Златният мост

Ден седми

Париж, 2011

Кашляйки и плюейки, най-накрая дойдох на себе си. И тъй като не бях мъртва, трябваше да съм претърпяла скок във времето. Маската ме беше спасила. Но къде, за бога, се намирах? Едно бясно, виещо чудовище с огромни мигащи очи и уста с метални зъби се спусна към мен. В последния момент, преди да успее да ме изяде, се хвърлих настрана. То се затъркаля върху големите си черни гуми с грохот покрай мен и видях, че беше боклукчийски камион. Той издаде едно последно оглушително бибиткане с клаксона и продължи нататък.

Огледах се зашеметена. Без съмнение, се бях върнала. Това беше Париж. Мрачна дневна светлина, лошо време, а под мен течеше Сена. Все така бях облечена с роклята от миналото, ала се намирах в настоящето. Навсякъде имаше автомобили, много пешеходци и чадъри. Бях клекнала в канавката на Понт о Шанж, напълно замръзнала и мокра до кости, с най-лошото главоболие на всички времена.

Всичко е било напразно. Себастиано бе останал завинаги в миналото, а аз не можех да се върна при него. Тази мисъл бе последвана от най-голямото реване на всички времена. Бях изпаднала в гарвановочерно дълбоко отчаяние. Как щях да продължа да живея без него? Плачех сърцераздирателно и исках да умра.

Най-добре отново да скоча във водата и реката да стори онова, което маската бе предотвратила.

— Мадмоазел? — Една едра жена с чадър беше застанала до мен и ме гледаше със съжаление. Лицето ѝ под чадъра изглеждаше зеленикаво, почти като на Шрек. Изплаших се, че съм попаднала в някоя паралелна вселена, ала тогава видях, че изглеждаше така заради отровнозеления ѝ чадър. Попита ме нещо, което не разбрах, и за момент престанах да плача.

— Всичко е наред — излъгах — Je suis bien!^[19]

Тя продължи, като сви рамене. Изведнъж в главата ми се заформи мисъл. Ако всичко се бе объркало и задачата ми (каквато и да беше тя!) вече не можеше да бъде изпълнена — това не трябваше ли да бъде зловещият паралелен свят от огледалото на Есперанца? Обаче всичко изглеждаше нормално. Никъде не се чуваха изстрели и не се виждаха руини. Размишлявайки, се изправих. Може би не всичко беше загубено, в противен случай истинската действителност не трябваше да съществува, или?

От усиленото мислене ме заболя още повече главата. Особено отзад. Леко докоснах мястото — и изпъшках. Под връхчетата на пръстите ми усещах една огромна цицина, дело на Гастон. Обзе ме гняв. Ако не носех маската, щях да се удавя! Този задник! Изпълнена с ярост, така стъпих в една локва, че водата плисна нависоко. Искаше ми се да строша нещо, най-вече в главата на Гастон.

Зъбите ми започнаха да тракат, а краката и ръцете ми се бяха вкочанили. Треперейки, се завлякох до авеню „Виктория“. Да мина през тази част на града, която преди няколко часа бях видяла в доста по-различен облик, беше странно усещане. Почти нищо не напомняше за стария Париж. Освен мен, разбира се.

Навярно изглеждах доста странно със старинното си облекло, защото недоумяващите погледи на хората се втренчваха в мен. На рецепцията на „Британик“ трябваше надълго и широко да се обяснявам на рецепционистката защо се появявах в този си вид.

— През последните дни бях отседнала при… хм, актьори. Днес бях в театъра, трябваше да репетираме историческа пиеса. За съжаление, откраднаха дрехите ми от гардероба. После се сетих, че пътната ми чанта все още е в хотела. За нещастие, ме наваля дъжда. И… паднах, затова съм толкова мокра и мръсна. О, да имате случайно аспирин? Или два?

Рецепционистката ме гледаше концентрирано, а после ме попита любезно на английски дали не мога да повторя казаното. Бях издекламирала целия си репертоар на немски, без да се замисля, че тук галактическият преводач не работеше. Набързо повторих всичко, този път на английски, при което тя ми даде хапче за глава и ми донесе нещата, които ѝ бях оставила на съхранение.

— Спешно се нуждая от душ и да се преоблека. Имате ли свободна стая?

— Разбира се. Но не тази от вчера вечерта. Вече освободихте стаята.

— Вчера вечерта ли казахте?

Рецепционистката кимна.

— Тук ли съм била? — попитах объркано.

— Разбира се. Вие ми донесохте багажа си и след това си тръгнахте. Не си ли спомняте?

Тя ме погледна малко притеснено.

Взирах се разсеяно през нея. Тук бе изминала само една нощ! На това му се казва щастлива случайност, можех да бъда спокойна, че родителите ми не се бяха поболели от притеснение за мен. Нямаше обяви за изчезнали лица, нямаше полицейски издирвания и всякакъв подобен стрес. Нищо, което обикновено се очакваше след едноседмично изчезване.

Досега винаги съм предполагала, че времето тече еднакво бързо на всички нива, с изключение на връщането на изгодна позиция по време на пълнолуние.

Но очевидно сега случаят беше друг. Дали се дължеше на маската? Главата ми щеше да се пръсне. Най-добре бе да престана да мисля, нямаше да доведе до нищо, освен до грешни заключения. Определено човек трябваше да има Нобелова награда за физика, за да разбере тази тематика, или поне части от нея. Сложната област на парадоксите, както веднъж я бе нарекъл шеговито Хосе. За съжаление, с това моят интелектуален капацитет се претовари, особено след този силен удар по главата.

Без значение. Сега спешно трябваше да си взема душ. И да се обадя по телефона. Най-вече да се обадя по телефона. Да хвърля едно око на Уикипедия и бързо да прочета Тримата мускетари. Надявах се после да ми хрумне нов план, а също и как да го реализирам.

Беше само предчувствие, но знаех, че нямам много време.

Веднага след като влязох в хотелската стая, се опитах да звънна на Хосе, ала отново се включи гласовата поща.

Отчаяна и обезсърчена, прочетох съобщенията, които междувременно бях получила. Съобщение на гласовата ми поща от майка, която бе в Копенхаген (Баща ти пристигна, надявам се да си изкарваш чудесно в Париж! Обади се, когато имаш време!). И един куп съобщения от Ванеса, като се започне с: Как е в Града на влюбените? Прати ми снимка на Айфеловата кула през нощта! После: Ще излизаме с Даниел, онзи сладък тип от дванайсети. Винаги съм искала да пробвам с по-малки момчета! И се стигне до: Защо не пишеш, какво става с теб???

Докато проверявах всички съобщения, изпиука още едно входящо. Номерът ми беше непознат.

Ще дойда днес в полунощ. Чакай ме при портала на моста. Хосе.

От вълнение замалко да си изпусна телефона. Хосе ми писа! Той беше тук! Отново се разплаках, но този път от облекчение и благодарност, защото това беше най-хубавата новина от доста време насам.

Отговорих му: Ще бъда там. Как си? При мен всичко се обърка. Гастон е предател. Спомените на Себастиано изтрити.

Чаках ли, чаках, ала не получих отговор. Минутите отлитаха, без нищо да се случи. Беше типично в негов стил. Хосе не беше чак толкова неразговорчив като Есперанца, ала не беше много по обясненията. Трябваше да изчакам до полунощ. Чудесно, няма що. Но все пак вече имах някаква перспектива. Хосе щеше да знае как да действа. За първи път от дни насам почувствах лек прилив на надежда.

Написах няколко весели съобщения на родителите ми и Ванеса, взех два аспирина и сложих кожената чантичка с маската на парното да се изсушат. После се насладих на един дълъг душ и не ми пукаше дали някой щеше да влезе и нареже с касапски нож завесата на душа.

Накрая си облякох чисти дрехи, сложих айфона ми да се зарежда и отворих Уикипедия. Още веднъж прочетох най-важните бележки, като се започне с тези за Ришельо. След това статията за Тримата мускетари и аферата с диамантената огърлица, за която никой не знаеше дали бе реална, или бе плод на въображението на Александър Дюма, автора на романа. На теория едно публично изявление от моя страна можеше да разясни въпроса на целия свят, например: Проучвания на една работеща под прикритие пътуваща във времето показват, че в действителност се е отнасяло за една брилянтена огърлица.

За Луи XIII можех да добавя: Последни открития водят до заключението, че кралят е бил хомосексуалист и поради това не е биологичният баща на Луи XIV.

Чудех се защо подобно нещо изобщо не се споменаваше. Всъщност всеки можеше да стигне до този извод. Един бегъл поглед на всичките кралски метреси във френската история даваше доказателството: Луи XIII имаше само платонически приятелки, докато кралете преди и след него са имали множество любовници и извънбрачни деца.

И най-вече абсурдната история, според която кралят и кралицата след повече от двайсет години брак зачеват така мечтания наследник на трона! Явно поради лошото време кралят е бил принуден да остане в замъка, където е била отседнала кралицата, и — отново по принуда — е трябвало да делят едно легло, защото спалнята ѝ е била единственото затоплено помещение в цялата сграда. И девет месеца по-късно се ражда Кралят Слънце.

Дали някой сериозно го вярваше?

След известно време думите започнаха да се замъгляват пред очите ми, не можех да се концентрирам. Оставих телефона, за да си почина малко, докато главоболието ми утихнеше. Без да се усетя, съм задрямала, а когато се събудих, вече се беше стъмнило. Стреснато погледнах телефона си — седем и половина. Бях проспала целия ден.

В крайна сметка ми се беше отразило добре, чувствах се отново във форма. Главоболието ми също бе намаляло.

Коремът ми изкъркори. За по-лесно отидох до най-близкото бистро и си поръчах супа, и докато я ядях, прочетох докрай статията за кралицата. Ще рече, исках да я прочета, ала не я намерих. Трескаво започнах да сърфирам, но Анна Австрийска бе изчезнала от интернет. Краля и Ришельо също ги нямаше. Изглеждаше, сякаш кардинал с такова име никога не бе съществувал. Всички бяха като изтрити, Гугъл ми показваше само статии, които нямаха нищо общо с известните исторически личности. Резултатът беше същият и на други уебсайтове. Опитах с Луи XIV — пак нищо. Дори електронната книга за Тримата мускетари беше изтрита, даже изглежда, сякаш Гугъл не познаваше книгата. Имаше множество хора с името Д’Артанян, ала никой от тях не беше мускетар.

Рязко бутнах супата настрана. Преди малко бях гладна, ала сега апетитът ми изчезна. Паникьосах се, когато проумях какво означаваше това странно изчезване: миналото предстоеше да се реши. Един вид неуравновесеност в 1625 година, от която тръгваше страшното разпадане и щеше да обхване цялото бъдеще. Изведнъж придобих много ясна представа какво се имаше предвид под ентропия. Щеше да се започне с няколко бели петна в интернет и да завърши с димящи развалини.

В ресторанта не ме удържаше вече. Платих супата и излязох. В следващите часове вървях из стария град и търсех местата, които познавах от XVII век. Рю дю Жур още съществуваше, ала не познах нито една от къщите. Кварталният пазар също изглеждаше различно. Взех метрото до площада на Бастилията, но затворът бе изчезнал; на негово място имаше една голяма колона с позлатен ангел.

За моя изненада близкият Плас Роаял почти не се беше променил, с изключение на това, че сега се казваше Плас де Вож. Свободната площ бе озеленена, ала редицата от барокови къщи изглеждаше почти като през 1625 година. С разтуптяно сърце минах покрай аркадите и спрях пред къщата, в която до вчера все още живеех.

След това тръгнах към реката и до Ил дьо ла Сите. Районът на „Нотр Дам“ — освен катедралата — също се беше променил драстично. Улицата с къщата на лихваря бе изчезнала, както и повечето сгради, които видях вчера вечерта. Преди мислите ми отново да заблуждаят в сложната област на парадоксите, се запътих към Понт о Шанж, тъй като до срещата ми с Хосе не оставаше много време. Междувременно бях изминала доста път пеша и дългата разходка на чист въздух беше успяла да ме разсее и да намали главоболието ми.

Когато стигнах моста, не можах да повярвам на очите си. Невярваща, приближих пропадналия човек, който седеше върху парче картон. Това бе старият, отговарящ за портала! Бях го намерила!

Развълнувана, се спрях пред него.

— Ето ви и вас! — извиках аз. — Слава богу! През цялото време исках да говоря с вас!

Мъжът вдигна глава към мен, погледна ме с мътните си очи и ми се усмихна. Миришеше на бъчва, пълна с алкохол, а съдейки по червения му нос, сякаш бе гаврътнал поне сто литра пастис^[20]. Маскировката му беше изключително истинска, най-вече липсващите му зъби.

— Не е за вярване — изтърсих аз. — Изглежда толкова… истинско!

Старецът ми намигна и отпи от бутилката си с ракия.

— Гастон тук ли е? — попитах, а гласът ми трепереше от вълнение. — Знаете ли какво направи? Опита се да ме убие! И взе брилянтите на кралицата!

Старецът се оригна и се усмихна, след което отново отпи от бутилката, преди да ми я подаде.

— Това не е решение — казах враждебно. — Вместо това трябва по-добре да внимавате какво прави вашият подчинен в 1625 година. Заради него кралицата е в голяма опасност! Ако успее да се измъкне, ще промени цялата история, лично го видях в огледалото! Дори вече се започна! В Гугъл…

В този момент зад мен спря едно такси. Прозорецът откъм мястото до шофьора се смъкна надолу и се показа Хосе.

— Ела. Качи се!

— Но… — Погледнах неразбиращо към стария и отново към Хосе. Двамата не трябваше ли да се познават?

Таксито вече причиняваше задръстване и останалите коли надуха клаксоните.

— Хайде, време е — извика нетърпеливо Хосе.

Нищо не разбирах, ала се качих послушно. От задната седалка хвърлих още един поглед на стареца, който отново си пийна и придърпа грозната си шапка върху лицето, сякаш искаше да подремне. Таксито потегли и го изгубих от поглед.

Объркана, се обърнах към Хосе, който се беше извърнал към мен.

— Всичко наред ли е? — попита ме той.

— Не точно, ала това вече го знаеш. Старият от преди малко, възможно ли е да са партия с Гастон? — Изпълнена c безпокойство, си мислех, че предрешеният бездомник навярно бе един от лошите. Може би трябваше да си държа устата затворена, вместо да му давам пресни новини от кухнята.

— Не, със сигурност не са — рече Хосе.

Олекна ми. Този път не бях сгафила!

— Не го ли познаваш? — попитах аз.

— Кого?

— Ами стария на моста.

— Не. Не мога да познавам целия свят. — Усетих нотка на ирония в гласа му. — Дори и двамата със Себастиано да ме смятате за всезнаещ, не съм. Напротив, понякога събитията ме хващат точно толкова неподготвен, колкото и вас.

Чак сега видях колко е уморен. Винаги ми е приличал на много стар пират с превръзката на окото и с мършавата си фигура, но сега изглеждаше още по-слаб от обичайното.

— Какво всъщност се случи? — попитах аз. — Къде беше през цялото време?

— Дълга история. — С поглед към таксиметровия шофьор добави: — После ще ти разкажа.

— Къде отиваме?

— До Боа дьо Булон.

Аха. Значи, щяхме да използваме вратата в гората.

— При това положение ще ходим много пеша — подхвърлих аз. — Просто казвам. Изглеждаш доста… съсипан. А освен това е и тъмно.

— Не се притеснявай, ще се справя.

Ала не беше ясно дали аз щях да издържа. Започвах да усещам дългата обиколка из центъра на Париж, която бях направила, и преди да се впусна в още един принудителен марш, исках да си почина малко. Ала скоро пристигнахме. Все пак успях да снимам отдалеч блестящата Айфелова кула и да пратя съобщение на Ванеса.

Добавих още: Сърдечни поздрави от Париж.

Таксито ни закара до западната част на града. Докато преди Боа дьо Булон се намираше извън града, сега бе част от него с широки и много оживени алеи. Което в конкретния случай можеше да се разбира двусмислено.

— Отвратителна зона — каза таксиметровият шофьор на английски език.

Не беше трудно да се разбере какво има предвид. На малко или голямо разстояние една от друга стояха жени, които въпреки лошото време носеха много къси поли. Очевидно това беше местната зона на греха.

Когато слязохме, към нас се приближи някакъв тип с кожено яке и поне една тубичка гел в косата. Той се спря пред мен и ме погледна втренчено. Търсейки помощ, се огледах за Хосе, ала той беше зает да плати на шофьора и да си вземе пътната чанта от багажника.

— Qu’est-ce que tu veux ici, ma petite?^[21] — Той ме огледа от главата до петите, сякаш пресмяташе какво бих му донесла за една нощ. Със смесени чувства проследих потеглящото такси и се зачудих дали нямаше да е по-добре, ако бяхме изчакали няколко часа. Тогава тук със сигурност щеше да е по-малко оживено.

— Tu es très jolie.^[22] — Мъжът пристъпи и протегна ръка към мен, игнорирайки напълно Хосе.

Което се оказа грешка, защото, преди да реша дали да не приложа някоя хватка за самозащита, Хосе го пипна с непринудено движение за врата. Вследствие на което типът отпусна ръката си и ни погледна с изцъклен поглед.

— Excusez-moi^[23]— измърмори той. После се обърна и бавно се отдалечи със странни отпуснати движения.

— Това беше доста страшничко — рекох аз. — Що за мистър-Спок-номер^[24] беше това?

— При Спок-захвата хората изпадат в безсъзнание — каза Хосе, който явно беше отлично запознат е кораба „Ентърпрайз“ и жителите на планетата Вулкан.

— Да, добре. Знаеш какво имам предвид. Нещо подобно ли се случи и при мен, когато бях малка и Есперанца направи онова нещо с врата ми? От което по-късно се появи сърбенето?

— Разбира се, че не.

— Но това сега си беше ментална манипулация, съвсем ясно го видях — настоях аз. — Как ги правите тези неща двамата c Есперанца? Учи ли се? Или е… извънземна сила?

— Имаш предвид както при вулканците? — попита Хосе в отговор.

— Да, точно така.

— Не.

Очаквах някакво обяснение, ала такова не последва. Той се шмугна с пътната си чанта в храстите и аз неохотно го последвах. Въпреки че имаше само едно око и беше стар като света, изглежда, зрението му беше като на котка, защото не се препъна нито веднъж.

— Бих искала да знам само едно — казах, докато се тътрех след него и клони ме удряха в лицето. — Защо всъщност се върнах с маската на моста, вместо тук, в гората, както предния път?

— Защото така си искала. Маската отвежда пътуващия във времето там, където пожелае.

Помислих малко. Когато се озовах в гората, исках непременно да отида при Себастиано — маската ме отведе при него, защото поради недовършената си задача му беше затворен пътят към бъдещето. Порталът в гората навярно бе най-безопасното за него място, през което да излезе. А днес сутринта се озовах на моста, защото малко преди окончателното ми приемане в Нирваната си представих, че съм на него. С това обаче оставаше отворен въпросът защо бях в състояние да се върна в настоящето, въпреки че не бях изпълнила задачата си в миналото. При използването на маската не важаха ли същите закони, както при обичайните прозорци на времето?

Реших, че това, както и още няколко други несъответствия трябва да бъдат изяснени, ала сега беше важен един друг въпрос.

— Искаше да ми разкажеш къде беше през цялото време и защо Себастиано получи тази работа тук.

— Бях в 1620 година.

Хиляда шестстотин и двайсета ли каза?

— Пет години по-рано? Какво си правил тогава? — В следващия миг се спънах в един корен. — Много е тъмно — оплаках се. — Нищо не виждам.

Той извади един фенер и ми го подаде.

— Вземи. И бездруго ще ти трябва, за да се преоблечеш. — Хосе извади една торба от чантата си и ми я подаде. — Всичко е вътре. Побързай. Ще те чакам ей там. — С протегната ръка той посочи една скала, която незабавно познах. С причудливата си форма на огромен юмрук тя се издигаше пред нас на светлината на фенера — вратата, през която щяхме да отидем в миналото.

Бързо се облякох зад едно дърво. Хосе се беше постарал при избора на дрехи, наистина беше помислил за всичко: долна риза, памучна рокля, чорапи, пелерина с качулка — дори удобни обувки, които ми паснаха идеално, и разбира се, както всичко останало, бяха подходящи за пътуване във времето.

Когато бях готова, излязох иззад дървото. Хосе също се бе преоблякъл. Моите неща, включително чантата, айфона и другите ми вещи, прибрах в празната торба. Нищо от това не можех да взема с мен в миналото — всичко щеше да изчезне, защото произхождаше от настоящето. Задържах само кожената торбичка c маската и златните монети. Оставаше само въпросът къде да прибера торбата c нещата ми.

За моя изненада, Хосе изкопа дупка до скалата с една малка лопата, която се бе появила от нищото. Поставих чантата в дупката, където той вече бе депонирал пътната си чанта.

— Какво има вътре? — попитах аз.

— Дрехи за смяна, за мен и Себастиано. Ако всичко върви по план, утре вечерта ще се върнем.

Бях впечатлена. Откъм логистика до момента всичко бе безупречно организирано, което беше добър знак. Отново започнах да се надявам за щастлив изход на цялото начинание.

— Канеше се да ми разкажеш защо си бил в 1620 година — повторих въпроса си отпреди малко. — И как въобще се стигна до тази задача.

Забелязах, че нямаше никакво желание да говори за това, но беше наясно, че имах право да знам.

Въздишайки, той започна да ми разказва.

— В Париж настъпиха нередности, установихме множество нарушения.

— Чрез огледалото или?

Не уточни, навярно въпросът ми му се бе сторил твърде глупав или маловажен.

— Мисията беше спешна, ала местният пазител на времето ни се стори неблагонадежден, затова изпратихме Себастиано.

— Какво имаш предвид под нас? Ти и Есперанца? Или и други хора?

Отново не отговори, вместо това продължи, сякаш не му бях задала въпрос.

— Още в началото на мисията нещо се обърка и Себастиано заседна във времето. При нормални обстоятелства щях сам да се погрижа, ала не бях в състояние, затова изпратих теб.

— Чакай, не се случи точно така. Първо ме изпрати при Гастон. И това, въпреки че сте били наясно какъв отвратителен кучи син е той!

— Не си права.

— Но ти току-що сам каза, че сте знаели!

— Казах, че го смятахме за неблагонадежден. „Неблагонадежден“ в смисъл на „некомпетентен“. Не ни бяха известни безскрупулната му алчност и склонността му към насилие.

— Как въобще се е добрал до тази работа, след като е толкова некомпетентен?

— Не всички пазители на времето са сто процента перфектни професионалисти. Между тях, за съжаление, има и неудачници.

Да не искаше нещо да ми намекне? Погледнах го недоверчиво, ала на светлината на фенера окото му беше безизразно. Понякога този мъж бе истинска загадка за мен. Ако изобщо беше мъж, а не някой човекоподобен мутант от далечна вселена.

— Добре. Тогава бих искала да знам каква е била задачата на Себастиано.

— Да спаси един човешки живот.

— О! — Прилоша ми. Прозвуча толкова сериозно! Сега вече ставаше ясно защо завръщането му не беше успешно. Изпълнението на задачата му тепърва предстоеше. — Чий живот? На кралицата?

— За съжаление, това спада към нещата, които огледалото не разкрива.

— Ами аз? Аз също ли трябва да спася някого? Или огледалото не показа и това?

— Напротив, знаците бяха лесни за тълкуване. Ти трябваше да се погрижиш кралицата да си върне брилянтите.

— Да, да, дааа! — извиках и спонтанно вдигнах ръка към небето в знак на победа. И имах удоволствието да видя потрепването на Хосе. — Знаех си — казах победоносно и продължих с по-умерен тон: — През цялото време го знаех! Е, не бях съвсем сигурна. Но почти. — Но тогава ми светна, че нямаше повод за радост. Натъжих се. — Брилянтите са у Гастон. Със сигурност вече е на другия край на света.

— Не, все още е там, брилянтите също. За момента може спокойно да ги задържи, защото това ще е най-доброто отклоняване на вниманието, за да създадем фалшиво чувство за сигурност у врага.

— Не разбирам. Ако не са у нас, не можем да ги върнем на кралицата!

— Грешка — каза Хосе невъзмутимо.

— Защо грешка?

— Ще ти обясня веднага след скока. Или по-точно — ще ти покажа. Твърде дълго се застояхме тук. — Той нетърпеливо посочи скалите. — Ще тръгваме ли?

Преглътнах. Време беше. Щях да се върна при Себастиано.

Поех си дълбоко въздух и застанах до Хосе, който положи ръка върху скалата и отвори портала. Образува се трептящ кръг от бяла светлина, който ни обгърна. Вибрацията дойде бързо, а миг по-късно и студът. Затворих очи и запуших ушите си с ръце, ала трясъкът беше точно толкова силен, както винаги, той разкъса времето и ме запрати през вековете. Всичко около мен потъна в черно.

Ден осми

Този път главоболието се издържаше, защото преди скока предвидливо бях взела още едно болкоуспокояващо хапче. Когато дойдох на себе си, лежах до скалата и видях Хосе да стои над мен. Точно както и последния път, когато се приземих тук, се развиделяваше. Все пак нямаше да вървим през нощта. И в дъжда, тъй като беше сухо, с изключение на няколкото капки роса върху клоните, които паднаха върху мен.

Избърсах ги, надигнах се и изтупах наметалото си.

— Кой ден е днес? Искам да кажа, кога ме хвърли Гастон от моста?

— Завчера през нощта.

За пореден път се зачудих защо не беше възможно да се върнем няколко дни по-рано, така щяхме да предотвратим всички неприятни обрати още преди да са настъпили. С удоволствие бих предупредила предишното ми „аз“ от Гастон. И при първа възможност бих се погрижила любимите му понички да му заседнат в гърлото.

Ала за жалост, не ставаше. Системата не позволяваше среща с мен самата, защото щеше да е парадокс. Що се отнасяше до парадоксите, въобще не ги разбирах, ала бях решила това да се промени, въпреки клетвата ми след завършването да нямам нищо общо с физиката.

— Искаше да ми покажеш нещо — казах на Хосе.

Той бръкна в джоба на жакета си и извади една малка кутийка. Усмихвайки се, той я отвори.

Ахнах от изненада, когато видях огърлицата.

— Взел си я от Гастон!

— Не, това е дубликат.

— Фалшификат?

— Не, разбира се, истинска е. Изглежда точно като първата. Изработи я бижутерът, който направи и първата. При това по едно и също време.

— Ето защо си се върнал в 1620 година! Поръчал си я тогава, за да можем да я вземем днес с нас!

Той кимна.

— Отидох и по друга причина. Бях тежко ранен и трябваше да се възстановя. Така с един куршум уцелих два заека.

— Колко дълго беше там?

— Три месеца.

Бях ужасена. Три месеца! Докато за мен бе минала само седмица от последния ни телефонен разговор, той бе прекарал цели три месеца в миналото!

— Какво се случи?

— Битка — каза той рязко.

— С някой от старите? — Ужасът ми нарастваше. — Да не би с Джакомо? Отново ли се е появил?

— Не, беше друг.

Така подхвана тема, която за моя вкус имаше твърде много неизвестни. Хосе почти не говореше по този въпрос, а Есперанца пък съвсем. Явно имаше множество стари, ала двамата със Себастиано все още не бяхме разбрали колко бяха и къде се подвизаваха. Ала с течение на времето бяхме разбрали едно нещо — не всички бяха в приятелски отношения. Дори напротив, някои от тях не се понасяха. Точно както някога боговете на Олимп, които също са враждували помежду си.

Старите поглеждаха в огледалата си, наблюдавайки минали или бъдещи събития, претегляха реалността и различните възможности и решаваха какво да е на дневен ред. При което невинаги бяха на едно мнение.

Мълчаливо потеглихме. Хосе вървеше отпред. Аз го следвах… и изведнъж спрях на място. Отнякъде се чуваше шумът от фехтовка: ясният звук от звъна на шпаги, пуфтенето и стоновете на сражаващите се.

— Дуелиращи се — заяви тихо Хосе.

Миг по-късно отекна вик и битката заглъхна. Когато се приближихме предпазливо, видяхме на бледата утринна светлина една карета в края на гората. До нея трима елегантно облечени мъже се бяха надвесили над четвърти, който лежеше неподвижно на земята.

— Мъртъв ли е? — попита единият от тях с треперещ глас.

— Опасявам се, че да — отговори вторият от групичката. Звучеше потресен.

— С това получавате вашето удовлетворение, Бутвил — рече първият и погледна обвинително третия мъж, който държеше окървавена шпага в ръка.

— Всъщност да — отговори непоклатимо мъжът, бършейки шпагата си със стрък трева. — Предполагам, че ще се погрижите за всичко останало и ще уведомите съпругата на Дьо Порт.

— Разбира се — рече официално първият. — В края на краищата сме негови секунданти^[25]. Въпреки че съпругата му ужасно ще се разстрои, венчаха се миналия месец. — Той наведе глава. — Не знам как да ѝ поднеса новината!

— Дьо Порт не трябваше да ме нарича високомерно конте.

Едва дишах от страх. Досега смятах дуелите в призори за някакво клише. Измислени за филми и романи като Тримата мускетари. Или за туристи, които се разхождаха в Боа дьо Булон, като преди това бяха прелистили пътеводителя, за да видят какво се е случвало тук в миналото. Но очевидно тези истории за мъже, които се избиваха помежду си за най-малката обида, бяха верни.

Победителят в дуела се качи на коня си, който бе вързан наблизо. Хвърли един последен високомерен поглед към другите и се отдалечи.

— Какво ще правим сега? — попита единият от двамата секунданти.

— Знаеш, че не можем да върнем Дьо Порт, защото е братовчед на кардинала. Ще ни хвърлят в тъмницата, задето не сме предотвратили случилото се. Тази работа не бива да я разгласяваме публично. Най-добре той да се води изчезнал, както и каретата му.

— Може да е било обир — съгласи се другият е него. — А ние никога не сме били тук.

— В такъв случай трябва да оставим каретата на Дьо Порт на това място и да се върнем в града пеша.

— Така да бъде. Но първо да закопаем клетника.

Те завлякоха мъртвия в гората и Хосе ми даде знак.

— Но ние не можем просто да…

— Не чу ли? Каретата е безстопанствена. Стига да науча адреса на клетата вдовица, може да ѝ я закарам. Естествено, тя ще поиска да узнае какво се е случило. Ала c каретата ще стигнем по-бързо до града, което може да ни е само от полза. Хайде, качвай се, всяка секунда е ценна. — Миг по-късно той седеше на капрата и поемаше юздите.

Преодолях вътрешната ми съпротива и се качих, а Хосе подкара впряга. Двата коня послушно тръгнаха напред и бързо набрахме скорост.

Секундантите дотичаха с викове и ругатни от гората, ала Хосе равнодушно удари конете c камшика, при което станахме още по-бързи.

Имах лошо предчувствие, струваше ми се непочтено, че използвахме каретата на мъртвец. Но всъщност Хосе беше прав — тя принадлежеше на вдовицата. В това време една карета заедно c конете струваше колкото един луксозен автомобил в двайсет и първи век.

Опитах се да се отпусна и прогоня всички лоши мисли. От трополенето на колелата ми се доспа. Преди да се усетя, се унесох. Когато се събудих, вече приближавахме градските стени. Отдясно се намираше дворецът „Тюйлери“ с неговите красиви паркове, а вляво се простираха пасища, ниви и кошари. На един малък хълм се въртяха шумно перките на две вятърни мелници, а тук-там се виждаха монаси по време на работа.

По пътя към градската порта имаше манастири, чиято селска непретенциозност бе в ярък контраст c великолепната фасада на двореца.

Каретата мина през портата „Сен Оноре“, продължи направо в посока Бастилията и спря чак на Плас Роаял.

Хосе тикна в ръцете ми ковчежето с огърлицата.

— Означава ли, че трябва да действам както досега? Какво да кажа на Мари, къде съм била през цялото това време?

— Все ще измислиш нещо.

— А ти какво ще правиш през това време?

— Ще потърся Себастиано.

— А после? Тук ли ще го доведеш? Или ще се срещнем някъде другаде?

— Ще се срещнем. Ала не къде да е, а в Лувъра.

— Защо там?

— Защото там ще е балът.

О, боже, та той беше днес! Изведнъж сърцето ми се сви. Преди малко всичко ми се струваше сравнително лесно: трябваше да се погрижа кралицата да получи брилянтите, а Себастиано да спаси нечий живот — чийто и да беше той. Тогава нещата щяха да се подредят и отново можехме да се върнем у дома. Но в действителност нещо можеше да се обърка. Особено спасяването на човешкия живот. Колко бързо можеше да се случи това, изпитах на собствен гръб при първото ми пътуване във времето.

Все пак най-важната стъпка бе Себастиано да възвърне паметта си. Всичко останало щеше да се подреди, бях сигурна в това. Ако и двамата отново се заловяхме заедно за работа, щяхме да сме непобедим отбор и бихме се справили с всяка ситуация. Гарантирано.

— Време е да спреш да си говориш сама — предложи Хосе.

— Добре — отговорих, въздишайки.

Очевидно бях измърморила всичко под носа си.

Той ми подаде ръката.

— И трябва да слезеш тук. Пристигнахме.

— Разбира се. — Поех ръката му и слязох от каретата.

— Сигурен ли си, че можеш да върнеш паметта на Себастиано? — попитах, изпълнена със съмнение.

— Да — отвърна Хосе спокойно, докато се качваше на капрата.

Това вече беше ясен отговор. Веднага се почувствах по-добре. Във всеки случай това усещане не ме държа повече от три секунди.

— До довечера тогава — сбогувах се потиснато.

— До довечера. — Той изплющя с камшика, при което конете потеглиха.

Загледах се в отдалечаващия се файтон, докато не го изгубих от поглед. Изведнъж имах лошо предчувствие. Сякаш всеки един момент иззад ъгъла щеше да изскочи Мърфи с неговия закон и да ми каже, че съм си направила сметката без кръчмаря.

Но някой друг се показа иззад ъгъла. Или по-точно, излезе от една от къщите от срещуположната страна на площада. Едва не изпуснах кутийката с колието на земята. Беше Себастиано. С големи крачки той се запъти към улицата. По дяволите, Хосе го бе изпуснал на косъм! Но затова пък аз бях тук. Заля ме чувство на щастие, струваше ми се, сякаш не го бях виждала от няколкостотин години. Което до известна степен отговаряше на истинa.

В радостта си, че го виждам, вдигнах ръце и ги размахах диво.

— Тук съм! Ехо!

Той се обърна към мен и замръзна. Стоеше там, с отпуснати рамене, сякаш някой му бе изпуснал въздуха. Ала в следващия миг се затича.

— Ана! — извика той, поне толкова силно, колкото завчера на моста.

И тогава се втурна към мен с невиждана бързина. Шпагата му подскачаше нагоре-надолу и се удряше в краката му, но това не го притесняваше ни най-малко.

Аз също се затичах към него, така че да се срещнем по средата на площада. За моя безгранична изненада, видях сълзи в очите му. Върху лицето му се четеше недоумение, изглеждаше напълно зашеметен.

Преливаща от щастие, се хвърлих в прегръдките му, той ме прегърна и вдигна нагоре, така че краката ми останаха да висят във въздуха.

— Боже мой, ти си жива! — Себастиано ме притисна към себе си, зарови лице в косата ми и пое дълбоко въздух. После ме пусна и ме изгледа настойчиво. — Не си мъртва!

Аз също се просълзих. Наполовина смеейки се, наполовина плачейки, поклатих глава.

— Не, не съм! — Увих двете си ръце около него и го целунах страстно, беше ми все едно кой ни наблюдаваше. Той си спомняше всичко! Останала без дъх от вълнение, му се усмихнах лъчезарно.

Той взе лицето ми в ръце, сякаш трябваше да се увери, че съм истинска. Изведнъж посърна и видях болката в очите му.

— Хвърлих се във водата след теб и те търсих, отново и отново.

— О, колко мило от твоя страна — рекох развълнувано.

Той погали косата ми и ме целуна нежно. Потрепнах, защото се чувствах толкова прекрасно.

— Това беше най-лошото нещо, което някога съм преживявал — рече тихо той. — Нямаше те. Беше изчезнала безследно. Как се спаси?

— Ами аз скочих.

Той се намръщи.

— Какво имаш предвид със скочих?

Втренчих се в него. О, не! Не си беше възвърнал паметта! Зарадвах се прекалено рано. В гърлото ми заседна буца. Щеше да е прекалено хубаво, ако се бе получило от само себе си.

Ала чувствата на Себастиано бяха истински! Беше си помислил, че съм се удавила, и това го бе изкарало извън релси. Обичаше ме, независимо какво ми беше казал при последната ни среща. Никаква тактика не беше. Ние си принадлежахме и той го знаеше, със или без памет.

— Какво имаш предвид със скочих? — повтори той.

— А… това ли казах? Исках да кажа плувах. След като течението ме отнесе. Много, много надалеч. Накрая се добрах с последни сили до брега. — Със светкавична бързина украсих историята така, че да прозвучи достоверно. — Една селянка ме намери почти удавена на брега и ме отнесе в колибата си. Напълно изтощена, лежах върху един сламеник, докато тази сутрин не възвърнах силите си.

Можех да продължа да му разказвам, ала Себастиано не го интересуваха чак такива подробности. Той ме хвана за раменете и ме погледна много сериозно.

— Ана, безкрайно съм щастлив, че си жива. Няма смисъл да се самозалъгвам. Означаваш страшно много за мен.

— Знам това. — Изпълнена с любов, погалих бузата му. — Ти за мен също!

— Затова е толкова важно най-накрая да се вразумиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Престани с това, което правеше през цялото време.

Ъ? Нещо важно ли бях пропуснала в нашия разговор?

— Според теб какво съм правила? — попитах неразбиращо.

— Беше се съюзила с грешните хора. Можеше да умреш заради твоето лекомислие! Шпионаж и интриги! Подли машинации, които нарушават закона и реда!

— О! — възкликнах аз. — Така, значи. По този въпрос човек може да има… — Не довърших изречението. Нямаше смисъл да споря с него за това. Така или иначе, нямаше да ми повярва. Той не само бе загубил паметта си, но очевидно и мозъкът му беше така промит, че горещо вярваше в безупречността на Ришельо. За него кардиналът бе единица мярка за всичко.

— Замалко да загубиш живота си заради участието ти в тази афера — продължи той. — Когато стигнах моста, негодникът вече беше избягал. Но не се притеснявай, ще го намеря, а след това ще съжалява, че се е родил. Този дебелак ще познае не само мен, но и шпагата ми!

Стана ми много приятно, като си представих сцената. Погледнах го благодарно.

— Ще направиш това за мен?

— Ще направя всичко за теб — рече той твърдо. — Само ако осъзнаеш, че досега стоеше на грешната страна.

— Осъзнавам го — рекох миролюбиво. Поне що се отнасяше до Гастон, беше самата истина. С него бях приключила, като изключим, че трябваше да си плати, задето се опита да ме убие. Що се отнасяше до лоялността ми към Мари и кралицата, за известно време трябваше да я запазя за мен. След като Себастиано си спомнеше всичко, така или иначе, щеше да знае кои са истинските приоритети в тази мисия.

— Знам, че познаваш дебеланкото — рече Себастиано. — Кажи ми името му.

— Казва се Гастон Льоклер.

— Къде се подвизава? — попита войнствено Себастиано.

— Има стая на Рю дю Жур, но със сигурност вече не е там.

— Всъщност откъде познаваш тази измет?

— Той идва от… същата местност, както и аз. Но го познавам бегло. Подмами ме, че възнамерява да ми помогне, но в действителност е искал бри… да забогатее. — Бързо смених темата и посочих къщата, от която преди малко излезе Себастиано. — Какво правеше там?

— Имах среща с Негово Високопреосвещенство.

Потреперих.

— Ришельо? Там ли живее?

— Разбира се.

Притеснено погледнах към къщата през рамото му. Дали Ришельо стоеше там някъде на някой прозорец и ни наблюдаваше? Беше доста далеч, в другия край на площада, който беше огромен. Но може би имаше бинокъл. Дали вече бяха измислени в този век? С него можеше прекрасно да шпионира тайните посещения на кралицата.

— За какво мислиш? — попита ме Себастиано.

— А, за нищо.

— Изглеждаш прекалено сериозна, за да е нищо.

— Ами след като ме питаш… Смяташ ли, че кардиналът може да има нещо против, че ти и аз… ние…

— Би имал известни резерви — допусна Себастиано. — Но докато е убеден, че по този начин служа за постигането на по-висши цели, не би възразил.

— Чакай малко. — Погледнах го втрещено. — Значи ли, че ще му представиш нещата така, сякаш се жертваш? Че спиш с мен за постигането на по-висши цели!

— И сам ще се досети, че няма да е голяма жертва за мен.

Гневът ми нарасна.

— Така както нямаше да е голяма жертва, ако се беше сближил с Мари, както той искаше от теб първоначално?

Лицето му посърна.

— Подслушала си разговора ни?

— И какво, ако е така? — отсякох аз.

— Ето защо ме заля с виното.

— Беше от невнимание.

Той не изглеждаше така, сякаш ми вярваше.

— Значи, поканата ти за театър също бе от невнимание? Или по-скоро бе опит да ме следиш и държиш настрана от херцогинята?

— Исках да те видя отново!

На това той отвърна с иронично повдигане на вежди. Осъзнах, че отново се карахме. Но бях бясна, също колкото и той, защото се осмеляваше да ме обвинява!

— Мериш с двоен аршин — изтъкнах аз. — В края на краищата ти също не излезе с мен от чиста симпатия. А само заради по-висшите цели!

Той въздъхна и лицето му отново придоби благо изражение.

— Ана, вече сме обсъждали това. Въртим се в кръг с този спор. Сама каза, че между нас има някаква специална връзка, която излиза извън рамките на обичайното привличане. Отначало отказвах да го приема. Но междувременно разбрах, че си права. — Той ме погледна умолително. — Влюбих се в теб, Ана. До уши, тотално и безнадеждно.

Сърцето ми се разтопи. Усетих как очите ми се напълниха със сълзи и пожелах да кажа нещо, ала не успях. Устните ми трепереха и аз ги прехапах, за да го скрия.

Той докосна рамото ми.

— Нека да забравим причината, поради която се срещнахме първия път, и да започнем на чисто. Ще говоря с Негово Високопреосвещенство и ще му обясня, че намеренията ми към теб са искрени.

Погледнах го право в очите, за да открия в тях някакви следи от поредния му тактически ход. Но видях само дълбока и искрена обич.

Малко несигурна, си поех дъх.

— Ако му кажеш това, със сигурност ще си навлечеш неприятности.

— Не и ако успея да го убедя, че си се отказала от заговорническия съюз на херцогинята и кралицата.

Използвах момента и смених темата.

— Всъщност защо миналата нощ ме следваше? — попитах го.

— Следях те — призна той откровено. — Любовникът на кралицата е бил видян как залага брилянтите. Следователно се очакваше, че кралицата ще намери начин и средства да ги откупи, защото кралят ѝ нареди да ги носи на днешния бал. Накрая повериха на теб да върнеш колието, очевидно с погрешното убеждение, че никой няма да те проследи.

Героично потиснах гнева си, беше ми ясно, че Ришельо бе успял да приложи в действие коварния си план само защото бях издала на Себастиано поверителната информация.

— Аз просто ти исках доброто — продължи той. — Лично се ангажирах да те следя, защото само така можех да те спася от обвинение в конспирация. Планът ми беше да ти взема колието и да те пусна невредима. А на Ришельо щях да кажа, че си ми го дала доброволно.

— Много милостиво от твоя страна.

Той не чу ироничната нотка в гласа ми.

— За съжаление, на Ил дьо ла Сите изгубих следите ти. Моето невнимание почти ти струва живота, така дебелакът успя да те нападне и ограби. Но като се замисля, инцидентът допринесе и за нещо добро — брилянтите са извън играта. Кралицата няма да си ги сложи на бала и така ще бъде разобличена.

— Ти непременно искаш да я обезглавят, нали? — изтърсих аз.

— Ана, не сме в двора на Хенри VIII. Най-лошото, което може да ѝ се случи, е да я накажат с изгнание.

— Но това не е честно! Тя не прави никому нищо лошо!

— Тя е прелюбодейка и вреди на короната.

— В интерес на истината, на кардинала не му пука! Той иска да се отърве от нея, за да разгърне властта си. На краля също не му пречи, че тя обича друг мъж. Той не държи на брака си, след като самият той си има приятел.

Себастиано ме гледаше втренчено. Очите му проблеснаха и за миг ми се строи, че забелязах следа на колебание. Сякаш дълбоко в тях нещо се размърда, може би бяха изгубените му спомени. Но след това поклати глава.

— Говориш глупости, Ана. Освен това вече водихме този разговор и не доведе до нищо. Всъщност си помислих, че си осъзнала грешката си и съжаляваш за поведението си. — Той присви очи. — Какво криеш зад гърба си?

— Нищо — отговорих аз.

През цялото време държах ковчежето с огърлицата, което досега му бе убягнало. Самата аз не мислех за нея, тъй като бях безкрайно щастлива да видя Себастиано. Само преди малко, когато спомена думата брилянти, незабележимо си преместих ръката зад гърба.

— Покажи ми ръката си.

Показах му я. Ала преди това бях преместила ковчежето в другата, която уж случайно също беше зад гърба ми. Чувствах се така, сякаш играех на някаква глупава игра в детската градина. Беше ясно, че Себастиано нямаше да се върже, и тъй като беше човек на действието, ме обхвана с двете си ръце и взе кутията, отвори я и погледна колието с каменно изражение.

— Моля те — извиках аз. — Не трябва да си правиш погрешни изводи! Не те излъгах! Наистина! — Умолявайки го, добавих: — Не я вземай! Върни ми я!

Той затвори кутията и ме погледна. Лицето му изведнъж пребледня.

— Махай се от очите ми. В противен случай ще съм принуден да те арестувам и да те предам на тъмничаря. И вярвай ми, това не е само заплаха.

Бях толкова шокирана, че не можех да издам нито звук. Докато отстъпих ужасено крачка назад, Себастиано прибра ковчежето, обърна се и тръгна направо към къщата на кардинала.

Взех се в ръце и се затичах. Трябваше да намеря Хосе, и то веднага! Той трябваше да оправи нещата! Някак си трябваше да помогне на Себастиано да си възвърне паметта, за да върне огърлицата. И ако вече я беше предал на кардинала, трябваше да му я вземе, без значение как.

Боже, ама че каша! И вината беше изцяло моя. Защо просто не направих това, което трябваше, преди да се хвърля на врата на Себастиано като някоя страдаща от любовна мъка луда? Например можех да скрия огърлицата в кожената ми чантичка. Тогава ковчежето щеше да е празно и всичко щеше да е наред.

Докато тичах и се оглеждах за каретата, ми стана ясно, че губех ценно време. Хосе можеше да е навсякъде, дори и в жилището на Себастиано. За съжаление — за разлика от Хосе — нямах никаква представа къде се намираше то. Бях пропуснала няколко подходящи възможности да попитам Себастиано за това. Още една небрежност от моя страна, за която трябваше да отговарям.

Останала без дъх от тичане, се спрях на Плас дьо Грев в близост до пясъчния бряг на реката, но в следващия момент трябваше да отскоча встрани, защото блокирах улицата, по която търкаляха една огромна бъчва с вино.

— Внимавай, глупачке — изрева мъжът, който надзираваше операцията.

Двамата ратаи, които търкаляха бъчвата към една каруца, се потяха и ругаеха, а единият от тях дори се опита да ме изрита, докато ме подминаваше, вероятно защото се намирах в обсега му и искаше да си изкара гнева на някого.

— Не можеш просто така да риташ жена, Филип — извика колегата му, хилейки се.

Филип. Филип! Това бе решението! Задъхана, продължих да тичам. Филип знаеше къде живее Себастиано, защото му беше предавал съобщенията от Гастон! Можеше да ми каже адреса и щях да стигна на мястото за нула време. Хосе със сигурност щеше вече да чака там и можех да му обясня всичко.

Дали щеше да ми се сърди?

Не, той напълно ще те разбере, рече подигравателно вътрешният ми глас. Не всички пазители на времето са сто процента перфектни професионалисти. Между тях, за съжаление, има и неудачници.

Точно така, аз бях една от неудачниците. Все някак си успявах да проваля всичко. Или не стигах много далеч с гениалните си идеи. Например когато с последни сили се озовах пред шивашкото ателие и бащата на Филип ми съобщи, че синът му отново не си беше вкъщи.

— Случайно да знаете къде бих могла да го намеря? — попитах аз.

— Искаше да гледа репетицията в театъра.

— Благодаря! — извиках, вече тичайки към следващата цел.

— Хареса ли ви роклята? — извика той след мен.

— Херцогинята все още не ми я е показала!

Боже мой, напълно бях забравила за Мари. Със сигурност вече се беше побъркала от притеснение, нямаше ме вече втори ден. Преди малко можех да се отбия при нея и да ѝ кажа, че съм добре.

Но така щях да се забавя още повече. А и щеше да се наложи да ѝ обясня какво се бе случило с брилянтите.

Две пресечки по-надолу вече не можех да дишам. Измъчвана от остър бодеж встрани, ми хрумна, че щях да съм много по-бърза, ако наемех карета. За какво иначе ми бяха парите за черни дни? Бяха останали невредими след скоковете ми във времето и останалите ми приключения. Бе дошъл моментът да прибягна до тях. Дишайки тежко, се качих в най-близката наемна карета, открита и с един кон — същата като онази, с която двамата със Себастиано бяхме отишли на театър. По пътя към хотел „Бургундия“ се опитах да проясня ума си и да измисля резервен план, в случай че Филип не беше в театъра. Като например да се изправя пред кардинала с насочено срещу него оръжие (щях да взема назаем сабята на дядо Анри) и да го заставя да ми върне огърлицата. Или да подпаля балната зала на Лувъра, така щяха да евакуират хората и да отложат събитието.

Но разбира се, всичко това бяха пълни глупости. Започнах да плача и когато каретата спря пред театъра, лицето ми бе обляно в сълзи.

— Наред ли е всичко, мадмоазел? — попита ме кочияшът.

— Не — изхлипах аз. — Мисля, че съм в грешния филм. — Както винаги думата се замести с пиеса, при което кочияшът ме погледна с недоумение.

— Желаете ли да ви закарам до друг театър?

— Не, няма значение. Изчакай ме тук.

Когато влязох в залата, все още плачех, ала въпреки замъгления ми от сълзи поглед ясно можех да видя как Филип и Сесил седяха на първия ред и се целуваха. Когато им се показах, веднага се отдръпнаха един от друг.

— Ана! Ти си жива! — Филип скочи на крака и дотича при мен по пътеката между пейките. Той ме погали нежно по бузата, сякаш не можеше да повярва, че стоях пред него. — Мислехме, че си се удавила!

Подсмръкнах.

— Как разбрахте за това?

— Твоят мускетар е бил вчера при Мари дьо Шеврьоз и ѝ е съобщил тъжната новина. Херцогинята изпратила съобщение на Сесил и така аз научих от нея. — Той сияеше срещу мен. — Но явно е станало недоразумение. Нямаш представа колко се радвам!

Подейства ми добре, че беше толкова радостен. Усмихнах му се колебливо и избърсах сълзите си. Сесил също се приближи. Бяло-русите ѝ коси стърчаха във всички посоки, а на врата си имаше смучка. Беше увила една тога около прозрачната си риза на нимфа и ме гледаше с широко отворени очи.

— Ти не си се удавила!

— Не, успях да доплувам до брега.

— А как въобще си паднала във водата?

Поех си дълбоко въздух.

— Гастон ме хвърли. Искаше да ме убие.

— Какво? — извикаха Филип и Сесил в един глас.

— Защо? — попита Филип зашеметено. — Защо го е направил?

— Искаше брилянтите на кралицата. Случайно бяха у мен и ми ги открадна.

— Брилянтите на кралицата са били случайно у теб? — повтори Сесил невярващо.

— Е, не беше съвсем случайно. Беше дала огърлицата на някого и си я искаше обратно. Затова помоли херцогинята да я вземе от нейно име. Ала тя беше заета, затова се погрижих аз. Гастон бе разбрал за това и ме нападна.

Двамата се бяха втренчили в мен. Не беше трудно да се забележи, че не вярваха на по-голямата част от историята ми. Особено Сесил ме гледаше доста странно.

— Признай си, ти шпионираш за Ришельо — каза рязко тя.

— Какво? — Засмях се слисано. Това беше най-абсурдното обвинение на всички времена. — Та аз мразя този човек! Никога и за нищо на света не бих работила за него! — Погледнах я предизвикателно — Всъщност понякога съм си мислела, че ти шпионираш за него.

Тя се втренчи в мен.

— Ти си луда.

— Престанете веднага. — Филип нетърпеливо поклати глава. — Ана, какво искаш от нас?

— Първо, искам да знам къде живее Себастиано. — С това предизвиках още повече подозрението на Сесил.

— Филип, тя нарочно се прави на глупава. С този мускетар имат афера, а не знае къде живее.

— Но аз наистина не знам! — извиках отчаяно. — Затова дойдох тук! Моля те, Филип! Кажи ми!

— На Рю Сен Мартен, над билковия магазин.

По дяволите! Сега си спомних! Веднъж мосю Мирабо беше споменал улицата, просто покрай всички притеснения бях забравила. Въздишайки, притиснах длани към слепоочията си. Трябваше да се концентрирам, ако исках да спася положението. Все още имаше една възможност (макар и минимална), която не бях взела под внимание. Но за това трябваше да разкрия малка част от истината.

— На маскения бал тази вечер кардиналът ще злепостави кралицата — обясних аз. — Кралят ѝ е наредил да си сложи диамантената огърлица. Но това няма как да стане, защото колието е у Гастон.

— Защо би я злепоставило, ако не носи колието? — попита Сесил бавно.

Поколебах се, ала след това осъзнах, че тук би помогнала само цялата истина. Без помощта на двамата можех да забравя за какъвто и да било успех на мисията. Следователно трябваше да изплюя камъчето.

— Кардиналът е издал на краля, че кралицата е подарила брилянтите на любовника си. Ето защо е скроил плана, за да я съсипе на бала. — Спестих им, че Ришельо щеше да го стори благодарение на моята изключителна непредпазливост.

Сесил подсвирна.

— Виж ти!

Филип беше възмутен.

— Каква подлост!

Още повече подкладох възмущението им.

— И всичко това само защото кралицата следва истинската си любов, вместо да се измъчва заради брак, който е сключен по сметка.

Филип веднага кимна решително, Сесил също изглеждаше така, сякаш с този аргумент можех да я спечеля на моя страна, затова добавих:

— Ришельо никога не е харесвал кралицата. Той иска да се отърве от нея.

— Вярно е — рече Сесил замислено. — Отваря му се много добра възможност.

— Точно това искаше да предотврати херцогинята — обясних аз. — Но сега брилянтената огърлица е у Гастон, който възнамерява да избяга, ако не го спра.

— Хм, не ми направи такова впечатление — рече Филип. — Видях го преди час. Спомена, че довечера ще отиде на бала. В действителност каза, че би искал да види със собствените си очи резултата от труда си.

Сесил се намръщи.

— Чудя се дали не работи по поръчка на кардинала?

— Не — изразих съмнението си. — Иска огърлицата за себе си, изрично ми го каза, преди да се опита да ме убие. Планира да си подсигури добър живот. Така че накитът все още е у него.

— И като бонус иска да види срамното унижение на клетата кралица! — Бузите на Филип почервеняха от яд. — Алчността му не познава граници. Той още ми дължи пари и все твърди, че в момента е затруднен.

— Срамота — обади се Сесил и ме погледна. — С какво можем да ти помогнем?

Поех си бавно въздух. Сега бе настъпил моментът за един нов план.

След като обсъдихме всичко до най-малката подробност, оставих на Филип и Сесил част от моя златен резерв. До вечерта щяха да имат някои разходи.

Впечатлена Сесил посочи монетите.

— Изглежда, херцогинята е доста щедра, нали?

— О, тя има толкова злато, че не знае какво да го прави. — Оставих ги да си мислят, че златото идваше от Мари.

Дори погледът на Филип се изпълни с копнеж, когато извадих златните монети от кесийката си и им отброих няколко. Знаех какво му минаваше през главата. За него пътят към сърцето на Сесил бе постлан със злато и това бе единственият начин да я спечели завинаги. Докато бяха толкова бедни, колкото сега, тя нямаше да престане да се среща е отвратителния Баптист и Филип щеше да продължи да се измъчва.

— Можете да задържите всичко, което ви остане — обещах им аз. — Ще ви дам още, стига веднъж завинаги да приключим с тази работа.

Не го казах, за да положат по-големи усилия, а защото исках да са щастливи заедно. В противен случай златото щеше да се върне във фонда на пазителите на времето на френския барок, така поне щях да го инвестирам разумно и на местно ниво. Филип и Сесил бяха мои приятели, а на приятелите се помага, когато съществува възможност.

— Трябва да тръгвам. — Прегърнах и двамата, след което потеглих. Отидох с каретата под наем до Рю Сен Мартен, но надеждите ми, че ще намеря там Хосе, бързо се изпариха. Каретата му никъде не се виждаше. Себастиано също го нямаше — почуках упорито на вратата му на втория етаж, където ме заведе гледащата като крава и малко тъпа дъщеря на търговеца на билки.

— Брат ви рядко си е вкъщи — каза момичето, което беше приблизително на моите години. — От задължения няма време. Кардиналът залага големи надежди на него. Мосю Фоскер е един от най-способните му мъже.

— Мога да се обзаложа — измърморих аз.

— Странно, не е споменавал да има сестра. Всички си мислехме, че е загубил цялото си семейство при пожар.

— Аз съм много издръжлива и оцелях.

Тя ме погледна с големите си изпъкнали очи.

— Въобще не си приличате. Вие сте руса, а той е с черна коса.

— Той също така е и мъж — рекох аз.

С това ѝ дадох тема на размисъл. Тикнах в ръката ѝ една сребърна монета и ѝ обещах още, ако ми прати известие в Палас дьо Шеврьоз веднага след като Себастиано се прибереше.

— Но не трябва да му казвате, че съм била тук. Искам да го изненадам.

Тя стисна монетата със зъби и ми даде думата си.

По моя молба кочияшът направи един кръг около къщата на кардинала и аз ѝ хвърлих един дискретен поглед. Въпреки жегата, бях си наметнала пелерината, чиято качулка падаше пред лицето ми, така че никой не можеше да ме разпознае. Пред къщата имаше една дузина мускетари и е надеждата, че някой от тях можеше да е Себастиано, се наведох напред от файтона, за да ги огледам по-добре. Точно в този момент возилото рязко зави, аз загубих равновесие и залитнах към резето на вратичката, което се вдигна. Вратата се отвори широко и аз нададох силен вик. Замалко да падна от файтона, задържах се на косъм. При тази крайно опасна каскада загубих наметалото си — съсипвах ги по-бързо, отколкото можех да ги износя. Единият му край се изплъзна и попадна под колелата. С едно рязко движение се откъсна от тялото ми и падна измачкано на пътя. Привлякох вниманието на мускетарите и всички се обърнаха към мен. Висях наполовина от каретата, вкопчена в рамката на клатещото се превозно средство. Косата ми, която след последното ми преминаване във времето приличаше по-скоро на слама, се вееше диво пред лицето ми, така че едва след повторното поглеждане видях, че Себастиано действително бе сред мускетарите. Той ме гледаше втренчено, сякаш не вярваше на очите си. Жак и Жул също бяха там, те ме познаха и ми махнаха.

— Ана! — извика Жак (или беше Жул), докато тичаше след файтона. — Почакай!

— Да спра ли? — попита ме кочияшът.

— Не, в никакъв случай! Бързо напред към Палас дьо Шеврьоз!

Жак (или Жул) забави ход, ала не разбрах дали защото се разочарова, или защото се разсърди, тъй като погледът ми се бе заковал в Себастиано. Той бе отишъл при наметалото ми и го вдигна, гледайки ме право в очите. Лицето му беше безизразно. Ако изобщо можеше да се прочете някакво чувство, то бе потвърждение на заплахата му, че ще ме предаде на тъмничаря. По гърба ми премина ледена тръпка, когато си спомних думите му.

Пред Палас дьо Шеврьоз се разплатих с кочияша и се запътих към къщата, вървейки бързо под аркадите. Един последен поглед към противоположната страна на големия площад ми показа, че Себастиано все още стоеше там и ме наблюдаваше.

Мари беше безкрайно щастлива, когато изведнъж се появих. Тя ме прегърна и непрестанно галеше косата ми, сякаш искаше да се убеди, че наистина стоях пред нея.

— Значи, е истина! — извика тя е възторг. — Преди малко Минет заяви, че те е видяла на площада, но аз си помислих, че е плод на въображението й! Дори ѝ се скарах, защото продължаваше да настоява, че те е видяла. — Гласът ѝ трепереше. — Изживях един ужасен ден! Пролях безброй сълзи, когато Фоскер ми съобщи за смъртта ти. Искаше ми се и аз да умра, защото вината беше моя.

— Та това са пълни глупости.

— Не, не, вярно е! Ако не те бях изпратила на тази опасна мисия, нападението нямаше да се случи!

— Сега отново съм тук.

— Да, стана чудо! — Мари сияеше. — Сега всичко ще се нареди!

— Ами… страхувам се, че не е съвсем така. Брилянтената огърлица не е у мен. Типът, който ме нападна, ми я взе. — Пропуснах да спомена факта, че ми бяха свили под носа още една огърлица копие, и бързо добавих: — Но имам план как да върнем колието за бала тази вечер.

Мари отвори широко очи.

— Сигурна ли си?

— Не — признах аз. — Но си струва да опитаме.

Херцогинята въздъхна.

— Прекалено се радвам на завръщането ти, за да си блъскам главата по въпроса. Направихме това, което бе по силите ни. Твърдо вярвам, че всичко ще се нареди. — Тя плесна с ръце като едно щастливо дете. — А най-хубавото е, че можем да отидем на бала!

След новината за смъртта ми бе решила да не ходи, затова сега се радваше още повече, че все пак щеше да присъства. Веднага нареди да ми приготвят вана. Докато чаках, седнах до дядо Анри в салона.

— Радваш ли се за бала? — попита ме той.

— Да — излъгах. — Определено ще е приказно.

— Сигурен съм в това. Аз го очаквам с нетърпение, защото не се удава често възможност да се видят заедно кралят и кралицата. Те са една толкова хубава двойка.

Кралицата вече я познавах и знаех, че изглежда превъзходно. Оставаше да се види дали кралят беше на нейното ниво. В интернет — във всеки случай преди да изчезне мистериозно — изглеждаше доста добре, но това можеше да се дължи на ласкателно нарисувани портрети.

— Кардиналът също ще се появи — продължи дядо Анри. — Един много могъщ човек.

— Да — съгласих се лаконично.

— Въпреки това стои под въпрос дали е справедлив — размишляваше дядо Анри. — Особено когато става въпрос за хугенотите.

Кимнах учтиво, защото не знаех какво да кажа. Дядо Анри седеше с изправен гръб, подпирайки двете си ръце на бастуна. Погледът му съзерцаваше ужасното платно отсреща, което отразяваше зверствата през Вартоломеевата нощ.

— Ришельо произхожда от семейство, посветило се на закона и реда. Баща му е бил началник на гвардейците, а дядо му известен юрист. Но сред тях нямаше кой да предотврати клането, дори напротив.

— Може би Ришельо е различен — казах, макар да знаех истината.

Дядо Анри поклати мрачно глава. Върху старото му сбръчкано лице бе изписана мъка, а очите му блуждаеха в нищото.

— Опасявам се, че е много по-лош. Подготвя почвата за окончателното прогонване на моите братя по вяра.

Мари отвори големите двойни врати на салона и пристъпи като истинска фея. Очите ѝ сияеха от нетърпение.

— Започва се, Ана! Банята ти е готова!

Станах от дивана и се усмихнах плахо на дядо Анри. Ужасно ми беше мъчно за него, ала не знаех как да го утеша. Всички тези страшни преживявания бяха само изкуствени спомени, но със сигурност точно толкова травмиращи.

Той отвърна на усмивката ми с меланхолична любезност.

— И да се нагласите подобаващо, вие двете! — извика, той след нас, когато последвах Мари към стаята ѝ, където беше приготвила всичко.

Когато се потопих в топлата вана с аромат на лавандула, усетих колко бях напрегната. Липсата на сън, разигралите се събития и най-вече кавгата със Себастиано ми бяха дошли в повече. Чувствах се като играчка на батерии, движеща се напред-назад, на която някой беше счупил бутона за спиране.

Когато Мари научи, че не бях яла от предния ден, нареди да ми донесат цяла табла с вкуснотийки, от които си хапнах няколко още докато седях във ваната. След това се почувствах по-добре, но значително по-изтощена. От горещата вода се уморих. Масажът на главата, който ми направи Минет, за да ми измие косата, ми подейства сънотворно. Бях на път да се унеса. Ако зависеше от мен, след банята бих се излегнала за няколко часа, но Мари категорично отказа; обясни, че все още сме имали доста неща за вършене.

Останалата част от стайлинга съвсем ме довърши. Въпреки това изпълнявах послушно всичко, защото Мари бе в стихията си и аз не исках да ѝ развалям настроението. Процедурата протече като един от епизодите на Пълна промяна, където кандидатката можеше да види новия си външен вид едва в края на предаването. Минет полира ноктите ми е една специална кърпа, оскуба ми веждите, напарфюмира ме зад ушите с приятен аромат, нави ми косата c маша и ме гримира, докато седях по бельо и чорапи на табуретката, без да се поглеждам в огледалото. Дори още не бях видяла роклята. Затова пък имах възможността да огледам доста добре бельото ми, което имаше невероятна прилика c някои модели от двайсет и първи век. Корсет c връзки, който ми седеше доста добре, и бикини тип боксерки c панделки и къдрички. Всичко изглеждаше доста скъпо. Дори копринените чорапи бяха истински лукс, c телесен цвят и ултратънки, които се закрепяха над коляното c панделки.

После трябваше със затворени очи да се мушна в роклята. Усетих мека тъкан и нежен аромат на цветя, докато Минет обикаляше около мен и ме гласеше. Мари издаде няколко възхитителни стона и така стигнах до заключението, че всичко изглеждаше, както си го бе представяла. Тя ме хвана за ръката и ме дръпна няколко крачки напред.

— Още не, още не! — викаше тя. — Само когато ти кажа! — Вълнението ѝ бе заразно, чувствах се като Пепеляшка след срещата ѝ c добрата фея. — Сега вече можеш да си отвориш очите!

Поглеждайки се в огледалото, трябваше да примигна няколко пъти, защото не можах да се позная, действително изглеждах като Пепеляшка. Роклята ми беше от бяла коприна с втъкана сребърна нишка. В горната си част бе вталена, а от кръста надолу се спускаше до пода на блестящи вълни. Ръкавите бяха тесни до лактите и от там се превръщаха в истински произведения на изкуството от дантела. Талията бе c остър връх и украсена с перлена бродерия. Въпреки това роклята не изглеждаше претрупана — просто беше приказно красива. Филип бе сътворил един истински шедьовър.

Но Минет също бе свършила отлична работа. Тя бе прибрала косата ми в гръцки кок, с наниз от перли и изобилие от масури, които падаха свободно от двете ми страни. А гримът ме бе променил изцяло. Никога не се гримирах силно, но затова пък Минет не беше пестила материал. Светла основа, изобилие от черен молив на очите, а на устните червена къна — не беше грим за всеки ден, ала напълно подходящ за едно голямо вечерно парти.

— Харесваш ли се? — попита Мари.

Впечатлена, гледах отражението си и кимнах мълчаливо.

— Новият ми шивач я уши. Показа ми скица на роклята, която напълно ме завладя. Един наистина талантлив млад мъж, който ще стигне много далеч.

Обърнах се към нея и отново примигнах, защото външният ѝ вид ме порази. Никоя от известните ми топмодели не можеше да се сравнява с нея. Тя беше толкова сияйна и безупречно красива, че ти спираше дъха. Роклята ѝ, едно приказно творение от златна коприна, беше подобна на моята, само че тя я изпълваше по-добре от мен и деколтето ѝ бе значително по-пищно.

— Мари, ти си ослепително красива — казах с възхищение. — Ще засенчиш всички на бала.

Тя се изчерви от радост, но поклати глава.

— Както винаги, кралицата ще бъде най-хубава.

Доброто ми настроение се изпари на мига.

— Ами ако… — Ако не успеем да вземем диамантите навреме, исках да кажа, но се спрях, защото не исках да си го представям.

— Тя ще носи воал — рече Мари. — Затова няма веднага да се забележи, че не носи колието.

— Тогава може би ще успеем да ѝ го върнем навреме.

Мари сви рамене и въздъхна.

— Да се надяваме на най-доброто. — Изведнъж тя направи няколко танцови стъпки, а полите ѝ се завъртяха шумно около нея. — Стига толкова. Ние все още не сме готови! Погледни обувките! И тези ветрила! И прекрасните бродирани маски! Не са ли фантастични?

Времето се изтъркули някак си, когато най-накрая каретата спря пред къщата и потегли към кралския бал c маски. Дядо Анри ни се възхити и ни направи комплименти, ала аз не можах да се зарадвам истински. Коремът ми бе свит на топка от напрежение, но нямаше връщане назад.

През тази вечер всичко щеше да се реши.

Огледах почтително балната зала. Тя беше с гигантски размери, а празничната ѝ украса беше главозамайващо пищна. Навсякъде горяха свещи в многоръки свещници, както и в огромните, блестящи c безброй кристални капки полилеи, които висяха от тавана и изпълваха залата c мека светлина. Скъпи копринени тапети предлагаха стилен фон на големите маслени платна, сред които съзрях една истинска картина на Рубенс. Спрях се пред нея изумена. След няколкостотин години на това място пак щяха да висят картини на други известни художници, тъй като кралският дворец щеше да се превърне в музей, но тук и сега имаше маскен бал и аз бях в центъра на събитието. Група музиканти стояха в ъгъла и свиреха весела музика. Лека-полека гостите бяха пристигнали и сега лакеи им поднасяха напитки. Имаше повече от стотина души, които стояха на групички и си говореха, всички облечени в прекрасни тоалети и маскирани. В тези ранни векове сред благородническото съсловие маската спадаше към модерните аксесоари за балове дори и извън времето на карнавала.

От съображения за сигурност си бях сложила котешката маска, което доведе до малък спор с Мари. Тя искаше да си сложа маска, която бе поръчала специално за мен и подхождаше на роклята ми — в кремав цвят и c перлена украса. Но аз настоях за моята под претекст, че ми бе скъп спомен от родния край и исках да си я сложа на днешния ден — което донякъде си беше вярно. За моя изненада, Мари ме разбра и не повдигна допълнителни възражения.

Имах чувството, че времето ми изтичаше. От пристигането ни нищо не се бе случило. С дядо Анри прекарахме първия четвърт час заедно, залепени до полата на Мари, която ни мъкнеше от групичка на групичка, оглеждайки се във всички посоки. Беше ми почти невъзможно да открия познати лица под маските, изискваше се максимална концентрация. Кралят и кралицата още не се бяха появили, а също и от Ришельо нямаше следа. Затова пък разпознах няколко гости, които бях срещала при други обстоятелства, като маркиза Дьо Рамбуйе и няколко от нейните посетители. Също така на пътя ни се изпречиха различни познати лица от партито на Мари.

Хосе и Себастиано все още не бяха дошли, ето защо се надявах, че междувременно Хосе бе успял да възвърне паметта му. Имаше малка надежда, че кралицата отново разполага с огърлицата си. И веднага щом се появеше, щях да знам със сигурност. Ако беше забулена, тогава можеше да помогне само план Б. За него обаче беше от съществено значение присъствието на гадния предател Гастон. Но засега никъде не го виждах.

За мое успокоение, на няколко пъти видях в тълпата Филип и Сесил. С парите, които им бях дала, си бяха подсигурили дрехи и бяха подкупили церемониалмайстора да ги допусне до бала. Засега всичко вървеше по план, но все още не ми бяха дали уговорения знак. И така, трябваше да чакам, въпреки че никак не ми беше добре от вълнение и тревога. Не оставаше много време до отварянето на банкета — в една съседна зала бяха приготвили за гостите огромна банкетна маса. А когато всички се настаняха по местата си, щеше да е късно, защото тогава кралицата трябваше да се разбуди и с това да настъпи нейното падение.

Хората около мен се впускаха в празни приказки. Основно клюкареха по адрес на други, които не присъстваха тази вечер и които никога не бях чувала. Докато изведнъж не споменаха име, което ми беше познато.

— Дьо Порт е напуснал града още по тъмно. Носи се слух, че е искал да се дуелира с Бутвил, но е избягал от страх.

— Кой твърди това? — изплъзна ми се от устата. — Самият Бутвил? — Игнорирах смаяните и снизходителни погледи, които ме зяпнаха от всички страни. — Ако го казва той, лъже. Дьо Порт се отзова на дуела. Той не беше страхливец, а човек на честта.

— Той беше? — попита смаяно една жена.

— Неговите секунданти със сигурност могат да ви кажат повече.

— Какво говорите! — извика един мъж. — Сигурен съм, че видях файтона на Дьо Порт! В никакъв случай не е избягал!

— Не би било в негов стил — съгласи се друг.

— Време е да се сложи край на безчинствата на Бутвил! Колко вече е убил при дуел?

— Клетата му млада жена!

Всички говореха ожесточено в един глас и искаха да научат повече, ала в този момент в другата част на залата се появи Себастиано. Той носеше мускетарска униформа и не беше маскиран, а изражението на лицето му не вещаеше нищо добро. Веднага забелязах, че нищо не се бе променило: все още не беше възвърнал паметта си. Но въпреки маската ми и голямото разстояние помежду ни, веднага ме позна.

Със заплашително изражение той се запъти към мен. И аз сторих единственото нещо, което в този момент ми се стори разумно — незабавно побягнах.

На вратата едва не връхлетях върху Сесил.

— Ето те и теб! — каза тя. — Тъкмо се канех да те извикам!

— Бързо, трябва да се махнем от тук! — изрекох, останала без дъх. — Себастиано е по петите ми!

— Мили боже! — Тя хвърли тревожен поглед през рамото ми, след което посочи към един коридор. — Ела с мен.

— Гастон тук ли е? — попитах притеснено.

— Да, дойде преди малко. Изпречи ми се на пътя. Под претекст го подмамих в една от стаите, сега чака там.

Тя избърза напред. На следващия ъгъл срещнахме Филип, който ни изгледа тревожно.

— Какво се е случило?

— Мускетарят преследва Ана. Трябва да го спреш. Планът ни ще се провали, ако ни хване. Нямаме време! Ана, хайде.

Последвах я по необходимост, а Филип продължи към балната зала, за да се изпречи на пътя на Себастиано. В края на коридора погледнах за кратко назад, ала сред тълпата от гости не можах да разпозная нито един от двамата.

В лабиринта от коридори и зали замалко да изгубя и Сесил. Едва видях как една престилка зави зад ъгъла. Беше се облякла като прислужница и бе скрила русите си коси под една шапчица. Носеше рокля, непорочно закопчана до якичката. Въпреки това с пищната си фигура и красивото си лице беше прекалено атрактивна, за да се изгуби в тълпата от прислужници. Видях как на няколко пъти я заговаряха гости предимно от мъжки пол. Не можах да разбера обаче дали всички я познаваха от театъра, или просто искаха да пофлиртуват малко, така или иначе, дегизировката ѝ не беше много правдоподобна. Затова пък тази на Филип му пасваше много добре, с лакейската си униформа се движеше незабелязано сред множеството и също като двете ни със Сесил се оглеждаше за Гастон.

Настигнах Сесил и доста се постарах да следвам големите ѝ крачки.

— С какъв претекст го подмами там? — попитах я.

Тя ми хвърли ироничен поглед през рамо. Не продължих да разпитвам, изражението ѝ ми каза всичко. Имах друга представа за Гастон — той винаги говореше с такава обич за приятелката си от Берлин — но явно повечето мъже бяха безсилни срещу прелестите на Сесил.

Междувременно се намирахме в едно странично крило на замъка, далеч от големите зали. Последният коридор, по който свихме, беше тих и пуст. Тежки ориенталски килими заглушаваха стъпките ни, а стенните фенери осветяваха коридора с матова и трептяща светлина. Стори ми се някак зловещо и тъкмо си го помислих, когато усетих сърбежа на тила ми. Поех си дълбоко въздух. Моментът бе настъпил: всичко или нищо.

Сесил бутна една висока двукрила врата. Пред нас се разкри помещение, обзаведено с тъмни мебели. По стените имаше рафтове, претрупани с книги. На едно голямо кресло с кръстосани крака седеше Гастон и четеше съсредоточено. Когато двете със Сесил влязохме в стаята, той остави книгата на малката масичка до него и се изправи. Не изглеждаше особено изненадан да ме види. Явно е очаквал, че ще оцелея и че ще се опитаме да го надхитрим. Чудех се само защо въпреки това ни чакаше тук.

Беше се изтупал, както обикновено. Жакетът му беше леко втален, а ръкавите и яката много бухнали. От ботушите му c маншети краката му изглеждаха още по-набити, а големият пръстен на дясната му ръка беше също толкова самохвалски, колкото и часовникът, който носеше в бъдещето.

— Добър вечер, Ана — рече той c приветлива усмивка. — Колко е хубаво да те видя отново!

Не отговорих на това дръзко твърдение.

— Върни ми брилянтената огърлица!

Той се изсмя.

— Както винаги не губиш ценно време в празни приказки, а?

— Хайде, действай! — нареди му Сесил нетърпеливо. — Не се опитвай да ни мотаеш, иначе ще стане доста неприятно. Мускетарят е по петите ни, няма да му трябва дълго да разбере къде сме.

— Оо! — Гастон изглеждаше уплашен. Възможността Себастиано да се изправи срещу него наруши спокойствието му. Но бързо се овладя. — Добре тогава. — Той извади огърлицата от джоба на жакета си. Олекна ми. Наистина я носеше! Бяхме спасени!

Но сърбящият ми врат казваше нещо друго — Гастон кроеше нещо подло!

— Ето — рече той. — Вземи я.

Колебливо се приближих до него и посегнах към диамантите. В следващия момент той дръпна колието назад.

— Няма услуга без ответна услуга.

Почесах врата си. Сърбеше ме все повече. По принцип ситуацията спадаше към категорията да-си-омитам-крушите, но не можех да се откажа толкова близо до целта.

— Какво искаш?

— Маската.

Взрях се в него.

— Как разбра?

Той сви рамене.

— Някак си успяла да се спасиш от реката. А освен това старият ми каза, че трябва да притежаваш нещо, с което преминаваш. Нещо, което винаги носиш със себе си. Значи, може да е само маската, самата ти я беше споменала.

— Дай му маската — рече Сесил нетърпеливо зад мен. — Вкъщи имам цял куп такива, ще ти дам да си избереш една.

— Ти не разбираш — противопоставих се.

— Не, не разбира — съгласи се Гастон и скочи към мен, за да ме хване, ала аз му се изплъзнах.

Но изведнъж Сесил ме задържа. На Гастон му беше достатъчен само миг, за да дръпне маската от лицето ми.

— Сесил — изкрещях аз. — В никакъв случай не трябва да я взема!

— Стига си вдигала такава врява — каза тя с рязък тон. — Това е само една маска.

Неочаквано изражението ѝ напълно се промени, стана студено и решително. Изведнъж разбрах какво се случваше тук. Двамата се бяха наговорили. Дали тя се беше свързала с него, или обратното, нямаше значение. Сделката между двамата беше той да вземе маската. Ами Сесил? Каква бе нейната изгода? Явно златото, което ѝ бях обещала, не ѝ беше достатъчно.

— Брилянтите, Гастон — изиска ги тя с протегната ръка. — Дай ми ги. — А обърната към мен, тя каза: —Съжалявам, но трябва да признаеш, че за една глупава маска замяната е доста добра. — После помирително добави: — Ще ти дам част от печалбата.

Гастон хвана маската с два пръста и я погледна с възхищение, докато се люлееше в ръката му.

— И тя наистина отвежда навсякъде? Без портали и без старите? Не е за вярване! — Той си я сложи. — Малко тесничка на носа, но става.

— По дяволите, Гастон! — извика Сесил гневно. — Веднага ми дай огърлицата!

— Един момент. Първо трябва да свърша нещо важно. — С едно небрежно движение той протегна двете си ръце напред и обгърна с пръсти врата ми. Бях толкова уплашена, че в първия момент не разбрах какво беше намислил. Чак когато стисна здраво, ми хрумна, че искаше да ме убие. Отново.

— Гастон! — Сесил звучеше шокирана — Това не беше…

Тя не довърши изречението. Нямах представа какво възнамеряваше да направи. Но гарантирано щеше да му попречи да ме удуши. Не исках да мисля за друга възможност.

Обаче знаех със сигурност какво щях да направя аз — първо план А. Щях да взема съответните мерки за самозащита. При нападение и душене отпред имаше само една добра защита: и двете ръце се мушкат рязко между ръцете на удушвача и със свити лакти се спускат бързо надолу. Колкото по-силно и бързо, толкова по-добре. И веднага след това ударът с коляно в чувствителната зона. По възможност също толкова силно.

Ако план А се провалеше, наред беше план Б. Щях да изпратя Гастон заедно с маската в ада. Това не бяха празни приказки, точно това се случи веднъж с един мъж, който се опита да ме убие.

Но не се стигна дотам. В рамките на една милисекунда, в която исках да приложа в действие план А, вратата се отвори с гръм и трясък и на прага застана Себастиано. Зад него стоеше Филип с разкъсана риза, кървящ нос и разрошена коса. В случай че се беше опитал да спре Себастиано, то опитът му бе неуспешен. За щастие.

— Ана! — изрева Себастиано и се хвърли върху Гастон с извадена шпага.

Благоразумно Гастон вече беше пуснал врата ми и светкавично пипна маската, затваряйки очите си. Беше ясно какво смяташе да стори — един бърз скок във времето, в което желаеше. Може би на някой карибски остров. Или в Берлин при приятелката му.

— Не. — Успях да изрека съвсем слабо и при това с дрезгав глас, защото ларинксът ми беше повреден от задушаващата хватка, ала се оказа напълно достатъчно.

Толкова беше лесно. Сега никъде не можеше да избяга. Маската работеше само ако аз го пожелаех. Не можеше да я използва против волята ми. Бе въпрос, който не беше взел под внимание. Или просто не знаеше. Очевидно клошарят не му беше разказал всичко.

Себастиано опря върха на шпагата си в гърлото на Гастон. След това отскубна маската от лицето му и я хвърли на пода.

— Спипах те! — извика той, след което ме погледна настоятелно. — Ана?

— Добре съм — изграчих, докато вземах бързо маската от земята.

— Избирам пистолети! — каза Гастон с разтреперан глас. Двойната му брадичка трепереше, ала върхът на шпагата не ѝ оставяше много място.

— С измет не се дуелирам. Можеш да си избереш къде да те пронижа — в сърцето или в гърлото.

Знаех, че не би убил невъоръжен, ала Гастон не изглеждаше убеден.

— Ана! — изхленчи той. — Заради доброто старо време… — С внимателно движение бръкна в джоба на жакета си, извади огърлицата и я хвърли към мен. — Ето! За да видиш, че сътруднича! Можеш ли да кажеш на приятеля си да свали шпагата си, моля?

— Какво, по дяволите, става тук? — извика Филип.

— Това е просто недоразумение — рече Сесил.

Филип я погледна обвинително.

— Ти си гледала, докато я е душел! Той е искал да я убие! А ти безучастно си стояла до него! В какво сте се забъркали, ти и този мошеник?

— Планът не беше такъв! Исках само… никога не бих…

— Предала си я! Обещахме ѝ да ѝ помогнем, защото сме нейни приятели!

— Моля те, Филип, в никакъв случай не съм искала да… — Гласът ѝ замря. През отворената врата се появиха гвардейци. Жул и Жак, приятелите на Себастиано. Те веднага застанаха до него и образуваха стена от извадени оръжия. Трима мускетари в стихията си.

— Да се арестуват и оковат — заповяда им Себастиано. — Предайте ги долу на пазачите, за да ги закарат в Бастилията.

— Кои? — попитаха в един глас Жул и Жак.

Улових погледа на Себастиано и изтръпнах от ужас.

— Дебеланкото и онази там. — Себастиано посочи към Гастон и Сесил.

От страх дъхът ми бе спрял, Филип също бе пребледнял, но не последва нищо друго.

Шокирани, гледахме как двамата мускетари сграбчиха Сесил и Гастон и ги отведоха. Сесил не каза нито дума, беше свела глава и не вдигна поглед дори когато мина покрай мен. Филип я наблюдаваше. Очите му бяха пълни със сълзи, а раменете му потрепваха от потиснато ридание.

Без да му мисли много, Себастиано ме взе в прегръдките си и ме стисна здраво. Не можах да се въздържа като Филип, а веднага започнах да плача от облекчение и от любов, и от изживения шок.

— Виждаш ли какво се случва, когато човек се забърка с неподходящи хора и се оплете в опасни интриги! — прошепна ми сърдито. Обръщайки се към Филип, той добави заплашително: — За теб се отнася същото, момче. Единствено лоялността ти към Ана те спаси от затвора. — Той отстъпи крачка назад и ме сграбчи за раменете. — Какво всъщност смяташе, че правиш?

— Исках само да спася кралицата — отвърнах просто. — Това е мое задължение, не разбираш ли?

Той ме погледна мрачно.

— Напълно си обсебена от това, нали?

— Така както вие сте обсебени от противоположното, нито повече, нито по-малко — намеси се Филип. Очевидно беше дошъл отново на себе си. Лицето му все още бе бледо, но раменете му бяха изправени, а погледът му непоклатим. — Да се бориш за своята кауза и ако е необходимо, да рискуваш живота си, както Ана, как може да е нещо лошо?

— Може да е лошо, когато е погрешно.

— Това не зависи ли от гледната точка на заинтересуваните страни?

Себастиано искаше да отвърне, но после спря за миг и поклати глава.

— Нямам нито време, нито желание да водя философски дискусии с теб. Филип, така се казваш, нали, ти току-що отново се отърва от тъмницата. По-добре мълчи. — Себастиано се обърна към мен и ми изтръгна огърлицата от ръцете, преди да се усетя какво всъщност ставаше.

— Изумен съм как успя да се сдобиеш толкова бързо с фалшификат. — Той вдигна огърлицата към светлината. — И при това толкова добър! — Намръщи се и погледна по-внимателно блясъка. — Изглежда невероятно истинска.

Слисана, аз се втренчих в ръката му, която държеше огърлицата.

— Моля те, не трябва да ми отнемаш и тази!

Той пъхна безцеремонно брилянтите в джоба на жакета си и сложи пръст под брадичката ми, за да я повдигне малко.

— За мен случаят приключи, Ана. За теб също трябва да е така. От заблудено чувство за дълг се бори за кауза, на която не е отредено да постигне успех. В известен смисъл ти прави чест, че не се отказа. Това свидетелства за силния ти характер и лоялността ти. Не мога да те съдя и още по-малко мога да допусна някой да те накаже за това. Кардиналът няма да научи за този инцидент тук. Ще задържа фалшификата и при първа възможност ще се погрижа да изчезне.

Разкъсваха ме противоречиви чувства. От една страна, се вълнувах, че ме закриляше, въпреки че оставаше верен на кардинала. Това само по себе си беше ходене по ръба, което можеше напълно да претовари някой по-слабохарактерен от Себастиано. От друга страна, намирах за непоносим поучителният му тон. Да не говорим, че исках да захвърля нещо по стената от яд, че бе успял да прибере и втората огърлица.

— Време е да се върна към задълженията ми. Кардиналът вече е тук, а всеки момент ще се появи и кралската двойка. — Себастиано се запъти към вратата.

— Не бива да допускаш да ѝ причинят това! — извиках след него. — Моля те!

Себастиано пое с бързи крачки по коридора, заради което се затруднявах да го следвам. Филип дойде с нас и закрачи мълчаливо до мен.

Себастиано погледна през рамо назад към мен.

— Откъде взе копието? — попита ме той. — И каква беше ролята на дебелака?

— Мислех си, че за теб случаят е приключил — отвърнах нахално.

Лицето му помръкна.

— Не ми давай причина да съжалявам! — Очите му се спряха на маската, която отново си бях сложила. — Всъщност каква е тази странна котешка маска?

— Позната ли ти е? — попитах припряно. — Имаш ли чувството, че си ме виждал и друг път с тази маска?

Вървях по-бързо, за да не изоставам от него. На лицето му се беше изписало замислено и в същото време ядосано изражение. Струваше ми се, че бе на път да си спомни всичко.

— Ти си загуби паметта! В действителност ти изобщо не си мускетар. Това не е нашето място, защото идваме от друго време.

Бях напълно смаяна от думите ми, тъй като успях да ги изрека, без да се задейства бариерата! Това беше добър знак!

— Говориш глупости.

— Не, Ана е права. Вие двамата идвате от друго време — намеси се Филип. — Наричат ви пазители. Действате по поръчка на закрилниците. А аз работя като помощник на вас, пътуващите във времето, затова знам всичко това. Ана казва самата истина.

Себастиано се изсмя и продължи напред, поклащайки глава.

Хванах ръката му.

— Ти не си французин. Казваш се Себастиано Фоскари и си от Венеция.

Дори това успях да кажа без проблем. Бе на път да си възвърне паметта! Само да разполагах с малко повече време, може би щях да успея да го убедя. Или поне да му разкажа повече подробности, които да му помогнат да си спомни. С малко повече късмет, Хосе щеше вече да е тук и да се погрижи за останалото.

Но в следващия момент пристъпихме прага на залата и веднага след това бяхме избутани встрани от няколко прислужници, за да направим възможно най-много място. Изгубих Себастиано от поглед и се озовах в навалица от копринени рокли, дантелени жаба^[26] и копринени жакети. Телесният контакт е блъскащите се буквално ми взе дъха, бях лашкана насам-натам и на няколко пъти вдишах изпарения, които бих искала да си спестя. За известно време загубих ориентация от пищните напудрени деколтета, които стърчаха над стегнатите корсети, остро миришещите прически, твърдите лакти и множеството маски — ала отнякъде се появи една ръка, която ме издърпа от тълпата.

— Предпочитам да стоиш при мен, така няма да можеш да правиш повече глупости — прошепна Себастиано, като ме прегърна и ме придърпа към себе си. Топлият му дъх докосваше слепоочието ми. Когато погледнах нагоре към него, видях как намръщено се взираше в деколтето ми. — Тази рокля е с прекалено дълбоко деколте.

Не можах да се въздържа и се усмихнах, въпреки напрегнатата ситуация. Имаше същото строго изражение като на нашия първи бал, където носех рокля с подобно деколте.

Той нежно погали врата ми.

— Може да се видят следите от душенето. Боли ли те?

— Не, ще ми мине.

Той отново сбърчи вежди, а аз се досетих, че тази ситуация също го връщаше към изгубените му спомени. Тогава, на карнавала във Венеция, също се бяха опитали да ме удушат и Себастиано бе забелязал белезите, когато се бе загледал в деколтето ми — точно както сега. Всичко това може би му се струваше най-голямото дежа вю на всички времена.

— Ана — рече той тихо, след което се наведе и ме целуна бързо. — Защо, по дяволите, те обичам толкова много? Можеш ли да ми обясниш?

— Ако въпросът ти е сериозен: веднъж ми каза, че обичаш чувството ми за хумор. И ината ми. И косата ми. И също така всичко останало.

— Ана! — Мари и дядо Анри си пробиха път през тълпата и се присъединиха към нас.

Мари беше видимо нервна. Тя бе разперила ветрилото си и го развяваше пред бродираната си маска. В очите ѝ прочетох неизбежния въпрос за огърлицата и когато незабележимо поклатих глада, тя бързо прикри лицето си c ветрилото, за да скрие уплахата си.

Затова пък дядо Анри беше в много добро настроение.

— Какво прекрасно празненство! Всички тези красиви млади хора! — Той намести маската си, тъмносиньо кадифе в тон с жакета му, и без да взема под внимание куция си крак, ми се поклони елегантно. — Особено ти, малката ми! Колко си очарователна! Но мисля, че ти го казах вече, нали?

— Да, но въпреки това ти благодаря за комплимента. — Усмихнах му се и се опитах да прикрия напрежението, което ме бе обзело.

Дядо Анри потупа Себастиано приветливо по рамото.

— Момко, имате невероятен късмет c това момиче. Надявам се да успеете да задържите любовта на Ана за всички времена! — Той обърна глава. — Ах! Започва се! — После хвана Мари за ръката и я поведе в търсене на по-добри места.

Церемониалмайсторът беше застанал до вратата и няколко пъти удари силно по пода c богато украсен жезъл. С кънтящ глас обяви пристигането на техни величества и всички в залата замлъкнаха. Музиката също спря и оркестърът се отдръпна до стената. Оркестърът… един от музикантите привлече вниманието ми. Не можех да повярвам на очите си и се надигнах на пръсти, за да го видя по-добре. Единият от флейтистите беше Хосе! Носеше сребрист жакет със сходна на цвят превръзка на окото. Вдигнах и двете си ръце и отчаяно ги размахах, но той сякаш не ме забеляза.

Себастиано, който стоеше до мен, смъкна ръцете ми.

— Веднага престани — прошепна той. — Всеки момент ще влезе кралската двойка!

— А ти престани да се държиш толкова настойнически, тиран такъв! — Бързо се обърнах към оркестъра c надеждата, че Хосе ни беше видял, ала няколко гости ми препречваха видимостта.

— Кой е онзи едноокият? — попита тихо Себастиано.

— Познаваш го. Това е приятелят ти Хосе.

— Нямам приятел c такова име.

— Тогава откъде знаеш, че махах на него, а не на някой от останалите петдесет души там в ъгъла?

— Нямам представа. — Отново изглеждаше така, сякаш всеки момент ще си спомни.

Тогава в залата отекна шепот. В този миг кралят и кралицата прекрачиха салона е голяма помпозност. В същото време вратът ми започна отново да ме сърби, при това много силно. Опасявах се, че най-лошото тепърва ни предстоеше.

Погледът ми се спря върху кралицата. Носеше дълга и широко разперена рокля от светлосиня бродирана коприна, украсена c дълъг шлейф, поръбен c хермелинова^[27] кожа. Подобно на всички други гости беше скрила лицето си зад маска, но за разлика от тях, нейната покриваше също и устата, брадичката и най-вече врата ѝ — от долния ръб на кадифената маска чак до деколтето ѝ се спускаше непрозрачен воал, целият обшит със скъпоценни камъни.

Само шепа хора в залата знаеха, че воалът не беше нищо друго освен отчаяна мярка за спасение. Сред тях беше и кралят, който вървеше с изправена стойка до нея и кимаше любезно във всички посоки. Беше среден на ръст и слаб, c дълга, тъмна и леко оредяла коса. Изумруденозеленото му елече подчертаваше бледото му и изпито лице. За разлика от кралицата, той носеше тясна маска на очите, така че чертите на лицето му можеха добре да се видят. Следа от гняв се бе отпечатала върху устата му. Той не поглеждаше към съпругата си, сякаш вече беше приключил с нея.

Зад тях се появи кардиналът. Носеше разкошната си червена роба, както при първата ни среща. Беше без маска. Козята му брадичка бе грижливо подравнена, а краищата на мустаците му бяха извити нагоре. Яркочервената му шапка, същата като одеждата му, беше старателно поставена върху сресаната му назад коса. Високо закопчаната му бяла яка караше лицето му да изглежда пепеляво на фона на безбройните свещи. Изражението му беше безизразно, ала това, което издаваха тъмните му очи, не бяха в състояние да скрият дори и притворените му клепачи: от тях се излъчваше радостно очакване. С пълното съзнание за наближаващия триумф той бе спрял погледа си върху вървящата пред него кралица, докато не стигнаха до предната част на залата, където имаше нисък подиум. Там кралската двойка се настани в троновете си, след което благородниците дефилираха тържествено покрай тях. Ришельо седеше в едно семпло кресло на няколко крачки от краля и кралицата.

Музикантите отново бяха започнали да свирят, но колкото и да си извивах врата не можех да ги видя, имаше прекалено много хора. Бутаха се в една безкрайна редица пред двете величия и кардинала, за да им направят реверанс.

Почесах си врата. Сърбежът се беше усилил. Обзе ме паника и се огледах. Всеки момент можеше да стане нещо!

Себастиано ме пусна.

— Трябва да отида при кардинала.

— Не — казах веднага. — Не ходи! Остани тук!

— Аз съм му лична охрана и го пазя винаги когато има публични изяви. Но той няма да остане дълго. Само докато… докато не свърши всичко. — Той ми хвърли един умолителен поглед. — Ана… няма друг начин. След като се върна, нека да забравим за случилото се и да започнем отначало.

Парализирах се от страх, ала успях да го задържа.

— Не трябва да ходиш! — За кратко се зачудих дали да не мушна маската в джоба му и да го изпратя право вкъщи, но страхът от непредвидими последствия ме спря.

В следващия миг всички подобни мисли се изпариха. Една сребърна очна превръзка се показа иззад рамото на Себастиано.

— Време е — рече Хосе. Той положи ръката си върху врата на Себастиано и здраво го задържа. Себастиано потрепна и застана мирно със странно притворени очи. Видях как клепачите му потрепнаха конвулсивно, а очните му ябълки се задвижиха насам-натам, сякаш сънуваше в будно състояние. Всичко продължи не повече от няколко секунди, които ми се сториха цяла вечност. Когато Себастиано отново отвори очи, погледът му бе бистър. Той ме погледна и веднага разбрах, че си беше възвърнал паметта.

Хосе се наведе към него и му прошепна нещо. Себастиано продължаваше да стои неподвижно. Приличаше на човек, който току-що се бе събудил от дълъг и дълбок сън. Но това впечатление също изчезна и направи място на една желязна решителност. Себастиано направи голяма крачка към мен и ме прегърна. Последва една дълга и страстна целувка, от която ми стана толкова горещо, че замалко да се подпалят подметките на копринените ми обувки.

— За това, че бях такъв идиот.

Останала без дъх, се взирах в него.

— Ако това е извинение, трябва да знаеш, че беше само първата вноска. По-късно ще обсъдим погасяването на целия дълг. — Сърцето ми биеше лудо от щастие, дори за момент забравих за опасната ситуация.

— Момче, време е — рече сериозно Хосе.

Изведнъж си спомних какво ми беше казал — на този бал Себастиано трябваше да спаси нечий живот. Сърбежът на врата ми се усили до непоносимо парене. Каквото и да ставаше — случваше се сега.

— Не — рекох безпомощно. Но не можах да го предотвратя, всичко премина пред очите ми като на забавен каданс.

Редицата от гости се бе разпръснала, след официалното посрещане хората в залата отново се бяха събрали на групички, така че имах ясна видимост към подиума.

Кралят се бе обърнал към кралицата и аз разбрах, че той не искаше да чака до откриването на банкета. Той протегна двете си ръце и сграбчи воала ѝ. Само още едно движение и щеше да я разбули и с това да разкрие опасната ѝ тайна.

Кардиналът беше застанал близо до тях и наблюдаваше сцената с неприкрито задоволство.

Отекна вик, а след него още един. От противоположния ъгъл на залата се приближи мъж с насочен към подиума пистолет. Хората се отдръпваха наляво и надясно от него.

Себастиано вече бе реагирал. Беше много по-бърз от мъжа с пистолета, ала пътят му до подиума беше два пъти по-дълъг. На няколко пъти трябваше да заобикаля хората, които му се изпречваха на пътя и замалко да повали на земята един слуга, който носеше пълен с напитки поднос.

Мъжът с пистолета се движеше по-бързо и се приближи до подиума. Зашеметена, осъзнах, че е дядо Анри. Но изведнъж възприятието ми се измени, както при картина със скрити фигури. Мъжът изглеждаше като дядо Анри, имаше неговата бяла коса и носеше синята му кадифена маска, но не куцаше, а се придвижваше бързо и целеустремено.

И тогава всичко ми се изясни. Милият, стар и объркан дядо Анри, когото познавах също и като любезния Хенри Колистър, в действителност не бе нито единият, нито другият. Тези личности бяха само изкусни дегизировки, с които много лесно бе успял да ме подмами.

Той беше пътуващият във времето, когото видях пред хотел „Британик“.

Той беше маскираният непознат, който на следващият ден се опита да застреля Ришельо на пазара.

И той бе един от старите. Той бе отворил портала на моста, а не бездомникът, който случайно бе застанал там. Нищо чудно, че ми се стори толкова истински.

Последва изстрел и в залата настана суматоха. Но никой не падна ранен на пода, Хенри не беше улучил целта си. Въпреки това той продължи напред към подиума, от който го деляха само няколко метра. Обгърнат от облак дим, той извади втори пистолет.

Себастиано почти бе стигнал мястото, оставаха му само няколко крачки. Въпреки това той не се нахвърли върху атентатора, ами се насочи към подиума, където седеше кралицата. За части от секундата видях нещо да проблясва в ръката му.

Хенри спря, хвана пистолета с две ръце и се прицели внимателно в Ришельо. В същия момент, когато отекна изстрелът, Себастиано се хвърли с все сила към кардинала.

— Не! — извиках аз. — Не!

Затичах се, ала залата ми се стори безкрайно дълга. Около мен царяха суматоха и врява, хората бягаха във всички посоки. Гвардейци с извадени оръжия препречиха пътя ми. Хенри бе избягал през една странична врата.

— Спрете го! — чух някой да крещи. А след това, от по-далеч: — Той е при задното стълбище! Някой трябва да го пресрещне! — Последва триумфален вик. — Хванахме го!

Мари изникна пред мен. Лицето ѝ бе бледо и объркано. Аз я отблъснах и продължих да тичам. Миг по-късно бях при Себастиано и паднах до него на колене. На лявото му рамо имаше кърваво петно, което бързо се разрасна и напои жакета му. Ридаейки, свалих маската си и се наведох над него.

— Себастиано! Чуваш ли ме? Остани с мен! Моля те!

— Никъде няма да ходя — стенейки, но иначе разбираемо рече той.

— Направи ми място — каза Хосе.

Избута ме леко встрани и разгърна жакета на Себастиано, за да прегледа раната.

Аз бързо отклоних поглед, защото почувствах как ми прилошава. Гледката на толкова много кръв никога не ми се отразяваше добре.

Някой ме изправи на крака и ме задържа. Беше кралицата. Тя беше снела маската си заедно с воала и ме гледаше с тревога.

— Дишай дълбоко! — посъветва ме тя.

Послушах я и се постарах да не припадна. Един плах поглед към Себастиано ми издаде, че Хосе се беше опитал да спре кръвта му с превръзка, която също се бе напоила с кръв. Стана ми лошо и се задържах за ръката на кралицата.

— Горкото момиче — каза тя. — Как се казваш?

Естествено, та ние не се познавахме.

— Ана — отговорих с тънък глас.

След това издишах дълбоко. Превръзката не беше червена от кръвта на Себастиано, а това беше цветът ѝ — Хосе бе използвал шапката на кардинала.

Хосе ме погледна окуражително.

— Не се притеснявай, ще се оправи.

Кралицата се усмихна.

— Колко хубаво. — Бе положила ръка върху рамото ми и леко го стисна. Устните ѝ оформиха една дума, която само аз успях да уловя. Благодаря. Останалото го прочетох в очите ѝ.

Върху безупречното ѝ деколте блестеше диамантената огърлица. Нямаше как някой да не я забележи, дори и кралят. Той гледаше втренчено ту шията на жена си, ту кардинала и в същото време успяваше да има и облекчен, и яростен вид. Радваше се, че обвиненията на Ришельо се бяха оказали неоснователни. Но и видимо беше сърдит — на кардинала. Посланието към неговия върховен държавник бе ясно: това никога повече да не се повтаря, приятелче!

Отново коленичих до Себастиано и хванах ръката му.

Кралят махна на стражите.

— Донесете носилка за този смел мъж. Никога не съм виждал такова безстрашно дело. — Той погледна Себастиано със засилен интерес и дори клекна до него, за да се увери, че раната му е превързана.

Кардиналът, който при акцията бе паднал на земята, сега седеше зарязан от всички на пода и изглеждаше малко замаян. Шапката му я употребяваха за други цели, яката му се беше изкривила, а мустаците, които допреди малко бяха толкова грижливо извити нагоре, сега висяха проскубани надолу. Той се огледа, ала никой не му помогна да се изправи. С възхищение и възторг всички присъстващи се бяха скупчили около неговия спасител, който бе спрял куршума на покушителя с тялото си.

— Ще трябва много щедро да се отплатите на този млад гвардеец — рече духовито кралят на кардинала.

По неволя Ришельо се изправи сам и изтупа одеждата си. На червения плат бяха избили няколко петна, а от едната страна шевът се беше разпрал по цялата си дължина.

Със свъсено чело Ришельо погледна надолу към своя мускетар.

— Това беше една необичайно смела и безкористна постъпка. Моите уважения, Фоскер. Дължа ви живота си. И то за втори път.

Сякаш се развълнува от небивалото деяние на Себастиано. Едва забележима руменина изби по бузите му, очите му блеснаха, а cтойката му се изправи. Предположих какво му минаваше през главата. Атентаторът не бе стрелял по краля, ами по него, първия министър. Най-важния и могъщ човек във Франция. Какво доказателство за значимостта му! Завладя го порив на еуфория, която несъмнено се помрачи при вида на диамантите върху шията на кралицата. Злоба се изписа на лицето му, когато я зърна, а когато отново върна погледа си към Себастиано, възхищението му се бе примесило с гняв. Но му беше ясно, че нямаше доказателства срещу Себастиано, особено след като той се бе превърнал в новия герой на нацията. Всеки опит да го подведе под отговорност за появата на огърлицата, щеше да разобличи Ришельо като инициатор на коварната интрига. Ръцете му бяха вързани и той го знаеше.

Жак и Жул донесоха носилка, като взаимно се надприказваха с възхвали относно подвига на Себастиано. Докато го поставяха върху носилката, видях как в другия край на залата двама мускетари отвеждаха Мари. Причината за арестуването ѝ беше очевидна. Нейният предполагаем дядо искаше да убие кардинала, така че до второ нареждане се считаше за негова съучастничка. Но аз знаех, че тя нямаше нищо общо. Хенри я беше манипулирал. Също както и Себастиано, само че при Мари го е правил още преди скока ѝ в миналото. Старите притежаваха необичайни и могъщи сили. Само едно докосване с ръка можеше да отнеме или възвърне спомени. Или да създаде напълно погрешни. Мари беше просто жертва, тя не знаеше нищо за всичко това.

Погледът ми срещна този на кралицата и ми стана ясно, че и тя си мислеше същото. Тя кимна незабележимо — едно безмълвно обещание, че щеше да се погрижи за Мари. Олекна ми.

Себастиано бе отнесен от балната зала, докато първите гости, които допреди малко тичаха, крещейки, във всички посоки, сега се връщаха жадни за сензация да разгледат мястото на престъплението. Двамата с Хосе вървяхме до носилката, а аз държах ръката на Себастиано.

Пред залата срещнахме Филип. Той беше избърсал кръвта от носа си и се беше сресал.

— Вие сте мъж на място — рече той на Себастиано. — Видях всичко. — Говореше с възхищение, ала в същото време беше унил и аз знаех каква е причината. Той все още не можеше да повярва, че Сесил се бе съюзила с Гастон. Целият му свят се бе разклатил из основи.

— Тя не искаше — казах му. — Бижуто да, но другото… сещаш се. Не го очакваше.

Той само кимна.

— Все още не съм ти благодарила за роклята, Филип. Прекрасна е. — Хванах ръцете му, борейки се със сълзите. — Толкова съжалявам.

Той отново кимна, без да каже и дума, а аз изхлипах и го прегърнах.

— Благодаря. Благодаря ти за всичко! — Въпреки краткия ми престой тук, той се бе превърнал в истински приятел и трудно понасях мисълта, че нямаше да го видя отново. Освен това сърцето ми се късаше, като го гледах колко страда от предателството на Сесил.

Филип отвърна на прегръдката ми кратко, но силно, след което ме пусна рязко и бързо се отдалечи.

Със сълзи в очите го проследих с поглед, а след това настигнах Себастиано. Жак и Жул го отведоха в една елегантно обзаведена стая, където го положиха върху скъп диван.

— Ще нацапам всичко с кръв — каза той.

— Кралицата така нареди — обясни Жак. — Нищо не трябва да ти липсва. След малко ще дойде лекарят ѝ, който лично ще се погрижи за теб.

Междувременно вече можех да различавам Жак от брат му. Той имаше драскотина на челото, защото Сесил го беше одрала, когато се опита да ѝ сложи вериги. И той изрази съжалението си, понеже бях предпочела Себастиано пред него.

— Бих предизвикал всеки друг на дуел, но на него ви предоставям доброволно — добави той великодушно.

Двамата близнаци се оттеглиха и ни оставиха сами в стаята.

— Сега какво ще стане със Сесил? — попитах аз.

— Няма да ѝ се размине — каза Хосе. — В това време още не са чували за условна присъда.

— Но Бастилията! Това е затвор на ужасите! Не може ли…

— Тя заслужава наказание.

— Хосе, моля те!

Хосе въздъхна.

— Ще видя какво мога да направя. Но нищо не обещавам.

— А Гастон?

— Ами със сигурност ти е известно какво се случва с убийците в тази епоха.

— Но аз съм жива! Беше само опит за убийство!

— Два опита — възрази Себастиано от дивана.

— Но той е действал по заповед на Хенри, когато се опита да ме убие!

— Не, не е — обясни ми Хосе.

Това ми дойде неочаквано и отначало не знаех какво да кажа. Ала после си представих Гастон на бесилката и преглътнах.

— Моля те — повторих аз.

Хосе отново въздъхна.

— Е, добре, ще се опитам да извъртя нещата. А сега недей да ми досаждаш и заради Хенри, не е от моята компетенция. Освен това имам по-важни неща за вършене. — Той отиде до вратата. — Ще осигуря карета. Крайно време е да се върнете у дома.

Хосе излезе от стаята, а аз седнах на дивана до Себастиано.

— Как се чувстваш? — попитах го.

— В момента все още напомпан с адреналин. Но вече започва да ме боли.

— Може би ще те разсее, ако ми разкажеш всичко. От самото начало. Как се озова тук. Как си загуби паметта. И дали… хм, онази коза, която беше с вас в Златният петел. Сещаш се…

— Не — каза той.

— Не може да не я помниш! Уличницата беше забила орловите си нокти в ръката ти и те зяпаше така, сякаш беше личният ѝ джакпот!

— Разбира се, че си я спомням. Беше постоянно с нас, когато ходехме да ядем. Но между нас нямаше нищо. Не с нея, нито с която и да било друга. Това имах предвид, като казах не.

— О! — Не скрих облекчението ми. — Продължавай. Например брадата. — Погалих го нежно по брадичката. — Умишлено ли си я пусна, защото почти всички мъже тук имат брада или защото няма свестни самобръсначки?

Той положи горната страна на дланта си върху челото и изстена тихо.

— Не мисля, че ще ме разсее, ако започна да ти обяснявам всичко в продължение на часове. Нека да го оставим за времето след операцията ми.

— Разбира се — съгласих се притеснено. — Много ли те боли?

Той протегна ръка, обви врата ми и ме дръпна към себе си.

— Не и при истинско разсейване.

— Какво ти се върти в главата? — попитах, е устни почти докосващи неговите.

— Мислех си да обсъдим останалата част по погасяването на дълга.

Нямах възражения за това предложение.

Както бе обещал, Хосе се върна с карета, а Жак и Жул c помощта на кочияша внимателно качиха Себастиано в нея. Придворният лекар даде на Себастиано няколко пълни лъжици опиум заради болката, от които му се доспа. Той едва успя да задържи достатъчно дълго очите си отворени, за да се сбогува с близнаците.

— Вие наистина сте добри приятели — рече той тихо. — Благодаря ви за хубавото време, прекарано заедно.

— Един за всички, всички за един — казаха силно и в един глас Жак и Жул.

Това бяха последните думи, които чух в Париж през 1625 година. И смятам, че се връзваха чудесно.

По време на пътуването ни до Боа дьо Булон научих причината за нашето приключение. Себастиано дремеше, докато Хосе, противно на обичайната си мълчалива природа, ми разказа някои подробности.

Огледалото било показало сериозно отклонение от хода на историята. Кралят Слънце не бил роден, абсолютизмът като предпоставка за революцията и началото на една свободна епоха не съществувал. През следващите векове Париж се превърнал в град, разкъсван от постоянни религиозни конфликти и терор, по-лошо от Белфаст по времето на ИРА. Причина за това е било едно събитие през 1625 година — убийството на известна личност. Себастиано бил изпратен с мисията да го предотврати.

Но Хенри — наистина се казваше така — бил планирал всичко много по-отрано. Когато разбрал, че има опасност да бъде разкрит, организирал злополука, при която Хосе да бъде ранен, така че самият той да извърши скока във времето и да се погрижи Себастиано да забрави кой е.

Неговият пазител в Париж — Гастон — е бил корумпирано нищожество, следователно не е съществувала опасност да издаде нещо. Себастиано обаче се е оказал неочаквано трудно препятствие. Несъзнателно правел всичко възможно, за да изпълни мисията си. Дори се присъединил към личната охрана на кардинала и повече не се отделил от него.

Но огледалото на Есперанца било показало допълнителна причина за настъпването на съществените отклонения във времето — разпадането на кралската двойка заради брилянтената огърлица. Бъдещето щяло да се реши в навечерието на бала. Ето как всичко се бе превърнало в една-единствена задача, с която можехме да се справим само ако работехме заедно със Себастиано.

— Не разбирам само едно — рекох замислено в тъмното, докато каретата продължаваше да подрусва по пътя към Булонския лес. — Бяхме се превърнали в пречка за Хенри, затова искаше да ни върне вкъщи през портала на моста. След като не се получи, защо просто не ни унищожи преди бала?

— Той не е такъв — обясни Хосе. — Освен това къде би останало предизвикателството за него?

Чутото ме накара да се замисля.

— Поне го заловиха — рекох накрая и колебливо добавих: — Какво ще се случи сега с него?

— Нищо. Той отдавна е на друго място.

Това тепърва трябваше да го осмисля. Такива обикновени неща като затвори и железни окови очевидно не задържаха старите за дълго.

За известно време настъпи тишина. По някое време казах:

— Харесвах Хенри. Беше много мил с мен. И толкова го съжалявах. Но… — Замълчах. — Всичко е било постановка.

— Не — рече тихо Хосе. — Не е. Дрехите, да. Но всичко останало е истина. Той е бил жертва на религиозно преследване. Целият град е потънал в кръвта на неговите братя по вяра. Имал е жена и две малки деца, които са загинали в онази нощ. Слуги на бащата на Ришельо са били сред убийците. И гоненията ще продължат, първо при Ришельо, а по-късно и при управлението на Краля Слънце. Стотици хиляди хугеноти ще бъдат прогонени, културното наследство на Франция ще се изцапа с кръв. Това искаше да предотврати Хенри и желанието му донякъде е оправдано. — Хосе поклати глава. — Но разбира се, неговата намеса щеше да доведе след себе си до неизмерими щети за настоящото време, дори и да изключим кръвопролитието на Френската революция.

Гледах го втренчено.

— Всъщност кои сте вие, старите? Откъде идвате? Да не сте нещо като боговете на Олимп? Като при Пърси Джаксън? Само че във вариант пътуване във времето? Вие в действителност стари ли сте? Или е част от дегизировката? И какво, по дяволите, имаш под превръзката на окото?

Себастиано се обади сънливо.

— Нали не вярваш, че ще ти отговори на всичко това?

Въздъхнах.

— Не, не вярвам. — Тогава изгледах решително Хосе. — Но един ден ще разбера.

Ден десети

Два дни по-късно двамата със Себастиано лежахме в най-голямото хотелско легло, което някога бях виждала. Беше с кралски размери, също като стаята. Ако в момента Луи XIV беше жив и ако случайно Версайският дворец бе в ремонт, то със сигурност би отседнал в този хотел — Мандарин Ориентал в сърцето на Париж. След като проведохме обстоен и дълъг разговор с Хосе относно покриването на служебните разходи и надбавките към заплатата за опасен и вреден труд, той ни подари три дни в петзвезден лукс.

— Но това е абсолютно изключение — заяви той.

Хотелът беше като от друга планета, с апартаменти, които стигаха до двайсет хиляди евро. На вечер.

Нашата стая не беше дори наполовина толкова скъпа, но все пак Хосе бая се беше изръсил, особено след като закуската и другите екстри не бяха включени. Например за масаж на краката в СПА центъра трябваше да се кихнат сто и петдесет евро. Себастиано каза, че при тази цена най-малкото би трябвало да сервират и студена напитка, от което избухнах в смях.

След нашето завръщане се смеех много, бях толкова щастлива, че всичко свърши благополучно. Или поне наполовина благополучно. Рамото на Себастиано бе превързано, трябваше да носи известно време шина и при обличане и събличане се нуждаеше от помощ, но раната не беше толкова опасна, колкото се опасявах. Куршума, една малка безформена гадост от олово, го запазихме. На недоверчиво гледащия лекар Себастиано бе разказал, че по невнимание бе дръпнал спусъка на един случайно зареден стар пистолет. И тъй като потвърдих историята му е най-невинната ми физиономия, лекарят се отказа да се обажда в полицията, още повече че смяната му приключваше след малко.

Сега Себастиано бе негоден за служба, с други думи, беше в отпуск и можеше да си почине. За мен се отнасяше същото, защото безцеремонно се освободих от училище за няколко дни. Все пак матурите бяха свършили. Преди устните изпити ми предстояха още курсови работи, ала дотогава разполагах с още малко време. Родителите ми не възразиха, че останах за по-дълго, дори напротив — както впоследствие се оказа, към престоя им в Копенхаген те също си бяха добавили няколко почивни дни.

Веднага след завръщането ни в настоящето Хосе бе потеглил към едно друго място, в едно друго време. Така че двамата със Себастиано останахме сами. Прекарвахме повечето време в стаята, тъй като бяхме скапани не само емоционално, но и физически. Него го болеше рамото, а мен цицината на главата. Но на втория ден се чувствахме много по-добре. Разходихме се из пролетния Париж, посетихме Айфеловата кула и още няколко забележителности и разбира се, през цялото време разговаряхме. Обвинявах се, задето бях допуснала много грешки, но според Себастиано бе тъкмо обратното — точно защото бях постъпила именно така, а не другояче, всичко беше приключило както трябва.

Разговорът ни стана доста философски и когато премина в страховитата за мен сложна област на парадоксите, бях пас. Така единодушно решихме да оставим миналото на мира. В буквалния смисъл на думата.

Ала трудно можех да спазя уговорката. Постоянно висях в Уикипедия или четях други статии в търсене на информация за исторически личности. Луи XIII, Анна Австрийска и Ришельо отново присъстваха в интернет, бяхме успели да коригираме отклонението на времето. Освен това се натъкнах и на няколко забележителни подробности и трябваше да си разтъркам очите, за да повярвам на видяното.

Например Бутвил бе екзекутиран година след събитията заради многобройните си дуели.

А в един доклад за историята на френския театър попаднах на името на Сесил!

Развълнувана, се разтърсих и в други източници, ала информацията бе оскъдна и не открих нищо ново. Но и мъничкото ми беше достатъчно. За тях двамата всичко беше приключило добре. Съкровеното желание на Филип се бе изпълнило. Най-накрая се бяха събрали. За цял живот. Преглътнах напиращите сълзи, след което се разтърсих за Мари. Намерих Мари Рохан, херцогиня Дьо Шеврьоз. Трудно можеше да се каже дали беше моята Мари, но имаше много поразителни прилики. На първо място бе портретът — младата жена на картината изглеждаше точно като истинската Мари. Тя мразеше Ришельо (самата истина) и беше най-добрата приятелка на кралицата (самата истина). И бе помогнала на кралицата за тайните срещи с Джордж (самата истина). Няколко други предания не съответстваха на Мари, която познавах, но както вече знаех, миналото постоянно претърпяваше промени, особено за малките неща. Така както бях напълно убедена, че Мари бе изпълнила мечтата си да издаде модно списание. Сигурно някой ден щях да прочета и за това.

Във всеки случай онази Мари, за която се говореше в историята, бе водила дълъг и разнообразен живот, бе имала различни любовници и вълнуващи приключения. Бе заплела още няколко засукани интриги срещу Ришельо, ала никога не бе наказвана, само на няколко пъти бе временно отлъчвана от двора, но по-скоро формално. Ришельо не е могъл да ѝ навреди, тъй като кралицата е бдяла над нея, точно както Мари над кралицата. Един баланс на силите, който е продължил десетилетия, до раждането на Краля Слънце. Дали мисията на живота ѝ не се състоеше именно в това и заради нея не бе транспортирана в миналото? Силно се надявах, въпреки че не можех да бъда сигурна, както не бях сигурна каква точно беше ролята на Хенри в живота ѝ.

Не беше изненада, че не намерих нищо за него. Той бе дошъл и заминал, един скитник във времената, неуловим като вятъра.

Себастиано се протегна от другата страна на леглото и взе айфона ми.

— Достатъчно сърфира в интернет — рече той. — Нека да направим нещо.

— Като например?

— Можем да хапнем. Долу има двузвезден ресторант. Шестстепенното меню е само с петнайсет евро по-скъпо от масажа на краката.

— О, не ми е до шестблюдно меню — казах аз вяло.

— Тогава предложи ти нещо.

— Можем да отидем у нас — отвърнах импулсивно. — Отдавна не си идвал във Франкфурт. Родителите ми ги няма. Във фризера има пица. А масажът на краката ще е гратис за десерт.

Себастиано се изправи.

— Със самолет или влак?

Със самолет беше по-бързо, освен това този път плащаше фирмата. Два часа по-късно бяхме на летището, където ме чакаше изненадата на живота ми. Пред мъжките тоалетни на бординг зоната един човек с мръсен гащеризон чистеше пода.

— Виж! — казах невярващо на Себастиано. — Онзи там не е ли Гастон?

Себастиано присви очи.

— Не. Или наистина е той?

Мъжът се почеса под мишницата и заобиколи с парцала едно кошче за боклук, обръщайки се с лице към нас. Беше Гастон.

Вече бях скочила и тръгнала към него.

— Гастон!

Той се втренчи в мен и видимо се стресна, когато ме позна.

— Ана — рече резервирано. — Кога се върна?

— Преди два дни. Себастиано е ей там. Чакаме полета ни. Ами ти? — Наблюдавах го крадешком. Струваше ми се някак си нереално да съм тук и да разговарям нормално с него. Всъщност трябваше да му се разкрещя и да съм му много ядосана. Ала не се връзваше на ситуацията.

— Дълго те нямаше, нали?

— Три години — каза той. — На пълен пансион. Даваха само хляб и вода, в крайна сметка бях в Бастилията. Накрая бях станал само кожа и кости. С три зъба по-малко и с безброй бълхи. Знаеш как е. Но когато отново преминах през портала по пълнолуние, всичко се върна постарому. Отново станах дебел, точно както преди. Разбира се, останах без часовник, но с всички зъби и без бълхи. Макар че продължавам да се чеша. Приятелката ми ме заряза заради това, мисли си, че имам компулсивно разстройство. Но терапевтът ми смята, че ще го овладеем. — Той се почеса зад ухото и продължи да чисти. — Съжалявам, но се върнах с условна присъда и не мога да правя почивки без разрешение. — Той ми обърна гръб и ме заряза.

Неуверено се върнах при Себастиано. Той поклати глава, като чу какво бе казал Гастон.

— Този тип не е с всичкия си. Най-малкото можеше да се извини. Опита се два пъти да те убие! Да не говорим за удара по главата ми.

— Мисля, че наказанието му е достатъчно.

— Наказание и съжаление са две различни неща и едното не струва много без другото.

На това не можах да възразя. Зарадвах се, когато обявиха полета ни, и докато се качвах на борда, не погледнах назад.

В самолета, малко преди излитане, Себастиано извади от джоба на якето си една кожена торбичка, подобна на онази, в която носех маската — при първа възможност се надявах да я върна на Есперанца. Бях доволна, че нямах нужда от нея по време на бала, въпреки че Себастиано бе на мнение, че бе послужила като примамка за Гастон.

— За теб — рече Себастиано и ми подаде торбичката.

— Какво е? — Взех я и я претеглих на ръка.

— Малък подарък. През цялото време исках да ти го дам.

Дръпнах връвчицата и изсипах блестящото съдържание в ръката ми. Беше огърлицата.

Онемяла, погледнах Себастиано право в очите. Едната огърлица я бе дал на кралицата, или по-точно я бе хвърлил в краката ѝ, а другата… Няма да забравя как ми я взе на Плас Роаял и как се запъти към къщата на кардинала.

— Не си му дал огърлицата — казах тихо.

Той поклати глава.

— Не, задържах я. Тогава не разбирах защо го правя. Знаех, че така предавам Ришельо, и не ми харесваше, но не можех да направя нищо по въпроса. Сега, разбира се, знам защо постъпих така.

— И защо?

— Ето защо. — Той ме прегърна със здравата си ръка и ме целуна нежно. Отвърнах на целувката му всеотдайно, докато не ни прекъсна гласът на стюардесата c молба да затегнем коланите си и да изключим мобилните си телефони по време на полета. Извадих айфона от джоба си и видях получено съобщение, което бързо прочетох.

— От Ванеса? — попита Себастиано.

Ванеса ми беше писала повече от двайсет пъти след завръщането ни. Беше започнала да подозира нещо. И е право, тъй като обикновено ѝ връщах отговор веднага и почти никога не включвах гласова поща. Бяхме неотлъчно заедно и денонощно на разположение една за друга — ясно, че нямаше да се върже на историята за необезпокояваната любовна почивка в Париж. Все някога ще трябва — естествено, под клетва — да я просветя, особено ако това c пътуването във времето продължеше и занапред.

Дали можех да върша тази работа като основна професия? Тогава временно щях да реша въпроса със следването. Разбира се, в такъв случай всичко трябваше да е изрядно: трудов договор, здравно осигуряване и така нататък. И естествено, да имам бюджет за разходите.

— Не, този път не е от Ванеса — казах аз. — От Хосе е. Пише, че има нова задача за нас.

— Сериозно? За какви ни взема? За отбор командоси?

Изкикотих се.

— А не сме ли?

Себастиано се засмя и отново се наведе към мен, за да ме целуне. Под нас изреваха двигателите. Пътуването можеше да започне.