Звезден прах

ВТОРА ГЛАВАВ която Тристан Торн възмъжава и дава прибързано обещание

Годините минаваха.

Следващият Самодивски панаир се проведе по график от другата страна на стената. Младият Тристан Торн, който тогава беше на осем години, не отиде, защото го бяха пратили при някакви, много далечни роднини в едно село на цял ден път от Стената.

Сестра му Луиза, която беше с половин година по-малка от него, отиде на панаира и това бе голямо разочарование за момчето, както и фактът, че Луиза се прибра от пазара със стъклена топка, пълна с искрици светлина, която блестеше в тъмното и осветяваше с мека светлина мрака в детската им стая, докато Тристан донесе от роднините си само отвратителна дребна шарка.

Скоро след това домашната котка се сдоби с три котета: двете черно-бели като нея и едно котенце със синкава козина и очи, които в зависимост от настроението му променяха цвета си от зелен и златист на оранжев, червен и виолетов.

Котето бе дадено на Тристан като компенсация, че не е бил на пазара. То порасна бавно и стана синя котка, най-любвеобилната котка на света, докато една вечер не започна неспокойно да броди из къщата, да мяуче и да святка с очи червени като жарава; и когато бащата на Тристан се прибра от полето, се втурна през вратата и изчезна във вечерния мрак.

Пазачите при пролуката спираха хората, а не котките; и Тристан, който тогава беше дванайсетгодишен, повече не видя синята котка. Беше неутешим. Баща му влезе в стаята му, приседна на ръба на леглото му и каза малко сърдито:

— Тя е по-щастлива от другата страна на стената. При своите. Стига си се измъчвал, момчето ми.

Майка му не каза нищо по въпроса, както всъщност не му казваше почти нищо по всички останали въпроси. Понякога Тристан забелязваше, че майка му го гледа напрегнато, сякаш се опитва да прочете по лицето му някаква тайна.

На другата сутрин, докато отиваха към селското училище, сестра му Луиза го подразни за котката, както го дразнеше за много други неща: за формата на ушите му например (дясното му ухо беше прилепнало към главата и беше почти остро, докато лявото не беше) и за глупостите, които казваше: веднъж, докато се прибираха от училище, й каза, че пухкавите бели облачета, струпали се на хоризонта по залез-слънце, били овце. Колкото и след това да й обясняваше, че просто са му заприличали на овце и че били пухкави и бели като овце, Луиза продължи да му се присмива и да го тормози като таласъм; по-лошото беше, че разказа и на другите деца и ги подучи да блеят тихичко „беее“ всеки път, когато Тристан минаваше покрай тях. Луиза си беше родена интригантка и сега само подскачаше в кръг около брат си.

Училището в селото беше добро и под опеката на директорката г-жа Чери Тристан Торн научи всичко за дробите и географската дължина и ширина; можеше на френски да поиска писалка от лелята на градинаря, а даже и писалка от собствената си леля; запомни наизуст всички крале и кралици на Англия от Уилям Завоевателя през 1066-а до Виктория през 1837-а. Научи се да чете и да пише на медна плоча. В селото рядко се отбиваха посетители, но от време на време минаваха амбулантни търговци и продаваха за по едно пени книжки за зловещи убийства, големи любови, мрачни дела и забележителни бягства. Повечето продаваха и нотни листа, по два за пени, и семействата ги купуваха и се събираха около пианото, за да пеят песни като „Узряла череша“ и „В градината на моя татко“.

И така, дните отминаваха и седмиците отминаваха, и годините също отминаваха. Когато стана на четиринайсет, чрез процеса осмоза, от мръсни вицове и прошепнати тайно мръснишки балади Тристан научи за секса. Когато стана на петнайсет, си счупи ръката, защото падна от ябълката пред къщата на г-н Томас Форестър: по-специално от ябълката пред прозореца на стаята на госпожица Виктория Форестър. За голямо свое съжаление зърна съвсем за кратко розовата омагьосваща фигура на Виктория, която беше на възрастта на сестра му и без никакво съмнение беше най-красивото момиче на сто мили околовръст.

Когато Виктория стана на седемнайсет, а и Тристан също, тя по всяка вероятност — Тристан беше убеден в това — беше най-красивото момиче на Британските острови. Ако някой тръгнеше да спори с него, Тристан щеше да отстоява мнението, че е най-красивото момиче в цялата Британска империя, ако не и в целия свят, и дори щеше да предизвика опонента си на ръкопашен бой. Щеше да е трудно обаче да се намери в Стената човек, който да спори с него: след Виктория Форестър се обръщаха много глави и по всяка вероятност тя беше разбила много сърца.

Описание: имаше сивите очи и сърцевидното лице на майка си и къдравата кестенява коса на баща си. Устните й бяха червени и съвършено оформени, а страните й се изчервяваха красиво, когато говореше, Кожата й беше бяла и много хубава. Когато стана на шестнайсет, се скара жестоко с майка си, защото си беше наумила, че иска да работи като сервитьорка в „Седмата сврака“.

— Говорих по този въпрос с господин Бромиос — каза на майка си — и той каза, че няма нищо против.

— Това, против което господин Бромиос има или няма нещо против, няма никакво значение — отговори майка й Бриджит, бивша Комфрей. — Това е извънредно неподходящо занимание за една млада дама.

Стената наблюдаваше битката на характерите с голямо любопитство и гадаеше за нейния изход, защото никой не се осмеляваше да скърши волята на Бриджит Форестър: според нейните съселяни езикът й можеше да вдигне мехури по боята на вратите на плевните и да обели кората на дъбовете. Нямаше човек в селото, който доброволно да желае да се опълчи на Бриджит Форестър, и се говореше, че е много по-вероятно стена да проходи, отколкото Бриджит Форестър да отстъпи в спор.

Виктория Форестър обаче също умееше да постига своето и когато всички останали средства се изчерпеха, а даже и ситуацията да не беше такава, отиваше при баща си, който отстъпваше пред всичките й искания. Но в този случай Виктория остана ужасно изненадана, защото баща й беше на едно мнение с майка й и каза, че работата в кръчмата „Седмата сврака“ не била за добре възпитана млада дама. След което Томас Форестър вирна брадичка и с това въпросът приключи.

Всички момчета в селото бяха влюбени във Виктория Форестър. И много улегнали господа с прошарени бради също я заглеждаха, когато минаваше по улиците, и за миг ставаха отново момчета с пърхаща походка.

— Казват, че дори господин Мънди бил сред почитателите ти — каза Луиза Торн на Виктория Форестър един майски следобед в ябълковата градина.

Пет момичета бяха насядали под и на клоните на най-старата ябълка в градината. Огромният й ствол беше удобен за сядане и облягане, а когато подухнеше майският ветрец, от клоните на ябълката като сняг се сипеха розови цветчета и падаха по косите и полите на момичетата. Лъчите на следобедното слънце се процеждаха зелени и златисти през листата.

— Господин Мънди е на петдесет и четири и е доста стар — възмути се Виктория Форестър и направи гримаса, с която показа точно колко означават петдесет и четири години, когато си на седемнайсет.

— И освен това вече е бил женен — допълни братовчедката на Луиза Сесилия Хемпсток. — Аз лично не бих желала да се омъжа за някой, който вече е бил женен. Все едно… — тя се замисли за момент — някой да ти е яздил понито.

— Аз пък мисля, че единственото предимство да се омъжиш за вдовец е, че някоя друга вече му е одялала треските — каза Амелия Робинсън. — Пречупила го е, ако щете. И освен това си мисля, че на тази възраст похотта му е отдавна задоволена и намаляла, което би освободило жената от някои доста недостойни задължения.

Под ябълката се разнесе приглушен момичешки кикот.

— И все пак е хубаво да живееш в голяма къща и да си имаш карета с четири коня, и да пътуваш до Лондон на театър или до Бад на бани, или до Брайтън на море, пък, ако ще и мъжът ти да е петдесет и четири годишен — колебливо се обади Люси Пипин.

Другите момичета се разпищяха и започнаха да я замерят с шепи ябълкови цветчета и никоя не пищеше по-силно и не хвърляше повече цветчета от Виктория Форестър.

Тристан Торн, който беше седемнайсетгодишен и само с половин година по-голям от Виктория, беше на половината път от мъжа до момчето и се чувстваше еднакво неудобно и в двете роли; струваше му се, че е сглобен само от лакти и адамови ябълки. Косата му беше кафява като мокра стара слама и стърчеше под всякакви характерни за седемнайсетгодишните ъгли, колкото и да я приглаждаше и решеше.

Беше болезнено срамежлив и — както често се случва с болезнено срамежливите — компенсираше срамежливостта си, като се изявяваше шумно в най-неподходящи моменти. През повечето време беше доволен — или поне толкова доволен, колкото може да е един седемнайсетгодишен младеж, пред когото е целият свят — и когато бленуваше из полята или пред високия тезгях на селската бакалия „Мънди и Браун“, си представяше как се качва на влака за Лондон или за Ливърпул или на кораба през сивия Атлантически океан до Америка и спечелва богатство сред диваците в Новите земи.

Но понякога вятърът духаше откъм стената и донасяше мирис на мента, мащерка и боровинки и в огньовете в камините се забелязваха необичайни цветове. Когато духаше този вятър, всичко спираше да работи, дори кибритените клечки не искаха да се палят.

И именно в тези моменти бляновете на Тристан Торн ставаха странни, пропити с чувство за вина фантазии, объркани и необикновени, за пътешествия през гъсти гори и спасяване на принцеси в дворци, блянове за рицари, тролове и русалки. И когато го връхлитаха такива настроения, се измъкваше от къщи, лягаше на тревата и гледаше звездите.

Малцина от нас са виждали звездите така, както са ги виждали тези хора — нашите градове и села са прекалено светли нощем, — но от село Стената звездите се виждаха като светове или като идеи, неизброими като дърветата в гората и листата по дърветата. Тристан се взираше в тъмното небе, докато в главата му не останеше нито една мисъл, след което се прибираше и заспиваше като труп.

Беше дългуч с потенциал, буре с динамит, което чакаше само някой да му подпали фитила; но такъв човек нямаше и затова в събота, в неделя и вечер Тристан помагаше на баща си във фермата, а денем работеше като писар за г-н Браун в „Мънди и Браун“.

„Мънди и Браун“ беше селският магазин. В него имаше най-необходимите стоки, но по-голямата част от бизнеса се осъществяваше чрез списъци: селяните даваха на г-н Браун списък на необходимите им неща: от консерви до разтвор за къпане на овцете, от ножове за риба до цигли; писарят в „Мънди и Браун“ съставяше общ списък на всички поръчки, след което г-н Мънди вземаше общия списък, качваше се на каруцата, теглена от два големи товарни коня, и се отправяше към близкия град, за да се върне след няколко дни с каруца, пълна с всякакви стоки.

Беше студен и ветровит ден в края на октомври, от онези дни, в които все изглежда, че ще завали, но така и не завалява, и беше късен следобед. Виктория Форестър влезе в „Мънди и Браун“ със списък, съставен с прецизния почерк на майка й, и удари звънчето до тезгяха.

Когато от задното помещение се появи Тристан Торн, изглеждаше леко разочарована.

— Добър ден, госпожице Форестър.

Виктория се усмихна пестеливо и му подаде списъка.

В него пишеше следното:

Тристан го прочете и затърси в него повод да я заговори: някакъв повод за диалог — какъвто и да е. Чу се да казва:

— Значи оризов пудинг ще правите, госпожице Форестър? — И щом го изрече, усети, че е сбъркал.

Виктория сви съвършените си устни, премигна със сивите си очи и каза:

— Да, Тристан. Ще правим оризов пудинг. А после му се усмихна и продължи:

— Мама казва, че оризовият пудинг в достатъчно количество помага срещу хрема, настинка и други есенни болежки.

— Моята майка казва същото за пудинга от тапиока — сподели Тристан и забоде списъка на шиша при другите. — Повечето провизии можем да ви доставим утре сутринта, а останалото ще дойде с господин Мънди в началото на другата седмица.

В този момент вятърът задуха толкова силно, че прозорците издрънчаха, а ветропоказателите се завъртяха толкова пъти, че накрая вече не знаеха къде е юг и къде е север.

Огънят в камината на „Мънди и Браун“ хлъцна и се изви във вихрушка от зелено и пурпурно, поръсена със сребристи искри, от онзи тип, които могат да се постигнат, като хвърлиш в пламъците шепа железни стружки.

Вятърът духаше откъм Самодивската страна и от изток и Тристан Торн изведнъж откри в себе си известно количество кураж, който дори не подозираше, че притежава.

— Знаете ли, госпожице Форестър, след няколко минути свършвам работа. Дали да не ви изпратя до вас? На път ми е. — И зачака със свито сърце, докато сивите очи на Виктория Форестър го гледаха развеселено и учудено. След време, което му се стори почти сто години, тя каза:

— Ами добре.

Тристан влезе отзад и осведоми г-н Браун, че си тръгва. А г-н Браун изръмжа не съвсем злонамерено и каза на Тристан, че когато той бил млад, не само оставал до късно всяка вечер и затварял магазина, но и спял на пода само с палтото си за възглавница.

Тристан се съгласи, че е голям късметлия, пожела на г-н Браун лека нощ, след което си взе палтото от закачалката и новото бомбе от полицата за шапки и излезе пред магазина, където го чакаше Виктория Форестър.

Докато вървяха, есенният здрач се превърна в ранна нощ. Тристан усещаше мириса на скорошната зима — смесица от нощна мъгла и ясен мрак и аромат на опадали листа.

Тръгнаха по лъкатушещия път към фермата на Форестърови, белият полумесец на луната висеше в небето и звездите блещукаха в мрака отгоре.

— Виктория — каза след малко Тристан.

— Кажи, Тристан — отвърна Виктория, която досега не беше казала нищо.

— Ще ме сметнеш ли за нахален, ако те целуна? — попита Тристан.

— Да — рязко и студено отвърна Виктория. — Ще те сметна за много нахален.

— О!

Изкачиха хълма, без да си говорят; на върха се обърнаха и погледнаха надолу към Стената, цялата в трепкащи пламъци на свещи и газени лампи в прозорците, топли жълти светлинки, които мамеха и подканваха, а над тях светлините на безчислените звезди, които сияеха и премигваха, блестяха, хладни и далечни и по-многобройни, отколкото някой може да си представи.

Тристан посегна и хвана малката ръка на Виктория. Тя не я дръпна, а попита:

— Видя ли?

— Нищо не видях — каза Тристан. — Гледах тебе.

Виктория се усмихна под лунната светлина.

— Ти си най-красивата на целия свят — изрече от все сърце Тристан.

— Гледай си работата — отвърна Виктория, но не го каза сърдито.

— Какво видя? — попита Тристан.

— Падаща звезда. Доста са чести по това време на годината.

— Вики, ще ме целунеш ли?

— Не.

— Когато бяхме малки, ме целуваше. Целуна ме под Дъба на обетите на петнадесетия ти рожден ден. Целуна ме и на последния Първи май зад обора на баща ти.

— Тогава бях малка. Няма да те целуна, Тристан Торн.

— Щом не искаш да ме целунеш, поне ще се омъжиш ли за мен? — попита Тристан.

На хълма се възцари тишина. Само октомврийският вятър шепнеше. И след това се разнесе звънлив смях: най-красивото момиче на целите Британски острови се смееше доволно и весело.

— Да се омъжа за теб? — попита невярващо тя. — И защо да се омъжвам за теб, Тристан Торн? Какво можеш да ми дадеш ти?

— Какво мога да ти дам ли? Ще отида в Индия за теб, Виктория Форестър, и ще ти донеса бивни от слонове и перли, големи колкото палеца ти, и рубини като яйце на мушитрънче. Ще отида в Африка и ще ти донеса диаманти колкото топки за крикет. Ще открия извора на Нил и ще го кръстя на тебе. Ще отида в Америка — чак до Сан Франциско, за да копая злато, и ще се върна чак като се сдобия с теглото ти в злато. И като си дойда, ще го сложа в краката ти. Ще отпътувам за далечните северни земи, само да кажеш дума, и ще убия сто бели мечки, за да ти донеса кожите им.

— Беше доста добре, докато не стигна до белите мечки — каза Виктория Форестър. — Но тъй като си момче за всичко в магазин и син на фермер, няма да те целуна; нито пък ще се омъжа за тебе.

Очите на Тристан проблеснаха под лунната светлина.

— Ще отида в Китай заради теб и ще ти докарам огромна джонка, която ще отнема от царя на пиратите, натоварена догоре с изумруди, коприна и опиум. Ще отида в Австралия, на края на света, и ще ти донеса… Мм — Той разрови евтините книжлета в главата си, за да си спомни дали някой от техните герои е посещавал Австралия. — Кенгуру — каза накрая. — И опали. — Съвсем сигурен беше за опалите.

Виктория Форестър стисна ръката му.

— И какво ще правя с това кенгуру? Вече трябва да се прибирам, защото майка и татко ще се чудят защо съм се забавила и ще стигнат до някои напълно неоправдани изводи. Защото не съм те целунала, Тристан Торн.

— Целуни ме — примоли се той. — Ще направя, каквото кажеш, само ме целуни, ще изкатеря, която планина кажеш, ще премина, която река кажеш и ще прекося, която кажеш пустиня.

И описа с ръка кръг, като имаше предвид село Стената под краката им и нощното небе отгоре. В съзвездието Орион ниско над източния хоризонт една звезда проблесна, премигна и падна.

— За твоята целувка и обещанието за ръката ти ще ти донеса тази паднала звезда — заяви тържествено.

Потръпна. Палтото му беше тънко и беше очевидно, че няма да си получи целувката, което малко го озадачаваше. Многобройните герои от евтините книжлета никога нямаха проблем с целувките.

— Ами добре — каза Виктория. — Тогава ще те целуна.

— Какво? — попита Тристан.

— Когато ми донесеш тази паднала звезда. Същата, която падна току-що, не друга, тогава ще те целуна. А знае ли някой и още какво може да направя? Ето: няма нужда да ходиш нито в Австралия, нито в Африка, нито в Китай.

— Какво!

И тогава Виктория му се изсмя и си издърпа ръката, и тръгна надолу по склона към фермата на баща си. Тристан се затича да я догони.

— Сериозно ли?

— Точно толкова сериозно, колкото ти говориш глупости за рубини, злато и опиум — отвърна тя. — Какво все пак е опиум?

— Нещо, дето го слагат в сиропите за кашлица отговори Тристан. — Като евкалиптово масло.

— Нещо не ми звучи особено романтично. Както и да е, ти вече не трябваше ли да си тръгнал да търсиш моята паднала звезда? Падна ей там, на изток. — Виктория отново се разсмя. — Глупав хлапак. Бива те само да събираш списъци.

— Ами ако ти донеса падналата звезда? — наглед небрежно попита Тристан. — Какво ще ми дадеш? Целувка? Ръката си?

— Каквото пожелаеш — развеселено отвърна Виктория.

— Заклеваш ли се? — попита Тристан.

До фермата на Форестърови оставаха само стотина метра. В прозорците гореше жълтата и оранжева светлина на газени лампи.

— Разбира се — усмихна се Виктория. Пътят до фермата на Форестърови беше коларски, превърнат в дълбока кал от дъждовете и копитата на конете, от кравите, козите, овцете и кучетата. Тристан Торн падна на колене в калта, без да го е грижа нито за палтото му, нито за вълнените му панталони, и каза:

— Чудесно.

И тогава вятърът задуха от запад.

— Ще те оставя тук, господарка на сърцето ми, защото имам спешна работа на изток — каза Тристан Торн, изправи се, без да го е грижа за калта по коленете и палтото му, поклони се и свали бомбето си.

Виктория Форестър се разсмя на кльощавия помощник-магазинер и се смя дълго и доволно, и звънливият й смях го следваше надолу по склона и чак до дома.

Тристан Торн тича по целия път до вкъщи. Драки закачаха дрехите му и един клон събори бомбето от главата му.

Нахлу раздърпан и останал без дъх в кухнята в къщата на Западните ливади.

— Виж се на какво приличаш! — каза майка му. Направо на нищо не приличаш!

Тристан само й се усмихна.

— Тристан? — попита баща му, който на трийсет и пет години все още беше среден на ръст и все още луничав, макар в кестенявите му къдрици вече да имаше няколко сребърни нишки. — Не чуваш ли какво ти казва майка ти?

— Извинявайте, татко, майко, но се налага тази вечер да напусна селото. Може да ме няма известно време.

— Я стига глупости! — каза Дейзи Торн. — Да не съм чула и дума повече.

Но Дънстън Торн видя погледа в очите на сина си и каза на жена си:

— Остави ме да поговоря с него.

Тя го изгледа сърдито, но кимна и отвърна:

— Както кажеш. Но кой ще му зашие палтото, това питам аз.

И излезе от кухнята.

Огънят съскаше в зелено и виолетово.

— Къде отиваш? — попита Дънстън.

— На Изток — отвърна синът му.

На Изток. Баща му кимна. Имаше два изтока — на изток към другата околия отвъд гората и на Изток от другата страна на стената. Нямаше нужда Дънстън Торн да пита, за да разбере кой изток има предвид синът му.

— Ще се върнеш ли?

Тристан се ухили широко.

— Разбира се, че ще се върна.

— Ами хубаво — каза баща му. — Добре тогава. — И се почеса по носа. — Мислил ли си как ще минеш през стената?

Тристан поклати глава.

— Все ще измисля как. Ако трябва, ще си пробия път през пазачите с бой.

Баща му изсумтя.

— Няма да се наложи чак толкова. Я си представи, че ние с теб сме на пост. Не искам никой да пострада. — Почеса се още веднъж по носа. — Иди си събери нещата и целуни майка си за довиждане, а аз ще те изпратя до селото.

Тристан събра нещата си, а майка му му даде шест големи червени ябълки, самун хляб и пита сирене и той ги пъхна в торбата. Г-жа Торн не го погледна в очите. Той я целуна по бузата и й махна за довиждане. След това слезе в селото с баща си.

Тристан застана за пръв на пост пред пролуката, когато стана на шестнайсет. Дадоха му само едно напътствие: задачата на стражата е каквото и да става, да не допуска никой да излезе от селото през пролуката в стената. Ако не успеят да попречат на желаещия, стражите трябва да вдигнат селото на крак.

Докато вървяха, се зачуди какво ли е намислил баща му. Двамата заедно сигурно щяха да надвият пазачите. А може би баща му беше измислил как да отвлече вниманието им, за да може той да се промъкне през пролуката…, а може би…

Докато минаваха през селото и вървяха към стената, Тристан си представи какво ли не, само не и това, което всъщност стана.

Тази вечер при стената дежуреха Харолд Кръчбек и г-н Бромиос. Харолд Кръчбек беше синът на мелничаря — як младеж с няколко години по-голям от Тристан. Косата на г-н Бромиос беше черна и къдрава, а очите му бяха зелени и зъбите му бяха бели и миришеше на грозде и гроздов сок, на ечемик и хмел.

Дънстън Торн отиде при г-н Бромиос и застана пред него. Затропа с крака да се стопли в мразовитата вечер.

— Добър вечер, господин Бромиос. Добър вечер, Харолд.

— Добър вечер, господин Торн — отвърна Харолд Кръчбек.

— Добър вечер, Дънстън — каза г-н Бромиос. — Как си?

Дънстън отвърна, че е добре, и си поговориха за времето, и стигнаха до съгласие, че времето е лошо за фермерите и че ако се съди по вече узрелите плодчета на зелениката и шишарките на тиса, зимата ще е дълга и сурова.

Докато ги слушаше, на Тристан му идваше да избухне от раздразнение, но все пак си сдържа езика и не каза нищо.

Накрая баща му каза:

— Господин Бромиос, Харолд, и двамата познавате сина ми Тристан, нали?

Тристан нервно си свали бомбето за поздрав. След което баща му каза нещо, което той не разбра.

— И двамата знаете откъде дойде, нали?

Г-н Бромиос кимна и не каза нищо. Харолд Кръчбек каза, че бил чувал разни неща, но че човек не трябвало да вярва на хорските приказки.

— Е, в случая са верни — каза Дънстън. — И дойде времето той да се върне.

— Има една звезда… — понечи да обясни Тристан, но баща му му изшътка да мълчи.

Г-н Бромиос се потърка по брадичката и прокара ръка през гъстите си черни къдрици.

— Ами добре. — Обърна се към Харолд и тихо му каза нещо, което Тристан не чу.

Баща му сложи в дланта му нещо студено.

— Върви, момчето ми. Иди и донеси тази твоя звезда и нека Бог и ангелите да те пазят.

И пазачите на портала г-н Бромиос и Харолд Кръчбек отстъпиха встрани и го пуснаха да мине.

Тристан мина през пролуката и стъпи на поляната от другата страна.

Обърна се да погледне застаналите в пролуката трима мъже и се зачуди защо го бяха пуснали.

След това с торбата в едната ръка и с нещото, което баща му беше пъхнал в другата, Тристан Торн тръгна по полегатия склон към гората.

С всяка негова крачка студът отслабваше и когато стигна до гората на върха на хълма, Тристан с изненада установи, че луната грее ярко през клоните на дърветата. Изненада се, защото луната беше изгряла само преди час, а двойна беше изненадата му, защото беше изгряла във вид на тънък сребърен полумесец, а луната, която сега грееше над главата му, беше пълна и златна, и ярка.

Студеното нещо в шепата му звънна като стъклена камбанка и той го вдигна на лунната светлина. Беше кокиче, направено от стъкло. Топъл ветрец погали лицето на Тристан: миришеше на мента, на боровинкови листа и узрели червени джанки; и чак сега Тристан Торн осъзна какво е направил. Беше навлязъл в Самодивската страна, за да търси паднала звезда, без абсолютно никаква представа нито как ще я намери, нито как ще оцелее, докато се опитва да я намери. Погледна назад и се учуди, че още вижда светлините на Стената: трепкаха, размити като в омара, и бяха така примамливи…

И разбра, че ако се върне, никой няма да му се присмее — нито баща му, нито майка му, нито дори Виктория Форестър, която сигурно само щеше да му се усмихне, като го види следващия път, и да го нарече „момче за всичко“, и да добави, че паднали звезди не се намират лесно. Тристан се поколеба.

Помисли си за устните на Виктория, за сивите й очи и за смеха й. Изправи рамене и нагласи кристалното кокиче в илика на вече разкопчаното си палто. И понеже беше твърде невеж, за да го е страх, и твърде млад, за да се впечатлява, Тристан Торн пое отвъд познатите ни земи…

…и навлезе в Самодивската земя.