Хариет трябваше да паркира пред къщата на Щайн, защото алеята пред техния дом беше задръстена. Клаудин нямаше нищо против. Закъснението за собственото й парти сякаш не стигаше, та сега оставаше да се появи и в очукан камион. „Забрави!“
— Мелъди е разнесла новината като разносвач на пици! — възкликна тя, когато стъпиха на Радклиф Уей. Тук беше по-топло, отколкото в странноприемницата. А може би се чувстваше така, защото щеше отново да види приятелите си.
— Улицата прилича на автокъща за употребявани коли! — засмя се Лала, черните й очи бяха ококорени от удивление.
— Само помисли — умислено рече Хариет. — Всички тези деца са дошли тук заради теб.
— Виждаш ли? — засия Клаудин. — Казах ти, че всичко ще бъде наред.
Но когато Хариет прегърна през рамото дъщеря си, наболите косъмчета се промушиха през черната й блуза и раздразниха голото рамо на Клаудин. Поредното напомняне за риска, който поемаха. Не само с партито, но и със заоблящата се луна. Но защо да мисли за това, когато електронният ритъм на The Time на Black Eyed Peas бумтеше от задния двор на семейство Улф?
— У-ху! — нададе вой Клаудин. Двете с Лала размятаха ръце над главите си и започнаха да танцуват и пеят, вървейки по улицата.
„Това беше най-хубавият миг в живота ми, никога преди не се бях чувствала така…“
Клаудин беше неизмерно щастлива. Колкото повече приближаваха, толкова повече искаше да се втурне към партито. Но Клео все повтаряше: „Почетните гости не тичат, те се показват“. Затова Клаудин и Лала решиха да тичат и да се покажат развълнувани.
— Еха! — възкликна Клаудин и спря. Дузина свещи в хартиени фенери светеха на поляната и образуваха пътека до палатката в задния двор. Клаудин веднага ги разпозна от новогодишното парти на семейство Де Нил и изпита огромна благодарност към Клео (добре де, към хората й) за положения труд. Обстановката напомняше за онези елегантни събития на знаменитостите по страниците на списанията.
— Красиво е — обади се Хариет, възхитена от трепкащата поляна пред къщата.
Неочаквано странно усещане сграбчи здраво скалпа на Клаудин… стисна я… и тогава я отпусна. Косата й порасна. Кестенявите къдрици паднаха, подскочиха и се установиха под раменете й. Унесена да се прехласва по светлините, майка й, за щастие, не забеляза това. В противен случай вече щяха да пътуват обратно към „Убежището“.
— Готови? — попита бързо Клаудин.
Лала пусна една фантастична вампирска усмивка и те се хванаха за ръце. Като заобиколи къщата в лъскавите боти и роклята, която сама си беше ушила, водена от фенерите и последния сингъл на Бруно Марс, Клаудин преживя своя звезден миг като Дороти33. Нормито от Канзас беше право за едно нещо: Няма друго място като родния дом.