Завръщането на императора

Глава 26

Учените на Нютон имаха вечно озадачено изражение, което един студент от агросветовете беше сравнил с това на крава, в която осеменителят току-що е вкарал якия си юмрук. Но с наближаването на откриването на трибунала, Стен забеляза, че озадаченото изражение се превръща в открити усмивки на изненада. Килгър подхвърли, че видът им се е променил така, сякаш юмрукът е бил заменен от правилното нещо.

В цялата си прашна академична история хилядите професори, подвизаващи се на университетския свят, никога не бяха получавали толкова много внимание.

Когато мълвата за предстоящите събития беше умишлено разпространена, снимачни екипи от цялата Империя започнаха да се надпреварват да кацат на Нютон, за да видят предстоящия крах на Тайния съвет. Администрацията на планетата беше залята с искания за разрешение за присъствие, не само от новинарските екипи, но и от политически експерти, познавачи на законите, историци и обикновени любопитни поданици на Империята.

Стен, Алекс и Махони полагаха всевъзможни усилия да създадат сигурна система за пресяването на милионите молби. Задачата беше особено трудна, защото искаха да се даде най-голяма възможна публичност на заседанията на трибунала. Успяха да се справят с това — както и да се погрижат за стотици други подробности — преди тържественото откриване.

Междувременно, Дийн Блайт, преподавателското настоятелство, както и милионите студенти, които посещаваха множеството колежи в университетската система, бяха обсадени да дадат интервюта. Нито един скучен факт, отегчена реакция или суховат нюанс не беше пренебрегнат от гладните за новини медии. За кратко време всеки жител на Нютон стана медийна звезда.

Информационният глад беше особено изострен, защото, въпреки че господин Еку беше разкрил общата цел на трибунала — да се докаже виновността на Тайния съвет, — той беше запазил естеството на обвиненията в тайна, известна само на съдиите. Всички вярваха, че основанията за процеса са свързани с АМ2. С други думи, доказване на конспирация за измама. Господин Еку можеше да си представи изненадата, когато истинските обвинения бъдеха оповестени. Заговор за убийство.

Господин Еку беше избрал Нютон заради дългата му история и славата му на неутрално място. Очакваше обаче огромни трудности при убеждаването на Дийн Блайт да се съгласи да организира трибунала. За негова изненада, щом веднъж мерките за сигурност бяха уточнени, споразумението беше постигнато бързо. Много помогна фактът, че Дийн Блайт беше служил като имперски генерал, преди да се превърне в схоластик. Имаше и още нещо, което мотивира съгласието му — Нютон беше едно от първите места, на което Тайният съвет бе съкратил бюджета. Тези съкращения бяха последвани от редица други — имперските сили отрязваха излишните клони, за да поддържат икономиката жива.

Солидното дарение от АМ2, което Стен беше откраднал, проправи останалата част от пътя.

Огромната аудитория беше преправена бързо. Дълга съдийска скамейка беше сложена на сцената за членовете на трибунала. Задната част беше превърната в кабинети за спомагателната група от законови експерти. Потенциално опасните области бяха преградени. Към техниците на снимачните екипи, отговорни за инсталирането на комуникационните линии, бяха прикрепени охранителни отряди.

Междувременно бойните кораби на Бор се разгърнаха в системата Юра и около главният й свят Нютон, като изпращаха патрули в най-вероятните за вражеско нападение области.

Членовете на трибунала и придружаващите ги лица пристигнаха. Стен и Алекс лично приветстваха всяко същество и определиха телохранителите, които да бдят над тях от този миг нататък.

Господин Еку се беше спрял на три същества, които щяха да бъдат съдиите на Тайния съвет. Въпреки огромната опасност кандидатите не бяха никак малко. Депресията, предизвикана от действията на Тайния съвет, се беше задълбочила дотолкова, че много от системите се страхуваха за собственото си оцеляване повече, отколкото от репресивните мерки на Империята.

Трите системи, от които той направи избора си, бяха сред най-уважаваните в Империята — такива бяха и създанията, които щяха да станат членове на трибунала.

Първият беше Уарин, от огромните аграрни светове на Ряниа. Той беше едро, разсъдливо създание, чийто тежък, обвит в костен щит череп криеше тримозъчна ментална система, способна да пресее тонове противоречаща си информация. Уарин беше бавен и педантичен, но винаги стигаше до смислено заключение. Пък и беше напълно непредубеден относно приписаните на Тайния съвет престъпления.

Вторият беше Ривас, от далечната гранична територия Джоно. Той беше висок, остроумен човек, известен с умението си да създава условия за разбирателство там, където такива не съществуваха — важна и много тачена способност сред дивите обитатели на Джоно, където често се раждаха повече спорове, отколкото същества. Ривас предупреди господин Еку, че макар да презира сегашните действия на Тайния съвет, не е напълно убеден, че членовете му са действали от чисто егоистични подбуди. Мнението му за Кес например беше доста високо. Предишните му взаимоотношения с него бяха показали, че е почтен.

Последният член беше може би най-уважаваният. Нейното име беше Апус и тя беше кралицата-майка на купа Ферномия. Беше много стара и изобщо не се интересуваше, че титлата й не носи кралска власт. Многото й дъщери и внучки надзираваха милиардите жени и няколкото милиона мъже, които формираха населението на купа Ферномия. Въпреки възрастта си тя беше в отлично здраве, шестте й дълги и тънки крака все още бяха напълно стабилни, а челюстите й си бяха влажни и подвижни, както в дните на нейната младост. Тя призна на господин Еку, че презира членовете на Тайния съвет, особено близначките Краа, които преди няколко години измамили нейните хора и ги лишили от цяло състояние, като им отнели правата за добив на минерали. Господин Еку беше сигурен обаче, че това няма да се отрази върху безпристрастната оценка на кралицата-майка.

Трите същества бяха настанени в удобни и добре охранявани покои. Точно преди да започне заседанието на трибунала, Еку помоли тримата съдии да изложат правилата, по които ще процедират.

Съгласиха се той да бъде арбитърът. Неговата отговорност щеше да е да се увери, че всички улики са правилно представени и оценени. Никоя от неговите преценки не можеше да бъде отхвърлена. Същевременно той щеше да е и публичният говорител на трибунала. Всички запитвания щяха да бъдат отправяни към него и само той имаше пълномощията да отговаря, след като се консултира с тримата съдии. Беше постигнато съгласие, че господин Еку ще е отговорен за събирането на доказателствата и представянето на свидетелите. Тримата също така му делегираха правото да заклева съдебните пристави.

След разговора им господин Еку се разхвърча, за да доуточни и последните детайли.

Когато беше повикан в градинските покои на господин Еку, Стен забеляза колко изтощен изглежда старият дипломат. Сетивните му мустачки трептяха от нервно изтощение. Цветът на кожата му беше сив и нездрав. Но Стен нямаше време да разпитва или да изразява съчувствието си — господин Еку му нареди да вдигне дясната си ръка.

Стен го стори.

— Заклеваш ли се да спазваш реда на тези заседания и древните закони на Империята, под чиято свещена сила действаме?

Стен се закле.

— Тогава, по силата на властта, която ми е дадена, те назначавам за главен съдебен пристав на трибунала — обяви напевно господин Еку.

Макар да знаеше какво точно ще се случи, Стен леко се стресна от строгата реч. Не го успокояваше и фактът, че старият дипломат беше убеден във всяка дума, която произнасяше. Този трибунал нямаше да бъде преструвка.

На излизане от градината срещна Алекс и Махони, които също бяха повикани. Няколко минути по-късно те се върнаха, също толкова тихи и смирени.

Мълчаливо се отправиха към стаите си. Група стражи се откъсна от кордона часови. Стен зяпна от почуда, когато го наобиколиха.

Позна Синд сред тях. Очите й блестяха от възбуда, докато подреждаше подчинените си в правилния строй. После се изпъна пред Стен и рязко му отдаде чест.

— Всичко ли е по ваш вкус, сър!

— За какво, по дяволите, говориш, жено? — изръмжа Стен.

— Това са вашите телохранители, сър — поясни Синд, едва сдържайки усмивката си. — Ако имате някакви оплаквания, моля ви, обръщайте се към мен. Аз съм командирът на личната ви охрана.

Стен запелтечи. Ама че работа. Не искаше телохранители, не се нуждаеше от тях. И освен това…

— Заповед на господин Еку, сър! — долетя отговорът на Синд.

Преди той да успее да възрази, двамата му приятели избухнаха в смях.

— Най-добре е да се съобразяваш с разпоредбите, младежо — смъмри го Махони.

— Да, момко — подкрепи го проклетият Килгър. — Нали сега си важна клечка. Не можем да рискуваме живота на главния съдебен пристав, нали?

Докато невероятно щастливата Синд го съпровождаше до стаята, Стен изгаряше от желание да убие някого — имаше двама много подходящи кандидати, които се подхилкваха наблизо.

Откриването на трибунала бе насрочено за сутринта. Хиляди същества се отправиха към залата. Всички места бяха запълнени и температурата бързо се покачи, климатичните инсталации изнемогваха. Отвън хиляди любопитни се мъчеха да се приближат до огромните видеоекрани и високоговорители, по които щяха да се предават заседанията.

Войници проправиха път на снимачните екипи през тълпата. Воинското им търпение беше подложено на изпитание — блъскаха и ръгаха, вместо да чупят глави или просто да открият огън. Накрая редът беше възстановен.

Възцари се тишина, всяко създание се взираше във все още празната сцена. Не само страхът от насилие и очакването на единствено по рода си събитие в историята на Империята накараха съществата да притихнат.

Над сцената беше окачен огромен портрет на Вечния император. Ликът му бе изобразен в романтичния, пропит с героичност стил, предпочитан от покойния Танз Суламора. Но очите бяха като истински. Стен потръпна от погледа им. Те проникваха направо в душата.

Стен познаваше този поглед. „Ех, вие, жалки създания — сякаш питаха. — Какво можете да кажете за себе си?“

Ледената хватка на тези нарисувани очи се разчупи, когато господин Еку плесна с опашка и се понесе над подиума. Единствената реакция на тълпата беше несъзнателна въздишка. Тримата съдии на трибунала го последваха и заеха местата си на скамейката.

Чу се сподавен шепот, когато чиновниците докараха колички, пълни с документи. Дийн Блайт зае поста си в дъното от дясната страна. Той отговаряше за неприкосновеността на компютъра, който щеше да води официалните протоколи на заседанията.

Снимачните екипи се приближиха за серия от символични кадри. Започнаха с Уарин, после Ривас, после кралицата-майка Апус — и най-накрая господин Еку. Старият дипломат изчака няколко драматични мига, после заговори:

— Заседанията на този трибунал са официално открити.

Изречението беше простичко, но предизвика ахване от страна на тълпата. Всеки разбираше, че от този миг насетне, всяка проронена дума става директно предизвикателство към властта на Тайния съвет.

— Събрали сме се, за да разгледаме уликите по сериозните обвинения, отправени към управляващото тяло на Империята. Фактът, че тези заседания протичат в присъствието на въоръжени сили, които ни предпазват от евентуалните репресии на обвиняемите, не трябва да оказва каквото и да е влияние върху който и да е от членовете на трибунала. И тримата съдии се съгласиха и се заклеха в това. Първото ми официално действие ще бъде да поканя всеки от членовете на Тайния съвет да отговори или да опровергае уликите. Това не е символичен призив от моя страна. Аз лично се надявам всеки от тях да се отзове… А сега ще прочета текста на обвинението: „Членове на Тайния съвет, вие сте обвинени в заговор за убийството на Вечния император. Ако не се явите лично, автоматично ще се смята, че пледирате «невинни»…“

Останалото потъна във виковете и крясъците на тълпата. Отне му три часа да усмири залата. Така че времето напредна и трибуналът се оттегли за почивка. Преди това съдиите изтеглиха жребий кой да говори от името на обвинението и кой да защитава Тайния съвет.

Кралицата-майка Апус — която ненавиждаше близначките Краа — се оказа официалният им поддръжник. Стен беше изумен колко бързо и умело тя пое задачата въпреки омразата си, също както го направиха и колегите й. Ривас, който изпитваше симпатия към Кес, стана обвинител. Гласът му веднага се насищаше с горчива ирония всеки път, когато срещу Съвета беше изваждана нова улика.

Стен повече от всичко искаше да е един от зяпачите в тълпата, за да наблюдава събитията и да види как правосъдието ще възтържествува.

Но това, както биха казали Бор, не това беше неговата съдба.

— В ковачницата на боговете — каза веднъж Ото след поредния рог стрегг — нашето проклятие е винаги да бъдем чукът, с който удрят.

Глава 27

Пойндекс не беше темпераментно същество. Беше се освободил от гнева си заедно с детските си играчки. Беше оставил въодушевлението в юношеството. Всъщност нямаше и една емоция, която да не държи под контрол. Амбицията беше единственият плод, който отглеждаше в тази градина на спокойствието. Придобиването на власт беше едничкото му удоволствие.

Така че, докато колегите му ругаеха и беснееха срещу „шокиращите и безпочвени обвинения“ на трибунала на господин Еку, той за пръв път в живота си почувства страх. Видя как властта се изплъзва от ръцете му.

В мига, в който видя живиното с оповестяването на обвиненията от господин Еку, той осъзна, че те са истински. Реакцията беше чисто инстинктивна. Докато отиваше към набързо свиканата среща на Съвета, убеждението му се затвърди. А когато влезе в огромната сграда, построена за техен щаб, вече не изпитваше и най-малкото съмнение. Странното дърво, което се извисяваше в центъра на двора, изглеждаше повехнало и болно. За Пойндекс, който не беше от съществата, вярващи в поличби, състоянието на рубигинозата все пак не предвещаваше нищо добро.

Далеч по-логично беше убийството на Императора да не е извършено от самотен луд. Много по-вероятна бе възможността да е плод на заговор. А кой би спечелил най-много от подобен заговор? Отговорът стана напълно очевиден, когато влезе в заседателната зала.

Всички бяха обзети от бяс. Близначките Краа бяха станали червени от гняв. Ловет тропаше с ръка по полираната маса и викаше, че трябва да се предприемат действия. Малперин бълваше потоци от псувни по адрес на ужасните лъжи, които се разпространявани по техен адрес.

Когато видя гневните им реакции, Пойндекс разбра, че инстинктите му не са го подвели и се вгледа в убийците на Вечния император.

Защо иначе ще избухват така? Ако обвиненията бяха измислени, щяха да ги оценят просто като политически ход на враговете си. Членовете на Съвета имаха опит в света на бизнеса и сигурно се бяха сблъсквали с подобни клевети през целия си професионален живот.

Забеляза и израза на лицата им, когато спираха да крещят, за да си поемат дъх. Не си въобразяваше вината и страхът в погледите, които си разменяха. Върхът на всичко бяха близначките Краа. В притеснението си те си размениха ролите. Докато продължаваха да поглъщат обичайните огромни количества храна, кльощавата спря безкрайните си посещения до тоалетната. Дебелата пък започна непрекъснато да ходи да повръща.

В този миг страхът го сграбчи. Тъкмо беше успял да постигне амбицията на живота си. Като член на Тайния съвет, Пойндекс беше осъществил мечтата си за огромна власт. Знаеше, че може бързо да я консолидира и заздрави още повече, като научава кои бутони за манипулация да натиска. Никога не беше имал желанието да бъде велик тиранин, единствен самодържец. Предпочиташе да стои в сянка, така беше и по-безопасно. Също като Кес, той не хранеше голяма любов към показните прояви на властта и без недоволство оставяше другите членове да блестят с изявите си. Пойндекс знаеше, че може да получи каквото поиска далеч по-лесно като същество, което прави услуги, а не моли за тях.

Преди обвиненията на трибунала да бъдат оповестени, той едва беше започнал да се възстановява от загубата на своя ментор. Когато Кес — по-скоро безпомощното същество, било преди Кес — беше върнат от мистериозното си пътешествие, той разбра, че е загубил главния си поддръжник във всеки сблъсък с останалите от Съвета.

Но от друга страна така беше засилил влиянието си сред тях. Те се вслушваха внимателно в съветите му по всички въпроси, не само военните и свързаните с разузнаването, но и по отношение на имперската политика. Никой не повдигна въпроса мястото на Кес да бъде заето от друг.

Сега, като се замислеше за това, реакцията им за случилото се с Кес беше също доста странна. Приеха го тихомълком, без особени емоции. Не зададоха истински въпроси и набързо уредиха настаняването на бедното същество в строго секретна военна лудница. Всъщност изглеждаха дори облекчени. Пойндекс реши, че така се освобождават от един съучастник, който би могъл да разкаже истината.

Докато Тайният съвет се мъчеше да измисли контраатака, Пойндекс реши, че първо трябва да се погрижи за себе си. Беше очевидно, независимо от изхода, че тези създания са обречени. Не беше важно дали ще унищожат трибунала. Самите обвинения щяха рано или късно да ги свалят от власт.

А той нямаше никакво намерение да се срива с тях. Така че докато колегите му се възмущаваха и се вайкаха, той започна да преглежда запасите си от трикове за оцеляване.

Близначките Краа искаха да изстрелят няколко флотилии във всички посоки. Системите, дори косвено свързани с трибунала, трябваше да бъдат пречупени и там да се настанят имперски гарнизони. Ловет и Малперин одобриха. Пойндекс ги изчака да се успокоят малко и заговори:

— Споделям възмущението ви — поде той — и макар че името ми не се споменава в тези ужасни лъжи, смятам, че нападението срещу който и да е член на Съвета е нападение срещу всички нас. Но нека бъдем реалисти. Нямаме и една десета от необходимото АМ2, за да осъществим такава широкомащабна операция.

Думите му бяха посрещнати с отрезвено мълчание. Всичко казано беше вярно. Започнаха да стесняват обхвата на операциите, направлявани внимателно от Пойндекс. Накрая решиха, че ще има само една цел: Нютон. Елитен флот щеше да бъде изпратен там и оцелелите — ако имаше такива — щяха да бъдат докарани на Първичен свят, за да бъдат наказани. Малперин предупреди, че войските може да не са чак толкова лоялни, предвид скорошните военни чистки. Пойндекс разбираше тревогата й, че самите обвинения могат да предизвикат бунт. Трябваше да се постарят в екипажите да попаднат само най-лоялните.

Преди споразумението да бъде постигнато и флотът изпратен, Пойндекс отправи последно предупреждение за протокола.

— Сигурен съм, разбира се, че това трябва да бъде направено — каза той. — Всички говорихте много убедително. Но би било непрофесионално от моя страна, ако не изтъкна опасностите от подобно действие. Струва ми се, че е по-добре да не обръщаме внимание на ставащото. Вече сте наредили заглушаване излъчванията на заседанията из цялата Империя. Спрете дотук. Не давайте никакъв отговор. После оставете всичко да отшуми. Можем да ги арестуваме, когато пожелаем. Освен това самата атака може да даде обратен резултат. Собствените ни съюзници могат да се уплашат от нас. Но вярвам, че сте наясно с всичко това. Просто излагам съображенията си, така че никоя подробност да не остане неразгледана.

— Да вървят по дяволите съюзниците — изръмжа едната Краа.

— Ако не предприемем действия, някой глупак може да реши, че тези възмутителни обвинения са истина — допълни Малперин.

— Изпратете флота — извика Ловет.

Пойндекс изпрати флота. Но когато даваше заповедите, повика най-доверените си помощници. Много следи трябваше да бъдат заличени.

Искаше да изпревари събитията.

Глава 28

Имперски гвардейски капитан Хосфорд в оставка изкачи хълма, подпря се на тояжката си и изчака пет дълги минути, в които да успокои дишането си, преди да се отправи надолу към следващата долина и нагоре към следващия хребет. Хълмове, помисли си той. Хълмовете на проклетите Хималаи!

Не само че се чувстваше твърде дебел и твърде стар за тази задача, но и тя беше напълно безполезна и неблагодарна.

Имаше две вечни неща в Империята. Пистолетът и бомбата бяха доказали, че едното е смъртно. Другото бяха гурките.

Гурките бяха най-добрите воини, които който и да е свят можеше да роди, бил той човешки или не. Повечето хора се надяваха, че вид от по-смъртоносни убийци няма да се появи — или ако съществува такъв, ще застане така твърдо на страната на Империята, както гурките. Гурките и Империята бяха едно и също за милионите хора, които гледаха „живите“ предавания.

Тайният съвет искаше те да се върнат. По две причини: искаха телохранителите им да бъдат абсолютно верни и неподатливи на корупция, а същевременно така щяха и да легализират управлението си.

Това беше задачата на капитан Хосфорд.

Хосфорд беше — преди години, преди цял един живот — командир на гвардейците гурки в императорския дворец Аръндел. Беше многообещаващ офицер, с изгледи да получи висок пост — както всеки, избран за капитан на гвардията.

Службата изискваше всеотдайност, даваше твърде малко време за личен живот, както Стен се беше убедил, след като беше заменил Хосфорд на този пост.

Всичко се беше развивало добре до мига, в който Хосфорд се влюби. Безумно и безвъзвратно. До такава степен, че беше покрил стените на квартирата си със снимки на Маев. Маев никога не каза нищо, но Хосфорд разбра, че трябва да избира — службата или нея.

Използва всички възможности, за да се освободи. Военните не се отнасяха благосклонно към свой избраник, който променяше плановете, вече предначертани за него. Така че единственото назначение, което му бе предложено, беше изгнанически пост в пограничен свят.

Очевидно с кариерата му в Гвардията беше свършено. Той се оттегли от поста си, избра да не се записва отново в армията, когато Таанските войни започнаха, и тръгна да скита с Маев. Мислеше си, че това скитане е безцелно, но веднъж разгледа пътуванията си и осъзна, че те водят съвсем логично до Земята.

И гурките.

Гурките, оцелели след изпълнението на дълга си, може и да бяха богати, но Непал беше доста примитивна провинция. Кралят й твърдеше, че родословието му стига чак до времето, когато боговете на планината са били родени. Смяташе за свой дълг да защитава Непал и хората му. Страната беше свещено място — от върховете на Далагири, Анапурна и Джомолунгма до родното място на Гаутама Буда в долината Ламбини. На практика това означаваше, че непалците бяха активно разубеждавани да станат твърде „цивилизовани“. Вече не умираха от същите болести и туберкулозата не беше ендемична, а средната продължителност на живота им се беше увеличила — може би не според „цивилизованите“ имперски стандарти, — но продължаваха да водят трудно и примитивно племенно съществуване. Хосфорд искаше да им помогне.

Не му беше разрешено да се засели в Непал — чужденци не се допускаха в страната, освен съвсем малък брой туристи, и то за кратко. Двамата с Маев се установиха в Даржилинг, в близката провинция Гуркали, някога част от отдавна разпокъсаната страна, наречена Индия.

После правеше каквото можеше. Насърчаваше образованието и преподавателите в Непал, подпомагаше всеки стар войник, който се появеше в областта, намираше работа на депресираните, отчаяни младежи, отхвърлени от военните.

Той и другите бивши офицери на гурките бяха допускани в Непал два пъти годишно, за да разпределят пенсионните фондове, да представят техническите нововъведения и да вербуват гвардейци. Така беше допреди шест години, когато императорът беше убит, а гурките се завърнаха у дома. Всяка година Хосфорд беше натоварван от представител на Тайния съвет да се опита да ги склони да постъпят отново на служба. Всяка година го посрещаха с усмивка, черпеха го с уиски и му заявяваха:

— Ние служим само на Вечния император.

През първите две години той се беше опитал да спори: Императорът е мъртъв. Смятат ли да изоставят бойните си традиции? В отговор чуваше:

— Не, капитане, не сме глупаци. Когато Императорът се завърне, ще го сторим и ние. Но да служим на някакъв си Таен съвет? Никога. Те не струват пукната пара.

Какво го караше да продължава да се опитва? Задачата си беше задача — той оставяше средствата при кметовете на селата, за да ги използват по свое усмотрение. Но да бъде в планината, да бъде в Непал, да бъде с непалците — това беше истинската причина.

Още една година, изръмжа той. Още едно пътуване. Още един отказ. Това трябваше да е последният път, иначе тялото му щеше да бъде намерено години по-късно на някой неизвестен хълм, където сърцето му щеше да се предаде. Тази… не, може би следващата година. Но тя определено ще бъде последната. Пред него се появи центърът на гурките в селото Покхара. Хосфорд премести тежката торба с кредитите и закрачи напред. Знаеше какво ще види от следващото възвишение. Центърът и някои от старите му приятели, които го очакваха. По някакъв начин те винаги разбираха кога ще пристигне. Щяха да го обградят с внимание. Начело щеше да стои бившият хавилдар майор Манкаджири Мурунг, който, освен ако това всъщност не беше неговият син, според Имперските записи беше надхвърлил 250 години. Те… и никой друг.

Но Покхара този път се оказа същински хаос от музика, шум и младост. Почти хиляда, според преценката на Хосфорд, млади мъже маршируваха, а старите мърмореха, че това не е боен строй, и ги заплашваха, че ако опозорят клана или капитан Хосфорд, че ще бъдат натъпкани във варели и търкаляни до извора на свещената Ганг, която ще ги отнесе в морето.

Отпред стоеше Манкаджири. Той поздрави, Хосфорд отвърна на поздрава. Трябваше да изчака, но не можа да се сдържи и попита:

— Това… наборници ли са?

— Да. Диви планински цветя, сравнени с хората от нашите войни, капитане. Но ще бъдат наборници, ако бъдат одобрени от внимателното ви око. Медицинските им данни ще бъдат на разположение.

— На какво се дължи тази промяна?

— Промяна? Няма никаква промяна.

— Но вие казахте, че никога няма да служите на Тайния съвет.

— Отново ви повтарям, няма никаква промяна. Тези мъже ще служат на Императора. Той се завръща. Ще се нуждае от нас.

Капитан Хосфорд усети ледена тръпка да пролазва по гръбнака му — но тя нямаше нищо общо с мразовития вятър откъм близките планински върхове.

— Колко време ще мине, преди трибуналът да започне да заседава по същество? — зачуди се Килгър.

Махони потръпна.

— Докато всеки адвокат не се изяви и докато всяко опровержение, което Тайният съвет може да измисли сега или по-късно, не бъде разгледано.

— Напоследък се замислих за тия мръсници — каза Килгър мрачно. — Те ме прогониха от Единбург. Ще отговарят за това. Пред мен, не пред някакъв съд.

— Алекс, ние не трябва да прибягваме до саморазправа — възрази Стен.

— Искаш да ни засилиш по пътя на справедливостта в името на някой си? Не си го и помисляй. Не! Ако всичко това се прецака, а съм сигурен, че така ще стане, пак няма да се върна в „Богомолка“. Нито пък ти. Морално покварени сме. Не мога да се нагодя към свят, в който са нужни повече от достатъчните основания, за да пратиш някой боклук където му е мястото — Алекс прекара пръст по гърлото си.

— Ако сте приключили с речта си, господарю Килгър, да напомня, че сме се заклели като офицери на легитимен съд — каза Стен с усмивка. — Докато адвокатите се превземат, ние трябва да съберем малко истински доказателства, които да обсъдят, след като им омръзне да се дърлят дали в случая могат да се позоват на Магна Харта, или не.

— Не съм свършил, но ще си затворя плювалника.

Погледнаха към екраните, които предаваха заседанието.

— Започнах да пресявам — заяви Стен. — Опитах се да си създам представа, като прочета всичко, поне в резюме, което се е случвало в Тайния съвет, от основаването му до убийството. Натоварил съм и друг екип да върши същото в момента. Те търсят възможни второстепенни престъпления. Но нека да започнем с две конкретни, и то особено кървави. Първото е убийството на Волмер. Защо е бил очистен? Знаем, че го е убил професионалист с отворен договор, сключен с престъпен бос, който сега е мъртъв. Убиецът също изчезва в небитието. Нали?

— Така ми каза главен инспектор Хайнис?

— Мислиш ли, че те е излъгала?

— Не ми се вярва.

Тримата мъже се поотпуснаха. Това им беше много познато — стандартното обсъждане на задачите, през което всеки член на отряд на „Богомолка“ минаваше, преди да се отправи на мисия. А това, че в случая ставаше дума за цареубийство и държавна измяна, беше съвсем друга тема.

— Заслужава ли си да се говори отново с нея?

— Вероятно.

— Значи някой ще трябва да отиде до Първичен свят — заключи Стен. — Волмер, един от членовете на Тайния съвет, е убит. Защо? Щял ли е да разкрие заговора срещу Императора? Възнамерявал ли е сам да заграби властта?

— Нямаме достатъчно данни, за да изказваме предположения.

— Така е. Но ето една добавка. Точно преди неговото убийство, Тайният съвет се е събрал на Земята. Това е единственият случай, когато не са провели събранието си на Първичен свят, поне според обществените фишове.

— Трябва да сме напълно сигурни в това.

— Отново се налага посещение на Първичен свят — съгласи се Стен. — Не съм сигурен, че ще изскочи нещо, ако разровим. Но си заслужава да опитаме. А сега, най-важното — Императорът е убит от един побъркан атентатор, Шапел. Откачалка. Възможно ли е да е бил просто някакъв маниак, а Тайният съвет, който вече е заговорничел за завземане на властта, да се е възползвал от шанса?

— Не — отсече Махони. — Действали са твърде бързо, а не са толкова умни. С изключение може би на Кес.

— Съгласен съм. Прегледах бележките ти, Йън. Разполагаш с цялото битие на Шапел, ден по ден, но липсват записи за около месец, преди да се появи с пистолета. Това твой пропуск ли е? Да не би да се е наложило да се махнеш от града, преди да си намерил тези липсващи парчета от мозайката?

— Отново не. Той е изчезнал. Видели са го два пъти в компания — два пъти — с онзи тип, който изглеждал богат, и… о, за Бога! — възкликна Махони, като внезапно му просветна нещо.

— От предъвкване на доказателства глава не боли — подхвърли Килгър, чийто интерес се беше събудил. — За Бога, маршале, продължавай.

— Богат мъж. Контрол, разбира се. За това вече се бях досетил. Не съм пълен глупак. Но изобщо не ми хрумна да разгледам начина на извършването. Мошениците използват един и същ модел на действие. Аз също, както и ти, както и всеки бияч, който не се налива до козирката. Мисля, че е приемливо да добавим алк към уравнението. За загрявка на сивите клетки.

Стен отиде да налее питие на Махони.

— Да пренебрегнем за миг предварителния дракх, който е: Суламора се е занимавал с мократа част на заговора. Загива при взрива. Всъщност, кого го е грижа дали е било инцидент, или не. Интересното е, че Танз Суламора е бил твърде мекушав, за да се срещне с човека, който ще дръпне спусъка. Значи трябва да е имало посредник. Контрол. Проектиран профил. Моля запишете това.

Стен включи едно от записващите устройства.

— Специалист от разузнаването. Осъществил е чиста, класическа операция. Да намери или създаде психопат, да го поведе в правилната посока и да го закара на правилното място с правилното оръжие. Шапел няма никаква връзка със самата организация, нито с някой високопоставен член на конспирацията.

— Съгласен съм — кимна Алекс. Стен и Килгър винаги бяха настроени професионално скептично. Нищо не беше истина, всичко беше лъжа — единственият начин да проникнеш в някаква машинация.

— Трябваше да го разбера още тогава. Всъщност винаги съм търсел упражняващия контрол. Но не премислих нещата, както трябва. Проблем, породен от последните няколко години, които прекарах, като си играх на войник, вместо на призрак като вас двамата. Както и да е. Професионалист е. Първо погледнах в Имперските архиви, корпус „Меркурий“, „Богомолка“. Нищо.

— Потвърдено ли е… или си станал сантиментален и защитаваш старите момчета?

— Императорът — каза Махони рязко — беше мой приятел. Изтрийте това от записа. Не желая да се хваля с такова нещо.

— Има много професионални шпиони, които нямат нищо общо с Империята и никога не са имали — обади се Килгър.

— Именно. Сега да се върнем обратно към начина на действие. Малък номер от занаята. Ако искаш да поддържаш тайна квартира, да си във връзка с екипа си и да се занимаваш с всякакви нечестиви дела, няма да наемеш някой коптор, освен ако не си аматьор или престъпник. Ще потърсиш хубав, богат, по възможност бохемски квартал, където никой не се интересува кой идва и си отива, и хората са горди с факта, че не си пъхат носа в чуждата работа.

— Аха. Богатият мъж — Контролиращият — започва да говори разни неща на Шапел, който винаги е мислил, че е предопределен за величие. Помага му да изчезне — все още на Първичен свят, разбира се — разсъждаваше Стен. — Контролиращият го създава, обучава го, въоръжава го… в красиво, безопасно и богато имение, в красиво, безопасно и богато предградие. Отново на Първичен свят.

— Зарежи Първичен свят. Чети по устните ми, ако не си чул какво ти казах току-що. Начин на действие, начин на действие, начин на действие. Всички ние продължаваме да използваме методи, които работят. Богат… богат… богат. Колко професионалисти използват богатството като работно прикритие? Не може да са толкова много, нали?

— Вселената е голяма — засмя се Стен. — Но не. Прав си, става въпрос за ограничена група.

— Вече набелязах някои имена.

— Добре. Прав си, Йън. Действай. Един въпрос, от любопитство — как ще го накараш да проговори? Ако изобщо го намериш?

Махони се подсмихна.

— Съжалявам — каза Стен, — все едно да се опитвам да продавам краставици на краставичар. Спрете записа. Да се върнем на моята идея. Ако аз организирах конспирацията, щях да се постарая да се появя на възможно най-малко срещи. Засега има една потвърдена — срещата на Земята преди убийството на Волмер. Втора или трета е била тя? Или някоя следваща? Струва ми се, че Суламора би информирал всички чак след като събере козовете си накуп — Шапел, Контролиращия, подходящата възможност и така нататък. Срещата не се е състояла на официално място. Поради страх от подслушвателни устройства, разбира се. А сега — едно допускане. Никой от членовете на Съвета на вярва на останалите.

— Добро предположение. Иначе щяха да са още по-големи глупаци.

— И така, тази среща, ако се е състояла, е била на неутрална, но чиста територия. Въпрос: имал ли е Тайният съвет срещи като тази?

— Я някой момък да отлети към Първичен — намеси се Алекс. — Предлагам да съм аз. Аматьорите заговорници чистят след себе си, но никога не се сещат да оставят фалшива следа. Среща на Земята? Как е била уредена тя? Не и спонтанно, разбира се. Така че аз — извинете, онзи, който се отправи към Първичен, ще трябва да потърси документация. Ако няма нищо, значи е било заговорническа среща, нали? Също като всяка друга среща, преди на Императора да му светят маслото, с извинение, сър.

— Добре — съгласи се Стен. — Това звучи разумно. Някакви други внезапни прозрения? Можем да оставим резервния екип да търси други прегрешения след взрива.

— Отивам да си стягам партакешите — обяви Алекс и допи чашата си.

— Да, но не за Първичен. Аз ще отида.

— Ти си известна и търсена цел, момко. Недей да се правиш на герой.

— Няма. Всичко на Първичен минава през Хайнис — или поне би могло. А с кого би желала да си сътрудничи тя?

— Ще ти дам назаем наръчник за употреба на матрак, любовните поеми на Бърнс и адреса на един контрабандист на шампанско. Но къде ще ходя аз тогава?

— Както казах, сега сме съдебни пристави. Но нямаме достатъчно персонал. Ще се чувствам доста по-спокоен, ако разполагаме с повече… да кажем десет хиляди?

Килгър се замисли.

— Колко от АМ2 горивото, което свихме, може да използвам?

— Като изключим дължимото на Бор… нужното ни като източник на енергия тук и за охраняващите кораби на Бор… значи, колкото трябва. Но преговаряй твърдо.

— Пак краставици на краставичар, момко. Ще уредя с Ото превоза. Да имаш идея къде мога да го намеря?

— Не занимавай Ото, той е зает. Вече уредих пътуването ти.

— Усмихваш се, момко. Не ми харесва тази усмивка.

— Повярвай ми, господарю Килгър. Ще ти хареса.

Корабите проблеснаха и се появиха от нищото — толкова много рибки, готови да заплуват из системата Юра. После, също като рибен пасаж, те се разделиха на два флота и застанаха на орбита. За разлика от рибите обаче те не бяха сребристи, нито еднакви и най-вече не със същата форма.

Първият флот приземи един от корабите си на Нютон. Стен чакаше. Джон Уайлд, кралят на контрабандистите — или поне техният говорител в момента — пристъпи навън. Стен за пореден път се възхити на вида му. Нито пират, нито борец — Уайлд изглеждаше повече като чиновник или архивар.

Срещата беше много кратка — просто потвърждаване на съюза. Беше отнело доста време на Стен да открие Уайлд, но съобщението му беше предадено и разбрано само за няколко секунди.

Контрабандистите имаха нужда от четири условия за своята дейност: търговски закони, транспорт, изобретателност и добро благосъстояние на клиентите. Тайният съвет беше унищожил едното и почти беше премахнал друго от тези задължителни условия. Независимо колко хитър е един контрабандист, каза Уайлд на Стен, ако не може да зареди кораба си с гориво, може спокойно да си стои у дома и да копае картофи. И каква полза, ако успее да открие гориво, но клиентът му не може да плати стоката?

— Какво можеш да ми предложиш, Стен? Освен достъп до АМ2, което си… придобил?

— Не е като в добрите стари времена. Потокът на АМ2 секна със смъртта на Императора. Но със заклеймяването на Тайния съвет, всичко ще се срине. Ако мога да си представя нещо по-лошо от сегашното положение, то това е пълният хаос, който ще настъпи.

— Контрабандистите могат да оцелеят в хаоса, ако се наложи — замислено рече Уайлд. — Все някой ще трябва да пренася товарите. Там ни бива. Или като кораби за разузнаване… за транспорт… за превоз на войски, в краен случай… Можете да разчитате на нас. За известно време. Докато не ни писне или моите щастливи анархисти не решат да последват някой друг.

Стен поиска Алекс да присъства при качването на борда на флагманския кораб на втория флот — отмъщение за това, че Килгър го беше наказал не само с телохранител, но и с обожателка в лицето на Синд.

Надяваше се да го изненада.

Не се получи, както трябва. Килгър погледна към изображението на разнородната тълпа, към която се приближаваше техният кораб, и извика фиша на „Джейн“. След като го поразгледа за известно време, прониза с яростен поглед Стен.

— Ти, копеле…

Беше разбрал.

— Искаш да ми прикачиш… на твоя приятел. На твоя спасител! Да ми погодиш тоя номер на мен, чаровния и изтънчен момък, дето те научи на всичко, що знаеш? Ти не си добре, момко. Второто ти име да не би да е Гадняр?

— Вероятно. Но познаваш ли по-добър пилот? Или група хора, способни по-добре да оценят твоя потенциал да контролираш ситуацията?

— Езикът ми ще изсъхне, ако се съглася. И не се опитвай да казваш очевидното, когато малкият въздушен шлюз се отвори.

Айда ги очакваше. Беше станала още по-пълна. Все така носеше свободна, падаща на дипли циганска рокля, вероятно нямаше нищо под нея, но сега бе ушита от най-фин материал. Освен това жаргонът й се беше подобрил — е, поне малко.

Тя извика от радост, като видя някогашния си командир от „Богомолка“, и разцелува Килгър, преди да се сети за старата вражда, чиято причина вече не помнеха.

— Трябваше да го докараш насила, нали?

— Да, хич не се и усети к’во го чака.

Айда ги отведе в каютата си. Апартамент на мостика на праисторически презокеански кораб едва ли би бил по-луксозен. Гоблени. Канапета. Маси, почти невидими под тоновете деликатеси.

— И всичко това се разчиства за десет секунди — заяви Айда гордо. — Бойни постове, а това там е противоракетна батарея — изстрелващите съоръжения в момента са скрити под подовите табла. Тук е извънредният командно-информационен център. А банята става съвършена медицинска станция. Имаме скоч от Земята. Истински скоч. От онова, което наричат малц. Не онази евтина имитация, която четох, че нашият покоен и оплакван Император е пиел. Ще ти дам и от собствената си бира, Килгър. Не че ще го оцениш.

Айда Калдераш беше ромка — циганка. Тази раса все още съществуваше и още процъфтяваше, като живееше извън конвенционалното общество и правилата му, с удивителен нюх към кредитите, които всеки ром придобиваше както намери за уместно. Вместо кервани те използваха космически кораби — за търговия, за контрабанда или просто за приключение и печалба. Техните родови обичаи — крис — изискваха да зачитат верността, семейството си и да се отплащат на услугата с услуга. Но това само между самите роми. А дори и тогава обичаите съвсем нямаха силата на закон.

Беше нечувано ром да служи в армията, камо ли да се присъедини към свръхсекретните отряди на „Богомолка“. Как и защо Айда се появи в секция тринайсет на „Богомолка“ под командването на лейтенант Стен беше голяма и необяснима загадка. Беше прехвърлена като пилот и специалист по електрониката. Освен това бе и неофициалният им банкер, комарджия и специалист по „инвестициите“. В края на мисията „инвестициите“ се осребряваха и членовете на отряда ставаха достатъчно богати, за да си позволят доста екзотични приключения.

Когато секция тринайсет на „Богомолка“ беше разформирована и Стен прехвърлен към Имперската гвардия, Айда отказа преназначение и изчезна обратно при своите.

Беше се появила — с изличен фиш — след като Стен и Алекс бяха избягали от таанския затвор на Колдиез и се завърнаха на Първичен свят. Появата й беше съпроводена от съобщението, че е съумяла да получи достъп до заплатите им, задържани по време на пленничеството им, и ги беше инвестирала. После пак ги беше инвестирала. Не беше обяснила как — но и двамата бяха станали приказно богати. Бяха… и можеха отново да бъдат, ако Тайният съвет бъдеше разрушен и те престанеха да бъдат бегълци.

Тогава Айда беше намерила уникален финал за своята изненада: беше се обърнала и вдигнала полите си срещу тях.

А Алекс беше отбелязал:

— Тая мома не носи кюлоти…

— Семейството ни ще се присъедини към нас за празненството — уведоми ги Айда. — Любопитни са да разберат точно колко съм излъгала за двамата гаджи7. Не се издънвай, Алекс. — Тя ги отведе към бюфета и наля три питиета в кристални стакани.

— За мъртвото минало… с молитва проклетото настояще скоро да го последва.

Айда го изгледа и каза:

— Съобщението ти много ме зарадва, Стен.

— Не знаех, че ще има чак такъв ефект.

— Очакваше само мен — или мен и моя живот — моето семейство?

— Най вече на това се надявах.

— Времената се промениха за всички. Ти си адмирал. Аз сега съм войвода, главатар на моята банда. Другите войводи ме слушат, въпреки че съм жена.

— Сигурно има причина толкова много от твоите хора да се появят тук. И тя е не само в твоето силно влияние, Айда. Циганите, доколкото знам — както ти си ми казвала, — не се събират заедно за няма нищо — каза Стен скептично.

— Прав си. Такива сме и заради това в миналото са ни сполитали ужасни трагедии. А още една предстои.

Айда обясни. Циганите може и да живееха откъснати от другите, но поддържаха доста контакти и извън своята култура.

— Този проклет Съвет, който е убил Императора, е решил, че ние сме въшки по тялото на политиката. Най-вече защото все още имаме достатъчно АМ2, за да се държим заедно. Те подозират, че имаме и още, и наистина е така — но не разбират, че ако един циганин не може да се скита, той умира. Така че ще ни подгонят. Ще конфискуват корабите ни. Товарите ни. Горивото. Какво ще стане с хората на тях… няма да стане дума.

— Гвардията няма да се подчини.

— Гвардията е променена. Някои от бойците няма да го сторят. Но други ще изпълнят заповедта. А почти всички мислят, че вселената ще бъде по-приятно място, ако ни няма нас да им крадем пилетата, златото и дъщерите. Но този път няма да си затраем. Няма да се опитаме да изчезнем. Вашият трибунал е изключително тънка сламка, но е единствената, за която можем да се хванем, за да не потънем в това проклето блато. Така че ще има угощения и речи, вероятно някое и друго нападение. Но не чак дракх. Накрая всички ще ви се закълнем във вечна вярност. Или поне докато сме пушечното месо на Тайния съвет или вие оставите хамбара без охрана. Но стига толкова — Айда се насили да си придаде веселост. — Е, значи взимаме това проклето корито за една обиколка, а? Разорен ли си вече?

— Не, моме. Но е полезно за здравето да пиеш от единия край и да изхвърляш откъм кърмата. Поддържа системата работеща — изхили се Алекс.

— Ще си паснеш идеално с другите — засмя се тя. — Напълнете чашите, адмирале. По дяволите, харесва ми — проклетият гаджи адмирал като барман.

Стен наля.

— Изобщо не възразявам да наливам питиетата, Айда. Между другото, два броя благодарности. Първо, че се погрижи за парите ни, а сега… и за това.

Айда и Алекс пресушиха чашите си. Стен едва отпи от своята. Айда се намръщи.

— Не мога да остана дълго — обясни Стен. — Трябва да предприема едно малко частно пътуване.

— И къде в проклетия устав пише, адмирале, че не можеш да пътуваш с убийствен махмурлук?

Стен се замисли. Наистина никъде.

Така че реши да си пийне.

Глава 29

Стен се приземи на Първичен свят с две прикрития: зловещ белег и невъзможна задача.

Белегът беше доброкачествен паразит, хирургически имплантиран на лицето му. Беше широк почти два сантиметра и артистично лъкатушеше от челото му през ъгъла на окото надолу към брадичката. Той беше част от методите на „Великия Лоренцо“: най-добрата дегизировка е тази, която няма да бъде отнесена от силния вятър. Всеки щеше да се втренчва в ужасния белег, независимо колко усилено се опитваше да прояви деликатност. Стен беше използвал подобни трикове и преди — от зачервен от алк нос до частична плешивост, както и просто избръсната до голо глава. Вършеше работа — почти винаги.

Главното притеснение на Стен беше, че когато се изтегли от Първичен свят, паразитът можеше да реши, че е намерил завинаги новия си дом. Килгър го успокои:

— Не се притеснявай, момко. Ако стане така, ще ти намерим една шикозна превръзка за око. Ще замязаш на пират.

Невъзможната задача беше също толкова проста. Истинската част: в края на Таанските войни някой си Д’вид Розмънт се беше появил на Първичен свят. Бляскав, силен на приказки и водещ стилен живот предприемач, той беше оповестил новия си бизнес — да превръща имперски космически кораби и по-специално малките, зли като оси тактически кораби, в луксозни яхти. Въпреки пълната абсурдност на подобно начинание, Розмънт имаше успех. За съвсем кратко обаче.

Отрядът за разследване на измами на Първичен се беше заинтересувал от него — компания му не беше продала и една яхта, която да може да бъде открита, и всичко доста приличаше на пране на пари. Внезапно Розмънт изчезна, оставяйки празни банкови сметки и хангар, приютил три тактически кораба. Всичко това беше истина.

Изтерзаният, но дружелюбен — и с голям грозен белег — мъж се появи на Първичен свят.

И тук идваше лъжата: името му беше Илайжа Браун. Стен/Браун имаше разрешително за частен детектив, работеше за правна фирма от далечен и напълно забутан свят. Знаеше, че Розмънт все още не е обявен официално за мъртъв, но идваше да проучи нещата по молба на наследника, който беше убеден, че Розмънт е жертва на нечестна игра, а не е измамник, който прикрива далавери. Браун подозираше, че преценката на наследника, бездруго доста богат, е повлияна от наркотици. Но случаят си беше случай. Освен това, разприказва се той пред служителя, който издаде шейсетдневната му виза, така щеше да разгледа Първичен свят, центъра на всичко и най-величествения сред световете.

— Гледали сте твърде много живина, господин Браун. Или сте любител на историята. Първичен свят не е какъвто беше и с всеки изминал ден става все по-зле.

Офицерът погледна през рамо, за да се увери, че тази невинна забележка не е била чута. Но Стен забеляза озъртането му. Както можеше да се очаква, мерките за сигурност, предприети от Тайния съвет, бяха засилени.

Стен забелязваше агенти навсякъде: улични чистачи, които не обръщаха внимание на боклуците, но оглеждаха минувачите; пазачи, портиери, които задаваха далеч повече въпроси от нормалното. Всевъзможни предпазни мерки срещу напълно несъществуваща заплаха. А това излизаше скъпо — Съветът харчеше пари за тези информатори, пари, които просто не притежаваше.

Стен още веднъж се учуди на странната склонност, на която твърде много същества се поддаваха — да шпионират съседите си по какъвто и да е повод.

Никой от тях не мислеше какво ще се случи, когато — не ако — Тайният съвет падне. Стен си спомни бунтовете на Хийт в края на Таанските войни. Тогава тълпата разкъсала не само всеки униформен, но успя да си отмъсти и на таанското аматьорско гестапо.

Не че ги съжаляваше. Просто искаше прикритието му да остане непокътнато достатъчно дълго, за да открие каквото търсеше и да се прибере у дома.

Обаче взе предпазни мерки. Сегашната власт не знаеше всичко. Махони му беше казал за няколко безопасни, изоставени тайни квартири, които се надяваше все още да съществуват. Така Стен се сдоби с втори комплект фалшиви документи, скрити в една от тях.

После продължи да играе ролята на Браун. Откри евтин хотел, издири собственика на склада и записа данните на трите кораба вътре. Разпита инвеститорите и познатите на изчезналия Розмънт. Представи се на следователите по измамите. Те му дадоха достъп до файловете си и идентификация на гостуващ детектив.

След няколко дни Браун изрази първо объркване, а после съмнение. Започваше да вярва, че наследникът може и да е прав. Розмънт не беше изчезнал. Нещо се беше случило с него. Беше поддържал контакти с някои повече от нелицеприятни типове от задните улички на града. Може би беше убийство. Или самоубийство? Розмънт, твърдеше Браун, е изглеждал силно депресиран, а после внезапно се успокоил, преди да изчезне.

— Намерил е пролука да се измъкне — предположи един от специалистите по измамите, но въпреки това даде на Браун имената на някои експерти в отдел „Убийства“.

Детективът притеснено поиска разрешение да говори с шефа на „Убийства“

— Луд си да пилееш и своето, и нейното време. Но тя си има принципи. Разговаря с всеки, независимо колко е побъркан.

Браун каза, че е наясно със заетостта на началник Хайнис, особено в тези трудни времена. Затова беше подготвил резюме на своите разследвания, допълнено със списък от въпроси, които можеше да зададе. Той прикрепи копие от идентификацията си като гостуващ детектив към фиша и го изпрати по служебен канал.

Чувстваше се доста гадно. Готвеше се да използва и вероятно да застраши приятелка и бивша любовница.

Често си мислеше за тяхната връзка. В някакъв смисъл това беше единствената „нормална“ връзка, която беше имал. Но, от друга страна, бяха станали любовници заради обстоятелствата, докато си сътрудничеха в разследването на една конспирация. Тяхната връзка така и не беше приключила — Стен беше заминал на война, беше пленен, избяга и отново се включи в битката. Хайнис постъпи във военното разузнаване и някак си не успяха да се свържат отново. Понякога беше мислил, преди Тайният съвет да започне да го преследва, да й драсне някой ред, за да види… да види какво? Дали все още е останало нещо?

Вероятно Килгър е прав, помисли си. И двамата бяха станали твърде морални — може би твърде много, за да се сражават в мръсните среднощни войни, в които бяха израснали.

Не бъди прекалено морален, скара се той на себе си. Честните шпиони стават доверчиви и умират рано.

Ако желаеш, се присъедини към Лигата на чистите, но когато всичко това приключи.

Беше изпратил фиша на Хайнис, като се надяваше, че ще избегне инфарктния момент на срещата. Надяваше се, че тя ще се досети за намерението му.

Минаха два дни, преди да го повикат в кабинета й.

Хладината на приема можеше да замрази и свръхнова.

— Господин Браун — посрещна го Хайнис. — Прегледах фиша ви, както и въпросите. Разгледах и нашите файлове. Наличната информация в моя департамент показва, че сте на погрешен път.

— Може и да съм. Ще възразите ли, ако записвам.

Без да дочака отговор, той постави овехтяло записващо устройство — поне външността му беше овехтяла — и го включи. После й даде знак да продължи да говори.

Хайнис се намръщи, но подробно обясни на Браун защо допускането, че изчезването на Розмънт е нещо различно от това, което изглежда, води до задънена улица.

Стен не можеше вече да издържа. Натисна друг бутон на устройството.

— Подслушвателната техника е заглушена. Получава само електростатичен шум.

Хайнис заобиколи бюрото и почти го прегърна.

— Сега съм омъжена — каза тя много тихо. — Щастливо — додаде още по-тихо.

Цял един свят от „какво би могло да бъде“ изчезна.

— Радвам се… за теб — промърмори Стен.

Хайнис се насили да се усмихне.

— Съжалявам. Искам да кажа, че като мисля за… нещата… такива, каквито бяха, и… съжалявам. Поне мога да се опитам да лъжа толкова добре, колкото и ти, и да кажа, че мисля за времето, което прекарахме заедно, като за хубав момент от миналото. Ударението е на миналото.

— Да, така е най-добре. Предполагам. Но кой е написал този диалог? Звучи като от живино.

— Това е най-доброто, което успях да сътворя в момента — каза Хайнис, като се опитваше да си придаде делови вид. — Иска ми се да се почувствам поласкана и да реша, че си дошъл тук, за да запалиш отново пламъка — още реплики от живино. — И движен от страст си рискувал, въпреки че си една от най-търсените десет личности в цялата Империя. Но ми се струва, че те познавам по-добре. По дяволите.

Тя се обърна за миг настрани.

— Какъв е този белег? — попита, без да се обръща.

— Грим.

— Слава Богу — тя се завъртя към него. — Сега ще се ядосам. Започвам да свиквам.

— Да.

— Отначало се чудех дали не ме разиграваш. После размислих.

— Благодаря ти и за това. Наистина. Но имам нужда от помощ. Ти беше най-добрата ми връзка.

— Разбира се, добрата стара Хайнис. Биваше си я в леглото, така че да видим дали няма да ми пусне още веднъж, заради доброто старо време? Нека те попитам… Ако не аз, а ти беше ангажиран, щеше ли да пропътуваш толкова дълго разстояние за една нощ в кревата?

— Знам, че си вбесена, Лайза. Но това е малко… — той млъкна и се овладя.

Хайнис пое дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокои.

— Мътните да те вземат, прав си. Но няма да се извинявам повече.

И тя се озова в прегръдките му. За един дълъг миг.

— Беше хубаво, нали?

Стен каза „да“ и я целуна отново. Накрая тя се отдръпна.

— Но аз не те излъгах. Самюъл е прекрасен мъж. Вероятно, ако трябва да съм честна, тъкмо той е човекът за мен. Не е откачалник с имплантирана в ръката кама и убийствени помисли в главата. Така че… да опитаме като приятели. Никога не съм опитвала да бъда приятел с мъж, с когото съм била… свързана преди. Сигурно ще науча нещо ново.

Част от Стен искаше да заплаче.

— Разбира се, Лайза. Ще бъдем приятели.

Хайнис отново започна да се държи като полицай.

— Първо, как си?

— Всичко е наред. Поне за няколко седмици.

— Предполагам — каза Хайнис, като потупваше фиша, — че си дошъл тук на мисия. Бившият ти шеф има ли нещо общо? И аз така си помислих. Срещу Съвета?

Стен отново кимна.

— Един въпрос — и най-добре не ме лъжи. Последния път, когато арестувахме всички, свързани с покойния Кай Хаконе, намерихме доста трупове из задните улички. Ликвидирани по имперска заповед. Наложи се да стана съучастник в заговор за убийство. Не ми хареса тогава, не ми харесва и сега. Така че ако и сега си поел „мокра поръчка“ или „личен договор“… по-добре изобщо не говори с мен.

— Не. Разследвам за трибунала.

Хайнис се ококори.

— Ах, ти, кучи син! — процеди тя през зъби. Въпреки наложеното от Тайния съвет заглушаване тя беше чула изявлението на трибунала за целите, които си е поставил — да реши дали Съветът има вина. — Чакай да помисля. Хм. Цялата тази работа твоя идея ли беше?

— Да.

— Кучи син! — възкликна тя. — Казах, че няма да се извинявам, но ще го направя. За последен път.

И се усмихна.

— Знаеш ли… може би след още сто и петдесет години, ако прекараш известно време в семинарията, може и да ти позволят да се присъединиш към човешката раса. И така, какво ти трябва?

Още едно недоразумение беше изгладено от Алекс Килгър, преди да замине на наборната си мисия. Странно, но то имаше нещо общо с това, което Стен чувстваше и казваше на Лайза Хайнис.

Килгър беше информирал телохранителите на Стен, че за момента няма нужда от тях. Бяха прехвърлени към охраната на съда.

Синд поиска разговор с временния си командващ офицер. Първите въпроси, който зададе на Алекс, бяха: На какво се дължи промяната? Бяха ли сгрешили някъде?

— Грешка, войниче. Сигурността си е сигурност. Не е необходимо да знаеш. Стен има важна работа.

— Искам промяна на задачата, сър.

— И какво да ти възложа? Да му даваш личната си подкрепа?

— Нещо такова.

Килгър изръмжа.

— Първия и единствен път, когато и на мене ми хвръкнаха чивиите, моята наставница от „Богомолка“ здравата ме нахока. Навика ме хубаво ми рече, че ако не гледам на задачите си професионално, по-добре да напусна и да паса овце. И права си беше. Би трябвало и аз да нахокам теб. Ама нали съм добра душа. Мога веднага да издам заповед: „Марш в строя, войнико!“, та да приключим. Но ще ти изтъкна и причини. Тъй че си извади главата от яйчниците, или където се спотайва, и слушай внимателно. Първо, шефовете ти знаят какво точно правят. Второ, много грешиш за причината, поради която си отстранена. И не ми пробутвай колко си добра с пушката и как си изучавала разузнавателни техники. Вече съм наясно с това. Не ставаш за мисията, защото си твърде… забележителна. А никога, никога не бива да се набиваш на очи, ако си на вражеска територия. Ти си войник. Войниклъкът бая се различава от шпионирането. Но както и да е. Последната и най-важната причина е, че си твърде млада. Вярваш в някои неща. Не познаваш дълбочината на греховността на духа. Освен ако не си израсла сред калвинисти като мен. Шпионинът трябва да има само една мисъл в главата си през цялото време: Не вярвай на никого и винаги предполагай най-лошото за другите. Труден и зъл урок. Който, ако трябва да съм честен, е най-добре да не научаваш. А сега заминавай да си изпълняваш задачите. Обзалагам се, че достатъчно кръв ще има за проливане. Тъй че ще успееш да се отличиш, ако това те вълнува. Свободно.

Килгър въздъхна, след като тя излезе.

Хиляди дяволи! Беше се раздрънкал като бащински настроен старшина. Остаряваш, Килгър. Остаряваш…

Отначало Стен реши, че мисията му до Първичен свят няма да е нищо повече от нараняващ самолюбието и свързан с голям риск провал. Търсеше три неща: повече информация за убийството на медийния лорд Волмер от тази, която Хайнис беше дала на Махони; документални следи за онази първа — с въпросителен знак — среща на заговорниците на Земята; и дали е имало друга среща, преди Шапел да се задейства. Освен това, като втора задача, да узнае нещо повече за връзката между Шапел, Контролиращия и Суламора, въпреки твърденията на Махони, че тази линия е сравнително маловажна.

Дотук беше успял да попадне само в задънени улици. Хайнис нямаше повече информация за Волмер или за „самоубийството“ на наемния убиец. Тя чистосърдечно си призна, че повече не е работила по случая — очевидно беше свързан с политиката. В тези времена хората изчезваха, ако започнеха да задават неудобни въпроси за политиката. Тя обаче побърза да добави, че според нея няма и какво толкова да се открие, поне докато Тайният съвет не бъде свален и с малко късмет осъден.

Първа задънена улица.

Колкото до срещата на Земята, Стен се натъкна на пълен вакуум. Нямаше данни за връзка между членовете на Съвета, преди те сякаш телепатично да са усетили, че е време да се съберат в имението на Суламора. Поне такава беше информацията в правителствените архиви, които Хайнис беше прегледала предпазливо. Килгър беше прав — членовете на Тайния съвет бяха достатъчно интелигентни, за да унищожат или засекретят каквито и меморандуми да са си разменяли, но не бяха достатъчно досетливи, за да ги подменят с нещо. Обикновено това щеше да бъде достатъчно за Стен като професионалист от разузнаването да предприеме действия. Но като офицер на закона трябваше да спазва ограниченията и изискванията, наложени от него.

Втора задънена улица.

Колкото до страничната задача — откри, че имението е било наето от пенсиониран генерал на име Суворов малко преди Шапел да изчезне. Ръководел нещо като изпитателна дивизия или батальон, или както се наричат тези военни подразделения, каза му брокерът от агенцията за недвижими имоти. Да, със сигурност бил Суворов — агентът добре си спомняше облеклото му и пълните му джобове. С яко телосложение? — О, да. С белег на врата. Не си спомням от коя страна. Може ли да се поинтересувам защо питате, господин Браун? — Това доказва, че бащата, когото моят клиент търси, не е този човек. Благодаря ви за отделеното време.

Ама че гадна история. Обигран агент, който използва леговищата на богаташа като начална точка за операцията си. Вече бяха наясно с това. Името беше фалшиво. Телосложението — кой знае? Белегът — вероятно фалшив като този на Стен.

Малко по-добре от трета задънена улица. Но не особено.

Втората среща? Не можа да открие следа от някакви финални преговори между членовете на Тайния съвет преди атентата, освен водените официално. Едва ли са били толкова глупави, че да планират смъртта на Императора в кабинетите си, които са били натъпкани с подслушвателни устройства. А бяха ли толкова умели, че да организират заговор, който се развива от само себе си? Никой, включително и Стен, не можеше да осъществи подобно нещо. Но къде бяха уликите?

Четвърта задънена улица.

Искаше му се Хайнис да не е омъжена, плаващата във въздуха над гората лодка все още да е там, да има две бутилки шампанско, а видеото да е изключено. О, да. Малко спокойствие без параноя щеше да му дойде добре.

Успокои се с една самотна малка бира и също толкова самотно мрачно настроение.

В главата му проблесна идея. Но, помисли си, трябва да са се срещнали на открито. Ако Тайният съвет беше наистина толкова параноичен, колкото той си представяше, може би щеше да влезе в капана. Капан, в който Стен не би паднал, но би привлякъл всеки, който проявяваше любопитството на не особено умна котка.

Това изглеждаше като единствената и последна възможност.

Хоукторн се беше променил много малко от времето, когато Стен и Алекс бяха отишли там под прикритие, за да наемат войници за операцията, която бяха нарекли „Пребиването на Великия Таламейн“. Тук все още цареше анархия — всяка планета, която се специализираше като средище на наемници, трябваше да има доста свободомислещо правителство, тъй като най-висшият закон се определяше от този, който имаше най-тежки оръжия.

Но наемниците на Хоукторн, които търсеха договор, бяха различни от психопатите, мошениците и опортюнистите.

Таанските войни промениха всичко.

Всяка война произвеждаше, като следствие, наемници. Те идваха от разбитите армии, бяха войници от завладените светове, воннопрестъпници, отегчени от мирния живот хора, които искаха да изпитват отново лудостта на битката, както и такива, които просто не желаеха да се завърнат към фермерството. Повечето бяха истински професионалисти. Но когато мирът се проточеше, качеството спадаше. Някои намираха смъртта си, други порастваха и осъзнаваха, че този живот е наситен с прекалено много смърт, и се ориентираха към по-стабилни занимания, при които само понякога се налагаше насилие.

Такъв беше Хоукторн преди.

Таанските войни създадоха нова орда от професионалисти. А наложителните икономически съкращения след възцаряването на мира, както и безумните политически решения на Тайния съвет, ги бяха направили потенциални наемници.

Адмиралите бяха готови да се запишат като изпълнителни офицери на корабите. Гвардейските генерали щяха щастливо да командват батальон или дори рота. Старшините щяха да носят безличните нашивки на редник, без да се оплакват — поне за момента.

Алекс можеше спокойно да подбира. И той го направи.

Стен мечтаеше за десет хиляди съдебни пристава и се надяваше на пет хиляди. Алекс пък можеше да събере сто хиляди. Би могъл да си позволи това разточителство.

Парите? Никакъв проблем. Ако трибуналът не успееше да предизвика падането от власт на Тайния съвет, цялото му имущество щеше да е абсолютно без значение, ако му се наложи да бяга по спешност.

Гориво за бойни кораби? Килгър имаше цял „влак“.

Можеше да напълни наличните кораби догоре и да обещае следващи редовни доставки.

За някои от кандидатите имаше дори по-съблазнителни предложения, отправени тихомълком и на четири очи: Ако Тайният съвет се сгромоляса, Имперските военни сили щяха да се нуждаят от преструктуриране. Корумпираните, некадърните, както и участвалите в чистките щяха да бъдат премахнати. Но Империята не можеше без армия. Алекс заявяваше, че, честно казано, няма точна представа каква ще бъде тя. И остави тази мисъл да повиси.

Той се изправи на рампата на флагманския кораб на Айда и огледа армията си.

Ясно се виждаха опърпаните униформи и окъсаните цивилни дрехи, които повечето носеха. Но не можеха да се различат измъчените, гладни лица.

Редиците от войници и корабите зад тях бяха безукорно подредени като гвардейска част при официална проверка.

Облечи ги в подходящи дрехи, каза си. Дай им знаме, което да ги води, и ги поведи на война с хартиени куршуми. Не е ли щастие?

Как да ги нарече? Килгъровите… убийци? Не, твърде шаблонно. Пичове? Глупаво. Клика? Слабо. Килгъровите шпиони? Ала само някои от тях бяха бивши възпитаници на тайните служби. Аха. Килгъровите мрънкачи в поли.

Даде заповед и загледа гордо как „неговата“ армия, която така и нямаше да узнае името си, се качва в корабите и се подготвя за излитане.

Ето че беше станал генерал.

И харесваше ли му?

Внезапно беше осенен от видение за съдбата на тези войници. Покосени от смърт — бавна или бърза. Разкъсани тела, обезобразени, неразпознаваеми. Ослепени. Осакатени. Умопобъркани.

После още едно видение: видя ги като цивилни — банкери, фермери, работници, как вървят по улиците, как работят във фабриките, влизат в домовете и кръчмите на огромните владения, които господарят Килгър притежаваше, но по някаква причина така и не успяваше да разпростре влиянието си над целия Единбург.

Това беше по-хубаво. Далеч по-хубаво.

Отговоря на малкия ти въпрос, нали, помисли си той. И нареди на дежурния офицер да затвори кораба и да се приготви за излитане.

Никой от привържениците на Култа към Вечния император не знаеше как точно са се е разпространила новината. Но в хилядите сборни зали на поне толкова на брой светове всички вече знаеха.

Беше им оказана голяма чест.

Един от членовете на Тайния съвет се бе присъединил към истинската вяра. И той беше не само управник, но и същество със забележителен интелект.

Обаче беше изчезнал. Така и не бе дадено никакво обяснение. Не че Кес се беше появявал редовно във видеообръщенията на Съвета, но сега останалите се държаха, сякаш просто не беше съществувал.

Обяснението беше просто.

Могъщият Кес беше видял светлината. И за награда беше взет телом, за да общува със Свещените сфери като самия Император.

Кес — вече си даваха сметка за това — нямаше да се завърне, както и неколцината светци, удостоени с подобна награда. Никой от тях, в крайна сметка, не беше самият Император.

Изчезването му беше събитие. Кес щеше да бъде причислен към Благословените.

Но най-важното беше друго. И всички го усещаха.

Моментът настъпваше. Императорът щеше да се завърне скоро.

Те се подготвиха. За какво, не знаеха. Не знаеха дори дали услугите им ще бъдат потърсени.

Но — дори да е така, нека всеки от нас да има възможност да служи, молеха се те — и се подготвяха.

— Извинете.

Не прозвуча като извинение, а по-скоро като заповед. Стен вдигна очи към библиотекаря.

По-странен не беше виждал. Не че библиотекарите се деляха на някакви физически архетипи. Но нехарактерен за тях беше силният загар, получен от престой предимно на открито, при патрулиране на крак. Нито пък повечето от тях имаха изранени и удебелени кокалчета. И със сигурност никой библиотекар не носеше твърди в предната част и меки при петата ботуши, нито колан с такава издайническа вдлъбнатина и охлузвания от кобур.

— Да? — каза Стен.

— Четете за Съвета, нали?

— Е, и? Да не е забранено? Няк’ъв вид нов закон, който са приели след кат’ съм станал сутринта? — изпелтечи Стен.

Мъжът не отговори.

— Може ли да видя документите ви? — отново прозвуча като заповед.

Стен измъкна идентификационната си карта от торбата и я подаде на мъжа, надвесил се над терминала. Не беше идентификационната карта на Браун, а стандартен фалшификат, който намери в тайната квартира на Махони. Според него Стен беше пазач, нает да се грижи за затворено консулство на един от Пограничните светове.

— Чистач, а? — мъжът му върна картата. — Значи четеш за Лордовете само от любопитство?

Лордовете. Нов термин.

— Не — отвърна Стен. — Хлапето ми искаше да знае как се движи светът. Беше ме срам, че не знам. Реших да попрочета нещо. Е, миналата седмица ме съкратиха. Така че разполагам със свободно време да потърся нова работа. Зле е да изглеждаш глупав пред собствения си син.

Мъжът изръмжа и се отправи обратно към предната част на библиотеката.

Стен се вбеси. Наистина чудесно, ако човек може да отиде в затвора за това, че е отишъл до библиотеката и е разгледал обществените записи. Страшно правителство. Радвай се, че не съществуваш наистина, сине мой, помисли си.

Беше се досетил, че Съветът може да е дотам параноичен, че да следи библиотеките. Откри магазин за театрален реквизит и купи най-добрия сценичен грим, който се предлагаше. Продавачът погледна към белега му, примигна, но не зададе никакви въпроси. Стен се престори на смутен, че купува грима и подхвърли, че е актьор-любител и смята да се възползва от изкуствени мустаци в продукцията, в която се снима в момента. Състрадателният продавач му даде едни.

Стен скри белега, прикрепи мустаците — опита се да не ги побутва сякаш е Рюкор или да ги докосва, за да провери добре ли са залепени — и влезе в библиотеката.

Радваше се, че е взел предпазни мерки — веднага забеляза фалшивия библиотекар.

Подсигурен по този съмнителен начин, той започна да търси в ТАЙНИЯТ СЪВЕТ — ФУНКЦИИ И ДЛЪЖНОСТИ, прегледа всичко от мига, в който се бяха възкачили на власт. Но нямаше нищо за периода, който го интересуваше. Пресяването на статиите от пропагандата му отне цяла сутрин. После се осмели да пробва ТАЙНИЯТ СЪВЕТ — ИСТОРИЯ (ОТ СФОРМИРАНЕТО ДО НАСТОЯЩЕТО).

И тук, очевидно, беше скрита алармата.

Той продължи нататък, като хвърляше по някой поглед към предното бюро. „Библиотекарят“ изглеждаше спокоен.

ИСТОРИЯ… хммм. Нищо съществено.

Добре. Какво по-нататък?

ТАЕН СЪВЕТ, СНИМКИ. ВСИЧКИ ПЕРИОДИ.

Безкрайно много единични и групови снимки от церемонии. Всички много официални. Стен отбеляза, че снимките на близначките Краа са доста оскъдни. Може би си даваха сметка как изглеждат. Почти нищо за Кес.

Дали имаше нещо друго? Хоп!

Стен върна назад, надявайки се, че наистина е видял това, което му се е сторило.

Пипнах ви, помисли си злобно, докато се взираше в снимка на петимата съветници, които забързано влизаха в някакво здание. Бяха обградени от охрана. Снимката беше доста разфокусирана и Стен видя в единия ъгъл полицай, тръгнал към камерата с разгневено изражение.

Значи някой беше направил снимка — дали гражданин, или независим журналист — на копелетата. Полицаят се беше отправил към него, за да се опита да я вземе. Добре, че фотографът е носел спортни обувки или е бил по-едър от полицая, помисли си Стен.

Така. Какво беше това?

Той прочете надписа към снимката.

Някакво спортно мероприятие. Гравибол? Каквото и да означаваше това. Стен се интересуваше от спорт толкова, колкото и от растежа на скалите. Беше издържал задължителните спортни игри по време на службата, но ги възприемаше като част от необходимата физическа подготовка. Тук играеха „Рейнджърите“ срещу отбор, наречен „Сините“. „Сините“ бяха гости от друг свят, „Рейнджърите“ бяха от Първичен. Голям мач — бяха дошли да го гледат сто хиляди души, включително и Тайният съвет…

Срещата се бе състояла на стадиона „Ловет“.

О, по дяволите, наистина ли?

Стен нямаше представа колко от членовете на Съвета са спортни запалянковци. Не че го интересуваше особено. Но това беше единственият случай, който беше успял да намери, и тук, и в записите на Хайнис, когато Съветът се беше събрал на повече или по-малко неутрална територия, за да се наслади на несвързано с работата събитие.

Той отбеляза датата и изключи програмата.

— Ох, нищо не разбирам от тази политика — довери той на библиотекаря. — Ще си взема нещо за хапване и ще почета малко за спорт. Да спечеля малко пари от залози в бара.

Мъжът изръмжа. Не прояви интерес.

Стен можеше да потърси сигурна комуникационна уредба и да се свърже с Хайнис. После реши, че е по-добре да не го прави. Сигурно беше най-добре да се измъкне и да остави полицейските канали на Хайнис да свършат останалото. Но най-накрая беше попаднал на нещо. Проклет да е, ако позволеше на някой друг да намери златото, което беше надушил.

Не хапна по обяд обаче. Наблюдава внимателно входа на библиотека, просто в случай, че „библиотекарят“ се старае да заработи допълнителна премия. Нищо.

Върна се обратно, като се оригна демонстративно, и се запъти към мястото си.

СПОРТ. „РЕЙНДЖЪРИТЕ“, ИСТОРИЯ.

Нищо. Прескочи напред към датата на този голям мач. „Сините“ не бяха побеждавани три години… „Рейнджърите“ бяха спечелили… възхитени тълпи, както обикновено. Нищо. Поне нищо, което да свързва това събитие с някой от членовете на Съвета.

Но не, имаше нещо.

Стадионът „Ловет“.

Ръцете му се изпотиха. Още една аларма и онзи главорез сигурно нямаше да иска обяснения. Как да разкрие загадката? Опитай… и пръстите му докоснаха клавиатурата. АМФИТЕАТРИ. СЕГАШНИ. ВЛЕЗ.

Не гледаше към екрана; задържа погледа си на охранителя в другия край на огромната зала. Мъжът не помръдна.

Не… не… проклятие, но на Първичен има доста спортни палати. Стадион „Ловет“.

История?

Опитай. Построен от дядото на Ловет… оборудван за всякакви възможни спортове, земни, водни или въздушни. Лъвове срещу християни, рече си Стен. СНИМКИ.

Той започна да прехвърля снимките, като гледаше само какво събитие са запечатали. Наблюдаваше самата арена.

Проклятие. Ако копелетата са се готвели да заговорничат… не. Всичко беше твърде открито. Почакай малко — това беше интересно. Цял раздел:

Доста тъпо заглавие.

Паркинги… подземни… офиси за охраната… ха.

Значи дядото на Ловет си беше построил частен апартамент, така ли? Изглеждаше ужасяващо. Защо изобщо някой би закачил главите на мъртви животни по стените? А какво оставаше за тези картини! Но иначе мястото беше чудесно за среща на конспираторите. Големият мач като прикритие… Големите клечки обичат спорта, особено ако имат уединени места… уединение.

Стен получи доказателство — достатъчно според него, — че е имало последна среща, преди Шапел да бъде задействан. Как би могъл обаче да се аргументира, за да убеди и трибунала? Важните особи имаха нужда от прислуга. Имало ли е бармани, които са били наоколо през цялата нощ? Джойгърли? Момчета? Може би келнери. Но не и секс-играчки — дори близначките Краа не биха били толкова небрежни.

Какво друго? Той излезе от СПОРТ и рискува да погледне КОЙ КОЙ Е. Написа ЛОВЕТ.

Вниманието му беше приковано към екрана. Обикновените хвалебствия. Образование… интереси… поел банковата империя на семейството след смъртта на майка си… Хммм. Никакво споменаване… дори в този подробен запис да си е падал по спорта.

Вратата на библиотеката се затвори с трясък. По дяволите!

Влязоха трима униформени полицаи.

Стен пропълзя встрани от терминала по пътечката между фишовете.

Беше заключено. Пръстите му бръкнаха в един от плитките му джобове и извадиха малко устройство. Секунди по-късно вратата се отключи.

Той мина и я заключи зад себе си. Чу викове от читалнята.

Макар да се оглеждаше за изход, примигна от изумление. Това беше огромна библиотека. Високи сводести тавани. Ред след ред след ред наредени фишове, видеозаписи и дори книги.

Чу тъп удар откъм вратата и викове да бъде донесен ключ. Някой се заблъска в нея.

Пръстите на Стен се извиха, а ножът му излезе от „ножницата“ си в горната част на ръката му и легна в дланта му. Той се затича към стелажите и се заоглежда като тигър, търсещ подходящо място за засада.

Полицаите и главорезът от службата за сигурност успяха да отключат вратата и влязоха. Не видяха нищо освен няколко робота, които завеждаха нови материали. Не чуха нищо. Мъжът от службите изсъска шепнешком заповеди. Разпръснете се. Претърсете цялата зала.

Полицаите се подчиниха машинално. По дяволите, губеха си времето, защото на някакъв дракх от контраразузнаването му се привиждат сенки по стените и иска от тях да пипнат някакъв нещастник. После прозрението ги осени. Може да е нещастник — но някак си беше успял да мине през заключена врата.

— Ще останем заедно.

Двама от тях извадиха оръжията си. Третият беше подготвил палката си. Малко, но смъртоносно на вид оръжие се появи в ръката на тайния полицай.

Навлязоха в джунглата на тигъра.

Внезапно една висока лавица се наклони и се прекатури настрани. Един от полицаите и мъжът от тайните служби успяха да отскочат навреме. Другите двама обаче бяха затиснати. Първата лавица събори още една. Мъжете се запрепъваха и завикаха. Някой изстреля откос, който рикошира в тавана на библиотеката.

Настъпи суматоха, а Стен се понесе с леки тигрови стъпки навътре, дълбоко между лавиците.

Двамата го последваха, оставяйки затиснатите си приятели сами да се оправят.

Един от заклещените полицаи се бореше да се измъкне сред дъжд от хартия. Кракът му все още беше затиснат под лавицата, когато чу тихо изтрополяване… и пискливото хриптене на някой, който се опитва да си поеме последен дъх през прекършената си трахея.

После нокътят на смъртта се озова върху гърлото му.

— Викай — нареди Стен. — Викай силно.

Полицаят изпълни заповедта.

Викът все още ехтеше, когато Стен преряза гърлото на мъжа и се скри в друга алея.

Мъжът от службите за сигурност и оцелелият полицай се затичаха нататък. Имаха само секунда, за да зяпнат потресени двата трупа и шуртящата кръв, преди шокът да се превърне в ужас и увито в метал фолио, запратено сякаш от нищото да се забие в челото на полицая. Той се строполи бездиханен.

Мъжът от службите тръгна към вратата, движеше се заднешком… въртеше се… опитваше се да не закрещи от ужас и да не попадне в последния капан на тигъра.

Един фиш се изтърколи на пода. Той се обърна натам. Нищо. После се завъртя обратно, с пистолет насочен напред. Стен се приближи зад него. Мъжът се загърчи, когато ножът преряза гръбначния му стълб. Стен остави тялото да се свлече. Още две потрепервания и се свърши.

Сега Стен разполагаше с цялото време на света.

Откри изход и близо до него тоалетна за персонала. Втри разтворител в мустаците и те се отлепиха и отлетяха в кошчето. Гримът беше внимателно отмит.

После излезе през вратата.

Полицейски грависледове идваха с вой към библиотеката. Стен бързо се вмъкна в една алея, после забави крачка. Продължи нататък, зяпайки любопитно колите, които го подминаваха с рев.

Просто още един от жителите на Първичен свят.

Глава 30

— „Джон Стюърт Мил“, говори контролната кула на Ню Ривър. Следим ви на екраните. Желаете ли инструкции за приземяване?

Пилотът на Махони включи микрофона:

— Ню Ривър, тук е „Мил“. Не се нуждая от инструкции. Имаме разрешение за кацане на частен космодрум Ноември Алфа Юниформ. Ще сменя честотите. Край.

— Тук е Ню Ривър. Разглеждам фиша ви. Превключете на ултрависока честота 223.7, за да се свържете с Ноември Алфа Юниформ. Ноември Алфа ще предоставят само локатори, но не и обслужващ персонал на космодрума. Контрол Ню Ривър, край.

Пилотът се завъртя със стола.

— Пет минути, сър.

Махони кимна и включи микрофона на интеркома за връзка с екипажа. Корабът му беше едва прикрит контрабанден превозвач, кръстен за случая на древен земен икономист. Махони сметна, че това е приятна добавка към прикритието му.

Екранът светна и показа десет въоръжени същества, облечени в тропо-камуфлажните униформи на отрядите на „Богомолка“. Всички те бяха не само бивши възпитаници на „Богомолка“, но и войници, които Махони беше използвал за изпълнение на мисии по времето, когато командваше корпус „Меркурий“.

— След около пет минути ще се приземим, Илън — каза той на плещестия бивш сержант в отсека.

— Прието, шефе. Наистина ли искате просто да чакаме? Можем да го извлечем за няколко минути.

— Просто останете на позиции. Или той е човекът, който ми трябва, и в такъв случай разполага с повече огнева мощ от нас, или не е той. Направете ми услуга — ако чуете изстрели, идвайте веднага, твърде съм стар за още една телесна реконструкция.

— Да, сър. Готови сме.

Махони се протегна над рамото на пилота и взе микрофона за връзка:

— Ноември Алфа Юниформ, Ноември Алфа Юниформ. Тук е „Джон Стюърт Мил“, захождащ за кацане.

Отговориха му:

— Мил, тук е Ноември Алфа. Мястото за кацане е тройно обозначено, върхова точка на два километра над полето. Няма вятър. Кацането е според уговорката. Потенциален клиент с двама придружители. Всички други членове на екипажа да останат на кораба. Моля, спазвайте необходимите мерки за сигурност. Ще се срещнем в главната сграда. Край.

Махони включи и изключи микрофона два пъти, за да покаже, че е разбрал. Усмихна се на пилота:

— „Моля“, а?… Може би това е моят човек.

Корабът се спусна в центъра на малка павирана писта. Люкът се отвори и Махони излезе навън.

Беше горещо, сухо и прашно. От едната страна на пистата се простираше пустош, следвана от ниски планини. От другата — необятни, оградени с бели огради зелени пасбища. Нямаше дори и полъх на вятър. Махони чу чуруликане на птица от близката овощна градина, от пасбищата долиташе съскането на иригационните устройства.

Той се отправи по виещия се път към сградите отпред. Пасбища… бели огради… обори. Вади. Някаква животновъдна ферма? Развъдник? Видя старо четирикрако, което пасеше. Успя да го разпознае — земен кон. Никакви други животни.

Подмина някакви метални бараки. Вратите им бяха затворени и заключени. Конюшни. Празни. Видя ниска ограда и врата, която зееше отворена.

Мина през нея и навлезе в добре поддържана градина. Там плевяха три робота-градинари и един човек близо до тях. Той обаче не му обърна никакво внимание.

Трудни времена, помисли си Махони. Искаха се доста пари, за да се поддържа конезавод. Но все пак беше впечатлен. Не бе видял и помен от устройства за сигурност, охрана или някакви оръжия. Но, освен ако не се беше объркал съвсем, те бяха тук.

Пред главния вход го очакваше мъж. Малко по-млад от него. Но по-нисък. Набит. Изглеждаше като работник. Не беше нито грозен, нито красив. Носеше риза без яка, обикновени панталони и сандали.

— Господин Гидеон — поздрави непознатият. — Аз съм Шаемел. Моля, влезте. Да ви предложа нещо освежително?

Просторната къща — малко по-малка от имение — беше обзаведена с тежки мебели от истинско дърво и кожа. Картините по стените бяха стари и все в духа на реализма.

— Всяка година — отбеляза Шаемел — успявам да забравя колко горещ и сух е Ню Ривър в късното лято. И всяка година си го припомням. Това е екстракт от грозде. Освежаващо е.

При последните думи той посочи към купа за пунш, пълна с лед и подобна на мляко течност. Махони не отвърна нищо.

Устните на Шаемел се разтеглиха в полуусмивка. Той наля пунш в чашата си и отпи от нея. Едва тогава Махони си сипа.

— Значи корпорацията ви е в затруднено положение, господин Гидеон. Опит за превземане от неприятели, от една страна, профсъюзните организации, от друга, а вие смятате, че са в заговор. Всички играят нечестно и ви трябва експерт. Отлично представяне, между другото.

— Благодаря ви.

— Възхитих се най-вече — продължи Шаемел — на вашето внимание към подробностите. Да кръстите яхтата си „Джон Стюърт Мил“. Може би малко прекалено капиталистическо, но въпреки всичко приятно.

Ръката на Махони докосна леко джоба на панталона му, а в кораба, знакът за ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ беше получен.

— Много, много се радвам — каза Шаемел, — че именно вие се появихте. От известно време очаквам да се случи нещо подобно. Определено не повярвах в историите за самоубийството ви, флотски маршал Махони… Мисля, че такъв беше вашият чин, когато се пенсионирахте. Шпионите се самоубиват, но не и майсторите на разузнаването.

— Бързо схващаш — подхвърли Махони, — така че можем ли да зарежем този дракх с „Шаемел“, Венло?

— Мислех, че тази самоличност е погребана дълбоко. Но пък мислех същото и за себе си.

Махони обясни колко малко истински професионалисти са останали; как още по-малко от тях не са свързани с правителството, мегакорпорациите или военните; и най-накрая се спря на самия начин на действие на Венло.

Венло изглеждаше раздразнен.

— През всички тези години си мислех, че не съм оставил никакви следи. Тц, тц. Засрамен съм. Е, как мога да изкупя вината си, че съм подготвил покушението над Императора?

— Защо смяташ, че не съм дошъл да ти прикова червото към някое дърво и да те гоня около него? Императорът беше мой приятел.

— Знам… Също така съм чувал, че… понякога предпочиташ сам да си вършиш оперативната работа. Но ако просто искаше да ме убиеш, нямаше да си правиш труда да се представяш, преди престрелката да започне. Пряката конфронтация може да доведе до контузии и при двете страни — а ти вече не си в първа младост.

— Не си прав — възрази Махони и за миг във въздуха се появи напрежение. — Ако не бях по петите на по-големи негодници, можех като нищо да ти изтръгна сърцето.

— По-полека, Махони. Е, хвана ме в грешка, сега и аз ще направя същото. В нашия занаят не приемаме нещата лично. Това може да има смъртоносни последствия. Но тъй като това не влиза в дневния ред, може ли вече да сменим темата? Кажи на подкрепленията си да успокоят топката.

Той отиде до бюрото и сложи ръката си на нещо, което изглеждаше като бележник.

— Моите хора няма да се месят.

После седна и даде знак на Махони да направи същото.

— Предполагам, че мога да отгатна какво искаш. Но кажи ми все пак. Подозирам, че има нещо общо с онзи налудничав трибунал, за който се тръби напоследък.

— Така е. Искаме публично да свидетелстваш за заговора.

— Аз? На свидетелската скамейка? Това ще е съвсем ново преживяване за мен. Едва ли ще се отрази добре на бъдещите ми възможности за работа.

— И без това май не ти върви особено — каза Махони и демонстративно зарея поглед през прозореца, към празните конюшни.

— Обстоятелствата около последната ми задача ме накараха изключително внимателно да избирам работодателите си. Отказах някои доста изгодни сделки заради голямата си амбиция да се преборя с най-голямото от всички възможни предизвикателства.

— Горкият ти.

Венло не обърна внимание на сарказма на Махони.

— Да кажем, че се съглася. Отивам в съдебната зала и казвам — какво точно казвам? Че съм бил нает от Танз Суламора, тъй като преди това съм изпълнил успешно някои други поръчки за него? Че съм открил и подготвил Шапел и съм го закарал на правилното място? И да опиша всички подробности, свързани с това? Може би. Но това ли е всичко?

— Разбира се, че не. Суламора е мъртъв. На никого не му пука за него. Искаме другите. Кес. Малперин. Близначките Краа. Ловет.

— Искаш нещо, което не мога да направя.

— Но ще го направиш.

— Не ме разбираш. Не зная такива подробности. Мога да свидетелствам за вътрешната си убеденост, че останалите членове на Тайния съвет трябва да са били замесени в конспирацията. Но доказателство? Суламора никога не е споменавал имената им пред мен. Никога не съм се срещал с тях, нито с някого, за когото да съм смятал, че е техен пряк представител. Недей да се мръщиш, Махони. Мога да ти го докажа. Вземи например моето присъствие тук. Избягах от Първичен свят, разбира се. Но се завърнах в дома си отпреди двайсет години, вместо да се скрия зад друга самоличност и да потъна в някоя част на вселената, където никой не ме познава. Очевидно, не съм си взел парите. Очевидно, не съм тръгнал да ги търся от никого. Ако онези проклети копелета от Тайния съвет имаха и най-малката идея, че аз съм Контролиращият, не мислиш ли, че щяха да уредят изчезването или залавянето ми? По-скоро първото.

Махони запази невъзмутимо изражение, но това, което чуваше, не му хареса.

— Така че, Махони, както казах, не съм димящото ти дуло, нито зная къде е то. С неохота ти предлагам всичко, което знам, повече не мога.

Венло си наля още една чаша пунш и махна с черпака към Махони, но той поклати глава. Венло седна обратно на стола си.

— Безизходна ситуация, нали? Можеш да ме убиеш… да се опиташ да ме убиеш. Но тогава определено няма да се измъкнеш жив оттук. Каза ми, че се целиш в по-големи негодници — предполагам, че искаш да ги заловиш.

— Не е точно безизходица — възрази Махони. — Ти ще си събереш багажа и ще дойдеш с мен на Нютон. Може да казваш истината, а може и да лъжеш. Ще разберем със сигурност.

— Мозъчно сканиране? Никога. Хората умират или се видиотяват под шлема. Ако такъв е изборът, по-добре да се бием и да загина тук.

— Няма да умреш, нито мозъкът ти ще се изпържи. Сканирането ще бъде извършено от Рюкор. Тя е…

— Чувал съм за нея. Най-добрата. Но признавам, от мисълта, че някой ще се рови из душата ми, ме побиват тръпки.

— Бедното същество, което ще се рови из душата ти, ще бъде разтърсено.

— Нека да помисля — продължи Венло. — Ако откажа и по някакъв начин и двамата оцелеем в последващата… дискусия, какво ще се случи тогава? Със сигурност ще пуснеш мълвата за моето съществуване, за да стигнете до Тайния съвет, като очакваш те да заличат следи, които дори не съществуват. Както и ще направят. Идиоти. Не ми харесва тази възможност. От друга страна, мога да дойда с теб. Да приема мозъчното сканиране. Да свидетелствам. Може би при вашия трибунал по някакъв начин силите на — гласът на Венло беше пропит със сарказъм — истината, справедливостта и имперската култура магически ще триумфират, а Съветът ще падне. Или, което е по-вероятно — собствената им некадърност ще ги унищожи. И при двата варианта съм в пълна безопасност. Добре защитен, със сигурност. Дори да не мога да изпълнявам занаята си, поне ще се отнасят с мен по начин, към който малко или много съм привикнал.

Венло казваше истината. Един политически убиец, освен ако не бъдеше убит в първите минути след атентата или не се окажеше напълно побъркан, щеше да попадне под грижите на правителството до часа на смъртта си. Независимо дали проговореше, или не — очакваше се, че рано или късно би избрал да направи разкрития, дори ако в този миг единствените заинтересувани същества са историците.

Венло се замисли. Жегата и тишината бяха потискащи.

— Добре. Ще събера охраната си и ще я разоръжа. Повикай придружителите си да дойдат. Могат да занесат багажа ми до кораба ти. Договорихме се.

Протегна му ръка. Махони само я изгледа. След секунда Венло стана и излезе от стаята.

Солон Кенна беше влизал в обсерватория само веднъж през живота си, а и тогава беше млад, пиян и объркан. Сега намираше обсерваториите за пленителни — или поне точно тази, в тази нощ, докато гледаше тъкмо към тази прожекция.

Погледна още веднъж към екрана, опитвайки се да се убеди, че не е изпаднал в делириум тременс.

Все още бяха там — разположени на орбита около Дюзабъл.

Алармите нададоха какофоничен вой, когато бе забелязано присъствието на чуждия флот. Кенна пребледня, а избраният за тайрен Уолш стана бял като платно, когато му казаха какво става и какво най-вероятно означава то. Кораби. Много, много кораби. По някаква причина членовете на Тайния съвет навярно бяха решили, че загубата на тайрен Йелад е непростима, и бяха изпратили гвардията.

Шепата патрулни кораби на Дюзабъл излетяха и се насочиха към чакащия флот, като излъчваха съобщения за мирните си намерения на всички възможни честоти. На челния кораб беше Уолш в ролята на представител на своята система.

Кенна мигновено беше потърсил укритие. Дълбоко, дълбоко убежище, което щеше да му предостави възможността за бърза пластична операция и бягство.

Но отговор нямаше.

А и никой не беше виждал кораби като тези — макар че очевидно имаха имперски дизайн.

Качиха се на борда на един от тях.

И тогава празненството започна.

Корабите бяха роботи — товарни роботи. Всеки от тях — а флотът изглеждаше неизброим — съдържаше достатъчно Антиматерия Две за максималното потребление на цял един свят в продължение на година в мирно време.

Дюзабъл за последните десет или петнайсет години не беше виждал толкова много АМ2. Но откъде, по дяволите, беше дошла?

Кенна изпълзя от скривалището си и отиде до обсерваторията, за да се увери, че Уолш и екипажите му не са попаднали под влиянието на халюциногени — и тогава разбра.

Господи, Господи, Господи, помисли си той.

Това, че Рашид имаше връзки, го знаеше със сигурност. Това, че е същество с определена важност, също му беше известно. Но, че беше… не.

Кенна се изправи и се завъртя. Пред него се намираше стар портрет, закачен на стената, част от паметната плоча на Имперската обсерватория Риан-Бърлоу-Т’лак. Картината изобразяваше Вечния император в официална царствена поза.

Тя беше също така, разбира се, и съвършено копие на образа на Рашид.

Кенна беше чувал и дори използвал старата политическа фраза: „Кой беше с мен преди Чикаго?“

— Аз бях — прошепна той. — Всички бяхме.

Времената щяха да са много, много добри за Дюзабъл и за солон Кенна. Вече беше почти сигурен, че кучият син е безсмъртен.

Обмисли внезапно променилото се бъдеще и какво криеше то, особено за наскоро избрания Уолш. Следващите избори… да вървят по дяволите. Засега. Следващите избори бяха чак след няколко години.

После се замисли дали да не потърси църква и да се помоли на някой бог, за да му даде на него, Кенна, достатъчно ум, та да разбере какво става, преди нещата да продължат хода си.

Но отново се върна към реалността — и се почерпи с една бутилка.

Махони разбра, че има сериозен проблем.

Рюкор дойде при него в своя гравистол, вместо да го повика в кабинета си или, ако въпросът не беше твърде сериозен, при огромното, дълбоко корито със солена вода, направено, за да й напомня за ледените арктически води, силните бури и извисяващите се айсберги на родния й свят.

Рюкор, от мустачките до огромното туловище и перките, му приличаше на морж и той неведнъж я бе описвал така.

Когато Стен сподели идеята си за трибунала, Махони веднага беше започнал да търси необходимите средства. Едно от тях беше Рюкор — един от главните психолози на Империята навремето. Откри я изпаднала в състояние на полупенсионно отегчение. Тя харесваше Стен, оценяваше поне донякъде чувството за хумор на Килгър, а към Махони изпитваше симпатия. И макар че нямаше да си признае, нещо, надхвърлящо отегчителното здравомислие на собствената й раса я бе провокирало да се присъедини към лова.

— Е? — попита Махони, като пропусна обичайните любезности, когато огромният гравистол влетя в стаята.

— Много интересен е този Венло — започна Рюкор. — Съвсем необикновен. Истинско аморално създание. Чела съм за такива, но никога не се бях сблъсквала с едно от тях. Емпатичните ми жлези останаха бездейни по време на цялото сканиране.

Емпатичните жлези на Рюкор, разположени приблизително на мястото на слъзните канали при хората, автоматично реагираха при всякаква молба или болка у съществото, поверено на грижите й. И тя сякаш винаги ридаеше, дори когато обмисляше най-ужасната съдба на пациента.

— Какво става?

— Първо, здравето на Венло…

— Надявам се, че умира в конвулсии, но осъзнавам, че е най-добре да остане здрав като бик. Така или иначе, не искам да слушам за здравето му. Предполагам, че е отлично. Продължавай.

— Мисля, че ние — ти и аз — е най-добре да подготвим секретен фиш за това сканиране. Профилът му е като от учебник и, внимателно цензуриран и редактиран, ще е ценен принос за психологията. За теб… някои от операциите, в които е участвал в миналото, могат да бъдат интересни и поучителни.

Тя захапа мустаците си замислено.

— А какво ще кажеш за най-важната от тях?

— О, виновен е, точно както казва. Интересно колко точно е анализирал Шапел, без да е обучаван предварително за това. Успял е да го манипулира безпогрешно. А Суламора е бил работодателят на Венло. Но това е всичко.

— Значи нищо? Не е видял нито един проклет меморандум да се търкаля някъде около Суламора? Хайде стига, Рюкор. Нещичко трябва да изкопчиш. Може би всички в Съвета са се напили и са запели дружно: „Ще сме много щастливи, като умреш, ти, стари негоднико“. Нещо, каквото и да е.

— Нищо. Разбира се, Йън, трябва да осъзнаеш, че това е трибунал. Неговите свидетелски показания може да не бъдат разрешени при обикновено дело. Но подозирам, че ще бъдат допуснати за нуждите на трибунала.

Махони се опита да си придаде бодър вид.

— Е, не е каквото се надявах, но ще помогне. Предполагам. Това ли е всичко?

— Почти.

— По дяволите!

— Не се предавай, Йън. Може наистина да намериш димящото си дуло. Венло каза, че е дал съвет на Суламора. Не защото го е било грижа, разбира се, а защото е искал да се подсигури, че ще получи парите си. Казал е на Суламора — било е част от предупреждение към Танз да не се опитва да го измами, — че самият той трябва да бъде внимателен. Суламора е отвърнал нещо от рода, че няма защо да се притеснява. Бил се подсигурил.

— Но как — няма да разберем. Дори и да се е презастраховал, Тайният съвет сигурно вече е претърсил именията му, банките му, кабинетите му и приятелите му. Трябва да са открили, каквото са търсили. Така че ние няма да можем го намерим — ако въобще такова нещо е съществувало.

— Горе главата, Йън! Може би не е зле да те развеселя с един виц, който Алекс Килгър ми разказа веднага след завръщането си.

— А, не, много благодаря. Чувал съм вицовете на Килгър, няма нужда. Само ще се вкисна още повече. И ако все пак го кажеш, ще те… по дяволите. Най-лошото да си бивш флотски маршал е, че не можеш да заплашиш никого с военен съд.

Да се опита да открие какво е станало в нощта, когато членовете на Тайния съвет се бяха запалили по спортни зрелища и бяха решили да посетят мача по гравибол между „Рейнджърите“ и „Сините“, беше, ако не лесно, поне сравнително безопасно. Стен удържа обещанието си, че ако въобще е възможно, ще проведе останалата част от разследванията си чрез Хайнис.

Първият проблем беше да се намери подходящо вторично прикритие, което да му позволи да задава въпроси, касаещи Тайния съвет.

Хайнис и Стен измислиха такова.

За убийство, за щастие, според закона нямаше давност.

Така че измислиха как през въпросната нощ някаква жена е била убита. Заподозрян бил любовникът й, който изчезнал. Наскоро е бил задържан по друго обвинение, далече от Първичен свят, и бдителните полицаи бяха установили, че той е главният заподозрян в убийството на приятелката си.

За съжаление, според съчинената история, той имаше алиби. Бил нает като барман на частно празненство на Ловет в същата онази нощ.

Хайнис се обади, където трябваше. За пореден път Стен се зарадва, че тя е действащ полицай — фактът, че началникът на отдела работи върху разследване, не можеше да събуди съмнения.

Ловет не само че гледаше на стадиона и на украсата на частния си апартамент като на вечно наследство, но така възприемаше и служителите си. Главният управител на апартамента беше работил за него в продължение на трийсет години. Той нямаше нищо против да сътрудничи на разследването и с особено настървение, като всяко спазващо законите същество, той направи на пух и прах алибито на митичния заподозрян. Нескопосана лъжа, изхърка той. Възможно е да е работил на много от откритите барове на самия стадион, но не и в апартамента. Само дългогодишни служители работят там, особено във въпросната нощ.

— Сигурен ли си?

— Как бих могъл да не съм? — отвърна мъжът. — Най-големият мач от години насам и самите членове на Тайния съвет да присъстват. Но нямаха нужда от много прислужници — бяха само шестимата. Нямаше помощници или охрана. Така че бяхме само четирима от персонала през онази нощ — аз, Мартинес и Ибай зад бара, Ванс притичваше, ако имаха нужда от нещо от кухнята. Не ядоха много нея нощ. Дори и двете Краа. Извинете, но това последното, което споменах, няма да бъде записано, нали?

Хайнис го успокои. Мъжът каза, че с удоволствие ще нарече убиеца лъжец в съда. Хайнис заяви, че това едва ли ще бъде необходимо — вече имало достатъчно улики. Просто проверявала за всеки случай, за да не възникне проблем. После подметна, сякаш между другото:

— Трябва да е било доста вълнуващо да си близо до толкова много властимащи.

— Не мислех, че ще е така — отвърна управителят — В края на краищата Ловет е организирал празненства с важни особи и преди. Не колкото правеше баща му, но все пак. А напоследък, откакто е зает с управлението, дори още по-малко. Само едно или две, откакто… откакто Императорът беше убит. Както казах, сметнах, че няма начин да остана впечатлен. Не е вярно. Иска ми се да не бях толкова искрен обаче.

— Защо?

— О, ако не възразявах срещу разтягането на локуми, бих могъл да измисля някаква история за това как е протекла вечерта и как някой от тях е поискал моя съвет или ме е похвалил колко умело ръководя нещата. Но не е така. Предполагам, че бяха дошли да говорят за нещо важно. Направи ми впечатление, че не се вълнуваха особено от мача. А когато някой от тях искаше питие, отиваше да си налее сам. Поне успях да гледам играта на екрана в задната стая, което ме изненада. Обикновено при такива големи събития, когато господин Ловет се появи, съм толкова зает да тичам напред-назад, че трябва да взимам видеозапис на мача на следващия ден.

Хайнис се усмихна и изпрати мъжа до вратата на кабинета си, после слезе няколко етажа по-надолу, където бедният и изтерзан господин Браун беше успял да наеме малък кабинет и се беше затрупал с архиви в поредния напразен опит да докаже, че Розмънт вече не е сред живите.

Стен се замисли над информацията за миг.

— Имали са работа. Никакви помощници, слугите в кухнята. Това е срещата, която търся.

— А документирането, Стен? Няма свидетели.

— Не съм сигурен, че е така. Срещата е била делова. При напускането вероятно са взели охраната със себе си. Никакво почистване — не и на електронните устройства. А апартаментът не е бил използван оттогава. Лайза, приятелко от моята младост, ще намериш ли четирима здравеняци, които ти дължат услуга? Не става въпрос за бой, само за дребно прекрачване на закона. Обаче да могат да си държат устите затворени. Трябва да стане чисто, не искам да ти причинявам неприятности. Ако нямаш възможност, все ще си намеря отнякъде четирима юнаци.

Хайнис се усмихна.

— Не ставаш полицай, когото повишават, ако нямаш наставници. Наричаме ги равини. Мътните да ме вземат, ако знам защо. А когато получиш ранг, и ти ставаш равин. Сигурно мога да ти докарам половината полицаи в района.

— Добре, само четирима мъже. Аз ще намеря комбинезоните. Стадионът „Ловет“ има нужда от помощ. И добрата, утвърдена компания АПЕКС ще иде да го спаси. Ще ми трябва среден по големина гравилет. Също чист.

— Лесна работа. Ще взема нещо от двора с конфискуваните превозни средства.

Стен погледна картата си и каза:

— Добре. Ето какво ще направим. След два дена, в осем сутринта, ще ги искам тук — на ъгъла на Имперска и Седмо авеню. Ще ги освободя, когато натоварим всичко.

— След два дена? Защо не сега?

— Защото дълбоко угнетеният господин Браун е завършил проучванията си и чувства, че Имперската полиция е права. Предстои му да се завърне на родния си свят, за да докладва за провала си. Имам два пътя за изтегляне. Единият — ако всичко мине чисто, а другият — ако завали дракх. Ще използвам втория, тъй като ще имам малко товар.

— Мисля, че разбирам какво смяташ да правиш. Защо не направим анализите тук? Моите техници не задават въпроси.

— Лайза, спомни си за какво убийство говорим. Не се доверявай на хората си твърде много. Аз поне няма да го направя. А и, както казах, нямам желание да те оставя да опереш пешкира. Както и да е, изчезвам. Трябва да потърся стар приятел.

Той бързо събра документите си.

— Благодаря ти, Лайза.

— Няма защо. Не направих кой знае какво.

— Напротив. Направи… наистина много. Следващия път… ще поканя теб и Самюъл, нали така беше, на вечеря за годишнината ви.

Целуна я бързо, пребори се с желанието да продължи, и изчезна.

Програмата му щеше да бъде натоварена: искаше Браун да се качи на борда на следващия пътнически кораб, излитащ от Първичен свят, да се свърже с контрабандистите на Уайлд и да докара кораб, за да натовари доказателствата. Стига, разбира се, да бяха останали такива.

Управителят на стадиона „Ловет“ беше доста впечатлен от любезния техник и неговия екип, макар че, доколкото му беше известно, не бе имало оплаквания от работата на оборудването в апартамента на Ловет.

— Надявам се, че всичко ще е наред — каза техникът. — Записите ни показват, че АПЕКС е инсталирала оборудването преди около пет години. Но в помещение, където хората разливат напитки, пушат тютюн и има храна… Какво ще стане с репутацията ни, ако самият господин Ловет се опита да използва някой от компютрите и той откаже да работи? Ние сме горди с имиджа си.

Управителят беше впечатлен. Компания, която обещаваше и предлагаше обслужване, без да се минава през десетки ядосани крясъци и заплахи за съдебни дела? Особено като се има предвид, че той самият не беше успял да намери оригиналния договор с АПЕКС.

Мъжете махнаха всичката електронна техника от апартамента. Стен за малко да пропусне конферентната маса, после осъзна, че тя съдържа прост компютър-четец с диаскоп, подходящ за преглеждане, четене или преправяне на документи. Но и това, както и всичко останало, беше пренесено с гравилифтовете до недрата на стадион „Ловет“, а оттам прехвърлено на гравилета. После изчезна.

Мина повече от месец, преди управителят на стадиона да осъзнае, че е станал жертва на изключително умни и коварни крадци на техника.

Техниката беше внимателно натоварена на един от корабите на Уайлд, запечатана добре срещу възможно излагане на електромагнитни импулси и откарана на Нютон.

Техниците се захванаха за работа. Стен и Алекс закръжаха около тях. Може и да имаха някакви технически познания, особено Килгър, но това беше далеч над нивото им.

Почти невъзможно е да се изтрие нещо от компютър. Ако някой файл бъде изтрит, резервното му копие остава. Ако и то бъде изтрито, „отпечатъкът“ от него ще остане, поне докато нещо друго не бъде записано отгоре му. Но дори и тогава възстановяването можеше да бъде осъществено.

Първо са захванаха с компютрите. От тях беше извлечено огромно количество договори, които даваха да се разбере, че Ловет и приятелите му едва ли бяха честни бизнесмени. Тази информация беше записана за евентуално предаване на гражданските съдилища по-късно, след, и ако, Съветът бъдеше свален. Нямаше записи на телефонни обаждания.

Но масата се оказа ключът.

Около нея, преди години, Суламора беше изложил механизма на заговора пред другите конспиратори. До този миг той беше единственият, сложил главата си на дръвника — беше наел убиеца за медийния лорд, беше използвал услугите на Венло. Беше им го заявил направо — всички те трябваше да подпишат „признание“. То представляваше карта, направена от неразрушима пластмаса. На нея имаше формално признание на вината за подготовката на покушението. Кес първи бе поставил своята в диаскопа и я беше подписал, а останалите го бяха последвали. Всеки член на конспирацията беше получил по една карта, подписана от всички останали.

И един от техниците я откри.

Извличането беше сложно, накъсано от образите на усмихваща се възрастна двойка — нечии родителите може би, бавно преминаващи покрай някаква неясна сцена. Домашно видео?

Но все пак беше там:

Документът може и да беше повреден, но не можеше да предизвика никакво съмнение. И абсолютно недокоснати най-накрая бяха личните символи, подписите: Кес, близначките Краа. Танз Суламора. Ловет. Малперин.

— Вероятно ще мога да възстановя още нещо, сър. Все още има някои „призраци“, които не съм идентифицирал и не съм свалил от хардуера.

Стен беше изключително доволен.

Може и да липсваха някои незначителни подробности, но Махони — и трибуналът — вече имаха своето димящо дуло.

Глава 31

Стен искаше малко да си почине, да се поотпусне. Нуждаеше се от това. Мозъкът, тялото и нервите му бяха на предела на силите си, но се чувстваше някак длъжен да остане. Трябваше да седи на задния ред в съдебната зала, да слуша подробните и многословни заседания на трибунала, който приближаваше към своето заключение.

Това беше исторически момент. Как би могъл да го пропусне? Какво щеше да каже на внуците си?

— Да, бях там, но бях твърде зает да се напивам и да се опитвам да вкарам в леглото си на някоя жена, така че не мога да ви разкажа кой знае какво.

Килгър се изказа от висотата на логиката.

— Хич да не ти пука за внуци, които най-вероятно никога няма да имаш, следователно няма да ти се налага да ги отглеждаш. Почини си. Предстои ни още много кървава работа, като нищо ще газим до колене в кръв.

Махони го подкрепи. Каза на Стен, че не вярва трибуналът да пожелае да се занимава с проваления опит за убийство на Земята.

— И все пак, адмирале — допълни той. — Предпочитам да не си наблизо, когато започнат да призовават свидетели. Замини някъде. Позабавлявай се. Ще изпратя да те повикат, ако имам нужда от теб. Навярно ще е скоро. Не е чудно, че Тайният съвет планира отговор. С много усилия са успели да съберат флот. Най-лоялните, най-отдадените и всякакъв подобен дракх. Което ще рече — тези, които са изцапали най-много ръцете си по време на чистките. Когато пристигнат, ще трябва да ги посрещнем подобаващо. Ото обмисля нова поразяваща тактика. Навил си е на пръста теб да сложи на мостика. Нямало по-добро решение. — Махони се засмя. — Виждаш ли колко вълнуваща е кариерата на военните? Един ден си шпионин, на следващия отново си адмирал.

Стен запази за себе си чувствата, които изпитваше към военните от всякакъв вид, и се оттегли в стаята си, за да планира ваканцията, която му предстоеше. Дали да не отиде в някой туристически град и да обикаля в търсене на компания? Не, реши накрая. Не че страдаше по изгубената си любов — поне не мислеше така. Но все пак не му се струваше редно.

Големите градове? Не, и това не му харесваше. Беше се наслушал на вайканията на тълпите на Първичен свят и сега всеки голям град му напомняше за това.

Престани да униваш. Погледни фиша, каза си. Все нещо ще изскочи.

Така и направи.

Скално катерене — трудна работа.

Беше възможно да се изкачи навсякъде с помощта на помощни средства — въже за катерене, пистолети за клинове, самохвати. И съвсем естествено „истинските“ катерачи плюеха на това и се катереха без каквато и да е екипировка.

Стен реши, че в подобно преживяване има нещо самоубийствено. Не се чувстваше чак толкова депресиран. Но, от друга страна, в това имаше някаква привлекателна лудост.

Така че си избра място за катерене — вертикална скална игла дълбоко в пустошта на Нютон — и се екипира само с най-необходимото, за да се подсигури по пътя си нагоре. Купи палатка и провизии и изруга, когато се сети, че ще трябва да носи комуникационно устройство и миниуилигън. Но все пак си в списъка на най-издирваните, спомни си, момче.

Откри Алекс и му каза, че тръгва. Килгър беше прекалено зает с грижите по безопасността на трибунала. Едва успя да отдели време, за да му пожелае на добър час и да го тупне по рамото.

Стен отиде до наетата си гравикола — и се натъкна на изненада. Беше забравил, че думата „сам“ е забранена, поне докато сегашната извънредна ситуация не приключи и членовете на Тайния съвет отидат или в гроба, или в затворническите си килии. Очакваха го седемте му телохранители Бор и Синд. Екипировката им бе сходна с неговата. Зачуди се дали да не се опита да ги отпрати, но осъзна, че няма да му мине номерът. Ако те не се възпротивяха, щяха да го сторят Килгър или Махони. Не си струваше разправиите.

За сметка на това издаде строги заповеди.

Лагерът им трябваше да е далеч от неговия, поне на четвърт километър. Не желаеше компанията им — съжаляваше, че се налага да го казва толкова грубо — и определено нямаше да допусне да го последват на скалата.

— Не мисля, че убийците на Съвета — ако има такива, а аз не вярвам — ще тръгнат да се катерят по скалите, за да ме докопат.

Бор се съгласиха. Синд само кимна.

— Лесна заповед, адмирале — промърмори единият Бор. — Единственият записан случай, когато представител на моята раса се е катерил, е по времето, когато сме били преследвани от стрегани.

Така почивката на Стен започна не съвсем иди лично. Леката фалшива нота продължаваше да звучи. Иглата беше точно такава, каквато я беше видял на видеото — извисяваше се право нагоре на повече от хиляда метра, като пробиваше ниските облаци. Беше в края на малка алпийска ливада, която имаше собствено поточе с леденостудено езерце. Ливадата беше оградена от устремилите се към небето братя на иглата. Никой не живееше на ливадата, като се изключат няколко дървесни двуутробни, стадо диви биволи и малък нощен хищник, за чието присъствие подозираше, макар че така и не го видя.

Разпъна палатката си, а телохранителите му се съобразиха със заповедта и се установиха на лагер точно на четвърт километър, наполовина скрит зад храстите от другата страна на езерцето.

Стен сготви, хапна и си легна малко след здрачаване. Спа дълбоко и без сънища, а когато се събуди, вдигна катераческата си раница и се отправи към скалата.

За няколко часа потъна в ритъма на катеренето, в усещането за скалата под дланите си и в усилието да запази равновесие. Заби клин в една от пукнатините, отвърза се и бръкна в раницата, за да извади храна. Погледна нагоре. Не беше зле. Беше изкачил поне двеста и петдесет метра. Навярно можеше да открие подходящо за почивка място по-нагоре, след което да се опита по-късно да атакува и наистина да стигне до върха, преди ваканцията му да свърши. Вече беше набелязал шест възможни пътя, които можеше да използва.

После погледна надолу.

Осем лица бяха обърнати към него. Телохранителите му се бяха наредили в полукръг в основата на колоната и изпълняваха задълженията си. По дяволите. Катеренето не беше спорт, в който се предвиждат зрители.

Замисли се дали да не ги замери с клин или да им изкрещи нещо. Стига, Стен, каза си. Не се ли вдетиняваш малко? Но изведнъж откри, че е тръгнал да слиза обратно няколко часа по-рано от планираното, а спускането не беше така ангажиращо съзнанието, както изкачването преди това.

На следващия ден опита друг маршрут, този път го избра не само от любопитство, но и защото мислеше, че проклетите му верни телохранители няма да намерят място, откъдето да могат да го наблюдават.

Но те успяха да открият такова. Той се насили да не им обръща внимание и продължи да се катери. Концентрацията му, умението му да се отдаде изцяло… не беше нарушено. Все още се наслаждаваше на това, което правеше. Но… някъде дълбоко в него нещо все пак го глождеше.

През нощта, след като си приготви за вечеря лютичко къри и го изяде сам, откри, че не може да заспи. От другата страна на езерцето се виждаше лекото мъждукане на лагерния огън на Бор. Явно бяха намерили сухи дърва. Чуваше гласовете им, но не можеше да различи думите. Стори му се, че долавя и звънлив смях.

Наруга се. Прерови раницата си и откри бутилка. После обу ботушите си и заобиколи езерцето, като се отправи към лагера. Тупна с бутилката по едно дърво и пристъпи напред. Синд и Бор излязоха от мрака и отпуснаха оръжията си.

— Какво не е наред? — запита тя, докато очите й опипваха мрака.

— А… нищо. Просто не ми се спи. Реших, че… Стига да не се натрапвам…

Те го заведоха до лагерния огън и любезно отпиха от бутилката имперски синтезиран скоч, която Стен беше донесъл, след което си намериха извинение, за да извадят собствените си запаси. Стрегг. Вечният император веднъж беше казал, че стреггът е толкова по-силен от трикратно дестилираната скоросмъртница — каквото и да значеше това, — колкото скоросмъртницата от майчиното мляко.

Стен и телохранителите му си устроиха царски запой. Тишината на алпийската поляна от време на време беше нарушавана от възгласи „В името на замръзналия задник на баща ми“ и други наздравици на Бор. Кулминацията на нощта беше мигът, в който трима Бор хвърлиха Стен в езерцето.

Много младежка вечер, помисли си объркано Стен, когато се събуди на следващия ден. Главата го болеше твърде много, за да оцени сериозността на ситуацията. Все още беше в лагера на Бор. Беше се подпрял на прасеца на един от воините Бор, а друг от тях използваше корема му за възглавница. Стен осъзна, че е нападнат от смъртоносни въздушни молекули, които се блъскаха отвсякъде в тялото му.

Синд и един Бор се появиха в лагера — с леко поклащаща се походка.

— Събудете се, обесници — излая тя. — Ваш ред е да сте на пост. О, Господи! Как ме цепи само!

— Хайде, страдай по-тихо — изхленчи Стен. Напипа бутилката скоч, в която все още се бълникаше нещо, и рискува да отпие. Не. Не. Съдържанието на стомаха му се устреми към върха на далечната игла. Стен се изправи. Всичко го болеше. — Ще умра.

— Ами умирайте тихо, адмирале. — Забележката си беше напълно заслужена.

Съвсем в реда на нещата би било Стен да упражни правото си да заповядва и да изведе всички на петкилометров крос или нещо също толкова адмиралско и героично. Успя криво-ляво да съблече комбинезона си — майната му на благоприличието — и нагази в езерцето, докато студът му подсказа, че молекулите не го атакуват вече. После навлече комбинезона си и реши да хапне нещо.

През този ден катерене нямаше да има.

Но от този момент нататък почивката се превърна в нещо много по-различно от първоначалните планове на Стен.

Един от бойците Бор се заинтересува от катеренето. Стен му показа някои от номерата върху малка скала наблизо. Синд беше карала основен курс по катерене, макар и специализиран в изкачване на сгради.

И така продължиха нещата. Катерене през деня. На два пъти Стен просто се поразходи по хълмовете в околността. През нощта се събираха да похапнат заедно. Той премести палатката си в лагера на Бор.

Прекарваше доста време със Синд.

Беше му лесно да разговаря с нея. Хрумна му, че това е някакъв вид нарушение на дисциплината. Каква дисциплина? — запита се сам. Вече дори не беше адмирал — поне технически. А дори и да беше, искаше ли го наистина? Успя да накара Синд да спре да се обръща към него с чина му и дори да премахне повечето „сър“, с които обичаше да гарнира речта си.

Разказа й за адския фабричен свят, на който беше израснал. Спомена — съвсем бегло — и за семейството си. Разказа й за Алекс Килгър и за многото години, в които заедно бяха преживели доста приключения.

Спести военните истории.

Отначало Синд беше разочарована. Представяше й се възможност да се поучи от най-великия сред великите воини. Но откри, че той й разказва други истории — за странните същества, които беше срещал, някои хора, други не, някои приятелски настроени, други не чак толкова. Нямаше никаква кръв в тези истории.

Алпийската ливада се огласяше все по-често от звънлив смях.

Синд сподели колко странно е да израсъл във воинска секта, отдадена на идеята за свещена религиозна война, която не само беше разбита от войната, но чиито богове се бяха оказали измамници и дегенерати. Затова й се сторило естествено да се обърне към Бор.

— Макар че сега се чудя на моменти. Дали не минах от една вяра-убежище — тя използва таламейската дума — към друга?

Стен повдигна вежди. Вярно или не, това беше проницателно наблюдение за толкова млада жена като Синд.

Той й разказа за световете, които беше видял. Тропически, арктически, без атмосфера. За секвоите на Земята. За неговия собствен свят — Малък мост.

— Може би… Бих могъл да ти го покажа някой ден. Един ден.

Синд се усмихна.

— Може би и аз ще поискам да го видя. Един ден.

Не спаха заедно. Тя навярно щеше да дойде в палатката му, ако я беше поканил. Но той не го направи.

Странна почивка, помисли си Стен, когато времето, което си беше определил за ваканцията, изтече и те натовариха колата. Не каквато очакваше…

Но може би точно от каквато се нуждаеше.

Глава 32

Трибуналът беше почти готов, с присъдата. След като и последният свидетел беше призован и последните доказателства бяха представени, съдиите се оттеглиха да заседават. Последваха няколко седмици къртовска работа, докато разглеждаха планините от показания.

Отначало Стен мислеше, че разрешението да присъства на заседанията е голяма привилегия. Той, Алекс и Махони се бяха скупчили в един от далечните ъгли, докато господин Еку и тримата съдии обсъждаха относителната значимост на всяка подробност. Като протоколчик, Дийн Блайт надзираваше официалното документиране на тайното заседание за бъдещата история. Господин Еку беше особено загрижен да не се допусне никакво недоглеждане, което да бъде изтъкнато впоследствие.

Съдиите се превъплътиха напълно в ролите си. Уарин остана напълно безпристрастен. Апус, въпреки омразата си към Съвета, се прояви като енергичен защитник. Понякога Стен почти забравяше какво всъщност е истинското й отношение. От една страна, се гневеше, когато тя неуморно се стараеше да защитава Тайния съвет, но, от друга, се възхищаваше на умението й да изпълнява така отговорно задълженията си.

И все пак беше трудно да не се вбеси, когато информацията, която беше извлякъл от стадиона „Ловет“, беше отхвърлена като пълни глупости, номер на науката или дори като подхвърлено доказателство.

Ривас, от друга страна — който не харесваше Съвета по философски, а не по лични причини, — се превърна в техния гневен обвинител. Публично и дори в уединението на залата за обсъждане той заглушаваше с викове всеки опит да се отслаби силата на обвиненията. Стен не се интересуваше от рационалната страна на възприетото от Ривас поведение. Той просто се наслаждаваше на непрекъснатите му нападки. Ривас неуморно посочваше и изтъкваше важните моменти, обясняваше, че последователността на определени обстоятелства не може да бъде пренебрегната. И яростно пледираше тайното споразумение на Съвета да се приеме като доказателство най-малко за възможност да се организира заговор, ако не и нещо повече.

После, докато седмиците се влачеха, очите на Стен започнаха да се затварят. Алекс и Махони не бяха по-добре. Измъкваха се при всяка възможност. За съжаление опитите да се измъкнат на причакващите снимачни екипи бяха по-досадни дори от заседанията. Така че най-вече дремеха.

Но най-накрая почти всичко приключи. Трибуналът се готвеше да гласува. Ривас и Апус изоставиха ролите си като адвокати и се присъединиха към Уарин за безпристрастно обсъждане.

Очакването запали за кратко интереса на Стен. Той се приведе напред, за да не изпусне нито дума.

— Не мисля, че можем да отлагаме повече, благородни създания — поде господин Еку. — Готови ли сте с решението?

Стен не успя да чуе отговора. Алекс го беше сръгал с лакът в ребрата. Махони стоеше на вратата и им махаше настойчиво, явно ги призоваваше да излязат при него.

В мига, в който вратата зад гърба им се затвори, Махони придърпа Стен и Алекс.

— Ото се обади — каза. — Става нещо странно около космодрума. Присъствието ни е необходимо. Веднага, момчета.

Докато бързаха нататък, Махони им разказа каквото знаеше.

Изглежда, бяха благословени с посещението на високопоставена особа от Дюзабъл.

— Какво искат тези копелета? — беше първата реакция на Стен.

— Това са мутрите на някой задник — изцепи се Килгър.

— Сигурно — съгласи се Махони. — Но не можем да ги съдим твърде строго. Нуждаем се от цялата помощ, която можем да съберем, независимо откъде идва.

Под помощ, поясни Махони, имаше предвид, че независимо от голямата поквара, царяща там, Дюзабъл беше признато правителствено тяло в Империята — при това важно. Не само това, ами не бяха изпратени обикновени представители. Според Ото самият новоизбран тайрен Уолш беше на борда на кораба, както и председателят на Съвета на солоните, майсторът сред политическите крадци, солон Кенна.

— Дошли са, за да признаят официално заседанията на трибунала — продължи Махони. — А също и официалната присъда, която съдът ще издаде. Вече са готови да застанат пред камерите и да обявят своята позиция срещу Тайния съвет.

Стен нямаше нужда от опреснителен курс по политика, за да разбере какво означава това. Когато мазни политици като Кенна и Уолш се появяваха на сцената, политическите ветрове определено бяха станали благоприятни за трибунала. А след като останалите съюзници на Съвета видеха това, съществуваше доста добра възможност много от тях да оттеглят подкрепата си.

Само Ото и някои от воините му бяха отишли да ги посрещнат. Корабът току-що беше кацнал и рампата се спускаше. Ото каза на Стен, че снимачните екипи са предупредени и скоро ще се появят.

— В името на дългата, развяваща се брада на майка ми — изръмжа водачът на Бор. — Късметът е с нас. Знаех, че си късметлия, още в първия миг, в който те видях.

И силно го тупна по гърба.

Стен си помисли, че колкото и недодялан да изглежда Ото, той беше твърде мъдър водач, за да не разбере какво означава подкрепата от Дюзабъл за него самия. Не бяха нужни никакви политически обяснения.

Вратата на кораба се отвори със съскане, но мина известно време, преди някой да излезе отвътре. После Уолш и Кенна се появиха, помощниците им ги следваха в необичайно безредие. Стен беше объркан. Очакваше типичното помпозно позиране. Може би причината беше, че снимачните екипи все още не бяха пристигнали. И все пак двамата политици не се държаха с нужната тържественост.

Уолш и Кенна се приближиха. Като че ли бяха малко нервни. Почти подскочиха, когато Ото излая заповед към войските си да застанат мирно — поне доколкото кривокраките Бор можеха да заеме тази стойка. Какво притесняваше тези двамата? Това беше общоприета церемония за оказване на почести.

Махони пристъпи напред, за да ги поздрави. Стен и Алекс също се приближиха. От вътрешността на кораба се чу приглушен шум. Стен беше сигурен, че някой издава заповед, и можеше да се закълне, че знае каква е. Лично я беше изричал. Едва забеляза как Уолш, Кенна и придружителите им набързо се отдръпнаха настрани. Беше твърде зашеметен от изумление.

Набити, ниски мъже с тъмна кожа и горди очи излязоха в клинообразен боен строй. Пищните им униформи бяха окичени с отличия. Кукритата им бяха издигнати високо под ъгъл от четиридесет и пет градуса и излъсканите метални остриета блестяха ослепително.

Стен познаваше тези мъже. Някога ги беше командвал.

Гурките! Какво, по дяволите, правеха тук? На кораб от Дюзабъл?

После видя отговора. Видя го. Но отначало не можа да повярва.

Най-познатата фигура в живота на Стен или на което и да е друго същество, крачеше сред тях. Извисяваше се над гурките. Не поглеждаше встрани, огнените му очи гледаха царствено напред.

Стен не можеше да помръдне, да заговори или да поздрави. Усети, че и другарите му са втрещени от изненада.

— В името на замръзналия задник на баща ми — промърмори Ото. — Това е Той!

Когато ги достигна, клинът се раздели и промени формата си. Стен откри, че се взира в онези странно древни и все пак млади очи. Видя, че е разпознат и чу да изричат името му. Алекс потрепна, когато и неговото прозвуча след моментно сбръчкване на царствените вежди.

Мъжът се обърна към Махони.

— Радвам се, че си се навъртал наоколо, Йън — каза Вечният император.

Махони припадна.

Глава 33

Не всички от флота на отмъщението бяха лоялни към Тайния съвет и не всички ръце бяха окървавени в чистките. Сляпото подчинение не може да е единственото търсено качество — особено когато целта трябва да бъде изпълнена.

Флотски адмирал Фрейзър не беше доволна от получените заповеди, но, както винаги, се подчини и командваше атакуващите сили от мостика на имперския боен кораб „Чу Кунг“. Тайният съвет беше изкарал от складовете и последното АМ2-гориво, за да захрани флота. Беше достатъчно, за да стигнат до Нютон, да нападнат… а после можеха само да се надяват откраднатият конвой с АМ2 да се намира някъде в системата Юра, ако смятаха да се завърнат от това пътуване.

Един обичаен проблем обаче беше отпаднал — на корабите на Фрейзър екипажите бяха в пълен състав, нещо, което обикновено не ставаше. А може би беше по-добре да не бяха, помисли си тя. Съветът беше наредил всички кораби да действат на пълна мощност. Така не само складовете бяха опразнени от гориво, същото беше направено и с цивилните кораби, и наземните станции.

Разбира се, никой от командирите не би изпратил най-добрите си хора, ако можеше да го избегне. На Фрейзър й се искаше да има на разположение шест месеца — не, цяла И-година — за да превърне новия флот в бойна единица. Но дори и за толкова време едва ли щеше да успее. Замисли се тъжно за драконовските мерки за дисциплина, за които беше чела, че се прилагат в морския флот.

Разбира се, имаше и доброволци. Мнозина бяха готови за бой, най-вече защото бяха подкрепили Съвета по време на чистките. Ако Съветът паднеше от власт, тези офицери не можеха да очакват каквато и да е милост от неизбежния военен съд, който почти сигурно щеше да бъде упълномощен да произнася смъртни присъди.

Фрейзър направи каквото можа, за да прогони скуката. Организираше учения и дори стигна до крайности, като нареди навигационните системи на някои кораби да се контролират от командирите на дивизии.

Не беше доволна — но се чувстваше доста уверена, без обаче да подценява врага. Беше анализирала внимателно сполетялото Двадесет и трети флот на Грегор. Бяха се справили умело с него, но с тактики по-скоро присъщи на грабители, отколкото на редови военни сили. Освен това защитниците на системата Юра щяха да отбраняват точно определено място. Фрейзър планираше да ги увлече в битка извън системата. Щеше да отдели половината си резерви, за удари световете на Юра, като Нютон щеше да е главната й цел. Налагаше се да раздели силите си, но същото се отнасяше и за защитниците. След като смажеше бунтовническите сили, флотът й щеше да се приземи на Нютон. Оттам нататък отговорността вече нямаше да бъде нейна, за което беше благодарна.

Заповедите, получени от мъжете с мрачни лица в придружаващите кораби, бяха запечатани, но Фрейзър можеше да се досети какви са.

Един от свързочните офицери наруши тишината на мостика на флагманския кораб.

— Адмирале… има предаване на всички честоти. Източник на предаването… Нютон.

— На всички честоти?

— Точно така. Включително и по нашите междукорабни и командни мрежи. Излъчва се и по всички цивилни честоти, които следим.

— Заглушете го. Освен за командната мрежа. Да имат достъп само командирите на корабите. Не желая екипажът ми да бъде обработван от пропаганда.

Излъчване на всички честоти можеше да означава само едно: самопровъзгласилият се трибунал беше издал присъда.

— Не… можем.

— Не можете? — Такива думи не биваше да съществуват.

Свързочния офицер се сепна, после се окопити.

— Наистина не можем да направим нищо. Излъчването е с твърде висока мощност. Единственият начин да блокираме съобщението е да лишим целия флот от комуникация с външния свят.

Това беше риск, който Фрейзър не можеше да поеме.

— Добре тогава. Заглушете, доколкото можете. Но искам аз да имам чистия сигнал.

— Да, госпожо.

Фрейзър и другите корабни и дивизионни командири видяха ясно какво става. Другите екрани на корабите показваха размазани, накъсани образи и речи. Но конкретни подробности за ставащото не бяха необходими, а и при всички случаи бяха бързо разпространявани от някой дежурен на командната палуба.

Видеото показваше вътрешността на огромната зала, избрана за заседанията на трибунала. Тримата съдии седяха със сериозни изражения на лицата.

Зад гърба им се отвори врата и оттам излетя един Манаби. От двете страни на вратата стояха двама ниски и набити мъже, облечени в бойни униформи и шлемове с каишки, минаващи под долната им устна. И двамата бяха въоръжени с миниуилигъни и дълги, прибрани в ножници ножове.

Някакъв глас съобщи:

— На всички същества, които гледат предаването, се препоръчва да го запишат, както беше споменато по-рано.

Последва тишина. След това господин Еку заговори:

— Това е последното заседание на трибунала. Обстоятелствата обаче промениха първоначалните му намерения.

Фрейзър повдигна вежда. Този съдебен цирк щеше да отхвърли всички обвинения към Тайния съвет? Не че имаше значение.

— Това не означава, че не сме стигнали до присъда. Трибуналът намери съществата — господин Кес, двете Краа, Ловет и Малперин, — които формират Тайния съвет, за виновни. Трибуналът откри, че заговор за убийство е бил планиран и осъществен от горепосочените същества, поотделно и в съучастие. Допълнително открихме, в съгласие с един от така наречените Нюрнбергски закони, и декларираме, че този Съвет е криминална организация. Другите обвинения, които бяха повдигнати пред Трибунала, включително и в държавна измяна, няма да бъдат обсъждани. Следователно ние натоварваме всички съдилища и полицаи, както имперски, така и частни, със задачата да докарат гореспоменатите членове на Съвета пред криминален съд, за да могат те да се защитят срещу отправените обвинения. Тези разкрития обаче не са единствената, нито най-важната причина за това предаване.

Еку изпърха настрани и се обърна към вратата.

Тя се отвори.

Вечният император влезе в съдебната зала.

Дали последва суматоха, или звукът бе спрян, Фрейзър не разбра. Но на борда на собствения й кораб определено настъпваше хаос. С усилие успя да потисне шока от факта, че всичко, на което вярва и служи, вече не е истина, и изкрещя да се запази тишина.

И тишината се възцари. Хората й може и да се вглеждаха в контролните табла, но умовете им бяха съсредоточени в думите, които се разнасяха от екрана:

— Поздравявам членовете на този трибунал. Следователите, чиновниците, представителите и съдиите. Те се доказаха като мои верни и истински служители, по време, когато подобна постъпка беше равносилна на сигурна смърт. Те — и редица други — ще бъдат възнаградени. Сега сме изправени пред обща задача. Да върнем Империята отново към величието. Това няма да бъде лесно. Но може и ще бъде направено. Работата, която стои пред нас, трябва да бъде свършена. Няма да има мир, няма да има ред, докато Империята не се разпростре до предишните си граници и не осигури мир, благоденствие и законност из цялата вселена. Благодаря на тези от вас, които останаха верни, които разбраха, че Тайният съвет говори не от мое име, а от името на страха, алчността и омразата. Но има и други. Други, които по някаква причина са избрали да маршируват под окървавените знамена на Съвета. Нареждам ви да спрете. Не следвайте никакви заповеди, издадени от тези предатели. Не се вслушвайте в лъжите и напътствията им. Ако носите оръжия — свалете ги. Вие трябва и ще изпълните моите заповеди. Ще ги изпълните незабавно. Бяха извършени достатъчно престъпления, достатъчно зло. Специално се обръщам към заблудените същества, които се намират на имперските бойни кораби, отправили се да атакуват този свят и мен самия. Имате два часа да се подчините. На всички кораби от този престъпен флот нареждам незабавно да спрат междузвездните си двигатели и да застанат на постоянна орбита в системата. Всички оръжия трябва да бъдат деактивирани. В края на този срок ще бъдете насочени да се предадете на определените за това мои части. Вие сте имперски моряци и войници. Служите на мен и на Империята. Два часа. Всеки човек, военна част или кораб, който не се подчини, ще бъде обявен за ренегат и престъпник и ще бъде преследван безмилостно. Наказанията за измяна са много ясни и ще бъдат изпълнени с цялата си тежест. Предайте се. Спасете живота си. Спасете честта си. Спасете Империята.

Екранът угасна. Появи се аудиосигнал, който описваше физическите показатели на мъжа, говорил току-що — Вечния император, — които се предаваха на отделен канал. Скептиците бяха призовани да ги сверят с леснодостъпните публични документи.

Фрейзър не обърна внимание на това. Тя служеше на Империята, а сега отново — с огромно облекчение — на самия Император.

— Флагмански офицер! Искам връзка с всички кораби! Капитане! По моя команда, изключете помощните двигатели.

— Ние ще… — каза някой на мостика.

— Служим на Императора — прекъсна го Фрейзър.

Свързочният офицер стреля в нея.

Самият той умря две секунди по-късно, когато адютантът на Фрейзър го удари с тежката си палка.

Появиха се още оръжия. Отклонил се изстрел повреди контролния пулт. Мостикът на флагманския кораб се превърна в същинско меле. Метеж — ако ставащото беше наистина метеж.

Вторичните командни центрове така и не се задействаха — те също бяха обхванати от хаос.

„Чу Кунг“ продължи напред, все още на пълна тяга.

Лумналата истерия и опустошението се разпространиха из всички кораби на флота.

Някои се подчиниха — и бяха атакувани от останалите верни на Съвета. Други се опитаха да продължат мисията към системата Юра. Трети успяха да „изчезнат“ в космоса и да превключат на двигатели „Юкава“. Командирите на дивизии се оплетоха в комуникационните канали, търсеха заповеди, напътствия или съглашение.

Стен атакува.

Вечният император беше излъгал за двата часа благоволение.

Покойната адмирал Фрейзър беше разгадала правилно тактиката на Стен при атакуването на конвоя с АМ2. Бор, ромите и наемниците се чувстваха наистина по-сигурни при атаки с единични кораби или при набези с малка ескадра. Също така беше права, че флотът на трибунала не е способен да се защитава срещу конвенционална атака.

Стен беше открил трета възможност. Той разположи целия си флот като разбиваща формация, спускаща се над имперските единици. Заповедите му бяха много прости: атакувайте всеки кораб, който покаже някакви признаци, че се кани да окаже съпротива. Ударете ги веднъж — силно — и продължете на пълна тяга. Прегрупирайте се и атакувайте отново. Не ги оставяйте, докато не излъчат сигнал, че се предават, или не унищожите главните им двигатели.

— Никакви абордажи. Не се приближавайте прекалено. Не закачайте кораб, който изпълнява заповедите на Императора. Това не е бой до смърт. Ото, не искам някой от хората ти да се развихри прекалено.

— Какво ще правим, след като ги победим? — попита един от капитаните на наемниците.

— Съжалявам, капитане. Няма да има време за плячкосване. Повтарям отново — няма да се качвате на борда. Цялата история е вече към края си. Да не даваме жертви, които можем да избегнем.

— Ами ако има оцелели от имперските сили?

— Ще бъдат пуснати спасителни кораби. Евентуално.

И така битката започна. Връхлитаха… прегрупираха се… и удряха отново.

Стен командваше своя кораб — крайцер — и още три. Времето сякаш се разми. Всяка битка беше различна, всяка битка беше една и съща. Той издаваше заповедите си със студен, чист гняв.

Императорът се беше завърнал.

Много добре. Нека да приключим тогава.

Накрая не остана никой, срещу когото да си заслужава да се стреля. Стен се отърси от унеса и се олюля от умора.

Погледна към хронометъра.

Корабният ден беше към края си. Премести очи към главния боен екран. По разпръснатите индикатори сега трудно можеше да се предположи, че само преди няколко часа на това място е имало флот. Всичко беше приключило наистина.

Толкова за гнидите.

Сега беше време да се обърне внимание на паразитите, които ги бяха снесли.

Глава 34

Пойндекс забеляза, че дървото е загубило половината от листата си. Като членовете на Тайния съвет, които чакаха на последния етаж, и рубигинозата изглеждаше шокирана от новината: Вечният император се беше завърнал!

Когато ги видя свити в столовете си, осъзна, че „шокирани“ е твърде слабо определение. Всеки от тях вече беше чул песента на палача и умираше отвътре. Малперин изглеждаше с половин век по-стара. Ловет беше просто съсухрено малко същество с набръчкано лице.

Близначките Краа бяха най-променени. Тази, която някога беше разплута купчина тлъстини, сега беше изпита като анорексичка. Провисналата й кожа се диплеше надолу по отвратителен начин. Някога слабата Краа се беше превърнала в закръглена розова топка, а кожата й беше опъната до пръсване.

По лицата им не се четеше никакво съмнение, че съществото, което наричаше себе си Вечния император, е именно той.

И четирите същества се хвърлиха към Пойндекс, сякаш той беше последната спасителна лодка, напускаща потъващ кораб. Едва успяваше да различи въпросите сред изплашеното и объркано бъбрене. „Вечният император…“, „Какво ще правим…“, „… Къде можем да избягаме…“, „Трябва ли да се противопоставим…“, „Можем ли да се противопоставим…“. Все нови и нови. Бяха започнали да изпадат в самоубийствена ярост. Толкова неистово се страхуваха от Вечния император, че бяха готови да се качат на корабите и да се втурнат срещу оръжията му с всички войски, които успееха да съберат.

Пойндекс не желаеше да се забърква в това.

Успокои ги и ги накара да седнат. Лицето му придоби най-тъжното, най-разбиращото изражение.

— Мисля, че знам как да ви спася — каза той.

Те го погледнаха, очите им изведнъж се озариха от надежда. Сега можеше да направи каквото си поиска. Но Пойндекс не искаше какво да е. Вярваше, че е открил начин да се завърне във властта.

— Аз не съм обвинен в каквото и да е престъпление — започна той. — Каквито и действия да сте извършили преди моето присъединяване, те не ме засягат. Следователно за мен не би трябвало да е трудно лично да се приближа до Императора.

Никой не възрази, никой не го предупреди, че това може да означава сигурна смърт, че независимо колко невинен е той, Императорът беше напълно способен да убие всяко създание, за което има съмнения, че е свързано с Тайния съвет. Пойндекс се усмихна вътрешно на голямата загриженост, която показваха колегите и приятелите му.

— Ако не възразявате, ще предложа на Императора сделка.

Предложението на Пойндекс беше просто. Тайният съвет беше загубен, но все още можеше да нанесе достатъчно щети и да пролее реки от кръв. Той ги призова да се скрият в укрепения бункер, построен за извънредни ситуации дълбоко под рубигинозата. Това беше идеален команден център, свързан с всеки военен канал. Щеше да издържи на всичко — дори на ядрена експлозия. Оттам можеха да се бият до смърт, ако Императорът откажеше сделката.

Пойндекс щеше да изложи всичко това пред Императора. После щеше да каже, че Тайният съвет няма желание да причинява толкова неприятности, ако това може да се избегне. В интерес на всички невинни създания на Първичен свят те щяха да се съгласят да сложат оръжие, ако животът им бъде гарантиран.

— Без затвор — обади се някога дебелата Краа. — Моята сестра няма да понесе такова отвратително място.

— Не предлагам затвор — каза Пойндекс. — Предлагам изгнание. При условията, които смятам да уговоря, ще ви бъде разрешено свободно да се качите на частните си яхти и да избягате в най-далечните краища на Империята. Отвъд границите й, ако Императорът го пожелае. И ще ви бъде забранено да се завърнете.

— Мислиш ли, че ще се съгласи? — изхленчи Ловет.

О, да, увери ги Пойндекс. Наистина ще го направи. Императорът, както и Пойндекс, беше практичен човек. После им каза, че трябва да се отправят веднага към бункера. Не трябваше да се суетят — защото Императорът можеше да нападне неочаквано.

Пойндекс наблюдаваше как членовете на Тайния съвет поемат към съдбите, които им беше отредил, като животни, отиващи на заколение.

Глава 35

Близначките Краа, добре запознати с предателската природа на човека, бяха първите, които правилно разтълкуваха подтекста на излъченото от Императора съобщение.

— Проклетият Пойндекс! Скапаното копеле ни изработи и сигурно ни е продал.

А защо не? Те биха направили същото, ако имаха тази възможност.

— Трябваше да се досетим — каза надебелялата Краа. — Само седим в този тъп бункер и чакаме ли, чакаме. Не разполагаме с никакви сили в космоса, въздуха или по космодрумите.

Техните гневни крясъци бяха най-оглушителния звук, разнасял се в подземното убежище през последните дни. Близначките Краа бяха прекарали времето след заминаването на Пойндекс на неговата дипломатическа „мисия“ в ядене и повръщане. Ловет и Малперин често оставаха заедно, но нямаха какво да си кажат. Сякаш бяха двойка безмълвни призраци, обитаващи мазетата под замъка, от който някога бяха управлявали владенията си.

Стражата и слугите се научиха да изпълняват бързо и мълчаливо заповедите и после да изчезват по стаите си.

И ето че дойде съобщението на специалната честота, която бяха определили:

— Тук е Вечният император. Към мен се обърна пратеник на предателския Таен съвет. Те имаха наглостта да поставят условия за предаването си. Отхвърлих ги в името на цивилизацията и самата Империя. Не може да се водят преговори с убийци. Настоявам за незабавно, пълно и безусловно предаване. Граждани на Първичен свят…

В този миг близначките Краа се разкрещяха. Никой в комуникационната зала не чу какво още казва Императорът. Но, така или иначе, не беше нищо изненадващо: на Първичен свят беше обявено военно положение. Всички войници трябваше да се явят в казармите си и да останат там. Офицерите и подофицерите трябваше да поддържат дисциплината, но нищо повече. Всички кораби трябваше да бъдат приземени или щяха да бъдат свалени. Полицията беше призована да поддържа обществения ред — без насилие, ако е възможно. Бунтовниците и грабителите щяха да бъдат наказвани…

Нищо изненадващо.

И накрая:

— Имперски сили ще кацнат на Първичен в рамките на един час.

Изглеждаше невъзможно, но близначките Краа закрещяха още по-силно.

— Хванати сме в капан… по дяволите… да се махнем оттук.

Едната от тях се свърза с космодрума на главния град Фаулър, даде припрени заповеди на командира на тяхната „яхта“ — тежковъоръжен преустроен крайцер — и двата съпровождащи кораба, да се подготвят за незабавно излитане.

— Защо? — запита се Малперин — Няма къде да избягате.

— Не може да няма. Винаги има изход!

Другата Краа се намеси:

— А дори и да няма, по-добре е да си отидем с бой, отколкото да чакаме да падне секирата.

И те изчезнаха.

Ловет отиде да си налее питие, но остави чашата обратно, без да я напълни, и седна. Погледът му срещна този на Малперин. Тишината се завърна.

Малък флот от тактически кораби беше сред първите, които с рев се спуснаха над площадките за излитане на Соуард. Други групи осигуриха тактическо покритие на останалите космодруми на Първичен свят.

Изпълнителният оръжеен офицер на челния тактически кораб докладва наличието на три кораба с включени двигатели.

— До всички единици… Готови за нападение… По посочените цели… Изстрелване на „Гоблини“… Огън!

Конвенционални ракети със среден обхват излетяха от торпедните отсеци на тактическите кораби и се насочиха към трите кораба на близначките Краа. Трите взрива се сляха в огромно огнено кълбо, издигащо се на хиляди метри.

И Махони даде заповед за идването на флотите.

Стен, според инструкциите, беше първият, който докара своята. Разрушители и крайцери надвиснаха над Соуард и Фаулър. Той водеше собствения си боен кораб и двата, придружавали го на Първичен свят. В главата му проблесна мисълта, че нещо тук малко се е променило от последната му визита насам. Транспортиращите кораби се приземиха и от тях се заизсипваха войници и бронирани машини.

Килгър подхвърли бойния костюм. Стен закопча колана, който придържаше тежките гуркски кукрита и миниуилигъна.

Щеше да командва нападението над бункера на Съвета. Вечният император му беше дал изрични заповеди: искаше двете Краа, Малперин и Ловет да бъдат хванати живи — ако е възможно. Не му се искаше, добави той, да отива нахалост работата на трибунала.

— Адмирале — посочиха му един от екраните.

Пет бронирани грависледа се движеха по полето на около три километра разстояние. Четири бяха от стандартен боен тип; петият беше командна единица.

— Мисля, че сме духнали под опашките на някои от тях — каза Килгър, като посочи огненото кълбо, в което се бяха превърнали готовите за излитане кораби.

Преди Стен да успее да издаде заповед, един тактически кораб се стрелна над полето и разпръсна малки бомби, които издълбаха неголеми кратери. Взривът накара два от следовете да загубят контрол, а третият загуби мощност и се заби в една от появилите се ями.

Останаха два. Пилотите им ги завъртяха на сто и осемдесет градуса и ги насочиха обратно, откъдето бяха дошли.

Но Стен видя, че пътят им е отрязан, и то не от имперските сили или от бомбардировките, а от побесняла, крещяща тълпа.

Грависледовете се врязаха сред тълпата. Някои същества паднаха, но веднага бяха заменени от нови.

Ескортиращият след беше обезвреден и приземен. Някой беше изнамерил, откраднал или присвоил противотанково оръжие и стреля. Взривът изпари следа и запрати насъбралите се около него във въздуха.

Командният след отново смени курса си, този път към имперските кораби.

Но и не ги достигна.

Стен видя как самоделна запалителна бомба проблесна и се удари в горната му част. Огънят се разля по маклийновите генератори. Следът замря. Задната рампа се спусна и после…

Излязоха две същества: едното невероятно дебело, другото приличаше на скелет, облечен в палатка. Ръцете им бяха вдигнати и те викаха нещо.

А после тълпата ги застигна.

Стен извърна поглед от екрана.

— Записвам го — каза Килгър, — ще трябва да го гледаме кадър по кадър, за да потвърдим със сигурност, че това са били двете Краа. Няма да съберем достатъчно останки за аутопсия.

Стен кимна. Все още не поглеждаше екрана.

— Да тръгваме, господин Килгър. Искам все пак да заведем някого на съд.

Зачислените му имперски войски не бяха по-добри или по-лоши от останалите имперски части, с които Стен се беше сблъсквал наскоро. Нямаше значение — вече беше предположил, че са неопитни, и беше оформил върха на клина си от наемниците.

Смяташе, че ще трябва да си пробиват път с бой по улиците на Фаулър, за да стигнат до щаба на Тайния съвет, но не се оказа така. Бунтовете и жаждата за отмъщение вече бяха прочистили улиците: преобърнати гравиколи и следове, някои запалени, импровизирали барикади, тела — някои от тях в униформи.

Опожарени сгради и офиси.

На три пъти видяха тела, обесени на уличните лампи.

Но не срещнаха никаква съпротива.

Учудващо, но имаше някакво подобие на ред. Цивилните направляваха движението, доколкото можеха — трафикът все още беше слаб. Други цивилни патрулираха по улиците.

Сержантът, командващ бойния отряд от щурмовите грависледове на Стен, подаде глава от люка, извика нещо по посока на един от минувачите и получи отговор.

— Култът към Императора, сър. Помагат да се освободи пътя.

Стен мислеше, че Култът практикува ненасилие. Може би насиненият мъж, когото три едри жени отвеждаха, просто се беше спънал по стълбите. Или пък не…

Когато щурмовите му войски се приближиха към щаба на съвета, се разнесе стрелба.

Трупове в камуфлажните кафяви униформи на Имперската гвардия и надупчени грависледове бяха скупчени пред сградата. Стен слезе и беше посрещнат от изтерзана и разтревожена млада жена, капитан, която не знаеше да плаче ли, или да ругае. За първи път ръководеше военна част в битка и мнозина от хората й бяха загинали.

Тя нито заплака, нито заруга, а делово докладва ситуацията. Съветът бе разположил стражи вътре в сградата. Четири противотанкови установки, локализирани там и там. По горните етажи имаше снайперисти и картечари. Всички призиви да се предадат са били отхвърлени.

Стен й благодари и издаде заповедите си. Тя трябваше да изтегли своята рота. Да се увери, че зоната е обградена — никой не трябваше да излиза, но най-вече, никой не трябваше да влиза. И в никакъв случай още една жадна за линч тълпа.

Капитанът гледаше с благоговение как Стен и Килгър дават нареждания на наемниците и на войските на Бор. Ставаш добър, помисли си Стен, когато го правиш за четиридесети или за четиристотен път и вече си претръпнал дотолкова, че не се тормозиш дали някои от хората ти ще бъдат убити.

Той докара група тежки верижни машини, за да събори барикадите и част от околните сгради — така си осигури удобна стрелкова позиция. Тежките оръжия бяха подготвени и откриха стрелба срещу снайперистите и картечарите.

— Време е да видим сметката на противотанковите установки — ревна Килгър. — Давайте.

Килгър беше разположил снайперистите — най-добрите, знам какво можете, така че не се опитвайте да покажете друго — по фланга.

Докато Стен даваше заповед на грависледовете да тръгнат напред, към него се приближи Синд. С крайчеца на окото си той видя как тя се оглежда за скрити заплахи — заплахи за него.

Противотанковите екипи се прицелиха и бяха покосени от снайперистите на Килгър. Други бойци от силите на Съвета — войници? тайна полиция? частни главорези? — изтичаха да ги сменят.

Уилигъните затрещяха и новите мерачи така и не успяха да стигнат до позициите. Трети опит… и доброволците внезапно намаляха.

— Господин Килгър?

Алекс даде заповедите си и подбраният от Стен отряд се втурна по свалената рампа на тежък камион.

— Не е нужно да чукате на вратата — каза Алекс на капитана на бронетранспортьора. — И осигурете малко прикриващ огън. Хайде!

Веригите на машината се завъртяха, а от кулите се сипеше огън. Бронетранспортьорът премаза една от изоставените противотанкови установки, след което се вряза във входа на сградата на Съвета и връхлетя в огромното преддверие.

Рампата се спусна и Стен и екипът му изскочиха навън. Стен огледа бързо обкръжените от зеленина фонтани и високото мъртво дърво в центъра на преддверието. Танкът го беше повалил, докато спираше, малко преди войниците да излязат.

Стен се вгледа в малката си карта.

— Входът на бункера е… там. Движете се бавно, по дяволите! Не се опитвайте да влезете в историята като последните, загинали на днешния ден.

Добър съвет, помисли си Стен. Послушай го. Мъртъв адмирал като последна жертва в тази… война? Или бунт? А може би щяха да го нарекат метеж? Кое ли щеше да му спечели повече от бележка под линия?

Спускаха се надолу и все по-надолу в недрата на сградата, някогашната гордост на Тайния съвет. Синд и Алекс не се отделяха от Стен, докато се придвижваха от прикритие към прикритие като предпазливи змии.

Нямаше нужда да бъдат внимателни.

Нямаше никаква съпротива.

Завариха Малперин и Ловет в една от стаите. Те сякаш не чуха заповедите на Стен.

Той се взираше в двете създания, в празните черупки, някога били властници. Стори му се, че вижда жалост в очите на Синд.

Килгър повтори заповедите му.

Най-накрая Малперин и Ловет реагираха на виковете му. Изправиха се, както им нареди, бяха претърсени за оръжия и устройства за самоубийство, без да изразят протест, а после последваха отряда по пътя нагоре и навън.

Сякаш тайно се радваха, че всичко е свършило.

Чудеше се дали апатията им ще продължи и след като процесът започне.

Глава 36

— Седни, Стен — каза Вечният император. — Но преди това налей питиета и за двама ни.

Преди години Стен винаги се отпускаше, когато Императорът споменеше нещо за пиене. Но при дадените обстоятелства не му беше толкова лесно да го направи. Беше минало много време, откакто за последно пи по чашка стрегг с господаря си. Но пък тогава мислеше, че думата „Вечен“ е просто символична титла.

Императорът пое чашата си и отпи разсеяно. Стен стори същото.

— Няма да ти благодаря за всичко, което си направил — поде Императорът. — Думите ще прозвучат глупаво. Поне за мен.

Стен се зачуди какво става. Императорът, въпреки усилията си да бъде непринуден, се държеше изключително официално. Това обикновено означаваше, че е подготвил някаква изненада. Стен се надяваше тя да не се отнася за него. Императорът се намръщи леко, погледна го, после сведе очи към едва наченатата чаша стрегг в ръката си. Но смръщването изчезна и Вечният император довърши питието си на една глътка. Сетне плъзна чашата по масата, за да бъде напълнена отново. Стен допи своята и отново наля. Усети как стреггът се спуска надолу и разпръсква топлината си, но все още не можеше да се отпусне.

Искаше му се да попита Императора как го прави. Къде е бил през всичките тези години? Какво е вършил? И защо, по дяволите, не е мъртъв? Не, най-добре да не пита. Императорът пазеше ревниво тайните си.

— Последния път, когато говорихме с теб — изрече Императорът, — положих всички усилия да те повиша. Ти ми отказа. Надявам се, че няма да ти стане навик.

О, по дяволите, започваше се. Стен се подготви.

— Какво ще кажеш да станеш шеф на корпус „Меркурий“? — попита Императорът. — Ще увелича пълномощията ти и ще ти дам още една звезда. Харесва ли ти, адмирале?

— Адмирал в оставка, сър — поправи го Стен, докато преглъщаше. Трябваше да го каже бързо. — И не ми се иска да изглеждам като неблагодарник, но не, благодаря.

Веждите на Императора се свъсиха и погледът му стана леден.

— Защо? — изрече го като заповед.

— Ами, нещата стоят така. Прекарах целия си живот като войник. На обществена служба. Бях награждаван повече, отколкото съм мечтал. Преди бях нищо. Отреп на Вулкан. Сега съм адмирал. А вие искате да ме натоварите с още задължения. Благодаря ви, сър. Но не мога да приема. Време е да устроя собствения си живот, Да открия мястото си в цивилния свят. Преди бях объркан. Може би все още съм. Но само малко. Защото го чакам с нетърпение. Време ми е да се заема с обикновената делнична работа.

Замисли се за Лайза Хайнис и колко по-различен можеше да бъде животът му, ако обстоятелствата не се бяха намесили. Докато говореше, гледаше надолу. Сега вдигна очи и срещна студения стоманен поглед на Императора.

— Не се справям особено добре с обясненията, сър — продължи Стен. — Не е лесно за човек като мен да си служи лесно с думите.

Не каза нищо повече. Императорът щеше да го уведоми, ако трябваше да говори още. Погледът на Императора загуби студенината си. Той отпи голяма глътка от чашата си, после вдигна крака на бюрото, отпусна се в стола си и каза:

— Разбирам. Моля те за огромна жертва. Всъщност още една голяма жертва. Струва ми се, че не разбираш ситуацията.

Довърши питието си, наведе се напред, сграбчи бутилката, наля си и бутна стрегга към Стен. И двамата изпиха чашите си и ги напълниха отново.

— Погледни в каква каша сме се забъркали — продължи Императорът, сякаш не беше имало прекъсване. — Съществата умират от глад. Милиони са безработни. Почти всяко правителство, на който и да е свят, е на път да се срине. Дори бързото възстановяване на доставките на АМ2 ще се окаже кошмар. А какво да говорим за всички други неприятности, които ни очакват. Как да се справя с всичко това без помощ?

Стен поклати глава. Не можеше да отговори.

— Тогава защо си толкова изненадан, че каня някой като теб — опитен човек, с години обществена служба зад гърба си, както сам каза — да ми помогне? Къде другаде да намеря такъв опит?

— Да, сър — каза Стен. — Разбирам ви, но…

— Никакво но, млади Стен — прекъсна го Вечният император. — Виж, не те моля заради себе си. Моля те от името на Империята, която ти спаси. Как е възможно да откажеш? Кажи ми. Погледни ме в очите. Не бързай да отговаряш все още. Забрави за корпус „Меркурий“. Имам по-добра идея. Ще те направя главния си помощник при разрешаването на проблеми и ще ти дам някаква засукана и всяваща респект титла. Ще ми помагаш да се оправям с държавните глави, със заплетените преговори и с всякакви кризисни ситуации. А като първа задача искам да ми помогнеш с Бор. Да направиш нещо специално за тях. Те са сред най-верните ми поданици. Дължат ти много, ако правилно си спомням.

— Да, сър — отвърна Стен.

— Така. Те ще организират голямо празненство в купа Лупус. Ще почетат завръщането ми и победата над онези глупаци, които си въобразяваха, че могат да ми бъдат врагове. Ще отидеш там от мое име. Във Вълчите светове. Бъди мой представител на церемониите. Не мога да се сетя за друго същество, което ще оценят по-високо. А ти?

— Не, сър — каза Стен. И след като го изрече, разбра, че е обречен.

Вечният император беше прав. Нямаше начин да му откаже — нито това, нито останалото, което щеше да поиска.

На корабите на Бор честванията на победата продължиха по целия път към купа Лупус.

Синд бдеше над Стен. Той се присъединяваше към всички тостове и празненства и не изоставаше от приятелите си пиячи, Алекс и Ото. Но и в опиянението лицето му ставаше безизразна маска. Синд вече го познаваше по-добре. Можеше да долови, че в ума му бушува буря — но каква точно, нямаше представа.

Видя го да трепва веднъж при вдигането на наздравица за Вечния император и да поглежда към портрета в банкетната зала на кораба. Гледа го дълго, после поклати глава и пресуши чашата си. Минута по-късно вече се смееше и разговаряше шумно с приятелите си.

Но Синд щеше да запомни този поглед и да се чуди какво ли точно се върти в главата на Стен.

Глава 37

Малперин и Ловет бяха в затвора на борда на личната яхта на Императора, „Нормандия“. Той изглеждаше като доста удобен апартамент, но вратите бяха заключени и охранявани, всеки предмет, който би могъл да се пригоди за оръжие, беше махнат, а сензори следяха всяко тяхно движение.

Унесът, в който бяха потънали, когато Стен ги плени, беше започнал да преминава.

Беше им казано, че ще бъдат съдени. На Нютон. Щяха да им предложат най-добрите адвокати в Империята и необходимото време да подготвят защитата си.

Предпазливо, като внимаваха за следящите ги устройства, двамата обсъждаха какво да правят, каква защита да използват. Служеха си със завоалирани изрази, както бяха планирали, и шепнеха.

Някога бяха шестима — решени да докопат най-върховната власт. И за миг я бяха държали в ръцете си.

Сега… трябваше да спрат да мислят за смъртта и за затвора. Животът е, за да се живее, каза Малперин. Ловет успя да се усмихне леко.

Отвън се почука и вратата на отсека се отвори.

Влезе мъж. Нито висок, нито нисък, изглеждаше в добра физическа форма. Носеше скъпи цивилни дрехи. Не беше красив, не беше и грозен.

— Благородни същества — каза той тихо, — назначен съм за ваш спътник и помощник за съдебния процес. Името ми е Венло.

Махони се втурна в частния кабинет на Вечния император, като ругаеше невъздържано. Държеше фиш в треперещата си ръка.

— Лорд Йън. Какво е станало?

— Някакъв проклет дракх на „Нормандия“. Играе си на Бог! Затворниците са успели да избягат от затвора си. Стигнали са до спасителна капсула. Готвели се да влязат в нея. Офицерът по сигурността се е опитал да ги задържи, но е бил принуден… „да стреля, докато те се опитвали да избягат.“ По дяволите, проклетият глупак не може да даде дори смислено обяснение. Ама че работа. Стен със сигурност ще убие проклетия идиот, но аз мисля да го изпреваря. Пресвета майко на гравислед! Ще разпъна на кръст нещастника. Ще го повия с червата му — спря за миг. — Не мога да повярвам, по дяволите!

Императорът вдигна фиша, сложи го на диаскопа и сканира декодираното съобщение, предадено с личния имперски команден код.

Сканира го отново, после изръмжа.

— Не е добре, Йън. Никак не е добре.

— Не е добре… ясно — Махони се овладя. — Вие командвате. Колко високо ще обесим този… който и да го е направил? Не че има значение. Какво можем да направим, за да ограничим щетите?

Императорът се замисли за миг.

— Нищо. Станалото станало. Лично ще се уверя, че нашият амбициозен стрелец ще си получи заслуженото. Но това е всичко. Никакви разследвания, Махони. Това е заповед. — Той замълча за миг. — Е, значи ни се провали процеса за военни престъпления. Но не е болка за умиране. Толкова дракх е оставил Тайният съвет, че едва ли някого го е грижа какво се е случило с Малперин и Ловет.

— Значи така — ахна Махони невярващо. — Тези двамата просто са… изчезнали?

— Нещо такова. Както казах — станалото, станало. Налей ми едно питие, Йън. Ще пием, за да изпратим душите им в ада, както казват косматите приятели на Стен.

Йън се втренчи в Императора, после се изправи и отиде до масата, където откри каната със стрегг.

Вечният император обърна стола си и погледна към изпепеленото от експлозията място, където някога се издигаше дворецът му Аръндел. Възстановяването беше започнало.

Махони не можеше да види лицето му.

Вечният император се усмихваше.