Двадесет и пета глава Разговор

Франки и Брет махаха за довиждане, докато поредната кола, пълна с гости, се отдалечаваше по Радклиф Уей. Без грим усещаше различно нощния въздух по лицето си — както бе да миеш съдовете с голи ръце вместо с ръкавици.

— Все още не мога да повярвам, че могат да видят истинското ти лице — каза Брет, докато махаше. Той сложи ръка на рамото й и двамата тръгнаха бавно по уличката към края й. — Това сигурно е най-прекрасната вечер в живота ти.

— Защо? — попита Франки, полюшвайки чантата със зарядното. — Защото отново сме заедно?

Той се засмя.

— Да.

Но Франки знаеше, че Брет говори за вечерта, която започна с концерт на Лейди Гага и завърши с безпрецедентно парти, парти, което даде шанс на РАД да покажат истинските си лица пред нормитата. Винаги беше искала това. И все пак по някаква причина Франки се чувстваше неспокойна и неудовлетворена. Сякаш късметът й не беше заслужен. Като ленив тийнейджър, наследил цяло състояние, или популярна личност, която бе добила известността си след участие в риалити шоу.

Брет спря.

— Какво има? — попита той и се вгледа в откритото й лице.

— Не мога да повярвам, че Били изпусна вечерта — отвърна тя. Искаше й се и той да беше присъствал. — Надявам се да е добре — но всъщност искаше да каже, че таи надежда да не е разбила сърцето му. От изражението му личеше, че Брет всичко беше разбрал.

— Знам какво е Франки Щайн да ти липсва — въздъхна той и взе ръката й. — И никак не е лесно.

— Опитваш се да ме накараш да се чувствам по-добре ли? — попита тя и се отдръпна.

— Не, предполагам, че не — засмя се Брет. — Просто искам да кажа, че си добър приятел, а Били е щастливец, че те има. Той го знае. Както и да е, никое момче не би искало да е с момиче, което не изпитва чувства към него. Ти му направи услуга. Наистина.

Франки оценяваше усилията на Брет да повдигне духа й, но единственото, което щеше да успокои болката в пространството на сърцето й, беше знанието, че приятелят й е добре. А и чувството на вина към Били беше само част от проблема.

— Мислиш ли, че съм неудачник? — попита тя, като й се искаше дъбеше достатъчно силна да скрие съмненията си. Но нещо у Брет я караше да се чувства сигурна. Може би беше цветът на очите му — сини като морето, те носеха обещание за вечност.

Неудачник?

Франки си припомни дочутия разговор между родителите си в деня, когато се роди:

Толкова е красива и способна, и… — тя изхлипа за сетен път. — Сърцето ми се къса, че ще трябва да живее… знаеш какво искам да кажа… като нас.

Че на нас какво ни е? — но нещо в гласа му издаде, че и той самият добре разбираше какво.

Шегуваш се, нали? — изкикоти се тя.

Вив, нещата все някога ще се променят. Ще дойдат нови времена. Ще видиш.

Кой ще ги промени? Кога?

Знам ли. Някой… все някога.

Е, остава ни да се надяваме, че ще доживеем да видим промяната — въздъхна тя.

— Аз трябваше да съм този човек — каза Франки и стисна зъби, за да не заплаче. — Аз трябваше да променя нещата за нея. Но с всеки свой опит забърквах само каши.

Брет вдигна брадичката й и очите им се срещнаха.

— Тази вечер РАД и нормитата празнуваха заедно. Точно както майка ти е мечтала.

— Да, но заслугата не беше моя, а на Клаудин. Аз бях твърде заета да мисля за момчета и концерти, и забавления, и…

— А не е ли редно точно за това да мислиш?

Франки си помисли за всички телевизионни предавания, филми и книги за момичета на нейната възраст. Брет имаше право. Момчетата, музиката и забавленията заемаха една голяма част от тях. Промяната на света от сам човек? Не чак толкова голяма.

— Освен това не мислиш ли, че всяко твое действие е спомогнало тази вечер да бъде възможна? Ти беше искрата, която запали всичко, Франки. — Той отмести един немирен кичур от лицето й. — Тази вечер, докато танцувахме, беше ли щастлива? — попита той, а луната се отразяваше в черните бодлички на косата му.

„Толкова е сладък!“

Франки си спомни как изтрива грима си под ритъма на Кеша, как отпорва ръкавите на ризата си на Пинк, докато пуска синьо-бели светкавици от пръстите си, как целува приятеля си норми и как всеки път се разтапя все повече, докато той едва докосва болтовете й.

— Това беше най-наелектризиращата вечер в живота ми.

— Тогава си дала на майка ти онова, за което е мечтала — каза й Брет.

Франки подскочи на пръсти и го целуна. Зеленото й лице се долепи до неговото бяло лице. Бяха точно в средата на Радклиф Уей, а покрай тях минаваше кола след кола.

А кое беше най-хубаво от всичко ли? Никой дори не им обърна внимание.

Загрузка...