Златният мост

Париж, 1625 г.

— О, не, опасявам се, че имаме сериозен проблем — каза Гастон, когато чу какво се бе случило.

Филип ме бе завел при него. От пазара не беше далеч, само на две преки. Гастон живееше на първия етаж в една красива къща на Рю дю Жур, с две големи и просторни стаи, с истински стъклени прозорци и хубав паркет. Зад къщата имаше чиста тоалетна, моето спасение, тъй като след срещата ми със Себастиано ме хвана най-тежкото разстройство на всички времена. Разбира се, нямаше казанче, ала тъй като беше сравнително нова, не смърдеше толкова непоносимо, както в обичайните клозети, а това си беше истински лукс.

Като цяло в този век на Гастон не му беше чак толкова зле. Имаше си дори прислужник, който ни сервира разредено вино и пресни пирожки, преди да се оттегли с поклон. Двамата е Гастон искахме да си поприказваме на спокойствие, без намесата на бариерата, за това никой не трябваше да ни слуша, дори и Филип. През това време той ни чакаше отвън. Гастон седеше в едно кресло до прозореца и се тъпчеше с храна, докато му разказвах каква е ситуацията.

— Сори, че ям — рече той. — Когато съм под стрес, винаги огладнявам. — Още една пирожка изчезна в устата му.

— Не се притеснявай.

— Значи, Себастиано не си спомняше нищо? Абсолютно нищо?

— Нищо — потвърдих аз.

— Това обяснява защо бе толкова груб с мен. Логично, че не знаеше какво да прави със съобщенията ми, след като не е имал представа за какво става дума.

— Какво бе поведението му, когато пристигнахте тук? — исках да знам аз. — Имам предвид след скока във времето?

— Не бях с него, само старият.

— Имаш предвид бездомника от моста?

— Точно така.

— Всъщност къде е той сега?

— Нямам представа, той винаги е някъде на път.

Подобно на Есперанца. Инстинктивно сложих ръка върху чантичката под дрехата ми.

— И как можем да се измъкнем от тук, след като стареца го няма? — попитах аз.

— А, ще се появи до следващата смяна на лунната фаза. Тогава ще обсъдя всичко с него. — Гастон посочи пирожките. — Опитай. Тези са много вкусни. Най-вече малките, със салам са. Всичко е прясно, от пазара.

— Благодаря, но не съм гладна. — Гърлото ми се беше свило. Нищо нямаше да мога да преглътна. От разреденото вино отпих само няколко глътки, защото бях ужасно жадна. В това време хората често пиеха такова вино още на закуска, тъй като водата от кладенците имаше вкус на застояло. Така настроението им веднага се покачваше и денят им започваше по-весело, и точно от това имах нужда сега. Но ако човек привикнеше към този лош навик, бързо щеше да се превърне в алкохолик, а на мен само това ми липсваше. Когато усетих, че виното започна да ме удря в главата, веднага оставих бокала настрана. Не можех да мисля трезво със замъглено съзнание.

Гастон нямаше подобен проблем. Той щедро си сипваше и изливаше в гърлото си чаша след чаша, докато му разказвах за подозрителния тип, когото видях първо пред „Британик“, а преди малко и на пазара.

— Сигурна ли си, че е същият? — попита скептично.

— Да.

— Може да си се объркала.

— Не, познах го.

— Как изглеждаше?

— Нормално. — Сама усетих, че това нямаше да ни помогне много. Не бях добра в описанието на хора без някакви особени белези. — Средата на четирийсетте, кестенява коса, невзрачно лице.

— Може да е моят зъболекар. Или чичо ми. Или учителят ми по немски.

— Или някой пътуващ във времето — казах ядосано.

— Чисто теоретично, да — допусна Гастон. — Не ги познавам всички.

Цялата история, изглежда, не го интересуваше особено, затова не му споменах за теорията ми, че според мен непознатият от пазара е същият, който се опита да убие кардинала.

— Какво ще правим със Себастиано? — попитах го. Без съмнение към момента това бе най-важният въпрос.

— При всички положения трябва да предприемем нещо срещу загубата на паметта му — рече Гастон. Обут в копринени чорапи, той кръстоса крака и скръсти ръце пред едрите си гърди. — Трябва да измислим нещо. Сещам се само за един начин. Наложително е да се махне от тук. Далеч от това обкръжение, далеч от това време. Трябва да го върнеш обратно в настоящето. Може би тогава ще си спомни. — Лицето му се озари. — Да, точно така ще направим. Трябва само да го доведеш до портала при следващата смяна на лунната фаза.

— Намирам идеята за много добра. А имаш ли и предложение как да го уговоря да дойде с мен? Или просто да отида при него и да му кажа: „Хей, искаш ли тази нощ да прекосиш с мен моста?“.

— Защо не? В края на краищата ходите заедно, по-вероятно е да послуша теб, отколкото мен.

— Забравяш една малка подробност. Не сме гаджета. Или поне не в момента. Та той дори не ме познава!

— Точно това трябва да промениш, скъпа Ана. Трябва да го убедиш, че сте един за друг. И преди всичко, че тази нощна разходка си заслужава.

— И как точно да стане това?

— С женска хитрост! Една романтична разходка, целувки на фона на лунната светлина. Защо да не стане? Веднъж вече се е влюбил в теб.

— Страхотно — казах, раздразнена. — Наистина страхотен план.

— Това ми прозвуча доста саркастично.

— Може би защото действително бях саркастична.

Спомних си последните думи на Себастиано. Най-добре си намери някой друг, с когото да се задяваш, малка Ана. Освен това не се катери по дървета, които са прекалено високи за теб.

— Той се мисли за нещо повече от мен — обясних, изпълнена с възмущение. — В ролята на Пепеляшка не попадам в полезрението му. — Вбесено добавих: —Преди малко дори ми каза, че не си пада по мен. Какво според теб трябва да направя?

Гастон ме огледа.

— Е, точно в този момент не изглеждаш особено привлекателна. Цяла нощ ли си се шляла? — Той посочи дрехата ми. — Изглежда, бая си се пооляла.

— Разбира се. Купонясвах като луда цяла нощ. И тъй като беше много забавно, преди малко отново се извъргалях в мръсотията. — Раздразнена, запретнах скъсаните си ръкави и му показах ожулените си длани. — Паднах, ясно ли е? И почти не съм спала, защото Сесил искаше да си говорим през цялата нощ! Искам също да подчертая, че спах на земята. — Огорчена, посочих към съседната стая, където през открехнатата врата се виждаше едно широко, отрупано с възглавници легло. — Не може да се сравни с твоя бюджет.

— Често идвам тук по работа — оправда се Гастон. — Разбираемо е да искам малко повече удобства. — Той се изкашля. — Ще се огледам за по-добър подслон, ако се наложи да останеш за по-дълго.

— Какво имаш предвид под по-дълго?

— Ами по-дълго от следващата смяна на лунната фаза. Може да ти отнеме повече време да убедиш Себастиано.

— И до следващата смяна на луната ще спя на пода при Сесил, така ли?

— Ще се погрижа да ти осигури легло. Трябва да живееш при някой доверен човек, който не задава въпроси и ще ти помага в ежедневието. Тя е от Париж и познава града като ръката си.

— Като петте си пръста — поправих го.

— Какво? — Погледна ме объркан.

— Казва се „като петте си пръста“, не „като ръката си“.

— О, благодаря. — Усмихна ми се весело той. — Уча с голямо желание. Мисля, че е страхотно да си говорим на немски, без да се включва универсалният режим.

Аха. Той наричаше междугалактическия преводач „универсален режим“.

— Това официалният израз ли е? — попитах го.

Не, сам си го измислих. Мисля, че добре се връзва.

— Говорил ли си с някого от старите за това? Искам да кажа, за универсалния режим? Откъде идва и кой го е създал. И за бариерата. Ти как наричаш бариерата?

— Бариера. А що се отнася до това, дали съм говорил за режима, знаеш ги старите. Можеш да ги питаш нещо стотици пъти и пак да не получиш отговор.

Да, известно ми бе от личен опит. Все пак Гастон можеше да знае повече, ала очевидно и той бе само един подчинен сътрудник, точно като двама ни със Себастиано.

— А сега какво? — попитах аз. — Все някак трябва да се добера до него, ако искам да го убедя.

— Мисля, че имам брилянтна идея.

Сметнах идеята за доста тъпа, но при дадените обстоятелства нямах голям избор и затова се съгласих. Преди да се приложи в действие обаче, трябваше да се погрижа за външния си вид, така че се налагаше с Филип отново да се върнем при Сесил и да извървим пеша няколко километра или поне такова бе усещането ми благодарение на неудобните сандали и болящите ме крака. Само дето, когато почти стигнахме, се сетих, че Есперанца ми беше сложила в торбата и обувки.

Този път прекосихме Сена по друг мост, или по-скоро по една временна дървена конструкция.

— Защо не се върнахме по моста „Нотр Дам“?

Филип се изкашля.

— Този път е по-пряк.

Аха. Значи, напарфюмираният Баптист беше прав, когато обвини Филип, че само заради него избира заобиколния път. Но не можех да му се сърдя, в края на краищата така открих магазина на Есперанца. Въпреки че не бе изключено да я бях срещнала и на друго място, ако бяхме избрали прекия път.

— Кой мост е това? — попитах го. — Да го запомня, ако ми се наложи да се разхождам сама.

— Понт о Шанж.

Онемях. Този обикновен на външен вид, дори импровизиран мост бе мостът за пътуване във времето? Погледнах сградите от другата страна на реката и наистина познах увенчания с кули дворцов комплекс, или поне част от него, който бях видяла от Понт о Шанж в настоящето. Надолу по реката зърнах също и Пон Пьоф, който все още съществуваше в настоящето.

— Преди четири години Понт о Шанж представляваше великолепна и голяма постройка — разказа Филип. — Дори на това място имаше още един мост над реката, Понт Маршан. Съществуваха общо четири реда къщи. След това избухна пожар и в рамките на няколко часа всичко изгоря. Ще го построят отново, но ще отнеме време.

Чудех се дали разрушението му нямаше нещо общо с портала на времето. Когато го преминахме, се огледах любопитно във всички посоки, ала не видях нищо необичайно. Само по средата на моста усетих нещо като трепет, ала можеше и да съм си въобразила.

Когато пристигнахме на Рю Персе, Сесил още спеше. Отне ни известно време да я измъкнем от леглото и съответно настроението ѝ бе кисело. Миг по-късно обаче стана любезна, тъй като Филип ѝ даде цяла шепа сребърници. Гастон се бе погрижил за престоя ми през следващите няколко дни. Не бях казала на никого, че междувременно се бях сдобила с пари, защото, изглежда, Гастон разполагаше с достатъчно. Само панталоните му струваха цяло състояние, затова не сметнах за необходимо да харча от моите резерви. От горчив опит знаех колко е важно да има заделени пари човек, когато се намира в миналото. В критична ситуация от значение бе всяка стотинка. Или в този случай всеки дение, което бе тукашната валута.

Докато вървяхме към Сесил, Филип ми обясни стойността на монетите в обращение. Дванайсет дение се равняваха на един сол, а двайсет сола правеха една ливра, при което ливрите не бяха монети, а само аритметична единица, базирана на среброто, със съответния брой дение или сол. Имаше и златни монети, на които им викаха екю, те имаха най-голяма стойност, а именно няколко дузини ливри. Филип не знаеше с точност колко, защото никога не бе притежавал злато. Също така можеше да се пазарува и с чуждестранни златни монети. Важното беше да са истински

Филип ми обясни и покупателната им сила, като например цената за един обяд, за чифт обувки или за месечния наем за една стая. С това, което притежавах, щях дълго да изкарам. Не се нуждаех от много.

Можех да спя при Сесил, а в цената влизаше нощното питие и вечерята, както тя тъй щедро ми обеща Благодарение на Есперанца имах и достатъчно дрехи. Ядене и пиене щях да получавам на работното си място, което Гастон щеше да ми уреди. Трябваше това беше „брилянтната идея“ на Гастон — да започна работа като сервитьорка в едно заведение на име Златният петел, където Себастиано редовно се хранеше заедно с приятелите си мускетари. По този начин щях да го виждам и да се преструвам че е чиста случайност.

— Лично познавам собственика — ми бе обяснил Гастон. — Добър ресторантьор. От неговия ресторант са вкусните малки пирожки. Приготвя и превъзходна рибена чорба. На всяка цена трябва да я опиташ.

Все още не ми беше до ядене, ала не отказах парчето стар, сух хляб, което ми предложи Сесил. Междувременно бе станал твърд като сухар, ала успокои стомаха ми. Филип донесе вода от кладенеца и тръгна да ми търси матрак, а през това време аз се измих и облякох. Сесил ми подаде една кутийка с мехлем за ожулванията ми и се настани отново в кревата — с хартия и перо. Водеше си бележки за новата пиеса, на която в момента измисляше сюжета.

— Комедията, която ми разказа, много ме вдъхнови Ще съчиня историята си въз основа на същата идея Ще стане страхотна пиеса! Ще те държа в течение с моя напредък.

Щеше ми се вместо това да узная повече за ужасния ѝ брак с напарфюмирания Баптист, но не посмях да я попитам, щеше да е твърде недискретно. Поне в момента не изглеждаше нещастна, а по-скоро удовлетворена. От една страна, със сигурност се дължеше на парите и на добрата идея за пиесата, но определено и на виното, което пиеше в изобилие. Въпреки че го разреждаше с вода, при количествата, които изпиваше, си ставаше един приличен предобеден запой.

Тя ме наблюдаваше, докато обличах чистите дрехи, които извадих от торбата на Есперанца — един чист бял комбинезон и рокля от син памук. Не бяха нищо особено, но всичко ми беше по мярка. Меки и много удобни кожени обувки с връзки станаха част от облеклото ми. Есперанца ми беше дала още две фусти и рокли, както и два чифта обувки, така че имах достатъчно за смяна. Бельото представляваше нещо като развлечени бикини, които се захващаха с връзки и също толкова развлечена риза, която не облякох заради жегата.

— Много хубави дрехи — рече Сесил и потисна желанието си да се оригне. — Откъде си ги набави толкова бързо?

— Взех ги пътьом от един магазин.

— С парите на братовчед ти? Този, който ще те уреди на работа в „Златният петел“?

— Именно.

Филип ѝ бе разказал за моя братовчед, когото междувременно бях издирила и който ми бе помогнал финансово. Сесил не разпита за подробности, просто прибра парите.

— Работила ли си преди като сервитьорка? — попита ме тя.

— Не, но се надявам бързо да се науча.

— Разбира се. Не се изисква много мислене. Само трябва да си бърза, най-вече при отблъскването. Най-важното е още в самото начало мъжете да разберат докъде може да стигнат.

— Какво имаш предвид? — Стоях пред огледалото и се оглеждах. Не беше зле, поне в сравнение с отражението ми от тази сутрин, след като станах.

— Ами например дали ще разрешиш да те опипват. Мъжете го правят с най-голямо удоволствие, особено когато ръцете ти са заети и си се навела над масата.

Пристегнах връзките под мишниците и понаместих роклята, докато не ми застана добре.

— Със сигурност няма да позволя на никого да ме пипа.

— Точно така. Просто трябва да им го покажеш. Чакай. Ще го изтренираме. — Сесил хвърли листовете с бележки настрана и скочи. С развълнувано изражение бутна в дясната ми ръка един голям флакон парфюм, а в лявата полупълната кана е вино. — Представи си, че едното е халба с бира, а другото чиния със супа, а аз съм гост. — Тя постави ръка на гърдите ми и ме погледна очаквателно. — Ами сега? Какво ще направиш?

Недоумяваща, първо погледнах ръката ѝ, а след това нея самата. Трябваха ми няколко секунди, за да се опомня. За по-лесно, направих крачка назад, така че ръката ѝ остана да виси във въздуха, ала тя поклати неодобрително глава.

— Не е достатъчно. Веднага щом се върнеш на масата, онзи пак ще го направи. Винаги има по някой такъв. Някои идват пияни още от сутринта и не зачитат никого.

— Разбирам. — Оставих халбата с бира и супата и замахнах с ръка, все едно я удрям, ала тя се разсмя.

— Като за начало е добре. Но повярвай ми, един шамар няма да те спаси. Така се настървяват още повече. Не, когато става въпрос за отблъскване, помагат само радикалните мерки. Така се прави. — Тя хвана парфюма и направи жест уж ми го лисва в лицето. За съжаление, капачката не беше добре завъртяна. Няколко капки отвратителна тоалетна вода с аромат на теменужки ме уцелиха по челото, избърсах ги и се разсмях.

— Това кое беше, бирата или супата?

— Това е братовчедка ми Ана — рече Гастон на гостилничаря. — Тя идва от Германия, трябваше да избяга от войната. Майка ѝ е родом от Париж, затова говори толкова добре френски.

Бяхме единодушни за тази версия, след като вече я бях използвала, така поне нямаше да се заплета в противоречия, ако изникнеха допълнителни въпроси.

Гостилничарят се казваше Мирабо и бе изключително доволен, да не кажа, изпаднал във възторг.

Цялото му лице сияеше от благодарност, тъй като бе убеден, че Господ е чул молитвите му. По чиста случайност досегашната му сервитьорка бе напуснала преди час.

— Просто така, дойде ми като гръм от ясно небе! — рече мосю Мирабо. Мустаците му трепереха от възмущение. — Джули каза, че си е намерила по-добра работа! И това на мен! След като при мен ѝ беше толкова добре! Дори не трябваше да мие чиниите!

Дали новата работа на Джули беше по-добра, бе въпрос на лично мнение, ала при всички положения бе намалила драстично работното си време. За в бъдеще трябваше да чисти два пъти седмично апартамента и клозета на Гастон за същите пари като при Златният петел. След като Гастон я бе спазарил зад гърба на мосю Мирабо, бе отишъл в гостоприемницата на обяд и уж случайно, разбира се, бе намерил решение на проблема — мен.

Ханът се намираше на Рю Сен Дени, недалеч от пазара. Големи дървени греди подпираха ниския таван, а стените бяха облицовани с дъски. С грубо издялканите маси и пейки гостилницата наподобяваше уютна селска стая. Мосю Мирабо беше як и пъргав мъж около четирийсетте, чиято слабост към вкусната храна се забелязваше от пръв поглед. По това си приличаха с Гастон. Тъкмо бяха приключили подробностите относно условията ми за работа — дванайсетчасов работен ден, безплатна храна и възнаграждение, което граничеше с робовладелство — и започнаха да обсъждат най-добрите рецепти за приготвяне на агнешка плешка.

Стоях до тях и слушах с половин ухо, докато се оглеждах наоколо. Имаше три големи маси, всяка с по осем места, при пълно заведение това правеше две дузини народ. В момента имаше осем клиенти, които седяха пред обяда си и от време на време хвърлях; любопитни погледи към нас.

След като Гастон и мосю Мирабо стигнаха до общото заключение, че агнешката плешка с розмаринова коричка не беше толкова вкусна, колкото с медена глазура, гостилничарят ме огледа по-обстойно.

— Вашата братовчедка изглежда доста млада — каза той критично. — На половината години на Джули.

— Заплатата ѝ също е наполовина — парира го Гастон.

— Откъде знаете?

Гастон отклони елегантно въпроса.

— Освен това ще привлече двойно повече гости. Само я вижте колко е хубавичка.

— Хм — замисли се мосю Мирабо. — Наистина е така. А има ли опит в обслужването?

— Бързо ще се научи. Нужно е само веднъж да ѝ обясните какво трябва да върши и готово, вече ще го може. О, да, преди да забравя: не трябва да я биете. Тя е много чувствителна душа.

Никога не съм можела да понасям, когато хората спореха за мен в мое присъствие, сякаш не бях там, ала в този случай сметнах, че ще е по-добре да сдържа арогантните коментари, които ми бяха на езика. Особено по въпроса за побоя.

И веднага след това Гастон реши, че е време да тръгна, и ме остави на произвола на съдбата. Мосю Мирабо му кимна като на добър приятел, след което се обърна към мен и плесна насърчително с ръце.

— Хоп, хоп, момиче! Какво чакаш?! Залавяй се за работа! — Той ме избута в кухнята през отворения свод, където се запознах с останалата част от персонала — една слугиня с кръгло лице, която беше отговорна за миенето на чинии и наливането на алкохола, и един възрастен помощник-готвач, който седеше при огнището и бъркаше казан, от който излизаше пара. Миришеше на пушек и супа от грах. Димни кълба изпълваха помещението и замъгляваха мосю Мирабо, докато ми обясняваше накратко какви бяха задълженията ми — точно три неща, които преброи на пръсти, за да ги запомня по-лесно. Първо — приемане на поръчки, второ — сервиране, трето — отсервиране. Мосю Мирабо лично прибираше парите. Както ми обясни той, на жените им е много трудно със сметките. Дори Джули не се бе справяла.

— Тя не можеше да смята — каза мосю Мирабо. — Не можеше да събере дори и най-простите числа.

Само заради това Джули ми стана симпатична. Описаната работа не ми се стори особено трудна. Нямаше меню, и без това хората не можеха да четат, а и имаше само три ястия — яхния от грах с бекон, месо с хляб и студено плато с шунка, наденица или сирене. Напитките също бяха три: червено вино, бяло вино и бира. Поръчаните ястия се приготвяха и се оставяха на един голям плот в кухнята, а напитките се наливаха на тезгяха. Трябваше само да взема и разнеса всичко по масите. По принцип не беше нищо особено, дори и малко дете би се справило.

След един час работа главата ми започна да пуши. При това всичко започна съвсем невинно — с една престилка. Даде ми я миячката с думите, че ще ми трябва. Но аз отказах, защото смърдеше ужасно и бе покрита с толкова много мазни петна, че не можеше да се разпознае цветът ѝ. Ако се появеше Себастиано, не исках отново да изглеждам така, сякаш се бях пързаляла по корем из цял Париж. Все пак трябваше да му направя добро впечатление — и в идеалния вариант да си спомни за мен възможно най-бързо. А това можеше да се случи само ако приличах на себе си, а не на ходещ парцал.

Така че започнах работа без престилка, което съвсем скоро се оказа голяма грешка, тъй като трябваше да сервирам толкова много разливащи се чинии със супа и плата с капеща мазнина, че отпред роклята ми изглеждаше по-зле и от престилката. А осемте души, които вече се бяха нахранили, бяха, така да се каже, само първа смяна. Едва отсервирах празните им чинии, подноси и чаши, когато за обяд влезе следващата вълна клиенти, а те бяха наистина много. Шумни и изгладнели, се бутаха, за да влязат в кръчмата, насядаха по масите и викаха силно да бъдат обслужени, викаха мен. Заведението се напълни за миг. По пейките седяха два пъти повече хора от предвиденото и всички искаха веднага храната си. Също и нещо за пиене, и то в големи количества. Тичах без почивка до масите, кухнята и тезгяха с напитките и се потях от всяка пора, понеже ставаше все по-горещо. Прозорците бяха широко отворени, ала тичането напред-назад бе по-страшно и от двата часа лека атлетика при господин Шинделмайер, нашия учител по физическо, когото всички наричахме просто Шиндер. А към това се добавяше и постоянното ходене до кухнята, където температурата беше най-малко с десет градуса по-висока. От влажната, подобна на сауна жега прибраната ми на опашка коса се разпадна и разрошени кичури паднаха върху лицето ми. Красивата ми и чиста допреди малко рокля се покри в мазни петна, а главата си я чувствах, сякаш бе напълнена с лепкава дъвка. При повече от трийсет гости ми бе невъзможно да запомня поръчките на всеки един от тях и съответно обслужването стана много бавно. На няколко пъти сервирах грешната храна, случи се също и да забравя напълно някоя поръчка. Когато първите оплаквания стигнаха до ушите на мосю Мирабо, ме сгълча на всеослушание.

— Ти си едно глупаво и мързеливо създание! Трябва ли вече да съжалявам за добросърдечността си, задето ти осигурявам надница и прехрана? Определено се покайвам за споразумението е братовчед ти да не те бия, защото сега бих го сторил с голямо удоволствие!

Хората по масите се разсмяха. Бях смазана и почти готова да захвърля всичко и да отида при Гастон, за да измисли някой друг план, ала стиснах зъби и при следващото ми ходене до кухнята попитах мосю Мирабо дали има нещо за писане.

Той се втренчи в мен, сякаш бях извънземно.

— За какво ти е, момиче?

— Ами да пиша.

— Можеш да пишеш? — попита той невярващо.

— Да. Искам да си записвам какво си поръчват хората, така ще става по-бързо.

Все още объркан, той взе една малка дъска за писане с калем — разбира се, в това време нямаше тефтери и моливи. С дъската се справях, но едва след като разбрах как функционира — с острия връх се пишеше, а с тъпия и широк край се триеше, за да се освободи място за нови бележки. Престилката все пак ми влезе в употреба, тъй като отпред имаше един голям джоб, в който можех да пъхна дъската, докато сервирах напитките и храната или отсервирах празните чаши и чинии. От този момент нататък всичко потръгна много добре. Номерирах масите и начертах три колони, в които нанасях поръчките, така престанах да греша и забравям. Забелязах как хората шушукаха — очевидно не се виждаше всеки ден прислужница да пише — но това не ме притесни ни най-малко. Дори мосю Мирабо, след като преодоля съмненията си, остана много доволен от моя ефективен метод на работа. Даже му хрумна, че все пак мога да смятам достатъчно, за да оправям сметките. Така щеше да разполага с повече време за приготвянето на еленовия гулаш, задача, която според мосю Мирабо бе много трудна и изискваше голяма концентрация. Веднага заявих, че не бях добра в сметките (което не беше лъжа според критериите в моето време), на което той отговори с повдигане на раменете, че дори и най-добрият учител не може да налее липсващия мозък в главата на женорята.

Въпреки напрегнатата работа, времето минаваше мъчително бавно. Нямах нужда от часовник, камбаните на близката църква биеха на всеки кръгъл час. Някои камбани биеха и на четвърт, и на половин час, така човек знаеше по всяко време колко е часът. И тъй като почти на всеки ъгъл в Париж имаше църква или манастир с камбанария, дрънченето не можеше да се пропусне. Претрепвах се от работа камбанен звън след камбанен звън, а от Себастиано нямаше и следа. Постепенно започнах да се изнервям и да се чудя дали Гастон бе проучил правилно нещата. Накрая щеше да се окаже, че Себастиано идваше тук само един или два пъти в седмицата. Тогава наистина щях да се окажа като последната глупачка.

В Златният петел все още цареше оживена атмосфера, въпреки че блъсканицата бе намаляла. Идваха предимно търговци и собственици на магазини, някои дори със съпругите си, които искаха да се нахранят на спокойствие. Но тогава вълнението ми започна да расте, защото малко след един започнаха да прииждат все повече мускетари. Вече бяха заели една маса.

— От къде идват всички тези мускетари? — попитах уж небрежно мосю Мирабо, когато влязох в кухнята за поредните порции печено.

— Наблизо има казармено поделение. Но болшинството от младите мъже живеят в района и се хранят при нас всеки ден. Много добри клиенти, повечето са аристократи. Усърдни офицери. Гордостта на краля и кардинала. Бъди мила с тях, детето ми!

Някои мускетари също се появиха в женска компания. Последни влязоха петима гвардейци в добро настроение, придружени от две момичета на моята възраст. И двете се бяха издокарали с руж по бузите, буклести прически и дълбоко изрязани деколтета. Гвардейците също се бяха изтупали. Разкопчаните заради жегата жакети бяха извезани със златна нишка, ризите им — богато надиплени, ботушите — лъснати до блясък, а ножниците — обковани със сребро. Големите украсени е пера шапки полетяха към рафта, монтиран в непосредствена близост до външната врата, докато коланите с оръжията бяха закачени на куки зад пейките за сядане, където имаха достъп до тях по всяко време. Без да спират веселия си разговор, мускетарите се настаниха на последната свободна маса. Изпотена и с болки в краката, изкуцуках при новодошлите, за да взема поръчката им. Надеждата ми, че Себастиано ще се появи днес на обяд, междувременно клонеше към нулата. В следващия момент обаче влезе един закъснял мускетар. Той свали шапката си и я сложи при другите, а после се огледа. От ужас изпуснах дъската. Беше Себастиано.

— А, Себастиен, ето те и теб! — извика с кокетен глас едната от младите жени. — Ела тук, запазихме ти място!

Усмихнат, Себастиано отиде при тях. Той не ме погледна, а се обърна към приятелите си на масата. При следващата си крачка стъпи върху дъската ми, която се счупи надве под тежестта на ботуша му. Бързо се наведох, за да я взема, ала не трябваше да го правя — в същия миг и Себастиано се наведе и така ударихме главите си с все сила една в друга.

— Какво, по дя… — Той се изправи ядосано, търкайки челото си. Тогава ме позна и лицето му придоби люто изражение. — Ти?

Аз също разтрих челото си. Болеше ме адски много, усещах как на мястото започна да расте цицина.

— Съжалявам — казах немощно.

— Себастиен, това не е ли момичето от тази сутрин? Малката, която се хвърли в краката ти?

Въпросът на младия гвардеец, който седеше в края на пейката, бе последван от всеобщ смях. Беше симпатичен, в началото на двайсетте, с кестеняви къдрици, гъсти мигли и тъмни очи. Той стана, събра парчетата на счупената дъска и ги подаде на Себастиано.

— Виж само какво направи — каза с усмивка. — Опасявам се, че сега прекрасното дете няма да може да ни вземе поръчката.

Себастиано се намръщи и се загледа в дъската, или по-скоро в това, което беше останало от нея. Последната поръчка от съседната маса все още се четеше.

— Това ти ли го написа? — попита ме той.

Кимнах мълчаливо с пресъхнало гърло. Изглеждаше невероятно добре! Замалко пак да се разрева, защото не си ме спомняше. Очите ми горяха от напиращите в тях сълзи. С конвулсивни премигвания извърнах поглед встрани. Ако не се овладеех, никога нямаше да успея да привлека вниманието му. Или по-точно казано, вниманието, което бе важно за мен, а не такова от сорта на виж-каква-селяндурка.

— Кое е това момиче, Жак? — попита една от жените младия мускетар, който бе вдигнал дъската.

— О, тази сутрин беше на пазара по време на размириците и искаше да говори със Себастиен.

— За какво?

С крайчеца на окото си видях как Жак се засмя многозначително.

— Не знаем — подхвърли един друг гвардеец. — Може би имат сладки тайни. — Той бе копие на Жак, двамата трябва да бяха близнаци. Различаваха се единствено по цвета на панталоните си. Този на Жак беше сив, а на брат му син.

— Себастиен, вярно ли е това, което каза Жул? — попита другото момиче. — Свързват ли ви сладки тайни със сервитьорката? Красива е, но трябва да се изкъпе.

Отново всички се разсмяха. Почувствах как бузите ми почервеняха от срам. Искаше ми се да потъна вдън земя.

За мое облекчение, Себастиано не се включи в закачките на другите.

— Оставете я на мира — рече той. — Момичето не ме познава. Беше се припознала. — Обърна се към мен. — Нали така?

Кимнах с благодарност за спасителния пояс, който ми бе хвърлил. Но въпреки това не се заблуждавах. Тази среща, също както и предишната, се стече по много глупав начин. Отново приличах на малката сестра на Пепеляшка. Освен това като пълна смотанячка си ударих главата в неговата и станах за смях пред приятелите му. А сега се очакваше да оправя нещата. Не, грешка. Трябваше да оправя нещата. Въпросът беше как?

Във всеки случай трябваше да се взема в ръце и не биваше да се държа като ревла. Вдигнах брадичка и удостоих всички с един невъзмутим поглед, въпреки че се чувствах кръгла нула.

— Какво ще обичат господата?

Всички започнаха да поръчват в един глас и настана суматоха. Двете дами три пъти промениха желанията си, а от съседната маса искаха още вино. Грабнах по-голямото парче от счупената дъска и започнах да записвам. Когато отново вдигнах очи, погледите ни със Себастиано се срещнаха. Той изглеждаше някак… объркан. С надеждата, че това е добър знак, му се усмихнах. Не беше принудена усмивка, дойде от сърцето ми. Точно както се чувствах — трепереща, малко изплашена, ала изпълнена с обич.

— Все още не сте си поръчали, мосю — рекох аз.

Тъй като дойде последен, се бе настанил в края на пейката.

— Ще искам шунка с хляб и чаша червено вино — каза той. — Но само два пръста вино, останалото да е вода.

Вгледах се в него и преглътнах. По време на нашите пътувания във времето винаги така си поръчваше виното.

— Какво има, момиче? — попита той.

— Всичко е наред. — Припряно добавих новите поръчки, след което бързо изтичах до тезгяха, заявявайки напитките, и накрая се запътих към кухнята, за да изнеса поръчаните ястия.

Мосю Мирабо не си записваше нищо, без никакво усилие запомняше всяко ядене наизуст. Тъкмо се канеше да отреже парче шунка с огромен нож и само кимна, когато му продиктувах всичко.

— За съжаление, дъската се счупи — заявих, след като свърших. — Изпуснах я по невнимание. Може да я удържите от надницата ми.

— Разбрах какво се случи — измърмори той. — Но тя не се счупи от падането, а от ботуша на младия Фоскер.

— Вие го познавате? — попитах с разтуптяно сърце.

— Разбира се. Той е един от редовните клиенти и всеки ден се храни тук. Живее на Рю Сен Мартен и е част от личната охрана на кардинала.

— Отдавна ли е клиент тук?

Мосю Мирабо сбърчи вежди.

— Ако не се лъжа, само от няколко месеца.

В мен започна да се прокрадва надежда. От тази информация стигнах до извода, че Себастиано не бе изпратен завинаги в миналото, подобно на другите непосветени, а бе загубил само временно паметта си.

— Той е от Гаскония, както повечето от най-добрите гвардейци.

От тези думи сърцето ми отново се сви. Все пак можеше да се касае за пълна трансформация. С всичко, което я съпътстваше — приятели, познати, роднини. Но не тук, в Париж, а в Гаскония, където и да се намираше това. Дали там имаше семейство? Само при мисълта ми прилоша.

— Само дете, като малък е загубил родителите си — продължи мосю Мирабо.

Издишах с облекчение. Нямаше семейство.

— Както и къщата си — допълни мосю Мирабо. — Всичко опустошено от пожар, докато е бил на път. Останалата част от бащиното наследство едва му стигнала да си закупи място в гвардията. Храбро и амбициозно момче е този Фоскер. Въпреки тежката си съдба не се е пречупил. Ще стигне много далеч.

— Виното е готово! — извика слугинята от тезгяха.

— Върви, момиче — нареди мосю Мирабо. — Не ти плащам, за да се размотаваш! — Ала не прозвуча и наполовина толкова грубо, колкото първата му обидна тирада.

Преглътнах горчиво, защото това, което ми разказа за Себастиано, ужасно ме натъжи, въпреки че не се бе случило наистина. Дори и спомените му да не бяха реални — а внушени от една по-могъща сила — се чувстваха точно толкова болезнено. Сърцето ми се свиваше от мъка, докато сервирах питиетата. Когато се наведох да поставя и последната чаша вино, Жак, който седеше до Себастиано, ме сграбчи за дупето.

— Не беше прав, Себастиен — каза той, усмихвайки се многозначително. — Под тази чудовищна престилка не се крие малко и кльощаво създание. При това момиче всичко е на мястото си.

— Но не и при вас, мосю. — И му лиснах пълната чаша с вино в лицето. — Ала сега вече да.

Това спонтанно действие предизвика бурен смях на масата, дори Жак се смееше най-високо. Пръхтейки от смях, избърса лицето си с ръкав. За щастие, виното беше бяло и петната по ризата му лесно щяха да се изперат.

— По дяволите, момиче! Имаш темперамент! — В очите му се появи закачлива искра. Не ми беше трудно да изтълкувам правилно погледа му и когато отново заговори, изчезнаха и последните ми съмнения: този тип си падаше по мен. — Няма ли да седнеш за малко при нас?

— За съжаление, имам работа, мосю.

— А какво ще кажеш за по-късно? До колко работиш?

— Не знам точно. Днес е първият ми работен ден.

— Ела след вечернята в „Люксембург“, вечер винаги се събираме там.

Нямах представа къде беше това, ала за нищо на света нямаше да пропусна възможността да се видя още тази нощ със Себастиано, та дори ако се наложеше преждевременно да хвърля престилката в краката на мосю Мирабо.

— Ще видим — отговорих величествено.

— О, малката се дърпа — извика весело Жул. — Кой би предположил!

— Но тя е просто една мръсна малка слугиня — рече нацупено едното от двете момичета. — Жак, не може сериозно да искаш да дойде на срещата ни довечера.

— Мръсотията по мен е само външно — отговорих, натъртвайки умишлено думите. В този момент ми се искаше да плисна и на тази коза една чаша вино в лицето. Мразех я като чума, понеже седеше срещу Себастиано и натискаше коленете си в неговите, да не говорим за погледите, които постоянно му хвърляше, пърхайки с мигли. Ето, дори и в този момент! Но това не беше най-лошото — той отговаряше на погледите ѝ, и при това се усмихваше! Не можех да повярвам. Скърцайки със зъби от яд, стоях там и се чудех дали да не разлея още вино. Съвсем случайно. И за предпочитане върху двамата.

Жак ми се усмихна мило.

— Не се притеснявай, малката. Поканата ми бе отправена сериозно. Не исках да ти се подиграя. И съжалявам за погрешния ход преди малко, надявам се да простиш дързостта ми.

— Простено и забравено — рекох разсеяно.

— Къде се научи да пишеш? — изведнъж попита Себастиано.

— В училище, разбира се. — Отговорът ми се изплъзна, преди да помисля.

— Колко време посещаваше уроци?

— Ами… само няколко години. — Не можех да призная, че всъщност бяха тринайсет, никой нямаше да ми повярва.

— Намирам за странно, когато жените вземат уроци — измърмори козата. — Правят го само монахините. Или онези благородни примадони с много пари.

— Много необичайно, наистина — рече Себастиан замислено. Очите му се присвиха и в тях най-неочаквано се събуди интерес, ала не бях сигурна дали бе от същото естество като при Жак.

— Ана! Захващай се за работа! — изрева мосю Мирабо от кухнята, което сложи край на разговора ми с гостите.

Но първата крачка бе направена. Бях събудила любопитството на Себастиано и през идната нощ щях да имам възможност да го опозная. Или по-скоро обратното — той трябваше да опознае мен. И тогава бързо щеше да си спомни за мен. Да се надяваме. Всичко ще се оправи! — помислих си аз.

И в този момент силно вярвах в това.

През следващия половин час не ми се удаде друга възможност да говоря със Себастиано, ала усещах как погледът му ме следваше. Или най-малкото ми обръщаше точно толкова внимание, колкото и на козата. Реших, че това е добър знак. Бях му направила впечатление и това беше най-важното.

След като той и приятелите му приключиха с обяда, платиха сметката на мосю Мирабо и бързо си тръгнаха. Стиснах юмруци от яд, когато видях как на излизане козата хвана под ръка Себастиано. И той не възрази. Но поне не направи нищо, с което да отвърне на нейните опити за сближаване.

— Имате много добър обслужващ персонал — чух Жак да казва на излизане на моя работодател.

— Но не трябва да сервира със спусната коса — рече козата, като ми хвърли един недоволен поглед през рамо.

Това ми донесе още едно конско от мосю Мирабо, ала не го взех присърце и без да кажа нито дума, вързах отново косата си. Сега само трябваше да се изнижат и останалите часове до края на работния ден. За съжаление, се оказа, че мосю Мирабо очакваше да се бъхтя без почивка до приключването на деня. Все пак ми позволи да се нахраня, след като премина големият наплив. Макар и в кухнята на крак, но беше невероятно вкусно. Не бях усетила колко съм гладна в действителност. Погълнах едно след друго порция супа от грах, парче говеждо месо с хляб и накрая голямо парче сирене. В допълнение изпих две чаши вода с надеждата, че кладенецът, от който идваше, не бе заразен с микроби.

Наложи ми се да посетя клозета, едно ужасно смрадливо място между кокошарника и кофите за боклук.

Поставих нов световен рекорд за задържане на въздуха, ала не помогна много. След това преживяване бях твърдо решена да направя всичко по силите ми, за да се върнем със Себастиано час по-скоро в настоящето.

Докато обслужвах поредните гости, непрестанно си мислех как да си тръгна възможно най-бързо.

Преди вечернята — от предишните ми пребивавания в миналото знаех, че се имаше предвид шестото биене на камбаните — исках на всяка цена да се измия и преоблека, което означаваше, че трябва незабавно да се омета от тук. Накрая помощта дойде в лицето на един пиян гост. Пеещ с цяло гърло и миришещ остро на алкохол, пот и свински тор, прекрачи прага на Златният петел и се стовари върху една свободна пейка.

— Веднага да изгониш този пияница навън — нареди ми мосю Мирабо.

И наистина, мъжът доброволно се остави да го вдигна от пейката. Прекалено доброволно. Въпреки че не знаеше къде се намира, координацията му стигна дотолкова, че да ме опипа.

— О, к-к-каква к-к-красива госпожица — заекна той, докато ми опипваше деколтето.

Когато отскочих назад, престилката и горната част на роклята ми се скъсаха, което произведе изумително силен звук, който бе придружен от моя писък.

Всъщност щетата не беше толкова голяма, нали отдолу имах комбинезон, който не бе пострадал. Не беше станало кой знае какво. Човекът, така или иначе, не беше с всичкия си — само секунда след това се отпусна на пейката, постави глава върху ръцете си и заспа. Мосю Мирабо веднага нареди на прислужничката да ми донесе нова престилка, която дори бе чиста. Въпреки това се възползвах от възможността и изиграх ролята на чувствителната-по-душа-дама. Този шок, така заявих, трябваше да го превъзмогна насаме.

Мосю Мирабо закърши ръце от ужас, тъй като вечерното обслужване още не беше започнало. Той дори ми предложи допълнително възнаграждение (или по-точно да не ми приспадне от надницата счупената дъски и скъсаната престилка), а като следващ аргумент изтъкна факта, че добре съм била понесла нахалството ни младия благородник. Но аз не се оставих да ме подведе.

— Първия път бе достатъчно лошо — заявих. — Не забравяйте, че аз съм почти дете!

Той със сигурност щеше да продължи с аргументите си, ала в кухнята изведнъж замириса на изгоряло и той се втурна обратно към печката.

— Тогава ще тръгвам! — извиках след него, ала той не ме чуваше. Две секунди по-късно вече бях навън, запътила се към Сесил.

Камбаните удариха кръгъл час, докато вървях по Рю Сен Дени в посока Сена — преброих ударите, и след това видях часа на следващия градски часовник: четири часът. Забързах се, въпреки че стъпалата ми горяха и чувствах краката си тежки като олово. Лесно се ориентирах, трябваше да вървя само направо.

Също както тази сутрин, и сега градът бе доста оживен. По отношение на шума това столетие по нищо не отстъпваше на настоящето. Колички тракаха шумно по паважа, конски тропот се чуваше между редовете с къщи, гъски съскаха в един заден двор, а от един покрив отекваше чукането на занаятчиите.

Миризмите в разгара на летните жеги бяха плътни като стена, положението бе много по-лошо, отколкото тази сутрин, особено когато минах покрай въпросното гробище. Междувременно научих от Филип, че се казваше „Сен Иносан“, най-голямото гробище в Париж.

Минах покрай една църква, подминах и стара крепост и веднага след това пред мен съзрях реката. Когато този път преминах Понт о Шанж, точно по средата на моста усетих странна тръпка и за миг дори си помислих, че малката чантичка, която носех на врата ми, излъчва топлина, която преди това не чувствах. Тутакси сложих ръката си върху нея и чувството изчезна, бързо продължих нататък, прекосих Ил дьо ла Сите и най-накрая, прекосявайки Понт Сен Мишел, стигнах левия бряг на Сена.

Вратата на къщата, в която живееше Сесил, зееше широко отворена. До нея, на едно столче, бе приседнала старица, облечена в черно, и дремеше. Вратата на апартамента на Сесил също бе открехната. Въпреки това любезно почуках.

— Отворено е — извика Сесил.

Понечих да вляза… и се отдръпнах изплашено назад, когато вратата изведнъж се отвори отвътре и в носа ме удари миризма, която познах още преди да видя мъжа, от когото струеше. Не беше никой друг, а баптист, бившият на Сесил. Над плисираната му якичка лицето му бе почервеняло като домат, а върху челото му бяха избили капчици пот. Мина покрай мен със сведен поглед и остави зад себе си огромен облак от всички аромати на Ориента, после изчезна безшумно навън със светкавична бързина.

Сесил седеше чисто гола в една голяма вана, от която се издигаше пара, и търкаше с четка протегнатия си над водата крак.

— Не исках да преча — казах смутено.

— Не пречиш. Това беше моят съпруг. — Тя махни небрежно с четката. — Влез и си сипи вино. Можеш да ми помогнеш да си измия косата, след като Баптист си тръгна.

Мократа ѝ викингска грива се спускаше извън ръба на ваната. До нея стояха приготвени кофа с чиста вода за изплакване и сапунерка. След като вече бях прекарала няколко седмици в миналото, знаех колко е мъчно да се мие дълга коса. По това време нямаше пенести шампоани, вместо тях се използваше разкашкан и обогатен с ароматно масло сапун. Косата много старателно се обтриваше с него, след което се изплакваше с чиста вода и тъй като беше процедура, изискваща много време, не се правеше твърде често. Сесил имаше лъскава и добре поддържана коса, вероятно я миеше редовно. Косата на Себастиано също изглеждаше чиста, откъдето си направих заключението, че също редовно се къпеше. През седемнайсети век това не беше нещо естествено. Най-лошите времена обаче тепърва предстояха: след по-малко от няколко десетилетия миенето щеше да излезе от мода, мазните и смърдящи коси щяха да се крият под огромни перуки, а отвратителната телесна миризма да се прикрива с парфюм. И тогава всички хора щяха да миришат като мъжа на Сесил.

След работата в Златният петел косата ми миришеше, сякаш бях бърсала с нея заведение за бързо хранене. Твърдо бях решила да я измия днес, ако се налагаше дори и със студена вода.

— Сесил, ще ми кажеш ли — подхванах аз, като загребах малко от сапунената смес и я втрих в косата ѝ — къде точно се намира „Люксембург“? И преди всичко: какво е?

— Един нов дворец зад крепостните стени. Майката на краля нареди да го построят. Там има много хубав парк. Не е много далеч. Просто се върви чак до края на Рю дьо ла Харп, след това минаваш през градската порта и вече се вижда. Вечер там често се срещат млади хора. Защо питаш?

— О, бих искала да отида. В Златният петел се запознах с няколко мили мускетари. Единият от тях ме покани. Коя точно улица е Рю дьо ла Харп?

— Като излезеш от къщи, веднага вдясно зад ъгъла, дългата улица, която води извън града. — Тя обърна глава и ме погледна. — Трябва да се пазиш от мускетарите. Те искат само едно нещо.

— Ще се пазя. Мога ли да използвам остатъка от сапуна, когато приключим с косата ти?

— Разбира се. Както и водата. Можеш да се изкъпеш веднага след мен.

Погледнах критично към мътилката във ваната.

— Нямам нито паразити, нито заразни болести — добави Сесил, сякаш бе прочела мислите ми.

— Благодаря ти. — Всичко останало щеше да отнеме твърде много време, а освен това имаше и по-лоши неща от използваната вода. Например да вониш на стар фритюрник.

— Отново ли си се сдобрила с мъжа ти? — Попитах я. — Филип ми разказа, че сте разделени.

— Какво значи сдобрила. — Сесил наклони глава назад, за да мога да полея косата ѝ с топлата вода от кофата. — Баптист идва веднъж седмично и затопля вода за ваната ми в кухнята на портиера. В замяна му позволявам да ме гледа, докато се къпя.

— Аха — казах вяло. Дали това спадаше към неописуемите според Филип неща, които Баптист изискваше от нея?

И още един път, когато ми носи храна, вино и хартия за писане. О, и пари за наема. За това трябва малко да го пошляпвам.

— Ти… хм…?

Тя посочи един камшик, който висеше между дрехите ѝ на стената, а аз бях взела за сценичен реквизит.

Аха. Добре, значи, имаше една потайна Петдесет нюансова история с бившия ѝ. Това си беше нейна лична работа и не ме засягаше (макар че живо ме и интересуваше). С изключение, разбира се, на една важна подробност.

— Доброволно ли го правиш, или те принуждава?! Филип ми каза, че съпругът ти те е издал на Инквизицията.

Сесил махна с ръка.

— Знаеш ли, Филип заема важно място в живота ми. Той е един много верен посетител на театъра. Мисля, че ме обожава. Той не би разбрал защо правя тези неща и дори че ме карат да се чувствам добре.

Значи, го е забаламосала с Инквизицията, за да играе ролята на жертва. Смятах го за доста некоректно и ѝ го казах.

— Филип може да си навлече сериозни неприятности. Той даже вече открито заплашва съпруга ти заради това, дори лично присъствах на разправията. Каза ми, че ще го убие, ако го спипа някъде насаме. Мисля, че иска да се дуелира с него.

— О, наистина ли? Какъв чудесен младежки порив! Той е толкова сладко момче!

Със замах тя се изправи във ваната. Водата се разплиска във всички посоки, дори и върху мен. Но това нямаше значение, така или иначе, трябваше да съблека смърдящата и лекьосана дреха. Реших да не губя ценно време. Докато Сесил бършеше пред огледалото пищните си форми с ленена кърпа и разресваше косата си, аз бързо се отървах от дрехите ми и скочих във ваната. Набързо се сапунисах от горе до долу, втрих си малко сапун в косата и се изплакнах с останалата вода от кофата. Накрая се подсуших с влажната кърпа на Сесил и използвах гребена ѝ, и за най-лесно вързах все още мократа ми коса в стегната опашка. Едва след като облякох чисти дрехи от торбата на Есперанца, се почувствах отново човек. Но и много, много уморена. А това бях работила само половин ден. Питах се как ли трудещите се тежко хора в това време намираха сили да излизат вечер. Вероятно не намираха.

— Аз ще тръгвам — казах уморено.

— Забавлявай се, съкровище! А… чакай! — Сесил, която седеше на един стол пред тоалетната си масичка и с помощта на молив, руж и бяла пудра се превръщаше в атрактивна театрална красавица, се обърна към мен. — Все още не си видяла изненадата. Виж какво има под леглото ми. Филип го донесе за теб, какво добро момче.

Наведох се и издърпах изненадата — беше нещо като сгъваемо легло със сравнително тънък матрак, ала поне беше чист.

— Пробвай го — подкани ме Сесил. — Мисля, че е по-удобно, отколкото изглежда.

Послушно легнах и опънах крака. Ах, колко беше приятно! Леглото наистина бе по-удобно, отколкото изглеждаше. Хубаво щеше да е да се отпусна за мъничко. Със сигурност имах на разположение още няколко минутки. Само да си почина за миг… Това бе последната съзнателна мисъл, която ме придружи в съня.

Когато отново дойдох на себе си, за миг си помислих, че съм си у дома. Всеки момент татко щеше да извика да ставам, защото щях да закъснея за училище.

Тогава осъзнах, че не си бях вкъщи, а в Париж и че е училището ни деляха няколкостотин години.

Мигайки, погледнах нагоре. Обляна от светлината на свещите, Сесил стоеше до леглото ми и ме гледаше доброжелателно. В първия момент не можах да я позная. С ефирната си копринена рокля с цвят антрацит, лъскавата светлоруса коса и перфектно изрисуваните червени устни бе толкова красива, като истинска богиня. Ружът по бузите и потъмнените ѝ с молив вежди изглеждаха прекалено изрисувани, както и голямото количество светла пудра, ала такъв бе стилът на това време. В седемнайсети век на мода беше бялата кожи, въпреки че изглеждаше неестествено.

— Колко е часът? — попитах с дрезгав глас.

— Точно десет — отговори тя.

Стресната, се втренчих в нея.

— Вечерта?

— Разбира се. Спа като ангелче. Не исках да те будя. Освен това нищо не си изпуснала. Най-добре да не се срещаш с мускетари по тъмно. Тези момчета може да са очарователни, но са също така и безотговорни. Само гледат как да замъкнат някоя невинна девойка и храстите. Ти заслужаваш повече.

Изправих се, все още замаяна. Както изглежда, бях проспала срещата в „Люксембург“.

— Вместо това можеш да ме придружиш — предложи Сесил.

— Много мило, но тази вечер не ми е до театър. Всъщност не ми беше до нищо, освен отново да си легна и да продължа да спя. Чувствах се като пребит и само при мисълта, че утре цял ден трябваше да сервирам в Златният петел, цялото тяло ме заболяваше двойно повече.

— О, не, днес няма представление. Ще посетя соарето на маркиза Дьо Рамбуйе. — Сесил ме погледна с очакване, очевидно трябваше да знам коя е.

— Съжалявам, никога не съм чувала това име. Коя е тя?

— Катрин притежава най-популярния салон в Париж. Хората биха дали какво ли не, за да получат нейна покана.

— Ами… хм, под „салон“ нямаш предвид… сещаш се, нещо забранено?

Сесил се усмихна широко.

— О, ти си мислиш за камшици и други тайни пороци. Интересуват ли те?

— В никакъв случай.

— Тогава можеш да бъдеш спокойна. При Катрин се срещат само морално стабилни видни личности и тези събирания служат предимно за духовно израстване. Говори се за литература, театър, изкуство и музика. И под салон наистина се има предвид салон, в един много елегантен дворец на Рю дьо Сен Томас де Лувре, хотел „Рамбуйе“. А най-хубавото е, че Катрин не признава социалните граници, тъкмо това прави нейните кръгове толкова необичайни и популярни. Благородници се впускат в дебат с обикновени граждани, никой не бива изключен. Напротив, различният произход на гостите, особено на високопоставените, оказва голямо очарование. Няма да повярваш кой се числи към постоянните гости! — Сесил направи малка драматична пауза. — Самият кардинал Ришельо!

Изведнъж се разсъних.

— И тази вечер ли ще дойде?

— Много вероятно. Кардиналът изпуска тези срещи сравнително рядко. Той обича да води изискани разговори с начетени и интелигентни хора, а толкова много събрани на едно място никъде другаде не може да намери. — В съзнанието ми изплуваха думите на Филип. В града кардиналът никъде не ходи без личната си охрана. Следователно щеше да се появи на салонното събитие с мускетарите си. От което можеше да се заключи, че и Себастиано щеше да е там.

Решително се изправих на крака.

— Идвам с теб. — След това се спрях. — Можеш ли просто така да ме вземеш с теб?

— Разбира се! — Очите на Сесил светнаха. — При това точно такава, каквато си сега, с обикновена рокля и без грим. Ти си отличен пример за това, как силата на духа не подлежи на никакви ограничения, нито на социалното положение, нито на пола! Погледни се само! Ти си съвсем младо, прокудено от родината момиче. Без родителска закрила, без попечител, без богатство. И въпреки това можеш да четеш и да пишеш, и да свириш на клавикорд! Катрин ще остане възхитена от теб! Тя самата говори перфектно няколко езика, образованието ѝ е легендарно!

С леко притеснено чувство се питах в какво ли се бях забъркала.

Това, че не трябваше да ходим пеша, бе приятна изненада. За днешния ден резервите ми вече се бяха изчерпали. Не си чувствах краката от болка. Затова ми олекна, когато една карета, която Сесил специално бе поръчала за пътуването ни до хотел „Рамбуйе“, ни чакаше пред къщата. По пътя замалко да заспя отново. Колелата тракаха по паважа, а кабинката се люлееше напред-назад. Вътре в каретата беше сравнително тъмно, светеше само една мъждива маслена лампа, светлина отвън не проникваше. От време на време по пътя се виждаха горящи факли или фенери, ала не излъчваха почти никаква светлина. Затова пък смрадта бе непоносима. Прозорците на каретата представляваха дървени, облицовани с плат щори, които бяха отворени заради горещината. От Сена се носеха отвратителни изпарения, толкова остри и неприятни, че трябваше да закрия носа си с ръкав. Миришеше на смесица от клозет, гробище и разяждаща киселина.

Сесил ми обясни, че вонята идва от кожарската работилница на брега на реката, където често се работело нощем, защото миризмата в квартала ставала непоносима през деня.

— Дерат умрели животни, остъргват козината и гниещите части от кожата, мажат я с някаква ужасна смес от смачкан мозък и я заравят в зверски вонящи ями, докато не изсъхнат. — Тя вдигна тънкия си, обут във фина кожа крак. — Не е за вярване, че от всичко това може да излезе такова хубаво нещо, нали?

Още не се бях замисляла за кожената индустрия през този век, но само при представата за това, стомахът ми се обърна.

На Рю дьо Сен Томас де Лувре бе значително по-светло отколкото по другите улици, което се дължеше на близостта на кралския дворец — осветения от факли „Лувър“, една величествена постройка в ренесансов стил, но все пак само наполовина толкова голям, колкото в настоящето, тъй като през 1625 година някои части на двореца все още не бяха построени.

Хотел „Рамбуйе“ беше елегантна сграда c високи прозорци. Пред портала се бяха строили слуги в ливреи, единият от които веднага се втурна да помогне на Сесил да слезе от каретата. Аз слязох сама, вероятно не изглеждах достатъчно важна. Незабелязана крачех след Сесил, която влезе вътре с величествено вдигната високо глава. Явно партито се провеждаше на втория етаж, както бе прието в изисканите домакинства. Качихме се по широка и извита стълба, в края на която ни посрещнаха други слуги. Един от тях се приближи с табла и ни предложи напитки. Сесил грабна две чаши вино и ми тикна едната в ръката, докато аз развълнувано се оглеждах наоколо. От една голяма галерия тръгваха няколко стаи, в които имаше много хора. Повечето гости бяха мъже, ала тук-там видях и елегантно облечени жени. Чувствах се като Пепеляшка по време на работа и веднага ми стана ясно, че Сесил не се интересуваше от това, дали щях да се забавлявам, по-скоро искаше да ме покаже, сякаш съм екзотично малко кученце.

Всички разговаряха оживено. В един ъгъл стоеше възрастен мъж с висока яка и рецитираше стихотворения, заобиколен от тълпа почитатели. Сесил мина покрай тях с бърза крачка и весела усмивка за поздрав, а на мен не ми остана нищо друго, освен да следвам въздушната ѝ диря. Любопитни погледи се спираха на мен, докато тя поздравяваше свои познати. Последвах я в една много оживена стая с облицовани в синьо стени. Много хора чакаха на опашка пред голямо, подобно на легло канапе, на което по-скоро лежеше, отколкото седеше една тъмнокоса жена и посрещаше гостите. Съдейки по това, как всички се тълпяха около нея, стигнах до извода, че това беше нашата домакиня — въпросната маркиза.

Тя бе в края на трийсетте и имаше закръглена фигура, която бе покрила с копринена рокля с дръзко изрязано деколте.

Сесил направи нещо като реверанс и ме представи на маркизата, ала я слушах само бегло. Като опиянен бях вперила поглед към отворения свод на галерията. Кардиналът бе дошъл! Замалко да не го позная, тъй като не носеше разкошната си червена одежда, а обикновена черна.

С припрян поглед затърсих в неговото обкръжение и почти не усетих, когато Сесил ме бутна напред.

— Бедното осиротяло момиче… високообразовано дете… надарено да усвоява езици… свири на клавикорд… — чух я да казва, докато продължавах да се оглеждам развълнувано за Себастиано.

— Кои езици владееш, дете? — попита ме маркизата любезно, но c доста покровителствен тон.

— Не са много — казах разсеяно. — И не ги знам перфектно. Освен немски, който е майчиният ми език, говоря английски и италиански. За съжаление, не знам други. — Обърнах глава. Все някъде трябваше да са мускетарите на Ришельо!

— Как си c испанския, момиче? — попита маркизата.

— Съжалявам — отговорих. — Само няколко думи. „Добър ден“, „Лека нощ“ и така нататък.

— Наистина ли? Струва ми се, че скромничиш. А как си е руския?

— За съжаление, не знам нито дума. Не съм имала възможност да го изучавам.

Маркизата седна и ме погледна с широко отворени очи.

— Невероятно — каза тя на Сесил. — Наистина не е за вярване! Без никакъв акцент! — Тя се надигна от дивана. — Какво необикновено създание! Ако езиковите ѝ познания са толкова забележителни, съм изключително любопитна да чуя музикалния ѝ талант! Ще наредя да донесат клавикорда. — Тя се отдалечи с усмивка, изпълнена c очакване.

Сесил ме погледна с възхищение.

— Знаех си, че ще направиш впечатление. Обзалагам се, че ще станеш сензацията на вечерта!

— Какво? — попитах с недоумение.

Сесил се засмя добродушно.

— Комплименти ли си просиш? Тя току-що те заговори на три различни езика, а ти на всичките ѝ отговори перфектно. Не е чудно, че е възхитена от теб!

Невярващо се втренчих в Сесил, но се сетих какво се бе случило. Преводачът! Автоматично бе превел всичко. И тъй като част от работата му бе никой нищо да не забелязва — освен когато се използваха модерни думи — аз, разбира се, не разбрах какво се бе случило.

— Чашата ми е празна — рече превъзбудено Сесил. Бързо ще си взема нова. Не мърдай от тук. Веднага се връщам. — Тя изчезна в съседната стая в търсене на питие.

Тъкмо тръгна и познат глас извика името ми.

— Ана!

Един мъж се появи от тълпата с гости и аз неволно затаих дъх. Ала не беше Себастиано, а Жак (или евентуално братът му близнак Жул), който се запъти, сияещ, към мен.

— Какво правиш тук? Защо не дойде на срещата ни в „Люксембург“? Чаках те!

Така разбрах, че беше Жак.

— Съжалявам, но се случи нещо непредвидено рекох.

Като наелектризирана погледнах над рамото му. Онзи там беше Себастиано, той наистина беше тук! О, боже, отново изглеждаше превъзходно! Въздъхнах. Сега не носеше униформа, а елегантен светлосин жакет, който бе комплект c умело драпиран ешарп^[5] и широка дантелена яка, която на всеки друг мъж би стояла смешно, ала на Себастиано му прилягаше великолепно.

Кардиналът стоеше до него. Двамата разговаряха. А Жак говореше на мен. И аз, разбира се, не чух почти нищо.

— …наистина чудесно — чух го да казва.

— Радвам се — рекох разсеяно, надявайки се отговорът да е подходящ.

Себастиано изчезна в съседната стая с кардинала. Трябваше да направя нещо и да говоря с него насаме. Чудех се само какво.

— Това не беше ли приятелят ти Себастиен? — попитах Жак. — Какво правите тук?

— На работа сме — отвърна Жак. — Негово Високопреосвещенство, кардиналът, цени сбирките на маркиза Дьо Рамбуйе.

— И взема със себе си цялата гвардия?

— Само най-добрите си хора. Особено днес. От съображения за сигурност, заради нападението тази сутрин.

— Всъщност стрелецът беше ли заловен?

— Не, изчезна безследно. Негово Високопреосвещенство все още е бесен.

След това Жак искаше да разбере всичко за мен — наред с другите неща от къде съм, с кого съм тук и дали имам приятел.

Доколкото можех, отговорих на всички въпроси и исках да го разпитам за Себастиано, ала не се стигна дотам.

Маркизата се върна, следвана от двама изпотени слуги, които мъкнеха един клавикорд, нещо като допотопно пиано с открити струни, което до този момент бях виждала единствено в Youtube. Само това ми липсваше. Щях зверски да се изложа. Ала нищо не можеше да се направи. Маркизата нареди да поставят едно ниско столче пред инструмента и ме покани да се настаня. Тя плесна окуражаващо с ръце, за да привлече вниманието към мен.

— Скъпи дами и господа! Днес имаме нов гост, една млада емигрантка, на име Ана. Тя би искала да ни зарадва с музиката си.

Огледах се, търсейки помощ, ала никой не се смили над мен. Всички изглеждаха така, сякаш бяха наострили уши, което допълнително ме изнерви. Сесил ми направи жест за наздраве с пълна чаша вино, видимо се гордееше с мен. Трескаво се зачудих как да се измъкна, но нищо не ми идваше на ума. Поне Себастиано не беше сред зрителите; двамата с кардинала още не се бяха върнали. Най-добре бе бързо да приключа с това, така всички щяха да се убедят, че не съм детето чудо. След като си поех дълбоко дъх, започнах. Звукът беше странен, съвсем различен от пианото, но поне се оправях с подредбата на клавишите. Дори не се опитах да изсвиря парчетата, които бях учила, бариерата не би ми позволила. Затова се ограничих до няколко импровизации, които по никакъв начин не напомняха бъдещи композиции, беше по-скоро едно приятно, но скучно дрънкане. Най-вероятно гостите бяха на същото мнение, защото никой не ме извика на бис. Нарочно свирех тихо и без въображение, докато гостите не престанаха да ми обръщат внимание. Когато се изправих, точно след три минути, и се поклоних учтиво, всички се бяха потопили в разговор, маркизата също, която, за щастие, бързо бе загубила интереса си към мен. Сесил бе заета да омагьосва един тип с посивяла брада и облечен със златен брокат, който бе наполовина по-слаб от нея и гледаше в захлас деколтето ѝ, докато тя му изнасяше монолог от една от пиесите си.

Само Жак ме бе слушал докрай и остана възхитен от моя музикален талант.

— Колко хубаво свириш, Ана! — Той се поклони. — Позволи ми още веднъж да ти изкажа моите най-искрени извинения. Поведението ми днес в Златният петел бе непростимо!

— Да, добре, да не мислим повече за това. — Огледах се. Ако не успеех още тази вечер да говоря на четири очи със Себастиано, шансовете ми щяха да се влошат още повече.

— Искам да ти се реванширам — каза Жак тържествено. — Кажи ми как бих могъл да зарадвам сърцето ти!

Най-вече като се разкараш, за да мога да потърся Себастиано.

— Може би като ми донесеш нещо за хапване. Ужасно съм гладна.

Още докато го казвах и усетих, че не е лъжа. От ранния следобед не бях слагала и трохичка в устата си. В тази епоха някак си не успявах да се храня редовно.

Жак веднага тръгна да изпълни желанието ми, а аз да търся Себастиано. Промушвах се между хората, които се бяха събрали на групички и си говореха, надничах през рамене и пищни деколтета, обикалях столове и дивани с насядали бърборещи гости. Когато прекрачих съседната стая, замалко да се блъсна в един слуга, който носеше табла с питиета. Спрях се на косъм от него… и замръзнах. Точно зад него стояха Себастиано и кардиналът и бяха потънали в дълбок разговор. Ако наострех уши, може би щях да чуя за какво си говореха.

— …доверявам на херцогиня Дьо Шеврьоз ни най-малко. — Чух да казва Ришельо. — Наумила е нещо, затова трябва да я държите под око, Фоскер.

— Сигурен ли сте, че съм подходящ за тази задача, Ваше Високопреосвещенство?

— Напълно съм сигурен. Едва отскоро сте при мен на служба, ала ви имам пълно доверие. За това поръчение вие сте най-подходящият човек. Разберете какви са намеренията на херцогинята.

— Както винаги, вашето желание е заповед за мен, Ваше Високопреосвещенство — отговори Себастиано.

— Вино, мадмоазел? — попита ме любезно прислужникът. Той все още стоеше пред мен с пълна табла.

— Какво… вино? — Надникнах през рамото му, използвайки широката му гръд като прикритие.

— Червено или бяло, според желанието ви.

— Как трябва да подходя? — попита Себастиано кардинала.

— С галантна убедителност. Мари дьо Шеврьоз е красива млада дама, нейният салон в Плас Роаял се радва на голяма популярност. За вас ще е лесна задача да намерите достъп до нейното обкръжение и да я… оплетете в мрежите си. Съблазнете я, ако е необходимо. Подочух, че сте доста популярен сред жените.

— Това са преувеличения — каза Себастиано, смеейки се тихо. — Но в този случай ви обещавам да направя всичко възможно. Още утре ще се заема с разкриването на тайните на красивата херцогиня.

Изскърцах със зъби. Какво ставаше тук?

— Има два вида вино — рече слугата. — Червено и бяло. Просто трябва да вземете решение. И двете са много добри и ще ви се усладят. Или направо си вземете по една чаша от всяко, така ще решите кое повече ви харесва.

Автоматично взех една чаша и бързо отпих. Прекалено бързо. Ала преди всичко много. Тежкото вино веднага ме удари в главата. От първата чаша само отпивах, но заедно е тази, която почти изпих на един дъх, количеството бе достатъчно леко да ме замае.

Слугата се отдалечи и аз започнах да се оглеждам изплашено за друго прикритие. От Себастиано се виждаше само част от синия му гръб, защото тъкмо излизаше от стаята и очевидно не ме бе забелязал. За разлика от кардинала. Когато тръгна със Себастиано, ме видя да се мотая с чашата вино в ръка. Той забави крачка и ме погледна с присвити очи.

Не съм ли те виждал някъде? сякаш казваше погледът му. Скрих лицето си зад чашата, надявайки се да не ме познае на светлината на свещите. В същото време се държах така, сякаш бях объркала помещението. Възможно най-небрежно се отдалечих с бавна крачка и се смесих с другите гости, или по-точно: скрих се зад тях, за да не ме вижда кардиналът, иначе можеше да се досети, че вече се бяхме срещали. Този тип ми изглеждаше зловещ, но не се дължеше на това, което бях прочела за него в Уикипедия. Още тази сутрин на пазара не ми стана особено симпатичен, но това, което поиска от Себастиано по отношение на херцогинята, бе върхът.

Херцогиня Шеврьоз, Плас Роаял. Повторих няколко пъти името и адреса наум, в никакъв случай не трябваше да ги забравя.

Докато се разхождах из стаите — все някъде трябваше да открия Себастиано! — се изпречих на пътя на един ерудиран мъж, с монокъл и засукани нагоре мустаци. Искаше да знае дали езиковите ми проучвания случайно не ме бяха отвели в Португалия, на което разсеяно отговорих, че за съжаление, никога не съм ходила там. Това, че ме бе заговорил на португалски, разбрах едва след като ми направи комплимент за хубавото произношение, и така лека-полека започна да ми разказва за младостта си в Лисабон. Слушах го известно време, след което се извиних и отново тръгнах да търся Себастиано, ала никъде не го открих. За това пък се появи Жак, който ме търсеше, и се зарадва когато най-накрая ме намери.

— Ето къде си била! Мислех си, че няма да те видя отново тази вечер! — Той носеше парче бадемова торта, което изгълтах набързо, криейки се между него и един гол дискохвъргач от мрамор с реални размери.

— За съжаление, не мога да остана — каза Жак и погледна мрачно към стълбите.

В този момент кардиналът слизаше надолу, придружен от Себастиано и още двама мъже, всичките цивилни, но въоръжени с шпаги.

По дяволите, днес нямаше да мога да се добера до него!

— Какво ще правиш утре? — попитах Жак.

— Това, което правя винаги. Ще пазя заедно с другите мускетари Негово Високопреосвещенство.

— Ще дойдете ли за обяд в Златният петел?

— Утре не. В казармата ще се провежда обучение и ще ядем там. — Лицето му светна. — Но след това със сигурност ще отидем в „Люксембург“. Мога да те взема. Къде живееш?

Ставаше все по-сложно. Освен това нямаше гаранция, че и Себастиано щеше да е там. Нали кардиналът му бе възложил някои… допълнителни задължения — чието изпълнение щях да предотвратя, без значение как. И затова трябваше да измисля нов план.

— Живея на левия бряг — казах предпазливо. — Но не е нужно да ме вземаш.

Трябваше да се задоволи с това — тъй като за повече подробности нямаше време — кардиналът и останалите вече бяха слезли долу. Жак побърза да ги настигне.

— До утре! — извика към мен, стигнал вече средата на стълбището.

Прекарах остатъка от вечерта, спотайвайки се в ъглите на просторните зали и избягвайки гостите на маркизата. В най-малкото и най-безлюдно помещение видях един стол и се настаних удобно в него. Трябва да съм заспала, защото по някое време Сесил ме събуди. Маркизата се беше оттеглила в покоите си и повечето гости си бяха тръгнали, ние бяхме едни от последните. Схваната и с болки в кръста, се запрепъвах след Сесил и се качих в каретата, която ни откара на Рю Персе. Едва успях да си сваля роклята и да си събуя обувките, преди да се сгромолясам смъртно уморена в ниското ми легло. Не можех нито да размишлявам, нито да кроя планове. Вариантите как да попреча на Себастиано да се забърка с подозрителната херцогиня щях да ги мисля утре.

Ден втори

Странни стържещи звуци ме извадиха от съня. Звучаха така, сякаш някой говореше през камара чакъл. Със залепнали очи, се опитах да се ориентирам. Все още се намирах в седемнайсети век. Сесил седеше пред тоалетката си, облечена с нещо като риза, при това напълно прозрачна, и водеше монолог, от който се чуваше само фъфлене. Когато видя, че съм будна, се обърна към мен. Бузите ѝ бяха странно дебели, като на морско свинче, което току-що ги бе напълнило с огромно количество храна.

— Мошеш да продълшиш да шпиш. Шъш шигурношт ши уморена.

— Какво ти е? Говориш странно.

— Упрашнявам ше. — Тя изплю няколко стъклени топчета в ръката си, след което заговори ясно. — За по-гладко произношение и перфектна модулация, няма нищо по-добро.

— Колко е часът?

— Още е рано. — Сесил си напъха топчетата обратно в устата. — Най-много единайшет.

Единайсет! О, боже, а аз още нямах план! Бързо скочих от ниското си легло. Все още леко замаяна, се запрепъвах към кладенеца с кофата за вода на Сесил, след като, фъфлейки, тя ми обясни къде се намира. Донесох вода в жилището ѝ, измих се и се сресах, с помощта на чиста кърпа и малко специален прах изтърках зъбите си и ощипах здраво бузите си, за да не приличам на недоспало зомби.

Междувременно Сесил беше махнала топчетата от устата си и отнякъде бе донесла хляб, който си разделихме за закуска. Изядох го по принуда, въпреки че нямах апетит. Ако чаках да огладнея, нямаше да мога просто да отворя хладилника и да извадя нещо за ядене. В миналото човек трябваше да се възползва от всичко, което получаваше, най-вече храна. Този болезнен урок научих при първото ми пътуване във времето.

— Какво ще правиш днес? — попита ме Сесил.

— Искам да си намеря нова работа. — Изведнъж измислих плана, който ми трябваше. — Може би ще успееш да ми помогнеш.

— Разбира се, ако това е по силите ми. — Беше приключила със закуската и пристегна пищното си закръглено тяло в един тесен корсет. Докато ѝ помагах да върже връзките на гърба, ѝ разказах какво ми бе хрумнало.

— Искам работа в домакинството на една херцогиня. Живее в двореца Плас Роаял и се казва…

— Чакай, не ми казвай. — Сесил вдигна ръка. — Това е херцогиня Дьо Шеврьоз.

— Познаваш ли я?

— Естествено. Смята се, че Мари дьо Шеврьоз е най-добрата приятелка на кралицата. И тя обича изкуството! От време на време посещава постановките в нашия театър. Компанията ѝ много се търси, а красотата ѝ е легендарна. Мъжете лежат в краката ѝ.

На секундата ревността в мен се пробуди и ми се усмихна злобно. Неволно стегнах връзките на корсета толкова здраво, че Сесил изстена.

— Защо искаш да работиш при херцогинята? — попита тя доволно, гледайки пищните си гърди, които се повдигнаха от пристягането на корсета.

— Искам да срещна с някого там. — Спонтанно реших да ѝ кажа истината, доколкото бе възможно. — Един мускетар, на име Себастиен. Харесвам го и искам отново да го видя. — Бузите ми горяха от срам.

— Олала! — Сесил плесна възхитено с ръце. — Моята малка наемателка е влюбена! — След това се намръщи. — А защо искаш да го срещнеш точно там?

— Защото… — Поколебах се с отговора, ала трябваше да ѝ кажа истината, тъй като звучеше най-разумно. — Подочух, че днес трябва да се домогне до херцогинята, и искам да го предотвратя. Затова е толкова спешно.

— Трябва да се домогне? Да не би неговите приятели да са се обзаложили?

— Ами… да.

— О! — Сесил възмутено поклати глава. — Тези лекомислени млади нехранимайковци! Вече те предупредих. Мускетарите са най-опасните прелъстители. За тях любовта е просто забавно развлечение. — Тя ме погледна със съжаление. — Ти сериозно ли мислиш, че ще победиш херцогинята? Трябва да знаеш, че не е само млада и изумително красива, но и много богата.

Ревността ми се изплези и ми показа среден пръст.

— Ако не рискуваш, няма да спечелиш — рекох мъдро.

— Ето това е правилната нагласа! — Очите на Сесил сияеха, видимо бе впечатлена от моя план и ми обеща да направи всичко, което е по силите ѝ, за да ме уреди на работа при херцогинята. — Колко вълнуващо! Имаш ли нещо напротив, ако използвам тази история в новата ми пиеса?

— Мислех, че в нея ще се разказва за драматург, който трябва да се грижи за дете?

— Една добра пиеса винаги има няколко сюжетни линии.

— След като толкова ти харесва, можеш спокойно да я използваш.

Сесил вече бе топнала перото в мастилницата и започна да си води бележки. Когато след известно време я попитах плахо какво мисли да предприеме относно новата ми работа — и най-вече кога — махна разсеяно с ръка.

— Само една минутка.

Започнах да си гриза ноктите. След около час изплува от творческото си опиянение, много доволна от себе си и първата чернова. После тръгнахме.

Плас Роаял изглеждаше сравнително нов, представляваше едно огромно място, затворено от редица пищни постройки. Сенчести аркади граничеха с елегантните сгради и широката площ отвън. Цялото това великолепие поразяваше човек. Оглеждайки се плахо, следвах Сесил, която целеустремено крачеше напред, докато не се спря пред една украсена с изящни дърворезби порта. Преглътнах развълнувано, когато почука с чукчето на портата и ми нареди да я почакам. Отвори ни един слуга в ливрея. Когато зърна Сесил, високомерното му изражение придоби усърден вид. Покани я да влезе с поклон — и затвори вратата. Трябваше да се насиля да зарежа гризането на ноктите и вместо това да се огледам наоколо.

Без съмнение, тук всичко бе от хубаво по-хубаво. Наоколо се разхождаха само елегантно облечени хора, никъде не се виждаха бедни и дрипави фигури. Дори доставчиците и слугите бяха добре охранени и спретнато облечени. Пред една от съседните къщи спря каляска с инкрустиран герб, от която слезе знатна двойка. От друга къща излезе дама, облечена в червено кадифе, придружена от две прислужници, едната от които ѝ пазеше сянка с чадър от рисувана коприна. Покрай мен мина тип с шапка, украсена с пера, яздейки великолепен жребец. Сребърните обкови на седлото му светеха ослепително, а за лъснатите му ботуши определено някой непривилегирован човек си беше извадил душата.

Под аркадите имаше магазини, но доколкото можех да видя от тук, не бяха по всеки джоб, а само за богатите и красиви хора. Наблизо четирима мъже носеха едно огромно огледало с широка позлатена рамка. Две къщи по-надолу, двама мъже дотъркаляха до входната врата бъчва, наглеждани от нервния търговец, който настояваше за повече деликатност към стоката му. По тревожните му възгласи стана ясно, че в бурето отлежаваше най-скъпото вино в цяла Франция.

— Мадмоазел?

Слугата отново бе отворил вратата и ме покани да вляза. От преддверието към белетажа^[6] водеше една широка мраморна стълба с извити перила. Още от преддверието на салона човек добиваше представа за богатството на домакините. Навсякъде блестяха кристални полилеи, стените бяха облицовани в гълъбовосиня коприна, на прозорците висяха скъпи завеси, а в преддверието бяха окачени маслени картини, големи колкото леки автомобили.

Слугата ме въведе в обления от слънчева светлина салон през двукрила врата.

— Ето я и нея — рече Сесил, докато се надигаше от един диван е висока облегалка. — Приближи се, Ана, за да те видят по-добре.

През главата ми мина: за да те изядат по-добре. От вълнение се спънах в прага на вратата и за да не падна, се задържах за един украсен с ресни кадифен шнур, след което отнякъде под мен се чу леко звънене. Страхотно, сега погрешка звъннах на персонала. Гарантирано можех да забравя за работата.

— Първото впечатление лъже — рече Сесил. — Иначе не е толкова непохватна.

Заслепена от струящата слънчева светлина, виждах само силуетите на другите двама присъстващи — мъж, седнал в едно кресло, и жена, настанила се на дивана, на който допреди малко седеше Сесил.

— Прекрасна е — чух да казва жената.

Странно, но гласът ѝ ми се стори познат. Ала щом изминах малкото разстояние от вратата до къта, където бяха седнали всички, и видях тъмнокосата красавица в прелестната рокля, веднага я познах. И си поех дълбоко въздух, защото не можех да повярвам: беше американската туристка, която бе пристигнала е мен в миналото — Мери. А белокосият възрастен мъж в креслото бе нейният дядо Хенри, който сега се наричаше Анри.

Стоях с отворена уста и не можех да продумам и дума. Не защото се беше включила бариерата, а тъй като си бях глътнала езика от недоумение.

— Ъъъ… добър ден — запелтечих накрая.

След това застанах мирно и загледах тъпо като овца, докато Сесил уговаряше подробностите c новите ми работодатели.

Всичко се разви по-добре от очакваното. Първоначално си мислех, че ще ме назначат като камериерка, но по всичко личеше, че не трябваше нито да оправям легла, нито да мия тоалетни. Мери обяви c радостна категоричност, че съм щяла да бъда идеалната компаньонка.

Дядо ѝ я насърчи.

— По-добра няма да намериш — каза мистър Колистър, убеден. Той се надигна непохватно от креслото и се подпря с две ръце на бастуна си. Добродушна усмивка се появи на сбръчканото му лице. — Не знам защо, но веднага се привързах към това младо момиче.

— Аз също — съгласи се Мери със сияйна усмивка. — Смятам, че е чудесно, подобно нещо не ми се беше случвало досега. Сякаш отдавна те търся и най-накрая те намерих.

Ентусиазмът и на двамата беше почти осезаем. Мери дори настоя веднага да се преместя при нея.

— По-късно ще наредя на слугите да донесат нещата ти — рече тя. — А сега ме последвай, ще ти покажа стаята ти.

— Благодаря, мадам — заекнах аз. — Ъъъ… херцогиньо.

— Наричай ме Мари. Като моя компаньонка не си просто някаква си прислужница, ти си моя приятелка.

Сесил я гледаше втренчено. Изглеждаше така, сякаш искаше да се ощипе, защото не можеше да повярва.

— Недоумявам — прошепна ми тя на стълбите, следвайки Мари до четвъртия етаж, където се намираше стаята ми. — Тя току-що буквално те осинови! Ентусиазмът ѝ е загадка за мен. Разбира се, описах те с цветни думи. Да, ти наистина си едно сладко същество и знаеш много езици — Тя клатеше глава. — Но за съжаление, си непохватна и без особена духовитост. С други думи, скучна. И все пак изглежда, че много те хареса. Както казах, пълна загадка.

Исках да възразя, ала се спрях, тя беше абсолютно права. Не беше нормално да запленя Мери чак до такава степен.

Бих могла да обясня на Сесил, че поведението на Мери — както и на дядо ѝ — бе свързано с подсъзнанието, което, въпреки тоталното заличаване на паметта ѝ, все още работеше на много дълбоко ниво. Аз бях нещо като фрагмент в дъното на загубените ѝ спомени. Нещо, което искаше да съхрани.

Вече бях преживяла този феномен с Матиас Таселхоф, който преди година и половина малко се бе влюбил в мен. Когато го срещнах отново през 1499 година във Венеция, се казваше Матео Тасини и не можеше да си спомни за предишния си живот в бъдещето. Въпреки това нещо винаги го привличаше към мен. Подсъзнанието бе мощна сила. Ето защо толкова много се надявах, че ще мога отново да си върна Себастиано.

Но с никого не можех да споделя всичко това. Всъщност трябваше да имам гузна съвест заради сърдечността на Мари, но бях по-скоро облекчена, че нещата се наредиха толкова лесно.

Стаята ми се намираше под тавана и беше обзаведена c чисто нови мебели — легло c истински матрак и чисто бяло спално бельо, скрин, свещник, стол и — хъм, едно нощно гърне с капак.

— Разбира се, това е само временно — каза извинително Мари. — Ще наредя да ти приготвят по-добра стая. Най-добре на моя етаж, така ще си близо до мен.

Сесил не вярваше на ушите си. Когато заслизахме надолу, на няколко пъти понечи да каже нещо, ала накрая поклащаше само безмълвно глава, сякаш развоят на събитията напълно я бе изненадал. Усъмних се, че може би завиждаше на Мари, на безгрижния ѝ живот и несметните богатства, затова ѝ се бе сторило забавно чрез мен да я прецака. А сега това, което в началото ѝ се бе сторило като страхотен план — да се промъкна в дома на Мари и да забърша потенциалния ѝ любовник — се бе развило в посока, която никога не си беше представяла.

Мари се сбогува с нея със слънчева усмивка.

— Без вас никога не бих намерила една толкова прекрасна компаньонка. Вашата препоръка ме направи много щастлива, скъпа моя. Оценявам тази приятелска услуга и благодарността ми е безкрайна. Искате ли тази вечер да дойдете на малката ми вечеринка?

— За съжаление, ми е невъзможно, имаме репетиция в театъра — каза Сесил леко официално.

— Колко жалко. Тогава следващия път.

— Разбира се, Ваше Височество. Надявам се съвсем скоро да удостоите с присъствието си някое наше представление.

— О, да, без съмнение — увери я Мари. — Знаете колко обичам театъра.

Не се почувствах добре, когато чух това, защото двете нямаха представа, че общите им спомени съществуваха само в тяхното въображение. Мари си фантазираше, че е била в театъра на Сесил, а паметта на Сесил автоматично бе пренастроена, както на всички останали хора в Париж, че познават отдавна Мари. Например кралицата, която според думите на Сесил бе най-добрата приятелка на Мари. Или Ришельо, който ѝ нямаше доверие, независимо каква бе причината.

Както преди пристигането ми в 1625 година, така и сега се питах защо Мари бе преместена тук. Възможно бе причината да се криеше в годините, които тепърва предстояха. Можеше никога да не разбера каква е. Само едно нещо знаех с непоклатима сигурност: щях да предотвратя Себастиано да започне афера с нея. Ако се наложи, с всички мръсни трикове.

Обядвах заедно с Мари и дядо ѝ в една голяма трапезария и научих повече за нея, или поне за местната версия на живота ѝ. По време на леката закуска, както тя я нарече, ми разказа съвсем непринудено всичко, което си заслужаваше да се знае. Всъщност масата в трапезарията почти се срина под тежестта на всички чинии и плата, които донесоха прислужниците. Мари си боцна оттук и там, порциите на мистър Колистър също бяха малки, докато аз оставих да ми напълнят чинията с връх с най-различни вкуснотии.

От две години Мари бе вдовица. Тя дължеше на починалия си съпруг не само титлата „херцогиня“ и огромното си богатство, но и градския палат, и едно подобаващо шато^[7] в провинцията. Анри бе дядо ѝ по майчина линия и единственият ѝ жив роднина. Родителите ѝ се бяха споминали толкова отдавна, че не ги помнеше. За съпруга ѝ не научих много, освен че е бил доста стар и през повечето време е пътувал. На стената над бюфета висеше негов портрет в естествен размер, който изобразяваше един сивокос, донякъде измъчен мъж около четирийсетте.

— Това бе херцогът, бог да го прости — каза Мари.

Не ми прозвуча много потисната. Явно добре бе преживяла смъртта му, независимо от факта, че бе само едно въображаемо събитие.

Като цяло Мари ми изглеждаше уравновесена и щастлива. Очевидно бе случила с втория си живот и нищо не ѝ липсваше, с изключение, разбира се, на незаменимите малки всекидневни удоволствия като фейсбук, iTunes и сериала Как се запознах с майка ви. Но тъй като не подозираше за съществуването им, не можеше да се нарече лишение. Освен това се хранеше от сребърни чинии (наистина бяха сребърни!) и можеше да си позволи най-модерните тоалети на тази епоха. И не беше сама, имаше си своя скъп дядо, който се усмихваше закачливо и приятелски на всяка нейна дума, подхвърляйки по някой доброжелателен коментар. А освен това раздаваше комплименти наред, дори и на мен.

— Ти си едно добре възпитано дете — каза той, докато дояждах десерта от палачинка с малини и сметана. — Какви добри маниери имаш, докато боравиш с вилицата и ножа! Използваш и двата прибора със забележително майсторство.

Озадачена, погледнах ръцете си. В лявата — вилицата, в дясната — ножът, така както ме бяха учили. Тогава погледнах към Мари и Анри — те държаха приборите си по същия начин. Така че не беше нищо особено. Ала после си спомних, че в този век не всички хора ядяха с вилица, тя тепърва предстоеше да навлезе в употреба. А с нож и вилица едновременно едва ли някой се хранеше. С изключение на мен, разбира се. И на Мари и Анри. Някои изградени навици оставаха въпреки изтритите спомени.

— Между другото, за соарето поръчах струнен квартет — рече Мари и се обърна към мен. — Ще ти хареса. Сесил ми каза, че обичаш музиката.

— Но бих предпочела да не свиря — отговорих бързо.

— О, не е нужно, освен ако не желаеш — успокои ме тя.

— Кой ще дойде тази вечер? — попитах я.

— Предварително никога не се знае. Казвам на този или онзи, че организирам малък прием, а те от своя страна го казват на други и така идват всички, които имат време и желание. Винаги е съвсем непринудено.

Аха. Тогава най-вероятно щеше да се появи и Себастиано, защото само чакаше подходящата възможност. От вълнение сърцето ми започна да бие по-бързо. Само след няколко часа щях да го видя отново!

По-късно същия следобед един слуга донесе торбата с дрехите ми, но съдържанието ѝ не срещна никаква милост пред критичния поглед на Мари.

— Не можеш да се облечеш с тези дрипи. Аз ще се погрижа за гардероба ти!

Така и направи. Замъкна ме в покоите си, една помпозна стая с балдахиново легло и мебели в бяло и златно. В съседство имаше нещо като дрешник с размерите на двоен гараж и целият бе препълнен с изискани дрехи. Мари измъкна толкова рокли, колкото се събраха в ръцете ѝ, и заяви, че и без това няма повече да ги облича. След това ги постави върху леглото си и настоя да ги пробвам веднага, което първоначално сторих с неохота, която по-късно се превърна във въодушевление. В горната част всички ми стояха превъзходно, само полите ми се влачеха. Но Мари заяви, че това не е никакъв проблем.

— На приземния етаж има шивашка стая с много добри шивачки, за нула време ще ги поправят. Веднага ще извикам някоя да ти вземе проба.

Докато се възхищаваха пред огледалото на приказно хубавата рокля на розово и бяло райе — понякога бе верен изразът дрехите правят човека! — Мари забеляза кожената чантичка, която все още носех на врата си.

— Какво е това?

— Ами… — рекох уклончиво — само няколко монети, за черни дни. — За всеки случай не споменах за маската.

— При мен няма да ти се наложи да харчиш парите си, Ана. Ще получаваш всичко, от което имаш нужда. Дори повече. — Върху красивото лице на Мари се изписа решителност, а тъмните ѝ масури се поклащаха енергично, докато донасяше още какво ли не. Обувки, копринени чорапи, ленти и панделки, много ефирни комбинезони, бродирани елечета — не знаех кое по напред да облека. Всичко изглеждаше така, сякаш беше излязло от някой високобюджетен филм. Особено обувките с перличките. Бяха ми малко големи, но Мари отряза парче от един кадифен шал и ги уплътни, така че ми паснаха идеално.

Специално за вечерта в шивашкото ателие подкъсиха една от роклите за мен — беше розово-бялата мечта — и след като я облякох, Минет, камериерката на Мари, ми направи прическа. Мари, чиято прическа вече бе направена, се бе настанила удобно в едно кресло и гледаше. Минет беше пълничка и весела жена около трийсетте и според Мари най-добрата коафьорка в цял Париж, може би дори по-добра от тази на кралицата.

Когато чух това, веднага се възползвах от възможността да разбера повече за отношенията на Мари c кралицата.

— Сесил спомена, че е кралицата сте приятелки — казах, докато Минет навиваше косата ми на изящни тънки къдрици c горещата маша.

— О, да, тя е най-добрата ми приятелка! Неразделни сме.

— Вярно ли е, че кралицата не е особено благоприятно настроена към кардинала?

— Може да се каже, че между двамата има раздори. Той не я искаше от самото начало. — Мари се изкикоти неочаквано. — Впрочем кралицата се казва почти като теб — Ан. И тя е безумно красива. Всъщност ти приличаш малко на нея. Въпреки че е с няколко години по-голяма от теб, на двайсет и четири, значи, почти колкото мен.

— А защо кардиналът не я понася?

С многозначителен поглед към Минет, тя постави пръст на устните си. Изчака, докато камериерката не обяви произведението на изкуството си за завършено и не напусна стаята, после проговори с тих глас:

— Пред слугите не трябва да говорим за тайни.

— Кралицата има ли такива?

Мари кимна.

— За съжаление, не мога да ти кажа нейната, защото в противен случай вече няма да е тайна.

— Не е нужно да ми казваш — рекох великодушно, въпреки че изгарях от любопитство.

— Особено Ришельо никога не трябва да я узнава — каза Мари. — В противен случай кралицата я грози смъртна опасност.

С това тя наистина подсили любопитството ми и започнах да мисля съсредоточено как да измъкна повече информация от Мари. Ала тя скочи и заяви, че е време да ми покаже къщата. Така че много послушно разгледах безбройните стаи, разположени на цели четири етажа, и се опитвах поне горе-долу да запомня къде се намираха различните помещения.

Най-накрая дойде време за партито. Постепенно гостите започнаха да пристигат и се събираха на групички в големия салон. Слугите сервираха напитките. Многобройни свещи осветяваха залата, а въпросният струнен квартет се грижеше за дискретен музикален фон.

Всичко се развиваше подобно на предната вечер при маркизата, но c няколко разлики: докато при маркизата гостите бяха основно интелектуалци от всички възрасти, то на забавата на Мари имаше предимно изтупани млади хора, много скъпо облечени жени и мъже между двайсет— и трийсетгодишни, които не само изглеждаха като сноби, но и се държаха като такива. Интересуваха се само от това, да видят и да бъдат видени, и да се забавляват.

Мари ми подаде чаша вино и започна да ме влачи от групичка на групичка, представяйки ме като нейна компаньонка. Един или друг високомерен поглед издаваше нотка на интерес, ала обикновено разговорът приключваше с някой и друг промърморен поздрав. По всяка вероятност им бях скучна. В розово-бялата раирана рокля и е навитата на масури коса приличах на малката сестра, която ще я пратят да си легне в десет. В сравнение c мен другите присъстващи жени изглеждаха като филмови звезди на наградите за „Оскар“, със здраво стегнати корсети, пищни деколтета и тежък грим. Ала най-красивата и вълнуваща от всички, без съмнение, бе Мари, тя дори не се нуждаеше от много грим. Носеше кадифена рокля c дълбоко изрязано деколте, чийто червен цвят подчертаваше безупречния ѝ тен и искрящите ѝ очи. Дългата ѝ коса не беше навита така детински на ситни къдрици като моята, а на големи масури, които падаха тежко върху раменете ѝ.

Изведнъж ме обзе чувство на униние. Нямах шанс срещу Мари. Себастиано щеше да падне безпомощно в краката ѝ. Мъжете просто си бяха такива, а той със сигурност нямаше да е изключение. Подсъзнанието му нямаше да има време да съживи старите чувства, защото при вида на Мари щеше да бъде заето е точене на лиги.

Сякаш го извиках с мислите си, тъй като точно в този момент влезе в залата. Отново затаих дъх, когато го видях. В резултат на което се задавих с виното, което още не бях преглътнала. Изплюх го и се закашлях борейки се за глътка въздух, което ми струваше няколко ценни секунди, през които нищо друго не можех да направя, освен да гледам като хипнотизирана овца.

Жакетът на Себастиано беше също толкова искрящо червен, колкото роклята на Мари, така че двамата, той и тя, изпъкваха в тълпата от присъстващи като два взаимно принадлежащи си скъпоценни камъка. Този унисон имаше такава символична сила, че издадох слаб вик от ужас, когато Себастиано тръгна към нея, а тя към него, за да го посрещне. Бяха като два магнита, които се привличаха. Той се спря пред нея и целуна галантно ръката ѝ, а тя отметна главата си назад, смеейки се звънко, когато той каза нещо остроумно. Себастиано засия в усмивка срещу нея и видях как блясъкът на зъбите му озари цялата стая.

Безволев. Боже мой. Знаех си!

Дори не разбрах, че се движа. Като марионетка се бях запътила към тях. Вече не чувах врявата и скрибуцането на цигулките, само тракането на моите токчета, което звучеше като твърде-късно-твърде-късно-твърде-късно. Чувствах се като Алиса в Страната на чудесата и Лудия шапкар, взети заедно, и тръгнах по-бързо. Твърде бързо. Точно преди да стигна до тях, се подхлъзнах на лъскавия паркет и се пльоснах по очи. Беше точно като на пазара — приземих се буквално в краката на Себастиано. Ала този път имаше една съществена разлика. При падането чашата е вино се изплъзна от ръката ми и полетя към него, и той я хвана във въздуха със светкавична бързина. Според закона на Мърфи (или този на Нютон) цялото ѝ съдържание като порой се изля върху хубавия му червен жакет.

— Божичко! — извика Мари.

Себастиано също каза нещо (на мен ми прозвуча като по дяволите), ала бе заглушено от уплашения вик на Мари. Миг по-късно някой ми помогна да се изправя на крака. Малко замаяна, вдигнах глава и следващото нещо, което видях, бяха две смаяни и познати сини очи.

— Съжалявам — успях да продумам, останала без въздух.

Ако Себастиано не ме бе задържал, щях да падна още веднъж, толкова много ме изкарваше от равновесие близостта му. Гърлото ми се сви и усетих как очите ми се напълниха със сълзи от копнеж по него.

— Това е Ана, моята очарователна компаньонка — чух да ме представя Мери.

— Така ли? — отвърна Себастиано бавно, докато ме пускаше. Той не трепна, но присвитите му очи не оставяха никакво място за съмнение, че според него тук имаше нещо гнило.

— Беше по невнимание, наистина! — запелтечих. За щастие, е червено. Жакета, имам предвид. Виното също. Много бързо можем… хм, да го подсушим. За да не омажете всичко… ъ, накапете. Елате c мен, ще ви помогна. — Препъвайки се, продължих напред и погледнах през рамо, за да се убедя, че ме следваше. Стори ми се, че c неохота се отдели от Мари.

— След малко се връщам, тогава ще можем да продължим разговора си — обеща той, докато вадеше кърпичка, която притисна към петното.

Мари кимна и погледът ѝ го проследи с усмивка. Това извика върху лицето му сигурно в победата изражение, за което го мразех. Във всеки случай поне в момента. Но се насилих да му простя, той не беше виновен.

Заведох го долу, в домакинското крило, където един слуга се погрижи за напоения с вино жакет, а през това време Себастиано седеше облегнат на стената на пералното помещение със скръстени ръце. На фона на дантелената бяла риза изпъкваше здравият тен на лицето му. През последните няколко седмици бе прекарал много време на открито. Също така бе издържал множество тежки оръжейни тренировки и това си личеше. И преди беше мускулест, ала въпреки широко скроената риза това, което бе натрупал като мускулна маса, не бе за пренебрегване.

Дали… Дали се беше срещал с други жени? Ами с козата от Златният петел? Във всеки случай не му костваше големи усилия да изпълни заповедта на Ришельо и да се появи на партито на Мари. Трябваше да стисна зъби и да потисна яда си. С изблици на ревност нямаше да стигна много далеч.

Той ме погледна със загадъчно изражение на лицето.

— Странно съвпадение, че в рамките на два дни те виждам за трети път в град, в който живеят стотици хиляди души. И всеки път ти се случва нещо. Или ще изпуснеш нещо, или ти самата ще паднеш.

— Или и двете — изплъзна се от устата ми.

Крайчетата на устните му се изкривиха в лека усмивка.

— Или и двете — съгласи се той. — Все пак е странно съвпадение.

— Съвпадения се случват много по-често, отколкото си мисли човек — заявих аз. — Веднъж четох за едно научно изследване, според което пет процента от всички срещи между хора, които се познават, са случайни.

Това си го измислих, ала звучеше съвсем разумно и убедително. Научните изследвания и статистиките бяха много подходящи да се разсее недоверието.

— Къде си чела за това изследване? — попита Себастиано.

— Ами… нямам представа, вече съм забравила. Чета много.

— Четеш, значи. — Той сбърчи вежди. — Доста е необичайно за едно младо момиче.

— Баща ми е професор, вкъщи винаги се е четяло много — казах честно. Преди да успее да ме попита, добавих: — Аз съм от Франкфурт.

— Знам.

Втренчих се в него.

— Откъде?

— Жак ми каза. След вчерашния ви разговор при маркизата. Аз не те видях, но това не променя факта, че си била там. За да сме точни, през последните два дни си се изпречвала на пътя ми четири пъти, а не три.

— О, вярно. Това наистина е… ъъъ, съвпадение. Но както вече казах, съвпаденията са непредвидими. Ето, да вземем за пример хвърлянето на зарове. — Говорех му на „ти“, в края на краищата той също го правеше. — Представи си, че хвърляш едновременно пет зара. Въпреки че всеки има шест различни страни, има вероятност да паднат на една и съща страна. Това със сигурност не е по-малко вероятно, отколкото да видиш един и същи човек четири пъти в рамките на два дни.

Себастиано повдигна вежди.

— Изглежда, имаш солидна концепция за съвпаденията и вероятностите.

— Да, това е в стила ми — рекох неубедително.

Ъгълчетата на устните му отново се изкривиха нагоре в лека усмивка, този път по-явно. Чувството ми не ме беше излъгало, изглежда, го забавлявах. Докато все още се чудех дали това беше добро, или лошо начало, той положи пръст върху брадичката ми.

— Някой казвал ли ти е, че си голям многознайко?

— Мисля, че много пъти.

Малко трепереща — докосването му ме разтресе — му се усмихнах и стана чудо: той също ми се усмихна. Веднага пулсът ми се ускори на поне сто и осемдесет. И се ускори още повече, когато Себастиано хвана двете ми ръце.

— Как са охлузванията ти?

— Вече не ме болят.

— Ана — прошепна той. Произнасянето на името ми прозвуча като топящ се шоколад. Пулсът ми гарантирано се беше качил на двеста. — Какво да правя с теб? — продължи той замислено.

Целуни ме, идиот такъв! Но не го казах, въпреки че преливах от романтични чувства. Нямаше да му направя добро впечатление, ако покажех, че съм лесна. Затова вариантът да му се хвърля на врата отпадаше. Съвсем ясно ми даде да разбера какво мислеше по въпроса още вчера на пазара. Не, трябваше да подходя с повече такт.

— Може някой път да предприемем нещо заедно — предложих му.

Той пусна ръцете ми.

— Какво ти се върти в главата?

— Може да отидем на театър. — Похвалих се наум за тази брилянтна идея. — Една моя приятелка е актриса, изнася представления в хотел „Бургундия“. Можем да отидем още утре, ако искаш.

— Защо не. Ще дойда да те взема.

Среща! Той искаше да се видим. Бях успяла! Усмихнах му се лъчезарно. Той също ми се усмихна, което събуди страхотно чувство в мен. За съжаление, то не трая дълго, защото в следващия момент слугата се върна с жакета.

— Изчетках петното с много сол, мосю. Почти не се вижда.

Себастиано отново облече дрехата и благодари сърдечно, при което слугата се изчерви от радост. През тази епоха хваленето на персонала не беше често срещано явление. Може би подсъзнанието имаше пръст и в случая — добрите обноски надживяваха всички времена и дори загубата на памет. Същото трябваше да важи и за любовта. Себастиано съвсем скоро щеше да си спомни за мен, със сигурност!

Но следващият му въпрос ме изтръгна от изпълненото ми с надежда състояние.

— Всъщност как успя да се преместиш от Златният петел точно тук, в дома на херцогинята?

— Ами сервирането не ми се удава — отвърнах уклончиво. — Затова си помислих, че би било хубаво да работя в приказен дом като този.

— И освен това да носиш приказни дрехи?

Смутена, подръпнах розово-бялата мечта.

— Хм, да. В края на краищата съм компаньонка на Мари, няма как да се разхождам в дрипи и покрита с пепел, не мислиш ли?

— Откога познаваш херцогинята?

— Ами… всъщност от днес. Но приятелката ми я познава от доста време. Актрисата, вече ти споменах за нея. Казва се Сесил. Тя ме препоръча на Мари.

— Наричаш я с малкото ѝ име, въпреки че я познаваш едва от днес?

— Мари поиска така. Тя е много… сърдечна и непринудена.

— Тогава очаквам с нетърпение да я опозная по-отблизо.

Шокирах се. Само това липсваше! Преди малко стигнахме толкова далеч, че искаше мен да види и опознае!

— Какво имаш предвид? — изтърсих аз.

Той повдигна рамене.

— Какво има един мъж предвид, когато иска да опознае по-отблизо една жена?

Ръцете ми се свиха в юмруци, но се принудих да се усмихна лъчезарно.

— Хм, разбирам. Но трябва да си внимателен. — Опитах се да придам загрижена нотка на гласа си. — В противен случай може да изпаднеш в беда.

— За каква беда говориш?

— Ами тя има един… обожател. Той безумно обича Мари и постоянно ѝ праща любовни писма. Всеки ден получава по едно. Събрала е цяла купчина. — Започнах да набирам скорост. — За този мъж Мари се е превърнала във фикс идея, страшно е ревнив. — Фантазията ми съвсем се беше развихрила. Винаги съм била много добра в съчиняването на драматични истории, есетата ми по литература бяха живо доказателство. За почти десет години бях съчинила цял трилър на тема Нашата лятна ваканция, в който се разказваше за една акула убиец и отхапани крайници. — Затова ако бях на твое място, щях много да внимавам — заключих аз.

— Мога да се грижа за себе си доста добре. — Себастиано потупа колана си, на който висяха шпага и кама, любимите му оръжия.

— Само казвам. И между другото, е хубаво да знаеш, че чувствата са взаимни. Имам предвид тези между Мари и онзи мъж.

— Откъде можеш да си сигурна, след като си при нея едва от ден?

— Като жена ги усещам тези работи. Освен това тя съхранява всичките му писма в една напарфюмирана кутия от палисандрово дърво и вечерно време я слага под възглавницата си. — Можех още да импровизирам с часове, въпреки че това с палисандровата кутия не беше измислица, днес наистина видях една такава в стаята ѝ, ала естествено, не знаех какво има в нея.

— А знаеш ли името на този обожател? — попита Себастиано.

— Не, не ми го каза.

— Въпреки че ти е казала всичко останало?

— Някои неща остават лични — рекох с достойнство.

— Дали въпросният обожател е тук тази вечер?

— Обзалагам се.

— И защо не я ухажва публично, след като я желае толкова горещо? — Себастиано отново бе надянал безизразната си маска, ала успях да забележа, че потискаше усмивката си. Въпреки това не се подведох. Номерът с измислянето на истории се състоеше в това, да се държи на версията, дори и да имаше толкова празноти в нея, колкото дупките на швейцарско сирене.

— Защото е комарджия и е проиграл цялото си богатство. Срамът му пречи да я ухажва официално.

Най-вероятно с това прекалих, защото Себастиано повдигна недоверчиво вежди. Не се налагаше дълго да гадая мислите му — това беше неговият не-ти-вярвам-нито-дума поглед.

— Мисля, че вече трябва да се качим горе при останалите — рече той.

Аз не бях на това мнение, ала не можех да възразя. За мое облекчение, в хода на вечерта той повече не се опита да флиртува с Мари. С изключение на един приятелски, но кратък разговор нищо друго не се случи между двамата и тъй като не се отделих и на крачка от Мари, не изпуснах нито дума. Направи ѝ комплимент за прекрасния ѝ външен вид, ала това можах да го преживея. Ако се беше постарал малко, вероятно щеше да напредне с изпълнението на задачата си, но той определено стоеше настрана. Вместо това оглеждаше обстановката, като се прикриваше, впускайки се в уж случайни разговори с гостите. От време на време поглеждаше към мен, чувствах го дори и когато не го гледах. Винаги усещах, когато погледът му се спираше върху мен, беше нещо като странна магия между нас.

По някое време това чувство изчезна. Когато се огледах за него, той си беше тръгнал.

Ден трети

През нощта спах лошо и сънувах кошмари, въпреки че леглото на таванската стая беше много удобно. На следващата сутрин станах рано, измих се, сресах се и се премених с една от по-обикновените рокли от магазина на Есперанца. Мари и дядо Анри още спяха и със сигурност нямаше да станат в близките няколко часа, както научих от една прислужница, която срещнах на стълбите. Помолих я да ми обясни как да стигна до пазара. От там домът на Гастон на Рю дю Жур беше близо. Исках да го информирам за новия развой на събитията. За мое разочарование, не си беше вкъщи, видях само слугата му, който ме информира, че господарят му е излязъл за няколко часа. Отсъствието на Гастон ме изнерви, защото без неговата помощ — или по-точно без помощта на неговия старец — можех да забравя за връщане в бъдещето. Вярно, все още имах маската, но Есперанца ми бе дала ясно да разбера, че можех да я използвам само ако ме грозеше смъртна опасност. Нямах намерение да нарушавам правилата, защото кой знае накрая къде щях да попадна. Известно ми бе, че времето не следваше своя ход по благонадеждни пътеки, понякога то поемаше по отклонения, дупки и задънени улици, където човек можеше да се загуби завинаги. Хосе много пъти ни беше предупреждавал със Себастиано да използваме само познати портали под надзора на някой стар.

Помолих слугата да уведоми Гастон за преместването ми при херцогиня Дьо Шеврьоз и че до утре вечер по всяка вероятност щях да намина пак. След това, нямайки какво друго да сторя, се върнах обратно. Въпреки че слънцето бе изгряло едва преди два часа, по улиците и площадите гъмжеше от народ. Интересно разнообразие от хора населяваше града, повечето от които се бяха запътили към пазара. Видях дузина препълнени каруци със зеленчуци и бъчви и тежко натоварени магарета. Между тях се щураха играещи деца и лаещи кучета.

Докато минавах покрай една църква, на пътя ми се изпречиха група монаси, облечени в кафяво расо. Бяха скръстили ръце като за молитва и пееха религиозна песен. Главите им бяха гладко обръснати и блестяха на утринното слънце. На следващия ъгъл стадо блеещи кози бе блокирало улицата, докато едно ругаещо пастирче не ги отведе нататък.

До стените на града, в края на една широка улица, се издигаше голяма и грозна постройка. При вида на масивните ѝ кули ме побиха тръпки, защото, когато слугинята ми обясняваше пътя, спомена името на сградата — това бе Бастилията, прословутият най-строго охраняван затвор на това време. След сто и петдесет години, по време на Френската революция, разгневеното парижко население щеше да щурмува Бастилията и да освободи всички затворници, ала естествено, тези, които сега бяха вътре, нямаше да го доживеят. Потръпнах и бързо се запътих към Плас Роаял.

Междувременно Мари беше станала и вече се притесняваше за мен. Тя настоя да закусим заедно. Както и предния ден, бе сервирано повече, отколкото можехме да изядем. Все пак използвах възможността да си напълня чинията с какво ли не, защото след ходенето пеша бях огладняла. Мари отново си бодна само няколко хапки, като изглеждаше, сякаш няма апетит. И все пак бе приказно красива в копринения си халат с китайски мотиви. Заела грациозна поза, седеше върху тапицирания с кадифе стол и отхапваше насила от една черешова тортичка.

— Понякога чувствала ли си се така, сякаш не знаеш какво ти се яде? — Със замах посочи към блюдата на масата. — Толкова са много и все пак имам чувството, че не са това, което наистина ми се иска. А виното… Всъщност не обичам вино на закуска. — Тя погледна към чашата си и при това изглеждаше объркана.

— Ъха — обадих се, издула бузи с бъркани яйца и шунка. Какво друго можех да кажа? Нещо от сорта на: Просто изчакай петдесет години и тогава ще има кафе, какао и чай. А що се отнасяше до храната — може би преди е предпочитала за закуска тост с мармалад. Или мюсли с кисело мляко. Дори е възможно в предишния си живот да е била вегетарианка. Много ясно, че малките пикантни месни пирожки и топлите пилешки кълки нямаше да ѝ се услаждат. Надявах се скоро да открие коя е идеалната ѝ закуска, защото нямаше връщане назад.

— С какво да запълним днешния си ден? — попита тя, вече много по-весела. — Можем да си четем една на друга. Или да играем на пикет. Знаеш ли как се играе?

Поклатих глава, защото устата ми все още бе пълна и не можех да отговоря.

— Ще те науча — каза доволно Мари.

Точно това и направи. Играта беше сложна, ала поне след известно време разбрах общите правила. Играеше се с трийсет и две карти е познатите ми бои, спатия, пика, купа и каро, от които осем се поставяха закрити на масата, а останалите се разделяха между двамата играчи. Всеки можеше да замени картите си с тези от купчината и да ги преброи по една доста загадъчна точкова система. След това се разиграваха по бои и който имаше по-добри козове, надцакваше. Накрая победителят се определяше чрез ново броене на картите. Играта беше нещо като смесица от покер, руми и скат, но тъй като не бях много добра на нито една от тях, се представих доста лошо. Мари спечели с лека ръка, при което настроението ѝ значително се подобри.

Някъде по обяд се появи и дядо Анри. Като се подпираше на бастуна си, прекоси салона, накуцвайки, и погледна любопитно картите ми.

— Е, кой бие?

— Аз — рече Мари с доволство. — Но на няколко пъти Ана замалко да спечели.

Това го каза само за да не се чувствам глупаво. Истината беше, че всеки път тя печелеше с извънредно много точки.

Дядо Анри ни намигна.

— През целия ден ли мислите да играете карти? Времето е толкова хубаво! Какво ще кажете за разходка с карета в Боа дьо Булон^[8]? Да наредя ли да впрегнат конете?

— О, да! — Мари плесна въодушевено с ръце. — Идеята е чудесна, Grandpére^[9]. Можем да си направим пикник! — После ме погледна и направи гримаса. — Но преди това трябва да се преоблечеш. Вече не е нужно да носиш тези стари неща!

Мари ме завлече в стаята си и ме накара да облека една яркожълта като слънцето рокля, която ми стоеше точно толкова добре, колкото и онази, която бях облякла предната вечер. Оказа се, че бе наредила на шивачките да подкъсят всички рокли, които ми беше приготвила. Освен това Мари бе наредила да ми приготвят друга стая, точно срещу нейната, която бе обзаведена с изящни изискани мебели, включително и едно пищно венецианско огледало. Стените бяха тапицирани с бежова коприна, а от балдахиновото легло се спускаха бродирани завеси. Беше стая като на принцеса от приказките, целият този лукс ми изглеждаше почти нереален. Многократно благодарих на Мари, ала тя и дума не искаше да чуе за това.

— Ти си ми като сестра! — рече изключително сериозно.

И тъй като знаех, че това чувство идва от подсъзнанието ѝ, отново се почувствах гузно, защото тя наистина ми беше много симпатична. За Мари и дядо Анри, изглежда, бе съвсем естествено да се кача заедно с тях в каретата с четири коня и да ги придружа по време на разходката сред природата.

След като отминахме западната градска порта, започнахме да се движим по-бързо и тъй като каретата бе добре тапицирана, друсането се издържаше без проблем. На правите отсечки кочияшът пускаше от време на време камшика в действие и тогава се движехме още по-бързо. Извън градските стени се разпростираше девствена природа. Само тук-там през отворения прозорец на каретата се виждаше по някоя малка ферма, ала цивилизацията още не беше оставила своите следи.

По време на пътуването дядо Анри задряма, аз също усетих, че клепачите ми започват да натежават. По някое време заспах и бях завладяна от ужасен кошмар: тичах през нощта, преследвана от убиец без лице. Бягах с все сила, ала не можех да му се изплъзна, колкото и да се опитвах. Вратът ми ме сърбеше и гореше ужасно, убиецът бе съвсем близо!

Накрая се събудих задъхана. Вратът продължаваше да ме сърби, толкова реален ми се беше сторил сънят. Дори усещането за преследване не спря, така че погледнах през прозореца, за да се убедя, че никой не ни следваше. Но нямаше никого. Мари, която четеше книга, ме погледна озадачено.

— Наред ли е всичко, Ана?

— Да — отговорих. — Просто сънувах един откачен сън.

— И на мен често ми се случва — призна тя. — Дори миналата нощ насън се бях качила на гърба на една странна и огромна птица, която се извиси във въздуха, и полетя над моретата.

Въздъхнах, като го чух. Изглежда, спомените от предишния ѝ живот се смесваха със сънищата ѝ. Надявам се, че поне е бил хубав сън.

Скоро стигнахме целта на пътуването си. Боа дьо Булон беше голяма, отчасти приличаща на парк гора. Спряхме на една полянка, на която се чуваха прекрасните песни на птичките, и се запътихме към малко живописно езеро. Тук-там се разхождаха хора, изглеждащи доста заможно, които се наслаждаваха на хубавото време далеч от вонята на града. Млада двойка се возеше към другия край на езерото c лодка. На брега едно малко момченце лудуваше с кученцето си под строгия поглед на гувернантката си. Мари опъна едно одеяло за пикник върху тревата, а кочияшът донесе кошницата с храна, в която имаше запас за най-малко шестима души, включително и две бутилки вино. Все пак за утоляване на жаждата този път имаше кана с пресен сок от череши, който бе много хубав. Тримата се настанихме удобно на одеялото и си организирахме великолепен пикник. Хапвахме пресен хляб и вкусни малки тортички, пиехме сок и вино. Говорихме си за най-различни неща, включително и за детството ми във Франкфурт, което съчиних от измислени и реални преживявания, мъчейки се да прозвучат възможно най-достоверно. Чувствах се добре в компанията и на двамата, почти като вкъщи — което най-вероятно се дължеше на факта, че идвахме от едно и също време и бяхме един вид сродни души.

След като хапнахме, дядо Анри се облегна на едно дърво и продължи дрямката си, докато Мери отново се задълбочи в книгата си — пътепис за изследователско пътешествие в легендарната империя на ацтеките.

Аз разтъпках малко крака, като се разходих около езерото. Приклекнах зад една скала с човешки размер и с причудлива форма на юмрук, защото ми се пишкаше. Докато клечах там с вдигнати поли, почувствах внезапна промяна. Птичите песни не се чуваха вече, леден вятър забрули клоните на дърветата и ме прониза така, сякаш имаше някаква свръхестествена сила — той не само докосваше кожата ми, ами проникваше право в мен, така че почувствах студа с цялото си същество. Стресната, се изправих и излязох от скривалището си. Докато се оглеждах объркано, забелязах, че вятърът бе спрял. Всичко си бе постарому. Въздухът беше топъл и птичките чуруликаха весело. Бързо се върнах при Мари и дядо Анри, който междувременно се беше събудил и ме попита дали всичко е наред. Явно шокът ми се забелязваше.

— Да, всичко е наред — казах отнесено.

Дядо Анри извади от джоба на жакета си джобен часовник със скъпоценни камъни и почука по стъклото му.

— Време е. Лека-полека трябва да тръгваме. — Той ми намигна. — В противен случай нашата малка Ана ще закъснее за срещата си.

— Вярно, щях да забравя — подхвърли Мари и също се усмихна. — Тя има рандеву с младия Фоскер.

Усетих как се изчервявам. Очевидно вчера слугата бе дочул разговора ми със Себастиано и от нямане на нещо по-съществено за вършене бе разнесъл клюката още топла-топла.

Мари вдигна закачливо показалеца си.

— Само внимавай. Тези мускетари са истински сърцеразбивачи.

Звучеше точно като Сесил. Трябваше да има нещо в мен, което караше хората да се държат настойнически.

— Само ще отидем на театър — казах смутено.

— Разбира се — рече дядо Анри, намигайки ми, и се обърна към внучката си. — Какво мислиш, Мари, можем ли да позволим да ѝ завърти главата?

Мари поклати глава.

— Не знам. Той ми се струва опасен и загадъчен.

— Аз му вярвам безрезервно — изтърсих аз.

— Кардиналът също напълно му се доверява — обясни Мари.

— Какво искаш да кажеш? — Веднага разбрах, че този въпрос бе излишен. Знаех, че Мари не понасяше кардинала и съответно бе предпазлива c хората, които бяха обвързани c него. Дали подозираше, че кардиналът бе наредил на любимия си мускетар да я следи?

— Нищо не искам да кажа — отвърна Мари. — Само че трябва да се пазиш.

— Не се притеснявай, ще внимавам.

По пътя обратно към града се чудех дали Мари не таеше надежда, че от своя страна бих могла да шпионирам Себастиано, за да разбера, какво знае кардиналът за тайната на кралицата — каквато и да беше тя. Предполагам, това бе причината да не възрази за срещата ни.

Много се постарах с външния си вид за театъра — облякох светлосиня рокля е тесен бродиран корсет, чието изрязано деколте правеше бюста ми доста по-голям, от колкото бе в действителност. Косата си оставих спусната. На Себастиано му харесваше да заравя лице в нея. Възможно бе да го направи и тази вечер. Може би това би му помогнало да възвърне спомените си.

След камбанния удар в седем, станах неспокойна. Себастиано трябваше да ме вземе в седем и половина, половин час преди постановката. Чувствах се като при първата ни среща.

Преди дядо Анри да се оттегли в покоите си, дойде в салона и ми направи комплимент.

— Изглеждаш прекрасно, дете! Каква хубава рокля! — Той самият беше по нощница и c шапчица на главата, каквито по това време се носеха в леглото.

Тъкмо беше напуснал салона, когато се появи слугата и извести пристигането на мосю Фоскер. Сърцето ми биеше толкова лудо, че щеше да се пръсне. Мари сложи на раменете ми един дълъг копринен шал в тон с роклята и рече:

— Не забравяй какво ти казах.

— Да, ще внимавам.

— Няма да навреди, ако научиш повече за мосю Фоскер. — След което бързо добави: — Разбира се, само за да го опознаеш по-добре.

Аха. Значи, предположенията ми се оказаха верни. Тя искаше да разбера дали кардиналът плетеше интриги срещу кралицата и ако да, да разбера какви.

— Ще направя всичко по силите ми, за да спечеля доверието му. — Не беше лъжа, точно това бе намерението ми. И не само това. Ако всичко вървеше по план, двамата със Себастиано съвсем скоро щяхме да сме на няколкостотин години далеч от тук, у дома в двайсет и първи век. И само историческите книги и записите в Уикипедия щяха да напомнят за интригите между кардинала и кралицата. И може би още една стара история за няколко мускетари от 1625 година, за която се предполага, че се базира на истински събития, ала както е при всички романи най-вероятно повечето приключения бяха измислени. С нашето завръщане всичко щеше да се развие по план. Котешката маска нямаше да ми е нужна, каквато и да беше задачата на Себастиано в 1625 година, вече е приключила. Със сигурност.

— Пожелавам ти една приятна вечер — каза Мари.

Звучеше искрена. Очите ѝ бяха тъжни, в тях се четеше самота. Отново ме завладя чувство на състрадание. Може би в предишния си живот е имала приятел, когото е обичала, а сега е забравила. Както Себастиано мен.

Чувството на състрадание премина в самосъжаление, а после в страх, защото никой не можеше да ми гарантира, че щеше да си спомни коя съм. Докато слизах по стълбите, на няколко пъти вдишах дълбоко. И тогава го видях да стои в преддверието. Сияеща усмивка се изписа на устните ми. Вечерта можеше да започне.

Възхищението, с което ме гледаше, стопли душата ми.

— Здравей — казах, останала без дъх (ала прозвуча ето ме и мен).

Себастиано ме поздрави е галантно целуване на ръката, което много ми хареса.

— Красива си, Ана. — Той застана така, че да го хвана под ръка.

— Благодаря.

Под пръстите ми ръката му се усещаше толкова силна и тренирана. Чувството да бъда толкова близо до него беше прекрасно. Началото на срещата ни беше наистина вълнуващо. Себастиано бе дошъл c открита карета за двама души, теглена от един кон. Така че не се налагаше да вървя по мръсния паваж c хубавите ми обувки от светла коприна и така да разваля подгъва на великолепната рокля. Себастиано галантно ми отвори вратата на каретата и ми помогна да се кача. Чувствах се като истинска дама.

— Бил ли си някога на театрално представление? — попитах, когато и двамата се настанихме върху тапицираната пейка в каретата.

— Много пъти. — Той даде знак на кочияша да тръгне.

— На кои постановки?

Себастиано сбърчи вежди.

— Явно не са били толкова добри, щом не си спомням имената им.

— Не си спомняш нито едно?

Бръчката на челото му стана по-дълбока.

— Не, опасявам се, че не.

— Радвам се! — Заля ме вълна на надежда. Измислените спомени, които му бяха имплантирани, очевидно имаха големи пропуски. Това показваше, че истинската му памет бе все още някъде в него.

Удивен от моето пламенно звучащо възклицание, той ме погледна.

— Защо те радва моята разсеяност?

— Ами… не, имах предвид колко е хубаво, че ще дойдеш с мен на театър, въпреки че досега не си се забавлявал на постановките. — Малко срамежливо го погледнах отстрани. — Впрочем ти също изглеждаш много добре тази вечер.

Бе самата истина. С вталения си гълъбовосин жакет, елегантната шапка с перо и излъсканите до блясък ботуши можеше да завърти главата на всяка девойка. Мъжката мода през седемнайсети век ми харесваше — или поне как му стоеше на Себастиано. Той изглеждаше просто чудесно. Малко ми оставаше да му се хвърля на врата.

Той като че ли го усети и се намръщи. Навярно му се бях възхитила твърде очебийно. Веднъж ми беше казал, че не си пада по жени, които свалят мъжете. Предпочиташе по-сдържаните и опърничавите.

— От самото начало у теб ми хареса чувството ти за хумор — рече той. — Това, че си толкова твърдоглава. И че не си от онзи тип жени, които пърхат с мигли.

Веднага престанах да се взирам в него и небрежно погледнах към ноктите си. Бяха доста наядени поради стреса от последните дни. Матурата по математика не им се бе отразила добре, а Париж просто ги довърши, особено този век тук.

— Ядеш си ноктите — констатира Себастиано.

— Да, правя го винаги когато съм стресирана. — Вместо стресирана произнесох затруднена, което в случая беше същото.

— Какви затруднения имаш? — поиска да узнае Себастиано.

— Ах, толкова са много, че не бих могла да ги изброя.

— Опитай. Аз съм добър слушател.

Погледнах го с изненада и доволство. Той бе започнал бавно да се отпуска!

— Ами най-лошото е, че ми липсва домът във Франкфурт. И… Италия. Най-вече Венеция.

В този момент задържах дъха си.

Объркано изражение се появи върху лицето на Себастиано.

— Защо Венеция?

— Често съм била там и много я обичам.

— Какво си правила там?

— Първия път бях с родителите ми. Баща ми е… учен, ала това вече ти го казах. Занимава се с разкопки на исторически обекти. Така опознах и обикнах Венеция.

Натъртих думата обикнах, при което го погледнах настойчиво.

— Венеция — повтори той бавно. Прозвуча замислен и малко объркан. — Чувал съм за този град. Построен в лагуна. С много канали и палаци^[10]. А за карнавала хората носят маски. Мисля, че някой ден бих искал да посетя Венеция.

Развълнувана, погледнах лицето му. Очите му бяха станали мрачни. В тях имаше нещо блуждаещо и в същото време търсещо. Беше толкова близко! Трябваше само още малко да му помогна, като му опиша всичко. Тълпата навсякъде около „Риалто“^[11]. Двореца на дожите, огрят от пролетните слънчеви лъчи. Златния ангел на камбанарията на „Сан Марко“. Високите колони на площада. Ако му разкажех всичко до най-малката подробност, щеше да си възвърне паметта! За съжаление, точно в този момент каретата спря. Бяхме пристигнали.

Себастиано плати на кочияша и му нареди да изчака до края на представлението.

Театърът се намираше vis-à-vis^[12] един дворец, който Сесил ми бе описала, а също и откъде театърът носеше името си — беше бившата резиденция на херцога на Бургундия.

Самият театър беше с традиции — според Сесил от десетилетия се ползваше от различни театрални трупи. Според самокритичните ѝ думи трупата, в която се изявяваше като драматург, не беше толкова известна. И все пак тя бе убедена, че това няма да продължи дълго, защото залагаше големи надежди на собственоръчно написаните си пиеси.

— Един ден шички ще ми лешат ф краката — заяви тя триумфално, с уста все още пълна с топчета.

Хванах Себастиано под ръка и двамата прекрачихме прага на театъра — средно голяма зала, осветена от свещници по стените и един висящ полилей. Нямаше много хора по скамейките и така успяхме да се настаним най-отпред. За моя изненада, там седеше Филип, който с благоговейно очакване се взираше в плюшената завеса на сцената. Беше се изтупал и бе вързал на тила русата си коса на опашка с нова копринена панделка. Шапката си бе поставил на коленете. Когато двамата със Себастиано се плъзнахме на пейката до него, той се обърна учудено към мен.

— Ана! Какво правиш тук?

— Същото каквото и ти, ще гледам представлението на Сесил.

След това погледът му се спря върху Себастиано и на лицето му се изписа изненада.

— Приемете моите поздрави — рече той, поглеждайки ме въпросително.

Отговорих с едва забележимо поклащане на глава. Не, за съжаление, Себастиано не бе възвърнал паметта си, но работех по въпроса.

Филип ме разбра и се изкашля.

— Хубаво е, че си тук, Ана. Сесил не спомена, че ще дойдеш днес.

— О, идеята бе по-скоро спонтанна.

— Със сигурност ще се зарадва. — Филип кимна резервирано на Себастиано. — Пожелавам ви приятно гледане на постановката, мосю.

— Благодаря — отвърна Себастиано.

Той изгледа подозрително Филип, а след това и мен с присвити очи. Беше ясно, че това съвпадение му се стори странно, вероятно толкова странно, колкото и обстоятелствата, при които го бе срещнал първия и втория път, когато Филип му бе предал съобщенията от Гастон, с което му бе направил лошо впечатление.

— Какво общо имаш с този тип? — попита ме той. Дори не се постара да снижи глас, така че Филип успя да чуе всяка дума, гледайки смутено към шапката си.

Преди да успея да измисля някакво обяснение, бяхме разсеяни от гръмки фанфари. Свих се, тъй като звукът дойде внезапно и беше наистина невероятно силен. Един мъж, облечен в зелени дрехи, бе излязъл на сцената, надувайки фанфара, от която висеше флагче с цвета на костюма му. Хората, които допреди малко дремеха по пейките, набързо се разсъниха и започнаха да ръкопляскат. Свирачът на фанфара, пълничък мъж с високо засукани мустаци, беше едновременно и говорител. Веднага щом свърши с тръбенето, с доста писклив глас започна да възхвалява и представя спектакъла. Разказваше се за богове, нимфи и смели герои, но също така и за коварни интриги, алчни търговци и трагична любов. Изпълнена с очакване, изпънах рамене и хвърлих един поглед на Себастиано. Той все още ме гледаше втренчено и разбрах, че нямаше да остави нещата така. По-късно със сигурност щеше да настоява за отговор.

Но за момента трябваше да почака, защото представлението започна. Кадифената завеса се дръпна встрани и мустакатият говорител изчезна зад кулисите, които представляваха нарисувана гора върху една голяма картонена стена. Миг по-късно се чу тремоло на барабан и в следващия миг на сцената излезе Сесил. Всички зрители бяха като хипнотизирани — забелязах, че почти всички бяха мъже — тъй като както винаги Сесил предлагаше забележителна гледка. Бе напъхала снагата си тип Мерилин Монро в копринена и евтина рокля, която подчертаваше всяка извивка на тялото ѝ. Върху дясното ѝ рамо се спускаше водопад от сребърно руси къдрици, а лявото ѝ бе голо. Подчертаните ѝ с молив очи проблясваха на светлината на свещите, а по начервените ѝ устни играеше съблазнителна усмивка. С пърхащата си рокля тя танцуваше из цялата сцена, дори изпълни няколко завъртания и скокове, при които не само косата ѝ се люлееше насам-натам и нагоре-надолу. Освен това дрънкаше в такт едно малко дайре, а камбанките, които бе вързала с панделка около глезените си, съпровождаха изпълнението ѝ с весел звън. Почти никой не чуваше стиховете, които рецитираше, защото всеки в залата бе концентриран върху гърдите ѝ, които всеки момент щяха да изскочат. Един бърз поглед към Себастиано ми показа, че и той също се взираше в деколтето ѝ. Искаше ми се да застана пред него и да му попреча на гледката, ала би изглеждало странно, така че се преборих с прилива си на ревност и се престорих, че не се безпокоя ни най-малко. След известно време Сесил спря с танците и застана на ръба на сцената. С отмерен, перфектно модулиран глас (топчетата, изглежда, наистина имаха ефект!) изнесе монолог. Стиховете не се римуваха, ала от тях разбрах, че Сесил бе горска нимфа, току-що излязла от един извор, и лудо се влюбила в младеж, който случайно се намирал там. Той обаче отивал в града, където трябвало да се ожени за богата наследница, която коравосърдечният му настойник бил избрал за него. Когато изрецитира това, Сесил изхлипа пресилено, което накара не само гласа ѝ да трепне, но и гърдите ѝ. Зрителите, които бяха започнали да се отегчават, незабавно се оживиха. След още няколко стиха, с които Сесил обясни, че ще умре от мъка, ако младежът се ожени за друга, тя си тръгна с тъжен поглед и наведена глава, с което приключи първата сцена. Точно преди да изчезне зад кулисите, тя ми намигна и ми се усмихна. Очевидно ѝ харесваше, че бях дошла на представлението ѝ.

След това се появи младежът, който обаче бе най-малко трийсетгодишен и имаше значително оплешивяване на темето. Освен това не знаеше добре репликите си. От време на време млъкваше, което провокираше спонтанен смях у публиката, на което той отвръщаше с обидена физиономия. С излишно подробни усуквания обясни на зрителите, че минавайки през гората, се спрял случайно на извора, за да утоли жаждата си, където му се появила най-красивата жена на всички времена.

— Тя е толкова загадъчна, така удивителна. Със сребристи като водопад коси. С пищни гърди, преливащи от деколтето ѝ.

На това място той отново спря и се втренчи в публиката, сякаш там можеше да открие забравения текст.

— Продължавай! — извика някой. — Разкажи ни повече за гърдите!

Мъжът изсумтя възмутено, но възгласът донесе желания успех. Припомни си продължението.

— Любовта ме удари като гръм. Но уви, чака ме тежък дълг.

— Да излезе отново нимфата! — извика един зрител.

Ала тя не се появи. Вместо това излязоха други герои, по-точно казано, бяха същите, но с други костюми. Един старец, който обстойно се представи като настойника на младежа (беше говорителят, сега облечен в червено вместо зелено), следван от богатата наследница (Сесил с черна перука), която всъщност обичаше сина на съседа и желаеше по-скоро да умре, отколкото да се омъжи по принуда, следвана от съседския син, който искаше да избяга с наследницата, ала се страхуваше от наказанието на боговете. Накрая, придружен от гръм (тремоло на барабан) и дим (зад кулисите бяха запалили нещо димящо), излезе на сцената Зевс. Носеше дълга бяла брада и вълниста роба, ала по пискливия мъжки глас разпознах отново говорителя, който заплаши всичките герои с ужасни наказания, в случай че се противопоставят на волята на боговете, въпреки че не беше съвсем ясно каква бе тя. На това място сюжетът определено имаше пропуск. Честно казано, бе изключително скучно, дори изпълненията на Сесил не можеха да променят този факт. Тя се появи още два пъти като нимфа с пърхаща рокличка, ала като се имаха предвид дългите сцени между изявите ѝ, не бяха достатъчни да задържат хората. Преди последното действие повечето зрители си бяха тръгнали, аз също установих, че двамата със Себастиано можехме да предприемем нещо по-добро. Но не исках да обидя Сесил и затова останах до края. Постановката ми напомни за Ромео и Жулиета, защото накрая нимфата се оттегли, плачейки, в извора, за да умре, тъй като погрешно бе предположила, че сватбата се е състояла. След което младежът, който, за съжаление, бе дошъл твърде късно заради болката от раздялата, се прободе с меча си пред извора. Преди това обаче наследницата и синът на съседа успяха да избягат заедно — все пак отчасти имаше щастлив край. Когато постановката свърши, тримата изпълнители се събраха на сцената да приемат аплодисментите, които се оказаха доста оскъдни, защото освен нас май нямаше никой друг. Само Филип ръкопляскаше като луд и гледаше Сесил с обожание. Върху слабото му лице бе изписана цялата му безнадеждна любов. Тя милостиво му изпрати една въздушна целувка, а той се изчерви до уши, докато я наблюдаваше как с другите артисти изчезва зад кулисите.

Заедно с Филип отидохме до изхода, където той заяви, че ще изчака Сесил, за да я придружи до къщи. Помолих го да ѝ предаде поздравите ми и че щях да я посетя на следващия ден. Също така смятах да се отбия и при Филип, защото преди завръщането ми в бъдещето — което щеше да настъпи утре вечер — исках да се сбогувам и с двамата, и да им благодаря за всичко.

Когато се качих в каретата с помощта на Себастиано, видях Сесил да излиза от театъра и да се спира при Филип. В светлината на факлите, които горяха пред сградата, можеше да се види как двамата си шепнеха и гледаха крадешком към нас. Гримасата, която направи Сесил, предизвика неприятно чувство в мен. Беше подобна на онази, която направи, когато Мари заяви намерението си да ми приготви стая близо до нейната. Чудех се какво ли ме обсъждаха, но се разсеях, когато Себастиано седна до мен с яростно лице.

— Какво общо имаш с този тип? — повтори въпроса си отпреди малко. — Откъде го познаваш?

— Той не е кой да е, казва се Филип и е изключително мил. Много ми помогна при пристигането ми в Париж. Освен това е приятел на Сесил. Не забеляза ли как я боготвори?

Каретата потегли, трополейки в нощта. Видях луната, бледа и почти кръгла. Това веднага ми напомни, че утре щеше да настъпи пълнолуние и дотогава нямаше да ми се удаде друга възможност да заведа Себастиано до Понт о Шанж. Затова се получи добре, че заговорихме за Филип, тъй като това ми даде възможност дискретно да подхвана същинската тема.

— Всъщност какво против имаш Филип? — Престорих се, че не съм в течение. — Стори ми се, че се познавате.

— На два пъти ми донесе съобщение от един странен човек, което ми се стори доста подозрително.

— Какво гласеше съобщението?

— Че непременно трябва да отида на Понт о Шанж при следващото пълнолуние. — Той поклати глава. — Отначало си помислих, че се е припознал, но втория път Филип ме увери, че е спешно и че трябва да отида на моста при следващата смяна на лунната фаза.

Продължих да се правя на нищо неподозираща.

— Какво ли е имал предвид?

— Откъде мога да знам?

— А какво ще кажеш за странния мъж, от чието име е действал?

— О, той е също толкова откачен. Срещнахме се няколко седмици по-късно. Един спретнат дебелак, който ме помоли да го придружа до моста през нощта, за да използвам портала. — Себастиано умело имитира Гастон. — Трябваше да го заплаша, за да се отърва от него.

— Хм, наистина странно. — Престорих се, че мисля. — Утре вечер е пълнолуние. Може би е хубаво да видим какво се случва тогава на моста.

— Нищо няма да се случи.

— Тогава онзи… дебелак е нямало да си прави труда да те подканва цели три пъти да отидеш.

— На лудите им хрумват най-странните идеи.

— Напълно ли си сигурен, че е луд? Никога ли не си се питал какво би могло да се случи на моста при пълнолуние.

На фона на мъждивата светлина на маслената лампа, закрепена за каретата отвън, видях как Себастиано объркано смръщи вежди. От липсата на отговор заключих, че си е задавал този въпрос.

— Можем заедно да отидем утре вечер — повторих отново предложението си. — Тогава ще знаем със сигурност!

— Със сигурност двама съмнителни индивиди ще дебнат минаващите глупаци, за да ги оберат.

— Ако някой иска да го направи, може да избере всяка една нощ. Защо точно на пълнолуние? И то на мост, който се вижда ясно от всички страни? И какво означава онова с портала? Трябва да има по-дълбок смисъл! Нека да отидем утре, съгласен ли си? Може да се случи нещо… вълшебно!

— Глупости. Вълшебствата не съществуват.

— Съществуват — възразих — Силно вярвам в тях.

Развеселен, Себастиано повдигна вежда.

— Така ли? Въпреки че си прочела толкова много научни трудове?

— Има неща, които не може да бъдат научно обяснени.

— И кои са те?

Поех си дълбоко въздух и заложих всичко на една карта.

— Да вземем за пример теб и мен. Не усещаш ли, че нещо ни свързва? Нещо необичайно, специално? Чувствам те много близък и се обзалагам, че и ти чувстваш същото, въпреки че ме познаваш едва от два дни. Това е… вълшебство, не мислиш ли? — Замълчах, останала без дъх. Мислех казаното напълно сериозно и се надявах и молех подсъзнанието му да е достатъчно силно, за да успее да почувства всичко това, което описах току-що. Погледнах го с очакване и малко изплашена. Лицето му беше сериозно, абсолютно загадъчно. Само очите му блестяха неестествено на светлината на маслената лампа.

— Права си — рече тихо той. — И до известна степен това ме притеснява.

— Но защо? — Щастлива си поех въздух с облекчение. — Някои неща не бива да се поставят под въпрос. Особено магията.

— Хм, може и така да е. Нека проверим.

— Искаш да кажеш, да отидем утре до моста?

— Разбира се, защо не. Разходка на лунна светлина, за да разгадаем една загадка. Звучи като едно вълнуващо и в същото време романтично приключение. Но аз всъщност имах нещо друго предвид. — Той протегна ръка и с връхчето на пръстите си ме погали нежно по бузата. Докосването беше леко като полъх, ала го почувствах с цялото си тяло и ако не бях седнала, щеше да се наложи да се хвана за нещо, защото се замаях. Бедрото му докосна моето и аз усетих слабия аромат на сандалово дърво, който долиташе от наскоро изгладената му риза. Да седя толкова близо до него в каретата, бе едновременно опияняващо и познато чувство. Толкова много копнеех за целувката му, че въздъхнах с облекчение, когато най-накрая ме прегърна и се наведе към мен. Щом устните му намериха моите, незабавно откликнах, изпълнена със страст — изгарях с буйни пламъци. От самото начало той имаше такъв ефект върху мен. Сякаш излъчвахме електрически искри, които прехвърчаха помежду ни, докато и последният атом в тялото ми не се зареди от близостта му.

Целувахме се в продължение на цяла вечност и не можехме да спрем. Ръцете на Себастиано галеха тялото ми, чувството бе така прекрасно, както и усещането на леко наболата му брада върху лицето ми. Ако зависеше от мен, можехме да продължим да се целуваме до настъпването на двайсет и първи век и гарантирано нямаше да ми доскучае дори за секунда.

Ала тогава бяхме прекъснати, защото кочияшът — мили боже, напълно го бях забравила! — се изкашля. Тежко дишащи, се откъснахме един от друг. Той ме погледна напрегнато. Този път лицето му не беше безизразно, а отразяваше противоречиви чувства. Копнеж, но също така объркване и недоверие. Той не си беше спомнил за времето ни, прекарано заедно, но тялото му да. Развълнувана, отвърнах на погледа му, но тогава забелязах, че за съжаление, срещата ни беше към своя край. Каретата беше спряла пред двореца „Шеврьоз“. На горния етаж през отворения прозорец на салона се виждаше фигура в светли дрехи — Мари, която ни гледаше и махаше с ръка.

— Ето те отново, Ана! — извика тя е приглушен глас и безспорно облекчена.

— Прозвуча, сякаш се страхува за живота ти — измърмори Себастиано.

— Смята те за сърцеразбивач и ти няма доверие.

Това беше необмислен отговор, както разбрах от следващата му забележка.

— Така ли? — рече той провлачено. — А защо тогава ти позволи да излезеш с мен?

— О, ами… — Поколебах се, защото не можех да му кажа, че Мари се надява на информация за Ришельо. — Свързано е с факта, че съм свободен човек и вземам самостоятелни решения.

— Добре е да се знае. — Лицето му отново стана безизразно, сякаш целувката не бе съществувала.

Внезапно ме обзе безпокойство. Точно сега не биваше да се отказва. Трябваше да отидем заедно на моста! Но преди моето безпокойство да се превърне в паника, той хвана ръката ми, доближи я до устните си и я целуна. Тръпка премина през тялото ми, когато устните му се задържаха по-дълго от необходимото.

— Лека нощ, красива Ана. Ще те взема утре вечер за нашата лунна разходка.

— Д… да — заекнах, излязла извън релси от целувката. — Искам да кажа… ъм, кога?

— Ами мислех, че е ясно. Разбира се, при изгрева на луната.