Мъртви за света

7

Събудих се от ярките слънчеви лъчи, които нахлуваха през прозореца. Лежах в леглото и плувах в безметежно задоволство. Всичко ме болеше, но някак приятно. Имах една-две синини — дребна работа. Следите от ухапвания, които обикновено красяха шията ми, сега се намираха на съвсем различно място. Никой случаен наблюдател нямаше да забележи, че съм се наслаждавала на вампирска компания, а на гинеколог не смятах да ходя скоро.

Имах спешна нужда от душ, затова се измъкнах от леглото и закуцуках към банята. Намерих я в пълен безпорядък — навсякъде се търкаляха хавлии, завесата висеше изтръгната наполовина от пластмасовите халки (това пък кога е станало?), — но набързо оправих всичко и с усмивка на лице и песен в сърцето се пъхнах под душа.

Докато силната струя барабанеше по гърба ми, стигнах до извода, че съм устроена много простичко. Колко малко ми беше нужно, за да бъда щастлива! Една дълга нощ с мъртвец вършеше чудеса. Но удоволствието ми не се дължеше само на динамичния секс (макар че — бог ми е свидетел — имаше моменти, които няма да забравя до сетния си дъх), а на приятелското общуване. На усещането за споделена близост.

Наречете ме стереотипна, няма да ви се обидя. Прекарах нощта с мъж, който ме нарече красива; мъж, с когото взаимно си доставихме неизмеримо удоволствие. Мъж, който ме докосва, прегръща и се смя заедно с мен. Не съществуваше опасност да съм забременяла, защото вампирите просто не могат да правят бебета. Не изневерявах на никого (макар че споменът за Бил все още ми причиняваше болка), Ерик — също. Затова и не смятах, че сме извършили нещо нередно.

Измих си зъбите, гримирах се, но междувременно нещо ми подсказваше, че преподобният Фулънуайлдър едва ли би се съгласил с мен.

Е, аз така или иначе не смятах да му се изповядвам. Това щеше да си остане между мен и бог. Щом бог е стоварил отгоре ми тежкия кръст на телепатията, нищо не му пречеше да прояви малко снизходителност към мен на сексуалния фронт.

И аз си имах своите терзания, разбира се. И аз бих искала да се омъжа, да имам деца, да бъда вярна на любимия в разумни граници. От мен би излязла чудесна майка. Но нямаше как да се омъжа за обикновен човек, защото винаги щях да знам кога ме лъже, кога ми е ядосан и изобщо всичко, което си мисли за мен. Всичките ми опити за срещи с обикновени мъже са се проваляли с гръм и трясък заради проклетата ми телепатия. С вампирите подобни проблеми не съществуваха, но за сметка на това законът не им позволяваше да се женят — поне засега. Не че някой вампир ми е предлагал брак, припомних си аз и ядосано хвърлих кърпата в коша за пране. Вероятно бих могла да създам сравнително нормална връзка с някой върколак или друго свръхсъщество, тъй като не можех да чета ясно мислите им… Да бе, сякаш наоколо ми гъмжеше от върколаци, коленичили пред мен с пръстен в ръка.

Трябваше просто да живея за мига и да му се наслаждавам максимално. А мигът ми предлагаше един великолепен вампир, който временно беше загубил паметта си, а заедно с нея и голяма част от своята индивидуалност; един вампир, който се нуждаеше от спокойствие и увереност точно толкова, колкото и аз.

Докато слагах обеците си, внезапно стигнах до извода, че Ерик имаше повече от една причина да ме харесва толкова много. След всичките дни, през които живя без спомени за имуществото си, за подчинените си, за властта си и дори за самия себе си, прекараната с мен нощ му даде усещането, че се е сдобил с нещо свое — с мен. Неговата възлюбена.

Продължавах да стоя пред огледалото, но вече не виждах отражението си. Отсреща ме гледаше цял един свят, който Ерик смяташе за своя собственост.

Не ми се искаше да го разочаровам.

Настроението ми застрашително се влошаваше; безметежното ми щастие бе на път да премине в безжалостно самобичуване, затова изпитах облекчение, когато телефонът звънна. На екрана се изписа номерът на Сам. Обаждаше се от бара, а не от караваната си.

— Суки?

— Здрасти, Сам.

— Съжалявам за Джейсън. Някакви новини?

— Не. Звъннах в полицията веднага щом се събудих. Диспечерката ми каза, че Елси Бек ще се свърже с мен, ако се появи някаква нова информация. Повтори го около двайсет пъти всъщност. При всяко мое обаждане.

— Искаш ли да намеря някой, който да поеме смяната ти?

— Не. Предпочитам да съм заета с работа, отколкото да се мотая вкъщи. Те знаят къде да ме потърсят, ако имат нещо да ми кажат.

— Сигурна ли си?

— Да. Благодаря за предложението, все пак.

— Ако мога да ти помогна с нещо, просто ми кажи.

— Сега като се замислих, може би има нещо такова.

— Да?

— Помниш ли онази дребничката девойка, която Джейсън доведе в бар в новогодишната нощ?

Сам се замисли.

— Да — колебливо отвърна той. — Една от сестрите Норис? Те живеят в Хотшот.

— Така каза и Хойт.

— С тези хора трябва да се внимава, Суки. Хотшот е старо селище. Там отдавна се практикуват родствени бракове.

Не бях сигурна какво точно се опитваше да ми каже Сам.

— Сам, би ли ми обяснил малко по-подробно? Боя се, че днес не съм много добра в тълкуването на тънки намеци.

— Точно в момента не мога.

— О, не си сам, така ли?

— Не. При мен е един от доставчиците. Просто внимавай. Те са много… различни. Много.

— Ясно — бавно отвърнах аз, макар че нищо не ми беше ясно. — Ще внимавам. Ще се видим в четири и половина.

Затворих телефона, обзета от смътно предчувствие за опасност.

Разполагах с достатъчно време да отида до Хотшот и да се върна преди работа. Нахлузих някакви джинси, маратонки, яркочервена блуза с дълъг ръкав и старото си синьо палто. Взех адреса на Кристъл Норис от телефонния указател и го потърсих на картата. Прекарала съм целия си живот в община Ренард и смятах, че познавам района добре, но се оказа, че Хотшот е като черна дупка в системата на географските ми познания. Налагаше се да взема картата със себе си.

Качих се в колата и поех на север. На първото Т-образно кръстовище завих на дясно. Подминах фабриката за обработка на дървен материал — която осигуряваше прехраната на голяма част от съгражданите ми, — цеха за претапициране на мебели и окръжната водоснабдителна служба. По пътя видях едно-две магазинчета за алкохол, а на следващия кръстопът пред погледа ми се изпречи селски магазин за хранителни стоки, гордо закичен с табела:

Беше останала да виси там от лятото. После отново завих надясно и продължих в южна посока.

Колкото по-дълбоко навлизах в този затънтен район, толкова по-лош ставаше пътят. Екипите по поддръжка на пътищата не бяха стъпвали тук от лятото. Жителите на Хотшот или нямаха собствен представител в общинската управа, или просто не желаеха посетители. От време на време пътят хлътваше в ниски участъци, докато се виеше между мочурищата. При силни валежи тези ями сигурно се пълнеха с вода и районът ставаше абсолютно непроходим. Не бих се изненадала, ако наоколо се срещаха и алигатори.

Накрая се озовах на още един кръстопът, в сравнение с който онзи с хранителния магазин изглеждаше като огромен търговски център. Наоколо бяха разпръснати десетина кирпичени къщи. В дворовете на повечето от тях имаше паркирани по няколко коли. Тук-там се мяркаше по някоя ръждясала люлка или баскетболен кош, а върху два от покривите стърчаха сателитни чинии. Направи ми впечатление една странна подробност — всички къщи се намираха на почти равно разстояние от кръстопътя. Сякаш някой бе опънал въже от забит в земята кол и беше направил кръг, за да очертае граница, отвъд която се намираха къщите. Вътре в кръга нямаше нищо.

От опит знаех, че обществата от подобни малки селища по нищо не се отличаваха от останалите. И тук вирееха същите типове хора като навсякъде. Едни бяха бедни, горди и добри. Други — бедни, подли и негодни за нищо. Но всички си знаеха и кътните зъби и нищичко не оставаше незабелязано.

През този мразовит ден наоколо нямаше жива душа, за да се ориентирам дали жителите на Хотшот бяха чернокожи, или бели. Малко вероятно бе тук да съжителстват представители от различни раси. Взех да се чудя дали всъщност се намирам на правилния кръстопът, но съмненията ми се изпариха, когато видях някакво подобие на зелена пътна табела, забучена на кол пред една от къщите. На нея пишеше „Хотшот“.

Значи се намирах на правилното място. Оставаше и да намеря дома на Кристъл Норис.

На една от ръждясалите пощенски кутии се мъдреше едва забележим номер. По пътя на логиката стигнах до извода, че съседната къща би трябвало да е тази на Кристъл Норис. Домът на семейство Норис леко се различаваше от останалите; отпред имаше малка веранда с едно кресло и два обикновени градински стола, както и два автомобила — един „Форд Фиеста“ и един допотопен „Буик“.

Когато паркирах и излязох от колата, внезапно осъзнах нещо много странно.

В Хотшот нямаше кучета.

Във всяко друго подобно селище наоколо щяха да се мотаят поне десетина кучета, а аз щях да се чудя как да изляза от колата, без да бъда нападната. А тук нито едно излайване не нарушаваше злокобната зимна тишина.

Прекосих двора, покрит с твърда като камък кал. Имах чувството, че нечии невидими очи следят всяка моя стъпка. Почуках на тежката дървена врата — върху нея имаше три квадратни прозорчета, които очевидно служеха като „шпионки“, защото през най-долното със сигурност ме шпионираха чифт тъмни очи.

И тъкмо когато дългата пауза започна да ме изнервя, вратата се отвори.

Пред мен стоеше Джейсъновата новогодишна приятелка, която, разбира се, днес изглеждаше доста по-скромно в сравнение с последната ни среща. Черни джинси, бежова блуза, евтини ботуши. Късата й къдрава коса изглеждаше някак пепеляво черна, или просто казано — невзрачна. Слаба девойка с напрегнат вид, която със сигурност нямаше двайсет и една, независимо от твърденията й.

— Кристъл Норис?

— Да? — Не прозвуча точно недружелюбно, но определено държеше да създаде впечатление, че е много заета.

— Аз съм Суки, сестрата на Джейсън Стакхаус.

— О, така ли? Заповядай — тя се отдръпна встрани и аз пристъпих в тясната всекидневна. Беше претъпкана с мебели, предназначени за доста по-голямо пространство: два огромни фотьойла с подвижни облегалки и троен диван, тапициран с тъмнокафява изкуствена кожа — от онези с големите възглавници, които имат хлътнало копче по средата. Изключително неудобна мебел — лятно време кожата ти залепва по тапицерията, през зимата хлътваш надълбоко, а във вдлъбнатините около копчетата задължително се събират трохи.

На пода имаше мръсен тъмночервен килим с жълто-кафяви шарки, който едва се забелязваше изпод плътния слой играчки, разхвърляни отгоре му. Върху стената над телевизора висеше картина — „Тайната вечеря“, — а из цялата къща се носеше приятно ухание на печен фасул, ориз и царевичен хляб.

Пред вратата на кухнята седеше детенце на около две години и си играеше с конструктор. Приличаше на момченце, съдейки по зелената блуза и гащеризона, а по въздългата му кестенява коса липсваха фиби или панделки, но нямаше как да съм сигурна.

— Твое ли е детенцето? — приветливо попитах аз.

— Не, на сестра ми е — отвърна Кристъл и кимна към един от фотьойлите.

— Кристъл, причината, поради която съм тук… Наясно ли си, че Джейсън изчезна?

Кристъл седеше на ръба на дивана, вторачила поглед в тънките си ръце. Въпросът ми я стресна, но не изглеждаше особено изненадана.

— Откога го няма? — попита тя. Имаше приятен глас, леко дрезгав, който сигурно подлудяваше мъжете.

— От нощта на първи януари. Беше вкъщи, по някое време тръгна, но на другата сутрин не се е появил на работа. Открихме малко кръв на пристана зад къщата му. Пикапът си стоеше на алеята пред дома му. С отворена врата.

— Нищо не знам за това — побърза да каже Кристъл.

Лъжеше.

— Кой ти каза, че имам нещо общо? — започваше да се ядосва. — Знам си правата. Не съм длъжна да разговарям с теб.

О, да, разбира се. 29-а поправка от Конституцията: „Свръхсъществата не са длъжни да разговарят със Суки Стакхаус“.

— Напротив, длъжна си — чашата на търпението ми преля и аз внезапно приключих с любезностите. — Аз не съм като теб. Нямам сестра или племенник — и кимнах към детето. Шансовете ми да съм познала пола му бяха петдесет на петдесет. — Нямам нито майка, нито баща, нито… никого. Никого, освен брат ми — поех дълбоко въздух. — Искам да знам къде е Джейсън. Така че, ако знаеш нещо, бъди така добра да ми кажеш.

— Иначе? Какво ще направиш? — злобно попита тя, но много й се искаше да разбере какво крия в ръкава си. Това поне успях да прочета зад плътната пелена, която обгръщаше свръхестествения й мозък.

— Да, какво? — обади се някакъв по-спокоен глас.

На вратата стоеше мъж. Около петдесет годишен, с добре оформена посребрена брада и късо подстригана коса. Дребен мъж, не по-висок от метър и седемдесет, жилав и с мускулести ръце.

— Всичко, което се наложи — отвърнах аз и го погледнах право в очите. Те имаха много странен златистозелен цвят. Човекът не изглеждаше враждебно настроен, а по-скоро любопитен.

— Защо сте тук? — попита той все така спокойно.

— Кой сте вие? — нямах нито време, нито желание да преразказвам цялата си история на всеки срещнат. Но този човек излъчваше авторитет, а в добавка към това не споделяше враждебността на Кристъл, така че може би си струваше да разговарям с него.

— Аз съм Калвин Норис, чичото на Кристъл — мозъкът му излъчваше онзи особен тип вълни, характерни за свръхсъществата. Съдейки по липсата на кучета в селото, реших, че жителите му са върколаци.

— Господин Норис, аз съм Суки Стакхаус — интересът му към мен видимо нарасна. — Брат ми Джейсън доведе вашата племенница на новогодишното парти в бар „Мерлот“. На следващата нощ брат ми изчезна безследно. Искам да разбера дали Кристъл знае нещо, което би могло да ми помогне да го открия.

Калвин Норис се наведе да погали детето по главата, а после пристъпи към дивана и се настани до Кристъл, която не спираше да ми хвърля кръвнишки погледи. Изглеждаше спокоен, с подпрени на коленете лакти и леко наведена встрани глава, така че да вижда начумереното лице на племенницата си.

— Това ми звучи разумно, Кристъл. Момичето иска да разбере къде е брат й. Ако знаеш нещо, кажи й.

— Защо трябва да й казвам каквото и да било? Идва тук и се опитва да ме заплашва — сряза го Кристъл.

— Защото ако някой е в беда, трябва да му помогнем. Проява на елементарна любезност. А доколкото разбирам, ти не си я търсила, за да й предложиш помощ, нали?

— Не мисля, че Джейсън просто е изчезнал. Според мен… — тя рязко млъкна, осъзнавайки, че е казала твърде много.

Калвин настръхна от напрежение. Явно не очакваше, че племенницата му действително разполага с информация за изчезването на Джейсън. Той просто искаше да я помоли да се държи по-любезно с гостенката си. Това поне успях да прочета, но нищо повече. Опитвах се да определя типа на връзката им, но не ми се удаваше. Той очевидно притежаваше някаква власт над момичето, но какво точно? Този човек излъчваше авторитет не просто на чичо, а и на неин главатар. И макар да носеше работни дрехи и груби ботуши и да изглеждаше като обикновен наемен работник, Калвин Норис със сигурност заемаше някакъв много влиятелен пост.

Водач на глутницата, помислих си аз. Но къде му е глутницата тогава? В този затънтен пущинак? Тогава се сетих за предупреждението на Сам относно репутацията на Хотшот и получих прозрение. Всички обитатели на Хотшот бяха същества с двойствена природа.

Възможно ли беше това? Не разполагах със сигурно доказателство, че Калвин Норис е върколак, но можех да се обзаложа, че по пълнолуние не се превръща в зайче. Обзе ме непреодолимо желание да се протегна и да го докосна по ръката, за да получа достъп до съзнанието му.

Едно нещо вече знаех със сигурност: за нищо на света не бих искала да съм близо до Хотшот през трите нощи около пълнолуние.

— Ти си сервитьорката от „Мерлот“ — каза той и премести втренчения си поглед от Кристъл върху мен.

— Аз съм една от сервитьорките в „Мерлот“.

— И си приятелка на Сам.

— Да — небрежно отвърнах аз. — Сам ми е приятел, Алсид Ерво също. Познавам и полковник Флъд.

Тези имена определено значеха нещо за Калвин Норис. Изобщо не се изненадах, че е чувал за тези видни фигури от обществото на шривпортските върколаци — а очевидно вече познаваше и Сам. Моят шеф не жалеше време и средства да се свърже с колкото се може повече представители на местното свръхестествено общество.

Кристъл седеше на дивана все така начумерена, но не изпускаше и дума от разговора ни. От съседната стая се появи момиче, облечено в дънков гащеризон, и взе на ръце детето. Въпреки че лицето й бе по-закръглено и не толкова изразително, не беше трудно да се сетя, че това е по-малката сестра на Кристъл. Която отново чакаше бебе.

— Имаш ли нужда от нещо, чичо Калвин? — попита тя и ме изгледа над рамото на детето.

— Не, Доун. Погрижи се за Матю — тя изчезна навътре в къщата с товара си на ръце. Значи правилно бях отгатнала пола на детето.

— Кристъл — каза Калвин Норис с ужасяващо спокоен глас, — очаквам да чуя от теб какво се е случило.

Девойката изглеждаше шокирана от тази заповед. Очевидно бе смятала, че й се е разминало.

Нямаше друг избор, освен да се подчини. Отне й малко време, но все пак го направи.

— Джейсън ме покани да го придружа на новогодишното парти — каза тя. — Запознах се с него в „Уолмарт“, когато отидох да си купя дамска чанта.

Въздъхнах. Джейсън умееше да си намира партньорки къде ли не. Накрая щеше да си лепне някоя заразна болест (ако вече не го бе направил) или да го споходи неочаквано бащинство, а аз нямаше да имам друг избор, освен да гледам отстрани и да кърша пръсти.

— Попита ме дали искам да посрещна Нова година с него. Останах с впечатлението, че жената, с която е имал уговорка, се е отметнала в последния момент, защото мъже като него не остават сами в новогодишната нощ.

Свих рамене. Брат ми можеше да си уреди и провали среща не с една, а с пет жени за новогодишната нощ. Той тичаше подир всяка фуста и жените в живота му често го зарязваха именно поради тази причина.

— Той е сладур, а аз исках да се измъкна от Хотшот, затова веднага приех предложението му. Попита дали може да дойде да ме вземе от вкъщи, но аз не исках съседите да го виждат, затова му казах, че просто ще го чакам на спирката и ще отидем до бара с пикапа му. Така и направихме. Прекарахме си чудесно, после отидохме у тях и продължихме със забавленията — тук Кристъл направи пауза и злобно ме изгледа. — Искаш ли да знаеш дали е добър в леглото?

Въздухът се раздвижи и от ъгълчето на устата й потече кръв. Ръката на Калвин се върна в предишното си положение още преди да съм разбрала, че е помръднала.

— Дръж се любезно. Не е нужно да вадиш лошата си страна на показ пред непознати хора — изрече той толкова сериозно, че аз мислено се зарекох да се държа любезно в името на собствената си безопасност.

— Добре. Това беше малко грубо, признавам — съгласи се тя и веднага омекна. — Разбрахме се да прекараме заедно и следващата нощ, така че аз се измъкнах от вкъщи и отидох у тях. Той трябваше да се отбие за малко у сестра си… у вас вероятно. Той има една сестра, нали?

Кимнах.

— Помоли ме да го изчакам и обеща, че няма да се бави. Исках да го придружа, но той не се съгласи. Обясни ми, че някакъв вампир гостува на сестра му и не иска да ме запознава с него.

А според мен брат ми просто е знаел какво ще е мнението ми за Кристъл и затова е предпочел да не ми я води.

— Той прибра ли се вкъщи? — попита Калвин и я извади от унеса й.

— Да — отвърна Кристъл и аз наострих уши.

— Какво се случи след това? — отново я подкани Калвин.

— Не съм съвсем сигурна — отвърна тя. — Бях в къщата, чаках го, чух как паркира пикапа си и си мисля: „О, божичко, тук е, купонът започва“, обаче не го чувам да се качва по стълбите и се чудя какво става. Разбира се, всички лампи навън светят, но аз не поглеждам през прозореца, защото съм сигурна, че е той — ама разбира се, че ще е сигурна, нали е върколак, подушила го е. — Наострям слух — продължи тя — и чувам, че тръгва да заобикаля къщата. Решавам, че ще влезе през задния вход поради някаква причина, знам ли аз каква, кални ботуши, нещо такова.

Поех дълбоко въздух. Кристъл най-после започваше да говори по същество. Само след минута щях да знам истината. Усещах го.

— И после, някъде зад къщата, но по-далеч, на метри от верандата, чувам някаква врява, крясъци и прочее, и после всичко утихна.

Ако не беше свръхсъщество, нямаше да чуе почти нищо. Ето, знаех си, че ще намеря нещо положително в цялата тази гадост.

— Излезе ли да огледаш наоколо? — попита Калвин. Захабената му ръка се протегна към черните къдрици на Кристъл и той я помилва като любимо куче.

— Не, сър, не огледах.

— Подуши ли миризма?

— Не посмях да отида по-близо — призна тя и се намръщи. — Вятърът духаше в противоположната посока. Усетих слаб мирис от Джейсън. Надуших и кръв… а може би и още нещо.

— Какво например?

Кристъл заби поглед в ръцете си.

— Свръхсъщество, но не съм много сигурна. Някои от нас могат да се трансформират по всяко време, не само по пълнолуние. Аз не мога, за съжаление, иначе щях да разпозная следата — каза тя и ме погледна така, сякаш ми се извиняваше.

— Вампир? — попита Калвин.

— Не познавам вампирската миризма — простичко отвърна тя. — Не знам.

— Вещица? — попитах аз.

— Те по-различно ли миришат от обикновените хора? — изненада се Кристъл.

Свих рамене. Нямах представа.

— Какво направи после? — попита Калвин.

— Стана ми ясно, че някой… че нещо е отнесло Джейсън в гората. И аз просто… уплаших се. Не ми стигна смелост да го търся — тя сви рамене. — След това се прибрах вкъщи. Какво друго можех да направя?

Положих усилие да не се разплача, но сълзите сами потекоха по бузите ми. За пръв път признах пред себе си, че не съм сигурна дали някога ще видя брат си отново. Но ако намерението на нападателя е било да убие Джейсън, защо просто не е оставил трупа му в задния двор? Както спомена и Кристъл, в нощта на първи януари нямаше пълнолуние. Но не всичко на този свят се случваше по пълнолуние…

За съжаление, разполагах с достатъчно познания за паралелния свръхестествен свят, а там гъмжеше от същества, които можеха да погълнат Джейсън наведнъж. Или на няколко хапки.

Но аз просто не можех да си позволя да мисля за това. Макар че сълзите ми продължаваха да текат, положих усилие да се усмихна.

— Много ви благодаря — любезно казах аз. — Задължена съм ви, че ми отделихте от времето си. Няма да ви задържам повече.

Кристъл ме изгледа подозрително, но чичо й се наведе и ме потупа по ръката — жест, който изненада всички ни, включително и него.

Калвин Норис ме придружи до колата ми. Гъстите облаци скриваха слънцето и навън беше станало още по-студено. Вятърът брулеше голите клони на огромните храсти, които опасваха двора. В тях разпознах форзиции — или жълти камбанки, както ги наричаха в детските стихчета, — спиреи и дори магнолии. Около тях сигурно имаше засадени нарциси и перуники — същите цветя, които растяха в градината на баба ми, и същите храсти, които красяха южняшките дворове поколения наред. Сега всичко изглеждаше мрачно и неприветливо, но през пролетта Майката Природа щеше да прикрие нищетата с живописни краски.

Малко по-надолу по улицата, през няколко къщи от дома на семейство Норис, някакъв човек излезе от бараката в двора си и внимателно ни огледа. После бързо се шмугна в къщата и хлопна вратата. Отдалече не успях да го видя много добре — запомних единствено светлата му гъста коса, — но пъргавината му бе просто феноменална. Местните жители не просто недолюбваха пришълците — те откровено ги ненавиждаха.

— Аз живея ей там — посочи Калвин към доста по-приветлива къща, прясно боядисана в бяло. По всичко личеше, че този дом има грижовен стопанин — автомобилната алея изглеждаше в безупречно състояние, а бялата барака за инструменти стоеше стабилно върху равна циментова основа.

Кимнах.

— Много е хубава — отвърнах аз. Гласът ми едва доловимо трепереше.

— Искам да ти направя едно предложение — каза Калвин Норис.

Постарах се да изглеждам заинтригувана.

— В момента ти си жена без протекции — продължи той. — Брат ти го няма. Надявам се да се върне, но дотогава ще имаш нужда от закрилник.

Началото на предложението му изобщо не ми се понрави, но нямах никакво желание да влизам в спор с върколак. В крайна сметка, той ми направи огромна услуга, като накара Кристъл да проговори. Затова просто мълчах, треперех от студ и полагах огромни усилия да изглеждам любезна.

— Ако имаш нужда от убежище и закрилник, аз съм твоят човек — каза той и златистозелените му очи се впиха в моите.

Ще ви кажа защо не отхвърлих с възмущение предложението на Калвин: защото в него нямаше и капчица високомерие. Защото според неговите нрави той проявяваше максимална любезност. Разбира се, въпросният статут на „закрилник“ предполагаше и други неща, освен закрилата, но в поведението му нямаше нищо похотливо или откровено обидно. Калвин Норис бе готов да рискува спокойствието си в името на моята безопасност. Предложението му звучеше напълно искрено и аз нямах основание да се дразня.

— Благодаря — отвърнах. — Ще го имам предвид.

— Чувал съм за теб — каза той. — Ние, свръхсъществата, общуваме помежду си. За теб казват, че не си като другите хора.

— Така е — нормалните мъже може да ме смятаха за привлекателна на външен вид, но дълбоката същност на Суки Стакхаус ги плашеше и отблъскваше. Ако случайно се възгордеех от комплиментите, които получавах от Ерик, Бил или Алсид, достатъчно беше да се заслушам в мислите на клиентите в бара и самочувствието ми мигом се смачкваше. Леденият вятър ме пронизваше и аз се загърнах още по-плътно в старото си синьо палто. Като повечето същества с двойствена природа, Калвин понасяше студа много по-леко от хората. — Но не съм като вас, макар че оценявам твоето… ъм… любезно предложение.

Много исках да разбера на какво се дължи тази чест, но не посмях да попитам направо.

— Знам, че не си като нас. Всъщност това само засилва твоята… Работата е там, че в Хотшот кръвосмешението е традиция и се практикува много отдавна. Кристъл сама го каза. Тя може да се превъплъщава само по пълнолуние, но дори и тогава възможностите й са доста ограничени — той посочи към лицето си. — Нали забелязваш, че очите ми се различават от човешките? Имаме нужда от прилив на нова кръв, на нови гени. Ти не си с двойствена природа, но не си и обикновена жена. Обикновените жени не оцеляват дълго тук.

Хм, нещата започваха да добиват злокобен оттенък, но аз съчувствах на събеседника си и разбирах тревогата му. Калвин Норис бе главатарят на това особено общество и носеше отговорност за неговото бъдеще.

Той погледна намръщено към къщата, от която се бе появил светлокосият мъж, но после отново се обърна към мен, за да довърши мисълта си.

— Смятам, че ще харесаш местните хора. Убеден съм, че си много подходяща за разплод. Разбрах го веднага щом те видях.

Изумителен комплимент! Дойде ми толкова изненадващо, че останах безмълвна.

— Поласкана съм и оценявам предложението ти. Ще го имам предвид — отвърнах аз, след като се опомних. — Рано или късно полицията ще разбере, че Кристъл и Джейсън са били заедно в новогодишната нощ. Ако вече не са го разбрали. И ще дойдат да я разпитат.

— Да заповядат — отвърна Калвин Норис. Златистозелените му очи сякаш се усмихваха. — И друг път са идвали, но нищичко не са успявали да изкопчат. Надявам се да откриеш брат си. Ако имаш нужда от помощ, насреща съм. Работя в Норкрос. Сериозен човек съм.

Благодарих му още веднъж и с облекчение се качих в колата си. Кимнах на Калвин за довиждане, запалих двигателя и излязох на заден ход от алеята. Значи Калвин Норис работеше в дървопреработвателната фабрика в Норкрос. Перспективно предприятие. Плащат добре на работниците си и непрекъснато се развиват. Имала съм и по-лоши предложения, това поне е сигурно.

Докато шофирах към „Мерлот“, се чудех дали Кристъл се е опитвала да забременее от Джейсън. Калвин изобщо не изглеждаше разтревожен, че племенницата му е правела секс с почти непознат мъж. От Алсид знаех, че върколаците се стараеха да създават потомство със себеподобни, за да са сигурни, че децата им ще бъдат чистокръвни върколаци. А жителите на това малко общество очевидно се стремяха да разнообразят генофонда си с човешки материал, вместо да създадат ново поколение върколаци, чиято сила постепенно отслабваше заради прекомерното кръвосмешение помежду им.

Завръщането ми в „Мерлот“ бе равносилно на пътуване с машина на времето от миналия век в настоящия. Питах се от колко ли време съществуваше селцето Хотшот на този кръстопът и какво задържаше жителите му там. Но тъй като нямах отговор на този въпрос, реших да насоча вниманието си към по-актуални теми.

Този следобед в бар „Мерлот“ цареше небивало спокойствие. Преоблякох се, препасах черната си престилка, пригладих косата си и измих ръцете си. Сам стоеше зад бара със скръстени пред гърдите ръце и замислен поглед. Холи тъкмо сервираше кана бира на някакъв самотен посетител.

— Как беше в Хотшот? — попита ме Сам.

— Много странно място.

Той ме потупа по рамото.

— Успя ли да разбереш нещо?

— Всъщност да. Само дето не съм сигурна как да го тълкувам — забелязах, че Сам се нуждаеше от подстригване; медночервените непослушни къдрици му придаваха вид на ренесансов ангел.

— Запозна ли се с Калвин Норис?

— Да. Именно той накара Кристъл да говори с мен и ми направи изключително странно предложение.

— И какво е то?

— Ще ти кажа, но някой друг път — иначе казано: Убий ме, представа нямам как точно да го формулирам. Бузите ми пламнаха от срам и аз побързах да си намеря работа на мивката.

— Калвин е свестен мъж, доколкото ми е известно — бавно изрече Сам. — Работи в Норкрос и е шеф на бригада. Добра застраховка, пенсионно осигуряване и всичко останало. Неколцина от останалите мъже в Хотшот работят като заварчици в собствена работилница и се справят много добре. Но нямам представа какво се случва в Хотшот вечер, когато всички се приберат от работа. Никой не знае всъщност. Познаваш ли шериф Дауди? Джон Дауди? Бил е шериф още преди да се преместя тук.

— Да, помня го. Веднъж прибра Джейсън по обвинение във вандализъм. Баба трябваше да плати гаранцията му, за да го пуснат от ареста. Шериф Дауди изнесе на Джейсън такова конско, че брат ми се беше кротнал… поне за известно време.

— Сид Мат ми разказа какво се е случило с шерифа. Една пролет Джон Дауди отишъл в Хотшот, за да арестува по-големия брат на Калвин — Карлтън Норис.

— По какво обвинение? — Сид Мат Ланкастър беше възрастен адвокат, известен в целия регион.

— Изнасилване. Девойката имала не само желание, но и опит, обаче била непълнолетна. Вторият й баща решил, че Карлтън е опозорил семейството им.

Доста сложни обстоятелства.

— И какво точно се случило?

— Никой не знае. Късно същата вечер открили патрулната кола на Дауди в покрайнините на Хотшот. Празна. Никаква кръв, никакви отпечатъци. Никой не го е виждал оттогава. И никой от жителите в Хотшот не помни да го е виждал през онзи ден. Така поне твърдят всички.

— Също като Джейсън — тихо казах аз. — Той проста изчезна…

— Но Джейсън се е намирал в собствената си къща, а според теб Кристъл няма нищо общо със случая.

Наложи се да се отърся от вцепенението си.

— Прав си. А някой знае ли какво точно се е случило с шериф Дауди?

— Не. Но оттогава никой не е виждал и Карлтън Норис.

Ама че работа!

— И каква е поуката от тази история?

— Поуката е, че жителите на Хотшот раздават правосъдие според собствените си закони.

— И ти предпочиташ да са на твоя страна — това беше моята поука от историята.

— Да — отвърна Сам. — Естествено. Те нищо ли не си спомняш? Това се е случило преди петнайсетина години.

— Тогава съм имала достатъчно свои проблеми — свих рамене аз, след като набързо пресметнах, че тогава съм била единайсетгодишно сираче, наскоро открило телепатичните си способности. Барът полека-лека започна да се пълни с клиенти, решили да пийнат нещо след работа на път за вкъщи. През остатъка от вечерта двамата със Сам не успяхме да си кажем нищо повече, но, честно казано, това ме устройваше идеално. Сам често играеше главната роля в някои от интимните ми фантазии и аз много го харесвах, но точно в момента имах толкова много грижи и тревоги, че нямах сили да мисля и за него.

През същата тази вечер открих, че някои жители на Бон Темпс дори се радваха на изчезването на Джейсън. Като например Анди Белфльор и сестра му Порша, които се отбиха да хапнат в „Мерлот“, защото баба им Карълайн имаше гости за вечеря и те не искаха да й се пречкат. Детективът Анди и адвокатката Порша не фигурираха в списъка на любимите ми хора. Преди време Бил откри, че те се явяват негови далечни потомци, и разработи сложен план, чрез който да направи анонимно финансово дарение в тяхна полза. Анди и Порша с чиста съвест харчеха мистериозното си наследство, но аз непрекъснато се дразнех, когато виждах как пръскат парите му за нови коли, скъпи дрехи и ремонт на къщата си, а в същото време не можеха да понасят не само Бил, но и мен, като негова приятелка.

До момента, в който започнах да излизам с Бил, Анди имаше съвсем нормално отношение към мен. Поне се държеше любезно и оставяше прилични бакшиши. Порша просто не ме забелязваше — тя си имаше достатъчно свои грижи. Хората разправяха, че се появил кандидат за ръката й, но в мен се прокрадваше коварното съмнение, че ухажорът й проявяваше по-голям интерес към богатството й, отколкото към нея. Понякога се чудех дали късметът на Анди и Порша не растеше правопропорционално на моята злочестина. В тази зимна вечер двамата изглеждаха в чудесно настроение и нагъваха хамбургери със завиден апетит.

— Съжалявам за брат ти, Суки — каза Анди, докато му наливах втора порция чай.

Изгледах го с каменно изражение на лицето. Лъжец. Секунда по-късно той премести погледа си върху солницата и се втренчи в нея с такъв интерес, сякаш очакваше да му проговори.

— Виждала ли си Бил скоро? — попита Порша и попи устните си със салфетка. Опитваше се да разсее неловкото мълчание с любезен въпрос, но всъщност успя да ме ядоса още повече.

— Не — казах. — Имате ли нужда от нещо друго?

— Не, благодаря, вече приключихме — бързо отвърна тя. Аз се завъртях на пета и тръгнах. И тогава на устните ми цъфна усмивка. Точно когато аз си помислих: Кучка, Порша си каза наум: Ама че кучка.

Какъв апетитен задник, побърза да се включи и Анди. Проклетата ми телепатия! Не дарба, а наказание, което не бих пожелала и на най-големия си враг. Завиждах на хората, които чуваха единствено с ушите си.

В бара влязоха Кевин и Кения, но не за да пият, а за бърза вечеря по време на дежурство. Тяхното служебно партньорство от години забавляваше жителите на Бон Темпс. Белоснежният Кевин беше висок и тънък като тръстика — същински бегач на дълги разстояния; да се чуди човек как не се огъваше под тежестта на пистолета, който висеше на колана му. В сравнение с него партньорката му Кения беше с няколко сантиметра по-висока, с петнайсет нюанса по-тъмна и двойно по-тежка. Мъжете в бара от две години залагаха пари по повод естеството на взаимоотношенията им, като — разбира се — обличаха облозите си в далеч по-пиперливи думи.

Знаех (по неволя), че Кения (в комплект с белезниците и полицейската си палка) ежедневно присъстваше в бляновете на много от клиентите в бара; знаех и друго — че онези, които най-много се шегуваха с Кевин, имаха най-зловещи фантазии. Докато носех хамбургерите им към масата, се фокусирах върху мисловната активност на двамата полицаи. Кения се чудеше дали да не предложи на Бъд Диърборн да включат в издирването на Джейсън и кучета следотърсачи от съседната община, а Кевин се тревожеше за сърцето на майка си, което напоследък често излизаше от обичайния си ритъм.

— Суки — каза Кевин, след като им занесох бутилка кетчуп. — Днес няколко души минах през полицията с обявления за изчезнал вампир.

— Видях един такъв плакат в супермаркета — отвърнах аз.

— Не казвам, че щом си излизала с вампир, трябва да си експерт по тези въпроси — деликатно продължи той, защото Кевин винаги се стараеше да се държи любезно с мен, — но се чудех дали случайно не си виждала този вампир. Преди да изчезне, имам предвид.

Кения също ме погледна и търпеливо зачака отговора ми. Междувременно си мислеше, че имам изумителната способност да се забърквам в неприятности, въпреки че сама по себе си не съм лош човек (благодаря, Кения), и искрено се надяваше Джейсън де се завърне жив и здрав. Кевин си мислеше, че аз винаги се държа любезно с него и Кения; о, и още нещо — че за нищо на света не би ме докоснал. Въздъхнах — незабележимо, надявам се. Двамата седяха и чакаха отговора ми. Поколебах се, докато реша коя е най-добрата ми опция. Накрая реших, че винаги е най-лесно да кажеш истината.

— Да, разбира се. Ерик е собственик на вампирски бар в Шривпорт — казах. — Виждала съм го, когато съм ходила там с Бил.

— А не си ли го срещала тия дни?

— Гарантирам ви, че не съм го отвлякла от „Вамптазия“ — отвърнах аз, преливаща от сарказъм.

Кения ме изгледа накриво. Съвсем основателно, при това.

— Никой не е казал такова нещо — каза тя и мислено добави: Не ми създавай проблеми, девойко.

Свих рамене и се оттеглих.

Имах доста работа, тъй като някои хора продължаваха да ядат вечерята си, а други да я пият. Започнаха да прииждат и клиенти, които искаха да пийнат нещо, след като са се нахранили вкъщи. Холи също имаше много работа. На всичкото отгоре един от клиентите — служител на телефонната компания — разля бирата си на пода и на нея й се наложи да изтича за кофата и парцала. Едва смогваше, горката. Изобщо не забеляза — за разлика от мен, — че входната врата се отвори, защото стоеше с гръб към нея и сервираше поръчката на Сид Мат Ланкастър. Младежът, нает от Сам да ни помага в почистването, тъкмо разтребваше едно от сепаретата след току-що приключилото парти на общинските служители, а аз се залових да оправя масата на двамата Белфльор. Анди говореше със Сам, докато чакаше Порша да излезе от тоалетната. Прибрах бакшиша си — точно петнайсет процента от стойността на сметката и нито цент повече. Каква щедрост! От входната врата нахлу студен въздух и аз неволно погледнах нататък.

В бара влезе жена — висока, слаба и толкова широкоплещеста, че се наложи да хвърля поглед към гърдите й, за да получа потвърждение за пола й. Къса кестенява коса — много гъста — и абсолютно никакъв грим. Придружаваше я някакъв мъж, но той се появи в полезрението ми едва, когато жената отстъпи встрани. И неговото телосложение си го биваше; изпод тясната му тениска изпъкваха мускули, каквито виждах за пръв път през живота си. Часове — не, години! — прекарани във фитнес залата. Ситните му кестеняви къдрици се спускаха до раменете и изглеждаха доста по-тъмни от брадата и мустаците му. Никой от двамата не носеше връхна дреха въпреки студеното време. Новодошлите се запътиха към мен.

— Кой е собственикът? — попита жената.

— Сам. Зад бара е — отвърнах аз и продължих да забърсвам масата. Мъжът ме изгледа с любопитство, но това не ме разтревожи особено. Когато ме подминаха, забелязах, че той носеше сноп плакати под мишница и ролка тиксо, нанизана на дланта му като гривна.

Хвърлих бърз поглед към Холи, която стоеше като вкаменена с кафето на Сид Мат Ланкастър в ръка. Възрастният адвокат с удивление проследи погледа й до странната двойка, която си проправяше път между масите в посока към Сам. Целият бар, тих и спокоен до този момент, внезапно де изпълни с непоносимо напрежение. Холи успя да сервира кафето на господин Ланкастър, при това — без да го разлее, и светкавично се изнесе в кухнята.

Това окончателно затвърди подозренията ми относно самоличността на загадъчната посетителка.

Мъжът и жената откриха Сам и се впуснаха в тих разговор с него, а Анди ги подслушваше, просто защото се намираше наблизо. Когато минах покрай тях, за да оставя мръсните съдове за миене, чух жената да казва (с дълбок алтов глас): „… да разлепим тези плакати из града за всеки случай, може някой да го е виждал“.

Самата Халоу, от плът и кръв! Вещицата, която причини толкова неприятности. Убийцата на Адабел Янси. Похитителката на брат ми Джейсън. Имах чувството, че в главата ми се е вселил зъл демон и блъска по слепоочията ми с чук.

Ясно защо Холи се държеше така. На свиканата от Халоу среща в Шривпорт нейното сборище бе имало наглостта да откаже поканата на властната вещица.

— Разбира се — каза Сам. — Сложете един на тези стена — той посочи към празното място до вратата, която водеше към неговия офис и тоалетните.

Холи открехна вратата на кухнята, хвърли един поглед на обстановката и бързо се шмугна обратно. Халоу веднага обърна глава нататък, но — надявам се — не успя да види горката Холи.

Злият демон в главата ми не спираше да ми повтаря, че трябва да предприема нещо — например да се нахвърля на Халоу с юмруци и да я бия дотогава, докато не ми каже нещо за Джейсън. Но здравият ми разум надделя, за мой късмет. Халоу беше едра жена, а здравенякът с нея можеше да ме размаже с един удар — освен това Кевин и Кения веднага щяха да се намесят и да ни разтърват.

Чувствах се ужасно. Гадината стоеше на крачка от мен, а аз бездействах. Свалих мисловната си защита и се опитах да проникна в разума й.

Но още щом докоснах периферията му, Халоу трепна и започна да се оглежда подозрително, за да открие нахалника, опитал се да нахлуе в мозъка й. Уплаших се и бързо прекратих експеримента.

За пръв път ми се случваше подобно нещо. Никой, абсолютно никой досега не беше усещал присъствието ми в мислите си. Шмугнах се зад бара, грабнах контейнера със солта и се заех да пълня солницата, която бях взело от масата на Кевин и Кения. Впрегнах цялото си внимание в изпълнението на тази дребна задача и когато приключих, плакатът вече висеше на посоченото място върху стената. Халоу продължаваше да говори със Сам, но не спираше да се оглежда подозрително, а мистър Мускул ме изпиваше с поглед — чисто по мъжки, — докато връщах солницата обратно на масата. Холи все още се криеше в кухнята.

— Суки — извика Сам.

Дявал да го вземе! Трябваше да се отзова, нали ми е шеф.

Приближих се към тях, вкаменена от страх, но ухилена до ушите.

— Здрасти — поздравих аз и учтиво се усмихнах на високата вещица и нейния здравеняк. После вдигнах въпросително вежди към Сам, за да разбера защо ме търси.

— Марни Стоунбрук, Марк Стоунбрук — представи той събеседниците си.

Кимнах на всеки от тях поотделно. Халоу, и още как, помислих си аз с насмешка. „Халоу“1 звучеше доста по-възвишено от „Марни“.

— Издирват този мъж — каза Сам и кимна към плаката. — Познаваш ли го?

Сам много добре знаеше, че познавам Ерик. В този момент изпитах огромно задоволство от умението си да крия чувствата и мислите си от околните. Обърнах глава към плаката и внимателно го огледах.

— О, да, виждала съм го — отвърнах. — Срещала съм го във вампирския бар в Шривпорт. Такъв мъж забравя ли се? — добавих аз и заговорнически, типично по женски, се усмихнах на Халоу-Марни.

— Хубавец е — съгласи се тя. Гласът й звучеше дрезгаво. — Той изчезна безследно и ние предлагаме голяма награда на всеки, който би могъл да ни предостави някаква информация.

— Да, прочетох — казах аз с неприкрито раздразнение. — Само че не мога да проумея защо го търсите тук. За какъв дявол му е на шривпортски вампир да се мотае из Бон Темпс?

Изгледах въпросително вещицата, като искрено се надявах да не съм злоупотребила с търпението й.

— Добър въпрос, Суки — каза Сам. — Не че имам нещо против плаката, но и на мен ме е чудно защо го търсите тук. Какво ще прави тук този вампир? В Бон Темпс е голяма скука, тук никога нищо не се случва.

— Но в този град живее един вампир, нали така? — внезапно се намеси Марк Стоунбрук. Гласът му звучеше досущ като този на сестра му. Каква изненада! От гърлото на буца като него очаквах да излезе лай или ръмжене — или поне басов глас, а не алт като на Марни.

— Да, Бил Комптън живее тук — каза Сам. — Но той е извън града в момента.

— Разправят, че е заминал за Перу — добавих аз.

— О, да, чувала съм за Бил Комптън. Къде живее той? — попита Халоу с престорено равнодушие.

— Недалече от „Хамингбърд Роуд“. Къщата му е точно срещу моята, от другата страна на гробището — отвърнах аз. Нямах друг избор, освен да кажа истината. Ако тези двамата започнеха да разпитват наоколо и получеха различен отговор от моя, щяха да разберат, че крия нещо (или някого). Обясних им надве-натри как да стигнат до къщата му, като искрено се надявах да се изгубят по пътя и да стигнат до някое забутано място като Хотшот.

— Да, може да се отбием до къщата на Комптън. Току-виж сме открили Ерик там — каза Халоу и стрелна поглед към брат си. Двамата кимнаха за довиждане и безцеремонно напуснаха бара.

— Изпращат вещици по домовете на всички вампири в околността — тихо каза Сам.

Ама разбира се. Двамата Стоунбрук щяха да навестят всички вампири от Окръг 5. Явно подозираха, че някой негов подчинен му бе предложил подслон. Щом все още го нямаше, значи се криеше някъде. Халоу не се съмняваше, че проклятието й е подействало. Но може би не беше съвсем сигурна какъв точно е бил ефектът.

Свалих фалшивата усмивка от лицето си, облегнах лакти на бара и потънах в размишления.

— Голяма каша, а? — каза Сам и свъси вежди.

— Да, много голяма.

— Искаш ли да си тръгнеш? Работата намаля, Холи вече може да излезе от кухнята, а аз спокойно мога да поема масите ти, ако решиш да се прибереш вкъщи… — Сам нямаше представа къде е Ерик, но очевидно подозираше нещо, а освен това бе забелязал внезапното изчезване на Холи в кухнята.

Миличкият Сам! Заслужаваше вечната ми любов и признателност.

— Ще изчакам пет минути, докато се махнат от паркинга.

— Мислиш ли, че имат нещо общо с изчезването на Джейсън?

— Нямам представа, Сам — пръстите ми автоматично набраха номера на полицията, но отново получих същия отговор: Нямаме новини. Щом разберем нещо, веднага ще ви се обадим. Само че този път диспечерката добави, че езерото ще бъде претърсено на другия ден; колегите й успели да се свържат с двама водолази. Нямах представа дали това е добра или лоша новина, но все пак изпитах облекчение, че случаят на Джейсън се приема присърце.

Затворих телефона и споделих новината със Сам.

— Трудно ми е да повярвам, че двама души могат да изчезнат едновременно в градче като Бон Темпс. Така де, Марни и Марк Стоунбрук очевидно подозират, че Ерик се крие някъде тук. По всичко изглежда, че между двата случая има някаква връзка.

— Братът и сестрата Стоунбрук са върколаци — измърмори Сам.

— Върколаци и вещици. Внимавай Сам. Тя е убийца. Шривпортските върколаци са по петите й, вампирите — също. Бъди много внимателен.

— Защо е толкова опасна? Защо шривпортската глутница не може да се справи с нея?

— Защото тя пие вампирска кръв и това й дава огромна сила — прошепнах аз на ухото му. Огледах се и забелязах, че Кевин наблюдава разговора ни с голям интерес.

— Какво иска тя от Ерик?

— Бизнесът му. Целият му бизнес. И самия него.

Сам се ококори насреща ми.

— Значи интересът й не е само професионален, но и личен?

— Аха.

— Знаеш ли къде е Ерик? — за пръв път ми задаваше директно този въпрос.

Усмихнах му се.

— Откъде да знам? Но трябва да призная, че слухтенето на онези двамата около къщата ми ме тревожи. Имам чувството, че ще нахлуят с взлом в дома на Бил. Може би подозират, че Ерик се крие там — със или без знанието на Бил. У тях със сигурност ще се намери безопасно място за спане, както и бутилка кръв. Какво друго му трябва на един вампир?

— Значи смяташ да охраняваш имота на Бил? Не ми харесва тази идея, Суки. Остави тази грижа на застрахователната компания. Бил ми е споменавал, че има сключен договор със „Стейт Фарм“, ако не се лъжа. Той едва ли би искал да пострадаш заради купчина тухли и няколко лехи с цветя.

— Нямам намерение да се впускам в толкова опасно начинание — отвърнах аз. Говорех самата истина; нямах никакво намерение да проявявам излишна смелост. — Но наистина смятам да се прибера у дома. За всеки случай. Щом видя, че фаровете на колата им се отдалечават от къщата му, ще отида да проверя дали всичко е наред.

— Искаш ли да дойда с теб?

— О, не, няма нужда. Просто ще огледам за евентуални щети, нищо повече. Ще се справиш ли само с Холи?

— Разбира се.

— Добре, тръгвам. Много ти благодаря.

Забелязах, че барът внезапно се е опразнил почти напълно, така че можех да си тръгна с чиста съвест.

Усещах натрапчив бодеж между лопатките, а нищо чудно и повечето клиенти на „Мерлот“ да са изпитали същото, преди да офейкат от бара. Наричам това усещане „Хелоуинска тръпка“ — когато ти се струва, че някой дебне зад гърба ти или наднича през прозореца ти нощем.

Грабнах чантата си, отключих колата и потеглих към вкъщи, обезумяла от тревога. Имах чувството, че всичко около мен отиваше по дяволите с главоломна скорост. Джейсън изчезна безследно. Проклетата вещица, вместо да си стои в Шривпорт, беше дошла в Бон Темпс и точно в този момент се намираше на по-малко от километър разстояние от Ерик.

Но щом свърнах от общинския път по лъкатушещата ми живописна алея и заковах спирачките, за да пропусна поредния елен, пресичащ гората от северна в южна посока, състоянието ми мигом се подобри. Паркирах пред задния вход, измъкнах се от колата и се затичах нагоре по стълбите.

Полетът ме внезапно беше прекъснат от две здрави ръце, които ме пристегнаха като в менгеме, и още преди да се опомня, се озовах върху гърдите на Ерик, обвила крака около кръста му.

— Ерик — изхълцах, — не бива да излизаш…

Устните му залепнаха върху моите и заглушиха останалата част от изречението ми.

В продължение на цяла една минута се изкушавах да загърбя всичките си проблеми, да просна Ерик на верандата и да го чукам до припадък въпреки студа. Но, слава богу, здравият разум взе връх над бушуващия в мен тайфун от емоции и аз внимателно се отдръпнах от него. Ерик носеше дрехите, които Джейсън му беше купил от „Уолмарт“. Огромните му ръце здраво подпираха задника ми, а краката ми обвивах кръста му толкова естествено, сякаш цял живот бяха правили това.

— Чуй ме, Ерик — казах аз, когато устните му се плъзнаха надолу към шията ми.

— Шшш… — прекъсна ме той.

— Не, чуй ме, моля те. Трябва да се скрием.

Това успя да привлече вниманието му.

— От кого? — прошепна той в ухото ми и аз потръпнах. Но не от студ.

— От лошата вещица, която те преследва. Дойде в бара заедно с брат си и залепиха един от онези плакати…

— Е, и? — безгрижно попита той.

— Искаха да знаят дали в Бон Темпс живеят вампири и ние им казахме за Бил… просто нямахме друг избор. После попитаха как да стигнат до къщата му и в момента най-вероятно я претърсват, с надеждата да открият теб.

— И?

— Тя се намира точно отсреща, от другата страна на гробището! Ами ако решат да дойдат тук?

— Съветваш ме да се скрия? Да се върна в онази тъмна дупка под къщата ти?

Звучеше несигурен, милият, но на мен ми стана ясно, че гордостта му е наранена.

— О, да. Но само за мъничко! Аз отговарям за твоята безопасност, Ерик! — обзе ме натрапчивото усещане, че съм изразила страховете си с грешно подбрани думи. Моят плах гост изглеждаше напълно откъснат от вампирските дела и не помнеше нищо за своята власт и за богатството си, но все още пазеше частица от гордостта и любопитството на стария Ерик и — също като него — ги проявяваше в най-неочаквани моменти. Бях успяла да напипам ахилесовата му пета и сега не ми оставаше нищо друго, освен да измисля начин да го склоня да влезе в къщата, за да не стои на показ отвън.

Твърде късно, уви. Ерик просто не се подчиняваше на чужди заповеди.