Ако има кръв

Телефонът на господин Хариган

Родното ми градче си беше на практика село с около шестстотин жители (и продължава да е, макар аз да се преместих), но имахме интернет също като в големите градове и с баща ми започнахме да получаваме все по-малко писма по пощата. Обикновено господин Недо ни носеше седмичния брой на „Таймс“, листовки, адресирани до „Живущите“ или „Скъпите ни съседи“ и месечните сметки. Но от 2004-та, годината, в която навърших девет и започнах да работя за господин Хариган горе на хълма, всяка година можех да разчитам на поне четири писма, адресирани на ръка лично до мен. Получавах картичка за Свети Валентин през февруари, картичка за рождения ми ден през септември, картичка за Деня на благодарността през ноември и коледна картичка малко преди или малко след празника. Във всяка картичка имаше пъхнат лотариен билет от един долар за Щатската лотария на Мейн, а текстът винаги беше един и същ: С най-добри пожелания от господин Хариган. Кратко и официално.

И реакцията на баща ми винаги беше една и съща: смях и добродушно, но пренебрежително изсумтяване.

— Той е скъперник — каза татко един ден. Тогава май бях на единайсет, две години след като картичките започнаха да пристигат. — Плаща ти мизерна надница и ти дава мизерен бонус — билетчета за триене от магазина на Хауи.

Аз му напомних, че обикновено поне един от билетите печели по долар-два. В тези случаи татко взимаше печалбата вместо мен от магазина на Хауи, защото непълнолетни нямаха право да играят лотария, дори билетите да им бяха подарък. Веднъж, когато ударих печалба от пет долара, помолих татко да ми купи с тях още билети. Той отказа с думите, че ако насърчи увлечението ми по хазарта, майка ми ще се обърне в гроба.

— Достатъчно е, че Хариган те насърчава. Освен това трябва да ти плаща по седем долара на час. Дори осем. Бог знае, че може да си го позволи. Пет долара на час може и да е законосъобразна надница, тъй като си още дете, но някои биха казали, че е експлоатация на детския труд.

— Приятно ми е да работя за него — казах аз. — Харесвам го, татко.

— Разбирам, а и това, че му четеш и му плевиш градината, не те прави съвременен Оливър Туист, но все пак Хариган е скъперник. Изненадвам се, че е готов да се охарчи за пощенски марки, за да ти праща картички, след като разстоянието от неговата пощенска кутия до нашата е има-няма четиристотин метра.

Докато водехме този разговор, седяхме на предната веранда и пиехме спрайт в стъклени чаши, а татко посочи с палец пътя (черен, както повечето пътища в Харлоу) към къщата на господин Хариган. Тя по-скоро беше имение със закрит басейн, зимна градина, стъклен асансьор, в който обожавах да се возя, и оранжерия в задния двор на мястото, където някога имало обор за крави (преди аз да се родя, но татко го помнеше добре).

— Знаеш колко тежък артрит има — казах аз. — Понякога вече се подпира на два бастуна вместо на един. Разходка до тук направо би го убила.

— Тогава може просто да ти дава проклетите картички — каза татко, но не хапливо, а по-скоро шеговито. Двамата с господин Хариган се разбираха добре. Татко се разбираше с всички в Харлоу. Предполагам затова беше добър търговец. — Бездруго прекарваш достатъчно време там горе.

— Няма да е същото — възразих аз.

— Нима? Защо?

Не можех да обясня. Разполагах с богат речников запас, благодарение на любовта ми към книгите, но нямах голям житейски опит. Знаех само, че ми е приятно да получавам картичките, очаквах ги с нетърпение, както и лотарийните билети, които винаги изтривах с късметлийската си момента, харесваше ми и надписът със старомодния му почерк: С най-добри пожелания от господин Хариган. Сега като се замисля, ми хрумва думата „тържествено“. Също както господин Хариган винаги си слагаше някоя от тънките черни вратовръзки, когато ме караше с колата до града, макар обикновено той да оставаше зад волана на практичния си форд да чете „Файнаншъл Таймс“, докато аз влизах в супермаркета, за да купя продуктите от списъка му за пазаруване. В него винаги фигурираха полуготови кюфтета и дузина яйца. Господин Хариган понякога изказваше мнението, че след като един мъж достигне определена възраст, може да се изхранва само с кюфтета и яйца. Когато го попитах коя е тази възраст, той отговори „шейсет и осем“.

— Когато един мъж стане на шейсет и осем, вече не се нуждае от витамини.

— Наистина ли?

— Да. Но го казвам само за да оправдая лошите си хранителни навици. Крейг, ти не поръча ли сателитно радио за колата?

— Да. — От компютъра на татко, защото господин Хариган нямаше компютър.

— Тогава къде е? Хващам само онова кречетало Ръш Лимбо. Показах му как се пуска сателитното радио. Той завъртя копчето и мина през стотина станции, докато намери една с кънтри музика. Звучеше „Stand By Your Man“.

От тази песен все още ме побиват тръпки и предполагам, че така ще си остане до края на дните ми.

През онзи ден от единайсетата ми година, докато с татко седяхме на верандата и пиехме спрайт, загледани в голямата къща (точно така я наричаха жителите на Харлоу: Голямата къща, сякаш беше затворът „Шоушенк“), аз казах:

— Супер е да получаваш обикновена поща. Татко изсумтя насмешливо.

— Имейлите са супер. И мобилните телефони. На мен те ми изглеждат като чудеса. Твърде малък си, за да разбереш. Ако беше израснал само с една телефонна линия, към която са вързани още четири къщи — в едната от които живее госпожа Еделсън, която не пускаше слушалката, — щеше да мислиш по друг начин.

— Кога ще ми купиш мобилен телефон? — През онази година задавах често този въпрос, още повече след като излязоха първите айфони.

— Когато преценя, че си достатъчно голям.

— Както кажеш, татко. — Мой ред беше да изсумтя насмешливо, което го разсмя. После каза сериозно:

— Съзнаваш ли колко богат е Джон Хариган? Свих рамене.

— Знам, че е притежавал фабрики.

— Притежаваше не само фабрики. Преди да се пенсионира беше най-големият шеф в компанията „Оук Ентърпрайзис“, която имаше флотилия от транспортни кораби, търговски центрове, верига кина, телекомуникационна компания и кой знае още какво. „Оук“ беше една от най-големите компании на Борсата.

— На коя борса?

— На стоковата. Хазартната игра на богаташите. Когато Хариган продаде всичко, „Ню Йорк Таймс“ не просто писа за сделката в бизнес раздела си, а излезе с новината на първа страница. Този тип, който кара форд модел отпреди шест години, живее в края на черен път, плаща ти по пет кинта на час и ти изпраща лотариен билет от един долар четири пъти годишно, има повече от един милиард долара. — Татко се ухили.

— А най-износеният ми костюм, онзи, който майка ти би ме накарала да даря на бедните, ако още беше жива, е по-хубав от костюма, с който той ходи на църква.

Всичко това ми се стори интересно, особено мисълта, че господин Хариган, който нямаше лаптоп, нито дори телевизор, някога е притежавал телекомуникационна компания и киносалони. Готов бях да се обзаложа, че дори не ходи на кино. Той беше от онези хора, които татко наричаше „лудити“, тоест хора, които (освен всичко останало) не харесват новите технологии. Сателитното радио беше изключение, защото той обичаше кънтри музика, но ненавиждаше многобройните реклами по WOXO — единствената радиостанция за кънтри, която хващаше радиото в колата му.

— Знаеш ли колко са един милиард долара, Крейг?

— Сто милиона, нали?

— Всъщност са хиляда милиона.

— Еха! — казах аз, но само защото ми се стори уместно да възкликна. Разбирах колко са пет долара, разбирах колко са и петстотин долара — цената на малкия мотоциклет втора употреба, обявен за продажба на Дийп Кът Роуд, за който мечтаех (напразно, разбира се). Имах и теоретична представа колко са пет хиляди долара, защото баща ми изкарваше толкова на месец като продавач в „Трактори и селскостопански машини Пармело“ в Гейтс Фолс. Редовно окачваха снимката на татко на стената като Продавач на месеца. Той твърдеше, че не е голяма работа, но аз знаех, че скромничи. Когато го обявяваха за Продавач на месеца, ходехме да вечеряме в „Марсел“, луксозния френски ресторант в Касъл Рок.

— Именно — каза татко и вдигна чаша за наздравица към голямата къща на хълма с многобройните стаи, повечето от които пустееха, и асансьора, който господин Хариган ненавиждаше, но използваше заради артрита и ишиаса. — „Еха“ е дяволски добре казано.

Преди да ви разкажа за печелившия билет, за смъртта на господин Хариган и за неприятностите с Кени Янко през първата ми година в гимназията в Гейтс Фолс, трябва да ви кажа как започнах работа в къщата на хълма. Стана заради църквата. С татко ходехме в Първа методистка църква в Харлоу, която беше единствената методистка църква в Харлоу. Преди в града имало и друга църква, в която ходели баптистите, но тя изгоряла през 1996 година.

— Някои хора празнуват появата на новородено бебе с фойерверки — каза ми веднъж татко. Тогава бях на не повече от четири години, но си спомням разговора добре, вероятно защото фойерверките ме заинтригуваха. — С майка ти обаче не се задоволихме с това и решихме да подпалим цяла църква, за да те посрещнем, Крейгстър, и какъв пожар само пламна.

— Не говори така — смъмри го мама. — Може да ти повярва и да вземе да подпали някоя църква, когато на него му се роди дете.

Двамата обичаха да се шегуват и аз се смеех дори когато не схващах шегата.

Тримата ходехме пеша до църквата, ботушите ни скърцаха по отъпкания сняг през зимата, през лятото новите ни обувки вдигаха облачета прах (който мама избърсваше с носна кърпичка преди да влезем), а аз винаги вървях, хванал татко с лявата ръка и мама с дясната.

Тя беше добра майка. Още ми липсваше ужасно през 2004, когато започнах работа при господин Хариган, макар да беше мъртва от три години. Сега, шестнайсет години по-късно, тя все още ми липсва, въпреки че ликът ѝ е избледнял в спомените ми, а снимките не ми го припомнят напълно. Вярно е онова, което се пее в песента за децата без майки: много им е тежко. Обичах татко и с него винаги сме се разбирали добре, но и в това отношение песента е много точна: има твърде много неща, които баща ти не разбира. Като например да направи венец от маргаритки, да ти го нагласи на главата на голямата поляна зад къщата и да каже, че днес не си обикновено момченце, а си крал Крейг. Като например да изпита задоволство, но да не го демонстрира бурно — с хвалби и тям подобни, — когато започнеш да четеш комикси за Супермен и Спайдърмен на тригодишна възраст. Като например да ляга при теб, когато се събудиш посред нощ от кошмар, в който те преследва Доктор Октопус. Като например да те прегърне и да ти каже, че всичко ще се оправи, когато някое по-голямо момче — Кени Янко например — те спука от бой.

В онзи ден имах нужда от такава прегръдка. Една майчина прегръдка в онзи ден можеше да промени много неща.

Да не се хваля, че съм започнал да чета на изключително ранна възраст, беше дар от родителите ми, благодарение на които бързо научих, че дори да имаш някакъв талант, това не те прави нещо повече от другите. Но в малките градчета всичко се разчува и когато бях на осем, отец Муни ме попита дали искам да прочета библейската притча на Семейна неделя. Възможно е да му се беше понравило необичайното естество на идеята; обикновено тази чест се падаше на някой гимназист или гимназистка. Въпросната неделя четох от Евангелието на Марк, а след службата отецът каза, че съм се справил отлично и че ако искам, мога да чета от Библията всяка седмица.

— Каза ми: „Ще ги води малко дете“ — обясних на татко. — Пише го в Книга на пророк Исаия.

Баща ми изсумтя, сякаш не се впечатли особено. После кимна.

— Добре, стига да не забравяш, че ти си посланикът, а не посланието.

— А?

— Библията е Словото Божие, а не Словото на Крейг, тъй че да не се главозамаеш.

Обещах, че няма, и през следващите десет години — докато заминах за колежа, където се научих да пуша трева, да пия бира и да свалям момичета — четях от Библията всяка седмица. Правех го дори в най-тежките моменти. Отецът ми съобщаваше кой откъс ще чета една седмица предварително — дума по дума, както се казва. А на сбирката на Методистката младеж в четвъртък вечерта аз му носех списък с думите, които не знаех как да произнасям. Поради това навярно съм единственият в целия щат Мейн, който не само знае как се произнася Навуходоносор, но и как се пише.

Един от най-богатите хора в Америка се премести в Харлоу около три години преди да започна всяка неделя да чета от Светото писание на по-възрастните си съграждани. В началото на века, с други думи, непосредствено след като продал компаниите си и се пенсионирал, и преди голямата къща да бъде напълно завършена (басейнът, асансьорът и асфалтираната алея бяха добавени по-късно). Господин Хариган ходеше на църква всяка седмица с вехтия си костюм с увиснало дъно, някоя от старомодните си тънки черни вратовръзки и грижливо сресана оредяваща коса. През седмицата същата тази прошарена коса стърчеше във всички посоки като на Айнщайн след тежък ден в разгадаване на космоса.

По онова време господин Хариган се подпираше само на един бастун, когато ставахме да пеем химни, които вероятно ще помня до сетния си час… и от онзи куплет на „Старият очукан кръст“ за водата и кръвта, бликаща от раните на Христос, винаги ще ме побиват тръпки, също както от последния куплет на „Stand By Your Man“, когато Тами Уинет извисява глас. Господин Хариган всъщност не пееше, и по-добре, защото гласът му беше хриплив и скърцащ, а само си отваряше устата. Татко правеше същото.

Една неделя през есента на 2004 (всички дървета в нашата част от света пламтяха в огнени багри) четях от Втора книга Царства и както обикновено предавах на паството послание, което самият аз почти не разбирах, но знаех, че отец Муни ще обясни в проповедта си: „Твоята красота, о Израилю, е погубена върху твоите височини! Как паднаха силните! Не разказвайте в Гет, не разгласяйте по улиците на Азкалон, да се не радват дъщерите филистимски, да не тържествуват дъщерите на необрязаните!“

Когато седнах обратно на скамейката, татко ме потупа по рамото и ми прошепна на ухо: „Не знам как не ти се оплете езикът!“. Наложи се да закрия уста с длан, за да скрия усмивката си.

На другия ден, докато миехме чиниите от вечеря (татко ги миеше, аз ги бършех и ги прибирах), фордът на господин Хариган спря пред къщи. Бастунът му изтропа нагоре по стъпалата и татко отвори вратата миг преди той да почука. Господин Хариган отказа поканата да влезе в хола и седна на кухненската маса като у дома си. Прие спрайта, който татко му предложи, но отказа чашата.

— Пия направо от бутилката, както правеше баща ми — каза той.

Мина веднага на въпроса, като истински бизнесмен. Каза, че ако баща ми позволи, би искал да ме наеме да му чета по два или три часа седмично. В замяна ще ми плаща по пет долара на час. Можел да ми предложи още три часа работа на седмица, ако плевя градината и изпълнявам някои други задачи като да чистя снега от стълбите през зимата и да бърша праха целогодишно.

Двайсет и пет, може би дори трийсет долара на седмица, половината от които само за четене, което бих правил и безплатно! Не можех да повярвам. В съзнанието ми веднага нахлуха мисли как ще спестя за скутер, въпреки че нямаше да имам право да карам такъв още седем години.

Твърде хубаво беше, за да е истина, и се страхувах, че татко ще откаже, но той се съгласи.

— Само не го карайте да чете прекалено скандални текстове — каза той. — Никакви политически работи и прекалено насилие. Чете като възрастен, но е само на девет, а и тях навърши съвсем наскоро.

Господин Хариган му даде дума, отпи от спрайта и млясна със сбръчкани устни.

— Чете много добре, но това не е главната причина да го наема. Не си мънка под носа дори когато не разбира. Намирам това за забележително. Не удивително, но забележително.

Остави шишето, приведе се напред и ме прикова с проницателния си поглед. Често виждах хумор в тези очи, но в много редки случаи зървах топлота, а онази вечер през 2004-та не правеше изключение.

— Относно четенето в църквата вчера, Крейг. Знаеш ли какво означава „дъщерите на необрязаните“?

— Не съвсем — отвърнах аз.

— Така си и мислех, но въпреки това изрече думите с подобаващ гняв и вопъл. Между другото, знаеш ли какво е „вопъл“?

— Нещо като плач. Той кимна.

— Но не прекали. Не преигра. Това беше чудесно. Четецът предава, а не създава. Отец Муни помага ли ти с произнасянето на думите?

— Да, господине, понякога.

Господин Хариган отпи глътка спрайт, стана и се подпря на бастуна.

— Кажи му, че се произнася „Аскалон“ със „с“, а не със „з“ като задник. Досмеша ме, а нямам много развито чувство за хумор. Искаш ли да направим проба в сряда в три? Учебните занятия са приключили по това време, нали?

Часовете в основното училище на Харлоу свършваха в два и половина.

— Да, господине. В три часа мога.

— Да речем до четири. Или е прекалено късно?

— Става — каза татко. Изглеждаше зашеметен от цялата тази работа. — Храним се чак в шест. Обичам да гледам местните новини по време на вечеря.

— Не смущават ли храносмилането ви?

Татко се разсмя, макар че според мен господин Хариган не се шегуваше.

— Понякога. Не съм почитател на господин Буш.

— Пада си малко глупак — съгласи се господин Хариган, — но поне се е обкръжил с хора, които си разбират от работата. В сряда в три, Крейг, и бъди точен. Не понасям закъсненията.

— И без неприлични текстове — каза татко. — Ще има достатъчно време за тях, когато порасне.

Господин Хариган обеща, но предполагам, че мъжете, които разбират от бизнес, знаят и че обещанията лесно се нарушават, защото не ти струва нищо да ги дадеш. Нямаше нищо неприлично в „Сърцето на мрака“ — първата книга, която му прочетох. След като приключихме с нея, господин Хариган ме попита дали съм я разбрал. Мисля, че нямаше намерение да ме обучава, а просто му беше любопитно.

— Не особено — отговорих аз, — но онзи тип Курц е напълно полудял. Това го схванах.

Нямаше нищо неприлично и в следващата книга — „Сайлъс Марнър“, която беше голяма скука по мое скромно мнение. Третата обаче беше „Любовникът на лейди Чатърли“ и тя определено ми отвори очите. През 2006-а се запознах с Констънс Чатърли и нейния див горски пазач. Бях на десет. Дори след толкова години още помня текста на „Старият очукан кръст“ и също толкова ясно си спомням как Мелърс милва дамата и шепти: „Ех, че си хубава“. За момчетата би било полезно да се поучат от начина, по който той се държеше с нея.

— Разбра ли онова, което прочете току-що? — попита ме господин Хариган след един особено разгорещен пасаж. Отново само от любопитство.

— Не — отговорих аз, но не беше напълно вярно. Разбирах много по-добре какво се случва между Оли Мелърс и Кони Чатърли в гората, отколкото какво става между Марлоу и Курц в Белгийско Конго. Трудно е да разбереш секса — научих го още преди да стана студент, — но е още по-трудно е да разбереш лудостта.

— Добре, но ако баща ти те пита какво четем в момента, му кажи „Домби и син“. Бездруго след това ще се захванем с нея. Баща ми така и не попита — поне за тази книга — и изпитах голямо облекчение, когато преминахме към „Домби и син“, първия роман за възрастни, който наистина ми хареса. Не исках да лъжа татко, щях да се почувствам ужасно гузен, макар да съм сигурен, че господин Хариган не би имал нищо против.

Господин Хариган обичаше да му чета, защото очите му се уморяваха бързо. Едва ли се нуждаеше от услугите ми за плевенето на градината; мисля, че Пийт Бостуик, който косеше голямата му около акър поляна, с радост щеше да се заеме и с тази задача. А Една Гроган, икономката му, с радост би бърсала праха от голямата му колекция старинни стъклени преспапиета, но това беше моя задача. На господин Хариган просто му беше приятно да му правя компания. Каза ми това чак малко преди да умре, но аз го знаех. Само не знаех защо, не съм сигурен и до днес.

Веднъж, на връщане от Касъл Рок след вечеря в „Марсел“, баща ми попита внезапно:

— Хариган докосвал ли те е по начин, който те смущава?

Щяха да минат години преди дори да ми поникне мъх над горната устна, но знаех какво има предвид; все пак бяхме учили за „опасността от непознати хора“ и „непристойно докосване“ още в трети клас.

— Питаш дали ме опипва, нали? Не! Божичко, татко, той не е гей.

— Добре. Не се ядосвай, Крейгстър. Длъжен бях да попитам, защото прекарваш много време у тях.

— Ако ме опипваше, можеше поне да ми праща билетчета от два долара — казах аз и разсмях татко.

Изкарвах по трийсет долара седмично и татко настояваше да внасям поне двайсет от тях в спестовната си сметка за колежа. Правех го, макар да намирах идеята за мега-тъпа. Когато дори тийнейджърските години ти се струват в далечното бъдеще, имаш чувството, че ще станеш студент чак в следващия си живот. Все пак десет долара на седмица си бяха цяло състояние. Харчех част от тях за шейкове и хамбургери от топлата витрина в магазина на Хауи, ала повечето отиваха за стари книги с меки корици от книжарницата за книги втора ръка „Дали“ в Гейтс Фолс. Не си купувах тегави четива като онези, които четях на господин Хариган (дори „Лейди Чатърли“ беше тегава, когато Констънс и Мелърс не разпалваха страстите). Предпочитах криминални и каубойски романи като „Престрелка в Хила Бенд“ и „Горещата следа“. Докато четях на господин Хариган, работех. Не извършвах тежък физически труд, но все пак работех. Книга като „Един понеделник ги избихме до крак“ на Джон Д. Макдоналд ми доставяше истинско удоволствие. Казвах си, че трябва да пестя от парите, които не внасям в сметката за колежа, за един от новите телефони, които „Епъл“ пуснаха в продажба през лятото на 2007, но те бяха скъпи, към шестстотин долара, и с десет долара на седмица щеше да мине година преди да ги събера. А когато си на единайсет, една година ти се струва цяла вечност.

Освен това старите романи с пъстри корици ме зовяха.

Сутринта на Коледа през 2007, три години след като започнах работа при господин Хариган и две години преди той да умре, под елхата за мен имаше само един подарък и татко ми каза да го отворя най-накрая, след като той съвестно се възхити на жилетката с щампи на капчици, пантофите и лулата, които му бях взел. След като приключихме с това, разкъсах опаковката на моя подарък и изписках радостно, когато видях, че ми е взел точно онова, за което копнеех: айфон, който имаше толкова много функции, че в сравнение с него телефонът в колата на татко изглеждаше като антика.

Много неща са се променили оттогава. Сега айфонът, който татко ми подари през 2007, е антика също като единствената телефонна линия за пет домакинства от детството му. Настъпиха толкова много промени, отбелязан бе огромен напредък, при това с много бързи темпове. Айфонът, който получих за Коледа, имаше само шестнайсет приложения, предварително инсталирани. Едно от тях беше YouTube, защото по онова време „Епъл“ и YouTube бяха приятели (това се промени впоследствие). Едно приложение се казваше SMS и представляваше примитивна програма за текстови съобщения (нямаше емотикони — дума, която още не беше измислена — освен ако човек не си ги направеше сам). Имаше приложение с прогнозата за времето, която обикновено беше грешна. Но можех да провеждам телефонни обаждания от устройство, достатъчно малко, за да се носи в джоба, а отгоре на всичко имаше и браузър Safari, който ме свързваше с външния свят. Ако си израснал в градче без светофари и асфалтирани пътища като Харлоу, външният свят ти се струва странно и изкусително място и копнееш да се докоснеш до него по начин, който стандартните телевизионни канали не могат да ти осигурят. Поне аз смятах така. Но с телефона всички тези неща бяха в ръцете ми благодарение на телекомуникационната компания „Ей Ти & Ти“ и Стив Джобс.

Имаше и едно друго приложение, което ме накара да се сетя за господин Хариган още през онази първа радостна сутрин. Нещо много по-яко от сателитното радио в колата му. Поне за хора като него.

— Благодаря, татко. — Прегърнах го. — Много ти благодаря!

— Само не прекалявай. Цените на телефонните разговори са астрономически и ще следя какви ги вършиш.

— Ще паднат — казах аз.

По този въпрос се оказах прав и татко никога не ми се караше за сметките. Бездруго нямаше много хора, на които да се обаждам, но страшно ми харесваха клипчетата в YouTube (на татко също му харесваха), а и обожавах възможността да влизам в онова, което тогава наричахме Трите w: глобалната мрежа. Понякога разглеждах статии в „Правда“, не защото знаех руски, а просто защото можех.

Няма и два месеца по-късно се прибрах от училище, отворих пощенската кутия и намерих писмо, адресирано до мен със старомодния почерк на господин Хариган. Беше картичката за Свети Валентин. Влязох вкъщи, оставих учебниците на масата и отворих плика. Картичката не беше с цветя или лигави картинки, това не беше в стила на господин Хариган. На нея имаше мъж със смокинг, покланящ се за поздрав с цилиндър в ръка сред поле от цветя. Отпечатаният върху картичката надпис гласеше: Нека годината ви е изпълнена с любов и приятелство. Отдолу: С най-добри пожелания от господин Хариган. Мъж, отправящ поздрав с поклон и свалена шапка, добро пожелание, никакви лигавщини. Това беше типичният стил на господин Хариган. Сега като се замисля, се изненадвам, че е смятал Свети Валентин за празник, заслужаващ изпращането на картички.

През 2008 билетчетата „Дяволски късмет“ от един долар бяха заменени от билетчета на име „Борче на късмета“. На малката скреч карта бяха изобразени шест борови дръвчета. Ако ги изтриеш и под три от тях има една и съща сума, това е печалбата ти. Изтрих дръвчетата и погледнах резултата. В първия момент си помислих, че е някаква грешка или шега, въпреки че господин Хариган не беше от хората, които погаждат номера. Отново погледнах, прокарах пръсти по цифрите, избърсах прашинките от изтритото фолио, които татко наричаше (винаги с насмешливо изсумтяване) „скреч мръсотия“. Цифрите не се промениха. Може и да съм се разсмял, не помня, но си спомням, че запищях. Запищях от радост.

Извадих новия телефон от джоба си (носех го навсякъде с мен) и се обадих в „Трактори Пармело“. Вдигна Дениз, рецепционистката, и щом ме чу така задъхан, ме попита дали се е случило нещо лошо.

— Не, не — отвърнах аз, — но трябва да говоря с татко веднага.

— Добре, един момент. — После добави: — Имам чувството, че се обаждаш от обратната страна на луната, Крейг.

— Звъня от мобилния телефон. — Боже, колко обичах да казвам това.

Дениз изсумтя.

— Тези проклетии излъчват радиация. Никога няма да си взема. Ей сега ще го повикам.

Татко също ме попита дали се е случило нещо лошо, защото дотогава не му бях звънял на работа, дори онзи път, когато изпуснах училищния автобус.

— Татко, получих картичката за Свети Валентин заедно с лотарийния билет от господин Хариган…

— Ако се обаждаш, за да ми кажеш, че си спечелил десет долара, можеше да почакаш до…

— Не, татко, ударих голямата печалба! — Тоест голямата печалба по онова време за билетчетата от един долар. — Спечелих три хиляди долара!

В другия край на линията се възцари тишина. Помислих си, че връзката е прекъснала. В онези дни мобилните телефони, дори новите, често прекъсваха разговорите. Телефонната мрежа не беше особено надеждна.

— Татко? Чуваш ли ме?

— Аха. Сигурен ли си?

— Да! В момента гледам билета! Три хиляди долара! Една цифра на горния ред и две на долния!

След ново дълго мълчание чух как баща ми казва на някого: „Детето ми май е спечелило пари“. Миг по-късно той отново заговори в слушалката:

— Прибери билета на сигурно място, докато се прибера.

— Къде?

— Да речем, в кутията за захар в килера.

— Да, добре.

— Крейг, сигурен ли си? Не искам да се разочароваш, затова провери пак.

Проверих отново, някак си убеден, че съмненията на татко ще променят онова, което бях видял; поне една от цифрите 3000 щеше да се окаже друга. Но си бяха същите.

Казах му го и той се разсмя.

— Ами, честито, тогава. Довечера ще почерпиш в „Марсел“. Това разсмя мен. Не помня друг път да съм изпитвал толкова чиста радост. Трябваше да се обадя на някого, затова звъннах на господин Хариган, който вдигна допотопния си стационарен телефон.

— Господин Хариган, благодаря ви за картичката! И за билета! Аз…

— От онази джаджа ли се обаждаш? — попита той. — Несъмнено звъниш от нея, защото едва те чувам. Все едно се обаждаш от обратната страна на луната.

— Господин Хариган, спечелих голямата награда! Спечелих три хиляди долара! Много ви благодаря!

Настана тишина, но не толкова дълга, колкото с татко, а когато господин Хариган заговори пак, не ме попита дали съм сигурен. Спести ми това.

— Извадил си късмет — каза той. — Браво на теб.

— Благодаря!

— Пак заповядай, но няма защо да ми благодариш. Купувам цели пакети от тези билети. Изпращам ги на приятели и познати от работата като един вид… хм… визитна картичка може да се каже. Правя го от години. Някой все щеше да удари голяма печалба рано или късно.

— Татко ще ме накара да внеса почти всичко в банката. Нямам нищо против. Така спестяванията за колежа ще набъбнат.

— Ако искаш, можеш да дадеш парите на мен — предложи господин Хариган. — Да ги инвестирам. Мисля, че мога да ти гарантирам по-добра възвръщаемост от лихвата в банката. — После, говорейки по-скоро на себе си, продължи: — Ще ги вложа в нещо сигурно. Тази година ще е добра за пазара. Виждам на хоризонта да се задават облаци.

— Разбира се! — Замислих се. — Тоест, може би. Трябва първо да говоря с татко.

— Естествено, така е редно. Кажи му, че съм готов да гарантирам основната сума. Следобед ще дойдеш ли да ми четеш? Или ще спреш да работиш сега, след като си заможен мъж?

— Да, само че трябва да се прибера преди татко да се върне от работа. Ще ходим на ресторант. — Замълчах за момент. — Вие искате ли да дойдете с нас?

— Тази вечер не мога — отговори той без колебание. — Знаеш ли, можеше да ми съобщиш лично, нали след малко ще дойдеш у нас. Но обичаш тази джаджа, а? — Не изчака отговор; нямаше нужда. — Какво ще кажеш да инвестирам печалбата в акции на „Епъл“? Убеден съм, че компанията ще постигне големи успехи в бъдеще. Чувам, че айфонът ще закопае блекберито. Прости ми шегата. Във всеки случай, не ми отговаряй веднага. Говори първо с баща си.

— Непременно. Идвам след малко. Ще тичам.

— Младостта е прекрасно нещо — каза господин Хариган. — Колко жалко, че децата я пилеят.

— Моля?

— Много хора са го казвали, но Шоу го е казал най-добре. Няма значение. Тичай, щом искаш. Тичай като вятъра, защото ни чака Дикенс.

Изминах на бегом четиристотинте метра до къщата на господин Хариган, но на връщане не бързах и по пътя ми хрумна идея. Измислих начин да му благодаря, макар той да твърдеше, че няма нужда от благодарности. По време на изисканата вечеря в „Марсел“ същата вечер разказах на татко за предложението на господин Хариган да инвестира печалбата ми, както и за идеята ми за подарък в знак на благодарност. Мислех, че татко ще има резерви по въпроса, и се оказах прав.

— Съгласен съм да инвестира парите ти, разбира се. Що се отнася до твоята идея… знаеш какво е мнението му за тези неща. Той е не само най-богатият човек в Харлоу — и в целия щат Мейн, — но е и единственият, който няма телевизор.

— Но има асансьор — отбелязах аз. — И го използва.

— Защото му се налага. — Татко се ухили. — Е, парите са си твои и ако искаш да похарчиш двайсет процента от тях за това, няма да ти забраня. Когато той откаже да го приеме, можеш да го дадеш на мен.

— Наистина ли мислиш, че няма да го приеме?

— Да.

— Татко, той защо е дошъл в Харлоу? Та градчето е толкова малко. И е далеч от всичко.

— Добър въпрос. Попитай го някой път. А сега какво ще кажеш да си поръчаме десерт, богаташче?

След месец подарих на господин Хариган чисто нов айфон. Не го опаковах като подарък, отчасти защото не беше празник, и отчасти защото знаех, че той предпочита така: без излишни финтифлюшки.

Господин Хариган обърна кутията няколко пъти в разкривените си от артрита ръце с озадачено изражение.

— Благодаря ти, Крейг, оценявам жеста, но не мога да приема подаръка. По-добре го дай на баща си.

Взех кутията.

— Той предвиди, че така ще кажете. — Разочаровах се, но не се изненадах. И не бях готов да се предам.

— Баща ти е мъдър човек. — Господин Хариган се приведе напред и сплете ръце между раздалечените си колене. — Крейг, рядко давам съвети, смятам го за безсмислено, но сега ще дам съвет на теб. Хенри Торо е казал, че не ние притежаваме вещите, а вещите притежават нас. Всеки нов предмет — бил той къща, кола, телевизор или модерен телефон като този — е нещо, което трябва да носим на гърба си. Това ми напомня за думите на Джейкъб Марли към Скрудж: „Нося веригата, която си изковах приживе“. Нямам телевизор, защото ако имах, щях да гледам телевизия, макар повечето от предаванията да са пълна глупост. Нямам радио вкъщи, защото ако имах, щях да го слушам, а имам нужда единствено от малко кънтри музика, за да наруши монотонността на дълго пътуване с колата. Ако имах такова нещо… — той посочи кутията с новия телефон, — несъмнено щях да го използвам. Получавам по пощата дванайсет различни периодични издания, съдържащи цялата необходима ми информация, за да следя бизнес сделките и новините от широкия злощастен свят. — Той се облегна назад с въздишка. — Ето. Не само дадох съвет, а изнесох цяла реч. Старостта е коварно нещо.

— Може ли да ви покажа само едно нещо? Не, две неща. Господин Хариган ми хвърли поглед, какъвто го бях виждал да хвърля на градинаря и икономката, но никога не беше отправял към мен до онзи следобед: пронизителен, скептичен и доста страшен. Сега, години по-късно, осъзнавам, че това е погледът на проницателен и циничен човек, който смята, че надниква в душата на другите хора и не очаква да открие нищо добро.

— Това само потвърждава старата поговорка, че нито едно добро дело не остава ненаказано. Май ми се иска лотарийният билет да не се беше оказал печеливш. — Той отново въздъхна. — Е, добре, направи демонстрацията. Но да знаеш, че няма да ме разубедиш.

След като видях студения и дистанциран поглед, отправен към мен, си помислих, че е прав. В крайна сметка наистина щях да подаря телефона на татко. Но така и така бях стигнал дотук, реших да довърша. Телефонът беше напълно зареден, погрижил се бях за това, и беше в изряден ред като резенчетата ябълка — ха-ха — върху пай. Включих го и му показах иконата на втория ред. Тя имаше назъбени линии като на електрокардиограма.

— Виждате ли това?

— Да. И виждам какво пише. Но не ми трябва актуална информация за стоковата борса, Крейг. Абониран съм за „Уол Стрийт Джърнъл“.

— Естествено — съгласих се аз, — но „Уол Стрийт Джърнъл“ не може това.

Натиснах иконката и отворих приложението. Появи се индексът Дау Джоунс. Нямах представа какво означават цифрите, но виждах, че се променят. 14 720 се покачи на 14 728, после спадна на 14 704, след това се вдигна на 14 716. Господин Хариган ококори очи и зяпна. Сякаш някой му беше направил магия. Той взе телефона и го приближи до очите си. После ме погледна.

— Тези цифри в реално време ли са?

— Да. Е, може да излизат с една-две минути закъснение, не съм напълно сигурен. Телефонът ги получава от новата телефонна кула в Мотън. Имаме късмет, че е толкова наблизо.

Господин Хариган се приведе напред. Неохотна усмивка докосна ъгълчетата на устата му.

— Проклет да съм. Прилича на телеграфите, по които магнатите едно време получаваха данните директно в домовете си.

— О, това приложение е много по-добро от тях — казах аз.

— Телеграфите понякога доставяли информацията с часове закъснение. Татко ми го каза снощи. Много му е интересна тази работа със стоковата борса, все ми взима телефона, за да я прегледа. Каза, че една от причините за срива на борсата през 1929 година била, че колкото повече хора търгували, толкова повече изоставали телеграфите.

— Прав е — каза господин Хариган. — Нещата са били отишли прекалено далеч, преди някой да успее да удари спирачките. Разбира се, нещо като това може да ускори паническото разпродаване на акции. Трудно ми е да преценя, тъй като технологията все още е нова.

Зачаках. Исках да му разкажа още, да го убедя — все пак бях само дете, — но нещо ми подсказа, че правилният подход е да изчакам. Той продължаваше да се взира в минималните колебания на Дау Джоунс. Образоваше се пред очите ми.

— Но… — каза след малко, все още втренчен в екрана.

— Какво, господин Хариган?

— В ръцете на човек, който познава добре пазара, подобно нещо би могло… вероятно вече е… — Той се смълча замислено. След малко продължи: — Трябваше по-рано да науча за това. Фактът, че съм пенсионер, не е оправдание.

— А сега и второто — казах аз, твърде нетърпелив да чакам повече. — Нали се сещате за всички списания, които получавате? „Нюзуик“, „Файнаншъл Таймс“ и „Фордс“?

— „Форбс“ — поправи ме той, без да сваля очи от екрана. Напомняше ми за самия мен, когато бях четиригодишен и се взирах във вълшебната гадателска топка, която получих за рождения си ден.

— Да, точно така. Може ли да взема телефона за момент?

Той ми го подаде неохотно и бях сигурен, че в крайна сметка съм го убедил. Радвах се, но и малко се засрамих. Като човек, който е фраснал опитомена катерица по главата, когато се е приближила, за да вземе орех от ръката му.

Отворих Safari. Тогава браузърът беше много по-примитивен, отколкото е днес, но работеше добре. Въведох „Уол Стрийт Джърнъл“ в търсачката и след няколко секунди се отвори първата страница на вестника. Едно от водещите заглавия гласеше: КАФЕНАТА КРАВА ЗАТВАРЯ ОБЕКТИ. Показах му го.

Той погледна, после взе вестника от масата до фотьойла, където бях оставил пощата, когато пристигнах. Прегледа първата страница.

— Тук не пише нищо по въпроса.

— Защото вестникът е от вчера — казах аз. Винаги взимах пощата на идване към къщата, а писмата винаги бяха увити в пристегнатия с ластик брой на „Уол Стрийт Джърнъл“. — Вестникът винаги пристига с един ден закъснение тук. — А по празниците пристигаше с два дни закъснение, понякога с три. Нямаше нужда да му казвам това; той винаги мърмореше по въпроса през ноември и декември.

— Това днешният брой ли е? — попита той, вперил очи в екрана. После погледна датата в горния край. — Днешният е!

— Да. Пресни новини, а не остарели, нали?

— Пише, че има карта на обектите, които ще затворят. Можеш ли да ми я покажеш? — Определено изглеждаше алчен за знания. Малко се уплаших. Споменал беше за Скрудж и Марли; почувствах се като Мики Маус във „Фантазия“, когато използва заклинание, което не разбира добре, за да съживи метлите.

— Сам можете да го направите. Просто плъзнете пръст по екрана, ето така.

Показах му. Първоначално той плъзна пръст твърде силно и го издърпа твърде далеч, но след това схвана как се прави. Всъщност ориентира се по-бързо от баща ми. Намери правилната страница.

— Я виж ти! — удиви се той. — Шестстотин магазина! Ето затова ти обяснявах колко нестабилен е… — Млъкна, взрян в миниатюрната карта. — Югът. Повечето от затворените магазини са на юг. Югът е като ветропоказател, Крейг, почти винаги… Трябва да се обадя в Ню Йорк. Борсата ще затвори скоро. — Понечи да стане. Обикновеният телефон се намираше в другия край на стаята.

— Можете да се обадите от този телефон — казах аз. — Това му е основната функция. — Поне по онова време беше. Натиснах иконата със слушалката и се появи клавиатурата. — Просто наберете номера, който искате. Натискайте цифрите с пръст.

Господин Хариган ме погледна с блеснали сини очи под рунтавите побелели вежди.

— Наистина ли мога да се обаждам, дори тук от тази пустош?

— Да. Връзката е страхотна, благодарение на новата кула.

Имате четири чертички.

— Чертички ли?

— Няма значение, просто се обадете. Ще ви оставя да говорите на спокойствие, само помахайте през прозореца, когато…

— Няма нужда. Разговорът ще е кратък и не е тайна.

Той докосна цифрите колебливо, сякаш очакваше да задейства експлозия. После, също толкова колебливо, вдигна телефона до ухото си и потърси с поглед одобрението ми. Кимнах насърчително. Той се заслуша, заговори с някого (първоначално твърде високо), а после, след кратка пауза, говори с някой друг. Тъй че видях с очите си как господин Хариган продаде акциите си в „Кафената крава“, трансакция, възлизаща на кой знае колко хиляди долара.

След като приключи, успя сам да се върне на началния екран. От него отново отвори Safari.

— „Форбс“ тук ли е? Проверих. Нямаше го.

— Но ако търсите конкретна статия във „Форбс“, за която знаете, вероятно ще я намерите, защото някой вече я е публикувал.

— Публикувал…?

— Да, ако искате някаква информация, Safari ще я потърси. Само трябва да я въведете в полето. — Отидох до стола му и въведох в търсачката „Кафената крава“. Телефонът се замисли, след което изплю няколко резултата, сред които беше статията в „Уол Стрийт Джърнъл“, заради която той се беше обадил на брокера си.

— Гледай ти — удиви се той. — Това е интернетът.

— Ами да — съгласих се аз и си помислих: „Много ясно“.

— Глобалната мрежа.

— Да.

— Която съществува от колко време?

„Би трябвало да знаете тези неща — помислих си аз. — Нали сте виден бизнесмен, би трябвало да ги знаете, въпреки че сте пенсиониран, защото все още се интересувате“.

— Не знам откога точно съществува, но хората използват интернет непрекъснато. Татко, учителите ми, полицаите… всички. — И натъртих: — Включително вашите компании, господин Хариган.

— А, само че компаниите вече не са мои. Поназнайвам нещичко, Крейг, както знам малко за телевизионните сериали, макар да не гледам телевизия. Обикновено прескачам статиите за новите технологии във вестниците и списанията, защото не ме интересуват. Ако искаш да говорим за зали за боулинг или разпространението на филми, това е друг въпрос. Относно тях продължавам да се интересувам.

— Да, но не виждате ли, че… тези компании използват новите технологии. И ако вие не ги разбирате…

Не знаех как да довърша изречението, без да излизам от рамките на добрия тон, но господин Хариган явно схвана.

— Ще изостана. Това искаш да кажеш.

— Е, едва ли е толкова важно — казах аз. — Все пак сте пенсионер.

— Но не искам да изглеждам като глупак — заяви той разпалено. — Мислиш ли, че Чък Рафърти се изненада, когато му се обадих и му казах да продаде „Кафената крава“? Не, защото със сигурност поне още пет-шест големи клиенти са му звъннали да направи същото. Някои от тях несъмнено са получили вътрешна информация. Други обаче просто живеят в Ню Йорк или Ню Джърси и получават „Уол Стрийт Джърнъл“ в деня, в който излезе, и са разбрали така. За разлика от мен тук вдън горите тилилейски.

Отново се зачудих защо е дошъл да живее тук — нямаше роднини в града, — но ми се стори, че моментът не е подходящ да попитам.

— Може би бях арогантен. — Той се замисли мрачно, а после неочаквано се усмихна. Сякаш гледах как слънцето пробива през гъстите облаци в мразовит ден. — Със сигурност бях арогантен. — Той вдигна айфона. — Ще приема подаръка.

Първото, което ми дойде на езика, беше „Благодаря“, но би било странно, затова казах просто:

— Чудесно. Радвам се.

Господин Хариган погледна стенния часовник (стана ми смешно, щом веднага го свери с часовника на екрана).

— Какво ще кажеш днес да прочетем само една глава, след като си говорихме толкова дълго?

— Не възразявам — казах аз, макар с радост да бих останал по-дълго, за да прочетем две или три глави… Наближавахме края на „Октоподът“ от автор на име Франк Норис и нямах търпение да разбера какво ще стане. Романът беше старомоден, но въпреки това увлекателен и вълнуващ.

След като приключихме със съкратеното четене, полях саксиите с цветя на господин Хариган. Това винаги беше последната ми задача за деня и ми отнемаше само няколко минути. Забелязах, че през това време той си играе с телефона, като го включва и изключва.

— Е, щом ще използвам това чудо, ще трябва да ми покажеш как се работи с него — каза той. — Първо, как се зарежда? Виждам, че батерията вече се изтощава.

— За повечето неща и сам ще се досетите — отговорих аз.

— Лесно е. Зарежда се с кабел, който е в кутията. Просто го включвате в контакта. Мога да ви покажа и други неща, ако…

— Не днес. Може би утре.

— Добре.

— Но имам още един въпрос. Защо успях да прочета статията за „Кафената крава“ и да видя карта на обектите, които ще затворят?

Първото, което ми дойде наум, беше отговорът на Хилари относно изкачването на Еверест, който тъкмо бяхме обсъждали в училище: „Защото може“. Но на господин Хариган подобна забележка би му прозвучала заядливо, каквато си беше в известен смисъл. Затова казах:

— Не ви разбирам.

— Наистина ли? Умно момче като теб? Замисли се, Крейг, замисли се. Току-що прочетох безплатно статия, за която хората по принцип плащат доста. Дори с абонамент за „Уол Стрийт Джърнъл“, с който излиза доста по-евтино, отколкото да си го купиш от павилиона, плащам към деветдесет цента за брой. Но с това устройство… — Той вдигна телефона по същия начин, по който хиляди тийнейджъри щяха да вдигат телефоните си на рокконцерти след няколко години. — Сега разбираш ли въпроса ми?

Когато го обясни по този начин, го разбрах, но нямах отговор. Звучеше…

— Звучи глупаво, нали? — попита той, разгадал изражението ми или мислите ми. — Безплатното предоставяне на полезна информация противоречи на всичко, което знам за успешните бизнес практики.

— Може би…

— Може би какво? Сподели наблюденията си. Не го казвам саркастично. Очевидно по тази тема знаеш повече от мен, затова ми кажи какво мислиш.

Мислех си за фрайбъргския панаир, който с татко посещавахме един-два пъти всеки октомври. Обикновено взимахме приятелката ми Марджи от нашата улица. С Марджи се возехме на въртележките, а после тримата хапвахме мекици и наденички преди татко да ни помъкне да гледаме новите трактори. За да стигнеш до павилионите със селскостопанска техника, трябваше да минеш покрай шатрата за бинго, която беше огромна. Разказах на господин Хариган за мъжа, който стоеше пред нея с микрофон и повтаряше на преминаващите хора, че първата игра е безплатна.

Той се замисли.

— Стимул за привличане на клиенти. Има известна логика. Искаш да кажеш, че мога да прочета една статия, може би две или три, а после машината… Какво? Спира ти достъпа? Казва ти, че ако искаш още, ще трябва да платиш, така ли?

— Не — отговорих. — Явно все пак не е като шатрата за бинго, защото на телефона можеш да четеш колкото си статии поискаш. Поне доколкото знам.

— Но това е лудост. Едно е да предлагаш безплатни мостри, но да раздадеш безплатно целия магазин… — Той изсумтя. — Нямаше дори реклама, забеляза ли? А рекламите осигуряват огромна част от приходите на вестниците и другите периодични издания. Огромна.

Той взе телефона, погледна отражението си в черния екран, после го остави и ме погледна с чудата, малко кисела усмивка.

— Възможно е да ставаме свидетели на огромна грешка, Крейг, грешка, допусната от хора, които не осъзнават ясно практическите аспекти на тази работа — последиците — също като мен. Възможно е да се задава икономическо сътресение. Може дори вече да е започнало. Сътресение, което ще промени начина, по който получаваме информация, кога я получаваме, къде я получаваме и следователно как виждаме света.

— Той замълча. — И как я използваме, разбира се.

— Загубих нишката — казах аз.

— Погледни от този ъгъл. Ако ти вземат кученце, трябва да го научиш да си върши работата навън, нали?

— Да.

— Ако имаш кученце, което не е обучено да живее в къща, би ли му дал лакомство, когато се изходи в хола?

— Не, разбира се. Господин Хариган кимна.

— Това би имало напълно противоположен ефект. А когато става въпрос за търговия, Крейг, повечето хора са като кученца, които трябва да бъдат дресирани.

Тогава концепцията не ми се понрави особено, не ми се нрави и до днес — мисля, че идеята за наказания и награди говори много за начина, по който господин Хариган беше натрупал богатството си, — но си замълчах. Виждах го в нова светлина. Заприлича ми на стар изследовател, поел на ново откривателско пътешествие, и ми беше много интересно да го слушам. Струва ми се и че не се опитваше да ми даде урок. Самият той се учеше, а за човек на осемдесет и пет години се учеше бързо.

— Безплатните мостри са добра идея, но ако раздаваш прекалено много безплатни неща, били те дрехи, храни или информация, хората започват да очакват, че им се полагат. Като палетата, които акат на пода, а после те поглеждат в очите и си мислят: „Ти ме научи така“. Ако бях на мястото на „Уол Стрийт Джърнъл“… или на „Таймс“… дори на проклетия „Рийдърс Дайджест“… здраво щях да се уплаша от тази джаджа. — Той отново взе айфона; сякаш не можеше да го остави на мира. — Прилича на спукан водопровод, който бълва информация вместо вода. Мислех си, че става въпрос само за телефон, но сега разбирам… или поне започвам да разбирам…

Той тръсна глава, сякаш за да проясни мислите си.

— Крейг, ами ако някой с вътрешна информация за разработването на нови лекарства реши да пусне резултатите от клиничните изпитания по това чудо и целият свят ги прочете? Може да струва на фармацевтичните компании милиони долари. Или ако някой недоволен служител реши да разгласи държавни тайни?

— Няма ли да го арестуват?

— Може би. Вероятно. Но изстискаш ли пастата за зъби от тубичката, както се казва… майко мила! Няма значение. По-добре се прибирай, да не закъснееш за вечеря.

— Тръгвам.

— Благодаря ти отново за подаръка. Едва ли ще го използвам често, но възнамерявам да размишлявам за него. Поне доколкото мога. Умът ми вече не е толкова остър като едно време.

— Мисля, че все още е достатъчно остър — казах аз, но не за да му се подмажа. Защо наистина нямаше реклами към статиите и клиповете в YouTube? Ако имаше, хората щяха да са принудени да ги гледат, нали? — А и татко казва, че е важен жестът.

— Афоризъм, който често се изрича, но рядко се спазва — отвърна господин Хариган и като видя озадаченото ми изражение, добави: — Няма значение. До утре, Крейг.

По обратния път надолу по хълма, докато подритвах кални буци от последния сняг за годината, размишлявах върху думите му, че интернет е като спукан водопровод, който бълва информация вместо вода. Това важеше за лаптопа на татко и за компютрите в училище, и за компютрите в цялата страна. Всъщност в целия свят. Макар айфонът все още да беше такава новост за него, че едва успяваше да го включи, господин Хариган вече разбираше нуждата да се поправи спуканата тръба, ако бизнесът — поне във вида, в който той го познаваше — искаше да продължи да функционира като преди. Не съм сигурен, но мисля, че той предвиди появата на платения достъп до съдържание година-две преди този термин да бъде измислен. Аз определено нямах представа по онова време, както нямах представа и как да премахвам ограничения, наложени от производителя — операция, станала известна с прозвището jailbreaking. Платеният достъп до съдържание се появи, но дотогава хората бяха свикнали да получават всичко безплатно и се възмущаваха, че трябва да се изръсят. Сблъскалите се с необходимостта за плащане на сайта на „Ню Йорк Таймс“ отиваха на сайтовете на Си Ен Ен или „Хъфингтън Поуст“ (обикновено мигновено), макар статиите да не бяха толкова добри. (Освен ако, разбира се, не искаха да научат за новата модна тенденция, известна като „надничаща гърда“). Господин Хариган беше напълно прав за това.

След вечеря същия ден, когато чиниите бяха измити и прибрани, татко отвори лаптопа си на масата и каза:

— Открих нещо ново. Сайт на име previews.com с информация за предстоящи филми.

— Наистина ли? Дай да видим какво има!

И така, през следващия половин час гледахме трейлъри на филми, които иначе трябваше да отидем на кино, за да видим.

Господин Хариган би си оскубал косите. Малкото, които му бяха останали.

На връщане от дома на господин Хариган през онзи мартенски ден на 2008 бях сигурен, че той греши за едно. „Едва ли ще го използвам често“, беше казал, но аз забелязах изражението, с което се взираше в картата с обектите, които

„Кафената крава“ възнамеряваше да затвори. И колко бързо само прибягна до новия телефон, за да се обади в Ню Йорк. (Позвънил беше на мъж, който съвместяваше функциите на негов адвокат и бизнес мениджър, а не на брокера си, както научих по-късно.)

Оказах се прав. Господин Хариган използваше телефона непрекъснато. Приличаше на стара неомъжена леля, която, вкусила пробно глътка бренди след шейсет години въздържание, се превръща в благовъзпитана алкохоличка за нула време. Съвсем скоро айфонът винаги стоеше на масата до любимия му стол, когато пристигнех следобед. Бог знае на колко хора се обаждаше, но мога да кажа със сигурност, че на мен звънеше почти всяка вечер, за да ми задава един или друг въпрос за функциите на новата си придобивка. Веднъж я сравни със старинно писалище, пълно с чекмедженца и отделения, които лесно могат да останат незабелязани.

Намираше повечето чекмедженца и отделения сам (с помощта на инструкции от интернет), но аз му помагах — може да се каже, че го подтиквах — в началото. Когато се оплака, че не може да понася превзетата мелодия на ксилофон, с която звънеше телефонът, аз я смених с кратък откъс от „Stand By Your Man“ на Тами Уинет. На господин Хариган много му хареса. Показах му как да изключва звука, за да не го безпокоят, докато спи следобед, как да настройва алармата и как да запише съобщение, което да се включва, когато не му се занимава да отговаря на обаждания. (Неговото беше истински пример за лаконичност: „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.) Той започна да изключва стационарния си телефон, когато лягаше да подремне следобед, и забелязах, че го оставя изключен все по-често. Пишеше ми съобщения, които преди десет години наричахме „моментални съобщения“. С телефона правеше снимки на гъби на поляната зад къщата и ги изпращаше по електронната поща, за да бъдат идентифицирани. Водеше си записки в приложението за бележки и откри клиповете с песни на любимите си кънтри изпълнители.

— Сутринта пропилях цял час от този слънчев летен ден да гледам клипове на Джордж Джоунс — каза ми по-късно през годината със смесица от срам и странна гордост.

Веднъж го попитах защо не отиде да си купи лаптоп. На него можеше да прави всички неща, които се беше научил да прави на телефона, а на по-големия екран можеше да гледа Портър Уагонър в цялата му бляскава прелест. Господин Хариган само поклати глава и се засмя.

— Назад, о, Сатана! Все едно си ме научил да пуша марихуана, която взела, че ми харесала, а сега ми казваш: „Да знаете, че хероинът ще ви хареса още повече“. Не, Крейг, това ми е достатъчно. — И погали любящо телефона, както се гали спящо животинче. Например кученце, което най-накрая е успешно дресирано да ходи по нужда навън.

Четяхме „Уморените коне ги убиват, нали?“ през есента на 2008-а, а когато господин Хариган ме прекъсна по-рано един следобед (заяви, че танцовите маратони в книгата са го изтощили), отидохме в кухнята, където госпожа Гроган беше оставила чиния с овесени бисквити. Господин Хариган вървеше бавно, като се подпираше на бастуните си. Аз вървях след него с надеждата, че ще успея да го хвана, ако тръгне да пада.

Той седна с пухтене и болезнена гримаса и си взе бисквита.

— Милата Една. Обожавам тези сладки, а и ми раздвижват червата безотказно. Би ли сипал по една чаша мляко, Крейг? Докато наливах млякото, отново ми хрумна въпросът, който все забравях да му задам.

— Защо се преместихте тук, господин Хариган? Можели сте да отидете да живеете където си поискате.

Той вдигна чашата с мляко като за наздравица, както обикновено, а аз отвърнах на жеста, както обикновено.

— Ти къде би живял, Крейг? Ако, както се изрази, можеше да живееш, където си поискаш?

— Може би в Лос Анджелис, където снимат филмите. Мога да се хвана на работа да пренасям апаратура и постепенно да се издигна. — Тогава му споделих голяма тайна. — Навярно бих могъл да пиша сценарии.

Помислих си, че ще се изсмее, но той не го направи.

— Е, някой трябва да ги пише, тъй че защо да не си ти? Но няма ли да ти е мъчно за дома? Да видиш лицето на баща си, да занесеш цветя на гроба на майка си?

— О, ще се прибирам — отвърнах, но въпросът му — и това, че спомена майка ми — ме накара да се замисля.

— Исках пълна промяна — каза господин Хариган. — Като човек, прекарал целия си живот в големия град — израснах в Бруклин, преди кварталът да се превърне в… не знам, един вид цвете в саксия — и исках на старини да се махна от Ню Йорк. Исках да живея в някое малко градче, но не туристическо, не като Камдън, Кастин или Бар Харбър. Исках да живея някъде, където все още има неасфалтирани пътища.

— Значи сте дошли на точното място — отбелязах аз. Той се разсмя и си взе втора бисквита.

— Обмислях дали да не отида в Северна или Южна Дакота… или в Небраска… но в крайна сметка реших, че би било прекалено. Накарах асистентката да ми донесе снимки от различни градчета в Мейн, Ню Хампшър и Върмонт и се спрях на това. Заради хълма. Разкрива се хубава гледка във всички посоки, но не зашеметяваща. Зашеметяващите гледки привличат туристи, а точно тях исках да избегна. Тук ми харесва. Харесва ми спокойствието, харесват ми съседите и ти ми харесваш, Крейг.

Думите му ме зарадваха.

— Има и нещо друго. Не знам колко си чел за работата ми, но ако си чел нещо — или го направиш в бъдеще, — ще срещнеш многобройни мнения, че съм бил безскрупулен и съм се изкачил по онова, което завистливите и невежите наричат „стълбичката на успеха“. Не грешат съвсем. Създадох си врагове, признавам го. Бизнесът е като футбола, Крейг. Ако трябва да събориш някого, за да стигнеш до голлинията, по-добре го направи, иначе по-добре да не обличаш екипа и да не излизаш на игрището. Но когато мачът свърши — а за мен той свърши, макар все още да следя резултатите, — събличаш екипа и се прибираш вкъщи. Сега моят дом е тук. Това невзрачно кътче на Америка с единствения си магазин и училището, което ми се струва, че скоро ще затвори. Вече никой не се „отбива на по чашка“. Не ми се налага да ходя на работни вечери с хора, които винаги, винаги искат нещо. Не ме канят да присъствам на заседания на борда. Не съм принуден да ходя на благотворителни мероприятия, които ме отегчават до смърт, нито да се будя в пет сутринта от бръмченето на боклукчийските камиони по Осемдесет и първа улица. Ще ме погребат тук, в гробището „Елм“ сред ветераните от Гражданската война, и няма да се налага да използвам връзки или да давам подкуп на някой директор на отдел Гробищни паркове, за да получа хубав парцел. Това обяснение достатъчно ли е?

И да, и не. Господин Хариган си остана загадка за мен до самия край, че и след това. Но може би това важи за всички. Струва ми се, че живеем предимно сами. По собствен избор като него или просто защото така е устроен светът.

— Горе-долу — казах аз. — Поне не сте се преместили в Северна Дакота. Радвам се.

Той се усмихна.

— Аз също. Вземи си бисквита за из път и поздрави баща си от мен.

Поради намаляващия брой жители, от чиито данъци да се издържа, малкото ни училище с шест класни стаи в Харлоу наистина затвори през юни 2009 и аз се озовах изправен пред перспективата да изкарам осми клас на другия бряг на река Андроскогин в прогимназията в Гейтс Фолс с над седемдесет съученици във випуска вместо само дванайсет. През онова лято целунах момиче за пръв път, не Марджи, а най-добрата ѝ приятелка Реджина. Това беше и лятото, когато господин Хариган умря. Аз го намерих.

Знаех, че му е все по-трудно да се придвижва, както и че все по-често се задъхва, а понякога вдишваше от кислородната бутилка, която сега държеше до любимия си стол, но освен тези неща, които просто приемах за даденост, нямаше друг предупредителен знак. Предишният ден мина като всеки друг. Прочетох му две глави от „Мактийг“ (попитал бях дали може да прочетем още някоя книга на Франк Норис и господин Хариган се съгласи) и се заех да полея цветята в къщата, докато той преглеждаше имейлите си.

По едно време той вдигна очи към мен и каза:

— Хората започват да схващат.

— Какво?

Показа ми телефона.

— Това. Какво означава всъщност. На какво е способно. Архимед е казал: „Дайте ми достатъчно дълъг лост и ще повдигна света“. Е, това е този лост.

— Супер — казах аз.

— Току-що изтрих три реклами за продукти и поне десет политически послания. Нямам никакво съмнение, че раздават имейла ми по същия начин, по който списанията продават адресите на абонатите си.

— Добре че не знаят името ви — казах аз. Никът, който господин Хариган използваше за електронната си поща (много му харесваше да има ник), беше pirateking1.

— Няма и нужда, ако следят какво търся в интернет. Ще разберат какви са интересите ми и ще ми изпращат реклами според тях. Името ми няма никакво значение за тях. Важни са интересите ми.

— Да, спамът е много дразнещ — казах аз и отидох в кухнята да изпразня лейката и да я оставя в преддверието.

Когато се върнах, господин Хариган си беше сложил кислородната маска върху устата и носа и вдишваше дълбоко.

— Личният лекар ли ви я даде? — попитах аз. — Тоест, предписа ли ви я?

Той свали маската и отговори:

— Нямам личен лекар. Осемдесет и пет годишните мъже могат да ядат кюфтета на корем и вече не се нуждаят от доктори, освен ако нямат рак. В тези случаи докторът би им дошъл добре, за да им изпише рецепта за болкоуспокояващи. — Отнесъл се беше нанякъде. — Мислил ли си за Амазон, Крейг? За компанията, не за река Амазонка.

Татко понякога купуваше разни неща от „Амазон“, но аз не се бях замислял особено за компанията. Казах го на господин Хариган и го попитах какво има предвид.

Той посочи „Мактийг“, издание от поредицата „Съвременна библиотека“.

— Пристигна от „Амазон“. Поръчах я по телефона с кредитната си карта. Тази компания продаваше само книги. Беше едва ли не малка семейна фирма, но скоро може да се окаже една от най-големите и влиятелни корпорации в Америка. Усмивката от логото им ще стане повсеместна като емблемата на „Шевролет“ по колите или ето това на телефоните ни. — Той вдигна своя и ми показа нагризаната ябълка.

— Дразнещ ли е спамът? Да. Превръща ли се в хлебарката на американската търговия, множаща се и плъзваща навсякъде? Да. Защото спамът постига целта си, Крейг. Върши си работата. В съвсем скоро бъдеще спамът може да определя резултатите от избори. Ако бях по-млад, щях да сграбча този приходен поток за топките… — Той сви едната си ръка в юмрук. Не успя да я стисне напълно заради артрита, но схванах идеята. — И щях да стисна здраво. — В очите му блесна онзи поглед, който зървах понякога и изпитвах облекчение, че не е насочен към мен.

— Ще живеете още дълги години — казах аз в блаженото си неведение, че това е последният ни разговор.

— Възможно е, но искам пак да ти кажа колко се радвам, че ме убеди да приема това чудо. Накара ме да се замисля. А и ми прави компания, когато не мога да заспя вечер.

— Радвам се — отвърнах съвсем искрено. — Трябва да тръгвам. Ще се видим утре, господин Хариган.

И наистина го видях, но той не видя мен.

Влязох през преддверието на кухнята, както обикновено, и се провикнах:

— Здравейте, господин Хариган, дойдох.

Не получих отговор. Реших, че сигурно е в банята. Надявах се да не е паднал вътре. Когато влязох в хола и го видях да седи на фотьойла — с кислородната бутилка на пода, а айфонът и „Мактийг“ на масичката до него — се успокоих. Само че брадичката му беше клюмнала на гърдите и седеше килнат на една страна. Изглеждаше заспал. Ако наистина спеше, то за пръв път му се случваше да го прави толкова късно следобед. По принцип подремваше за един час след обяд, а докато пристигнех вече беше бодър и свеж.

Пристъпих напред и видях, че очите му не са напълно затворени. Зърнах долната извивка на ирисите му, но синьото вече не изглеждаше бистро. Изглеждаше замъглено, избледняло. Обзе ме страх.

— Господин Хариган?

Никаква реакция. Възлестите му ръце бяха отпуснати в скута. Един от бастуните му още стоеше подпрян до стената, но другият беше на пода, сякаш той се беше протегнал към него и го беше бутнал. Осъзнах, че чувам равномерното съскане на кислородната маска, но не и слабото му хрипливо дишане, звук, с който толкова бях свикнал, че рядко забелязвах.

— Господин Хариган, добре ли сте?

Направих още две крачки и посегнах да го побутна по рамото, за да го събудя, но отдръпнах ръка. Дотогава не бях виждал мъртвец, но си помислих, че май в момента виждам такъв. Отново посегнах към него, но този път не се уплаших. Стиснах рамото му (ужасно костеливо под ризата) и го разтърсих.

— Господин Хариган, събудете се!

Едната ръка падна от скута и увисна между краката му. Той се килна още по-настрани. Зърнах пожълтелите му зъби, като щифтове между устните. Трябваше да се уверя с абсолютна сигурност, че не просто е припаднал или заспал, преди да повикам помощ. Споходи ме спомен, съвсем краткотраен, но много ясен, как мама ми четеше приказката за лъжливото овчарче.

Отидох с омалели крака в банята в коридора, която госпожа Гроган наричаше санитарния възел, и се върнах с огледалото, което господин Хариган държеше там. Поставих го пред устата и носа му. Стъклото не се замъгли от топъл дъх. Тогава разбрах (макар че сега като си помисля, съм сигурен, че разбрах още когато ръката му падна от скута и увисна между краката му). Стоях в хола с мъртвец. Ами ако протегнеше ръка и ме сграбчеше? Разбира се, че не би го направил, харесваше ме, но си спомних за погледа му, когато каза — едва вчера! Докато още беше жив! — че ако бил по-млад, щял да сграбчи този приходен поток за топките и да стисне здраво. Спомних си и как беше свил юмрук, за да го демонстрира.

„Ще срещнеш многобройни мнения, че съм бил безскрупулен“, беше казал.

Мъртъвците не протягат ръце да те сграбчат, освен във филмите на ужасите, знаех това, мъртвите не са безскрупулни, мъртвите не са никакви, но все пак отстъпих назад, докато вадех телефона от джоба на панталона си и не свалях очи от господин Хариган, докато набирах номера на татко.

Татко каза, че сигурно съм прав, но че ще изпрати линейка за всеки случай. Попита ме дали знам кой е личният лекар на господин Хариган. Отвърнах, че той няма личен лекар (а от състоянието на зъбите му ставаше ясно, че няма и личен зъболекар). Казах му, че ще го изчакам, и така направих. Само че отвън. Преди да изляза, си помислих дали да не вдигна увисналата ръка обратно в скута му. Почти го направих, но в крайна сметка не намерих сили да я докосна. Щеше да е студена.

Вместо това взех телефона му. Не беше кражба. Мисля, че го направих от скръб, защото започвах да осъзнавам, че наистина е мъртъв. Исках нещо негово за спомен. Нещо, на което беше държал.

Погребението му беше най-голямото, състояло се някога в нашата църква. Най-дълга беше и процесията до гробището, съставена предимно от взети под наем коли. Присъстваха много местни хора, разбира се, включително Пийт Бостуик, градинарят, Рони Смит, който беше направил почти целия ремонт на къщата (и несъмнено беше забогатял от него), и госпожа Гроган, икономката. Дойдоха и други от градчето, защото в Харлоу харесваха господин Хариган, но повечето опечалени (ако наистина бяха опечалени, а не бяха дошли само за да се уверят, че господин Хариган наистина е мъртъв) бяха бизнесмени от Ню Йорк. Той нямаше роднини. Наистина никакви, нито един, нула. Дори някоя племенница или втори братовчед. Не беше женен, нямаше деца — вероятно една от причините, поради които татко първоначално нямаше желание да ме пусне да ходя в дома му, — а останалите беше надживял. Затова го беше намерило мъртъв именно съседското хлапе, на което плащаше, за да му чете.

Господин Хариган трябва да е знаел, че не му остава дълго, защото собственоръчно беше написал инструкции как да бъде изпратен в последния си път. Всичко беше съвсем простичко. Погребална агенция „Хей и Пийбоди“ беше получила депозит в брой още през 2004 г., достатъчно голям, за да покрие всички разходи, че и да останат малко пари. Нямаше да има сбирка след службата, нито бдение, но беше заръчал „да ме приведат в приличен вид, ако е възможно“, за да може ковчегът да е отворен на погребението.

Отец Муни трябваше да води службата, а аз трябваше да прочета откъс от четвърта глава на Послание до ефесяни: „Но бивайте един към другиго добри, състрадателни, прощавайки си един другиму, както и Бог ви прости в Христа“. Видях как някои от бизнесмените се спогледаха, докато четях това, сякаш господин Хариган не беше проявявал голямо състрадание към тях, нито им беше прощавал.

Поискал бе да се изпеят три химна: „Бъди с мен, Боже“, „Старият очукан кръст“ и „В градината“. Проповедта на отец Муни не биваше да трае повече от десет минути, а отецът приключи само за осем, по-рано от графика и, според мен, постави личен рекорд. Като цяло свещеникът изброи всичко, което господин Хариган беше направил за Харлоу, като например че беше финансирал ремонта на сградата на Съюза на фермерите и на покрития мост над река Роял. Основал беше благотворителен фонд в полза на общинския плувен басейн, но беше отказал той да бъде кръстен на него, както му се полагаше.

Отец Муни не обясни защо, но аз знаех. Господин Хариган твърдеше, че да кръщават разни неща на теб е не само нелепо, но и недостойно и ефимерно. След петдесет години, казваше той, дори след двайсет, се превръщаш просто в име върху паметна плоча, на която никой не обръща внимание.

След като изпълних задължението си да прочета откъса от Светото писание, седнах на първия ред до татко и погледнах ковчега с вазите с лилии в двата му края. Носът на господин Хариган стърчеше като носа на кораб. Казах си да не гледам, да не си мисля, че е смешно или страшно (или и двете едновременно), а да го запомня какъвто беше приживе. Хубав съвет, но очите ми не спираха да се връщат към лицето му.

Когато завърши кратката си реч, отецът подкани с жест опечалените да станат и ги благослови. После каза:

— Желаещите да си вземат последно сбогом могат да пристъпят към ковчега.

Разнесоха се приглушени гласове и шумолене на дрехи, когато присъстващите се изправиха. Вирджиния Хатлън засвири на органа много тихо и аз осъзнах — със странно усещане, което тогава не можех да назова, но години по-късно разбрах, че е усещане за нереалност, — че свири откъси от кънтри песни, сред които „Wings of a Dove“ на Ферлин Хъски, „I Sang Dixie“ на Дуайт Йоакам и, разбира се, „Stand By Your Man“. Значи господин Хариган беше оставил инструкции и с каква музика да го изпратят, а аз си помислих: „Браво на него!“. Образуваше се опашка, местните със спортните си сака и бежови панталони, редуващи се с бизнесмените от Ню Йорк с официални костюми и скъпи обувки.

— А ти, Крейг? — попита тихичко татко. — Искаш ли да го видиш за последно, или ще се въздържиш?

Исках нещо повече, но не можех да му кажа. Както не можех да му кажа и колко зле се чувствам. Вече бях осъзнал напълно, че наистина е мъртъв. Не се случи, докато четях от Библията, както му бях чел толкова много книги, а го осъзнах, докато гледах стърчащия му нос. Осъзнах, че ковчегът е кораб, който ще го отведе на последното му плаване. Кораб, който щеше да потъне в мрака. Идеше ми да заплача и плаках, но по-късно, сам. В никакъв случай нямаше да плача в църквата пред непознати.

— Да, но ще се наредя най-отзад. Искам да мина последен. Татко, Бог да го поживи, не ме попита защо. Само стисна рамото ми и се нареди на опашката. Аз излязох в притвора. Чувствах се малко неудобно със сакото, което ме стягаше в раменете, защото най-сетне бях започнал да раста. Когато краят на опашката се придвижи до средата на централната пътека и бях сигурен, че никой друг няма да се нареди, застанах зад двама костюмирани, които си говореха тихичко за — каква изненада — акциите на „Амазон“.

Докато стигна до ковчега, музиката беше спряла. Амвонът беше празен. Вирджиния Хатлън вероятно се беше измъкнала през задната врата да изпуши една цигара, а отецът сигурно беше в ризницата, за да съблече богослужебните одежди и да среши малкото му останала коса. Във вестибюла имаше няколко души, които разговаряха едва доловимо, но в църквата останахме само аз и господин Хариган, както в многобройните следобеди в къщата му на хълма, от която се разкриваше хубава гледка, но не чак зашеметяваща, за да привлече туристи.

Той беше облечен с тъмносив костюм, с който не го бях виждал преди. В погребалната агенция му бяха сложили малко руж, за да изглежда жив, само че живите хора не лежат в ковчези със затворени очи и последните струи дневна светлина не огряват мъртвите им лица преди да бъдат положени в земята завинаги. Ръцете му бяха сплетени, което ми напомни за начина, по който ги беше сплел, когато влязох в хола му само преди няколко дни. Приличаше на кукла с човешки ръст и не ми се искаше да го виждам по този начин. Не исках да оставам. Исках да глътна свеж въздух. Исках да отида при татко. Исках да се прибера вкъщи. Но първо трябваше да направя нещо, и то бързо, защото отец Муни можеше да се върне от ризницата всеки момент.

Бръкнах в джоба на спортното си сако и извадих телефона на господин Хариган. Последния път, когато го видях с него — още жив, а не килнат на стола или положен като кукла в скъпа кутия, — той каза, че се радва, че съм го убедил да задържи телефона. Каза, че му прави компания, когато не може да заспи нощем. Телефонът беше защитен с парола — както вече споменах, господин Хариган се учеше бързо, когато нещо привлечеше интереса му, — но аз знаех паролата: pirate1. Отключил го бях в стаята си вечерта преди погребението и бях отворил приложението за водене на бележки. Исках да му оставя съобщение.

Мислех си да напиша „Обичам ви“, но това нямаше да е съвсем искрено. Вярно, харесвах го, но изпитвах и известно подозрение към него. Мисля, че и той не ме беше обичал. Мисля, че господин Хариган никога не беше обичал никого освен майка си, която го отгледала след като баща му ги напуснал (бях проучил миналото му, естествено). В крайна сметка написах следното:

Повдигнах ревера на сакото му, като се опитвах да не докосвам безжизнените му гърди под колосаната бяла риза… но кокалчетата ми се допряха до тях само за миг, и помня усещането и до днес. Бяха твърди като дърво. Пъхнах телефона във вътрешния му джоб и отстъпих назад. Тъкмо навреме. Отец Муни излезе през страничната врата, като оправяше вратовръзката си.

— Последно сбогом ли си взимаш, Крейг?

— Да.

— Добре. Така е редно. — Той ме прегърна през рамото и ме отведе настрани. — Сигурен съм, че много хора биха завидели на отношенията ти с него. Защо не отидеш при баща си? И би ли предал, ако обичаш, на господин Рафърти и останалите, които ще носят ковчега, че ще сме готови след няколко минути. На вратата на ризницата се появи друг мъж със събрани пред тялото ръце. Само един поглед към черния му костюм и белия карамфил разкриваше, че е погребалният агент. Предположих, че е негова задача да затвори капака на ковчега и да се увери, че е здраво заключен. При вида му ме обзе ужас от смъртта и с радост излязох навън на слънце. Не казах на татко, че се нуждая от прегръдка, но той явно се досети, защото ме прегърна.

„Не умирай, татко — помислих си. — Моля те, не умирай“.

Службата в гробище „Елм“ мина по-добре, защото беше по-кратка и защото се проведе на открито. Бизнес мениджърът на господин Хариган Чарлз — Чик — Рафърти изнесе кратка реч за различните благотворителни инициативи на клиента си и предизвика малко смях, когато разказа как той, Рафърти, трябвало да търпи „съмнителните музикални предпочитания“ на господин Хариган. Това беше единствената лична подробност за него, която Рафърти успя да изтъкне. Каза, че е работил „за и със“ господин Хариган в продължение на трийсет години, и нямах повод да се съмнявам в думите му, но изглежда не знаеше нищо за него като човек, с изключение на „съмнителните му предпочитания“ към певци като Джим Рийвс, Пати Лавлес и Хенсън Каргил.

Помислих си да изляза напред и да кажа на събралите се около гроба хора, че господин Хариган смяташе интернет за спукан водопровод, бълващ информация вместо вода. Помислих си да им кажа, че на телефона си имаше над сто снимки на гъби. Помислих си да им кажа, че обичаше овесените бисквити на госпожа Гроган, защото раздвижваха червата му безотказно, и че когато си минал осемдесетте, вече няма нужда да пиеш витамини и да ходиш на лекар. Когато си минал осемдесетте, можеш да ядеш кюфтета на корем.

Но си замълчах.

Този път отец Муни прочете от Библията откъса как всички ще се въздигнем от смъртта като Лазар в онази паметна утрин. Отново ни благослови и службата приключи. След като ние си тръгнехме, за да се завърнем към обичайното си ежедневие, господин Хариган щеше да бъде спуснат в земята (с айфона в джоба си, благодарение на мен), пръстта щеше да го покрие и аз повече никога нямаше да го видя.

Преди с татко да си тръгнем, господин Рафърти дойде при нас. Каза, че ще хване самолет за Ню Йорк чак на следващия ден, и попита дали може да се отбие вкъщи тази вечер, за да обсъдим нещо.

Първата ми мисъл беше, че иска да говорим за отмъкнатия айфон, но не виждах как господин Рафърти би могъл да знае, че съм го взел, а и в крайна сметка го бях върнал на собственика му. „Ако ме пита — помислих си, — ще му кажа, че всъщност аз съм му го подарил“. А и как можеше телефон за шестстотин долара да е от значение, след като наследството на господин Хариган несъмнено възлизаше на огромна сума?

— Разбира се — каза татко. — Заповядайте на вечеря. Правя страхотни спагети болонезе. Обикновено вечеряме към шест.

— Благодаря за поканата. — Господин Рафърти извади бял плик с името ми, написано върху него с познат почерк. — Това ще обясни за какво искам да говорим. Получих го преди два месеца и бях инструктиран да го задържа, до… хм… случай като този.

Щом се качихме в колата, татко избухна в смях, толкова силен и гръмък, че очите му се насълзиха. Смееше се и удряше по волана, пляскаше се по бедрото, бършеше сълзи и продължаваше да се смее.

— Какво? — попитах го, когато смехът му започна да утихва.

— Защо се смееш?

— Защото е невероятно смешно. — Той спря да се смее, но продължи да се подхилква.

— За какво говориш?

— Мисля, че те е включил в завещанието си, Крейг. Отвори плика. Виж какво пише.

В плика имаше само един лист, който представляваше типично комюнике в стил Хариган: нямаше цветя и сърчица, нямаше дори обръщението „Скъпи“, а направо минаваше на въпроса. Прочетох го на татко на глас:

От послеписа ме побиха тръпки. Сякаш беше отговорил на бележката, която оставих на телефона му, когато реших да го пъхна във вътрешния джоб на погребалния му костюм.

Татко вече не се смееше, нито се подхилкваше, а се усмихваше.

— Какво е усещането да си богат, Крейг?

— Приятно е — отвърнах и естествено, че беше приятно. Подаръкът беше прекрасен, но също толкова приятна — може би дори повече — беше мисълта, че господин Хариган е имал толкова високо мнение за мен. Някой циник вероятно би казал, че си придавам фалшива скромност, но не е вярно. Защото, разбирате ли, парите бяха като фризбито, което без да искам метнах във високите клони на големия бор в задния ни двор, когато бях на осем или девет: знаех къде е, но не можех да стигна до него. Нямах нищо против. За момента имах всичко, от което се нуждая. Освен господин Хариган. Сега какво щях да правя в делничните следобеди?

— Взимам си назад думите, че е скъперник — каза татко и потегли след един лъскав черен джип, който някой от бизнесмените беше наел на портландското летище. — Макар че…

— Какво? — попитах аз.

— Като се има предвид, че няма роднини, а е толкова богат, можеше да ти остави поне четири милиона. Може би дори шест. — И щом видя изражението ми, отново се разсмя. — Шегувам се, момчето ми, шегувам се.

Пернах го по рамото и пуснах радиото, като прескочих WBLM („Рокендрол радиото на Мейн“) и се спрях на WTHT („Станция № 1 за кънтри музика в Мейн“). Започнал бях да харесвам кънтри музиката. И до днес я харесвам.

Господин Рафърти дойде на вечеря и, за толкова кльощав мъж, омете доста голяма порция от спагетите на татко. Казах му, че съм разбрал за попечителския фонд, и му благодарих.

— Недей да благодариш на мен — отвърна той и ни обясни, че би искал да инвестира парите.

Татко каза, че идеята му се струва добра, само помоли да го държи в течение. Все пак му предложи да инвестира част от парите ми в производителя на трактори „Джон Диъри“, тъй като компанията разработвала купища нововъведения. Господин Рафърти обеща да вземе предвид предложението му и по-късно установих, че действително е инвестирал в

„Диъри“, макар и само символична сума. По-голямата част от парите беше вложил в „Епъл“ и „Амазон“.

След вечеря господин Рафърти ми стисна ръка и ме поздрави:

— Хариган имаше много малко приятели, Крейг. Имаш късмет, че беше един от тях.

— И той имаше късмет, че Крейг беше негов приятел — каза татко тихо и ме прегърна през рамото. В гърлото ми заседна буца и след като господин Рафърти си тръгна, се прибрах в стаята си и поплаках. Опитвах се да не вдигам шум, за да не ме чуе татко. Може би успях, а може би той ме беше чул, но знаеше, че искам да остана сам.

Когато сълзите спряха, си включих телефона, отворих Safari и въведох в търсачката думите „сценарист“ и „начинаеща актриса“. Вицът, за който се предполагаше, че е измислен от писателя Питър Фийбълман, е за начинаеща актриса, която е толкова невежа, че преспала със сценарист. Може би сте го чували. Аз не го знаех, но разбрах какво се опитваше да ми каже господин Хариган.

През нощта се събудих към два от гръмотевици в далечината и отново осъзнах, че господин Хариган е мъртъв. Аз лежах в леглото си, а той — под земята. Носеше костюм, с който щеше да остане облечен за вечни времена. Ръцете му бяха сплетени на гърдите и щяха да си стоят така, докато от тях не останеха само костите. Ако след гръмотевиците завалеше дъжд, водата можеше да се просмуче и да намокри ковчега му. Гробът му нямаше циментова изолация — той изрично беше посочил това в „мъртвешкото писмо“, както го наричаше госпожа Гроган. След време капакът на ковчега щеше да изгние. Костюмът също. Айфонът, изработен от пластмаса, щеше да изкара много по-дълго от костюма и ковчега, но все някога и той щеше да се разпадне. Нищо не е вечно, освен може би божията воля, а дори на тринайсет вече имах съмнения по този въпрос.

Изведнъж ми се прииска да чуя гласа му. И осъзнах, че мога да го направя.

Злокобна идея (особено в два през нощта), както и нездрава, знаех го, но знаех и че ако го направя, ще мога отново да заспя. Затова се обадих и настръхнах целият, когато осъзнах простичката истина за мобилните технологии: някъде под земята в гробище „Елм“, в джоба на мъртвец, Тами Уинет пееше два стиха от „Stand By Your Man“.

Тогава гласът му прозвуча в ухото ми, спокоен и ясен, само малко дрезгав от старостта: „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.

Ами ако се обадеше? Ако наистина се обадеше?

Затворих преди да прозвучи сигналът и се върнах в леглото. Докато придърпвах одеялото, размислих, станах и позвъних отново. Не знам защо. Този път изчаках сигнала и казах:

— Липсвате ми, господин Хариган. Благодарен съм ви за парите, които ми завещахте, но бих се отказал от тях, ако можехте да останете жив. — Замълчах за момент. — Навярно изглежда като лъжа, но не е. Наистина.

Тогава си легнах и заспах веднага щом главата ми докосна възглавницата. Не сънувах.

По навик включвах телефона си преди да се облека и преглеждах приложението за новини, за да проверя дали не е избухнала Трета световна война и дали не е станала някоя терористична атака. На сутринта след погребението на господин Хариган, преди да успея да прегледам новините, видях малкото червено кръгче върху иконата за есемеси, което означаваше, че съм получил съобщение. Предположих, че е от Били Боган, мой приятел и съученик, който имаше телефон „Моторола“, или от Марджи Уошбърн, която имаше самсунг… въпреки че напоследък рядко получавах съобщения от Марджи. Предполагах, че Реджина се е раздрънкала, че съм я целунал.

Знаете ли стария израз „да ти се смрази кръвта“? Наистина е възможно да се случи. Знам, защото се случи на мен. Седнах на леглото, вперил очи в екрана на телефона. Съобщението беше от pirateking1.

Чувах дрънчене долу в кухнята, където татко вадеше тигана от шкафа до печката. Явно възнамеряваше да приготви топла закуска, както се стараеше да прави един-два пъти седмично.

— Татко? — казах аз, но дрънченето продължи и го чух да мърмори нещо от рода на „Хайде, излез де, проклетия такава“. Той не ме чу не само защото вратата на стаята ми беше затворена. Дори аз едва чух гласа си. От съобщението кръвта ми се беше смразила и гласът ми беше секнал.

Предишното съобщение, което бях получил, беше изпратено четири дни преди господин Хариган да умре. То гласеше:

Под него имаше следното съобщение:

Изпратено беше в 2:40 ч.

— Татко! — казах, този път малко по-високо, но явно не достатъчно. Не помня дали вече плачех, или сълзите потекоха, когато слизах по стълбите, все още само по гащи и тениска с емблемата на „Тигрите“ от Гейтс Фолс.

Татко стоеше с гръб към мен. Успял беше да измъкне тигана и топеше в него масло. Чу ме и рече:

— Дано си гладен. Аз лично умирам от глад.

— Тате — казах аз. — Тате.

Обърна се, когато чу да го наричам, както не го бях наричал откакто бях на осем или девет. Видя, че не съм облечен. Видя, че плача. Видя, че държа телефона си. Забрави за тигана.

— Крейг, какво има? Какво е станало? Кошмари за погребението ли сънува?

Кошмарно беше и вероятно вече беше твърде късно — все пак той беше стар човек, — но може би още имаше шанс.

— О, тате — разциврих се аз. — Той не е мъртъв. Поне не е бил мъртъв в два и половина тази нощ. Трябва да го изровим. Трябва да го изкопаем, защото са го погребали жив.

Разказах му всичко. Как бях взел телефона на господин Хариган и го бях пъхнал в джоба на сакото му. Защото той бе означавал много за него, обясних. И защото аз му го бях подарил. Разказах му как бях набрал номера му през нощта и първия път бях затворил, но след това бях позвънил отново и му бях оставил съобщение на гласовата поща. Нямаше нужда да показвам на татко съобщението, което бях получил в отговор, защото той вече го беше видял. Всъщност го беше разгледал подробно.

Маслото в тигана започваше да загаря. Татко стана и махна тигана от котлона.

— Едва ли сега ти е до яйца — каза той. После се върна на масата, но вместо да седне отсреща, на обичайното си място, седна до мен и ме хвана за ръката. — Слушай сега.

— Знам, че постъпката ми е зловеща — казах аз, — но ако не се бях обадил, нямаше да разберем. Трябва да…

— Синко…

— Не, татко, чуй ме! Трябва веднага да изпратим някого на гробището! Булдозер, багер, дори хора с лопати! Той може още да е…

— Крейг, престани. Преметнали са те.

Зяпнах го с отворена уста. Знаех за подобни измами, но вероятността да се случи на мен — при това посред нощ — дори не ми беше минавала през ум.

— Случва се все по-често — продължи татко. — На работа дори имахме инструктаж по този въпрос. Някой е получил достъп до телефона на Хариган. Клонирал го е. Знаеш ли какво означава това?

— Да, знам, но, тате… Той стисна ръката ми.

— Някой вероятно се е надявал да открадне бизнес тайни.

— Той беше пенсионер!

— Но продължаваше да следи пазара, той лично ти го е казал. Или са искали достъп до кредитните му карти. Който и да е бил, е получил съобщението ти на клонирания телефон и е решил да ти спретне номер.

— Няма как да си сигурен. Тате, трябва да проверим!

— Няма да го направим и сега ще ти обясня защо. Господин Хариган беше богат човек, който умря сам. Отгоре на всичко не беше ходил на лекар от години, макар, бас държа, че Рафърти не е спирал да му натяква, дори само за да може да актуализира застрахователната полица на стареца да покрие по-голяма част от данъците върху наследството му. Затова му направиха аутопсия. Установиха, че е умрял от сърдечна недостатъчност.

— Рязали са го? — Спомних си как кокалчетата ми докоснаха гърдите му, когато пъхах телефона в джоба му. Имаше ли зашити разрези под колосаната му бяла риза? Ако татко беше прав, значи бе имало. Зашити разрези под формата на буквата Y. Виждал ги бях по телевизията. В „От местопрестъплението“.

— Да — каза татко. — Не ми е приятно да ти го казвам, не искам да ти докарам кошмари, но е по-добре, отколкото да си мислиш, че са го погребали жив. Не са. Няма как да е бил жив. Мъртъв е бил. Разбираш ли?

— Да.

— Искаш ли днес да си остана вкъщи? Само кажи и ще остана.

— Не, няма нужда. Прав си. Метнали са ме. — И здраво ме бяха уплашили.

— Какво възнамеряваш да правиш? Защото, ако ще седиш потънал в мрачни мисли, ще си взема почивен ден. Може да отидем за риба.

— Няма да седя потънал в мрачни мисли. Но трябва да отида до къщата да полея цветята.

— Дали е добра идея? — Татко ме наблюдаваше внимателно.

— Дължа му го. А и искам да говоря с госпожа Гроган. Да разбера дали е оставил и на нея… Какъв беше изразът?

— Дали я е подсигурил финансово ли? Хубаво е, че си загрижен за икономката. Разбира се, тя може да ти каже да си гледаш работата. Госпожа Гроган е янки от старата школа.

— Ако не ѝ е оставил нищо, искам да ѝ дам част от моите пари — казах аз.

Татко се усмихна и ме целуна по бузата.

— Ти си добро момче. Майка ти много щеше да се гордее.

По-спокоен ли си вече?

— Да. — Хапнах малко яйца и препечена филийка, за да докажа, че съм се успокоил, макар да не ми се ядеше. Татко несъмнено беше прав — открадната парола, клониран телефон, жестока шега. Явно наистина не беше господин Хариган, чиито вътрешности са били разбъркани като салата и чиято кръв е била заменена от балсамираща течност.

Татко отиде на работа, а аз отидох в дома на господин Хариган. Госпожа Гроган чистеше с прахосмукачка хола. Не пееше както обикновено, но беше достатъчно спокойна и след като полях цветята, ме попита дали искам да отидем в кухнята за по чаша чай (или, както тя се изразяваше, за „ободряваща чашка“).

— Има и бисквити.

Отидохме в кухнята и докато тя кипваше вода в чайника, аз ѝ разказах за бележката на господин Хариган и че ми е оставил пари за колежа в попечителски фонд.

Госпожа Гроган кимна делово, сякаш не беше и очаквала друго, и каза, че също е получила писмо от господин Рафърти.

— Шефът ме е уредил. По-добре, отколкото очаквах. Може би повече, отколкото заслужавам.

И аз така се чувствах.

Тя донесе чая на масата — по една голяма чаша за мен и за себе си. Между чашите сложи чиния с овесени бисквити.

— Той много ги обичаше — каза тя.

— Да, каза, че му раздвижват червата.

Това я разсмя. Взех една бисквита и я наченах. Докато дъвчех, си спомних за откъса от Послание до коринтяни, който бях прочел на сбирката на Методистката младеж на Велики четвъртък и после на великденската служба само преди няколко месеца: „… Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен“. Бисквитите не бяха причастие, отец Муни определено би заклеймил тази идея като богохулна, но въпреки това аз с радост изядох бисквитата.

— Погрижил се е и за Пийт — каза госпожа Гроган. Имаше предвид Пийт Бостуик, градинаря.

— Чудесно — отвърнах и си взех втора бисквита. — Господин Хариган беше добър човек, нали?

— Не съм сигурна. Вярно, отнасяше се справедливо към хората, но само да не го ядосаш. Не помниш Дъсти Билодо, нали? Не, няма как да го помниш. Това се случи преди да започнеш работа тук.

— От семейство Билодо във фургоните ли?

— Да, точно, онези дето живеят до магазина, но подозирам, че Дъсти вече не е при тях. Сигурно отдавна се е запилял нанякъде. Той беше градинар преди Пийт, но не беше изкарал и осем месеца, когато господин Хариган го хвана да краде и го уволни. Не знам колко беше откраднал и как господин Хариган е разбрал, но не се приключи само с уволнението. Знаеш за част от даренията, които господин Хариган направи на градчето ни и за помощта, която ни оказа, но на погребението Муни не спомена и половината от тях, може би защото не е знаел или пък защото бързаше. Благотворителността е хубаво нещо, но също така дава власт на човек и господин Хариган използва тази власт срещу Дъсти Билодо.

Тя поклати глава. Отчасти, както ми се стори, от възхищение. Носеше в себе си онази сурова северняшка жилка.

— Надявам се да е свил поне няколкостотин долара от бюрото на господин Хариган или от чекмеджето с чорапите му, или откъдето ги е задигнал, защото това бяха последните пари, които изкара в град Харлоу, окръг Касъл, щата Мейн. След този случай не можа да се хване на работа дори да рине курешки в кокошарника на стария Доранс Марстелар. Господин Хариган се погрижи за това. Той беше справедлив човек, но ако ти не си като него, Бог да ти е помощ. Вземи си още една бисквита.

Взех си.

— Пий си чая, момче. Пийнах чай.

— Мисля да се кача на втория етаж. Ще взема да сменя чаршафите на леглата, вместо само да ги сваля, поне засега. Как мислиш, какво ли ще стане с къщата?

— Не знам.

— И аз не знам. Идея си нямам. Не мога да си представя, че някой ще я купи. Господин Хариган беше уникален, а същото важи и за… — тя разпери ръце — къщата.

Помислих си за стъкления асансьор и реших, че е права. Госпожа Гроган си взе бисквита.

— А саксиите с цветя? Хрумва ли ти някаква идея за тях?

— Аз ще взема няколко, ако не възразявате. За останалите не знам.

— И аз не знам. А и фризерът е пълен. Предполагам, че замразените храни можем да ги разделим на три — ти, аз и Пийт.

„Вземете, яжте, това е Моето тяло — помислих си аз. — Това правете за Мой спомен“.

Тя въздъхна.

— Просто отлагам. Разтакавам се с няколко задачи, все едно са цял куп. Не знам какво ще правя занапред. Ами ти, Крейг? Какво ще правиш?

— Сега ще сляза долу да напръскам гъбите майтаке — отвърнах аз. — И ако наистина не възразявате, ще взема африканската теменужка.

— Наистина не възразявам. — Каза го по характерния за янките начин: н’стина. — Вземи колкото саксии искаш.

Тя се качи на втория етаж, а аз слязох в мазето, където господин Хариган държеше гъбите си в няколко терариума. Докато ги пръсках, се замислих за съобщението, което бях получил през нощта от pirateking1. Татко беше прав, сигурно беше някаква шега, но нямаше ли шегаджията да изпрати нещо поне малко остроумно, като „Спаси ме, затворен съм в ковчег“ или онази стара шега „Не ме безпокойте, докато се разлагам“? Защо някой шегобиец би изпратил „аа“, което изречено на глас звучеше като задавен хрип или предсмъртен стон? И защо един шегобиец би изпратил първата буква от името ми? Неведнъж, не два пъти, а три пъти?

В крайна сметка взех четири от цветята на господин Хариган — африканската теменужка, антуриума, пеперомията и дифенбахията. Поставих ги на различни места из къщи, като запазих дифенбахията за стаята си, защото ми беше любима. Но осъзнавах, че само протакам. След като подредих саксиите, взех бутилка плодов сок от хладилника, сложих я в чантата на колелото и се отправих към гробището „Елм“.

То пустееше в горещата лятна сутрин и аз отидох право при гроба на господин Хариган. Поставили бяха надгробния камък, нищо специално, просто гранитна плоча с името и датите. Имаше многобройни букети, все още свежи (не за дълго), повечето с картички, пъхнати в тях. Най-големият букет, вероятно набран от собствената градина на господин Хариган — и то от уважение, а не за да се направи икономия, — беше от семейството на Пийт Бостуик.

Коленичих, но не за да се помоля. Извадих телефона си и го стиснах в ръка. Сърцето ми биеше толкова силно, че пред очите ми играеха малки черни точици. Отворих списъка с контактите си и набрах номера му. После свалих телефона от ухото си и долепих буза до прясно положените чимове, заслушан за гласа на Тами Уинет.

Стори ми се, че го чух, но трябва да е било плод на въображението ми. Звукът трябваше да премине през сакото му, през капака на ковчега и през два метра пръст. Но ми се стори, че го чух. Не, по-точно бях сигурен, че го чувам. Телефонът на господин Хариган пееше „Stand By Your Man“ дълбоко в гроба.

С другото си ухо, онова, което не беше долепено до земята, чувах гласа му, съвсем слабо, но доловимо сред задрямалото в тишина гробище: „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.

Само че той нямаше да се обади, необходимо или не. Беше мъртъв.

Прибрах се вкъщи.

През септември 2009 тръгнах на училище в прогимназията в Гейтс Фолс заедно с приятелите ми Марджи, Реджина и Били. Пътувахме с малък стар автобус, който бързо ни спечели подигравателното прозвище „хлапетата от късия автобус“ сред учениците от Гейтс Фолс. Аз в крайна сметка пораснах (макар да спрях да раста на 177 см, което ме натъжаваше неимоверно), но през онзи първи учебен ден бях най-ниският в осми клас. Което ме правеше идеална мишена за Кени Янко, едър хулиган, останал да повтаря годината, чиято снимка трябваше да стои в речника срещу думата „побойник“.

Първият ни час не беше по конкретен предмет, а представляваше училищно събрание за така наречените „приходящи ученици“ от градчетата Харлоу, Мотън и Шайло Чърч. Директорът през онази година (и години напред) беше висок тромав тип с плешива глава, толкова лъскава, че изглеждаше полирана с препарат за коли. Това беше господин Албърт Дъглас, известен сред децата като Алко Ал и Дъг Фиркания. Всъщност никой от учениците не го беше виждал пиян, но по онова време се ширеше мнението, че пие като смок.

Той се качи на подиума, приветства с добре дошли в прогимназията в Гейтс Фолс „прекрасните ни нови ученици“ и ни разказа за всички великолепни неща, които ни очакват през предстоящата учебна година. Сред тях бяха оркестърът, хорът, клубът по дебати, клубът по фотография, Бъдещите фермери на Америка и спортове, колкото ни душа поиска (стига да бяха бейзбол, лека атлетика, футбол или лакрос — американски футбол се предлагаше чак в гимназията). Обясни ни, че веднъж месечно се провеждат Официални петъци, когато момчетата трябва да идват със сака и вратовръзки, а момичетата — с рокли (не по-къси от пет сантиметра над коляното, ако обичате). Накрая заяви, че изрично забранява ритуали по посвещаването на новите ученици от съседните градове. С други думи — ние. Явно предишната година нов ученик, пристигнал от Върмонт, се озовал в Централната болница на Мейн след като бил принуден да изпие наведнъж три бутилки енергийни напитки, и сега тази традиция беше забранена. После ни пожела всичко хубаво и ни изпрати на, както се изрази, „академичните ни експедиции“.

Страховете ми, че ще се изгубя в огромното ново училище, се оказаха напразни, защото то изобщо не беше огромно. Всичките ми часове, освен седмия час по английски, бяха на втория етаж, а всички учители ми се сториха приятни. Притеснявах се за часовете по математика, но се оказа, че тук с материала са стигнали до същото място като в старото ми училище. Положението изглеждаше обнадеждаващо до малкото междучасие между шестия и седмия час.

Тръгнах по коридора към стълбището, покрай тряскащи се врати на шкафчета, бърборещи хлапета и мириса на макарони с кайма от столовата. Тъкмо бях стигнал до стълбите, когато ме сграбчи ръка.

— Ей, новият, къде си се разбързал?

Обърнах се и видях метър и осемдесет висок трол с надупчено от акне лице. Черната му коса падаше до раменете на мазни кичури. Малки черни очички ме гледаха изпод масивно изпъкнало чело. Изпълнени бяха с лъжливо веселие. Носеше тесни дънки и очукани кубинки. Държеше хартиена торба.

— Вземи я.

Недоумяващ, аз я взех. Покрай мен забързано минаваха ученици и слизаха надолу по стълбите, като някои поглеждаха крадешком момчето с дългата черна коса.

— Погледни вътре.

Погледнах. Вътре имаше парцал, четка и кутия боя за обувки „Киви“. Понечих да му върна торбата.

— Трябва да вървя в час.

— А, не, новият. Първо ще ми лъснеш обувките.

Най-сетне схванах какво става. Това беше един от ритуалите за прием в новото училище и макар директорът изрично да ги беше забранил сутринта, си помислих, че трябва да го изпълня. После обаче се сетих за учениците, които минаваха покрай нас на стълбите. Те щяха да видят дребното селянче от Харлоу на колене с парцал, четка и кутия боя. Историята щеше да се разчуе бързо. Въпреки това вероятно щях да се подчиня, защото момчето беше много по-едро от мен и погледът в очите му хич не ми се нравеше. „Иска ми се да те спукам от бой — гласеше той. — Само ми дай повод“.

Тогава си помислих какво би казал господин Хариган, ако ме видеше как съм паднал на колене и хрисимо лъскам обувките на този простак.

— Не — отказах твърдо.

— Голяма грешка ще направиш. По-добре не ми се опъвай.

— Момчета? Какво става? Проблем ли има?

Беше госпожица Харгенсън, учителката ми по география. Тя беше млада и красива, вероятно завършила колеж съвсем наскоро, но създаваше впечатление на жена, която не търпи глупости.

Голямото момче поклати глава: не, няма проблеми.

— Всичко е наред — отговорих аз и върнах хартиената торба на собственика ѝ.

— Как се казваш? — попита госпожица Харгенсън. Не гледаше мен.

— Кени Янко.

— Какво има в торбата, Кени?

— Нищо.

— Не са пособия за ритуал, нали?

— Не — отвърна той. — Трябва да влизам в час.

Аз също. Потокът от слизащи надолу ученици беше намалял и звънецът скоро щеше да удари.

— Знам, Кени, но изчакай един момент. — Тя насочи вниманието си към мен. — Ти беше Крейг, нали?

— Да, госпожице.

— Какво има в торбата, Крейг? Просто ми е интересно.

Замислих се дали да ѝ кажа. Не защото ни бяха учили да казваме истината, а тъй като този тип ме беше уплашил и това ме ядоса. Както и (какво пък, ще си призная), защото в ситуацията се беше намесил учител. Тогава се запитах: „Как би постъпил господин Хариган? Би ли го изпортил?“.

— Остатъка от обяда му — отговорих. — Половин сандвич.

Попита ме дали го искам.

Ако учителката беше взела торбата и беше надзърнала вътре, и двамата щяхме да загазим, но тя не го направи… макар да съм готов да се обзаложа, че знаеше. Само ни каза да вървим в час и се отдалечи с чаткане на обувките си с ниски токове, подходящи за училище.

Аз тръгнах да слизам по стълбите, но Кени Янко ме сграбчи отново.

— Трябваше да ги лъснеш, новият. Това ме ядоса още повече.

— Току-що ти спасих кожата. Трябва да ми благодариш. Лицето му пламна, което не отиваше особено на изригващите вулкани по кожата му.

— Трябваше да ги лъснеш. — Той си тръгна, но се обърна, все още стиснал хартиената торба в ръка. — Майната им на благодарностите. И майната ти на теб.

Седмица по-късно Кени Янко се сдърпа с господин Арсено, учителя по дървообработване, и го заплаши с трион. Кени имаше на сметката си цели три отстранявания от училище за първите си две години в прогимназията на Гейтс Фолс — след сблъска си с него на стълбището разбрах, че е легендарна фигура — и това беше последната капка. Изключиха го и си мислех, че проблемите ми с него са приключили.

Като повечето училища в малки градчета, прогимназията в Гейтс Фолс много държеше на традициите. Официалните петъци бяха само една от многото. Друга традиция беше Разнасянето на ботуша (което означаваше да стоим пред супермаркета и да събираме дарения за пожарната), Преминаването на милята (да тичаме двайсет обиколки в салона по физкултура) и да пеем химна на училището на месечните ученически събрания.

Друга от тези традиции беше Есенният бал, на който момичетата канеха момчетата. Марджи Уошбърн покани мен и аз, естествено, приех, защото исках да продължим да бъдем приятели, макар да не я харесвах, сещате се, по онзи начин. Помолих татко да ни закара и той го направи с радост. Реджина Майкълс покани Били Боган, тъй че отидохме четиримата. Най-хубавото беше, че Реджина ми прошепна в читалнята, че е поканила Били само защото ми е приятел.

Прекарвах си страхотно до първия антракт, когато излязох от физкултурния салон, за да разтоваря част от пунша, който бях погълнал. Стигнах до вратата на мъжката тоалетна, когато някой ме сграбчи за колана с една ръка и за врата с другата и ме избута по коридора до страничния вход към учителския паркинг. Ако не бях протегнал ръка, за да натисна дръжката, Кени щеше да ми размаже лицето във вратата.

Помня добре всеки миг от случилото се след това. Нямам представа защо лошите спомени от детството и ранното юношество са толкова ясни, просто е така. А този спомен е много лош.

Нощният въздух беше шокиращо студен след горещината в салона (да не говорим за влагата, създадена от многобройните потящи се детски тела). Лунната светлина блестеше върху метала на двете паркирани коли, принадлежащи на дежурните учители господин Тейлър и госпожица Харгенсън (новите учители бяха задължени да надзирават баловете, защото това беше — точно така — традиция в прогимназията на Гейтс Фолс). В далечината, на магистрала 96, прозвуча оглушителното бръмчене на кола с повредено гърне. Дланите ми бяха пронизани от пареща болка, когато Кени Янко ме повали на асфалта.

— Ставай — каза той. — Имаш задача за вършене. Станах. Погледнах дланите си и видях, че кървят.

Върху капака на една от паркираните коли имаше торба.

Той я взе и ми я подаде.

— Лъсни ми обувките. Тогава ще сме квит.

— Майната ти — казах аз и го фраснах в окото.

Нали казах, че помня абсолютно всичко? Помня всеки удар, който ми нанесе: бяха общо пет. Помня как последният ме запрати в бетонната стена на сградата и как наредих на краката си да не се подкосяват, но те не ме послушаха. Свлякох се бавно и се озовах по задник на чакъла. Помня как

„Блак Айд Пийс“ пееха, слабо, но доловимо, „Бум Бум Пау“. Помня как Кени се надвеси задъхан над мен и ме заплаши:

— Ако кажеш на някого, си мъртъв.

Но от всичко най-ясно помня — и ценя — върховното и дивашко удовлетворение, което изпитах, когато юмрукът ми го удари в лицето. Това беше единственият удар, който успях да нанеса, но беше страхотен.

Бум бум пау.

След като Кени си тръгна, извадих телефона от джоба си. Щом установих, че не е счупен, се обадих на Били. Само това ми хрумна да направя. Той вдигна на третото позвъняване и закрещя, за да надвика скандиранията на Фло Райда. Казах му да дойде навън и да доведе госпожица Харгенсън. Не исках да намесвам учителката, но макар и със здраво размътен мозък, осъзнавах, че това ще се наложи рано или късно, затова ми се стори по-добре да го направя веднага. Реших, че господин Хариган би постъпил така.

— Защо? Какво става, човече?

— Един тип ме наби — отговорих. — По-добре да не се връщам вътре. Не изглеждам много добре.

Били пристигна след три минути, не само с госпожица Харгенсън, но и с Реджина и Марджи. Приятелите ми зяпнаха изумено разбитата ми уста и разкървавения ми нос. Дрехите ми също бяха опръскани с кръв, а ризата ми (чисто нова) беше скъсана.

— Ела с мен — каза госпожица Харгенсън. Не изглеждаше смутена от кръвта, от синината на бузата ми или от все поотичащите ми устни. — Вие също.

— Не искам да се връщам вътре — казах аз, като имах предвид физкултурния салон. — Не искам да ме зяпат.

— Напълно те разбирам — отвърна учителката. — Елате, насам.

Заведе ни до врата с надпис СЛУЖЕБЕН ВХОД, отключи я, пусна ни да минем и ни заведе в учителската стая. Помещението не можеше да се нарече луксозно обзаведено, виждал бях по-хубави мебели по дворните разпродажби в Харлоу, но все пак имаше столове и аз седнах на един. Госпожица Харгенсън извади аптечка и изпрати Реджина в тоалетната да донесе студена кърпа, за да я наложат върху носа ми, който по думите ѝ не изглеждал счупен.

Реджина се върна с впечатлено изражение:

— Вътре има крем за ръце „Аведа“!

— Мой е — каза госпожица Харгенсън. — Използвай го, ако искаш. Сложи кърпата върху носа си, Крейг. Дръж я здраво. Кой ви докара?

— Бащата на Крейг — отговори Марджи. Тя оглеждаше тази неизследвана територия с ококорени очи. След като стана ясно, че няма да умра, беше започнала да прави инвентаризация, която да обсъди после с приятелките си.

— Обадете му се — каза госпожица Харгенсън. — Крейг, дай телефона си на Марджи.

Марджи се обади на татко да дойде да ни вземе. Той каза нещо. Марджи го изслуша, после отговори:

— Ами, случи се малка неприятност. — Пак го изслуша. — Ами… всъщност…

Били взе телефона.

— Набили са го, но е добре. — След малко ми подаде телефона. — Иска да говори с теб.

Татко, естествено, искаше да ме чуе и след като попита дали съм добре, поиска да разбере кой ме е набил. Отвърнах, че не знам, но вероятно е бил гимназист, който се е опитвал да влезе на бала.

— Добре съм татко. Да не правим от мухата слон, става ли? Той заяви, че случилото се е сериозно. Аз казах, че не е.

Той каза, че е. Продължихме така известно време, след което той въздъхна и каза, че тръгва веднага. Затворих.

Госпожица Харгенсън каза:

— Нямам право да раздавам обезболяващи хапчета, единствено училищната сестра може да го прави, и то само с разрешение на родител, но нея я няма, тъй че… — Тя взе дамската си чанта, която висеше на закачалката до якето ѝ, и надзърна вътре. — Ако ме издадете, ще ме уволнят. Ще си мълчите ли? Тримата ми приятели кимнаха. Аз също, но предпазливо.

Кени здраво ме беше фраснал в лявото слепоочие и се надявах ръката на проклетото копеле още да го боли.

Госпожица Харгенсън извади шишенце напроксен.

— От личните ми запази. Били, донеси му вода.

Били ми донесе картонена чашка. Изпих хапчето и веднага се почувствах по-добре. Толкова голяма е силата на внушението, особено когато внушението идва от много красива млада жена.

— Вие, тримата, размърдайте се — каза госпожица Харгенсън. — Били, иди в салона и кажи на господин Тейлър, че ще се върна след десет минути. Момичета, вие излезте навън да чакате бащата на Крейг. Кажете му да спре при служебния вход. Те излязоха. Госпожица Харгенсън се наведе над мен, достатъчно близо, че да усетя аромата на парфюма ѝ, който беше прекрасен. Влюбих се в нея. Знаех, че е лигаво, но нищо не можех да направя. Тя вдигна два пръста.

— Моля те, не ми казвай, че виждаш три или четири пръста.

— Не, само два.

— Добре. — Тя се изправи. — Янко ли беше? Той е бил, нали?

— Не.

— На глупачка ли ти приличам? Кажи ми честно.

Приличаше ми на красива принцеса, но не можех да ѝ го кажа.

— Не, не приличате на глупачка, но не беше Кени. Което е добре, защото, ако беше той, бас държа, че щяха да го арестуват, защото вече е изключен. После ще го дадат на съд, а аз ще трябва да свидетелствам и да призная, че ме е набил. Всички ще разберат. Представете си колко срамно би било.

— А ако пребие друго дете?

Тогава се замислих за господин Хариган — представих си, че той е на моето място.

— Това си е техен проблем. Интересува ме само, че е приключил с мен.

Тя опита да се намръщи. Но устните ѝ се извиха в широка усмивка и се влюбих в нея още повече.

— Много коравосърдечно говориш.

— Просто искам да си живея спокойно — отвърнах аз. Което беше самата истина.

— Знаеш ли какво, Крейг? Мисля, че ще успееш.

Когато пристигна, татко ме огледа внимателно и поздрави госпожица Харгенсън за добрата работа.

— В предишния си живот явно съм кърпила раните на боксьори — каза тя. Това го разсмя. Никой от двамата не предложи да отидем в спешното отделение, което ми донесе облекчение.

Татко ни закара по домовете, тъй че изпуснахме половината бал, но никой не възрази. Били, Марджи и Реджина бяха преживели нещо по-интересно от това да размахват ръце във въздуха на песните на Бионсе и Джей-Зи. Що се отнася до мен, аз продължавах да си припомням приятното потръпване, когато юмрукът ми попадна в окото на Кени Янко. Щеше да му остане хубава синина и се зачудих как ли ще обясни появата ѝ. Ъм, блъснах се в една врата. Ъм, блъснах се в една стена. Ъм, биех си чекия и ръката ми трепна.

След като се прибрахме вкъщи, татко отново ме попита дали знам кой ме е набил. Аз отговорих, че не знам.

— Нещо не ти вярвам, синко. Замълчах.

— Не искаш да вдигаш шум. Така ли да разбирам? Кимнах.

— Добре — въздъхна той. — Мисля, че схващам. И аз някога бях млад. Родителите рано или късно казват това на децата си, но се съмнявам, че децата им вярват.

— Аз го вярвам. — Наистина го вярвах, макар да ме напушваше смях, когато си представех татко като дребен хлапак в епохата на стационарните телефони.

— Тогава ми кажи поне едно. Майка ти щеше да ми се ядоса, че изобщо ти задавам този въпрос, но понеже я няма… ти отвърна ли на ударите?

— Да. Само веднъж, но попадението беше добро. Това го накара да се ухили.

— Добре. Само трябва да знаеш, че ако те нападне отново, ще се намеси полицията. Разбираш ли?

Кимнах утвърдително.

— Учителката ти — харесвам я — заръча да стоиш буден поне един час, за да се уверим, че няма да ти завие свят. Искаш ли пай?

— Да.

— А чай?

— И още как.

Тъй че ядохме пай и изпихме по една голяма чаша чай, докато татко ми разказваше истории, но не за дуплексни телефонни линии или как е ходил в училище само с една класна стая, където се отоплявали с печка на дърва, или за телевизори само с три канала (и нито един, когато вятърът духнел антената на покрива). Разказа ми как двамата с Рой Деуит намерили фойерверки в мазето на Рой и когато ги запалили, те хвръкнали в сандъка с дърва на Франк Дрискол и го подпалили, а Франк Дрискол ги заплашил, че ако не му насекат три кубика дърва, ще каже на родителите им. Разказа ми как майка му го чула да нарича стария Фили Лубърд от Шайло Чърч Червения вожд и му измила устата със сапун, без да обръща внимание на обещанията му повече никога да не изрича подобно нещо. Разказа ми за пререканията на пързалката за ролкови кънки в Обърн — „битките“, така ги нарече, — които децата от гимназия „Лисбън“ и децата от „Едуард Литъл“, училището на татко, подхващали всяка петъчна вечер. Разказа ми как две големи момчета му смъкнали плувките на Белия плаж („Прибрах се вкъщи с кърпа, завързана на кръста“) и как някакво момче го гонило по Карбин Стрийт в Касъл Рок с бейзболна бухалка („Твърдеше, че съм направил смучка на сестра му, което не беше вярно“).

Татко наистина е бил млад някога.

Когато се качих в стаята си, се чувствах добре, но действието на хапчето, което ми беше дала госпожица Харгенсън, вече преминаваше и докато се съблека, приятното усещане също се стопи. Смятах, че Кени Янко няма да ме нападне повече, но не бях съвсем сигурен. Ами ако приятелите му започнеха да го подкачат за синината? Ако му се подиграваха за нея? Ако дори му се смееха? Дали нямаше да се ядоса и да реши, че е нужен втори рунд? В такъв случай едва ли щях му нанеса и един удар — все пак тази вечер го бях сварил неподготвен. Можеше да ме вкара в болницата, дори по-лошо.

Измих си лицето (много внимателно), измих си зъбите, легнах, угасих лампата и останах да лежа, преживявайки отново случилото се. Шокът, когато ме сграбчи отзад и ме заблъска по коридора. Как ме удари в гърдите. Как ме удари в устата. Как наредих на краката си да не се подкосяват, а те не ме послушаха.

На тъмно започнах да се убеждавам все повече, че Кени не е приключил с мен. Логично — всичко изглежда много по-страшно, когато си сам в тъмнината.

Затова отново светнах лампата и се обадих на господин Хариган.

Не очаквах да чуя гласа му. Исках само да си представя, че говоря с него. Очаквах тишина или автоматично съобщение, че номерът, който търся, не съществува. Пъхнал бях телефона в джоба на погребалното му сако преди три месеца, а батерията на първите айфони издържаше само около 250 часа, дори когато не ги използваш. Което означаваше, че батерията трябва да си е отишла, също като господин Хариган.

Но телефонът звънеше. Нямаше причина да звъни, реалността беше в пълно противоречие с тази идея, но под земята в гробище „Елм“, на пет километра оттук, Тами Уинет пееше „Stand By Your Man“.

Някъде на петото позвъняване леко дрезгавият му старчески глас прозвуча в ухото ми. Както винаги, той веднага мина на въпроса и дори не подкани обаждащия се да остави телефонен номер или съобщение. „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.

Прозвуча сигналът и аз се чух как говоря. Не помня да бях обмислил думите си; устата ми сякаш действаше напълно самостоятелно.

— Днес ме набиха, господин Хариган. Едно голямо тъпо момче, Кени Янко. Искаше да му лъсна обувките, но аз отказах. Не го изпортих, защото си мислех, че с това ще се приключи, и се опитвах да постъпя като вас, но все пак се притеснявам. Иска ми се да можехме да поговорим.

Замълчах за момент.

— Радвам се, че телефонът ви още работи, макар да не знам как е възможно това.

Замълчах.

— Липсвате ми. Дочуване.

Затворих. Прегледах списъка с „Последни разговори“, за да се уверя, че наистина съм се свързал. Номерът му стоеше в списъка заедно с часа: 23:02. Изключих телефона и го оставих на нощното шкафче. Угасих лампата и заспах почти мигновено. Това се случи в петък вечерта. На следващата нощ — или може би рано в неделя сутринта — Кени Янко умря. Обеси се, макар да разбрах това, както и останалите подробности, чак след година.

Некрологът на Кенет Джеймс Янко беше публикуван в луистънския вестник „Сън“ чак във вторник и гласеше само, че е „починал внезапно при трагичен инцидент“, но новината беше плъзнала из цялото училище още в понеделник и, естествено, машината за слухове работеше с пълна пара.

Дишал лепило и умрял от инсулт.

Чистел една от пушките на баща си (говореше се, че господин Янко имал цял арсенал вкъщи) и тя гръмнала.

Играел си на руска рулетка с един от револверите на баща си и се гръмнал в главата.

Напил се, паднал по стълбите и си счупил врата. Никоя от тези истории не беше вярна.

Били Боган ми каза веднага щом се качи в Късия автобус. Щеше да се пръсне от нетърпение да сподели новината. Каза, че една от приятелките на майка му от Гейтс Фолс се обадила да ѝ каже. Приятелката живеела срещу семейство Янко и видяла как изнасят трупа на носилка, заобиколена от рояк роднини, които плачели и пищели. Като редовен читател на Библията дори си представих как си съдират дрехите.

Веднага си помислих — с гузна съвест — за обаждането до господин Хариган. Казах си, че той е мъртъв и е невъзможно да има нещо общо със случилото се. Казах си, че дори подобно нещо да е възможно извън комиксите на ужасите, не си бях пожелал изрично Кени да умре, а просто исках да ме остави на мира, само че това уточнение изглеждаше някак неубедително. Също така от ума не ми излизаше нещо, което госпожа Гроган беше казала в деня след погребението, когато споменах, че господин Хариган е добър човек, тъй като ни е включил в завещанието си.

„Не съм сигурна. Вярно, отнасяше се справедливо към хората, но само да не го ядосаш“.

Дъсти Билодо беше ядосал господин Хариган, а Кени Янко несъмнено щеше да го ядоса, защото ме наби, когато отказах да лъсна шибаните му обувки. Само че господин Хариган вече не се ядосваше. Продължавах да си повтарям това. Мъртвите не се ядосват. Разбира се, телефони, които не са зареждани от три месеца, също не могат да звънят и да изпращат съобщения (или да ги получават)… но телефонът на господин Хариган иззвъня и бях чул хрипливия му старчески глас. Затова се чувствах гузен, но изпитвах и облекчение. Кени Янко нямаше повече да ме преследва. Махнал се беше от пътя ми.

По-късно същия ден по време на свободния си час госпожица Харгенсън слезе във физкултурния салон, където стрелях в баскетболния кош, и ме повика в коридора.

— Днес в час изглеждаше унил — каза тя.

— Не е вярно.

— Напротив, вярно е и знам защо, но ще ти кажа нещо. Децата на твоята възраст имат птолемееви възгледи за вселената. Достатъчно млада съм, че още да помня.

— Не разбирам…

— Птолемей е бил римски математик и астролог, който вярвал, че земята е центърът на вселената и всичко се върти около нея. Децата вярват, че целият свят се върти около тях. Това усещане, че си център на вселената, обикновено започва да се стопява, докато навършиш двайсет, но ти имаш още доста време дотогава.

Беше се привела към мен, говореше много сериозно и имаше прекрасни зелени очи. А и от уханието на парфюма ѝ малко ми се виеше свят.

— Виждам, че не схващаш какво ти говоря, затова нека спрем с метафорите. Ако си мислиш, че си виновен по някакъв начин за смъртта на младия Янко, то грешиш. Нямаш никаква вина. Прегледах досието му и видях, че е имал сериозни проблеми. Проблеми вкъщи, проблеми в училище, психологически проблеми. Не знам какво се е случило и не искам да знам, но виждам нещо положително в цялата работа.

— Какво? — попитах аз. — Това, че вече не може да ме бие ли? Тя се разсмя и зърнах зъбите ѝ, красиви като всичко останало в нея.

— Пак почваш с птолемеевия възглед за вселената. Не, Крейг, положителното е, че Янко беше още малък за шофьорска книжка. Ако беше достатъчно голям, за да кара кола, можеше да вкара в гроба и други деца. А сега се връщай в салона да играеш баскетбол.

Понечих да си тръгна, но тя ме хвана за китката. И единайсет години по-късно още помня електрическия ток, който ме разтърси.

— Крейг, не намирам нищо хубаво в това едно дете да умре, дори грубиян като Кенет Янко. Но се радвам, че не беше ти на негово място.

Внезапно ми се прииска да ѝ разкажа всичко и може би щях да го направя. Но в този момент звънецът удари, вратите на класните стаи се отвориха и коридорът се изпълни с бърборещи деца. Госпожица Харгенсън пое по своя път, а аз — по моя.

Вечерта включих телефона си и отначало само се взирах в него и събирах смелост. Думите на госпожица Харгенсън от сутринта звучаха логично, но тя не знаеше, че телефонът на господин Хариган още работи, макар да е невъзможно. Не бях успял да ѝ го кажа и смятах — погрешно, както се оказа, — че никога няма го направя.

„Този път няма да се получи — казах си. — В батерията е имало остатъчен заряд, това е всичко. Като крушка, която проблясва ярко преди да изгори“.

Натиснах телефонния му номер и очаквах — всъщност се надявах — да чуя тишина или съобщение, че избраният номер не съществува. Но чух сигнал и след няколко позвънявания гласът на господин Хариган отново прозвуча в ухото ми. „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.

— Обажда се Крейг, господин Хариган.

Почувствах се глупаво да говоря на мъртвец — по чиито бузи вече трябваше да е плъзнала плесен (проучил бях въпроса). В същото време изобщо не се чувствах глупаво. Чувствах се уплашен, като човек, навлязъл в прокълната територия.

— Вижте… — Облизах устни. — Нямате нищо общо със смъртта на Кени Янко, нали? Ако имате… ъ… почукайте на стената.

Затворих.

Зачаках почукването. Такова не последва.

На другата сутрин видях, че съм получил съобщение от pirateking1. Само шест букви:

Безсмислици. Изплаших се до смърт.

През есента мислех често за Кени Янко (по това време се носеше слухът, че е паднал от втория етаж, докато се опитвал да излезе незабелязано посред нощ). Още по-често мислех за господин Хариган и неговия телефон, който сега ми се искаше да бях изхвърлил в езерото Касъл. Съществува една притегателна сила, която всички изпитваме към странни неща. Забранени неща. На няколко пъти за малко да позвъня на господин Хариган, но така и не го направих, поне тогава. Някога гласът му ми действаше успокояващо, глас на житейски опит и успех, гласът на дядо, какъвто нямах. Вече не помнех този глас, какъвто беше в слънчевите следобеди, докато разговаряхме за Чарлз Дикенс, Франк Норис или Д. Х. Лорънс, или как интернет е като спукан водопровод. Сега мислех само за стържещия като изхабена шкурка старчески глас, който ми казва, че ще ми се обади, ако сметне за необходимо. Мислех си как лежи в ковчега. Погребалният агент от „Хей & Пийбоди“ несъмнено беше залепил клепачите му, но колко време издържаше лепилото? Сега очите му отворени ли бяха? Взираха ли се в мрака, докато гниеха в очните кухини?

Такива мисли ме измъчваха.

Една седмица преди Коледа отец Муни ме повика в ризницата, за да си „поговорим“. Говори предимно той. Каза, че баща ми се тревожел за мен. Отслабнал съм бил, започнал съм да изкарвам по-ниски оценки. Искал ли съм да споделя нещо с него? Замислих се и реших, че май искам. Не всичко, но поне една част.

— Ако ви кажа нещо, то може ли да си остане само между нас?

— Стига да не е свързано с престъпление — тежко престъпление — или със самонараняване. Аз не съм католически свещеник и това не е изповедалня, но повечето духовни лица умеят да пазят тайна.

И аз му разказах, че съм имал спор с момче от училище, по-голямо момче на име Кени Янко, което ме е набило здраво. Казах, че и през ум не ми е минавало да желая смъртта на Кени и определено не съм се молил за нея, но че той е умрял почти веднага след сблъсъка ни и че не спирам да мисля за това. Казах му за думите на госпожица Харгенсън как децата си мислят, че всичко се върти около тях, както и че това не е вярно. Казах, че думите ѝ малко са ме успокоили, но все още си мисля, че може да съм изиграл някаква роля в смъртта на Кени.

Отецът се усмихна.

— Учителката ти е права, Крейг. Докато станах на осем, не стъпвах по пукнатини на тротоара, за да не счупя неволно гръбнака на майка си.

— Сериозно ли?

— Напълно сериозно. — Той се приведе към мен. Усмивката му се стопи. — Аз ще пазя тайната ти, ако ти пазиш моята. Съгласен ли си?

— Да.

— Отец Ингерсол от църквата „Света Анна“ в Гейтс Фолс ми е добър приятел. Това е църквата, която посещава семейство Янко. Той ми каза, че момчето се е самоубило.

Мисля, че ахнах на глас. Самоубийството беше сред слуховете, които се носеха из училище в седмицата след като Кени умря, но аз не вярвах. Бих казал, че мисълта за самоубийство никога не би хрумнала на проклетия побойник.

Отец Муни продължаваше да стои надвесен над мен. Хвана ме с две ръце за ръката.

— Крейг, наистина ли вярваш, че това момче се е прибрало вкъщи, помислило си е: „Господи, набих по-малко дете, ще взема да се самоубия“?

— Едва ли — отвърнах аз и въздъхнах тежко с облекчение, което търсех от два месеца. — Сега като се замисля, едва ли. Как го е направил?

— Не попитах, но нямаше да ти кажа дори Пат Ингерсол да ми беше казал. Стига си мислил за това, Крейг. Момчето си е имало проблеми. Желанието да те набие е било само симптом на тези проблеми. Нямаш никаква вина.

— А ако изпитвам облекчение задето повече не трябва да се тревожа за него?

— Бих казал, че това те прави човек.

— Благодаря.

— Олекна ли ти?

— Да.

Наистина ми олекна.

Малко преди края на учебната година госпожица Харгенсън застана пред дъската в часа по география с широка усмивка.

— Сигурно си мислите, че ще се отървете от мен след две седмици, но имам лоша новина за вас. Господин Де Лесепс, учителят по биология в гимназията, ще се пенсионира и назначиха мен на неговото място. Може да се каже, че и аз завършвам прогимназията и отивам в гимназията.

Няколко от съучениците ми изстенаха театрално, но повечето започнахме да ръкопляскаме, а най-силно плясках аз. Нямаше да се разделя с любовта си. На детинския ми ум това му изглеждаше отредено от съдбата. И в известен смисъл беше.

Аз също завърших прогимназията в Гейтс Фолс и започнах осми клас в гимназията. Там се запознах с Майк Юберрот, известен по онова време — както и сега като резервен кетчър в отбора на „Скорците“ от Балтимор — като Подводницата.

В „Гейтс“ спортистите и по-академично настроените ученици не дружаха (предполагам, че това важи за повечето гимназии, защото спортистите имат склонността да сформират отделни групи) и ако не беше „Арсеник и стари дантели“ се съмнявам, че щяхме да станем приятели. Подводницата беше в единайсети клас, а аз — незначителен осмокласник, което правеше приятелството ни още по-необичайно. Но се сприятелихме и оставаме приятели и до днес, макар да се виждаме много по-рядко.

В много гимназии се изнасят театрални постановки от абитуриентите, но в „Гейтс“ не беше така. Всяка година играехме по две пиеси и макар да ги организираше Театралният клуб, всички ученици можеха да се явят на прослушване. Знаех историята, защото бях гледал филма по телевизията един дъждовен съботен следобед. Хареса ми, затова се явих на прослушването. Приятелката на Майк, която членуваше в Театралния клуб, го беше придумала и той да се яви, и му дадоха ролята на маниакалния Джонатан Брустър. Аз влязох в образа на припрения му съучастник доктор Айнщайн. Във филма тази роля изпълняваше Питър Лор и аз се стараех да звуча като него, когато казвах презрително преди всяка реплика: „Даа! Даа!“. Не го имитирах особено добре, но да ви кажа, на зрителите страшно им хареса. В малките градчета хората не са претенциозни.

Ето така с Подводницата станахме приятели и от него разбрах какво всъщност се беше случило с Кени Янко. Оказа се, че отец Муни греши, а некрологът във вестника е прав. Наистина било злополука.

В антракта между Първо и Второ действие от генералната репетиция стоях пред автомата на „Кока-кола“, който беше глътнал последните ми седемдесет и пет цента, без да ми пусне напитка. Подводницата остави приятелката си, дойде при мен и удари здраво машината с длан в горния десен ъгъл. Кутийка с кола веднага падна в подноса.

— Благодаря — казах аз.

— Няма проблеми. Помни, че трябва да го удариш в този ъгъл.

Обещах да запомня, макар да се съмнявах, че мога да ударя автомата със същата сила.

— Ей, чух, че си имал неприятности с онзи Янко. Вярно ли е? Нямаше смисъл да отричам — Били и момичетата се бяха раздрънкали, — а и вече беше минало доста време. Затова признах, че е вярно.

— Искаш ли да знаеш как е умрял?

— Чувал съм поне сто различни версии. Ти нова ли имаш?

— Аз знам истината, приятелче. Не знаеш ли кой е баща ми?

— Знам. — В полицейското управление на Гейтс Фолс работеха само двайсетина униформени полицаи, началникът на управлението и един следовател. Той беше бащата на Майк

— Джордж Юберрот.

— Ще ти разкажа за Янко, ако ми дадеш да си пийна от колата ти.

— Добре, само недей да лигавиш кутийката.

— На животно ли ти приличам? Дай ми я, смотльо!

— Даа! Даа! — отвърнах аз с гласа на Питър Лор. Той се изкиска, взе колата, изпи я половината и се оригна. Малко по-нататък по коридора приятелката му пъхна пръст в устата си и се престори, че повръща. Гимназиалната любов по принцип е много възвишена.

— Баща ми разследваше случая — каза Подводницата и ми върна колата. — Няколко дни след случката го чух да говори със сержант Полк от Къщата. Така наричат участъка. Двамата седяха на верандата и пиеха бира, а сержантът каза нещо от сорта на, нали разбираш, че Янко „увиснал от мерак“. Татко се разсмя и отвърна, че чувал да му викат и „бевърлихилска вратовръзка“. Сержантът каза, че това вероятно е бил единственият начин горкото хлапе да се облекчи с надупчено от пъпки лице като неговото. Татко се съгласи, че е тъжно, но истина. После добави, че най-много го безпокояла косата. Каза, че и съдебният лекар нямал обяснение.

— Какво му е имало на косата? — попитах аз. — И какво е „бевърлихилска вратовръзка“?

— Проверих на телефона. Жаргонен израз за „еротична асфиксия“. — Каза думите на срички. Почти с гордост. — Слагаш си примка на врата и си биеш чекии, докато се задушаваш. — Когато видя изражението ми, сви рамене. — Не аз измислям новините, доктор Айнщайн, само ги съобщавам. Изглежда, тръпката е голяма, но аз лично ще пропусна.

И аз мислех да пропусна.

— Кажи за косата.

— Попитах татко. Той не искаше да ми каже, но тъй като бях чул и останалото, в крайна сметка се съгласи. Каза, че половината от косата на Янко била побеляла.

Мислех много за това. От една страна, дори да ми беше хрумнала идеята, че господин Хариган се е вдигнал от гроба, за да отмъсти заради мен (а понякога нощем, когато не можех да заспя, тази идея, колкото и абсурдна да беше, се промъкваше в съзнанието ми), историята на Подводницата, изглежда, я опровергаваше напълно. Като си помислех за Кени Янко, седнал в гардероба с гащи, смъкнати до глезените, въже на врата и посиняващо лице, докато си слага „бевърлихилска вратовръзка“, дори ми ставаше жал за него. Какъв нелеп, недостоен начин да умреш. „Починал внезапно при трагичен инцидент“, гласеше некрологът в „Сън“ и това беше по-точно, отколкото ние, децата, предполагахме.

Но, от друга страна, не ми даваше мира и онова, което бащата на Подводницата беше казал за косата на Кени. Нямаше как да не се запитам какво ли е предизвикало подобно нещо. Какво ли беше видял Кени в гардероба до себе си на път към забвението, докато беше лъскал горкия си бастун с всички сили?

Най-накрая се обърнах към най-верния си съветник — интернет. Там открих различни мнения. Някои учени твърдяха, че няма никакви доказателства, че от силен шок косата ти може да побелее. Други учени твърдяха, че даа, даа, това е напълно възможно. Че внезапен шок може да убие произвеждащите меланин стволови клетки, които определят цвета на косата. В една статия прочетох, че това всъщност се случило с Томас Мор и Мария Антоанета преди да бъдат екзекутирани. Друга статия поставяше под съмнение тези твърдения, като заявяваше, че това са само легенди. В крайна сметка се оказа като онова, което господин Хариган често казваше за купуването на акции: няма гаранции.

Малко по малко въпросите и тревогите ми избледняха, но ще излъжа, ако кажа, че забравих напълно за Кени Янко. Той не ми излиза от ума дори сега. Кени Янко в гардероба с въже на врата. Може би все пак не беше изпаднал в безсъзнание преди да успее да разхлаби въжето. Може би беше видял нещо — може би, — което го беше уплашило толкова силно, че е припаднал. Че всъщност е умрял от страх. На дневна светлина тази идея изглеждаше глупава. Нощем, особено ако духаше силен вятър и пищеше в пролуките на стрехите, не ми изглеждаше толкова абсурдна.

Табела ПРОДАВА СЕ от портландска фирма за недвижими имоти изникна пред къщата на господин Хариган и няколко души дойдоха да я огледат. Повечето бяха от онези типове, които пристигат със самолет от Бостън или Ню Йорк (някои вероятно с частни самолети). От онези, които като бизнесмените на погребението на господин Хариган плащат допълнително, за да си наемат скъпи коли. Двама от тях бяха първата семейна гей двойка, която виждах, млади, но видимо заможни и влюбени. Те пристигнаха с лъскаво беемве, ходеха хванати за ръце и ахкаха и охкаха възхитено, докато разглеждаха имота. После си тръгнаха и повече не се върнаха.

Виждах много от тези потенциални купувачи, защото господин Рафърти (който управляваше имуществото на господин Хариган) беше задържал на работа госпожа Гроган и Пийт Бостуик, а Пийт нае мен да му помагам в градината.

Той знаеше, че умея да се грижа за растенията и си върша работата съвестно. Получавах по дванайсет долара на час за дванайсет часа работа на седмица и тъй като нямаше да имам достъп до голямата сума в попечителския фонд, докато не стана студент, парите ми идваха много добре.

Пийт наричаше всеки потенциален купувач Ричи Рич. Като омъжената двойка с беемвето, която се възхищаваше гласно на къщата, но не я купи. Като се има предвид, че се намираше на черен път, а гледките, които се разкриваха от нея, бяха хубави, но не и зашеметяващи (не се виждаха езера, планини, крайбрежни скали с фарове), не се изненадвах. Не се изненадваха и Пийт и госпожа Гроган. Те кръстиха къщата „Белият слон“.

През зимата, в началото на 2011 година, използвах част от парите, които изкарвах от градинарство, за да сменя айфона си от първо поколение с нов iPhone 4. Още същата вечер прехвърлих списъка с контактите си и докато ги преглеждах, стигнах до номера на господин Хариган. Без да му мисля много, го натиснах. На екрана се изписа: „Обаждане до господин Хариган“. Вдигнах телефона до ухото си със смесица от страх и любопитство.

Не се включи запис на съобщението от господин Хариган. Не прозвуча механичен глас, който да ме уведоми, че телефонният номер не съществува, не чух и сигнал за позвъняване. Чух единствено пълна тишина. Може да се каже, че новият ми телефон беше, ха-ха, тих като гроб.

Изпитах голямо облекчение.

В десети клас записах биология и отново се срещнах с госпожица Харгенсън, красива като преди, но вече не любовта на живота ми. Насочил бях любовта си към по-достъпна (и далеч по-подходяща на възраст) млада дама. Уенди Джерард беше дребна блондинка от Мотън, която тъкмо беше свалила шините от зъбите си. Скоро двамата вече учехме заедно и ходехме на кино (когато баща ми или нейната майка можеха да ни закарат) и се целувахме на последния ред. Правехме всички напълно нормални лигави детински неща.

Увлечението ми по госпожица Харгенсън умря от естествена смърт, което беше хубаво, защото отвори възможност за приятелство. Понякога носех саксии с цветя за часовете по биология и ѝ помагах да почисти лабораторията, която деляхме с класа по химия, след занятията в петък следобед.

При едно такова чистене я попитах дали вярва в призраци.

— Предполагам, че като човек на науката, не вярвате. Тя се разсмя.

— Аз съм учителка, а не учен.

— Разбрахте какво имам предвид.

— Да, но въпреки това съм добра католичка. Това означава, че вярвам в Бог, в ангелите и в духовния свят. Не съм толкова сигурна за екзорсизма и обладаването от демони, те ми се струват вече прекалени, но призраци? Да речем, че не съм стигнала до твърдо заключение по този въпрос. Но не бих отишла на сеанс с медиум, нито бих призовавала духове с магическа дъска.

— Защо?

Почиствахме мивките, което беше задължение на учениците от класа по химия преди почивните дни, но те рядко го изпълняваха. Госпожица Харгенсън спря и се усмихна, като че ли малко засрамено.

— И учените се поддават на суеверия, Крейг. Не искам да се занимавам с нещо, което не разбирам. Баба ми казваше, че не бива да викаш нещо, ако не искаш то да ти отговори. Винаги съм смятала, че това е много добър съвет. Защо питаш?

Нямах намерение да ѝ кажа, че Кени още не ми излиза от ума.

— Аз съм методист и в църквата говорим за Светия дух. Само че в Библията на крал Джеймс, вместо „дух“ използват думата за „призрак“. В тази връзка ви попитах.

— Е, дори призраците да съществуват — отвърна тя, — обзалагам се, че в много от тях няма нищо свято.

Все още исках да стана писател, макар амбициите ми да стана сценарист да се бяха поуталожили. От време на време се сещах за вица на господин Хариган за сценариста и начинаещата актриса и той беше помрачил малко представите ми за шоубизнеса.

Същата година за Коледа татко ми подари лаптоп и започнах да пиша разкази. Погледнати изречение по изречение не бяха зле, но изреченията трябва да изграждат цяла история, а моите не постигаха това. На следващата година ме избраха за редактор на училищния вестник и се запалих по журналистиката, като този плам така и не угасна. Мисля, че никога няма да угасне. Мисля, че чуваш едно щракване, не в ума си, а в душата си, когато си намериш мястото. Можеш да го пренебрегнеш, но защо ти е да го правиш?

Започнах да раста на височина и в единайсети клас, след като показах на Уенди, че действително съм набавил предпазни средства (всъщност Подводницата купи презервативите), изгубихме девствеността си. Завърших с трети успех във випуска (само 142 точки, но все пак) и татко ми купи „Тойота Корола“ (втора употреба, но все пак). Приеха ме в „Емерсън“, един от най-добрите университети в страната за бъдещи журналисти, и съм сигурен, че щяха да ми предложат поне частична стипендия, но благодарение на господин Хариган не се нуждаех от нея — голям късметлия бях.

Между четиринайсет и осемнайсет преживях няколко характерни тийнейджърски бури, но те не бяха много — сякаш кошмарът с Кени Янко беше изчерпал голяма част от бурните емоции на израстването. Освен това обичах баща си, а и си бяхме само двамата. Мисля, че това оказа влияние.

Когато станах студент вече почти не се сещах за Кени Янко. Но все още мислех за господин Хариган. Нищо изненадващо, като се има предвид, че той ми беше постлал пътя за бляскаво академично бъдеще. Само че имаше дни, в които мислех за него по-често. Ако в съответния ден си бях вкъщи, отивах да занеса цветя на гроба му. Ако ме нямаше, изпращах Пийт Бостуик или госпожа Гроган да ги занесат от мое име.

На Свети Валентин. В Деня на благодарността. На Коледа.

И на рождения ми ден.

В тези дни винаги си купувах и лотариен билет от един долар. Понякога печелех долар, друг път — пет, а веднъж спечелих петдесет, но повече не ударих джакпота. Не съжалявах. Ако отново бях спечелил, щях да даря парите на някоя благотворителна организация. Купувах билетите в негова памет. Благодарение на него вече бях богат.

Тъй като господин Рафърти беше щедър с попечителския фонд, в трети курс в колежа вече имах собствен апартамент. Само две стаи и баня, но се намираше в Бак Бей, където и малките апартаментчета изобщо не са евтини. По това време вече работех в литературно списание. „Рало“ е едно от най-добрите списания в страната и винаги главният редактор е нашумяло име, но все някой трябва да пресява плявата и този човек бях аз. Харесвах си работата, въпреки че повечето от творбите, които получавахме, бяха на нивото на класическия пример за лоша поезия „10 причини да мразя майка си“. Ободрявах се да видя колко много мераклии да пишат са по-некадърни от мен. Може би звучи злобно. Може би наистина е така.

Точно с това се занимавах една вечер с чиния бисквити „Орео“ от едната си страна и чаша чай от другата, когато телефонът ми звънна. Обаждаше се татко. Каза, че има да ми съобщи лоша новина. Госпожица Харгенсън беше умряла.

За момент онемях. Купчината с „плява“ изведнъж ми се стори абсолютно маловажна.

— Крейг? — попита татко. — Чуваш ли ме?

— Да. Как е станало?

Той ми разказа каквото знаеше, а след няколко дни разбрах повече подробности, когато качиха онлайн седмичния брой на вестник „Уикли Ентърпрайз“ от Гейтс Фолс. ЛЮБИМА УЧИТЕЛКА ЗАГИНА ВЪВ ВЪРМОНТ, гласеше заглавието. Виктория Харгенсън Корлис все още преподавала биология в гимназия „Гейтс“; съпругът ѝ бил учител по математика в съседния град Касъл Рок. Решили през пролетната ваканция да обиколят на мотоциклет Нова Англия и да отсядат в различни семейни хотелчета всяка вечер. На връщане, докато пътували през Върмонт и почти били стигнали до границата с Ню Хампшър, Дийн Уитмор, на трийсет и една, от Уолтъм, Масачузетс, навлязъл в насрещното платно на шосе

№ 2 и ги блъснал челно. Тед Корлис загинал на място. Виктория Корлис — жената, която ме заведе в учителската стая, след като Кени Янко ме наби, и ми даде тайничко таблетка напроксен от личните си запаси — починала на път за болницата.

Предишното лято бях стажувал в „Ентърпрайз“, където задълженията ми се състояха предимно в изхвърлянето на боклука, но от време на време пишех спортни коментари и ревюта на филми. Когато се обадих на Дейв Гарднър, главния редактор, той ми разказа някои неща, които не бяха включени в статията. Дийн Уитмор бил арестуван четири пъти за шофиране в нетрезво състояние, но баща му бил някакъв директор на хедж фонд (господин Хариган ненавиждаше тези забогатели набързо арогантни типове) и скъпо платени адвокати се погрижили обвиненията срещу него да бъдат свалени първите три пъти. В четвъртия случай, след като се блъснал в минимаркет „Зоуни“ в Хингам, успял да отърве затвора, но му взели шофьорската книжка. Когато блъснал семейство Корлис, карал без документи и пиян. „Пиян до козирката“, както се изрази Дейв.

— Ще се размине само с плясване през ръцете — каза Дейв.

— Татенцето ще се погрижи. Повярвай ми.

— Няма начин. — Само при мисълта, че подобно нещо може да се случи, ми призля. — Ако информацията ти е вярна, това е неоспорим случай на предумишлено убийство.

— Повярвай ми.

Заупокойната служба се проведе в „Света Анна“, същата църква, която госпожица Харгенсън — невъзможно ми беше да мисля за нея като Виктория — и съпругът ѝ бяха посещавали от деца и в която се бяха венчали. Господин Хариган беше богат, прекарал беше дълги години сред бизнес елита на Америка, но на погребението на Тед и Виктория Корлис присъстваха много повече хора. „Света Анна“ е голяма църква, но през онзи ден храмът се пръскаше по шевовете, а ако отец Ингерсол не беше използвал микрофон, нямаше да се чува от плача на опечалените. И двамата бяха обичани учители, влюбени и, естествено, млади.

Млади бяха и повечето опечалени. Сред тях бях аз; Реджина и Марджи; Били Боган; както и Подводницата, който беше дошъл специално от Флорида, където играеше бейзбол във втородивизионен отбор. С Подводницата седяхме заедно. Той не плачеше, не съвсем, но очите му бяха зачервени и той, як мъжага, подсмърчаше.

— Тя преподаваше ли ти изобщо? — попитах го шепнешком.

— По биология в единайсети клас — прошепна той в отговор. — Трябваше да запиша курса, за да завърша. Подари ми четворка. Включих се и в клуба ѝ по орнитология. Тя ми написа препоръка за колежа.

И на мен беше написала препоръка.

— Просто не е редно — продължи Подводницата. — Просто са си се возели на мотора. — Замълча за момент. — И са носили каски.

Били си беше почти същият, но Марджи и Реджина изглеждаха пораснали, почти като зрели жени с грима и официалните си рокли. Те ме прегърнаха пред църквата след края на службата и Реджина каза:

— Помниш ли как се погрижи за теб онази вечер, когато те набиха?

— Да — отвърнах аз.

— Позволи ми да ползвам крема ѝ за ръце — добави Реджина и отново се разплака.

— Дано тикнат онзи тип в затвора до живот — заяви разпалено Марджи.

— Точно така — съгласи се Подводницата. — Дано да изгние в пандиза.

— Ще го осъдят — казах аз, но, естествено, се оказа, че греша, а Дейв е бил прав.

Дийн Уитмор се изправи пред съда през юли. Осъдиха го на четири години условно, ако се съгласи да влезе в клиника за алкохолици и да се подлага на случайни тестове за алкохол през този период. Аз отново работех в „Ентърпрайз“, вече на заплата (макар и само на половин работен ден). Прехвърлили ме бяха в отдела за местни новини, а от време на време ми възлагаха по някоя водеща статия. В деня след като обявиха присъдата на Уитмор (ако изобщо можеше да се нарече присъда) изразих възмущението си пред Дейв Гарднър.

— Знам, че е отвратително — каза той, — но трябва да пораснеш, Крейг. Живеем в истинския свят, в който парите говорят, а хората слушат. В случая на Уитмор някъде по веригата някой е получил пари. Гарантирам ти го. Ти не трябваше ли да пишеш статия за Панаира на занаятите?

Клиника за алкохолици — вероятно с тенис корт и игрище за голф — не беше достатъчно. Четири години тестове не бяха достатъчно, особено когато можеш да платиш на някого да ти набави чиста урина, ако знаеш предварително кога ще ти направят тест. Уитмор вероятно щеше да знае.

Докато месец август прежуряше, понякога се сещах за една африканска поговорка, която бях прочел в някакъв учебник: Когато умира един старец, с него изгаря една библиотека. Виктория и Тед не бяха стари, но това някак си беше още по-лошо, защото потенциалът, който бяха имали, никога нямаше да се реализира. Всички младежи на погребението, настоящи и бивши техни ученици като мен и приятелите ми, бяха доказателство, че нещо наистина е изгоряло и никога няма да може да бъде възстановено.

Помня как тя рисуваше листа и клонки на черната дъска, красиви рисунки, направени по памет. Помня как чистехме лабораторията по биология в петъчните следобеди, а после се заемахме и с химичната лаборатория, как се смеехме на вонята и как тя се чудеше дали някой млад доктор Джекил от класа по химия ще се превърне в господин Хайд и ще се развилнее по коридорите. Спомних си как ми каза, че напълно ме разбира, когато отказах да се върна в салона след като Кени ме наби. Мислех си за тези неща и за уханието на парфюма ѝ, а после си мислех как кретенът, който я беше убил, ще излезе от клиниката и ще си живее живота спокойно и щастливо.

Не, не беше достатъчно.

Същия следобед се прибрах вкъщи и затършувах из чекмеджетата на бюрото в стаята си, без да си признавам напълно какво търся… и защо. Не успях да го открия, което предизвика едновременно разочарование и облекчение. Понечих да изляза, но се върнах и се надигнах на пръсти, за да огледам найгорния рафт в гардероба, където се бяха събрали какви ли не вехтории. Намерих стар будилник, айпод, който се беше счупил, когато го изпуснах на асфалта, докато карах скейтборд, куп слушалки с оплетени кабели. Имаше кутия с бейзболни картички и купчина комикси за Спайдърмен. Най-отзад намерих фланелка на „Ред Сокс“, прекалено малка за тялото, което обитавах сега. Вдигнах дрехата, а под нея открих айфона, който татко ми беше подарил за Коледа. Когато още бях дребен сополанко. И зарядното беше там. Включих стария телефон да се зарежда, като все още не бях готов да призная какво възнамерявам да направя, но сега като се замисля — не много години по-късно, — съм убеден, че ме подтикнаха думите, които госпожица Харгенсън изрече, докато чистехме мивките в лабораторията: „Не бива да викаш нещо, ако не искаш то да ти отговори“. През онзи ден исках да ми отговори.

„Едва ли ще успее да се зареди — казах си аз. — Събира прах в гардероба от години“. Но телефонът се зареди. Когато го изключих от тока вечерта, след като татко си беше легнал, видях на иконата в горния десен ъгъл, че батерията е заредена докрай.

Леле, какъв архив от спомени! Видях имейли отпреди години, снимки на татко преди косата му да започне да побелява и съобщения, които си бяхме писали с Били Боган. Те не съдържаха никаква съществена информация, състояха се предимно от шеги, важни новини като „тъкмо пръднах“ и сериозни въпроси като „Написа ли си домашното по алгебра?“ Били сме като деца, говорещи си по завързани с канап консервени кутии. Което всъщност представлява по-голямата част от съвременната комуникация, като се замисли човек; говорим си, за да се намираме на работа.

Взех телефона със себе си в леглото, както правех преди да започна да се бръсна, когато целувката с Реджина беше голяма работа. Само че сега леглото, което тогава ми се струваше голямо, изглеждаше прекалено малко. Погледнах към плаката на Кейти Пери на отсрещната стена, който бях закачил в прогимназията, когато тя ми изглеждаше като олицетворението на секси закачливост. Сега бях по-голям от онзи дребен сополанко, но и не се бях променил много. Интересно как става така.

„Дори призраците да съществуват — беше казала госпожица Харгенсън, — обзалагам се, че в много от тях няма нищо свято“.

Като се сетих за тези думи, за малко да се откажа. Но после отново си представих как онзи безотговорен задник играе тенис в клиниката и набрах номера на господин Хариган. „Не се тревожи — казах си. — Нищо няма да стане. Не е възможно. Това е просто начин да си прочистиш съзнанието, за да се освободиш от гнева и скръбта и да продължиш напред“.

Само че дълбоко в себе си знаех, че нещо ще се случи, затова не се изненадах, когато чух сигнал за звънене вместо тишина. Не се изненадах и когато хрипливият му глас прозвуча в ухото ми от телефона, който бях пъхнал в джоба на погребалния му костюм преди близо седем години: „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.

— Здравейте, господин Хариган. Обажда се Крейг. — Гласът ми беше изненадващо спокоен, като се има предвид, че говорех с труп, а този труп може би дори ме чуваше. — Един тип на име Дийн Уитмор уби любимата ми учителка от гимназията и съпруга ѝ. Карал пиян и ги блъснал с колата си. Те бяха добри хора, тя ми помогна, когато се нуждаех от помощ, а извършителят не си получи заслуженото наказание. Е, това е всичко.

Само че не беше всичко. Имах поне още трийсет секунди преди записът да се изключи, а не ги бях използвал. Затова изрекох и останалото, казах истината, като сниших глас толкова, че прозвуча като тихо ръмжене:

— Иска ми се проклетникът да умре.

Сега работя в „Таймс Юниън“, вестник в Олбъни. Заплатата е мижава, вероятно бих изкарвал повече като сътрудник на „Бъзфийд“ или Ти Ем Зи, но разполагам с попечителския фонд, тъй че предпочитам да работя в истински вестник, макар и почти всичко интересно вече да се случва онлайн. Може да се каже, че съм старомоден.

Сприятелих се с Франк Джеферсън, компютърния специалист на вестника, и една вечер на по халба в бирария „Мадисън“ му разказах как едно време съм успял да оставя съобщение на гласовата поща на мъртвец… но че съм звънял от стария телефон, който съм ползвал, докато мъжът още е бил жив. Попитах Франк дали е чувал за подобно нещо.

— Не — отвърна той, — но е възможно.

— Как?

— Нямам представа, но при първите мобилни телефони и компютри имаше какви ли не бъгове. Някои са легендарни.

— И при айфоните ли?

— Най-вече при тях — отвърна той и надигна халбата си. — Защото са вкарани прибързано в производство. Стив Джобс никога не би си признал, но в „Епъл“ ужасно се страхували, че само след две години, може би дори една, „Блакбери“ ще установи пълно господство на пазара. Някои от първите айфони например се заключвали всеки път когато натиснеш буквата L. Или пък си могъл да изпратиш имейл и да търсиш нещо в интернет, но ако опиташ първо да гледаш в интернет, а после да изпратиш имейл, телефонът ти понякога забивал.

— И на мен ми се е случвало два-три пъти — казах аз. — Налагаше се да рестартирам.

— Да, случвали се какви ли не подобни работи. Що се отнася до твоя случай, предполагам, че съобщението от неговия телефон някак си се е закачило в софтуера на твоя, както костица се забива между зъбите ти. Ако искаш, можем да го наречем Дух в машината.

— Да — казах аз. — Само че в него няма нищо свято.

— Моля?

— Няма значение.

Дийн Уитмор умря на втория ден от престоя си в рехабилитационен център „Рейвън Маунтин“, клиника за алкохолици в Ню Хампшър (оказа се, че там наистина има тенис кортове; както и игрище за шафълборд и плувен басейн). Разбрах почти веднага какво е станало, защото се бях абонирал да получавам нотификации за новини, съдържащи неговото име, и на лаптопа, и на компютъра си в редакцията на „Уикли Ентърпрайз“. Не беше упомената причината за смъртта — парите говорят, както знаете, — затова наминах до град Мейдстоун в съседния щат Ню Хампшър. Отидох като журналист, зададох няколко въпроса и се разделих с част от парите, завещани ми от господин Хариган.

Не трябваше да чакам дълго, защото когато става въпрос за самоубийства, това на Уитмор беше доста необичайно. Може да се каже, че беше почти толкова необичайно, колкото да се задушиш, докато мастурбираш. В „Рейвън Маунтин“ наричаха алкохолиците и наркоманите „гости“, а в стаята на всеки гост имаше самостоятелна баня. Дийн Уитмор влязъл в банята си преди закуска и пийнал малко шампоан. Изглежда, не за да се самоубие, а за да подготви почвата. После разчупил калъп сапун на две, пуснал едната половина на пода, а другата напъхал дълбоко в гърлото си.

Научих по-голямата част от тази информация от един терапевт, чието задължение в „Рейвън Маунтин“ беше да накара пияниците и наркоманите да зарежат лошите си навици. Този тип, Ранди Скуайърс, седеше в тойотата ми и пиеше направо от шише „Уайлд Търки“, купено с част от петдесетте долара, които му бях дал (да, виждам иронията). Попитах дали Уитмор е оставил предсмъртно писмо.

— Остави — отвърна Скуайърс. — Доста мило всъщност. Почти като молитва. Пишеше „Продължавай да даваш всичката любов, която можеш“.

Настръхнах целият, но дългите ми ръкави скриха този факт и успях някак си да се усмихна. Можех да му кажа, че това не е молитва, а стих от „Stand By Your Man“ на Тами Уинет. Скуайърс бездруго нямаше да го разбере, а и нямаше нужда. Това си беше между мен и господин Хариган.

Отделих три дни за това разследване. Когато се прибрах, татко ме попита дали съм прекарал добре на кратката си ваканция. Отвърнах, че съм прекарал добре. Попита ме дали съм готов за новата учебна година след две седмици. Отговорих утвърдително. Той ме огледа и попита дали нещо ме тревожи. Аз отвърнах, че няма такова нещо, без да съм сигурен дали е истина или лъжа.

Дълбоко в себе си вярвах, че Кени Янко е загинал при злополука, а Дийн Уитмор се е самоубил, вероятно защото се е чувствал виновен. Опитах се да си представя как господин Хариган би могъл някак си да се е появил и да е причинил смъртта им, но не можах. Ако беше станало така, то значи аз бях съучастник в убийство, морално, ако не юридически. Все пак бях пожелал смъртта на Уитмор. Вероятно дълбоко в сърцето си бях пожелал и смъртта на Кени.

— Сигурен ли си? — попита татко. Не сваляше очи от мен и ме гледаше по онзи изпитателен начин, както когато направех някоя дребна беля като малък.

— Абсолютно — отвърнах аз.

— Добре, но ако искаш да поговорим, да знаеш, че съм насреща.

Да, и слава богу, но за това не можех да говоря. Не и без да изглеждам напълно полудял.

Отидох в стаята си и взех стария айфон от най-горния рафт в гардероба. Невероятно, но батерията почти не беше паднала. Защо го направих? Нима възнамерявах да позвъня до гроба и да му благодаря? Да го попитам дали наистина е там? Не помня, но едва ли има значение, защото не се обадих. Когато включих телефона, видях, че съм получил съобщение от pirateking1. Отворих го с треперещ пръст и прочетох: „К К К сП“.

Докато го гледах, ми хрумна нещо, което не ми беше минавало през ум до онзи късен летен следобед. Ами ако по някакъв начин държах господин Хариган в плен? Дали не го държах обвързан със земните си дела чрез телефона, който бях пъхнал в джоба на сакото му преди да затворят капака на ковчега? Ами ако нещата, които го молех да прави, му причиняваха болка? Може би дори го измъчваха?

„Едва ли — помислих си. — Не помниш ли какво каза госпожа Гроган за Дъсти Билодо. Каза, че не могъл да се хване дори да рине курешки в кокошарника на стария Доранс Марстелар след като откраднал от господин Хариган. Той се погрижил за това“.

Да, както и още нещо. Беше казала, че той е справедлив човек, но ако ти не си такъв, тогава Бог да ти е на помощ. Дийн Утимор справедлив човек ли беше? Не. Кени Янко справедлив човек ли беше? Не. Тъй че може би господин Хариган е бил доволен да ми окаже съдействие. Може би дори го е направил с радост.

— Ако изобщо е бил той — прошепнах.

Той е бил. Дълбоко в сърцето си знаех и това. Знаех и още нещо. Знаех какво означава съобщението: Крейг, спри.

Защото измъчвах него или защото измъчвах себе си? Реших, че в крайна сметка това е без значение.

На другия ден валеше силен дъжд, от онези студени порои без гръмотевици, които означават, че първите багри на есента ще започнат да се появяват след седмица-две. Дъждът беше хубаво нещо, защото означаваше, че летните пришълци — колкото от тях бяха останали — седяха сгушени във вилите си и езерото Касъл беше безлюдно. Паркирах колата в зоната за пикници в северния край на езерото и отидох до мястото, което като малки наричахме Терасите и където се качвахме по бански и се предизвиквахме да скочим във водата. Някои дори се осмеляваха.

Приближих се до ръба на скалите, където свършваха нападалите борови иглички и започваха голите камъни — истинската основа на Нова Англия. Бръкнах в десния джоб на панталона си и извадих стария айфон. Подържах го в ръка за момент, почувствах тежестта му и си спомних колко се зарадвах през онзи коледна сутрин, когато разопаковах кутията и видях логото на „Епъл“. Разпищях ли се от радост? Не помнех, но почти сигурно го бях направил.

Батерията още не се беше изтощила, макар и да беше паднала на петдесет процента. Позвъних на господин Хариган и дълбоко в черната пръст на гробище „Елм“, в джоба на скъпо сако, вече обгърнато от плесен, знаех, че Тами Уинет пее. Изслушах как хрипливият му старчески глас за последен път ми казва, че ще ми се обади, ако сметне за необходимо.

Изчаках да прозвучи сигналът. Казах:

— Благодаря ви за всичко, господин Хариган. Сбогом.

Затворих, вдигнах ръка и метнах телефона с цялата си сила. Проследих с поглед как описва дъга на фона на сивото небе. Видях как вдига слаби пръски, когато цопна във водата. Бръкнах в левия си джоб и извадих настоящия си телефон — iPhone 5C в пъстър калъф. Мислех и него да хвърля в езерото. Бих могъл да се справя и само със стационарен телефон и несъмнено това щеше да ми улесни живота. Много по-малко безсмислено дърдорене, край на съобщенията „Какво правиш?“ и тъпите емотикони. Ако след дипломирането си намерех работа във вестник, ако се наложеше да държа връзка с някого, можех да взимам служебен телефон и да го връщам, след като приключа с материала, по който работя.

Вдигнах ръка, останах така дълго време — минута, може би две. Накрая прибрах телефона в джоба си. Не бях сигурен, че всички се пристрастяват към тези високотехнологични консервени кутии, вързани с канап, но знам, че аз съм пристрастен, и господин Хариган също беше пристрастен към тях. Затова пъхнах телефона в джоба му на погребението. Мисля, че сега, през двайсет и първи век, телефоните са начинът, по който се венчаваме за външния свят. Ако е така, значи това е един нещастен брак.

А може би греша. След случилото се с Янко и Уитмор и след като прочетох последното съобщение от pirateking1, има страшно много неща, за които не съм сигурен. Като започнем със самата реалност. Сигурен съм обаче за две неща и те са непоклатими като канара в Нова Англия. Не искам да ме кремират, когато умра, и искам да ме погребат с празни джобове.