Цър! Пър! Цър-пър! Пър-цър! Цъцъррррр …
— Кво й стаа на таа машина бе? — избоботи нервно Цецо Цацата.
— Де да знам бе, брато чка… — вдигна мощни рамене към не по-малко мощния си врат другарчето му Кецо Кацата. — Сигур се е повредила нещо …
— Ма то туй на нищо не прилича! — възмущаваше се Цветан Разноцветников Чернобелин, по-известен сред апашките среди на Варна като Цецо Цацата. — Първо се опита да ми пробута пробита чашка, която за малко да превърне бялото ми "Армани" в маскараден костюм на далматинец, после шибаната струя изобщо не уцели проклетото чаше (добре, че имам бързи рефлекси от киокушина и успях да отскоча встрани), а сега ми се е разцуцуркала като някакъв дядка с простатни проблеми… И всеки път ми прибира стотинките!!!
— Заеби, браточка — заяви Кецо и сложи слонската си длан на рамото му. — Аре идвай, че шефът се е вкиснал нещо. А нали го знаеш какъв става, като се вкисне …
О, Цецо Цацата прекрасно знаеше това. Едва ли някога щеше да забрави глобата от петдесет хилядарки, която Рачо Рапана му наложи за единствения път, когато цъфна със закъснение на обект (и то по вина на жена си). Тогава Цецо се бе забавил само с две минутки, но тези сто и двайсет секунди струваха на шефа му седемдесет и осем 9-милиметрови куршума, шестнадесет патрона за "Магнум", три разпарчетосани броиежилетки и един джип "Мерцедес О-класа" (по-известен като кубче), който бе заприличал на гигантска черна бучка френско сирене. Без да броим физическите травми и наранявания, понесени от бригадата на Рачо.
Да, Рачо Рапана мразеше да чака.
Затова Цецо Цацата срита с всичка сила неадекватния автомат за кафе, при което той заприлича на умален (и доста трътлест) модел на наклонената кула в Пиза, и заситни с бързи стъпки след отдалечаващия се към бялото "Ауди Q7" свой другар.
Великият Грухтулу клечеше на дъното на Черно море и чакаше.
Не беше риба, нито пък морски бозайник (разбирай кит) или земноводно (жаба, саламандър или тритон). Не беше влечуго (морски крокодил или морска змия), не беше и безгръбначно (чудовищен гол охлюв или мида, чакаща някой невнимателен водолаз да стъпи в разтворената й черупка). Не беше главоного, макар че пипалата, увенчали долната част на мутрата му[6], му придаваха вид на еволюирал гигантски калмар от рода Архитеутис, възпяван от безброй поети и митотворци под названието Кракен. Не беше и динозавър или стегоцефал, въпреки че някой лаик би предположил точно това, подведен от исполинските му размери. Не беше Годзила, нито Биоланте. Не, не беше и чудовището от Лох Нес, понеже единственият водоем, който някога бе обитавал, беше Черно море — морето, което древните гърци отначало бяха нарекли "Понтос Аксинос" ( "Негостоприемно море"), а после, обзети от изненадващ пристъп на съседско добросърдечие, прекръстиха на "Понтос Еуксейнос" ("Гостоприемно море").
Не беше дори растение или гъба. А още по-малко пък би минал за едноклетъчен организъм.
Сега заемете стабилно положение в пространството, защото на следващото изречение всички читатели падат от столовете си на земята.
Великият Грухтулу беше пришълец от Космоса.
Когато дочу познатото изгъргорване от извънземната си храносмилателна система, той се ухили (доколкотопозволяваха многобройните пипала в долната част на муцуната му) и се приведе още по-напред.
Проект "S-троген" се развиваше чудесно.
Литю Лайнера — човекът, който навремето тероризираше с вокалните си напъни пасажерите на луксозните презокеански лайнери, легендарният изпълнител на рекламния клип за тестото "Стерон", човекът, изпял безсмъртната строфа" Аре, борци, дружно към "Дескрим" — каратпетки тикви да трошим!", и една от трите десни ръце на недосегаемия престъпен бос Ристю Ресливакса — пристъпваше нервно от крак на крак и чакаше от другата страна на линията да отговорят на обаждането му. Беше толкова притеснен, че дори тананикането на универсалната му мантра "Обичам шопската салата" не разпръсна мрачните облаци, надвиснали над космическата празнота в главата му.
— Ало, шефе, Литю съм!
— Казвай.
— Ми пристигнах, ама никой нищо не знае.
— Как така не знае бе?
— Ами тъй… Не знаят.
— Нищо ли не са видели?
— Нищо. Ни са чули, ни са видели.
Ристю Ресливакса се замисли и мозъкът му заекрибуца толкова силно, че за малко да заглуши нежното мъркане на двигателя на бентлито му.
— Ти притисна ли ги? — попита след малко с меден глас.
— Ъхъ — кимна Литю Лайнера. — Така натиснах двама от склададжиите в един ъгъл, че после половин час не можаха да излязат оттам.
— Заплашва ли ги?
— Че как! — възмути се Литю. — Казах на Хобота, че ще го стисна за хобота и такива неща ще му направя, че ще му стане три пъти по-дълъг …
— Пя ли им? — в гласа на Респивакса проблесна последен лъч надежда.
— Трийсет минутки — заяви гордо легендарният чалга вокалист.
— После им ги таксувах по тарифата за сватби и погребения. Изпълних "Губя те бързо","Ах, портокала!","Черен мерцедес","Ягуаре, ягуаре","Дъще, дъще", "Погледни ме във ушите" и "Червена прашка". Накрая им изрецитирах и едно стихотворение от Иван Вазов —„Люлека ми замириса", — понеже ми останаха трийсет секунди …
— Тая "Червена прашка" не е за партията и червените мангизи, дето ги раздаваше, нали? — разтревожи се Ристю.
— Не е.
— А, добре — въздъхна облекчено босът. — С партията няма да се бъзикаш, щот продължаваме да играем заедно… А си изпял нещо за червени куфарчета, а съм ти затворил устата завинаги …
— Няма страшно, шефе. За партията или хубаво, или нищо.
— Тъй вярно.
Респивакса пак се замисли.
— Струва ми се, че си попрекалил с насилието и жестокостите — заговори след малко той. — Пробвай там с приказки, почерпушки, рушветчета тук и там… И разшири малко кръга. Има и други складове наоколо, размърдай си задника и се поразнюхай. Може пък някой от другите бачкатори да е скивал нещичко… Нали знаеш приказката: "Пич е не тоя, дето може да изпотроши с груба сила кръчмата, а тоя, дето има акъла и връзките да я затвори…"
— Нямаш проблеми, шефе. Обаче… — изведнъж замънка Литю. — … има още един проблем.
— Какъв? — гласът на Ристю сякаш изстина с двайсет градуса.
— Ами… ти нали ми даде една карта за банком ат, от която да тегля… За разходи, рушветчета, режийни и прочие …
Днеска сутринта отивам до близкия банкомат, пъхам картата, набирам кода и таз загубената машина ми глътна картата!!!
— Как така ти я глътна? — въпросът проряза тъпанчето на певеца като леден скалпел.
— Ей тъй на — глътна я — вдигна рамене Лайнера. — И на екрана се изписа: "Съжалявам, дето ти глътнах картата, ама ако имаш нерви и ти се занимава, тичай до еди коя си банка в центъра и им кажи за повредата".
— И ти кво направи?
— Как кво? — разпери ръце някогашното попфолк чудо ви ще. — Метнах се в бавареца и газ към банката. Ама като се върнах с двама от служителите, се оказа, че картата я няма …
— Как тъй я няма?!?
— Ами няма я… — пак разпери ръце Литю, но се сети, че държи джиесема си в едната и я приближи отново до ухото си. — От банката ми казаха, че това било номер. Слагали някакво лепило в процепа, ти си пъхаш картата, тя залепва, изписва ти се съобщение да тичаш до банката и ти хукваш натам, а през това време михлюзите ти източват всичките мангизи, щото пинкодът вече е набран и могат да правят квото си искат… По принцип оставяли картата вътре, щото нали е залепнала и дори те не могат да я извадят, ама този път и картата я нямаше. Пичът от банката каза, че са били много хитри михлюзи …
— Мръсни варненски тарикати… — процеди през зъби Респивакса. — Преди да се юрнеш към банката, успя ли да изтеглиш поне някакви пари?
— Само сто кинта, шефе — въздъхна жално Лайнера. — Да имам за кафенце и цигарки …
— Ти знаеше ли колко мангизи имаше в тая карта?
— Знам бе, шефе …
— Колко? — попита ледено босът.
— Двеста щуки.
— Тия двеста щуки ще ти ги удържа от следващите заплати.
— Ама, шефе… — проплака Литю. — Нали щях да си купувам къщичка в Драгалевци …
— Забрави за къщичката. Още поне три месеца ще се пържиш в мезонета си в Лозенец.
От косматите гърди на певеца се отрони тежка въздишка.
Той обаче добре знаеше, че с Ристю Ресливакса не биваше да се спори.
— А с кви пари да оперирам тука? — попита накрая с немощен гласец.
— Отиваш в прочутата дискотека "Тараканчик" и търсиш управителката Лолитка Непоебничук. Тя ще ти каже кои крайбрежни заведения не са си платили рекета, обхождаш ги и го събираш. После изразходваш кинтите по предназначение — умно, далновидно и с перспектива. Пратил съм те да разбереш кво става с житото ми, а не да финансираш с мангизите ми местните бандюги. Аре умната, дан' си прайм после ре спивакси в София!
Връзката прекъсна.
Литю Лайнера потропа с крака, повъртя се на едно място и като не се сети какво друго да направи, изрита с всичка сила килнатия автомат за кафе, който цъцъркаше безпомощно насреща му. После се качи в беемвето и потегли с мръсна газ, но това не направи впечатление никому.
Все пак се намираше във Варна, и то в разгара на курортния сезон.
Петър Друсев се разхождаше наперено по варненския плаж и си тананикаше Set The Controls For The Heart Of The Sun на любимите си "Пинк Флойд"[7].
Единствените атрибути по хилавата му фигура бяха слънчеви очила тип "мухата цеце", масивен сребърен ланец (подарък от Горгондзола за рождения му ден, понеже тя презираше златото като всички истински интелектуалци) и торбести бански, каквито навярно би носил кумирът му маркиз дьо Сад[8], ако беше ходил на плаж, вместо да кисне в затвора и да скрибуца по белия лист, описвайки разни перверзии. Тромавата му походка намаляваше и бездруго импотентния му чар, рехавата му като на изкукуригал професор по история косица се развяваше под милувките на сутрешния бриз, а нежните му бицепси равномерно се сгърчваха и отпускаха, сякаш за да отвратят и най — загорелите за ласки девойки с червейоподобните си пулсации.
С типичната за нея тактичност Горгондзола обичаше да казва, че Пешко е ненадминат в изкуството на бързите флиртове. И беше дяволски права. Едва ли някой можеше да надмине рекорда от една секунда, която бе нужна на едно засукано маце, за да се обърне при донжуанския възглас "Хей, красавице!", да измери с недоумяващ поглед пародията на всичко мъжко от този свят, дръзнала да я заговори, и да се метне в първата минаваща наблизо кола, която на всичкото отгоре дори не беше такси. (Всъщност беше джип "Рейндж Роувър", което оказа доста благотворно влияние върху лайфстайла на въпросната мома през следващите два месеца.
Е, диамантеният пръстен, подарен й от шофьора, изчезна мистериозно от квартирата й малко след изтичането на този период, ала това едва ли имаше нещо общо с драматичната раздяла, завършила с три шамара и анален секс на диванчето в кухнята.)
Точно в този момент обаче нищо не можеше да запуши гейзера на щастието, изригнал в романтичната душа на Петър Друсев. Горгондзола бе останала в душната, изпоядена от комари, мравки и хлебарки София, за да преподава немски на един износител на алкохол за Германия, а той бе командирован в черноморската столица на България във връзка с окабелянането на ромските квартали — работа на четвърт работен ден[9], а която колегите му от фирмата биха дали мило и драго на Мило и Драго (собствениците на компанията). Те обаче избраха перспективния млад кадър, амбициозния професионалист и гордостта на всички родни окабелители Петър Друсев.
Ето защо сега Петър Друсев шляпаше с бодра стъпка по мокрия варненски пясък, подсвиркваше си весели мелодийки и зяпаше нагло полегналите красавици.
Ако гениалният експерт по гларусистика Х. Ф. Л. Или Христофор Филипов Любовчийски можеше да го зърне отнякъде, навярно щеше да се гътне от потрес.
Белият джип "Ауди Q7" изръмжа и се понесе с бясна скорост по варненските улици.
— О, Цецо, ти се появи бе! — ухили се ехидно Рачо Рапана, който седеше на задната седалка и пушеше пура със замечтан вид. — Тъкмо си мислех, че ще стоиш цял ден пред този автомат за кафе …
— Ъъъ… — размънка се Цецо Цацата от седалката до шофьора. — Нещо се беше преебал, шефе …
— Преебал? — повдигна вежди Рачо. — Значи е имало и флиртче, а?
— Какво флиртче? — не разбра Цацата. — Никаква водка не съм пил …
— Имам предвид свалка, глупако.
— Каква свалка?
— Отстрани изглеждахте като две влюбени гълъбчета, Цецко. Ти го псуваш, а той ти гъргори. Ромео и Жулиета пасти да ядат. Знаеш ли кои са Ромео и Жулиета?
Цецо Цацата реши да си замълчи. Не му стигаше изнервената му жена, ами сега и шефът му бе решил да го тормози. Естествено, че знаеше кои са Ромео и Жулиета, но нямаше никакво намерение да се унижава допълнително с признанието, че от време на време чете книги.
— На какъв език си говорехте? — продължи усмихнато Рачо Рапана.
— С кого?
— С кафе-машината. Не знаеш ли песничката "С цаца икафе ми е наи-добре…"?
— Шефе, моля те, не ме тормози повече! — простена Цацата.
— Друг път няма да се бавя!
— Сигурен ли си?
— Абсолютно.
— Добре — каза нежно Рапана и издиша три колелца от ароматния дим в просторното купе на джипа. — Сега ще бъдеш ли достатъчно съсредоточен, за да ти обясня какъв е проблемът, или искаш да размахам питона под носа ти?
Кецо Кацата, който управляваше аудито, се ухили под мустак и за малко да прегази една бабичка, носеща найлонова торбичка с две кисели млека и един хляб, която тъкмо слизаше от тролея.
— Някакъв мискинин се опитва да играе с житото на моя територия — изсъска Рачо. — Още днес отивате в складовете и разравяте бъркоча. Искам имената, номерата на личните карти, егенетата и реалните адреси на всички замесени в далаверата. Имате един ден.
В същия миг белият джип закова до трите лимузини "Ауди", спрели в дясното платно, задната врата се отвори и Рачо Рапана се шмугна в средната кола. Цецо Цацата и Кецо Кацата се спогледаха.
— Добре, че не поиска номерата на актовете за раждане — въздъхна Цецо. — Нали помниш къв зор видяхме предния път с ония бургазлии …
Спътникът му само кимна мрачно и се огледа за някоя друга бабка, която да постресне с джипа, но този път на улицата нямаше пукнат пенсионер.
Беше почти пладне и варненските рентиери предпочитаха да отмарят с коктейли на прохладните си веранди, вместо да гонят тролеи и да се редят по опашки.
— Осемдесет хиляди петстотин и петдесет… осемдесет хиляди и шестстотин… осемдесет хиляди и седемстотин … осемдесет хиляди седемстотин и двайсе… осемдесет хиляди седемстотин и двайсе и пет …
Литю Лайнера седеше в беемвето си и броеше парите, които бе събрал от изнурителната си обиколка из крайбрежните варненски заведения. Лолитка Непоебничук се бе оказала безценен кадър — всички адреси, които му бе посочила, се бяха отчели с тлъсти сумички… толкова тлъсти, че някогашното фолк чудовище още не можеше да ги преброи.
— Осемдесет хиляди седемстотин и двайсе и седем … осемдесет хиляди седемстотин двайсе и девет… да го еба у тариката, кой ми е пробутал некви шибани двулевки! — изръмжа недоволно Лайнера, преди да наплюнчи пръст и да продължи: — Осемдесет хиляди седемстотин трий се и един… осемдесет хиляди седемстотин трий се и три… осемдесет хиляди седемстотин трийсе и три и двайсе стотинки… и четирийсе стотинки… и петдесет стотинки …
Абе отде се взеха тия стотинки пък сега?!? — недоумяваше Литю. — Не помня някой да ми е давал стотинки… Осемдесет хиляди седемстотин трий се и осем… осемдесет хиляди седемстотин и четирийсе… осемдесет хиляди седемстотин и деветдесет! Тю! Най-накрая! — възкликна облекчено певецът.
"Не е никак зле за един ден" — ухили се доволно Лайнера и потри ръце при мисълта как щеше да по гуляе с тази колосална за средния българин сума. После обаче се сети, че това бяха служебните му пари и усмивката му помръкна.
— Ще фръкнат по рушвети и почерпушки… — промълви покрусено той. — Ще фръкнат и туй то! Сбогом, кинти! Ариведерчи! Досвидания!
По бузата на легендарния изпълнител на "Тесто Стерон" се търкулна кристално чиста сълза и той я изтри с дебелата си длан.
"Литьо-о-о, Литьо-о-о, не се отчайвай, Литьо-о-о! Клюмне ли главата, изхвърчаш от играта!" — отекна в главата му един познат глас. Въпреки това обаче мъжът в сребристото беемве не можеше да си спомни на кого принадлежеше. Гласът му беше до болка познат, ала за последен път го беше чул кога? …
Преди две години? Или повече? Певецът се почеса замислено по носа.
"Литьо-о-о, Литьо-о-о, просто момче си беше и просто си остана! Какво си се оклюмал като спаружена краставица? Горе главата и разтваряй краката!"
Гъгню! Гъгню Пиявков! Невероятният Гъгню Пиявков, предишният мениджър на Литю Лайнера, който бе застрелян по погрешка от Щърбан Щангата, докато си пиел мастиката в едно лъскаво заведение, понеже босът на ЩИТ -1 го взел за крупието, при което изгубил двайсет хиляди долара.
Оттогава кариерата на Литю бе тръгнала главоломно надолу и дори песента, рекламираща тестото "Стерон" на Ристю Респивакса, не бе успяла да го изстреля сред Гергина, Ам елия, Канелия, Къпина, Хлория, Екстра Мина, Намалисия и другите балкански попфолк звезди. За сметка на това обаче го беше превърнала в една от трите десни ръце на Ристю Респивакса, основателят на проспериращата застрахователна компания ХАП -1. А това бе далеч по-стойностно и перспективно от разни там кълчатения и гьобеци по заведенията.
"Освен това повечето попфолк изпълнители в България са готови да легнат с всеки за мангизи — успокояваше се Литю. — Аз да не съм някакво си селско курве!"
— Онзи ден чух, че Дебилия преспала за четири стотака с някакъв простак в Ловеч — измърмори полугласно мъжът в беемвето. — Пък на мен ми се дърпаше, когато я водих в онзи хотел в Боровец …
"Литьо-о-о, Литьо-о-о, хич да не ти пука! Хич да не ти пука, докато здрав и прав е чука! Напред сред гаджета безчет и… никога по-малко от минет!"
Ех, тоя Гъгню бе! Приживе мениджърът беше цар на философиите и мъдростите — за всяко нещо си имаше отговор и винаги знаеше как да окуражи човека до себе си. Литю отново се просълзи при милия спомен.
Да, Гъгню беше изключителен човек, възхитителен професионалист, нещо повече истински приятел — и някой ден Щърбан Щангата щеше да си плати.
"Тъй ще му го набутам, че сам няма да разбере откъде му е влязло" — закани се Литю Лайнера. — "Гъгню няма да остане неотмъстен."
Сега обаче имаше друга работа. Складовете го очакваха.
— Бушува в ме-е-ен тестостеро-о-он,
безмилосте-е-ен хормо-о-он!
Надърве-е-ен съм като бизо-о-он
през размножителен сезо-о-он…
— запя някогашният попфолк звяр и форсира двигателя на бавареца си.
— Госпожице, бихте ли наглеждали багажа ми, докато съм в морето?
— Да го духаш, скапаняк!
— Но аз само …
— Аре чупката!
Петър Друсев изсумтя, наведе се и започна да събира ханлийката и джапанките си. След като ги събра (това му отне около четирийсет и пет секунди), се изправи и реши да направи последен опит.
— Прия …
— КВО СТАА ТУКА ВЕ?
Въпросното изречение бе артикулирано от речевия апарат на гардеробаподобен субект с ъгловата мутра и ръце като подемни кранове.
— Ъъъ… нищо, тъкмо си тръгвах… — започна да обяснява Горгондзолиният любим.
— АКО ПАК ТА СКИВАМ ДА СА МОТАШ НАБЛИЗО, ТЪЙ ША ТА ИЗПЛЮЩЯ, ЧЕ ША МИ СА ЗАМЯТАШ КАТ' НА СЛИВЕНСКА МАСЛОБОЙНА РЕМЪЦИТЕ — избоботи подемният кран. — АРЕ БЕГ АЙ.
Петър Друсев сви рамене. Е, на всекиго се случва да удари на камък. И на Христофор Филипов Любовчийски сигурно се беше случвало. Пък и той едва ли бе дръзвал да разстели хавлията си до най-красивата мадама на плажа. За това се изискваха неувяхващо мъжество, бронебоен чар и дръзновена смелост, нали така? Или поне десет-петнайсет години, пропилени по разни там фитнес-зали и карате клубове.
"Как ли пък не!" — каза си на ум еталонът на родните окабелители и продължи с наперена стъпка напред. В края на краищата на плажа имаше толкова много жени, а Горгондзола не бе сред тях. Това си беше направо сбъдната мечта. Колко ли мацки щеше да забие днес? Десет? Петнайсет? Двайсет?
От ъгълчето на устните му се проточи сребриста слюнка. Петър Друсев я облиза и като изпъчи кокошите си гърдички, закрачи с такъв ентусиазъм по мокрия пясък, че всички дечица се загледаха подире му, чудеики се как ли се казваше този анимационен герой с лимбите и парашутните гащи.
— Това е чудовището Франкенщайн! — изкрещя едно светлокосо момченце и се хвърли сред морските вълни, неспособно да издържи и миг повече кошмарната гледка.
За негов късмет точно в този момент най — близкият спасител не флиртуваше с никого и детенцето се размина само с лека уплаха, за разлика от майка си, която бе зърнала отблизо торбестите бански на Друсев. Бракът й не се разпадна единствено благодарение на търпеливия й съпруг, който понесе стоически липсата на секс през следващите два месеца и внезапните й среднощни крясъци: "Мамо, не искам да се женя за чудовището Айнщайн! Не искам да бъда ем це на квадрат!"
Естествено, Петър Друсев нямаше никаква представа за чудовищния отпечатък, който оставяше в невинните души на летовниците. И откъде да има? В момента можеше да мисли само за три неща:
Цици …И секс.
Горките летовници! Не им стигаха цените, ами и Петър Друсев!
Горещо пладне. Напъплена от безмилостни рояци летовници, Варна се пържеше в собствения си сос. Кръвоносната й система от улици бе запушена от тромбовете на безбройните мерцедеси, беемвета, аудита, крайслери, бентлита, шментлита и прочие лъскави возила, чиито ауспуси бълваха невъобразима амалгама от зловония, и инфарктът (или инсултът) изглеждаше само въпрос на време. Дърветата махаха лениво с клонки, симулирайки присъствието на нежен морски бриз, но и най-загубеният донаборник на военна комисия се справяше десетократно по-добре от тях. Морето приличаше на застинало езеро от престояла урина и всеки, дръзнал да потопи в него морното си тяло, излизаше увенчан с неподозирани бонуси — петна от мазут, изгнили водорасли, скъсани торбички, използвани кондоми и шарени късчета тоалетна хартия. Любителите на морските бани лежаха апатично на хавлиите си, мажеха се с тежки слънцезащитни кремове, зяпаха гологърдите си съседки и се наливаха с бира и вода. Изобщо… истински ад.
Доста солен при това.
Под водата обаче не беше така.
Не, не става дума за крайбрежието, където се плацикаха летовниците, нито пък за най-дълбоката точка в Черно море -2245 метра според специализираната литература.
Морският рай се намираше на петдесетина километра източно от Варна, където водата беше прохладна, нежна и … вкусна.
Именно там се намираше Грухтурлийех[10].
Ако американският психар Х. Ф. Л. Или Хауърд Филипс Лъвкрафт беше роден във Варна, навярно щеше да каже, че сред непристъпните му скалисти стени шестват ужасът и безумието, а черноморските талази крият мрачни тайни, които не отстъпват по нищо на чудовищните космически бездни. За щастие обаче той е роден в Провидънс, щата Род Айлънд, и едва ли някога е чувал за Черно море.
Язък! Ако беше чувал, какви ли работи щеше да напише, а? Вижте само как звучи — Черно море! Сякаш всички сатанински, адски и преизподнени изчадия са се заселили на дъното му и само кроят зловещи планове как да се надигнат от талазите и да завлекат там жалките останки на хилавото човечество!
Това, естествено, са пълни глупости. Празни дрънканици на бълнуващи фантазьори. Черно море е прекалено малко, за да побере всички сатанински, адски и преизподнени изчадия — особено ако са с размерите на Великия Ктхулу (който бая трябва да обикаля по магазините, докато си намери свястна риза и обувки, които да не му стискат).
Затова в Черно море живееше само едно сатанинско, адско и преизподнено изчадие. Наричаше се Великият Грухтулу и всички сходства с героите на Х. Ф. Л. (не става дума за Христофор Филипов Любовчийски, а за Хауърд Филипс Лъвкрафт) са случайни и неволни.
В интерес на истината, Великият Грухтулу не се смяташе за сатанинско, адско и преизподнено изчадие, защото не бе дошъл от Ада (или Преизподнята), нито пък Сатаната го бе командировал в Черно море.
Не, както вече казахме във 2 глава (ама кой да си спомни), Великият Грухтулу бе дошъл от Космоса.
Отговор на въпроса "Защо?" ще намерите в 14 глава[11].
— Кой иска да го стисна за носа?
Гробовно мълчание.
— А за топките?
Тишина. Трудно се говори с разбити зъби и спукани устни.
— Някой иска ли да му бръкна отзад?
Поредната доза безмълвие, нарушена единствено от шепота на Цецо Цацата в ухото на Кецо Кацата:
— Не смяташ ли, че отиваш твърде далеч?
Двайсетината склададжии стояха със завързани ръце за колоните в просторното хале, а Кацата маршируваше напето пред тях със самодоволна усмивка, озарила тлъстото му лице.
Изглеждаше досущ като Мусолини на военен парад.
— Добре… — измляска гардеробаподобният великан. — Ако някой има нещо против гореизброените от мен действия, нека си отвори устата и сподели с нас информацията, която има за проблема с житцето.
— Казахме ви всичко, което знаем — изхъхри един белокос мъж на видима възраст шейсет години. Брадичката и предницата на ризата му бяха оплескани с кръв. — Питайте и юрисконсулта, ако искате… Той беше с нас през цялото време …
Кецо Кацата се намръщи.
— Писна ми да слушам едни и същи глупости — избоботи накрая. — Но хайде, от нас да мине, ще ви дадем този шанс.
После обаче ще се върнем и вече ще си бъркаме в гъза… Така де, в носа.
Хачо Хобота седеше на една тенекия от сирене в двора на склада, пушеше "Родопи" без филтър и слушаше трогателната изповед на колегата си Толстолоб Кускумрийски.
— Почерни ми се щерката, братинка, почерни се. Тоз пустия й мъж — сиреч зет ми — да земе да си купи чисто нова S-класа от Германия (нали беше ходил там да внася кукли — барби и други секс-артикули)… Още като я прекарва на митницата (колата, не щерка ми), един митничар яко се зазяпва в мерцедеса и пред очите на зетя ми вдига джиесема, звъни и диктува номера на колата …
— По телефона, пред зет ти, диктува номера? — облещи се Хачо Хобота.
— Да бе, братинка, съвсем сериозно ти говоря. Смятай за каква наглост става въпрос …
— Не наглост, ами башка-наглост — въздъхна Хачо Хобота.
— И после кво?
— Връща се той във Варна значи, паркира колата на един паркинг и се прибира вкъщи …
— При щерка ти демек — тръсна цигарата си Хобота.
— Да бе, при щерка ми — отвърна му малко троснато Толстол об. — Нали още няма къде да живее, щото си ипотекира жилището, за да може да започне тоз пусти бизнес с барбисекс- кукличките …
— Значи паркингът е оня големия пред вас …
— Да бе, същия. Ама стига си ме прекъсвал де! Отива на следващия ден на паркинга значи, вади ключовете, цъка там копчето за отключване, ама нъц! Нищо се не чува, освен чалгата по оня разбрицания транзистор, дето пазачът го слуша, когато не гърми по бездомните псета …
— Пламенчо ли бе? — живна внезапно Хобота. — Наш Пламенчо? Дето му викахме Пламенчо Засраменчо? Че той кога се научи да стреля?
— Ама пак ме прекъсваш — изгледа го обидено Толстолоб с големите си воднисти очи. — Дреме ми на патката кога се е научил да стреля. За друго ти говоря в момента. Отива зет ми на паркинга значи и се пули пред мястото, дето трябва да го чака S-класата. Пули се, пули, ама S-класата не се появява и туй то! Накрая се обръща и беж при охраната!
— При Пламенчо демек — услужливо подхвърли Хачо.
— Да бе, при загубения ти Пламенчо. Пламенчо Посеркото или къвто беше там… Пита абе кво става тука ве, кв и са тия работи, де ми е ес-класата и прочие, а Пламенчо седи насреща му и се блещи. Блещи се и дума не обелва, щото, нали разбираш — и той замесен. Няма как да не е замесен — уж пазач на паркинга се води, пък мерцедесите под носа му изчезват. Чудихме се със зетя дали да го сплашим или направо да му друснем един бой (дай да го свалим в мазето, викам, и да му спукаме канчето), ама зетят като рече "Не! Ще ги съдя!" и прееба цялата работа. Пусна значи жалба-малба, ходи по съдии-мъдии, сума ти пари изхарчи и накрая знайш ли кво му казаха?
— Кво? — примига Хобота, който бе позадрямал.
— Един адвокат му казал да не си търси повече колата, щото един министър си я бил харесал. Представяш ли си?
— И вий кво?
— Как кво? Ще го търпя в къщата си тоз загубеняк? Да има да взема! Веднага му казах да се пръждосва, а на щерката викам късаш с тоя мухъл, да не ти скъсам гъза от бой. И тя нали е добро момиче, съгласи се. А оня цървул да си чука барби-секс-куклите, дето си ги внася от Германия …
— Ама чакай сега, то момчето не е виновно, дето живеем в такава държава… — опита се да опонира Хачо Хобота.
— Какдане е виновно бе? — възмути се Толстолоб Кускумрийски.
— То бива да си тъп, ама пък да си толкоз прост… Нали знаеш какво трябва да направиш, когато ти се прииска кола — вместо да блъскаш път до Германия и обратно, влизаш в някоя българска автокъща и си купуваш… Нали знаеш как снабдяват с коли автокъщите?
— Как?
— Пращат наши момчета в Германия и те крадат возилата оттам, после ги връщат тука и като пилнат номерцата на двигателя, а иди доказвай таз кола на някой шваба ли е, или не е… То ако всеки тръгне да си зима кола от немско, момците от бригадите кво ще ядат? Че те без работа ще останат!
— То затуй по автокъщите колите по-скъпи …
— Затуй ами! Е, вярно, че по-солено ще ти излезе, ама пък си сигурен, че няма да я задигне някой крадлив министър …
А, и задължително я застраховаш в някоя от големите фирми, за да не стане някой фал …
В този миг с гръм и трясък в двора нахълта огромно сребристо беемве, което закова на сантиметри от двамата склададжии, вдигайки облаци прах. Преди Хачо или Толстолоб да успеят да отворят уста, предната врата на колата се отвори и оттам изскочи ухиленият до уши Литю, понесъл поднос с кралски скариди и бутилка френско шардоне от 1975 година.
— Как си, Хачо? — усмихна се многозначително Лайнера.
— Ами-и-и… — запъна се отговорникът на склада за жито и житни продукти.
— Абе последния път нещо ми беше криво и не можахме да си поговорим като хората, та викам да се почерпим малко, кво ще кажеш? — смигна му закачливо някогашното попфолк чудовище.
— Ами-и-и… — продължи да мънка Хачо — … по принцип може, ама …
— Споко, браточка, няма да ти пея — зарече се едната от десните ръце на Ристю Ре спивакса и се обърна към Толстолоб Кускумрийски. — А ти се измитай оттука, ако не ти се танцува под музиката на ансамбъл "Зиг-Зауер"!
— Ъъъ… — започна не съвсем уверено кандидат-експертът по гларусистика. — Бихте ли наглеждали багажа ми, докато съм във водата?
Русата девойка се усмихна и кимна с глава.
— Да, няма проблеми.
Сърцето на Петър Друсев едва не подскочи от щастие, докарвайки му масивен инфаркт. За да скрие обзелия го пристъп на неочаквано щастие, той заситни с бързи стъпки към морето и се бухна във водата с онази грация и изисканост, на която само един престарял индийски слон с разхлопани стави и двустранна катаракта е способен. В резултат от амбициозния си плонж Горгондзолиният любим се вряза мощно в песъчливото дъно, като съприкосновението на носа му с грунта бе притъпено от парченцата тоалетна хартия, полепнали по все още мазните (заради мазута) водорасли. Пешко извика (за щастие нямаше кой да го чуе, освен гмуркащото се наблизо детенце и две заблудени медузи, които тъкмо се чудеха дали си залужава да жилят и бездруго ужилените от курортните цени летовници), устата му се напълни с вода (и тоалетна хартия, ако трябва да сме правдиви докрай) и той застана на четири крака под водата, въртейки като обезумял глава (от болката). Да, спор няма — рядко грозна гледка. Ако Великият Грухтулу го бе зърнал отнякъде, навярно щеше да си обере крушите и да прекрати предсрочно проект "S-троген", с което щеше радикално да измени хода на световната история, ала …
Ех, тези ако, ако — любимите думички на любителите на алтернативната история, — но тъй като жанрът на настоящото литературно произведение не е алтернативна история и то няма никакви мераци да гравитира натам (според последните литературоведски изследвания дадена творба принадлежи към жанра "алтернативна история", ако лексемата ако се среща най-малко веднъж на всеки сто знака), разказвачът загърбва фантастологията и насочва орловия си взор към мятащия се като разгонен хипопотам Петър Друсев. По някое време подложеният му на все по-сериозен кислороден глад мозък бе осенен от гениалната идея, че ако[12]тялото на Петърчо промени положението си в пространството — сиреч застане не на четири (като хипопотам), а на два крака (като хуманоид, какъвто претендираше, че е) — снабдяването с жизненоважния за функционирането на същото това тяло (и особено за горкия мозък) кислород едва ли ще бъде чак толкова трудно. Речено — сторено. Еталонът на родните окабелители, за когото тепърва щяха да се пеят народни песни (от сорта на героичната "Труженик всеотдаен Петър Друсев беше, в името на кабелите ни спеше, ни ядеше" и сърцераздирателната "Искам да се оженя, мамо, за наш Петърчо Друсев, че неговият кабел е хем дълъг, хем прав…") надигна кокалестата си конфигурация и се извиси над морските талази като умалено копие на Великия Грухтулу, възправящ се от дълбините, след което всмука жадно от живителния земен въздух. Едва ли новородените пеленачета поемат с по-голяма жар и дръзновение първата си глътка кислород, но именно поради тази причина Петър Друсев е герой на разказа ни, а не някое пеленаче. Сетне се наведе, загреба шепа солена вода и продуха мощно носа си, за да изхвърли и последните остатъци морска хаш-две-о от организма си. Изчака трийсетина секунди, по време на които се обливаше с вода като болен от псориазис пенсионер (беше прочел в един жълт вестник, че това действало успокояващо и разтоварващо) и едва тогава се осмели да се обърне и да закрачи с енергични стъпки към брега, където го очакваше усмихнатата руса красавица.
Когато излезе на сушата обаче, девойката вече си събираше нещата и очевидно се канеше да си ходи. Озадачен, слисан и смаян, младият окабелител (или кабели ст, както обичаха да казват гордо някои негови колеги) изгуби ума и дума и единственото, което можа да артикулира, беше следното (и не особено уверено) полу-въпрос-полу-предложение:
— Мога да ти направя хороскоп, ако искаш …
Ала думите му увиснаха в пространството като торбести гащи, каквито дори маркиз дьо Сад не би дръзнал да нахлузи.
— Значи казваш, че не е изчезнало от склада, така ли? — почеса се по главата Цецо Цацата.
— Абсолютно уверен съм в това. Лично с очите си видях как склададжиите го натовариха на камионите и го закараха на пристанището.
— И там не е имало никви фалове? — обади се Кецо Кацата, докато бършеше потта от тясното си чело с късче зелена тоалетна хартия.
— Абсолютно никакви. Все пак присъствах в качеството си на адвокат, за да се уверя, че всичко е наред.
— И според теб е наред, така ли? — Цветан Чернобелин се наведе застрашително напред.
Константин Косииусов Синосуидеки (или Косю Консенсуса, както го наричаха хората, с които работеше) продължи да седи съвсем спокойно на бюрото си в луксозния си офис. Безстрастните му сини очи наблюдаваха втората дясна ръка на Рачо Рапана с хладна смесица от безразличие и презрение. Навярно така би се взирал в гигантски паякптицеяд зад стъклото на терариума.
— Всичко, свързано с моите задължения във фирмата, си е наред. Съпроводих стоката, подписах инвентарния лист и отразих подробностите в официалната документация. В неофициалната също съм въвел всичко необходимо …
— Ти май не разбираш — натърти Цецо Цацата. — Фирмата има сериозен проблем, което значи, че не може нещата да са наред, както се опитваш да ги изкараш …
— Не се опитвам да ги изкарам наред — отвърна със спокоен тон Консенсуса. — Просто казвам, че съм си свършил перфектно работата.
— Да не играеш двойна игра, момченце! — размаха заплашително пръст Цацата. — Нали знаеш кво става, ако те спипаме по бели гащи?
— Мислиш ли, че съм толкова тъп, че да правя въртели на Рачо? — усмихна се адвокатът. — Особено сега, след като бизнесът процъфтява? Легалният бизнес — уточни все тъй усмихнато той.
Кецо Кацата и Цецо Цацата се спогледаха безпомощно.
— Добре, какво предлагаш тогава? — въздъхна Цветан Чернобелин. — Кой според теб ни прецаква?
— Щом всичко от склада до пристанището е наред, значи издънката е между контейнерите и товаренето им на корабите. Проверете там.
— Ма ти луд ли си бе? — избухна Кецо Кацата и захвърли зеленото късче тоалетна хартия на пода. — На пристанището са железни! Никога не са ни преебавали! На оня пич Хобота чеченците щяха да му отрежат Хобота и пак не пропя! Там са най-верните ни хора! Оня ден им палих свещи за здраве в катедралата …
— Не казах, че те са виновни — подчерта Косю Консенсуса.
— Просто ви посъветвах да проверите нещата. Може пък да откриете следа, която да ви отведе до истинския сговнител …
— Аз мисля, че Косю е прав. Отиваме на пристанището заяви Цацата и стана от бюрото. — Опа! — възкликна в същия момент. — Май съм ти смачкал лаптопа с гъза си…"Епъл" ли беше? Е, ще си купиш друг, нали?
— Няма проблеми — махна с ръка юристът. — Успех!
Двамата мъже напуснаха кабинета му, споглеждайки се ухилено. Когато вратата се затръшна зад тях, Константин Косииусов Синусоидеки се облегна назад и на свой ред се засмя беззвучно.
Тъпаци! С парите, които изкарваше на ден, можеше да си купи два такива лаптопа.
Понеже е фатална, тази глава ще съдържа само едно изречение (отгоре на всичко и незавършено):
Що се отнася до …
Амбициозната задача, в името на която Великият Грухтулу бе командирован от гъза на галактиката (идеализиран от прокълнати автори от сорта на Х. Ф. Л. Като "чудовищни пространства, които парализират съзнанието и сковават ума") в малката (но изключително комфортна за живеене според собствениците на лимузини "Майбах") планетка Земя носеше гръмкото и загадъчно название "проект S-троген".
Според някои "S-троген" означаваше "Супер Тесни, Разтягащи се Отворени Гащи за Елегантни Новобогаташи".
Според други — "Страшен и Тотално Размазващ Опит за Гръмко Екстериорно Набухване".
Според трети — "Събор на Трътлестите, Рогати, Опашати и Грозни Европейски Нерези".
Според четвърти — "Справка за Трудовото Разпределение на Отчаяните Голи Експлоатирани Наивници".
Според пети — "Сашо, Тошо, Росенчо, Оги, Гунчо, Евгений и Никодим".
Според шести — "Сексът е Трудно, Рисковано, Опасно, Гнусно и Елементарно Нещо".
Според седми — "Съжаляваме, Трансферът на Румбата е Отменен — Гонзо Е Наблизо".
Според осми — "СТРОГ е Найден".
Според девети — "Стига с Тези Разголени Окосмени Гениталии и Еротични Набъбналости".
Според десети — "Сопот, Търново, Разград, Охайо, Грудово, Елхово, Никопол".
Според единадесети — "Слоновете, Тапирите, Рапаните и Охлювите (Голите) Еректират Насън".
Според дванадесети — "Сливовата Троянска Ракия е Опасна за Глистите по Езика и Небцето".
Според тринадесети — "Серго Топи Р. Овч. За Голямото Енергийно Набутване".
Нито едно от тези предположения обаче не отговаряше на истината. Е, второто се доближаваше малко до същността на проекта, но пак беше твърде далеч от дълбокия му замисъл.
А какъв бе той и какво точно се криеше под енигматичната абревиатура "S-троген", ще научите в 21 глава.
Дотогава можете сами да поблъскате вашите глави, ала избягвайте твърди повърхности като стени, метал и дърво, защото читателите Христо Уруспиев Йохохахов и Кирил Уногундуров Разфасовски (от конфиденциални съображения трябваше да изпишем само инициалите им, но се въздържахме да го сторим по разбираеми причини) се опитаха да ни осъдят (неуспешно, разбира се) за подтикване към членовредителство.
Литю Лайнера беше бесен. Такова френско вино и такива кралски скариди — ммм, да си оближеш пръстите…,-а Хачо Хобота да не му снесе нищо ново. Колкото и да уважаваше шефа си, не можеше да не признае, че Ристю Респивакса не беше прав. Благата дума железни врати отваряла …
Дрън-дрън та пляс! По някое време, след като и последната скаридка бе изядена, а шардонето — изцоцано до последната капка, — някогашният звяр на попфолк-сцената се изкуши да запее някои от любимите си песни (каталогизирани в главата му под табелата "Златни и любими хитове за акапелен брейнсторминг върху артикулационно неуслужливи субекти"), но тъкмо отвори уста и гласът на философа Гъгню Пиявков зазвуча в мозъка му като зле акордиран акордеон: "Литьо-о-о, Литьо-о-о, не бързай и не се гневи! Гневът е лош съветник, нали знайш! Спомни си как Жорко Филиев нахълта в онуй заведение и шамароса бедния Флавий Динев.
Кво стана след туй? Думнаха Жорко. Затуй три пъти се цели и после натискай спусъка, както ги учат американските тюлени".
Мдаам, Гъгню Пиявков беше прав. Май наистина трябваше да доведе експеримента до самия край и да се вслуша в мъдрите слова на своя бос. Не можеше да се отрече, че Ристю Респивакса бе изминал дълъг път и сходствата между него и онова наперено борче[13]Ристю Рекета ставаха все помалко.
Ето защо Литю Лайнера продължи да кима с глава и да повтаря съпричастно "да, да","напълно та разбирам"и "ма много ясно", докато задоволеният му гастрономично събеседник изливаше надълго и нашироко скърбите и неволите си. Накрая обаче чашата преля. След като го слуша със стоическо търпение и маратонска издръжливост в продължение на три часа и четиридесет и осем минути, Литю Лайнера удари с длан по коляното си и отсече:
— Виж кво, Хачо, трябва да вървя. Твърдиш, че си предал всички бали жито на пристанищните работници и че ако някой е виновен, това не си ти. Добре, аз отивам да проверя.
Но знай едно — ако случайно се окаже, че нещата не стоят по този начин, ще се върна и такъв концерт ще ти изнеса, че музиката на ансамбъл "Зиг-Зауер" ще ти се стори найпрекрасната симфония на света!
Подобен развой на събитията би отчаял много други кандидат-гларусисти, ала не и Петър Друсев. Неслучайно Мило и Драго бяха решили да командироват точно него в черноморската ни столица, въпреки че във фирмата им имаше хора с далеч по-голям… опит и къде-къде по-дълги …стажове. Неслучайно Горгондзола бе избрала именно този младеж за жертва на пъклените и семеино-планови козни и — не на последно място — неслучайно именно Петър Друсев е герой на нашия разказ. Дръзновеният окабелител (когото профаните често наричаха "кабелджия") се огледа наоколо, Светкавично прецени обстановката (вътрешен кръг — две баби и три дечица; външен кръг — четиричленно семейство, трима пъпчиви младежи, четири ученички в шести клас /изглеждаха хем малки, хем грозни/ и още толкова пенсионери) и сметна, че не си заслужава да седи повече тук. Тъкмо събра нещата си обаче (този път това действие му отне само половин минута) и се отдалечи на три-четири метра от живописния отпечатък на задника си в пясъка, когато забеляза, че на току-що изоставеното място се спират три умопомрачително красиви девойки. С изкусителни движения на стройните си тела те разстлаха хавлиите си върху горещия пясък и Петър Друсев констатира с вековната злоба на аутсайдера, че до тях няма никакво свободно местенце. Ядосан, Горгондзолиният любим заситни по обливания от вълните пясък и в продължение на няколко минути дори не се оглеждаше за красиви полегнали (по възможност без горнища) млади госпожици. Не, гледаше само в краката си, което навярно го спаси от подхлъзване (и със сигурност жестоко опарване) върху месестото туловище на огромната медуза, извадена от водата от някой любознателен природолюбител. Потресен от противния вид на пулсиращата желатинова маса, Пешко я зари на бърза ръка с десния си крак и продължи невъзмутимо напред. Само три секунди по-късно обаче смразяващ рев проряза въздуха, последван от тежкото тупване на нечие масивно тяло върху мокрия (и поради тази причина доста твърдичък) пясък. Еталонът на българските окабелители се обърна тъкмо навреме, за да види безпомощно ритащия с крака и проснат по гръб гардеробаподобен индивид, от чийто селски заплахи Петър Друсев бе запомнил единствено думите "Сливен" и "маслобойна". Да-а, очевидно лишеното от врат гадже на онази красавица бе стъпило върху полузаритата медуза и това бе довело до близка среща от трети вид между него и мокрия пясък, от което следваше, че младият кабелист трябваше да се отдалечи на максимално разстояние, ако искаше да спази собствения си кабел (и особено онези телесни части, естествено предразположени към плющене и мятане). Озарен от неподозиран прилив на сили при тези мисли, Пешко се затича на зиг-заг по плажа, за да се закове на място след някакви си трийсетина метра, понеже зърна …
… Цецо Цацата и Кец о Кацата!
Малко лирическо отклонение:
Много читатели ни се обадиха, за да споделят, че краят на предходната глава и началото на тази доста са ги объркали-Шушумига Цигумигова от Горен бардак, Робинзан Спасов от Текезесарово, Циципурка Лапнишаранкова от Средна баня, Великан Великанов от Лилипуткаво (хайде да не ги изброяваме всичките, а?), ето защо уточняваме, че 17 глава е продължение на фаталната 13-а. Предупреждаваме, че авторът ще използва и занапред този похват, но няма да го съобщава всеки път на читателите, понеже се надява да не е попаднал на кръгли идиоти.
Двете десни ръце на Рачо Рапана седяха в лъскавото си бяло "Ауди Q7", нагъваха хамбургери с много кетчуп и дискутираха неразрешимия проблем, надвиснал над главите им (по-точно заплатите и возилата им) като дамоклев меч.
— И сега кво? — мръщеше се Кецо Кацата.,
— Как кво? — сопна му се Цветан Разноцветников Чернобелин. — Отиваме на пристанището.
— Мислиш ли, че там ще ни кажат: "Да, ние сме виновни — ние задигнахме житцето на Рачо Рапана, затова я по-добре ни закопчайте и ни хвърлете в морето"?
Цецо Цацата се опули. Това бе необичайно интелигентно изказване за въздебелия му (и страдащ от латентен хомосексуализъм) колега. Ами да… напоследък Кец о изглеждаше доста променен.
— Ти да не си започнал да… ъъъ… четеш?
Кецо Кацата сведе срамежливо очи.
— Ами-и-и… такова-а-а… аз… такова де-е-е… само трилъри.
— Кви трилъри?
— Ами Гришам, Крайтън, Шелдън …
— Дан Браун кефи ли те?
— Тцъ. Много ми е ъъъ… телеграмен.
— Демек бързи ги праска и без много акъл, нали?
— Анджак.
— И аз тъй мисля. Кинг?
— Кво за Кинг?
— Кефи ли те?
— Не съм го чел — поклати глава Кец о Кацата. — Само филми по него съм гледал.
— А, филмите не струват. Пробвай там "То","Сблъсък","Мизъри" …
— Страх ме е да ги почна, щот много дебели ми изглеждат …
— Кво кат' са дебели? Знайш ли ги кв и са интересни?
Почнеш ли ги, не мож' ги остайш.
— Не, чувал съм, че са много страшни. Не искам да спя на светната лампа.
— Бе ти си много странен бе, човек! През деня трошиш зъби и черепи, а нощем те е страх да спиш на тъмно …
— Не ме е страх — озъби се Кецо Кацата. — Просто казах, че ако взема да чета тъпия ти Кинг, няма да мога да спя на угасена лампа …
Цецо Цацата избухна в смях.
— Човече, трябва да ти дам един американски автор, Х. Ф. Лъвкрафт се казва. Такива неща за морето е написал, че не само няма да можеш да мигнеш, ами и пръста си няма да смееш да топнеш в Черно море …
— По-страшни ли са от "Челюсти"?
— За ток-шоуто по "Дарик" ли говориш, или за филма?
— свъси вежди Цветан Чернобелин.
— За романа на Питър Бенчли — отвърна студено гардеробаподобният му събеседник.
— О, сто пъти по-страшни са! Разказите му направо къртят бетона и извозват отпадъците!
Тези думи останаха малко педоразбрани от колегата му, ето защо тои го изгледа скептично и попита предпазливо:
— Нима? И какво толкова е написал?
— Няма да ти казвам заглавия, защото човек не може да ги произнесе, без да си изкълчи езика. И без това друго е важното. Тоя психопат Х. Ф. Л. Твърди, че …
Великият Грухтулу хрупаше и мечтаеше. Да, краят на човечеството бе съвсем близо. Още няколко кубични метра газ и най-големите градове на Великобългария щяха да станат на огън и жупел. Чудовищната експлозия щеше да унищожи цялото крайбрежие на Черно море, където бяха разположени най-важните търговски и икономически центрове на тази митична страна, наречена "Лъвът на двайсет и първи век".
Барабар със столицата Варна — най-големият град на Земята, наброяващ седемдесет милиона жители.
На мутрата на Великия Грухтулу се изписа самодоволно изражение. Той се приведе напред и познатото изгъргорване от страна на извънземните му черва отекна в черноморските бездни като удара на чудовищен часовник, отмерващ последните часове на окаяното човечество. Победата бе на една — извинете за вулгаризма — пръдня разстояние.
Както казваше другарят Йогсодот Нйарлатхотепов — "Завладееш ли българите, значи си завладял целия свят!".
Храчо Хобота нямаше нищо общо с Хачо Хобота. Не му беше нито брат, нито син, нито братовчед, нито дори леля.
Двамата бяха съвършено различни персонажи и дори не се бяха виждали един друг, въпреки че живееха в един и същ град и работеха за мафията (или някогашните борчески структури, които всячески се опитваха да минат за мафия).
Хачо Хобота дължеше прякора си на обстоятелството, че имаше огромен нос и смучеше алкохол с жаждата на незасегнат от крутите мерки на Бойко Борисов комар, докато прозвището на Храчо Хобота идеше от непрестанното му храчене и плюене. Ала тъй като много читатели ни писаха, че повече ги интересува произходът на другото прозвище на Храчо, услужливо отговаряме на молбите им — от непрестанното носене на тежки товари ли, от морския въздух или от нещо друго, въпросният шеф на пристанищните работници (или тартора на хамалите, както го наричаха недоброжелателите му) имаше в гащите си хобот, по-голям дори от пищова на Митю Пищова.
Верен на мисълта на Хераклит, че "етос даймон естин" (Ха сега де! Какво е искал да каже Хераклит, ще откриете в края на 31 глава), Храчо Хобота беше седнал на — извинете за вулгаризма — хуя на боцмана[14]и храчеше и плюеше като повреден автомат за кафе. Именно в тази срамна поза (защото храчеше и плюеше като съдран, а не защото се бе наместил на хуя на боцмана) го завари и Литю Лайнера. Както често му се случваше напоследък, беше бесен (този път заради строгия пристанищен контрол). И как да не си бесен — не стига, че го накараха да остави бавареца на пропуска (в резултат на което трябваше да измине близо километър пеша по дългия, врязал се навътре в морето кей), ами и го прекараха през една от онези симпатични арки, които се мъдрят по аерогарите и банките, вследствие на което тя опищя въртълъка. Някогашното фолкчудовище бе принудено да остави на охраната два "ЗигЗауер" — а Р 226, един "Валтер" СР 99 и един револвер "Смит & Уесън Чийфс Спешъл". Последното го вбеси не на шега и той се разкрещя на охраната: "Абе тва смятате ли го за оръжие?", на което тя му отвърна: "Като не искаш да го оставиш, няма да те пуснем". Литю реши да продължи дускусията и добави с пронизителен фалцет, на който дори Борис Или би му завидял: "Ма то туй револверче и муха не мож убий! но охраната беше непреклонна и кратко и ясно рече: "Или смитчето, или ти". Безсилен да намери контра-аргументи, Лайнера закрещя: "Ма вий знаете ли на кого съм човек?", при което охраната само се засмя и рече: "И на президента да си син, пак няма да те пуснем с оръжие". Това изречение изпълни душата на човека, пял на една сцена с Дивана и Тони Злобаро, със смут."Ами ако съм човек на Ястреба?" — попита той с последна искрица надежда в честните си очи."Пак няма да те огрее, морски" — гласеше ответът на охраната.
Ето защо сега Литю Лайнера се чувстваше гол и посрамен без верните си пистолети и вярното си беемве, а гледката на седящия върху хуя на боцмана хамалин го изпълваше с още по-голямо омерзение.
— О, самият Литю Лайнера! — възкликна Храчо Хобота и се намести по удобно върху оная работа на боцмана. — Ще дадеш ли един автограф… за бабата?
— Ха-ха-ха, много смешно — измърмори навъсено човекът, чиято песничка "Тесто-Стерон" преди година ехтеше от почти всеки телевизор и радиоприемник в страната (а по радио "Сигнал минус" и "Веселка" звучеше почти нонстоп). -Ритник в гъза не щеш ли?
— О, колко сме груби! — засмя се шефът на пристанищните работници. — Деси Плява май не ни кани по участия напоследък… Или аз нещо съм спрял да ходя по чалга клубове…
— Като те гледам на какво си седнал, малко трудно ще отидеш където и да било — озъби му се легендарният вокалист.
— Освен ако не си се научил да правиш шпагатни крачки …
— Може да седя върху х… я на боцмана, но поне не ми се налага да го смуча на Ристю Респивакса… Не ти ли излизат херпеси бе, Литьо?
— Поне ректумът ми е все още стегнат. А ти? Търчиш ли на бегом до кенефа след всяко плюскане, или си носиш подлогата в гащите?
Очите на Храчо Хобота помътняха и кръвясаха. Литю Лайнера беше …
… най-невероятното създание, което бе виждал някога.
Красотата на тази жена не се поддаваше на никакво описание, ето защо няма да си губим времето да я описваме. И за да може всеки от читателите да си представи тази неземна красота и да се наслади на спокойствие на картината, нарисувана от въображението му, ще сложим точка на тази глава и ще продължим сюжетната линия за Петър Друсев и еманацията на вечната женственост (за която Гьоте говори с пяна на уста) по-нататък.
Всъщност "S-троген" означава "Сероводородна Титанична Разтърсваща Операция по Геноцидна Елиминация "Немезида".
Е, доволни ли сте?
На позналите — честито! На другите — късмет и опитайте пак!
Не забравяйте, че …
… не сме сами във Вселената.
— И кво от туй? Да не е първия, дето го е открил?
— Ами един от първите е. Живял е в началото на века и е писал баш по времето на Голямата депресия.
— И забогатял ли е? — присви скептично очи Кецо Кацата.
— Как ще забогатее с книги по време на криза? — разпери ръце Цецо Цацата. — Много добре знаеш, че единствените хора, които забогатяват по време на криза, са престъпниците.
Аз според теб защо съм мутра, а не писател?
— Щото си тъпо говедо? — предположи Кецо Кацата.
— Ха-ха, много смешно. Щото като мутра изкарвам десет дваисет щуки на месец, а като писател нямаше нищо да изкарвам и разни говеда като теб щяха непрекъснато да ми го вкарват.
Гардеробаподобният му събеседник се опули.
— Ма ти сериозно ли си искал да ставаш писател?
— Е, като дете кой не е искал — сви рамене Цветан Чернобелин. — Обаче бързо се ориентирах в обстановката.
Добре, че като бях малък, мама ме записа да тренирам киокушин, иначе… Не искам и да си помисля в кв и лайна щях да газя.
— Щот сега в малки лайна газим — подхвърли иронично Кецо Кацата.
— А, тия лайна са други — размаха пръст Цецо Цацата. — Едно е да тупаш разни простаци и да си живуркаш като цар, и съвсем друго — да нямаш пет лева да се обръснеш.
— Нещо за тоя Лъв… къв беше там щеше да ми разправяш …
— Да бе, отнесох се нещо — плесна се по челото Чернобелян.
— Та тоя психар все пише за разни зловещи същества, идващи от дълбините на Космоса, ама не от тия зелените с летящите чинийки и космическите корабчета, а много по ъъъ… невъобразими. Точно туй ме кефи в него — колкото повече го пре прочиташ, толкова по-голям страх те хваща.
— Айде бе!
— Съвсем сериозно ти говоря. Неговите извънземни не са някакви си създанийца като Пришълеца или Хищника, а мрачни богове, за които ние сме нищожни мравчици.
— Нещо като шефовете на руската мафия и шофьорчетата в СОТ-а…
— Анджак. Смятай за какво става въпрос.
Кецо Кацата потъна в дълбок размисъл.
— И знаеш ли какво още си мисля? Тоя Лъвкрафт е водил ебаси нещастния живот — болести, проклета жена, беднотия, никва реализация… докато пукнал съвсем млад. Според мен не е трябвало да пише за тия извънземни и те са го преебали.
Преебали са го, защото по някакъв начин е набарал истината за тях, а това е забранено познание. Отворил е кутията на Пандора, с други думи.
— Мислиш ли? — в погледа на Кец о Кацата отново проблесна недоверие.
— Ония са тук, на Земята — продължи Цецо Цацата. — Тук са, спотайват се някъде по морските дъна и само чакат да дойде времето им. И когато това стане …
В този миг телефонът на Чернобелин иззвъня.
"Дано не е жена ми" — помисли си той, но щом зърна дисплея на "Нокия" — та си, видя, че положението е далеч по-лошо.
Обаждаше се Рачо.
. . това далеч не изчерпва загадките, пърхащи около Великия Грухтулу като мухи над топъл екскремент. И понеже сме милостиви към любознателните читатели, ще разбулим мистерията, витаеща над проект "S-троген". Настанихте ли се удобно? Отпуснете се, поемете си дълбоко въздух и се пригответе за най-коварния план, провеждан някога срещу България и българите след международния план "Сран-Прът" и българския му вариант "Андролуканков-Огидойнов".
Първоначално бе известен като плана Величко-Грухтулу, но по-късно, след серия от ожесточени дебати, влезе в галактическата история и литература под гръмко-глуповатото название "Проект S-троген".
Търпение — съвсем малко остана. Само две глави ви делят от потресаващата истина, така че можете да станете и да си налеете едно малко, за да притъпите опустошителното въздействие на шока върху нервната ви система и кръвното ви налягане.
А ако междувременно чуете зловещи стъпки зад себе си, не се обръщайте и кротко приемете участта си — и агентите трябва семейства да хранят, нали?
Невероятното създание също забеляза Петър Друсев, въпреки че той не бе много сигурен в това заради един простичък детайл — то му махна с нежната си ръчица. В главата на младия окабелител веднага стартираха десетки мисловни процеси — не бе възможно тази жена да го е видяла, защото ако го бе зърнала, нямаше да му маха, ами щеше да се направи, че не го вижда, дори и да застане гордо разкрачен пред нея и грижовно да положи най-важния си кабел между розовите й устни. Най-вероятно махаше на някой друг — например на гардеробоподобния субект, който се бе подхлъзнал върху полузаритата медуза и сега се чудеше кой ли бе най-добрият начин да мацне един на Петър Друсев, за да обезпечи оптимално плющене и мятане, достойно за най-качествените ремъци на легендарните сливенски маслобойни. Еталонът на родните кабелисти се озърна нервно, ала зад гърба му имаше само невръстни дечица, изследващи задълбочено какво бе максималното количество мокър пясък, което можеше да побере устата на едно от другарчетата им. Докато мозъчните му клетки щракаха трескаво в безсилен опит да разгадаят енигмата, която всеки Сфинкс би зачеркнал като "невъзможна за отгатване", невероятното създание разтвори чувствените си устни и придружи невербалния си же сто-мимичен акт с вербална комуникация:
— Защо не седнете до мен… има свободно място …
Петър Друсев изгуби ума и дума. (Не става въпрос за последния брой на вестник "Дума", както бяха предположили някои читатели; ако героят ни беше симпатизант на червената идея, щяхме да покажем любовта му към органа на партията доста по-рано.)
Жена — при това дяволски хубава — го заговаряше. Тук имаше нещо гнило. Но… как да устои? Как да не се възползва от невероятната, неочаквана и необяснима покана? За момент се изкуши да се врътне и да избяга, ала хипнотичната красота на непознатата бе толкова неустоима, че съзнанието му набързо прогони тази мисъл с тояги, заплашвайки я, че ако се върне, ще я подложи на доживотен затвор в най-затънтената килия на подсъзнанието му.
Ето защо емблемата на родното окабеляване, гордостта на всички окабелителни компании и героят от песента на Дивана "Опъни кабела" се спря до невероятното създание, наведе се, извади хавлийката от торбичката си (това му отне около петдесет секунди на трескаво бъркане и ровене сред слънцезащитни кремове, очила за плуване и наръчници за по-бързо и качествено окабеляване) и я разстели внимателно до ослепителната красавица, която го бе поканила при себе си напук на всички закони на Дарвин за естествения отбор и произхода на видовете.
— Аз… ами-и-и… ъъъъъ… какво мога да направя за вас?
— Като за начало, жребецо, можеш да ми намажеш гърба и тя услужливо му подаде флакон с плажно масло. — А после искам да ми разкажеш за себе си. Обожавам интелигентните мъже, а ти си най-интелигентният човек, които съм срещала през живота си …
Петър Друсев усети как сърцето му утрои ударите си, но положи всички техники, които бе овладял от книгата "Автогенна тренировка за малки и големи или как да се преборим с гъбичките, артрита, рака, спина и липсата на ерекция", и в крайна сметка не припадна. Треперещите му ръце поеха шишенцето със слънцезащитен крем дванадесети фактор и в мига, в който неуправляемите му пръсти докоснаха нежната кожа на непознатата, гордостта на родните окабелители почувства как собственият му кабел изхвърля солидна порция семенна течност върху предницата на банските му. За щастие еманацията на вечната женственост лежеше по корем и тихо мъркаше, така че не забеляза еякулативния процес, протекъл в непосредствена близост до нея… или поне така изглеждаше отстрани.
— Е, какво ще ми разкажеш за себе си, жребецо? — измърмори хубавицата, докато се размърдваше, за да намести по-добре щедрите млечни жлези, с които природата (а не някой силиконов хирург) я бе надарила. — Обичаш ли да обяздваш млади кобилки, или предпочиташ да си ги купуваш в разплодниците?
Въпреки че му струваше колосални усилия, Петър Друсев успя да отвори устата си и започна да издава някакво подобие на членоразделна реч. Няколко часа по-късно, изтощен до краен предел от комплексното въздеиствие на разговора, масажа и съвместното къпане сред живописните късчета зелена тоалетна хартия и употребявани дамски превръзки, Горгондзолиният любим бе до такава степен зашеметен от богоявлението, с което бе одарен от незнайните механизми на съдбата, че в прилив на нетипична за него смелост прошепна в миниатюрната ушна мида на жената, пред която Горгондзола изглеждаше като турско газово револверче до оригинален "Колт" модел "Питон" следното изречение:
— Бих направил всичко за теб.
Отговорът, който последва, би изненадал всеки страничен наблюдател (което само потвърждава теорията на руския литературовед Бахтин), но не и най-добрия служител на Мило и Драго:
— Така ли? Тогава имам една молба към теб …
Прелестното създание се наведе към недоразумението с торбестите гащи и зашепна прелъстително в косматото му ухо.
— Кажи, шефе.
— Какво стана? Разнищихте ли случая?
— Действаме, шефе.
— О, така ли? И докъде стигнахте?
— Синосуидеки твърди, че до пристанището няма никакви издънки.
— Сериозно? И какво възнамеряваш да правиш, Уотсън? — Отиваме на пристанището.
— Искаш да кажеш, че още не сте отишли там?!? — Ами… да, шефе.
— О? Колко интересно. И какво правите в момента, ако смея да попитам?
— Говорим си за книги, шефе.
— За какво? — Рачо Рапана не можеше да повярва на ушите
Изведнъж Цецо Цацата осъзна, че май не трябваше да е толкова откровен с черноморския бос. От друга страна обаче задушевният разговор с Кецо Кацата така го бе разнежил, че още не можеше да превключи към алтер егото си на бияч и мутра.
— За книги — повтори обречено той.
От другата страна на линията се възцари зловещо мълчание, което изригна в нечовешки крясък само секунда по-късно.
— ГОВОРИТЕ СИ ЗА КНИГИ ЗНАЧИ?!? ЗА ОНИЯ ПРАВОЪГЪЛИИ НЕЩА, ДЕТО СА ПЪЛНИ С ХАРТИЯ, НАШАРЕНА С ЧЕРНИ ТОЧИЦИ И ЧЕНГЕЛЧЕТА? НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ КОЛКО ИНТЕЛИГЕНТНИ СЛУЖИТЕЛИ СЪМ ИМАЛ! МАЙ ТРЯБВА ДА ВИ УВЕЛИЧА ЗАПЛАТАТА, ПОНЕЖЕ Е СРАМОТА ДА ЕКСПЛОАТИРАМ ПО ТАКЪВ НАЧИН ЕДНИ ИСТИНСКИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ…
— Шефе, виж сега…
— НЯМА КАКВО ДА ГЛЕДАМ! КАЗВАМ ВИ САМО ЕДНО — ОЩЕ ТАЗИ СЕКУНДА ЗАРЯЗВАТЕ СПОРА ЗА "БРАТЯ КАРАМАНСКИ" И ГАЗ КЪМ ПРИСТАНИЩЕТО! И АКО ДО ВЕЧЕРТА НЯМАМ ИМЕНАТА НА КОПЕЛЕТАТА, ВИНОВНИ ЗА ИЗЧЕЗНАЛОТО МИ ЖИТО, ЩЕ РАЗБЕРЕТЕ НА СВОЙ ГЪЗ КАК МИТЮ УШИТЕ НАКАЗВА МЪРЗЕЛИВИТЕ СИ БАЧКАТОРИ!
След тези думи връзката прекъсна и Цецо Цацата нямаше как да узнае, че Рачо Рапана е хвърлил скъпото си "Верту" на мраморния под в офиса си и в момента скача бясно отгоре му.
За по-голяма автентичност прилагаме стенограмата от Петдесет и седмия конгрес на Висшия съвет на МВР (Министерството на Върховната раса, а не "Маджуна вика Румбата", както предположиха част от читателите ни).
Приятно четене:
Йогсодот Нйарлатхотепов: Е, скъпи другари и другарки, делегати и гости на Петдесет и седмия конгрес на МВР, в края на изтощителната ни сесия другарят Величко Древнев иска да сподели с нас последните си открития по отношение на КИРЧО.
Учуден ропот и размахване на пипала, съпроводени от недоумяващи възгласи: Кой беше тоя Кирчо?
Йогсодот Нйарлатхотепов (с любезен тон): Специално за тези наши другари и другарки, които са забравили, ще напомня, че абревиатурата КИРЧО означава "Култивиране на извънпланетни региони за чужбински операции".
Другояче казано, проучванията в тази насока имат за цел колекционирането на детайли, засягащи култивирането на извънпланетните региони за провеждането на чужбински операции. Сега по-ясно ли е?
Възторжено размахване на пипала.
Йогсодот Нйарлатхотепов: Е, в такъв случай давам думата на другаря Величко Древнев, председател на комисията по КИРЧО и отговорник на проекта ГУНЧО.
Отново недоумяващо размахване на пипала, съпроводено от удивени възгласи: Кой беше тоя Гунчо пък сега?
Йогсодот Нйарлатхотепов (с едва забележимо потрепване на крайните му десни пипалца: Драги другари, другарки и другарчета! За тези от вас, които поради високото ниво на стрес и професионална отговорност случайно са забравили значението на абревиатурата ГУНЧО, любезно ще напомня, че значението й е следното: Газифициране и Управление на Неочакваностите при Чуждопланетни Операции. Сега всичко ясно ли е?
У твърдително размахване на пипала. Липсват недоумяващи възгласи и опулени погледи[15].
Йогсодот Нйарлатхотепов (с въздишка на облекчение):
Добре тогава, каня на трибуната другаря Величко Древнев — председател на комисията по КИРЧО и отговорник на проекта ГУНЧО. Аплодисменти, моля!
Бурни аплодисменти. Всички пляскат с пипала и мляскат с… кои каквото има.
Величко Древнев: Уважаеми другари и другарки! Уважаеми другарю Йогсодот Нйарлатхотепов! За мен е голяма чест да изкажа мнението си тук, на този достоен и будещ най-искрена почит форум, където са се събрали хиляда от най-преданите синове и дъщери на Върховната раса! Още като невръстно хлапе аз четях по вестниците и гледах по телевизията със затаен дъх конгресите на МВР, и дори в най-дръзките си мечти не си представях, че някога ще взема участие в тях! Трудолюбието и себеотрицанието ми обаче бяха възнаградени и…[16]които будят и до ден-днешен в нежната ми душа тези мили родни картинки! (по бузата на другаря Древнев се стича зеленикава сълза.)
Всички вие обаче очаквате да чуете невероятните, бих казал дори сензационните разкрития във връзка с КИРЧО и ГУНЧО. Нали?
Всички размахват утвърдително пипалата си.
Тогава да минем към същината на проблема. Както всички знаете, от доста време Върховната раса се оглежда за подходящи местенца за живеене, понеже настоящото ни местонахождение — планетата На-гъза-на-галактиката — вече не предлага онзи комфорт, от който всички ние имаме нужда и към който се стремим. Да-а-а… (тежка въздишка се отронва от гърдите на Величко Древнев.) Имаме нужда от нови простори, от нови оазиси и нови райски кътчета, където да положим морни тела, за да се насладим на заслужен отдих.
Именно с тази цел бяха създадени и ръководените от мен проекти КИРЧО и ГУНЧО. И искате ли да ви споделя какви открития направихме?
Радушно размахване на пипала. От задните редици се дочува: "Айде по-бързо, че ще затворят кръчмите!
Открихме една миниатюрна зелена планетка (по-късно обитателите й ще я нарекат "Земя"), по-голямата част от която е покрита с вода, където условията са идеални за Върховната раса. Има само един проблем — сегашните й обитатели са гигантски люспести влечуги, които са лишени от какъвто и да е интелект и освен че се избиват едни други и изяждат всички хранителни ресурси, кръвожадният им нрав не позволява на дребните бозайници да се развият в еволюционно отношение …
Учуден ропот и размахване на пипала. Възгласи: Че нас това какво ни засяга? Голям праз! Дреме ми на хобота!
Величко Древнев (смаян и слисан): Естествено, че ни засяга, другари. Ако тези дребни бозайници не се развият в еволюционно отношение, няма да се появи видът Ното sapiens, който е залегнал като основно изискване за успеха на програмите КИРЧО и ГУНЧО. Без този животински вид няма да бъде изградена инфраструктурата, от която всички ние се нуждаем, за да отморяваме сред комфорт и разкош …
Ще пробвам да се изразя по-ясно — ако дребните бозайници не еволюират, ще бъдем принудени да живеем без топла и студена вода, канализация, отопление и още куп други цивилизационни удобства. Още ли смятате, че въпросните бозайници дремят на хобота ни?
Безмълвно размахване на пипала в бясно отрицание.
Величко Древнев: Да-а-а, схванахте същината на проблема.
Ето защо предлагам да избием гигантските влечуги, като им спретнем един готин ледников период, с което ще постигнем три цели:
а) Елиминиране на огромните хищници, които могат да представляват потенциална заплаха за комфорта ни;
б) Даване шанс на дребните бозайници да еволюират до вида Ноmо sapiens.
в) Пречистване на земната кора и водоемите от колосалното количество изпражнения, изхвърляни ежечасно от исполинските влечуги (Първа стъпка — въпросните изпражнения замръзват и бактериите и вирусите в тях умират, а после температурата се покачва, ледовете се разтапят и отмиват всичката нечистотия в океаните, откъдето тя се изпарява в атмосферата и оттам отива в Космоса.)
— А после? — пита едно исполинско създание, известно сред събратята си като Грухтулу Грухтурлийехов[17].
— После какво?
Величко Древнев: После, уважаеми другари и другарки, изчакваме няколко милиона години всичко това да се случи.
През това време си щракаме с пипала и си гледаме кефа с ясното съзнание, че можем да правим каквото си искаме на Гъза-на-галактиката, понеже съвсем скоро ще я изоставим.
Така че спокойно и с чиста съвест можете да я превърнете в бунище. Купонясвайте, веселете се и се наслаждавайте на живота. Няма какво да говорим — ние сме номер едно! А когато му дойде времето, ще преминем от думи към дела!
— Кога ще стане това? — обажда се пак Грухтулу Грухтурлийехов.
Величко Древнев: Сега ще хвърля светлина и върху този въпрос. (Вади от джоба си сноп лъчи и ги хвърля върху огромното табло зад себе си. Там мигом се появява физическата карта на континента Европа.) Това, което виждате, скъпи другари и другарки, е най-важният континент на планетата Земя. Сигурно ще се запитате защо е най-важен.
Ей сега ще ви отговоря (картата примигва и вече не е физическа, а политическа. Виждат се Англия, Германия и Испания, но на изток от Тиренеко море започва някаква огромна страна, чиито граници наподобяват империята на Александър Велики. (Всички делегати на Петдесет и седмия конгрес на МВР се вторачват в картата.)
— Какво е това? — пита с благоговеен трепет в гласа си вождът Йогсодот Нйарлатхотепов.
Величко Древнев: Това, скъпи другари и другарки, е най-могъщата държава на планетата Земя. Нарича се Великобългария. Всички земни историци ще я определят като "Лъвът на двайсет и първи век". Ето този град е столицата й — назовава се Варна и наброява седемдесет милиона жители. Това е най-големият град на Земята. Някогашна социалистическа република, след рухването на тоталитаризма и въвеждането в сила на плана Андролуканков-Огидойнов, тя бележи нечуван икономически възход и след приемането й в Европейския съюз установява такъв стандарт, че всички други страни доброволно стават част от нея. Представяте ли си-доброволно!!! И всичко това като се има предвид, че през 1989 година тази митична страна се е наричала единствено България и е представлявала ето това смешно нещо (Величко Древнев щрака с пипала и на таблото се появява карта на Европа от 1989 година. Всички делегати на Петдесет и седмия конгрес ахват разочаровано.) Забелязвате ли какъв прогрес е осъществил нейният народ за двайсетина години! Животът във Великобългария е класиран на 3-о място в "Топ 10" на най-щастливите животи във Вселената! Ето защо няма нищо чудно в това, че всички жители на Земята искат да заживеят там!
Всички делегати на конгреса се пулят като онемели в таблото зад ръководителя на проектите КИРЧО и ГУНЧО.
"Не, това не може да е истина", сякаш се чете по сепиевидните им лица.
Величко Древнев (продължава): И така, стигаме до гениалния ми план. Виждате ли този сравнително неголям водоем в самата сърцевина на Великобългария, на изток от столицата Варна?
(Всички махат утвърдително с пипала. Изложението на другаря Древнев сякаш ги е хипнотизирало.)
Величко Древнев: Този водоем се нарича Черно море.
Най-важните търговски и икономически центрове на Великобългария са разположени по крайбрежието му. Сега ме слушайте внимателно. След пространни проучвания, погълнали целия бюджет на програмите КИРЧО и ГУНЧО, стигнах до извода, че един от вас, скъпи другари, ще изиграе безценна роля в амбициозния ми план. Готови ли сте за бремето на отговорността? Готови ли сте за героизъм, дръзновение и себеотрицание в името на Върховната раса? (Всички размахват пипала, макар и не толкова ентусиазирано.)
Величко Древнев: Героят е другарят Грухтулу Грухтурлийехов. (Сочи го с пипало.) Аплодисменти, моля.
Да, другарю Грухтурлийехо в — вие сте най-подходящ за реализирането на исполинския потенциал, заложен в скъпо струващите на всички нас проекти КИРЧО и ГУНЧО.
Недоумявате? Ей сега ще обясня на всички — както и на вас — за какво става въпрос.
(Гробно мълчание. Само червата на другаря Грухтурлийехов куркат притеснено.)
Величко Древнев: Кажете, другарю Грухтурлий ехо в, страдате ли често от газове?
Грухтулу Грухтурлий ехо в (леко смутен): Да, страдам.
Величко Древнев: Зависи ли видът газ, който изработва организмът ви, от конкретното ви меню през дадения ден?
Грухтулу Грухтурлийехов: Да, зависи.
Величко Древнев: Опитвали ли сте някога житни растения в суров и непреработен вид?
Грухтулу Грухтурлийехов: Само веднъж — когато ме поканихте на онзи странен обяд в кабинета си …
Величко Древнев (усмихнато, доколкото това изобщо е възможно): Точно така. И знаете ли какъв газ отделихте тогава?
Грухтулу Грухтурлийехов: Не.
Величко Древнев: Сега ще съобщя истината на всички вас, скъпи делегати на Петдесет и седмия конгрес на МВР. При консумация на житни продукти храносмилателната система на другаря Грутхурлийехов отделя сероводород.
(Всички размахват недоумяващо пипала.)
Величко Древнев: Спокойно, не съм свършил още. Някой знае ли как реагира сероводородът при досег с кислород? (Никой не вдига пипало.)
Величко Древнев: С мощна, опустошителна и гръмка експлозия.
(Всички зяпват насреща му.)
Величко Древнев: Ето, че стигнахме и до същината на плана Величко-Грухтулу (смятам, че спокойно можем да го кръстим така, въпреки че аз съм геният и мозъчният тръст, а другарят Грухтурлийехов — просто изпълнител на техническото задание). След приключването на Ледниковия период командироваме нашия скъп другар на планетата Земя и по-точно — на дъното на Черно море, — където му построяваме комфортно и уютно убежище. От другаря Грухтурлийехов ще се изисква само едно — да се тъпче до насита с житни продукти и да отделя сероводород под формата на стомашни газове. Така след хиляди години нивото на сероводорода в Черно море ще се покачи до степен, в която да достигне до контакт в намиращия се в атмосферата кислород. Това ще доведе до чудовищна експлозия, която ще изпепели цялото крайбрежие на Черно море, унищожавайки всичко живо на сто километра навътре в сушата. Този катаклизъм ще доведе до рухване на Великобългарската икономика, а това на свой ред ще предизвика срутване и на световната икономика, понеже Великобългария произвежда 60 процента от световния брутен продукт. Надявам се, разбирате какво означава това …
(Радостно размахване на пипала.)
Величко Древнев: Има и нещо друго. Освен чисто икономически, сриването на Великобългария ще има и духовни измерения. Идеалът, към който цялото човечество се стреми, ще бъде сринат, стъпкан и дискредитиран. Надеждата на хората за един по-добър свят, където всички са щастливи и доволни, ще бъде поругана и низвергната. Упованието, че "Раят на Земята е възможен", ще им бъде брутално отнето.
Вследствие на това хората ще се оклюмат, ще паднат духом и ще изгубят вярата в утрешния ден. Точно тогава ние ще връхлетим и ще ги завладеем без никакви трудности.
(Залата изригна в бурни аплодисменти.)
Величко Древнев: Благодаря ви за отделеното внимание, скъпи другари и другарки. Радвам се, че скромната ми идея ви подейства толкова ентусиазиращо. Сега не ми остава нищо друго, освен да ви поканя на разкошния коктейл, който служителите на МВР организираха специално за нас, делегатите на Петдесет и седмия конгрес, и ако някой смята, че съм …
… прекалил. Това на нищо не приличаше.
— Ти на кого ще разправяш, че няма стегнат ректум бе? Я си виж разпльокания чалгаджииеки задник и тогава пак ще си говорим! Присмял се хърбел на щърбел!
— Чалгаджийският ми задник изобщо не е разпльокан!
— Разпльокан е и още как!
— Не е!
— Е!
— Не е!
— Не е!
— Е!
Не се знае колко дълго би продължила тази френетична размяна на едни и същи реплики (навярно доста дълго, като се има предвид интелектът, образованието и социалния статус на участниците в дискусията), защото двете фигурки, които преди няколко минутки бяха минали през портала (където бяха принудени да оставят бялото си "Ауди Q7" барабар с всичките си оръжия) вече бяха съкратили разстоянието до спорещите Храчо и Литю. Те обаче бяха дотолкова погълнати от спора си, че изобщо не забелязаха задъханите Цецо Цацата и Кецо Кацата, чиито изплезени езици висяха почти до земята.
— А! — сафиряса се по някое време Храчо Хобота. — Вий кво праите тука ве, братоци?
— Дойдохме… да проверим… една работа… — изстреля на пресекулки Цецо Цацата.
— Къв… е… тоя… тука? — избоботи задъхано Кецо Кацата, сочейки Литю Лайнера с тлъстия си показалец.
— Ами… — смути се внезапно шефът на пристанищните работници. Той обслужваше както Ристю Респивакса, така и Рачо Рапана, само дето всеки от босовете си мислеше, че е единственият клиент на пристанището. — Това е… ъъъ … един стар приятел от ученическите години, с когото тъкмо си припомняхме доброто старо време. Нал тъй бе, ъъъ …Лимбо?
Литю Лайнера — или новопокръстеният Лимбо — тъкмо щеше да отвори уста и да заяви гръмко, че всичко това са долни лъжи и той всъщност е една от десните ръце на великия бос Ристю Респивакса, който го е командировал във Варна да поразнюха случая с мистериозно изчезналото му житце, когато Гъгню Пиявков се разкрещя истерично в главата му: "Литьо-о-о, Литьо-о-о, дан си посмял да сториш такваз глупост! Кажеш ли, че си човек на Ристю, тия ша та опаткат като куцо пиле домат. Не си играй с варненските бандюги, щот легенди за тях са носят! Кимай веднага с глава и гледай дан са издъниш!"
— Тъй, тъй — закима енергично някогашното попфолк чудовище.
Кецо Кацата и Цецо Цацата го измериха подозрително с очи.
— А за какво се карахте? — поиска да узнае Чернобелин.
— Как за какво? — разпери ръце Храчо Хобота. — Приказвахме си за Румито, една готина съ ученичка с големи цомби, и Лимбо ми твърдеше, че я е ебал на абитуриентската, а аз знам от сигурен източник, че изобщо не е успял да го вдигне …
Лимбо почервеня от срам, но нищо не каза.
— Наскоро се виждах с Льо нката, най — близката приятелка на Румито, и тя ми каза, че Лимбо трябвало да работи в "Микрософт" — продължи тирадата си Храчо Хобота. — Що ве, попитах я аз, и тя ми рече: "Щот на Лимбо му е хем микро, хем софт".
Всички — без Лимбо — избухнаха в смях.
— Браво на вас — заяви Цецо Цацата и посочи с пръст към Литю Лайнера. — Сега обаче имаме работа, затуй Лимбо Микрософта да се пръждосва оттука, ако не иска да му стане още по-микро.
— Трябва да те питаме нещо за изчезналото житце на шефа — избоботи Кец о Кацата.
Литю Лайнера обаче стоеше като вкопан и не помръдваше от мястото си.
— Аре, Лимбо, чупката! — озъби му се Храчо и му смигна крадешком. — Друг път ще си продължим сладката приказка.
Бившият попфолк идол почувства как всичката му кръв се качва в лицето му, но отново не направи и най-малък опит да помръдне.
— Бе ти глух ли си бе, льохман залюхан? — извика му Цецо Цацата. — Искаш ли да по плуваш оттука до брега, а? — Ама без ръце и крака — добави услужливо Кец о Кацата.
— Айде, Лимбо, обирай си крушите — каза малко троснато Хобота. — Не виждаш ли, че работа имаме с момчетата …
— Каква работа бе, Храчо? — попита Литю Лайнера с наймазния си глас. — Май служим на двама господари, а?
Кецо Кацата и Цецо Цацата се спогледаха учудено.
— Както чувам, и на вас житце ви се губи — продължи човекът, изпял безсмъртните стихове:
"Може да живея във пан елка, ама карам пък "Ферари"!
с партията съм направил сделка, да го духат всички тъпанари!"
— Щото и… — В този миг Гъгню Пиявков закрещя с всичка сила в главата му: "Литьо-о-о, Литьо-о-о, как може да си толкоз прост бе, Литьо-о-о! Такваз глупост не съм очаквал даже и от тебе!" — но уви! усилията му се оказаха напразни. — … и ние имаме същия проблем.
Кецо Кацата и Цецо Цацата се спогледаха още поучудено.
— Абе тоя Лимбо ми се струва познат отнякъде… — прошепна Кацата в ухото на Цацата.
— И аз съм виждал някъде мазната му физиономия… — отвърна му Цветан Чернобелин.
— Да не си бил говорител по телевизията?
— Или диджей в някоя селска дискотека? С дудук и народна носия?
— Сетих се! — плесна се по челото Кец о Кацата и се обърна към Литю Лайнера: — Ти не си ли оня чалгаджия, дето пееше: "С тесто "Стерон", тесто "Стерон", ще го надървиш като слон"?….
— Ъъъ… — почеса се по носа Цацата. — Митю Майнера?
— Или май беше Питю Пайнер а… — гадаеше Кацата.
— Айде бе, Лимбо, не ми прави проблеми тука, иди си, не виждаш ли, че работа имаме с момчетата, айде по живо, по здраво, пък аз на никого няма да кажа, че не си могъл да изплющиш Румито на абитуриентската… — напяваше жално Храчо Хобота.
— Млъквай — сряза го Чернобелин и посочи към някогашния попфолк звяр. — Си или не си тоя, за когото говорим?
На лицето на Лайнера грейна онази усмивка, с която даряваше най-верните си фенове.
— Не съм нито Митю Майнера, нито Питю Пайнера — заяви гордо дясната ръка на Ристю Респивакса. — Да, пял съм песни за тестото "Стерон", но в никоя от тях не е ставало дума да го дървиш като слон… Всъщност в арт-средите съм известен като Литю Лайнера.
Всички зяпнаха. Кецо Кацата и Цецо Цацата — от изумление, а Храчо Хобота — в отчаян опит да изобрази достатъчно автентично учудване, което да му отърве кожата от справедливия гняв на копоите на черноморското страшилище Рачо Рапана.
— Да бе! — ухили се Кец о Кацата. — Ей, още пазя първия ти албум — "Ланци и бухалки"!
— Аз пък имах огромен твой плакат в първата си квартира — сподели Цецо Цацата. — Дето си увит в българското знаме и размахваш овчарска гега, а покрай тебе са изпонапягали голи мадами …
— Втората ти касетка "Анцузи и рекет" беше върхът!
Още помня припева на "Мускули железни и сърца нежни":
Може да сме злобни, може да сме прости,
но я ни го кажете, ако ви дойдем на гости!
— Моля ти се бе, Лимбо, иди си, стига си лъгал хората, кажи им, че грешка имат, недей да ги заблуждаваш повече, че като се ядосат знайш ли ги кв и стават… — нареждаше покрусено шефът на пристанищните работници.
Шамарът беше светкавичен и изплющя като удар на бич.
— Казах ти да млъкнеш-изсъска Цецо Цацата на търкалящия се по земята Храчо. — Ако още веднъж си отвориш устата, без да съм те питал, ще си събираш зъбите по кея!
— Ще ни дадеш ли по едно автографче? — попита плахо Кецо Кацата.
— Че и двамата сме твои стари фенове — додаде Цветан Чернобелин.
— Е как няма да ви дам? — усмихна се благосклонно Литю Лайнера. — И автограф ще ви дам, и последния си албум ще ви подаря — нарича се "Замесен от тесто" Стерон"". Само че на излизане, щот дисковете в колата останаха …
Цецо Цацата внезапно се умисли.
— А какво аджеба те води тука? — полюбопитства той. — Нали знаеш, че тука всичко е на РР?
— Аз работя за него — заяви самодоволно някогашното попфолк чудовище.
— Сериозно ли бе? — не можеше да повярва Кецо Кацата. — Ние също.
— Така ли? — учуди се Литю Лайнера. — Не ми е казвал за вас.
— Нито пък на нас — за теб — засмя се Чернобелин.
— РР обича да казва, че съм третата му дясна ръка — похвали се идолът на втората чалга генерация в България.
— Сигурно щот ние сме първите две — подхвърли гардеробаподобният колега на Цацата. — Но как така не ни е казвал за тебе?
— Е — разпери ръце Лайнера. — Нали ги знаете кви са големите босове… Няма да седне да ми дава отчет за всичко я!
— Прав си — кимна Цветан Чернобелин. — И по каква работа си тука?
Абе губят му се някакви големи количества жито — заобяснява Литю. — И ме прати да поразнюхам работата, щот яко воняла …
— Айде стига бе! — извикаха в един глас Кацата и Цацата. — Че то и ние затова сме тука!
— Егати — можа само да промълви човекът, чийто мозък бе родил гениалната строфа:
"Имам ланец и бухалка, имам беемве,
а да смее някой да ми каже, че съм тъпичко момче".
— Абе, Цеци, РР да не го е пратил тука да ни про контролира, а? — притесни се Кец о Кацата.
— Сто пъти съм ти казвал да не ми викаш "Цеци" — озъби му се Цацата. — Отде да знам? Като нищо.
— Май не трябваше да му казваш, че сме си говорили за книги… — посърна гардеробоподобният му колега. — Гл ей сега как ни кофти изотзадзе …
— Страшен шеф имаме, ей! — въздъхна Чернобелин и се изплю в морето.
— Че е страшен, страшен е, спор няма — кимна Литю Лайнера. — Чуйте ква песен измислих за него, докато трамбовах насам по кея… — и протежето на Гъгню Пиявков запя с пълно гърло:
— Всичките хлебари на опашка се редят,
рекета на Ристю бързат да дадат!
Ристю Респивакса на житото е цар,
Ристю Ре спивакса е най-големия гъзар!
Вместо аплодисменти обаче слушателите му го дариха с ледени погледи.
— Кво ще кажете, а? — попита Литю. — Дали ще му хареса?
Цацата и Кацата се прокашляха заплашително.
— Ти… такова… нали ни каза, че бачкаш за РР? — изхъхри с гробовен глас Цветан Чернобелин.
— Ами да — кимна радушно Лайнера. — Нали и вие за него бачка те?
— Ние бачкаме за Рачо Рапана — съобщи със зловещ глас Кецо Кацата.
Попфолк идолът на 90-те години се облещи насреща им.
— А ти май бачкаш за Ристю Респивакса — подхвърли услужливо Цецо Цацата. — Нали?
— Ами-и-и… всъщност… да… — замънка Литю Лайнера.
— И кво ще те правим сега? — потри заплашително длани Кацата.
— Как кво? — вокалистът почувства как целият се облива в студена пот. — Нали автографчета искахте… Ей сегичка ще отскоча до колата и албумчета да ви подаря…
— Задръж си шибаните албумчета — процеди Цацата. — Ако искаш да си отидеш от този свят бързо и безболезнено, ще отговориш честно на въпросите ми, така че слушай внимателно! Ти ли прецака Рачо Рапана с изчезналото жито?
— Аз мога ли да ви задам същия въпрос за Ристю Респивакса? — попита Литю в пристъп на изненадваща за самия него смелост (в главата му Гъгню Пиявков си скубеше отчаяно косите и само нареждаше: "Литьо-о-о, Литьо-о-о, добро момче беше, ама млад и зелен си отиде, Литьо-о-о…"
— Не — отсече Кецо Кацата и пристъпи заплашително напред. Той замахна с ръка и със сигурност щеше да избие поне два от предните зъби на Лайнера, ако Цецо Цацата не го бе възпрял в последния момент. А Чернобелин го възпря поради една-единствена причина — в същата секунда, когато възедричкият му колега отмяташе назад бухалкоподобното си ръчище, мълчалият до този момент Храчо Хобота възкликна злорадо:
— Давай! Смачкай му мазната мутра! Направи го на пастет! — Явно симпатията към някогашния му съученик Лимбо се бе изпарила яко дим.
— Какво искаш да кажеш? — обърна се Цецо към Лайнера.
— Искам да кажа, че РР… добре де, Ристю Респивакса … ме командирова във Варна, за да разбера кой задига житото му …
— И кво от тва? — опули му се Кецо Кацата. — Нас кво ни засягат ваште простотии …
— Задръж малко, Кецо — вдигна ръка Чернобелин. Продължавай.
— И следите ме доведоха дотук… — призна си чистосърдечно Литю. — Проверих цялата верига, тя се оказа изрядна, и колкото и странно да звучи, излезе, че житото изчезва необяснимо на самото пристанище… Ристю Респивакса искаше да го натовари на корабите си, да ги изпрати в открито море за няколко месеца, а после, когато цената на зърното е най-висока, да ги върне обратно и да таксува товара като внос, прибирайки тлъстичка печалба …
Кецо Кацата и Цецо Цацата се спогледаха смаяно.
Същото искаше да направи и Рачо Рапана въздъхна Чернобелин, след което прошепна в ухото на гардеробаподобния си колега: — Мисля, че не ни лъже, а ти? — И аз имам същото чувство — отвърна Кацата.
— Съжалявам за недоразумението, Литьо — рече Цацата и Протегна длан към някогашния си чалга идол. — Предлагам ти примирие, докато не открием истината.
— Съгласен — кимна Лайнера и раздруса ръката му. — Не ви се сърдя за нищо, момчета — напълно ви разбирам …
— Викам да започнем откриването на истината с ей тоя глист тука — избоботи Кецо Кацата и посочи с тлъстия си показалец към разтреперания Храчо. — Я да чуем каква е твоята гледна точка, Хоботко …
— Н-и-и-нищичко н-н-н-не з-з-з-знам, м-м-м-момчета — запелтечи шефът на пристанищните работници. — М-м-м мога д-д-д-да в-в-в-ви у-у-у-уверя, ч-ч-ч-че н-н-н-не с-с-ссъм з-з-з-замесен в т-т-тая д-д-далавера …
— Така ли? — попита иронично Цацата. — Значи си замесен в друга далавера, Хоботко… И искаш ли да ти кажа коя е тя? Както каза Литю още в началото на разговора ни, май служиш на двама господари, а? Знаеш ли как се наказва това?
— По принцип резваме хоботчетата на тия като тебе, но понеже на пропуска ни прибраха всичките оръжия (барабар с ножчетата), май ще трябва да ти го откъснем с голи ръце — присви заплашително очи Кацата. — Пфу! Каква гнусотия!
— М-м-моля в-в-ви, м-м-момчета, н-и-недейте!!! — падна на колене Храчо Хобота и кой знае как щеше да завърши тази сцена, ако в същия миг …
.
. Петър Друсев не бе изскочил иззад един контейнер с колорадски бръмбари, предназначен за износ в Русия (един от тамошните олигарси го бе поръчал, за да направи мръсно на своя съперник Кирил Самоковский, забогатял от производството на картофен чипс и пелети). Ала понеже много читатели ни засипаха с писма, питащи как аджеба еталонът на родните окабелители се озова на Варненското пристанище (и то на кея, където се товареха контейнерите с жито на Ристю Респивакса и Рачо Рапана), сметнахме за коректно да добавим два-три реда, с които да разбулим мистерията, измъчваща мозъците на верните ни почитатели.
Моля — специално за вас:
След разговора с красивата непозната (която Александър Блок не бе описал, въпреки че бе негова съпародничка и носеше красивото име Лолитка Непоебничук), Петър Друсев получи странна мисия и още по-странен цилиндричен пластмасов предмет, до чиято употреба трябваше да прибегне в сюблимния момент. Той премина без никакви проблеми през охраната на портала на пристанището (Лолитка Непоебничук го бе снабдила и с лична карта на хамалин трети разряд, ето защо пазачите не го пребъркаха, а само го накараха да мине през арката — детектор на метал, през която, между впрочем, минаваха и всички посетители (без изключения). Цилиндричната тръба (която Петър Друсев скри предвидливо в ануса си по съвет на госпожица Непоебничук) бе произведена от заводите на "Глок" от композитип синтетични материали и по тази причина не можеше да бъде засечена от детекторите за метал. След като се озова в края на кея, Горгондзолиният любим се скри зад контейнера с колорадски бръмбари, което автоматично означаваше и още нещо, както зорко забелязаха читателите ни Робиня Локсленко и Йованка Владимирова — да, наистина беше чул целия разговор на Храчо Хобота, Литю Лайнера, Цецо Цацата и Кецо Кацата, и не се издаде само защото дългогодишната му работа на окабелител бе възпитала у него железни нерви и стоманен самоконтрол (или май беше обратното). Е, доволни ли сте?
Та така, бяхме стигнали до момента, в който Петър Друсев изскача светкавично иззад един контейнер с колорадски бръмбари. В дясната си ръка държеше пластмасовото цилиндрично устройство, което можеше да означава само едно — беше го извадил от ануса си.
— Не мърдай, говедо! — изкрещя той.
И четиримата мъже се обърнаха. Обръщението "говедо" можеше да бъде приложено към всеки от тях.
— На теб говоря, мръснико! — опита се да бъде по-конкретен младият окабелител, ала без особен успех. Храчо Хобота, Литю Лайнера, Цецо Цацата и Кецо Кацата се спогледаха учудено, питайки се кой беше тоя идиот и защо разваляше хубавото им прекарване. Е, в интерес на истината шефът на пристанищните работници не си мислеше точно тези неща, но другите трима определено си прекарваха приятно.
— Само да помръднеш, мутрафон загубен! — Уви, и поредният опит на Петър Друсев да отдели мишената си от контекста й претърпя пълен провал. И отново единственият, който се почувства различен от мнозинството, беше Храчо Хобота. Горкият отговорник на варненските хамали! И той не знаеше кое бе по-лошо — гардеробаподобен субект да те заплашва, че ще ти дърпа хобота, или кльощав ненормалник с писклив глас да се цели в гърдите ти с нещо, което приличаше на еднозаряден минипистолет.
— Сигурно се мислиш за голям мъж, щом посягаш на жени, а? — Горгондзолиният любим явно бе решил да смени тактиката и да премине към въпросителни изречения.
Въпросът му обаче увисна безпомощно в пространственовремевия континуум като опустошена, изядена и — извинете за вулгаризма — осрана от Върховната раса планетка.
Единственият човек сред присъстващите, който не бе посягал на жена, беше Кецо Кацата, и то не защото бе кой знае колко миролюбива и благородна натура, а защото просто бе хомосексуалист (предимно латентен) и почти не контактуваше с жени.
Дълга, неловка пауза, по време на която най-неловко се чувстваше Петър Друсев. Той обаче използваше отлитащите секунди, за да измисли как да открои целта си сред излишните екземпляри, и в крайна сметка откри Америка. (Неслучайно именно той бе получил командировката във Варна, а не някой тъпун с незавършено основно образование.)
— На теб говоря, Чернобелин! — изкрещя победоносно найдобрият служител на Мило и Драго и да, вече не можем да отречем, че тези думи най — сетне внесоха някаква яснота в недоумяващите мозъци на четиримата мъже, стоящи в края на дългия кей. — Как не те е срам да биеш красивата си жена бе, как???
Цецо Цацата бе тъй потресен, че едва успя да намери сили да попита:
— Кой ти наприказва тия глупости ве?
— Как кой? Жена ти, естествено!
— Лолитка ли?
— Лолитка, да — кимна радостно Петър Друсев. — Ние с нея ще се женим …
— Ще се жените?
— Ами да. Първо обаче трябва да те убия, защото няма да й дадеш развод …
— Мръсна кучка! — процеди Цецо Цацата. — Не стига, че завещание си направих и всичко на нея оставих, ами и тази мерзост намислила …
— Да не си посмял да я обиждаш, мутрафон скапан! Тя те е спасила от бездната, в която си бил пропаднал …
— Каква бездна ве? — стисна юмруци Чернобелин.
— Не ми се прави на света вода ненапита! Бил си страшен наркоман и пияница, но тя те е вкарала в пътя и те е накарала да започнеш работа… Спасила те е, а виж как й се отплащаш сега …
— Глупости на търкалета! Никога не съм бил наркоман и пияница! — извика ядосано Чернобелин.
— Не лъжи, тя всичко ми разказа …
— Така ли? Разказа ли ти, че като царица си живее? Че всеки ден й давам по двеста лева — ей тъй, да си има за джобни …
Че "Мазерати" съм й подарил… И на всичкото отгоре управителка на "Тараканчик" я направих — най-печелившото заведение във Варна …
— Ма то за тая ли Лолитка става въпрос бе? — плесна се по челото Литю Лайнера. — За Лолитка Непоебничук?
— Не я обиждай, маймуно! — изрева Петър Друсев. — Ти си недоебан чук!
— Литю е прав — обяви Цецо Цацата. — Моминското й име наистина е Непоебничук… Ти пък отде я познаваш?
— Как отде? — сви рамене човекът, изпял вечния философски куплет:
"Скитам по света немил-недраг, скитам и търся любов,
за любов ми копней душата, а юмрукът ми за бой е готов."
— Че тя е наш човек! Ристю Респивакса ме прати баш при нея, когато трябваше да събера малко парици от варненските заведения …
— Как ще е ваш човек ве! — избухна Чернобелин. — Та всичките парици от рекет на Рачо Рапана минават през нея …
Нали именно аз й уредих тази длъжност …
— Може — почеса се Литю по голото теме. — Но и нашите кинти през нея минават …
— Че вие рекет прибирате ли от варненските кръчми? — опули се Кецо Кацата.
— Добър ден! — засмя се Лайнера. — Че то ако разчитахме само на софийските, отдавна да сме сложили газови уредби на "Майбаховете" …
— А аз си мислех, че Рачо Рапана контролира цяла Варна и крайбрежието… — пое си дълбоко въздух Цецо Цацата. — Гл ей ти ква била работата …
— Ей, мутрафоните, стига сте плямпали! — обади се отново Петър Друсев. — Времето е пари, затуй искам Чернобелин да пристъпи крачка напред и да не мърда, докато се прицеля хубавичко, а вие ще стоите неподвижно на местата си, ако не искате да ви думна по погрешка …
Цецо Цацата, Кецо Кацата, Храчо Хобота и Литю Лайнера мрачно се спогледаха. Да-а-а, този оръфляк явно не се шегуваше. Има обаче едно нещо, в което т. нар. Мутри и биячи превъзхождат обикновения човек (разбирай средния, а защо не и най-добрия окабелител), и това не е нито автомобила, който карат, нито финансите, с които разполагат, нито дори обиколката на шията (който я има), а способността да действат внезапно и съгласувано в екстремни ситуации. И то без да дискутират надълго и нашироко плановете си като преподаватели по литература в "Яйцето"… Не, т. нар. мутри и биячи не са някакви си нерешителни и боязливи интелектуалци (ако бяха, просто нямаше да са мутри и биячи).
Ето защо, вместо да се подчинят на заповедта на жалкото човече с малката тръбичка, те се хвърлиха едновременно към него като четири лъва, изстреляли се към беззащитна антилопа. Само че за тяхна изненада беззащитната антилопа натисна копчето на пластмасовата си тръбичка и се чу …
Църрррр… Пъррррр …
Великият Грухтулу се трудеше неуморно и всеотдайно. Всяка хапка житце приближаваше проект "S-троген" до победния му финал. Още съвсем малко и нивото на сероводорода щеше да се покачи до такава степен, че и лекото вълнение щеше да доведе до контакт с кислорода от атмосферата. А тогава… прощавай, сбогом, човечество немито!
Църррр… Пърррр …
Всяко житно зрънце, попаднало в безмилостния храносмилателен тракт на извънземния организъм, биваше разлагано на съставните си части (предимно въглехидрати и фибри) и довеждаше до образуването на сероводород, който напускаше исполинското туловище на Великия Грухтулу (или другаря Грухтулу Грухтурлий ехо в, както бе известен сред себеподобните си) и се присъединяваше към колосалното количество натрупал се газ под повърхността на Черно море.
Църррр… Пърррр …
Мдааммм, помисли си Великият Грухтулу. Може би онези контейнери, които бе задигнал преди няколко дни от кея, щяха да се окажат напълно достатъчни за финализирането на амбициозния проект "S-троген". И това щеше да е чудесно, понеже въпросните контейнери бяха последните запаси от зърно в такава близост до водата и нямаше да се налага да предприема унизителни експедиции в дълбините на сушата …
Църррр… Пърррр… Бълбук… Мляс-мляс …
А! Какво ли бе това? Какви бяха тези звуци, които нарушаваха симфонията на сероводородното отделяне?
Църррр… Пърррр… Бълбук… Мляс-мляс …
Ето пак! Какво ли ставаше? Великият Грухтулу дотолкова бе привикнал с еднообразието на монотонното си битие, че сега се чувстваше изненадан, удивен, шокиран и даже мъъъъничко разтревожен.
— Църрр… Пъррр… Ало? Ало? Чувате ли ме?
Нима някой се опитваше да се свърже с него? Към него ли бяха насочени тези въпроси? И ако бе така, кой ли бе този, който го викаше? Нима на Земята имаше и други като него? Негови себеподобни? Други представители на Върховната раса?
— Ало? Ало? Чувате ли ме, другарю Грухтурлийехов? Ало, Потвърдете, ако ме чувате!
Хъм! Познаваше този глас. Да, беше го чувал съвсем наскоро… само преди няколко хиляди години… Е, тогава не бяха общували по телепатичен път, защото се намираха в една и съща зала с притежателя му… Какво ли правеше той тук, на Земята? Нали представителите на Върховната раса щяха да дойдат едва след като събитията, залегнали в програмите КИРЧО и ГУНЧО и стартирани от проект "Sтроген", достигнат определен етап …
— Ало? Ало? Чувате ли ме, другарю Грухтурлийехов?
Величко Древнев ви зове …
Да, точно така. Това беше зовът на Величко. Гласът му не можеше да се сбърка — все пак Величко Древнев бе най-яркият представител на Великите древни… Великият Грухтулу се зарадва-най — сетне щеше да пообщува със себеподобен! Беше му дошло до гуша от това да клечи безмълвно под тонове морска вода (която ставаше все по-мръсна и гнусна с всяко следващо научно откритие на противното човечество) и да се напъва, за да изхвърля газове. Единственото разнообразие беше да протяга нощем пипалата си над вълните и да завлича контейнерите с жито в Грухтурлийех …
— Чувам ви прекрасно, другарю Древнев! — отекна мощно зовът на Грухтулу сред черноморските талази. — Кажете, какво има? Вие наблизо ли сте?
— Не съвсем — гласеше отговорът. — В момента се намираме в Атлантическия океан, ако може да се вярва на тъпия ни навигатор …
— Значи и вие сте на Земята! — зарадва се Великият Грухтулу. — Какво ви доведе насам толкова рано?
— Уф, дълго е за обясняване — въздъхна троснато Величко Древнев. — Имайте търпение — ще ви разкажем всичко, когато се срещнем, защото, както знаете, телепатичната връзка е извънредно изтощителна… Затова — директно на въпроса!
— Слушам ви, другарю Древнев!
— Докъде сте я докарали с проект "S-троген"?
— О, съвсем малко ми остава и съм готов. Ще си спретнем страхотни фойерверки!
— Чуйте ме добре, другарю Грухтурлийехов! Веднага замразете работата по проекта! Въпросът е от жизненоважно значение! Чухте ли ме?
— Искате от мен да… да прекратя проект "S-троген"? — в очите на Великия Грухтулу проблеснаха сълзи. — Да стопирам плана "Величко-Грухтулу" и да замразя всичко онова, което постигнахме благодарение на скъпо струващите програми КИРЧО и ГУНЧО?
— Точно така. Преустановете всяка по-нататъшна работа по проект "S-троген". Когато се видим, ще ви обясня всичко.
— Но… някакъв проблем ли има?
— Да. С голямо съжаление ви съобщавам, че скъпо струващите, както сам се изразихте, програми КИРЧО и ГУНЧО са ни подвели. Онази картина на бъдещето, която ви показах на Петдесет и седмия конгрес на МВР, не се е сбъднала.
— Но… как е възможно това?
— И аз не зная как, но фактите са си факти. Великобългария не съществува — на нейно място се мъдри дребната държавица България, която няма нищо общо с "Лъва на двайсет и първи век". За двайсетте години от рухването на тоталитаризма тя не само че не е направила невероятен прогрес, но и е успяла да деградира още повече. Казано с две думи, вместо "Рай на земята" имаме нещо като ад… или помийна яма, ако трябва да сме по-точни.
— Но това е ужасно!
— Никой не иска да живее в тази страна, разбирате ли? Положението стигна даже до там, че останалите членки на Европейския съюз сериозно обмислят дали да не заменят смъртното наказание с екстрадиране в България …
— Отвратително!
— А питате ли ги българите? Да имат потенциала да се превърнат в най-щастливите хора на Земята и да живеят като скотове …
— Чудовищно!
— Сега разбирате ли какво ще стане, ако проект "S-троген" влезе в сила? Вместо да съсипе световната икономика и да сломи човешкия дух във всяко кътче на Земята, изпепеляването на България ще има обратния ефект! Все едно да цръкнеш гнойна пъпка върху атлетично, красиво и пращящ о от здраве тяло! Всички хора на тази загубена планета ще празнуват, защото най-нещастните им събратя вече няма да ги има! Това ще доведе до небивал разцвет на световната икономика и до вулканично изригване и свръхестествен подем на човешкия дух! Унищожим ли българите, ще направим Земята непревземаема не само за нас, но и за всички агресори във Вселената!
— Ясно… — можа само да промълви Великият Грухтулу.
— Сега вече си давате сметка какво бихте предизвикали с финализирането на проект "S-троген", нали? А, и още нещо.
Освен че е крайно наложително да спрете да произвеждате газове, трябва да се погрижите и за цялото това количество сероводород, което сте натрупали под повърхността на Черно море …
— Какво значи това? — попита предпазливо другарят Грухтурлийехов. Имаше лошо предчувствие.
— Значи, че трябва да изгълтате обратно целия произведен от вас сероводород — рече неумолимият Величко Древнев.
— Знам, че не е особено приятна задача, но по-добре така, отколкото да ви сочим с пръст и да ви наричаме "Пръдльото, заради когото изгубихме Земята", нали?
— Ама вижте …
— След като изгълтате целия произведен от вас сероводород и Черно море отново се прочисти от всички експлозивни вещества в него, ще можем да се срещнем и да обсъдим понататъшни стратегии за завладяването на Земята.
— Мисля, че ако дойдете тук и ми помогнете да изгълтаме заедно сероводорода, ще се справим по-бързо и няма да изложим Земята на опасността от преждевременна експлозия… — изтъкна Великият Грухтулу.
— А, другарю, да се разберем едно — вие сте главният изпълнител на техническото задание и отговорността за произведения сероводород е изцяло ваша. Ако обичайте, не се опитвайте да прехвърлите собствените си задължения върху трети лица.
— Ама …
— Няма ама! Действайте и когато изгълтате всичкия сероводород, се свържете телепатично с нас и ще можем да се срещнем.
— Но нали точно вие …
— Край на връзката, другарю. Успешна работа! И не унивайте — както казва другарят Йогсодот Нйарлатхотепов, светлото бъдеще е пред нас!
… оглушителен изстрел.
Кецо Кацата, Цецо Цацата, Литю Лайнера и Храчо Хобота отново се спогледаха (навярно за петнайсети път през този ден). Всеки търсеше дупката от куршума в тялото на другия (без да изключва вероятността жалкото човече да не е уцелило никого).
— О, Цецо, май си ти! — извика шефът на пристанищните работници и посочи към аленото петно, разцъфнало насред снежнобялата ослепителност на ризата на Чернобелин.
— Това е от хамбургера, дето го ядох в колата! — махна с ръка Цацата. — Толкова много кетчуп му бях сложил, че в един момент се зачудих сандвич ли плюскам, доматен сок ли пия …
— Ъъъ… — започна малко притеснено Литю Лайнера. Не знаеше как да повдигне максимално деликатно този въпрос.
— Май си ти, Храчо …
— Аз ли бе? — засмя се Хобота. — Ма ти луд ли си бе, Литьо?
Нищо не усещам …
И наистина почти нищо не усещаше, защото изстрелът бе попаднал в десятката, както казват неграмотните криминални автори, или, с други думи, в тясното и ниско чело на началника на хамалите.
— Литю е прав, браточка — въздъхна Кецо Кацата. В подобни мигове се забравяше враждата и благородството взимаше връх над житейските дребнавости. Както е казал поетът, мъртвият не ни е враг. — Ти си.
— Ъхъ — кимна и Цецо Цацата. Смутолеви го с половин уста, сякаш се чувстваше виновен за цялата тази работа.
— Копеле мръсно! — озъби му се Храчо Хобота. — Заради тебе ме думнаха! Заради тебе и мръсната ти крааа-ва!
— А, ако обичате, не обиждайте Лолитка! — намеси се Петър Друсев, ала никой не му обърна внимание. Погледите на Цецо Цацата, Кецо Кацата и Литю Лайнера бяха приковани в умиращия Храчо, който обаче явно изобщо не се притесняваше от това.
Това на нищо не прилича! Ще се оплача на Рачо! — нареждаше ядно той. — Уж щяхте само да ме дърпате за хобота, пък накрая свърших с куршум в черепа! Как ще ходя сега с тая дупка в тикво ча, а? Все едно на челото ми да пише, че съм гърмян! Че това ще ми съсипе бизнеса! Мислите ли, че клиентите ще останат при мен? Ма много ясно, че няма да останат! Всеки ще си каже: "Охо, тоя са го гърмяли, значи не му е чиста работата… Я да си намерим друг човек, че токувиж опаткали Храчо и ни завлекли с две-три милиончета… "В този миг милостивата съдба най-накрая сложи край на предсмъртните мъки на Хобота и той напусна този свят насред разпаления си монолог пред три мутри (едната от които бивш попфолк изпълнител) и един окабелител (с голямо бъдеще в занаята). Е, монологът му не можеше да се сравнява с този на Хамлет, ала от друга страна беше къде-къде по-реалистичен.
— Ебаси! — изруга Петър Друсев, докато натискаше безрезултатно копчето на миниатюрната си пластмасова тръбичка. — Тая овца ми е дала оръжие само с един патрон …
Тези думи вече не останаха незабелязани от Кецо Кацата, Цецо Цацата и Литю Лайнера. Тримата мъже изтриха сълзите си (прав е бил поетът — мъртвият наистина престава да ни е враг) и вдигнаха очи към главния виновник за кървавото деяние, прекратило преждевременно един щастлив и хармоничен човешки живот.
— Много ясно, че е с един патрон — просъска Цецо Цацата. — Тоя "Глок" лично аз й го подарих. Да си го носи в дамската чантичка, ако изведнъж стане напечено …
Мръсницата й с мръсница!
— Ще си платиш, педерастче малко — процеди през зъби Кецо Кацата. (Не е ли странно как именно хората с прикрити хомосексуални наклонности наричат другите "педераси").
— Ма аз тоя го познавам бе! — възкликна изненадано Литю Лайнера. — Ей, цървул, ти не беше ли тоя, дет нахълта голголеничък в склада на "Юниън Бред Кампъпи & Ко" малко след великата тестяна експлозия?
Младият кабелист не каза нищо, ала издайническата руменина, плъзнала по лицето му, беше достатъчно красноречива.
Кецо Кацата се ухили още по-широко.
— Ти наистина си бил извратено копеле, морски — изрече зловещо той. — Тия като тебе най-ги обичам. Ще се забавляваме царски, докато ти кръцна и последното стърчащо органче …
Тримата мъже, които Петър Друсев в пристъп на дръзка храброст и чутовен героизъм бе нарекъл "мутрафони скапани", пристъпиха към него и еталонът на родните окабелители изпита такъв страх, че и наи — зловещото преживяване, описано от Х. Ф. Л., не би могло да се сравнява с обзелия го ужас. Ето защо няма нищо чудно в обстоятелството, че Горгондзолиният любим направи най — безразсъдната крачка в живота си (след връзката си с Горгондзола и желанието да изпълни молбата на Лолитка Непоебничук), а именно — …
Великият Грухтулу клечеше умислен сред скалистите стени на своя Грухтурлийех. По бузите му се стичаха сълзи, които се отмиваха от теченията на Черно море (доколкото можеше да се говори за течения с всичкия този сероводород под повърхността). Никога досега не се беше чувствал по-зле.
Никога досега не се беше чувствал по-предаден.
И по-самотен.
"Животът е толкова гаден" — помисли си той. И, в някои отношения, беше напълно прав. Питайте българите, ако не вярвате.
А Хераклит каквото е искал да каже, го е казал. Не е бил ням, нито пък е страдал от липса на красноречие. Що се отнася до въпросното изречение, смисълът му е, че навикът е втора природа.
… скочи във водата!
Да, скочи. В мръсната вода на Черно море, и то точно в деня, когато всички кораби наоколо изхвърляха отпадъците си. И не само скочи, ами и се гмурна в нея като риба!
Цецо Цацата, Кецо Кацата и Литю Лайнера мигом се втурнаха към ръба на кея, ала никой от тях не посмя да последва младия окабелител в миазмите на варненския залив.
Обяснението за действието им (или по-точно въздържането от действие) навярно е най-добре въплътено в следните безсмъртни стихове, отново рожба на творческия гений на Литю Лайнера:
"Изкарваме много парички, после ги харчим по хубави женички!
Може да сме мутрафони, но не сме галфони!"
Тримата мъже поетояха известно време на самия ръб на кея в очакване Петър Друсев да се покаже, но младият окабелител така и не се показа, с което ужасно ги разочарова.
— Тю да му се не види! — възкликна Цецо Цацата. — Ако не ми бяха взели "Дезърт Ийгъл" — а на пропуска, щях да понадупча малко копеленцето …
— Мислиш ли, че щеше да го уцелиш? — присви скептично очи Литю Лайнера.
— "Дезърт Ийгъл" — ът е страшен патлак, брато. Дори и напосоки да бях гърмял, поне един куршум щеше да го нацели. По-мощен патлак няма и туй то!
— Аз не си падам толкова по големите калибри — призна някогашният попфолк идол. — Деветмилиметрови ми дай ти на мен — леки, компактни и достатъчно ефективни. Е например "Валтер" СР 99 — по-добър пистолет едва ли ще измислят скоро …
Междувременно Кецо Кацата мълчеше и се взираше в мътните води. Другите не бяха изгубили нищо, ала птичката на удоволствията бе кацнала на рамото му и той я беше изтървал като последен глупак. Скапан късмет! Гардеробоподобният индивид се изхрачи шумно във водата.
— Хайде да се махаме, братоци — предложи Цецо Цацата. — Щом досега не е излязъл, няма да излезе. А и нещата тук съвсем се разсмърдяха.
Тримата мъже закрачиха бавно по дългия каменен кей.
Не бързаха за никъде. Ако имаше нещо сигурно, то бе, че полицията и с пръст нямаше да ги пипне. Виж, с шефовете им нещата бяха малко по-различни, но …
Тримата мъже вървяха и си говореха, размахвайки оживено ръце.
Имаха да си говорят за толкова много неща.
Великият Грухтулу се рееше самотно в малкото останала вода на Черно море и оплакваше участта си.
Не можеше да каже кое го измъчваше повече — болката от разочарованието, паренето на предателството или смъдежът на всички онези титанични усилия в името на великата идея, които в крайна сметка се бяха оказали напразни.
Мдааммм, животът наистина беше гаден.
Изведнъж прецизните му сензори регистрираха някакво раздвижване в тъканта на морето, която го обгръщаше като грижовна плацента, и чудовищното създание надигна страховитата си глава, за да погледне нагоре.
Сероводородът се поклащаше ритмично като исполински балон под черноморската повърхност.
Какви ли гадости го чакаха през следващите няколко години, замисли се то. Е, нямаше да му костват тези изнурителни усилия, но проектът "S-троген", на който бе посветил целия си живот, поне му доставяше удовлетворение.
А това едва ли можеше да се каже за задачата, с която го бе натоварил онзи дърт мръсник Величко Древнев …
Внезапно Великият Грухтулу зърна нещо, което го накара да забрави (поне за миг) за неволите си.
Исполинското създание промени рязко курса си и заплува нагоре с енергични движения на могъщите си крайници.
Ако Х. Ф. Л. Можеше да го зърне отнякъде, със сигурност би възкликнал: "Красота!"
Но, както всички знаем, Х. Ф. Л. Е бил малко (а според някои и много) извратен.
Какво ли бе това? Дребно туловище, четири крайника, ярко обособена глава… Я гледай ти — хуманоид! Другарят Грухтурлийехов протегна нежните пипалца, стърчащи от челото му (дължината им беше само метърметър и нещо) към хуманоида и чувствителните им връхчета докоснаха кожата на човека. В същия миг бе обзет от неописуемо вълнение — все пак за първи път от толкова време представител на Върховната раса и екземпляр от вида Ноmо saptens установяваха контакт.
Е, екземплярът от вида Ното sapiens беше малко пасивен, но хората не бяха ли точно такива? Въплъщението на пасивността и инертността във Вселената? Ти да имаш потенциала да бъдеш най-щастливото същество на Земята и да се превърнеш в най-окаяното… Ах, тези загубени българи, именно техният мързел и пасивност бяха издънили грандиозния проект "S-троген"!
Великият Грухтулу почувства как отново се поддава на фрустрация и се опита да прогони тези негативни мисли от съзнанието си. Негативното мислене беше специалитет на българите, а не на Върховната раса …
Най-добре да насочи цялото си внимание към горкичкия хуманоид. Така щеше да се разсее от тягостните мисли за най-некадърните обитатели на тази прелестна планета.
Въпросният хуманоид беше още топъл… и жив.
Другарят Грухтурлийехов почувства непознат трепет в гърдите си. Той не знаеше — и нямаше как да знае — че това бе онази загриженост, която разцъфва в душата на всяко същество, което среща друго същество в беда.
А въпросният хуманоид наистина беше в беда. Великият Грухтулу знаеше малко за хората, но сред оскъдния му запас от информация фигурираше и простичкият факт, че земляните умираха без въздух. Значи ако искаше да му помогне, трябваше да го върне на повърхността …
Гигантският пришълец от Космоса тъкмо понечи да издигне крехкото телце на хуманоида над морските вълни, когато внезапно бе осенен от друга идея.
Уха! Това се казваше хрумване! Проект "S-троген" ряпа да яде!
В очите на другаря Грухтурлийехов проблесна пламъчето на надеждата. Нямаше да връща този хуманоид при себеподобните му. Не, в никакъв случай. Щеше да си го запази.
Щеше да си го запази… и още как!
Тъкмо щеше да има кой да му помогне с всичкия този сероводород.