Мъртви за света

14

Пам сигурно е обработвала Халоу до изгрев-слънце. Това беше първата ми мисъл, когато отворих очи в четири следобед. Очевидно събитията от предишната нощ ме бяха изцедили до капка и психически, и физически. Навън бе един от онези мрачни зимни дни, които те карат да включиш радиото, за да чуеш дали случайно не се задава снежна буря. Но аз имах достатъчно дърва на задната веранда, така че това не ме плашеше.

Днес Ерик сигурно щеше да се събуди по-рано.

Облякох се и започнах да се храня със скоростта на охлюв. Междувременно се впуснах в размишления и направих равносметка на живота си към днешна дата.

Физически се чувствах добре. Някоя и друга драскотина, малко мускулна треска — нищо в сравнение с очакванията ми. През първата януарска седмица се справях страхотна с новогодишното си решение.

От друга страна — винаги има и друга страна, дявал да го вземе! — психическото ми състояние, или по-точно душевното, се нуждаеше от сериозен ремонт.

Не е важно колко си практичен и колко здрава психика имаш — ако ти се наложи да извършиш това, което извърших аз, няма начин да се разминеш без последствия.

Така и трябва да бъде.

Започнах да си представям как Ерик ще се събуди, ще ме гушне, ще ме отведе в леглото и ще останем там чак докато ми се наложи да се надигна, за да отида на работа. Какво удоволствие е да имаш до себе си някой, който те смята за важна част от живота си.

Откъде бих могла да знам, че докато съм си представяла всички тези неща, проклятието вече е било свалено!

Ерик се събуди в пет и половина. Чух го да шава из спалнята за гости, почуках на вратата и я отворих. Появата ми изправи Ерик на нокти — резците му незабавно се удължиха, ръцете му се вдигнаха във въздуха и той приклекна, готов да се хвърли в атака. Обичайният ми напоследък поздрав „здрасти, миличък“ буквално замръзна на устните ми.

— Суки? — бавно изрече той. — В твоята къща ли съм?

Господи, добре че бях облечена.

— Да — колебливо отвърнах аз. — Наложи се да останеш известно време тук от съображения за сигурност. Сещаш ли се какво се случи?

— Ходих на някаква среща… с някакви непознати хора — неуверено каза той. — Нали не бъркам? — После изненадано огледа купените от „Уолмарт“ дрехи. — Това пък откъде се взе?

— Наложи се да ти купя дрехи — отвърнах.

— А не се ли наложи да ме облечеш? — попита той и плъзна ръце по гърдите си… и малко по-надолу. После ме дари с типичната за стария Ерик усмивка.

Не помнеше нищо. Ни-щич-ко.

— Не — отвърнах. Паметта ми услужливо ме заля с поредица от кадри: аз и Ерик в банята; на кухненската маса; в леглото.

— Къде е Пам? — попита той.

— Трябва да й се обадиш — казах. — Имаш ли някакви спомени от вчера?

— Вчера имах среща с вещиците.

— Не, това беше преди няколко дни — поклатих глава аз, без да уточнявам броя им. Сърцето ми се сви още повече. — Не си ли спомняш какво стана снощи, след като се прибрахме от Шривпорт? — притиснах го аз с надеждата да запаля искра в мозъка му.

— Скочихме в леглото? — закачливо попита той. — О, Суки, отдаде ли ми се най-накрая? Знаех си, че е само въпрос на време — и ми се ухили.

Не, миличък, снощи разкарахме труп от кухнята.

Аз бях единствената, която знаеше. И дори аз не знаех къде бяха заровени останките на Деби и къде се намираше колата й.

Коленете ми омекнаха и бавно приседнах на ръба на старото ми тясно легло.

— Какво има, Суки? Всичко наред ли е? Какво се е случило снощи? И защо всъщност не помня какво се е случило?

От много приказки полза няма. Всичко е добре, когато свършва добре.

Далече от очите, далече от сърцето. (О, де да беше вярно?)

— Пам трябва да дойде всеки момент — казах аз. — Предпочитам тя да ти обясни всичко.

— А Чоу?

— Не, той няма да дойде, защото снощи загина. Явно над барманите във „Вамптазия“ тегне някаква прокоба.

— Кой го уби? Аз ще отмъстя за него.

— Ти вече го направи.

— Нещо те тревожи, усещам го — каза Ерик. Проницателен както винаги.

— Да, много неща ме тревожат — изведнъж ми се прииска да го прегърна, но това съвсем щеше да усложни нещата. — Освен това си мисля, че ще завали сняг.

— Сняг? Тук? — Ерик грейна от радост като малко дете. — Обожавам снега!

Защо ли не се изненадвах?

— Може да ни затрупа и да си останем сами тук няколко дни, а? — игриво предложи той и вдигна многозначително русите си вежди.

Неволно избухнах в смях. Просто не се стърпях. Какво пък, по-добре да се смея, отколкото да плача. Напоследък и без това само леех сълзи.

— Сякаш някога ще позволиш на времето да те спре да направиш каквото си си намислил — казах аз и се изправих. — Хайде, ела да ти стопля малко кръв.

Имах зад гърба си едва няколко интимни нощи с Ерик, а вече го чувствах толкова близък, че трябваше да се контролирам, за да не изпадна в неловко положение. Докато минавах край него, почти посегнах да разроша косата му; после пък се наведох да го целуна, но се усетих навреме и се престорих, че съм изпуснала нещо на земята.

Половин час по-късно, когато Пам най-после почука на вратата, аз бях готова за работа, а Ерик нервно кръстосваше из стаята.

Той настани заместничката си на диван и незабавно започна да я бомбардира с въпроси. Казах им тихичко, че тръгвам, но никой не ми обърна внимание и аз побързах да се изнижа през задната врата.

В „Мерлот“ нямаше много клиенти. Обстановката изглеждаше доста спокойна, особено след навалицата от свръхсъщества предишната нощ. Прехвърчащите навън снежинки явно бяха накарали повечето редовни клиенти да се приберат по домовете си в трезво състояние. Но имаше и достатъчно смелчаци, които се грижеха двете с Арлийн да не скучаем. Сам ме хвана натясно точно когато товарех подноса си със седем халби бира. Нямаше търпение да узнае подробностите от предишната нощ.

— Ще ти разкажа по-късно — обещах аз и мислено си отбелязах да съкратят част от повествованието.

— Някакви следи от Джейсън? — попита той.

— Не — отвърнах и се почувствах по-тъжна от всякога. Диспечерите в полицията вече се дразнеха, когато чуеха гласа ми по телефона.

Кевин и Кения дойдоха да пийнат по едно след края на дежурството си. Докато им сервирах питиетата (бърбън с кола за него и джин с тоник за нея), Кения се обърна към мен и каза:

— Суки, продължаваме да издирваме брат ти. Съжалявам…

— Знам, че правите всичко възможно — отвърнах. — Огромно благодаря за цялата организация около спасителната операция!

Не знаех какво повече да кажа. Но неволно узнах други неща, които и двамата пазеха в тайна един от друг. Обичаха се. В това нямаше съмнение. Но Кевин знаеше, че майка му по-скоро ще пъхне главата си в газовата фурна, отколкото да позволи на сина си да се ожени за чернокожа; а Кения знаеше, че братята й предпочитат да размажат белия младеж в някоя стена, отколкото да го видят как води сестра им към олтара.

Нямах нужда от тази лична информация, от всичките тези интимни подробности; ненавиждах ги, съпротивлявах се, но те просто прииждаха в главата ми.

Но повече ме измъчваше изкушението да се намеся. Непрекъснато си повтарях, че имам достатъчно свои проблеми и без да създавам допълнителни грижи на околните. Знаех много добре, че подобни неща се пазят в тайна, но бях длъжница на двамата полицаи и стигнах до компромисно решение — ако чуех нещо хубаво, което бих могла да им кажа, щях да го направя.

След като затворихме бара, помогнах на Сам да вдигне столовете върху масите, за да улесним работата на Тери Белфльор, който идваше рано сутрин да забърше пода и да почисти тоалетните. Арлийн и Так се тръгнаха малко по-рано и още щом излязоха през служебния вход, ги чух да пеят на висок глас „Нека вали сняг“. Навън сигурно продължаваха да прехвръкват снежинки, но, честно казано, не ми се вярваше да натрупа. Замислих се за съществата, които бродеха тази нощ в гората и търсеха къде да се свият на топло и сухо. Сетих се за Деби Пелт, която лежеше заровена в някоя дупка, вкочанена завинаги.

Колко ли време щях да се сещам така за нея? Наложи се да си припомня каква отмъстителна и жестока жена беше Деби. Искрено се надявах времето да не заличи този мой спомен за нея.

Изправих се до прозореца и се загледах навън, но Сам побърза да ме изтръгне от вцепенението ми.

— Какво те тревожи, кажи ми? — попита той и ме улови за лакътя със силните си пръсти.

Въздъхнах, за кой ли път тази вечер.

— Просто се чудех какво може да се е случило с Джейсън — отвърнах аз, спестявайки му голяма част от истината.

Той ме потупа утешително по рамото.

— Разкажи ми за снощи — започна той и аз за миг си помислих, че има предвид Деби. После се сетих, че иска от мен да го информирам за битката с вещиците. Така и направих.

— Значи Пам най-после се появи у вас и ти я остави насаме с Ерик. — Звучеше доволен. — Явно е успяла да пречупи Халоу и я е принудила да развали магията. Тоест, Ерик вече няма амнезия, така ли?

— Да, така поне изглеждаше.

— Каза ли нещо по въпроса?

— Той не помни нищо от периода с амнезията — бавно изрекох аз. — Абсолютно нищо.

Сам извърна поглед от мен, преди да зададе следващия си въпрос.

— А ти как приемаш това?

— Доволна съм от развитието на нещата — отвърнах. — Така е най-добре за всички — само че аз вече нямаше да си имам другарче у дома. Засега отказвах да се замислям над тази страна на въпроса, но рано или късно щеше да ми се наложи.

— Калвин Норис намина следобед — каза той. — Ако знаех, че ще дойде, щях да ти дам дневната смяна.

— И?

— Останах с впечатлението, че е дошъл с надеждата да те види.

— Да, бе — изсумтях аз и изгледах Сам изпод вежди.

— Мисля, че намеренията му са сериозни, Суки.

— Сам — обидено го прекъснах аз. — Аз съм сама, така е, и понякога това не е много забавно, но се съм длъжна да се захващам с първия върколак, който е проявил интерес към мен.

Сам изглеждаше леко изненадам.

— Не е и нужно. Хората в Хотшот не са върколаци.

— Той ми каза, че са.

— Не, не са върколаци с главно „В“. Те също променят облика си, но са твърде горди да се причисляват под общ знаменател с всички останали свръхсъщества. Те се превръщат в пуми.

— Какво? — Причерня ми пред очите.

— Суки? Какво има?

— Пуми? Ти всъщност знаеш ли, че на пристана зад къщата на Джейсън имаше кървав отпечатък от лапа на пума?

— Не, никой не ми е казвал за никакъв отпечатък. Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна — изхълцах аз. — Освен това, когато той изчезна, Кристъл Норис го е чакала в неговата къща. Ти си единственият барман на света, който не е наясно с градските клюки.

— Кристъл… тя ли беше момичето от Хотшот, което прекара с него новогодишната нощ? Кльощавата чернокоса девойка, която участва в издирването?

Кимнах.

— Голямата любов на Фелтън?

— Какво?

— Фелтън, нали се сещаш… той също участва в издирването. Кристъл е любовта на живота му.

— Ти пък откъде знаеш това? — почувствах се леко засегната от неговата осведоменост. Дори аз, която цял живот четях чужди мисли, нямах представа за това.

— Една нощ прекали с алкохола и си развърза езика. Рядко имаме клиенти от Хотшот, но дойдат ли, пият и хич не си поплюват.

— Много интересно. Тогава защо взе участие в операцията по издирването на Джейсън?

— Мисля, че ще е най-добре да го попитаме лично.

— Сега? Не е ли малко късно?

— Защо не? Да не би да имаш някаква по-важна работа?

Добър въпрос. Естествено, че нямах по-важна работа. Исках незабавно да разбера дали онези странни хора имат нещо общо с изчезването на брат ми. Но, честно казано, в известен смисъл се страхувал от истината.

— Якето ти е твърде тънко за това време, Суки — каза Сам, след като видя с какво съм облечена.

— Палтото ми е на химическо чистене — отвърнах. Всъщност така и не ми остана време да го пъхна в сушилнята. Дори забравих да проверя дали петната са изчезнали. Освен това беше ужасно протрито.

— Хм — това беше единственият коментар на Сам, преди да ми заеме дебел зелен пуловер, който да облека под якето си. Качихме се върху неговия пикап, защото снегът вече валеше доста силно, а Сам, като всички мъже, твърдо вярваше, че умее да шофира по заснежени пътища. Макар че лично аз се съмнявах да го е правил някога.

Нощното пътешествие до Хотшот ми се стори безкрайно в непрогледната зимна нощ. Наоколо не се виждаше нищо друго, освен танцуващите пред фаровете снежинки.

— Благодарна съм ти за предложението, но вече започвам да си мисля, че сме луди — обадих се аз по средата на пътя.

— Сложи ли си предпазния колан? — попита той.

— Разбира се.

— Добре — каза той и в колата отново се възцари мълчание.

Колкото и невероятно да ми се струваше, стигнахме до Хотшот, без да се загубим по пътя. В селцето нямаше улични фенери, разбира се, но някои от електрическите стълбове бяха снабдени с аварийни лампи. Виждаха се и къщи, чиито прозорци все още светеха.

— Къде трябва да отидем според теб?

— У Калвин — уверено каза Сам. — Той разполага с най-голяма власт тук.

Спомних си колко се гордееше Калвин с къщата си и ме загриза любопитство да видя как изглежда отвътре. Лампата над входната му врата осветяваше паркирания отпред пикап. След топлия въздух в колата снежната нощ ми се стори като ледена мокра завеса. Почуках на входната врата и след дълга пауза Калвин най-после отвори. На лицето му се изписа приятна изненада. Докато не видя Сам зад гърба ми.

— Заповядайте — хладно каза той и се отдръпна встрани.

Преди да пристъпим прага, любезно изтупахме снега от краката си.

Къщата му изглеждаше скромна, но чиста. Евтини, но грижливо подбрани мебели, снимки в рамки по стените. Направи ми впечатление, че на снимките не се виждаха хора. Само пейзажи и дива природа.

— Лоша нощ сте избрали за дълъг път с кола — отбеляза Калвин.

Положих огромно усилие да запазя спокойствие, макар че изгарях от желание да го уловя за яката на ризата и да започна да крещя в лицето му. Този човек беше владетел. Размерът на кралството му нямаше значение.

— Калвин — започнах аз възможно най-спокойно, — известно ли ти е, че полицията откри отпечатък от лапа на пума на пристана зад къщата на Джейсън? До него имаше и друг отпечатък, от ботуша на брат ми.

— Не — отвърна той след дълга пауза. Забелязах как в погледа му проблесна гневна искра. — Болшинството градски слухове не достигат до нас. А аз през цялото време се чудех защо в спасителния отряд имаше въоръжени мъже, но така и не попитах, защото хората се стараеха да ни избягват. И аз не знам защо. Отпечатък от пума значи…

— Аз едва тази вечер научих каква е… ъм… втората ви природа.

Калвин ме погледна право в очите.

— И смяташ, че някой от нашите хора е виновен за изчезването на брат ти.

Стоях със затаен дъх, без да отмествам поглед от неговия.

— Подозираш, че Кристъл се е ядосала на брат ти и по някакъв начин го е наранила?

— Не — отвърнах.

— Страхуваш ли се от мен?

— Не.

— Фелтън — каза той.

Кимнах.

— Да проверим — отсече той.

И отново излязохме навън, в студената зимна нощ. Ледените снежинки щипеха бузите ми. Слава богу, че якето ми имаше качулка. Препънах се в някакъв захвърлен инструмент или играчка в двора на Фелтън и Сам ме улови за ръката. И докато ние с него крачехме по бетонната пътека, която водеше към верандата на Фелтън, Калвин вече чукаше на вратата.

— Кой е? — чу се отвътре гласът на домакина.

— Отвори — нареди Калвин.

Фелтън позна гласа му и незабавно отвори вратата. Той очевидно не страдаше от манията за чистота на Калвин, а мебелите му бяха нахвърляни безогледно наоколо. В движенията му се забелязваше някаква нечовешка грациозност, която тази вечер се набиваше на очи много повече, отколкото по време на спасителната акция. Имах чувството, че животинската му природа доминираше над човешката и това вероятно се дължеше именно на прекомерните кръвосмешения в този район.

— Къде е той? — попита Калвин без заобикалки.

Очите на Фелтън се разшириха от изненада и той трепна, сякаш се канеше да избяга. Но не обели и дума.

— Къде е? — отново попита Калвин. Тогава ръката му се трансформира в лапа и той го удари през лицето. — Жив ли е?

Притиснах устата си с длан, за да потисна напиращия отвътре писък. Фелтън се свлече на колене. От дълбоките драскотини на бузите му бликна кръв.

— В бараката отзад — едва чуто каза той.

Хукнах към вратата с такава скорост, че Сам не успя да ме настигне. Зад ъгъла на къщата се препънах в купчина дърва и се проснах по очи на земята. Може би по-късно щях да почувствам болката, но точно в този момент просто скочих на крака и се озовах в ръцете на Клавин Норис, който — точно както в гората — ме прехвърли над дървата за част от секундата. Самият той също ги прескочи със завидна лекота и миг по-късно вече се намирахме пред бараката. Съвсем обикновена барака; от онези, които се продават в „Сиърс“ или „Пени“. Сглобяваш я с помощта на съседите, а после идва бетонобъркачката и излива основата.

Вратата беше заключена, но Калвин разби бравата от първия опит и веднага светна лампата. Дори не очаквах в бараката да има електричество.

В първия момент не можах да повярвам, че гледам брат си, защото това същество нямаше нищо общо с Джейсън. Е, освен русата коса. Беше толкова мръсен и така вонеше въпреки ледения въздух, че аз неволно потръпнах. Гол до кръста, посинял от студ, легнал върху единично одеяло направо на циментовия под.

Коленичих до него и го прегърнах. Клепачите му трепнаха и той отвори очи.

— Суки? — недоверчиво прошепна. — Суки? Нима съм спасен?

— Да — отвърнах, макар да не бях абсолютно сигурна. Много добре помнех историята за шерифа, който открил нещо нередно в Хотшот и после изчезнал безследно. — Сега ще те отведем у дома.

Тогава забелязах следите от ухапвания.

По цялото му тяло.

— О, не — прошепнах. — О, не!

— Не съм го убил — обади се в своя защита Фелтън от другия край на бараката.

— Но си го нахапал — извиках аз и сама не можах да позная гласа си. — Искал си той да стане като теб.

— Да, защото не исках Кристъл да го харесва повече от мен. Тя знае, че ни е нужна свежа кръв, затова й позволих да бъде с него. Но тя обича мен! Само мен!

— И затова реши да отвлечеш брат ми! За да го затвориш тук и да го хапеш!

Джейсън нямаше сили да се изправи сам.

— Моля ви, отнесете го до пикапа — сухо казах аз, без да поглеждам никого в очите. Усещах как в гърдите ми се надига гняв като черен облак, като мощна вълна, но трябваше да го овладея. Поне докато се махнем оттук. Нямах друг избор.

Джейсън изпищя, когато Калвин и Сам го взеха на ръце. Увиха го в одеялото и го понесоха към колата. Аз се запрепъвах след тях с треперещи крака.

Миличкият Джейсън. Най-после го открих. При това жив. Вероятно щеше да се превръща в пума от време на време, но щеше да е близо до мен. Нямах представа дали за всички същества с двойствена природа важаха едни и същи правила, но Алсид ми беше казал, че изкуствените върколаци — ухапаните, а не ранените такива, — се превръщали в ужасни чудовища: онези полузверове, получовеци, които населяваха филмите на ужасите. Положих усилие да отклоня мислите си от този кошмар и ги насочих към нещо много по-приятно — завръщането на Джейсън.

Калвин внимателно положи брат ми на седалката, а Сам зае мястото си зад волана. Нямах търпение да седна до Джейсън, но Калвин ме дръпна настрана.

— Фелтън ще бъде наказан. Незабавно! — каза той.

Честно казано, наказанието на Фелтън не ме вълнуваше особено, но все пак кимнах, защото исках да се махна оттам със скоростта на светлината.

— След като ние ще се погрижим за Фелтън, възнамеряваш ли да уведомиш полицията за случилото се? — попита той. Опитваше се да звучи небрежно, но това беше много опасен момент, на живот и смърт. Много добре знаех каква участ застига хората, дръзнали да привлекат внимание към жителите на Хотшот.

— Не — отвърнах. — За всичко е виновен единствено Фелтън — макар че Кристъл със сигурност е била наясно с това или поне е подозирала нещо. Беше ми казала, че през онази нощ е подушила миризма на животно. Как би могла да не разпознае миризмата на пума! Сигурно през цялото време е знаела, че отпечатъкът е от лапата на Фелтън. Но сега не му беше времето да споменавам Кристъл; Калвин щеше да се сети и сам, рано или късно. — Освен това брат ми може би вече е един от вас. Ще има нужда от помощта ви — добавих аз възможно най-спокойно.

— При следващото пълнолуние ще дойда да взема Джейсън.

Отново кимнах.

— Благодаря ти — казах, съвсем искрено. В крайна сметка, никога нямаше да открия Джейсън без помощта на Клавин. — Сега трябва да отведа брат ми у дома — усещах, че Калвин иска да го докосна, да го прегърна може би, но аз просто нямах сили да го направя.

— Разбира се — каза той след мъчително дълга пауза и отстъпи назад, без дори да направи опит да ми помогне да се кача в колата. Явно и той усети, че няма да ми е приятно.

Преди си мислех, че необичайният мисловен модел на хотшотското общество се дължи на кръвосмешенията помежду им. Дори за миг не се усъмних, че те може да са друга порода върколаци. Просто ги приех за вълци и толкова. Треньорът ми по волейбол често употребяваше фразата „приемам за даденост“. Освен това ни повтаряше, че трябва да оставяме всички ненужни тревоги извън пределите на терена и да си ги прибираме обратно едва след края на играта. Така и не се научих да го правя.

Но той беше прав относно погрешните изводи.

Климатикът в колата вече работеше, но не на пълни обороти. Не биваше да излагаме Джейсън на толкова рязка температурна разлика. Горкичкият, вонеше ужасно; замалко да се извиня на Сам от негово име, но реших да му спестя допълнителното унижение.

Изчаках го да се постопли, за да спре да трепери, и чак тогава го заговорих.

— Като изключим раните от ухапванията и това, че си премръзнал, добре ли се чувстваш иначе?

— Да — отвърна той. — Да. Всяка нощ, всяка шибана нощ той идваше в бараката и се трансформираше пред очите ми. И аз всеки път си мислех: ето, дойде моментът, в който ще ме убие и ще ме изяде. Всяка нощ ме ухапваше, а после отново се превръщаше в човек и си тръгваше. Усещах как миризмата на кръв го изкушава да ме разкъса, но намираше сили да спре… слава богу, размина ми се само с ухапване.

— Тази вечер ще го убият — казах аз. — В замяна на това ние не бива да ходим в полицията.

— Добра сделка — отвърна Джейсън. И наистина го мислеше.