти, Фелиша.

— Къде беше? — попита бившата му съпруга. — Звъня ти от цял час!

Марти ѝ разказа за родителската среща и дългото пътуване към дома.

— Добре ли си?

— Ще се оправя, след като хапна нещо. Ти как си, Фел?

— Бива, но днес докараха още шестима.

Марти нямаше нужда да пита шестима какви. Фелиша беше медицинска сестра в градската болница, където сестрите бяха започнали да се наричат „Отрядът на самоубийците“.

— Съжалявам.

— Такива са времената. — Долови безразличието в гласа ѝ и си помисли, че преди две години — докато още бяха женени — шест самоубийства за един ден щяха да я оставят разтърсена, съкрушена и нямаше да ѝ дадат да мигне през нощта. Но изглежда човек можеше да свикне с всичко.

— Пиеш ли си редовно хапчетата за язва, Марти? — И преди той да успее да отговори, побърза да добави: — Не ти натяквам, просто се тревожа. Фактът, че сме разведени, не означава, че вече не държа на теб, нали знаеш?

— Знам. Пия си хапчетата. — Това не беше съвсем вярно, защото сукралфатът, който се продаваше само с рецепта, вече не се намираше никъде и сега той разчиташе на омепразол. Каза ѝ тази полуистина, защото и той продължаваше да държи на нея. Всъщност двамата се разбираха по-добре сега, когато вече не бяха женени. Правеха дори секс, който макар и да се случваше рядко, беше страхотен. — Благодаря ти, че се интересуваш.

— Наистина ли?

— Да, госпожо. — Отвори хладилника. Изборът беше оскъден, но имаше кренвирши, няколко яйца и кутия с боровинково кисело мляко, което щеше да си запази за лека закуска преди лягане. Както и три кутийки бира.

— Добре. Колко родители изобщо дойдоха на срещата?

— Повече, отколкото очаквах, но далеч не всички. Искаха предимно да говорим за интернета. Явно си въобразяват, че аз трябва да знам защо се срива. Наложи се да им обясня, че съм учител по английски, а не по информатика.

— Разбра за Калифорния, нали? — Фелиша сниши глас, сякаш му доверяваше голяма тайна.

— Да. — Тази сутрин при разрушително земетресение, третото за последния месец и най-силното до момента, от Златния щат се беше откършил нов огромен къс и беше потънал в Тихия океан. Добрата новина беше, че почти цялата тази част от щата беше евакуирана. Лошата новина — че стотици хиляди бежанци се стичаха на изток и превръщаха Невада в един от най-многолюдните щати в страната. В момента в Невада бензинът струваше двайсет долара за галон. По бензиностанциите приемаха само плащания в брой, и то ако горивото не е свършило.

Марти взе пълна до половината бутилка мляко, подуши го и отпи направо от нея въпреки леко подозрителния мирис. Нуждаеше се от алкохолно питие, но знаеше от горчив опит (и безсънни нощи), че първо трябва да си подложи на стомаха.

Каза:

— Интересно, но родителите, които все пак дойдоха на срещата, се тревожеха повече за интернета, отколкото за земетресенията в Калифорния. Вероятно защото основните зърнопроизводителни региони на щата все още са непокътнати.

— Но докога? Чух някакъв учен по националното радио да казва, че Калифорния се лющи като стар тапет. Още един японски реактор бил залят днес следобед. Твърдят, че бил спрян и всичко е наред, но хич не им вярвам.

— Много си цинична.

— Живеем в цинични времена, Марти. — Тя се поколеба.

— Според някои живеем в Края на дните. При това не го твърдят само религиозните фанатици. Вече не. Казва ти го уважаван член на Отряда на самоубийците от градската болница. Вярно, днес изгубихме шестима, но успяхме да спасим други осемнайсет. Най-вече с помощта на налоксон. Но… — Отново сниши глас. — Запасите ни от това лекарство почти са се изчерпали. Главният фармацевт казва, че до края на месеца ще свършат напълно.

— Кофти работа — отвърна Марти и погледна куфарчето. Всички контролни, които го чакаха. Всички правописни грешки, които трябваше да поправи. Всички висящи подчинени изречения и неясни заключения, които чакаха да бъдат нашарени с червено. Компютърните помощни средства като проверката на правописа и граматиката явно изобщо не помагаха. Изтощи се само при мисълта за това.

— Виж, Фел, трябва да затварям. Имам да проверявам контролни и есета за поезията на Робърт Фрост. — Мисълта за безсъдържателните писаници в очакващите го есета го накара да се почувства стар.

— Добре. Само… исках да проверя как си.

— Разбрано. — Марти отвори шкафа и извади бърбъна. Възнамеряваше да си налее чак след като приключи разговора, та Фелиша да не чуе бълбукането и да не разбере какви ги върши. Съпругите притежаваха интуиция; бившите съпруги, изглежда, развиваха силно чувствителна радарна система.

— Мога ли да кажа, че те обичам? — попита тя.

— Само ако и аз мога да ти го кажа — отговори Марти и прокара пръсти по етикета на бутилката: „Ранни дни“. „Чудесна марка — помисли си — за края на дните“.

— Обичам те, Марти.

— И аз те обичам.

Най-подходящият начин да приключат разговора, но Фелиша не затваряше.

— Марти?

— Какво, мила?

— Светът отива по дяволите, а ние можем да кажем единствено „кофти работа“. Значи май и ние отиваме по дяволите.

— Май така излиза. Но Чък Кранц се пенсионира, тъй че може би има светлина в тунела.

— Трийсет и девет страхотни години — каза Фелиша и се разсмя на свой ред.

Марти остави млякото.

— И ти ли видя билборда?

— Не, но чух реклама по радиото. В онова предаване, за което ти разказах.

— Щом са почнали да въртят реклами по националното радио, значи наистина идва краят на света — каза Марти. Фелиша отново се разсмя и му стана приятно. — Как мислиш, защо Чък Кранц получава такова медийно внимание? Прилича на счетоводител и никога не съм чувал за него.

— Нямам представа. Светът е пълен със загадки. Никакъв твърд алкохол, Марти. Знам, че мислиш да си сипеш. По-добре изпий една бира.

Марти не се смееше, когато приключи разговора, но се усмихваше. Радарът на бившите съпруги. Високо чувствителен. Все пак прибра бърбъна в шкафа и си взе бира. Сложи два кренвирша да се варят и отиде в малкия си кабинет, за да види дали има интернет, докато чака водата да кипне.

Имаше и при това не се влачеше толкова бавно, колкото обикновено. Той пусна Нетфликс с намерението да изгледа отново някой епизод на „В обувките на Сатаната“ или „Наркомрежа“, докато яде. Появи се началният екран с предложения за гледане, които не се бяха променили от предишната вечер (а до неотдавна се сменяха поне веднъж дневно), но преди да успее да реши кой злодей иска да гледа — Уолтър Уайт или Стрингър Бел, началният екран изчезна. Появи се надписът ТЪРСЕНЕ и малкото въртящо се кръгче.

— Мамка му — изруга Марти. — Прекъсва за стотен…

Тогава кръгчето изчезна и екранът светна отново. Само че не беше началната страница на Нетфликс, а Чарлз Кранц, седнал на отрупаното с книжа бюро с усмивка на лице и химикалка в ръката с белега. Над него: ЧАРЛЗ КРАНЦ; отдолу: 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ! БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!

— Кой, по дяволите, си ти, Чъки? — попита Марти на глас.

— Защо си толкова популярен? И тогава, сякаш дъхът му беше духнал интернета като свещичка за рожден ден, картината изчезна и на екрана се изписа ЛИПСА НА ВРЪЗКА.

Връзката не възстанови през нощта. Също като половин Калифорния (скоро щяха да станат три четвърти), интернетът беше изчезнал.

Първото, което Марти забеляза на следващия ден, докато изкарваше колата на заден ход от гаража, беше небето. Откога не беше виждал толкова синьо и чисто небе? От месец? От месец и половина? Облаците и дъждът (понякога лек ръмеж, друг път порой) бяха вече почти неизменни, а в дните, в които облаците се разкъсваха, небето обикновено оставаше мъгливо от дима заради пожарите в Средния запад. Те бяха изпепелили почти цяла Айова и Небраска и се движеха към Канзас, тласкани от ураганни ветрове.

Второто, което забеляза, беше Гас Уилфонг да се тътри по улицата с голямата си кутия за обяд, блъскаща се в бедрото му. Гас носеше спортен панталон, но с вратовръзка. Той беше мениджър в отдел „Ремонтни дейности“ към Градския съвет. Макар да беше едва седем и петнайсет, изглеждаше уморен и посърнал като в края на тежък работен ден, вместо в самото му начало. И ако тепърва отиваше на работа, защо вървеше към дома си в съседство с къщата на Марти? Също така…

Марти отвори прозореца.

— Къде ти е колата?

Гас се изсмя без капчица хумор.

— Паркирана на тротоара по средата на Главната улица заедно с още стотина други. — Той въздъхна. — Леле, не помня кога за последно съм изминавал пеша пет километра. Което май говори достатъчно за начина ми на живот. Ако си тръгнал към училището, приятелю, ще се наложи да отидеш чак до шосе 11 и после да се върнеш по шосе 19. Ще ти удължи пътя с поне трийсет километра, а несъмнено и там движението ще е натоварено. Възможно е да стигнеш навреме за обедната почивка, но се съмнявам.

— Какво е станало?

— Зейнала е дупка на кръстовището на Главната и Маркет Стрийт. Огромна е, човече. Възможно е причината да са непрестанните валежи в последно време, но още по-вероятно се дължи на лошата поддръжка на пътищата. Това не е задача на моя отдел, слава богу. В дупката са паднали поне двайсет коли, може би трийсет, а някои от хората в тези коли… — Той поклати глава. — Няма да излязат повече.

— Господи — каза Марти. — Снощи минах оттам. Киснах на кръстовището в задръстване.

— Радвай се, че не си бил там тази сутрин. Може ли да се кача при теб? Да поседна за минутка? Напълно съм скапан, а Джени сигурно отново е заспала. Не искам да я будя, особено с лоша новина.

— Заповядай.

Гас се качи в колата.

— Положението е зле, приятелю.

— Кофти работа — съгласи се Марти. Същото беше казал на Фелиша снощи. — Но просто ще трябва да се усмихнем и да стиснем зъби.

— Хич не ми е до усмивки — рече Гас.

— Почивен ден ли мислиш да си вземеш?

Гас вдигна ръце и плесна кутията за обяд в скута си.

— Не знам. Може да се обадя на колеги, да попитам дали някой може да мине да ме вземе, но не съм голям оптимист.

— Ако не отидеш на работа, не си прави планове да гледаш Нетфликс или клипове в Ютюб. Интернетът пак се срина и имам чувството, че този път може да е завинаги.

— Предполагам си разбрал за Калифорния — каза Гас.

— Не съм пускал телевизора тази сутрин. Поспах малко повече. — Марти замълча за момент. — А и честно да ти кажа, не исках да гледам. Има ли нещо ново?

— Да. И останалата част е потънала. — Гас се замисли. — Е… твърдят, че двайсет процента от Северна Калифорния все още се държат, което означава, че всъщност са десет, но земеделските райони са заминали.

— Ужас. — Наистина беше ужасно, но вместо страх, потрес и мъка, Марти изпита само вцепенено изумление.

— Да, така си е — съгласи се Гас. — Особено след като Средният запад бързо се превръща в пепелище, а южната половина на Флорида вече на практика е мочурище, годно само за алигатори. Дано имаш достатъчно запаси в килера и фризера, защото сега всички основни селскостопански региони в страната са унищожени. Същото важи за Европа. В Азия вече върлува глад. Милиони са мъртви. От бубонна чума, доколкото чух.

Седяха в колата пред къщата на Марти и гледаха как още хора се връщат пеша откъм центъра, много от тях с костюми и вратовръзки. Жена с хубав розов костюм се тътреше по гуменки и носеше високите си токчета в ръка. Марти си помисли, че името ѝ май е Андреа и живее на съседната улица. Фелиша не му ли беше казала, че работи в „Мидуест Тръст“?

— И пчелите — продължаваше Гас. — Още преди десет години измираха масово, но сега вече са напълно изчезнали с изключение на няколко кошера в Южна Америка. Медът свърши, драги. А без тях да опрашват каквито насаждения са останали…

— Извинявай — каза Марти. Слезе от колата и се затича да догони жената с розовия костюм. — Андреа? Андреа ли се казвате?

Тя се обърна предпазливо и вдигна обувките си все едно щеше да използва токчетата, за да го прогони. Марти разбра — напоследък беше пълно с изтрещели хора. Той спря на метър и половина от нея.

— Аз съм съпругът на Фелиша Андерсън. — Всъщност бившият, но думата „съпруг“, като че ли звучеше по-малко опасно. — Мисля, че с Фел се познавате.

— Да. Бяхме заедно в Кварталния комитет. С какво мога да ви помогна, господин Андерсън? Идвам пеша от центъра, а колата ми остана в непроходимо задръстване. Що се отнася до банката, тя… се е наклонила.

— Наклонила — повтори Марти. В съзнанието му изскочи образът на Наклонената кула в Пиза. Със снимката на Чък Кранц на върха.

— Намира се в края на свлачището и макар още да не е паднала в дупката, изглежда много нестабилна. Със сигурност ще я отцепят като опасна. Вероятно това значи, че вече съм безработна, поне клонът в центъра ще затвори, но не ме интересува особено. Искам само да се прибера и да си вдигна краката.

— Исках да ви питам за билборда на сградата. Видяхте ли го?

— Как да го пропусна? Все пак работя там. Виждала съм и графитите, навсякъде са — Обичаме те, Чък, Да живее Чък, Чък Завинаги — както и рекламите по телевизията.

— Наистина ли? — Марти се сети какво беше видял на страницата на Нетфликс снощи, точно преди интернетът да спре. Тогава си помисли, че е просто някоя от дразнещите реклами, които изскачаха по сайтовете.

— Поне по местните канали ги въртят. Може да не ги дават по кабелната телевизия, но вече нямаме кабелна. Спря през юли.

— И при нас. — След като вече беше подхванал измислицата, че още е женен, реши, че е най-добре да продължава в същия дух. — Хващаме само Канал 8 и Канал 10.

Андреа кимна.

— Вече не дават реклами на коли, лекарства или „Евтините мебели на Боб“. Само Чарлз Кранц, трийсет и девет страхотни години, благодарим ти, Чък. Върти се по една минута, после продължават с повторенията на сериали. Много странно, но в последно време какво ли не е странно? А сега наистина искам да се прибирам.

— Нима този Чарлз Кранц не е от вашата банка? Не е ли служител, който се пенсионира?

Андреа се спря за момент преди да продължи тътренето си към дома, понесла високите токчета, които днес повече нямаше ѝ трябват. Може би никога повече.

— Не знам кой точно е Чарлз Кранц. Трябва да е работил в централата в Омаха. Макар че, доколкото разбирам, сега Омаха представлява огромен пепелник.

Марти я изпрати с поглед. Както и Гас Уилфонг, който беше застанал до него. Гас кимна към мрачния парад от връщащи се работници, които вече не можеха да стигнат до работните си места, където да продават, търгуват, банкират, обслужват маси и правят доставки.

— Приличат на бежанци — каза Гас.

— Да. Наистина. Хей, нали ме попита за запасите ми от храна?

Гас кимна.

— Имам доста консерви супа. Както и ориз басмати и макарони. Май и корнфлейкс. Що се отнася до фризера, там май има шест пакета с полуфабрикати и кутия сладолед.

— Не ми изглеждаш особено разтревожен. Марти сви рамене.

— С какво ще ми помогнат тревогите?

— Виж, това е интересно — каза Гас. — В началото всички се тревожехме. Искахме отговори. Един куп хора се стекоха във Вашингтон да протестират. Помниш ли как събориха оградата на Белия дом и онези студенти бяха застреляни?

— Да.

— В Русия свалиха правителството, а между Индия и Пакистан избухна Четиридневната война. В Германия изригна вулкан — в Германия, за бога! Казахме си, че всичко ще премине, но няма никакви изгледи да му се види краят, нали?

— Така е — съгласи се Марти. Въпреки че беше станал преди малко, вече се чувстваше уморен. Много уморен. — Няма да премине, става все по-зле.

— Да не говорим за самоубийствата. Марти кимна.

— Фелиша ги вижда всеки ден.

— Мисля, че самоубийствата ще намалеят — каза Гас — и хората просто ще седнат да чакат.

— Какво?

— Края, приятелю. Края на света. Преминаваме през петте етапа на скръбта, не си ли забелязал? Сега стигнахме до последния. Примирение.

Марти мълчеше. Не му хрумваше какво да каже.

— Вече рядко някой проявява любопитство. И всичко това…

— Гас размаха ръка. — Появи се изневиделица. Тоест, знаехме, че съсипваме природата — мисля, че дори крайнодесните откачалки тайно го вярваха, — но сега ни удариха цял куп бедствия наведнъж. — Той погледна Марти едва ли не с молба в очите. — За колко време се случи? Една година? Година и два месеца?

— Да — каза Марти. — Кофти работа. — Това като че ли беше единствената подходяща фраза.

В небето се разнесе бръмчене и те погледнаха нагоре. Големите самолети, които кацаха и излитаха от общинското летище, вече бяха рядкост, но това беше малък самолет, пърпорещ в необичайно ясното небе и бълващ бяла диря от опашката си. Самолетът правеше виражи, спускаше се и се издигаше, а пушекът (или какъвто там химикал беше) образуваше букви.

— А! — Гас източи врат. — Самолет, който изписва послания в небето. Не бях виждал такъв от малък.

ЧАРЛЗ, изписа самолетът. После: КРАНЦ. А след това — естествено — 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ! Името вече започваше да се разсейва, докато самолетът изписваше: БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!

— Какво става, по дяволите? — недоумяващо каза Гас.

— И аз това се питам — отвърна Марти.

Пропуснал беше закуската, затова когато се прибра, стопли в микровълновата едно от замразените полуготови ястия — пилешки пай „Мари Календър“, доста вкусен — и го занесе в хола, за да гледа телевизия. Но единствените два канала, които излъчваха, въртяха нонстоп снимката на Чарлз — Чък.

— Кранц, седнал на бюрото си с химикалка в ръка. Марти я позяпа, докато си изяде пая, изключи апарата за затъпяване и отиде да си легне. Реши, че това е най-разумно.

Спа почти целия ден и макар да не я сънува (поне доколкото помнеше), се събуди с мисълта за Фелиша. Искаше да я види и да я попита дали може да преспи у тях. Може би дори да остане за постоянно. Ако наистина настъпваше краят на света, не искаше да го посрещне сам.

Харвест Ейкърс, спретнатият малък квартал, в който Фелиша живееше сега, се намираше на пет километра и Марти нямаше никакво намерение да рискува пътуване с колата, затова облече анцуг и обу гуменки. Късният следобед беше прекрасен за разходка, небето все още ясно и синьо и навън имаше доста хора. Няколко души, изглежда, се наслаждаваха на слънцето, но повечето вървяха, забили поглед в краката си. Почти не се чуваха разговори, дори между онези, които вървяха по двама и трима.

На Парк Драйв, един от основните булеварди в източната част на града, и четирите платна бяха задръстени от коли, повечето празни. Марти си проправи път между тях, а на отсрещния тротоар се натъкна на старец с туиден костюм и бомбе. Той седеше на тротоара и чистеше лулата си в канавката. Мъжът видя Марти да се приближава и се усмихна.

— Почивам си малко — каза той. — Ходих до центъра да видя дупката и направих няколко снимки с телефона. Мислех си, че някой от местните телевизионни канали ще прояви интерес, но изглежда всички са спрели да излъчват. Въртят само снимки на онзи Кранц.

— Да — каза Марти. — Накъдето и да се обърнеш, виждаш само Чък. Случайно да имате представа кой…

— Никаква. Попитах поне двайсет души. Никой не знае. Нашият човек Кранц, изглежда, е митичната фигура на Апокалипсиса.

Марти се разсмя.

— Накъде отивате, господине?

— Към Харвест Ейкърс. Хубаво местенце е. Спокойно. — Той бръкна в джоба си, извади пликче тютюн и започна да пълни лулата.

— И аз натам съм тръгнал. Бившата ми жена живее там.

Може да вървим заедно.

Възрастният господин стана с болезнена гримаса.

— Стига да не бързате. — Вдигна лулата и дръпна от нея. — Артрит. Пия хапчета, но колкото повече ме сковава артритът, толкова по-малко ми помагат хапчетата.

— Кофти — каза Марти. — Вие задайте темпото.

Старецът го зададе. Темпото беше бавно. Мъжът се казваше Самюъл Ярбру, собственик и главен агент в погребално бюро „Ярбру“.

— Но истинският ми интерес е метеорологията — каза той.

— Мечтаех да казвам прогнозата за времето по телевизията, когато бях млад и зелен, може би дори по някой от големите канали, но всички те явно предпочитат млади жени с… — Той сви шепи и ги постави пред гърдите си. — Все пак продължавам да се интересувам, чета научните списания и мога да ви разкажа удивителни неща. Ако искате да ги чуете.

— Да, разбира се.

Стигнаха до автобусна спирка. На облегалката на пейката беше изписано: ЧАРЛЗ — ЧЪК — КРАНЦ 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ! БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!

Сам Ярбру седна и потупа мястото до себе си. Марти седна. Димът от лулата на стареца влизаше в очите му, но той не възразяваше. Мирисът беше приятен.

— Нали знаете как си мислим, че в денонощието има двайсет и четири часа? — попита Ярбру.

— И в седмицата има седем дни. Всички знаят това, дори малките деца.

— Е, значи всички грешат. В един звезден ден имаше двайсет и три часа и петдесет и шест минути. И някоя и друга секунда.

— „Имаше“ ли?

— Точно така. Въз основа на изчисленията ми, които ви уверявам, мога да докажа, сега в едно денонощие има двайсет и четири часа и две минути. Според вас какво означава това, господин Андерсън?

Марти се замисли.

— Нима твърдите, че въртенето на Земята се е забавило?

— Именно. — Ярбру извади лулата от устата си и посочи към хората, които минаваха по тротоара. Свечеряваше се и потокът минувачи започваше да оредява. — Обзалагам се, че много от тях си мислят, че многобройните бедствия, които ни сполитат, се коренят единствено в начина, по който съсипахме природата. Не е вярно. Пръв ще призная, че се отнесохме с майката земя — да, тя е наша обща майка — ужасно, издевателствахме над нея, направо я изнасилихме, но сме нищожни в сравнение с големия часовник на вселената. Нищожни. Не, това, което се случва, е много по-мащабно от съсипването на природата.

— Може Чък Кранц да е виновен — каза Марти. Ярбру го погледна изненадано и се разсмя.

— Пак до него стигаме, а? Чък Кранц излиза в пенсия и цялото население на Земята, да не говорим за самата Земя, се пенсионира с него. Това ли е вашата хипотеза?

— Все нещо трябва да обвиним — отвърна с усмивка Марти.

— Или някого.

Сам Ярбру стана, хвана се за кръста, протегна се и направи болезнена гримаса.

— Прощавайте, господин Спок, но изказването ви е нелогично. Предполагам, че трийсет и девет години са доста дълго време според човешките стандарти — почти половин живот, — но последната ледникова епоха е била доста преди това. Да не говорим за епохата на динозаврите. Е, вдигаме ли гълъбите?

Вдигнаха гълъбите и тръгнаха бавно с издължени пред себе си сенки. Марти се смъмри наум задето беше проспал най-хубавата част от един прекрасен ден. Ярбру се движеше все по-бавно. Когато най-накрая стигнаха до каменната арка, която бележеше входа към Харвест Ейкърс, старият погребален агент отново седна.

— Мисля да погледам залеза, докато артритът ме поотпусне. Ще се присъедините ли?

Марти поклати глава.

— Трябва да вървя.

— Да видите бившата — каза Ярбру. — Разбирам. Приятно ми беше да си поговорим, господин Андерсън.

Марти мина през арката, но спря и се обърна.

— Чарлз Кранц означава нещо — заяви той. — Сигурен съм.

— Може и да имате право — каза Сам и дръпна от лулата, — но забавянето във въртенето на земята… няма по-важно от това, приятелю.

Главната улица на квартал Харвест Ейкърс представляваше елегантна обрамчена с дървета парабола, от която се разклоняваха по-малки улици. Уличните лампи, които на Марти му приличаха на лампите от илюстрираните романи на Дикенс, се бяха включили и хвърляха бледо сияние. Когато стигна до Фърн Лейн, където живееше Фелиша, зърна момиченце с ролкови кънки да взима завоя елегантно. Облечено беше с широки червени къси панталони и тениска без ръкави с някакъв лик, може би на рок звезда или рапър. Марти предположи, че детето е на десет или единайсет години, и видът му страшно го разведри. Момиченце на ролкови кънки: едва ли имаше по-нормална гледка в този ненормален ден. В тази ненормална година.

— Здрасти — поздрави я той.

— Здрасти — отвърна тя, но се завъртя ловко на кънките, може би готова да избяга, ако Марти се окажеше някой от онези извратени типове, за които майка ѝ несъмнено я беше предупреждавала.

— Отивам да видя бившата си жена — обясни той, без да помръдва от мястото си. — Фелиша Андерсън. Но може и отново да е Гордън. Това е моминското ѝ име. Живее на Фърн Лейн № 19.

Момиченцето направи ловък пирует, движение, при което Марти би се проснал по задник.

— А, да, май съм ви виждала. Със синята тойота, нали?

— Да, същият.

— Защо идвате да я видите, след като ви е бивша жена?

— Още я харесвам.

— Не се ли карате?

— Карахме се. Но откакто се разведохме, се разбираме по-добре.

— Госпожица Гордън понякога ни черпи с джинджифилови бисквити. Мен и братчето ми Рони. Аз предпочитам

„Орео“, но…

— Но са бисквити и се ронят, какво да ги правиш, нали? — рече Марти.

— Не, джинджифиловите не се ронят. Поне докато не ги схрус…

В този миг уличните лампи угаснаха и главната улица се превърна в лагуна от сенки. Къщите също потънаха в мрак. До момента в града токът беше спирал три пъти, веднъж за цели осемнайсет часа, но в крайна сметка отново идваше. Марти не беше сигурен, че този път електрозахранването ще бъде възстановено. Може би, но имаше чувството, че електричеството, което той (и всички останали) беше приемал за даденост цял живот, май си е отишло също като интернета.

— Да му се не види — каза момиченцето.

— По-добре се прибирай — каза Марти. — Без уличното осветление е твърде тъмно за каране на кънки.

— Господине? Нещата ще се оправят ли?

Макар да нямаше собствени, Марти преподаваше на деца от двайсет години и смяташе, че макар да трябва да започнеш да им казваш истината, щом станат на шестнайсет, добронамерената лъжа често е най-правилният подход, когато са още малки като това момиченце.

— Разбира се.

Той проследи с поглед треперещия ѝ пръст към къщата на ъгъла на Фърн Лейн. На притъмнелия прозорец над малката морава се беше появило лице. Изтъкано беше от сияещи бели линии и сенки като дух на спиритически сеанс. Усмихнато кръгло лице. Очила с черни рамки. Химикалка в ръка. Над него: ЧАРЛЗ КРАНЦ. Отдолу: 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ! БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!

— Навсякъде е — промълви момиченцето.

Имаше право. Чък Кранц плуваше по предните прозорци на всички къщи на Фърн Лейн. Марти се обърна и видя дъга от лицата на Кранц да се простира назад по главната улица. Десетки ликове на Чък, може би стотици. Хиляди, ако този феномен се наблюдаваше из целия град.

— Прибирай се — каза Марти вече без усмивка. — Тичай вкъщи при мама и татко, миличка. Хайде, бързо.

Тя потегли; кънките трополяха по тротоара, а косата ѝ се развяваше назад. Марти виждаше червените ѝ панталони, докато не се стопиха в сгъстяващия се мрак.

Той тръгна бързо в същата посока като момиченцето под погледа на усмихнатия Чарлз — Чък — Кранц, който го гледаше от всички прозорци. Чък с бялата риза и черната вратовръзка. Сякаш го наблюдаваше орда от клонирани призраци. Радваше се, че няма луна; ами ако лицето на Чък се беше появило и върху нея? Как щеше да реагира тогава?

Отказа се да върви при № 13. Измина тичешком останалата част от пътя до малката къщичка на Фелиша, взе на спринт алеята и почука на вратата. Зачака, внезапно убеден, че тя е още в болницата, може би на двойно дежурство, но тогава чу стъпките ѝ. Вратата се отвори. Тя държеше свещ. Пламъкът осветяваше отдолу уплашеното ѝ лице.

— Марти, слава богу. Видя ли ги?

— Да. — Лицето на онзи тип беше и на нейния прозорец. Чък. Усмихнат. С вид на типичен счетоводител. Мъж, който и на мравката би сторил път.

— Просто започнаха… да се появяват!

— Знам. Видях.

— Само тук ли е?

— Мисля, че е навсякъде. Изглежда, вече…

Тогава тя го прегърна, издърпа го вътре и той се зарадва, че не му беше дала възможност да изрече и останалите две думи: идва краят.

2

Дъглас Бийтън, доцент по философия във Факултета по философия и религии на колежа в Итака, седи в болнична стая и чака зет си да умре. Единствените звуци, които се чуват, са равномерното бип… бип… бип на монитора за сърдечната честота и все по-бавното и тежко дишане на Чък. Повечето апарати са изключени.

— Вуйчо?

Дъг се обръща и вижда Брайън да стои на прага, все още с якето на гимназията и раница на рамо.

— По-рано ли си тръгна от училище? — пита Дъг.

— Разрешиха ми. Мама ми писа, че ще им позволи да спрат апарата. Направиха ли го вече?

— Да.

— Кога?

— Преди един час.

— Мама къде е?

— В параклиса на първия етаж. Моли се за душата му.

„Вероятно се моли и да е постъпила правилно — мисли си Дъг. — Защото дори когато свещеникът те уверява, че всичко е наред и Бог ще се погрижи за останалото, подобно решение ти се струва някак си нередно“.

— Обещах да ѝ пратя съобщение, ако преценя, че той… — Вуйчото на Брайън свива рамене.

Брайън пристъпва до леглото и поглежда притихналото бяло лице на баща си. Без очилата с черни рамки, мисли си момчето, баща му не изглежда достатъчно възрастен, за да има син в гимназията. Самият той още прилича на гимназист. Вдига ръката на баща си и целува бързичко белега с формата на полумесец.

— На млади хора като него им е рано да умрат — казва Брайън тихо, сякаш баща му може да ги чуе. — За бога, вуйчо Дъг, та той едва навърши трийсет и девет миналата зима!

— Ела да седнеш. — Дъг потупва празния стол до себе си.

— Там седи мама.

— Когато се върне, ще ѝ го отстъпиш. Брайън сваля раницата и сяда.

— Как мислиш, колко му остава?

— Лекарите казват, че може да се случи всеки момент. Вероятно най-късно утре. Знаеш, че апаратът му помагаше да диша, нали? А със системите го хранеха. Той… Брайън, той не изпитва болка. Това приключи.

— Глиобластом — казва горчиво Брайън. Когато се обръща към вуйчо си, в очите му има сълзи. — Защо Бог иска да вземе татко, вуйчо Дъг? Обясни ми това.

— Не мога. Божият промисъл е загадка.

— Ами тогава майната му на този промисъл — казва момчето. — Загадките трябва да си стоят в книгите с приказки, където им е мястото.

Дъг кимва и прегръща Брайън през раменете.

— Знам, че ти е тежко, момчето ми, и на мен ми е тежко, но само това мога да ти кажа. Животът е загадка. Смъртта също.

Смълчават се, заслушани в равномерното бип… бип… бип и хрипливото дишане, докато Чарлз Кранц — Чък за жена си, нейния брат и приятелите си — поема бавно дъх след дъх, последното взаимодействие на тялото му с този свят, всяко вдишване и издишване ръководено (като ударите на сърцето му) от загиващ мозък, където продължават да протичат само шепа процеси.

Мъжът, работил цял живот в счетоводния отдел на „Мидуест Тръст“, сега прави последните си изчисления: малки приходи, големи разходи.

— Банките уж са безсърдечни, но в неговата много го обичаха — казва Брайън. — Изпратиха купища букети. Сестрите ги сложиха в чакалнята, защото не бивало да държат цветя в стаята. Какво толкова ще стане? Да не се притесняват, че ще му докарат някоя алергична реакция?

— Той си обичаше работата — казва Дъг. — Макар да не изглежда кой знае колко значителна в световен мащаб — нямаше да спечели Нобелова награда или да получи Медал за заслуги от президента, — но обичаше работата си.

— И да танцува — добавя Брайън. — Обичаше да танцува. Биваше го. Мама също — двамата направо палеха дансинга, както тя се изразява. Но признаваше, че той е по-добър от нея.

Дъг се разсмива.

— Обичаше да казва, че е кварталният Фред Астер. Като малък бил запален и по моделите на влакове. Неговият зайде имал голям комплект. Нали знаеш, че „зайде“ означава „дядо“ на идиш.

— Да — отвръща Брайън. — Знам за зайде.

— Той живя добре, Брай.

— Но твърде кратко. Никога няма да може да обиколи Канада с влак, както искаше. Нито да отиде в Австралия — и това искаше да направи. Няма да ме види как завършвам гимназия. Няма да има празненство по случай пенсионирането, на което колегите му ще държат забавни речи и ще му подарят златен… — Брайън избърсва очи с ръкава на якето си. — Златен часовник.

Дъг стисва рамото на племенника си.

Брайън продължава да говори, свел поглед към стиснатите си ръце:

— Иска ми се да вярвам в Бог, вуйчо, и в известен смисъл вярвам, но не разбирам защо трябва да става така. Защо Бог го допуска. Защото е загадка, така ли? Ти си философът, само това обяснение ли можеш да дадеш?

„Да, защото смъртта обезсмисля философията“, мисли си Дъг.

— Знаеш поговорката, Брайън. Смъртта отнася най-добрите сред нас, смъртта отнася всички нас.

Брайън опитва да се усмихне.

— Ако мислиш, че това ще ме утеши, жестоко се лъжеш.

Дъг като че ли не го чува. Гледа зет си, който му е като истински брат. Който е осигурил на сестра му добър живот. Който му е помогнал да започне кариерата си, а това е най-малкото. Имали са чудесни преживявания заедно. Не достатъчно, но явно трябва да се задоволи с тях.

— Човешкият мозък е ограничен, представлява само топка от тъкани в клетка от кости, но съзнанието в него е необятно. Капацитетът му за съхранение на информация е невъобразим, способностите на въображението му си остават непонятни за нас. Мисля, че когато някой умре, рухва цял един свят — светът, който този човек е познавал и в който е вярвал. Замисли се за това, момчето ми — милиарди хора на земята, а всеки от тях носи в себе си един свят. Земята, родена от неговото съзнание.

— И сега светът на татко умира.

— Но не и нашите — казва Дъг и отново стисва племенника си за раменете. — Нашите светове ще продължат да живеят още известно време. Както и светът на майка ти. Трябва да сме силни заради нея, Брайън. Колкото се може по-силни.

Смълчават се, загледани в умиращия мъж на болничното легло, заслушани в равномерното бип… бип… бип… на монитора и бавното вдишване и издишване на Чък Кранц. Веднъж дишането спира. Гърдите му не се надигат. Брайън се напряга. Тогава гърдите отново се надигат с поредния агонизиращ хрип.

— Пиши на мама — казва Брайън. — Веднага.

Дъг вече е извадил телефона си.

— Вече се заех. — Написва:

3

Марти и Фелиша излязоха на черната морава пред къщата. Донесоха от задния двор столове и седнаха. Токът вече беше спрял в целия град и звездите светеха много ярко. По-ярко, отколкото Марти ги беше виждал да светят в Небраска, когато беше малък. По онова време имаше малък телескоп и изучаваше вселената от прозореца на мансардата.

— Ето там е Аквила — посочи той. — Съзвездието Орел. Там е Северен кръст, или Лебед. Виждаш ли го?

— Да. А това е Полярната… — Тя млъкна. — Марти? Видя ли…

— Да — отвърна той. — Току-що угасна. Както и Марс. Сбогом, Червена плането.

— Марти, страх ме е.

Дали Гас Уилфонг гледаше небето тази вечер? А Андреа, жената, участвала с Фелиша в Кварталния комитет? Самюъл Ярбру, погребалният агент? Ами малкото момиченце с червените панталони? Звездна светлина, светла звезда, последните звезди гаснат в нощта.

Марти я хвана за ръка.

— Мен също.

4

Джини, Брайън и Дъг стоят до леглото на Чък Кранц, хванати за ръце. Чакат, докато Чък — съпруг, баща, счетоводител, танцьор, любител на криминални сериали — поема последния си дъх.

— Трийсет и девет години — казва Дъг. — Трийсет и девет страхотни години. Благодарим ти, Чък.

5

Марти и Фелиша седяха, вдигнали очи към небето, и гледаха как звездите гаснат. Първо по една-две, после с десетки, накрая със стотици. Когато Млечният път изчезна, Марти се обърна към бившата си съпруга.

— Обичам… Тъмнина.

1

Чък искаше да има сестричка. Майка му му обеща, че ще може да я държи, ако е много внимателен. Разбира се, искаше да има и родители, но това не се получи заради един заледен участък на надлеза на магистрала I-95. Много по-късно, в колежа, щеше да каже на приятелката си, че е пълно с романи, филми и телевизионни сериали, в които родителите на главния герой загиват при автомобилна катастрофа, но че той не познава никой друг, на когото това да се е случило в реалния живот.

Приятелката обмисли внимателно думите му и произнесе присъдата си:

— Сигурна съм, че се случва непрекъснато, въпреки че родители загиват и при пожари, торнада, урагани, земетресения и лавини по време на ски ваканции. Това са само някои от възможностите. И защо си мислиш, че ти си главният герой, освен в собствените си очи?

Тя беше поетеса и си падаше малко нихилистка. Връзката им продължи само един семестър.

Чък не беше в колата, когато тя изхвърча по покрив от надлеза, защото родителите му бяха излезли на късна вечеря и него го гледаха баба му и дядо му, които по онова време още наричаше „зайде“ и „бубех“ (това почти приключи в трети клас, когато съучениците започнаха да му се подиграват и той премина от обръщенията на идиш към по-традиционните за американците „дядо“ и „баба“). Алби и Сара Кранц живееха само на километър и половина от тях и беше съвсем естествено да го отгледат след катастрофата, когато той остана, както смяташе първоначално, че е думата, сиракче. Тогава беше на седем.

В продължение на година — може би година и половина — къщата беше изпълнена с дълбока тъга. Семейство Кранц не само бяха загубили сина и снаха си, но и внучката, която щеше да се роди само след три месеца. Вече ѝ бяха избрали име: Алиса. Когато Чък каза, че се сипело като дъжд, майка му се беше разсмяла и разплакала едновременно.

Той никога не забрави това.

Познаваше и другите си баба и дядо, разбира се, гостуваше им всяко лято, но за него те бяха на практика непознати. Обаждаха се често, след като остана сиракче, обичайните разговори — как е и как върви училището — и летните гостувания продължиха; Сара (известна още като бабех, известна още като баба) го водеше със самолета. Но родителите на майка му си останаха непознати, които живееха в далечната земя Омаха. Изпращаха му подаръци за рождения ден и за Коледа — последните особено хубави, тъй като баба и дядо не „почитаха“ Коледа, — но иначе продължаваше да мисли за тях като за временно явление, като учителите, които се сменят, когато преминеш в горен клас.

Чък пръв започна да съблича метафоричните траурни дрехи, като така неизбежно изтръгна баба си и дядо си (стари, но не чак на преклонна възраст) от собствената им скръб. Дойде момент, когато Чък беше на десет и го заведоха в „Дисни Уърлд“. Отседнали бяха в съседни стаи в курорта „Лебед“, а вратата, свързваща стаите, стоеше отворена през нощта и Чък чу баба си да плаче само веднъж. През повечето време се забавляваха.

Част от приятното настроение донесоха със себе си у дома, когато се прибраха. Чък понякога чуваше баба си да тананика в кухнята или да припява на радиото. След катастрофата имаше предимно храна, поръчана по телефона (и цели кошчета за боклук, пълни с бутилките от бира на дядо му), но в годината след „Дисни Уърлд“ баба отново започна да готви. Вкусни манджи, които поналяха фигурата на дотогава кльощавото момче.

Баба му обичаше да слуша рокендрол, докато готвеше, музика, за която Чък би предположил, че е твърде стара, но която тя очевидно обичаше. Ако Чък влезеше в кухнята в търсене на курабийка или с надеждата да си направи филийка, поръсена с кафява захар, баба му често протягаше ръце и започваше да щрака с пръсти.

— Танцувай с мен, Хенри — казваше тя.

Той се казваше Чък, а не Хенри, но обикновено се включваше в танца. Тя му показа стъпките на джитърбъг и няколко движения от кросоувър. Каза му, че има и други, но гърбът ѝ бил твърде разскърцан, за да ги пробва.

— Мога обаче да ти покажа как се изпълняват — обеща тя и една събота донесе купчина касети от видеотеката. Сред тях бяха „Време за суинг“ с Фред Астер и Джинджър Роджърс, „Уестсайдска история“ и любимият на Чък „Аз пея под дъжда“, в който Джийн Кели танцува с улична лампа.

— Можеш да научиш тези танци — каза баба му. — Имаш талант, малкият.

Веднъж, докато пиеха студен чай след особено енергичен танц под звуците на „Higher and Higher“ на Джаки Уилсън, той я попита каква е била в гимназията.

— Страшно маце бях — отвърна тя. — Но не казвай на зайде, че съм се изразила така. Той е старомоден.

Чък никога не му каза.

Също така не се качваше в кулата. Поне тогава.

Питаше за нея, разбира се, при това често. Какво има там, какво се вижда от високия прозорец, защо стаята е заключена? Баба му отговаряше, че е заключена, защото подът е изгнил и може да пропадне. Дядо му отговаряше по същия начин, че там горе няма нищо заради прогнилия под, а единственото, което се вижда от прозореца, е търговският център, голяма работа. Твърдеше това, докато една вечер, малко преди единайсетия рожден ден на Чък, не му каза поне част от истината.

2

Алкохолът е пагубен за тайните, всички знаят това, и след смъртта на сина си, снаха си и неродената внучка (Алиса, звучи като дъжд) Алби Кранц пиеше много, толкова много, че щеше да е добре да си купи акции в пивоварни „АнхойзерБуш“. Можеше да се налива, защото беше пенсионер, имаше достатъчно спестявания и се намираше в дълбока депресия.

След пътуването до „Дисни Уърлд“ консумацията му на алкохол намаля до чаша вино на вечеря или бира пред телевизора по време на бейзболен мач. В повечето случаи. От време на време — отначало всеки месец, по-късно на всеки два месеца — дядото на Чък се натряскваше здраво. Винаги вкъщи и без да вдига врява. На следващия ден се движеше мудно и почти не хапваше чак до следобед, после отново идваше на себе си.

Една вечер, докато гледаха как „Янките“ правят на пух и прах „Ред Сокс“, а Алби беше преполовил втория стек бира, Чък отново повдигна въпроса за кулата. Най-вече, за да се намира на приказка. „Сокс“ изоставаха с девет точки и беше изгубил интерес към мача.

— Обзалагам се, че се вижда много по-надалеч от мол „Уестфорд“ — каза Чък.

Дядо му се замисли, после изключи звука на телевизора и отне думата на една реклама за джипове на „Форд“. (Дядо му твърдеше, че ФОРД е съкращение на Феерия От Ремонтни Дейности.)

— Ако се качиш горе, може да видиш много повече, отколкото си искал — каза той. — Затова вратата е заключена, момко.

Чък изпита слаба и не съвсем неприятна тръпка и веднага се сети за Скуби-Ду и неговите приятели, които преследват призраци с пъстрия си микробус. Искаше да попита дядо си какво има предвид, но едно зряло гласче — все още едва зараждащо се в десетгодишното дете, но което беше започнало да се обажда в редки случаи — му нареди да мълчи. Да мълчи и да чака.

— Знаеш ли в какъв стил е построена тази къща, Чъки?

— Викториански — отвърна Чък.

— Точно така и не в онзи фалшив викториански стил. Построена е през 1885 година и оттогава е ремонтирана няколко пъти, но кулата си стои от самото начало. С баба ти купихме къщата, когато магазинът за обувки потръгна, за жълти стотинки. Живеем тук от 1971-ва и през всички тези години съм се качвал в проклетата кула не повече от пет-шест пъти.

— Защото подът е прогнил ли? — попита Чък, както се надяваше, с чаровна наивност.

— Защото е пълна с призраци — каза дядо му и Чък отново усети онази тръпка. Само че този път не беше толкова приятна. Въпреки че дядо му сигурно се шегуваше. Напоследък отново се шегуваше от време на време. Шегите за дядо му представляваха същото, което танците за баба му. Той надигна бирата. Оригна се. Очите му бяха зачервени. — Коледата, Която Тепърва Ще Дойде. Помниш ли тази история, Чъки?

Чък я помнеше, гледаха „Коледна песен“ всяка година на Бъдни вечер, въпреки че не „почитаха“ Коледа, но пак не разбра какво има предвид дядо му.

— Онова със сина на Джефрис се случи малко след това. — Дядо му гледаше телевизора, но Чък остана с впечатлението, че не го вижда. — Случилото се с Хенри Питърсън… отне по-дълго. Стана след четири, може би пет години. Но дотогава почти бях забравил какво видях горе. — Той посочи с палец тавана. — Зарекох се, че повече кракът ми няма да стъпи там, и ми се иска да бях удържал на думата си. Заради Сара — баба ти — и хляба. Чакането, Чъки, то е най-трудното. Ще го разбереш, когато…

Вратата на кухнята се отвори. Баба се връщаше от госпожа Станли, която живееше отсреща. Занесла ѝ беше пилешка супа, защото госпожа Станли не се чувствала добре. Поне така твърдеше баба му, но дори и на десет Чък беше сигурен, че причината е друга. Госпожа Станли знаеше всички квартални клюки („Вре си носа навсякъде тази жена“, казваше дядо му) и винаги беше готова да ги сподели. Баба му на свой ред ги препредаваше на дядо му, обикновено след като помолеше внука си да излезе от стаята. Но това, че Чък излизаше от стаята, не означаваше, че не ги чува.

— Кой е Хенри Питърсън, дядо? — попита Чък.

Но дядо му чу, че жена му се прибира, изправи се на стола и остави бирата.

— Гледай само! — извика с приемлива имитация на трезвен тон (не че можеше да заблуди баба). — „Сокс“ са окупирали базите!

3

В началото на осмия ининг баба му изпрати дядо до минимаркет „Зоуни“ в края на улицата, за да купи мляко за корнфлейкса на Чък за закуска на другия ден.

— Дори не си помисляй да ходиш с колата. Върви пеша да поизтрезнееш.

Дядо не възрази. Рядко се опълчваше на баба, а когато опиташе, резултатът хич не беше добър. След като той излезе, баба — бабех — седна до Чък на дивана и го прегърна. Чък отпусна глава върху удобното ѝ меко рамо.

— За призраци ли ти дърдореше? За призраците, които живеят в кулата?

— Ъм, да. — Нямаше смисъл да я лъже: баба му веднага щеше да разбере. — Там наистина ли има призраци? Виждала ли си ги?

Тя изсумтя насмешливо.

— Ти как мислиш, миличък? — По-късно на Чък щеше да му хрумне, че това не е никакъв отговор. — Не обръщай внимание на зайде. Добър човек е той, но понякога прекалява с пиенето. Тогава подхваща пак любимите си изтъркани теми. Сигурна съм, че ме разбираш.

Чък я разбра. Никсън трябвало да иде в затвора; педалите превземали американската култура и я правели розова; конкурсът Мис Америка (който баба обичаше да гледа) бил чисто и просто тържище за плът. Но преди никога не беше изричала и думичка за призраци на тавана. Поне пред Чък.

— Бабех, кой е синът на Джефрис? Тя въздъхна.

— Това е много тъжна история, Чъкчо. — Понякога го наричаше така шеговито. — Живееше през една улица от нас и го блъсна камион, докато гонеше топка по улицата. Случи се много отдавна. Ако дядо ти твърди, че го е видял преди да се случи, то греши. Или се е шегувал.

Баба му познаваше кога Чък я лъже; през онзи вечер Чък откри, че също има подобна дарба. Позна заради начина, по който тя извърна очи и се вгледа в телевизора, сякаш даваха нещо много интересно, макар Чък да знаеше, че хич не ѝ дреме за бейзбол, дори за Световните серии.

— Той просто пие прекалено много — каза баба му и така сложи край на разговора.

Може би беше вярно. Сигурно беше вярно. Но след този разговор Чък се страхуваше от кулата със заключената врата на върха на късото (шест стъпала) тясно стълбище, осветявано от една гола крушка на черен кабел. Но любопитството и страхът са си лика-прилика и след онази вечер, ако баба му и дядо му бяха излезли някъде, той си отправяше предизвикателство да ги изкачи. Докосваше катинара, стряскаше се, ако той изтракаше (шумът можеше да разбуди затворените вътре призраци), после хукваше обратно надолу по стълбите и поглеждаше през рамо. Лесно можеше да си представи как катинарът се отключва с щракване и пада на пода. Как вратата се отваря със скърцане заради несмазаните панти. Ако това се случеше, предполагаше, че ще умре от страх.

4

Мазето, от друга страна, изобщо не го плашеше. То беше ярко осветено с флуоресцентни лампи. След като продаде магазина за обувки и се пенсионира, дядо му прекарваше много време долу в дърводелски занимания. Там винаги миришеше сладникаво на дървени стърготини. В един ъгъл, далеч от хобелмашините, лентовия шлайф и трионите, които му беше забранено да пипа, Чък намери кашон с книгите на дядо му за братята Харди. Макар и стари, бяха много интересни. Един ден четеше „Злокобният знак“ в кухнята и чакаше баба му да извади тава с курабийки от фурната, когато тя издърпа книгата от ръцете му.

— Можеш да четеш нещо по-добро — каза тя. — Време е да минеш на по-сериозни четива, Чъкчо. Почакай тук.

— Тъкмо бях стигнал до най-интересното — възрази Чък. Баба му изсумтя презрително, звук, който единствено бабите еврейки могат да издават подобаващо.

— В тези няма нищо интересно — заяви тя и му взе книгата. Върна се с „Убийството на Роджър Акройд“.

— Ето това е добро криминале — каза тя. — Няма глупави тийнейджъри, които обикалят насам-натам със стари таратайки. Смятай това за въведение в истинската литература. — Тя се замисли. — Добре де, не е Сол Белоу, но не е лоша.

Чък започна да чете книгата само за да угоди на баба си, но бързо се увлече. На единайсет беше прочел близо двайсет книги на Агата Кристи. Пробва една-две за мис Марпъл, но предпочиташе много повече Еркюл Поаро със засуканите мустаци и малките сиви клетки. Умът му сечеше като бръснач. Един ден, по време на лятната ваканция, Чък четеше „Убийство в Ориент експрес“ на хамака в задния двор и случайно вдигна очи към прозореца на извисяващата се кула. Запита се как би подходил мосю Поаро, ако трябва да я разследва.

„Аха — помисли си той. После: — Voilà“, — което беше по подходящо.

Следващия път, когато баба му направи мъфини с боровинки, Чък я попита дали може да занесе няколко на госпожа Станли.

— Много съобразително от твоя страна — отвърна баба. — Занеси ѝ, разбира се. Само не забравяй да се огледаш и в двете посоки, когато пресичаш улицата. — Винаги му напомняше това, когато тръгнеше някъде. Сега, като използваше малките си сиви клетки, той се запита дали не си мисли за сина на Джефрис.

Баба беше пълна (и пълнееше все повече), но госпожа Станли беше двойно по-широка от нея вдовица, която свистеше като спукана гума, когато вървеше, и като че ли винаги беше облечена с един и същ розов пеньоар. Чък изпита смътно чувство за вина, че ѝ носи сладки, които ще се лепнат на снагата ѝ, но информацията му трябваше.

Тя му благодари за мъфините и попита — както той беше сигурен, че ще направи — дали иска да хапнат по един в кухнята.

— Ще направя чай!

— Благодаря ви — каза Чък. — Не пия чай, но няма да откажа чаша мляко.

След като се настаниха на огряната от юнското слънце кухненска маса, госпожа Станли попита как са Алби и Сара. Чък, наясно, че каквото и да изрече в тази кухня, ще се е разчуло по цялата улица преди свечеряване, отговори, че са добре. Но тъй като Поаро твърдеше, че трябва да дадеш нещичко, ако искаш да получиш нещичко в замяна, добави, че баба му събира дрехи за лутеранския приют за бездомни.

— Баба ти е светица — каза госпожа Станли, видимо разочарована, че това е всичко. — А дядо ти? Ходи ли да прегледат онази бенка на гърба му?

— Да — отвърна Чък. Пийна мляко. — Докторът я изрязал и я дал за изследване. Оказа се, че не е от злокачествените.

— Слава богу!

— Да — съгласи се Чък. След като беше дал нещичко, сега смяташе, че заслужава да получи.

— Чух го да говори с баба за някой си Хенри Питърсън, който май е умрял.

Подготвил се беше да остане разочарован; тя може и изобщо да не беше чувала за Хенри Питърсън. Но госпожа Станли така ококори очи, че Чък сериозно се уплаши те да не изхвръкнат, и се хвана за гърлото като че ли се беше задавила с парче от мъфина.

— О, каква тъжна история! Ужасна! Той беше счетоводителят на баща ти. Водеше счетоводството и на други фирми.

— Тя се приведе напред и пеньоарът ѝ откри гледка към гръд, толкова голяма, че приличаше на халюцинация. Продължаваше да се държи за гърлото. — Той се самоуби! — каза шепнешком. — Обеси се!

— Измами ли е извършвал? — попита Чък. В книгите на Агата Кристи се извършваха много финансови измами. Както и изнудвания.

— Какво? Господи, не! — Госпожа Станли стисна устни, сякаш да не изрече нещо, което не е за ушите на голобрадото момче, седнало срещу нея. Но естествената ѝ склонност да разказва всичко (на всеки) надделя. — Жена му избяга с по-млад мъж! Едва достатъчно голям, за да гласува, а тя беше на повече от четирийсет! Какво мислиш за това?

Единственият отговор, който му дойде наум, беше:

— Леле! — Тази реакция явно я удовлетвори.

След като се прибра вкъщи, той взе тетрадката си от етажерката и написа:

Отговорът му се струваше очевиден. Защо иначе ще говори колко трудно е чакането?

„Сега и аз чакам — помисли си Чък. — И се надявам всичко да се окаже просто голямо недоразумение“.

5

В последния учебен ден в шести клас госпожица Ричардс — мила отнесена млада жена, която не умееше да въдворява никаква дисциплина и вероятно нямаше да изкара дълго в държавната образователна система — опита да прочете на класа няколко стиха от „Песен за мен самия“ на Уолт Уитман. Не се получи. Децата бяха подивели и не им се слушаше поезия, а искаха само да побягнат към предстоящите дълги летни месеци. Чък беше в същото настроение, доволен да мята наплюнчени хартиени топчета или да покаже среден пръст на Майк Ендърби, докато госпожица Ричардс гледаше в книгата, но един стих отекна в главата му и го накара да се изправи.

След като часът най-накрая свърши и децата излязоха на свобода, той остана в класната стая. Госпожица Ричардс седна на бюрото и духна кичур коса от челото си. Когато видя, че Чък още не си е тръгнал, му се усмихна уморено.

— Часът мина добре, не си ли съгласен?

Чък разпознаваше сарказма дори когато беше деликатен и използван за самоирония. Все пак той беше евреин. Добре де, наполовина евреин.

— Какво иска да каже авторът с „Обширен съм, съдържам множествата“?

Въпросът му ободри учителката. Тя подпря брадичка на едното си малко юмруче и го погледна с красивите си сиви очи.

— Според теб какво означава?

— Говори за всички хора, които познава, нали? — предположи Чък.

— Да, но може би означава нещо повече. Ела насам.

Той се наведе над бюрото ѝ, където върху дневника стоеше „Американска поезия“. Много нежно тя постави длани върху слепоочията му. Ръцете ѝ бяха хладни. Усещането беше толкова приятно, че се наложи да потисне потръпването си.

— Какво има между ръцете ми? Само хората, които познаваш ли?

— Не — отговори Чък. Мислеше си за майка си и баща си, и за бебето, което така и не бе успял да подържи. Алиса, сипе се като дъжд. — Има и спомени.

— Да. Всичко, което виждаш. Всичко, което знаеш. Целият свят, Чъки. Самолети в небето, капаците на шахти по улицата. С всяка следваща година светът в главата ти ще става все по-голям и ярък, по-сложен и изпълнен с детайли. Разбираш ли?

— Май да. — Изуми го мисълта, че в крехкия му череп се съдържа цял един свят. Помисли си за сина на Джефрис, блъснат на улицата. Помисли си за Хенри Питърсън, счетоводителя на баща му, увиснал на въжето (сънуваше кошмари за него). Техните светове бяха потънали в тъмнина. Като стая, в която си угасил лампата.

Госпожица Ричардс свали ръце. Изглеждаше угрижена.

— Добре ли си, Чъки?

— Да.

— Тогава тръгвай. Ти си добро момче. Приятно ми беше да ти преподавам.

Чък стигна до вратата и се обърна.

— Госпожице Ричардс, вярвате ли в призраци? Тя се замисли.

— Вярвам, че спомените са призраци. Но привидения, хвърчащи из коридорите на порутени замъци? Мисля, че те съществуват само в книгите и филмите.

„И може би в кулата на дядовата къща“, помисли си Чък.

— Приятно лято, Чъки.

6

Лятото наистина беше приятно до август, когато баба му умря. Случи се недалеч от къщи, на публично място, което беше малко унизително, но поне смъртта беше от онези, за които хората казват на погребението: „Слава богу, че не е страдала“. Другото стандартно изказване „Живя дълго и пълноценно“ беше по-спорно; Сара Кранц още не беше навършила шейсет и пет, макар да ги наближаваше.

Къщата на Пилчард Стрийт отново се изпълни с дълбока тъга, само че този път нямаше пътуване до „Дисни Уърлд“, което да отбележи началото на възстановяването. Чък отново започна да нарича баба си „бабех“, поне наум, и често вечер заспиваше изтощен от плач. Плачеше, заровил лице във възглавницата, за да не натъжава дядо си още повече. Понякога шептеше: „Бабех, липсваш ми, бабех, обичам те“, докато най-накрая сънят го погълнеше.

Дядо носеше траурна лента, отслабна, спря да се шегува и се състари, но Чък долавяше (или поне така си мислеше) и известно облекчение в изражението му. Ако действително беше така, го разбираше. Когато живееш със страха ден след ден, би трябвало да изпиташ облекчение, когато страшното най-накрая се случи. Нали?

След смъртта ѝ Чък повече не изкачваше стълбите до кулата и не си отправяше предизвикателство да докосне катинара, но отиде до минимаркета един ден преди да тръгне в седми клас в прогимназия „Ейкър Парк“. Купи си безалкохолно и „Кит-кат“, после попита продавача къде е стояла жената, когато е получила инсулта и е умряла. Продавачът, нашарен с татуировки двайсет и няколко годишен младеж с дълга, зализана с гел руса коса, се изсмя отблъскващо.

— Малкият, проявяваш нездрав интерес. Да не би да усъвършенстваш уменията си на масов убиец от ранна възраст?

— Тя ми беше баба — каза Чък. — Моята бабех. Аз бях на градския басейн, когато е станало. Прибрах се вкъщи и когато я повиках, дядо ми каза, че е умряла.

Това изтри усмивката от лицето на продавача.

— Леле, пич. Извинявай. Стана ето там. При етажерката на третия ред.

Чък отиде при етажерката на третия ред и вече знаеше какво ще види.

— Купуваше хляб — каза младежът. — Срина почти всичко от рафта, когато падна. Съжалявам, не биваше да го казвам.

— Не — каза Чък и си помисли: „Вече го знаех“.

7

На втория ден от новата учебна година в прогимназия „Ейкър Парк“ Чък мина покрай информационното табло пред администрацията и веднага направи няколко крачки назад. Сред обявите за различни кръжоци, прослушвания за оркестъра и сформирането на спортните отбори имаше плакат, на който танцуваха момче и момиче — той вдигнал ръка, за да я завърти. НАУЧЕТЕ СЕ ДА ТАНЦУВАТЕ! пишеше над усмихнатите деца с пъстри букви. Под тях: ЗАПИШЕТЕ СЕ В КЛУБ „ВИХРЕН ПИРУЕТ“! ЕСЕННИЯТ БАЛ НАБЛИЖАВА! ЕЛАТЕ НА ДАНСИНГА!

В главата на Чък нахлу болезнено ясен спомен: баба му в кухнята, протегнала ръце към него. Как щракна с пръсти и каза: „Танцувай с мен, Хенри“.

Следобед отиде във физкултурния салон, където заедно с още девет плахи деца беше посрещнат възторжено от госпожица Рорбахер, учителката по физическо на момичетата. Чък беше едното от само три момчета. Момичетата бяха седем, всичките по-високи от момчетата.

Едно от момчетата, Пол Мълфорд, опита да се изниже веднага щом забеляза, че е най-ниският в групата, висок едва метър и петдесет. Госпожица Рорбахер го догони и го домъкна обратно през смях.

— А, не, не — каза тя. — Вече ми падна в ръчичките.

Така беше. Всички ѝ бяха паднали в ръчичките. Госпожица Рорбахер беше танцуващият звяр и никой не можеше да се изпречи на пътя ѝ. Тя пусна касетофона и им показа как се танцува валс (Чък вече знаеше), ча-ча (Чък вече знаеше), степ (Чък вече знаеше) и самба. Чък не знаеше този танц, но когато госпожица Рорбахер пусна „Tequila“ на „Чампс“ и им показа основните стъпки, той веднага ги схвана и се влюби в тях.

Чък беше най-добрият танцьор в малкия клуб, затова госпожица Рорбахер го слагаше предимно с непохватните момичета. Той разбираше че го прави, за да могат те да се научат, и не възразяваше, но му беше скучно.

Към края на четирийсет и пет минутното занятие обаче танцуващият звяр проявяваше милост и го слагаше да партнира на Кат Маккой, която беше в осми клас и танцуваше най-добре от момичетата. Чък не очакваше да се зароди любов — Кат беше не само много красива, но и с десет сантиметра по-висока от него, — но обичаше да танцува с нея и усещането беше взаимно. Щом се хванеха за ръце, улавяха ритъма и той ги изпълваше. Гледаха се в очите (тя трябваше да гледа надолу, което беше неприятно, но какво да се прави — това беше положението) и се смееха радостно.

Преди да разпусне децата, госпожица Рорбахер ги разпределяше по двойки (четири от момичетата трябваше да танцуват едно с друго) и ги караше да импровизират. Когато се отърсеха от задръжките и срама, всички се справяха по-добре, макар че повечето от тях никога нямаше да танцуват на Копакабана.

Един ден — през октомври, само седмица преди Есенния бал — госпожица Рорбахер пусна „Billie Jean“.

— Гледайте сега — каза Чък и направи доста прилична лунна разходка. Децата нададоха възхитени възгласи. Госпожица Рорбахер зяпна.

— Божичко! — възкликна Кат. — Покажи ми!

Чък отново направи стъпките. Кат се опита, но илюзията, че върви назад, просто не се получи.

— Събуй си обувките — посъветва я Чък. — Давай по чорапи.

Плъзгай се.

Кат изпълни указанията. Този път стана много по-добре и всички ѝ ръкопляскаха. Госпожица Рорбахер също опита, а после и останалите започнаха да правят лунната разходка до полуда. Дори Дилън Мастерсън, най-непохватният в групата, схвана движението. Занятието на „Вихрен пирует“ приключи с половин час по-късно от обикновено.

Чък и Кат си тръгнаха заедно.

— Трябва да го изиграем на бала — каза тя.

Чък, който не бе имал намерение да ходи, спря и я изгледа с повдигнати вежди.

— Няма да е среща, нищо подобно — побърза да поясни Кат. — Кавалер ще ми бъде Дъги Уентуърт… — Чък знаеше, но това не пречи да им покажем страхотните си стъпки. Искаш ли?

— Не знам. Много по-нисък съм от теб. Ще ни се смеят.

— Измислила съм го — рече Кат. — Брат ми има мъжки обувки с ток и мисля, че ще ти станат. Имаш големи ходила за толкова малко дете.

— О, много ти благодаря.

Тя се разсмя и го прегърна сестрински.

На следващата репетиция на „Вихрен пирует“ Кат Маккой донесе обувките на брат си. Чък, чието мъжество и без друго вече беше взето на подбив, понеже танцува, беше готов да ги намрази, но се влюби в тях от пръв поглед. Токовете бяха високи, носовете бяха остри и бяха черни като московска нощ. Приличаха много на обувките, които Бо Дидли беше носил навремето. Добре де, големички му бяха, но това се оправи с малко тоалетна хартия, натъпкана в острите носове. Но най-хубавото беше… че се плъзгаха. По време на импровизациите, когато госпожица Рорбахер пусна „Caribbean Queen“, подът на физкултурния салон сякаш се превърна в лед.

— Ако надраскаш пода, чистачите ще те напердашат — каза Тами Ъндъруд. Вероятно беше права, но не останаха драскотини. Чък се плъзгаше твърде леко, за да остави следи.

8

Чък отиде сам на есенния бал, и по-добре, защото всички момичета от „Вихрен пирует“ искаха да танцуват с него. Особено Кат, защото приятелят ѝ Дъги Уентуърт имаше два леви крака и почти цяла вечер подпираше стената с приятелчетата си, пиеше пунш и наблюдаваше танцуващите с пренебрежителна усмивка.

Кат не спираше да го пита кога ще направят номера, а Чък все отлагаше. Каза, че ще познае подходящата песен, когато я чуе. Всъщност мислеше за баба си.

Към девет, половин час преди танцовата забава да свърши по график, пуснаха подходящата песен. „Higher and Higher“ на Джаки Уилсън. Чък се запъти към Кат с протегнати ръце. Тя изу обувките си и тъй като Чък носеше обувките с токове на брат ѝ, двамата бяха приблизително на една височина. Излязоха на дансинга и когато направиха лунната разходка в синхрон, всички отстъпиха назад. Оформиха кръг около тях и започнаха да пляскат. Госпожица Рорбахер, една от дежурните учителки на бала, пляскаше заедно с учениците и викаше:

— Давайте, давайте, давайте!

И те танцуваха. Докато Джаки Уилсън пееше с цяло гърло енергичната песен с госпъл окраски, те танцуваха като Фред Астер, Джинджър Роджърс, Джийн Кели и Дженифър Бийлс събрани в едно. Накрая Чък завъртя Кат първо наляво, после надясно и тя се отпусна в обятията му, разперила ръце като умиращия лебед. Чък завърши с шпагат, който по чудо не му сцепи панталона. Двеста деца нададоха възглас, когато Кат обърна глава и лепна целувка в ъгълчето на устата му.

— Още веднъж! — извика някой, но Чък и Кат поклатиха глави. Макар и още малки, знаеха кога да спрат. Не можеха да надминат това перфектно изпълнение.

9

Шест месеца преди да умре от тумор в мозъка (на несправедливо ранната възраст от трийсет и девет години) и докато мозъкът му още работеше (поне отчасти), Чък каза на жена си истината за белега на ръката. Не беше кой знае каква тайна и не я беше излъгал особено, но беше достигнал момент в бързо гаснещия си живот, когато му се стори важно да изясни въпроса. Единственият път, когато тя го попита за белега (който наистина беше съвсем малък), той отговори, че му е от момче на име Дъг Уентуърт, което се ядосало, защото танцувал шеметно с гаджето му на училищна забава, и го блъснало в телената оградата пред физкултурния салон.

— Какво стана всъщност? — попита Джини, не защото искаше непременно да знае, а тъй като ѝ се стори, че е важно за Чък. Не я интересуваше особено някаква случка от прогимназията. Лекарите казваха, че до Коледа вероятно ще е мъртъв. Това я интересуваше.

След паметния им танц, когато диджеят бе пуснал друга, по-нова песен, Кат Маккой беше изтичала при приятелките си, които сред кикот и писъци я бяха запрегръщали с плам, на какъвто са способни само тринайсетгодишните момичета. Чък беше потен и толкова разгорещен, че имаше чувството, че бузите му ще се възпламенят всеки момент. Освен това беше изпаднал в еуфория. Единственото, което искаше в този момент, беше да остане сам някъде на тъмно и хладно.

Той мина като насън покрай Дъги и приятелите му (които не му обърнаха никакво внимание), отвори вратата на салона и излезе на асфалтираното баскетболно игрище. Хладният есенен въздух потуши пожара в бузите му, но не и еуфорията. Вдигна очи, видя милиони звезди и разбра, че зад всяка от тези милиони звезди се крият поне още милион.

„Вселената е обширна — помисли си. — Съдържа множества. Освен това съдържа мен и в този момент аз съм прекрасен. Имам право да бъда прекрасен“.

Той изпълни лунната разходка под баскетболния кош на фона на струящата от салона музика (когато направи признанието пред Джини, не помнеше вече коя песен звучеше, но, за протокола, беше „Jet Airliner“ на „Стив Милър Бенд“), после се завъртя с разперени ръце. Сякаш за да прегърне целия свят.

Усети болка в дясната ръка. Не силна, просто нормална болка, която те кара да изохкаш, но достатъчна да го изтръгне от радостното извисяване на духа и да го свали обратно на земята. Видя, че опакото на дланта му кърви. Докато се беше въртял като дервиш под звездите, разперената му ръка беше закачила мрежата на оградата и стърчащо парче тел го беше порязало. Раната беше повърхностна, не налагаше дори лепенка. Но му остави белег. Малък бял белег с формата на полумесец.

— Защо ти е да лъжеш за подобна дреболия? — попита Джини. Усмихваше се, когато вдигна ръката му и целуна белега.

— Разбирам да беше излъгал, че си смлял по-голямото момче от бой, но ти не каза подобно нещо.

Не, не беше казвал подобно нещо и Дъги Уентуърт никога не му беше създавал проблеми. Първо, Дъги беше голям веселяк. Второ, Чък Кранц беше фъстък от седми клас, който не заслужаваше внимание.

Защо тогава беше излъгал, ако не за да се изкара героя в измислена история? Защото белегът беше важен по друга причина. Защото беше част от история, която не можеше да разкаже, макар сега жилищен блок да се издигаше на мястото на викторианската къща, в която беше израснал. Викторианската къща с призраците.

Белегът означаваше нещо повече, затова Чък беше съчинил история, която да му придаде по-голямо значение. Просто не можеше да измисли история, подобаваща на значението му. Нямаше по-добро обяснение, но докато глиобластомът продължаваше щурма си, разпадащият му се ум успя да измисли толкова. Най-накрая ѝ каза как всъщност се беше сдобил с белега и това трябваше да е достатъчно.

10

Дядото на Чък, неговият зайде, умря от инфаркт четири години след Есенния бал. Сърцето на Алби спря, докато изкачваше стълбите на градската библиотека, за да върне „Гроздовете на гнева“ — която беше казал, че е точно толкова хубава, колкото я помнел. Чък беше десетокласник в гимназията, пееше в рокгрупа и танцуваше като Джагър по време на инструменталите.

Дядо му му остави всичко. Наследството, някога доста голямо, се беше смалило значително в годините след ранното му пенсиониране, но все още имаше достатъчно пари за висшето образование на Чък. По-късно продажбата на викторианската къща плати за къщата (малка, но в хубав квартал и с прекрасна стая в дъното, подходяща за детска), в която с Вирджиния се нанесоха след медения месец в Катскилс. Като нов служител в „Мидуест Тръст“ — скромен касиер, — той никога нямаше да може да я купи без наследството от дядо си.

Чък категорично отказа да се премести в Омаха и да живее при родителите на майка си.

— Обичам ви — каза той, — но тук съм израснал и тук искам да остана, докато замина за колежа. На седемнайсет съм, не съм бебе.

Тъй че те двамата, отдавна пенсионирани, дойдоха да живеят с него във викторианската къща за близо двете години преди Чък да постъпи в Университета на Илинойс.

Не успяха обаче да дойдат за погребението. Всичко се случи много бързо, както беше искал дядо му, а родителите на майка му имаха да уреждат някои неща в Омаха. На Чък не му липсваха особено. Заобиколен беше от приятели и съседи, които познаваше много по-добре от тях. Един ден преди те да пристигнат Чък най-накрая отвори жълтия плик, който стоеше на масичката в антрето. Беше от погребална агенция „Еберт-Холоуей“. Вътре бяха личните вещи на Алби Кранц — онези от тях, които били в джобовете му, когато беше паднал на стълбите пред библиотеката.

Чък изсипа съдържанието на плика на масата. Издрънкаха монети, няколко дражета „Холс“, джобно ножче, новият мобилен телефон, който дядо му почти не беше имал възможност да използва, и портфейлът му. Чък взе портфейла, помириса старата мека кожа, целуна го и си поплака. Сега вече наистина беше сиракче.

Сред вещите беше и ключодържателят на дядо му. Чък плъзна в халката показалеца на дясната си ръка (ръката с белега във формата на полумесец) и изкачи късото и мрачно стълбище до кулата. Този път не просто разклати катинара. След като търси известно време, намери правилния ключ и го отключи. Остави катинара да виси на вратата и я отвори, напрегнат от скърцането на старите несмазани панти, готов да се сблъска с какво ли не.

11

Но вътре нямаше нищо. Стаята беше празна.

Малка стаичка, кръгла, с диаметър не повече от четири метра, дори по-малко. Отсреща имаше един-единствен широк прозорец, напластен с трупал се в продължение на години прах. Макар денят да беше слънчев, през стъклото влизаше слаба, разсеяна светлина. Застанал на прага, Чък протегна крак и опипа с пръсти дъските като момче, което пробва водата в езерото, за да види дали е студена. Дъските не изскърцаха, нито поддадоха. Той пристъпи в стаята, готов да отскочи назад в мига, в който усети пода да хлътва, но дюшемето беше твърдо. Отиде до прозореца, като остави следи от стъпки в дебелия слой прах.

Дядо му беше излъгал за прогнилия под, но за гледката беше напълно прав. Наистина не представляваше нищо особено. Чък видя търговския център зад зеления пояс от дървета, а отвъд него локомотива на влака, пътуващ към града и дърпащ след себе си пет пътнически вагона. По това време на деня, след като сутрешният пиков час беше приключил, вероятно имаше съвсем малко пътници.

Остана на прозореца, докато влакът отмина, после се върна обратно по стъпките си в праха. Когато се обърна да затвори вратата, видя по средата на кръглата стая легло. Болнично легло. На него лежеше мъж. Изглеждаше изпаднал в безсъзнание. Не се виждаха апарати, но въпреки това Чък чу звука на един, който правеше бип… бип… бип. Вероятно монитор за сърдечната честота. До леглото имаше шкафче. На него имаше различни кремове и очила с черни рамки. Очите на мъжа бяха затворени. Едната му ръка беше отпусната върху одеялото и Чък видя белега с формата на полумесец — и не се изненада.

В тази стая дядото на Чък — неговият зайде — беше видял жена си да лежи мъртва с разпилените около нея хлябове, които е щяла да бутне при падането си. „Чакането, Чъки — беше му казал. — То е най-трудното“.

Сега започваше неговото чакане. Колко ли време щеше да продължи? На колко години беше мъжът в болничното легло? Чък понечи да влезе отново в кулата, за да види по-добре, но видението изчезна. Нямаше мъж, нямаше болнично легло, нямаше шкафче. Чу се едно последно тихо бип от невидимия монитор, после и то се стопи. Мъжът не избледня постепенно, както правеха привиденията във филмите; просто изчезна, сякаш изобщо не се беше появявал.

„Наистина не се е появявал — помисли си Чък. — Ще си внуша, че не съм го виждал, и ще живея живота си, докато времето ми изтече. Аз съм прекрасен, заслужавам да бъда прекрасен и съдържам множества“.

Затвори вратата и заключи катинара.