Звезден прах

ДЕСЕТА ГЛАВАЗвезден прах

Нерядко е било отбелязвано, че е също толкова лесно да не видиш нещо голямо и очевидно, колкото и малко и незабележимо и че пренебрегването на големите неща често води до неприятности.

Тристан Торн се приближи до пролуката в стената откъм Самодивската страна за втори път от зачатието си преди осемнайсет години заедно с куцукащата до него звезда. Главата му се замая от ароматите и звуците на родното му село и сърцето му затупка учестено. Когато доближи пролуката, кимна любезно на пазачите, познаваше ги добре. По-младият, който пристъпваше от крак на крак и отпиваше нещо, за което Тристан предположи, че е най-хубавата бира на г-н Бромиос, беше Вистан Пипин, с когото беше учил заедно, но не му беше приятел. По-старият, който сърдито дърпаше от лулата си, която пък беше изгаснала, беше самият бивш работодател на Тристан в „Мънди и Браун“ Джером Амброуз Браун, ескуайър. Мъжете стояха с гръб към Тристан и Вечерна и решително гледаха към селото, тъй като смятаха за грях да наблюдават приготовленията в поляната отзад.

— Добър вечер — любезно каза Тристан.

Двамата пазачи се стреснаха. Вистан разля бира по жакета си. Г-н Браун вдигна тоягата си и нервно я насочи към гърдите на Тристан. Вистан Пипин остави бирата, също вдигна тоягата си и препречи пролуката.

— Стой! — Г-н Браун замахна с тоягата, все едно Тристан беше див звяр, който може да му скочи във всеки момент.

Тристан се засмя.

— Не ме ли познахте? Аз съм Тристан Торн.

Но г-н Браун, който както Тристан знаеше, беше най-старшият пазач, не свали тоягата. Огледа Тристан от главата до петите, от износените му кафяви ботуши до рошавата му коса. След това се вгледа в загорялото му лице и изсумтя:

— Даже да си онзи нехранимайко Торн, не виждам причина да ви пускам вътре. В крайна сметка затова охраняваме стената.

Тристан премигна и отбеляза:

— И аз съм пазил стената. Няма правило, което да забранява да пускате някого от тази страна. Само откъм селото.

Г-н Браун бавно кимна. След това обясни като на малоумен:

— Ако ти си Тристан Торн — което ще приема само в името на спора, който водим, защото изобщо не приличаш на него и не говориш като него — през всичките години, в които си живял тук, колко души си видял да дойдат в Стената откъм поляната?

— Ами не си спомням такива случаи — отвърна Тристан.

Г-н Браун се усмихна по същия начин, както когато глобяваше Тристан с надницата за цяла сутрин за закъснение от пет минути.

— Точно така. Няма правило, защото никога не се е случвало. Никой не идва от другата страна. И няма да дойде, поне докато аз съм на стража. А сега изчезвай, преди да съм те фраснал с тоягата по главата.

Тристан се озова в небрано лозе.

— Ако си въобразяваш, че съм преживял всичко, което преживях, само за да ми попречат накрая един надут стиснат бакалин и един глупак, който преписваше от мен в час по история… — започна той, но Вечерна го докосна по ръката.

— Тристан, недей. Не се карай със собствените си хора.

Тристан не каза нищо. Обърна се и двамата мълчаливо изкачиха полегатата поляна. Наоколо хора и всякакви създания разпъваха шатри, издигаха знамена и тикаха ръчни колички. И тогава в пристъп на носталгия, но носталгия, съставена от равни части копнеж и отчаяние, на Тристан му хрумна, че това също са неговите хора, защото имаше с тях повече общо, отколкото с бледите жители на Стената с оръфаните им жакети и износените им ботуши.

Спряха при една колкото висока, толкова и широка жена, която се мъчеше да разпъне сергията си. Без тя да го моли, Тристан й помогна, като отнесе тежките сандъци от каруцата й до сергията, качи се по високата стълба да окачи знаменца на дървото отгоре, разопакова тежките стъклени гарафи и буркани (запушени с големи обгорени коркови тапи, запечатани със сребрист восък и пълни с лениви валма цветен дим) и ги подреди по рафтовете. Докато двамата с продавачката работеха, Вечерна седеше на близкия пън и им пееше с нежния си мелодичен глас песни за далечните звезди и земни песни, които беше чула по пътя от срещнатите по време на странстването им люде.

Приключиха работата по сергията на светлината на газената лампа. Жената настоя да ги нахрани; Вечерна с труд я убеди, че не е гладна, но Тристан с ентусиазъм изяде всичко, което му беше поднесено, и изпи по-голямата част от сладкото бяло вино в гарафата: твърдеше, че било не по-силно от току-що изцеден грейпфрутов сок и че изобщо не му действало. Но въпреки тези приказки, когато набитата жена им постла зад каруцата, след секунди заспа непробуден пиянски сън.

Нощта беше ясна и студена. Звездата седна до спящия младеж, който първо я беше взел в плен, а след това беше станал неин спътник, и се зачуди къде ли е отишла омразата й. Не й се спеше.

Тревата зад гърба й прошумоля. Там стоеше тъмнокоса жена и също се взираше в Тристан.

— Още му е останало нещо от съсела — каза жената. Ушите й бяха остри и котешки и не изглеждаше по-възрастна от самия Тристан. — Понякога се чудя превръща ли хората в животни, или просто открива и освобождава животното във всеки от нас. Вероятно в мен има нещо, което по природа е шарена птица. Много съм мислила, но досега не съм стигнала до никакъв извод.

Тристан измърмори насън нещо неразбираемо, обърна се и захърка.

Жената го заобиколи и седна от другата му страна.

— Изглежда с добро сърце.

— Да, май е така — призна звездата.

— Трябва да те предупредя, че ако напуснеш тези земи… заради онези там… — и жената посочи село Стената с елегантната си ръка, от която проблесна сребърната верига — … ще се превърнеш поне доколкото знам, в онова, което би била в онзи свят: студен, мъртъв, паднал от небето камък.

Звездата потръпна, но не каза нищо. Вместо това се пресегна през спящия Тристан и докосна скриващата се в храстите сребърна верига, обхванала китката и глезена на жената.

— С времето се свиква — каза тъмнокосата жена.

— Така ли?

Виолетовият поглед се прикова в синия, след което се отклони.

— Не.

Звездата пусна веригата.

— Беше ме оковал със същата верига като твоята, но след това ме освободи и аз избягах от него. Но той ме намери и ме обвърза със задължение, което за мен е много по-здрави окови от всяка верига.

Априлският ветрец облъхна поляната и разклати храстите и дърветата с хладния си повей. Жената с котешките уши отметна къдравата си коса и каза:

— Но ти имаш и едно по-старо задължение, нали? Носиш нищо, което не ти принадлежи и което трябва да дадеш на законния му собственик.

Звездата сви устни и попита:

— Коя си ти?

— Вече ти казах. Бях птицата от фургона. Знам коя си и знам защо вещицата така и не разбра за теб. Знам коя е тази, която те търси, и знам за какво си й необходима. Освен това знам произхода на топаза, който носиш на сребърна верижка около кръста си. След като знам всичко това, знам какво е задължението ти. — Жената се наведе и с деликатни пръсти нежно отмахна косата от лицето на Тристан. Спящият момък изобщо не помръдна.

— Не ти вярвам — каза звездата. В дървото отгоре се обади нощна птица. Гласът й прозвуча много самотно в тъмнината.

— Видях топаза на талията ти, когато бях птица. Жената се изправи. — Видях го, когато се изкъпа в реката, и го познах.

— Как? — попита звездата. — Как го позна?

Но тъмнокосата жена само поклати глава и си отиде там, откъдето беше дошла, като се обърна само да погледне за последно спящия на тревата младеж. Нощта я погълна.

Косата на Тристан упорито се беше върнала на мястото си върху лицето му. Звездата се наведе и нежно я отмахна, като задържа леко пръсти върху бузата му. Тристан продължи да спи.

Тристан бе събуден малко след изгрев слънце от голям изправен на задните си крака язовец в светлолилав копринен халат, който душеше ухото му, докато Тристан сънливо отваряше очи. Язовецът надуто заяви:

— Фамилно име Торн? Малко име Тристан?

— Мм? — каза Тристан. Вкусът в устата му беше отвратителен. Беше пресъхнала и му беше гадно. Можеха да го оставят да поспи поне още няколко часа.

— Питат за теб — каза язовецът. — Там при пролуката. Някаква млада дама май иска да ти каже нещо.

Тристан се изправи и се ухили. Докосна спящата звезда по рамото. Тя отвори сините си сънени очи.

— Какво има?

— Добри вести. Помниш ли Виктория Форестър? Сигурно съм я споменал веднъж или дваж, докато пътувахме.

— Да. Спомена я.

— Е, отивам да се видя с нея. Чака ме при пролуката. — Тристан замълча. — Виж. Ами, абе май ще е по-добре да останеш тук. Не искам да си помисли нещо погрешно.

Звездата се обърна, закри главата си с ръка и не каза нищо. Тристан реши, че отново е заспала. Обу си ботушите, изми си лицето, изплакна уста в потока на поляната и хукна презглава към селото.

Тази сутрин пролуката се охраняваше от пастора на Стената преподобния Майлс и от съдържателя на странноприемницата г-н Бромиос. Между тях с гръб към поляната стоеше млада дама.

— Виктория! — зарадвано извика Тристан; но когато младата дама се обърна, видя, че не е Виктория Форестър (която, както внезапно и с удоволствие си спомни, имаше сиви очи. Точно така: сиви. Как изобщо бе могъл да забрави?). Но не познаваше тази млада дама с хубаво боне и шал и плувнали в сълзи очи.

— Тристан! — извика тя. — Значи си ти! Казаха, че си бил ти! О, Тристан! Как можа! О, как можа? — И Тристан осъзна коя е хокащата го млада дама.

— Луиза? — обърна се той към сестра си. — Докато ме е нямало, от хлапачка си станала истинска млада дама.

Луиза подсмръкна и си издуха носа в ленена кърпичка с дантела, която извади от ръкава си.

— И ти си се променил — каза и попи очите си с кърпичката. — Станал си рошав дрипав циганин. Но изглеждаш добре. Хайде идвай. — И нетърпеливо му махна да мине през пролуката.

— Но… — почна той и предпазливо огледа съдържателя на странноприемница и пастора.

— О, снощи, когато на Вистан и на господин Браун им свършила смяната, отишли в „Седмата сврака“ и Вистан споменал как се появил някакъв дрипльо, който твърдял, че си ти, и как не го пуснали да мине. Тебе да не пуснат да минеш! Татко като разбрал, отишъл право в „Свраката“ и така ги насолил и двамата, че направо не повярвах, като ми разказаха какви им ги е наговорил.

— Някои от нас искаха да те пуснем да се прибереш още сутринта — обади се пасторът, — но други настояха да те държим тук до обяд.

— Но тези, които не искаха да те пускаме, в момента не са дежурни — намеси се г-н Бромиос. — Което бе въпрос на организация и което един ден бих могъл да посоча в своя полза, като застана пред големия бар. Радваме се да те видим. Влизай. — Кръчмарят протегна ръка и Тристан я стисна с ентусиазъм. Здрависа се и с пастора.

— Тристан — каза той. — Сигурно си видял много странни неща по време на пътешествието си.

Тристан се замисли за момент.

— Май видях.

— Трябва да ми дойдеш на гости другата седмица. Ще пием чай и ще ми разкажеш всичко. Като си починеш де, става ли? — И Тристан, който винаги беше хранил известна почит към пастора, нямаше какво да направи, освен да кимне.

Луиза въздъхна малко театрално и бързо закрачи към „Седмата сврака“. Тристан се затича по павираната улица и я настигна.

— Много се радвам да те видя, сестричке.

— А ние тук се поболяхме да мислим за теб — сърдито му отвърна тя. — С твоите глупости. Даже не ме събуди да ми кажеш „довиждане“. Татко се побърка от тревоги по теб и на Коледа, когато те нямаше, след като изядохме гъската и пудинга, отвори портата и пи за тези, дето ги нямало, а мама плака като дете, и аз плаках, и тогава татко си издуха носа в най-хубавата си кърпичка, а баба и дядо Хемпсток пък настояха да запалим бенгалския огън и да изпеем песните и, честно казано, стана още по-тъпо, Тристан, ти направо ни развали Коледата.

— Съжалявам — каза Тристан. — Къде отиваме? Какво ще правим?

— Отиваме в „Седмата сврака“. Мислех, че е очевидно. Господин Бромиос каза, че можеш да влезеш в неговата дневна. Там има някой, който иска да говори с теб. — И не каза нищо повече, докато не стигнаха до кръчмата. Там Тристан бе посрещнат от много познати лица, които му кимаха, докато той се промъкваше през тълпата. Заедно с Луиза се качиха по стълбите зад бара на втория етаж. Дървените стъпала проскърцваха под краката им.

Луиза спря и го погледна. И изведнъж долната й устна се разтрепери и за най-голямо учудване на Тристан сестра му го прегърна и го притисна толкова силно, че му изкара въздуха. След това, без да каже и дума, побягна надолу по стълбите.

Тристан почука на вратата на дневната и влезе. Помещението беше украсено с всякакви странни предмети, малки антични статуетки и глинени гърнета. На стената беше окачен жезъл, обвит с бръшлян, или no-скоро тъмен метал, изкусно изкован под формата на бръшлянови листенца. Ако не се броеше украсата, стаята можеше да принадлежи на който и да е заклет ерген без много време за отдих. Беше обзаведена с малък диван, ниска маса, върху която лежеше подвързан с кожа том с проповедите на Лорънс Стърн, пиано и няколко кожени кресла. В едно от тези кресла беше седнала Виктория Форестър.

Тристан бавно и уверено се приближи към нея и падна на коляно, както някога в калта на коларския път.

— О, недей, моля те — с неудобство изрече Виктория Форестър. — Стани. Защо не седнеш ей там на онзи стол? Да. Така е по-добре. — Утринното слънце светеше през късите дантелени завеси, огряваше кестенявата й коса изотзад и обрамчваше лицето й със злато. — Я виж какъв си станал. Станал си мъж. Какво й е на ръката ти?

— Изгорих я. В един огън.

Тя дълго мълча. Само продължи да го гледа. След това се облегна в креслото, погледна пред себе си, след това към жезъла на стената, към една от старинните статуетки на г-н Бромиос и накрая въздъхна:

— Много неща трябва да ти кажа, Тристан, и нито едно от тях не е лесно. Ще съм ти признателна, ако ме оставиш първо аз да говоря. Може би най-важното е, че искам да ти се извиня. За глупостта си и за идиотската си постъпка, които те изпратиха в твоето странстване. Мислех, че се шегуваш… не, не че се шегуваш. Мислех, че си прекалено страхлив или прекалено млад, за да направиш това, което обещаваш, да спазиш някое от красивите си глупави обещания. Чак след като тръгна и след като дните продължиха да отминават и ти не се върна, разбрах, че си говорил истината, но вече беше късно… Всеки ден… трябваше… да живея с мисълта, че сигурно съм те изпратила на смърт.

Гледаше право пред себе си и Тристан почти сигурно разбра, че докато го е нямало, е водила този разговор в главата си поне сто пъти. Ето защо не трябваше да казва нищо, докато не свърши; на Виктория Форестър и без това й беше достатъчно трудно и ако я отклонеше от предварителния сценарий, съвсем нямаше да се справи.

— Не бях справедлива към теб, бедни ми хлапако…, но ти вече не си хлапак, нали?… защото реших, че говориш глупости… — Тя замълча и ръцете й стиснаха дървените облегалки на креслото толкова силно, че пръстите й първо почервеняха, а след това побеляха. Попитай ме защо онази вечер не пожелах да те целуна, Тристан Торн.

— Твое право е да не ме целуваш — отвърна Тристан. — Не съм дошъл тук, за да те натъжавам, Вики. Не намерих звездата ти, за да те правя нещастна.

Виктория Форестър наклони глава.

— Значи наистина си намерил звездата, която видяхме онази вечер?

— О, да. Но я оставих отвън на поляната. Все пак направих каквото поиска от мен.

— Тогава направи за мен още нещо. Попитай ме защо не те целунах онази вечер. Все пак, когато бяхме по-малки, сме се целували няколко пъти.

— Добре, Вики. Защо не ме целуна онази вечер?

— Защото — започна тя с огромно облекчение, все едно камък й беше паднал от сърцето, — в деня преди да видим падащата звезда, Робърт ме помоли да се омъжа за него. Вечерта, когато се видяхме, бях дошла в магазина с надеждата да го видя и да говоря с него и да му кажа, че приемам, за да може той да поиска ръката ми от баща ми.

— Робърт ли? — объркано попита Тристан.

— Робърт Мънди. Ти работеше в неговия магазин.

— Господин Мънди? — повтори като ехо Тристан. Ти и господин Мънди?

— Точно така. — Вече го гледаше в очите. — И точно тогава ти трябваше да вземеш приказките ми на сериозно и да тръгнеш да ми донесеш паднала звезда. Ден не мина, без да знам, че съм направила много глупаво и лошо нещо. Защото ти обещах ръката си, ако се върнеш със звездата. Имаше дни, Тристан, в които настина не знаех кое беше по-лошото — че заради любовта ти към мен ще те убият някъде в Отвъдните земи или че лудостта ти ще успее, ще се върнеш със звездата и ще поискаш да се омъжа за теб. Имаше хора, които ми говореха да не го вземам толкова навътре и че било неизбежно да отидеш в Отвъдните земи, че такава ти била природата и че ти поначало си си бил от там, но аз дълбоко в сърцето си знаех, че вината е моя и че един ден ще се върнеш да ме поискаш.

— А ти обичаш господин Мънди, така ли? — вкопчи се Тристан в единственото, което беше разбрал със сигурност.

Тя кимна и си вирна брадичката към Тристан.

— Но дадох дума. И ще спазя думата си, както казах и на Робърт. Аз съм виновна за всичко, което си преживял — та дори за горката ти изгорена ръка. И ако ме искаш, съм твоя.

— Честно казано, мисля, че сам съм си отговорен за всичко, а не ти. И не съжалявам за нищо, макар понякога да ми липсваше мекото легло и макар до края на живота ми да се очертава да гледам на съселите с друго око. Но ти не ми обеща ръката си, ако се върна със звездата, Вики.

— Така ли?

— Да. Обеща всичко, което пожелая.

Виктория Форестър скочи от стола и заби поглед в пода. Бузите й пламнаха, сякаш някой й беше зашлевил шамар.

— Да разбирам ли тогава, че… — започна тя, но Тристан я прекъсна.

— Не. Не това. Ти каза, че ще ми дадеш всичко, което желая.

— Да.

— Тогава… желая да се омъжиш за господин Мънди. Желая да се омъжиш за него възможно най-скоро — даже още тази седмица, ако може да се уреди. И желая да сте много, много щастливо семейство.

Виктория Форестър изпусна трепетна въздишка на облекчение и вдигна поглед.

— Наистина ли?

— Омъжи се за него с моята благословия и ще бъдем квит — каза Тристан. — Звездата сигурно също ще го приеме така.

На вратата се почука.

— Всичко наред ли е? — попита мъжки глас.

— Напълно е наред — отвърна Виктория. — Влез, Робърт. Нали помниш Тристан Торн?

— Добро утро, господин Мънди — каза Тристан и стисна ръката на г-н Мънди: тя беше потна и влажна.

— Разбрах, че скоро ще се жените. Позволете да изкажа поздравленията си.

Г-н Мънди се ухили, но усмивката му приличаше малко на гримаса от зъбобол. Протегна ръка на Виктория и тя стана от стола.

— Ако искате да видите звездата, госпожице Форестър… — каза Тристан, но Виктория поклати глава.

— Радвам се, че сте се прибрали жив и здрав, господин Торн. Надявам се да присъствате на сватбата ни.

— За мен няма да има по-голямо удоволствие — отвърна Тристан, въпреки че съвсем не беше сигурен.

В нормален ден би било съвсем необичайно „Седмата сврака“ да се напълни с хора още преди закуска, но днес беше пазарният ден и населението на Стената и чужденците се бяха струпали в кръчмата над пълни чинии с агнешко, бекон, гъби, бъркани яйца и черен пудинг.

Дънстън Торн чакаше Тристан на бара. Щом го видя, стана, отиде при него и мълчаливо го тупна по рамото. А после каза гордо:

— Значи се върна жив и здрав.

Тристан се зачуди дали пък не е пораснал, докато го нямаше, защото помнеше баща си като по-едър.

— Здравей, татко. Малко си осакатих ръката.

— Майка ти те чака за закуска във фермата — каза Дънстън.

— Много съм гладен — призна Тристан. — И много ще се радвам да видя мама. Но трябва да поговорим. — Защото в мислите му натрапчиво продължаваше да витае нещо, което беше казала Виктория Форестър.

— Май си пораснал — каза баща му. — И се нуждаеш от подстрижка.

Дънстън пресуши чашата си и с Тристан излязоха от „Седмата сврака“.

Прескочиха оградата на една от техните ливади и докато крачеха през тревата, където си беше играл като малък, Тристан повдигна въпроса, който го глождеше, а именно въпроса за произхода си. По дългия път към фермата баща му отговори възможно най-откровено, разказа му цялата история така, сякаш се е случила преди много, много време на някой друг. Любовна история.

И после стигнаха до вкъщи. Луиза вече се беше прибрала. А до топлата приготвена с обич закуска на печката стоеше жената, която Тристан винаги беше смятал за своя майка.

Мадам Семела нагласи и последното кристално цвете на сергията си и огледа пазара презрително. Вече минаваше пладне и купувачите бяха започнали да се точат към поляната. Още никой не беше спрял пред сергията й.

— Все по-малко и по-малко с всяка година. Помни ми думите, няма да мине много и от този пазар ще остане само спомен. Има пазари и пазари. Поне аз така мисля. Този е почти на отмиране. Още четирийсет, петдесет, шейсет години и няма да го има.

— Сигурно — каза прислужницата с виолетовите очи, — но това мен въобще не ме интересува. Това е последният пазар, на който присъствам.

Мадам Семела се втренчи в нея.

— Мислех, че отдавна съм ти избила наглостта от главата.

— Не е наглост. Ето, виж — каза робинята и вдигна сребърната верига. Тя проблесна на слънцето, но беше по-тънка и по-прозрачна от всякога; на места изглеждаше като направена от дим, а не от сребро.

— Какво си направила? — От устните на старицата изхвърчаха слюнки.

— Нищо не съм направила; както не бях направила нищо и преди осемнайсет години. Обречена съм да ти бъда робиня до деня, в който луната изгуби своята дъщеря, ако той се падне в седмица, когато се съберат два понеделника. И времето ми при теб почти свърши.

Беше три следобед. Звездата седеше на тревата до шатрата с вино и храна на г-н Бромиос и гледаше пролуката в стената и селото отвъд. От време на време посетителите на шатрата й предлагаха вино, бира или мазни наденици, но тя отказваше.

— Чакаш ли някого, скъпа? — попита я една приятна млада жена, когато следобедът започна да се превръща във вечер.

— Не знам — отвърна звездата. — Май да.

— Някой млад човек, ако не греша. Красавица като теб.

Звездата кимна.

— Нещо такова.

— Аз се казвам Виктория — представи се младата жена. — Виктория Форестър.

— Аз съм Вечерна — каза звездата и огледа Виктория Форестър от глава до пети. — Значи ти си Виктория Форестър. Славата ти върви пред теб.

— Сватбата ли имаш предвид? — с радостен и горд поглед попита Виктория.

— Значи сватба? — Вечерна напипа топаза на кръста си, впери поглед в пролуката в стената и прехапа устни.

— О, горката! Що за звяр е този, дето те кара да го чакаш толкова дълго! Защо не отидеш да го потърсиш?

— Защото… — понечи да каже звездата, но млъкна. — Ами да. Ще взема да го потърся. — Небето отгоре беше набраздено от бели и сиви облаци, през които се виждаха сини петна. — Защо мама не е излязла? Щеше ми се първо да се сбогувам с нея. — И неохотно се изправи.

Но Виктория не възнамеряваше така лесно да пуска новата си позната и продължи да й бъбри за свидетели на бракосъчетанието, за специални разрешения за брак, които се издавали само от архиепископа, и какъв късмет имала, че Робърт познавал архиепископа. Сватбата била насрочена за след шест дни точно по обед.

А после Виктория повика някакъв достолепен джентълмен, който пушеше черна пура и се усмихваше все едно го болеше зъб, и го представи на звездата.

— Това е Робърт. Робърт, това е Вечерна. Тя чака приятеля си. Вечерна, това е Робърт Мънди. И следващия петък по обед аз ще стана Виктория Мънди. Може да се пошегуваш с това в речта си на сватбата, скъпи — че в петък ще се съберат два понеделника!1

Г-н Мънди изпуфтя с пурата си и каза на бъдещата си съпруга, че определено ще обмисли тази възможност.

— Значи — попита Вечерна, подбираше внимателно думите си, — значи не се омъжваш за Тристан Торн!

— Не — каза Виктория.

— О! Добре — въздъхна звездата и отново седна до шатрата.

Още седеше там, когато след няколко часа Тристан се върна през пролуката в стената. Изглеждаше разсеян, но когато я видя, лицето му грейна.

— Хей, здрасти. Забавлява ли се, докато ме чакаше?

— Не особено.

— Съжалявам — каза Тристан. — Май трябваше да те взема с мен в селото.

— Не. Не трябваше. Ще живея само докато съм в Самодивската страна. Ако отида в твоя свят, ще се превърна в студен паднал от небето нащърбен и обгорял железен камък.

— Ама аз почти те накарах да влезеш с мен! — ужаси се Тристан. — Снощи.

— Да. Което само за пореден път доказва, че си глупак, мухльо, селяндур и…

— Тиквеник — помогна й Тристан. — Винаги си обичала да ме наричаш тиквеник. И простак.

— Ами да, всичкото това си, че и отгоре. Защо ме накара да те чакам толкова? Реших, че ти се е случило нещо ужасно.

— Съжалявам. Повече няма да те изоставям.

— Така ли? — напълно сериозно попита тя. — Сигурен ли си?

Той я хвана за ръка и хванати за ръка тръгнаха през пазара. Излезе вятър и развя знамената и тентите и ги накара да заплющят, заваля студен дъжд. Скриха се под навеса на една сергия за книги заедно с още няколко човеци и други същества. Продавачът пъхна под брезента кашон с книги, за да не се намокрят.

— Слънце грее, дъжд вали, мечка се жени — каза на Тристан и Вечерна един мъж с черен копринен цилиндър, който тъкмо си купуваше малко книжле, подвързано с червена кожа.

Тристан се усмихна и кимна. Когато дъждът преваля, двамата с Вечерна продължиха през пазара.

— И това е цялата благодарност, която ще получа от тях, обзалагам се — сподели високият мъж с цилиндъра с продавача на книги, който нямаше ни най-малка представа какво му казва, а и не го интересуваше.

— Сбогувах се със семейството си — каза Тристан на звездата. — С баща си и с майка си — а може би ще е по-точно ако кажа с жената на баща ми — и със сестра си Луиза. Мисля да не се връщам повече там. Сега остана само да решим проблема как да те върнем на небето. Дали да не взема и аз да дойда с теб?

— Никак няма да ти хареса горе на небето — увери го звездата. — Значи… да разбирам ли, че няма да се жениш за Виктория Форестър?

Тристан кимна.

— Няма.

— Запознах се с нея — каза звездата. — Знаеше ли, че е бременна?

— Какво? — смаяно попита Тристан.

— Съмнявам се, че и тя знае. Сигурно е на не повече от две луни.

— Боже мой! Откъде разбра?

Беше ред на звездата да свие рамене.

— Просто знам. Радвам се, че няма да се жениш за Виктория Форестър.

— И аз — призна Тристан.

Отново заваля, но те не се скриха. Той стисна ръката й. Тя каза:

— Да знаеш, че звезда и смъртен човек…

— Всъщност само наполовина смъртен… — прекъсна я Тристан. — Всичко, което съм знаел за себе си — кой съм, какъв съм — е било лъжа. Или полуистина. Нямаш представа колко свободен се чувствам.

— Какъвто и да си, исках само да отбележа, че вероятно никога няма да имаме деца. Само това.

Тристан я погледна, усмихна се и не каза нищо повече. Хвана я за раменете, обърна се към нея и я погледна.

— Само да знаеш, не за друго — каза звездата и се наведе към него.

Целунаха се за пръв път там, под студения пролетен дъжд; и двамата не усещаха, че вали. Сърцето на Тристан биеше в гърдите му, които сякаш бяха отеснели и не можеха да поемат цялата радост, която изпитваше. Докато я целуваше, отвори очи. Небесносиният й поглед срещна неговия и той разбра, че нищо повече няма да ги раздели.

От сребърната верига бяха останали само дим и изпарения. Тя се люшна във въздуха за един миг, след което вятърът и дъждът я превърнаха в спомен.

— Готово — каза жената с тъмната къдрава коса, протегна се като котка и се усмихна. — Условията за освобождаването ми се изпълниха и с теб повече нямаме нищо общо.

Старицата я погледна безпомощно.

— А аз какво ще правя? Стара съм. Не мога сама да се справям със сергията. Зла и глупава повлекана, как можеш да ме изоставяш така!

— Твоите проблеми не са моя грижа — каза бившата робиня, — но вече никой никога няма да ме нарича повлекана или мърла, или другояче освен с името ми. Аз съм лейди Уна, първородна и единствена дъщеря на осемдесет и първия лорд Бурелом, и заклинанието, с което ме плени, и условията му вече не съществуват.

Сега ще ми се извиниш и ще ме наречеш с истинското ми име, иначе — с огромно удоволствие — ще посветя остатъка от живота си да те преследвам и да руша всяко нещо, което ти е мило, и всичко, което си.

Двете жени впиха поглед една в друга и старицата първа извърна очи.

— Извинявам се, тогава, че ви нарекох повлекана, лейди Уна. — Каза го все едно думите бяха горчиви дървени стърготини.

Лейди Уна кимна.

— Браво. Освен това вярвам, че ми дължиш заплащане за прослуженото време. Защото има правила. Винаги има правила.

Дъждът продължи на талази, на моменти спираше, колкото да подмами хората да излязат от прикритията си, за да почне наново. Тристан и Вечерна седяха мокри и щастливи край един лагерен огън в компанията на всякакви създания и хора.

Тристан беше попитал дали някой познава косматия дребосък, когото беше срещнал по време на странстванията си, и го беше описал възможно най-подробно. Неколцина казаха, че навремето са го срещали, но днес никой не го беше видял на пазара.

Тристан откри, че ръцете му, почти по собствена воля, галят мократа коса на звездата. Зачуди се защо му беше отнело толкова време да разбере колко много я обича и й го каза, а тя го нарече идиот, а той заяви, че това е най-хубавото, което един мъж може да чуе за себе си.

— Е, къде ще отидем, като свърши пазарът? — попита я Тристан.

— Не знам — отвърна звездата. — Но имам още едно задължение.

— Така ли?

— Да. Топазът, който ти показах. Трябва да го дам на правилния човек. Последния път, когато се появи такъв човек, онази от странноприемницата му преряза гърлото и затова още е у мен. Но ми се щеше вече да не е.

Женски глас зад рамото на Тристан каза:

— Поискай й това, което носи, Тристан Торн.

Той се обърна и видя две очи с цвета на полски виолетки.

— Ти беше птицата във фургона на вещицата.

— Когато ти беше съсел, сине мой — каза жената. — Тогава бях птица. Но сега съм в собствения си облик и робството ми свърши. Поискай от Вечерна онова, което носи. Имаш това право.

Тристан се обърна към звездата.

— Вечерна?

Тя кимна в очакване.

— Вечерна, ще ми дадеш ли това, което носиш?

Тя погледна озадачено; след това дискретно бръкна под роклята си и извади големия топаз на скъсаната сребърна верижка.

— Беше на дядо ти — каза майката на Тристан. Сега ти си последният мъж от рода Бурелом. Сложи си го на врата.

Тристан се подчини; когато се докоснаха, краищата на верижката се оплетоха и прилепнаха, сякаш никога не се беше късала.

— Много е красив — каза Тристан със съмнение.

— Това е Властта над Бурелом — каза майка му. Никой не може да я оспори. Ти си от тази кръв и всичките ти вуйчовци са мъртви. От теб ще излезе добър господар на Бурелом.

Тристан я погледна искрено объркан.

— Но аз не желая да съм ничий господар, освен може би на сърцето на моята дама. — Хвана ръката на звездата, притисна я до гърдите си и широко се усмихна.

Жената нетърпеливо помръдна уши.

— За почти осемнайсет години не съм поискала от тебе нищо, Тристан Торн. А сега, когато за пръв път искам от теб някаква дреболия, ти ми отказваш. Питам те аз, Тристан, така ли трябва да се държи човек с майка си?

— Не, мамо — отвърна Тристан.

— Е — леко умилостивена продължи лейди Уна, — и освен това мисля, че на вас младите няма да ви навреди да имате покрив над главата си, а и ти да имаш някаква професия. Ако не ти харесва, винаги можеш да напуснеш. Няма да е като да си вързан със сребърна верига за трона на Бурелом.

Тристан намери това за доста успокояващо. Вечерна не беше чак толкова впечатлена, защото знаеше, че сребърните вериги са с всякаква форма и размер; но освен това знаеше, че няма да е много мъдро да започне съвместния си живот с Тристан, като седне да спори с майка му.

— Бихте ли ми оказали честта да ми кажете как да ви наричам? — попита Вечерна; чудеше се дали не прекалява с помпозността. Майката на Тристан разцъфна и тя разбра, че не е.

— Наричай ме лейди Уна Буреломска — каза тя, бръкна в малката си чантичка и извади роза от стъкло, толкова тъмночервена, че почти черна в трепкащата светлина на огъня. — Това ми е заплатата. За повече от шейсет години служба. Доста й се досвидя да ми я даде, но правилата са си правила, иначе щеше да изгуби не само магията си, но и още доста неща. Сега възнамерявам да я разменя за паланкин, който да ни върне в Бурелом, защото трябва да пристигнем със стил. О, толкова ми липсваше Бурелом! Трябва да си наемем носачи и глашатаи, а вероятно и слон — толкова ще е впечатляващо. Нищо друго не казва „направете път“ като един слон начело на процесията…

— Не — каза Тристан.

— Не ли? — попита майка му.

— Не — повтори Тристан. — Ти, мамо, ако искаш, можеш да пътуваш с паланкин и със слон, и с камили и с каквото пожелаеш. Ние с Вечерна ще пътуваме сами и ще дойдем, когато можем.

Лейди Уна си пое дълбоко дъх, а Вечерна реши, че не желае да присъства на този първи спор и затова се изправи и каза, че имала нужда да се поразходи, но нямало да се отдалечава много. Тристан я погледна умоляващо, но тя поклати глава: битката си беше негова и щеше да е по-добре да не присъства.

Закуцука през стъмващия се пазар. Спря пред шатра, от която като топъл златен мед се лееха музика и аплодисменти. Заслуша се в музиката и в собствените си мисли. Някаква прегърбена побеляла старица с перде на едното око докрета до нея и й махна да спре да си поговорят.

— За какво? — попита звездата.

Старицата, която възрастта и времето бяха смалили до размерите на дете, се подпря със съсухрените си разкривени ръце на бастунчето си, късо и огънато като самата нея. Впери в звездата здравото си око и млечнобялото си око и каза:

— Дойдох да ти взема сърцето.

— Така ли? — попита звездата.

— Да. Почти успях там, в планинския проход. — И се изхили гърлено. Не помниш ли? — На гърба си беше преметнала голяма торба, която приличаше на гърбица. От нея се подаваше спираловиден рог и Вечерна си спомни къде го е виждала.

— Това си ти? Жената с ножовете.

— Мм. Аз бях. Но похарчих всичката младост, която бях взела за пътуването. Всяка магия ми отнемаше по малко от младостта и сега съм по-стара отвсякога.

— Само ако ме докоснеш, ако дори ме пипнеш с пръст, ще съжаляваш жестоко — каза звездата.

— Ако някога доживееш до моята възраст, ще разбереш всичко за съжалението и ще знаеш, че в дългосрочен план едно повече или по-малко няма никакво значение. — Старицата подуши въздуха. Някога алената й рокля беше избеляла и цялата в кръпки. На едното рамо беше скъсана и отдолу се виждаше грозен белег от рана, която можеше да е отпреди няколкостотин години. — Това, което искам да знам, е защо вече не мога да те открия в съзнанието си. Тук си, но не съвсем, като призрак или като блуждаещ огън. Съвсем доскоро гореше сърцето ти гореше — като сребърен огън. Но след онази нощ в странноприемницата потъмня, а сега изобщо не се вижда.

Вечерна осъзна, че изпитва единствено съжаление към съществото, което желаеше смъртта й, и каза:

— Да не би да е, защото сърцето, което търсиш, вече не ми принадлежи?

Старицата се закашля и цялото й тяло се сгърчи. Звездата я изчака да се съвземе и продължи:

— Дадох сърцето си на друг.

— На онова хлапе в странноприемницата ли? С еднорога?

— Да.

— Трябваше да го дадеш тогава и там на мен и на сестрите ми. Щяхме да си върнем младостта и да прескочим в следващата епоха на света. Твоят момък ще го разбие или ще го пропилее, или ще го изгуби. Все така става.

— Няма значение. Моето сърце е у него. Надявам се сестрите ти да не ти се карат много, като се прибереш без нищо.

В този момент Тристан се приближи до Вечерна, хвана я за ръка и кимна на старицата.

— Разбрахме се. Всичко е наред.

— И за паланкина ли?

— О, майка ще пътува с паланкина. Наложи се да й обещая, че по някое време ще се появим в Бурелом, но това ще стане, когато решим. Искаш ли да си купим коне и да побродим из тези земи?

— И майка ти се съгласи?

— Къде ще иде — нехайно отвърна Тристан. — Аз да не прекъснах нещо?

— Почти привършвахме — каза Вечерна и се обърна към дребната старица.

— Сестрите ми ще бъдат справедливи, но жестоки — каза дъртата кралица на вещиците. — Но оценявам съчувствието ти. Имаш добро сърце, момиче. Съжалявам, че не стана мое.

Звездата се наведе и целуна старицата по сбръчканата буза. Грубите косми одраскаха меките й устни.

А после звездата и нейната истинска любов тръгнаха към стената.

— Коя беше тази бабишкера? — попита Тристан. Нещо ми се стори позната. Направи ли ти нещо?

— Нищо не ми направи. Една позната от пътя.

Зад тях останаха светлините на панаира, фенерите и свещите, и вещерските огньове, и самодивските светлини — като сън, слязъл от небето на земята. Пред тях в отсрещния край на поляната през неохраняваната пролука в стената се виждаше село Стената. Газени лампи и светилници, и свещи трепкаха в прозорците. В този момент се сториха на Тристан далечни и непознати като света от „Хиляда и една нощ“.

Погледна към светлините на Стената за последен път (нещо, което внезапно разбра със сигурност). Погледа ги известно време, без да каже нищо, хванал звездата за ръка. След това се обърна и двамата тръгнаха на Изток.