Мъртви за света

5

Първа точка в плана ми: Карла Родригес — най-обещаващата ми нишка. Разполагах със стария адрес на Дови, на който от време на време изпращах коледни картички. Доста се лутах, докато го намеря. Домът й се намираше далеч от търговската зона на Шривпорт — единствената част от града, която познавах сравнително добре. Кварталът на Дови бе плътно застроен с малки къщички, някои от които се нуждаеха от сериозен ремонт.

За моя огромна радост, ми отвори самата Карла: с насинено око и махмурлук — два сигурни признака за бурно прекарана нощ.

— Здрасти, Суки — отне й няколко секунди да ме разпознае. — Какво правиш тук? Снощи бях в „Мерлот“, но не те видях. Още ли работиш там?

— Да. Имах почивен ден — ето че най-после стоях очи в очи с Карла, а не знаех каква точно да й кажа. Реших да карам направо. — Виж, Карла, Джейсън не се е появил на работа тази сутрин и аз се чудех дали случайно не е при теб.

— Скъпа, не го приемай лично, но Джейсън е последният мъж на тази земя, с когото бих си легнала — равнодушно отвърна тя. Знаех (чувах!), че казва истината. — Не бих бръкнала в огъня втори път, след като веднъж съм се изгорила. Действително го потърсих с поглед към бара, но дори и да го бях видяла, щях да му обърна гръб.

Кимнах. Нямаше какво повече да кажа. Разменихме си още няколко любезни изречения, поговорих си и с Дови, която се появи на вратата с малко дете на ръце, и усетих, че е време да си ходя. Най-обещаващата ми нишка се изпари в рамките на пет изречения.

Качих се в колата и потеглих към най-близката бензиностанция, опитвайки се да потисна отчаянието си. Паркирах и отворих картата на Шривпорт, за да се ориентирам как да стигна до вампирския бар.

„Вамптазия“ се намираше в търговския център, недалече от огромен магазин за играчки. Отваряше в шест вечерта, но вампирите пристигнаха едва след залез-слънце, което се случваше по различно време — в зависимост от сезона. Фасадата на клуба беше боядисана в невзрачно сиво, върху нея се открояваше яркочервен неонов надпис „Вамптазия“, а под него с по-дребен шрифт бе добавено: „Вампирският бар на Шривпорт“. Неволно потръпнах и отместих поглед встрани.

Преди около две години малка група вампири от Оклахома се бяха опитали да открият конкурентен бар в съседния Боужър Сити. Но след една особено гореща и къса августовска нощ те изчезнаха безследно от хоризонта, а ремонтираната от тях сграда изгоря до основи.

Туристите много се забавляваха с подобни колоритни истории и примираха от сладък ужас, докато си поръчваха баснословно скъпи питиета (на простосмъртни сервитьорки, облечени в черни „вампирски“ униформи) и втренчено зяпаха истински — абсолютно оригинални, ей богу! — кръвопийци. За тази цел Ерик въвеждаше седмични графици и задължаваше вампирите от своя окръг да присъстват в бара, за да наелектризират обстановката. Повечето от подчинените му не си падаха по тази показност, но като компенсация получаваха възможността да пият истинска кръв, тъй като наоколо гъмжеше от фанатици, които жадуваха да бъдат ухапани. Но това трябваше да става извън територията на заведението: Ерик стриктно следеше за спазването на това правило. Полицията — също. Хапане се допускаше единствено в тесен кръг, по взаимно съгласие между две пълнолетни лица — човек и вампир.

По навик насочих колата към задната част на търговския център, тъй като с Бил почти винаги влизахме в бара през служебния вход — невзрачна сива врата на фона на сива стена. Под името на бара, изписано с букви стикери от „Уолмарт“, имаше щампован черен надпис „Само за служители“. Вдигнах ръка да почукам, но забелязах, че резето не беше спуснато.

Вратата беше отключена.

Лошо. Много лошо.

Макар че слънцето светеше ярко и всичко изглеждаше спокойно, косъмчетата по тила ми настръхнаха. Внезапно ми се прииска Бил да е зад гърба ми — но не копнеех за любов и нежност. Да, Суки, засрами се! Сещаш се за бившия си приятел само когато надушиш опасност.

Около централния вход на търговския център кипеше оживление, но тук нямаше жива душа. Зловещата тишина около мен не вещаеше нищо хубаво. Опрях чело в студената сива врата и се опитах да помисля. Реших, че най-разумно би било да се кача в колата и да се разкарам оттам по най-бързия начин.

Така и щях да направя, ако не бях чула стенанията.

И въпреки това, ако наоколо имаше телефонна кабина, щях просто да се обадя на 911 и да изчакам появата на компетентните органи. Но такава не се виждаше никъде, а аз не можех да понеса мисълта, че стоя отвън и треперя от страх, когато някой се нуждае от помощ.

Отдясно до входа имаше метален казан за боклук. Издърпах го, отворих вратата и я подпрях с него, за да не се затваря. Изчаках предвидливо няколко секунди (да не би някой да изскочи внезапно отвътре!) и най-после се реших да вляза. Коленете ми трепереха от страх, но просто нямах друг избор.

Във „Вамптазия“ нямаше прозорци и помещението изискваше електрическо осветление двайсет и четири часа в денонощието. Само че в момента не светеше нито една лампа и вътре беше тъмно като в рог. Бледата зимна светлина проникваше през отворената врата и обливаше коридора в призрачно сияние. Отдясно се виждаха вратите към кабинета на Ерик и стаята на счетоводителите, а отляво — просторен склад, в който се намираше и служебната тоалетна. В дъното на коридора имаше солидна врата, която препречваше достъпа на вампирски поклонници към задната част на клуба. За пръв път я виждах отворена. А отвъд нея, като тъмна и тиха пещера, се простираше самият бар. С примряло от страх сърце се чудех дали някой не дебнеше тихомълком от масите и сепаретата.

Затаих дъх и се ослушах. Няколко секунди по-късно се чу дращене, последвано от още едно стенание. Шумът идваше от склада. Вратата ме беше леко открехната и аз пристъпих безшумно към нея. Сърцето ми щеше да изхвръкне през гърлото, докато протягах ръка към ключа за осветлението.

Помещението се обля в ярка светлина и аз присвих очи.

Белинда, единствената полуинтелигентна вампирска поклонничка, която познавах, лежеше на пода в много неестествена поза. Краката й бяха прегънати и усукани по такъв начин, че петите й притискаха бедрата. По тялото й нямаше кръв — или поне не се виждаше. С Белинда всичко изглеждаше наред, ако изключим, разбира се, тази тежка и необратима парализа на краката.

Коленичих до нея, но непрекъснато стрелках поглед във всички посоки. Не забелязах друго присъствие в помещението, макар че не виждах добре ъглите, заради струпаните кашони с алкохол и ковчега, който се използваше като реквизит в някои от вечерните вампирски представления. Вратата на служебната тоалетна беше затворена.

— Белинда — прошепнах. — Белинда, погледни ме.

Очите й изглеждаха червени и подпухнали иззад стъклата на очилата, а бузите й бяха мокри от сълзи.

Тя примигна и се опита да фокусира погледа си върху мен.

— Тук ли са още? — попитах. — Хората, които ти причиниха това.

— Суки — дрезгаво каза тя. Гласът й едва се чуваше и аз се запитах от колко ли време лежеше тук и чакаше някой да й помогне. — О, слава богу! Предай на господаря Ерик, че се опитахме да ги отблъснем — не можеше да излезе от роля, забележете, макар че едва дишаше. Кажи на нашия вожд, че се борихме до смърт. Нещо такова.

— Кого се опитвахте да отблъснете? — нетърпеливо попитах аз.

— Вещиците. Дойдоха снощи, след като затворихме. След като Пам и Чоу си тръгнаха. Бяхме само двете с Джинджър…

— Какво искаха? — направи ми впечатление, че Белинда все още носеше черната си сервитьорска униформа: дълга сатенена пола с цепка, а на шията й се виждаха нарисувани дупчици от ухапване.

— Искаха да разберат къде държим господаря Ерик. Явно са му направили… нещо… и си мислят, че ние го крием някъде — Белинда млъкна и лицето й се сгърчи от болка. — Краката ми — изстена тя. — Ох…

— Но вие не знаете къде е, затова и не сте им казали нищо.

— Никога не бих предала нашия господар.

А аз си мислех, че Белинда има поне малко мозък в главата си.

— Само Джинджър ли беше с теб, Белинда? — попитах аз, но болката я измъчваше толкова силно, че не може да ми отговори. Тялото й отново се напрегна и от гърлото й се изтръгна ново стенание.

Обадих се на 911 от кабинета на Ерик. Стаята изглеждаше в пълен безпорядък, а някаква пъргава вещица беше нарисувала на стената голям червен пентаграм. Ерик много щеше да се зарадва.

Върнах се при Белинда и я уведомих, че линейката е на път.

— Какво се е случило с краката ти? — попитах аз и зачаках отговора й със свито сърце.

— Вещиците направиха някаква магия на задните ми мускули и краката ми се скъсиха наполовина… — И тя отново започна да стене. — Усещането е като при онези гигантски схващания по време на бременност.

Изобщо нямах представа, че Белинда някога е била бременна.

— Къде е Джинджър? — попитах аз, когато болките й поутихнаха.

— Беше в тоалетната.

Джинджър, симпатичната девойка с жълтеникавочервена коса и интелигентност на камък, наистина беше в тоалетната. Не смятах, че са имали намерение да я убиват. По всичко личеше, че и тя бе застигната от същата магия; краката й бяха сгънати по същия странен и болезнен начин дори и в смъртта. Джинджър е стояла права пред мивката и при падането бе ударила главата си в ръба. Момичето лежеше на пода с изцъклен поглед, а по косата й имаше съсирена кръв от раната на слепоочието й.

На Джинджър вече не й трябваше помощ. Дори не я докоснах — толкова очевидна бе смъртта й. Реших да не казвам нищо на Белинда, която и без това страдаше достатъчно. В кратките й моменти на просветление я попитах къде бих могла да намеря Пам и Чоу, за да ги предупредя, но горкото момиче успя да ми каже само онова, което и сама знаех — че вампирите идват в бара след залез-слънце.

Белинда добави, че вещицата, която направила магия на краката й, се казвала Халоу, била висока почти метър и осемдесет, с къса кестенява коса и някакъв черен знак, изрисуван върху лицето.

Как да не я разпознае човек!

— Халоу се похвали, че е силна като вампир — изстена момичето. — Виж там… — Белинда посочи някъде зад гърба ми и аз рязко се обърнах, очаквайки някой да ме нападне. Нищо тревожно не се случи, но онова, което видях, ме разтревожи не на шега. Дръжката на платформената количка, с която персоналът разнасяше кашоните с алкохол, бе извита под формата на буквата „U“.

— Господарят Ерик ще я убие, когато се върне… сигурна съм — прошепна Белинда след кратко мълчание. Всяка дума й костваше огромно усилие.

— О, да, разбира се — съгласих се аз. Поколебах се, преди да продължа, но нямах време за губене. — Белинда, трябва да тръгвам. Не искам полицията да ме задържи за разпит. Моля те, не споменавай името ми. Просто кажи, че те е чул случаен минувач, става ли?

— Къде е господаря Ерик? Наистина ли е в неизвестност?

— Нямам представа — излъгах аз. — Трябва да тръгвам.

— Да… тръгвай — изпъшка тя. — Извадихме късмет, че изобщо си направи труда да влезеш.

Наистина трябваше да побързам. Не знаех нищо за случилото се в бара; полицията щеше да ме разпитва часове наред, а аз не разполагах с такова време. Джейсън имаше нужда от мен.

Качих се в колата и потеглих. На излизане от паркинга се разминах с полицейските коли и линейката. Преди да тръгна, старателно избърсах бравата на вратата; нямах време да мисля дали съм докосвала нещо друго, но в крайна сметка това беше нощен клуб и наоколо сигурно гъмжеше от пръстови отпечатъци.

Минута по-късно осъзнах, че шофирам без цел и посока. Отбих в паркинга на най-близката бензиностанция — отново — и се загледах с копнеж в телефонната кабина. Изкушавах се да звънна на Алсид и да го попитам дали знае къде се намира дневното убежище на Пам и Чоу. Ако знаех адреса им, бих могла да отида там и да им оставя някакво съобщение… да ги предупредя за случилото се.

Поех дълбоко въздух няколко пъти и се постарах да насоча мислите си към по-нататъшните си действия. Вероятността вампир да остави на върколак дневните си координати клонеше към нула. Вампирите не раздаваха току-така адресите си на всички желаещи. Освен това Алсид не хранеше особено топли чувства към шривпортските кръвопийци, които го изнудваха заради хазартните дългове на баща му и го караха да им играе по свирката. Не се и съмнявах, че ако му се обадех, този прекрасен мъж веднага щеше да ми се притече на помощ. Никак не ми се искаше да го замесвам в неща, които биха могли да нанесат непредсказуеми последствия върху семейния му бизнес. Но ако тази Халоу действително представляваше тройна заплаха — вещица върколак, пиеща вампирска кръв, — върколаците в Шривпорт трябваше да научат за нея. Това окончателно реши дилемата ми и аз се запътих към телефонната кабина, стиснала в ръка визитната картичка на Алсид Ерво.

Открих го в офиса му, което си беше цяло чудо. Казах му къде съм и той ми даде подробни инструкции как да го открия. Преди това предложи да дойде да ме вземе, но аз не исках да оставям у него впечатлението, че съм пълен идиот.

След това звъннах на Бъд Диърборн, но той ме уведоми, че все още няма новини за Джейсън.

Следвайки инструкциите на Алсид, двайсет минути по-късно се озовах пред геодезична фирма „Ерво и син“, която всъщност се намираше недалече от магистрала I-30, в източния край на Шривпорт, откъдето така или иначе минавах на път за Бон Темпс.

Семейство Ерво притежаваха сградата и в нея нямаше други фирми, освен тяхната. Спрях пред ниската тухлена постройка и веднага забелязах пикапа на Алсид, паркиран на огромния служебен паркинг зад сградата. Този пред главния вход беше доста по-малък. Очевидно Ерво предпочитаха да ходят при клиентите си, вместо да ги приемат в офиса си.

Влязох във фоайето и смутено се огледах. Точно до входа имаше бюро, а срещу него — чакалня. В дъното, зад нисък параван, се виждаха пет-шест работни места, три от които бяха заети. Жената зад бюрото посрещаше клиентите и приемаше телефонните обаждания. Носеше много красив пуловер, ползваше скъпа козметика, а късата й, кестенява коса бе оформена в модерна прическа. Изглеждаше около четирийсетгодишна, което впрочем изобщо не намаляваше нейната привлекателност.

— Тук съм, за да се видя с Алсид — уведомих я аз и се почувствах много неловко.

— За кого да предам? — усмихваше ме се, но в гласа й се долавяха ледени нотки, сякаш не одобряваше появата на млада и не особено модерна госпожица в офиса на Алсид. Бях облечена със старото си синьо палто, плетен пуловер в яркосиньо и жълто и протрити джинси. Тоалетът ми завършваше с маратонки „Рийбок“. Но когато се обличах за излизане, мислех единствено за изчезването на Джейсън, а не за евентуална инспекция от Модна полиция.

— Стакхаус — отвърнах.

— Търси те госпожица Стакхаус — докладва в слушалката Ледената кралица.

— О, чудесно! — зарадва се Алсид, за мое огромно облекчение.

— Ще я приемеш ли? — попита тя, но точно в този момент Алсид отвори вратата зад гърба й и бързо се запъти към мен.

— Суки! — лицето му сияеше. Поколеба се за секунда, сякаш се чудеше дали да се здрависа, или да ме прегърне, и ме прегърна.

Почувствах как по лицето ми плъзна радостна усмивка и отвърнах на прегръдката му. Така се радвах, че го виждам! Алсид изглеждаше страхотно: висок здравеняк със зелени очи и гъста черна коса, неподвластна на гребен или четка. Двамата с него сме крили труп заедно, а това определено сближава хората.

Той закачливо подръпна плетката ми и ме поведе към кабинета си.

Ледената кралица ни изпроводи със снизходителна усмивка, която се отнасяше по-скоро за Алсид, отколкото за мен. Знаех го със сигурност, защото си мислеше, че не съм достатъчно лъскава и шикозна за един Ерво, и не смяташе, че бащата на Алсид (с когото спеше от две години) би одобрил избора на сина си. Да, поредната излишна порция информация. Очевидно не се грижех много старателно за мисловната си защита. Бил редовно ме караше да се упражнявам, но сега вече нямаше кой да ме подсеща за това и резултатът се усещаше. Но вината не беше изцяло моя — Ледената кралица излъчваше кристално ясен мисловен сигнал.

За разлика от върколака Алсид.

Домакинът ми ме поведе по застлания с килим коридор, по чиито стени висяха неутрални картини — блудкави пейзажи и градински композиции, — избирани вероятно от някой интериорен дизайнер (ако не и от самата Ледена кралица). Влязохме в просторен кабинет, на чиято врата имаше табелка с името му. В обстановката нямаше и помен от пищност и лукс. Един кабинет, който се използваше основно за работа — планини от чертежи и документи, офис оборудване и дори каски. Факс машината жужеше, до нея имаше купчина документи и включен калкулатор.

— Сигурно имаш работа — смутих се внезапно аз. — Изобщо не трябваше да се обаждам.

— Шегуваш ли се? Твоето обаждане е най-приятното събитие за днешния ден! — звучеше толкова искрено, че отново се усмихнах. — Има нещо, което трябва да ти кажа; нещо, което трябваше да ти кажа още когато минах да оставя багажа ти у вас, след като пострада в Джаксън — след като бях пребита от наемни бандити. — Чувствах се толкова зле заради това, което ти се случи, че известно време отлагах идването си в Бон Темпс. Нямах сили да говоря очи в очи с теб.

Божичко! Върнал се е при извратената си бивша годеница, отвратителната Деби Пелт. Прочетох името й в мислите му.

— Да? — казах аз, опитвайки се да запазя спокойствие.

Той улови ръката ми и я притисна между грамадните си длани.

— Дължа ти огромно извинение.

Хм, това ми дойде като гръм от ясно небе.

— Но защо? — изненадано го погледнах аз. Дойдох тук да си излея душата, а стана така, че Алсид ме изпревари и взе да излива неговата.

— Онази нощ, в „Клубът на мъртвите“ — започна той, — когато ти се нуждаеше от моята помощ и защита, аз…

Вече знаех какво щеше да каже. През онази нощ, когато ме наръгаха с кол, Алсид се превърна във върколак, вместо да запази човешки облик и да ме измъкне от бара. Запуших устата му със свободната си длан. Кожата му бе толкова топла. Когато си свикнал да докосваш вампири, хората започват да ти се струват горещи на пипане, а върколаците — още повече, тъй като тяхната телесна температура е с няколко градуса по-висока от човешката.

Пулсът ми се учести и той веднага го усети. Животните имат много изострени сетива и нищо не им убягва.

— Алсид — казах аз, — излишно е да повдигаш тази тема. Ти нямаш вина за случилото се, а и в крайна сметка историята завърши с щастлив край — е, ако не броим факта, че изневярата на Бил ми разби сърцето.

— Благодаря ти. Толкова си мила — каза той след дълга пауза, през която не откъсна очи от мен. — Мисля, че щях да се почувствам много по-добре, ако се беше ядосала — очевидно се чудеше дали съм искрена, или се преструвам. Можех да се обзаложа, че му се искаше да ме целуне, но се страхуваше от реакцията ми.

Е, аз също не знаех каква би била собствената ми реакция, но предпочетох да си остана в неведение.

— Добре, ще бъда откровена. Бясна съм, но се старая да не го показвам — отвърнах аз. Той видимо се успокои, особено след като видя, че му се усмихвам. Май беше време да приключим с усмивките за деня. — Виж какво, трябва да ти кажа нещо, но кабинетът ти те е най-удачното място за подобен разговор — стараех се да звуча равнодушно, за да му дам да разбере, че не съм дошла да го свалям.

Не че не харесвах Алсид — напротив, намирах го за страхотен мъж — но предпочитах да стоя настрана от него, докато той все още бе свързан по някакъв начин с Деби. Доколкото знаех, Деби все още изпитваше чувства към Алсид, въпреки че беше сгодена за друг върколак.

Нямах никакво намерение да се забърквам в чужди проблеми — още по-малко сега, когато сърцето ми все още кървеше от изневярата на Бил.

— Хайде да отидем до „Апълби“. Ще пием кафе и ще си говорим — предложи той. После вдигна слушалката и уведоми Ледената кралица, че излиза. Напуснахме сградата през задния вход.

В два след обед ресторантът беше почти празен. Алсид помоли да ни настанят в сепаре, възможно най-далече от останалите маси. Седнах на пейката от едната страна, очаквайки Алсид да заеме отсрещната, но той се намести до мен.

— Ако ще си споделяме тайни, трябва да сме плътно един до друг — усмихна се той.

Алсид поръча малка кана с кафе за двамата и докато чакахме да ни донесат поръчката, аз го попитах за здравето на баща му, а той на свой ред се поинтересува от делата на Джейсън. Не му отговорих. Дори името на брат ми бе в състояние да ме разплаче. Алсид търпеливо изчака сервитьора да тръгне и чак тогава попита:

— Какво има?

Поех дълбоко въздух, чудейки се откъде да започна.

— В Шривпорт има сборище на зли вещици — реших да карам направо. — Пият вампирска кръв, а някои от тях са върколаци.

Дойде ред на Алсид да поеме дълбоко въздух.

Вдигнах ръка в знак, че има и още.

— Дошли са, за да завладеят финансовата империя на вампирите. Направили са някакво проклятие или магия на Ерик и са изтрили паметта му. Тази сутрин са нахлули във „Вамптазия“ и са се опитали да разберат къде е дневното убежище на вампирите. Направили са някаква магия и на две от сервитьорките. Едната е в болница, а другата е мъртва.

Алсид вече вадеше мобилен телефон от джоба си.

— Пам и Чоу скриха Ерик у дома и аз трябва да се прибера преди залез-слънце, за да се погрижа за него. Джейсън изчезна безследно. Не знам нито кой го е отвлякъл, нито къде е, нито дали изобщо е… — жив. Но не намерих сили да го кажа на глас.

Алсид издиша поетия въздух със свистене. Седеше и ме гледаше втренчено, стиснал телефона в ръка. Не можеше да реши на кого първо да звънне. Напълно го разбирах.

— Не ми харесва това, че Ерик е в къщата ти — каза той. — Изложена си на огромна опасност.

Разчувствах се. Първата му мисъл бе за моята безопасност.

— Джейсън се спазари за голяма сума пари с Пам и Чоу, ако го направя — казах аз и ушите ми пламнаха.

— Но Джейсън няма да е там, за да поеме жегата, ако стане напечено.

Съвършено вярно. Само че горкият ми брат със сигурност не е планирал подобен развой на събитията. Разказах на Алсид за кръвта по дъските на пристана.

— Може да е от червена херинга — предположи той. — Но ако експертизата докаже, че е на Джейсън, тогава вече ще имаме основание за тревога — той отпи от кафето си и се замисли. — Трябва да проведа няколко разговора.

— Алсид, ти ли си водачът на шривпортската глутница?

— О, не, далеч не съм толкова важна особа.

Трудно ми беше да го повярвам. И му го казах. Той улови ръката ми.

— Водачите на глутници са доста по-възрастни от мен — каза той. — Освен това, за да заемеш този пост, трябва да си много силен и много свиреп.

— Как се заема този пост? Чрез битка?

— Не, чрез избори. Но кандидатите трябва да са много силни и умни. Полага се нещо като… изпит, така да се каже.

— Писмен? Устен? — Алсид видимо се отпусна, щом забеляза усмивката ми. — Или нещо като тест за издръжливост?

— По-скоро нещо такова — кимна той.

— А смяташ ли, че водачът ви трябва да бъде уведомен за ситуацията?

— Смятам. Нещо друго случило ли се е?

— Но защо им е да правят всичко това? И защо точно Шривпорт? Щом обичат да пият вампирска кръв и да вършат злини, защо не отвориха сергия в някой по-развит град?

— Това е много добър въпрос — каза Алсид и се замисли дълбоко. Зелените му очи хвърляха искри. — Никога не съм чувал за толкова силна вещица. Никога не съм чувал за вещица върколак. Склонен съм да си мисля, че това е първият подобен случай?

— Първият?

— Да, първият случай, в който вещица прави опит да завземе контрола над цял град и да присвои авоарите на общество от свръхестествени същества — уточни той.

— А какво място заемат вещиците в свръхестествената йерархия?

— Ами… как да ти кажа — сви рамене той. — В общи линии те са хора, които си остават хора. Свръхестествените смятат вещиците за аматьори. Държат ги под око — те все пак практикуват магия, а ние сме магически същества, — но все пак…

— Не ги смятат за голяма заплаха?

— Точно така. Но явно ще се наложи да преразгледаме отношението си към тях. Тяхната предводителка пие вампирска кръв. Сама ли ги източва? — Той набра някакъв номер и притисна слушалката до ухото си.

— Не знам.

— И в какво точно се превръща? — Истинските свръхсъщества могат да се трансформират в каквото пожелаят, но те са голяма рядкост. Повечето така наречени „шейпшифтъри“ се превръщат само в едно животно. Въпросното същество може да се самоопределя като „върколак-рис“ или „върколак-прилеп“, но само ако няма опасност да го чуе някой истински върколак. Защото истинските върколаци ревностно пазят името си и се дразнят, когато друго същество с двойствена природа се кръщава „върколак-нещо-си“.

— Ами, тя е… като теб — казах. Върколаците се възприемат за кралете на двойствените същества. Трансформират се само в едно животно и се гордеят с това. Останалите свръхсъщества им отвръщат със същата неприязън и наричат вълците „нощни разбойници“.

— О, не! — изпъшка Алсид с отвращение.

В този момент водачът на глутницата прие обаждането му.

— Ало, обажда се Алсид — пауза. — Съжалявам за безпокойството, но възникна сериозен проблем. Трябва да ви видя колкото се може по-скоро — пауза. — Да, сър. С ваше позволение, ще доведа някого със себе си — секунда-две по-късно Алсид натисна копчето и сложи край на разговора. — Бил със сигурност знае къде живеят Пам и Чоу, нали? — попита той.

— Сигурна съм, че знае, но в момента го няма и не може да ми каже. — А и да можеше, едва ли би искал.

— И къде е той? — попита Алсид с измамно спокоен глас.

— В Перу.

Взирах се втренчено в салфетката си, която несъзнателно бях надиплила като ветрило. После вдигнах глава към събеседника си и смело посрещнах недоверчивия му поглед.

— Заминал е? И те е зарязал тук сама?

— Бил няма представа за цялата тази каша — казах аз и мислено се нахоках. Какви ги дрънкаш, Суки? Престани да му търсиш оправдания! — Алсид, не съм виждала Бил, откак се върнах от Джаксън. Ако не броим петминутната среща, на която ми съобщи за заминаването си.

— Но тя ми каза, че с Бил отново сте заедно — каза Алсид. Гласът му звучеше доста странно.

— Кой ти го каза?

— Деби. Кой друг?

Боя се, че реакцията ми не беше особено ласкава.

— И ти повярва на Деби?

— Тя ми каза, че ви видяла заедно в „Мерлот“ и отношенията ви били доста… хм… приятелски.

— И ти й повярва? — надявах се, че ако променя интонацията на изречението, Алсид ще се усмихне и ще ми каже, че се е пошегувал.

Но Алсид ме гледаше глуповато и не мигаше, доколкото е възможно един върколак да гледа глуповато.

— Да, доста тъпо от моя страна — призна той. — Ще й потърся сметка.

— Аха — тези съм ги чувала.

— Значи Бил е в Перу? Сериозно ли?

— Доколкото ми е известно.

— И ти си сама в къщата с Ерик?

— Ерик не знае, че е Ерик.

— Не помни кой е?

— Не. Не помни дори собствения си характер.

— Това е голям плюс! — мрачно отбеляза Алсид.

За разлика от мен, той никога не е приемал Ерик с чувство за хумор. Аз също си имах едно наум за него, но оценявах достойнствата му: предан, забавен и изключително жизнерадостен, доколкото това е възможно за един мъртвец.

— Хайде да тръгваме — още по-мрачно каза Алсид. — Трябва да видим с водача на глутницата.

Платихме кафето и излязохме. Без да се обажда в офиса (какъв е смисъла да си шеф, ако не можеш да се скатаеш от работа, когато решиш?), Алсид ме поведе към колата си и тръгнахме обратно към Шривпорт. Ледената кралица вероятно си мислеше, че сме си взели стая в мотел или сме отишли в апартамента на Алсид, което беше за предпочитане пред това да разбере, че началникът й е върколак.

Докато пътувахме, Алсид ми разказа, че водачът на глутницата е пенсиониран полковник от военната авиация, служил във военновъздушна база „Барксдейл“ в Боужър Сити. Единствената дъщеря на полковник Флъд се омъжила в Шривпорт и полковникът се установил в града, за да е по-близо до внуците си.

— Съпругата му също ли е върколак? — попитах. В такъв случай и дъщеря им би трябвало да е върколак. В живота на върколаците най-трудни са първите няколко месеца. Оттам нататък ги чака дълголетие, ако изключим, разбира се, евентуални нещастни случаи.

— Беше. Почина преди няколко месеца.

Полковник Флъд живееше в скромен квартал с къщи тип бунгало, построени върху сравнително малки парцели земя. Заварихме го да събира борови шишарки в двора си. Заниманието му изглеждаше твърде домашно и миролюбиво за върколак от такъв ранг. Очаквах да го видя облечен във военна униформа, но той, разбира се, носеше най-обикновени работни дрехи. Гъстата му бяла коса бе подстригана съвсем късо, а мустакът му изглеждаше толкова равен, че се замислих дали не си го подкастряше с линийка.

Можех да се обзаложа, че полковникът изгаряше от нетърпение да научи причината за посещението ни, но ни покани да влезем, без да дава израз на емоциите си. Потупа няколко пъти Алсид по рамото, а към мен прояви изключителна любезност.

Къщата имаше същия спретнат вид като мустака на стопанина си. Спокойно би могла да премине санитарна инспекция.

— Желаете ли нещо за пиене? Кафе? Горещ шоколад? Газирана вода? — Полковникът махна към кухнята, сякаш там стоеше прислужник, готов да приеме поръчките ни.

— Не, благодаря — отвърнах аз, преситена от кафето в „Апълби“.

Полковник Флъд настоя да седнем в гостната — нелепо дълга и тясна стая с обособена зона за хранене в единия край. Госпожа Флъд очевидно е харесвала порцеланови птици, и то много. Наоколо имаше цели ята от тях. Зачудих се как ли играеха внуците в тази стая и свих ръце в скута си, за да не съборя нещо.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита полковник Флъд. — Може би ви е нужно разрешение за женитба?

— Не точно днес — усмихна се Алсид. Аз наведох смутено глава, за да прикрия изражението на лицето си. — Моята приятелка Суки разполага с информация, която току-що сподели с мен. Много важна информация — усмивката му угасна. — Би искала да я изслушате.

— А защо ми е да я изслушвам?

С този въпрос той всъщност търсеше доказателства за моята благонадеждност. Искаше да знае с кого си има работа. Но Алсид го прие присърце.

— Не бих я довел тук, ако не ставаше въпрос за нещо важно. Готов съм да дам кръвта си за нея, иначе не бих се осмелил да ви запозная.

Нямах представа как да тълкувам това, но предположих, че Алсид гарантираше за моята почтеност и бе готов да плати с кръвта си, ако се окажех лицемерна. В света на свръхестествените всичко изглеждаше много сложно.

— Е, да чуем историята ти, млада госпожице — веднага се съгласи полковникът.

Повторих всичко, което малко преди това бях разказала на Алсид, но спестих на полковника личните моменти.

— Къде са отседнали тези вещици? — попита ме той накрая и аз му описах картината от съзнанието на Холи.

— Твърде оскъдна информация — отсече полковникът. — Алсид имаме нужда от следотърсачи.

— Да, сър — Алсид вече тръпнеше от вълнение.

— Аз ще ги извикам. Тази информация ме подсети за нещо странно, което се случи снощи. Адабел не се появи на редовното заседание на ръководството.

— Лоша работа — стресна се Алсид.

Опитваха се да говорят с недомлъвки заради мен, но нямаше нищо сложно за разбиране. Флъд и Алсид се чудеха дали техният — хм, вицепрезидент? — Адабел е пропуснала заседанието поради някаква съвсем безобидна причина, или е била подлъгана от вещиците да премине на тяхна страна и да се опълчи срещу собствената си глутница.

— От известно време Адабел роптае срещу решенията на ръководството — каза полковник Флъд на Алсид и по тънките му устни пробяга едва доловима усмивка. — Надявах се, че е мирясала, след като я избрахме за мой заместник.

От парченцата информация, която улавях от съзнанието на Флъд, ми стана ясно, че шривпортската глутница представляваше доста патриархална организация. А Адабел — жена с модерни разбирания — очевидно се задушаваше от управленските методи на полковника.

— Може да е била поблазнена от идеята за нов режим — каза полковник Флъд и направи многозначителна пауза. — Ако агресорите са направили предварително проучване на глутницата ни, те биха потърсили контакт с Адабел.

— Не мисля, че Адабел би предала глутницата, колкото и недоволна да е била от статуквото — решително се намеси Алсид. — Но щом не се е появила на заседанието снощи, а днес не отговаря на телефона си… Всичко това е доста обезпокоително.

— Най-добре ще е да потърсиш Адабел у тях, а пред това време аз ще събера глутницата — предложи полковник Флъд. — Ако приятелката ти не възразява.

Да, а може би приятелката му предпочиташе да си плюе на петите обратно към Бон Темпс, за да се погрижи за наемателя си. Може би приятелката му би искала да насочи вниманието си към издирването на изчезналия си брат. Макар че, ако трябваше да съм искрена, нищичко повече не можех да направя за издирването на Джейсън, а Ерик щеше да спи още поне два часа.

— Полковник, Суки не е член на глутницата и следователно не е длъжна да се нагърбва с нашите задължения. Самата тя има доста грижи напоследък и бе така добра да отдели от оскъдното си време, за да ни уведоми, че имаме проблем, за който ние дори не подозирахме. А трябваше да сме наясно! Опасявам се, че в глутницата ни има някой, който не е особено лоялен към нас.

Лицето на полковника се сгърчи в болезнена гримаса, сякаш току-що беше глътнал жива змиорка.

— За жалост, си много прав — каза той. — Благодаря ви, госпожице Стакхаус, че си направихте труда да дойдете в Шривпорт и да уведомите Алсид за този проблем… който е много сериозен за нас.

Кимнах му в знак на признателност.

— А ти си напълно прав, Алсид. Някой от нас със сигурност е знаел за наличието на друга глутница в града.

— Ще потърся Адабел и ще ви уведомя за резултата — каза Алсид.

Полковникът взе телефонната слушалка и разлисти подвързан с червена кожа бележник, преди да набере номера. После хвърли бърз поглед към Алсид.

— Никой не отговаря в магазина й — полковникът започна да отделя горещи вълни, като радиатор. И тъй като къщата ме не се отопляваше по принцип внезапното затопляне ми се отрази идеално.

— Суки е достойна за званието „приятел на глутницата“.

В думите му се усещаше нещо повече от обикновена препоръка. Алсид със сигурност казваше нещо много значимо, но явно не смяташе, че заслужавам пояснение. Вече започваше да ми писва от техните недомлъвки.

— Извинете, че ви прекъсвам… — обадих се аз възможно най-любезно. — Дали бих могла да помоля Алсид да ме закара обратно до колата ми? Така и така сте заети с плановете си за довечера…

— Разбира се — отвърна полковникът и аз веднага усетих облекчението му. — Алсид, ще те чакам тук… след… колко… четирийсет минути? Тогава ще продължим разговора си.

Алсид погледна часовника си и неохотно се съгласи.

— Бих могъл да намина и покрай къщата на Адабел, след като оставя Суки — каза той и полковникът кимна, сякаш това се подразбираше.

— Не знам защо Адабел не вдига служебния си телефон, но не ми се вярва да е преминала на страната на вещиците — каза Алсид, след като се настанихме в пикапа му. — Адабел живее с майка си и двете не се погаждат много добре. Но смятам първо да минем оттам. Адабел е втора в йерархията след Флъд, а освен това е и най-добрата ни следотърсачка.

— А с какво биха могли да помогнат следотърсачите.

— Ще отидат до „Вамптазия“ и ще се опитат да надушат дирите на вещиците. Това ще ги отведе до леговището им. Ако загубят следата, ще се наложи да потърсим съдействието на шривпортските вещици. Те би трябвало да са не по-малко разтревожени от нас.

— Опасявам се, че екипът от линейката е затрил всички следи във „Вамптазия“. Там едва ли е останало нещо за надушване — със съжаление отбелязах аз. Това би било доста интересно за наблюдение: глутница върколаци, препускащи по следа по улиците на града. — Между другото Халоу вече се е свързала с всички местни вещици. Разговарях с една уиканка от Бон Темпс, която е била извикана в Шривпорт за среща с тайфата на Халоу.

— Значи проблемът е много по-сериозен, отколкото съм смятал, но аз съм сигурен, че ще успеем да се справим — уверено заяви Алсид.

Той включи на задна скорост, излезе от алеята на полковника и ние отново поехме по улиците на Шривпорт. Днес видях от града много повече, отколкото при всичките си досегашни посещения накуп.

— Чия бе идеята Бил да замине за Перу? — внезапно попита Алсид.

— Не знам — озадачих се аз. — Вероятно на кралицата.

— Но не ти го е казал в прав текст.

— Не.

— Може да е било заповед.

— Предполагам.

— И кой има достатъчно пълномощия да го направи? — търпеливо попита Алсид, сякаш ме насочваше към отговора.

— Ерик, разбира се — шерифът на Окръг 5. — И кралицата естествено — шефката на Ерик, кралицата на Луизиана. Да, знам. Тъпо е. Но вампирите смятат йерархията си за чудо на съвременната организация.

— И сега Бил го няма, а Ерик е настанен в къщата ти — продължаваше с тактиката си Алсид.

— Искаш да кажеш, че всичко това е планирано от Ерик? Смяташ, че той е наредил на Бил да напусне страната, че е накарал вещиците да завладеят Шривпорт и да му направят магия, че е хукнал да тича полугол в студа с надеждата, че аз ще мина оттам и ще го прибера в колата си, а после Пам, Чоу и брат ми ще се спазарят за престоя му в къщата ми?

Алсид изглеждаше подобаващо объркан.

— Искаш да кажеш, че и на теб ти е минало през ума?

— Алсид, аз може да нямам добро образование, но не съм идиотка! — пробвайте да се образовате, когато умеете да четете мислите на съучениците си, че и на учителите. Но аз чета много, и то качествена литература. Е, напоследък чета предимно криминалета и любовни романи, но все пак съм научила доста любопитни факти и имам богат речник. — Истината е, че Ерик едва ли би прибягнал до толкова сложен план, за да ме вкара в леглото си. Това ли си мислиш? — знаех, че съм права, и без да ми отговаря.

— Е, не точно това… — взе да увърта той.

Каква подозрителност! И то от страна на мъжа, повярвал на Деби Пелт, че съм се върнала при Бил.

Зачудих се дали да не помоля някоя вещица да направи магия за честност на Деби Пелт, която ненавиждах поради куп причини: държеше се отвратително с Алсид, обиди ме жестоко, прогори дупка в любимия ми шал и накрая се опита да ме убие с чужди ръце. Освен това има ужасна коса.

Алсид нямаше да разпознае честната Деби, дори да го ухапеше по задника, макар че хапането на задници бе специалитет на истинската Деби.

Ако Алсид знаеше, че двамата с Бил сме разделени, дали би наминал да ме види? И дали едното би довело до другото?

Ама разбира се, че би! И накрая щях да се окажа обвързана с мъж, който е готов да повярва на Деби Пелт.

Хвърлих бърз поглед към Алсид и въздъхнах. Идеалният мъж за мен! Харесвах външния му вид, и разсъжденията му, и начина, по който се отнасяше с мен, — с огромно разбиране и уважение. Е вярно, беше върколак, но спокойно можех да се лиша от него за една-две нощи в месеца. От негова гледна точка би било трудно да износя бебето му до термин, но не и невъзможно. А при връзка с вампир бременността изобщо не фигурираше в картинката.

Стоп, момиче! Алсид не ти е предлагал да става баща на бебетата ти, а освен това продължаваше да се вижда с Деби. Всъщност дали имаше развитие около годежа й с онзи неин върколак, който се превръщаше в бухал?

Не особено благородната част на душата ми — ако приемем, че имаше и благородна част — се надяваше, че някой ден Алсид ще проумее каква кучка е Деби. А дали след това той щеше да ме обикне, или не, не беше толкова важно. Алсид със сигурност заслужава нещо по-добро от Деби Пелт.

Адабел Янси живееше заедно с майка си в сравнително престижен квартал, недалече от „Вамптазия“. Къщата им се издигаше насред хълмиста морава малко над нивото на улицата и стръмната автомобилна алея водеше към задния вход на имота. Предположих, че Алсид ще паркира пред къщата и ще отидем до входната врата по каменната пътечка, но той явно искаше да скрие пикапа си от чужди погледи. Огледах задънената улица, но не видях жива душа наоколо. В задния двор под прав ъгъл с къщата имаше долепена пристройка — гараж за три автомобила, спретнат като аптека. Човек би си помислил, че е неизползваем, ако вътре не се виждаше лъскаво „Субару“.

— Това е колата на майка й — намръщи се Алсид, след като слязохме от пикапа. — Тя има сватбен магазин. Със сигурност си чувала за него — „Верена Роуз“. Верена се пенсионира и вече не работи там, но се отбива достатъчно често, за да лази по нервите на Адабел.

Никога не съм ходила в този магазин, но всички знатни булки от региона държаха да се знае, че пазаруват оттам. Магазинът сигурно печелеше много добре. Тухлената къща изглеждаше нова — на не повече от двадесет години — и в отлично състояние. Моравата отпред — също.

Когато Алсид почука на задната врата, тя веднага се отвори. На прага стоеше жена със същия изрядно поддържан вид като къщата и двора. Платинената й на цвят коса беше прибрана в спретнат кок на тила; носеше тъмнозелен костюм и ниски кафяви обувки. Жената погледна Алсид, после мен, сякаш търсеше отговора на някакъв въпрос, но не го дочака и отвори стъклената междинна врата.

— Алсид, радвам се да те видя — излъга тя. Жената очевидно се намираше под огромен стрес.

Алсид я погледна многозначително и пое дълбоко въздух.

— В беда сме, Верена.

Щом дъщеря й членуваше в глутницата, самата Верена също беше върколак. Огледах я с любопитство и установих, че изглеждаше точно като някоя от заможните приятелки на баба ми. Верена Роуз Янси беше привлекателна жена в края на шейсетте си години, благословена със собствен дом и добър доход.

Освен това беше очевидно, че Верена и пет пари не дава дали Алсид е в беда, или не.

— Виждал ли си дъщеря ми? — попита тя и тревожно зачака отговора му. — Не може да е предала глутницата.

— Не — отвърна Алсид. — Но водачът на глутницата ни изпрати да я потърсим. Пропуснала е снощното заседание на управата.

— Снощи Адабел ми звънна от магазина. Каза ми, че има непредвидена среща с непознат, който се обадил точно преди края на работното време — жената кършеше ръце, съвсем буквално. — Опасявам се, че се е срещнала с онази вещица.

— Оттогава обаждала ли се е? — попитах аз възможно най-мило.

— Снощи си легнах бясна, заради нея — каза Верена и за първи път ме погледна право в очите. — Помислих, че е решила да прекара нощта с някой от своите приятели. С някоя от своите приятелки — поправи се тя и повдигна вежди, за да схвана намека. Кимнах. — Тя никога не ме предупреждава навреме. Просто казва: Ще се видим, когато се видим. Или: Ще се видим в магазина утре сутрин. Или нещо подобно — по слабото тяло на Верена премина тръпка. — Но тя така и не се прибра вкъщи, а в магазина никой не отговаря.

— Тя трябваше ли да отвори магазина днес? — попита Алсид.

— Не, сряда е нашият почивен ден, но тя винаги го прекарва в магазина. Оправя сметки, вкарва в ред счетоводните книги. Винаги — повтори Верена.

— Двамата с Алсид можем да отидем до магазина — предложих аз възможно най-деликатно. — Да проверим дали не е оставила бележка.

Верена не беше от онези жени, които можеш да потупаш по ръката, затова аз просто затворих остъклената врата, за да й дам да разбере, че предпочитаме да не идва с нас. Разбра ме идеално.

Магазинът за сватбени и официални облекла „Верена Роуз“ се помещаваше в една от еднотипните двуетажни постройки в търговската част на града. Сградата беше реставрирана и поддържана в същия спретнат вид като жилището на семейство янси. Боядисаните в бяло тухли, тъмнозелените кепенци, лъскавите парапети от ковано желязо на стълбището, месинговите орнаменти на вратата — всичко свидетелстваше за елегантност и внимание към детайла. Отдалече си личеше, че асо си невеста от сой, това е магазинът за теб.

Паркингът се намираше отзад. На фасадата имаше великолепна витрина, зад чието стъкло се виждаше манекен без лице, но с лъскава кафява перука. Ръцете грациозно държаха разкошен букет. Ясно виждах дори от пикапа, че булчинската рокля с дълъг бродиран шлейф е абсолютно зашеметяваща.

Паркирахме направо на алеята, излязохме от колата и бавно тръгнахме към входа. Щом наближихме, Алсид изруга. За миг си помислих, че рояк насекоми са нахлули през прозореца на магазина и са накацали по снежнобялата рокля. Но само за миг. После осъзнах, че ситните петънца върху белия брокат не са нищо друго, освен ситни пръски кръв.

За част от секундата ми хрумна безумната мисъл, че манекенът е ранен. Честно казано, дори това не бе ме изненадало след всички невъобразими неща, които ми се случваха напоследък.

— Адабел — изхълца Алсид.

Стояхме в дъното на стълбището и не откъсвахме погледи от витрината. На вратата висеше табела с надпис „Затворено“, а венецианските щори зад нея бяха спуснати. Опитах се да уловя някакви признаци на живот зад стените на тази къща, но — уви, — не успях. Побиха ме тръпки.

— Смърт — каза Алсид, вдишвайки хладния въздух. Държеше очите си затворени, за по-добра концентрация. — Надушвам смърт. И вътре, и навън.

Стиснах железния парапет с лявата си ръка и изкачих едно стъпало. Огледах се наоколо. Погледът ми самичък се спря върху нещо в цветната леха под витрината; нещо бледо, което ясно се открояваше на фона на тъмнокафявата пръст. Смушках с лакът Алсид и безмълвно посочих нататък със свободната си дясна ръка.

До подкастрените азалии лежеше човешка ръка — съвсем самостоятелна, без да е прикрепена към нищо. Усетих как по тялото на Алсид премина тръпка. Очевидно и той бе осъзнал естеството на находката ни.

— Стой тук — нареди Алсид с дрезгав глас.

Нямах никакво намерение да му противореча.

Но щом той бутна отключената врата на магазина аз неволно видях онова, което лежеше на пода, и с мъка сподавих писъка си.

Слава богу, Алсид имаше мобилен телефон. Той се обади на полковник Флъд, разказа му за случилото се и го помоли да отиде до дома на госпожа Янси. После звънна на полицията. Неприятна, но неизбежна стъпка, тъй като се намирахме в много оживен район и имаше голяма вероятност някой да ни е видял да се мотаем пред вратата.

Да, днес беше ден за откриване на трупове — както за мен, така и за полицейското управление в Шривпорт. Със сигурност знаех, че в полицията работеха и вампири, но те — естествено — поемаха нощните смени, така че с нас разговаряха обикновени човешки ченгета. Между тях нямаше върколаци или каквито и да било други свръхсъщества, нито дори хора телепати. Всички тези полицаи бяха най-обикновени хора, които ни гледаха доста подозрително.

— Е, приятел, защо спря до магазина? — попита полицай Кофлин (кестенява коса, обветрено лице и огромно бирено шкембе).

Алсид се смути. Не знаеше какво да отговори. Нещата се развиваха твърде бързо. Не аз, а той познаваше Адабел приживе и не аз, а той отвори вратата на магазина. Не можех да го виня, че е шокиран повече от мен. Налагаше се да поема юздите.

— Идеята беше моя, господин полицай — веднага казах аз. — Покойната ми баба постоянно ми повтаряше: „Потрябва ли ти сватбена рокля, Суки, ще я намериш в магазина на Верена Роуз“. Но не се сетих да звънна предварително, за да проверя дали работят днес.

— Значи двамата с господин Ерво ще се жените, така ли?

— Да — отвърна Алсид. — Запътили сме се към олтара, така да се каже.

Усмихнах се, но по подобаващо срамежлив начин.

— Ами… моите поздравления, в такъв случай — полицай Кофлин ни изгледа многозначително. — Госпожице Стакхаус, познавате ли лично Адабел Янси?

— Като малка може да съм срещала старата госпожа Янси — предпазливо отвърнах аз. — Но не я помня. Семейството на Алсид познава семейство Янси, разбира се. Съграждани са — а и върколаци, все пак.

Кофлин не откъсваше поглед от мен.

— И вие изобщо не сте влизала в магазина, така ли? Само господин Ерво?

— Алсид отвори вратата, а аз стоях тук — опитвах се да изглеждам изтънчена, но не ми се отдаваше лесно. Аз съм здрава и мускулеста девойка. Е, не съм Грозната Бети, но съм много далеч от Кейт Мос, да речем. — Видях… ръката… затова предпочетох да изчакам отвън.

— Много разумно решение — каза полицай Кофлин. — Гледката вътре не за пред хора — изглеждаше с двайсет години по-стар, когато го каза. Тежка е полицейската работа; направо ми дожаля за него. Мислеше си за двата обезобразени трупа в къщата, за двата похабени живота и за това как с удоволствие би щракнал белезниците около китките на извършителя. — Някой от вас има ли представа защо тези две дами са били убити, и то по толкова жесток начин?

— Две — бавно повтори Алсид, като ехо.

— Две? — потретих аз.

— Да, две — мрачно потвърди полицаят. Целта му беше да види реакциите ни и успя да я постигне. Резултатът от експеримента му тепърва щеше да стане ясен.

— Горкичките — прошепнах аз. Дори не ми се наложи да се преструвам — сълзите сами потекоха от очите ми. Прииска ми се да се сгуша до гърдите на Алсид и той, сякаш прочел мислите ми, разкопча якето си и ме загърна с двата му края. — Но ако едната от тях е Адабел Янси, коя е другата?

— От другата не е останало кой знае колко — изтърси Кофлин, преди да си прехапе езика.

— Вътре е бойно поле — прошепна Алсид до ухото ми. Изглеждаше блед като платно. — Не знам… просто не успях да осмисля видяното…

Макар че не можех ясно да прочета мислите на Алсид, все пак долавях някакви фрагменти: той се надяваше, че Адабел е успяла да убие единия от нападателите си, но останалите не са успели да вземат всички парчета от трупа със себе си.

— Вие сте от Бон Темпс, така ли, госпожице Стакхаус? — небрежно попита полицаят.

— Да, сър — изпъшках аз. Опитвах се да пропъдя от главата си последните мигове от живота на Адабел Янси.

— Къде работите там?

— В бар „Мерлот“ — отвърнах. — Сервитьорка съм.

Докато Кофлин осмисляше разликата в социалния статус между мен и моя „жених“, аз отпуснах глава върху гърдите на Алсид и затворих очи. Полицай Кофлин се чудеше дали съм бременна; дали бащата на Алсид — известна и заможна фигура на шривпортския небосклон — одобрява избраната от сина му невеста. И напълно разбираше желанието ми да имам скъпа булчинска рокля, щом ще се омъжвам за един Ерво.

— Забелязвам, че все още нямате годежен пръстен, госпожице Стакхаус.

— Не планираме дълъг годеж — каза Алсид. Чувах как гласът му буботи в гърдите, точно до ухото ми. — Тя ще получи диаманта си в деня на сватбата.

— Ама че си лош — изписках аз и игриво го смушках с лакът в ребрата. Е, може би малка по-силно, отколкото трябваше.

— Ох! — запротестира Алсид.

Закачките помежду ни сякаш успяха да убедят полицай Кофлин, че наистина сме сгодени. Той взе адресите и телефонните ни номера и каза, че можем да тръгваме. И двамата изпитахме огромно облекчение.

Отбихме на първото удобно място — малък парк, почти безлюден заради студеното време, — и Алсид отново се свърза с полковник Флъд. Аз стоях в колата, а спътникът ми крачеше из мъртвата трева, жестикулираше и говореше на висок глас, за да изпусне част от натрупаните емоции. Гневът и тревогата му ме заливаха на вълни. Алсид трудно изразяваше чувствата си с думи, като повечето мъже, и сега, когато виждах колко е уплашен, го почувствах още по-близък и скъп.

Скъп? Налагаше се да изляза от роля. Сценката с годежа бе предназначена единствено за нуждите на полицай Кофлин. Ако някой имаше правото да нарича Алсид „скъпи“, то това беше коварната Деби, а не аз.

Алсид изглеждаше като буреносен облак, когато се качи обратно в пикапа.

— Най-добре да те закарам до колата ти и да се връщам в офиса — каза той. — Съжалявам, че те забърках във всичко това.

— Това май е моя реплика.

— Никой от двама ни не е виновен за случилото се — каза той. — Ако имахме избор, изобщо нямаше да се намесваме.

— Така си е — кимнах аз. Прекарах около минута в размишления за сложния свят на свръхестественото; после попитах Алсид какъв е планът на полковник Флъд.

— Ще се погрижим за всичко — успокои ме Алсид. — Съжалявам, Сук, но не мога да ти кажа нищо повече.

— Ще бъдеш ли изложен на опасност? — безпомощно попитах аз.

По това време вече бяхме стигнали до офиса на Ерво и Алсид паркира пикапа си до моята кола. Той се извърна към мен и улови ръката ми.

— Не се тревожи за мен, всичко ще бъде наред — нежно каза той. — Ще ти се обадя.

— Непременно ми се обади — казах. — Пропуснах да спомена какво направиха вещиците си в стремежа си да открият Ерик — разказах му за разлепените плакати и обявената награда и той се намръщи още повече. Тези детайли от хитрата им тактика изобщо не му се понравиха.

— Деби ще идва насам днес. Трябва да пристигне около шест. Вече е твърде късно да я спра — каза той, след като погледна часовника си.

— Ако планирате голямо нападение, тя би могла да се включи — казах.

Погледът му ме прониза.

— Тя е свръхсъщество, но не е върколак — припомни ми той.

Да, а по пълнолуние сигурно се превръщаше в невестулка или плъх.

— Да, разбира се — въздъхнах аз и буквално прехапах езика си, за да не избълвам някоя от забележките, които ми напираха отвътре. — Алсид, мислиш ли, че другата жертва е била приятелката на Адабел? Някоя девойка, която случайно е била в магазина при посещението на вещиците?

— Предполагам, че е била една от вещиците, тъй като голяма част от тялото липсваше. Надявам се, че Адабел е загинала в достойна битка.

— И аз се надявам — кимнах и сложих край на разговора. — По-добре да се връщам в Бон Темпс. Ерик скоро ще се събуди. Да не забравиш да уведомиш баща си, че сме сгодени.

Физиономията му ме накара да се разсмея от сърце. За пръв път през този дълъг и тежък ден.