Домът на Ордена

Когато го оставяха на свободен режим, Айдахо често обследваше своя не-корабен затвор. Имаше толкова много да се види и научи за иксианското творение! Беше като истинска пещера на чудесата.

В днешния следобед спря за кратко неуморната си разходка из отредените му за квартира помещения и се загледа в малките видеоочи, вградени в светещата повърхност на входния портал. Те също го наблюдаваха. Винаги. Имаше странното усещане, че вижда себе си в онези любопитни точици. Какво ли мислеха сестрите, докато го изучаваха? Едрото дете-гола от отдавна мъртвия кийп на Гамму се бе превърнало в дългурест мъж с тъмна кожа и коса. Сега косата му беше по-дълга отколкото по времето, когато влезе тук в последния си ден на Дюн.

Очите на „Бин Джезърит“ го изследваха дори и под кожата му, така да се каже. Бе сигурен за подозрението им, че е ментат, и се боеше от тълкуванието, което биха могли да направят на този факт. А можеше ли един ментат да се надява да го скрие за неопределено време от светите майки? Глупости! Знаеше, че те вече го подозират и в овладяването на Усета за истина.

Той помаха с ръка към видеоочите и каза:

— Неуморим съм. Мисля, че ще продължа да оглеждам.

Белонда мразеше всяка проява на шеговитото му отношение към правилата на надзора. Всъщност никак не харесваше и неговото бродене из кораба. А и не се опитваше да скрие мнението си от него. Винаги долавяше незададения въпрос в смръщената й физиономия: Дали търси начин да избяга?

Наистина го правя, Бел, но не по подозирания от теб път.

В не-кораба за него бяха определени граници. Нямаше право да влиза във външното силово поле, в някои участъци на машинните отделения, където двигателят (както му бе казано) беше временно изваден от строя, в Стражевите помещения, в оръжейния арсенал, както и при пленения тлейлаксианец Сцитал. От време на време виждаше същия този Сцитал при едно от преградните съоръжения, където двамата се изучаваха през заглушителното поле, отделящо ги един от друг. Действаше и информационна бариера — секции от корабните дневници-записи, от които пазачите му бяха решили да не получава никакъв отговор на зададените въпроси.

Но в границите също имаше какво да се види и научи за цял един живот, дори ако той продължи в очакваните от него разумни предели от около триста стандартни години.

Стига почитаемите мами да не ни намерят.

Айдахо се чувстваше като преследвана от тях плячка, по-ценна дори от жените в Дома на Ордена. Нямаше никакви илюзии за съдбата си, ако преследвачите стигнат до убежището му. Знаеха, че е тук. Обучените лично от него в сексуално обвързване мъже, изпратени да внесат разложение сред почитаемите мами, определено дразнеха ловците.

А когато сестрите пък твърдо се убедят в способностите му на ментат, те със сигурност ще узнаят, че в ума му са въведени паметите на повече от един живот на обикновен гола. Оригиналът нямаше въпросната дарба. Ще се усъмнят, че е Куизъц Хадерах в латентно състояние. Виж как внимателно дозират порциите мелиндж за него! Очевидно бяха ужасени от мисълта, че могат да повторят грешката, която бяха допуснали с Пол Атреидски и неговия син. — Тирана. Три хиляди и петстотин години робия!

Но общуването с Мурбела налагаше да си служи със съзнание на ментат. При всяко поредно противоборство с нея той не очакваше да стигне до отговори нито в момента, нито по-късно. Типичен подход със съсредоточаване във въпросите. Ментатите трупат въпроси по начина, по който останалите събират отговори. Въпросите създават свои собствени схеми и системи. Така се стига до най-важните форми. Наблюдаваш вселената, служейки си с изработени от теб модели, в които всичко включва изображения, думи и етикети с наименования (временни до едно), размесени без остатък със сетивни импулси, които пък отразяват вътрешните мисловни построения по познатия начин на отскачане на светлината от светла повърхност.

Началният инструктор-ментат на Айдахо бе събрал временно значими думи за основното предварително мисловно понятие-идея: „Следи за последователни движения на вътрешния си екран.“

Още при първото колебливо потапяне в ментатския силов капацитет Айдахо успя да долови засилваща се сетивност по отношение на промените в собствените си наблюдения, винаги придружаващи ставането на ментата.

Белонда се оказа най-сериозното му изпитание. Той ужасно се боеше от пронизващия й поглед и безпощадните въпроси. Ментат сондираше ментат. Посрещаше набезите й внимателно, със сдържаност и постоянство:

Е, каква е сега целта ти?

Като че ли не знаеше!

Налагаше си да носи маската на търпението. Страхът идваше напълно естествено и не си струваше да не го показва. Белонда дори не криеше желанието си да го види мъртъв.

Айдахо прие факта, че преследвачите скоро ще открият единствения източник на уменията, с които той бе принуден да си служи.

Реалните възможности на един ментат се заключават в неговото мисловно построение, наричано големия синтез. То налага проява на търпение, което за не-ментатите бе невъзможно дори като представа. В школите го определяха като извънмерно постоянство и настойчивост. Ти си дивак-преследвач, знаещ да разчита най-незначителните знаци и следи, малките отклонения в реда на окръжаващата те среда. Можеш да определиш накъде водят те. Същевременно оставяш съзнанието си отворено за обхватните движения както извън, така и вътре в себе си. Ето как се стига до простодушието — основната изходна позиция на ментата, подобно на онова у Прорицателите, но много по-мощно.

„Открит си към всичко, което е в пълните възможности за изява на вселената — бе казал първият му инструктор. — Умът ти не е компютър, а прибор за насрещен отзив на възприеманото от сетивата.“

Айдахо винаги бе знаел, че и сетивата на Белонда са неизменно отворени. Тя го наблюдаваше с леко насочен навътре внимателен поглед, а в ума й не преставаха да се въртят няколко предварително изработени представи. Защитата му се основаваше на нейния основен недостатък; отварянето на сетивата е невъзможно без идеализъм, който обаче бе чужд на Белонда. В повечето случаи тя не поставяше най-добрите въпроси, което го принуждаваше да недоумява. Може ли Одрейди да приеме дефектен ментат? Противоречеше на всичко, сторено от нея!

Търся въпросите, които създават най-ясните изображения.

Когато го правиш, никога не бива да мислиш за себе си като за умник, който знае формулата за намиране на решение. Оставаш готов за поява на нови въпроси, както и на нови модели и системи. Проверка, повторна проверка; оформяне, повторно оформяне. Непрестанен процес — без спиране и без доволство. Това е личната ти павана6, подобна на същата у други ментати, но изпълнявана със собствени стъпки и фигури.

„Никога не си истински ментат. Ето защо наричаме процеса Без Цел в Безкрая.“

Словата на учителите сякаш бяха прогорили следа в съзнанието му.

Струпвайки наблюденията си върху Белонда, той оценяваше по достойнство мнението на онези големи майстори, които го бяха учили: „От светите майки не излизат най-добрите ментати.“

Изглежда, че никой в „Бин Джезърит“ не бе в състояние да се измъкне напълно от върховното задължение, което се вменяваше при Агонията с подправката — лоялност към Сестринството.

Учителите му го бяха предупредили за опасността, съпътстваща абсолютните представи. Те ставаха причина за сериозен дефект у ментата: „Всичко, което правиш, усещаш и казваш, е само опит. Не съществува крайно заключение. Нищо не спира до смъртта, а може би и след нея, тъй като всеки живот предизвиква безкрайно, макар и не винаги силно вълнение. Индукционните сили действат като подтик и ти изостряш чувствителността си спрямо тях. Докато дедукцията внушава илюзии за абсолютни понятия. Силен шут на истината, преди да си се превърнал на парчета.“

Когато въпросите на Белонда засягаха отношенията му с Мурбела, той долавяше неясни емоционални реакции. Забавление? Ревност? Можеше да приеме наслаждението (дори ревността) като задължителни сексуални изисквания на взаимното им пристрастяване. Толкова ли значим е екстазът?

В днешния следобед Дънкан сновеше из квартирата си, чувствайки се не на място, сякаш бе новодошъл, който все още не приема познатите помещения като свой дом. Говорят емоциите ми.

В годините на принудителен престой мястото, което бяха определили за него, бе станало обитаемо. Тук беше неговата „пещера“, дето преди сигурно е представлявала ВИП-апартамент от големи стаи с леко закривени стени — спалня, библиотека-работен кабинет, всекидневна, облицована в зелено баня със суха и мокра очистващи системи, както и дълга зала за физически упражнения, споделяна с Мурбела.

В стаите бе поместена неповторима сбирка от следи и предмети, говорещи за неговото присъствие — стол-люлка точно в десния ъгъл до командното табло, прожекционен апарат за връзка с корабните системи, а така също и записи върху ридулианов носител, струпани на ниската странична маса. Виждаха се и неизличими петна, намекващи за всекидневни необходимости — тъмнокафявото леке от разсипана храна например.

Без да спира, той премина в спалната част от апартамента. Тук светлината бе по-слаба. Способността му да идентифицира познатото отново бе потвърдена по отношение на миризмите. Мирисът, подобен на този от слюнка откъм леглото — останка от снощния сексуален сблъсък.

Подходящата за случая дума. Сблъсък.

Въздухът в не-кораба — филтриран, рециклиран и подправен с благоухания — нерядко го дразнеше. Не оставяха без бърза намеса и най-малкия пробив в лабиринта към външния свят. Понякога Айдахо дълго време притихваше и душеше, с надежда да открие и най-слабата следа на нещо, което не е определено от затворническите предписания.

Не, няма път за бягство!

Излезе от квартирата си, тръгна по коридора към ръкава за спускане в далечния му край, през който се озова в най-долната част на кораба.

Наистина, какво ли става отвън в света, отворен към небето?

Малкото, казано му от Одрейди за събитията там, го изпълваше със страх и усещане на попаднал в капан. Няма къде да избягам! Но постъпвам ли умно, като споделям страховете си с Ши-йена? Мурбела само се изсмя: „Аз ще те пазя, любими. Почитаемите мами няма да ти сторят зло.“ Още един лъжлив сън.

А Шийена… Колко бързо усвои немия език на ръцете и духа на съзаклятничеството. Какво съзаклятничество? Не… Съмнявам се, че която и да е света майка ще стори нещо във вреда на сестрите си. Дори лейди Джесика се върна при тях накрая. Но нали аз не искам от Шийена да действа срещу Сестринството, а само да ни предпази от безразсъдството на Мурбела!

Огромната мощ на преследвачите помагаше единствено за предварителното определяне на унищожителния им набег. Ментатът трябваше само да следи тяхната разрушителна ярост. Но те привнасяха още нещо, свързано с отвъдния свят на Разпръскването. Какво представляваха футарите например, за които Одрейди бе споменала със забележителна небрежност? Получовек-полузвяр, така ли? Предположението бе на Лусила_. А къде ли е самата Лусила?_

Стигна до Големия трюм — товарното помещение на кораба с дължина цял километър, подслонило последния гигантски пясъчен червей от Дюн преди пристигането му в Дома на Ордена. Мястото все още носеше мирис на подправка и пясък, изпълвайки мислите с нещо, което си бе отишло много отдавна и умряло много далече. Знаеше защо идва толкова често тук. Понякога го правеше дори без да се замисли, впрочем също като този път. Илюзията за неограничено пространство със следи от прах, пясък и подправка го изпълваше с носталгично усещане за изгубени свободи Но имаше и друго. То му се случваше само на това място.

Ще стане ли и днес?

Усещането, че се намира в Големия трюм ще изчезне без предупреждение. И после… Проблясването на небе, подобно на мрежа от разтопен метал. При появата на гледката той си даваше сметка, че в действителност не вижда мрежа. Разумът му превеждаше онова, на което сетивата на можеха да поставят определение.

Проблясваща мрежа, разлюляна от безкрайни студени вълни.

После мрежата ще се раздели и той ще види двамина — мъж и жена. Колко обикновени и същевременно необикновени ще изглеждат те! Баба и дядо в някогашно облекло — работен комбинезон, покриващ гърдите на мъжа, и дълга рокля с шал за главата на жената. Заети с работа в цветна градина. Според него гледката беше повече от мираж: Виждам го, но не е точно това, което виждам.

Накрая те винаги го забелязваха. Чуваше гласовете им.

„Марти, пак се появи ей там“ — казваше мъжът, за да привлече вниманието на жената към Айдахо.

„Чудя се как преминава погледът му — споделяше Марти. — Изглежда невъзможно.“

„Мисля, че е разтеглен прекалено тънко. Питам се дали познава опасността, на която се излага.“

Опасност.

Ето думата, при която винаги биваше рязко измъкван от миража.

— Днес не си ли на командното табло?

Само за миг му се стори, че гласът е на странната жена от видяното преди малко, но почти веднага разпозна Одрейди. Въпросът й идваше някъде отблизо, зад гърба му. Обърна се и откри, че е забравил да затвори люка. Тя го бе последвала в трюма с тихата дебнеща крачка, която избягва пръснатите тук-там купчинки пясък, за да не застърже под краката и да издаде скрито присъствие.

Имаше вид на уморен и нетърпелив човек.

Какво я кара да мисли, че трябва да съм на командното табло?

Старшата майка каза сякаш в отговор на незададения му въпрос:

— Напоследък те намирам все по-рядко на таблото за упражнения. Търсиш ли нещо, Дънкан?

Той тръсна глава за отрицателен отклик, без да проговори.

Защо внезапно се почувствах в опасност?

Беше странно усещане, свързано с присъствието й. Но си спомняше и други случаи. Веднъж, когато тя бе погледнала подозрително към ръцете му…

Страх, свързан с таблото и клавиатурата. Нима съм показал ментатския си глад за данни? Предполагат ли, че там съм се скрил насаме със себе си?

— Имам ли изобщо право да оставам сам? — прозвуча яд в насрещния му въпрос.

Тя завъртя бавно и отчетливо главата си вляво и вдясно като допълнение към отговора:

— Можеше да измислиш нещо по-подходящо.

— Днес идваш за втори път — продължи с обвиненията той.

— Дънкан, трябва да кажа, че изглеждаш добре — ловко измъкване от заядливата гама.

— Така ли мислят наблюдателите ти?

— Не бъди дребнав. Дойдох, за да поприказвам с Мурбела. От нея разбрах, че си долу.

— Предполагам, че знаеш за поредната й бременност? Бе ли въпросът му опит да я предразположи?

— За което покорно благодарим. Идвам да ти кажа, че Шийена желае отново да те посети.

Защо пък ще му го съобщава тя?

Думите й го отпратиха към бездомничето от Дюн, станало пълноправна света майка (най-младата за всички времена, както твърдяха). Шийена, неговата вярна приятелка, загледана в последния голям пясъчен червей. Дали той бе успял да продължи рода си? И защо Одрейди проявява интерес към посещението й?

— Иска да обсъдите неща, свързани с Тирана.

Тя веднага видя предизвиканата изненада.

— Какво бих могъл да прибавя към онова, което Шийена знае за Лито II? Нали е света майка?

— Познавал си много отблизо атреидите. Аха! Всъщност ментатът е на мушката й.

— Самата ти каза, че ще иска да говорим за Лито, а не е съвсем правилно да се мисли за него като за Атреидски.

— Но беше! Превърна се в нещо с повече първичност и стихийна сила в сравнение с когото и да е преди, ала все пак бе един от нас, както и да го погледнеш.

Един от нас! Припомни, че и тя също е атреидка. А лично на него — за никога несвършващия дълг към рода и семейството!

— Ти го казваш.

— Няма ли да прекратим тази глупава игра?

Трябваше да бъде внимателен. Знаеше, че и тя е видяла припламналата му червена лампичка. Светите майки бяха дяволски обидчиви. Той я погледна, без да се осмели да заговори, като ясно разбираше, че Одрейди е отчела този многозначителен факт.

— Вярваме, че в теб са събрани спомени за много повече от живота на един гола.

Продължи да мълчи, оставяйки я да добави: — Хайде, Дънкан! Ментат ли си?

По начина, по който прозвучаха последните й думи — колкото обвинение, толкова и въпрос, — той разбра, че играта на криеница е свършила. Усети почти облекчение.

— Ами ако съм?

— Когато тлейлаксианците се заеха със създаването ти, постараха се да смесят клетките на много повече от един Айдахо.

Айдахо-гола!

Отказа да мисли за себе си като за подобна въображаема възможност.

— Защо Лито изведнъж стана толкоз важен за вас? — не се опита да избегне утвърдителния елемент в своя въпрос.

— Нашият червей се превърна в пясъчни твари.

— А те растат и се умножават?

— Очевидно.

— Ако не ги държите под контрол или ги изтребите, Домът на Ордена може да се превърне в следваща Дюн.

— Проумял си го, нали?

— Заедно с Лито.

— Следователно си спомняш за много животи. Великолепно. Станал си нещо като нас самите.

Каква непоколебимост имаше в погледа й!

— Мисля, че е доста по-различно.

Трябва да я отклоня точно от тази писта!

— Спомените ти се върнаха по време на първия сблъсък с Мурбела, така ли?

Кой го е усетил? Лусила ли? Тя беше тук и би могла да го предположи, хранейки подозрения към сестрите си.

Налагаше се да представи ясно страховитото с неяснотата си състояние на нещата:

— Не съм друг Куизъц Хадерах!

— Не си ли?

Премерено и целенасочено. Помисли, че тя си го е позволила, за да разкрие същността на жестоката възможност.

— Знаеш, че не съм!

Бореше се за живота си и го съзнаваше напълно. И не толкова люто с Одрейди, колкото с онези другите, които не сваляха поглед от видеоочите, а после превъртаха пак и пак направените записи.

— Кажи ми нещо за поредицата ти от памети — прозвуча като заповед, която не можеше да не изпълни.

— Познавам онези животи… Приличат на преживяното от един човек.

— Дънкан, събраното в теб може да се окаже много ценно за нас. А имаш ли спомен за аксолотловите резервоари?

Въпросът й отпрати мислите му към сондиране на мъгляви дълбочини, извикали в съзнанието странни неща, свързани с тлейлаксианците — огромни купчини човешка плът с неясни очертания за несъвършените очи на новороденото, замъглени и извадени от фокус изображения, нещо като почти спомени за излизане от родилни проходи… Какво общо би могло да има всичко това с резервоари?

— Сцитал ни предостави необходимите познания, за да създадем своя собствена аксолотлова система — каза Одрейди.

— Система ли? Интересна дума. Трябва ли да разбирам, че сте копирали и мелинджовото производство на тлейлаксианците?

— Майсторът се пазари за повече от онова, което ще му дадем. Но ще дойде време и за подправката, така или иначе.

Одрейди чу твърдостта на своя отговор, докато се питаше дали Айдахо е доловил известната несигурност в гласа й. Може би няма да имаме време, за да го постигнем.

— Сестрите, които разпръснахте, се намират в затруднено положение — каза той, като предостави на вниманието й частица от съзнанието си на ментат. — Изгребвате запасите си, за да им пращате, а те не могат да бъдат неизчерпаеми.

— Разполагат с познанията ни за аксолотловата техника, а имат и пясъчни твари.

Дънкан не каза нищо, буквално шокиран от вероятността за безбройни Дюн, възпроизведени в една безкрайна вселена.

— Ще разрешат проблема с доставката на мелиндж било с помощта на резервоарите, било с червеите, а може би и с двете — добави тя.

Е, тук можеше да си позволи откровеност. Твърдяха го прогнозните статистики. Все в някоя от разпръснатите общности на светите майки те трябваше да имат успех! — Колкото до резервоарите — рече той, — имам странни съновидения…

Почти бе готов да каже „размисли“.

— Така и трябва да бъде — Одрейди накратко го осведоми за количествата въведена женска плът.

— И за получаването на подправка, тъй ли? — Допускаме го със сигурност.

— Отвратително!

— Типично за младостта — укори го тя.

В подобни моменти я мразеше с пълна сила. Веднъж се бе отзовал ядно за начина, по който светите майки се отдръпват от „общия поток на човешките емоции“, а тя реагира със същите думи. Типично за младостта.

— За което няма лекарство, по всяка вероятност — язвително каза той. — Неприятен дефект на личността ми.

— Да не би да си помислил, че ще обсъждаме въпроси от етично естество?

Стори му се, че долови същата ядна нотка в гласа й, но додаде:

— Дори не от етично. Движим се по различни правила.

— Правилата често са извинение за пълно омаловажаване на страданието.

— Нима долавям слабо ехо на съвест у една света майка?

— Колко жалко! Сестрите ми ще ме изпратят на заточение, ако помислят, че зачитам законите на съвестта.

— Можеш да бъдеш подтиквана, но не и принуждавана да спазваш правила.

— Много добре, Дънкан! Наистина те харесвам повече, когато демонстрираш открито, че си ментат.

— Нямам вяра на твоето харесване.

Тя се изсмя високо:

— Ой, как ми напомняш за Бел!

Айдахо я изгледа слисано, насочен от смеха й към внезапно просветление в пътя, по който да избяга от вардияните си, да се измъкне от неспирните бин-джезъритски номера и да живее живота си така, както сам го разбира. Спасението се намираше не във внимателното организиране на бягството, а в недостатъците на самото Сестринство. Абсолютните построения, измислени и издигнати от тях около него, за да го спрат — именно те бяха пътят на спасението!

И Шийена го знае! Ето я примамката, размахвана под носа ми.

Понеже Айдахо не заговори, Одрейди предложи:

— Разкажи ми нещо за онези други животи.

— Грешка. Мисля за тях като за непрекъснат низ.

— А за смъртта на всеки един?

Не отговори веднага, търсейки подходяща за случая форма. Серия от памети, в която поредната смърт казва не по-малко от съхранения живот. Той самият е бивал убиван толкова пъти от Лито!

— Смъртите не прекъсват моите памети.

— Странен вид безсмъртие — каза тя. — Нали знаеш, че тлейлаксианските Майстори се пресътворяват сами? Какво ли обаче са искали да постигнат с теб, смесвайки различни голи в едно и също тяло?

— Попитай Сцитал.

— Бел е сигурна, че си ментат. Ако е вярно, ще бъде дълбоко щастлива.

— Не мисля.

— Но аз ще се погрижа да бъде и очарована. Боже мой! Въпросите ми са толкова много, че не зная откъде да започна. — Тя го заоглежда внимателно, хванала брадичката си с лявата ръка.

Въпроси ли?

Изискванията на ментата потекоха в руслото си, прекосяващо мозъка на Айдахо. Остави въпросите, които сам бе задавал многократно на себе си, да се движат сами, оформяйки собствени матрици.

Какво са искали да постигнат с мен тлейлаксианците?

За настоящото прераждане не биха могли да включат клетки от всички негови бития като гола. А той имаше в себе си всички памети… Коя космическа връзка се бе погрижила да струпа в сегашното му изпълнение онези животи — до един? Дали това бе нишката към миражите, които виждаше в Големия трюм? Внезапно в съзнанието му се появиха полупамети — тяло в топъл флуид, хранено с помощта на тръбопроводи, масажирано от машини, сондирано и разпитвано от тлейлаксианските наблюдатели. Долавяше мърморене от полуспящи себеподобия. Думите нямаха никакъв смисъл. Помисли си, че чува чужд език, произнасян от собствените му уста, макар и да разпознаваше ординерния галахски говор.

Обхватът на доловеното в действията на тлейлаксианците го изпълни с ужас. Те обследваха цял космос, до който единствено „Бин Джезърит“ се бе осмелил да се докосне. Фактът, че в „Бин Тлейлакс“# го бяха направили по егоистични подбуди, не намаляваше с нищо значимостта му. Безкрайните прераждания на тлейлаксианските Майстори се бяха оказали възнаграждение, заслужаващо риска.

Слугите-лицетанцьори копираха всеки живот и който и да е разум. Величината на тлейлаксианския сбъднат сън внушаваше същото страхопочитание, което предизвикваха достиженията на „Бин Джезърит“.

— Сцитал приема спомените от времената на Муад’Диб — каза Одрейди. — Някой ден можеш да сравниш своите бележки с направените от него.

— Този вид безсмъртие е разменна монета за пазарлъци — предупреди я той. — Може ли да го продаде на почитаемите мами?

— Би могъл. Хайде. Да се връщаме в твоята къща.

Когато влязоха в работната му стая, тя посочи с жест стола до командното табло, а той се запита дали старшата майка продължава да преследва тайните му. Одрейди се наведе над него и натисна някакви бутони на клавиатурата. От прожектора над главите им се появи сцена на пустинята с хоризонт от хълмисти дюни.

— Домът на Ордена — заговори тя. — Широката ивица по дължината на нашия екватор.

Заля го възбуда и той попита:

— Пясъчни твари, казваш. А има ли нови червеи?

— Шийена ги очаква скоро.

— Трябва им огромна маса подправка като катализатор.

— Там наистина жертвахме голямо количество мелиндж. Нали Лито ти е говорил за катализатора. Какво още си спомняш за него?

— Убивал ме е толкова пъти, че ме боли, когато си помисля.

На Дюн тя бе разполагала със записите от Дар-ес-Балат.

— Знам, че собственоръчно те е убивал. Изхвърлял те е след пълното ти изчерпване, така ли да разбирам?

— Понякога оправдавах надеждите му и ми бе позволявана естествена смърт.

— Златната Пътека… Струваше ли си тя всичко това?

Не можем да стигнем нито до смисъла на Златната Пътека, нито до вълненията и кипежа, предизвикани от нея. Каза го.

— Интересен избор на дума. Един ментат мисли за вечността на Тирана като за предизвикан кипеж.

— Разпръскването изригна благодарение на него.

— Предизвикано също и от Времената на глада.

— Мислиш ли, че той не е очаквал гладуванията? Одрейди не отговори, принудена да замълчи от ментатската му проява.

Златната Пътека: човешкият род „изригва“ във вселената. И никога вече не бива ограничаван само на една-единствена планета, нито пък е подвластен на една-единствена съдба. Нашите яйца вече не остават в един полог.

— Лито мислеше за човешкия род като за цялостен организъм — каза той.

— Но ни включи в списъка на своя блян против волята ни.

— Вие, атреидите, винаги постъпвате по този начин. Вие, атреидите!

— А може би сте ни изплатили онова, което ни дължите?

— Не съм го казал.

— Ментат, даваш ли си сметка за сегашната ми дилема?

— Откога пясъчните твари започнаха да действат?

— Повече от осем стандартни години.

— С каква бързина се разраства нашата пустиня?

Нашата пустиня!

Тя посочи към прожектираното изображение:

— Сега е над три пъти по-голяма, отколкото беше преди появата им.

— Толкова бързо!

— Всеки ден Шийена се надява да види малки червеи.

— Те не излизат на повърхността, преди да достигнат около два метра дължина.

— Шийена казва същото.

Айдахо произнесе със замислен тон:

— И всеки от тях с перличка от съзнанието на Лито за неговия „безкраен сън“.

— Думите са негови. А той никога не е лъгал за неща от подобен род.

— Лъжите му са много по-изкусни. Като на света майка.

— Обвиняваш ни, че лъжем, тъй ли?

— Защо иска да ме види Шийена?

— Ех, ментати! Мислите, че въпросите ви са отговори — Одрейди тръсна глава с подигравателна тревога. — Тя трябва да научи колкото може повече за Тирана в качеството му на обект на религиозно обожание.

— Мътните го взели! Защо?

— Култът към Шийена доби масови измерения. Разпространен е из цялата стара Империя и дори отвъд нея, проповядван чрез оцелели жреци на Ракис.

— От Дюн — поправи я той. — Не мисли за планетата, като за Аракис или Ракис. Обърква ума ти.

Одрейди прие забележката. Явно Айдахо бе вече ментат в пълната си сила. Зачака търпеливо.

— Шийена говореше на пясъчните червеи от Дюн — каза той. — И те й отговориха. — Пресрещна въпросителния й поглед. — Имаш ли да кажеш нещо за старите ви трикове с Мисионария Протектива, а?

— Тиранът е познат в Разпръскването като Дур или Гулдур — вметна тя, давайки храна на ментатското му простосърдечие.

— Подготвили сте й опасна задача. Знае ли?

— Да, знае, а ти можеш да я направиш по-малко опасна.

— Тогава открийте ми информационните си системи.

— Без никакви ограничения ли? — постара се да вложи в думите си увереността в реакцията на Бел.

Той кимна утвърдително, не смеейки да се надява, че старшата ще приеме.

Подозира ли колко отчаяно го искам?

Болезнено бе познанието му за начина, по който би могъл да избяга.

Неограничен достъп до информация! Ще го сметне като търсене на илюзията за свобода.

— Дънкан, ще бъдеш ли мой ментат?

— Имам ли право на избор?

— Ще предложа на обсъждане искането ти в Съвета и ще те уведомя за нашия отговор.

Отваря ли се вратата за бягство?

— Принуден съм да мисля като почитаема мама — каза той. Думите му бяха предназначени за видеоочите и вардияните, които щяха многократно да анализират желанието му.

— Че кой би могъл да го стори по-добре от живеещия с Мурбела? — попита Одрейди.