За подмяна

Глава 15

Раптът ме удари, докато бягах, и в следващия миг „ме нямаше“. Не знам къде се пренесох. Мога да кажа само следното: Хена обичаше да ми разказва за цветята — техните имена, индивидуалните им предпочитания към вода и слънце, откъде са пренесени. Независимо дали вървяхме по коридорите на 72-ри, или бяхме на екскурзия из Вирджиния, съществуваше постоянен информационен фон, един несекващ поток данни от вътрешния свят на Хена. В началото се преструвах, че ми е интересно, после се научих да я игнорирам, сега… не знам. Тя ми разказваше и за случилото ѝ се през деня — и всичко това, защото ме обичаше. А аз, понеже не бях способен да намеря място за тези неща в живота си, ги бях оставил да минат покрай мен и да угаснат в небитието.

Неща, които бих могъл да съхраня, но бях оставил да изтекат през пръстите ми и да изчезнат завинаги.

Не знам с колко жени съм спал, докато бях женен за Хена. Не казвам, че са били много, просто не съм им водил сметка… макар че това може би е още по-лошо. Не започнах веднага — минаха три години брак, преди да си го позволя, но от този момент спиране нямаше. Имаше случаи, когато бях пиян, друг път надрусан с рапт, но понякога бях трезв като кукуряк. Не бих могъл да потърся оправдание в някаква упойваща субстанция — всичко беше в главата ми. Предполагам, че съм бил програмиран да изневерявам.

Не търся и извинение — това е непростимо. Но нали точно такава е същността на пороците — независимо дали става дума за алкохолизъм, пристрастявания или обикновена лакомия. Те трябва да бъдат непростими. Душата отпочва война срещу самата себе си и дава разрешения за неща, които смята за нередни — предполагам изтънчена форма на наказание за престъпления, които дори не си спомняме. Така че това, което правим, няма как да не е лошо — какъв би бил смисълът иначе? И какво можеш да направиш със себе си, когато осъзнаваш, че си започнал да правиш неща, за които се презираш? Отговорът е прост: продължаваш да ги правиш. Най-лошото идва, когато хората са склонни да ти простят прегрешенията, легитимизирайки по този начин малката ти частна гражданска война. Мислят си, предполагам, че нямаш избор, че за всичко е виновно нещастното ти детство или че страдаш от някакъв изтънчен културен недъг. Вината е навсякъде другаде, само не в теб. Понякога това е истина, но по-често причината е, че си най-обикновен задник.

За един полицай няма по-лесно от това да изчука нещо свежо. Винаги ще се намери самотна жена, имаща нужда от утеха след обира на апартамента ѝ, или момиче, което намира за страхотно възбуждащо да легне с човек, който би трябвало да бди навън и да лови престъпници… или може би да си бъде у дома при жена си и дъщеря си. Всяка връзка продължаваше по няколко седмици, най-много до месец, след което просто изчезвах. Последваше период, през който бях добър, преструвах се на щастлив, а след това нещата се повтаряха.

Запознах се с Хена благодарение на Мал, когато бях още на двайсет и две и малко след като бях станал полицай. Мал бе направил същото година преди мен и доколкото можех да преценя, харесваше му. И двамата бяхме Светлооки — единствените оцелели от нашия отряд. Бяхме пристигнали в Ню Ричмънд малко след като ни бяха извели — две момчета, пълни с тайни и жадуващи за някакъв живот. Мал бе роден в Роноук, но не желаеше да се връща там. Аз пък просто нямаше къде да се върна. Майка ми вече бе починала от рак, а баща ми бе приключил дребната си сметка с живота по най-достойния за съжаление начин — чрез самоубийство. Никой от градовете, през които бяхме минали, не означаваше нещо повече за мен от останалите, така че отидох в Ню Ричмънд с надеждата да превърна това място в свой дом.

И двамата не можехме да се похвалим с някакво по-специално образование и нямахме семейства, които да ни избутат над престижната граница на 100-ния, но не ни пукаше. Няколко години опитвахме най-различни неща, надявайки се някое от тях да ни спечели за себе си. Бяхме омаяни от града с всичките му възможности, макар дотогава той да се бе отнасял към съществуването ни с пълна апатия. За нас той бе като къща с много стаи и аз исках да вляза във всяка от тях и да я оставя отворена за следващо посещение. Вместо да търся работа, бродех по булевардите, шмугвах се из най-скритите улички, за да почувствам в един момент, че бих могъл да живея тук до края на дните си.

Един ден Мал прецени, че няма какво повече да прави, следователно може да постъпи в полицията. Наблюдавах го през първата година, виждах как работата му все повече го поглъща и накрая заключих, че онова, което прави той, може да бъде интересно и за мен. Може би дори по-интересно, при това по няколко линии, защото познанството с боклуци и отрепки, връзките с побъркани и проституиращи, контактът с кръв и насилие, изглежда, докосваха директно някаква част от вътрешната ми същност. Обещаваше да бъде забавно. Междината бе променила Светлооките по различни начини, а в моя случай аз сякаш бях разцъфтял там. Изтеглянето ми бе въздействало като отнемането на хранителна среда — не нещо, което може да те убие, но чиято липса променя цвета на листата ти. Бях се научил да живея сред страх. Мисълта да стана полицай гъделичкаше тази моя страна едновременно с желанието да не се превръщам в част от обществото. Исках да мога да го наблюдавам отстрани. Така че отидох в Управлението, доказах на практика, че съм в състояние да напиша поне едно от имената си без грешка, и получих в замяна значка и пистолет.

Няколко месеца по-късно се запознах с Хена. Стана по време на едно парти на 110-и. Мал бе уредил да ни поканят — резултат от срещите му по служба с група живеещи над простосмъртните, — така че се облякохме малко по-прилично, скочихме на експресния и се понесохме в търсене на забавление. Не бих казал, че началото на вечерта ми донесе кой знае какви приятни изживявания. Спомням си, че в един момент ми се стори, че сме се натикали в скапан апартамент на лоша улица на 38-и. Може би си внушавах, но реших, че са поканили двама ни с Мал като екзотични плашила. Реагирах по възможно най-конструктивния начин — натрясках се до козирката.

Към десет вечерта бях официално свален на по-ниско стъпало от еволюционната стълбица. Появи се някакъв тип в костюм, изслуша напъните ми да свържа две-три разпознаваеми думи в смислени изречения, отхвърли без замисляне правата ми да бъда причислен към Homo Sapiens и ме рекласифицира като низша растителна форма. Трябваше да попълня необходимите формуляри — беше безкрайно унизително.

Тогава забелязах Хена, заговорих я и в крайна сметка вечерта беше спасена. Тя бе висока и стройна, с хладни зелени очи, приятно дългокрака и независимо от моето състояние нямаше как да не забележа, че е едновременно интелигентна и красива. На свой ред тя бе склонна да игнорира както обидчивостта ми, така и уискито по вратовръзката ми, да намери поне част от онова, което казвах, за по-скоро интересно, отколкото агресивно. В края на партито си тръгнах залитайки с телефонния ѝ номер в джоба си.

Месец по-късно тя се пренесе от 102-ри в новия апартамент, който наехме заедно на 61-ви — финансиран в началото основно благодарение на нейната заплата. Преживяхме кризисния първоначален период, установихме, че се харесваме, и две години по-късно се оженихме. Мал бе кумът. Дойдоха родителите на Хена, държаха се вежливо — по-късно реших, че са били ледено вежливи — и ми трябваха години, за да науча с каква омраза са посрещнали вестта, че дъщеря им ще се омъжва за мен. Бях беден, бях неопитен полицай и със сигурност не идвах от над линията. Всичко това си беше техен проблем, а не мой, но все мак те бяха майка и баща на Хена. Една нощ, не много преди да бъде убита, Хена случайно ми разкри колко силно са мразили своя зет и тогава разбрах колко голяма жертва е направила тя, за да бъде с мен, и колко малко ѝ бях дал в замяна. За миг, за един кратък миг, осъзнах в какво съм се превърнал, но след това изхвръкнах от апартамента, за да прекарам следващите няколко часа при жената, с която бях започнал да спя.

Първите три години от брака ни бяха щастлива мъгла. Хена твърдеше, че е доволна и че ме обича, и дните се изтъркулваха един след друг. Открих, че имам нюх за полицейската работа и че тя е важна за мен. Правех всичко по силите си, за да ме назначат в отдел „Убийства“. Хена се примиряваше с все по-честите ми закъснявалия, с отсъствията ми за по цяла нощ, дори с тревогата, че след някоя от тези нощи мога и да не се върна. Говорехме си, усмихвахме се, излизахме и вършехме много неща заедно. От време на време се скарвахме за нещо, спорехме кратко и яростно, но общо взето живеехме добре.

Истината бе, че аз не бях влюбен в Хена достатъчно, поне до момента, когато стана много късно. Грижех се за нея, не ми беше безразлична, обичах я, но не чувствах в сърцето любов, дори в деня, когато ѝ направих предложение.

Мислех, че съм изпитал истинската любов още на осемнайсет години. Казваше се Фий и бяхме прекарали две години заедно, преди връзката ни да се разпадне. Тя имаше усмивка като котка пред камината и още помня ужаса от мисълта, че може да ме напусне. Представляваше неудържима природна стихия — крясък на съществуването с гъста медночервена коса и огромни кафяви очи. Гъвкава неуморима жена, която вечно се носеше нанякъде и ме подканваше да я настигна. Кожата ѝ беше веднъж гладка, друг път грапава, а косата ѝ висеше на миши плитчици почти до кръста. Любенето с нея можеше да се оприличи на прелестна пътна катастрофа, която те оставя изумен и без дъх. За нея това не бе упражняване на секса, а функция на съществуването ѝ, физическа реакция, неудържима като кихване и първична като страха.

Няколко седмици след раздялата ни се озовах в Междината — бях гневен, нещастен и не виждах къде другаде бих могъл да отида. Прекарах там над две години и този период от живота ми ме промени завинаги. Когато се върнах, Фий вече я нямаше. Видях я само веднъж след това, и то много години по-късно.

Понякога ми е трудно да повярвам, че съм оставил бракът ми да се скапе заради някаква идеализирана първа любов — за нещо, умряло много преди това — но има една тъжна истина в живота и тя е, че невинаги можем да се учим от грешките си, защото от времето, когато сме ги направили, правилата на играта силно са се променили.

Така че аз остарявах, преследван все по-силно в мислите си от видението на идеалната жена, която вярвах, че не мога да не срещна. Във всичките си връзки виждах само какво липсва и не можех да се отърся от това. Понякога ми се струваше, че виждам тази жена, че я докосвам, дори подушвам. Знаех точно как трябва да изглежда, как ще говори и как ще се държи.

Знаех също, че макар да се женя за Хена, тя не е онази жена, макар че би следвало да бъде. Ожених се за нея все пак. Направих го, защото тя искаше и защото я обичах достатъчно силно, за да не я разочаровам. Не, не искам да добивате впечатление, че ми е било тежко. Хена играеше билярд ужасно, беше много мила с мен и когато изчезна от живота ми, установих, че страшно ми липсва. Смееше се като побъркана, не ме вземаше на сериозно и имаше възможно най-очарователната брадичка. Нищо лошо нямаше в Хена, нито ѝ липсваше нещо съществено — просто тя не беше онази жена и ми се случваше да отида на среща с нея и да очаквам да видя друга. Другата. Онази, която би ме накарала да се страхувам.

Помня взаимно противоречащите си импулси на вина и възбуда, усещането на чужди устни върху моите, когато би трябвало да съм на друго място, и мисля, че онова, което търсех, се криеше някъде в междината посред тези две емоции.

Така и не го намерих. В крайна сметка се появи Анжела и след това нещата се промениха. Все по-рядко се връщах да спя вкъщи, а когато го правех, ме водеше противен прагматизъм. Обичах Анжела с цялото си сърце и част от обяснението бе в това, че виждах толкова много от Хена в нея. Усещах нещо странно: сякаш имаше версия на живота ми, в която не се налагаше да бъда женен, не бе необходимо да упражнявам задължаващата връзка мъж-жена — можех просто да обичам. Анжела не беше дефектната версия на някаква въображаема жена — тя беше идеалната ми дъщеря. В по-голямата си част любовта ни към хората зависи от това как те ни карат да възприемаме самите себе си, и в това отношение Анжела ме караше да се чувствам достоен за обич. Тя имаше навика да застава пред мен, да ме поглежда и внезапно да се хвърля с всичка сила, разперила ръце, очакваща да я хвана. Притисках я до гърдите си, гъделичках я с нос по лицето, с някаква периферна част на съзнанието си усещах, че Хена е наблизо и ми се струваше, че долавям част от нейното щастие и облекчение.

Можех да седя, да ги наблюдавам и да ги слушам как си говорят. В такива моменти се чувствах по-близо до щастието от всеки друг път. Един следобед излязохме на разходка покрай магистралата Блу Ридж до Лексингтън и Анжела намери охлюв, пълзящ върху камък. „Виж“ — извика тя и Хена погледна и ѝ разказа как охлювите носели къщичките си на своите гърбове. Анжела се захласна и тогава някак почувствах, че този разказ тя няма да забрави никога през живота си и на свой ред ще го разкаже на своята дъщеричка, когато му дойде времето.

Онзи ден се почувствах наистина заедно с тях навън на слънцето, в истинския свят, а не в другия — в главата ми. Не знам защо не се промених тогава и защо така и не създадох нещо достойно да се назове живот. Сега ми се струва, че не можах да се преборя с нежеланието си да се обвържа с едно толкова окончателно решение. А може би не знаех как да го направя.

Две неща ми попречиха и първото от тях бе Фий.

Седях една вечер в бара до Портала (Анжела беше на четири годинки) в търсене на информация за убийство по сексуални причини, при което бе умрял някой от 138-и. Вечерта едва започваше и аз бях едва пийнал, когато ме тупнаха по рамото. Обърнах се и видях лице, което ми беше познато.

Жената се усмихна и тогава ми светна: пред мен беше по-възрастната версия не на коя да е, а на самата Фий. Всъщност самата тя. За миг загубих дар слово, а после от главата ми излетяха всички въпроси, които бях дошъл да задам на наркоманите в бара.

Забравих за Хена, за Анжела, за настоящето… за всичко. Три часа аз и Фий стояхме един до друг, докосвахме ръцете и коленете си, надпреварвахме се кой ще си спомни повече епизоди от миналото, онова минало, което и двамата знаехме, че няма как да се върне, но това като че ли нямаше значение за нас. Чувствах, че пелената на годините пада, както пада мръсотия в канализацията, измита от сода каустик, и че тръбите в главата ми за пръв път от толкова време насам са отпушени и чисти.

В десет часа купихме две бутилки за навън, качихме се в колата ми и поехме напосоки из пустошта, за да се озовем незнайно как на брега на езерото Ратклиф. Паркирах до водата и двамата слязохме на разходка, без да спираме да говорим, докато не видяхме малко островче. Добрахме се до него през плитката ледена вода, изследвахме го, изкатерихме се на каменистия му бряг и започнахме да си показваме неща и да им се радваме, както бяхме правили преди много години.

Обиколихме брега, качихме се на по-високо, намерихме малка пещера, по-скоро вдлъбнатина в гръдта на островчето, заслонена от двете страни от каменни издатини. Седнахме там, запалихме по цигара и всеки отпи от своята бутилка вино. Продължихме да говорим за общите ни познати, за събитията от онова време, за прекрасния начин, по който луната обстрелва с лъчите си малките вълнички.

Лежахме и говорехме — тя бе сложила глава на гърдите ми, а аз я бях прегърнал през раменете. Неизбежното се случи бавно и неочаквано и ние го проследихме да приближава, докато накрая устните ни се докоснаха предпазливо, ръцете ни вече не така случайно се срещнаха пак, после лицата и накрая телата ни. Малко озадачени — все пак бяхме стари приятели — ние се любихме без задръжки, след това се отпуснахме един до друг голи и топли — пак приятели. След малко, с нов ентусиазъм, повторихме всичко, смеейки се и бъбрейки, както го бяхме правили винаги, и после заспахме изнемощели под скалния навес.

Събудихме се час по-късно от първите капки дъжд. Дъждът се засили, но ние останахме под него прегърнати, смеейки си и шепнейки вече не помня какво.

На сутринта преджапахме водата обратно ръка за ръка и това беше всичко. Видях Фий няколко пъти след това все в Ню Ричмънд, но вече бяхме само приятели и никога не говорихме за онази нощ. Е, понякога замълчавахме и съм сигурен, че мислехме за едно и също, но взаимната ни лоялност беше над всичко. Нещата си останаха такива, за да се стигне до розата, която сложих върху капака на ковчега ѝ, запечатан, защото прекрасната ѝ глава беше пръсната на парчета от мина, изстреляна по ресторанта, в който се бе хранила, при атака срещу главатар на местна банда, за чието съществуване тя така и не бе подозирала.

Краят на историята за мен дойде, когато се качих в един публичен дом на 67-и, за да забия три куршума в главата на мъжа, платил атаката. Макар че сигурно бъркам, историята не отшумя толкова бързо — ехото от нея се долавяше във всичките неща, които така и не казах на Хена, в събужданията ми по места, в които нямах спомен как съм попаднал, и във факта, че в крайна сметка дори Анжела се оказа безсилна да съхрани брака ми или да върне смисъла в живота ми.

Втората интервенция беше случаят Виналди, отнел по-голямата част от последната ми година като полицай. Тогава вече бях лейтенант и не мога да кажа, че се занимавах с неща, които ми бяха работа. Това ми е, така да се каже, стар навик. Мисля, че се захванах с Виналди, защото изпитвах нужда да бъда прав в нещо, да върша дело, благословено с моралност и добропорядъчност — понятия, нямащи нищо общо с целия ми останал живот.

В онези дни Виналди беше от надигащите глава бандити и още бе много далеч от това да бъде обявен за кръстник, както се бе случило, докато бях във Фермата. Издигането му обаче бе необяснимо метеоритно поне за мен и можеше да бъде възможно само ако голяма част от полицията директно го подкрепяше. Реших, че ще разкрия пред всички, пред целия град, какво точно се върши в Ню Ричмънд. Тогава, мисля, бях стигнал до фазата, когато не вярвах на града, точно така, както не вярвах и на сърцето си. Фий бе мъртва от три години, а бракът ми с Хена се бе вкаменил в смес от вежливост и топлина. С други думи, не беше чак толкова зле, но не и достатъчно добре за мен. Вече не помнех мечтите си и със сигурност не знаех защо съм нещастен с онова, което имах. Според мен най-сетне бях осъзнал, че съм женен.

Кампанията срещу Виналди бе като заместител на истинския живот — нищо повече — и аз се захванах за нея с фанатизма на прокълнат.

По-точно казано, опитах се да създам втора полиция в полицията, действаща под прикритието на официалната. Вербувах за идеята малкото колеги, на които знаех, че мога да се доверя без уговорки. Името на Мал бе сред първите в списъка. Той беше сержант с тясна специалност убийствата на проститутки с обезобразявания на тялото. Беше се преситил от гадостите в Междината, така че без проблем ги понасяше в реалния свят, и бе безкомпромисен, когато опреше до преследване на виновник. А след като стана един от „посветените“, оказа се, че има невероятната дарба да открива кой в полицията помага на Джони Виналди да извърши по-бързо прехода от дребен уличен гамен до криминален барон. Другите докладваха на него, а той докладваше на мен. Аз не докладвах никому — нито в участъка, нито никъде. Поддържах високо ниво на разкриваемост на убийствата, така че никой не си пъхаше носа, за да се осведоми с какво се занимавам в свободното си време, още повече че вече бях станал поклонник на рапта, поради което началниците ме смятаха за напълно безобиден.

След излизането от Междината бях вземал рапт много нерегулярно, но през последните години нещата бяха позагрубели и аз отчаяно търсех нещо, което да ми изчисти главата — достатъчно силно, за да ми помогне да спра навреме. Специално аз бях пристрастен към рапта, заради чувството на страх, което той вселяваше в мен, но малко по малко, съвсем незабелязано, се оказа, че се нуждая от все повече и повече. Живот без страх не е живот, а в сърцето на моя живот — там, където стоеше Хена, — нямаше нищо, от което да се страхувам.

За сметка на това разследването, поне докато вървеше, ми даде предостатъчно поводи да се страхувам. Постепенно осъзнах, че става нещо крайно необикновено. Оказа се, че някои полицаи наистина са на заплата при Виналди, но броят на тези хора бе недостатъчен, за да обясни страхотния му възход. Събирайки информацията късче по късче, разбрах, че образно казано, „клубът на неговите почитатели“ започва от върха на полицейската пирамида, а това вече не можех да си обясня. В добрия стар Ню Ричмънд нещата се бяха закротили в едно русло вече маса години и аз просто не можех да разбера по каква причина полицейските началници ще заложат съдбите си с тази на един конкретен бандит.

Мал и аз продължихме да ровим и според мен малко по малко приближавахме към истината, до онази последна седмица преди пет години. Краят дойде в момент, когато интуицията ми казваше, че случаят Виналди е пред разрешаване. При нормални обстоятелства моите интуитивни прозрения не си заслужават хартията, на които са написани, но тогава знаех, че е по-различно. Усещах приближаването на кулминацията като засилваща се вибрация под пръстите и прекарах практически цялата седмица или в офиса, или на улицата, почти забравил за Хена и Анжела.

Последния ден излязох от нас много рано, и все пак недостатъчно рано за Анжела, която изхвръкна от спалнята си и ме прехвана на път към вратата. Хвърли се, както обичаше, срещу мен, успях да я хвана в последния момент, малко непохватно, и едва тогава осъзнах колко отдавна не го бяхме правили. Причината отчасти бе в малкото време, което прекарвах у дома, но също и в това, че тя бе порасла и бе позабравила стария си навик. Изплаших се, наистина се изплаших. Изправен бях пред реалната опасност да изпусна последния период на нейното детство и какво щеше да ми остане тогава?

Пуснах я на пода с целувка по челото, извиках довиждане на Хена през вратата на спалнята и заминах. Не знам, може би и тя беше излязла секунди по-късно в дневната, за да ме целуне и да ми пожелае успешен ден. Никога няма да разбера дали се бе опитала да го направи, защото повече не я видях жива.

Едно е ясно — някой бе разкрил с какво се занимавах и сигурно бе разбрал колко близко съм до истината. Издали бяха присъда и същия ден бяха изпратили някой в апартамента ми, за да разчлени жените, които обичах. Който и да бе той, беше го направил по начин да ми подскажат, че знаят всичко за мен, като се започне от нещата, които бях виждал в Междината, и се свърши със страховете, които живееха в сърцето ми. Последните пет години бях убеден, че е човек, нает от Виналди, а сега вярвах, че не е.

И все пак някой го бе извършил. Бяха ме унищожили, но най-ужасният щрих върху картината бях сложил аз самият.

По времето, когато бяха убивали Хена и Анжела, аз не бях на работа. Не бях и по работа. Можех спокойно да съм си и у дома, но всъщност бях с друга жена и я чуках. Казваше се Файета — същата, която по-късно ме бе открила в склада, където трябва да съм избягал след като намерих труповете на моите най-близки. В момента, в който Хена е била убивана, аз бях целувал гърдите на Файета, а когато са довършвали Анжела, сигурно съм стигнал до пъпа ѝ. Не съм напълно сигурен за времето, но е много вероятно да е било точно така. Е, може би наистина няма значение.

Колко дълго следва да чакаш нещо, което може и да не се случи? Цял живот ли трябва да търсиш Оз? Съществува ли наистина, или е само дело на майсторите в „МаксУърк“ и следователно не е нищо повече от начин за приятно прекарване на времето?

Петте години във Фермата не ми бяха помогнали да разбера нещата по-добре. Не знам, може би не съм замесен от тестото на онези, които са способни да дават отговори, и най-вероятно съм продукт на неудачен житейски опит и лоши съвети. Спомням си един момент от детството ми. Бях на четиринайсет и баща ми беше в крайно необичайното за него благодушно настроение. Седеше в кухнята и гълташе яденето, което майка бе приготвила. Тя пък миеше чиниите в умивалника. Забравил съм в чия къща бяхме — те се сливат в съзнанието ми като една, — но за сметка на това съвсем ясно си спомням как баща ми остана загледан в изморения гръб на шетащата ми майка и отпуснатите ѝ рамене. Накрая се обърна и ми каза следното:

— Запомни, Джек. Мастурбацията не е заместител на другите жени по света.

Макар да обичах майка си и конкретно в онзи момент да намразих баща си по-силно от всеки друг път — преди или след случая, — опасявам се, че в крайна сметка възприех това му „кредо“. Какво да се прави: не е задължително най-добрите и най-правилни неща да оказват решаващо въздействие върху подрастващия мозък. Всяка дреболия, включително собствената ни слабост, допринася с няколко реда към кода на нашата програма. Дори лошите неща могат да бъдат истина, а не е изключено някой път да настръхнеш срещу добър съвет.

Вече не ям сладолед толкова често, колкото преди, но винаги съм се опитвал да се придържам към думите на онзи възрастен човек. Опитах се да моделирам сам своя свят и винаги се борех да не се примирявам с по-малко от онова, което смятам, че искам. Старал съм се сам да пиша моите редове при всяка възможност. Старецът ми бе дал съвета си с най-добри намерения, но бе пропуснал да ми спомене, че понякога най-добрите чувства и най-щедрите действия не са достатъчни. Той така и не ми каза, че светът просто е по-силен и е по-вероятно той да те пречупи, отколкото ти него, както и че през по-голямата част от времето ти сам ще му помагаш да го стори.

И още нещо не спомена той: че ще има неизбежни моменти на объркване и загуба на правилната посока, както и че очакваната помощ може така и да не дойде.

Бях направил живота си ужасен. Сам си го бях направил. Но докато „ме нямаше“, мисля, започнах да осъзнавам, че може би все пак има нещо, което бих могъл да сторя, за да го спася.

Глава 16

Този път ме „нямаше“ дълго — поне няколко часа. Толкова дълго не ми се бе случвало досега, така че като се върнах бях изтощен, изплашен и самотен. Завръщането ми бе като събуждане след седемдесет и петия пореден махмурлук, колкото да установиш, че кафето се е свършило и че „Американ Експрес“ са обявили награда за главата ти. Материализирах се обратно в живота като избледняваща картина на екран, със смътното чувство, че съм бил призован. Установих, че стоя прав в гъст район от гората, без никакво съмнение много далеч от селото, от което бях избягал.

Чувствах се виновен, че съм изоставил Виналди, но в интерес на истината не бих могъл да направя нищо за него, ако ме бяха заловили. Това, че се бяхме разделили, бе единственото правилно нещо, което бяхме направили. Във филмите на ужасите хората го правят не само за да удължат действието — правят го, защото това е начинът да не ги избият до крак едновременно. Бягството ми също бе най-доброто възможно — колкото и да ме мъчеха угризенията на съвестта в момента. Виналди бе пленен, а аз не — практически и чисто технически погледнато, това следваше да означава, че съм в положение да направя нещо.

Когато позабравих за вината, се огледах в опит да установя къде се намирам. Във всички посоки се виждаха само дървета, но теренът бе по-неравен от онзи, който свързвах в спомените си с Междината. През листата стърчаха камъни, а тук-там се виждаха оврази, полегати хълмчета и могилки. Светлината бе в убит синьо-синкав нюанс — такава, каквато я филтрираха дърветата. Това създаваше впечатлението, че гората се намира под вода.

Нямах ни най-малка представа къде съм, да не говорим как бих могъл да се върна в селото. Огледът не ми помогна да открия някаква посока, в която плътността на листата да се различава съществено — изглеждаше, като че ли вятърът ме бе довял тук отникъде.

Първото решение, което ми предстоеше, бе дали да взема още рапт. Или по-точно — понеже рано или късно щеше да настъпи момент, когато така или иначе щях да си инжектирам следващата доза — дали да го взема тук и веднага. Чувах остатъчно бучене в тила си, знаех от опит, че това състояние ще се задържи на същото ниво поне няколко часа, но от друга страна, нямаше никакъв начин да предвидя кога точно щях да попадна в ситуация, в която оцеляването ми щеше да зависи от това дали съм достатъчно не на себе си. Решения, решения…

— Войнико…

Когато чух гласа, помислих, че в следващия миг ще умра. Всичките ми вътрешни органи конвулсивно трепнаха, като че ли в опит да излетят панически от тялото ми, явно преценили, че то няма изгледи да се задържи дълго в този свят. Сниших се, огледах се във всички посоки и то така, че по възможност очите ми да не изхвръкнат.

— Войнико…

Без малко да не го чуя втория път, може би защото сърцето ми биеше оглушително. Но думата определено бе повторена. Идваше зад мен. Естествено…

Бавно се завъртях. Нямаше никого.

— Да, войнико. Ела при мен.

Видях някакво трепване край една от могилките и почувствах силно желание да стана, но скръцнах със зъби, противопоставих се и останах на мястото си. Една от особеностите на рапта е, че трябва най-безкомпромисно да се съмняваш в първите си впечатления. Всъщност самото идване в Междината е силно непрепоръчително. А идеята доброволно да тръгнеш към някой, когото не познаваш, е от тъпа по-тъпа.

— Ела, моля те — настоя гласът и видях, че наистина има някакъв силует, изправен до полузарита скала на двайсетина крачки пред мен. Поне моята преценка за разстояние бе такава, макар фигурката — ако изобщо можеше да се нарече така — да изглеждаше изненадващо малка.

Вгледах се в нея, опитвайки се да реша как да постъпя. Безсмислено беше да бягам — щом ме бяха видели, значи ме бяха видели. Бях успял да надбягам Ихандим и Жуаджи главно защото те не се бяха материализирали напълно, когато ги бях забелязал. Както и защото мога да бягам като дявол, когато сфинктерът ми панически се е стегнал и когато имам добра преднина. В момента обаче бях абсолютно сигурен, че онова, което стоеше до скалата, може да ме настигне преди да съм направил и няколко крачки.

Така че предпазливо се доизправих в по-достойна поза и пристъпих напред. Фигурката кимна окуражително, но остана, където си беше. Изчакваше.

Реших, че няма какво толкова да губя и че едва ли има съществено значение дали ще посрещна съдбата си очи в очи, или тя ще ме настигне в гръб.

Нещото действително се оказа малко, така че трябваше да се приближа на няколко крачки до него, преди под потрепкващата светлина да ми се стори, че ми е познато. Всъщност първоначално не видях фигура, а по-скоро зона в пространството, по-тъмна от заобикалящия я контур — сякаш… сякаш присъствието ѝ в този свят се ограничаваше с това да хвърли сянка в него.

Но в един момент тъмнината се фокусира в момче — около десетгодишно и облечено в характерния за момчетата от Междината странен конгломерат от парцали и препаски.

То ми се усмихна и ми подаде ръка. Изгледах я. Строгото изглеждане бе максималното физическо усилие, на което бях способен поне засега. Когато осъзнах, че то очаква от мен да я стисна, отстъпих крачка назад, уверен, че става дума или за някаква клопка, или за най-обикновена халюцинация. Децата на Междината не са нематериални като селяните. Те изглеждат напълно истински… или почти. Можеш да ги видиш, дори да ги хванеш, което… всъщност повярвайте ми — е възможно. Но това тук стоеше по начин, който според мен издаваше, че нещо не е наред.

Детето нито каза нещо, нито направи опит да скъси дистанцията между двама ни. Стоеше си и търпеливо чакаше най-сетне да реша какво ще правя. Точно това ме накара да допусна, че може би не става дума за клопка — или че ако е капан, той е прекалено коварен за мен, за да му устоя. Така че плахо протегнах ръка в отговор.

Не успях точно да определя момента, в който двете ни ръце се срещнаха, защото неговата бе толкова тъничка и направена като че ли от дим, но след малко тя се втвърди и стисна моята. Имах чувството, че държа шепа вода с температура над телесната, което по странен начин ми припомни за първия път, когато бях хванал Суедж за ръката, за да я изведа от тунела във Фермата.

Момчето се обърна и с кимване ми показа, че трябва да го последвам. Поех дъх, попитах се какво ли, по дяволите, ме очаква и дали ще боли много, и позволих да бъда поведен.

Тръгнахме нанякъде. В главата ми нямаше никакви мисли. Бях способен единствено да наблюдавам и да чакам онова, което предстоеше да се случи. Децата на Междината не идват сами при непознати, освен ако нямат избор. Не можех да си представя какво бе накарало това момче да се обърне към мен, още по-малко имах представа накъде отиваме.

Оказа се, че просто заобикаляме могилката. Когато се озовахме от другата ѝ страна, момчето спря и ме погледна. Направи жест с едната си ръка и се извърна. Вдигнах поглед, за да видя накъде сочи.

Сигурно бяха над двеста, а може би и повече. Първите няколко секунди ми изглеждаха безчет, защото ми се стори, че се простират в гората мили наред, като камъчета по морския бряг. После видях, че стигат само до границата на светлината — не повече от петдесетина крачки от мен.

Пред мен имаше група деца на Междината и всички стояха неподвижно под синкавата светлина. Редица след редица, едва различими, почти безтелесни, те си бяха тук и до едно мълчаливо ме съзерцаваха. Отзад нещо тихо изшумоля, обърнах се и видях, че зад нас безшумно се е събрала втора група — почти същата на брой.

Сега вече — поне доколкото можех да видя — бях заобиколен отвсякъде от смълчани деца.

Нямах спомен да съм виждал в Междината повече от три деца накуп — те идваха и си отиваха на съвсем малки групички. По време на войната така и не успяхме да решим дали представляват селяните на младини. Сред нас имаше такива, които бяха убедени, че става дума за напълно различни същества. Аз самият често се питах дали селяните изобщо са хора, или са полувеществена форма на нашия начин да интерпретираме друго явление, символи на мислите в мозъка на Междината. По тази логика децата трябваше да бъдат различни, „по-млади“ мисли. Ясно бе, че представляват някаква младост, а това правеше войната още по-неприемлива. Така мислех още тогава — мисли на един млад наркоман. А след раждането на Анжела започнах още по-силно да вярвам, че съм бил прав.

По цялата група премина раздвижване. Най-близките от първите редици направиха на бегом няколко крачки към мен и спряха до самите ми крака. Другите зад тях се притиснаха по-наблизо и миг преди да изкрещя ужасено, разбрах какво става. Децата ме поздравяваха… и то като свой приятел.

На сивите им личица избиха мълчаливи усмивки — всички до една насочени към мен, — а малките им ръчички се протегнаха да докоснат палтото или ръцете ми. Всичко ставаше в пълна тишина — от тях не долиташе нито звук, макар устите им да се отваряха и затваряха, като че ли те говореха. Чувствах се като заобиколен от облак ефирна влага, която се материализира и дематериализира в ръце, крака, лица. Имаше както момчета, така и момичета — някои малко над десетте, други едва ли не бебета. Тази проява на обич, идваща така скоро след мислите ми, докато ме бе „нямало“, бе колкото неочаквана, толкова и труднопоносима. Сякаш се бях върнал от небитието, само и само за да ми бъде показано какво ми е липсвало.

А може би за да почувствам, че отново мога да го имам.

След малко необикновеният контакт се прекъсна и групата пред мен се разтвори, образувайки пътека. Момчето, което ме бе посрещнало, отново ме поведе напред. Останалите деца се обърнаха в същата посока: явно щяха да ни последват.

Позволих си да погаля неосезаемата сива коса на най-близкото момиченце, стиснах зъби и реших да отида с тях, където пожелаят.

В началото бях помислил, че децата са най-голямата изненада, която Междината ми е приготвила. Само половин час по-късно ми бе доказано, че греша.

Вървяхме през гората, без да говорим — момчето ме водеше, останалите ни следваха. На няколко пъти се извръщах да се убедя, че те още са с нас, и всеки път виждах чезнещата в мрака колона. Теренът оставаше все така каменист и неравен и макар че бе трудно да съм сигурен, струваше ми се, че се изкачваме по лек наклон. Между дърветата бе започнала да се събира гъста мъгла — бяла, мека и определено осветена по необясним начин отвътре.

След малко започнах да различавам различни предмети по земята — оръжие и празни сандъци от амуниции. Предположих, че са разхвърляни останки от войната, но постепенно започнах да се убеждавам, че не е съвсем така. Повечето от въоръжението носеше надписи, идентифициращи го като собственост на американската армия, но имаше отделни единици, които ми изглеждаха съвсем непознати и които несъмнено са били използвани от бойците на Междината. Някои бяха разхвърляни безпорядъчно, но повечето бяха подредени в пирамиди около стволовете на дърветата.

Започнаха да се срещат и по-големи елементи на екипировката: изкаляни раници, изпочупени радиостанции, парчета от едрокалибрено оръжие, набучени под ъгъл в земята като килнати надгробни плочи в изоставено гробище. Децата не им обръщаха никакво внимание. Пред нас в мъглата се появиха още по-мащабни силуети и когато се приближихме достатъчно, за да разбера какво представляват, бях принуден рязко да спра. Децата явно нямаха нищо против и безмълвно проследиха как зяпнал от недоумение отивам до най-близкия предмет.

Беше джип, лек вариант, използван крайно рядко от американската армия по време на военната ѝ кампания тук. По-голямата част от времето се налагаше да ходим пеша, първо, защото в по-голямата си част гората бе доста гъста, и второ, защото дърветата сменяха местоположението си през минута-две. Все пак тук действително бе имало няколко джипа от точно този модел. Повечето бяха запазени за офицерите и ние се шегувахме, че можели да пътуват само на задна скорост. Прекарах ръка по студения метал на капака, избърсвайки влагата по него. Беше огънат около голяма дупка. Формата на поражението и степента на овъгляване по ръба позволяваха да се допусне, че става дума за директно попадение на ракета.

Вгледах се в мъглата и разбрах, че и останалите по-едри силуети сред дърветата също са на някакви превозни средства. Имаше една-две линейки, няколко бронирани мотоциклета, които селяните с лекота се бяха научили да повреждат, и може би още три джипа, повредени в различна степен. Дръпнах задните врати на едната линейка и те се разтвориха с противното изскърцване на ръждясал метал, което прозвуча гротескно силно в тишината. Вътре се виждаше прогнила медицинска екипировка. По време на войната в Междината се бе оказало невъзможно да бъдат използвани удобните предимства на телехирургията, главно защото никакви сигнали не можеха да преминат през границата, така че кабинките за дистанционна хирургия, така популярни в обикновените войни, тук се бяха оказали съвсем безполезни. Наложило се бе да се задоволяваме с тези линейки, но не това бе най-страшното. Страшното бяха обслужващите ги ужасени медици, които по правило бяха надрусани с рапт поне колкото останалите и които тичаха да повръщат в мига, в който помиришеха кръв. Още чувах писъците на хората, проснати в линейките, треперещи и плачещи като онези, надвесени над тях с тресящи се ръце.

Нито едно от превозните средства не изглеждаше използваемо, но не това беше важното. Изненадата бе, че някой бе пътувал из Междината, за да събере и донесе тук цялата тази военна екипировка.

Беше като мемориал, мълчалив паметник, издигнат да напомня за една война, която просто не бе трябвало да се случва.

Момчето се доближи и застана до мен, следвано от другите деца. От начина, по който стояха, почувствах, че още не сме намерили онова, което ме бяха довели да видя.

Двеста крачки по-нататък момчето пак спря и вдигна очаквателен поглед към мен. Не можех да разбера какво трябва да видя. Едно от най-малките момиченца се отдели от групата, отиде напред и застана на около десетина крачки пред нас. Посочи нещо нататък и се върна.

Нито едно от другите деца не можеше или не желаеше да уточнява повече от това. Сам се отправих напред и се взрях в указаната ми посока. Първо не можах да различа нищо повече от все същите дебели стволове, но в един момент дъхът ми секна и веднага разбрах какво ме бяха довели да видя.

Беше боен кораб, приземен на една страна между две от най-масивните дървета и изпъкващ в стелещата се мъгла, сякаш осветен отзад. Отправих се към него с отворена от изумление уста, недоумявайки как, по дяволите, бяха успели тези невръстни дечица да го донесат дотук. Не знаех защо, но бях сигурен, че точно те са го направили, както и че пак те бяха събрали всичките отломки от военно снаряжение.

Няколкото бойни кораба, използвани по време на войната в Междината, до един бяха с крайно необичайна конструкция. Поради вездесъщите дървета, те бяха построени като летящо крило, наклонено на едната си страна. Най-близкото сравнение, за което мога да се сетя, е гигантска риба манта: плосък триъгълник, изпъкнал в средата до около десет стъпки дебелина, но изтъняващ до двумерност по ръба и в носа. Илюминаторите от двете страни на кабината подсилваха това впечатление, създавайки илюзията за очи. Нямаше особена необходимост от тях, защото полетът в Междината бе по силите само на свръхмощни бойни дроиди, които естествено не се нуждаеха от илюминатори. Корабът бе дълъг десетина метра, боядисан в маслинено тъмнозелено, а от двете му страни имаше надписи в черно.

И изобщо не изглеждаше повреден.

Децата се подредиха зад мен. С нищо не показваха какво очакват да направя, така че направих каквото ми хрумна. Качих се по стълбичката, завинтена към долното крило на бойния кораб, и дръпнах ръчката на вратата. Тя безшумно се отвори.

Погледнах надолу, но децата бяха изчезнали.

Почувствах се съкрушен, изоставен от всички, но разбрах, че ме бяха довели тук именно заради това. Децата си бяха тръгнали, само защото бяха свършили работата си. Не знаех за бойните кораби практически нищо, всъщност кракът ми бе стъпвал на един от тях само веднъж, когато се бе наложило да се кача и да измъкна за яката някакъв натряскал се офицер, чийто така наречен „боен опит“ се бе оказал необходим. Той се опита да ме подкупи — можел да уреди да ме изтеглят от Междината. Историята приключи с това, че го изхвърлих навън.

Влязох вътре. От вратата започваше тесен коридор, пресичащ онази част от кабината, през която можеше да се ходи. Веднага отдясно имаше кръгла площадка почти осем стъпки в диаметър. Вътрешните стени бяха осеяни с безброй метални нитове.

Стъклото на единия от илюминаторите за наблюдение беше счупено, но с изключение на това командният мостик изглеждаше поразително запазен. Не знам, може би този кораб така и не беше участвал в бойни действия, но със сигурност нямаше следи от сваляне. Пултът представляваше стълпотворение на компютърно оборудване и монитори, посипано тук-там с листа. Преди да пристъпя към каквото и да било друго, грижливо събрах листата и ги изхвърлих през прозореца. Не че ми изглеждаха като готови да направят нещо, но… човек никога не знае. Листата са дяволски непредсказуеми.

Основното пространство бе заето от две редици от по три кресла с по-широки от обикновеното облегалки за ръцете. Задната стена на кабината бе покрита с карти и бойни заповеди — в Междината се бе наложило да се опрем на старомодната хартия, защото компютрите работеха крайно ненадеждно. Всъщност точно по тази причина управляващите полета компютри бяха неколкократно дублирани и с огромна мощност, по-голямата част от която се прахосваше за контрол на възможните грешки.

Почувствах нещо подозрително близко до носталгия. Всяко листче хартия пред погледа ми носеше символа на войната в горния си десен ъгъл. Колко време бе минало от последния път, когато бях виждал този знак! Той събуди спомените за стотиците некадърни разпореждания и грешни команди, всяка преписвана от Управлението толкова много пъти, че към края бе загубила и малкото смисъл, вложен в нея. Колко ли се бяха забавлявали генералите — седнали в удобните си кресла там, в реалния свят — да насочват действията на изплашените си войници, които се намират безкрайно далече от тях? Беше им се удала възможност, която отдавна не бяха имали. Когато хората бяха започнали да се съдят един друг за нанесени рани и повреда на личната собственост по време на въоръжен сблъсък, правителствата бяха започнали да избягват военните конфликти винаги, когато бе възможно. Те се бяха оказали убийствено скъпи, защото по правило се израждаха в хиляди съдебни битки. Много често войниците не можеха да вземат участие във важни военни операции, понеже се оказваха призовани да дават свидетелски показания или трябваше да се консултират със своите прес агенти. Войната се бе превърнала в скъпоструващ разкош.

Но не и войната в Междината. Селяните не бяха проявили никакъв интерес към защита на правата си в съда — единственото, което ги вълнуваше, бе да унищожат расата, нападнала тяхната земя. Беше война от стария тип и на генералите дори не се наложи да осигуряват чували за убитите, понеже когато войниците им загинеха, телата им изчезваха. Загубих страшно много приятели, но най-тежкото бе, че от мига, в който умираха, ние разполагахме с някакви си две минути, преди да изчезнат, абсорбирани в тъканта на Междината.

Седнах в креслото на пилота. Окей, бях намерил боен кораб. И какво сега?

Децата ме бяха довели тук с цел, но нямах представа каква би могла да е тя. Не можех да полетя с това нещо, не знаех дори откъде да започна. Пултът изглеждаше абсолютно безжизнен. За мен тази машина бе все едно мъртва. Единствената полза, която виждах от нея, бе евентуално да се скрия вътре, след като свършех рапта.

Прекарах поглед по изгасналите индикатори и забелязах едно място, откъдето нещо очевидно липсваше. Върху панела над празен отвор се четеше надпис IQ. По средата имаше насочващи лайстни, а в дъното се виждаше двойна редица от пластинки на притискащи контакти. Изглеждаха здрави — макар че какво от това?

През счупения прозорец полъхна ветрец и аз погледнах навън. Мъглата все още просветваше сред дърветата, но всичко бе спокойно. Това определено бе най-дългият период на спокойствие, който бях преживявал някога в Междината. Може би нещата сега бяха по-различни, а може би всичко се дължеше на рапта. Не се чувствах точно така. По-скоро бях изморен и ми се повдигаше — познатата история на отзвучаващия ефект от наркотика. Може би беше време да си инжектирам следващата доза, преди да се е случило нещо непоправимо, но някак не ми се искаше. Има такова нещо като пресищане от удоволствия. Направих компромис с цигара, разсъждавайки, че едва ли има нещо, което не бих дал в този момент за чаша кафе.

Опитвах се да не мисля за Ниърли, Суедж и Виналди, както и за резервните впрочем, мъчех се да намеря нещо, с което да ангажирам мозъка си, докато чакам подсъзнанието ми да излезе с може би някакъв абсурден план. То обаче капризничеше с тази проклета чаша кафе — сигурно по този начин искаше да ми подскаже, че ако се добера до кафе, мозъкът ми ще има шанс да се проясни достатъчно, за да предложи нещо.

Кафе. Дайте ми чаша кафе! Буквално го подушвах и имах чувството, че усещам приятната му горчивина върху небцето си.

„Кафе — мислех си аз. — Кафе…“ И изведнъж…

Ратчет.

В джоба на сакото ми имаше предмет, който бях мъкнал със себе си през последните два дни, без да си спомня за него — предмет, който имаше нещо общо с компютрите, но не беше RAM. Извадих го.

Прекарах пръсти по него и осъзнах, че чипът, който Ратчет ми бе пъхнал незабелязано в чантата по време на последните ми минути във Фермата, беше с подходящ размер, за да влезе в отвора IQ. Може би числото „128“ върху него бе кодов идентификатор, а защо не и сериен номер на устройства, пуснати в малка партида, вместо някаква мерна единица. И може би това IQ11 се отнасяше до интелект… като този на процесор.

Сложих чипа пред мен и намръщено го изгледах. След това бавно го наместих върху насочващите лайстни с номера нагоре. Бутнах го навътре и усетих как контактните му площадки проникват между пластинките. Влезе идеално.

Нищо не се случи. Изчаках минутка — допушвах цигарата си и се чувствах пълен глупак. Разбира се, че чипът нямаше нищо общо с един боен кораб. Как бе възможно? За нещастие това ме оставяше все така седнал в тази археологическа находка, без никаква идея какво да правя и без повече време за размишления. Смачках фаса на пода, реших, че трябва да стана, да изляза и като пиле без глава да се втурна из гората.

— Първоначална проверка след включване на захранването приключена — чу се глас и аз едва не подскочих от страх. Диво се огледах, за да видя кой е проговорил. В кабината нямаше никого, но малката камера в единия от ъглите на тавана неочаквано се завъртя и насочи мънистото на обектива си към мен. В следващия миг индикаторите по цялата широчина на контролния панел едновременно светнаха.

И гласът изрече втората си фраза:

— Здравей, Джек.

Мозъкът ми направи позорен опит да изпълзи навън през ушите.

— Ах, да те…! — изпъшках в мига, в който възстанових дишането си. — Откъде знаеш как се казвам?

— Аз съм Ратчет, Джек — спокойно ме уведоми гласът.

— Ратчет!? — И мозъкът ми отново поиска да се евакуира, вероятно разчитайки да намери друго място, където животът би изглеждал по-приемливо обясним. Обмислих идеята да запуша ушите си и да му отнема пътищата за отстъпление, после се досетих, че по този начин не бих могъл да чувам нищо.

— Да. Радвам се да те видя отново. Досещам се, че сме в Междината. — Камерата леко избръмча, но понеже не се отмести, се досетих, че фокусира едър план върху лицето ми. — Зениците ти са се свили. Пак ли започна да вземаш рапт?

— Я заеби това! — изръмжах аз. — Няма значение какво съм или не съм започнал пак. Ти какво правиш тук?

— Не знам — каза Ратчет. — Мога само да предположа, че ти си ме донесъл.

— Да — съгласих се аз. — Явно точно това съм направил. Но как се озова в чантата ми? Нали беше във Фермата, когато я напуснахме.

— Тогава се бях инсталирал на резервния процесор. След като се разбра, че събитията във Фермата едва ли ще доведат до позитивен завършек, реших да прибера основния си процесор на безопасно място, така че да има вероятност да ме вземеш.

— Защо?

— Не исках да умирам — каза той просто. — Освен това се надявах един ден отново да бъда полезен. Защо си в Междината?

— О, боже! — въздъхнах аз. — Това е дълга история. Но как така изведнъж се оказа, че ти си в състояние да управляваш този кораб?

— Това е основното ми предназначение, Джек. Не точно този кораб, но друг като него. В края на войната всички процесори бяха демонтирани. Арлонд Максен ги изкупи за свои цели и така се озовах във Фермата.

— Ти си бил боен дроид!?

— Да, точно това бях.

Забих поглед в камерата. В главата ми се носеше вихрушка от мисли, стрелкаха се образи на обсипани с белези компютри, захванали се с управление на движението и прецизно определяне моментната мощност на електронни тестери из цялата страна. Да, това би могло да обясни доста неща.

— Защо не ми каза? Знаеше, че съм Светлоок. Защо не ми каза, че и ти си бил тук?

— Не си ме питал… не че бих ти признал, ако го бе направил. Мисля, че когато бяхме заедно, последното нещо, от което би имал нужда, бяха спомени за войната. А и не се налагаше.

— Боже Господи — бавно изрекох аз. — Значи затова беше толкова безсмислено мощен. И толкова странен.

— В смисъл… различен от теб? — поиска да уточни Ратчет и изведнъж осъзнах колко ми беше липсвал.

След това си спомних в каква ситуация се бях натресъл и за ролята ми в нея, и ме обхвана паника.

— Виж какво. — Погледнах към камерата. — Странно или не, но ние се нуждаем от помощта ти.

Глава 17

Трябваха ми само няколко минути, за да разкажа на Ратчет най-важното. През цялото това време чувах различни прещраквания и избръмчавания, докато компютърът извършваше проверките на реактивната система на кораба и детекторите на близост с околни предмети. Той дори се опита да приготви кафе в камбуза, но смляното кафе бе толкова мухлясало, че предпочетох да се задоволя с чаша топла вода. За нещастие липсваха продукти, за да направи един-два сандвича.

— Просто няма как да намеря тези хора — каза накрая Ратчет. — От думите ти излиза, че биха могли да бъдат където и да е, а ти даже не знаеш как сте се пренесли тук.

— Дявол да го вземе! — извиках аз. — Не можем ли… и аз не знам… да обикаляме, докато се натъкнем на тях?

— Междината е безкрайна, Джек, защото междините между хората са винаги толкова широки, че няма как да се прекосят. Претърсването на безкрайно пространство би отнело…

— Страшно много време. Добре, разбрах. Почакай малко… а можеш ли да локализираш сигнала на трейсър?

— Мога. Не от спътник, защото тук такива няма, но мога да засека импулсите на преносимо устройство. Защо?

— Може би онзи, който монтирахме на Жуаджи, е все още на него — обясних аз. — Хайде да тръгваме.

Пристегнах се на пилотската седалка. Двигателите мощно се включиха за живот, аз се замислих дали не е дошъл моментът да взема рапт, после, сякаш отдавайки дължимото на куража, който се бях опитал да проявя пак тук, само че преди години, реших да остана чист.

Ревът на двигателите постепенно се засили, после отново отслабна, сякаш системата налучкваше необходимия режим. Корабът плавно се изправи и се откъсна от земята.

Признавам, изкрещях от възторг. Не можах да се сдържа. Какво удоволствие!

Загледах се през прозореца, докато корабът не изравни на десетина стъпки над земята — това бе стандартната за тези условия височина на полета. Един от контролните монитори присветна и след малко на него се показа синя точка в центъра на стилизирана карта с дървета, показани в напречно сечение.

— Намерих го — съобщи почти веднага Ратчет. — На около четири мили.

— Пълен напред — разпоредих аз, наслаждавайки се на момента. — И не пести амуниции, когато стигнем там.

Корабът се наклони, после отново се изправи. След малко излезе над поляна, завъртя се около вертикалната си ос и се насочи обратно в посоката, от която бяхме дошли.

— Окей — обади се Ратчет. — Ще трябва да се концентрирам за известно време. Ще ти се обадя по-късно.

Потеглихме отново, отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо, докато дърветата не започнаха да прелитат под нас като кафяви призраци, носещи се в обратна посока. Не се чуваше почти нищо друго, освен свистенето на въздушната струя, така че в кабината цареше неестествена тишина. Държах се здраво за дръжките на седалката и се стараех да не се клатя, когато корабът завиваше, спускаше се и отново се издигаше. Веднъж бях видял край нас да прелита боен кораб и никога няма да забравя удивлението си от способността на компютрите да го водят между дърветата като огромна риба, сновяща сред извиващи се морски водорасли.

А понеже бях станал свидетел и на една катастрофа, реших, че е най-благоразумно да затворя очи, когато набрахме максимална скорост.

Да не гледам се оказа още по-мъчително, така че в крайна сметка отворих очи и проследих как приближаваме мястото, маркирано от мигащата светлинна на екрана. В един момент пресякохме неколкостотин метра Страх, но се озовахме от другата страна, преди да успея да напипам спринцовката.

След няколко мили светлината навън се промени. Ясносиньото потъмня в кален оттенък и аз започнах да се безпокоя. Подозренията ми намериха потвърждение, когато остра болка ме преряза в дъното на очите, сякаш някой бе вмъкнал под клепачите ми скалпел.

— Ох, мамка му… — простенах аз. — Ратчет, колко остава?

— Около половин миля — с напрегнат глас отговори компютърът. — Защо? Да не ти се ходи в тоалетната?

— Виналди вече не е Светлоок. — През прозореца от моята страна виждах светли пипалца, преплетени в пространството между дърветата. Навремето бяха предположили, че това са тънки клончета или някакви филизи, но тази заблуда бе продължила само до момента, когато пипалцата атакували войниците и те отстъпили залитайки, с тънки вейки светлина, стърчащи от изгарящите им очи. Ако Виналди не беше дълбоко навътре в тази зона, той се намираше в огромна опасност — както впрочем Ниърли, Суедж и останалите резервни — разбира се, при положение, че изобщо бяха тук. — Трябва да побързаме.

— Наближаваме източника на сигнала — съобщи Ратчет и аз буквално почувствах корабът около мен да настръхва от напрежение. — Стегни се.

И без това бях стегнат до максимум, така че само продължих да гледам през прозореца в търсене на някаква следа, издаваща присъствието на Жуаджи или някой друг долу. Корабът рязко намали скорост и започна да се стрелка между дърветата с грациозността на риба. Очевидно се насочвахме към точното място, откъдето идваше сигналът. Извадих пистолета и проверих пълнителя. Имаше граници на това, което можех да направя с него, защото ако Ихандим или Жуаджи — както впрочем и всеки друг в тяхната компания — се бяха адаптирали към Междината, това на практика би означавало, че са станали като селяните, следователно щеше да е необходимо нещо много повече от обикновен куршум, за да се справя с тях. Трябваше ми импулсна пушка, от онези, които обикновено се монтират от двете страни в средата на корабите. Не бях успял да схвана принципа, на който действаха, и единственото, което помнех, бе, че използват същата енергия като тази, генерирана от ракетния двигател. Това, разбира се, нямаше никакво значение — важното бе, че вършеха работа. Пистолетът в ръката ми беше ей така, колкото да ми вдъхне малко кураж. Не че бе съвсем безполезен — но ползата от него бе минимална. Бутилка „Джек Даниелс“ сигурно би свършила същата работа.

Паяжината от кафява енергия отвън подсказваше, че образът във видимия спектър на светлината може да е ненадежден, затова съсредоточих вниманието си върху монитора със сигнала на трейсъра. Картината показваше, че сме близо, много близо. Ратчет намали скоростта до около пет мили в час и за миг видях как кръстчето на локализатора премина през мигащата светлинка.

— Току-що го подминахме — съобщи Ратчет.

— Не може да бъде!

— Погледни на екрана.

Беше прав, разбира се. Сега се намирахме от другата страна на светлинката.

— Как е възможно да съм го пропуснал? — недоумявах аз. — Върни обратно, искам да се убедя.

Ратчет описа плавна дъга и отново минахме над фиксираната върху екрана светла точка. Гледах съсредоточено, търсейки следи от… от всичко, каквото и да е то. Кафявата светлина се бе разпръснала достатъчно, за да различавам дънерите на дърветата, но все не можех да видя Жуаджи. Корабът намали скоростта си още — вече едва пълзяхме — и след малко увисна неподвижно.

— Сега сме точно над него — каза Ратчет.

Не виждах нищо, но бях хитър и не беше толкова лесно да бъда излъган.

— Дай картина нагоре — наредих аз. — Може би се е покатерил на дървото.

— Вече проверих — отговори Ратчет и послушно превключи един от мониторите на кадър, показващ върха на дървото. — Няма никой тук, дори в инфрачервения спектър.

— Спусни надолу.

Корабът се снижи така, че леко опря в земята.

— Чакай! — извиках аз, зървайки с крайчеца на окото си нещо. — Какво беше това?

Онова, което ми се бе сторило, че съм видял, се фокусира, понеже слой от кафявата светлина се сгъна в себе си и изчезна.

Беше якето на Жуаджи, метнато върху един храст.

Изругах дълго и цветисто. Или Ихандим се бе досетил, че двамата с Виналди сме белязали по някакъв начин Жуаджи, или дрехата бе останала тук по някаква необяснима случайност. Замислих се, но не можех да си спомня дали Жуаджи бе облечен с това яке, когато ме бяха подгонили с Ихандим в селото.

Нямаше никакво значение. Това беше краят, освен ако Ратчет не измислеше нещо. Попитах го, без да се надявам ма конструктивен отговор. Въпреки това се разочаровах, когато не получих такъв.

— Положението остава същото — каза той извинително. — С разликата, че може би сме изминали четири мили в погрешна посока. Съжалявам.

Ритнах безсилно седалката до моята. Нямаше да ги намеря и те щяха да загинат. Ниърли… с нея може би щяха да си поиграят малко… но и тя щеше да умре, ако това вече не се бе случило. Резервните, включително Суедж, щяха да бъдат отведени там, където трябва. Дори Виналди — едва сега осъзнах колко тежко би било за него да загуби от стар познат — щеше да бъде убит. Самият аз се намирах в центъра на гора, простираща се може би неограничено във всички посоки, потънала на едно място в полумрак, на друго в тъмнина, но навсякъде еднакво непознаваема и опасна, без никакъв шанс някак да се измъкна от нея. Наведох се напред, подпрях брадичка на ръцете си и вперих поглед в индикаторите, без да ги виждам.

„Може би — мина ми през главата, — сега е времето за малко рапт. Или по-разумно е да го запазя, за да отпразнувам един ден стогодишнината си от идването ми тук.“

— Джек — тихо се обади Ратчет. — Би ли погледнал през прозореца?

Нещо в тона му ме накара да се изправя. Светлината навън отново бе синя, но сега бяхме заобиколени не само от смълчани дървета.

Децата се бяха върнали.

Бяха се върнали, но този път в присъствието им нямаше нищо успокоително. Очите им излъчваха студ и гняв… макар че не чувствах тази емоция да е насочена срещу мен. Бяха заобиколили кораба в концентрични кръгове, губещи се в далечината. Не можех да разпозная момчето, което бях видял първо, но то сигурно бе някъде из тълпата. Децата стояха около нас, сиволики, вдигнали погледи към мен, а устите им бяха отворени, сякаш викаха нещо или по-скоро крещяха.

— Това ли са Децата на Междината? — попита още по-тихо Ратчет. Не съм сигурен дали компютрите могат да се плашат, но той ми звучеше точно по този начин.

— Не знам — признах аз. — Има нещо странно в тях. Те ме доведоха при този кораб. После ме оставиха и изчезнаха.

— Какво правят сега?

Най-отдалечените деца в посоката, в която гледах, се размърдаха и се заобръщаха с гръб към кораба. Устите им се затвориха едновременно и те започнаха да се отдалечават. На мястото на изтеглилите се идваха други. Отново бяха образували редици от по петима, в колони, които маршируваха между дърветата и се губеха в полумрака.

— Последвай ги — казах аз.

Ратчет направи маневра и се вдигна на десетина стъпки във въздуха. Децата не изглеждаха ни най-малко обезпокоени от това, че ги следваме. Някои от тях се затичаха, първо бавно, после все по-бързо. Не бягаха от нас. Водеха ни някъде.

— Окей — въздъхнах аз. — Да наберем скорост.

Ратчет бавно ускори, а децата се впуснаха напред като глутница вълци. Ратчет „настъпи педала“ и не след дълго се носехме с близо четиридесет мили в час.

Следвахме дългата детска колона, спринтираща сред дърветата, а Ратчет правеше чудеса на маневрирането, за да не изостава. В един момент прелетяхме над нещо, което изглеждаше като сянка на камион, и аз се запитах дали това не е призракът на камиона, с който аз и Виналди бяхме дошли в Междината. Това впечатление постепенно се засилваше, докато летяхме над гората, защото с някакво тънко сетивно чувство, което не знаех, че притежавам, забелязвах познати дребни ориентири.

Когато прелетяхме над селото, разбрах със сигурност, че се движим накъдето трябва. Сивите сенки без забавяне минаха като поток през колибите и се събраха от другата страна на селото. Понякога ми се струваше, че образуват едно цяло, друг път ми изглеждаха като неизброимо множество, но те се носеха напред, увличайки ни в могъщия си ход.

— Започвам да получавам сигнали в инфрачервената област — съобщи Ратчет и аз се успокоих, че накрая ще ги намерим.

— Окей — казах аз. — Приготви се.

— Какво оръжие имаш предвид?

— Всичко, с което разполагаме.

Тук разстоянията между дърветата бяха значително по-големи, на някои места по цели пет крачки. Това даде възможност на Ратчет да увеличи скоростта и не след дълго престанах да различавам подробностите в стрелкащата се под нас картина. Въпреки това не успяхме да изпреварим децата. Колкото и бързо да летяхме, те си оставаха отпред… до един момент, когато просто изчезнаха и гората опустя.

Извиках на Ратчет да намали и той веднага се подчини. Скоростта падна толкова рязко, че едва не се размазах върху предното стъкло.

— Къде са? Виждаш ли ги някъде?

— Не. Но пред нас има малък хълм. Може да са зад него.

— Заобиколи максимално тихо — заповядах аз. Знаех, че сигурно има и по-технически термини да изразя желанието си, но като пехотинец нямах представа какви биха могли да бъдат. Думите „стреляй“ и „бягай“ изчерпваха цялото богатство на тактическите ми умения.

Корабът буквално запълзя напред, което ми даде възможност да забележа, че няма и следа от опасната светлина. Надявах се, че са били тук през цялото време. Ратчет приближи кораба до дърветата. Корпусът вибрираше от напрежение, а аз се чувствах като в мозъка на дебнеща котка.

Но след това се сетих: намирах се в машина и нещо не правехме както трябва. Това не беше някакъв филм, в който хората, кой знае защо, не забелязват преследвачите си, докато те не увиснат над главите им.

— Разбира се, че ще ни чуят — извиках аз повече на себе си, отколкото на Ратчет. — Давай, просто влез!

Ратчет като че ли бе очаквал командата ми, защото корабът се хвърли напред, преди да бях довършил фразата си. Ускорихме толкова рязко, че поднесохме на завоя. Коланите ми попречиха да се свлека на пода, така че останах да гледам, приковал поглед през илюминатора.

За миг зърнах Ниърли и Виналди и ми се стори, че са приковани към дърветата. Както и Ихандим, който държеше Суедж за едната ръка и гледаше право към нас. Видях още няколко войници в разчистеното от дървета място — единият със сигурност беше Жуаджи. Това беше всичко, което имах възможност да забележа, преди куршумите да зачаткат по кораба, а един дори проникна през счупения прозорец и се заби в стената зад мен.

Ратчет хвърли машината право към поляната и остро зави. Установих, че няма да мога да стрелям през дупката в илюминатора, без да рискувам сам да бъда застрелян, следователно всичко беше извън моя контрол.

— Убий всеки, когото можеш — заповядах аз. — Без Суедж и двамата, приковани на дърветата.

Корабът изрева от усилието на двигателите и буквално се изправи на опашката си. После пикира в бръснещ полет. Импулсните картечници засвяткаха в онзи огън, от който жителите на Междината не можеха да оцелеят. На екрана на мониторите видях един от войниците да пада, улучен право в гърба от оранжева игла светлина.

„На добър път“ — пожелах му аз.

Корабът прелетя на метри от Ниърли и за част от секундата мярнах лицето ѝ — гледаше ужасена, но още беше жива. За пръв път в живота си почувствах желание да благодаря на Бога лично, но веднага се сетих, че знам адреса на електронната му поща.

Над другия край на поляната Ратчет отново зави с оглушителен рев на двигателите, спусна се още по-ниско и този път намали скоростта. Петимата останали войници се спасяваха на бегом, не хаотично, а запазвайки бойния си ред. Ихандим и още един войник държаха Суедж за ръцете и я влачеха след себе си. Жуаджи и други двама тичаха, отдалечавайки се от нас, но се обръщаха, за да изстрелят откоси към кораба. Редуваха се, така че бяхме под непрекъснат обстрел. Шумът беше като от тенекиена кутия от сухари, оставена под градушка. Инстинктивно се навеждах и ми се искаше направо да се просна за по-сигурно на пода, но не можех — трябваше да видя как ще завърши всичко това. Около мен беше посипано с натрошено стъкло, а във въздуха свистяха рикошети. Ставаше все по-горещо — явен сигнал, че някаква част на кораба се бе подпалила. Изключих всичко това от съзнанието си и се концентрирах върху атаката на Ратчет срещу бягащите мъже.

Все пак намерих секунда за злорадство — „Не очаквахте да се върна с боен кораб, нали, момчета?“ — но в следващия момент забелязах, че става нещо лошо. Войниците тичаха през гората, запазвайки сложното си подреждане, но се насочваха към места, където дърветата бяха превалено нагъсто, за да може корабът да ги последва. Най-лошото обаче бе, че телата им започваха да избледняват.

— Бързо! — изкрещях на Ратчет. — Ще извършат преход!

Ратчет не можеше да лети по-бързо от това, без да убие и двама ни, така че се концентрира върху подобряване на мерника си — ослепително ярки лъчи, почти без прекъсване, засвяткаха от двете ни страни, потъвайки в тъмнината. Попадаха в дърветата, забиваха се в земята, перфорираха падащите листа, но непонятно как войниците съумяваха да ги избегнат.

Ихандим вече едва се забелязваше, Жуаджи беше до него. Ръцете, с които дърпаха Суедж, почти не се забелязваха, но явно продължаваха да я държат.

— Ратчет, трябва да ги спреш! — изкрещях аз. — Иначе ще я отведат със себе си. Ще я превърнат в това, което са.

Войниците внезапно завиха надясно и се втурнаха надолу, по стръмен бряг, водещ към замръзналото корито на поток. Корабът обърна след тях, но скоростта беше прекалено висока, така че се заплетохме за момент в някакъв гъсталак. По стените задраскаха бодли. Нов импулс на двигателите ни доведе отново в обхвата на ефективен обстрел, но с ужас видях, че Суедж също започва да избледнява.

Бях забравил за Ниърли, за Виналди и за всички останали резервни. Бях забравил кой съм и какво искам. Мислех само за Суедж.

И тогава тя се обърна към мен. Лицето ѝ беше мокро от сълзи и изкривено от ужас. Препъваше се, докато я влачеха през камънаците. Очевидно нямаше никаква представа какво става. За нея ние бяхме друг, нов враг — по-голям и явно по-опасен. Може дори да бе благодарна, че я вземат със себе си.

— Ратчет, УБИЙ ГИ! — изревах аз, свалих с дръпване предпазния колан от себе си и се хвърлих към илюминатора. Измъкнах главата си навън и я извиках по име, отчаяно изкрещявайки над дърветата.

Това за момент я обърка, после тя ме видя. За миг само на лицето ѝ се изписа облекчение и контурите на тялото ѝ отново се изчистиха.

Видях рошавата ѝ руса коса, левашки подстригана от мен във Фермата при опит да я направя да прилича на някой, който тя беше видяла по телевизията, зърнах бледосините ѝ очи, широко разтворени от обзелия я страх, изкривените от страх и объркване черти на лицето ѝ, изкаляната ѝ лятна рокля, в която все още се долавяше нещо от атмосферата на онзи следобед, когато я бяхме купили.

И докато ме гледаше, тя се спъна, залитна и попадна в мястото, където изчезваше сянката на Ихандим.

Две оранжеви светкавици излетяха от кораба като ангели, понесли се у дома. Едната прониза пространството, където бе другият войник, и отсече китката на дясната ѝ ръка. Втората попадна в гърдите на Суедж.

— Не! — изкрещях аз. — Не! НЕ!

Ихандим дръпна падащата Суедж за здравата ръка и в същия момент изчезна окончателно леко усмихнат. Загубих Суедж от погледа си за миг, докато Ратчет се бореше да извърти кораба обратно. Извих от болка и стоварих юмрук в стената на кабината, забравил за другите войници, за дима и оглушителния шум около мен, забравил дори за света, способен единствено на този вик на отказ да приема случилото се.

Ратчет свали ниско кораба, аз скочих на крака и го изчаках да се приземи окончателно. Отворих вратата, сринах се по стълбата, без да знам и без да се интересувам дали останалите живи войници още се виждат и могат нещо да ми направят.

Изтърколих се на дъното на плиткия овраг и погледнах нагоре към хълма. Образът през очите ми се раздвояваше и не ми даваше възможност да разбера какво бяхме направили. Сълзите ми пречеха да бъда сигурен, че наистина виждам това.

Не знам дали можех да вярвам, защото ми се стори, че отново забелязвам децата, изправени над падналото тяло на Суедж. Момчето беше там, другите също — гледаха надолу, мисля, със състрадание. Стоях, неспособен да помръдна, стиснал юмруци, с буца в гърлото, а те се наведоха с протегнати ръце, сякаш за да ѝ помогнат да стане. После започнаха да изчезват — едно по едно, като изгасващи в нощта светлинни. След малко от тях нямаше и следа.

Изкатерих се почти тичайки, лазейки по острите камъни, препъвайки се в клони и коренаци, но когато стигнах горе, тялото на Суедж го нямаше.

Глава 18

Ниърли и Виналди все така висяха на дърветата — бяха сами и им нямаше нищо. Оказа се, че не са били заковани, а само завързани. Освободих ги, приех мълчаливата благодарност на Виналди, чиято първа работа бе да ми подаде ръка, но облекчението им ми донесе малко удоволствие.

Ниърли изглеждаше изплашена и вероятно очакваше прегръдка, но аз не бях в настроение да ѝ я предложа. Бях смазан. Дръпнах се настрани, седнах на един камък и запалих цигара. Ръцете ми трепереха неудържимо, а очите ми виждаха само лицето на Суедж, миг преди да я порази оранжевата светкавица.

Не чух стъпките зад себе си и долових приближаването на Ниърли, едва когато ме обхвана с ръце през кръста. Понечих да се дръпна, но тя бе по-настойчива, така че след кратка съпротива се предадох и се оставих да бъда прегърнат.

— Ние видяхме — каза ми тя. — Джек, вината не е твоя.

Освободих се от нея и се отдръпнах на няколко крачки, без да вдигам поглед от земята. Не бях сигурен дали ще издържа погледа ѝ, а състоянието ми не позволяваше да се досетя, че и Ниърли може да има нужда от утеха. Защото и тя харесваше Суедж, нещо повече — обичаше я много.

— Може би така е било писано — тихо продължи тя. — Кой знае дали така не е по-добре. Разбери — щом някой толкова силно е искал да я има, обяснението е, че е била нужна за части.

— Знаеш ли къде са другите? — делово попитах аз. — Дейвид, Джени?

— Джени вече е използвана — проговори Виналди и когато най-сетне вдигнах поглед, видях, че стои на няколко метра от нас. Дясната страна на лицето му беше сериозно ожулена, а и позата му бе малко странна. Досетих се, че двамата с Ихандим са „дискутирали“ противоречията си. Той продължи да говори с тона на човек, който знае, че носи лоши новини, и иска колкото може по-бързо да приключи с това: — Ихандим ни каза. Успели да запазят близнака ѝ жив, докато я намерят, и веднага я оперирали — в деня, когато Мал бил убит. Нищо не останало от нея. Онзи… Дейвид — него го отвели в друга Ферма. Не знам къде точно. Изгорили тялото на Мал. Останалите двама резервни са мъртви. Собствениците им не пожелали да платят поискания откуп, така че Ихандим просто ги убил. Личеше си, че много го е яд.

Не съм сигурен дали чух добре последните изречения. Не знаех какво да кажа, какво да мисля, къде да отида и какво да направя. Не ми идваше наум по какъв начин да изразя безсилието си и да дам отдушник на онова, което ставаше в главата ми. Само преди седмица бяхме избягали от Фермата, вярно, резервните бяха изплашени, но едновременно с това бяха и пълни с надежди, че ги очаква живот на „нормални хора“. Бях извел на бял свят пет и половина същества от утробата на Фермата, и ето че всички бяха мъртви — може би с изключение само на Дейвид, откаран Бог знае къде и захвърлен обратно в тунела, където да чака ножа.

Това им бях дал. Това им беше донесло приятелството с Джек Рендал. Макар че бях правил всичко само с най-добри намерения. Навремето мои познати казваха, че Иисус ме обичал — хм, склонен съм да го повярвам. Имал съм и по-странни взаимоотношения… или поне също толкова странни. Помня например колко гадно се държеше баща ми с мен понякога. Но не чак толкова, а, от друга страна, хубавите моменти си ги биваше. Може Иисус да ме обича, но ми се струваше, че е време всеки от нас да поеме по пътя си.

Що се отнася до другия — Бог, — с Него вече имах истински проблем. Крайно време беше някой да Му каже да внимава как ни кара по пътя.

— Джек, не се обвинявай за това — обади се Виналди. Казвам ти го отчасти защото просто е глупаво да търсиш в себе си вината за всичко, но най-вече защото, ако сега изперкаш, това няма да ни помогне, а ситуацията, в която все още се намираме, е… как да кажа?… далеч от идеалната.

— Не мога да разбера как така си жив — изразих недоумението си аз. — Защо Ихандим не те пречука?

Виналди сви рамене.

— Не знам, но предполагам, че нашите хора тотално са се объркали. Когато направиха прехода и ме хванаха, първо се опитаха да заловят и теб — между другото ще ти призная, че съм впечатлен от скоростта, с която си способен да се придвижваш, когато ти се наложи — после ме доведоха тук и ме завързаха за това дърво. Разменихме кротко по няколко приказки как аз съм се махнал тогава от Междината, а те неуспели, след това понапляскаха Ниърли, ама някак неохотно, сякаш го правят, защото им е такава ролята, и толкова.

— По-голямата част от времето прекарваха сгушени в групичка ей там — намеси се Ниърли. — Много се караха.

— Нищо ли не ти направиха? — попитах я аз.

— Не. Мисля, че сексът не е най-важното в живота за Ихандим, ако разбираш какво искам да ти кажа. Седяха си там и изглеждаха доста ядосани.

— Може Максен да ги е преебал — предположих аз.

Виналди кимна.

— В малкия им, но побъркан колектив, нещата отиват на зле. Ако питаш мен, сделката е включвала и твоето пленяване.

— Защо? — обърна се към мен Ниърли. — Всички резервни са били в ръцете им. Защо ти има зъб този човек?

— Джек знае — подметна Виналди. — Нали, Джек?

Изгледах го гневно и отбягнах погледа на Ниърли. Корабът бавно кръжеше над поляната, предоставяйки ми по-удобен обект за наблюдение. Ратчет плавно приземи в центъра и извади две телескопични стойки, за да го задържи в право положение.

Виналди го изгледа и изненадващо се изсмя — звук, рядко чуван в Междината. После поклати глава с възхищение.

— Ще си призная, че донякъде очаквах да се видим пак, Джек, при това скоро, а не в бъдеще неопределено, но… бога ми, ти надмина дори себе си! Как успя да намериш боен кораб, да го ремонтираш и — това вече наистина е върхът! — да полетиш с него?

— Знаеш основния ми метод на действие — скромно обясних аз. — Тъп, щур късмет.

Виналди в никакъв случай не изглеждаше убеден, но аз не му предложих друго обяснение.

— И какво ще правим сега? — зададе главния въпрос Ниърли. — Искам да кажа, всичко наистина беше страхотно, но честно казано, иска ми се да се махна веднага.

— Нямам идея — охладих я аз. — Можем да останем тук и да прекараме ужасно, а можем да отидем на друго място и да прекараме кошмарно. Кое от двете ли? Ще ви призная, че ми е абсолютно безразлично.

— Джек — обади се глас. Гласът на Ратчет, кой друг. Изгърмя през външния говорител на кораба, използван по правило само за да бъдат информирани селяните, че предстои да бъдат пратени по дяволите.

Досега не бях обвинил дори с намек Ратчет за случилото се. Постарах се да запазя гласа си спокоен.

— Да?

— Аз мога да ви изведа — тихо съобщи той.

— Какво? Как?

— Корабът е съоръжен с установка за частичен фазов преход. Това е стандартно оборудване… нали разбираш: в случай че висшите офицери трябва да се измъкнат по спешност.

— Ясно — изсумтя Виналди зад гърба ми. — Как иначе?

— Не е мощна — предупреди ни Ратчет, — но ако знаете в коя точка сте дошли, вероятно ще можем да се измъкнем пак оттам.

— И нямаме нужда от стационарната установка за прехвърляне?

— Не. В мен е програмирана способност да симулирам котка. Съвсем условно и във висша степен приблизително, разбира се — точно затова трябва да намерим място, където неотдавна е бил извършван преход. Трябва да опитаме колкото може по-скоро.

— Какво чакаме тогава? — нетърпеливо извика Ниърли и започна да се катери по стълбичката. Виналди я последва без забавяне, но аз се задържах отвън.

— Съжалявам, Джек — прошепна Ратчет.

— Вината не е твоя — отговорих аз. — Това е само малък фрагмент от голямата издънка. — Отместих поглед встрани за момент, загледах се в дърветата, в синята светлина, в странния свят край нас и отново се изненадах, че не виждам съществена промяна. Всъщност имаше: чувствах тъга, бях депресиран, бях бесен, но… за пръв път не ме беше страх! Сякаш не бе останало място за повече страх в главата ми.

— Финалът не бе какъвто очакваше — изненада ме той. — Но мисля, че така трябваше да стане. Ти направи всичко по силите си за резервните, Джек. Само че понякога това не е достатъчно.

— Благодаря ти, но защо ми казваш тези неща точно в този момент? — намръщих се аз. — Ще има да ги преживяме цял живот.

— Не — възрази ми той. — Няма да стане така. Ще трябва да пилотирам този кораб до последната секунда. Така че този път ще се разделим завинаги.

Страхотно, помислих си аз и изморено се качих по стълбичката. С това темпо след ден-два вече нямаше да има кого да губя.

Последен полет през гората, през безкрайната светлина, между вечните дървета, заровени дълбоко под небе, което така и не бях успял да зърна. Оставих Виналди да седи на пилотската седалка, а аз се наместих до Ниърли на последната редица. И двамата нямахме желание да говорим, така че гледахме през илюминаторите или право напред, през предното стъкло, към еднообразния пейзаж, който стремглаво се носеше срещу нас.

След малко извадих ръка от джоба си, напипах ръката на Ниърли и я стиснах. Тя ме погледна изненадано, после на свой ред стисна моята.

Не знаех какво искам да ѝ кажа и важно ли е то. Може би не беше нищо съществено, но така се чувствах по-добре.

Когато Ратчет ни каза, че приближаваме района, където бяхме влезли, станах и се приближих до пулта за управление. Посочих мястото. Не беше трудно да се намери: тук все още се виждаше бледата сянка, хвърляна от камиона в другия свят.

Ратчет обърна кораба, пресметна точния курс и изчисли момента, в който трябваше да задейства фазовия транслатор. Седнах на седалката на помощник-пилота и се пристегнах с колана.

— Успех — пожела Ратчет, а Виналди и Ниърли му пожелаха същото. Аз не се сбогувах.

Защото в секундата, в която корабът прекоси граничната линия, се стрелнах напред и извадих чипа от отделението с надпис IQ.

Беше ми писнало да изпускам контрол над нещата.

Лице в снега. Болка в слепоочието. Тих стон наблизо до мен.

— Прехвърлихме се — неразбрано избърбори Виналди.

Бавно седнах и се огледах. Намирахме се на дъното на оврага под Фермата, непосредствено до останките от камиона на Виналди. Стъмваше се. Погледнах часовника и установих, че е пет следобед. Бяхме прекарали в Междината двайсет и четири часа, колкото и невъзможно да звучеше това.

Подхвърлих компютърния чип няколко пъти в ръката си, усмихнах се, пуснах го на сигурно място в джоба си и отидох да помогна на Ниърли. Беше просната с разтворени крака в снега и роптаеше като дете, събудено много по-рано, отколкото се налага.

— И къде, по дяволите, сме сега? — раздразнено попита тя, изтръсквайки снега от гънките на дрехите си. — Канзас?

— На около половин миля северно от Ковингтън Фордж — отговорих ѝ.

— Пак вкъщи? Колко забавно беше само. Следващия път дали да не отскочим до Детройт? А! — възкликна тя изненадано, забелязвайки камиона на Виналди: — С този ли камион се пренесохте? — Капакът на двигателя беше толкова плътно обвит около дървото, че за момент в главата ми блесна образ от Междината. Изглеждаше като че ли дървото бе порасло на това място, превръщайки се в част от машината.

— Да — отговори ѝ Виналди, бръкна някъде отзад и извади пистолет. Изглежда, Ихандим му бе отнел предишния. — Но се съмнявам, че ще ни помогне и в обратния път.

— Не съм се и надявала. Вие, момчета, сте големи любители да правите нещата по най-трудния начин. На нас ни бе достатъчно да последваме една най-обикновена котка.

— Почакай тук — наредих ѝ аз се изкатерих по склона.

Котката се гушеше в бившата командна зала на Фермата. Шмугна се в тъмнината под масата, като ме видя, така че се наложи да се наведа и да протегна според мен подканващо ръка към нея. Докато чаках да се реши, забелязах купичката ѝ за храна до стената. По-точно купичката, в която някога бе имало храна. Накрая котката събра смелост, приближи се, подуши пръстите ми и реши, че е малко вероятно те да я изненадат неприятно. Не знам как тези същества вземат такива решения, но най-често те са правилни.

Разкопчах каишката на врата ѝ, вдигнах мършавото животно в ръцете си и тръгнах към изхода. По пътя си видях нещо до една от стените.

Беше някакъв машинен блок — с големината на автомобилен двигател, но толкова фино изработен, че изглеждаше като умален модел на нещо много по-голямо. Работеше и отговаряше на въпроса как Максен бе успял да осъществи връзка с Междината и да намери път към нея. По някакъв начин бе успял да се снабди с оригинално устройство за фазов преход. Мислех, че всички са били унищожени, но военните май не са такива хора. Остане ли на тях, те ще приберат и пурите си в кутията на Пандора.

Внимателно оставих котката на пода и тя съобразително избяга. Извадих пистолета си, заредих го с нов пълнител и го изпразних в машината. Когато заглъхна и последният рикошет и Виналди тичешком нахълта да види какво става, вече беше пределно ясно, че устройството повече никога няма да заработи. Чувствах огромно облекчение и с наслаждение чух тежката врата с глух звук да се захлопва зад нас.

Ниърли чакаше клекнала пред входа и галеше котката. Трепереше от студ. Отидох до нея и отново вдигнах котката в ръце.

— Някой е взел колата на Жуаджи — отбеляза Виналди. — Май Ихандим и другите са успели да се прехвърлят преди нас.

— Мисля, че е най-добре да тръгнем пеша — казах аз.

— Ти… какво? Шегуваш ли се? — Ниърли ме изгледа, кокетно наклонила глава на една страна. — Ха-ха!

— Не. И внимавай какво ще кажеш, за да не те накарам да носиш котката.

Тръгнахме по пътя през съвсем прясно навалелия обилен сняг. Невъзможно е да се опише разликата между ходенето в Междината и тук. Това е като да излезеш на разходка след тежък изпит, та макар и светът — говоря най-общо — да не гледа на теб с възхищение.

Завихме към запуснатото шосе и поехме по него, подминавайки полуразрушените бензоколонки и отдавна забравената поляна за пикник. Ниърли мрачно мърмореше. Погледнах към изгнилите маси, но както можеше да се очаква, там нямаше и следа от жива душа.

— Случило се е нещо, нали? — стресна ме с въпроса си Виналди.

— Да — потвърдих аз.

— Вие, момчета, просто продължавайте да си говорите с гатанки — окуражи ни Ниърли. — Не, наистина, страшно е приятно. Забавлявайте се на воля. На мен ми стига да си вървя през шибания сняг.

Когато излязохме на главния път, вече се бе стъмнило и съвсем се бях вкиснал. Не можех да изхвърля лицата от мислите си. И противно на очакваното, фактът, че се бях измъкнал от Междината цял-целеничък, само правеше нещата да изглеждат още по-лоши. Чувствах се сякаш съм бил изправен срещу най-противния си страх, а след като се бях спасил и върнал в света на живите, съм открил, че всички мои близки са умрели, докато ме е нямало. Дори пейзажът изглеждаше като стара снимка: лишен от смисъл, смачкан, мъртъв.

Но имаше и нещо друго, нещо, което се надигаше вътре в мен. Вътрешна необходимост, на която знаех, че няма да мога да се противопоставя. Нужда да отмъстя по най-радикален и краен начин.

Повървяхме може би неколкостотин метра. Виналди не сваляше вдигнатия си палец, въпреки факта, че досега не бяхме видели нито една кола. Дори гледката на най-видния „бизнесмен“ на Ню Ричмънд, опитващ се да продължи на автостоп, не беше в състояние да подобри настроението ми. Ниърли, изглежда, го почувства, защото спря да се оплаква. Вървеше малко зад мен и встрани, съвестно предложи да поноси и тя котката, но усещах, че от време на време ме поглежда внимателно. Надявах се да не ме попита нищо, защото нямах никакво желание да говоря.

Не след дълго най-сетне ни подмина някаква кола, но шофьорът мъдро устоя на изкушението да спре заради трима съмнителни пешеходци, излезли да се разхождат на гъза на географията посред зима. Десет минути по-късно ни настигна нова кола, която поне намали, но после рязко ускори, като отнесе със себе си комфортната жълта светлина на фаровете си и ни остави насаме със скърцането на снега под краката ни.

Третата кола обаче спря. Пътуваше в обратна посока, но все пак отби, когато се изравни с нас. Мощен тътен на кънтри се изливаше отвътре, а четирима пияници се люшкаха нестабилно на седалките. До един бяха едри мъже в карирани ризи от микровлакно. Трима от тях се бяха издокарали с онези бради, които те правят да изглеждаш като че ли си залепил енот на лицето си. Четвъртият беше толкова грозен, че дори брада не би могла да го поразкраси. Шофьорът успя да фокусира погледа си върху нас, изхили се радостно и размени няколко приказки със седящия до него. После отвори вратата и слезе.

— Ей! — извика той, след като някак успя да се закрепи на широко разтворените си крака. — Какво прави момиче като теб в компанията на тези двама нещастници в нощ като тази?

— Благодаря на Бога, че не съм в колата с вас — сряза го Ниърли с уникалния си талант за дипломатичност.

— Странно, че го казваш — усмихна се мъжът, — защото точно това имахме предвид. Помислихме си, че може би ще ти хареса да те посгреем. — Вратата зад него се отвори и голобрадият заби ботуша си в снега. Междувременно приятелят му бе насочил вниманието си към Виналди и мен. — Вие, господа, можете да се дръпнете, макар че ако държите, може и да ви нацепим гълъбарниците. — Той се обърна за подкрепа към останалите двама в колата. — Мисля, че постъпваме справедливо, нали момчета?

— Повече от справедливо — изръмжа голобрадкото. — Никой няма да ни укори.

— Хм — обади се кротко Виналди. — Малко съм затруднен. Този въпрос е доста трудничък за нещастник като мен, а в този студ мозъкът ми е замръзнал почти като вашите.

Настъпи миг на мъртва тишина.

— Какво? — не повярва на ушите си основният ни събеседник.

Виналди щракна с пръсти като че ли озарен от идея.

— Ей — извика той ентусиазирано, — хрумна ми друга възможност, която искам да съгласувам с вас.

— Какви ги дрънкаш, да те шибам? Каква възможност?

— Ами тази да ти проектирам лицето върху тила — отговори Виналди и избухна за действие с непостижима за окото скорост. Главното лайно направи жалък опит да парира първите два-три удара, но нямаше никакъв шанс. Юмруците на Виналди действително се движеха прекалено бързо, за да ги проследя, така че преди останалите да осъзнаят какво става, типът беше на земята, а от носа му шуртеше кръв. Голобрадко вече бе успял да се полуизмъкне от колата, но аз ритнах вратата в лицето му, а когато се дръпна вътре, я стоварих върху стърчащия му крак.

— Освен това — внесох аз своята лепта в разговора, извадих пистолета си и забих дулото в едното му око, — ние имаме големи пистолети. Така че защо не вземете да излезете от шибаната си кола?

Избутахме ги от пътя, Ниърли се качи на задната седалка, аз седнах зад волана, а Виналди се настани до нея, защото предната седалка изглеждаше като че ли някой бе правил дисекция на лос. Направих обратен завой и Ниърли весело помаха на карираните ризи, когато минахме покрай тях. Пред нас денят угасваше. В далечината вече се забелязваха светлинните на Ковингтън Фордж, а аз усещах, че онова, което става в главата ми, отива на зле.

Когато излязохме на магистрала 81, главата ми се цепеше от болка и аз стисках волана с все сили, за да не се види, че ръцете ми треперят. Нямаше какво друго да правя, освен да следя пътя, а никакъв разговор не можеше да заглуши онзи, който водех със себе си.

— Какво има между теб и Максен? — тихо попита Ниърли. Не ѝ отговорих. — Защото ми се струва, че той май страшно те мрази.

— Няма нищо — казах аз и извадих цигара. Трябваше Виналди да кара. Запалих чак от третия път.

— Мамка му — въздъхна с измамно спокойствие Ниърли. Тонът ѝ обаче ясно издаваше, че и на нея ѝ се е насъбрало, така че няма да спре просто така. — Искаш да кажеш, че не ми е работа.

— Да — потвърдих с напрегнат глас. — Точно това исках да ти кажа.

— Защото аз пък ще ти кажа, че ми влиза в работата — изкрещя Ниърли, давайки изблик на онзи гняв, който жените развиват с изключителна лекота. — Имам право да знам. Някакви психари нахлуват в живота ми, отвличат ме отвъд Зоната на здрача, унищожават обувките ми, а ти ми заявяваш, че не ми било работа!

— Никой няма право да знае за живота ми неща, които аз не искам да бъдат известни — парирах изблика ѝ аз, изговаряйки думите бавно и отчетливо.

— Дори хора, които те харесват? — попита тя с много по-различен тон.

— Особено те.

— Те ти помогнаха, нали? — неочаквано се намеси от тъмнината на задната седалка Виналди.

— Не знам за какво говориш?

— Знаеш, разбира се. Децата. Те ти помогнаха да намериш кораба.

— Какви деца? — поинтересува се Ниърли.

— Ти не си ги видяла, защото не си била там последния път. Може би просто защото не знаеш за тях или защото Джек и аз носим в себе си толкова много от Междината. Мисля, че имам право да се изразя така, Джек, може ли?

— Защо не си затвориш устата, Джони?

— Какви деца? — настоя Ниърли.

— Когато онази малката… Суедж, нали Суедж беше — падна, видях нещо… — Установих, че слушам Виналди, въпреки че не исках. Мислех, че онова последно видение е било запазено само за мен, вярвах, че е продукт на моя страх и нещастие. — Около нея стоеше голяма група деца, деца на Междината, само че нещо не изглеждаха съвсем наред. Те ти показаха къде е корабът, нали, Джек? — Не отговорих и Виналди прие това за „да“. — Ти знаеш какво са били те, нали, Джек? Знаеш ли защо изглеждат странно? Видя ли белезите по тях? По шиите им?

— Джони, моля те, не разказвай това! — Цялото ми тяло се тресеше. Светлината на фаровете по тъмната магистрала пред мен беше като комбинация от бели и червени петна на черен фон в стил Джексън Полок.

— Ще го кажа, Джек, и знаеш ли защо? Защото ти си пълен с фалш. Защото през цялото време вдигаш кръвното на околните с това колко си виновен и как си се самопрецакал. Държиш се като че ли всички са покварени и че сякаш си направил нещо, което е преебало целия свят. И прекарваш цялото си време, казвайки си: „Провалих си този живот, така че сега ще седя тук и ще чакам да дойде следващия“. Е, дойде време да ти съобщя новината: няма такова нещо! Цялата тази каша е забъркана от Арлонд Максен и не е твоя вината, че той те мрази. А те мрази, защото си направил нещо, което е благородно, само че заради това нещо умряха онези резервни, загина Мал и най-вероятно ще си отидеш и ти.

— Какво?! — изкрещя Ниърли и после попита по-тихо: — Какво? Джони, какво говориш?

Знаех, че няма как да го спра, така че продължих да държа волана и се опитах да не слушам онова, което ѝ разказа.

Това се случи два месеца преди отказа от войната в Междината. Мал и аз бяхме част от отряд, изпратен дълбоко в зоната. Понятията север и юг тук нямаха особен смисъл, но ако приемем, че повечето хора бяха на юг, ние бяхме толкова на север, че стрелката на компаса не ни „хващаше“. Нямам представа как Виналди бе чул за тази история. Според него било слух. Не знам, сигурен съм, че нито аз, нито Мал сме споделяли с някого. Надявахме се, че никой няма да повярва.

Според мен по онова време за всички вече бе известно, че ако изобщо някой може да спечели тази война, това няма да сме ние. Селяните се бяха оказали изненадващо корави и дяволски неотстъпчиви. На тяхна страна беше и Междината, а колкото повече се отдалечавахме от точката на влизането ни тук, толкова по-непонятни и по-ужасни ставаха нещата. Изглеждаше като че ли всеки от нас затъва все повече и повече в самия себе си, в места, които не бяха предназначени за чужди очи. Някои от момчетата в отряда вече си бяха приготвили пластмасови бутилки с разтвор на рапт и смучеха от тях без прекъсване.

Заповедите ни бяха да вървим напред и ние ги изпълнявахме. Пълзяхме, залитахме, бягахме, влачехме се — общо взето в приблизително една и съща посока, все по-далеч и по-далеч от това, което възприемахме като нормално. Говореше се, че сме щели да се слеем с друга бойна единица, изпратена приблизително в нашата посока, но май по-голямата част от нас бяха загубили надежда това някога да се случи. От един момент нататък вече бяхме неспособни да кажем дори какъв е цветът на въздуха — бяхме в плен на комбинация от наркотик и странностите на околната среда, която унищожаваше малките ни шансове да направим нещо смислено и целенасочено. Единственото, на което все още бяхме способни, бе да се грижим един за друг. Това бе единственият ни нормален инстинкт, който се бе съхранил. След като всичко в този свят се опитваше по някакъв начин да ни ликвидира, всеки от нас смяташе за най-важно да опазим колкото се може повече хора живи.

Въпросния ден си пробивахме път през най-гъстата гора, в която някога бяхме навлизали. Дърветата бяха толкова наблизо, че дънерите им почти се докосваха, така че пред нас имаше едва ли не плътна стена и понякога се налагаше да вървим по половин миля покрай нея, преди да намерим местенце, през което да се вмъкнем. Клоните бяха така здраво преплетени, че ни се премрежваше погледът само като ги гледахме. Мислите ни спираха, сякаш градивните тухли на мисълта ставаха прекалено тежки, за да може мозъкът да ги премести. Беше непоносимо горещо, а носехме на носилка двама тежко ранени. Бяхме им бинтовали устите, за да не крещят, но сред нас едва ли имаше дори и един, който да не чува агонията им в главата си. Миришеха на изпражнения, кръв и кожно лепило „СкинФикс“, а единият имаше червеи в раната на крака си. Преди да му вържем устата обясняваше, че чувствал как го ядат. Може и така да беше, но ние не направихме нищо, за да ги махнем, защото те поне изяждаха гангрената, която иначе щеше да го довърши по-бързо от раните му. Всички без изключение бяхме изподраскани, порязани, съсечени, но бяхме решили временно проблемите си с набързо направени шевове, които приличаха на паяжина, полепнала по кожата ни. Не бяхме яли от четири дни, но по-лошото бе, че бяхме свършили цигарите. Дори раптът привършваше и лейтенантът започваше да се паникьосва. Той прекрасно разбираше, че никой от нас не би могъл да издържи още дълго, но за нещастие се намирахме на стотици мили от където и да е. Вече не бяхме дори зомбита, бяхме зомбита на зомбитата. Не ни пукаше кой печели войната. Съдбата, която ни очакваше, бе да се бием, докато паднем, и тогава нещата просто и тихо щяха да приключат веднъж и завинаги.

Мал и аз вървяхме по средата на редицата, носехме едната от носилките и поради това не бяхме сред първите, видели селото. Мал накуцваше лошо от шрапнела в бедрото си, а момчето на носилката беше съвсем зле. Имаше рана в главата и изтичащият му мозък се виждаше. Аз самият бях в състояние близко до делириум от недояждане, изтощение и никотинен глад, така че когато чух някой да просъсква, че пред нас имало село, бях склонен да го отдам на масова халюцинация.

Доста скоро се разбра, че селото наистина си го има и тогава спряхме. Естествената ограда от дървета се издигаше на около двеста крачки пред нас и бе толкова гъста, че дори с биноклите не видяхме нищо през нея. Струваше ни се, че през гъстия и лениво преместващ се въздух към нас долитат някакви викове или може би пеене.

Работата бе там, че селяните в Междината не пеят. Просто не го правят. Не са от веселите.

Лейтенантът реши да остави един постови при ранените, а останалите тръгнахме да проверим каква е ситуацията. Направи ми знак да водя. Имаше този навик.

Запълзяхме по земята, като се криехме зад храстите и се плъзгахме зад купчини шепнещи листа. Свръхчовешката предпазливост се бе превърнала в наша втора природа. От всичко на света най-много искахме да видим хора от нашата раса, а най-малко — да се бием пак. Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно се чуваше пеенето и накрая дори бяхме способни да разпознаем мелодията — беше от популярна песен, заляла света малко преди да ни хвърлят в Междината, макар думите да изглеждаха различни.

Както и да е, тези хора, изглежда, бяха наистина от нашите, така че скочихме на крака и извървяхме прави останалата част от пътя. Мал и аз бяхме острието на отряда. Не знам за какво мислеше Мал — за супа фиде сигурно, — но аз си фантазирах за цигари. Буквално усещах сладкия им дим в дробовете си. Бях сигурен, че като се добера до тях, ще запаля пет наведнъж.

Селото бе разположено на голяма поляна и от четиридесет крачки разстояние видяхме войници, облечени в окъсани бойни униформи. Не правеха нищо особено, всъщност изглеждаше, че се разхождат като препарирани, със замаяни погледи. Имаше нещо странно в тях и аз вдигнах предупредително ръка на останалите зад нас, за да им съобщя, че трябва да бъдат тихи и да не се показват веднага.

Никой не желаеше по-силно от мен да влезе в селото, но аз продължавах да имам това странно чувство. Така че вместо да се приближа открито и направо, поведох групата покрай стената от дървета и по този начин внимателно заходихме към селото от друг ъгъл. С приближаването си започнахме ясно да различаваме нов звук — един регистър под гърленото пеене и виковете. Наподобяваше плач или по-скоро изглеждаше като че ли много хора плачат едновременно съвсем тихо.

В Междината сълзите са рядкост. Хората са или мъртви, или са доволни да бъдат още живи. Погледнах Мал, после двамата се обърнахме към лейтенанта, но той сви рамене — случаят определено бе извън неговата компетентност. И тогава влязохме в селото.

Първото, което видяхме, беше малко момиченце. И двете ѝ крачета бяха отсечени под коленете, а телцето ѝ беше завързано за дъска, подпряна на стената на една от къщите. Детето плачеше тихо, а замъгленият му поглед минаваше през нас, за да проникне може би в друг, невидим свят. Докато другите я гледаха изумени, аз наведох глава и надникнах в къщата. И едва не повърнах от гледката, макар да смятах, че вече съм видял всичко.

Когато се измъкнах навън, светът ми изглеждаше променен и имах чувството, че никога няма да бъде предишният. Направих знак с ръка на Мал и двамата се отправихме по-нататък по пътеката, дишайки с широко отворена уста, като единствено спасение от вонята. Виждахме другите войници да обикалят полуголи някои от къщите по-нататък, но не това ни интересуваше.

Земята бе осеяна с телата на деца на Междината, захвърлени пречупени на две по пътеката или проснати през первазите на прозорците, някои почти бебета, други — малко над десетте. Имаше такива, които явно бяха умрели съвсем скоро, но се виждаха и телца, спукани от газовете на разлагането. Повечето трупчета бяха с прерязани гърла. Пътеката бе покрита с кафява коричка от засъхналата им кръв.

Приближихме се до кошара, в която клечаха десетина деца. Сред тях се виждаха такива с отсечени крайници и набързо обгорени чуканчета. На други кръвта им изтичаше, докато останалите безутешно гледаха към небето. Всички трепнаха, като ни чуха да се приближаваме — дори ослепените.

След секунди ни настигна и останалата част от отряда. Момчетата спряха като вкопани от ужасяващата гледка. Докато гледахме в изумление, се разнесе вик — беше един от войниците, който ни сочеше с пръст. Стоеше в центъра на поляната и от поведението му можеше да се заключи, че наблизо до него има и други. Изоставихме кошарката и се приближихме към него, минавайки покрай стени, изплескани с кръв. На десет метра от него спряхме и ето какво видяхме: около десетина войници, повечето голи и плувнали в пот, а няколко омотани с парцали; малка купчинка детски телца, направили поляната червена с останките си; три живи деца — две момченца и едно момиченце, — заключени в грубо сковани специално за тях дървени клетки, които ги принуждаваха да стоят на колене; а в центъра на всичко това, клатейки глава в такт с песента, която пееха войниците, стоеше техният лейтенант — той единствен от всички бе с някакво подобие на униформа, макар че гащите му бяха събути до глезените. Беше извадил члена си и го мушкаше в разрязаното гърло на петгодишно момиченце, което услужливо му държаха на нужната височина. Главичката ѝ бе дръпната назад, така че да вижда очите му, докато „работи“. По някакво чудо на чудесата момиченцето още беше живо.

Останахме така за момент, неспособни да помръднем, а войниците от другия отряд ни гледаха. Сякаш светът около нас бе спрял.

А после тръгна, понеже застрелях лейтенанта в главата.

Оттогава не мога да забравя този момент. Имам чувството, че всяка секунда от съществуването ми е пропита с него. Той е факт от живота ми, както е факт, че имам мускули, както са факт сезоните, както е факт цветът на косата ми. Колкото повече мисля за него — и може би не си го внушавам, а така си е било наистина, — толкова по-ясно си представям гладкото насочване на пушката, плавното дръпване на спусъка и абсолютната убеденост, че куршумът ще се забие в желания от мен атом на шибаната му глава, сякаш самата ми душа го насочваше в полета му.

Този изстрел е моят живот, защото в онзи момент аз за миг се почувствах като ангел, полетял към дома си. Не, не говоря за изкупление, не беше възможно да получа изкупление за нищо, най-малко за себе си. Но тогава… тогава сякаш съдбата се стовари върху мен от небето и ме сплеска на земята. Понякога се събуждам нощем и се питам какво ме е стреснало — в такива случаи си мисля, че е ехо от онзи изстрел и от онзи вълшебен миг, и се питам ще има ли това някога край.

Ниърли тихо плачеше на задната седалка. Исках да мога да посегна и да я погаля, да я успокоя, че всичко това се е случило много отдавна. Доволен бях, че Виналди не описа, а може би и не знаеше, какво бяхме намерили в онова село. Останките. Направихме каквото можахме с бинт и лепило, но не беше много. И далеч не бе достатъчно. После оставихме войниците там, зарязахме ги ей така в гората.

Виналди най-сетне замълча, чух щракване, последвано от дълбоко вдишване — беше запалил цигара.

— Още една подробност — проговори той след малко. — Онзи, когото Джек застрелял, лейтенантът… Той бил по-големият брат на Арлонд Максен. Воювали в един и същи отряд, само че Арлонд се измъкнал.

Ниърли подсмръкна и погледна през прозореца. Умно момиче. Беше се досетила сама. Видях в огледалцето за обратно виждане над главата си очите ѝ — гледаше ме. После ми зададе любимия си въпрос:

— И какво ще правиш сега?

Чух я, но не ѝ обърнах внимание, защото в същия този миг прозрях втората цел на Фермите, които съвсем не бяха създадени само заради резервните части. Групата, която ги обикаляше нощем — тези хора не се промъкваха. Един от тях владееше всичко, а на операторите се плащаше единствено, за да мълчат. Питах се защо никога не бяха дошли в моята Ферма. Нали бях назначен под фалшиво име. Нямаше начин да знаят, че съм точно аз.

Това нямаше значение. Отговорът на въпроса на Ниърли автоматично изплува в главата ми:

— Ще убия Максен.

— И какъв проблем ще реши това? — тъжно попита тя. — Ще съживи ли някого?

— Не ме разбра, няма да го правя с надеждата да реша нещо — отговорих ѝ аз. — Ще го направя, защото го искам.

Глава 19

Зарязахме колата при Портала и се върнахме в Ню Ричмънд: Виналди и Ниърли през главния вход, аз, както обикновено, по обиколния път отзад. Виналди се прибра в империята си, за да провери дали през времето на нашето отсъствие не се е случило нещо нежелателно и да прегледа пощата си — неща от този род. Помолих го да пусне предпазливо слуха, че съм изчезнал, и той обеща да го направи по възможно най-деликатния начин. Ниърли каза, че се прибира да си вземе душ, сети се, че през последните дни е била в нещо като неплатен отпуск, и съобщи, че може би ще тръгне пак на работа.

Аз се върнах при Хауи и прекарах доста време в измисляне на правдоподобни варианти на смъртта си. Най-убедителният от всички се оказа смърт след свръхдоза — идея, която ме стресна. Осъзнах, че тази фраза е ужасен начин да направиш рекапитулация на нечий живот. Използвах отново диска на Мал, за да вкарам името Джек Рендал в списъка на потенциалните покойници в града. Нямаше начин да направя смъртта ми да изглежда окончателна, понеже за целта се изискваше потвърдителен доклад от офиса на градския патоанатом, но поне вкарах в базата данни информация, че тялото ми е намерено в околностите на Портала. Патоанатомите рядко са в настроение да се разкарват чак дотам и знаех от опит, че ще „ударят печата“, без да са се убедили в смъртта ми с очите си. Потвърждението автоматично щеше да бъде регистрирано в полицейската информационна подсистема, откъдето „фактът“ щеше да стане достояние на заинтересованите лица. Общо взето, не се чувствах много уютно. Официално бях призрак.

Накрая изключих компютъра, най-сетне изядох бленувания хамбургер и се запих. Хамбургерът беше превъзходен и страшно ме развесели.

Мислете каквото искате, но историята е боклук. Тя е мръсна, тя вони… и то не без основание, понеже точно тя обезпечава жизнената енергия, необходима, за да бъде настоящият момент там, където се намира. А това настояще е като телата ни: изглеждат чисти, защото ги мием всеки ден, но оставят малки купчинки след себе си, където и да отидат. Своеобразни дарове от миналото, сдъвкани, смлени, изхвърлени и оставени на показ… за да бъдат помирисани.

Седях сам в офиса на Хауи в ранните часове на сутринта и ми се струваше, че седя сред хиляди купчинки лайна — всяка от тях с характерна и отличаваща се от останалите миризма. Опитах се да си припомня откъде са дошли, но се обърках. Не можех да си спомня нищо съществено. Всичко беше прекалено сложно. Време да форматираш твърдия диск и да започнеш отначало.

По моя молба Хауи ме бе оставил на мира и не ми досаждаше. Така че сега се напъвах да си спомня в кой точно момент животът ми бе престанал да има смисъл — кога наслояванията бяха станали толкова плътни, че бе станало невъзможно да се вижда през тях. Никой не обича като дете житейската простота, защото тогава живеем заради острите завои, които увличат тялото ти встрани, и чакаме с нетърпение да поостареем, за да се доберем до всички онези адски съблазнителни неща, на които още нямаме право. Възможностите ни са ограничени, а следователно животът ни е прост и свободен. Всеки нов ден е комплекс от конкретни дейности за вършене и няма нищо общо с изискванията на бъдещето.

А има толкова много неща, които можеш да правиш като пораснеш и времето така сладостно не ти достига. Можеш да пушиш. Можеш да пиеш. Можеш да вземаш наркотици. Можеш да работиш — всъщност последното трябва да го правиш, защото се налага да си плащаш сметките. От друга страна, има други неща, които не можеш да правиш. Нямаш право на просташки издънки, не е прилично току-така да спиш с други хора, дори да ги има и да те чакат. Трябва да си щастлив с това, с което разполагаш в момента, докато квинтесенцията на детството е вярата, че винаги те очаква нещо ново.

Така влаченето в коловоза те ангажира толкова всеобхватно, че не ти остава време да бъдеш себе си. Всяка твоя мисъл и всяко твое действие са предварително блокирани от всички други мисли и действия, които ти е предписано да забравиш. По този начин се озоваваш в плен на хора и събития, които дори не са съществували, и се оказваш толкова плътно заобиколен от духове, че не можеш да видиш през тях реалния свят. Търсиш своята вълшебна страна, макар вече да си прекалено стар, за да вярваш още в нея, а тя пък няма нужда от теб.

Невинността е свободата да не пушиш цигара от цигара, свободата да не обичаш някого, свободата да махнеш с ръка на издънките, които си направил, и лошите неща, които са ти се случили. Свободата да забравиш за времето и за всичко, което минаването му покрай теб оставя зад себе си. Неунищожимата и вездесъща воня на лайно.

Младежката меланхоличност е свързана с две неща: първо, че не те вземат на сериозно, и второ, отношенията със съществата от другия пол. С отчаяната биологична разголеност на една най-елементарна нужда, с чувството, че са забравили за теб, когато другите деца вече знаят толкова много за пушенето, за момичетата и за бирата, или — ако си момиче — с това, че другите момичета са по-добре облечени, че излизат с момчета и че имат цици. И дори не толкова усещането, че останалите са продължили напред и са те изоставили, колкото безпокойството, че си поел по различен и не така жизнерадостен курс, който никога няма да те изведе до контакт с всички тези сладостно възбудителни субстанции.

А когато най-сетне получих достъп до всички тези неща, осъзнах истината в единствения филм, който ме бе изплашил като малък. Бях гледал „Пинокио“ по телевизията — помня въздействието върху мен, макар анимацията да бе архаична и двуизмерна. Питам се дали тогавашната ми реакция не е била предвестник на това, което чувствах сега, и дали онова не е било някакво труднообяснимо интуитивно предчувствие, че въпросните въжделени субстанции ще ме превърнат в магаре, впрегнато веднъж и завинаги да оре чужда нива. Не че тогава се бях замислил, защото ти се втурваш към тези неща с разтворени обятия, тъй като точно това означава да растеш, докато един ден спреш изморен, мокър от дъжд, изплескан с кал, и усетиш стегнатия хомот, превърнал се в част от раменете ти, впил се в тях до самата кост… най-сетне осъзнал какво си направил.

Бях се опитал да променя света, без да променя себе си. Бях прахосал толкова много време в търсене на някой, който да освети гората, че не бях погледнал какво вече притежавам. Хена бе маякът, който можеше да ме изведе от гората, и имаше нужната сила в ръцете си поради това, че не я бях обичал достатъчно силно. Бих застанал пред нея изтерзан и тъжен, най-сетне открил, че онова, което съм преследвал, не си е струвало да бъде хващано, с надеждата тя никога да не разбере какво всъщност съм представлявал. Но тя, разбира се, прекрасно бе разбрала всичко и въпреки това ме бе обичала.

Нямаше я вече до мен, така че нямаше кой да ме изтегли обратно. Пинокио го бяха спасили и след време се бе превърнал в малко момченце. Останалите стояхме треперещи под дъжда и безутешно ревяхме.

Хауи като че повярва в разказа ми за онова, което се бе случило в Междината, макар накрая да се осведоми точно колко рапт съм взел. После се осведоми за намеренията ми и аз ги споделих с него.

— И как точно възнамеряваш да направиш това? — попита той и ми подаде бира. Барът отвън беше шумен и претъпкан, но офисът му изглеждаше като на мили от цялата гълчава.

— Утре ще има панихида в памет на Луела Ричардсън — обясних аз. — Ще присъства и Максен, в жалък опит да заглуши гласа на съвестта си. Е, ще трябва да се примири с присъствието на един непоканен гост.

— Как смяташ да влезеш?

— Имам план.

Хауи кимна.

— Имаш ли нужда от помощ с подробностите? Например къде би желал да те погребат?

Усмихнах му се и си помислих колко странен е животът. Бях се запознал с Хауи навремето при разследването на едно убийство и тогава го бях притиснал здраво за нужната ми информация. Той обаче го бе усуквал и се бе извъртал толкова дълго и така изобретателно, че накрая нямаше как да не му се възхитя. След това бях започнал да се отбивам за по питие при него и дори няколко пъти бях водил и Хена и Анжела. И ето че сега той се бе превърнал в единствения човек на света, готов да ми помогне в постигането на нелепата ми амбиция. Защото на раздяла Виналди бе направил безкрайно ясно, че е дотук. Спомена, че проблемите му били с Ихандим и другите, а не с Максен.

— Не — казах на Хауи. — Но благодаря ти все пак за предложението. — Той сви рамене и допи бирата си. — Между другото, страхотна прическа — допълних.

Хауи прекара ръка през косата си, която стърчеше повече от нормалното за него. Изглеждаше, като че ли главата му е възседната от рус таралеж.

— Я остави това, не виждаш ли че са си оставили ръцете — каза той. — Но аз имам подробен и добре обмислен план.

— Да чуем.

— Ще им хвърля една запалителна бомба на тия шибаняци. Надявам се така да разберат, че като казвам: „Само я понамалете“, имам предвид точно това. — И той ми разви цяла теория, според която бръснарите ти напръсквали още в началото главата с някакъв химикал, който правел косата ти да изглежда по-дълга, отколкото е. Така че след като те попитат дали са намалили достатъчно и ти се погледнеш в огледалото, естествената ти реакция е да кажеш: „Не, скъсете я още малко“. А в мига, в който напуснеш бръснарницата им, косата ти се свивала обратно до нормалната си дължина и те правела да изглеждаш като че ли си подстриган, за да те използват вместо четка за тоалетни. И не можеш да ги обвиниш в нищо, защото лично си им казал да намаляват и намаляват, помагайки им по този начин да постигнат пъклената си цел — да направят всеки да заприлича на пълен идиот. Отлична теория и аз го поздравих искрено за нея.

Хауи се повъртя още малко, но накрая не издържа и се отправи към бара в търсене на пеперони. Останах да седя под лампата и прекарах дълго време в почистване на пистолета си. Нямаше нужда от това престараване, но, кой знае защо, ми се струваше, че правя каквото трябва. После си поръчах още два чийзбургера и с наслаждение ги изядох.

В един момент на вратата се почука и като се обърнах, видях на прага Ниърли с бутилка вино и две чаши в ръцете.

— Не съм дошла да те разубеждавам — успокои ме тя. — Просто реших, че след като ще отиваш на смърт, най-добре е да си махмурлия.

— Изглеждаш великолепно — казах аз. Не беше комплимент, тя наистина изглеждаше така. Беше се облякла в дълга рокля, а когато я разгледах малко по-подробно, се досетих по десена, че е от същия магазин, откъдето Суедж бе направила първото си и единствено пазаруване. Понечих да кажа нещо, но тя ме изпревари.

— Всъщност… лъжа те. Искам да се опитам да те разубедя и ето как ще започна: Джек, моля те, не отивай!

— Седни, Ниърли — казах аз. Тя се приближи, седна на ръба на стола на Хауи и остави чашите на масата. Остави и бутилката, изчака секунда-две, видя, че нямам намерение да я отворя, така че посегна и го направи вместо мен. Хвърли тапата небрежно настрани и напълни чашите до ръба. Запали цигара, облегна се най-сетне на стола и ме погледна.

— Е? — проговори тя след известна пауза. — Какво ще ми кажеш. Че Максен заслужава да умре и ти си човекът, избран от Бога, за да свърши това добро дело?

— Няма никакъв смисъл да водим този разговор, Ниърли.

— Естествено, че няма да има, ако смяташ да стоиш така и да се държиш все така покровителствено с мен. Не знам дали се досещаш, но ми е писнало от подобно отношение от клиентите ми.

— Защо не си на работа тази нощ?

— Защото не искам, дявол да го вземе, ако не възразяваш. Ти самият не си образец на споделяне на мотивите си. Така че няма да ти се отчитам за неща, които не ти влизат в работата.

— Късно е, Ниърли — въздъхнах аз.

— Пийни чаша вино, глупчо — каза тя и очите ѝ опасно проблеснаха. Честно казано, малко ме беше страх. Да си в една стая с нея, особено когато е в такова настроение, бе като да те затворят с интересен, но недостатъчно дресиран рядък вид хищник.

— Не искам — отказах аз.

— Изпий го де — сладко ми се усмихна тя и съвсем сериозно добави: — Или няма да издържиш до утре сутринта.

Допих бирата си. Взех чашата и отпих голяма глътка — беше по-просто, отколкото да ставам и да отивам до хладилника за нова бира.

Ниърли ме изгледа вече без сянка от игривото си настроение.

— Добре — констатира тя, — дресировката върви прекрасно. Дори бих допуснала, че разбираш всяка дума, която ти казвам. Любопитно колко ли време ще ми трябва, за да те убедя, че да се опиташ убиеш Максен е върхът на глупостта?

— Ти не разбираш.

— Ами обясни ми тогава — предложи тя и лицето ѝ се преобрази. Стана открито, уязвимо — лице на човек, опитващ се да проникне в мислите ми.

— Трябваше да го направя преди много, много време казах аз. — Това единствено би имало някакъв смисъл. Защото алтернативата е пределно проста: или го правя, или бягам и се крия до края на живота си.

— Глупости — изкрещя тя и ме стресна. Гълчавата откъм бара като че ли за миг затихна, сякаш гласът ѝ бе стигнал чак дотам.

— Е, така стоят нещата — свих рамене аз.

— Обясни ми ги както трябва тогава — настоя тя. Отместих поглед от нея раздразнен. — Обясни ми ги! — повтори тя настойчиво и завърши с крясък, способен да събори стените: — ОБЯСНИ МИ, ДА ТЕ ШИБАМ!!!

Преди да осъзная какво правя, разбрах, че въпреки желанието си, говоря.

— Човешкият мозък е грешка. — Тя посрещна това с презрително изсумтяване. — Или по-точно казано, той е еволюционна катастрофа. Мутациите отгризват от него повече, отколкото могат да сдъвчат. Да, палците ни се отделят и се противопоставят на останалите пръсти, да, научаваме се да оставяме отпечатъци с тях върху хартията, но сме изправени пред клопки и примамливи задънени улици, ями на ужаса и заровени емоции, концентрационни лагери и хора като Максенови. Те дължат съществуването си на факта, че реалният свят и Междината никога не са се спогаждали.

— Джек, мисля, че злоупотребяването с много чийзбургери се е отразило отрицателно на онова, което е останало от малкото ти мозък. Или ще трябва да ми разшифроваш дълбокомислията си, или ще си тръгна оттук със спомена, че не съм чула нищо друго, освен празен брътвеж.

Но аз, струва ми се, вече не говорех на нея. Говорех на себе си или в най-добрия случай на Хена.

Гените със своите случайни прищевки са създали човешкия мозък по подобие на дете, построило „Мегамол“ от детски конструктор. Изглежда като самолет, звучи като самолет, но защо, дяволите да те вземат, не опиташ да полетиш с него? В крилете му и в двигателя му, в товарния отсек и в салона, навсякъде има части, които просто не могат да бъдат сглобени една с друга. Незатегнати винтчета. Дупки, през които пропадат разни неща, части, загнездени в ъгълчета, където не им е мястото. Разни врати се затръшват от вятъра и ти изведнъж установяваш, че чувстваш неща, които са ти непознати, че изпълняваш колапсиращ код, за който изобщо не си спомняш какво означава.

Живеем в огромни хотели, пълни със стотици преместващи се стаи. Емоциите ни са техните наематели: някои временни, съвсем мимолетни, други — по-дълготрайни, като постоянни гости; някои се държат добре с къщата, други — не; някои заключват вратите и прозорците, други ги оставят широко разтворени. Добрият наемател винаги ще сложи ключа под изтривалката, когато си тръгне, за да могат да влизат новите гости. Но понякога става нещо, което залоства здраво вратите и заключва завинаги зад тях онова, което е било вътре.

Мисля, че бях станал жертва на дълга серия лоши наематели — от онези, които оставят безпорядък, гасят си цигарите в мокета, а след заминаването им през отворените прозорци нахлуват вълци. Понякога дори си тръгват, без да платят, без да почистят кухнята, оставяйки на следващите варвари да увеличат бъркотията. Понякога се задържат за дълго, навъсено смръщени по ъглите, отказващи да върнат погрешно изпратената им поща и изпитващи панически ужас от пролетното почистване.

Искаше се ми се да вярвам, че има и добри наематели, но толкова свити, че са натикани по таванските помещения, заврени в кьошетата, отказващи да изпълзят на открито. Но не бях сигурен дали наистина ги има, защото предната врата е окупирана от хулигани, които дори не ме пускат да вляза.

Никога не съм бил добър собственик, но бях решил, че е време да дойда и да си прибера наема. Трябваше да разпъдя някои от тях и да дам шанс на живота да стигне до мен. Бях решил, че ликвидирането на Максен е единственият начин да си върна ключовете от моя дом.

Спрях да говоря. Нямаше какво повече да кажа. Ниърли ме гледаше с широко разтворени очи.

— Ъъ… — опита се тя да каже нещо, после бавно кимна. — Това беше… беше доста интересно. Опасно близко до абсолютната липса на какъвто и да било смисъл, но интересно. Май си преживял доста самотни вечери там, във Фермата.

Поклатих глава. Не знаех какво се бях опитал да ѝ кажа и нямах никакво желание да обяснявам повече от това. Струва ми се просто исках да убия малко време, докато дойде заранта и тръгна, за да свърша онова, което се налагаше да направя. Искаше ми се да прекарам остатъка от времето, гледайки в пространството, чистейки пистолета си, приключвайки с последната инвентаризация, нещо от рода на Общо годишно събрание за акционерите на „Джек Рендал, Инк.“, на което започнатите проекти да се приключат по най-бързия начин, с цел да не остане нищо за в бъдеще, в случай че дейността на компанията бъде окончателно закрита.

Ниърли бавно наклони глава настрани и напрегнато се взря в мен.

— Замислял ли си се някога, че ти може да не си единственият с провален живот, Джек?

— Какво му е на живота ми? Всичко си е наред.

— Нищо не е наред — сряза ме тя. — Нищо не е на мястото си. Не разбираш ли — всеки се вслушва в миналото толкова, колкото желае. Нещата могат да се променят. Окей, резервните са умрели, Суедж също и тя страшно ще ми липсва. Вината не е твоя. Направил си каквото си могъл, само че не е било достатъчно. Понякога се случва. Забрави ги, забрави Максен, забрави всички останали. Тук, на този свят, съществуват нови неща, които си струва да имаш.

— Какви например? — попитах я аз. Не очаквах отговор, просто изстрелвах думи във въздуха, за да го пораздвижа. Ниърли поспря и рязко доля чашата си.

— Ами, като мен например — каза тя и остави бутилката. Изгледах я, без да казвам нищо, а тя сви рамене. — Не знам, мисля… струва ми се, че започвам да те харесвам, въпреки факта, че си безнадеждно глупав. Защо иначе смяташ, че ще стоя да слушам психологическите ти тъпотии, след като, както ти така очарователно сам изтъкна, бих могла да изляза на улицата, за да припечеля нещо?

Погледна ме с войнствено вдигната брадичка и за миг ми се стори, че я виждам в истинската ѝ същност: интелигентното лице, чистите очи, непредаваемият малко животински, но очарователен начин, по който седеше на стола. Не я виждах като приятел, жена, служителка на Хауи или нечия дъщеря. Виждах в нея Ниърли — необяснима, неподражаема и незаменима.

И в този момент, също така ясно, както я виждах в момента, си спомних как седях, опрял гръб на стената, в една стая на 72-ри преди пет години. Бях дал обет пред тялото на Хена. Бях се отметнал от толкова много други обещания. Да удържа на това бе най-малкото, което можех да направя.

Поклатих глава, а Ниърли скочи и ме сграбчи за реверите. Беше изненадващо силна, лицето ѝ бе напрегнато, а очите ѝ горяха. Тази жена просто четеше мислите ми.

— Тя е мъртва, Джек, и от онова, което знам, вината е само твоя. Наистина твоя, защото не си пожелал да се откажеш от нещо, а сега повтаряш същата грешка, само че този път ще убият теб. Мислиш ли, че тя би искала това да се случи? Мислиш ли, че това ще оправи нещата?

— Нямаш правото да използваш Хена по този начин извиках аз и освободих реверите си от клещите на пръстите ѝ. — Това изобщо не ти влиза в работата и Виналди не е трябвало да ти разказва тази история.

— Хена да върви на майната си! — викна тя. — Хена е мъртва. Изобщо не говорех от нейно име. Аз не искам ти да умреш.

— Не ме интересува какво искаш — отсякох аз и оставих думите да паднат като монети в кладенец без дъно.

— Говориш така, зашото съм проститутка, нали? — попита Ниърли. — Защото се продавам, за да преживея? Всички харесваме, когато една жена обича да се чука, но мразим да го прави с някой друг, така ли беше?

— Няма нищо общо с това — тихо отговорих аз и мисля, че казах истината.

— Добре тогава. — Тя допи последните капки от чашата си. — В такъв случай, Джек… защо не допиеш останалото вино сам? — Тя стана, дръпна кутията цигари от масата и ме погледна с непредаваем гняв. — Може би наистина ще е най-добре утре да отидеш и да направиш каквото си решил. В противен случай ще ти остане един много недостоен спомен, Джек… че си доизпил виното сам.

И тръгна към вратата. Внезапно станах — почувствах някакъв страх.

— Не си отивай така — примолих се и посегнах да я хвана за рамото. Тя се измъкна изпод ръката ми и продължи. — Не можем ли да бъдем приятели?

Обърна се да ме погледне, но лицето ѝ беше твърдо — лице на човек, когото не познавах.

— „Приятели“, Джек, не ме устройва. Имам приятели. Нямам нужда от повече. Онова, от което се нуждая, е някой, който да освети гората, така че да намеря място, където да отседна.

Примигнах.

— Как ти хрумна да се изразиш така?

— На кой му пука — сви тя рамене с безразличие. — Най-обикновена фраза като например: „Ей, ама ние можем да бъдем приятели“. — Тя ме изгледа и сякаш забеляза в мен нещо ново. Когато проговори пак, гласът ѝ беше малко глух: — Не, не искам да бъда твоя приятелка, Джек. Защото ти не ставаш за приятел. Макар и само заради това, че скоро ще си мъртъв, а покойниците никога не отговарят на позвъняването ти.

После обхвана лицето ми и силно ме целуна по устните. Целувката ѝ не беше нежна, нито ми се стори опрощаваща. Беше яростна и безкомпромисна, като перване с юмрук през зъбите.

— Сбогом и върви да се шибаш — каза тя и напусна живота ми.

Останах в офиса на Хауи до шест сутринта, когато отидох в банята. Изправих се пред огледалото и се избръснах, след което хвърлих принадлежностите си в кошчето за боклук: гел за бръснене, самобръсначка, гребен, четка за зъби. Внимателно огледах отражението си. Приличах на извънземен.

Дроидът на бара ми съобщи, че Хауи е отишъл да спи. Поръчах си кафе и го изпих прав на бара.

Салонът беше почти празен, с изключение на самотна двойка на масата в ъгъла, дошла тук за ранно кафе, преди работа. Държаха си ръцете и нещо в поведението им ми подсказа, че са прекарали нощта за пръв път задно. Косата на момичето все още бе влажна след утринната баня — явен признак за излизане от дневния стереотип, а бузите на момчето бяха розови след използване на намерената над умивалника самобръсначка. Освен това изглеждаше малко притеснено с измачканата риза от вчера и миризмата на чужд дезодорант. И двамата се чудеха какво да си кажат, не знаеха как да се държат, може би се мъчеха да свикнат с мисълта, че колегите им на работа веднага ще разберат какво се е случило. Бореха се с обърканите спомени от изтеклата нощ и шока от толкова много гола кожа.

Котката, която бях донесъл от изоставената Ферма, беше заспала на кълбо в един от ъглите. Бях доволен, че е намерила дом. Поне нямаше да страда от липса на пеперони.

Поколебах се дали да не оставя бележка за Хауи, но не намерих хартия, а и не знаех какво да му пиша. В седем часа напуснах бара и се отправих към експресния асансьор. Улиците все още бяха почти безлюдни. Единственото заведение, което работеше, бе китайски ресторант, на чиято витрина се виждаха изложени изморени ястия в горещи чинии. Казваше се „Щастливата градина“, но не изглеждаше като щастлива градина. По-скоро приличаше на „Доста нещастна градина“ — точно от онези заведения, които Шопенхауер е обожавал по времето, когато е страдал от възпаление на пикочния мехур.

На 100-ния показах фалшивия си пропуск. Зрението на тези момчета или не беше толкова добро, колкото на онзи, който ме бе спрял при предишното ми качване с Виналди, или не им се искаше да се престарават. Както и да е, минах през контролния пункт и се качих на 104-ти.

Голсън отвори вратата полузаспал, но бързо се ококори като ме видя.

— О-о, големи братко — прозя се той. — Започваш да се превръщаш в част от пейзажа тук.

— Има ли някой при теб?

— Ами… да. — И лукаво ми се усмихна. — Сенди реши, че си струва да се върне за нова порция от това, което мога да ѝ предложа.

— Отърви се от нея — наредих аз и се вмъкнах странично покрай него, без да чакам поканата му. Действително започвах да чувствам това място като свой втори дом. Голсън се засуети зад гърба ми в характерния си стил, издавайки несъществени звуци на известно несъгласие.

— Ама, човече… няма да стане. Обещах ѝ да я взема на панихидата като свой гост. Тя затова се съгласи да дойде тук снощи. Плати си честно каквото трябваше и сега няма начин да си тръгне оттук, каквото и да става.

Сенди вече седеше в леглото, когато влязох — беше прелестно рошава. Дръпнах чаршафа, извадих пистолета и щракнах затвора.

— Сенди, прибирай се у дома — казах ѝ. — Има сериозна опасност, че този човек се интересува единствено от тялото ти.

Излязох от спалнята, отидох в кухнята на Голсън и се захванах да правя кафе. Беше с аромат на ябълка и канела, но прецених, че ако пуша без прекъсване, ще мога да се преборя с вкуса му. Голсън остана в спалнята, за да проследи в нямо изумление как Сенди безмълвно си събира дрехите и напуска по начин, оставящ известни съмнения в искреността на предполагаемото ѝ разочарование. После затръшна вратата със сила, способна да разтърси града до основите му. Усмихнах се. Всички, които познавах, бяха обречени да постъпват по един и същи начин: прословутият if-then12 цикъл от програмирането, който продължава и продължава, докато не намериш начин да се изтръгнеш от него.

Тъкмо отпивах първата глътка, когато нахлу Голсън.

— Слушай, пич — каза той възмутено, — това беше прекалено. Наистина ти казвам. Добре, вярно, вече си бях направил кефа, но службата е за девет часа и как предлагаш сега да намеря в толкова кратък срок някое свястно маце за компания?

— Нямаш проблем, това е уредено — успокоих го аз.

— Така ли? — Лицето му просветна в надежда. — И коя е тя?

— Аз — обясних му аз. — Сега се обличай.

Глава 20

Великите и добрите, талантливите и важните, каймакът на генния резерв в Ню Ричмънд.

Не, по-скоро нещо съвсем друго. Най-богатите. Макар че сигурно бяха поканени — и пуснати през страничните врати — също така и хора с истински достойнства, колкото да направят панихидата по-интересна за отразяващите я представители на медиите. Все пак на телевизионните журналисти твърдо бе отказан прекият достъп до събитието и сега те тревожно обсъждаха неочаквания развой на нещата във фоайето на етаж 200. Би било хубаво, ако това бе направено в знак на уважение към покойната, но предполагам в случая ставаше дума за ход, предназначен по-скоро да разбуди любопитството им. Камерите и реещите се във въздуха средства за наблюдение чакаха спокойно, но хората, които би трябвало да ги управляват, бяха готови всеки момент да експлодират от възбуда.

Всички останали бяхме помолени да се качим по гигантска спираловидна стълба чак до 203-ти етаж, където ни оставиха да чакаме в зала с размерите на малка европейска страна. Някой спомена, че това било преддверието на параклиса. Помещението бе високо два етажа, а таванът бе боядисан в стила на Сикстинската капела. Дело на най-големите майстори по Западното крайбрежие, историята възвеличаваше изпълненията на най-големия от всички герои — Бог. Религията никога не бе губила популярността си сред богатите, може би защото предлагаше най-лесния достъпен за тях начин да имитират смиреност. Всички около мен без никакво изключение, а те бяха сред най-обезпечените в Ню Ричмънд, стояха и полагаха максимални усилия да не им личи как си задават въпроса колко ли е струвал разкошът да поръчаш изографисването върху тавани на комикс с размер миля на миля. Залата би изглеждала полупразна дори и с пет хиляди души в нея, така че всеки в групичката от около четири-петстотин, които се бяхме сгушили в средата, бе обречен да прецени истинското си положение в обществото и да осъзнае нищожеството си пред човека, притежаващ всичко това.

Двамата с Голсън стояхме в края. Не че държах на компанията му — просто нямаше къде другаде да отида. Не разполагах с никакъв план. Чаках да видя какво мога да направя.

Хората непосредствено край мен шепнеха нещо в очакване. Голсън беше захласнат, но си позволяваше да хвърля погледи към тълпата знаменитости с почти религиозна богобоязлива почтителност. Виждах, че това наистина са неговите богове: сбръчкани старци и обаятелни младежи, всички несъмнено богати и четириизмерни с положението си в обществото. Нямаше човек без престижните интелигентни маркери с цена на ръкавите, тръбящи стойности, способни да поразят всеки, на когото му пука. Ако съдех по повечето изражения, имаше доста такива хора. Малцина бяха пренебрегналите това публично известяване на собствената състоятелност и останалите гости се чудеха дали обяснението е, че техните дрехи са малко по-евтини от тези на околните, или защото са много по-скъпи. Ако се съдеше по смръщените вежди на тези край мен, не бе никак лесно да се направи правилният извод. Аз специално нямах нищо против богатите, абсолютно нищо. Може би единственото ми възражение към тях беше, че са страшно скучни.

Не бях имал никакъв проблем с минаването през охраната. Имах известни опасения, че снимката ми е раздадена на когото трябва, но нито един не ме погледна втори път. Придружавах човек с истинска покана, бях мъртъв и следователно не можех да бъда заплаха. Голсън не беше особено щастлив от развоя на събитията, но аз се опитах да го успокоя, че моята компания не само няма да навреди на репутацията му, ами така ще има много по-голям шанс да забърше нещо завързано по време на приема след службата. Не беше много сигурен какво точно му казвам, но настроението му все пак се подобри.

Не видях в тълпата никой, който би могъл да се превърне в проблем за мен, но и не бях очаквал да видя. Бях помолил Виналди да не надига глава поне до следобеда, Максен едва ли щеше да се появи преди службата, когато се предвиждаше да произнесе траурно слово в памет на убитото момиче, а Ихандим и събратята му не бяха достатъчно представителни, за да бъдат допуснати в близост до централната сцена по време на подобно събитие. Нямах никакво съмнение, че те се навъртат наблизо, но докато бях под прикритието на тълпата, нямаше от какво да се опасявам. Засега.

След около половин час забелязах, че в далечния край на групата гости става нещо, и когато се взрях, установих, че Йоланда Максен съпровожда жената, чийто образ бях запомнил от поканата до Голсън. Това бе Форма Ричардсън, майка на покойната, и Йоланда я представяше на гостите. Запалих цигара, предизвиквайки раздразнението на близкостоящите, и проследих церемонията с поглед. Голсън се бе запилял някъде, явно тръгнал да огледа обстановката.

Нещо в лицето на Йоланда Максен ме накара да се вгледам по-внимателно: вместо очаквания триумф или поне някакво показно съчувствие, чертите ѝ изглеждаха мъртви и кухи. От своя страна госпожа Ричардсън явно не познаваше почти никой от хората, на които я представяха. Не скръбта, а Максенови бяха станали причина тук да дойдат хора, които искаха да се покажат, а не такива, които бяха имали някакво отношение към Луела Ричардсън. Когато забелязах една двойка на средна възраст да се обръща с погнуса след докосването до отпуснатата ръка на Форма — очевидно не желаеха нейното нещастие да им развали прекарването — не издържах и се загледах в тавана.

Точно над мен бе илюстрирано някакво библейско събитие. Не означаваше нищо за мен, а предполагам и за останалите. Тези неща бяха престанали да бъдат модерни. Религията все още означаваше нещо за нас, но сега имахме и кода — две неща, символи на събития, развиващи се в светове, съвсем близки до нашия. Едно време беззаветно вярвахме в невидимия Бог, сега повече вярвахме в потоците електрони, носещи се из пространства, прекалено малки, за да можем да ги видим с очите си. Подобно обръщане към неосезаемото доказваше, че в хората има нещо, което налага да държим необяснимото дълбоко в сърцето си и да се надяваме, че съществува неуловима сила, способна да оформя съдбите ни. Изглежда, винаги ще имаме нужда от места без път към тях.

Бог, код, нашите съзнания. Не знам дали просто най-сетне не трябва да прочетем инструкциите за работа.

Гледах тавана, докато той не започна да избледнява, и тогава на негово място в главата ми се появиха неканени образи. Лицето на Хена, после на Анжела и най-сетне това на Шели Латоя. Нейното като че ли избледня най-бавно и трябваше отново да изживея спомена от начина, по който ме бе погледнала, когато ѝ бях предложил лесното разрешение на угризенията от прибирането на парите на мъртвата ѝ сестра. На нейно място се появи момиче, което не бях виждал живо — Луела Ричардсън. Малко странно, но образът в главата ми бе по-различен от онзи на снимката, показана ми от Голсън, сякаш я виждах под различен ъгъл на светлината.

Накрая видях Суедж, но не бе тъжна — смееше се.

Нисък звук ме информира за разтварянето на двете огромни врати в дъното на необятната зала. Входът за параклиса, както и можеше да се очаква, бе максимално далеч от мястото, където чакахме, за да се подчертае за пореден път в колко голямо помещение се намираме. Изненадващо бе, че досега не ни бяха подложили на още едно-две унижаващи достойнството изживявания, като например хапки от силикон или умален модел на Млечния път, изработен от редки диаманти. А може би и на тези неща щеше да им дойде времето, примерно след службата. Ако беше така, аз никога нямаше да ги видя.

Защото когато тръгнах заедно с другите опечалени по дългия път през залата, знаех какво ще направя. Щях да дръпна воала от Максен, за да покажа на присъстващите, че дори хора, изтъкани от светлина, са способни на тежък грях.

Докато вървяхме, забелязах сред тълпата началника на полицията Маколи, който скромно се държеше по-назад. От всички поканени той единствен можеше да ме познае. За щастие беше прекалено зает да убеждава в нещо някаква знаменитост, за да има време да погледне към мен. Когато влязохме в параклиса, се позадържах и така седнах на крайно място на една от последните редици столове. Параклисът беше изненадващо малък и полутъмен. Капацитетът му бе горе-долу колкото да събере поканените. По временната суматоха отпред можех не толкова да видя, а по-скоро да се досетя, че гостите се надпреварват кой да заеме най-добрите места, но аз специално усещах странна дистанцираност. Съзнанието ми беше започнало да се изтегля обратно в главата ми, в онова вътрешно пространство, където цареше спокойствие.

Прибирах се у дома. Едва сега започвах да осъзнавам нещо, което сигурно винаги е било така: колко малко усилие е необходимо, за да разбереш, че си прекарал прекалено дълго живеейки изнесен пред себе си, пред мислите, и че всъщност е безкрайно лесно да разтвориш широко вратите към онази стая отзад и да се върнеш в нея, където винаги ти е било мястото. Чувствах, че съм взел правилното решение и че ако разчета действията си добре във времето, ще мога да свърша каквото трябва, преди да ме убият.

Чаках службата да започне и погледът ми обхождаше стените на параклиса, скрити под потъмняла от времето дървена ламперия. След дълги години на бягство бе някак изненадващо дори и за мен да се видя най-сетне попаднал на място, където цари такова спокойствие. Вътрешните колони бяха изработени от цели стволове на дървета и макар лакирани, бяха оставени нерендосани, за да изглеждат максимално естествени с грубостта си. Едва ли в тази зала имаше някой, който в момента да осъзнава, че този параклис няма нищо общо с християнството, а по-скоро символизира по един деликатен начин тайните, научени от Максен по времето, когато е бил войник в Междината. Да, вярно, че имаше разпятия и икони по местата, където бе редно да се сложат, но от друга страна, единственото осветление идваше от хилядите свещи, подредени в редици върху всяка открита и свободна повърхност и хвърлящи мека маслена светлина, която можеше да напомня за едно-единствено място. Липсваха само няколко сини лампи с индиректно осветление по ъглите и всичко щеше да бъде перфектно.

Гостите най-сетне заеха местата си и службата започна. Спомних си колко пъти се бях крил зад дърветата в минутите спокойствие преди избухването на огнените бури, настроил всяка фибра на тялото си към музиката на живота и смъртта. Малък църковен хор запя нещо старо и сантиментално, вероятно по избор на майката на Луела, и древните архаично звучащи фрази отекнаха в пространството на параклиса като изплашени птици, опитващи се да намерят гнездата си.

В този момент стана братът на Луела и се отправи към аналоя. Прочете кратко слово, акцентът на което бе върху това колко продуктивен член на обществото била сестра му. Благодарение на перфектно настроената озвучителна уредба думите му бяха чути в цялата зала. Една възрастна жена до мен се разплака и направи на нищо скъпоценния ръкав на роклята си. Не че имаше някакво значение, тя и без това едва ли щеше да я облече втори път. Никой не бе в състояние да ме убеди, че е познавала Луела. Започвах да съжалявам, че Ниърли не е с мен. Точно това се бях опитал да ѝ разкажа снощи — че понякога телата ни сами предприемат действие, тласкани от емоция, върху която нямаме контрол. Така и моето търпение бе започнало да се изчерпва. Реалният свят трябваше да научи как да се отнася към Междината, защото в противен случай всичко щеше безнадеждно да се обърка.

Хорът бе замлъкнал. Усетих някакво размърдване около мен. Погледнах отпечатаната програма на службата и разбрах причината: настъпваше великият момент, когато най-успешният претендент за бог сред жителите на Ню Ричмънд щеше да се появи, за да протегне ръка към нас и щедро да ни дари с винаги готовото си състрадание. Гостите се поизправиха на столовете и занадничаха напред в полумрака, а когато заглъхна и последната музикална нота на траурния църковен химн, една фигура се появи пред редиците столове и се отправи на свой ред към аналоя.

Подобно на всички останали първоначално стоях и гледах. Максен изглеждаше строг и недостъпен, но нали точно това са ни учили да харесваме. Всички ние, в по-голяма или по-малка степен, търсим своя татко, но бащите понякога не са мили и сърдечни. Максен беше среден на ръст, облечен бе в тъмен костюм, а сивата му коса над слепоочията бе вчесана назад. Благодарение на очилата очите му изглеждаха непрозрачни, сякаш макар и от плът, оставаха недосегаеми, като че ли той се намираше зад параван. Имаше някакъв гланц във властта и богатството му, забележим дори от моето място, и за миг се поколебах и се запитах дали наистина хора като мен могат да повлияят по някакъв начин на света, който той бе създал около себе си.

Станах и мигът, в който се изправих, ми напомни за нещо, сякаш ехото от онзи изстрел най-сетне се бе отразило от най-високите планини на света и се бе завърнало окончателно в главата ми, за да умре в нея. В първия момент хората, изглежда, помислиха, че става дума за част от службата, а след това сигурно решиха, че един от поканените си е загубил ума. Но аз тръгнах по централната пътека с високо вдигната глава и изправени рамене.

В параклиса настъпи мъртва тишина, нарушавана само от крачките ми, които звучаха като бавно чукане по масивна дървена врата. Бях изминал половината от пътя, когато започнах да чувам сподавен шепот и да различавам раздвижване из сенките в единия край на параклиса. Заложих на увереността си, че охраната едва ли ще рискува да стреля над главите на най-богатите хора в Ню Ричмънд, и продължих напред, без да свалям поглед от Максен, който също ме гледаше.

Когато стигнах на няколко метра от него, извадих пистолета си и атмосферата зад мен рязко се промени. Вече беше прекалено късно. С две бързи крачки застанах няколко стъпала под Максен и насочих дулото на пистолета право в челото му. Из ъглите на залата бе настанала суматоха: невидими до момента бодигардове се материализираха бог знае откъде. Стояха така, че да не ги виждат гостите, но усещах червените точки на лазерните им прицели върху гърба си. Можеха да ме застрелят, но чакаха сигнал. Максен ги беше тренирал отлично и те най-вероятно отчитаха, че ако стрелят, куршумите могат да преминат през тялото ми и макар и с много по-ниска скорост да нанесат тежки поражения на техния господар. Риск, който никой от тях не беше готов да поеме.

— Кажи им — заповядах аз на Максен. — Обясни им, че ако някой стреля, ще имам предостатъчно време, за да пръсна черепа ти по стената зад теб.

Максен ме гледаше невъзмутимо. Беше само пет години по-възрастен от мен, но изглеждаше като излят от тектонични плочи. Лицето му бе едновременно изморено и измъчено и с нещо ми напомни лицето на жена му.

— Ти така или иначе ще ме застреляш, Рендал — проговори най-сетне той. — Каква е разликата?

— Не — казах аз. — Няма да те застрелям. Дойдох с това намерение, но реших да направя нещо много по-лошо. Ще разкажа на тези хора една история и след това ще ти подаря живота.

— И ще умреш.

— Случва се — свих рамене аз.

Максен огледа периферията на залата, за да адресира посланието си, и вдигна ръце. Изкачих останалите стъпала, без да отмествам пистолета от челото му, и се обърнах с лице към конгрегацията.

Пред мен имаше петстотин чифта очи, все немигащи. Сграбчих Максен за врата и забих дулото на пистолета под брадичката му. Получи се много удобно, сякаш оръжието бе чакало точно този момент, откакто го имах. Може би всички ние — аз, Максен и пистолетът — бяхме чакали този момент. Откъм залата долетя леко ахване, но тълпата бе прекалено смаяна, за да е способна на нещо повече от тази неволна реакция. Главата ми се изпълни с бял шум, сякаш нервните вериги в нея бяха започнали да изгарят една след друга.

— Луела Ричардсън не е била убита при нещастен случай — заговорих аз, опитвайки се да бъда максимално ясен. Микрофонът подхвана гласа ми и го запрати из залата. — Била е убита за забавление от човек, нает от господин Максен.

Не знам какво очаквах да стане, но то не се случи. В залата цареше мълчание. Очите продължаваха да ме гледат, но изражението им с нищо не се промени. Максен стоеше неудобно извърнат на една страна и аз усещах избръснатата долна част на бузата му да се опира в ръката ми.

Започнах отново:

— Този човек е убил още четири жени, както и няколко мои приятели. Но Луела единствена от всички е живяла над стотния етаж, което обяснява вашето присъствие днес тук. Не защото на Максен му пука, а защото е виновен. И си мисли, че ако направи това, на което сме свидетели, то ще го оневини поне малко.

Все още никаква реакция. Гледах лицата и се питах дали не правя грешката да им говоря на чужд език. Никой не помръдваше. Никой не изглеждаше възмутен. Като че ли никой нищо не бе разбрал.

Озадачен, аз пуснах Максен и се облегнах на аналоя. Отворих уста, за да заговоря, но от нея излезе само една фраза и в главата ми блесна ослепителна бяла светлина.

— Преди пет години той нареди да бъдат убити моята жена и дъщеря ми.

Това беше, което казах, и спрях, защото осъзнах, че няма какво друго да им кажа.

— На никой не му пука, Джек — обади се глас и аз се обърнах да видя кой е проговорил. В самия край на шести ред седеше Джони Виналди. — Хена, твоите хора, всички под стотния етаж… за тези тук не означават нищо. — Този път конгрегацията реагира, макар че според мен никой от тях нямаше основание да бъде по-изненадан от мен самия. Виналди стана и поклати глава. — Всъщност от всички тук само Максен може би е загрижен за съдбата на Суедж. Тя все пак е резервата на неговата дъщеря. Точно затова той бе толкова загрижен да си я върне, а понеже истинската Суедж тази сутрин умря, Джек, ти като че си успял да си отмъстиш. Но както ти казах, с това малко изключение, никой тук не дава пет пари за нищо. Тези хора не са дошли като опечалени. Дошли са да боготворят този тип.

Неочаквано ми се изясни, че Максен не бе посещавал моята ферма нощем, защото резервата на дъщеря му е била там и му се е струвало, че това ще е неприлично. Осъзнах колко много стаички би трябвало да има в неговата глава, колко малки са те и колко страшни тайни стоят завинаги заключени в тях.

— А ти какво правиш тук? — тихо попитах аз, замаян от странна лекота в главата, дължаща се вероятно на чувството за нереалност. Знаех, че само изстрелите могат да ме върнат към реалността.

Виналди се усмихна без сянка от развеселеност.

— Онова, което трябваше да направиш ти — отговори той, вдигна ръка и застреля Максен в лицето.

Максен политна и още преди тялото да падне, Виналди доизпразни пълнителя в него. Очилата на Максен се плъзнаха по пода в тишината, а очите му впериха изцъклен поглед в нищото.

В следващия миг залата експлодира в блясъци от експлозии и над всички ни се спусна пелена от сълзотворен газ. От сенките изскочиха шестима от хората на Виналди и прескачайки телата на вече убитите телохранители на Максен, с дълги откоси поразиха повечето от останалите в охраната, заедно с част от гостите. Не знам, това може и да не бе съзнателен ход, но загинаха доста от поканените. Телата им падаха на пода като дървета в гора, непознаваща насилието, и зад тях изникваха призрачните лица на другите, на които бе писано да останат живи. Знаех, че поне част от тях завинаги ще запомнят деня, когато джунглата се бе надигнала, за да им отмъсти, но разбирах също, че това няма да промени нищо.

Виналди вече беше заобиколен от своите хора, образували жив човешки щит около него. Беше изпълнил мисията си. Трепкащата жълтеникава светлина на свещите бе изпълнена с дим. Залитнах без посока в хаоса, опитвайки да се ориентирам сред писъците и пламъците.

Неспособен да повярвам, че още съм жив, се отправих към най-плътната част на тълпата — подсъзнателно търсех прикритие сред изпадналите в паника гости. Бавно си проправих път в гората от свещи, притиснат от човешки същества, изживяващи най-ужасния ден в своя живот. Регистрирах присъствието им само подсъзнателно. Струваше ми се, че параклисът е обхванат от пожар. Зърнах за миг Голсън, но той не ме видя. Беше зает да утешава млада дама, която по странно стечение на обстоятелствата бе и доста привлекателна. Покрай мен тичаха хора с разкъсани и обхванати от пламъци дрехи. Погледът ми попадна върху маркер с цена, който стремително намаляваше изведената на индикация стойност на облеклото, постепенно унищожавано от огъня.

Когато най-сетне се озовах в необятното преддверие, там вече имаше поток от хора, спринтиращи към изхода. Отново се превърнах в част от тълпата, понесла се към изхода. Нямаше никакви изгледи някой да остане за предвидения прием.

Вместо да се насоча към експресните асансьори заедно с останалите, аз се измъкнах незабелязано и се върнах по един от коридорите, за да потърся резервното стълбище, предвидено точно за случаи като този. Знаех, че трябва да се намира на не повече от неколкостотин метра. Не очаквах друг да се сети — тук, на 203-ти етаж, рядко се налага да се спасяваш по този начин и едва ли бяха отработвали ситуацията с учение. Малко по-надолу по коридора се натъкнах на майката на Луела. Бяха я оставили сама. Ръцете ѝ трепереха, но лицето ѝ изглеждаше спокойно. Гледаше право напред и не личеше да ме е познала.

Никой не охраняваше вратата към стълбището — предполагам, понеже хората на Максен бяха ангажирани с хаоса на горните етажи. Хванах дръжката и се обърнах да се огледам.

И докато отварях вратата, една ръка се протегна и ме издърпа през нея.

Глава 21

— Как, по дяволите, успя да се качиш дотук? — попитах аз, макар да бях изконсумирал в значителна степен способността си да се изненадвам. Пред мен в тъмната шахта на стълбището стоеше Хауи, въоръжен до зъби и наежен по непознат за мен начин.

— По стълбите — отговори ми той. — Донякъде. — Може би би трябвало да ми изглежда абсурден: четиридесетгодишен мъж с щръкнала коса, скрил възпълното си тяло под цял арсенал, но не беше така — по-скоро изглеждаше страховит.

— И как се досети да чакаш точно тук?

— Нищо не съм се досетил. На всички изходи има мои момчета, които внимават да не те изпуснат, но късмета извадих аз.

— Досещал си се, така ли?

— Общо взето… Снощи говорих с Виналди. Мисля, че вече ще работим в по-тясно сътрудничество.

— Поздравявам те — казах леко разочарован. — Защо не ми съобщи?

— Защото щеше да се издъниш и със сигурност щеше да намериш начин да те убият в суматохата. Виж какво — и той сложи ръка на рамото ми, — недей да мислиш, че гледам на това като на нещо много достойно. Но аз работя за Виналди. И още нещо… Според мен това бе единственият начин и работата да се свърши, и ти да имаш шанс за оцеляване. Защото аз знаех, че така или иначе щеше да се опиташ да го убиеш. Но тогава щяха да те надупчат. А така Виналди направи каквото трябваше и ти още си жив.

Лицето му бе мрачно и усещах, че име още нещо, което занимава мислите му.

— Но? — подсказах му.

— Но сега си оставен на Ихандим и другите и вече си сам. Случилото се слага край на договорните им отношения с Максен и няма никакво съмнение, че сега те мразят повече, отколкото мразят Виналди. Убил си трима от тях, а останалите никога няма да могат да се върнат в Междината. Не е нужно особено въображение, за да се досетиш, че са ти се надървили като на никой друг.

Досещах се какво следва. И Хауи го каза, без да скрива неудобството си:

— Трябва да бягаш. Трябва да напуснеш Ню Ричмънд и най-вероятно да забравиш за връщане тук.

— Благодаря — въздъхнах аз и съжалих, че няма друг, по-подходящ начин да се сбогувам.

— Бягай — посъветва ме Хауи.

И аз го послушах.

Спуснах се на бегом три етажа. Краката ми се движеха като на навита механична играчка. Напуснах стълбищната шахта през някаква врата на 197-и етаж. Спрях се в нерешителност, затруднен да реша какво да предприема по-нататък. Очевидният отговор бе най-близкият експресен асансьор, но трябваше да имам предвид, че ако Ихандим е тръгнал по петите ми, несъмнено се е погрижил за тази очевидна възможност.

Не можех да измисля нищо. Главата ми бе празна. Времето течеше. Втурнах се към асансьора.

197-и би изглеждал като Райската градина, ако навремето бяха имали достъп до наноторове. Прелетях като вихрушка по централната алея на парка, минавайки покрай храсти така изкусно подкастрени, че сигурно им бяха дали правото да гласуват. Избягнах в последния момент групичка излезли на разходка старци, добрах се до асансьора, влязох в кабинката и натиснах бутона.

Спрях на 160-и и изчаках няколко секунди, готов да чуя пукотевица или да ми се случи нещо също толкова кофти. Но понеже не се появи никой, надникнах през вратата и разбрах, че съм на един от пазарните етажи. Пред мен се простираше улица, чезнеща в източна посока. Знаех, че на около половин миля оттук трябва да има друг експресен асансьор, който би следвало да ме свали по-надолу.

Затичах се накъдето мислех, че трябва, като се стараех да държа главата си вдигната, отчасти за да не се блъскам в пазаруващите, но повече с надеждата, че така ще облекча достъпа на кислород до дробовете си. Хората ме гледаха с откровено недоумение. При тяхното богатство, когато им се тичаше, сигурно си наемаха някой, който да се мъчи вместо тях.

След минута-две разбрах, че съм избрал погрешна посока, така че завих на първата пресечка и излязох на друга търговска улица. Бях насочил вниманието си изцяло върху въпроса какво да правя като сляза от следващия асансьор и точно затова не забелязах Жуаджи преди разстоянието между нас да бе станало под петдесет метра.

Той се носеше на пълна скорост също като мен — истинско олицетворение на побеснял човек. По бузата му се стичаше кръв, а тичането му бе затруднено от провлачването на единия му крак. Кожата му изглеждаше като че ли бе прекарал години под земята. Нито едно от тези неща не бе в състояние да му попречи да свали метнатата през рамо ловджийска пушка и да стреля напосоки към мен през тълпата.

Разнесоха с писъци и няколко души паднаха, но в този момент аз зърнах малка уличка между сладкарница за сладолед и скъп бижутериен магазин и се хвърлих без замисляне в нея. Зад гърба ми се разнесе нов оглушителен изстрел и ако се съдеше по лицето на младата жена, покрай която минах, изглежда, ме преследваха силите на Ада. Самият аз не счетох за нужно да се оглеждам. Прецених, че ако ме хванат, няма начин да не разбера.

И тогава Бог ми подхвърли кокал под формата на някакъв нещастник на мотоциклет. Той бавно пърпореше по уличката и се пъчеше пред излезлите да позяпат кискащи се млади момичета, никое от които не би могло дори да мечтае да пазарува на „Индиго Драйв“. Свалих го от седалката с такава скорост, че предполагам и до днес не е разбрал какво точно му се случи, скочих на неговото място, дадох газ и с рев на мощния двигател се понесох по улицата, без да свалям пръст от бутона на клаксона. Тълпите пазаруващи се разтваряха пред мен, така че без инциденти профучах покрай хора, ококорили очи като пълни луни.

„Не се безпокойте за мен — умолявах ги аз. — Това изобщо не ви засяга. Продължавайте и ме забравете.“

Четири минути, изпълнени до последната секунда с нарушения на правилника за движение, ме доведоха до експресния асансьор. Вратата по някакво чудо бе отворена и аз нахлух вътре заедно с мотора и коша към него. Излишно е да описвам смайването на младата двойка, която чакаше да потегли.

— Но моля ви, не можете да влизате тук така — осмели се да ми направи забележка младежът. — Това е драстично нарушение на пътната политика в Ню Ричмънд.

Отвън се разнесе изстрел от ловджийска пушка и сачмите изчаткаха по металните стени на клетката.

— Случайно да искаш вътрешните ти органи да бъдат нарушени със сачми? — поинтересувах се аз. Младежът изплашено поклати глава. Намигнах му: — Ами натисни тогава шибания бутон за надолу.

Той ме послуша и вратите се затвориха достатъчно бързо. Бяха стъклени, а това ми даде възможност да видя, че Жуаджи се намира само на стотина метра. По-лошо бе друго: редом с него тичаше Ихандим, хванал готово за стрелба тежкокалибрено оръжие. Досега се бях радвал на съвсем епизодични контакти с него. Искаше ми се познанството ни да продължи да се развива все в този дух.

Пътувахме с експресния цяла вечност. Младата двойка изрази готовност да напусне компанията ми колкото се може по-скоро, но аз ги окуражих да останат с многозначително поклащане на пистолета си. Те се възхитиха на изработката му и се съгласиха, че ще е крайно неразумно да се сбогуваме, преди да са имали възможност да видят как го използвам.

Асансьорът величествено се спусна до зоната на 80-ите етажи и аз се загледах през прозорчето към величествения атриум, образуван от цилиндричен отвор, обхващащ цели десет етажа, по балконите на които се спускаха увивни растения. Гледката бе удивително красива и напомняше за митичните висящи библейски градини. Бях идвал тук най-много два-три пъти в живота си, макар това да бе любимото място на Хена. Съжалявам, че не го бях правил по-често. Все старото оправдание: много време загубено в стаички, в които изобщо не бе следвало да влизам.

Асансьорът започваше да забавя и аз надникнах надолу без особени надежди в сърцето. Лошите ми предчувствия не се бяха оказали без основание, понеже там ме чакаше стар познат с примигващи сини лампички в главата. Нямах никакво обяснение как Ихандим бе успял да изпревари експресния асансьор, но фактът бе налице — той ме чакаше. Сигурно имаше тайни пътища, за които дори аз не знаех. Той бавно вдигна глава, погледите ни се срещнаха и аз видях в неговия омраза, чиято сила бе непостижима за мен — което ни поставяше в неравно положение. След секунда до него цъфна и Жуаджи, а после се присъединиха още двама.

Пресегнах се и ударих със сила бутона за отваряне в мига, в който се изравнихме с етажа над този, на който ме чакаха. Асансьорът се разтресе от рязкото забавяне, но послушно спря и отвори вратите си. Изблъсках младежите навън и стрелях в управляващия панел, надявайки се по този начин да отложа мига, в който посрещаните ми щяха да се досетят по каква причина не съм слязъл при тях. После изкарах навън мотоциклета, сниших глава над кормилото и малко неуверено го подкарах по балкона. Пукотевицата, която се разнесе почти веднага, ми разкри, че семплият ми план не е сработил. Куршумите откъртиха едри парчета от тавана точно над главата ми.

Настъпих педала и се понесох по коридора в търсене на стълбище. Завих в него и се спуснах надолу. Умирах за цигара, но нещо ми казваше, че моментът не е най-подходящият. Все пак запалих, решавайки че какво толкова — основната ми грижа в момента съвсем не бе как да доживея до старини.

Въртях се по извивките на стълбището, докато не ми се зави свят, и излязох на 65-и. Минах право през затворената врата, което беше глупаво и опасно, но за щастие от другата страна нямаше никого. Ускорих по централната улица към следващия асансьор за надолу, проклинайки наум сложната структура на старите „Мегамол“, проектирани като лабиринти за лабораторни опити с плъхове. На двеста метра преди асансьора от една странична уличка излетя полицейска платформа и се понесе на пълна скорост към мен. Не знаех дали ме преследват заради това кой съм, или заради многобройните ми пътни нарушения, но разликата едва ли бе съществена. Държейки кормилото с една ръка, стрелях в генератора на платформата. Улучих повече с късмет, отколкото с умение. Платформата кихна един-два пъти и се плъзна тежко по пътната настилка, разпилявайки полицаите по улицата.

Изоставих машината пред асансьора, защото макар да бе бърза, привличаше излишно внимание. Кабината бързо полетя надолу. Стоях в нея и барабанях неспокойно с пръсти по стените, опитвайки се да успокоя дишането си. Спрях асансьора два етажа по-рано и бързо се придвижих до следващата банка експресни асансьори. Не след дълго бях на 24-ти етаж. Изтичах навън и чух някакви викове по улицата, но не се обърнах да видя кой е.

Шмугнах се в магазина, от който купувах рапт, и извиках на собственика. Той кимна и отстъпи встрани, давайки ми да мина към задната част, където благодарение на стълба, за съществуването на която знаеха малцина, се спуснах още един етаж, озовавайки се в производствена зона, където отдавна не живееше никой нормален. Надявах се Ихандим да предположи, че бързам да се спусна на дъното, и така да спечеля малко време.

23-ти е царството на мрака. Тук е пълно с изоставени изгорели складови помещения, използвани в далечното минало за жилища на сервизния персонал на „Мегамол“. На това ниво живееха само психари и неудачници, прокудени от другите етажи. Насочих се към сърцето на свърталището, минавайки покрай запалени на кръстовищата улични огньове. Няма да крия, че беше страшничко, така че с облекчение видях светлината от поредната шахта на експресните асансьори. Надявах се скоро да спре някой, защото никак не ми се искаше да се задържам тук.

— Спри и не мърдай — извика някой и сърцето ми прескочи, но продължих да бягам. В следващия миг между краката ми изсвистя куршум и аз разбрах, че няма шега. Спрях и се извърнах.

Двама типове, всеки към шейсетте. Лицето на единия беше набодено и надупчено, така че бе заприличало на възглавничка за топлийки. Другият явно се радваше на втори живот след пожар.

— Чакайте, какъв е проблемът? — запъхтяно изрекох аз, неспособен да овладея дишането си. Гърдите ми горяха, сякаш бях счупил всичките си ребра едновременно, краката ми се подгъваха. Държах ръката с пистолета под сакото.

— Няма проблем, синко — успокои ме обгорелият с глас, напомнящ тътена на приближаващ влак. — Но за минаването оттук се плаща.

— Вече нямам пари — казах аз и се запитах защо ли съм прокълнат да изживявам все едни и същи неприятности.

— Ами тогава работата ти е спукана — заключи набоденият, който леко фъфлеше и изглеждаше безнадеждно задръстен.

Бръкнах в джоба си и напипах диска на Мал. Това не беше стока за бартер. В другия ми джоб бе чипът, в който почиваше мозъкът на Ратчет. Бях му длъжник. Не можех да се разделя с него по този начин.

— Предполагам, че дори името на Хауи Еймъс няма да ми помогне — без особена надежда подхвърлих аз, борейки се с настъпващата паника. Губех време, а то бе най-ценното за мен в момента.

Изгорелият поклати неодобрително глава. Бръкнах във вътрешния си джоб и извадих последното, което ми бе останало — портфейла.

— Ето — казах аз. — Може да вземете това.

Той го взе и претърси отделенията му. Имаше не повече от десетина долара, но преди да го захвърли презрително, намери старата ми ownCard.

— Става — одобри той и двамата отстъпиха. Не ги предупредих, че опитът да използват кредитната карта ще им донесе повече полицейско внимание, отколкото ако се изпикаят върху главата на началник Маколи. Излишно бе да ги предупреждавам — скоро сами щяха го установят, а и без това ми изглеждаха като хора пред пенсия. Скочих в клетката, натиснах бутона, облегнах се на стената и полетях надолу.

Едва когато слязох на 8-и си спомних, че в портфейла беше и единствената останала ми снимка на Хена и Анжела. Невъзможно бе да се върна. Отсега нататък трябваше да разчитам само на спомена.

Понесох се по осветените с лампи улици на 8-и. Минах през места, които прекрасно познавах, и покрай началото на малката уличка, на която се намираше барът на Хауи. Излязох на главната улица и се отправих към ресторанта, през който се стигаше до шахтата. Имах чувството, че наблюдавам живота си на лента, която се прожектира обратно, сякаш той бе стигнал до своя край преди около час и сега някой пренавиваше касетата, минавайки през онова, което вече бях преживял, назад към началото, където всичко щеше да свърши. Да свърши или може би да започне наново.

Залитнах на завоя преди последната права отсечка, но някак запазих равновесие и без да намалявам скорост, се стрелнах към входа на ресторанта. Бях само на десет метра от него, когато установих, че нещо не е наред: масите отвън ги нямаше, а зад витрините бе тъмно. Мощният ритник върху вратата само ми разкри, че е заключена и здрава. Огледах се, не видях никого и стрелях в ключалката. Бутнах вратата и влетях в тъмнината, без да забравям да затворя след мен. Надявах се Ихандим и другите да са загубили следите ми. Но дори и да не беше така, този маршрут щеше да ми даде няколко допълнителни секунди аванс. Не беше кой знае какво, но по начина, по който се развиваха нещата, дори секундите можеха да се окажат решителни.

Проправих си път между събраните маси и столове към тоалетните в дъното, вслушвайки се в шума откъм улицата. Очаквах всеки момент да се появят преследвачите ми, но вариантът, който бях избрал, поне ми даваше надежда бързо да им се измъкна.

За всичко бях готов, само не и за лампата, която светна над една от масите до отсрещната стена. Тя хвърли конус жълта светлина, а в конуса стоеше добре познат ми мъж.

— Хауи ми каза, че си заминаваш — каза той.

— Здрасти, Джони — отговорих аз и насочих пистолета право в сърцето му. — Имаш две минути, за да ми обясниш защо уби жена ми и дъщеря ми, а после ще те гръмна.

— Кога се досети? — попита ме Джони и бавно се отпусна на стола. Останах където си бях, все така насочил пистолета към него със свален предпазител.

— Не знам — признах аз. — Може би преди секунда, а може би по-рано. Ти знаеше какво се е случило с брата на Максен. Не мисля, че си чул някакъв слух. Според мен си го чул от него. Приказките ти за изкупление. Прецизният подбор на думите. Не, ти не си платил за убийството на Хена и Анжела, а сам си го извършил. — Джони не каза нищо. Времето минаваше, но то изведнъж бе престанало да бъде скъпоценно за мен. Трябваше да разбера. Предпочитах да разбера, но не и да се терзая в догадки до края на дните си. — Защо, Джони?

— Максен се свърза с мен, Джек. Започнах като обикновен бандит, нали знаеш как беше. Опитвах се да завъртя нещо, но всички ниши изглеждаха заети. Маколи държеше нещата под контрол със старите полицаи и нямаше кой знае какво поле за действие. И ето че един ден се появиха момчетата на Максен, намериха ме и ме закараха при него. Той каза, че смятал да се захване с рекет, защото парите от законен бизнес не стигали за нищо.

— И така ти тръгна с него.

— Е, не останах с впечатление, че предложението му е отворено за преговаряне. Няма как да знаеш, затова ще ти кажа, че седяхме в малка стаичка и понеже към главата ми бяха насочени няколко пистолета, ми хрумна мисълта, че няма кой знае какво за губене. Кажех ли „не“, щеше да ме похарчи на секундата. Затова казах „да“ и ето че ми предстои да управлявам по-голямата част от шибания Ню Ричмънд.

— Вързан на каишка.

— Това се отнася до всички ни, Джек.

— Значи той плащаше на полицията заради теб.

Виналди въздъхна:

— Не бих казал, че ми беше даден картбланш, но е истина, че конкурентите ми се радваха на повече полицейско внимание от мен. Започнах прочистване на етажите с цел присъединяването им към колекцията ни. Максен обезпечаваше нужния ми капитал и обработваше началниците, когато възникнеха трудности. И всичко вървеше прекрасно, докато не се намеси ти. — Той ме изгледа ядосано. — Защо ти трябваше да правиш това, Джек? Всичко си беше както е било винаги, само малко по-организирано. Максен и аз можехме да управляваме града и всички щяха да бъдат щастливи. По-малко щяха да умират при ежедневните престрелки, щяхме да понаправим пари и всичко щеше да е възможно най-прекрасно. Ако се бе обърнал към мен своевременно, щях да те взема на заплата. Ти беше добър полицай. Можехме да те използваме. Защо трябваше да си навираш носа навсякъде? Защо не можа да махнеш с ръка и да зарежеш това разследване?

Нямах време да му обяснявам и не вярвах, че бих могъл да убедя дори себе си. Истината е, че просто не знаех отговора.

— Вероятно защото съм глупак — казах му. — Или може би защото съм си мислил, че и аз имам вина за изкупване.

Виналди поклати глава и продължи:

— Така един ден се озовахме с маса проблеми на главата, само защото ти и Мал бяхте започнали да ровите прекалено надълбоко. За мен това не беше чак от такова значение, тъй като вече се знаеше от коя страна на чертата стоя. Но за Максен бе по-различно. Беше недопустимо да се разбере, че господарят на Ню Ричмънд бърка из лайната.

Това го разбирах. Хората обичат да знаят, че Бог и Дявол са две коренно различни неща. Виналди прекара ръка през лицето си. Когато я свали, видях, че пръстите му треперят.

— Както и да е, Максен дойде при мен, заяви ми, че иска доказателство за моята лоялност и че се налага да направя нещо, с което да покажа, че сме заедно докрай. Каза ми, че иска пример за назидание. Вече те мразеше от дъното на душата си, защото бе пречукал брат му в Междината, макар да му бе ясно, че той си го е заслужил. Ако ти не го беше убил, сигурно щеше да го съди военен съд. Но ти бе застрашил съществуването на цялата му империя, така че трябваше да бъдеш наказан и той искаше да го направя аз, Джек. Това беше специалната ми задача.

Виналди пое дълбоко дъх и ме погледна право в очите.

— Ти облекчи нещата до максимум, Джек. Отне ми Файета. Може би си мислил, че съм от стандартните мръсници, които имат съпруга за пред хората, а си скъсват гъза от чукане на любовници. Или се беше хванал с нея, за да се добереш до мен. Но истината бе, че аз обичах тази жена. Честно казано, аз дори не знаех какво се е случило, докато Максен не ми показа снимки на двама ви в леглото. Тя ми беше жена, Джек, а ти ми я бе отнел. Разбрах, че повече не ме обича, след като не се върна при мен, когато ти замина, но аз не исках да я оставя. Знаеш ли какво се случи с нея, след като те закара във Фермата? Самоуби се.

Градът около нас се бе смълчал, сякаш нищо друго нямаше значение. Можех само да слушам и да държа пистолета насочен към сърцето на Виналди.

— След като ми показа снимките, Максен ме натъпка с рапт, а две от момчетата му ме закараха в апартамента ти. Останаха да чакат отвън, а след като свърших, ме отведоха. Едва когато се озовах в твоята дневна, разбрах, че ми е дал свръхдоза. Нямах представа какво правя, Джек. Трябваше да бъде чисто убийство. Но в един миг стените се разтвориха, видях се пак в Междината и… останалото го знаеш.

Ръката ми трепереше, пръстът ми на спусъка беше мокър. Гръдният кош на Виналди ми изглеждаше като най-голямата мишена на света.

— От време на време се връщаш там, нали? — попитах го. — На седемдесет и втори?

— Откъде знаеш? — изненадано ме погледна той.

— От едно дете. Виждало те е до прозореца.

Виналди сведе глава.

— Нямам спомен какво се е случило там — призна ми той. — Понякога сънувам този кошмар, събуждам се, слизам долу и стоя пред апартамента ти. Ти се оказа прав за някои неща, Джек, и едно от тях е, че някой път правим неща, които просто не ни се побират в ума. Неща, които е най-добре да забравим. Знам, че ти се карах пред Ниърли, че възприемаш всичко на този свят като изкривено, но ти беше прав. Аз провалих собствения си живот, а даже нямам спомен как е станало. Знам само, че мръсотията е налице и че от нея няма отърване.

Погледнах го в лицето. Бузата ми потрепна. Цялата омраза, която бях изпитвал към него, се върна с изпепеляваща сила в главата ми. Обхвана ме такава ярост, че образът му се запечата като нажежено желязо в съзнанието ми. Вгледах се в него напрегнато и видях своя лик, така че когато пръстът ми бавно натисна спусъка, изпитах неподозирано облекчение.

Изстрелът проехтя в тъмнината.

Оставих ръката си да падне и се вслушах в плиткото учестено дишане на човека, който ме бе видял да отмествам пистолета си в последния миг и да стрелям в пода. Останах неподвижен още малко, изчаквайки ехото да заглъхне и пак да останем само двамата.

— Защо уби Максен? — попитах аз. — Защото е решил, че вече няма нужда от теб и е извел Ихандим, за да те отстрани? Защото момчетата му са се захванали да премахват твоите хора и дори момичетата ти? Заради нещо друго? Има ли друга причина?

— Джек… — прошепна той.

— Махай се! — прошепнах аз.

Той стана и тръгна към вратата.

— Успех — бяха последните му думи.

— Ако някога ми попаднеш пред очите, ще ти убия. Ясно ли е?

Той кимна, отвори вратата и излезе.

Влязох в женската тоалетна, свалих панела и се изкатерих в тръбата. Наместих обратно панела с надеждата да отложа неизбежното още малко. Затичах се по вентилационния коридор, без да се пазя и без да обръщам внимание на ударите по главата. Не ми бяха останали жизнени сили да се безпокоя за някаква си несъществена болка. Вслушвах се в шума на парчетата от мозайката, падащи по местата си, виждах как променят цялостната картина и се питах дали това има някакво значение.

Подсъзнанието ми регистрира шума зад мен — доказателство, че са намерили панела, — последван от късия вик на Жуаджи, с който оповестяваше, че е чул стъпките ми. Имах доста преднина, но бях неприятно изненадан от бързината, с която бяха надушили следите ми.

Бяха отлични войници. Бях успял да им се изплъзна, но те пак ме бяха намерили и сега се готвеха да свършат работата си.

За целия ни съвместен живот баща ми бе успял да формулира една-единствена мисъл, на която се възхищавах: „Състезанието е приключило, когато всички се приберат по домовете си, а ти останеш сам на стадиона“. Казваше тази сентенция всеки път, когато загубеше работата си. В такъв случай обикновено събирахме багажа и се готвехме да потеглим за друг град, така че не ми бе оставало много време да се замисля над думите му, и затова така и не бях разбрал какво точно иска да каже. Имам предвид тогава. Защото докато тичах сега, останал без дъх, из влажната утроба на Ню Ричмънд, изведнъж ме осени просветление. Реших, че трябва да изиграя играта до края, и продължих да слаломирам по преплетените коридори, завивайки във възможно най-нелогичните посоки, за да се добера накрая до главната шахта. Притиснах вертикалните пръти на стълбата с ръце и крака от външната им страна и се плъзнах надолу с максимална скорост.

Но чувах неизменно крачките на тежките им ботуши зад гърба си, така че когато пуснах стълбата на най-долното ниво, знаех, че нямам никакъв шанс. Ще призная, струваше ми се адски нечестно да стигна толкова далеч и всичко да завърши така безславно. Защото аз исках само да се махна от шума и да намеря малко спокойствие. И тогава го видях — онзи последен миг, оказал се така неумолимо предопределен. Видях мъжете, които даже не ме познаваха достатъчно, за да ме мразят толкова силно, и които просто изпълняваха заложения в тях програмен код, видях израженията им, когато ме заобикаляха в онези последни секунди на моя живот, почувствах ледените остриета на предсмъртния страх да се забиват в тялото ми. Изобщо видях се да умирам в търбуха на Ню Ричмънд и… не ми се стори толкова неприятно. Но най-странното бе, че почувствах необяснима близост с покойния ми баща. Колкото и нескопосано да бе изживял живота си, той се бе съпротивлявал на поражението до последния си дъх и тогава просто бе хвърлил картите на масата.

И докато тези последни мисли се въртяха из главата ми, видях нещо пред себе си — нещо, което прогони образите и ме накара да забравя за тях.

Бях спрял, гледах в тунела и се питах възможно ли е да намеря точно сега и точно тук нов маршрут — някакъв път, който да ме отведе до дупки, достатъчно малки, за да не бъдат открити. Бях като парализиран от нерешителност и погледът ми тревожно скачаше по гладките метални стени на вентилационната шахта, когато изведнъж осъзнах, че… просто не би следвало да ги виждам!

Едва сега обърнах внимание, че някъде в далечината има слаб източник на светлина — нещо като свещ, чийто пламък се полюшва от течението. И докато гледах, забелязах, че се приближава към мен и че вече не е точка, а оранжево сияние. В един момент спря да се приближава и започна да расте. Намираше се само на няколко метра от мен.

В центъра на сиянието имаше нещо. Някаква фигура.

Преглътнах с труд тухлата в гърлото си и с безпокойство се обърнах в посоката, от която бях дошъл. Чувах трополенето на преследвачите ми по стълбата и всичко ми бе ясно. Нямаше къде да бягам.

Обърнах се пак към сиянието и се вгледах в него. Нещо ме караше да постъпя именно така. Може би някой от моите близки бе разбрал за настъпването на последния ми час и бе дошъл, за да ме преведе отвъд. Не ми се искаше да е Мал. Обичах го, надявах се да го видя, и то скоро, но се ужасявах от перспективата да ям супа фиде цяла вечност.

Първоначално фигурата изглеждаше съставена от множество пърхащи криле, но малко по малко доби по-материални очертания. А когато видях кой е, челюстта ми провисна може би в нелогичен опит да ми помогне да освободя парещите сълзи, напиращи в очите ми. Нещо се бе случило. Това не бяха познатите ми побъркани птици. Устните ми трепереха толкова силно, че ако до мен имаше някой, той едва ли щеше да разбере името, което произнесох.

— Суедж?

Тя се усмихна и видях, че белегът на лицето ѝ е изчезнал. Изглеждаше цяла и беше прекрасна.

— Трябва да побързаме, Джек — каза тя и аз забравих за шума зад мен и прошепнах:

— Какво правиш тук? Как се измъкна?

— Намерих нови приятели — отговори тя. — Захванали сме се с нови неща. Междината се затваря. Аз съм мостът. — Изглеждаше горда от ролята си и странно умиротворена. Направих крачка напред с намерение да я прегърна, но тя вдигна ръка, за да ме спре. Вгледах се в нея и се удивих — тя излъчваше светлина.

— Трябва да вървиш в обратна посока — каза тя. — До най-долното ниво.

— Но изходът е насам…

Тя поклати глава:

— В обратна посока. И още нещо… Ратчет вече не ти е нужен. Хвърли го.

— В никакъв случай! — отсякох аз, но тя ме прекъсна с увереност, каквато никога не бе демонстрирала.

— Трябва! И след това бягай. Поръчаха ми да ти предам следното: направил си много повече, отколкото някога ще разбереш.

Поклатих глава отрицателно, но изражението ѝ беше непреклонно. Чувствах се като че ли аз съм детето, а тя е пазителка на някаква тайна истина, недостъпна за мен.

Внезапно осъзнах, че стъпките зад мен са съвсем наблизо.

— В какво си се превърнала? — попитах я бързо.

Суедж отново се усмихна, вдигна ръце… и изчезна.

Хвърлих се назад в шахтата, сякаш някой ме бе тласнал с все сила в гърба. В мига, в който се озовах обратно в нея, над главата ми се разнесе вик и аз без замисляне скочих надолу и тежко тупнах на следващото ниво. За миг си спомних къде се намирам — мястото ми бе познато от онази експедиция, когато се бях надрусал с рапт, — но преди да съобразя какво да правя, около мен зачаткаха куршуми, така че се хвърлих, без да гледам, в първия страничен тунел и побягнах.

Тичах покрай места, които ми бяха непознати, и врати, които изглеждаха много странни. Видях ръждясал надпис „Багаж“, но минах като вихрушка покрай него, без да забавям ход. Спомних си какво ми бе наредила Суедж и бръкнах в джоба на сакото си. Извадих чипа, в който се намираше Ратчет, и го задържах в ръката си за миг. Не исках да го изоставям по този начин, но някаква интуиция ми подсказваше, че става дума за много по-важни неща. Положих го внимателно на пода и пак побягнах.

Забелязах познат ъгъл, завих, прескочих наведнъж две-три стъпала и се озовах в едно от реактивните сопла.

Преследвачите ме настигаха и ми се струваше, че няма да се спася. Но бях решен да опитам.

Тичах покрай безкрайни метални стени, белязани от шарката на времето, чувах свистенето на вятъра в ушите си, спъвах се, но се изправях и се носех с всички сили в тунела. И през цялото време чувах зад себе си приближаващите се стъпки на онези, които искаха да ме заловят. От време на време чувах епизодични изстрели. Още не ме бяха улучили, но лудият ми късмет едва ли щеше да продължава безкрайно.

Продължавах да тичам, но дробовете ми вече не издържаха. И краката ми започваха да се предават, а мускулите ми се разтапяха в огън. Крачките зад гърба ми вече громоляха опасно близко, но аз не изпитвах никакво желание да се разделям с живота. Хвърлих се с последно усилие напред, но пропаднах, краката ми загубиха ритъма си, а стените около мен — досега не им бях обърнал много внимание — се завъртяха лудешки.

И когато реших, че от това пропадане връщане не може да има, една малка ръчичка се вкопчи в моята.

Ръката беше топла и нежна, но гласът, който чух да шепне в ухото ми, беше твърд. Глас, в който познах нещо от моя глас, както и от гласа на Хена:

— Хайде, тате — каза тя. — Време е да тръгваме.

Не поставих предложението под въпрос и само стиснах по-силно тънките пръстчета. Някаква сила ме дръпна напред, а гласът продължаваше да шепне. Краката ми намериха нова сила, болката в гърдите ми изчезна или може би се усили над прага на сетивата ми. Тялото ми всмукна ред от хаоса около мен и започна отново да функционира по желания начин.

Така и не паднах, нещо повече — намерих нов ритъм. Понесох се през тунела като дете, устремено към морето, различимите допреди малко подробности по стените се сляха в сива пелена и единственото, което остана достъпно за изморените ми сетива, бе малката топлинка и шепотът. Тялото ми пронизваше пространството с такава скорост, че не бях удивен, че тропотът на преследвачите ми заглъхва. Знаех, че ме следват, но това като че ли вече нямаше значение. Те можеха да разчитат само на омразата си, докато аз се бях убедил, че има и по-висша сила.

Носех се след Анжела, сякаш ставаше дума за последното ми бягане, чувствах се неземно щастлив и разбирах, че точно така и трябва да бъде. С някаква необяснима окончателност знаех, че не можеш да легнеш и да зачакаш идването на тъмнината и крадливото приближаване на смъртта. Трябва да тичаш и единственият ти основателен страх следва да бъде, че спреш ли, това означава край — твоят край преди всичко останало.

Тичах и усещах физически всяка секунда да се разтяга до скъсване и да се опитва да поеме в себе си всичко, случило се преди нея. Нищо нямаше да се загуби, нищо не можеше да остане напразно сторено. Всичко, което бях направил — всяко дело, всеки поглед, всяка дума, всяко вдишване — блеснаха пред мен — огромни, безкрайни и… мои. Не животът мина пред очите ми, а аз се пронесох пред него. Ниърли се бе оказала права. Спомените са като книга, която си прочел и загубил, а не като библия, завещана ти до края на живота.

Видях някаква светлина пред себе си и едновременно с това установих, че долавям странни звуци, отекващи в тунела около мен. Струваше ми се, че още чувам крачките на Ихандим и хората му, но те бяха далеч зад мен. Рано или късно щяха да ме настигнат, но дотогава щях да съм намерил начин да напусна Ню Ричмънд. Пробягах последната отсечка изморено — отново бях загубил ритъма. Радостта ми повяхваше, сякаш бе гориво, което се изчерпваше. Чувствах се като след еуфоричната фаза на рапта и ми се искаше да имам малко подръка.

Телцето на Анжела се мерна пред мен и пое нагоре по някаква стълба, която забелязах едва сега. В края на тунела се виждаше светъл правоъгълник и аз разбрах, че, без да забележа как, съм се изкачил на по-горното ниво, над реактивните сопла, с лице към изхода, който ми беше известен.

Момчетата на вратата ме гледаха зяпнали и неспособни да издадат звук. Аз самият бях приятно впечатлен от скоростта, на която се бях оказал способен, и се разочаровах, че не намират подходящи думи, за да ме поздравят. Приближих се и разбрах, че в очите им има не възхищение, а див ужас.

Звукът, който бях доловил преди малко, се бе засилил и отекваше в стените… и изведнъж целият град се разтресе. Преди да се добера до вратата, пазачите, които я охраняваха, се обърнаха и побягнаха.

Изхвръкнах от Ню Ричмънд, все така теглен от ръчичката на Анжела, претичах през сутерена и нагоре по стълбите — и когато напуснахме Портала, видях, че не сме единствените — всички бягаха, за да се спасят.

Спрях внезапно в центъра на този хаос, заобикалян от стотиците изплашени хора, напускащи сградите, построени около стените на града. За момент не знаех какво да мисля, дори ми мина глупавата мисъл, че съм поставил началото на ново увлечение, на което е съдено да се превърне в мода, но в следващия миг нов дълбок тътен ми доказа онова, което подсъзнанието ми беше уловило със сигурност.

Тя пак ме дръпна и аз ѝ позволих да ме изтегли по-далеч от грамадата на Ню Ричмънд — на безопасно място. Струваше ми се, че продължавам да чувам кошмарните преследващи ме стъпки, но разбирах, че това е невъзможно, че те още се намират в реактивните сопла и че Ихандим и хората с него сега се търкалят, съборени от сили, събудили се за нов живот.

Бяхме се отдалечили на двеста метра, когато най-сетне спряхме. Обърнах се да я видя и малката ѝ фигурка скочи, както винаги бе правила, в ръцете ми. Хванах я, притиснах я до себе си и имах чувството, че никога не съм я изпускал. Зарових лице в нейното, вкусих от аромата на майка ѝ и чух жизнерадостния смях на дъщеря си.

В следващия миг прегръщах въздуха.

Около мен продължаваха да тичат хора, спасявайки се от сградите, които всеки момент щяха да се срутят. Вдигнах изпълнен с любов поглед към Ню Ричмънд, чиито безбройни стаи се изпълваха с нов живот. А когато древните двигатели изреваха с невероятна мощ, разбрах, че вече е излишно да се страхувам от преследвачите си — те бяха останали на пътя на огнената стихия в соплата. Това бе краят — не само техният, а на всички неща, които ме бяха преследвали.

Изкрещях възторжено името на Ратчет, защото внезапно осъзнах какво се бе случило: досетих се, че старият ремонтен дроид в двигателния отсек е намерил чипа и че интелектът на Ратчет ме е спасил за пореден път. Разсмях се неудържимо, а „Мегамол“ разкърши снага като планина, събуждаща се от вековен сън.

След миг колебание, сякаш старата машинария се напъваше да си спомни всичко, което някога така добре бе правила, градът се повдигна във въздуха, започна да се издига по-високо и все по-високо в небето, освободил се най-сетне от плена на земята. За да погледне отгоре старите пътеки и широките магистрали, събуден за нов живот.

Глава 22

Небето беше замръзнало по краищата, но синевата му подсказваше, че макар зимата още да не си е отишла, пролетта е на път. Харесваше ми и едното, и другото — дъжд или слънце, това е без значение, хубаво е дори само това, че има сезони.

Изчаках градът да се скрие от погледа ми, оставил на свое място съскащи кабели и пръскащи фонтани, после поех към Северна Флорида — майка ми и аз толкова много обичахме да ходим там. Два дни се разхождах без определена цел по брега и спях сред дюните на открито. После поех дълбоко дъх и намерих апартамента, в който бяха живели баба ми и дядо ми. Изглеждаше много по-стар и съвсем запуснат. Вече никой не живееше в него естествено, но аз си избрах една стая, която изглеждаше по-обитаема от останалите, и се настаних в нея.

Когато се почувствах готов, постъпих на работа в един бар в Сейнт Огъстин. Една вечер видях интересна новина на плоския информационен монитор — съобщаваше се за неуточнявано медицинско „заведение“ във Върмонт, което било атакувано от терорист. Никой така и не успял да разбере самоличността му — дори не се знаеше мъж ли е, или жена — и единственото сигурно бе, че е отвлякъл „пациент“, след което следите на двамата се губеха.

Първо се усмихнах, после гръмко се изсмях. Пристъпът ми продължи толкова дълго, че хората около мен се спогледаха и отдалечиха, така че в крайна сметка останах сам.

Пожелах на Суедж и Дейвид късмет с надеждата някой ден да ги видя заедно.

Вчера следобед пристигна Ниърли. Седях си край стария празен басейн откъм задната страна на блока и си спомних дните, когато тук имаше вода… и изведнъж тя се прокрадна зад гърба ми и ме фрасна по тила. Съвсем сериозно и доста силно.

Беше бясна от начина, по който се бях отнесъл с нея, но едновременно с това бе изпълнена със странна решителност. Разказа ми, че Суедж ѝ се явила насън и ѝ обяснила как да ме намери тук. Така че когато Ню Ричмънд кацнал за кратко в Сиатъл, тя слязла и изминала целия този дълъг път, за да ми даде да се разбера. Стоях онемял, докато крещеше и беснееше, а когато се изчерпи, я хванах за ръка и я поведох по старата дървена пътека към брега.

Разхождахме се, докато започна да се стъмва. Никаква светлинка не се забелязваше в старата изоставена сграда и човек трябваше да знае, че я има, за да различи тъмния ѝ силует в мрака зад дюните. Птиците кръжаха над бреговата линия както винаги, а ято объркани пеликани тежко прелетя над главите ни първо в една посока, после изплашено се върна в обратната.

Научих, че бизнесът на Хауи се развивал добре, както впрочем било и с Виналди, а „Мегамол“ все не спирал за дълго. Всеки път, когато Ню Ричмънд кацнел някъде, хората се опитвали да го привържат, за да могат да се качат, но Ратчет бил нащрек и никой не можел да му попречи да излети, когато сметнел, че трябва. Жителите на града нямали нищо против — всъщност били щастливи отново да летят.

Междините се затваряха.

Така и не разбрах каква част от случилото се беше идея на Ратчет, дали самият той не е бил променен преди години, когато е бил в Междината, или сам е сключил някаква сделка с децата още тогава, но вярвах, че ако някога някой отново поеме юздите на Ню Ричмънд, жителите му ще се почувстват много по-зле, отколкото сега, когато един малък чип се трудеше съвестно някъде дълбоко в него. Понякога е хубаво да приемеш подарък и Ратчет беше именно такова нещо. Ако трябва да избирам между някакъв неизвестен тип и Ратчет, бих предпочел да оставя съдбата си в неговите „ръце“.

Всъщност времето ще покаже кое е правилното. Винаги е така.

Ниърли още си позволява да ме удря, но сега го прави с усмивка. Преди две нощи се озовахме на брега в полунощ, пълни с вино и душевен покой.

— Добрее — проговори тя, облегната на мен така, че усещах меката кожа на рамото ѝ върху бузата си. — И какво ще правим сега?

Целунах я леко по устата и уж невинно я прегърнах през гърба.

— Това е прекрасно — усмихна се тя с лукавата си котешка усмивка, — но сигурен ли си, че можеш да си го позволиш?

— Честно ще ти кажа, че нямам кредитна карта — признах си аз.

— Как така нямаш? — престорено нацупи устни тя.

— Взеха ми я.

Тя ме погледна за момент.

— Ще приема налични.

— Каквото имам, твое е.

Тя въздъхна и обърна поглед нагоре, после се съгласи.

— Ами добре. — Обърна се към мен, обхвана ме през раменете и доближи лицето си плътно до моето: — Ще го направя, за да проведа едно малко изследване на някои интересни индивиди.

— Надеждата е вечна, така ли? — попитах я.

— Аз не искам повече.

Преди седмица Ниърли ми донесе стара книга, купена от антикварна книжарница в Сейнт Огъстин. В нея се разказва за растенията и от страниците ѝ можеш да научиш как се казват и откъде са донесени. Чета я съвестно и се опитвам да запомня имената. Когато излезем сред природата, винаги се оглеждам дали няма да намеря някое познато цвете.

И когато успея, го кръщавам посвоему — на Хена, на Ниърли и… на мое име.