Завръщането на императора

Глава 20

Пет минути след като се качи на борда на „Сантана“, Рашид реши, че Патипонг е можел да направи някои още по-съществени забележки относно дракха, в който той нагазваше в момента. После се зачуди защо му е отнело толкова време, за да го осъзнае.

Сигурно е било заради лудата суетня. И капитан Джарвис, и помощник-капитан Моран се оттеглиха да обсъждат плановете си, щом се качиха на кораба. Навярно, помисли си Рашид, не би трябвало да обмислят нещо друго, освен непосредственото излитане, защото можеха да се появят доста неприятни алтернативи.

Няколко поколения деляха „Сантана“ от времето, когато е можел да мине за малък товарен кораб. Не ставаше за друго освен за старо желязо, но явно собственикът му беше решил, че в корпуса му все още искри живот и може да донесе печалба.

Вероятно никога не бе блестял с красота. Когато грависледът на космодрума докара Моран, Джарвис и новия им готвач на рампата, водеща към кораба, Рашид се опита да отгатне за какво е бил проектиран „Сантана“. Не му хрумна нищо. Корабът се състоеше от три издължени „жълъда“, свързани с Х-образни връзки отгоре и отдолу. По средата, между „жълъдите“ се извисяваше огромна цистерна. Двигатели и гориво, реши Рашид. Но защо отпред? Възможно ли беше развалината отначало да е била захранвана с някакво друго гориво, а не с АМ2? Невъзможно. Никой не би си играл да преправя подобен динозавър. Нито биха му издали разрешителни. Или напротив?

В единия „жълъд“ се намираха контролните зали и отделенията на екипажа, в другите два имаше товар. Помещенията за екипажа бяха също толкова объркващи, колкото и външния вид на „Сантана“. Рашид се загуби на няколко пъти, преди да открие кухнята и каютата си. Някои коридори бяха преграждани, после, според прищявката на поредния собственик, в тях бяха изрязвани отвори. Подмина отсеци, пълни с отдавна изоставени машини, за които явно е било по-евтино да бъдат изключени, отколкото предадени за старо желязо. Рашид очакваше най-лошото, когато се добра до царството си. Оказа се оптимист. Печките-близнаци бяха толкова стари, че най-вероятно работеха с дърва. По-късно щеше да мисли за този проблем. Откри каютата си и изпита благодарност. Беше ужасно мръсна, естествено. Но поне работата му като готвач му осигуряваше самостоятелно помещение.

Койката — ако висящото от едната стена походно легло заслужаваше тази титла — имаше предпазни колани. Рашид сериозно се замисли дали да не се върже с тях преди излитането. По този начин, ако „Сантана“ се разпаднеше, както очевидно смяташе да направи, щеше да остане един разпознаваем труп за погребението в полето на просяците.

Вяло си помисли, че това наистина ще се окаже такова приключение, каквото Патипонг беше обещал, и зачака корабът да отлети от Йонгчукл.

Корабите не „ревяха“ в космоса, освен може би в старовремеските документални филми или в нескопосано направените живина. Но „Сантана“ правеше точно това. За миг и на него самия му се докрещя. Генераторите на Маклийн създаваха усещането, че „надолу“ е в десетина различни посоки, преди двигателите „Юкава“ да се включат. От мостика задържаха „Сантана“ на „Юкава“, докато корабът не напусна атмосферата. Ужасно хабене на енергия — но най-вероятно преходът към АМ2-гориво в атмосферата значеше сигурна гибел за тази развалина.

Комуникационната уредба изжужа.

— Готвач. Спри да се размотаваш. Офицерската вечеря да е готова до час. Екипажът ще яде малко след това.

Рашид отиде в кухнята, където го чакаше Моран. Забеляза, че помощник-капитанът носи огнестрелно оръжие.

Моран го заведе до складовото помещение, отключи го и му каза да си избере, каквито продукти пожелае.

— За колко души готвя?

— От тези припаси — за мен, капитана, главния инженер. Припасите за екипажа са извън кухнята. Храната трябва да е за дванайсет души.

Рашид не се изненада, че припасите в заключения склад се различават от тези в хранилището за екипажа. Офицерските дажби бяха по стандартите за корабите, но за екипажа имаше само дълготрайни войнишки припаси, изостанали кой знае откога — ако ги дадат на военните, те със сигурност биха се вдигнали на бунт. Да. Плачеха за метеж.

Рашид се опита да скалъпи няколко менюта от продуктите, с които разполагаше. Беше гений в умението да сготви нещо прилично от всеки дракх, който му даваха. Гений да, но не и бог. Подправки? Някаква синтетична течност с вкус на сироп. Сол… и тези стари военни дажби май бяха обработени със сол. Всичко останало отдавна беше изгубило вкуса си.

Забърка различни видове храни в каша, която се надяваше, че може да мине за яхния, постави я на котлона и приготви вечеря за офицерите.

Оказа се, че не е необходимо да полага особени усилия. Джарвис се беше оттеглил в каютата си, за да се награди за успешното извеждане на „Сантана“ от атмосферата. Моран механично поглъщаше храната, докато си играеше със салфетката. Главният инженер, мрачна жена на име Д’вийн, изгълта половината от порцията си и изчезна в машинното отделение. И тя като Моран беше въоръжена.

После трябваше да нахрани екипажа. Оказа се, че няма нужда.

Поне за шест вахти моряците нямаше да изтрезнеят достатъчно, за да се появят на масата.

Така че Рашид прекара времето си в чистене на кухнята и в мислене. Какво правеше тук? И по-важното, защо му се струваше, че е на правилното място? Не можеше да каже. Почисти кухнята. Моран отхвърли молбата му да облече скафандър, да изтегли атмосферата и да остави боклуците да изчезнат във вакуума.

— Първо, не знам дали скапаната клапа работи. Второ, не искам да рискувам нарушения в целостта на корпуса. Трето, няма гаранция, че ще успеем да се херметизираме успешно, след като приключиш. Четвърто, никой не се интересува от тази работа. Пето, затрупан съм с достатъчно дракх, за който да мисля. Махни се от мостика ми. Следващия път няма да си тръгнеш жив.

Рашид схвана.

На вечеря Моран неохотно похвали готвача. Ястието пред него беше по-хубаво от обичайното. Рашид откровено призна, че е използвал някои нови подправки. Глюкоза, ацетонови съединения, минерали, мазнини, креатин… Моран му нареди да млъкне, преди Рашид да успее да спомене пикочната киселина.

Екипажът беше изтрезнял достатъчно, за да се съсредоточи в новия си враг: Рашид. Нямаше какво да правят на кораба, освен да се молят да оцелее до кацането, където щяха да имат шанс да дезертират. Запечатан товар — щеше да донесе нови неприятности по някое време. Следващият, все още неизвестен космодрум? Щеше да е поредната забутана дупка — „Сантана“ поемаше само тези поръчки, които никой друг не желаеше да поеме, към светове, на които само най-отчаяните биха се приземили.

Офицерите? Джарвис беше или пиян и невидим, или пиян и видим, или трезвен с вид на призрак, прикован към собствения си мостик.

Моран? Оплачи се на помощник-капитана и се надявай все още да има някакви превръзки в онова, което наричаха лазарет. Рашид се възхищаваше — донякъде — на смъртоносната заплаха, която се излъчваше от Моран. Беше неспособен да издаде заповед, без да нанесе удар, а ударът винаги беше болезнен, достатъчно, за да причини агония за миг, час или ден, но недостатъчно, за да освободи човек от вахта.

Д’вийн? Защо да се занимават с нея? Тя поддържаше двигателите на „Сантана“. Освен това не бе по-различна от другите. Би приела всяко място, за да се махне от тази развалина. Времената бяха тежки за всеки моряк в дълбокия космос. Значи ще го отнесе готвачът. Със сигурност той е виновен за всичко. Няма значение, че е дошъл само час преди излитането.

Известно време Рашид не обръщаше внимание на обидите и заплахите. После се случи следното: супникът се разби в стената. Този, който го беше хвърлил, го последва. Някой извади нож. Ножът се пречупи надве и Рашид се опита да стори същото със собственика му. Останалите от екипажа се нахвърлиха върху Рашид и последваха супника в полета си към стената.

Късно през нощната вахта, когато чу бумтенето по вратата, Рашид реши, че екипажът се отличава със забележително упорство. След като тупурдията спря, Рашид разбуди моряците, които не бяха на смяна, и ги накара да отнесат отмъстителите в лазарета. Превърза ги, доколкото можа. Нямаше нито необходимите средства, нито знания, за да намести счупения нос на втория мъж, но се утеши, че не е нито първият, нито дори най-вероятно десетият, който го е разбивал. Намести крака на третия и на следващия ден, когато Моран заплаши да заключи безполезния засега моряк, Рашид го убеди, че може да го използва като помощник в кухнята.

Не че имаше какво да се прави между приземяванията. На нормален кораб сигурно щеше да има поддръжка, оправяне на товара и така нататък. Но на „Сантана“… Защо да си правят труда? Изтъркай ръждата и спокойно можеш да минеш през дупката, която ще се образува в корпуса.

Това създаваме допълнителни поводи за недоволство — екипажът нямаше с какво да се занимава, когато не беше на вахта. Моран не беше чак толкова жесток помощник-капитан — стига моряците да не му се пречкаха и да се явяваха на вахта, той не ги закачаше.

Много, много глупаво, помисли си Рашид. Обстановката се нажежаваше. Унинието на екипажа прекрачваше границата на оплакванията. Бяха започнали да си шушукат нещо. Заговорничеха тихо по коридорите или в неизползваните отсеци. Такива разговори можеха да бъдат само за убийство или метеж. Или и двете.

Рашид наблюдаваше внимателно и надаваше ухо. Имаше трима моряци, за които предполагаше, че са водачите на начинанието. Използва новопридобития си помощник, за да научи повече за тях.

После ги потърси. Единият беше участвал в нощната нападателна група. Т’Орстен беше от хората, които си търсят белята и вечно се забъркват в неприятности. Заплаши Рашид, че част от тези неприятности ще му се стоварят на главата при първия удобен случай.

Втората беше обикновен бияч. Кади. Гризеше я завист, че Моран е по-опасен бияч от нея.

Третата не беше толкова елементарна. Инженерен техник Питкерн. Тя се опитваше да говори като другите и отчасти успя. Но Рашид долови белезите на образованост в речта й, затова концентрира вниманието си към нея. И това беше забелязано.

Тя го потърси в каютата му.

— Исках да попитам нещо за вечерята — рече и посочи към комуникационната уредба.

— Чисто е — отвърна Рашид. — Моран или някой друг беше поставил подслушвателно устройство. Вече не работи.

— Твърде добре си запознат с тези неща за обикновен готвач.

— Не ги разбирам чак толкова. Просто съм внимателен.

— Да не си от КДТ?

Рашид поклати глава.

— Знаех си. „Превози «Пийз»“ не наемат други освен стачкоизменници. Или такива, които нямат профсъюзна карта.

— Като теб?

— Трудно е да се държиш на положение, след като си бил без работа няколко години. Освен това там, откъдето се качих, организирането на профсъюз беше малко рисковано.

Любопитството на Рашид към Питкерн беше задоволено. Времената за корабния, докерския и транспортния профсъюз бяха тежки. Организацията се славеше като борбена и съвсем разбираемо агресивна, когато биваха нарушавани правата на членовете й. Сривът в имперската икономика обаче беше дал възможност на работодателите не само да налагат неправомерни договори на работниците на всеки космодрум, но и да вписват в черните списъци всеки представител на профсъюза.

— Причината, поради която исках да поговорим, е, че този дракх не може да продължава както досега — каза Питкерн. — Ако Моран не пребие някого до смърт, Джарвис ще се нафирка и ще ни закара право в някоя умираща звезда.

— Метеж не се прави лесно.

— Никой не е споменал такова нещо. Все още.

— Какви други възможности имате — имаме? Не виждам спасители на хоризонта.

— Бързо схващаш — кимна Питкерн. — Разбира се, другите още не са го осъзнали.

— Колко участват?

— Десет. С теб ще станат единайсет.

— Не е зле за начало, но предимството не е наша страна. Ако развеем черния флаг, ще си навлечем страхотни последици. Особено ако някой офицер бъде убит или оставен да умре. Властите стават враждебни, когато се случи такова нещо. Ще ни преследват и ще ни избият.

— Говориш, сякаш имаш известен опит?

Рашид понечи да отговори: „Не и през последните хиляда години“ — но се спря. Откъде му хрумна това? Той не беше Матусал.

— Чел съм по въпроса — каза на глас. — Но да кажем, че все пак дракхът се забърка. Какво тогава? Ще имаме кораб. С половината от горивото в резервоарите. С товар. Какво ни дава това? Тази развалина не е подходяща за контрабанда, а пирати съм виждал само на живино. Да кажем, че се отправим към първото контрабандистко скривалище, което успеем да открием. Какво ще получим за товара? Или пък друг въпрос: Накъде ще се отправим? Към някоя пустош с канибали или затънтен край, където да ударим Моран по главата, да скочим от кораба и да живеем с това, което имаме?

— Добри въпроси — кимна Питкерн, след като помисли малко. — Имаме нужда от още информация, за да решим какво да правим. Проблемът е да не вземе някой да превърти и да забърка кашата.

— Тук са само дванайсет горили, не би трябвало да те затруднява да ги държиш изкъсо — заяви Рашид.

— За известно време — съгласи се Питкерн. — Мога да се справя. Но те няма да се въздържат дълго. Най-добре е бързо да открием информацията.

Четири корабни дни по-късно успяха. Крайната им цел беше Кайренес — по-точно, главният свят Дюзабъл.

— Това не е хубаво — отбеляза Питкерн. — Била съм там, макар и за кратко. Ако е имало и едно почтено същество в цялата система, не съм го срещнала. Освен това са в икономическа депресия. Ако напуснем кораба там, ще останем без работа за дълго време. Ти знаеш ли нещо за Дюзабъл?

Рашид тъкмо щеше да каже „не“, когато нещо го накара да спре. Внезапно осъзна, че знае адски много за системата. Както и за начина, по който протичат нещата там. Но не можеше да си спомни някога да е ходил там или да е чел нещо за Кайренес.

— Малко — каза той. — Това едно на ръка. Сега ще е много хубаво, ако разберем какво превозваме.

— Попитах Моран. Шамароса ме.

— Херкулес помага на тези, които си помагат сами.

— Моли се на своите богове. Аз ще се придържам към Джек Лондон. Ако решим да се прокраднем зад въздушната камера и Моран види алармата да просветва, и двамата с теб ще се озовем в космоса, преди да се усетим.

— Алармата към въздушния шлюз е обезвредена от около седмица. Уверих се, че поне един от костюмите е здрав. Сега ще проверя състоянието на другите.

— Добре, добре. Първо подслушвателно устройство, сега и аларма. Като за готвач си доста добър шпионин. Хайде да го направим. Сега е времето на първа вахта. Моран спи като труп, стига да не се опиташ да влезеш в отделението му.

Двамата излязоха през въздушния шлюз, колкото се може по-безшумно. Рашид трепна при изсъскването на излизащия въздух и стенанието на заключващия механизъм. Изтеглиха се през отвора, като внимаваха магнитнитните подметки на ботушите им да не издрънчат в корпуса. Питкерн измъкна въжемет и стреля — задържащият край се провря през Х-образните метални греди.

Издърпаха се с ръце, стигнаха до товарния отсек и влязоха вътре. Свалиха лицевите стъкла, намериха лост и се захванаха за работа.

— Благословена да е светата ми майчица — възкликна Питкерн след малко — Има поне един човек на Дюзабъл, който не е засегнат от депресията. Екзотични плодове. Ликьори. Вина. Една от касите е пълна с бижута. Живеем като кучета, а такива блага били под носа ни. Едвам се удържам да не фрасна Моран в мутрата и да наредя да избият останалите. Какво ще правим сега?

— Интересно — отбеляза Рашид. — Няма никаква идентификация в товарителните списъци. Само: според инструкциите на капитана.

— Добре. Отново ще повторя: Какво ще предприемем сега?

— Мисля, че… може би е време за метеж.

— Това е лесна работа. Но какво ще правим после с всички тези съкровища? Контрабандистите ще платят скъпо и прескъпо за подобен товар.

— Може би. Но първо метежът, а въпросите после.

Метежът мина безболезнено, ако може да се използва само преносното значение на думата. Рашид беше дал изрични заповеди, така че взеха само четирима от дванайсетте заговорници — тези, които Рашид сметна за достатъчно уравновесени.

Джарвис беше лесен. Кади, на вахта на мостика, изчака докато капитанът се умори да носи накичения си с оръжия униформен шинел и го остави на закачалката. Следващия път, когато Джарвис мина покрай нея, калъп сапун, увит в чорапогащник, го цапардоса по главата. Отнесоха го до каютата му и след като я претърсиха щателно за оръжия и взеха запечатаните корабни инструкции, я заключиха.

Моран изискваше малко повече усилия. Една жена от екипажа, избрана заради стройната си фигура, се покачи на един от тръбопроводите, минаващ над вратата на каютата на помощник-капитана. Сетне го повикаха за следващата вахта. Когато той излезе, жената си каза молитвата и скочи отгоре му.

В суматохата, докато Моран се опитваше да се освободи, Рашид, Питкерн и Т’Орстен притичаха по коридора и го повалиха. След няколко удара той изпадна в безсъзнание.

Знаеха, че има скрити оръжия в каютата си, затова го заключиха в друга, която беше съвсем празна. Тоалетната й обаче работеше, щяха да му подават храна през малкия процеп в долната част на вратата.

Рашид попипа разбитата си устна и се отправи към машинното и Д’вийн. Носеше оръжието на Моран, за да я заплаши. Д’вийн обаче не се впечатли. Поиска само да й обещаят, че когато ги хванат и съдят за метеж, ще свидетелстват, че тя се противопоставила с всички сили.

— Нямаме намерение да ходим на съд — каза Рашид, — но ако това стане, ще получиш спасителния си билет.

Метежниците свикаха съвет в офицерската стая — след като Рашид и Питкерн внимателно подбраха какво от плячката да използват за пира по случай победата. Разрешиха да раздадат по половин бутилка алк на моряк. На Рашид и това му се видя много.

Питкерн се беше погрижила само тя и готвачът да имат оръжия. Т’Орстен изръмжа от бяс, когато научи, че не може да изхвърли Моран в космоса, нито да се позабавлява с луксозния товар или да си отмъсти на Д’вийн.

Рашид го остави да беснее, но като видя, че не се успокоява, а се нахъсва още повече, го цапардоса и го зашемети. Пъхнаха го при Моран и се върнаха в залата.

Рашид отвори запечатаните инструкции и ги прочете, повдигна вежда и ги подаде на Питкерн.

— Предполагам, че това решава какво ще правим оттук нататък — каза тя. Беше пребледняла. — Ще потърсим някакви контрабандисти, ще захвърлим кораба и товара и ще направим всичко възможно да изчезнем.

Сетне прочете на глас инструкциите:

— „Приземете се в бла-бла сектор, изпратете еди-какъв си сигнал. Товарът ще бъде взет от персонал, упълномощен лично от тайрен Йелад, копие от подписа е приложено по-долу.“ Това е владетелят на цялата проклета система, а ние току-що свихме играчките му. Добре го даваме.

Нещо се раздвижи в главата на Рашид. Йелад… Йелад…

— Размърдайте си задниците! Можете да загубите всичко, включително и оковите си — завърши Питкерн.

— Не! — извика Рашид. — Мисля, че трябва да изпълним доставката.

Без да обръща внимание на увисналата й от изумление челюст, той си наля алк за наздравица. Нещата наистина се развиваха прекрасно.

Глава 21

Тайният съвет изпадна в безпомощна ярост след нападението над конвоя с АМ2. Престъплението спрямо Империята — тяхната Империя — изглеждаше дори още по-тежко, защото самите те бяха извършили кражба. Огромната цена в кредити и кръв, провалът на големите надежди, които бяха възлагали на доставката на АМ2, и най-накрая унижението, че някакви подивели пирати са успели да надвият имперските сили, бяха достатъчни да ги доведат до нервен срив.

Имаше немалко индикации, че нападението е плод на зловещ кроеж. Участваха ли в него Хонджо? Никой не знаеше. Близначките Краа предположиха, че може би не са били толкова далече от истината, когато отправиха своите обвинения за участието на Хонджо в заговора за убийството им. Нападателите също ги озадачаваха. Какво търсеха Бор толкова далече от дома си? Малперин смяташе, че са просто наемници. Още нещо накланяше везните в полза на това: човекът, появил се на екрана по време на всяващите ужас действия на Бор, беше идентифициран: Стен. Беше разпознат като по-дребния мъж в цивилни дрехи на организираните от заговорниците военни игри, когото Кес се беше опитал да залови преди това. Бивш възпитаник на „Богомолка“ и отколешен познат и вероятно приятел на мъжа, когото навремето смятаха за мъртъв: флотски маршал Йън Махони, човекът, оркестрирал покушението срещу тях на Земята. В мига, в който се установи връзката между Стен и Махони, повечето от членовете на Съвета бяха напълно уверени, че Махони стои зад всичките им беди.

Внимаваха да не изтъкват истинските причини — като например доста голямата вероятност Махони да ги подозира в убийството на Вечния император. Така че бяха предпазливи в очернянето му, особено пред най-новия член на управителното им тяло, полковник Пойндекс.

Дори и да се учудваше на невероятната параноя на новите си колеги, Пойндекс с нищо не го показваше. Беше се присъединил към тях, готов да разшири влиянието си колкото е възможно. Заради това и не направи никакъв опит да потуши гнева им.

Тайният съвет искаше глави, и то веднага.

Пойндекс използва всичките си умения, за да им помогне да се разправят с колкото е възможно повече хора. Беше съставен нов и още по-голям списък от заподозрени. Ловци бяха изпратени да ги издирят и да ги изправят пред експедитивното правосъдие. Пойндекс внимаваше подписът му рядко да попада върху тези заповеди, а когато това се наложеше, винаги да бъде на последно място след другите петима.

Чистката не се възприемаше добре от топящите се съюзници на Съвета. Много от жертвите имаха приятели или роднини сред тях. Пойндекс съзнаваше, че това не може да се избегне. Надяваше се, че Съветът ще задоволи жаждата си за мъст, преди да се удави в кръвта, която проливаше — а той правеше всичко възможно да запълва списъците със същества, които нямаха особено значение за никого.

Само в едно ги възпря, макар и деликатно. Когато започнаха да търсят нови жертви, от които да заграбят АМ2, той заяви категорично:

— Мисля, че трябва да отложим този въпрос за известно време.

— Дай ни поне една основателна причина за това — изръмжа Ловет.

— След инцидента с Хонджо — продължи Пойндекс — дори кръгъл глупак би се усетил, че истинската причина за нападението ви е била да вземете АМ2. И че те нямат никакво участие в какъвто и да е заговор.

— Разбирам какво имаш предвид — обади се Малперин.

— Проклятие! — избухна една от близначките Краа. — Какво значение имат някакви си Хонджо? Шайка бандити — това са те. Всеки го знае. Не се ползват с особени симпатии.

— Възможно е — каза Пойндекс, — но ако веднага нападнем друга богата на АМ2 система — независимо на какво основание, — тогава всичките ни съюзници ще се почувстват потенциални бъдещи цели.

— Напълно вярно — съгласи се дебелата Краа. — Със сестра ми набелязахме някои подходящи кандидати, които няма да събудят подозрение.

— Сигурен съм в това — отвърна Пойндекс — и мисля, че всички ваши съображения трябва да бъдат взети под внимание. Но не сега. Не още. Или ще загубим твърде много от поддръжниците си.

Те оцениха мъдростта на думите му. Но за да се подсигури, Пойндекс предложи като част от чистката да бъдат предприети някои особено кървави действия. Това им помогна да се поуспокоят. А също така и да започнат мащабното начинание да доведат съществата, отговорни за кражбата на АМ2, на съд. Пойндекс беше надушил „гнилата риба“, която Съветът се опитваше да скрие: Йън Махони, бивш шеф на същия разузнавателен отдел, който той командваше. Много интересно. Беше ли Махони просто крадец? Може би. А може би не. Защо колегите му толкова се страхуваха от него?

Сигурен беше, че по един или друг начин скоро ще види цялата картинка и тази информация щеше да му послужи добре. Междувременно, като младши член на Тайния съвет, той се стараеше да угоди на всички.

Освен него още един от членовете на Съвета беше сравнително доволен.

Кес откри, че му е трудно да прикрие скуката си. Изобщо не го вълнуваше какво ще произтече от всичко това. Положи усилия да изглежда заинтересуван и да изказва мнението си, когато му го поискат. Но в този ден на гнева Кес беше получил изключително добри новини.

Информационните бази данни на неговия единствен по рода си компютър бяха натъпкани догоре, благодарение на Лагут, Пойндекс и цял взвод от историци — книжни плъхове. Компютърът обработваше събраните данни от няколко седмици и най-накрая разполагаше с всички факти и с половината слухове, които се ширеха за Вечния император.

Кес едва събра смелост да формулира въпроса. Вярата беше хубаво нещо — но само вяра не стигаше. Като учен и изобретател, Кес разбираше това по-добре от всеки друг. Луд ли беше да си въобразява, че Вечният император не е мъртъв? Въпреки всички доказателства? Въпреки свидетелите? Въпреки записа на самото покушение?

Само компютърът можеше да даде отговор. Беше му предоставена всяка подробност около известните предишни покушения срещу Императора. Но какво щеше да прави, ако попита, а вероятността се окаже неприемливо ниска? Кес беше сигурен, че подобен отговор ще го тласне към пълното умопомрачение. Но ако не попиташе, нямаше никога да разбере. Буквално беше в позицията на същество, на което са съобщили, че вероятността да продължи да живее е известна величина. Оставаше му единствено да надзърне в кристалното кълбо, за да узнае каква е. Да погледне беше също толкова трудно, колкото да не й обърне внимание.

Най-накрая погледна.

Прогнозата беше, че вероятността Вечният император да е жив е деветдесет процента.

След тази новина Кес се задейства.

Далеч от този дебат се намираше друго невероятно щастливо същество.

Господин Еку се беше потрудил здравата след срещата си с Махони. Докато неговите помощници разглеждаха законовите основания, древни и съвременни, той много внимателно загатна идеята за предложението на Стен: да се сформира безпристрастен трибунал, който да съди Тайния съвет за покушението над Вечния император.

Разбира се, подобен въпрос не можеше да бъде поставен директно. Но след като се увери, че в ограничения набор от системи, с които работеше, съществата със сигурност нямаше дори и да намекнат за неговата нелоялност, и съвсем не биха се разбягали, обхванати от паника заради неговото присъствие, той успя опипом да открие пътя към целта си.

Беше разбрал, че ако подобен трибунал бъде предложен, има същества, които би могъл да склони да се присъединят към заседателите. Щеше да е много трудно, но далеч не невъзможно. Преди да отправи запитване, създанието Манаби имаше нужда от законова основа за свикването на такъв трибунал. Ако нямаше такава, цялото начинание щеше да се окаже безсмислено.

Господин Еку намери своя прецедент.

Както и предполагаше, отговорът се коренеше в ранните дни на Империята. По времето — преди около две хиляди години, — когато по голямата част от Империята дори не беше съществувала. Всъщност местата, които сега бяха гъсто населени и се смятаха за същинското сърце на Империята, тогава са били само диви покрайнини, където законите не са значели почти нищо, а редът е бил само празна дума. Време, в което е можело да изминат цели шест години, преди Имперски окръжен съдия да посети някой от регионите, за да разреши местните спорове.

Вечният император бе бил напълно наясно, че много неща могат да се объркат, ако се оставят без надзор. Затова бе насърчил създаването на местни магистратски тела, овластени с правомощията да разрешават почти всички цивилни искове. Техните решения са можели да бъдат обжалвани пред Имперския губернатор, но времето, необходимо, за да се стигне до изслушване, а какво остава за произнасяне на присъда, било толкова огромно, че малцина се възползвали от тази възможност.

В случай на углавни, заплашващи живота престъпления, Императорът бе бил далеч по-предпазлив. Господин Еку можеше да разчете съмненията му, скрити между редовете. Затворите и екзекуциите лесно можели да станат средство за отмъщение. Едва ли Вечният император бе бил толкова загрижен за моралността на подобни действия, по-скоро е бил неспокоен, че подобни неразрешени престъпления ще създадат допълнителна нестабилност, кървави разправии и разрастващи се войни.

В такива случаи магистратите били леко ограничени в правомощията си. Ако заподозрян опасен престъпник бъдеше изправен пред тях, те можеха само да определят дали е вероятно такъв вид престъпление да е било извършено, какво точно би могло да е и каква е вероятността съществото пред тях да е отговорно. За да определят уликите, те призовавали свидетели — като можели да ги докарат на свидетелската скамейка със сила, ако се налага, да арестуват всички заподозрени и да задържат за обида на съда всеки, който им се опълчи.

Ако доказателствата сочели към заподозрения на подсъдимата скамейка, трибуналът имал правото го подведе под отговорност. Ако го сметнели за особено опасен, можели да го пратят в затвора, докато пристигнеше Имперски съдия, който да разгледа случая.

Системата работела толкова добре, че Императорът я беше запазил хиляди години. Така че господин Еку имаше не един случай, на който да основе претенциите си, а милиарди.

Беше намерил средството за постигане на правосъдие. Сега се нуждаеше от съдии.

Глава 22

Едрото ченге, което се разхождаше из доковете беше в доста кисело настроение. Грозноватият „Сантана“ беше напълно притихнал — досущ като мястото, на което се беше приземил. Люковете останаха здраво заключени въпреки нееднократните усилия да накарат някого — когото и да е — да отвори.

Лейтенант Скинър ругаеше тихичко и хвърляше мрачни погледи към бездейните работници, които се присмиваха на усилията й. Нейният отряд от стачкоизменници остана безмълвен. Ако подигравките на тълпата ескалираха в насилие, те бяха твърде далече от собственото си отделение, за да могат да очакват някаква подкрепа. Нямаше да има репресивни мерки. КДТ-профсъюзът беше твърде силен, а джобовете му твърде дълбоки, дори и в тези времена на небивала безработица.

Скинър не можеше да разбере какво се е объркало. Капитанът на окръга й беше казал, че това е фасулска работа. Малка услуга за тайрен Йелад, която щеше да се отрази добре на досието на Скинър.

От нея се искаше да достави товара от „Сантана“. Няколко лични и тайни вещи за тайрена. Работа, която трябваше да се свърши с обичайната за Скинър дискретност.

Използването на стачкоизменници не беше необичайно, нито дори провокиращо. В такива случаи човек се обръщаше към разпоредителя на съответния профсъюз, който щеше да отпусне необходимия брой същества за извършане на работата. Таксата за ползване беше двойно по-голяма от обикновената надница — след което на стачкоизменниците им се позволяваше да разтоварят, а разпоредителят плащаше на доставчиците. Запазваше тлъст дял и за себе си, разбира се. И така и трябваше. Самата Скинър беше спечелила доста по подобен начин в работата си като полицай.

Добре, какво тогава се беше объркало? Бяха докарали разтоварващата машина до кораба, но никой не беше излязъл от него. Скинър беше натиснала клаксона нетърпеливо, за да даде знак. Никакъв отговор. Още веднъж. Пак без резултат. Що за игра беше това? Имаше достатъчно мордида в джоба си, за да плати на всички — от капитана до последния моряк на „Сантана“, ако се наложеше.

Разпоредителят излезе от кабинета си. Ако се съдеше по изражението му, чакаше я дълбок дракх.

— Разкарай се оттук! — излая й той.

— Защо, по дяволите? Имаме сделка, не помниш ли?

— Сделката отпада. Единствената причина да те уведомя, вместо да пратя няколко от момчетата да те ступат, е, че сме правили бизнес и преди. А сега се махай.

Скинър избухна и тъкмо се канеше да стовари нарастващия си гняв върху този безполезен боклук, когато се чуха одобрителните викове. Извърна се да посрещне новата заплаха и зяпна.

Това беше солон Кенна! Приближаваше се с голяма група помощници, огромна тълпа работници на КДТ и новинарски екип. О, божичко. Усети, че е време да се маха. Трябваше да се досети по-рано. Беше годината на изборите. Всъщност изборите бяха само след две седмици, което правеше нещата още по-лоши. Особено след като съперник на тайрен Йелад беше самият Кенна. Да върви по дяволите окръжният капитан. Тя се омиташе.

Солон Кенна застана пред кораба. Беше внушителен, застаряващ мъж, който имаше осанката на опитен политик и наистина беше такъв, Носът му беше почервенял от многото часове, прекарани с бутилката, но очите и инстинктите му бяха все така изострени. А в усмивката му можеше да потъне цял хипопотам. Сега той насочи цялото й очарование към питомния си новинар.

— Няма да говоря повече за вероломството на моя опонент. Вместо това ще оставя фактите да говорят сами. Скоро те ще се разкрият пред вас, когато уверя малтретираните и честни работници вътре, че са сред приятели — и те излязат с ужасяващото доказателство за алчността на тайрен Йелад.

— Задръж за секунда, шефе — каза новинарят. — Сигурен ли си, че искаш да кажеш вероломство? Искам да кажа, да наречеш нещастника торба, пълна с лъжи, може да е малко прекалено. Де да знам. Думата е някак… тежка. Може да накара хората да си помислят, че си се изчерпал.

— Няма проблеми, направи го както решиш. Вярвам на професионалната ти преценка.

— Втори въпрос. Как да наричаме тези приятели? — попита новинарят. — Не искаме да споменаваме, че са метежници, нали? Искам да кажа, не това е важното, нали така?

— Определено не — съгласи се солон Кенна. — Това, което наблюдаваме тук, е несправедливост в огромни мащаби.

Преди да успее да продължи, се чуха развълнуваните викове на работниците на дока, когато главният люк на товарното отделение се отвори и опърпаните членове на екипажа заизлизаха.

Рашид остана встрани и наблюдаваше със странен и някак професионален интерес как се развиват събитията. Питкерн се оказа подходящият човек за интервюто. Другите метежници взимаха пример от нея и според Рашид свършиха добра работа. Но контрабандният товар щеше да се окаже решаващ, така или иначе. Кенна подходи като опитен професионалист. Изражението му се променяше от тъга към гняв, предизвикан от алчността на тайрен Йелад, позволил си да изразходва намаляващите запаси от АМ2, за да си достави скъпи луксозни стоки, докато собствените му хора умираха от глад.

Не беше зле, помисли си Рашид. Макар, че човекът имаше лошия навик да си служи с твърде сложни думи без нужда. Нямаше значение, че ги използваше неправилно. Хората и без това нямаше да го разберат. Най-вероятно обаче щяха да решат, че говори твърде помпозно. И все пак повечето му изстрели попадаха в целта.

Още веднъж се зачуди откъде знае толкова много за подобни неща. Но избута въпроса настрани, заедно със странното усещане, че е наблюдаван от някой или от нещо на границата на полезрението му.

Видя Питкерн да посочва към него. Кенна погледна към тях и се озъби — широка вълча усмивка. Рашид не знаеше какво означава тя, но скоро щеше да разбере. Солон Кенна махна на снимачния екип да остане по местата си и се отправи към него. Рашид реши да си затрае и да изиграе картите си както дойде.

Кенна се изтъпани пред него, озарявайки половината док с усмивката си.

— Как е, приятелю? — попита той. — Аз съм солон Кенна. Скромният представител на тези бедни работещи същества.

После, докато се здрависваше с него, Кенна се наведе и прошепна:

— Получих известие, че ще пристигнеш. Трябва да поговорим по-късно.

Рашид се поколеба, кимна и каза:

— Прав си. Трябва да поговорим.

Системата Кайренес беше съвкупност от десетина населени агросветове и голямата пристанищна планета Дюзабъл. Тук покойният Танз Суламора беше натрупал второто си състояние — с корабостроителство. Заводите, работили на три смени по време на войната, сега бяха изоставени. АМ2 кризата беше ударила почти всичко на Дюзабъл.

Това би се отразило зле на всяка планета. Но за Дюзабъл беше катастрофално. Защото системата Кайренес беше политическа отживелица. На Дюзабъл всъщност имаше една индустрия: политиката. Почти нямаше създание на планетата, което да не дължеше своето съществуване на някой покровител — бил той просто наркодилър, работник, полицай, бизнесмен, джойбой, началник на отдел или самия тайрен Йелад.

Системата беше тромава, корумпирана до самите си основи, но беше работила векове, и то добре. А от трийсет години я управляваше тайрен Йелад. Неговото влияние беше толкова всеобхватно, че никой не хранеше големи надежди, че някога може да бъде победен. Все пак това, че печелеше с лекота изборите на всеки четири години, не означаваше, че противниците му са напълно безпомощни.

В системата имаше и проверки, и отчетност. Какво от това, че те също бяха заразени от корупцията. Подчинен на Тайрена беше Съветът на солоните. Всеки негов член ръководеше група от окръзи и награждаваше техните гласоподаватели с работа, съвет или влияние. Съвършеният солон се грижеше никой да не остане незащитен. Ако някой имаше проблеми с парите за храна, отиваше при окръжния капитан. Същото се отнасяше за съпруг или съпруга, чиято половинка пиянстваше или буйстваше. В болницата се осигуряваха платени престои. Глобите биваха намалявани или дори опрощавани.

А парите за подкупи се лееха постоянно. Проститутките плащаха на сводниците си, които на свой ред плащаха на полицаите. Самите полицаи плащаха за участие в доходни акции или за да бъдат включвани в ценни удари, като нравствените престъпления, или преминаването през богатите курортни области. Също така плащаха за ранг, който ги поставяше по-високо в стълбицата на мордида. Шефовете на мафията плащаха и на полицаите, и на политиците. А всички дружно плащаха на окръжните капитани, които на свой ред изливаха кредитите в касите на солона, който контролираше областта им.

Солоните, на свой ред, поделяха мордидата с главните си водачи, които ръководеха цялото представление. Тайрен Йелад беше добър пример за такъв водач. Беше дошъл на власт като реформатор, както и тайренът преди него. На тези избори надеждата за реформи се свързваше със солон Кенна, председател на Съвета на солоните и най-отявленият враг на Йелад. Силата на Кенна идваше от профсъюзите и най-вече от КДТ, което бе и причината след три опита и три поражения Кенна да бъде убеден, че тази година има най-добри шансове. Ордите безработни същества бяха поставили тежка ръкавица на ръката му. Беше блъскал с нея по Йелад повече от шест месеца. Но досега, две седмици преди изборите, все още не беше успял да го повали. Ако и сега не сполучеше, дългата му кариера щеше да приключи — освен ако не станеше чудо. Надяваше се Рашид да се окаже това чудо. И колкото повече говореха, толкова повече се убеждаваше в това.

По някое време Рашид го запита за финансовата ситуация и доколко пълни са касите за кампанията му? Кенна отговори, че има достатъчно. Рашид поклати глава и го посъветва да намери повече, много повече. Кенна попита защо.

— Първият закон на Унрух — поясни Рашид. — Парите са майчиното мляко на политиката.

Отговорът разкриваше много неща. Този мъж не беше сух учен, изследвал политическите науки. Кенна беше загубил твърде много избори заради такива хора. Рашид очевидно беше познавач на уличната политика, знаеше как се играе играта от върховете до низините.

Кенна откри, че му е лесно да бъде открит с Рашид, защото… този човек разбираше, по дяволите! Беше абсолютно наясно! Следващият въпрос обаче го изхвърли във временна орбита.

— Защо ми казваш всичко това? — попита Рашид. — Какво мислиш, че бих могъл да направя? Аз съм само корабен готвач. При това метежник.

— Хайде стига — изпелтечи Кенна. — Можеш да спреш с преструвките. Тук си сред приятели. Освен това вече бях уведомен. Знаех, че ще пристигнеш.

— Кой ти каза? — поинтересува се Рашид.

Кенна прецени, че това е изстрел в мрака — затова реши да отговори.

— Не е някой, когото мога да посоча — каза той. — Разбрах го от тайни канали. Бяхме уведомени, че „Сантана“ носи товар, който бих бил пълен глупак, ако не разследвам. Но най-важното — беше ми казано, че на кораба ще има мъж, приел ролята на корабен готвач. И че той е най-добрият, що се отнася до политически стратегии. Не мога да ти опиша как се почувствахме, когато разбрахме, че някои важни особи от други светове ни подкрепят. И че спасението ни е на път.

Рашид се замисли. Поради някаква необяснима причина всичко му се струваше правилно. Макар че се чудеше защо тези чуждоземци не са си направили труда да уведомят и него. Погреба тази мисъл. Това беше друг тест, може би последният.

— Добре — каза той. — Намерихте своя човек. На ваша страна съм.

Кенна въздъхна с облекчение.

— Кой още е в надпреварата? — попита Рашид.

— Само още един. Солон Уолш. Но той няма никакъв шанс. Макар че е привлекателен политик, има зад гърба си три кампании. Но е млад. И глупав.

— Какво иска?

— Реформа — процеди Кенна сухо. — Опитва се да открадне щафетата от мен, предполагам. Защото това е основата на моята платформа. Уолш няма никакви собствени идеи.

— Може би Йелад е зад гърба му — предположи Рашид. — Но тайно. Уолш има за цел да отвлече част от тези, които ще те подкрепят.

Кенна се стресна за миг, после се успокои. Точно това си мислеше и той.

— Добре… ето какво ще направим — продължи Рашид. — Трябват ни три неща. Първо — Чучело. Второ — Идея.

Отпи солидна глътка от чашата с бренди, която Кенна постоянно допълваше от началото на срещата.

— Какво е третото? — попита Кенна.

— Лесно е — промърмори Рашид. — Ще откраднем изборите.

Глава 23

Бедните и кротките може никога да не наследят земята, но понякога могат да я разтърсят по-лошо и от най-разрушителното земетресение.

Заради хемороидите си Наполеон беше спал лошо в нощта преди битката и бе задрямал на следващия ден. Двайсет и пет хиляди от войниците му загинаха и той престана да бъде император.

Три жени шифровчици участваха в заговор. Тайните на земния Трети райх бяха разкрити. Поне десет милиона германци загинаха.

Зоран спомена през кикот какво беше докладвал един от техните луди умове. Имало ново място за поклонение, каза тя, докато клатеше глава при мисълта за лековерността на своите последователи. Не било планински връх, където Вечният император се е разкрил пред верните си последователи, нито огромна купчина от патерици, изоставена след като той е творил чудеса.

— Хлябовете и рибите — кис-кис-кис — могат да послужат за сравнение — продължи тя. Кес остана безизразен. — О, моите извинения — каза. — На Земята е имало древен култ. Последователите му са се наричали християни. Та хлябовете и рибите участват в едно от техните чудеса. Нашият последовател разказва за нещо подобно. За яйца — ки-кис-кис — за бога. Не че били милиони, нито че ги раздавали, за да заситят гладните. Продавали ги. Имало малък ресторант на космодрума на света, наречен Йонгчукл. Не мога да го открия в атласа, но предполагам, че си съществува някъде.

Според послушника на Зоран там сервирали предпочитаната от Императора храна. И използвали точно неговите рецепти.

— Или поне — добави тя — тези, които ни бяха известни, преди Вечният император да се оттегли за известно време. Малък… наш — кис-кис-кис — фетиш. Аз самата съм приготвяла и съм се наслаждавала на някои от тях.

Интересът на Кес се разпали — Вечният император наистина се смяташе за майстор готвач. Но ако Зоран беше приготвяла някои от рецептите… тогава информацията не значеше нищо. Сигурно собственикът на ресторанта също се е добрал до тях.

Но не, продължи Зоран. Рецептите били дадени на собственика от мистериозен готвач, който се е появил, работил известно време и после е изчезнал.

— Нашият човек е взел това за предзнаменование. Разбира се, той се кълне, че описанията на този мистериозен мъж в бяла престилка са точни, но и какво друго ще чуем от някой, търсещ чудеса. Както и да е. Когато Императорът избере да се завърне след прекараното със Свещените сфери време, съмнявам се, че ще го направи точно с мазна лъжица в ръка.

Кес се свърза с Йонгчукл. Нареди на най-кадърните и опитни психолози от света да разговарят с члена на Култа — както и с всеки клиент на ресторанта, виждал готвача.

Описанията се различаваха, разбира се, но като цяло отговаряха напълно на облика на Вечния император. Кес поиска да разпитат собственика на ресторанта.

Той обаче отказа да сътрудничи. Направо изхвърлил следователите от заведението си, наречено, отбеляза си Кес, „Последен взрив“.

Кес нареди да проследят собственика на име Патипонг. Мъжът сменяше дрехите си и се измиваше, преди да затвори заведението, така че електронните устройства за проследяване нямаше да свършат работа. Експертите по наблюдението, сами или в екипи, се опитаха да го проследят. Патипонг успяваше да се изплъзне от всички, всеки път, и се появяваше на следващата сутрин, за да отвори „Последен взрив“, като се усмихваше, сякаш нищо не се е случило и изобщо не е забелязал вниманието, което му оказваха.

Кес понечи да нареди ареста на Патипонг, но се отказа. Беше напипал нещо. Най-накрая. Не биваше да се паникьосва. Нито да прибързва с решението.

Каза на Лагут и компютърния екип да качат и анализират данните от всички събития, случили се на този свят през последните шест години, като се концентрират върху последните няколко месеца. Ако мистериозният готвач беше Императорът, едва ли бе използвал дълго Йонгчукл за база. Поне така реши Кес — без да има каквото и да е основание за подобно предположение.

Компютърът откри имение, всъщност само останките му. От няколко поколения то беше, заедно с редица други притежания, било собственост на много богато и много загадъчно семейство от друг свят, което никога не го посещавало. Наскоро обаче някакъв кораб беше кацнал в земите на имението и от него слязъл мъж. Корабът излетял веднага. Мъжът явно бил наследникът на семейството. Прекарал там известно време в уединение, а после изчезнал. На служителите в имението било платено, сградите били разрушени, а земите — дарени на правителството. Имението — както и собственикът му — вече бяха станали любимата мистерия на местните медии. Разрушаването му бе предизвикало сензация. Но повече информация нямало и историята се позабравила.

Имение, помисли си Кес развълнувано. Снабдено с най-съвременна библиотека и компютър. Това беше достатъчно. Нареди Патипонг да бъде арестуван. Двама от най-добрите агенти на Йонгчукл отидоха да заловят дребния мъж. Патипонг уби и двамата и изчезна още веднъж, този път завинаги.

Кес изпадна в изгаряща ярост. Насили се да помисли отново. Не, станалото не беше провал. Трябваше да анализира събитията. Разузнаването се беше провалило — не особено учудващо. Но изкуственият интелект…

Той подложи Йонгчукл и световете около него на всеки възможен анализ. И откри каквото търсеше.

Проучването на Кес почти беше приключило.

Глава 24

Започна с Чучелото.

Рашид си стоеше тихо вече повече от час, докато Кенна се договаряше със солон Уолш. Дори прозорливата помощничка на Уолш, Аври, престана да му обръща внимание, докато шефът й продължаваше политическата игра на ухажване с Кенна.

Професионалното мнение на Рашид беше, че Уолш има повечето от качествата на идеален кандидат. Беше млад и доста привлекателен. Говореше без запъване. Имаше уверен и ясен поглед. По дрехите му нямаше петна от храна, а внимателно нагласената му шапчица имаше очарователния навик да се плъзва настрани след няколко минути разговор. Това му придаваше по-спокоен и непресторен вид. Явно Уолш беше получил експертни съвети.

От него се излъчваше и честност. Може би заради пълната му липса на интелект. Този откровен поглед на широко отворените очи се дължеше на факта, че зад „оптичната система“ нямаше нищо. Но глупостта можеше да се превърне в най-големия актив на кандидата — стига да слушаше подходящите хора. Рашид реши, че в случая това е Аври.

— Изненадан съм, че има толкова много общи идеи, които ни свързват — заяви Уолш, когато политическият танц мина в по-спокойна фаза. — Нямах представа, че това е становището ти за таксите например. Удивително! След толкова време споровете между нас изчезват просто така.

Той щракна с пръсти, за да илюстрира думите си.

Солон Кенна се усмихна благо, бащински.

— Недоразумения — каза той, — това е всичко. Виждаш ли какво става, когато две честни същества говорят откровено?

— Чудесен дракх — прекъсна го Аври. Уолш хвърли на помощничката си притеснен поглед, готов да се отметне, ако тя даде знак. Добре. Можеше да го използват. — Но докъде ще стигнем? Каква е сделката? Трябва да има сделка, иначе не би хвърлял всичкия този прах в очите. Е, ако мислиш, че солон Уолш ще приеме някаква незначителна печалба и ще се оттегли просто така… Не знам… Какво точно имаш наум?

Кенна дори не примигна. Още една точка за него. Рашид ставаше все по-уверен в успеха на плана си.

— Винаги по същество, млада Аври — каза меко Кенна. — Ще позволя на господин Рашид да ми помогне тук. Необходимо е да подчертая, че неговите правомощия са далеч по-големи, отколкото мога да изразя. Далеч по-големи.

Очите на Аври се присвиха, когато Рашид се присъедини към играта.

— Солон Кенна и аз разгледахме въпроса от всички възможни ъгли — започна Рашид. — Всъщност всички са съгласни, че промяна трябва да има. Тайрен Йелад вече се е изчерпал. Проблемът е, че както и да цепите тестето, Йелад винаги печели. Защото Уолш и Кенна се обезвреждат взаимно. Прав ли съм?

Аври кимна. На устните й се появи подобие на усмивка, от която Рашид разбра, че трябва да надхвърли мордидата на Йелад и следизборните обещания.

— И така. Солон Кенна предлага да се оттегли. И да прехвърли подкрепата си на вас. — Той кимна към поразения Уолш.

Последва изненадано шушукане, но Рашид успя да привлече отново вниманието им и продължи с подробностите. Кенна щеше да даде голяма сума на Уолш, а от него се очакваше да се заеме сериозно с кампанията си, да разлепи името си навсякъде и да поработи върху речите си. Но това щеше да е само повърхността. Истинските пари щяха да се насочат към няколкото могъщи окръга с голям брой независими избиратели, хора, които изчакваха до последния момент, за да могат да получат най-доброто заплащане.

Междувременно Кенна щеше да проведе скучна кампания и да остави част от подкрепата да се оттече от него.

— Два дни преди изборите — продължи Рашид — Кенна ще се оттегли. Ще каже, че е получил прозрение, дължащо се на убедителните думи на неговия достоен опонент — самия солон Уолш. После ще ви даде подкрепата си.

Не приеха веднага. Никой никога не го прави. Поискаха сериозни уверения, че няма да има предателство в последния момент. Този ангажимент беше поет. И останалите условия бяха договорени. Уолш щеше да стане тайрен. В замяна Кенна щеше да получи дори повече влияние отпреди. Аври изобщо не се интересуваше от отстъпките. Вълнуваше я мисълта да стане стане кукловода зад трона на тайрена.

— Все още не е достатъчно — опонира Аври. — Дори да обединим силите си, Йелад ще има предимство. Има твърде много независими избиратели. Може би ще успеем да спечелим голяма част от тях. Но всъщност той държи документацията. Винаги може да ни надвие, като включи мъртвите в гласуването.

Аври намекваше за ужасно старомодната система, която все още се използваше на Дюзабъл. На шега се говореше, че никой не умира наистина. Смъртните актове потъваха в компютърните хранилища на Йелад и името на човека оставаше в избирателните списъци. Когато хората на Йелад видеха, че вотът не е в тяхна полза, караха мъртвите да гласуват. Или пък отсъстващите живи — тези, които бяха емигрирали от Кайренес, но все още не бяха заличени от избирателните списъци.

Разбира се, Йелад не можеше да бъде прекалено безогледен в употребата им. Милиони и милиони несъществуващи избиратели щяха да се окажат твърде много дори за корумпирания Дюзабъл. Привидностите бяха важни. Така че персоналът на Йелад следеше бдително истинската ситуация с гласуването, което беше лесно благодарение на умишлено избрания остарял метод на гласуване с електромагнитни карти. Първо, всяко зряло същество по закон беше длъжно да гласува. Системата с подкупите можеше да не проработи, ако не участваха всички в играта — физически и психически. Второ, всеки човек се регистрираше при солон по свой избор. При гласуването се представяше идентификационна карта и вотът се записваше върху нея, за да може окръжният капитан да го разгледа по-късно. Толкова за тайното гласуване. И накрая — гласоподавателите трябваше физически да отидат на местата за гласуване, вместо да гласуват от компютъра си вкъщи, за разлика от повечето жители на Империята. Това даваше на вещ крадец като Йелад всякакви възможности за измама.

— Как ще се измъкнем от тази клопка? — попита Аври.

— Помислили сме за това — отвърна Рашид. — Няма да е лесно, но трудностите правят играта забавна. Бихме искали обаче да запазим тази част в тайна, ако не възразявате.

Никой не възрази. Кенна поемаше целия риск. Аври знаеше, че никой няма да се разсърди на Уолш. Той беше просто Чучелото.

Сделката беше сключена. После Рашид премина към следващата част: Идеята. Йелад представляваше статуквото, Кенна — работниците. А Уолш нямаше нищо, освен празни думи. Трябваше му цел. Рашид имаше предвид уловката „Гринго“. Никой в стаята не знаеше произхода на термина с изключение на Рашид, а той нямаше да го разкрие. Но всички бяха наясно какво се има предвид. Хвърли вината на външна сила, някой голям и далечен, на когото можеш да припишеш всички неприятности.

Така че идеята на Уолш беше Тайният съвет. Тяхна беше вината, че след смъртта на Императора нещата са се объркали. Тяхна беше вината, че няма АМ2, чиято липса предизвикваше тези мрачни времена. Йелад ще е принуден да ги защитава. Иначе щеше да му е спукана работата.

Когато спомена тази идея за пръв път преди началото на срещата, Кенна така се толкова развълнува, че за миг се изкуши да забрави за сделката с Уолш и да продължи собствената си кампания по този начин. Рашид обаче не се съгласи. Изтъкна, че тъй като Кенна е вече председател на Съвета на солоните, Тайният съвет ще бъде силно засегнат от подобна атака и не е в негов интерес да стане обект на подобен род внимание. Докато говореше, почувства някакъв вътрешен дискомфорт, макар че отново не можеше да каже защо.

— Нека Чучелото го направи — каза Рашид. — Ще решат, че той просто се хваща за сламка, защото по никакъв друг начин не би могъл да спечели. Така или иначе, няма да ги е грижа какво говори Чучелото и няма да обърнат внимание на цялата работа.

Всичко това нямаше нужда да се казва на Уолш. Аври схващаше ситуацията, което беше повече от достатъчно.

Кенна беше в приповдигнато настроение, когато напуснаха бара. Всичко се развиваше по план. Рашид искаше да поддържа доволството му, затова го похвали за представянето.

— Номерът, който направи току-що, е измислен от голям майстор — рече Рашид. — Нарича се „ростомас“6.

— Което значи? — поинтересува се Кенна, повдигайки вежди.

— Значи, че глупаците в града вече са на наша страна — отвърна Рашид.

Кенна не спря да се смее по целия път до щаба.

Имаше и други срещи с персони на ключови позициии, които трябваше да бъдат подкупени, уведомени, заплашени или да им се приложи някаква комбинация от трите. Резултатите бяха приятно еднакви.

Имаше една среща обаче, която Рашид сметна, че трябва да проведе сам.

Името на шефката на мафията беше Пави. Тя беше известна като най-безмилостната, най-предпазливата и най-злопаметната от всички престъпни кралски особи на Дюзабъл. Нейната територия включваше десетина от независимите окръзи. Тя контролираше всичко, свързано с порока: от женска и мъжка проституция до най-пристрастяващите наркотици. Нейните лихвари бяха най-безпощадните и най-добре информираните. Крадците й бяха най-хитроумните.

Освен това Пави беше и изключително красива.

Беше средна на ръст, но в прилепналото трико, което носеше, когато посрещна Рашид, краката й сякаш стигаха до сливиците. Косата й беше тъмна и къса и имаше най-черни очи, които беше виждал — с твърди, блестящи, елмазени искрици изобретателна интелигентност. Срещнаха се в уютната малка стая в простиращия се цял квадратен километър развъдник на порока, който тя наричаше Клуба.

След предварителните приветствия Пави даде знак на помощниците си да ги оставят насаме. Рашид вече беше претърсен за оръжия в бункера точно преди входа. Не че Рашид не можеше да прекърши тази дълга и изящна шия с една ръка — тя добре разбираше това. И все пак се освободи от телохранителите си. По погледа й разбра, че вече го е преценила. Беше дошъл да сключи сделка, а не да извършва убийство.

След като биячите излязоха, тя доля чашите с любимия си ароматен ликьор, събу обсипаните със скъпоценни камъни чехли, облегна се на мекото канапенце и сви крака под себе си. Вдигна чаша в безмълвна наздравица и отпи. Той я последва.

— А сега ми разкажи какво ти се върти в ума — измърка тя. Рашид не се подведе — това беше мъркането на смъртоносна тигрица.

Описа й програмата си. Измамата е в ход, уведоми я, макар че не можеше да каже как точно ще се развие. Пави кимна. Тази подготовка беше вече уговорена с хората на Кенна. После й съобщи какво очаква от нея, като обрисува само най-важното — дребните подробности можеха да бъдат уточнени по-късно. Усмивката на Пави разцъфваше, докато го слушаше. Харесваше й. Тая операция щеше да им излезе доста скъпичка. Засмя се няколко пъти, после му каза какво иска в замяна — сума, която би направила малка планета щастлива поне за година. Рашид намали цената с една четвърт, но само защото усети, че тя няма да му повярва, ако не се опита. После Пави го изненада.

— А какво печелиш ти? — попита тя. — Какво поиска от Кенна?

— Всъщност все още нищо — отвърна Рашид.

— Мъдро — кимна Пави одобрително. — Ако спечелиш, можеш да поискаш поне толкова, колкото ще даде на мен.

Рашид осъзна, че е права. Всъщност Кенна му беше задал същия въпрос. Какво иска в замяна? Смути се от отговора му — че ще научи, когато всичко приключи. А защо беше постъпил така? Представа нямаше.

Знаеше единствено, че цената ще се изясни в подходящия момент.

Пави го помоли да й разкаже за другите политически битки, в които е участвал, като престъпник на престъпник, като му разреши да спестява онова, което би могло да го уличи. За Рашид това не беше проблем. Доколкото можеше да прецени, това бяха първите истински избори, които дирижираше, затова започна да лъже — заразказва за политически събития, изпълнени с победи, отчайващи препятствия и зашеметяващи обрати. Странно, но докато говореше, а тя се грижеше чашите да не остават празни, той осъзна, че всъщност изобщо не лъже.

Най-накрая започна да се стъмва. Време за тръгване. Ръката на Пави се устреми към бутона, с който щеше да извика биячите си да го ескортират навън. После му хвърли най-странната си усмивка. Цялата сияеше, устните й бяха меки, очите й широки и жадни.

— Можеш да останеш и по-дълго, ако пожелаеш — прошепна много тихо тя. Дългите й нокти се плъзнаха по тънкото трико. Звукът накара Рашид да потръпне.

Обмисли искането й — защото представляваше точно това. Защо тази жена бе така привлечена от него? Разбра причината. Заради близостта с властта — истинската власт. Но той беше просто Рашид. Или не беше? Къде беше властта? После осъзна, че е там. В него. Но не и защо. Все още.

Остана при нея през нощта.

Четиридесет и пети окръг беше един от малкото, в които тайрен Йелад нямаше делови интереси. Не винаги бе било така. Главният поминък на разрастващия се окръг беше доставянето на алуминиево-силикатни материали за мащабните обществени дейности на тайрена. Преди дефицита на АМ2 целият Дюзабъл беше по един или друг начин въвлечен в тези проекти. Строяха се мостове, дублиращи напълно функционални пътища на няколко километра разстояние. Както и ненужни магистрали. Или високи, блестящи обществени сгради, от които винаги имаше недостиг. Всеки път, когато обществените плащания биваха документирани, се оказваше, че на управлението са необходими нови представителства. Департаментите непрекъснато воюваха помежду си, назначаваха повече служители, като по този начин увеличаваха могъществото си, и се нуждаеха от нови лъскави представителства, в които да ги настанят, и така натрупваха допълнителен престиж.

Затова имаше огромна нужда от алуминиево-силикатни материали. Четиридесет и пети окръг винаги се беше гордял, че доставя най-фините материали на най-висока цена. Тези огромни печалби караха света да се върти.

После дойдоха тежките времена. Йелад трябваше да изключи един от окръзите си от производството на алуминиево-силикатни материали — Четиридесет и пети. Хората там започнаха да страдат. Дълги върволици от безработни всекидневно се строяваха пред вратата на окръжния капитан. До края на деня той успяваше да поговори едва с малка част от опашката.

Така че когато официалната гравикола се появи в квартала, тя беше проследена с тих, но настойчив интерес. Стъклата бяха затворени и затъмнени, но нямаше съмнение кой е вътре. На колата се развяваше малкият флаг на тайрен Йелад.

Тя се движеше бавно из квартала, сякаш инспектираше затворените магазини и табелите „Продава се“, окачени по офисите. Хората от Четиридесет и пети, които бяха наоколо — а такива имаше много заради безработицата, се зачудиха с каква цел е тук. Да не би великият Йелад да им носеше някаква голяма изненада? Допълнителен договор за алуминиево-силикатни материали? Няколко обикновени превозни средства го следваха на дискретно разстояние.

Колата на тайрена се отправи право към къщата на капитана. Аха! Добри новини.

Внезапно гравиколата зави. Сякаш внезапно бяха дадени строги заповеди и шофьорът върна колата назад.

В този миг малко, тантуресто и симпатично момче се втурна на улицата, затичало се след топката си. Гравиколата ускори. Детето погледна нагоре с широко отворени, невинни и невероятно уплашени очи и замръзна. Но все още имаше достатъчно време колата да спре. Ала тя продължи. Хората се развикаха предупредително. Майките се разпищяха. Детето се обърна и като се препъваше, се опита да избяга. Гравиколата увеличи скоростта си. Сякаш го направи нарочно. Застигна детето и за ужас на всички момчето излетя във въздуха. Стовари се на земята, кръвта му шуртеше. Гравиколата спря внезапно. Униформен шофьор изскочи навън. Хората се затичаха към мястото на злополуката. Шофьорът измъкна пистолет и им извика да стоят настрана. Подчиниха се.

После отиде до трупа на момчето и се наведе над него. Един от прозорците се отвори със съскане и на хората им се стори, че някой прави някакъв знак отвътре. Шофьорът вдигна тялото и го хвърли в гравиколата, сякаш беше някакъв боклук. Някой изрева, хората запротестираха. Шофьорът изруга и размаха оръжие. Но тълпата беше вбесена и се втурна към гравиколата. Шофьорът скочи вътре и подкара — разгневените избиратели останаха назад. Избиратели, които сега проклинаха името на тайрен Йелад — същество, което толкова ги презираше, че убиваше децата им.

Вътре в колата Рашид захвърли шофьорската фуражка на задната седалка. До него трупът се размърда, после се изправи.

— Дай ми парцал — помоли момчето.

— Доста добро първо представление — похвали го Рашид, докато му подаваше парче плат да избърше фалшивата кръв.

Един по-близък поглед към „момчето“ щеше да разкрие бръчките по лицето и циничните гънки около очите му. То запали гигантска пура, дръпна силно и издиша, изпълвайки колата с облак дим. Това „момче“ беше прекарало в актьорския бизнес петдесет години, ако не и повече.

— Мислиш ли, че ще можеш да го направиш отново? — попита Рашид.

— Няма проблем — отвърна дребосъкът. — Мога да го направя три или четири пъти, преди да се уморя. И да стана непредпазлив, ако се сещаш какво имам предвид.

Рашид кимна.

— Може би е време за по едно питие и малко почивка? — попита дребосъкът.

— Не. Първо Трийсет и шести. После ще си получиш питието.

Актьорът изруга, но Рашид не се впечатли. Беше наясно, че дребосъкът е доволен от работата си.

Лейтенант Скинър беше доста вбесена. Беше време за „жътва“, а още първото място я беше вкиснало. Винаги започваше обиколките си от малкия спретнат публичен дом. Това си беше само нейна сделка, така че не й се налагаше да дели спечеленото. Освен това там имаше едно хубаво момче, с което се забавляваше в дните за „жътва“ през последните няколко месеца. Тази сутрин обаче нямаше никаква печалба — и никакъв джойбой.

Уплашеният и объркан управител смотолеви, че таксата вече била събрана. Каза, че няколко наистина страховити ченгета се отбили преди около час. Дошли за плащането — и казали също, че оттук нататък Скинър не участва. Прибегнали и до необорими аргументи — лицето на управителя беше насинено и той куцаше, — за да го накарат да схване посланието. Освен това бяха отвели и жиголото, като подхвърлили, че той вече ще работи на друго място.

Скинър беше напълно убедена, че сервилният управител не лъже, особено след като самата тя се постара да опресни паметта му с малко професионален бой. Сетне изскочи от публичния дом. Закле се да си отмъсти. После обаче гневът й се поуталожи. Нямаше да бъде толкова лесно. Нейният капитан не знаеше за тази й малка своеволност. Ядосана, вбесена и объркана, защото нямаше представа кои може да са тези ченгета, Скинър продължи обиколката си. Но навсякъде историята се повтаряше. Започна да осъзнава, че ударите, за които беше заплатила щедро, са отишли по дяволите.

Пуфтейки като древен двигател, тя се отправи към полицейската станция, за да уведоми капитана си. Току-що беше започнала война за територия между различните департаменти.

Там обаче научи още по-разтърсваща новина. Това не беше обикновена битка, нито ставаше въпрос за територия. По един или друг начин беше обявена открита война. Но от кого, никой нямаше да узнае, преди да е станало твърде късно.

Ким беше млада и руса, с невинни очи и не толкова невинно тяло. Беше и зловещо малко създание, същинска напаст по улиците извън родния й окръг. Едно лолитско облизване на устните, заголено бедро, пищна гръд и жертвата скоро попадаше в хватката й. А после идваше ред на зашеметяващия газ и острия нож, който Ким криеше в оскъдните си дрехи.

Тя беше и гордостта на баща си, и нещо като герой на квартала. Беше добре възпитано хлапе обаче — винаги носеше плячка у дома, при татко си. А като главен надзирател на документацията на Йелад, той беше важна личност.

Но една нощ стана малко недоразумение. Ким беше прибрана от ченгета, които бяха пили твърде много наркобира, за да проверят коя е, така че я набедиха и арестуваха. За удивление на всички нямаше друг избор, освен Ким да бъде изправена пред съда. Никой не хареса това, дори враговете на тайрен Йелад. В крайна сметка сокът на Дюзабъл трябваше или да остане изцяло сладък, или цялата стомна щеше да се вкисне.

Но подобни грешки се бяха случвали и преди. В подобни случаи се свикваше кратко заседание. На него полицаите щяха да получат леко мъмрене за това, че са арестували очевидно невинен човек, а Ким щеше да се прибере вкъщи при грижовния си баща и отново да дебне на улицата, набелязвайки жертви.

Но това не се случи. Съдията реши да съди момичето по всички обвинения и даде най-тежката възможна присъда.

И когато се надигна общественият вой — подет и разпален от новинарите на Кенна, — съдията се измъкна от града и се оттегли да живее с новопридобитото си богатство, като остави тайрен Йелад да опере пешкира.

Аври превъзнасяше Рашид до небесата за вдъхновената му мръсна работа.

— Стой и гледай — каза й той. — Изненадите продължават.

Сокът се вкисна толкова много в някои ключови окръзи, че почти се спече.

Ченгетата започнаха да преследват ченгета. Мафията преследваше всички. Магазините бяха бомбардирани, публичните домове разграбвани, а комарджийските бърлоги бяха изтърбушвани. Биячите се сблъскваха с други биячи, а невинните бяха притиснати по средата — ако изобщо някой на Дюзабъл попадаше в тази категория. Върхът на всичко беше Маршът на майките за Ким.

Две хиляди вбесени жени от нейния окръг. На огромни знамена беше изваян невинният профил на скъпото дете. Имаше виене, плач и много живописно скубане на коси. Снимачните екипи на Кенна ги следваха, за да предадат събитието, разяснявайки на зрителите си за хиляден път ужасния инцидент. Включиха много кадри в близък план на зашеметения й баща, който се клатушкаше в началото на шествието. Таткото изглеждаше чудесно, препил с наркобира и със зачервени от лудуване в публичния дом очи, където хората на Рашид го бяха завели. Беше истинско олицетворение на скръб и покруса.

Като крещяха обиди, жените тръгнаха към щаба на тайрена, където ги очакваше кордон от полицаи. Блюстителите на реда бяха напълно екипирани срещу безредици — шлемове и щитове, палки, газ и упойващи куршуми.

Жените стигнаха до стената от полицаи. Виковете и крясъците се усилиха. Снимачните екипи заснеха всичко.

Внезапно от едната страна на улицата се появи гравикамион. Полицаи със същото снаряжение като охраняващите тайрена наизскочиха и започнаха да ритат, блъскат и бият с палки хората от тълпата. Жените пищяха от болка, докато сащисаните истински ченгета зяпаха изумени. Кои бяха тези? Фалшивите полицаи изчезнаха някъде, когато жените се окопитиха и се настървиха. Битката щеше да влезе в историята на Дюзабъл. Стотици майки бяха бити и цялата планета видя този позор.

Името на Йелад бързо се превърна в синоним на дракх.

Чучелото се справяше отлично.

Най-добрите изследователи и автори на речи, които мордидата можеха да купят, изсипаха тонове атаки срещу Тайния съвет. Бяха създадени рекламни клипове, които биха накарали и разгонен бик да се втрещи. Рашид беше в непрекъснато движение, късаше и слепваше нещата отново.

Солон Уолш се справяше. Отлично.

Започна с доста тъжно изявление за трудния живот на Дюзабъл, като остави отворен въпроса кой е виновен за неприятностите. Но при следващото си появяване той възприе ролята на ядосан и предаден гражданин. Беше препълнен с факти, които сега представяше на вниманието на избирателите. АМ2 умишлено се отказваше на Кайренес. Ценните договори се отхвърляха. Солон Уолш търсеше справедливост в поредица от пламенни речи. Сега Дюзабъл има нужда от силна ръка, проповядваше той. От човек, който не дължи нищо на дяволските управници от Тайния съвет.

Първоначалната реакция на тайрен Йелад беше слаба. Беше изненадан от развитието на кампанията на Уолш. Но Аври увери Йелад, че всичко това е част от плана му да отклони подкрепата от Кенна. Тъй като лично плащаше кампанията на Уолш, Йелад се успокои. Колкото до нападките към Тайния съвет, какво го интересуваше? Тези възвишени същества определено не биха обърнали внимание, тъй като атаките идваха от фиктивен кандидат като солон Уолш.

Но за да се подсигури, накара своите автори на речи да направят дребни корекции в изявленията му. Изнесе няколко вяли речи, в които защитаваше Тайния съвет.

Рашид обаче се постара да раздуе всяка дума от тях. Обърна вялата реч на Йелад в яростна защита на Съвета и раздуха цялата работа чак до небесата.

А след това се разбушува и целият останал дракх: вкиснатият сок.

Вътрешната полицейска война. Атаките на мафията. И тъй нататък, и тъй нататък. Йелад беше толкова зает да тича насам-натам и да се опитва да запуши пробойните, че не забеляза, че солон Кенна — неговият главен враг — почти е изоставил кампанията си.

Три дни преди изборите тайренът свика извънредно събрание. Самочувствието му беше разклатено.

Йелад изглеждаше доста странно — кльощави ръце и крака, но огромно шкембе по средата. Избираше шивачите си така, че недостатъците му да бъдат подчертавани, а не прикривани. Дрехите бяха от малко по-скъпи материи, отколкото средната класа можеше да си позволи. Живееше в същия малък окръг, където се беше родил. Беше мил с майка си, говореше добре за жена си и се отнасяше с разбиране към неприятностите, в които децата му се забъркваха. Всичко това бе продукт на десетки кампании. Те внушаваха: като човек от народа, Йелад притежава много от човешките недостатъци, но също и много родени от семейството и дома силни страни. Това беше една от основните причини да печели мандат след мандат. Без да се брои огромното му влияние, разбира се, или гигантската му смазана машина. Тази нощ обаче нищо не вървеше както трябва. Йелад беше почти пиян — един от многото лоши навици, които беше придобил през дългите години на лесни победи.

— Какво, искаш да кажеш с това, че не знаеш кой стои зад всичко? За какво, по дяволите, ви плащам? Скапани мързеливи копелета, това сте вие. Боклуци!

Той рева и буйства, а помощниците му стояха притихнали в очакване на края ужасната буря. Но тя не свършваше.

— Ще ви кажа какво става. Това е работа на проклетия Кенна. Прави се на много хитър. Е, добре… ще видим ние тази работа. Използвайте всичко налично. Чухте ли! Тъпи жалки парчета дракх, копелета… Чухте ли?

След много угоднически съгласявания от страна на подчинените му той се успокои достатъчно, за да изръмжи заповедите си. В тези тежки времена имаше нужда от мандат. От мандат с исторически размери.

Отрядите от биячи и организатори на гласуването бяха удвоени, наетите фалшиви избиратели бяха почти утроени. Чакаха в готовност хранилищата от мъртви, които щяха да гласуват в последния момент.

Тайрен Йелад имаше достатъчно пари. Липсваше му организация. След толкова години на постоянни победи поддържаше малък екип, който да администрира изборите. Сега поиска да бъдат привлечени много подкрепления. Всички се задействаха — и често си пречеха взаимно, вместо да си помагат.

Но най-съкрушителният удар дойде преди това, в нощта, последвала събранието. По-малко от четиридесет и осем И-часа преди изборите.

Рашид гледаше спокойно как Кенна уверено се изкачва на голямата открита платформа. Оглеждаше тълпата, за да се увери, че подставените лица действат и наелектризират публиката. Всички новинарски екипи на Дюзабъл бяха тук. Бяха дотичали дори питомците на Йелад, когато преди няколко часа се пусна вестта, че в предварително обявената си реч Кенна ще направи неочаквано изявление. Новинарските екипи, забравили за лоялността си, бяха възбудени от най-главозамайващата от всички миризми: политическата кръвожадност.

Кенна зае мястото си. Овациите, събудени от наетите от него хора, бяха оглушителни. Солон Кенна се поклони смирено и немощно вдигна ръка. Усмихваше се и ги приканваше да спрат…

— Недейте… аз наистина не заслужавам целия този изблик на любов.

Подставените лица отново ги накараха да закрещят точно когато тълпата реши, че е време да спре, както ораторът я призоваваше. Овациите бяха по-силни отпреди. Рашид ги остави да продължат около половин час, после даде знак да утихнат постепенно.

Кенна се засмя и благодари на всички за този спонтанен израз на подкрепа. После лицето му се превърна в маска на истинска мъдрост. Той набързо обрисува дългата си кариера като обществен служител, като напомни за всяка от тежките битки, които беше водил от тяхно име. После призна, че е бил завладян от съмнения по време на кампанията си. Остаряваше и съзнаваше, че може би няма да успее да понесе знамето като тайрен.

Тълпата замлъкна. Хората започнаха да схващат казаното. Чуха се няколко вика на недоволство. Истинското постижение на Рашид беше, че те бяха съвсем спонтанни, а не идваха от подставените лица. Най-накрая солон Кенна стигна до финала. Направи драматична пауза.

— Вслушвах се с особено внимание във възгледите на опонентите ми — изрече накрая — и стигнах до извода, че само един глас изразява истината за всички ни. И затова обявявам… Оттеглям се от надпреварата… и…

Тълпата избухна в яростни викове, но Кенна ги укроти с царственото си спокойствие.

— И давам пълната си подкрепа на най-достойния от всички на Дюзабъл…

При уговорения знак Чучелото излезе на сцената за изумление на цялата планета.

Солон Уолш се приближи към колегата си със сълзи на очи — Рашид беше подсказал на Аври да сложи малко стипца в носната му кърпичка.

— Представям ви… нашия нов тайрен… представителя на Новото време… Солон Уолш.

Хората полудяха. Избухнаха схватки. Снимачните екипи се заблъскаха в опит да се доберат до най-доброто възможно място.

Но насред цялата тази лудост всъщност най-невероятната сцена се разиграваше на трибуната. В мига, в който го осъзнаха, екипите се заеха за работа — ако трябваше, удряха, ако трябваше, се покатерваха върху някого — само и само да я заснемат.

Беше идеален рекламен плакат. Солон Кенна и солон Уолш плачеха от радост, хванати в братска прегръдка.

Рашид реши, че представлението е минало достатъчно добре. Беше се справял далеч по-добре в миналото, но като цяло трябваше да признае… После умът му се зарея нанякъде. Кога се беше справял по-добре? С какво? Ревът на тълпата го застигна и той изостави съмненията.

Предстоеше трудната част. Трябваше да открадне изборите.

Денят на изборите започна с гръмогласните крясъци на тайрен Йелад. Очите му бяха кървясали от безсънната нощ, прекарана в бълване на проклятия по адрес на предателя солон Уолш. Най-накрая помощниците му успяха да го успокоят достатъчно, за да нареди контраатака.

Йелад се тръшна на стола зад бюрото си и започна да преглежда незаконните възможности, които стояха пред него. Самоуверенноста му бързо се завърна. Вярваше, че политическият му арсенал ще накара дори Вечния император да заплаче.

Лошото му настроение се изпари. Йелад се успокои и поиска кана с най-ободряващата напитка, за да се подготви за дългия ден и не по-малко дългата нощ, които го очакваха.

В този миг влетя един от помощниците му. Беше много уплашен. Лоши новини в Двадесет и втори окръг — една от най-силните крепости на Йелад, с един милион честни гласоподаватели и двеста хиляди мъртви в хранилищата.

В паниката си помощникът не успя да обясни добре — започна от началото и тръгна да описва всяка ненужна подробност. Йелад се развика да му каже накратко какво е станало, но той се смути толкова много, че загуби дар слово. Йелад стисна зъби и му каза да започне отначало.

Двадесет и втори окръг беше остров, ограден от замърсено от фабрики море. За работническата класа, което значеше за всички избиратели, имаше само два удобни пътя навътре и навън от окръга, огромни мостове, построени с мощно „ура“ и адски много мордида двайсет години по-рано.

— Да! ДА! Знам това, по дяволите. Изплюй камъчето, ти, жалък дракх.

— Добре… — изхленчи помощникът. — Един от тях току-що се е срутил.

— Проклятие! — избълва Йелад. Трафикът на избирателите скоро щеше да задръсти другия мост. И въпреки че нямаше ранени при злополуката, хората можеха да решат да не рискуват да минават по моста.

Йелад погълна половината от каната на една глътка.

Денят не започваше добре.

Докато Йелад се опитваше да се окопити, Рашид потъна в дълбокото мрачно сърце на голямата сграда, където се помещаваше преброителната система на Дюзабъл.

Един сервилен служител го отведе заедно с екипа му от трима техници до стоманено хранилище. Тежката врата се отвори. Вътре имаше същинско змийско гнездо от превключватели и оптични кабели.

Беше твърде лесно. Но Рашид знаеше, че в политиката човек трябва да приеме нещата както дойдат.

На същото място, където по-рано две хиляди жени демонстрираха в подкрепа на Ким, в деня на избора се събраха петнайсет хиляди жени от два окръга. Пред тълпата летяха гравикамиони, пълни с полицаи.

За три часа жените прекосиха единия окръг и навлязоха в следващия, като събираха още граждани под знамената с мъченическия лик на момичето обирджия.

После всички се отправиха да гласуват, шейсет хиляди души. Някои особено вбесени жени гласуваха сто и трийсет пъти, че и повече, преди изборният ден да приключи.

Солон Кенна се отправи към доковете и наемните помещения на КДТ профсъюза. Бе дал толкова много пари за подкупи, че с тях би могъл да сформира собствен флот от разрушители. Докато стискаше всяка ръка и пълнеше всеки джоб с кредити, той поглеждаше всеки право в очите и издаваше заповедта си:

— Върви да гласуваш. Върви да твориш неприятности.

Тълпата работници се изля през портите. Гласуването и побоищата продължиха до късно през нощта.

Солон Уолш се обърна към снимачните екипи с вид, който олицетворяваше тъжна и млада невинност. Но гневът му беше толкова силен, че дори стоманените му ръце потрепваха. Лист хартия с най-последната гавра пърхаше в ръката му в същинско съзвучие с гнева му. Той го размаха към камерите.

— Още едно предателство, скъпи мои съграждани. Тайният съвет в безкрайната си мъдрост току-що е наредил нашите кредити да бъдат девалвирани наполовина. Какво може да каже по въпроса моят страхлив опонент, тайрен Йелад?

Ако някой се беше вгледал внимателно, щеше да види само няколко набързо надраскани думи върху хартията. Бяха от Рашид, настоятелно напомняне:

„Не казвай това с усмивка“.

Свъсените вежди на Уолш бяха произведение на изкуството.

В средата на деня извънредната пресконференция, свикана, за да опровергае твърдението на Уолш, беше отменена. Имаше още лоши новини от Двадесет и втори окръг: в единствения мост бяха открити огромни пукнатини.

От Двадесет и втори бяха гласували не повече от седемстотин души — което значеше, че Йелад нямаше как да се възползва и от гласовете на мъртвите.

След мръкване първите неколкостотин натоварени с фалшиви избиратели гравикамиона се отправиха към столицата. Йелад разпращаше малки подкрепления. Те щяха да бъдат ескортирани от секция до секция, за да гласуват за тайрена, като щяха да получат разписка за всеки глас. Разписките можеха да се осребрят. Във всеки от камионите имаше по няколко опитни професионалисти, способни да обиколят двеста-триста места за гласуване преди края на изборите в полунощ. За тях това беше доста доходна работа.

Силите на Рашид ги причакваха в алеята. Когато се появи първият камион, те се втурнаха напред. Размахваха бухалки и хвърляха бутилки със запалителна течност. Гласоподавателите от първия камион бяха извлечени навън и пребити. Камионът беше преобърнат на една страна, а след това беше подпален, за да блокира пътя.

Не че имаше действителна нужда от барикада. С другите камиони се справиха бързо. Нямаше преследване. Рашид беше набил в главите на всички, че каквото и да става, трябва да изпипват и подробностите. Някой разби сейфа в камиона и започна да раздава фалшивите карти за гласуване — още един малък детайл в плана на Рашид.

Гилиа беше закален ветеран с двадесетгодишен стаж в силовите кампании и мръсните номера. Но напоследък се улавяше, че става небрежен, и вече мислеше за оттегляне. От лоялност към Йелад реши да остане за тази последна кампания. За това решение помогна и прогнозата на експертите, че това ще е най-лесната кампания досега. Кенна нямаше особени шансове, така че пред Гилиа се отваряха огромни възможности. Ако изиграеше картите си добре, щеше да се пенсионира почти толкова богат, колкото и самия тайрен.

Когато Гилиа нареди на водещото превозно средство да завие към Сто и трети окръг, вече беше наясно, че е бил пълен глупак да се заблуждава така. По улиците се мълвеше, че Йелад губи поголовно из целия Дюзабъл. Наказателните отряди, пратени да вразумят непокорните избиратели, бяха пребивани. На няколко места боевете бяха прераснали в мащабни безредици. Сам Гилиа беше видял едно от окръжните представителства на Йелад обхванато от пламъци — и това беше едва в първия час от вечерната работа. Горящи барикади и крещящи тълпи бяха запречили пътя му към осем окръга.

Междувременно някои от най-верните поддръжници на Йелад крещяха особено оглушително. Гилиа никога не беше посрещан с такава истерия от електоралната маса. Екипите му за превоз бяха под огромно напрежение. Извадките показваха, че подкрепата за Уолш е голяма и продължава да нараства. Трябваше бързо да намери начин да обърне ситуацията.

Гилиа се беше специализирал в умението да пречи на верните избиратели на противниковата страна да се доберат до избирателните секции.

Както почти навсякъде, старите и болните гласуваха за сигурността. А след като години наред бяха подкрепяли една партия, не беше много вероятно да прехвърлят симпатиите си просто така. Пък и дължаха цялото си съществуване, колкото и жалко да беше, на същата тази сигурност. Цялото социално подпомагане беше под прекия надзор на окръжния капитан.

Тези гласоподаватели не ходеха сами до избирателните секции. Проблемът се решаваше с традиционните средства. Имената на тези ценни избиратели бяха записвани от окръжния капитан, който раздаваше списъка на транспортните екипи. В навечерието на изборите превозни средства с името на съответния кандидат обикаляха отделенията, събираха възрастните и сакатите и ги доставяха до избирателните секции, за да дадат гласа си, а после ги връщаха у дома.

А Гилиа, и другите като него, трябваше да се погрижи това да не се случи.

Тази вечер той имаше двадесет гравиколи под свое командване, всички пребоядисани и изрисувани с лика на солон Уолш. Планът винаги беше един и същ. Шпионите във вражеския лагер щяха да съобщят програмите и имената. Гилиа ще изпрати хората си в съответните окръзи. Гравиколите щяха да минат по всяка улица, от врата на врата, ако беше необходимо, и щяха да подлъжат старците да се качат. После щяха да ги изхвърлят на петдесет-шейсет километра, изоставяйки ги далече от техните избирателни секции.

Когато стигнаха до бизнесцентъра на сто и трети окръг, Гилиа даде заповед. Конвоят се раздели и се насочи към съответните квартали. Гилиа и двамата му биячи продължиха сами напред.

Старицата от къщата в първата редица го поздрави и се усмихна сконфузено:

— Какво правиш тук, млади човече? Аз вече изпълних дълга си.

Гилиа предположи, че тя лъже. Въздъхна. Винаги се намираха граждани, които използваха всяко извинение, за да не гласуват. Е, какво пък. Щеше да я понабие малко. Също както би направил легитимен превозвач, иначе тя щеше да се усъмни. Вяло вдигна ръка за удар.

Но тя се дръпна назад възхитително бързо за възрастта си. Проклятие, дракх. Трябваше да я докопа.

— Почакай — спря го възрастната жена, — станала е грешка…

— Точно така, госпожо — изръмжа Гилиа, докато я притискаше в ъгъла и се подготвяше да я удари. Но се стресна, когато тя измъкна картата за гласуване. Беше подпечатана с името на Уолш и времето на гласуване. О, проклятие. Старата кранта вече беше дала вота си.

Гилиа я удари, въпреки всичко. Беше твърде разтревожен, за да я удари качествено, но все пак я повали на земята, така че да може да я изрита в ребрата.

Но докато ботушът му летеше напред, една здрава ръка го сграбчи за яката и той политна назад и се просна на пода. Опита се да се претърколи, за да избегне следващия удар, но не успя и се пльосна по гръб. Бухалката му изкара въздуха. Той се бореше да си поеме дъх. Пред очите му се спускаше червена пелена. Но през нея все пак видя усмихнатата млада жена, надвесена над него. Тя имаше широки рамене, мускулест врат и добре оформени, яки ръцете. Чу как старицата извика нещо неразбираемо. Жената над него хвана по-здраво бухалката и замахна отново.

Точно преди да го удари и всичко да потъне в мрак, той чу отвън крясъците на двамата си подчинени.

Час по-късно изпадналият в безсъзнание Гилиа беше захвърлен в една далечна гора, заедно с всички членове на превозващия му екип.

В това време колите вече бяха пребоядисани, а отпред беше изрисуван ликът на Йелад. И така Рашид поведе своята мръсна игра из окръзите на Йелад.

— Не можем да оставим такава добра възможност да отиде нахалост — беше казал той на Аври.

А Пави беше повече от доволна да му предостави някои от най-добрите си биячи.

Тайрен Йелад атакува един час преди затварянето на секциите. Триста подбрани биячи нахлуха в щаба на Уолш със заповеди да счупят всяка глава, да изпотрошат всеки кабинет и да изнесат всеки документ, до които успеят да се докопат.

Малката група охранители пред сградата оказа символична съпротива, бързо бяха надвити и търтиха да бягат. Част от нападателите се заеха да запалят огромен огън, в който щяха да хвърлят мебели, документи и всичко, което можеше да гори. Бързо извадиха стоманен таран, разбиха двойните врати и се изсипаха вътре. Рашид се усмихна, когато те хукнаха нагоре по стълбите. Точно преди да стигнат до него, даде сигнал и ударните му бойци изскочиха от скривалищата си и контраатакуваха. Бяха петстотин на брой, всичките едри, зли и ужасно набрали на Йелад.

Рашид сграбчи първия от неприятелите за ръката. Чу се сухо изпукване, когато костта се счупи. После се завъртя, сграбчи следващия за ухото и го засили към пода. Ухото остана в ръката му, а главата на бияча се тресна в мраморното стълбище. Рашид запрати окървавеното ухо в пищисаната физиономия на друг от нападателите. После го срита в слабините и се извърна към четвъртата си жертва. Хората на Йелад започнаха да се огъват.

Всичко се развиваше добре. Ръкопашните избори много допаднаха на Рашид.

Лейтенант Скинър стигна до последната избирателна секция на Уолш няколко минути преди вратите да се затворят. Въпреки късния час тя не бързаше.

Изборната нощ й беше любим момент. Тя бъкаше от възможности за някой приятен удар, от шансове да изкара купища мордида.

Този път обаче тя беше доста демотивирано ченге. Сокът беше секнал навсякъде. Беше започнала да се чувства обедняла, а капитанът й се вайкаше, че и той не е по-добре. Е, майната му. Беше сигурна, че той се грижи само за себе си. В други окръзи колегите й се оплакваха от същите неприятности.

Така че тя тръгна по улиците без надежда и с малко ентусиазъм. Съзнанието, че е в правото си, не подобри настроението й. Не само че нямаше никаква мордида, но и всеки гражданин можеше да я нападне или да се изплюе в лицето й.

Главната й задача беше да посрещне фалшивите избиратели на Йелад, когато пристигнеха при секциите. Шестчленният й отряд трябваше да ги свали от гравикамионите, да се увери, че са гласували бързо и правилно, после да ги натовари обратно и да ги изпрати към следващата им спирка.

Но никой не се появяваше. Скинър веднага се обади да провери. При първото позвъняване пискливият глас от другата страна извика, че става дума за някакво объркване и ще има леко забавяне. Истерията, прокрадваща се в гласа, съвсем не я успокои. При второто обаждане се случи същото. После вече всички линии бяха претоварени. Скинър шокирана осъзна, че навсякъде из Дюзабъл се случва същото — други полицаи като нея правеха същите панически опити да се свържат.

Е, какво пък. Просто щеше да сведе глава, да свърши работата си, да се върне, у дома и да се напие, докато изборите свършат.

През цялата нощ пристигнаха само няколко гравикамиона. Но и това не беше утешение. Защото в изборната секция ги очакваше изненада. Бяха наизлезли толкова проституиращи мъже и жени, пазени от толкова много сводници на мафията, че само някой самоубиец би им се изпречил на пътя. Продавачите на удоволствие се вясваха, подхвърляха малко съблазън и сделката беше сключена. Вместо за Йелад, фалшивите гласове отиваха за Уолш. Заплащането представляваше няколко сладки мига на някое тъмно място.

Скинър нищо не можеше да направи по въпроса. Силата не беше на нейна страна. След известно време тя самата започна да се възбужда. Когато стигнаха до последната спирка, вече не знаеше дали е твърде ядосана, за да е възбудена, или твърде възбудена, за да се ядосва.

Зяпна от учудване, когато видя едно от момчетата, обслужващи редицата от гласоподаватели. Беше нейният малък приятел! О, колко й беше липсвал. Когато видя къдриците му и красивите му устни, всичките й гневни мисли се стопиха.

Лейтенант Скинър измъкна картата си за гласуване и се нареди на опашката.

Майната му! Гласът й отиваше за Уолш.

В Кайренес — особено на Дюзабъл — имаше озадачаващ механичен закон, който се задействаше в края на всеки избирателен период. В мига, в който изборите приключеха, компютърът се претоварваше и блокираше. Половината нощ оставаше така. Пращаха екипи от скъпоплатени техници да го оправят и оставаха да клатят глави над чаши с горчив каф.

В подходящото време щяха да се чуят радостните възгласи на техниците и компютърът щеше да проработи, преброявайки гласовете и изплювайки резултатите.

Никой не очакваше с трепет резултатите при този последен акт. Йелад винаги печелеше.

Тайренът събра екипа си в салона за отдих. Въпреки кошмара, който го преследваше цял ден и цяла нощ, настроението му беше сравнително добро. Пиянството му само допринасяше за това. Още повече помагаше фактът, че механичният закон се беше проявил за пореден път точно навреме. Спасен от развален компютър. Той се захили, отпи голяма глътка от бутилката и изръмжа на главния си регистратор да се захваща за работа. Екранът на бюрото на Йелад светна. Сега щеше да види какво точно се е случило.

Предполагаше се — по дяволите, всъщност винаги ставаше така, — че сега започваше истинското преброяване. „Поправеният“ компютър щеше да се включи. Първата му задача беше да покаже окръзите, където печели опонентът му. Това щеше да позволи на Йелад да разбере силата му. После той щеше да преброи собствения си вот и разликата до победата щеше да бъде попълнена от милионите мъртви избиратели на негово разположение.

Трябваше да бъде внимателен. Ако мамеше твърде откровено, сериозните разследвания щяха да унищожат първата година от мандата му. Този път обаче Йелад нямаше да играе предпазливо. Тактиката на Уолш го караше да жадува за отмъщение. Щеше да погребе малката гад в свлачище с епични размери.

Йелад скочи, когато чу регистратора да изстенва. Какво ставаше, по дяволите?

Гласовете на Уолш пристигаха. Изливаха се. В окръг след окръг печелеше врагът.

Половин час по-късно Йелад изтрезня набързо. Беше затънал в дракх. Гласовете, които го деляха от Уолш, бяха толкова много, че щеше да му се наложи да използва всяко мъртво същество от файловете си. За да се окуражи, пресуши половината бутилка на един дъх. Добре. Щеше да направи необходимото. Да става каквото ще. Отново щеше да е тайрен.

Припряно заповяда на регистратора си да стартира набелязването на окръзи. Приготви се за дълга нощ на броене.

Нощта се оказа къса. Един час по-късно ужасната истина лъсна.

Вотът за Йелад практически не съществуваше.

По-късно се досети. Някой беше бърникал в компютъра. Навсякъде из Дюзабъл, всеки път, когато гласоподавател натискаше бутона, гласът биваше записван за Уолш. Официалните данни му даваха малко по-малко от половин милион гласа.

Мъртвите на Дюзабъл спаха спокойно в гробовете си тази нощ.

Йелад беше загубил.

От този миг нататък щяха да го наричат с презрителното „Йелад Свлачището“.

Рашид не отиде на празненството по случай победата на Уолш и Кенна. Вместо това си уреди частна среща със солон Кенна в кабинета му. Време беше да определи цената си.

Мисълта се появи, докато гледаше как резултатите от изборите изплуват на екрана. Обзе го поразяващо чувство за неотложност. Трябваше да действа. Бързо.

Докато се устремяваше към набързо уредената среща с Кенна, гъстите облаци, обгръщали съзнанието му досега, започнаха да се изпаряват, а после се стопиха напълно.

Беше преминал последното изпитание.

Кенна беше облекчен, когато Рашид му каза от какво има нужда: бърз кораб, зареден с всичкото АМ2, което може да побере, готов за излитане в следващите шест часа. Кенна сметна това за дребна отплата. Беше решил, че Рашид ще посегне към касите с мордида. Не че не го заслужаваше. Всъщност искането му се стори толкова незначително, че дори покварената душа на Кенна изпита леко неудобство.

— Сигурен ли си — настоя той, — че не можем да ти дадем нещо повече?

— Може би — дойде отговорът. — Не съм сигурен. Но защо не се отпуснеш точно сега. Позабавлявай се. Ще те потърся.

Вечният император стисна ръката на един изключително доволен политик.

Глава 25

Ключът към Кралството не изглеждаше впечатляващ — но това бе умишлено. Беше малък спътник, един сред десетината по-малки и по-големи, които обикаляха около отдалечена гигантска планета. Системата беше забележителна поради две причини. Нямаше никаква търговска стойност и беше далеч отвъд най-затънтения край на вселената.

Спътникът беше изграден преди няколко века. За целта бе избран астероид с подходяща големина. Срещу заплащане космически екипи издълбаха тунели по предварително изработен план и прокараха кабели в тях. Сетне запълниха изкопите. Първият екип беше получил парите си с уведомлението, че са участвали в таен имперски проект. После докараха втори екип, за да построи малко подземно убежище и подземен док на няколко километра от него, отделен от убежището от висок хребет. В убежището имаше генератори, припаси и няколко сложни и трудни за описание комуникационни съоръжения. И на втория екип беше платено. С течение на времето онези, които бяха работили в екипите, някак придобиха впечатлението, че проектът се е провалил. Просто поредният безрезултатен изследователски опит.

Роботи-тласкачи преместиха астероида на определеното за него място около газовия гигант и го нагласиха на орбитата му. По-късно бяха изпратени екипи на „Богомолка“, за да поставят различни охранителни сензори из системата. На тях не беше казано за съществуването на астероида.

Имаше още четири други „ключа“, разпръснати из вселената, местоположението им беше известно само на Вечния император. Предназначението им беше едно и също.

Датчиците бяха програмирани да пропуснат само Вечния император и за целта съдържаха всевъзможни скенери за определяне на ДНК, отпечатъците от пори, дори включваха биометричната класификация на Бертийон. Ако някой друг проникнеше в убежището, комуникационните уредби щяха да се разтопят в неразпознаваема купчина метал.

Те бяха свързани с кораб, някъде в… друго пространство… и с роботизираните минни и фабрични кораби около него. При подаден сигнал разпоредбите, издадени от кораба, щяха да се променят. Зареждането с АМ2 щеше да започне.

Дългите влакове от роботизирани „танкери“ също можеха да се контролират от спътника. При дадени обстоятелства, като например инцидентната смърт на Вечния император, те можеха да бъдат прехвърлени към уговорените складови светове. Или, при други обстоятелства, другаде. За да награди верните и да накаже неверните, или обратното, в зависимост от преценката на Вечния император кой е най-бързият и плавен начин да си възвърне контрола.

Вечният император навлезе бавно в системата. Не бързаше особено. Непрекъснато поглеждаше сложните приемници, които бе поискал да бъдат инсталирани на кораба, даден му от благодарния Кенна. Ако който и да е от сензорите покажеше, че в системата е навлязъл някой — заблудил се миньорски кораб, сонда или скитаща се яхта, — имаше само един избор. Веднага да спре и да се отправи към друг от спътниците, който му се стореше най-подходящ за втори команден център.

Разположените извън системата датчици не отчитаха нищо нередно. Императорът рискува дъговиден полет над системата. Отново нищо. Той навлезе отново в системата и се приближи към газовия гигант. Сензорите не долавяха нищо извън обичайното.

Мина до спътника през полусферата, намираща се от обратната страна на убежището, и като прелетя ниско до повърхността, стигна до дока. Шлюзовете се отвориха — сензорите отново не показаха нищо тревожно — и той кацна.

Облече си костюма, увери се, че поддържащите механизми са включени, и се отправи към убежището.

Докато преполовяваше пътя към хребета, си каза, че е твърде параноичен. Не беше лесно наистина да остане незабелязан на свят с почти нулева гравитация. Нямаше желание да „изскочи“ в обсега на някой, който би могъл да чака в купола, или да се изстреля в орбита. Не само че щеше да стане за смях, но и би се превърнал в твърде лесна мишена, ако наистина имаше капан.

На неколкостотин метра от входа на убежището — пещера с плъзгащи се скали — той спря. Изчака шест пълни И-часа. Наблюдаваше. Нищо. Пътят беше чист.

Системите на костюма завиха, докато се опитваха да регулират температурата и да преработят потта, която се изцеждаше от тялото на Императора. Пръстите му неволно докоснаха гръдния кош. Под костюма, кожата и мускулите бомбата чакаше.

Разкопча кобура на пистолета си и измъкна малко комуникационно устройство от колана. Навън се плъзна пръчковидна сонда. Той бързо притича през откритото пространство. Сондата се пъхна в почти невидима дупка и Императорът докосна бутона. След миг скалата се отмести. Той усети вибрациите под краката си.

Пристъпи в кухината. Вратата се затвори зад него. Светлините се включиха. Императорът провери един от панелите. Отново не откри причина за притеснение. Отоплението беше пуснато на пълна мощност, в убежището се създаваше изкуствена атмосфера. Много добре.

Приближи се до вратата, сложи длан върху нея и тя се плъзна встрани. Вътре имаше малък апартамент със спалня, кухня и дневна. Той затвори вратата зад себе си и се вгледа в друг от панелите. Атмосфера деветдесет и пет процента от И-нормалната. Температура… приемлива. Вдигна лицевото стъкло.

Беше гладен. Надяваше се да е осигурена храна. Щеше да похапне, после да активира комуникационната уредба. Отправи се към комуникационната зала — и светът се срина! Беше посрещнат не от блестящите, очакващи нареждания и сигнални съоръжения, а от охладена купчина разтопен метал.

В мозъка му веднага заблъска паника:

„Опасност… Капан… Открити сме… Самоунищожение! Самоунищожение!“

Друга част на мозъка му възрази:

„Не. Почакай. Капанът не е потвърден. Минало е твърде много време. Програмата не може да се рестартира без терминално увреждане на целта! Върни се в режим на изчакване! Отменяне на програмата!“

Бомбата не избухна. Дори и след като вратата на складовото помещение се отвори и нечий глас изрече:

— Специалистите ми по сигурността не се оказаха толкова добри, колкото си мислеха.

Императорът видя облечена в космически костюм висока и тънка фигура. Ръката й се протегна и вдигна лицевото стъкло на шлема. Беше Кес.

Още веднъж се появи заповедта за самоунищожение… и отново по някакъв начин командата беше отхвърлена.

— Аз съм единственото живо същество в тази система освен теб — каза Кес.

Императорът откри, че отново може да мисли. Не каза нищо, сигурен, че гласът му ще се разтрепери, ако проговори. Кес изчака за миг, после продължи:

— Идването ти тук и завръщането ти на трона са изкусно планирани. Напомня ми малко на една земна легенда, която съм чел. За човек, наречен, ако не се лъжа, Тезей.

— Може да не е било чак толкова изкусно — успя да промълви Императорът.

— Напротив. За да започне някой да те търси, да не говорим да те открие, се изисква да приеме за вярно налудничавото допускане, че не си умрял. Освен това трябва да притежава невероятни ресурси.

Кес посочи унищожените комуникационни уредби.

— Хиляди извинения за некадърността на персонала ми. Макар да съм сигурен, че съществуват и други станции, подобни на тази. Подновяването на АМ2 доставките все още може да започне — въпреки че това е без значение за мен.

Императорът обмисли думите му. Ситуацията ставаше… не позната, но по-разбираема и може би по-лесна за контролиране. Първо предположение: Кес възнамерява да сключи сделка и да предаде своите съзаклятници? Едва ли. Искаше нещо друго.

— Каза, че ние двамата сме единствените същества в тази система. Ще ти задам очевидния въпрос: Какво ще ме спре просто да те застрелям и да избягам?

— Защо би направил подобно нещо? — възкликна изумено Кес — За отмъщение? Едва ли е смислен мотив, да не говорим, че не подхожда на император. Особено като се има предвид, че нашият опит да… подменим веригите на властта… се провали.

Провалил се е? Бърз анализ: Предишното изявление на Кес „не си умрял“, а сега това. Ситуацията се подобряваше — Кес не беше схванал всичко.

— Ако задоволиш прищявката си… — Кес вдигна предавателя от колана си. — Стандартен предавател на жизнените показатели. Спре ли да излъчва, моят поддържащ отряд ще нахлуе. Не мисля, че ще успееш да им се изплъзнеш.

— Правиш доста сериозни изводи въз основа на предположения, господин Кес. Известно е, че обичам да си угаждам от време на време. Привилегията на багренородния, нали разбираш.

— Разбирам. Отначало, като разбрах накъде си тръгнал, си помислих ди ти устроим засада — докато аз изчаквам на безопасно място. Упойващи вещества… газ… каквото и да е. Бързо да те обездвижим, да те държим в упоено състояние, докато постигнем контрол над съзнанието ти. Но после реших, че подобен план няма шанс да успее. Изплъзвал си се от твърде много клопки в миналото… От друга страна… ако започна с насилие, щеше почти сигурно да отхвърлиш предложението ми.

— Слушам те.

— Първо, предлагам ти пълната си лична вярност и подкрепа. Ще направя всичко — отвътре или отвън — за да премахна Тайния съвет. Не се опитвам да те убедя, че единствено помощта ми ще осигури желания за теб изход, според мен той е неизбежен. Но с моя помощ падането им от власт ще бъде далеч по-бързо, а вероятно ще намаля и разрушенията, които могат да нанесат, преди да бъдат унищожени. Веднъж след като Империята бъде възстановена, ти предлагам пълната си лоялност и подкрепа.

— Да мениш козината си ще ти стане втора природа — рече Императорът.

— Не, няма. Не и ако изпълниш своята част от сделката. Но както и да е. Възможно е да не искаш да ти се напомня какво се е случвало в твое отсъствие. Ако е така, ще приема изгнанието, без това по никакъв начин да отмени предложението ми да ти помогна. Но мога да предложа и нещо далеч по-важно. Целият ми вид доброволно да ти служи — „роби“ не е точната дума, но по същество ще бъдем точно това, ако можеш да си представиш роби, които обичат оковите си. Лесно е да се постигне.

— Твоите хора — отбеляза Императорът — със сигурност ще бъдат приветствани, ако изберат да станат верни поддръжници на Империята. Освен ако не пропускам нещо… лесно за постигане, както се изрази.

— Не.

— Много добре тогава. Какво точно трябва да ви дам? — попита Императорът, въпреки че внезапно с болезнена яснота осъзна какъв ще бъде отговорът.

— Живот — произнесе Кес дрезгаво, почти заеквайки. — Безсмъртие. Предполагам, че разбираш трагедията на смъртта. Но представи си, че тя те връхлита в предварително зададено от гените време, когато едно същество е в разцвета на силите и интелекта си? Това е трагедията на Грб’чев. Искам за себе си и за моя вид вечен живот. Безсмъртие, каквото притежаваш ти. Предложих да сключим сделка. Ще я направя по-привлекателна. Ще изпълня всичко обещано. Като твой поданик, те моля за този дар.

И Кес коленичи непохватно.

Възцари се тишина, която сякаш продължи години.

— Бедно, нещастно копеле — промърмори Императорът накрая.

Кес се изправи:

— Как можеш да отхвърлиш предложението ми? Как можеш да пренебрегнеш логиката ми? Обещанията ми?

Императорът подбра думите си много внимателно:

— Логиката… обещанията… нямат нищо общо с тези неща. Чуй какво ще ти кажа. Аз съм безсмъртен. Но — той се потупа по гърдите — това тяло не е. Искаш от мен дар, който не мога да дам. Не само на теб, но и на което и да е друго създание или вид.

Очите на Кес се превърнаха в пламтящи копия.

— Истина ли е?

— Да.

Кес повярва. Но продължи да се взира. Притеснен, Вечният император се извърна настрани. Отново се възцари продължителна тишина. Императорът бръкна дълбоко в торбата с лъжите.

— Може би… може би все пак можем да се споразумеем. Готов съм да направя друго предложение. Помогни ми да разруша Тайния съвет и аз ще намеря ресурсите за финансиране и подкрепа на мащабна като проекта „Манхатън“ програма. Проучванията ще траят дълго. Дори да може да бъде намерено решение, то няма да помогне на теб или на твоето поколение. Но това е най-доброто, което мога да ти предложа.

Той се обърна. Кес не беше помръднал.

— Дори да изглежда неудовлетворително — продължи Императорът, — сравнено с…

Млъкна насред дума.

Нямаше никаква реакция от създанието Грб’чев. Императорът отстъпи встрани. Нито очите, нито главата на Кес помръднаха. Императорът се приближи и махна с ръка пред лицето му. Никаква реакция.

Може би шокът от осъзнаването, че за неговия вид няма Свещен граал, се беше оказал твърде голям. Или пък не беше чак толкова драматично — просто беше надхвърлил времето си.

Устата на Кес се разтвори. От нея потекоха смилателни сокове.

Императорът бързо провери жизнените показатели на колана му. Всички физически индикатори… бяха нормални.

Той спусна лицевото си стъкло и се отправи към изхода, после се обърна назад.

Идиотът, който някога бе бил Кес, все още стоеше прав, задържан от тежестта на костюма си.

— Бедното, нещастно копеле — повтори Императорът.

Това беше най-добрата епитафия, която можа да измисли — и единствената, за която имаше време.