За подмяна

Глава 8

Денят все още е горещ, но на хоризонта започва да се заоблачава и тежката омара постепенно се уплътнява във видима въздушна маса. По плажната ивица вървят двойки и малобройни семейства със зачервени рамене и лица, някои нервни и оплакващи се, други — смълчани може би от гледката на морето и крякането на реещите се ниско над главите им чайки. Долу до самата вода един човек пие кола от заскрежена бутилка, чието стъкло проблясва под слънчевата светлина, когато той я надига за последната голяма глътка. Край него са скупчени наведени жени и деца и с неподвижен отсъстващ поглед събират миди и гладки камъчета из пясъка.

Бях оставен да седя на един камък, гневен след бурната кавга с майка ми. Исках сладолед, но тя бе казала, че няма да ми купи, а когато си само на седем, още не можеш да приемеш всяка истина като достатъчно основание за някакъв отказ. В самото начало на спора ни сладоледът още не бе в центъра на мислите ми, но с неговото развитие аз усещах все по-ясно хладината му в устата си, нежната крехкост на сладката фунийка и към края въображението ми работеше с такава сила, че забих пети в пясъка и зациврих, прекрасно разбирайки, че съм прекалено голям за точно този вид изнудване.

Майка ми обясни, че скоро ще ядем и това само ще ми убие апетита. Вече знаех какви усилия полага тя да опази и двама ни от простичкия факт, че нямаме пари. На нейно място баща ми направо би казал истината и дори би ми зашил един по врата, за да е сигурен, че ще я проумея, но в този момент го нямаше, понеже никога не излизаше с нас, когато отивахме до морето. Причината беше, от една страна, че не обичаше морето, а от друга — в това, че мразеше нас. Правеше го обаче най-вече с желанието да му се махнем от главата и да му дадем шанс да прекара поредния уикенд в мрачни размисли.

Беше три часа, до вечеря имаше маса време, така че аз се разкрещях, но тя просто продължи да върви без мен. Седнах — какво друго ми оставаше да направя? — проследих с поглед отдалечаването ѝ и в този момент един възрастен човек се приближи и се отпусна до мен на камъните. Беше облечен в кафеникави къси панталони и избледняла дънкова риза, а кожата по ръцете и краката му беше бледа и покрита с лунички и старчески петна. Косата му бе сива, ниско подстригана и вчесана, а лицето му имаше текстурата на топка амбалажна хартия, първо смачкана, след това разгладена без особено старание. Старецът не пророни нито дума, постоя така и ме погледна.

Изгледах го на свой ред най-безцеремонно. Изобщо не ме беше страх от него. Тогава си въобразявах, че знам колко лоши могат да станат нещата и че светът няма с какво чак толкова да ме изненада. След като можех да се спасявам от баща ми, тази мумия не беше в състояние да ми направи нищо. Дори чаках само да опита, да посмее да ми каже нещо, за да му изкрещя и да го сащисам. Бях на възраст, когато, образно казано, резервоарът вече се пълни. И понякога жадува за канал, в който да се отприщи, и за град, който да наводни.

Но човекът отмести поглед от мен, загледа се в морето и аз си помислих, че това е всичко. Майка ми вече беше стигнала до другия край на заливчето и седеше, опряла гръб в каменната стена, издигаща се едва ли не от самото море. Знаех, че спорът ни не е приключил и че няма да бъде забравен леко. Майка ми правеше за мен всичко по силите си, но и двамата с нея имахме по къс желязо в сърцата си, а това правеше отстъплението почти немислимо. Осъзнах с окончателно развалено настроение, че денят е безвъзвратно провален и следователно довечера ще се приберем у дома. Край на Флорида и на морето, хайде обратно във Вирджиния.

— Поуспокои ли се?

Във всяко детство настъпва момент, когато големите престават да те глезят и да ти угаждат и изчакват да видят как точно смяташ да изпълниш фалшивите си закани. Това е моментът, когато си принуден да разбереш, че изобщо не си уникален на този свят и че никого не можеш да заблудиш. Още не бях порасъл толкова. Когато старецът проговори, аз го погледнах с любопитство. Напълно разбираемо: за пръв път в живота ми някой се обръщаше към мен като че ли бях вече голям.

— Майка ти изглежда изморена — отбеляза той и аз сепнато стрелнах поглед към нея и обратно към морето. — Нали?

— Тя винаги е изморена — изговори устата ми, без да помисля. Постоянната умора в майка ми беше нещо, което не можех да ѝ простя, така както я обвинявах и за синините около очите ѝ, които се появяваха и избледняваха. Ако обичах баща си макар и съвсем малко, може би щях да бъда по-толерантен към нея. Но емоциите, породени от безсилието, никога не са логични.

— Може би има грижи — каза той. — Като например защо не може да купи сладолед на малкото си момче.

— Винаги сме яли сладолед тук — изтърсих аз. — Винаги! — Беше самата истина и поне доколкото ставаше дума точно за мен, в това бе целият смисъл да се махнем от къщи. Не бях някакво лакомо хлапе — в детския ми мозък сладоледът притежаваше особена стойност, която все още не можех да формулирам прецизно. Два уикенда в годината ние се махахме от баща ми — два дни, през които го нямаше да ни принуждава да виждаме света такъв, какъвто го виждаше той: скапан, тъмен и студен. Във всичко, върху което падаше погледът му, той съзираше демони, дяволско присъствие и злоумисъл. Той би разбрал Междината, след като тя бе станала необикновена: животът като мираж, като добре опакован ужас, като неспособност да прозрем истината. Обикновено екскурзиите, които аз и майка предприемахме, бяха почивка от тази мъка. Но днес имах чувството, че сянката му е надвиснала над нас.

— Понякога не може да имаш всичко, което искаш каза старецът. Банална мисъл, която натисна едновременно всички погрешни бутони в съзнанието ми.

— Баща ми ли те изпрати? — сопнах се аз и го изгледах гневно. Зениците му само за миг се разшириха, издавайки изненадата му от тона ми, а след това той ме погледна по нов начин. — Не мога да имам каквото искам, защото съм дете, но ще престана да бъда дете, когато спра да искам тези неща, нали?

— Така ли ти казва той?

— Да. И още много. — За момент се изкуших да му разкажа някои неща, бях на ръба да изкажа мнението си за живота, такъв, какъвто го виждах. Нямах приятели, тъй като непрестанно се местехме от едно място на друго, понеже баща ми вечно търсеше работа. Бяхме опознали по неволя по-голямата част от Вирджиния и нямаше никакви изгледи за подобрение. Не че баща ми беше ленив — точно обратното. Един от любимите му девизи, които ни бе омръзнало да слушаме, бе, че мъж без работа трябва да бъде хвърлен за храна на животните. Той вечно нещо майстореше, но без ясна цел, без никаква радост, без някакво вътрешно чувство, освен бавно разяждащата го омраза към всичко около него. В редките случаи, когато седнеше, без да прави нищо, се виждаше, че ръцете му треперят, сякаш цялото му тяло вибрира от изгарящата го нужда да унищожи нещо. Намереше ли работа, това обикновено продължаваше около седмица, преди бушонът му да гръмне и той да се озове изхвърлен на улицата, защото се е скарал с някого или е станал непоносим за всички. От време на време си позволявахме скромно да отпразнуваме задържането ни за повече от няколко дни в някое градче. Майка ми не пропускаше да се възползва от редките поводи за радост — вярваше, че по този начин може да ги удължи. Тя сготвяше нещо специално за вечеря и когато седнехме на масата, до всяка чиния имаше малко подаръче, старателно избрано от магазините за употребявани вещи. Мразех тези празнувания, заради лъжата, която винаги прозираше зад тях, заради начина, по който те замазваха любовта ѝ към нас с друго чувство — на безсмисленост и обреченост. Дори когато разопаковах поредния нов молив или красиво оцветена кутия, в главата ми нахлуваха спомени за предишните, които бях получил. Майка се разшетваше из града, разучаваше всичко за местните училища и… след две седмици мече бяхме в следващия град.

Запознавах се с други деца, ставахме приятели за някой и друг ден, не повече от седмица-две, и толкова. Майка разговаряше с мен, сякаш бях дете, може би защото единствено вкопчването в тази вяра ѝ даваше основание да иска да живее. Душата ѝ жадуваше за отдушник, но родителите ѝ, при които отсядахме при тези екскурзии до морето, никак не обичаха да говорят за своя зет.

Аз обаче нищо не казах на стареца и вместо това замълчах с плувнали в сълзи очи. Язовирната стена в съзнанието ми беше станала вече доста здрава. Струваше ми се предателство да я разруша сега. Исках да съм щастлив като всички, но вярвах, че ако говоря каквото ми е на езика, това означава да загубя достойнството си завинаги.

— Не е прав — неочаквано проговори човекът. — Бърка много сериозно. — Секна ми дъхът от изненадата да чуя тези думи в устата на друг човек, и то възрастен — думи, в които вярвах от цялото си сърце. Изтрих очите си и запазих мълчание. — Когато пораснеш, някои неща няма да ти се струват толкова важни — продължи той, гледайки с благ поглед летовниците по плажа. — Само допреди няколко години аз имах много стремежи. Днес почти не мога да си спомня какви са били. Е, аз съм стар, вече съм с единия крак в гроба, така че има ли значение какви ги говоря? — Притеснено се размърдах и той се засмя. — А ти, момчето ми, какво ще правиш като пораснеш?

— Ще си намеря работа — казах аз и той кимна. Може би знаеше какво имам предвид, а може би не.

— Ами сладоледа?

— Ще ям какъвто поискам — твърдо и напълно сериозно изрекох аз. — Всеки ден и от всеки вид в големи фунийки с ядки и със сироп. — Той започна искрено да се смее, но спря като видя огъня в очите ми. — Така ще бъде!

— Надявам се да го направиш — каза той. — Наистина се надявам да го постигнеш. Когато бях на твоята възраст, аз пък обичах карамелизирани ябълки. Ти обичаш ли ги? — Погледна ме с леко повдигнати вежди, но аз не знаех. Бях виждал такива, но никога не ги бях опитвал. — О, те наистина са хубави. Не знам, може би са дори по-вкусни от сладоледа, но честно ще призная, че е трудно да се каже. Мама не пропускаше да ме заведе на панаир, когато той дойдеше в нашия град, и аз винаги получавах по една ябълка. Бяха твърди и ме беше страх да не си счупя зъбите. — Усмихнах се, той се ухили и неочаквано за себе си видях зад сбръчканата му хартиена кожа едно момче на моята възраст, готово да побегне и да се заиграе.

— Зъбите не се чупят — възразих все пак аз. — Те са по-твърди от камък.

— Може и да си прав, но аз тогава не го знаех. Както и да е, растях и бях сигурен, че ще ям по една карамелизирана ябълка всеки ден, че ще стоя до късно всяка вечер и ще гледам телевизия, докато очите ми не станат квадратни, и че никому няма да позволя да ми се бърка. Мислех си че това е животът.

Замълчах. Усещах, че следват лошите новини, че предстои разкриването на истина, която не искам да чувам. Майка ми все още беше до скалата. Късното следобедно слънце хвърляше дълги сенки, които бързо пълзяха към нея.

— И какво стана? — не издържах аз накрая.

— Пораснах — обясни той и като че ли нямаше особено желание да се разпростира върху същността на този факт.

— И? Какво?

Старецът беше зареял погледа си надалеч.

— Стоях до късно. Гледах телевизия и имах общо взето доста приличен живот — отговори той. — Но мисля, че повече от четиридесет години не съм вкусвал карамелизирана ябълка.

— Защо стана така?

— Човек забравя.

— Аз няма да забравя. Ще правя всичко. Ще правя всичко, ще го правя непрекъснато и никой няма да ме спре.

— Добре — каза той. — Надявам се да го правиш. Да си спомня какво е искал не е най-лошото, което може да се случи някому. Помни го, синко, взимай, каквото ти се иска и когато ти се прииска, и никому не позволявай да застане на пътя ти. Накарай света да се промени според твоите желания, докато все още имаш време за това.

Той остана при мен още малко, но изглеждаше някак по-стар. После ненадейно се изправи и се разкърши.

— Тръгваш ли? — попитах го аз.

— Да. Ето какво. На камъка зад теб има пет долара. Вземи парите и направи с тях каквото пожелаеш. Но след това сам иди при майка си и я хвани за ръката. Окей?

— Окей — обещах му аз със светнало лице, макар и примижал, защото слънцето грееше в очите ми.

Той си тръгна, стъпвайки внимателно по камъните, а аз останах да го гледам, докато не се скри от погледа ми. Едва тогава хвърлих поглед към камъка, на който бе седял, и наистина — там имаше петдоларова банкнота, затисната с малко камъче. Погледах я известно време, после я взех, но не си купих фунийка. Отидох до другия край на плажа, намерих майка ми и когато се бе обърнала настрани, мушнах незабелязано банкнотата в чантичката ѝ. Тя винаги внимаваше с парите си и сигурно веднага я бе забелязала, но не се издаде. Всъщност може би не съм прав, защото когато сменихме автобуса в Уилямсбърг на път за дома, тя си купи и сода, и кафе, а когато аз се върнах от тоалетната, намерих на масата да ме чака малка купичка сладолед. Ето, такава беше мама. Винаги знаеше как да каже нещо, без да отваря уста.

Често съм си мислил за стареца, но най-вече за това как може би случайно отронени думи могат да променят живота на човек по абсолютно непредсказуем начин. „Направи света какъвто желаеш — каза ми той. — Не приемай по-малко от онова, което искаш да получиш“ и… пръсни на парчета всичко, което се изпречи на пътя ти. Въоръжени с тази мисъл, повечето хора сигурно биха могли да сътворят от живота си нещо, чиято кулминация да бъде някакво подобие на душевен мир. Защото съветът беше добър и даден с най-добри намерения.

Но старецът просто се беше излъгал в мен.

Към два след полунощ бях обратно на 8-и и залитайки се отправих към заведението на Хауи. Докато бях седял в един бар на 30-и етаж, някак неочаквано си бях спомнил тялото на Мал, бях си го представил като колона ситни, подобни на глисти същества, маршируващи към мен и вдигнали табелки с надписи: на една пишеше: „Мал е мъртъв“, на друга — „Сигурно вече се е разплул“. Но когато се вгледах по-отблизо, различих, че съществата са резервни — куцащи, влачещи се на останалите им крайници. Дейвид беше сред тях, Нанюн — също. Създателят на рапта трябва да е бил човек с чувство за хумор. Бях взел съвсем умерена доза, защото след пет години въздържание не знаех колко мога да понеса. Е, установих, че мога да понеса доста повече. Загубиха ми се около два часа, но това беше всичко. Успях да се разтопя, привидяха ми се разни неща, но не загубих представа къде се намирам, а именно в бар с лоша репутация на опасен етаж, с мокра риза от нестигналото до устата ми уиски, с пламнала глава, седнал пред умиращо петнайсетгодишно момиче, тресящо върху съседната маса похабеното си тяло. Бях единственият посетител наблизо до нея, а допреди малко даже не бях забелязал присъствието ѝ. Всички останали в бара се бяха нацепили с опра и с вързани езици разказваха несвързаната история на живота си на всеки, готов да ги изслуша. Бяха потънали в себе си до такава степен, че не знаеха ден ли е, или нощ.

В един момент почувствах нужда да си вървя. Скапвах се прогресивно, а не бях взел достатъчно рапт, за да не ми пука.

Оправих сметката с бармана — беше по-грозен и от задника ми в профил. Шейсет долара по-малко. Опасно наклонен напред, излязох на булеварда. Изгорих си пръста, докато запалвах цигара от почти празния пакет, който нямаше как да не е мой, и сепнато се вгледах в размазаните фигури, щуращи се пред мен. С върховно напрежение успях да фокусирам някои от тях до степен да разбера, че не са нищо важно и по възможно най-приличен начин се устремих към мъжката тоалетна. Влязох вътре, попих петната по дрехите си, изплакнах си устата и се вгледах в отражението си в огледалото. Въздействието на рапта започваше да отминава и звуковата мъгла пред мен ставаше все по-прозрачна. Реших, че вече съм наред, и кухо се изсмях на образа си. Само споменът за това как се бях надрусал бе по-отрезвяващ, отколкото например, ако ме бяха прибрали и полицейски участък.

Взех асансьора до 8-и и с клатушкане поех по гъмжащата от нормални хора главна улица. Мозъкът ми беше застинал в перфектен баланс между желанието и нежеланието да направя дори малка крачка към това да реша как да постъпя по отношение на каквото и да било. Така е с рапта: отнася те точно по средата между многото съществуващи възможности, в мястото, където всичко и нищо няма значение и където можеш удобно да се скриеш. Озовеш ли се там, сгушен и мъртъв, никога няма да поискаш да си тръгнеш. Подминах двойка звучно целуващи се младежи. Звукът хвърляше жълти искри върху общия мръсножълт фон. Чувах някакъв разговор на миля от мен, а може би мозъкът ми си го измисляше и недоволно мърмореше на себе си. Разговорът в никакъв случай не беше интересен, но това следваше да се очаква. Усещах и смътен страх от нещо неконкретно, но и това беше в реда на нещата. Не възразявам срещу мъничко страх — моят стар приятел.

Бях на един-два завоя от Хауи, когато изведнъж установих, че стоя клекнал до стената на една сграда, без никакъв спомен как съм се озовал там. Вдигнах поглед и видях минаващите да ме гледат леко развеселени. Поех дълбоко въздух с треперещи гърди и осъзнах, че държа ръката си в джоба и стискам пистолета. Това може би трябваше да ме успокои, да ме увери, че по някакво чудо още не съм загубил старите си рефлекси. Не стана така. По-скоро се почувствах крайно зле. Улицата край мен престана да съществува и без да мисля, плъзнах гръб надолу по стената. Сърцето ми тежко заби, по челото и врата ми изби незнайно от къде появила се пот. Зеленината по тавана се помръдна в синхрон и през нея се откри тъмно небе с периферия, обхваната от горещи течни оранжеви пламъци. Чувах нещо… далечни викове, сирена… но ми трябваше известно време да схвана, че шумът идва от вътрешността на главата ми. И тогава се усетих, че си повтарям изречение — нещо за скокове от стената и някаква планина.

Изправих се разтреперан — изглежда, раптът съвсем не бе толкова слаб, колкото ми се бе сторило в началото — и тръгнах да търся бира, за да се успокоя. Забелязах; че съм гладен, и си спомних, че не съм ял от два дни. Останалата част от пътя прекарах в анализирането на седемнайсетте възможни начина да се приготви сандвич, като се изхожда от три комплекса променливи: подправките, относителните количества маруля, туршия, домати и лук, и броя подложки — не повече от три. Когато се добрах до Хауи, имах желанието да си ги поръчам всичките.

Хауи седеше на бара, съзерцаваше посетителите с благ поглед и слушаше с едно ухо оркестъра в ъгъла. За разлика от досега, този път бе претъпкано. Стори ми се, че цяла вечност си пробивам път през горещата шумна хорска тълпа, без да изпускам от поглед Хауи. Пред него имаше голямо парче кашкавал и буркан с нарязани на ситно мариновани чушки и той режеше резенчета от кашкавала и слагаше върху тях по лъжичка чушчици. След всяка маневра ловко пъхаше резултата в устата си и без забавяне започваше операцията отначало. Правеше го бързо и умело, сякаш се състезаваше с невидим за мен съперник, и методичността му просто ме побъркваше.

Когато стигнах до бара, той ме погледна и попита:

— Купи ли вече камиона?

— Не — търпеливо отговорих аз и направих знак на бармана да донесе бира.

— Знаех си — отбеляза той с пълна уста. — И престани да отбягваш погледа ми, видях зениците ти още като влезе. Е, добре завърнал се, Джек. Искаш ли още?

— Не. — Тази дума започваше да ми се нрави все повече. Изглеждаше напълно достатъчна да опише всичките ми настоящи нужди. Готвех се да отпия мощна глътка от бирата си, когато долната ми челюст провисна. — Ти какво правиш тук?

Въпросът ми беше отправен към жената, която седеше зад Хауи. Роклята ѝ бе червена вместо синя, но иначе си бе облечена точно както я бях видял предишния път. Това бе жената, на която се бях натъкнал в женската тоалетна при първото ми влизане в Ню Ричмънд. Познах я може би само защото правеше същото, което бе правила и при онази среща — оправяше си линията на червилото. Поради тази причина ми отговори Хауи:

— Това е Ниърли — обясни той. — Моя служителка.

Не се поинтересувах какви по-точно са ѝ задълженията. Спомних тогавашния си извод. Тя вдигна поглед, намигна ми и едва доловимото проблясване в дъното на дясното ѝ око потвърди предположението ми. Но също ми припомни колко красива ми се бе сторила тогава. Не бях сбъркал — и сега я намирах за красива.

— Здрасти — казах аз и Хауи се изсмя.

— Е, Джек няма да те омае с разговори — каза той, поклати глава, след което ненадейно извади нещо от джоба си и го плесна на бара. — Нито пък е един от доверените ми доставчици.

Взех предмета и го разгледах. Беше RAM-чипът, който му бях продал вчера. При сегашното ми състояние изглеждаше доста по-различен. Струваше ми се, че различавам движещите се под чистия перспекс потоци данни — единици и нули, скачащи напред-назад.

— Какво му има? — недоумяващо попитах аз.

— Вероятно нищо. Само дето не е памет.

— Дявол да го вземе… Значи трябва да ти върна парите. — Разполагах с около стотина долара, пръснати из всичките ми джобове. — Е… ще се оправим — безпомощно завърших аз и пуснах чипа в джоба си.

Хауи небрежно махна с ръка, за да покаже, че пет пари не дава, и настроението ми се приповдигна. Ето, такъв човек бях аз: вместо да мисля за резервните, се безпокоях момичето на Хауи да не ме вземе за идиот. Липса на светски опит, предполагам. Не ѝ личеше да се е разочаровала в мен, но от друга страна, жени с нейния умствен багаж вероятно си мислеха, че „Ебола“ е някаква простуда.

— Идва да те търси един, Джек — каза Хауи и завинти капачката на буркана с чушките.

— Кой? — намръщих се аз.

— Не знам. Не ми каза. Едър мъжага, със сини лампички в главата. — Хауи говореше съвсем сериозно. — Не ми се стори, че носи добри новини.

Спомних си дилъра при Портала — онзи, който бе скрил тялото на наемния убиец. Без да знам защо, изведнъж ме побиха тръпки.

— Какво искаше?

— Да те види. Остави ти някакъв пакет. — Хауи вдигна брадичка, за да направи знак на бармана, който се пресегна под плота и извади кубичен кашон с дължина на ръба около една стъпка. Сложи го пред мен и аз го изгледах.

— Страхотно. Подарък — обади се Ниърли с леко уморен, но силен глас. — Няма ли да го отвориш?

— Къде е Суедж? — попитах аз.

— Отзад — успокои ме Хауи. — Яде фасул с ориз.

— Скоро проверявал ли си я?

— Не, защо? Какво има?

Взех пакета и бързо го отнесох в един по-спокоен кът на бара. Беше тежък, вътре явно имаше нещо масивно и цяло. Захванах се да го отварям и чух Хауи да изпраща Дат да провери Суедж. Времето сякаш ускори своя ход и се стрелна към нещо, все още невидимо за мен.

Отворих кашона.

— Мамицата му… — прошепна Хауи — бе успял да застане зад гърба ми. Много са нещата, които не би желал да виждаш, когато си взел рапт. Но това тук бе нещо, което никога не би искал да видиш. Нещо толкова ненужно, толкова незащитимо, че очите ми пресъхнаха като от пустинен вятър.

Беше главата на Нанюн.

Хауи гледаше в кашона с отворена уста. След малко бавно обърна глава към мен:

— Кой, по дяволите, е това?

— Една от резервните. Същество, несъумяло да причини нищо лошо никому през целия си мизерен живот. — Без да се усетя, ритнах една от масите и я запратих през залата. След това застинах на място, ледено спокоен и кипящ от жажда за отмъщение. Половината бар се бе вторачил в мен, опитвайки се да реши дали съм опасен, или съм поредният кабаретен експериментатор. — Каза ли шибанякът дали ще се върне?

Хауи поклати глава, все още замаян:

— Не, боже опази.

— В такъв случай ще трябва аз да го намеря — казах аз. Бях не на себе си от гняв и от разяждащото ме чувство на угризение. И друг път съм го забелязвал — има случаи, когато по-висшата част на съзнанието ни се оттегля в почивка, долавяйки, че трябва да остави нещата на първобитното в нас. Човекът със синята глава държеше пленниците и щеше да ги убие. Защо ли? Не знаех. Но ми беше съвсем ясно, че точно това смята да направи и че по всяка вероятност също той е убил Мал. За мен това бе повече от достатъчно.

— Джек? — Обърнах се и видях втурналата се към нас Суедж, следвана по петите от Дат.

— Хауи! — изсъсках аз. — Скрий тоя шибан кашон, по дяволите. — Но Суедж вече го бе видяла, както бе видяла и мен. Тя прекрасно знаеше как изглеждам, когато нещо не е наред.

— Какво има там? — попита тя.

Изведнъж откъм централния вход се разнесе вик и видяхме през него да се втурва Поли с ръка в джоба.

— Хауи — тревожно каза той. — Имаме неприятности.

— Кой?

— Четирима от хората на Виналди.

— Така ли? Че аз съм му платил.

— Май не са дошли за пари. — Погледът на Поли неволно се отклони към мен. — По-скоро…

На Хауи му остана време само да ме попита в какво съм успял да се забъркам този път, когато витрината на бара експлодира, посипвайки с парчета фино натрошено цветно стъкло най-близките посетители. Времето спря ход и се видях в каданс да посягам към Суедж, да я сграбчвам и завъртам така, че да поставя моето тяло между нея и вратата. Видях още ръцете на Хауи и Поли да изваждат тежки пистолети и зърнах лицето на Ниърли с отворена уста — една жена, оставена сама на себе си в момента на истината. Понякога нещата се усложняват рязко в сравнение с ежедневния живот и точно това предстоеше да се случи тук и сега. Без да се замисля какво правя, дръпнах и нея зад себе си.

— Бягай! — изрева Хауи. — Мини отзад.

Но второто му изречение потъна в грохота от пръсването на следващата витрина. На десет крачки от нас, право на улицата, стояха подредени в редица хората на Виналди. Явно се наслаждаваха на всяка секунда, сериозни като деца, подхванали любимата си игра. В бара цареше хаос — крещящата тълпа се опитваше да се измъкне възможно по-скоро оттук.

— Майната ти — казах аз. — Това е мой проблем.

— Избягай поне веднъж в живота си — викна гневно Хауи. — Вземи и Ниърли. — Съвсем неочаквано за мен той ме блъсна в гърдите и се обърна, за да си пробие път с Дат към стоящия до вратата Поли. При вида на тримата решени на всичко мъже осъзнах, че не мога кой знае колко да им помогна. Сграбчих Суедж за ръката.

— Идваш ли? — попитах Ниърли.

— О, да! — отговори тя, без да отмества поглед от подредените на улицата мъже. — Тези хора не ми изглеждат никак забавни.

Проправих си път през паникьосаните посетители, буквално влачейки Суедж след себе си. Ниърли ни следваше по петите. Стигнахме до склада и аз почти без забавяне прибрах малкото ни лични вещи.

— Как се излиза отзад?

— Убий ме, не знам — сви рамене Ниърли. — Да не мислиш, че съм прекарвала времето си тук в сприятеляване с доматите?

Идеше ми да ѝ кажа, че не ми е много в помощ, но точно тогава Суедж посочи към ъгъла в дъното.

— Зад кашоните има врата.

Отворих я предпазливо, готов да използвам пистолета си, надникнах, за да се убедя, че никой не ни причаква, и едва тогава прекрачих навън. Направих енергичен жест към момичетата да ме последват.

След петдесетина крачки уличката завиваше към закусвалня от известна верига. Така и не бях успял да си купя мечтаните хамбургери, но и без това различните комбинации ми се бяха изпарили от главата. Някой друг път, може би. Оттам се стигаше на не по-малко криволичеща улица, превърната в уютен комплекс от магазинчета. Повечето бяха затворени и ние минахме като вихрушка покрай витрини, задръстени със стока. Питах се закъде точно сме тръгнали. Вярно, първата ни грижа бе да се махнем от етажа, но после? Апартаментът на Мал автоматично отпадаше — онзи със сините светлинки прекрасно знаеше къде се намира той.

„Ами ако Нанюн не е първата?“ — мина през ума ми. Не че не ме болеше за нея, аз дори може би я обичах по някакъв труднообясним начин, но бях прекарал много по-дълго със Суедж, Дейвид и Джени. И ако се случеше нещо на тях, знаех, че никога няма да мога да си го простя.

Търговската улица излизаше на булевард и аз закрачих напред по него, слаломирайки между безгрижно разхождащите се пешеходци. Зад нас не се чуваше нищо обезпокоително и прецених, че след като машите на Виналди не бяха имали предвидливостта да наблюдават задния изход, едва ли са разположили хора толкова далеч от заведението на Хауи.

Грешка! Понеже щом стигнахме до първата пряка, чух изстрел и покрай главите ни изсвистя куршум. Ниърли изпищя и аз ги издърпах в малката уличка от другата страна. Бях свикнал да постъпвам така, когато съм сам, а не в компанията на две жени. Поколебах се дали да не пусна едната и да си освободя ръка за пистолета, накрая реших, че скоростта е с приоритет. Зад нас се разнесоха крачки и преследвачът ни започна периодично да ме вика по име. Странно, но може би те държаха да ме заловят жив. Тази мисъл не можа да ме успокои. Никак не исках да бъда залавян.

Малката уличка се пресичаше с друга, по-голяма. В дъното ѝ се виждаше асансьор. Никаква опашка, услужливо отворена врата — Бог бе решил по изключение да застане този път на моя страна. Зад гърба ми се разнасяше тежко дишане — токчетата на Ниърли явно не ѝ помагаха. Хукнахме към асансьора и аз извиках на момичетата да наведат глави. Дотук острите завои ни бяха опазили от изстрели, но сега преследвачът имаше ясна видимост. Тичахме, приведени надве. Вратата на асансьора изглеждаше измамно близко. Разнесе се втори изстрел, нов куршум мина над главите ни и се заби в метала на асансьорната шахта.

— Влизайте — извиках аз. Те скочиха в кабината, а аз се обърнах към преследвача ни. Беше преполовил уличката и сега забавяше ход, държеше пистолета си готов за стрелба.

— Рендал — извика ми той. — Няма къде да отидеш.

— Винаги има къде — прошепнах аз и измъкнах пистолета. Онзи беше спрял и стоеше, без да помръдва, на десетина крачки от мен. — Не можеш да ме спреш. Той иска да ме доставите цял-целеничък.

— Ако му занеса черния ти дроб, това напълно ще го удовлетвори — каза мъжът, но усещах, че ме лъже. Едва ли щяхме да водим този разговор, ако беше иначе. — Дръпни се от асансьора или ще бъда принуден да те гръмна в пишката. Кучките могат да вървят, където си искат — никой не се интересува от тях.

В този момент Ниърли подаде глава от асансьора.

— Еби си майката, куре сплескан — жизнерадостно му извика тя. „Не, тази жена определено не се натиска да ми бъде в помощ“ — помислих си за втори път. Да поставяш под съмнение мъжествеността на бандита е като да разравяш с пръчка змийско гнездо.

Той се прицели в главата ми, явно решил да обясни по-късно, че съм се съпротивлявал препалено енергично. Аз също вдигнах пистолета и отстъпих към асансьора. Внимателно го наблюдавах в очите и виждах как пресмята алтернативите.

— Натисни някой бутон — прошепнах аз, без да свалям пистолета си, насочен към главата на моя противник. Чух щракване зад гърба си, но се задържах още малко и едва в последния момент рязко отстъпих назад. Направих го наистина в последната частица от секундата — вратите бързо се затвориха, като едва не ми защипаха ръцете. Успях само да видя отворената уста на онзи и глупавата му физиономия.

Не особено хитър трик, но от друга страна, и той не беше особено умен.

Частично удовлетворен все пак, аз се обърнах и видях, че се намирам в гора. Осветлението на асансьора необяснимо се концентрира, после отново се разми до степен на бледосинкаво сияние, едва видимо през дърветата. Беше хладно и неприятно влажно, сякаш се бях облякъл в прекалено много дрехи по време на снежна буря.

„Не — помислих си с детински ужас. — Не е възможно да съм тук, не пак! Това не може да бъде!“

Гората обаче се простираше във всички посоки — студена, зловонна и отвратително влажна. Сиянието в далечината определено не бе надежден ориентир — то ту се появяваше, ту изчезваше. Корите на дърветата оставяха впечатлението, че са образувани от стичащи се надолу и застинали вертикални струи, а набраздените им повърхности се търкаха една в друга с гадно лепкав съскащ звук. А може би този звук идваше от движението на потта по собствената ми кожа, лазеща като новообразувана кора от малки течни същества. Наоколо не се виждаше никой и аз тежко преглътнах. Чувствах се, сякаш пропадам към центъра на земята. Бях отрязан, бойната ми част бе избягала през дърветата, сражавайки се по единствения известен ѝ начин: на бегом, виейки в ням ужас, замисляйки се за съдбата ми не повече от секунда, приемайки ме за поредния изчезнал по време на бойни действия. Свалих поглед към изшумоляването под краката ми и видях лица сред окапалите листа — огромни ухилени усти около мен и точно тогава…

Озовах се обратно в носещия се със свистене през етажите асансьор. Кабината бе ярко осветена, остъклена, съвсем реална — асансьор. Ниърли ме гледаше със съмнение.

— Добре ли си, момчето ми? — попита тя. Май продължаваше да ме приема на майтап.

— Не знам — изграчих аз и се огледах, за да се убедя, че наистина всичко е наред.

— Преди секунда ми се стори малко не на себе си. Бих ти предложила да смръкнеш редичка кока, но ти май и така изглеждаш достатъчно особено.

— Спомен — опитах се да ѝ обясня и потръпнах. Един от най-живите, които бях имал. Бръкнах за цигара, запалих я с треперещи пръсти и дръпнах дълбоко, опитвайки се да напомпя колкото може повече дим в дробовете си. Наистина се чувствах ужасно. Суедж ме наблюдаваше някак странно.

— Пушенето в експресен асансьор е забранено — обади се гласът на дроид и Ниърли престорено извъртя очи към тавана.

— Я се шибай — посъветвах го аз и отново всмукнах дълбоко. Щях да изпуша тази цигара, та ако ще и да ме умореше. Асансьорът закова между етажите.

— Няма да мръднем оттук, докато не я изгасиш — осъдително съобщи гласът. — Цигарите причиняват смърт — болести и смърт. Освен това миришат.

— Че какво ти пука на теб? — попита Ниърли и на свой ред запали, явно напук. — Нали нямаш дробове?

— Не, но следващите пътници в този асансьор имат, особено онези от по-горните етажи. Моля, незабавно изгасете всички цигари!

— Къде се намират когнитивните8 ти центрове? — осведомих се аз и с все още подгъващи се пръсти заредих патрон в цевта. — И може ли асансьорът да функционира без тях?

— Да, може — отговори асансьорът с нотка на удивление. — Намирам се зад червения панел отдясно на теб. Защо питаш?

— Защото — обясних му аз, — ако не си затвориш шибаната уста, ще те пръсна на парчета и ще прекарам останалата част от престоя си тук, пушейки с наслаждение. Мога дори да запаля пура. — За да подчертая сериозността на намерението си, вдигнах пистолета в изпънатата си ръка и го насочих в панела, който така услужливо ми беше посочил. — Един безплатен съвет за в бъдеще: помисли, преди да отговаряш искрено на въпроси.

Настъпи кратка пауза, после дроидът отново се обади:

— Полезен съвет и за да се отблагодаря, ще ви разреша да продължите пътуването си според първоначалната заявка. Моля, изчакайте. — Разнесе се леко бучене и асансьорът отново тръгна. — Но ще ви кажа, че се държите невъзпитано.

Изсмях се — късо неуверено излайване, което нямаше нищо общо е веселието. За пръв път от трийсет години някой ми казваше, че съм „невъзпитан“. Обърнах се към Суедж и Ниърли и ги видях да се оглеждат от глава до пети. Суедж по принцип изглежда като ветеран войник, минал през безброй ръкопашни схватки. Осъзнах, че за нея Ниърли е първото същество от женски пол, което не е резерва и което има възможност да разгледа отблизо. Не долових нищо повече от любопитство в това взаимно оглеждане.

— Кой етаж натисна? — попитах аз, колкото да разчупя неловката тишина.

— Шейсет и шести отговори ми тя. — Живея там. Стига ми толкова тази нощ. Прибирам се у дома.

— А ние къде отиваме? — Суедж ме гледаше с твърд поглед. Индикаторът показваше, че наближаваме 40-и етаж.

Обърнах се към Ниърли:

— Може ли Суедж да дойде с теб?

— Разбира се. Имам само една кушетка, но…

— Не! — изкрещя Суедж. — Никъде не отивам. Идвам с теб. Искам да намерим Дейвид и другите. Омръзна ми да ме оставяш по разни места. Ти никога не си се държал така. Винаги беше до мен, а сега изобщо не те виждам.

64. 65.

— Кой е адресът?

— 66/2003 — ъгъла на „Тайсън“ и „Стоунс“.

— Добре, ще се видим по-късно — казах аз, изчаках вратата зад нея да се разтвори и забих пръст в един бутон. — Стой си вкъщи.

Ниърли излезе и аз тласнах Суедж след нея. Тя залитна навън и се обърна към мен в момента, когато вратата започна да се затваря. Лицето ѝ беше като буреносен облак.

Останах сам вътре с лице към вратата, а асансьорът се устреми към 135-и. Опитвах се да не мисля за гората, но не ми се удаваше. Никога преди не се бях пренасял в Междината. Двете секунди, прекарани там, бяха концентрирали в себе си всичко, което се бях опитал да забравя завинаги. Не исках да мисля и за Нанюн, както и за факта, че имаше нещо не наред с главата ѝ освен че бе отделена от тялото.

Например… „неуточнени поражения на лицето“.

Моментното ми състояние не позволяваше да преценя как това променя нещата, макар да бе напълно ясно, че променя всичко из корен. Не знаех къде да търся… синеглавия и някакво вътрешно чувство ми казваше да не се опитвам да го намеря. Междувременно някой друг искаше да намери мен. Бях блъснал Суедж навън, защото импулсивно бях решил да му спестя главоболията като сам го намеря.

Глава 9

Клуб „Мръсник“ можеше да се оприличи на експлозия от тръшкащи се копелдаци, затворени в прилична на обор сграда в центъра на етаж, предназначен за увеселения. Невъзможно бе да натикаш някого вътре, без предварително да си го пресовал до размерите на грахово зърно, и по тази причина подозирам, че когато аз се вмъкнах вътре, някой от другата страна бе изскочил като тапа през прозореца. Масивни тонколони в основата на всяка стена излъчваха могъщ грохот, който се смесваше с какофоничния рев на тълпа от петстотин души. Музиката бе в стил „предиктивен транс“ — ноти и думи, създавани и смесвани в реално време от редицата компютри до далечната стена. Алгоритмите, генериращи текстовете, бяха настроени да го правят, наподобявайки ефекта от различни релаксиращи наркотици, така че колкото повече слушаш, толкова по-лесно можеш да се досетиш какви ще бъдат следващите думи.

Пробих си как да е път с рамо към бара, подпиран от двете страни от умни млади създания. Опашката на бара не беше много дълга, може би защото почти всички тук се бяха нагълтали с някой от „наркотиците на щастието“. Вече умиращите пипалца на рапта, който аз бях взел, все още докосваха периодично различни ъгълчета на мозъка ми и по тази причина не се чувствах особено добре сред блестящи очи и сластни въздишки. Мрачно осъзнавах, че имам нужда от още рапт, но не бива да си го позволявам. С всички сили се опитвах да забравя за момент за резервните. Знаех, че трябва да ги намеря съвсем скоро. Нищо не се бе променило, включително фактът, че нямах представа откъде да започна. Честно казано, не се чувствах в най-добрата си форма, но по-лошото бе, че нямах никакви надежди някога да се почувствам по-добре.

Горилата зад бара ме изгледа безстрастно, изчаквайки ме да проговоря пръв.

— Джони дойде ли? — попитах аз, стараейки се да изглеждам корав пич.

— Кой иска да знае? — попита мъжът. Той се стараеше повече и от мен да изглежда мъжага, но успяваше само да заприлича на лайно в жилетка.

— Очевидно аз, нещастник — отговорих му, без да се впечатлявам. — Щях ли да те питам иначе? Та дойде ли вече, или още не е?

Огромни лапи се вкопчиха в ръцете ми. От двете ми страни стояха биячи на Виналди, а два остри предмета, забити в гърба ми, подсказваха, че са въоръжени. Барманът доволно се ухили.

— Ами че той те чака — съобщи ми ненужно копелето.

Двама типове ме прекараха през тълпата към стъклената стена на отсрещната страна на клуба. Стъклото беше хромирано, за да отразява само телесни цветове, така че в него играеше плетеница от безтелесни ръце и глави. Когато приближихме, в единия край се отвори врата, разкривайки, че става дума за еднопосочно огледало. Блъснаха ме най-безцеремонно в тъмния отвор и пространството зад него.

Качихме се по късо стълбище и се озовахме в голяма стая, разположена по протежение на огледалната стена. Дивани, лавици за книги, професионална аудио-визуална система, зелени и червени светлинки на течнокристални индикатори, блещукащи в полумрака, от който изплува Джаз Гарсия, сграбчи ме за гърлото и ме дръпна напред.

— Внимателно — чу се глас. — Искам да чуя обясненията му, преди да ти позволя да префасонираш характерните черти на тялото му. Повярвай, няма да чакаш дълго.

Гарсия ми стовари един юмрук в лицето, вероятно за да осигури сътрудничеството ми и за да ми даде да разбера как точно стоят нещата. После слабо разхлаби хватката на другата си ръка, ловко ме завъртя и докато се наканя да оценя техниката му, се озовах седнал в дълбоко кресло, поставено да гледа към стената.

Знаех какво ще се случи. Може би Ниърли щеше да се грижи за Суедж. Виждах през полупрозрачното огледало как младежите от другата страна танцуват с такова настървение, сякаш се борят за живота си. „Забавлявайте се — помислих си. — Крещете тези текстове. Така дори няма да чуете изстрела, когато се разнесе.“

Някой бръкна в джобовете на палтото ми, извади пистолета и внимателно го сложи на една маса. След това прекара някакъв детектор около мен. Не се чу алармиращ сигнал, така че човекът кротко се отдръпна и пак се скри от погледа ми. Изчезналият някъде Гарсия се появи и застана зад гърба ми. Всичко беше готово. Чух да се притегля стол и го видях да спира с гръб към мен.

Виналди го яхна и скръсти ръце върху облегалката. Не бях сигурен, но според мен хора като него минават през своеобразен режисьорски курс в началото на кариерата си, за да са сигурни, че ще постигнат желания ефект в ситуации като тази. Реших да запомня и да разпитам Дат в малко вероятния случай, че отново ми се удаде да го видя.

Мина доста време, без той да каже нещо, така че се наложи да направя първата крачка.

— Искал си да ме видиш — отбелязах аз, стараейки се да вложа в гласа си нотка на приятелски интерес.

Джони отново не каза нищо или по-точно продължи да не казва нищо. Между нас се настани пауза, достатъчно дълга, та невинната ми бележка да бъде напълно забравена. Накрая и аз не бях сигурен дали съм я направил. Да, този човек явно държеше шоуто да бъде негово и ничие друго. Примирих се: реших да чакам и да го оставя да прави каквото пожелае.

— Рендал — намери най-сетне той точната дума. — Заслужаваш поздравления. Трябва да ти издигнат статуи. Ти наистина си удивително глупав човек.

— Старая се колкото мога — скромно признах аз и Гарсия ме прасна по тила с дръжката на пистолета. Страшно ме заболя.

Виналди тънко се усмихна.

— И кое те накара да мислиш, че можеш да го направиш?

— Какво да направя? — попитах аз, стискайки очи, за да преодолея болката в главата. — Кажи ми, Джони, какво мислиш, че правя?

— В известен смисъл, хубаво е, че всичките ми проблеми в крайна сметка опират до теб. Казвам „хубаво“, защото си мислех, че съм изправен пред организиран бунт, а сега установявам, че ставало дума за някакво тъпо бивше ченге, решено да умре на всяка цена. Виждам, че отново се издънваш, но не смятай, че това ме изненадва. Знам, че животът няма никаква стойност за теб — това впрочем винаги ти е било проблемът, — но тази нощ Джаз най-сетне ще сложи край на страданията ти.

Вгледах се в него, защото нещо не се връзваше. Причината отчасти бяха думите на Виналди, но по-необичайна бе атмосферата край мен. Мрачно тържествена. Тези типове, изглежда, наистина си мислеха, че слагат край на нещо. Но аз нямах представа какво е то.

— За какво говориш? — попитах го искрено заинтригуван. — Та аз даже не съм започнал да се опитвам да те унищожа. Бъди сигурен, че когато се захвана, ще си напълно наясно какво става и няма да имаш време за разговори като този. Не за друго, ами защото ще си прекалено ангажиран да изчовъркваш куршумите от лицето си.

Очаквах втория удар отзад, но той пак ме изненада със силата си. Главата ми отскочи напред и аз взех решение да се държа по-внимателно. Още два удара като този и щях да загубя съзнание, а още не бях започнал да се държа грубо и предизвикателно.

— Петима от най-близките ми помощници са убити — каза Виналди. — И ти се опитваш да ми кажеш, че нямаш нищо общо с това?

Този път наистина го изгледах слисано.

— Абсолютно нищо.

Виналди се засмя без никаква следа от веселие.

— Джаз позна, че ще кажеш така. Аз бях на мнение, че ще имаш разума да проумееш положението, в което се намираш, и ще кажеш истината, но Джаз заяви, че си по-глупав.

— Е, Джаз няма как да не знае — не се сдържах аз. — Нали той е мерилото.

Нов удар в тила ми, този път съпроводен с фойерверк от искри, изскочил от дясното ми око. Много внимателно поведение, няма що. Разтърсих глава и се вгледах през стената с надеждата да фокусирам погледа си върху нещо по-приятно. Успях след известно време. Тълпата отвън продължаваше да подскача, но край входната врата нещо ставаше.

Опитах да се концентрирам и да разбера какво всъщност става тук. Виналди явно мислеше, че аз съм онзи, който е пречукал хората му. Този човек беше луд.

— Ама ти си луд — изказах без забавяне мисълта си на глас. — Нима мислиш, че съм тръгнал да се главоболя с твоите кретени?

— Безсмислено е да отричаш.

— Както сам каза, аз вече не съм полицай. Нямам никакъв проблем с тях, които и да са те. Единственият ми проблем си ти.

— Да, знам, и затова се опитваш да ме изработиш отвън навътре. Бавна смърт, нали? Амбиция, достойна за възхищение.

— Съгласен съм, но не става дума за мен. Та аз даже не бях в града, когато са станали първите убийства.

Виналди се усмихна, този път искрено.

— Надявам се не мислиш, че съм готов да повярвам дори и на една твоя дума?

— И ще сбъркаш, защото казвам истината. Помисли върху още нещо: ако не съм аз, значи някой друг се опитва да те събори.

Без да сваля поглед от мен, Виналди направи знак към тъмнината зад себе си. Биячът, който ме беше обискирал, изникна оттам. Носеше нещо. С периферното си зрение долавях, че в клуба става нещо, но вниманието ми бе приковано към събитията тук.

Пред мен беше оставен нов кашон.

Скочих към него, но Джаз и друг от бандитите ме дръпнаха обратно на стола и този път натиснаха ръцете ми, за да ми попречат да стана.

— Какво има там, по дяволите? — изкрещях аз. — Ако е Джени или Дейвид, ще ви убия до един като гадни шибани кучета! — Джаз и колегата му сърдечно се разсмяха, защото аз не бях в положение да причиня никому нищо.

Секунда по-късно атмосферата рязко се промени. Виналди странно ме изгледа:

— Какви ги говориш?

— Не се шегувам, Виналди — ако е Дейвид или Джени, смятай се за покойник. — Раптът в главата ми най-сетне се бе изчистил, така че вече напълно осъзнавах смъртта на Нанюн и просто не можех да се овладея. — Каквото и да ми коства, ти си мъртъв!

Виналди се намръщи още по-силно.

— Нищо не знам нито за Дейвид, нито за Джени. Номера ли се опитваш да ми въртиш, Рендал?

Изгледах го без грам представа какво означава всичко това.

Поех дълбоко въздух и попитах:

— Какво има в кашона?

— Някой, с когото си бил видян да разговаряш вчера. — Виналди кимна на бияча да отвори кашона. Видях какво има в него още преди да го наклони към мен и облекчението ми нямаше граници.

Беше онзи от „Минимарт“-а.

— Донесоха ни го само преди час. Това е причината, за да те приберем, Рендал. Идваш тук, нахълтваш в дома ми, причиняваш ми неприятности, но аз въпреки всичко си казах: „Да го пуснем това момче, а?“ После ми донасят това и вече се наложи да преосмислям.

— Джони — казах му, — изслушай ме. Вярно, бях в магазина на този тип и той ме позна. Но това беше всичко. Не съм взривявал магазина му, още по-малко съм му рязал главата. Имам си достатъчно проблеми и без него — тогава само исках да се махна от града колкото се може по-бързо. Но ето че преди час и на нас ни донесоха в бара на Хауи точно същия кашон, само че с главата на моя приятелка.

— На кого ги разправяш тези? — обади се Джаз. — Шефе, защо не ме оставиш да пречукам този нещастник? Ще го направя толкова бавно, колкото кажеш.

Виналди махна на Джаз да се дръпне и внимателно ме погледна. Някъде в дъното на стаята се разнесе сигнала на бийпър, но никой не му обърна внимание. Хвърлих поглед към тълпата от другата страна на стената, трескаво разсъждавайки с какво бих могъл да го убедя. Нещо там привлече погледа ми, но изчезна, докато се вгледам. Мислите ми бясно се завъртяха, опитвайки се да вместят събитията в някаква рамка. Напразно.

— Нещо става — бързо изрекох аз, без да преставам да мисля. — Някой уби Мал, може би търсейки мен, а може би не. Но и той е бил тяхна цел, заради някои от убийствата, които е разследвал. Снощи дойдох при теб, защото мислех, че са твоя работа или най-малкото си платил някому да ги похарчат.

— Казах ти вече, нещастник, че не убивам жени, освен при много особени обстоятелства.

— Но някой го е направил, а онези две жени са били свързани с теб, нали така? Не знам, може би същото се отнася и до останалите три. Точно както и убитите ти момчета — всички те по един или друг начин имат отношение все към теб. Но същият човек е убил и Нанюн.

Виналди се канеше да ме попита коя е тази Нанюн, когато бийпърът настойчиво иззвъня отново, този път сякаш по-настоятелно. Той гневно се обърна:

— Боже господи, там сте четирима — не може ли един от вас да се обади? — После пак се обърна към мен и аз съвсем ясно видях как достойният му за уважение интелект обработва казаното от мен. Кой знае, може би щеше да намери отговора. Надявах се да е в състояние. Може би дори щеше да го сподели с мен. — Та кой…

Някакво изшумоляване. Не го чух, по-скоро го усетих. В мозъка си, точно както в асансьора. Вратът ми изстина, извърнах глава, за да погледна през огледалната стена, и неочаквано за себе си се досетих какво бях видял с периферното си зрение преди малко.

— Той е тук — казах аз.

— Шефе — извика момчето при невидимото писалище. — Някой отвън се е разбеснял. — Имах време за още само миг deja vu9 и после небето се срина връз главите ни. Джаз и останалите с ругатни се хвърлиха към пистолетите си.

— Кой е тук? — попита объркан Виналди, но аз нямах време да му отговоря, защото вратата се отвори и простият му въпрос получи възможно най-изчерпателния отговор.

Мъжът със сините лампички в главата.

Той спокойно затвори вратата и стреля. Джаз бе отхвърлен назад от попадение в ръката. Останалите гардове забравиха всичкото си специално обучение и се втренчиха в мъжа, хипнотизирани от мигащите сини светлинки.

— Здрасти, Джони — подметна мъжагата, насочвайки пистолета си към Виналди. — Добре изглеждаш. Помниш ли ме?

Може би за пръв път в целия си живот Виналди напълно бе загубил дар слово. Той изгледа мъжа със свъсени вежди, явно без да усеща петното на лазерния прицел върху челото си.

— Ами да приключваме — въздъхна мъжът, натисна спусъка и в същия миг аз направих нещо напълно неочаквано и за себе си. Без да се замисля, обхванах с крака тежкия стол, на който седях, хвърлих се към Виналди, стоварих се върху неговия стол и двамата рухнахме на пода. Куршумът изсвистя над главите ни. Виналди продължаваше да не изпуска от погледа си мъжа със светлинките.

Той, изглежда, забеляза присъствието ми чак сега и доволно се засмя.

— Ха, и Джек бил тук — зарадва се убиецът, отклонявайки само за миг пистолета си настрани, за да убие още един от гардовете на Виналди. — Каква щастлива случайност. Има хора, които доста са ти ядосани. Двамата с теб трябва да си поговорим.

Бях на противоположно мнение, така че се хвърлих към масата, прекатурих я и съборих пистолета си, който се плъзна към стената. Джони вече бе възвърнал хладнокръвието си и посягаше към своя пистолет, но всичко това се развиваше отчайващо бавно.

За наше щастие вратата с трясък се отвори и през нея нахлуха петима от бандитите на Виналди — същите, които бяха дошли за мен в бара на Хауи. Мъжът акробатично скочи встрани и аз отново чух познатото ми изшумоляване — нещо като паяци, ходещи по изсъхнали листа. Миг по късно чувах вече само пукотевицата на кръстосания огън, защото всички намиращи се в стаята започнаха да стрелят безразборно един срещу друг. Шмугнах се зад дивана, за да прибера пистолета си от пода.

Никога не съм си падал по затворените помещения и тесните места. Обърнах се и стрелях право в огледалната стена.

Резултатът нямаше нищо общо с разбитите витрини на бара на Хауи. Онова там беше обикновено стъкло. Това тук имаше вградена в него електроника, така че се напука с протяжен писък. Миг по-късно огромно парче се отчупи и се стовари в залата, отваряйки дупка към запотените танцьори.

Сграбчих преобърнатата маса, вдигнах я и бързо се отправих навън под нейно прикритие, плъзгайки я към дупката в стъклото. Всички около мен изглеждаха заети с това да се убиват взаимно. Виналди беше коленичил до стената зад тялото на един от убитите гардове и стреляше в мелето при вратата.

„И все пак ще те убия“ — обещах си аз и скочих през стената в тълпата от другата страна. Никой от танцьорите не бе разбрал за случилото се, защото тътенът на музиката и ревът на проблясващите по мониторите текстове бяха заглушили стрелбата. Пробих си път, изхвръкнах запъхтян на улицата и хукнах към асансьорите.

— Какво се е случило, по дяволите?

Минах странично покрай Ниърли и влязох в апартамента ѝ. Беше полутъмно — единственото индиректно осветление бе от разположени ниско над пода лампи. Можеше да се предполага, че тя не „работи“ тук, в жилището си, макар някои вещи — телевизорът, част от мебелировката, огромният декоративен дисплей върху отсрещната стена — да подсказваха, че върти добър бизнес на друго място. Суедж бе седнала на пода с чаша кафе пред себе си. Като ме видя, скочи изплашено.

— Какво? — попитах аз, огледах се и установих, че нечия кръв е изплескала буквално всичките ми дрехи. — Не е моя — успокоих ги, прегърнах Суедж и я притиснах към себе си.

Когато се разделихме, Ниърли ми подаде чаша кафе.

— Нямаме време — казах аз.

— За толкова имаме — настоя тя, буквално натика чашата в ръцете ми и веднага я пусна, принуждавайки ме да я хвана. Подчиних се, но не чувствах пръстите си. — Никъде няма да ходиш… сега. Седни и не говори.

Не знам как стана, но след малко седях на стол. Цялото тяло ме болеше, без да мога да посоча конкретно място. Низходящата фаза на рапта. За сметка на това главата ме пилеше съвсем конкретно. И все пак трябваше да се махнем оттук. Къде, не знаех.

Ниърли четеше мислите ми без никакъв проблем.

— И къде ще отидеш? При Хауи всичко е наред — позвънихме му. — Но барът му поне за известно време няма да е особено популярен.

— Излагаме те на риск с нашето присъствие тук — обясних аз. — Не искам да правя това. Аз даже не те познавам.

— Много мило от твоя страна и недей да мислиш, че не го оценявам, но според мен в момента си доста изморен и ако трябва да преценяваш какво да правиш по-нататък, това би било като да изкатериш много висока планина. — Изгледах я безмълвно, защото нещо в думите ѝ ми се стори познато. — Докато не съм забравила… — продължи тя с извинителен тон, — Хауи попита какво да прави с кашона. Искаш ли да го запази, защото иначе… нали разбираш, това не е най-добрият вид сувенир.

— Какво имаше в кашона? — попита Суедж. Погледнах я и почувствах, че не мога да я излъжа.

— Част от Нанюн. Съжалявам, Суедж.

Погледът ѝ се замъгли и тя кимна.

— Голяма част?

— Достатъчно голяма — отговорих аз и… — какъв ужас! — едва потиснах прозявката си. Суедж като че ли не забеляза. Главата ми бе странно лека. „Как иначе след толкова адреналин?“ — помислих си.

— Знаеш ли къде е Дейвид? — поинтересува се Суедж. Гледаше в пода.

— Не — отговорих ѝ аз. — Но знам кой го е отвлякъл него и другите.

— Някой от „СейфтиНет“ ли?

— Не знам откъде е — признах аз, макар да усещах, че би следвало да знам. Имах чувството, че нещо ми се губи. Винаги се дразня, когато го изпитвам. Иска ми се то, каквото и да е, да излезе на открито и да каже каквото има да казва, вместо да се заравя в тъмните сенки на подсъзнанието ми. Сигурно това е резултатът от вземането на прекалено много наркотици… прекалено често… и прекалено дълго. Деца, поучете се, не живейте така. Прозях се отново и съвсем определено осъзнах: не, нещо не беше наред. Погледнах в чашата си — погледът ми се разфокусираше, но добре видях, че съм си изпил кафето.

— Какво ми направи? — недоверчиво попитах аз.

— Нищо лошо, и идеята не е само моя — отговори Ниърли. — Малко успокоително.

— Ти работиш за тях — успя да се превърти дебелото нещо в устата ми, което сигурно бе език. Стените плавно се спускаха към пода.

— Не работя за никого — каза тя, стана и донесе одеяло — Това е положението. Имаш нужда от малко сън. Твоите майки ще се погрижат за теб.

Последното, което съзнанието ми успя да регистрира, беше Суедж: тя се премести до мен и ми зашепна нещо на тунелен жаргон. Виждах и лицето на Ниърли — малко по-далече, с чиста кожа и големи очи, обрамчено от пищна кестенява коса.

„Красива е — реших отново аз. — Жалко, че ме убива.“ Но тази мисъл някак странно се връзваше с живота изобщо.

Събудих се, защото тялото ми силно се тресеше, но това не продължи дълго. Десет минути по-късно благодарение на чашата кафе, открадната от безукорно поддържаната кухня на Ниърли, вече бях наред. В известен смисъл изживяването бе носталгично, но не бих го препоръчал никому.

Апартаментът бе празен, но една бележка в банята ми каза къде са отишли: „Взех си почивен ден — беше написано с твърд почерк. — Отиваме на пазар по Индиго Драйв.“ Под това Суедж с разкривени букви бе добавила: „Да се видим? ps Казала на Ниърли.“

Взех си душ, без да преставам да сипя проклятия. Знаех, че трябва да съм благодарен на Ниърли, че се бе погрижила за Суедж снощи, но не трябваше да излизат сами. Освен това се сърдех, че ме бяха изработили, макар сега да се чувствах много по-добре. Не че лицето, което виждах в огледалото, можеше да се причисли към човешкия род, но вече поне напомняше някои сродни животински видове. Върнах се в дневната и открих купчина мъжки дрехи, подредени грижливо и несъмнено предназначени за мен. Размерът беше моят: черен костюм и риза в среднощно синьо. Доста по-официално от обичайното ми облекло и макар да нямах представа откъде са се появили, все пак ги облякох, скрих ги под палтото си и излязох от апартамента, без да се разделям с втората си чаша кафе. Добре де, какво като се бях накиприл така? За мен тези неща са без значение. От друга страна, можех ли да изляза на „Индиго Драйв“, опръскан с чужда кръв?

Асансьорът ме качи на 98-и и след малко вече бях в самото начало на известната търговска улица. Беше единайсет и по бързото увеличаване на навалицата със закъснение се досетих, че е събота. Да излезеш на „Индиго Драйв“ е въпрос на чест за живеещите под стотния етаж. В оригиналния „Мегамол“ сдвоеният 94/95-и е възможно най-престижната търговска зона, може би защото се намира в самото сърце на въздушния кораб. Дълги редици бижутерийни магазинчета украсяват естакадите с основните магазини, симпатични малки кафета и ресторанти, без нито един бар наоколо. Макар най-скъпите бутици отдавна да се бяха изнесли над 130-и, „Индиго Драйв“ си беше все тук. Това бе най-доброто място за пазар, без да се налага да ти издават пропуск за по-горните етажи, а и стоките бяха далеч по-евтини. За хората от 70-и до 120-и „Индиго Драйв“ бе единственото мислимо място за сериозен пазар.

Шлях се по главната улица близо час, оглеждах се за момичетата, но най-вече се наслаждавах на това, че никой не се опитва да ме застреля. Познах някои от старите магазини, но видях, че има и много промени, и точно последното ме накара да се чувствам като че ли никога не съм бил тук. В един момент видях напред в тълпата лице, което ми заприлича на това на Суедж, и ускорих ход. Тя изчезна в магазин за дрехи след Ниърли, но не чак толкова бързо, че да не забележа изражението ѝ: широка усмивка и грейнали очи. Поспрях — исках да им дам повече време, и се задържах отвън, колкото да си доизпуша цигарата.

Когато влязох, първото нещо, което направих напълно автоматично, без да се замисля, бе да взема „МаксУъркс“. Едва когато вече държах малкото незавършено устройство в ръцете си, осъзнах какво съм сторил и спрях закован още на вратата, гледайки полуготовата конструкция от чипове и компоненти. Хората ме заобикаляха с недоволни подмятания, но аз не ги чувах. Спомних се отчетливо какво се прави с онова, което държах, но накрая го върнах на мястото му, обърнах се рязко и излязох от магазина.

Озовах се отвън, спрях отново и останах така, вперил поглед напред, без да виждам нищо. Всичко ми изглеждаше променено, сякаш по някакъв трудновъобразим начин миналото се бе оженило за настоящето. Докато стоях така, стори ми се, че едно дете погалва ръката ми със своята, но когато се огледах, нямаше такова нещо. Не знам, може и да беше съвпадение, а може би най-сетне осъзнавах, че отсега нататък нещата ще бъдат такива. Неуверено отидох до една скамейка и седнах, стараейки се да не гледам щанда с „МаксУъркс“ до самия вход на магазина. Замислих се за Хена и за миналото по начин, по който не го бях правил след като всичко така трагично се бе променило.

Спомних си как — като всеки женен мъж на този свят — се бях влачил след жена си по магазините за дрехи, как бях чакал замаян от скука някъде по средата и как периодично бях кимал на нещата, които тя ми донасяше за одобрение. Чанта, рокля, някакви обувки. Как не можех да видя разликата между тях и как, пак подобно на всички събратя по нещастие, се бях разтушавал с „МаксУъркс“, за да се преборя с досадата.

Преди петдесетина години бащата на Арлонд Максен също така вървял след жена си из магазини като тези и веднъж не щеш ли в главата му пламнала крушката на гениална мисъл. Точно в онзи момент той бил готов на всичко, за да може някак времето да минава по-бързо, и сигурно тогава осъзнал, че не е сам в своето нещастие. „Боже колко живи мъртъвци — помислил той като се огледал и видял умиращите от скука съпрузи, влачещи се след жените си. — Боже, колко похабени човекочасове.“

Решил, че може да им даде нещо.

Така се родил „МаксУъркс“. Малък щанд във всеки женски магазин, с наредени на него компоненти и полузавършени продукти. Влизаш след жена си или приятелката си в любимия ѝ магазин и вземаш едно от устройствата. В онези първи години Максен поставял за щандистки ослепителни красавици, но след време това се превърнало в толкова силен навик, че хубавиците станали излишни. Вървиш след жена си покрай щандове, рафтове и километри окачени дрехи и правиш нещо с устройството — обикновени, не сложни операции, — подхващайки нещата оттам, където ги е оставил последният преди теб. На излизане оставяш блока на мястото му, за да бъде на разположение на следващия нещастник. Когато работата приключи, устройството се прибира, но на негово място се появява ново и така на щанда винаги има избор.

Олицетворение на разбиранията на Хауи за начин на вършене на бизнес. Перфектен замисъл, откъдето и да го погледнеш. Избавление от скуката за мъжете, по-малко въздишки на досада, които жените да се правят, че не са чули, и… безплатна работна ръка на „Максен Корпорейшън“, по-евтина даже от дроидите. Трийсет години по-късно той бил най-богатият човек в Ню Ричмънд, а сега най-малкият му син бе наследил всичко.

Такава е историята за онези от вас, които се интересуват, но аз не си мислех за тези неща. Влизането в магазина беше като избърсване с чиста кърпа на почернял от времето прозорец. Следата след минаването на кърпата все още беше мръсна, но стъклото под нея бе станало достатъчно прозрачно, за да ми разкрие спомени, загубени в тъмнината на миналото. Толкова усилия бях положил да не мисля за тези неща. Нито за ужаса накрая, нито за времето преди това. Миналото си е минало, особено когато става дума за лошото. Но не само лошото — добрите и лошите спомени нараняват по различен начин, но причиняват болка, нали?

Какво не бих дал в този момент да можех да се влача след Хена в магазин за обувки и да наблюдавам радостната ѝ възбуда, да забелязвам преценяващия ѝ поглед и разсеяното докосване на пръстите ѝ до обувките. Невъзможно, разбира се, но ми се прииска да сляза на 72-ри, да вляза в нашия апартамент, да разгледам оставените там дрехи, да ги докосна и да си спомня дните, когато са били купувани. Да се пренеса назад във всеки отделен ден и този път да не сумтя и да не се прозявам, да не си губя времето с „МаксУъркс“, а да бъда с нея и да съпреживявам всяка минута. Толкова минути, толкова часове, толкова дни… всички пропилени. За да дойде краят, след който тя повече никога нямаше да се върне. Никой не можеше да ми отнеме това време.

Някой изписка от възторг, аз вдигнах поглед към входа на магазина и видях Суедж да тича към мен. Трябваше ми известно време да я позная. Не помнех лицето ѝ някога да бе изглеждало така щастливо. А дрехите ѝ… те бяха просто различни. Нямаше ги моите парцалаци — сега беше облечена в тънка лятна рокля в деликатен, преливащ при всяко нейно помръдване десен. Изглеждаше едновременно и по-млада, и по-зряла — приличаше ми на мой познат, който никога не съм виждал. Зад нея идваше Ниърли с лукава усмивка и нов поглед в очите. Суедж се хвърли върху мен, прегърна ме силно, а аз вдигнах над рамото ѝ вежда към Ниърли, която само сви рамене.

— Този месец беше добър — късо обясни тя.

Последва следобед, който беше като летен, макар навън да вилнееше зима. Все още не можех да събера сили да влизам в магазините, но бях щастлив да ги чакам отпред, да пуша, седнал на пейките, да стоя в безистените, да кимам мъдро, когато се наложеше. Палто за Суедж по настояване на Ниърли и малка чантичка в добавка, за да държи в нея личните си принадлежности, които не притежаваше. С почти последните пари от Хауи ѝ купих обувки в тон с роклята. Кафе и сандвичи на площада сред хора, доволни като нас. Очите на Суедж скачаха от един пазарен плик на следващия, погледът ѝ грееше от непозната досега за нея радост.

Трябваше да бягаме, а аз поне трябваше да се опитам да намеря останалите резервни. Някой някъде искаше смъртта ми, а резервните не можеха да разчитат на никой друг, освен мен да се загрижи за съдбата им. Но това беше следобед, който ми се искаше отдавна да съм преживял, и макар вече да бе безнадеждно късно за някаква промяна, поне ми беше приятно. Понякога трябва да приемаме подаръци, защото има неща, които не можем да си подарим сами. Този следобед беше малък подарък от боговете — нещо, което те отдавна ми дължаха. Приех го и не съжалявах.

Глава 10

Много време мина, преди да започна да усещам как стоят работите. Нямах никакво извинение, освен едно: предполагам, просто съм глупав. Но когато отделните фрагменти се наместиха, картината се оказа доста любопитна.

Седяхме в един бар на 67-и, вечерта беше в разгара си, а аз се намирах на един вик разстояние от следваща поръчка. Това е положението. Такъв съм си. Нищо не мога да направя. Барът беше дълъг и старомоден: стените бяха покрити с ламперия, а по ъглите от тавана висяха монитори, от които се чуваше невнятен брътвеж. Някой беше положил специални усилия да сложи течнокристалните монитори в дървени рамки, така че приличаха на стари телевизионни приемници и допълваха атмосферата на една отминала епоха. Постоянните посетители говореха бързо и отсечено и като че ли си прекарваха добре. Аз също, доколкото можех да кажа за себе си.

Двамата с Ниърли пиехме напоително, седнали заедно със Суедж в леко издигнато сепаре странично от централната част на заведението. В главата ми лениво се въртеше мисълта за храна… хм, бургер с размера на Тексас и всички добавки върху него. Ниърли почти беше доизяла салатата си и 20-градусовия резен орехов пай. Поизморени след бурния следобед седяхме и мълчахме — на никой не му се говореше. Бях понаучил някои неща от живота на Ниърли, но не ѝ бях разказал нищо за себе си. Оказа се, че е на двайсет и шест и от четири години се изкачва бавно към големия бизнес. Вярваше, че към трийсетте щяла да има достатъчно, за да излезе от бранша, а аз се опитвах да не си представям как щеше да изглежда тогава. Предположих, че Суедж ѝ беше поразказала някои неща, защото в отношението на Ниърли към мен се долавяше значителна промяна. Трудно ми беше да я дефинирам точно. Струваше ми се, че вече не вижда в мен едрия тип със склонност към насилие и пристрастеност към наркотиците, но не бях съвсем сигурен.

И точно по време на първата пауза в разговора ме осени и първото просветление. В онзи момент гледах неопределено в посока на Суедж, наблюдавайки я как дояжда с апетит своя бургер, как дъвче мощно и как стрелка с очи хората край нас.

И тогава си помислих: а дали тя не е ключът?

Гигантът със сините светлинки сигурно беше част от екипа, убил Мал и отвлякъл резервните. Но когато се бях върнал в жилището на Мал, вместо да бъда пречукан там и на място, той бе спрял изгарящия от желание да го стори плъшок. Изглежда, се бе досещал, че ще се опитам да отмъстя за Мал, и вероятно пак той ме бе задържал в Ню Ричмънд чрез номера със скриването на тялото. Можех да измисля само една възможна причина този човек да иска още да съм жив и в града: все още притежавах нещо, което е бил изпратен да намери, и можеше да го намери само чрез мен.

Той разполагаше с всички резервни, с едно изключение.

— Мой ред е да поръчам — заяви Ниърли, допивайки последната глътка вино в чашата си. — Но най-напред ще отскоча до тоалетната. — Тя ми намигна — жест, който непонятно как задейства по-голямата част от лицето ѝ и горната половина на тялото ѝ. Разбрах, че причината за ставането ѝ е не толкова физиологична, колкото фармацевтична. Проследих я да се отправя към дамската тоалетна и видях, че привлича одобрителните погледи на мъжете. Тя бе живото доказателство, че да си слаба от главата до краката не означава да си по-малко женствена. Междувременно мозъкът ми продължаваше да щрака. За пръв път от няколко дни бях съвсем буден.

Суедж беше важна: не знам дали сама за себе си, или като допълнение към комплекта резервни. Ако беше последното, тогава Нанюн едва ли би свършила така ужасно. Изведнъж повярвах, че онзи, който бе изпратил Сините лампички по следите ни, се интересува основно от Суедж и че сега просто изчаква да го заведа при нея. Криейки я от другите, аз, без да знам, бях постъпил правилно, но разбирах обяснението едва сега. Всъщност всичките ми добри ходове по правило са плод на случайността.

Така, значеше ли това, че той е изпратен от „СейфтиНет“? Не задължително. Някак не можех да повярвам, че една корпорация ще позволи на свой служител да върши работата си по този начин. Губеха ми се още три отговора:

1) В деня, когато избягахме от Фермата, бяха дошли за Джени. Като се вземеха предвид планираните операции, нейната близначка сигурно е била на смъртно легло. Как така сега фокусът се преместваше върху Суедж?

2) Какъв беше проблемът между Сините светлинки и Виналди? Откъде тази неприязън на „СейфтиНет“ към мафиота?

3) Отсечената глава на Нанюн и откраднатият архив на Мал сочеха към Сините светлинки или неговите съобщници като извършители на злодейските убийства с обезобразявания на лицето. Натам сочеше и връзката с Виналди. Защо в такъв случай полицията на Ню Ричмънд бе засекретила работните досиета? Сините светлинки не беше полицай — готов бях да се обзаложа, че това е невъзможно, — но защо тогава се радваше на такава закрила от страна на полицията? Убиецът, когото бях пречукал пред апартамента на Мал, не беше облечен с рапърско яке и бях сигурен, че и Сините светлинки също няма такова. Но това означаваше, че те или са наемни убийци, доведени отвън, или някой е положил сериозни усилия да изглеждат така.

Добър анализ дотук, но с нищо не ми помагаше. Освен да ме кара да чувствам, че напипвам нещо, а това ме правеше незадоволен и неспокоен. Лошото в теорията за Суедж като ключова фигура бе, че тя слагаше черта на останалите резервни. На всичко отгоре с нищо не ми помагаше да разбера каква точно е работата и как да ги намеря. От мозайката липсваше поне още едно голямо парче и докато не разберях как изглежда то, нито можех да тръгна да търся резервните, нито да се погрижа за безопасността на Суедж. Казано накратко, нищо не можех да направя.

Вдигнах очи и видях, че Суедж ме гледа.

— Добре ли си, Джек? — попита ме тя. Спрях да барабаня с пръсти по масата и се усмихнах.

— Разбира се. Как беше бургерът?

— Вкусен — отговори ми тя и на свой ред се усмихна. — По-добър от тези на Ратчет. — Ратчет беше дроид от висша категория, но готвенето не влизаше в списъка на уменията му. От друга страна, излишно бе да се очаква такова нещо от него и даже бе изненадващо, че той все пак бе намирал изход от положението. За пръв път от напускането на Фермата се запитах какво всъщност представляваше този дроид. Почувствах странна меланхолия и самота при мисълта, че едва ли бих могъл да позная в сегашното ѝ състояние машината, спасила живота ми. Изхвърлена на боклука или препрограмирана от компанията — все едно. Мозъкът, който бях познавал, сега положително бе мъртъв като наказание, че си бе позволил да превиши правата си. Помислих си, че на челото ми трябва да бъде изписано предупреждение: „Помисли, преди да станеш част от живота на този човек, защото малко са измъкналите се живи“… Реших, че е време да спра със самосъжалението, защото започваше да ми става досадно и на самия мен.

— Може ли да отидем там? — попита ме Суедж и аз проследих посоката, в която сочеше пръстът ѝ. На един от мониторите беше изобразена планина, огромна и покрита със сняг. Суедж сигурно си мислеше, че тя се намира някъде наблизо до Ню Ричмънд, едва ли не покрай пътя, по който се бяхме спуснали от хълмовете.

— Може би — отговорих аз. И тъкмо се готвех се да кажа нещо по-убедително, когато застинах с полуотворена уста.

Еверест!

— Не си добре — веднага забеляза Суедж. — Виждам по лицето ти. Какво има?

Сетих се какво ми беше подсказала нищо неподозиращата Ниърли снощи. Новинарският материал за някой, който уж открил, че има по-висок връх от Еверест. Сега виждах повторението му.

Но това бяха пълни глупости. Най-високият връх на Земята си беше Еверест. Разбира се.

В мозъка ми започнаха да се отварят и затварят различни вратички. Досетих се за нещо друго: скачането от стени. Или по-скоро скачането през прозорците с нищо друго за компания, освен някакъв прът от фибростъкло. Какво беше това? Имаше ли някакъв смисъл в него?

— Джек, какво има?

Без да ѝ обръщам никакво внимание, погледнах към женската тоалетна. Тълпа новодошли бе уплътнила навалицата пред бара в едновременно полюшваща се хорска маса. Ниърли беше там, далеч от бара, и разговаряше с някакъв мъж. По определени нюанси в поведението ѝ разбрах, че разговорът не е приятен, но не долових основания за опасения.

— Съжалявам, Суедж, но трябва да си тръгваме — казах аз. Суедж се понацупи, но беше разбрала, че нещо не е наред. Стана заедно с мен, изчаках я да си вземе пликовете с покупките и после я пуснах пред себе си през вълнуващата се тълпа.

Когато приближихме до Ниърли, тя вече беше сама.

— Трябва да тръгваме — казах аз. — И то веднага.

Ниърли погледна Суедж, после върна погледа си върху мен.

— Така ли? Кой го казва? Аз още съм жадна. — Сграбчих я за ръката и я дръпнах, съзнавайки, че се държа като неандерталец. Тя се отскубна. — Какво става?

— Кой е най-високият връх на света? — попитах я, полагайки сетни усилия да запазя спокойствие. Ниърли ме изгледа безмълвно. Хората около нас ни притискаха един в друг. — Бързо!

— Ами… Фай. Откриха го неотдавна. Е, печеля ли наградата?

— Не. Точно затова трябва да си вървим — огледах тълпата. Събеседникът на Ниърли беше изчезнал. — Кой беше онзи?

Ниърли се обърка, после се досети кого имам предвид.

— Каза, че ми бил клиент отпреди две години. Искаше да си поиграем тази нощ. Отрязах го. Защо?

— Ти не го ли позна?

— Не, но… как да се изразя? Недей да мислиш, че си запазвам по кичур коса за спомен от всеки.

— Ниърли, повярвай ми! Трябва да се махаме оттук.

Тя поупорства още малко, после се предаде и въздъхна:

— Господи, ти изобщо не си забавен! Тръгнахме към вратата.

Но вече беше много късно. Отново усетих времето да се втурва срещу мен, без да имам представа на какво реагирам. Може би беше някакъв звук от дълбините на тълпата, а може би бях доловил емоцията от нечия раздяла. При всички положения това беше някакво шесто чувство, размърдало се в мен след години дълбок сън. Инстинктивно застанах между Суедж и останалите в бара и изтласках Ниърли към вратата. Извадих скришом пистолета си, усетих Суедж да помръдва зад мен и видях, че Ниърли я е хванала за ръка и я води нанякъде. Не знаех дали ми е повярвала, или е решила по изключение да постъпи както съм ѝ наредил. Каквото и да бе, бях ѝ благодарен.

Изтеглих се няколко крачки надясно, продължавайки да държа пистолета си ниско долу и скрит. Разглеждах лицата на хората и продължавах да се движа по случаен начин — няколко крачки в една посока, после няколко в друга. През цялото време се оглеждах, питайки се къде ли се е скрил. Имах усещането, че се движа през гора от стенещи и извиващи се дървета. Едно време бях много добър в това. Но той явно беше по-добър и от мен.

— Да приключваме — прошепна някой в ухото ми.

Без никакво забавяне, със силно извиване на тялото, изстрелях пета назад и я усетих да се забива в нечий глезен. Извъртях се и вдигнах пистолета. Няколко изненадани лица застинаха със зяпнали усти срещу мен. Онзи беше изчезнал, но сега поне посетителите се стараеха да се махнат от пътя ми. Претърсих с поглед тълпата, без да видя никого, после главата ми сама се обърна към вратата. Мъжът бе успял да се шмугне с котешка ловкост зад гърба ми и сега се намираше на десет стъпки от мен, забързан към Суедж. Не беше Сините светлинки.

Можех да видя почти добралата се до вратата Ниърли, но тя не обръщаше внимание на отчаяните ми жестове. Суедж пък беше извъртяла глава и гледаше в съвсем друга посока — към дървената рамка на вратата. Забравил умението да се провирам през навалица, аз се хвърлих право напред, борейки се с хората, като че ли си пробивах път през гъсти шубраци. Маса ръце, крака и гневни червени лица. И твърди лакти.

Онзи напредваше доста по-бързо от мен и се промъкваше сякаш без никакво затруднение. Имаше нещо в начина му на придвижване — някаква смъртно опасна грациозност, — което ми подсказа, че е бил специално обучаван за такива ситуации. Аз също можех да се похваля с това и някога в миналото може би щях да го догоня. Но не и сега. Онова беше много отдавна.

Осъзнах, че ще се наложи да направя нещо необичайно. Промених курса и се насочих към бара разблъсквайки хората. Скочих на него, без да обръщам внимание на разхвърчалите се под краката ми чаши, изправих се, подхлъзнах се за миг на нещо разлято, извъртях се с лице към тълпата и извиках:

— Спри или ще ти пръсна шибаната глава! — Не беше много оригинално, но това е положението. Някои фрази са като твърдо програмирани в психиката на мъжа. Стане ли нужда, и те изплуват от подсъзнанието, измествайки всичко останало. Онзи явно знаеше тази истина, защото ѝ обърна точно толкова внимание, колкото заслужаваше, и продължи да се приближава към вратата. Тълпата прояви повече благоразумие и се хвърли настрани да ми направи път. Това отвори свободен проход към изхода — точно онова, от което нямах нужда.

„Отлично, Джек — казах си. — Великолепен тактически ход, както обикновено.“

Секунда за вземане на решение. Този тип ми трябваше жив — исках да си поговорим. Но добереше ли се до Суедж, това щеше да сложи край на всичко.

Така че стрелях, безкрайно внимателно.

Куршумът го забърса по врата и го завъртя, но той беше едър мъж и продължи напред. Изстрелях втори куршум в гърба му, хвърлих се от бара, прелетях над няколко изумени глави и се забих право в него. Стоварихме се на пода и около нас веднага се освободи широко пространство. Опитах се да използвам инерцията си и да се претърколя, за да скоча на крака, но той се оказа по-бърз от мен, затисна ме и изтегли собствения си пистолет. Незабавно се извъртях, заработвайки си няколко трески в очите, благодарение на куршума, забил се там, където допреди секунди се бе намирала главата ми.

Реших, че ми писва да бъда мишена из баровете, подпрях се на една ръка, за да се изправяла с другата продължих да стрелям. Проблемът с пистолетите е, че те не убиват толкова бързо, колкото ти се иска. Хората не биват отхвърляни назад в красива дъга. В някои случаи стрелбата само силно ги раздразва. Скочих към него и го хванах за врата, усещайки как пръстите ми се плъзгат в биологията, изсипваща се през дупката там. Обърнах го по гръб, яхнах го през гърдите все още с ръка върху шията му, затиснах ръцете му с колене и насочих пистолета си в челото му. Лицето му беше с тънки черти и неособено чисто, очите бяха дълбоко разположени и тъмни. Под палтото беше облечен в мръсна маскировъчна армейска униформа.

Знаех, че разполагам с много малко време, преди да довтаса полицията, така че опростих нещата:

— Кажи ми кой си и откъде идваш или ще ти пръсна мозъка по пода на долния етаж — казах задъхано. Усещах топлината му да се процежда през пръстите ми.

— Знаеш откъде съм — каза той с уста, от която бликаше кръв. Стори ми се, че се хили.

— Не, не знам — настоях аз. — И трябва да ти кажа, че току-що ми писна. От „СейфтиНет“ ли си, или…?

Той се изсмя, може би за да се освободи от кървавата каша, запълваща дробовете му.

— Какви ги дрънкаш, Рендал? За такива като нас няма луксозно обслужване.

Чух зад гърба си някой да прошепва: „Идват“, и ми стана ясно, че времето ми е свършило. Той нямаше да ми каже нищо. Изправих се, помислих малко и го застрелях в главата. Не много вежливо от моя страна, но и той не бе направил нищо, за да получи най-доброто, на което съм способен.

— Боже господи, какво ти става като се озовеш на обществено място? — изкрещя ми Ниърли. — Да не са те чукали като малък в някой бар? — Явно се бях върнал в преценката ѝ за мен към старото си положение на як дръвник с наркообремененост, а може би бях паднал по-ниско и от това. — Където и да отидеш, повтаря се все едно и също. Не ти ли писна?

— Първо, това може да е убиецът на жените — отговорих аз, докато ги избутвах на улицата. — Второ, може да е убил и Мал. Трето, или той, или неговият приятел са отрязали шибаната глава на Нанюн и, четвърто, повече не искам да говорим за това.

Бяхме изтичали на Втора улица — по-малката от двете основни артерии на 67-и. Чувах воя на сирени в далечината и знаех, че това са носещите се на платформи към бара полицаи от участъка, намиращ се в другата половина на етажа. Платформите са си точно това — четири пръста дебели плочи на въздушна възглавница. Единият полицай управлява, а останалите правят каквото им скимне. Ние се отдалечавахме от бара на максимална скорост и когато видях мигащите червени светлини на платформата да завиват в нашата улица, дръпнах момичетата в първата тясна пряка. Платформата профуча покрай нас като много нисколетяща птица с паразити на гърба и ми хрумна да пожелая на посетителите в бара да не станат жертва на „инцидент“. Ченгето пилот изглеждаше подивяло, а останалите размахваха пистолети като каубои на понесена през бързеите лодка.

Когато се отдалечиха, се върнахме на бегом на булеварда и спринтирахме по него, завихме в друга уличка и се насочихме към незастроеното място в края ѝ. Тук някога бе имало ботаническа градина. Сега беше пущинак, сред който можеха да се забележат потомци на едновремешните редки растителни видове, повечето мъртви и отдавна забравени. По краищата на терена се виждаха жълтите светлини на уличното осветление, но по средата беше тъмно и изоставено.

— Къде отиваме? — на пресекулки попита Ниърли: едва дишаше. — И нали няма да застреляш никого, когато стигнем там? Защото ако е така, аз съм пас и ще отида да гледам някое шоу.

От другата страна се виждаше асансьор. Посочих ѝ го.

— Слизаме в апартамента ти — казах аз, докато тичахме в полумрака. — Има някои неща, които оставих там. После Суедж и аз изчезваме. Вероятно завинаги.

— Божичко, колко хубаво, че се запознахме! — гневно каза Ниърли. — Само не се заблуждавай: като казвам „хубаво“, изобщо не го мисля.

Готвех се да я успокоя някак, но в този миг Суедж буквално замръзна пред мен. Едва не се блъснах в нея, но успях да сменя посоката в последния момент и също спрях, готов да ѝ се скарам.

Не го направих.

Намирахме се в центъра на пущинака, на около двеста крачки от периферията във всички посоки. Сирените все така виеха в далечината, но с изключение на това около нас беше тихо и спокойно. Суедж гледаше пред себе си с отворена уста. Но там нямаше нищо.

— Суедж? — казах. — Какво…

И тогава нещо се материализира в мрака. Първо едва доловимо помръдване, като че ли някакви сенки танцуваха на музика, която не можех да чуя. И все пак до ушите ми достигна едва доловим звук — сякаш множество ръце пляскаха забързано и безкрайно далеч.

През земята премина тръпка и пространството пред нас се разчупи в шум и светлина.

Суедж изкрещя, защото внезапно кой знае откъде се появиха някакви птици — стотици подплашени щастливи оранжеви криле, пърхащи с неистов живот. Оглушително грачене разкъса слуха ни. Живи пламъци се стрелнаха в небето, без да има къде да отидат; движение и шум застинаха в покой, сякаш всичко на този свят трябваше да съдържа в себе си по равно и от двете. Беше невъзможно да се разграничи началото на един писък от това на друг, на една птица от друга.

Незнайно как ръката се Суедж се бе озовала в моята. Момичето ме дърпаше към асансьора. Лицето ѝ бе пребледняло и тя се извиваше, стараейки се да отбегне хвъркатите създания, които не съществуваха. Ниърли само ни гледаше и ни следваше, докато се препъвахме към асансьора. Птиците зад нея се извиваха в невидим полет към небето, носейки се обратно там, откъдето бяха дошли.

Добрахме се до асансьора и вперихме поглед в тъмнината, докато вратите се затваряха, за да ни запечатат в кабината.

— По дяволите, какво ви става, ако мога да попитам? — изкрещя Ниърли и тропна с крак. Без да ѝ обръщам внимание, обхванах Суедж през раменете, защото и двамата имахме нужда от успокоение. Тя трепереше като животинче, хванато в светлината на фаровете и приковано към земята, неспособно да помръдне. Помислих, че е онемяла, но неочаквано тя ме погледна със сините си очи.

— Ти знаеш какво беше — каза тя с глас, който набираше сила по спиралата на ужаса и обвинението. — Ти знаеш.

— Нали видя гората в асансьора преди? — попитах я аз вместо отговор. Тя енергично кимна.

— Кои са те? — изви гласът ѝ. — Откъде са?

— „Ало? Планета Джек, обади се…“ — извика Ниърли, когато вратите се отвориха на 66-и. Беше извън себе си от страх и гняв. — За какво става дума?

— Не си ги видяла? — недоверчиво попита Суедж, а Ниърли я изгледа, сякаш най-сетне бе разбрала, че е прекарала деня в компанията на двама, които би следвало кротко да плетат кошници и да нагъват „Торазин“. Бързо излязох от асансьора с ръка през раменете на Суедж. Опитвах се да разбера какво става, но каквото и да бе, то се случваше прекалено бързо. Някой бе хвърлил последния къс от мозайката в скута ми — огромно позлатено парче, паднало право от небето. Но аз специално бях готов на всичко само и само да се отърва от него, докато не реша какво означава.

— Какво да видя? — попита Ниърли, която едва смогваше да ни следва.

— Птиците — отговорих ѝ аз, но знаех, че просто няма как да ги е видяла. Същото се отнасяше и до Суедж, а ако трябваше да бъдем съвсем точни — и до мен! Тези птици просто не биваше да бъдат там, а това се отнасяше и до гората в асансьора, която бях приел като следствие от рапта. Треперех, без да опитвам да се сдържа, и изобщо не се чувствах корав пич.

— Суедж — казах аз. — В какво се беше загледала на излизане от бара?

— В рамката на вратата — отговори ми тя. — Дървото мърдаше много интересно.

Еверест, скачането от стени, дивите щастливи птици. Всичко водеше към едно място — гората.

Но аз нямах намерение да се връщам там.

Изминахме на бегом по пустите коридори разстоянието от асансьора до ъгъла на „Тайсън“ и „Стоунс“ и се скупчихме пред вратата на Ниърли. Тя трескаво бъркаше за ключовете си, а аз диво се оглеждах. В този момент ключалката се обади:

— Има някой вътре — спокойно оповести тя. — Реших, че може да ви заинтересува.

— Кой? — хлъцна Ниърли, а аз извадих пистолета си. Понякога се питам защо не взема да си го имплантирам хирургически в дланта.

— Не каза — с мек тон отговори ключалката, сякаш мислите ѝ бяха на друго място. — Имаше ключ, така че аз просто нямаше какво да направя.

— Хауи? — попитах аз Ниърли, като се постарах да не изпадам в паника.

Но тя поклати глава и отстъпи назад.

— Той ми е мениджър, не ми е приятел.

Взех ключовете от Ниърли и застанах срещу вратата. Заредих нов пълнител в пистолета. Амунициите ми приключваха, но както се развиваха нещата, скоро нямаше да имам нужда нито от амуниции, нито от нищо.

Ниърли ме дръпна за ръкава.

— Мисля, че вътре не ни чака нищо хубаво. Да идем на друго място. Наистина, чувала съм, че Флорида била…

— Сигурно си права, но трябва да си върна диска на Мал — отговорих ѝ. — Нищо друго не ми е останало от него.

А тя съвсем сериозно каза:

— Разбирам те, уважавам дружбата ви и така нататък, но според мен има ситуации, когато…

Сложих ключа в ключалката и го завъртях.

— Късмет — пожела тя и аз направих първата си крачка в коридора. Откъм спалнята се чуваше лек шум като от стъпки по мокет.

— Кой е там? — поинтересувах се аз. Никакъв отговор. Направих още няколко крачки. — Държа пистолет и съм в много особено настроение — допълних аз за доброто на неизвестния натрапник. — Така че който и да си ти, гледай да не ме ядосаш.

Все така никаква реакция, освен шума от стъпките. Онзи явно нямаше къде да отиде, аз пък не желаех да отстъпвам, така че се наложи да поема дълбоко въздух и да нахълтам в стаята.

Джони Виналди вдигна нетърпеливо поглед и спря да крачи.

— Къде беше досега, по дяволите? — попита той, а аз го изгледах с провиснала челюст.

Ниърли се колебаеше между кафе и редичка кока, накрая избра и двете. Суедж отиде в кухнята, за да ѝ помогне с първото, а аз останах в дневната с Виналди.

— Онзи се измъкна — каза ми той. — Не ме питай как. Беше заобиколен от всички най-кадърни мои момчета, да не говорим за стотиците танцуващи тийнейджъри, но той се изниза като струя дим и не остави и следа.

— И все пак не е успял да те убие — отбелязах аз и запалих цигара. Не бях сигурен, че ми се иска да водя точно този разговор. Събитията ни бяха притиснали един в друг по начин, който не разбирах, но продължавах да искам да го видя мъртъв. Всяко разменено с него изречение ми се струваше предателство. Нямах намерение да си хабя думите.

— Така е, и аз съм бесен от това, както лесно можеш да си представиш, още повече че Джаз — знам, че не преливаш от уважение към него, но той винаги е бил лоялен в добавка към умението си да причинява болка, така че какво бих могъл да направя? — та, казвам, Джаз е в болницата с куршуми на възможно най-неудобните и доста обезпокоителни места. Брат му Тони е мъртъв, а и трима други не са в обичайното си цветущо здраве.

— Току-що убих един, който предполагам е работил заедно с мъжа със светлинките — казах аз. — В един бар на 67-и.

Виналди ме погледна и дори спря да се разхожда неспокойно.

— Впечатлен съм — призна той с подкупваща искреност. — Ние бяхме заедно много дълго време. И мисля, че онези момчета още са там.

— Джони, защо си тук и какво ми говориш? — Продължавах да държа пистолета в ръка и никак не бях сигурен дали няма да го използвам срещу него.

— Познавам онзи, който дойде в клуба ми — каза той и на свой ред запали цигара. Шумът от кухнята идваше сякаш от дълбините на безкрая. — Точно затова знам със сигурност, че не ти си ми изпратил кашона, нито си в основата на неприятностите, които имам напоследък.

— И ще го споделиш ли с мен?

— Жек Ихандим — каза той и внезапно ми се стори остарял. — Знам го от войната.

— Войната? Ти?

— Не помниш ли? „Учението“. И аз съм бил Светлоок.

— Глупости! — изкрещях аз, без да вярвам на нито една негова дума, но той само поклати глава.

— Махнах ги като се върнах. Струваше ми много скъпо и никому не бих пожелал онова, което изживях.

Опитвах се да анализирам нещата, да видя по какъв на чин тази информация променя ситуацията. Трябваше да си призная, че в известен смисъл обясняваше някои събития. Необичайната дистанцираност на Виналди и увереният му стил на живот бяха в пълно съзвучие с това, което ми бе казал. Освен това, той също вземаше рапт, който, както вече съм споменавал, не олицетворява всеобщата представа за приятен начин на прекарване на времето. И някои други нещица също си идваха на мястото.

— Кой е най-високият връх на света? — попитах го.

— Еверест — отговори ми той след кратко намръщване и аз най-сетне приех за истина всичко, което ставаше.

— Преди малко видях птиците. — Гледах го внимателно. Очите му леко се разтвориха. За миг престана да изглежда като най-преуспелия гангстер в Ню Ричмънд, а по-скоро като изплашеното момченце, какъвто е бил в детските си години. Сега вече ми беше много по-трудно да го мразя. Познавах това изражение прекрасно — бях го виждал на собственото си лице преди много години. Освен това вече ми беше невъзможно да се усъмня, че е бил в Междината. Птиците са като малки джобове блатен газ — ярки светлинки, показващи, че нещо невидимо се събира. Виналди нямаше как да разбере това, без да е бил там.

— Боже господи! — прошепна той.

— Да, горе-долу така стоят нещата. Виждал съм и гората. За момент ми се стори, че съм се пренесъл там. През цялото време по новините съобщават за някакъв, който открил връх, по-висок от Еверест. Фай — мисля даже, че не съществува. Между другото, чувал ли си за скачането от стени?

— Да, преди ден-два. Хората скачат… — Виналди неочаквано спря и пак се намръщи. — Почакай малко. Хората не могат да скачат през прозорците си с някакъв прът. Това е просто… нелепо.

— Така е, но аз вчера срещнах един, който го прави — отговорих му аз. — Или поне си мисли, че го прави. — За себе си отбелязах, че Голсън живее в непосредствена близост до апартамент, в който или Ихандим, или негов помощник бяха убили жена.

— Това е Междината, нали? — каза Виналди. — Шибаната Междина. Какво друго? Тя кара хората да си мислят неща, които не са истина.

Казах му, че това сега е истината. Това е утечка — неща, които би трябвало да останат в подсъзнанието, се просмукват в зоната на съзнателното. Сънищата на планетата, проникващи през стената като халюцинации на границата на съня.

— Рендал. — Виналди ме погледна и поклати глава. — Ти просто вземаш прекалено много наркотици.

— По-лошо е от това. — Спомних си малкото животно, което бях видял-недовидял пред апартамента на Шели Латоя. — Тя променя нещата и ги прави реални. — Досетих се за още един факт: Сините светлинки имаше достъп до наркотици. С очите си го бях видял да ги разпределя. Може би Шели Латоя не беше умряла от свръхдоза.

— Защо се случва това? Какво става?

— Ти ми кажи. И започни с Жек Ихандим.

Виналди отмести поглед, но преди да отговори, отиде до декоративния панел, на който бе изобразен пейзаж с планини в далечината, снети с камера някъде високо откъм северната фасада на града. Погледът му беше точно като онзи, който бях зърнал за момент преди малко: спокойно зареян някъде в далечината. „Десеткилометровия поглед“, както му казвахме навремето. Още преди да проговори знаех, че предстои да чуя нещо, за което бе говорил много рядко. А може би и никога.

— Той беше в моята бойна част. Загубихме го.

— Загубили сте го?

Виналди се обърна към мен и думите му потекоха сами.

— Знаеш как е. Бяхме навлезли дълбоко. Не бяхме на себе си от ужас, естествено. Изведнъж ни удариха и лейтенантът окончателно загуби малкото си мозък, а понеже още от самото начало някак не беше духом с нас, всичко остана на моите ръце. Аз обаче не правех разлика между горе и долу.

Кимнах, за да покажа, че разбирам. Наистина разбирах — и то прекрасно.

— Хората се разбягаха, започнаха да ги секат на малки парченца и аз трескаво се засуетих да направя нещо, само че не ми идваше нищо друго наум, освен да наведа глава и да побягна, където ми видят очите. Горе-долу така и стана. Половината от нас намериха смъртта си за десет секунди, а останалите започнахме да се блъскаме един в друг, понеже всеки бягаше в различна посока. Тичахме като луди и накрая се махнахме оттам, щастливи, че сме се отървали, та макар и полуживи. — Виналди спря, сякаш нямаше желание повече да говори.

— И? — подканих го аз.

Той тежко изпусна задържания в гърдите му въздух и прекара ръка през лицето си.

— Ами… някои останаха там.

Седна и погледна настрани. Седях, без да помръдвам, и го гледах втренчено.

— Били са изоставени, така ли?

— Някои не успяха да се върнат с нас, но и не бяха убити.

— Кога разбра това? — попитах аз, защото не разбирах.

— Снощи — каза ми той. — Не знаех до снощи.

— Джони, какво се опитваш да ми кажеш?

— Казвам ти, че Ихандим и някои други са останали в Междината, след като всички други я напуснахме. Той така и не се появи в базовия лагер и не беше с нас, когато ни изтеглиха накрая. Винаги съм смятал, че са мъртви, но както сам видя, снощи той дойде. За мен той си остана в Междината. И е престоял там последните двайсет години.

Знаех, че имаше нещо необичайно в онзи от бара на 67-и, усещах, че живее някакъв живот, който аз вече съм оставил. Само не можех да разбера защо. И още не разбирах защо са му на Ихандим резервните или защо му е точно Суедж. Но знаех, че е прекарал в Междината двайсет години, след като всички останали я бяха напуснали.

И сега беше намерил начин да се върне от света на мъртвите, а адът идваше след него.

Много по-късно, когато Ниърли и Суедж бяха заспали на кушетката, а Виналди и аз мълчаливо седяхме в стаята, аз взех решение, без да казвам нищо. Сложих в джоба си диска на Мал заедно с компютърния чип. Реших, че Ратчет ми го е дал с определена цел, така че сигурно си заслужаваше да го задържа. Бях готов да отида някъде или да свърша нещо, но не знаех къде и какво.

Виналди пак беше забил поглед в безкрая и може би изживяваше за пореден път нещо от Междината. Беше се обадил в онова място, което бандитите си устройват вместо офис, и беше съобщил, че няма да го има няколко часа. Беше разпратил хората си по всички етажи в търсене на Ихандим и всички те по негови думи били въоръжени с възможно най-модерно оръжие. Докато не се получеше сигнал, че е засечен, двамата с него нямаше какво друго да правим, освен да седим и да се гледаме. За себе си знаех, че мога да измисля и по-добро занимание. Да го гледам така беше като да наблюдавам раков тумор на лицето си в огледалото: не го искам, но той си е там и нищо не може да се направи.

Знаех, че има един въпрос, който трябва да му задам. Бях живял последните пет години уверен, че знам отговора. Но тази нощ не знаех. Не бях сигурен защо се чувствам по-различно — дали имаше нещо в отношението на Виналди към мен, или може би Междината като по-стара рана се бе превърнала в мой пръв приоритет. Както и да е, попитах го.

— Джони — казах аз, — ти ли плати за убийството на Хена и Анжела?

Гласът ми прозвуча сухо и някак задавено, но мисля, че зададох въпроса си спокойно. Усещах, че той очакваше рано или късно да отворя тази тема по някакъв начин.

Погледна ме право в очите, после отмести погледа си.

— Не — каза той. И най-странното беше, че му повярвах.

Глава 11

Телефонът иззвъня в седем сутринта. Спях на дивана. Суедж се бе проснала върху по-голямата част от него, а Ниърли бе положила глава на рамото ми. Чувствах се доста неудобно, но не бих казал, че ми беше неприятно.

Виналди, изглежда, бе останал буден, защото вдигна слушалката веднага.

— А-а… обажда се Хауи — чу се глас, перфектно възпроизведен от свързаните към телефона външни говорители. — Джек там ли е?

— Да — отговорих аз и се надигнах. — Какво става, Хауи?

— Мисля, че трябва да дойдеш.

— Какво има?

— Сам ли си?

— Не — казах аз, въпреки че Суедж и Ниърли май още не се бяха събудили.

— Така и предположих. Трябва да ти покажа нещо. Има отношение към твоя приятел с лампичките в главата.

Станах от леглото, защото нещо в тона на Хауи ме разтревожи.

— Тръгвам.

— Чудесно. — В гласа му се долови облекчение. — И Джек… аз бих оставил момичетата там, ако се досещаш какво имам предвид.

Чу се изщракване. Погледнах Виналди.

— Ще дойда с теб — каза той.

— Не е необходимо.

— Необходимо е, дявол да го вземе — настоя Виналди. Изглеждаше свеж и съвсем спокоен, сякаш му бе стар свиден навик да прекарва нощите си, седнал на стол. — Всичко, което има нещо общо с Ихандим, има общо и с мен.

— Бих предпочел да останеш тук.

— Изобщо не ме интересува какво би предпочел, Рендал. Идвам.

Изгледах го за един дълъг момент. Снощи нещата се бяха променили, но сега вече беше ден. Накрая кимнах. Оставих бележка на Ниърли и двамата с него излязохме, тихо затваряйки вратата. Ключалката ни предупреди да внимаваме — съвет, който оцених по достойнство. Коридорът към асансьора беше мръсен и буквално задръстен с отпадъци от предишната вечер. Празни бутилки, счупени ампули, дори използван презерватив. Откъм далечината се разнасяше характерният шум от двигателя за въздушната възглавница на почистващия робот. През прозореца в края на коридора под ъгъл се процеждаше външна светлина. Оттук имах впечатлението, че днес по изключение навън най-сетне не вали.

В асансьора мълчахме. Мислех си колко странно се чувствам да стоя до първия злодей на Ню Ричмънд. Кой знае, може би и той в същия момент разсъждаваше над превратностите на съдбата, изправили го до един от големите неудачници на града. Дори да беше така, той нищо не каза. Сигурно също като мен се беше замислил чия ли глава ще ни покажат този път. Хауи се беше обадил на мен, а не на Виналди. Според мен това обстоятелство даваше някаква информация.

На 8-и беше още нощ. Избрах най-късия маршрут — както се оказа и най-шумния, — по Бон-Бон Стрийт, покрай барове, пълни със зяпачи, подканващи млади (и не толкова млади) дами да свалят дрехите си. Аз специално мога да участвам в подобно забавление само за съвсем кратко, преди да осъзная пълната му безпредметност — своеобразна pornui, — но постоянното присъствие из тези заведения явно страшно му се наслаждава. Виналди просто хвърли мрачен професионален поглед, вероятно колкото да прецени заслужава ли си да поеме контрол над някой от баровете. Бон-Бон ни отведе до плетеница от малки улички, където хората седяха, хранеха се, пиеха и изглеждаха доволни, че са се спасили от навалицата в ресторантите по булевардите. Виналди вървеше пренебрежително — изглежда, тези места бяха прекалено незначителни за играч от неговия калибър.

— Не бях слизал тук от години — неочаквано се обади той и със следващите си думи ме изненада: — Изглежда доста приятно.

— Само не ми казвай, че е по-забавно отколкото в „Мръсник“ — подметнах аз през рамо, влизайки в последния завой преди бара на Хауи.

— Как да ти кажа… Да ти пробият дупка в главата и да насипят мравки в нея е по-забавно от клуб „Мръсник“ — отговори ми той. — Какво разбират днешните младоци от забавления?

Чувствах, че собствените ми разбирания за забавление едва ли биха били споделени от всеки и поне за себе си знаех, че ако възраст означава зрялост, то аз сигурно още би трябвало да си смуча палеца. И тъкмо да споделя тези си виждания, установих, че Виналди го няма. Само допреди миг беше все още зад мен, а сега се бе изпарил. Реших, че е останал на предишната уличка, за да проследи технологията на забавлението, и влязох сам в заведението на Хауи. По целия път дотук си бях мислил, че ако ми предстои да видя нечия глава, тя ще бъде на половинката резервен, но знаех, че съдбата едва ли ще реши да ме глези. Ихандим досега бе действал с modus operandi, отдаващ предпочитание на жените, с единствено изключение предупреждението, което бе изпратил на Виналди. Дейвид и г-н Ту като нищо вече можеха да са се преселили на оня свят, но в подаръка на Ихандим до мен се долавяше нюанс на сексуалност. Това е неизбежно при подобна степен на обезобразяване, а този тип перверти остават верни на предпочитанията си.

— Здрасти, Джек — каза Хауи.

В салона цареше мъртва тишина.

— Позакършил си го с бизнеса — отбелязах аз.

— Затворихме тази сутрин. Слагаме новите витрини.

Кимнах — вече бях забелязал купчините натрошено стъкло, сметени в дъното на бара. Хауи изглеждаше някак потиснат, много по-различен от самия себе си, и аз му го казах.

— Да — въздъхна той измъчено, — трудни времена.

— Какво имаш да ми показваш?

— Насам — поведе ме той.

На масата в офиса му имаше кашон, точно като другите два, които вече бях видял. Приближих се с душа, свита на топка. Събрах всичките си сили.

— Кога пристигна?

— Преди около час — отговори Хауи. — С куриер.

Така или иначе, все щях да го отворя, затова го направих веднага. Развързах връвта. Кашонът леко се заклати, сякаш онова, което се намираше вътре, не бе закрепено достатъчно добре. Представих си как главата на Джени се търкаля, покрита със засъхнала кръв, и едва не реших, че реалността не ме интересува.

И все пак доразвързах възела. Това ми е навик — винаги държа лично да се убедя колко лоши са новините.

Връвта падна и аз подпъхнах пръсти под подгънатата хартия, усещайки горещия дъх на Хауи върху врата си. Кой знае защо, едва сега осъзнах, че съм направил предостатъчно, за да внеса отрицателни емоции в живота му, и реших да му поблагодаря за търпението, когато всичко това приключи. Поех дълбоко дъх и отворих кашона.

Нещо изскочи от дупката право към тавана — цвъркаща топка от движение и миризма, която ме накара неволно да отскоча.

— Ах, да го шибам… — възкликна Хауи и също отстъпи. Обектът влажно рикошира от тавана и полетя обратно надолу, преди да успея да схвана какво е това. Удари се в плота на масата, застина, обърна онова, което със закъснение осъзнах, че представлява глава, и се втренчи в мен. Трябваше ми известно време да спра да мигам и на свой ред внимателно го разгледах, очаквайки всеки момент да скочи отново.

Беше птица… до известна степен. Или по-скоро беше птица и котка — по малко и от двете. Нямаше пера и се издигаше на цяла стъпка височина върху тънките си като спици чупещи се крака, „лицето“ му беше птиче, но — също като тялото — от месо, а не само кожа, при това покрито с протрита, окапала на места оранжева козина. Две закърнели крила стърчаха от двете му страни под прав ъгъл и изглеждаха като безцеремонно ампутирани с ножици и после небрежно пришити обратно. По-голямата част от кожата на съществото се виждаше — неприятна бяла маса, по която на места бе избила някаква сълзяща течност. Тялото се повдигаше и отпускаше, като че ли създанието дишаше с мъка. Разнесе се миризма на прясна мърша. Погледът му се фокусира върху мен — веднага се разбра, че ме позна, и клюнът се полуотвори. Дупката изглеждаше не толкова като уста, колкото като рана с разкъсани краища. Злобният поглед в очите вече не бе така твърдо прикован в мен.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна Хауи.

— Е, тук ме хвана натясно — отговорих му, въпреки че имах известни съмнения. Птицата направи опит да пристъпи към нас, но от усилието единият ѝ крак се счупи. Горната става се измъкна в ябълката и щръкна навън. Кожата се пукна като кора на презрял плод и от нея се изсипа нещо с миризмата на менструална течност и консистенцията на заквасена сметана.

Не, това в никакъв случай не беше приятно същество.

— Той знае — обади се насмешлив глас зад нас и аз поех дъх, без да се обръщам.

— Кой е този — попитах Хауи. Вече знаех, че съм попаднал в капан.

— Съжалявам, Джек — отговори той с нещастен глас. — Каза, че ще ме убие, ако не го сторя, и обеща да не те убива, ако го направя.

Обърнах се и видях един мъж зад нас в коридора. Беше онзи от бара снощи — същият, в чиято глава бяха забил куршум. Или казано по-иначе, един човек, който по никаква логика не биваше да стои зад мен, насочил револвер в главата ми.

— Е, излъгах те — отговори той на Хауи, без да го поглежда. — Вдигни ръце.

Подчиних се, още повече че забелязах рана върху дясното му слепоочие. Успокоително донякъде, защото само миг преди това се бях усъмнил в разсъдъка си.

— Кой си ти? — попитах го и сам се изненадах от спокойния си глас. Хауи продължаваше да ме гледа отстрани, измъчван от угризения на съвестта.

— Приятел на Ихандим — отговори ми мъжът и се ухили по патентования си начин. — Но ти го знаеш. Срещали сме се преди.

— Защо той не се покаже сам?

— Ами защото точно в това е работата, човече. Ихандим в момента е в дома на приятелката ти, за да вземе онова, за което сме дошли.

Трепването, изглежда, бе проличало на лицето ми, защото усмивката му стана още по-широка. От раздвижването на лицевите му мускули в отвора на раната в главата му изби капка лимфна течност или гной и се спусна надолу по бузата му.

— Първо трябваше да те примамим навън с помощта на милия господин Хауи, за да протече мисията ни успешно. Защото на теб ти се носи славата, че се вреш все където не трябва.

— Много умно — отбелязах аз. — И какво ще правите със Суедж?

— Ами нищо особено. Тя е собственост на другиго и ние само трябва да му я доставим. Но виж, за втората дама имаме нещо наум. Е, не за дълго. Ихандим бързо им се насища — той има проблем с хората с нормални очи.

— Какво направихте с другите? — Задавах въпросите си, без никакво намерение да печеля време, поне засега. Питах всичко, което ми дойдеше наум, както за да чуя отговорите, така и по друга причина. Пистолетът, насочен срещу мен, не потрепваше и това ми даде основание да се убедя какъв късмет съм имал снощи, за да се справя с този човек. Малкото време, което ми оставаше, едва ли надвишаваше минута — една бариера във времето, която едва ли щях да мога да преодолея.

— Това е без значение за теб — успокои ме онзи. — Няма да те има, за да се вълнуваш за съдбата им.

— Изненадан съм, че още живея — отговорих му аз. — Впрочем, както че и ти си жив. Тази дупка в главата ти поне не те ли боли? Или другата в шията и третата — в рамото?

— Ти нищо не разбираш — каза той с нотка на едва доловим гняв. — Ти се измъкна. Нямаш никаква представа.

— Ами защо тогава не ми обясниш? — предложих му аз с примирителен тон. — Явно ме държиш жив с някаква цел. Сам казваш, че съм бил там. Може би ще мога да разбера.

Мъжът рязко се изсмя, попарвайки всичките ми надежди. Изобщо не беше глупав. Беше си абсолютно и безвъзвратно луд. Внезапно осъзнах, че съм застанал на финалната линия на живота.

— Жив си, защото трябва да намерим друг — обясни той. — И мислим, че ти знаеш къде е той. Сега или ще ми кажеш, или ще те убия.

— За кого говориш? — попитах аз, макар че знаех.

— За Виналди — каза мъжът и се озъби, разкривайки ми омразата си. — Нямаш си представа колко ни се иска да се срещнем с тоя тип.

— Ама защо не го каза веднага — чу се глас и Виналди изникна зад мъжа. Той се извърна рязко към него и Виналди стовари в лицето му едно от столчетата пред бара с достойна за уважение математическа прецизност. Едно от крачетата се счупи, черепните кости на онзи се пукнаха като яйчена черупка и нещастникът рухна по очи на пода.

Виналди мрачно ми се усмихна и влезе при нас.

— Не си във форма, Рендал. Аз знаех, че това е капан. Точно затова настоях да дойда с теб. — Той прекрачи тялото и извади пистолет. Лицето му беше потъмняло от гняв и неумолимо.

— Не го застрелвай — извиках аз и на свой ред извадих пистолета си, доволен, че най-сетне ще намеря занимание за ръцете си.

Виналди вдигна поглед към мен.

— Какви ги дрънкаш? Разбира се, че ще го застрелям.

— Ако го направиш, аз ще застрелям теб — заплаших го аз и с твърда крачка се приближих до него. — Що се отнася до моята форма и твоите предчувствия, ще ти кажа само, че ако беше останал при Ниърли, нямаше нищо да им се случи. — Виналди се намръщи, но щракна обратно предпазителя на пистолета. Обърнах се към Хауи, който продължаваше да стои до стената, вероятно питайки се кой ли от нас представлява по-голяма заплаха за него. — Хауи, донеси малко скоч лента.

— Джек, аз…

— Да, знам. Няма проблем. — Той обаче не беше убеден. — Наистина, и аз на твое място бих постъпил по същия начин. Сега донеси скоч, ако обичаш.

Хауи изтича навън, а аз коленичих до мъжа и се вслушах в дишането му. Беше накъсано, но стабилно.

— Рендал, какво правиш? — Виналди видимо губеше остатъците от търпението си. — Този мислеше само как да те убие — впрочем и мен също, — а ти си се загрижил за правото му на живот. Бягай да търсиш своите момичета, забрави този боклук.

— Ихандим вече е отвлякъл Ниърли и Суедж — обясних му аз. — Сигурно се е вмъкнал там не по-късно от две минути след като сме излезли. Така че нашият човек може да ни съобщи къде ги е отвел. А може да знае и къде са останалите резервни. Дявол да го вземе, той може дори да е в течение какво става изобщо! Пръсни му лицето по стените и никога няма да научим. За твое сведение аз вече веднъж му пълних главата с олово, а той, както виждаш, си е на крака и е доста чевръст при това. Опасявам се, че вторият опит само ще го ядоса допълнително.

Хауи се появи с ролка скоч лента и аз обърнах тялото по очи. Бързо и без да жаля материала омотах ръцете и краката му. Бойната му униформа ми се стори по-мръсна и от снощи, а по подметките на ботушите му имаше полепнали листа. Докато работех, погледнах тила му и видях там ужасна изходна рана. Кръв и плът се бяха смесили с косата и бяха засъхнали в лепкава маса. Все пак дупката не изглеждаше толкова голяма, колкото мислех, че би трябвало да бъде, и повече от очевидно не му бе причинявала никакви неудобства. Кой знае, може би щастливо отражение на куршума от вътрешната стена на черепната кутия — ако такова нещо изобщо бе възможно. Даа, такива работи… А странната текстура на кожата му сигурно се дължеше на злоупотребата с големи количества крем против бръчки, нали така?

Убеден, че съм го обездвижил надеждно, го обърнах по гръб, изправих се и отпих голяма глътка от бутилката „Джек Даниелс“, с която Хауи си правеше инхалации. Ръцете ми се тресяха. Близостта до смъртта винаги има това въздействие върху мен. Ако мога да ви посъветвам, избягвайте това състояние.

— Как се казва? — попитах Виналди и му подадох бутилката. Той я погледна критично, прецени, че още няма осем сутринта, и напълни устата си със съдържанието ѝ. — И него ли сте оставили там?

Виналди неохотно кимна.

— Казва се Жуаджи — каза той и ми върна бутилката. — Налей малко от това и в неговото гърло.

Възползвах се от идеята. Жуаджи се закашля, задави се и се върна в света на светлината. Събра очи към кръвта, шуртяща от сплескания му нос. Поколебах се дали да не му избърша очите, после му теглих една майна наум и вместо това се наведох към него и заговорих с безкрайно отчетлива артикулация. Отново deja vu: както снощи, а защо не и при срещата с убиеца пред апартамента на Мал.

Но този път не трябваше да се издънвам.

— Имаш на разположение пет минути — казах му аз. — Това е максимумът, който мога да си позволя да те чакам. След това Хауи ще те пусне в шахтата на асансьора, за да видим колко високо ще отскочиш от дъното. Ясно ли е?

Гласът му беше дрезгав, поне така ми се стори след неуспешния му опит да ми отговори. Но разбрах, че ме е чул. Още по-ясно ми стана от начина, по който изплю окървавения си избит зъб в лицето ми.

— Чудесно — зарадвах се аз. — Имам четири въпроса. Отговори ми на тях и ще имаме някаква база за преговори. Спестиш ли си някой отговор — край на сделката и ще съжалиш защо не се чувстваш така прекрасно както в момента! Окей? Първо: къде е отвел Ихандим Суедж и другата жена? Второ: къде са останалите резервни? Трето: кой стои зад цялата тази дивотия? Четвърто: какъв му е шибаният проблем? Можеш да ми отговаряш в произволен ред, но побързай, защото лично аз нямам време, а май и твоето изтича.

Жуаджи ми се усмихна и аз вдигнах пистолета си. Жестът ми го развесели още повече и аз почувствах зад фалшивата ми фасада от спокойствие да се надига вълната на паника.

— Птиците са тук — неочаквано каза той. — Сигурно си ги видял.

Студена тръпка, но мисля, че я прикрих.

— И какво? Всъщност как така проникнаха тук?

— Ихандим има план и никой, ама никой, не знае какъв е той. Листата ще бъдат с него, човече. Той не мигна цяла нощ, разговаряше с момчетата. Нещата отиват към приключване.

— Установил съм — намеси се зад гърба ми Виналди с дълбокомислена забележка, — че откъсването с куршум на части от тялото на човек води към намаляване на неяснотата в отговорите му.

— Джони, благодаря ти за ценния съвет, но…

— Препоръчвам ти го напълно сериозно, а и Джаз — нека Бог му помогне да се измъкне от болницата като нормално функциониращо човешко същество — би потвърдил думите ми до последната буква в тях.

— Мислиш, че това ще изплаши някой, прекарал в Междината цялото това време? — поинтересувах се аз и дори се обърнах за по-убедително към него, но всъщност говорех заради Жуаджи. — Човек, изживял половината си живот в провинцията? На мен ми харесва как говориш, но не мисля, че това би впечатлило нашия човек.

Тактиката ми, изглежда, се оказа правилна. Когато пак се обърнах, Жуаджи беше концентрирал цялото си внимание върху моята особа. В думите, които отрони, се долавяше съвсем определено съжаление.

— Това е моят дом. И той ми липсва всяка секунда, човече. И короните вече не помагат.

Едва сега разбрах, че този не само е пълно куку, но и че няма да ни каже нищо, дори да издялкаме тялото му до последната кост. Всеки, на когото Междината му липсва, окончателно се е сбогувал с човешкото в себе си.

Протегнах ръка и леко завъртях главата на Жуаджи, за да видя входната рана на куршума. Дупката беше в кожата и в костта, но не по-дълбоко от това. Вероятно бе започнала да заздравява веднага. Освен това знаех със сигурност, че е бил в несвяст само за кратко, след като е могъл да избяга преди идването на полицията.

— Виждаш ли това? — Показах я на Виналди. Той кимна и видях в очите му мъничко страх, както впрочем и в очите на Хауи. От друга страна… в този момент раната ми изглеждаше по-зле от онова, което бях видял преди малко, когато в нея се бе образувала онази малка капка лимфна течност или гной! Оздравителният процес бе обърнал посоката на своя ход.

Реших да опитам още веднъж.

— Май няма да отговориш на въпросите ми, а?

— Умен пич си — изграчи той.

— Окей, тогава ще направим друго. Смених решението си: засега няма да те хвърляме в шахтата, защото така ще ти отнемем шанса да размислиш и да проговориш. Хауи ще те прибере и ще оставим някой да те наблюдава. Но умната! Само да се покажеш недружелюбен макар и за миг и той ще ти отреже краката. Виждам, че ти минава като на куче, приятелю, но предполагам, че без крака дори на теб ще ти бъде малко трудно да се правиш, че нищо ти няма. — Наблюдавах го внимателно и добавих, без да откъсвам поглед от лицето му: — Особено без дрога…

Леко трепване. Достатъчно за мен.

Изправих се и кимнах на Хауи.

— Кажи на Поли да го хвърли вътре — далеч от всякаква храна — и да седне на гърдите му. И да има трион подръка — не се шегувам за краката. И най-важното — да не го слуша.

— Поли е мъртъв — въздъхна Хауи.

— Съжалявам…

Хауи разсеяно кимна.

— Е, няма нищо. Може да го направи и Дат. Според мен даже ще му е приятно да го начука на тоя дрисльо. А какво да правим с този боклук?

Той посочи към масата. Междувременно се беше откачил и другият крак на птицата, а цялата ѝ задна част се бе вдлъбнала по неописуем начин. Виналди също погледна натам. Точно когато бях решил, че нещото, каквото и да бе то, е мъртво, главата на птицата рязко се дръпна, откъсвайки със себе си цялата предна половина. Използвайки рудиментарните чуканчета на крилете за гребла, тя се опита да изпълзи по плота на масата като влачеше вътрешностите си, оставяйки следа от смъкната кожа и козина.

— Събери остатъците и ги изгори — наредих аз. — Да горят, докато станат на пепел. Не обръщай внимание на приказките му. Това дори не е птица. Това е фрагмент от нещо друго.

— О, аз съм птица — изговори тя с глас, напомнящ за търкането на два ръждясали пирона един в друг. — И знам какво си направил. Ти ще бъдеш наказан, Рендал. Ще умреш…

— Да, да — успокоих я аз и я застрелях. Гръдният ѝ кош се пръсна, из стаята се разлетяха курешки, а главата ѝ тупна на пода.

— Това да не е дошло от Междината? — поинтересува се Хауи, загледан в конвулсивно тракащия клюн. — Защото май всичко сочи натам, а?

— Общо взето е така, но не и това. Това е от никъде. Нищо повече от сън. Било е създадено случайно някъде по периферията и е останало така по средата — нито тук, нито там. Материализирало се е от нищото, без заложен в него шанс за еволюция. И както сам видя, не можа да се задържи в едно цяло.

— О, бъркаш — възрази ми Жуаджи от пода. — Изобщо не си прав. Всичко много добре ще се задържи в едно цяло.

Обърнах се към него и насочих пистолета си в главата му. Търпението ми се беше изпарило само за миг.

— Ти ли застреля Мал?

Той бавно поклати глава.

— Ихандим. Той ще убие и теб, и Виналди. Особено Виналди!

Виналди с достойнство се изплю върху него, но Жуаджи само невъзмутимо се усмихна. Раната му изглеждаше съвсем зле.

— Е, ако смята да го прави, ще му дойде малко нанагорно — казах аз. — Трябва да помисли дали да не прехвърли част от работата на друг. Хауи, намери Дат и махнете този оттук, преди да съм му пръснал шибаната глава на парчета.

Преди да излезе, Хауи ми подаде лист от телефакс, на който се четеше името на Никлас Голсън.

— Каза, че ставало дума за нещо, което може би ще искаш да знаеш — обясни Хауи и сви рамене.

— Благодаря. Ти ще се оправиш ли?

— Да — успокои ме той. — Особено когато измислиш някакъв план. Не очаквам да действаш според него, но ще е хубаво да знам, че го има.

— Чудесно. Хрумне ли ми нещо, ти ще си първият, на който ще кажа.

Опитах се да използвам фалшивия си пропуск, за да се кача на 104-ти, въпреки че Виналди ми предложи да ме прекара като свой гост. Дежурният от охраната се оказа по-внимателен от обичайно, така че искам или не, оставих се в ръцете на Виналди. Лошото на гордостта е, че когато се наложи да забравиш за нея, изглеждаш по-голям глупак, отколкото ако си се държал по-смирено. Аз обаче бях на етап, на който не ми пукаше. Вече бяхме минали през 66-и и треперех от гняв и страх. Апартаментът на Ниърли бе заключен и никой не бе реагирал на ударите ми по вратата. Ключалката бе дала на късо и тихо тананикаше много стара песничка за дъгата. Виналди използва ключа, с който се бе сдобил по незаконен начин от предприемача, извършил ремонта на този етаж, но когато накрая все пак нахълтахме в жилището, го намерихме празно. Имаше известни следи от борба — съборени мебели, счупена чаша за кафе — но нищо, подсказващо за нечий фатален край. Успокоително, но само донякъде. Досега поне доникъде не бях стигнал в желанието си да открия Ихандим и да намеря отвлечените резервни. Хрумна ми, че сигурно са дошли повече хора, защото не си представях как Ихандим сам би могъл да се справи едновременно и с Ниърли, и със Суедж, още повече че Ниърли без съмнение беше крещяла като прасе на заколение. Ако беше така, то Жуаджи не бе единственият помощник на Ихандим.

Съгледвачите на Виналди не се бяха обаждали. Не ме изненадваше. Ихандим вече държеше в ръцете си всичко, което бе искал да има, така че сигурно щяхме да го видим пак две-три секунди преди да ни убие. От друга страна, не бе изключено и да съм му станал безинтересен — нали разполагаше със Суедж. Не знам, той може и да нямаше намерение да се занимава с мен, но аз не бях свършил с него. Стоях в апартамента на Ниърли и се чудех какво да предприема по-нататък, когато погледът ми падна върху събраните на куп в ъгъла пазарни торби на Суедж… о, как щях да се позанимавам с него!

Разбира се, след като го намерех.

— Защо си губим времето с този нещастник? — раздразнено попита Виналди, докато ме следваше на път за апартамента на Голсън. Не му отговорих и просто стоварих юмрука си върху вратата на жилището със сила, достатъчна да събуди разложен покойник. Беше едва девет сутринта, а Голсън не ми се бе сторил ранобудник.

След няколко минути вратата все пак се открехна и на прага се показа съненият Голсън, облечен в халат. Прескочих по стар навик формалностите, бутнах вратата и влязох вътре. Виналди беше като залепен за гърба ми.

— Хей, пич, какъв е проблемът? — изцвърча Голсън, докато ситнеше зад нас. Озовахме се в спалнята и естествено леглото не беше празно — в него се гушеше червенокоса девойка средна категория с големи кафяви очи.

— Здрасти, Джони — пропя тя. Държеше се като на пробни снимки.

— Вие да не се познавате? — обърнах се аз към него.

Джони сви рамене.

— Ами да — продължи с все същия тъничък гласец девойчето, подпъхвайки чаршафите около тялото си, като продължаваше да се кипри заради Джони. — Аз редовно ходя в клуб „Мръсник“.

— Обличай се и се изпарявай — казах ѝ аз. — Не вярвам да си толкова проста да ти се иска да бъдеш момиче на Джони точно сега. Те горките напоследък май страдат от скъсена продължителност на живота. — Виналди гневно ме погледна, така че се наложи да му изкрещя: — Да не вземеш сега да ме убеждаваш, че няма да намеря имената на Луела Ричардсън и Лаверн Латоя някъде из тефтерите ти? Защо, дявол да те вземе, мислиш, че Ихандим броди насам-натам и ги убива една след друга?

Момичето изскочи от леглото и се озова в банята още преди Виналди да отвори уста да ми отговори. Остана да ни прави компания само Голсън.

— Е, какво имаш за мен? — безцеремонно го подканих аз. — И побързай, защото нямам никакво време.

— Ами… не е много — призна той. — Нали ми поръча да ти се обадя, ако се случи нещо по-така… Ето го. — И той ми подаде малко картонче. Взех го и го огледах. Къс светлобежова пластмаса със златен кант и размера на кредитна карта. Не виждах в това нищо странно, дори не беше интересно.

— И какво е това? — признах безсилието си аз.

— Покана — обади се Виналди. — Виждам, че светският живот не те привлича.

— О, ходя на доста места — сопнах му се аз. — Без да ме канят. Е, защо не виждам нищо?

— Ами, настроена е на моята ДНК — обясни Голсън. Той сложи показалеца си върху единия ръб на картичката. На чистата дотогава повърхност изплува думата „Покана“, задържа се за няколко секунди, избледня и на нейно място се появи квадратче, в което се материализира видеокартина с образа на видимо опечалена петдесетинагодишна жена. Сдържано, потискайки мъката си, тя покани притежателя на картата в компанията на гост по негов избор на траурна церемония в памет на Луела Ричардсън.

— Добре де, ще я погребват — съгласих се аз. — Това ли е голямата новина?

— Не, не е това — отговори Голсън. — Става дума за следното: снощи бях излязъл с мои приятели и разбрах, че са поканени практически всички, които тя е познавала. Не казвам „близки“, говоря за всички, включително онези, чийто контакт с нея се е изчерпал с това да ѝ задържат вратата отворена някога и някъде преди пет години. Службата е вдругиден и е на много странно място.

— Къде? — зададох аз очевидния въпрос.

— На 203-ти! — не без злорадство хвърли бомбата си Голсън. — В частния параклис на Максенови.

Примигнах. Думата „странно“ беше много бедна. Семейство Максенови се държаха толкова дистанцирано, че едва ли имаше човек, който да знае колко наброяват. А покани за посещение над етаж 200… те бяха толкова редки, че според мен никой не бе чувал за такива. С незначителните изключения, когато някой Максен силно искаше нещо от някого. Погледнах да видя каква е реакцията на Виналди и се изненадах от крайно необичайната физиономия на лицето му. Реших, че не е сега моментът да го питам, така че се обърнах отново към Голсън, който крайно дразнещо чукаше с многобройните си пръстени по масата.

— И защо?

— Вал твърди, че Йоланда Максен била клиентка на Луела и ползвала консултантските ѝ услуги. Може би те всички са много съкрушени от случилото се.

— Глупости! — отсякох аз. — Семейство Ричардсън никога не е било в приятелски отношения с Максенови.

— И аз не съм чувал такова нещо. Всички знаят, че Максенови нямат приятели.

Не можех да преценя дали чутото променя нещата по някакъв начин, но определено бях изненадан.

— Наистина ли си мушкал Луела? — престраши се Голсън да попита Виналди, без да крие респекта си от мъжката му слава.

Нарочно или не, но гласът на Виналди издаде, че го е правил:

— Не е твоя работа, дрисльо, а освен това трябва да ти напомня, че не е прилично да говориш с такова неуважение за покойните. Не те ли е учил на тези неща баща ти, който и да е той, да го шибам?

— Ама чакай бе, чакай! — стресна се Голсън, вдигна примирително ръце и блесна с ортодонтска усмивка. — Аз… аз просто съм впечатлен. Тайната ти ще умре с мен.

И изведнъж ми прещрака. Ей така, както си седях, без никаква връзка със събитията, без интуиция, без нищо, което да ми подскаже нещо. Мозъкът просто превключва и изплюва данни. Понякога.

— Къде ти е конзолата? — попитах. Голсън ми я посочи и аз скочих през ъгъла на леглото, извадих диска на Мал от джоба си, треснах го в отвора и ударих бутона.

— Какво? — попита Виналди и се приближи зад гърба ми.

— Убиецът на Мал не е бил с рапърско яке — поясних аз и нетърпеливо забарабаних по повърхността на бюрото. — Е, сега може би ще научим защо.

— Здрасти, Джек — поздрави ме профилът на Мал. — Как я караш?

— Я ми дай снимката на онзи труп — заповядах му аз и тя моментално цъфна на екрана.

— Хил Тразин — реагира Виналди на секундата. — И той беше там.

— Окей, значи всички тези момчета идват от Междината. По някакъв начин. Получили са задача: да издирват и убиват заради „СейфтиНет“, но понеже без изключение ти имат зъб, половината от времето си прекарват в опити да ти го начукат. Един от тях, вероятно Ихандим, ако вярваме на Жуаджи, съвсем е откачил и не само пречуква помощниците ти, ами кара наред и през бившите ти любовници. Компютър, искам отново онази информация за „СейфтиНет“…

— Не, нещо не ми се връзва — възрази Виналди. — Че какво общо има всичко това с…

— Работните дела за убийствата и на петте жертви са засекретени от някой в самия връх на полицията в Ню Ричмънд, а това означава, че момчетата вършат работа за някой с повече власт и от Бог. Това лице е подсигурило безопасност за Ихандим, докато той търси резервните, един от които е важен за онзи.

— Фирмената информация за „СейфтиНет“ е пълна каша съобщи компютърът.

— Проследи всяка отделна компания, притежателка на нейни акции — наредих аз. — По цялата верига на прехвърляне на собствеността. Искам да знам дали някой притежава контролния пакет.

Дискът защрака, а аз запалих цигара. Голсън ми напомни колко вредно е това за мен, а аз му предложих да си го завре отзад.

— Ако се досещаш какъв може да бъде отговорът, кажи ми го с една дума — не се сдържа Виналди. — Това напрежение е непоносимо.

— Не съм сигурен — отговорих аз, но в този миг информацията се появи на екрана. Основният собственик на „СейфтиНет“ — макар и посредством безброй подставени фирми беше компания на име „Нюман Съблиниър“. На мен това нищо не ми говореше, но не беше така с Виналди.

— Това е компания на Максен — прошепна той. — Лично самият Арлонд Максен я ръководи.

Вече бях забелязал, че колкото по-сериозен е Виналди, толкова по-семпли стават изреченията му, което в случая беше странично потвърждение, че говори истината.

— Откъде знаеш?

— Знам — изпъшка Виналди. — Боже Господи…

— Момчета, някой да иска кафе? — услужливо попита Голсън, озадачен, но видимо доволен от неочакваното шоу. Дръпнах диска на Мал и станах от стола.

— Значи — уточних аз — зад „СейфтиНет“ стои Максен, което не е нелогично. По някакъв начин е успял да прехвърли онези момчета. Те сигурно се чувстват задължени пред него, защото иначе не ги виждам да му вършат мръсната работа. Междувременно тичат и след теб, понеже имат да ти връщат, а Луела Ричардсън най-вероятно става случайна жертва след като се оказва на пътя им в неподходящ момент. Максен разбира какво се е случило, обхващат го угризения и решава да хвърли маса пари за нейното погребение. — „Но и през ум не му минава да направи каквото и да било за Лаверн Латоя или някое от другите момичета, убити под 100-ния етаж“ — помислих си. — Максен е — той стои зад всичко.

— Ей, това е страхотно — жизнерадостно възкликна Голсън. — Защото ако е така, вие, момчета, здравата сте я загазили. Сигурни ли сте, че никой не иска кафе? Предлагам не какво да е, а…

— Млъквай! — изръмжахме едновременно двамата с Виналди.

— И сега какво? — попита след малко Виналди, предавайки ми инициативата за пореден път.

— Смятам да направим посещение при един човек, който мисля, че вече трябва да се гърчи от болка — казах аз и се обърнах към Голсън: — А ти наистина си дръж устата затворена за всичко, което има нещастието да чуеш, защото в противен случай… късата ти памет за женски имена ще се превърне в най-малката ти грижа.

— Вярвам — с подкупваща искреност отговори Голсън и отскочи от пътя ни, когато се втурнахме към вратата.

Глава 12

— Кое те кара да мислиш, че Жуаджи ще проговори? — попита Виналди, когато влязохме в бара на Хауи за… не знам, според мен за двайсети път от два дни насам.

— Три неща — отговорих аз, пробивайки си път с рамо през тълпата. — Първо, кожата му беше преебана — изглеждаше необичайно и при докосване беше странна. Помня, че преди няколко дни видях нещо подобно с тялото на Тразин. Второ, от тази сутрин раната в главата му отива не към оправяне, а към влошаване. Трето, той спомена нещо за короните — короните на дърветата, нали разбираш, — а по подметките на обувките му имаше листа.

— Те не могат да не се връщат там, нали? — каза Виналди, докато вървяхме по коридора.

— И аз мисля така. А Жуаджи в момента няма никакъв шанс да се добере дотам.

— Хм, май не си толкова глупав, колкото изглеждаш. Добре, това ме радва.

— Не позволявай на надеждата да те заблуди — посъветвах го аз. — Не знаеш за скритите ми недостатъци.

В склада бяха трима: Дат, който седеше, без да откъсва поглед от тялото, Хауи, който изглеждаше, че взема нещата прекалено присърце и е готов на всичко само и само да изкупи предателството си от тази сутрин, и самият Жуаджи. Отправих се право към него и се наведох, държейки се за всеки случай малко встрани.

Дупката в слепоочието му изглеждаше по-зле отпреди и под тила му имаше локвичка кръв. Кожата му беше в същото състояние. Не знам, може би странната ѝ текстура бе резултат от дългия му престой там и не следваше да се възприема като признак, че нещо не е наред.

— Знаеш накъде отиват нещата, нали? — казах аз. Никакъв отговор. — Онова място е в кръвта ти. Трябва да отидеш там, за да се презаредиш, а това няма да стане, докато се излежаваш тук. Междувременно Ихандим обикаля из Ню Ричмънд с другите момчета. Той може и да има някакъв генерален план, Жуаджи, но както се развиват нещата, ти няма да бъдеш част от него.

— Еби си майката — съвсем предсказуемо изруга той. Всички казват едно и също в подобен момент и вероятно никой не съзнава, че когато дойде неговият ред да изпсува, фразата вече е омръзнала до втръсване и не може да изплаши никого. Особено изречена от човек, който не може да се помръдне и от когото вони на стичаща се от дупките в главата му гной. — Майка ти го духа на пръчовете в ада — дрезгаво допълни той.

— Много оригинално — признах аз, — но ти отлично разбираш, че това, което казвам, е истина. Сега чуй ме. Знаем, че Арлонд Максен по някакъв начин ви е извадил оттам, така че тази „тайна“ можеш да си я запазиш. — Игнорирах изненаданото възклицание на Хауи и Дат. — Затова нека се концентрираме върху другия интересуващ ме въпрос: къде държи Ихандим пленниците?

— Много добре знаеш, че няма да ти кажа нищо — изхърка Жуаджи, давейки се в собствената си кръв.

Дръпнах надолу яката на палтото му и видях, че се е отворила и раната в шията. Разширяващо се петно кръв над ключицата му подсказваше за друг източник на неприятности. Свих рамене.

— Както искаш. Но времето ти изтича.

Едва бях успял да запаля цигара в коридора отвън, когато в склада се разнесе писък. Открехнах вратата и видях Виналди, надвесен над Жуаджи. Нямах представа с какво бе успял да изтръгне този звук от войника и не исках да научавам. Затворих вратата, помъчих се да игнорирам следващия рев и довърших цигарата си в усамотение.

Проблемът беше мой: Суедж, също Ниърли, да не говоря за останалите резервни, а ето че вътре Виналди вършеше „мократа“ работа заради мен. Но нямаше как иначе. Аз просто не ставам за тези неща. Така беше и в Междината. Изкарах как да е службата с единствената мисъл да оцелея. Мисля, че успях, но понякога собственият ми живот изглежда като демонстрационна версия на програма: всички интересни възможности са деактивирани за времето на четиринайсетте дни пробна експлоатация и този период се повтаря и повтаря без никакъв шанс някога да използвам продукта с всичките му опции.

Така че стоях отвън, чаках, вдишвах дима и го изпусках, слушах виковете и ги оставях да се смесват с другите от моето минало. Нещо, не знам дали бе изтощение, или отчаяние, смъкваше от мен слоевете напластени години. Очаквах всеки момент да видя оранжеви пламъци, да чуя плясък на криле и отдавна забравени гласове. Спомних си хората, които бях убил, опитвах се да проумея защо и бях напълно неспособен да видя някаква логика в тази лудост. А обреченият да се върти в безкраен цикъл на собствената си програма е неспособен да види изхода. Може би нещата се проясняват едва когато умреш. Кодът на твоята програма е написан от самия живот и прищевките на съдбата и единствената роля, която ти е отредена, е да стоиш и да наблюдаваш — с правото на някакви редуващи се емоции: тъжен, скучаещ или ужасен — докато те, създателите на твоята програма, изпълняват заложените в нея инструкции. Емоциите са двигателят на действието — винаги е било така, — но мозъкът ти е абсолютно безсилен да се намеси.

Схващате, че бях в депресия.

Десетина минути по-късно Виналди излезе. Дори не дишаше по-тежко, макар че реверите на костюма му бяха изплескани с кръв.

— Ихандим е в Междината — каза той с жестока усмивка.

Беше очевидно и предполагам винаги съм го знаел. Има ли по-добро място за криене от това, в което никой друг не може да влезе? Може би точно по тази причина бях изживял последните двайсет и четири часа от живота си в свиващата се спирала на безнадеждността, опитвайки се някак да избягам от проблема.

— Тогава ще изчакаме да излезе оттам — въздъхнах аз.

— Хайде, Рендал. И двамата знаем, че не можем да си позволим това. Той е завлякъл там и момичето, и жената. Това не е място за тях. За никого не е.

— Джони, Междината е затворена от последния фазов преход. Двайсет шибани години, ако си забравил! Как, по дяволите, бихме могли да се върнем там? Това просто е невъзможно.

— Очевидно не е, след като нашите побъркани приятели могат да влизат и излизат, както им се хареса. Максен явно е намерил начин, сещаш ли се? Докато ти пушеше, Хауи предложи план. Знам какво мислиш за идеите му, но тази по изключение е добра… толкова добра, че му спечели повишение в йерархията на моята организация, когато оправим нещата. Значи освобождаваме нашия човек, даваме му да си помисли, че сме свършили с него, и го проследяваме. Състоянието му в момента е трагично. Ако си прав, той незабавно ще се отправи натам.

— Нищо няма да стане.

— Не знаеш със сигурност.

— Не, безсмислено е.

— Какво ти става, по дяволите? — изкрещя Виналди. — Да не би да имаш по-добри идеи?

— Не мога да се върна там — обясних аз. — Няма да се върна в Междината.

— Ти си изплашен, аз съм изплашен — изсумтя той презрително. — Господи, всеки би бил изплашен. Но това е единственото решение, Рендал. Или влизаме там и ги разпердушинваме, или те разгонват фамилията на момичетата и на всички други. Но по-важното е — поне доколкото става дума за мен, а аз съм голям егоист, без това ни най-малко да ме притеснява, — че като им разпорят задниците от ебане, ще излязат оттам и ще се захванат с мен. А аз съм работил двайсет години, за да стана това, което съм в момента, и нямам никакво намерение да го загубя, само защото някакви нещастници, които вече би следвало да са изгнили в гробовете си, са решили да ми търсят сметка за това, че навремето са се заблудили и не са успели да се измъкнат заедно с групата от онази огнена буря, в която, да ме прощават, но не съм ги въвлякъл аз. — Извърнах се от него, но той беше неспособен да спре: — Аз бих могъл да ги изчакам да излязат от мишата си дупка, но ти, Рендал, не можеш да си позволиш този разкош. Ти трябва да влезеш там и да ги откриеш. Предлагам ти помощта си, Рендал, но това предложение няма да е валидно вечно. Ясно ли ти е?

— Не мога да се върна там — казах аз и си тръгнах.

Не знам защо се получава така, но хората винаги ме намират, когато не искам да бъда открит. Когато Виналди застана на прага, аз седях на пода в апартамента на Мал, заобиколен от отворени и неотворени пакетчета и игла. Половината от последните ми пари вече се носеше в кръвта ми, а останалата половина ми беше подръка и чакаше своя ред. Ако някой ме попиташе защо съм тук, щях да му кажа, че съм дошъл, защото Ихандим знае къде е жилището на Мал и може да ме потърси, но истината бе, че просто нямах къде другаде да отида.

Бях се качил при моя стар познат на 24-ти. Той не се изненада нито че ме вижда, нито че му поисках рапт, по-чист от обикновената смес. Дадох му всичко, с което разполагах, и получих исканото. Инжектирах си първата доза още в задната част на магазина му.

Докато сляза на 8-и, наркотикът вече ме бе ударил. Изкатерването по шахтата в женската тоалетна вероятно бе най-трудното нещо, което съм правил през живота си. Но последните угасващи пипалца на съзнанието ми напомниха, че ако Максен е толкова гъст с полицията в Ню Ричмънд, не мога да си позволя да напусна по обичайния начин, така че всъщност нямах голям избор.

Повече с късмет, отколкото благодарение на точна преценка, намерих пътя към главната шахта и мъченически се спуснах в нея. Предполагам не ви се е налагало да слизате осем етажа по стълбище, премествайки на всяко стъпало ръцете си по перилата, при това натъпкани до козирката с възможно най-твърдите халюциногенни амфетаморфини, затова ще ви кажа, че това изисква значителна доза упоритост. Беше много тъмно, сенките бяха кафяви и гадно пълзяха по лицето и ръцете ми. Приличаха на змии по това, че ги чувствах по-сухи, отколкото изглеждаха, но се различаваха от тях по това, че ми шепнеха отвратителни неща — рептилиите рядко постъпват така. Помня, че веднъж се подхлъзнах и поради състоянието ми си помислих, че пропадам нагоре. Стори ми се, че това е много добре, и се зачудих къде ли ще се озова. Запитах се дали няма да попадна на 200-ия етаж, което би ми дало шанс да кажа на милия стар Максен какво мисля по някои въпроси.

На него и на шибания му брат, промърморих аз, шибания ебан покойник.

За щастие — така мисля — някаква по чудо жива все още част на подсъзнанието ми прецени, че е малко вероятно да победя гравитацията по друг начин, освен в главата си, така че ръцете ми продължиха да стискат перилата, противно на онова, което волята ми се опитваше да им нареди. По чудо не си навехнах китката, но накрая все пак се сринах, прелитайки във въздуха последните шест стъпки от безумното пътешествие. Приземих се тежко по гръб и известно време бях неспособен да мръдна.

Когато дойдох на себе си, всичко беше много по-зле. Изправих се как да е и реших, че все пак трябва да отида някъде.

И тогава се загубих.

Бях влизал и излизал по този маршрут толкова пъти, че не им помнех броя. Голяма част от него е в мрак, така че се изисква добра ориентация. Но в този конкретен случай нищо не можех да си спомня. Бях блокирал в такава степен, че нямах представа как да придвижвам краката си. Опитах със затваряне на очи, но това само ме прехвърли в безлична операционна, лишена от всякакви характерни черти. В главата ми лумна разкъсващо ярка жълта светлина и от нея се материализира торта с бяла глазура, очакваща някой да я оперира. Сцената се задържа така няколко минути след като отворих очи, преди абсурдният образ да се стопи обратно в мрака. Реших, че е най-добре поне засега да държа очите си отворени. Имах усещането, че вървя ужасно дълго, без да срещам очакваните ориентири, но от друга страна, всеки път, когато през порите на челото ми избиеше капка пот, трябваше да чакам цяла вечност преди тя да капне, така че през цялото време треперех да не се удавя, а това ми даде основания да допусна, че имам известни проблеми с чувството за време.

На всичко отгоре бях смъртно изплашен от нещо. Не знаех със сигурност от какво точно и така и не успях да разбера, защото чувството премина след няколко минути. Или половин час.

Но когато отмина, навлязох във фаза на относителна чистота на съзнанието, която, както е добре известно, е само прелюдия към втората — и много по-разтърсваща — атака на рапта. Възползвах се от възможността да осъзная, че съм абсолютно и безнадеждно загубен и че се намирам в част от утробата на „Мегамол“ на най-долното първо ниво, част, която ми бе напълно непозната. Разбрах, че не е трябвало да слизам чак до самото дъно на главната шахта, а да отбия едно ниво по-горе, както бях правил винаги. Предполагах, че съм някъде в сърцето на двигателния отсек, и нямах и най-малка представа как да се измъкна оттук. Коридорът беше с кръгло напречно сечение и стените му бяха подсилени с много дебели керамични панели. И най-вероятно изобщо не бе коридор, а главното сопло.

Нещо, което възприех първоначално за серия розови цветя, избухващи едно след друго малко пред мен, след няколко предпазливи крачки се оказа, че не е визуален феномен, а по-скоро звуков. Тих шум на бутала в цилиндри. Промъкнах се крадешком напред, развеселен от мисълта, че каквото и да е, едва ли може да е по-опасно от това, което става в главата ми.

— Какво правиш тук, по дяволите? — избумтя нечий глас.

Бях сбъркал, разбира се — определено имаше нещо по-ужасяващо и то бе някой да ти проговори от тъмнината в място, за което хората дори не знаят, че съществува. Изпищях по доста немъжествен начин и се опитах да избягам, но краката ми се бяха превърнали в колони от свободно движещи се оризови зърна. Те предателски ме изоставиха на пода и аз просто зачаках да се случи каквото имаше да се случва, отбивайки с ръка летящите около мен монахини, които дори аз разбирах, че нямаха право да съществуват.

Първото нещо, което последва, бе поредица от нови розови звуци. Когато спряха, аз вдигнах поглед и видях нещо да стои пред мен. Беше високо около три стъпки и бе направено от метал. Голям брой сложни ръце стърчаха от различни части на тялото му и всички завършваха с разнообразни манипулатори. Самото тяло бе очукано и закърпено на много места, сякаш не му се бе случвало нищо друго, освен да бъде поправяно и поправяно безкрай. В горната си част бе увенчано с нещо подобно на глава, която бе сведена към мен.

— Ааа… здрасти — казах аз.

— Работя толкова бързо, колкото мога — изкрещя нещото. Гласът, въпреки тъмносиния си оттенък, звучеше малко странно. Механичен безспорно, с нищо човешко в него, и с великолепен цвят. — Не притежавам необходимия фърмуер10!

— О, боже! — възкликнах аз, опитвайки се да изразя очакваното съчувствие, без да бъда въвличан в дълъг разговор. Чувствах надигащата се втора вълна на рапта и исках да бъде далеч оттук, когато тя се стовареше върху мен.

— Честно казано не съм сигурен дали това изобщо е „уер“ — довери ми се машината. — Най-обикновена сурова изчислителна мощност. Не знам дали се досещате, но аз съм оставен изцяло сам на себе си.

— Аха, разбирам — измънках аз, въпреки че нищо не ми бе ясно.

— Не, не разбирате — извика машината, за която очевидно бях повече от прозрачен. — Нишо не разбирате! Изпратили са ви да ме шпионирате!

— Не, няма такова нещо — измънках аз. Вълната вече се носеше с пълна сила към мен. — Честно. Загубих се.

— Да-да, загубил си се, мръснико!

— Моля те, готов съм веднага да те оставя със заниманията ти, ако ми кажеш как да се кача на горното ниво.

— Върни се назад, измини 46.23 метра, завий наляво, 21.11 метра, надясно 7.89 метра и се изкачи през отместения панел, на ръба на който е подпряна стълба — изстреля машината отговора си с непостижима бързина. — Сега се махай оттук и ме остави да продължа работата си.

И тогава ме връхлетя втората фаза. Стовари се върху мен като неочаквано паднала нощ. Движейки се с пъргавината на заровен картоф, аз последвах указанията на машината с точността, на която бях способен, макар и с известни уговорки относно стотните след десетичната точка. Вече бях разбрал, че въпросната машина бе съществувала само в съзнанието ми и следователно не е нищо повече от механизъм, използван от моето подсъзнание да ми съобщи как да се махна оттук. Бях впечатлен, че то е способно на такива изпълнения, и реших, че си заслужава да последвам инструкциите му. Чувствах, че дължа това на себе си и че ако се окажа прав, значи заслужавам награда. Например още рапт.

В крайна сметка се измъкнах от соплото, озовах се на горното ниво, лъкатушейки намерих пътя към сервизния коридор и оттам към предпочитания от мен изход. Познатите ми момчета, които пазеха, весело ме поздравиха, но поради състоянието ми ми беше почти невъзможно да ги забележа. Всичко ми се струваше плътно пресовано и много черно. Започнах да залитам по уличките — те се бяха превърнали в тунели — и забелязах, че светът явно се е свил, след като виждам кривината на Земята, което налагаше да ходя по-внимателно, за да не падна от нея. Естествено валеше и облаците пред мен бяха толкова плътни и тъмни, че сякаш се бе свечерило. Стените на тунела бяха осеяни през равни интервали с врати, които постоянно се отваряха и оттам долиташе шум — безброй хора се хранеха и пиеха в заведения с далекоизточна кухня. Звуците се превръщаха в трескаво неспокойни кресливи същества, носещи се из тунела като механични плъхове. После поредната врата се затваряше, за да ме потопи отново в свят, неомърсен от звука, освен леко зеленикавия ромон на падащия дъжд.

Съумях незнайно как да отлича сградата на Мал от безформената маса около мен и изкачих куцукайки безкрайно многото стъпала, всяко по около шест стъпки високо. Едното бе толкова просторно, че се загубих върху него за известно време, докато накрая разбрах, че стоя на площадката пред апартамента на плъхообразния и че вратата е отворена. Стори ми се странно и влязох, макар да усещах, че сблъсъкът с друго човешко същество е последното нещо, от което се нуждая в момента. За щастие опасенията ми се оказаха напразни, понеже плъшокът и приятелят му бяха убити. Лицата им бяха направени неразпознавеми чрез използването на нещо от рода на парна ютия, а вътрешните им органи бяха загубили характеристиката си да бъдат вътрешни. За миг помислих, че може да съм го сторил аз през последните десетина минути, но засъхналата кръв и неприятната миризма ме накараха да реша, че дори не на себе си не бих направил нещо толкова гадно.

Когато най-сетне се добрах до жилището на Мал, вече се чувствах много, ама наистина много зле. Втората фаза бе тежката. Всеки път, когато я преживея, тя остава да виси в съзнанието ми като поредната коледна картичка от наниз върху въже. В главата ми със заслепяваща сила бучаха тъмните гръмогласни гласове на мъртъвци. Успях как да е да се добера до центъра на стаята, извадих боцкалката и неразопаковано пакетче и подгоних затихващия ефект на предишната доза със следваща. Идеята беше да заобля грапавите ръбове на отзвучаващата втора фаза с нова първа, но това рядко се получава и е опасно като свличане по стръмен наклон. Отпуснах се, заобиколен от видения на кръв и лайна, но в един миг за кратко дойдох на себе си.

Чух, че някой застава пред вратата, и моментално отворих очи, колкото да разбера, че те са си били отворени. Просто се бях отнесъл за кратко някъде далеч, на малко и старо място, а клепачите ми горяха отвътре, защото дълго не бях примигвал.

Вратата се отвори и силуетът на прага се освети от мъждивата светлина в коридора. Трябваше ми време, за да разбера кой е това. Не изпитах особено удоволствие.

— Как ме намери, по дяволите? — избъбрих аз с удебелен език, който дрънкаше в устата ми като пръчка по железни перила.

— Момчетата на изхода се обадиха на Хауи — ухили се Виналди. — Казаха, цитирам: „Оня побъркан пич пак е откачил“. Хауи прецени, че това е единственото място, където можеш да дойдеш, и се оказа прав. Какво ще кажеш за онази гадория долу?

— Бил е Ихандим. Видях го с двамата преди няколко дни.

Виналди не пропусна да се възползва от открилата му се възможност:

— Той в момента държи малката и Ниърли.

— Знам — отговорих аз. — Не ми казваш нищо ново.

— Окей, тогава трябва да се поразбързаш. Пуснахме Жуаджи след като Дат му монтира трейсър. Той току-що напусна Ню Ричмънд и докато ние с теб си бъбрим, е на път един бог знае закъде. Според мен се прибира у дома. — Виналди ми подаде ръка, за да ми помогне да стана. Не я поех.

— Не отивам — заявих аз.

Гласът му остана спокоен:

— Ще тръгнеш, Рендал, и много добре го знаеш. Долу има камион и вече ми е ясно, че ще се наложи аз да го карам, което ще ми е за пръв път от около десет години, така че ставай веднага и да тръгваме след него.

— Не те разбирам — отговорих аз, докато се мъчех да стана. Не че имах намерение да вървя някъде. Исках да му се опъна на едно ниво с него — очи в очи. Стените заплашително се наклониха, но вече ми бе по-лесно да стоя, отколкото да падна. — Защо не се върнеш в своята уютна крепост на 185-и и не накараш хората си да се погрижат за тая работа? Нали затова им плащаш в крайна сметка. Не помниш ли, че аз, не някой друг, а аз, исках да те унищожа? Защо само се въртиш около мен и ми досаждаш?

— Изкупление, Рендал. Чувал ли си тази дума?

— Разбира се, че съм я чувал, но какво общо има тя с теб? Ти сам каза, че те са останали в Междината заради собствената си глупост. Дори да не е било така, нали всеки там е правил лоши неща и вече е доста късно да се поправи каквото и да било? Ако искаш да компенсираш някакви злини, защо не се сетиш за наркотиците, които продаваш и които дават възможност на такива като Шели Латоя да умрат след свръхдоза? Или някак да възмездиш роднините на всички, които си пречукал… и просто да ме оставиш на мира?

Бях започнал спокойно, но завърших тирадата си крещейки. Виналди направи малка пауза и ми отговори късо, решително и с нотка на окончателност.

— Хайде, Джек. Губим време.

Отметнах некоординирано глава, за да го погледна в очите. Не знам, може би благодарение на номера с използването на малкото ми име — беше го направил толкова естествено и непланирано, — но видях пред себе си не Джони Виналди, мафиотски главатар и жесток бандит, установил безпрекословна власт над половината подземен свят в Ню Ричмънд, а човек, опитващ се да събере кураж за нещо, което никак не иска да прави. Нещо, от което се страхува, може би дори повече, отколкото се страхувах аз. Човек, който по свои, неясни за другите съображения ми дава шанс да направя нещо, достойно за времето и търпението на хората около мен.

Затворих очи, концентрирах се за момент и получих отговора, който търсех: тръпката на неотвратимост, като онази, която може би всички изпитваме в момента, когато решим да кажем някому, който ни обича, че повече не искаме да сме с него. Ужас и облекчение, облекчение и ужас сплетени така плътно, че ни изглеждат едно и също.

Наведох се нестабилно, събрах си наркотиците и пак се изправих.

— Искам едно нещо да е ясно — казах аз. — Ако мислиш по някакъв начин да изкупваш вината си пред Ихандим, вземаш с теб не когото трябва. В мига, в който намеря човека, отвлякъл Ниърли и Суедж, просто ще му откъсна шибаната глава.

— Е, това вече е друго — одобрително ме потупа по гърба Виналди. — Логиката, която знаем и обичаме.

— Върви на майната си — промърморих аз. — Къде е шибаният камион?

Към четири следобед карахме с максималната възможна скорост през Ковингтън Фордж, пробивайки си път през снежинки с големината на кученца. Беше тъмно, отоплението в камиона не работеше и ѝ двамата бяхме премръзнали. Купената от бензиностанцията в Уейнсбъро бутилка „Джек Даниелс“ правеше всичко по силите си, за да се противопостави на лошото време, но без особен успех. Виналди още ми се сърдеше, защото бе поискал капучино със счукани бадеми. Продавачът и аз се бяхме смели до сълзи за негова сметка. Джони май отдавна бе загубил представа за реалния свят.

Матрикс конзолата на излизане от града явно бе изгоряла отдавна и се бе превърнала в удобна мишена за трениране в стрелба. Ковингтън Фордж пък изобщо го нямаше на картата — бе оставен на миналото и собствения си канибализъм. Виналди маневрираше по пустите улици, а аз си представих Америка като грамадна матрица: големи опасни градове, населени до предел с настръхнали нуждаещи се хора, свързани един с друг чрез паяжина от магистрали или шосета с пътна такса и заградени от заспали крайбрежия, из които неуморно сноват възрастни хора. А в междините — западащи безлични градчета, така и не съумели да преминат в двайсет и втория век, живи и на теория равни с останалите, но всъщност вече пречупени, загубили връзка с живата тъкан, като кожа по лицето на безнадеждно болен. Носът може още да изглежда нормален, погледът в очите още да блести, дори скулите да са на познатите места… но плътта между издадените части се е сгърчила и свила.

Не бих казал, че това наблюдение беше особено дълбоко, но имах оправдание — беше ми студено. Сградите около нас май бяха съгласни с мен и изглеждаха примирени с ролята си в историята. Струваше ми се обаче, че това ги дразни. Паважът по улиците бе очукан, стените олющени, покривите — на милиметри от това да се срутят и затрупат зловонната форма на живот под тях. Сякаш минавахме през труп, започнал да се разкапва, но чиито гърди все още се повдигат и спускат… кой знае, може би до края на вечността. Страхотно изживяване.

Мислехме, че Жуаджи възнамерява да се срещне тук с някого, но докато следвахме камиона му от разстояние, стана ясно, че само прекосяваме града от единия край до другия. Започвах да идвам бавно на себе си и се чувствах така, сякаш някой лениво разбърква мозъка ми с топъл пръст. Звуците си бяха пак обикновени звуци и дори бях стигнал дотам, че вярвах в реалността на повечето неща пред очите си. През по-голямата част от следобеда тази реалност се изчерпваше с гледката на тъмни гористи масиви на фона на все по-високи хълмове, предизвестяващи приближаването ни до Апалачите. Малко преди жалката следобедна светлина да угасне окончателно, излязохме на междущатска магистрала 64, минахме покрай разстлалия светлинките си в нощта Шарлотсвил и поехме в предпланините на Блу Ридж. След Уейнсбъро Жуаджи бе поел по 81-ва в южна посока и бе завил по шосе 60 при Лексингтън. Пътищата ставаха все по-тесни и по-тесни, отдалечавайки ни от онова, което минаваше за цивилизация.

Виналди шофираше, без да обелва дума, така че аз се концентрирах върху пушене цигара от цигара и внимателно наблюдаване на локализатора, монтиран върху арматурното табло. Устройството показваше местоположението на Жуаджи, определено от сателита за глобално позициониране и наложено с точност до няколко метра върху карта с плетеницата на местните пътища. Нямаше да имаме никакви проблеми с проследяването му. Не така стоеше въпросът какво щяхме да правим, когато го настигнехме — събитие, което явно наближаваше. Ковингтън Фордж изглеждаше удобно място за край на пътуването.

— Къде, по дяволите, отива този? — измърмори Виналди, когато излязохме на другия край на града и пред нас се разкри нова пустош. — Това е земя, забравена дори от времето. Умът ми не го побира, че в моята епоха мога да карам кола на път за никъде, особено в такова време. — Гласът му беше спокоен и само много внимателен слушател би доловил, че тонът му издава нещо повече от обикновено раздразнение.

— Един господ знае — отговорих аз и неочаквано потръпнах. — Оттук нататък до Западна Вирджиния няма да видим жива душа.

Виналди изсумтя и мрачно се вгледа през предното стъкло, без да споделя неприязънта си по отношение на разкривените дървета и пущинака навън. В този момент забелязах по цифровата индикация на локализатора, че Жуаджи е намалил скоростта.

— Изглежда се готви да завива — отбелязах аз. — Дали да не се приближим по-плътно до него?

— Имаш ли и други полезни съвети? — озъби се Виналди. — Например „Гледай да не го удариш отзад“ или „Изпий си кафето, защото ще изстине“? Не че имаме някакво кафе. Нали вместо него купи уиски въпреки пределно ясните ми инструкции.

— Ето — казах аз.

Виналди отби, спря и недоумяващо се втренчи напред. Направих същото и без малко да го пропусна: отдясно на шосето, едва различим в снега и тъмнината, се виждаше тесен черен селски път, извиващ се нагоре към хълмовете.

— Няма такъв път — констатира Виналди в снежната тишина.

Погледнах картата и се убедих, че е прав. На стотина метра отляво имаше изход за шосе 616. Отдясно нямаше нищо, но камионът съвсем определено бе поел именно нататък. Светлинката на локализатора показваше, че пъпли напред и нагоре към онова, което навремето е било щатски парк Даутат.

Свих рамене, а Виналди хвана волана и пое след него. Нямаше никаква сигнализация и освен това всичко бе покрито със сняг, освен следите, оставени от гумите на камиона на Жуаджи. От двете страни ни притискаха дървета и трябваше да се провираме през все по-тесни и гъсто обрасли с растителност места. Не след дълго Виналди отново спря за малко и красноречиво се взря в тъмнината пред себе си.

— Сигурен ли си, че правим каквото трябва — попита той с нескривано съмнение.

— Джони, в нищо не съм сигурен. Но щом сме тръгнали да преследваме Жуаджи, ще го правим докато можем, а в момента той е пред нас.

Отново тръгнахме. Придържахме се към средата на пътя, за да избегнем клоните, които застрашително стърчаха към нас от двете ни страни. С помощта на локализатора се опитвах да давам такива указания, че да поддържаме приблизително еднаква дистанция между нас и Жуаджи, а това означаваше да караме малко по-бързо, отколкото всеки от нас би желал. Не че по-бързо означаваше бързо изобщо. По-бързо от трийсет мили в час и буксуващите гуми започваха да плъзгат камиона към канавката. По-бавно — и камионът влизаше в сговор с гравитацията и бавно поемаше назад и надолу, въпреки усилията на двигателя. Виналди гледаше да кара на къси светлини, но аз не можех да се отърся от безпокойството, че Жуаджи ще ни забележи.

След десет минути наклонът като че ли вече не беше толкова стръмен. Снегът престана да се сипе в такава плътна пелена и през лениво реещите се снежинки видяхме пред нас опъната като стрела отсечка от пътя. Видяхме още и ниско дърво, пробило пътната настилка в лентата за насрещно движение, странно осветено от фаровете на камиона. Подминахме го и Виналди рискува да се обърне към мен.

— Колко необикновено.

— И сам виждам — отговорих му аз и в този момент зърнах нещо от моята страна и се наведох напред, за да го разгледам по-добре. Стар заслон, явно неизползван от десетилетия. Пред него — нещо, което изглеждаше като… останки от бензинови помпи. Виналди също гледаше, без да казва нищо, а аз се захванах с фината настройка на картата, наложена върху локализатора, за да разбера къде точно се намираме. Устройството все така упорито отказваше да признае съществуването на нашия път, макар данните, с които разполагаше, да датираха още от деветдесетте години на двайсети век.

— Според картата такъв път никога не е имало.

— Мислех си, че съм оставил тези неща зад гърба си каза Виналди. — Мислех, че това е забравено.

— И аз.

Неочаквано Виналди извъртя глава наляво и погледът му тревожно пробяга по дърветата откъм неговата страна.

— Какво има? — бързо попитах аз.

— Стори ми се, че видях нещо — каза той с внезапно пресипнал глас.

— Какво си видял?

— Жена… Или нещо друго. Нещо бяло, бягащо през дърветата успоредно на нас.

— По пътя?!

— Не, на около трийсет стъпки навътре.

„Почна се“ — казах си и се загърнах по-плътно в палтото си. Загледах се в моята страна на шосето. За момент дърветата се поразредиха и разбрах, че минаваме през нещо, което навремето е било зона за пикник. Каквото и да бе, то отдавна бе изоставено и запуснато. За момент ми се привидя, че зървам някаква форма в гъсталака. Нещо подобно на маса за пикник с четири сенки около нея. За миг ми се стори, че виждам четири чифта оранжеви точици да се обръщат и да ни проследяват как минаваме покрай тях, но това, изглежда, беше оптическа измама, дължаща се на факта, че дълго бях държал очите си широко отворени, без да мигам. Със сигурност знаех обаче, че каквото и да бе, то нямаше нищо общо с рапта, който бях взел. Казвам „със сигурност“, понеже се бях пристрастил към рапта точно за да не виждам такива неща.

Виналди обаче ме чу остро да поемам въздух.

— Видя ли нещо?

— Не — отговорих му аз. — Нищо реално. Обикновени сънища.

— Приближаваме, нали?

— Изглежда — потвърдих аз. — Виж на картата. — Светлинката на Жуаджи бе престанала да се движи и се намираше на около половин миля пред нас. Където и да отивахме, бяхме много близо.

Виналди наби спирачки и камионът със скърцане спря. Той отпусна глава върху ръцете си на волана.

— Божия майко, която бдиш над нас — изрече той за пръв път с разтреперан глас. — Едва сега почувствах, че може би си бил прав като се опъваше да дойдем тук. Изведнъж цялото ти безразлично отношение, неудържимото ти желание да си стоиш на спокойствие, да гледаш отстрани и да се надяваш нещата някак сами да се оправят, започна да ми се струва връх на здравия разум и трезвата преценка.

— Даа — проточих аз и поради липса на по-добра идея запалих две цигари. — И ти беше прав. Аз нямах избор. Ако Ниърли и Суедж са там вътре, и аз трябва да вляза. Но не и ти. Ти можеш да ме оставиш тук и да се върнеш.

Виналди остана както си беше за момент. Виждах, че диша тежко, и знаех, че не ми разиграва пантомими. Разбирах, че обмисля предложението ми.

— Сам ти нямаш никакъв шанс — каза накрая той.

— Никой никога няма. Но ето че всички сме пак тук.

Той повдигна глава, погледна ме и бавно започна да се смее.

— Още една тъпотия от този род и ще те изритам на снега, ще се върна, ще си поръчам нещо горещо за ядене и една топла жена за в леглото, ще седна и ще си умра да се смея на мисълта, че си тук и задникът ти замръзва.

Ухилих се и му подадох цигарата.

— Съгласен.

Виналди поклати глава, завъртя ключа на двигателя и поехме отново по пътя, който изглеждаше още по-тъмен и още по-изоставен от преди малко.

И в следващия миг светлинката върху картата на локализатора изгасна.

Глава 13

— Дявол да го вземе! — изруга Виналди. — Какво му стана на това нещо?

Наведох се напред и го ударих с юмрук. Абсолютно безсмислено, понеже представляваше полупроводников прибор без движещи се части. Както и да е, някои инстинкти умират трудно. Естествено нищо не се случи, а две секунди по-късно светлинката отново се появи. После пак изгасна и този път не помогнаха никакви удари.

— Опитай пак — настоя Виналди. — Ах, да го…

— Нищо му няма — бързо казах аз. — Той сигурно вече почти е пристигнал. Ако не го настигнем веднага, зоната ще го изтегли без нас.

Виналди настъпи педала, но се престара. Задните гуми се завъртяха и камионът безпомощно се плъзна по леда. Той успя някак да го върне обратно на пътя, където грайферите захапаха и в крайна сметка се понесохме към един завой в края на правата отсечка, по която бяхме пътували до момента.

— Никога няма да го настигнем — скръцна със зъби Виналди. — Просто не мога да го подкарам достатъчно бързо. Ще излетим от пътя.

— Карай със скоростта, с която можеш — посъветвах го аз и затършувах в джобовете си. Извадих нов пълнител, заредих го в пистолета и приготвих две станиолови пакетчета. — Ако го загубим, спокойно можем да напуснем пътя. И ти, и аз. Това ще бъде краят. При това не само на нашия живот.

— Какви ги говориш?

— Ако не спрем Ихандим да снове навън-навътре, това ще се разпростре и при нас. Всичко ще се промени и бъди сигурен, че няма да е към по-добро.

— Може би си заслужава да открием нов бизнес — поздравителни картички. Сещаш ли се: „Честита венчавка — бъдете сигурни, че няма да е задълго“ или „Със съжаление научихме за вашата смърт“.

Виналди предпазливо увеличи скоростта. Приближавахме се към завоя, като се стараехме да не напускаме коловоза, оставен от Жуаджи. Покрай нас се стрелкаха дървета, черни клони дращеха по страничните стъкла. Много по-късно, отколкото аз бих го направил на негово място, той натисна спирачки, колелата блокираха и ние застрашително се понесохме към някаква канара. Затворих очи, трескаво прерових съзнанието си за достойна последна мисъл, но когато ги отворих, видях, че по непостижим за мен начин той бе успял да овладее камиона и дори бе съумял да завие, възползвайки се майсторски от плъзгането.

— Добре го направи — признах аз. — Но не го повтаряй. — После замълчах, защото Виналди пак стъпи на спирачките и изгаси фаровете.

Намирахме се на кръгла поляна. На шейсетина крачки пред нас се виждаха габаритите на камиона на Жуаджи. Стоеше си напълно неподвижно.

Бяхме дошли, където и да бе това.

— И сега? — поинтересува се Виналди.

— Бавно напред — прошепнах аз. — И колкото можеш по-тихо.

Изминахме около двайсет крачки. Камионът почти се скри зад издатина в скалата. Направих му знак да спре. Оттук се виждаха две неща. Първото бе, че макар двигателят още да работеше, Жуаджи не беше вътре. А второто — отляво на пътя имаше постройка. Беше от стар, очукан бетон и изглеждаше изоставена. Никакви светлини не светеха в прозорците, повечето от които бяха избити. Формата на стените изглеждаше мъчително позната, но ми трябваше известно време, за да се сетя.

— Това е Ферма — озадачено казах аз. — Изоставена ферма на „СейфтиНет“. — В момента, в който се бях сетил, сцената с щракване се бе наместила в главата ми и аз се обърнах в седалката, за да я огледам както трябва.

Мястото, където бяхме спрели, някога сигурно се бе намирало зад електрическа ограда. Главното здание опираше в основата на хълма, където несъмнено започваха тунелите. Надявах се да са празни. Естествено, как иначе — едва ли някой би изоставил скъпоструващите резервни заедно с имението, но за момент алтернативата ме накара да изтръпна. Извиващи се голи тела, пълзящи в тъмнината, обречени на вечен мрак, хранещи се едно с друго, плувнали в собствените си изпражнения, докато не дойдеше краят.

До този момент не бях осъзнал какво необикновено място представлява една Ферма и какви жестоки истини казва тя за човечеството. Докато гледах руините, по гръбнака ми мина студена тръпка — тръпка, която нямаше нищо общо нито със студа, нито дори с Междината. Помислих си колко уместно е Фермите да са свързани с това друго място и колко сходно е онова, което стои зад тях двете.

— Защо тук? — попита Виналди.

Свих рамене, отърсвайки се от тежестта на спомените.

— Нямам представа. Дори така не е по-близко до Междината от което и да е друго място.

— Освен ако Максен е намерил начин да прокара път.

— Не може да стане.

— Защо не? Нали все пак успяха да ни измъкнат.

— Никой не ни е измъквал. Междината сама се освободи от нас. Само ни откараха у дома.

— Глупости. Дори цялата тази работа да не е била нищо повече от излязла от контрол кодова зона, както твърдяха, защо тогава никой така и не намери начин да се върне в нея?

— Нещата, които говореха за нея, са празни приказки поклатих глава аз.

— Не си съгласен с тях, така ли? — попита ме Виналди е убийствена ирония.

— Не — казах аз, — не съм съгласен.

И тогава видяхме Жуаджи. Излизаше накуцвайки от сградата на старата Ферма с нещо завързано на края на дълго въже. Вървеше бавно и мъчително, влачейки единия си крак. Беше доста далече, за да различим подробностите, но знаех, че сигурно изпитва ужасна болка от отворените рани в главата и тялото. Вместо да се отпусне и да издъхне в мир в някоя достатъчно дълбока дупка, този човек се мъчеше да закара болното си тяло там, където изобщо не бе трябвало да попада.

— Какво държи този, дявол да го вземе? — прошепна Виналди. — И ще успее ли, ако ние го гледаме?

— Не знам, наистина не знам.

— Това е котка — каза Виналди. — Вързал е котка.

Котката беше дребна и изпосталяла и под светлината на фаровете на камиона изглеждаше болна и недохранена. Не беше в никакъв случай някоя добре гледана домашна котка. Това животно бе докарано тук специално преди няколко седмици с конкретна цел. Фактът, че още бе тук, доказваше успеха на експеримента, в който бе взело участие. Допълнителният факт, че не изглеждаше междувременно да е било хранено, а просто е било изоставено в старата Ферма до момента, когато отново е щяло да стане необходимо, на свой ред доказваше, че Максен и неговите съучастници имат нужда от един по-здрав ритник в главата.

Значи Максен все пак бе успял да намери обратния път. Какъвто и да бе, той най-вероятно едва ли е щял да сработи, ако Ихандим и сие не се бяха опитвали в същото време да минат насам. Едно беше напълно ясно: методът се бе увенчал с успех. Сигурно понякога и двете страни трябваше да се докоснат. Не знаех. Шанс, съдба или дело на тъмните сили — това едва ли имаше значение. Но за нас бе дошъл моментът на истината и всички преструвки трябваше да бъдат забравени. Днес бе денят, когато щяхме да се върнем двайсет години назад.

Тогава бяхме юноши. В най-добрия случай младежи — осемнайсет, деветнайсетгодишни. На толкова бяхме всички, когато ни изпратиха в нещо, което дори не разбирахме. И ни оставиха там, докато не разбраха, че няма начин да спечелим, след което ни изтеглиха и ни захвърлиха… само че когато върнаха телата ни, не се сетиха да проверят дали са върнали и душите ни.

Жуаджи се облегна на камиона и изгаси двигателя — за щастие Виналди предугади намерението му и успя да изгаси и нашия в същия момент. Планината и небето бяха смълчани и единственият шум, който се чуваше, бе от влаченето на краката на Жуаджи през снега и туптенето на собствените ни сърца. Студ и топлина… приближаващи се все по-близо и по-близо.

— Ще ни види — прошепна Виналди.

— Може би да, а може би не — отвърнах му аз. — Не мисля, че точно в този момент е в състояние да вижда каквото и да е.

— А как тогава успя да се добере дотук?

— Успя, но не забравяй, че има и дупка в главата. Не съм сигурен дали сам е стигнал, или нещо го е притегляло насам.

— Не започвай пак с тези дивотии — изсъска Виналди. Спрях го с пръст на устните си, защото Жуаджи пресече пътя на трийсетина крачки от нас. В тази посока нямаше никаква светлина и той гледаше в другата посока, така че бях сигурен, че не е могъл да види отразената за момент към него лунна светлина от ламарините на камиона. Секунда по-късно нов лъч освети странично главата му и аз видях там кръв, както и тъмно петно върху ризата му. Този човек бе опасно близко до края си и ако не намереше обратния път максимално бързо, щеше да умре, погребвайки и нашите надежди. Ниърли и Суедж бяха отвлечени преди дванайсет часа. Дори не исках да мисля какво би могло вече да им се е случило — нито на тях, нито на останалите резервни.

Котката на края на въжето вървеше след Жуаджи през снега — повдигайки високо лапи, за да се запази от студа. Видя ни, нямаше никакво съмнение в това — обърна за миг глава към камиона, като че ли загрижена дали няма да избухне в следващата секунда. После загуби интерес и отново пое напред, оглеждайки света.

На пет крачки от другата страна на пътя Жуаджи спря и застина неподвижно, склонил глава. Котката го подмина, навлезе в дърветата по периферията на комплекса и изтегли въжето след себе си.

— Какво става, по дяволите? — панически попита Виналди.

— Не може да не си чувал историята — напомних му аз. — „Как бе открита Междината?“ — Сега, когато стремително летяхме надолу, аз се чувствах спокоен, спокоен по начина, по който се чувстваш в първите секунди след ужасна катастрофа с кола. Чувстваш се като че ли винаги, през целия си дотогавашен живот, си знаел, че нещо подобно е щяло да ти се случи, така че в тези първи секунди след трагедията най-сетне в душата ти настъпва покой, облекчение от нетърпимото очакване мечът над главата ти най-сетне да падне.

— Още първия ден чух десетки истории — раздразнено каза той. — Не помниш ли каква истерия беше?

Кимнах.

— Да, и аз чух няколко, но само една-единствена от всички звучеше разумно. — Котката междувременно душеше около дънерите на дърветата и се занимаваше с котешките си дела, каквито и да бяха те.

— Само не ми разказвай хипарски дивотии — предупреди ме той.

— Един ден един човек наблюдавал своята котка — продължих аз, без да обръщам внимание на думите му. — Не, не било тук наблизо, било някъде по Западния бряг, а може този човек да е бил и космически кадет. Както и да е — казах аз, извадих спринцовката от джоба си и я поставих върху таблото, — този човек прекарвал маса време в наблюдение на котката и постепенно осъзнал една от великите истини на живота.

— Каква например? — осведоми се Виналди и погледна спринцовката с откровено подозрение. Разпечатах две пакетчета и внимателно ги положих върху екрана на локализатора.

— Котката винаги се намира от другата страна на вратата — казах аз. — Ако не я пускаш навън, тя драска да излезе, но само до момента, когато го направиш, защото веднага след това единственото, което я интересува, е да попадне обратно вътре. Омръзне ли ѝ да стои вътре, изведнъж ѝ се приисква да влезе в гардероба, а като я затвориш в него, побеснява, докато не се измъкне навън. Остави котката където и да е на земята и тя ще търси друго място, където да отиде.

Погледнах през прозореца, за да се убедя, че Жуаджи стои все така застинал и че котката все така се опитва да заобиколи комплекса откъм далечната му страна, души и се оглежда. Напипах бутилката уиски и налях малко в капачката. Топнах пръста си в течността и внимателно пренесох капката над едно от разпечатаните пакетчета. Повторих операцията с другото и внимателно проследих разтварянето на двете малки купчинки рапт. След няколко секунди на тяхно място имаше две локвички концентрирана течност, потрепваща неспокойно като живак.

— Човекът се замислил над това наблюдение и си задал въпроса какво по дяволите търси котката. В главата му възникнало подозрението, че има някаква последна врата някъде и че всички котки търсят именно нея. Един ден, надрусан докрай и без никаква идея за нещо по-интересно, пуснал котката навън и решил да я последва. Първата ѝ работа естествено била да се върне. Как иначе? Котка. След малко пак излязла навън и се запиляла из двора. А този двор — това е важно да се отбележи, — граничел отзад с гора и на котката особено ѝ харесвало да се разхожда точно там. Нашият човек я последвал, както казах, но предпазливо, от разстояние, и продължил с интерес да наблюдава обичайните ѝ занимания.

— Струва ми се, че Жуаджи умря — прекъсна ме Виналди.

— Не е — успокоих го аз. — Слушай по-нататък. Човекът следил котката си през целия ден, докато тя се шляла из гората.

— Мен да питаш, дрогата му е била много качествена, щом го е държало толкова дълго.

— Наблюдавал я как се провира през дърветата, как влиза в хралупите, как излиза от тях… изобщо как живее като котка. И тогава…

— Според мен нещо става… — предупреди ме Виналди.

— Какво?

— Не знам. Но съм сигурен, че видях нещо.

— Какво?

— Не знам. Затова ти казах, че нещо става.

Посегнах бързо към спринцовката, сложих нова игла и изтеглих течността от пакетчетата през нея. Когато приключих, погледнах през прозореца и се убедих, че Виналди е прав. Жуаджи беше изправил глава, макар очите му все така да бяха затворени. Котката навлизаше все по-дълбоко сред дърветата и продължаваше да тегли въжето след себе си. Беше толкова далеч, че почти не се забелязваше, единственият ориентир бе губещото се в тъмнината въже. Винаги бях вярвал в историята, която разказвах. За мен тя обясняваше нещата. А и не е ли истина, че в историята на човечеството котките са били обожествявани, използвани като най-интимни приятели на хората, при това в продължение на невероятно дълго време. Трябваше да има някаква причина за това.

И тогава чух нещо. Триене на кора в кора, тих смях на клони, лунна светлина, драскаща по небето. Погледнах през прозореца и видях самотен лист да тича по снега край камиона. Имаше две стебла, използваше ги вместо крачета и тичаше към нещо или от нещо, за което нямах представа.

— Да, ето че доживяхме пак същото — въздъхнах аз. Обърнах се към Виналди и видях, че се тресе целият, а ръцете му треперят неудържимо.

— Защо не те послушах, Джек? — прошепна той. — Защо не си останах в Ню Ричмънд? — Подадох му спринцовката, но той енергично поклати глава. — Не искам този боклук. Трябваха ми цели две години да се отърва от него.

— Искаш — твърдо казах аз. — Ще трябва да използваме обща игла, но нямаш избор. Първия път едва се измъкнахме, Джони. Сега сме по-стари. Влезеш ли там без това, мозъкът ти ще се пръсне на парчета.

Виналди продължаваше отрицателно да клати глава. Навих ръкава си и забих иглата. Пред нас Жуаджи стоеше изпънат като струна, а въжето в ръката му настойчиво го дърпаше. Котката явно бе стигнала до края на отпуснатата ѝ дължина, макар според мен това да бе без значение.

В този момент се извърши Прехода и Жуаджи извика. Разстоянията между дърветата се втвърдиха и изведнъж се разбра, че самите дървета са се превърнали в междини. Бавно обърнах глава към сградата на Фермата и установих, че си е на мястото. Всъщност самата сграда не беше нищо или по-точно представляваше отсъствие на нещо, защото от значение бе само пространството между нея и нас и то бе нещо, през което едва виждах.

— Боже Господи — простена Виналди и рязко протегна ръка към мен. Навих и неговия ръкав, сложих отново иглата и му инжектирах втората половина на силната двойна доза. Шумът отвън се засилваше и всички междини се превръщаха в звуци, а истинските звуци заглъхваха в далечината и едва когато това стане, човек е в състояние да разбере колко много тишина ни заобикаля. Мълчанието между обичащите се, когато нещо трябва да бъде казано; мълчанието на родителя, когато детето повече от всичко на света има нужда от една дума само; мълчания в ситуации, когато това не е отговорът. Цялото това спокойствие се сгъстяваше около нас, нахлуваше във времена и в места, където нищо не се случва и никой не бива спасен.

Имам един спомен, който дава сумарна представа за Междината по-добре от всичко останало. Като дете бях видял предупредителен знак на брега на замърсено езеро. Представляваше стилизирана рисунка на малко момче, паднало във водата. На картината нямаше никой друг — само момченцето, неудържимо притегляно към най-дълбокото. Беше вдигнало изплашено ръка, широко отворената му уста говореше, че умолява за помощ, но за гледащия картината нямаше никакво съмнение, че то ще се удави. „ВНИМАВАЙТЕ КЪДЕ ИГРАЕТЕ“ казваше надписът отдолу и завършваше с ужасното „НЕ РАЗЧИТАЙТЕ НА ПОМОЩ“.

Жуаджи вдигна ръка, явно дръпната от въжето, което беше опънато във въздуха. Очите му се отвориха — не беше нужно да ги видим, за да разберем това, защото те хвърлиха лъч като прожектор по дърветата. Въжето отново се дръпна и Жуаджи направи нещо като полукрачка-полузалитане към котката. Сигурно вече бе намерила вратата, която нейният род винаги бе търсил.

— Запали двигателя — наредих аз.

— Няма ли да ни чуе?

— За него ще сме само кръпка върху тишината.

Виналди завъртя ключа и двигателят се събуди за живот. Направи го неохотно — още малко да се бяхме задържали и можеше изобщо да не запали. Проследихме Жуаджи с препъване да се отправя към дърветата. Направих знак на Виналди да потегли след него.

— Не можем да влезем с това — възропта той.

— Направи го — казах аз. — Единствената ти грижа е да не го изпускаме от поглед.

Жуаджи набираше скорост, отчасти защото бе тръгнал надолу по склон, отчасти понеже бе набрал инерция. Виналди отби от пътя и пое след него, а аз почувствах лекото погалване на рапта — първият най-невинен предвестник на другото, което щеше да последва. Нежно пипалце ме докосна и игриво проникна в нервната ми система.

„Боже, само не сега“ — възпротиви се мозъкът ми, макар прекрасно да разбираше, че точно така трябва да стане и че моментът е напълно подходящ. Камионът заподскача надолу по бабуните на склона и усетихме все по-близкото присъствие на Прехода, може би понеже пространствата между дърветата, изглежда, се съпротивляваха на Виналди и той трябваше да държи крака си върху педала на газта въпреки че се спускахме. Жуаджи изобщо не се обръщаше, макар да го следвахме на някакви си пет крачки. Явно не ни чуваше. Въжето пред него бе опънато като стоманен кабел и го теглеше с такава сила, че го караше да подтичва.

Откъм земята идваше някакво бучене, смесваше се в противофаза с рева на двигателя, компенсираше го напълно и обогатяваше тишината около нас. Имахме усещането, че камионът навлиза в хлъзгав канал, изкопан във въздуха, а неравностите по него изглеждаха като турбуленции. Дърветата се сгъстяваха. Виналди стигаше предела на своята концентрация и в този момент… Жуаджи пусна въжето и се затича едновременно с появата на котката, понесла се като вихрушка в обратна посока, точно срещу нас. Явно беше видяла каквото бе търсила и то никак не ѝ бе допаднало.

Но Жуаджи тичаше без никакво колебание и аз извиках на Виналди да побърза, макар камионът да се спускаше надолу към някакви дървета само на десетина крачки пред нас. За миг кабината ми заприлича на хралупа, издълбана по дължината на целия ствол на дърво, и тогава разбрах, че ще успеем.

— О, Боже — простена Виналди. Той също бе разбрал.

— Не поглеждай към мен! — извиках му аз. — Нито към мен, нито към него. Насочи се към най-голямото дърво и отмести поглед.

В онзи последен миг преди да извърна на свой ред поглед, в съзнанието ми остана образът на грамадно дърво и спринтиращия към него Жуаджи, забравил за всичките си рани и болки. Дървото имаше поне три стъпки в диаметър и представляваше черна колона, но в тази последна част от секундата бе престанало да бъде нещо. В тъмнината на ствола се различаваха сенки от отвъдното — всъщност сега стволът бе само процеп, пролука в непроницаемото пространство около него. И през отворилата се междина аз виждах очертанията на други дървета — дървета от друга гора, на друго място.

Такъв бе последният ми спомен преди да извърна глава. Вече не виждах нито Виналди, нито Жуаджи — само мяркащите се край нас други междини, сливащи се в стена, подскачаща в синхрон с подскачащия по бабуните камион, устремен след Жуаджи към онова друго място.

Виналди успя да изкрещи нещо в последния момент, сякаш се опитваше да промени курса на камиона с вика си. Но вече беше късно.

Камионът се заби в дървото и мина през него.

Глава 14

Навремето смятали, че причината била в Интернет, както тогава го наричали. Мрежовият трафик бил прекалено натоварен, виртуалният свят се бил прекалено разпрострял и човекът с котката само открил началото. Така твърдели, но това не било истината.

Да, вярно, че Интернет се бил сринал само две седмици преди откриването на Междината и че така и не се разбрало точно защо. Вярно е също, че това наложило да вкарат в действие алтернативната мрежа Матрикс, която вече била изградена, и че старият Интернет просто бил забравен.

Но Междината винаги си е съществувала и просто е чакала да бъде открита.

Твърди се, че причината била програмна грешка — няколко синтактично правилни реда, изглеждащи напълно нормални и невинни — привидно прости инструкции за прости операции в чиповете, но добили неочакван нов смисъл. Винаги се е вярвало, че езиците, които създаваме, са защитени поне от двусмислие, но още от самото начало в тях са се прокрадвали незабелязани грешки. Дори в английския едно и също изречение, казано с две различни интонации, предава различни нюанси. Оказало се, че не сме дооценявали тази нюансировка в кода, изпълняван от компютрите, защото никога не сме разбирали начина, по който те мислят. Всички недоизговорени изречения и мисли, всички хитроумни словесни конструкции, всички завоалирани заключения — всички те, казват специалистите, се натрупвали някъде и малко по малко създавали едно ново място.

Същите тези учени глави сметнали, че открили решението на загадката, когато спрели да създават така наречения колапсиращ код, станал реалност благодарение използването на програмен език, конструиран уж да отразява човешкото мислене. Използвайки напълно легален синтаксис, програмистите били в състояние да напишат програма, която „колапсирала“ като черна дупка върху самата себе си, свеждайки се до един-единствен ред — ред, чийто смисъл определено бил непонятен дори за човека, създал оригиналната програма. Това внесло нов момент в писането на програми — процесът можел да се сравни с детството: забравено и невъзвратимо. Програмите работели, при това чудесно, но винаги съществувал страхът, че някъде в тях се е прокраднало и запечатало нещо неизвестно и непланирано. Ситуацията особено се усложнила, когато било възложено на самите компютри да пишат програми. Те били много добри в това, несравнимо по-добри от нас хората, но мотивировката им била неясна, а след самозапечатването на кода ставало невъзможно да се разбере какво точно се съдържа в него. Може би в тези програми се казвали неща, които ние не сме били в състояние да чуем, а може би те просто били разговор, непредназначен за човешки уши.

След забраняването на колапсиращия код Междината престанала да се разширява, така че в тези теории може и да има някаква истина. Но има сред нас такива, които вярват, че ако поне част от горното е вярно, това е само средство, проход, който ни помага да намерим мястото, което хората винаги са търсили, без да знаят какво точно могат да намерят там.

Вероятно така и няма да научим пълната истина със сигурност, понеже, от една страна, днес тази практика е преустановена, а от друга — никой дори не иска да мисли по тези въпроси. Грешка беше, че се опитвахме да бъдем завоеватели, а кой обича да се хвали с грешките си? Още навремето за войната много не се говореше, а оттогава досега мълчанието просто раздира слуха. Дори филм не се опитаха да направят за случилото се там, и сигурно никога няма да има такъв. Претърпяното поражение просто преля чашата на общественото търпение. Операцията бе класифицирана не като война, а като „учение“, но ще се изненадате да научите колко много Светлооки са умрели при подозрителни обстоятелства след нейното приключване. Особено сред тези, които пожелаха да говорят за преживяното там.

Така че няма да прочетете за нея нищо в учебниците по история, което не означава, че не се е случила. Знам. Защото бях там.

Така… Открихме значи как да проникнем в световното подсъзнание, но вместо да се отнесем с уважение към него и да оставим доброто му влияние да се просмуква по малко в света на съзнателното — както впрочем винаги е било ние се опитахме да го нападнем и да го завладеем, сякаш ставаше дума за обикновена нова територия, която „виси“ с неуредена собственост. Открихме Едем и хвърлихме напалм върху райската градина, открихме кладенците на Оз и се изпикахме в тях, открихме най-сетне извора на силата, крепяща света ни нормален, и посяхме в него вируса на лудостта. Не знам, може би дори открихме истината, която според баща ми реалният свят винаги ревниво е криел… ако е така, трябваше да я оставим на мира.

Никой никога не нарече откритието Междината. Имаше няколко официални наименования, всяко от които с дължина, съответстваща на ранга на официалното лице, вземащо отношение. Но единственото име, използвано някога от онези, които бяхме там, бе „Междината“. Прехвърлиха там поделения от момчета, неспособни да бъдат нещо повече от опитни зайчета в една чужда война, но защо поне не го направиха така, че никой да не ни види или… да бъде видян от другите? Защото според мен точно такъв е смисълът на Междината. Да се скриеш в процепите, да излезеш от обръщение, да бъдеш „прикачен“ към парче мъртъв код, загубил смисъл в цялостния контекст на програмата — сегмент, за който никой вече не си спомня.

За мен Междината се състои от всички места, където никой никога не е бил, и от всички гледки, които никой никога не е виждал. Тя идва от мълчанието, от отсъствието, от изтритото, от непрочетеното — това е междината между онова, което искаш, и това, което имаш, между любовта и обичта, между надеждата и истината. Това е мястото, откъдето идват вредните съвети, и е отговорът на въпроса: съществува ли едно дърво, ако няма кой да го види?

Ами да, съществува, но в Междината. Само че там има много повече от едно дърво, има много дървета — и те не могат да те заслонят от нищо и… няма да ти станат приятели.

Последователност от мяркащи се образи: хидравлично задействани крайници, кръв по шията, блокирало оръжие, страх. Нищо реално — най-обикновен спазъм на паметта.

Жуаджи отново е пред нас, само че не съвсем — дрехите му бягат сред дърветата, скачат в различна посока, носят се на зигзаг, сякаш са под кръстосан огън. Камионът реве в тишината. И дървета. Всички дървета са тук.

Нов проблясък, този път напълно реален: пукане изпод гумите — камионът навлиза сред гъста горичка. Виналди и аз политаме напред и се удряме в предното стъкло. То се пуква, но не съвсем. Първите си секунди в Междината прекарваме на границата на съзнанието.

И тогава всичко се прочисти. Извъртях глава и видях дрехите да се отдалечават, подобно на избягал панер за мръсно пране. За момент се обърках — почувствах се като че ли влизам в поредния кошмар, от онези, за които няма да си спомням като се съмне, но в които така удобно се намествам, когато ме връхлетят. Непредаваем ужас: полуобръщания, втренчени погледи, писъци по лавиците, носове на обувки, подаващи се изпод завесите — всичко в тъмнината на нощта. „Ела и надникни“ — казват ми обувките, но ти знаеш, че този, комуто принадлежат, отдавна е мъртъв и значи те нямат право да бъдат там.

Когато дрехите се отдалечиха на половин миля, а аз продължавах да ги виждам, разбрах, че и те са действителност. Беше тъмно, копринено тъмно, но любопитно как това не ти пречи да виждаш. Даже не можеш да си го представиш, ако не си бил тук, а след като веднъж си бил, вече никога не можеш да го забравиш. Също тишината, абсолютният покой — вкусиш ли веднъж от тази тишина, обречен си до края на живота си да затискаш уши срещу шума.

Не е точно кошмар. Както и да го обясняваш, не прилича на нито един възможен сън. Просто го има. И ние бяхме в него.

Виналди се бе свлякъл на седалката си и клатеше глава, но не знаех дали това е резултат от катастрофата, рапта или Междината.

— Добре ли си?

— Не — отговори ми той. — Изобщо не съм добре.

Хванах го за рамото и го раздрусах.

— Трябва да продължим, защото иначе никога няма да го открием. — Виналди, без да гледа, посегна към лоста на скоростите и го натисна напред, но беше като да бръкнеш с изгнила пръчка в река — нищо не можеш да направиш с нея. — Не, не съм сигурен дали камионът наистина е тук казах аз. — Хайде, слизаме.

Натъпках джобовете си с амуниции, избрах едната от помпите, които Виналди далновидно беше взел, отворих вратата откъм моята страна и слязох. Виналди повтори примера ми от другата страна. Двамата внимателно се огледахме.

Тъмнината в Междината е странна. Тя е като отсъствие на всякаква светлина, защото тук никога не е гряло нашето слънце, но от друга страна, е като залез или полумрак, зърнат с крайчеца на окото. Помръдваш глава и виждаш разни неща, осветени под различен ъгъл. За момент ми се стори, че зървам къс следобедно слънце, отразяващо се от покрива на камиона, а в следващия миг пред мен бе копринената тъмнина на нощта, а камионът — просто цветно пространство. Светлината бе синя, най-вече синя, но в нюанс, който съм виждал само на едно място — тук.

Във всички посоки, докъдето ти стигне погледът, има само дървета. Гора, невъобразимо стара, дебели стволове в редици, стигащи до безкрая. Понякога изглежда като че ли са напълно отделни едно от друго, друг път ти се струва, че са израстъци на едно невидимо за очите ти цяло. Земята е покрита с пелена от листа, толкова плътна, че изглежда сякаш не е съставена от отделни листа, а е килим. Над тях се стеле фина, но не неподвижна мъгла.

— Накъде ще вървим? — попита Виналди и избърса лицето си. — Не че има някакво значение.

— Натам — посочих аз и застанах до него. — Мисля, че все още виждам дрехите, макар и в далечината. — Не ги виждах, но имахме нужда от малко надежда. Да останеш неподвижен в Междината изглежда също толкова непоносимо, като за акулата да спре да плува. Потъваш на дъното и това е краят — вече не можеш да помръднеш.

Закрачихме бързо. И двамата не се стърпяхме и се обърнахме да хвърлим последен поглед на докаралия ни дотук камион, сякаш усещахме, че да го напуснем така, означава да останем завинаги тук. Камиона обаче го нямаше, което не ме изненада. Не е възможно да бъдат пренесени големи предмети на един път. Всички транспортни средства, които бяхме използвали по време на войната — не че бяха кой знае колко много, — бяха прехвърлени на съставните им части и сглобени на място в Междината. Това се отнасяше дори за машините, които в крайна сметка ни бяха помогнали да се върнем.

— Усещаш ли вече рапта? — поинтересува се Виналди.

— Не, но чувствам, че наближава — отговорих аз.

— Добре. Чудесно… защото аз усещам Страха.

— Може би е най-добре да потичаме.

— Знаеш ли… мисля, че си прав.

Затичахме се като на крос, предполагам в посоката, в която бе избягал Жуаджи, но никак не бях сигурен. Гората засега изглеждаше притихнала и сякаш ни игнорираше, но знаехме, че това няма да остане така за дълго. Редом с нас тичаха листа, като деца, които си играят. Виналди ритна едно от тях, но аз го спрях.

— Малките шибаняци… — не се стърпя той.

— По-добре те, отколкото дърветата.

Страхът вече съвсем откровено ни обземаше и ние тичахме все по-бързо и по-бързо. Идването му бе като връщане към всичко, което си мислил, че си забравил завинаги. Не само нашите спомени — спомените на всички, и в един момент почувствахме, че не преследваме Жуаджи, а бягаме от всеки и от всичко. Хора, мъртви и ранени, пръснати на късове по пода и облени във все още стичаща се кръв. Деца, конвулсивно протягащи ръце към нас. Нито едно от тях не беше тук сега, в момента, но те са били тук и Междината помнеше. Тя беше пълна с призраци на хилядите, чиито тела бяха изчезнали, преди някой да има време да сведе макар и за миг глава опечален или да почете жертвата с благодарност.

Лицето на Виналди подскачаше като бяло петно редом с мен и чувах тежкото ни дишане — двамата с него бяхме заклети пушачи от достатъчно дълго време, за да изпитваме удоволствие от тази дивотия. Усещането, че някаква гигантска ръка стиска в менгеме слепоочията ми, се засилваше, Страхът вече твърдо бе замръзнал в костите ми, а ние бягахме и бягахме.

— Не, няма да мога да остана тук задълго — запъхтян каза Виналди. — Не съм сигурен, че мога да издържа.

— И аз — съгласих се с него.

Ужасът наливаше неподозирана сила в краката ни и ние вече не тичахме, а буквално спринтирахме между дърветата, а листата ентусиазирано ни съпровождаха, преструвайки се, че им е много бързо, но без да изостават. Кората на дърветата ни се надсмиваше, но какво от това. Нали не можеше да се движи с достатъчна скорост, за да ни стори нещо лошо?

— Къде отиваме?

— Не знам — признах аз и в същия миг светлината окончателно изгасна. Виналди простена. Озовахме се в огромен шубрак, провирайки се между бодли и тръни. Ритахме ужасени, без да преставаме да бягаме, пробивайки си път напред, но невидимите храсти се сгъстяваха все повече и повече. Най-лошото бе увереността ни, че дори да излезем от другата страна, онова, което ни очаква там, ще е още по-малко забавно.

В един момент се озовахме някъде по средата, притиснати лице в лице, неспособни нито да помръднем, нито да си видим физиономиите. Чувахме запъхтяното си дишане — звук зловещ и непристойно силен. Знаех, че Виналди иска да ме убие. Усещах как едва се сдържа да не протегне ръка, да изчовърка очите от главата ми и да ги сдъвче, докато смъква кожата на лицето ми с другата си ръка. И на мен ми се искаше да сторя същото с него, но в този момент храсталакът около нас изчезна, светлината се върна… само че жълта, съсирена и стара.

Виналди ме погледна смаян.

— Този рапт не е достатъчно силен, Джек. Изобщо не ни помага. Не знам дали се досещаш, но аз исках да…

— Да, знам. Не разполагаме с нищо по-добро.

Направихме грешка. Не трябваше да се връщаме тук.

— Какво е това, по дяволите?

Виналди рязко се извърна, за да проследи погледа ми, и из се досетих: беше якето на Жуаджи. Храсталаците, с които се бяхме борили така отчаяно, се намираха на няколко крачки от нас и окървавеното яке лежеше проснато връз тях. Памукът започваше да се дематериализира и засъхналата кръв се съживяваше във въздуха, за да образува малка неуверено висяща капчица. Надвиснал клон на близкото дърво се пресегна и лакомо я попи.

Внезапно Виналди ме сграбчи за ръката и посочи нещо зад гърба ми.

Останалите дрехи на Жуаджи стояха на петдесетина крачки, обърнати с лице към нас. Те бавно се завъртяха като на подвижна сцена в театър и бързо полетяха, отдалечавайки се в здрача.

Затичахме се след тях през други дървета и нови сенки, докато накрая около нас заваляха толкова много листа, че образуваха тунел. Тогава раптът внезапно ни удари и ние загубихме представа къде се намираме, какво правим и кого преследваме. За известно време — не мога да преценя колко дълго — се превърнахме в две движещи се, сенки, устремени към нищото, и нещата най-сетне заприличаха на онези отпреди двайсет години.

Не мисля, че бих могъл да разкажа с достоверност за войната в Междината, нито бих могъл да опиша и едно дърво, село или смърт, въпреки че продължавам да ги виждам в сънищата си и сигурно така ще бъде до края на живота ми. Да, виждам папрати и листа, виждам синята светлина, процеждаща се през дърветата, виждам малките градчета, сгушени сред тях като омагьосани селца от приказките. Но всичко беше по-различно. Престоят тук те научава, че онова, което виждаш, колкото и напрегнато да се взираш, не дава реална представа за нещата. През цялото врече имаш чувството, че тази реалност е току зад ъгъла или може би скрита под слой измамна светлина. Не можехме да вярваме на хората, на земята, накрая бяхме неспособни да се доверим дори на себе си. Бяхме като объркани изплашени деца, забравени от родителите си в тъмен многоетажен паркинг, пълен със садисти.

Част от обяснението на всичко това е в наркотиците. Осем на всеки десет души живееха като отнесени. Тази практика официално се окуражаваше. Смяташе се, че наркотичното опиянение дава шанс в борбата със Страха. Останалите двама от десетимата бяха или вечно пияни, или безнадеждно луди.

Разбрах истината само минути след прехвърлянето ни в Междината и сключих договор със самия себе си. Щях да мина през онова, което ме очакваше, оставайки с всичкия си, колкото и да бях изплашен. В секундата, в която стъпиш в Междината, веднага разбираш, че нещо не е наред, и всяко твое следващо вдишване потвърждава тази ти увереност и постепенно я превръща в интегрална част от самия ти метаболизъм. Страхът циркулира в организма на човека като кръвта. Независимо дали гледаш някой, заврял се разтреперан в корените на дърво, или друг, разкършил рамене в горда осанка и издухващ дима от дулото на револвера си, и в двата случая пред теб има смъртно изплашен човек. Стоях в базовия лагер онзи първи ден след пристигането ми, гледах изпразнените от съдържание човешки черупки около мен и се молех Богу наистина да съм в лош сън и да се събудя скоро. „Не, не е възможно това да е истина — казвах си разтреперан. — Това не може да са нормални хора и дори да са, аз няма да стана един от тях. Няма да допусна страхът да ме пречупи, защото искам да знам какво правя.“

Но само за няколко часа смъртният ужас бе парализирал всичките ми крайници и неумолимо се насочваше към центъра на самото ми същество. Беше като… като онзи момент, когато възкликваш „О, не!“, осъзнал, че са те хванали да вършиш нещо крайно нередно, или когато направиш грешка с катастрофални последици, или когато ти съобщят, че някой твой много близък е починал. Момент, в който за миг мозъкът ти се превръща в леденостудена течност и не ти остава нищо друго, освен вялия опит да отхвърлиш неумолимата истина.

Така започнаха за мен тогава нещата, така и продължиха. Чувството се намести и не ме напусна. Нещо повече засилваше се. Твърдата ми решимост издържа цели четири дни. Мисля, точно това ми донесе уважението на околните, не че те бяха толкова безпристрастни. Но четири дни са страшно дълго време на съпротива и те ме бяха поставили в отделна категория. Открай време едно от нещата, които най-упорито се стараем да скрием един от друг, е страхът. Човек просто е устроен да не си го признава, и толкоз. В Междината е съвсем различно. Тук той не може да бъде скрит, така че през цялото време си заобиколен от най-детската, уязвима и отчаяна част в душата на всеки от нас. В Междината имаше хора и уж точно срещу тях бяхме изпратени да се бием, но те бяха последната ни грижа. Деца, мъртви, но с хидравлични усилени скелети, прикрепени към костите им, така че да могат да носят отрова към нас; огнени пламъци, избухващи неочаквано в джоба и разпростиращи се нагоре, за да изпепелят кожата ти — ето такива бяха страховете ни, но те бяха нищо пред Страха от Междината, съчетал в себе си всичко това и обещание за много, много повече.

Накрая разбрах, че застрашавам останалите в моята рота. Просто бях прекалено ужасен през цялото време. Всяка клетка в тялото ми беше като изтръпнала от студ, чувствах се като че ли някой постоянно гали с острието на нож космите на тила ми, или сякаш съм заспал и част от гърба ми е останала гола в очакване на секирата, която неминуемо ще се стовари точно там — в най-незащитеното място. На четвъртия ден последвах две от момчетата в палатката, където го правеха. Дотогава не бях вземал никакви наркотици. Не бях на себе си от страх пред това, което ми предстоеше. Всъщност бях изплашен от всичко.

Ефектът на рапта се свежда до интензифициране на реалността до степен на пълно задръстване на съзнанието. Той подхваща всичко и го изстрелва в стратосферата, прави светлината зад листата по-тъмна, отколкото е, прави височината толкова извисяваща се, че направо изчезва, прави топлината толкова гореща, че ти става студено. Засилва всичко в такава степен, че единственото ти спасение с да си внушиш, че то не съществува. Всеки час се превръща в последователност от провали в съзнанието, в серия от забравяния. В един момент идваш на себе си половин миля по-далече по пътеката и нямаш никакъв спомен как си стигнал до това място. Обръщаш глава към събеседника, с който си бъбриш, и осъзнаваш, че нямаш представа за какво сте разговаряли до момента. Сваляш поглед надолу и установяваш, че държиш нечия глава за косата — глава, която си откъснал от тялото с откос куршуми, но нямаш представа как се е стигнало дотук.

Съзнанието ти отклонява тези възприятия, но през цялото време в главата ти звучи глас и той ти подсказва, че знае какво се е случило. С колкото и рапт да се тъпчеш, гласът отмерва истината капка по капка, секунда по секунда, като наниз от гадни лъжи, подобни на лъжите, с които всеки шизофреник се самозаблуждава. Какъв е изходът? Естествено още рапт, за да заглушиш противния глас.

По този начин намираш спасение за една четвърт от времето — онази четвърт, през която коктейлът от Междина и чист рапт те е изстрелял в небитието. Наричахме го „да те няма“ и това бе единственият начин да се махнеш макар и за малко от Междината. С времето се бяхме научили да разпознаваме онзи особен поглед в очите, непосредствено след „връщането“. Завиждахме си за временното спасение, но едновременно с това се плашехме от мисълта какво ли се крие зад това „да ни няма“.

Не мога да кажа, че се правеше нещо като разбор на операциите или имаше свеждане на заповеди. Разполагахме с оръжие. Някои от момчетата бяха прекарали тук по дълго от другите, бяха станали разни командири и други дивотии, което само означаваше, че бяха по-сбъркани от останалите. Това беше война, която се водеше иззад дърветата и изпод храстите. Имаше бойни кораби, но те представляваха странни експериментални конструкции с форма на риба и рядко се използваха за нещо по-различно от това началниците да се крият в тях. Ние можехме да разчитаме само на първичните си инстинкти и съобразителност и мисля, че това би следвало да ни е достатъчно. В края на краищата отряд от осем души трябва да е в състояние да реши какъв е най-добрият начин да проведе сражението — или ако не това, то поне как бойците биха могли най-ефективно да се изпокрият, — но не беше толкова просто, защото през повечето време поне половината от хората не бяха на себе си.

Раптът има още една особеност: неговият ефект не продължава само по време на дадена доза, той се натрупва. След седмица-две наркотикът вече е пренастроил невронната ти мрежа в ново състояние, в което нямаш представа къде, по дяволите, се намираш изобщо! Повечето от нас трябваше да преживеят по две години в това състояние. Тръгвахме в полумрака, без да знаем нито къде сме, нито накъде отиваме, после в един момент някой от нас виждаше някакъв храсталак и предлагаше:

— Окей, момчета, хайде да минем през тези храсти.

— Ама какви храсти? — намираше се кой да попита с неразбиращ глас.

— Онези там.

— За какви шибани храсти ми говориш? Не виждаш ли, че сме заобиколени от тях?

— Ето онези бе, човече — застанал си пред тях.

— А-а… — с облекчение. — Да, тези храсти. Окей.

— О-о… Виж само. Това са храсти.

— Красиви са… Какви листа!

— Страхотни листа.

Изведнъж:

— Не, нещо не ми харесва.

— Кое?

— Храстите бе, човече. Започва да ме хваща… страхът.

— Храсти като храсти. Нищо им няма.

— Не са окей. Казвам ти, хваща ме Страхът.

— Окей, забрави тия шибани храсти.

— Не мога ей така да ги забравя. Ами че те са пред мен!

— Ама аз не ти говоря за тях. Говорех ти за другите!

— Боже… че те са още по-лоши!

— По дяволите… май си прав.

— И какво ще правим?

— Ще ги заобиколим.

Заобикаляхме ги, натъквахме се на засада, начукваха ни го здравата и половината от нас намираха смъртта.

Общо взето няма никакъв героизъм в това да заобиколиш някакъв храст. Трябваше да сме в състояние да се справим с подобен „проблем“. Трябваше, но не можехме. Тактиката ни се състоеше предимно в това да бягаме като побъркани. Така че се пръсвахме като пилци, загубили връзка един с друг, загубили здрав разум, загубили представа за реалността.

Беше война срещу демони, водена от хора, също превърнали се в демони. Онези от нас, които се върнаха, отнесоха това в душите си: фактът, че всеки — твоят приятел, дори твоят брат — може при дадени обстоятелства да се превърне в нещо, което не искаш да повярваш, че съществува. Убедиш ли се веднъж, че това е възможно, никога вече няма да възприемеш въпросния човек по друг начин. Понякога се питам какво всъщност направихме с Междината. Тя едва ли е била такава открай време. Макар че може и да е била, а цялата вина си е била единствено в нас — в това, че се бяхме стоварили там с погрешно отношение и че бяхме използвали съзнанието си за неща, за които е било по-добре да си останат погребани в подсъзнателното.

Разбирам, че тези мисли са несвързани, и съм наясно, че това в никакъв случай не може да бъде прецизен доклад за случилото се тогава. За съжаление това е най-доброто, на което съм способен, защото такива са най-свързаните ми спомени от онези времена. Знам, че сигурно би помогнало да се върна в мислите си към онова, което съм правил, и да се опитам да подредя нещата, но няма да го направя. Няма да е справедливо по отношение на истината. Свързаност, ред, хронологичност — Междината е мястото, където научаваш, че в тези три думи може и няма никакъв смисъл. Мястото, където познавах един, който „го нямаше“ три дни — цели три дни. Виждахме, че „го няма“ и нямахме друг избор, освен да го приемем. Човек се научава да приема това. То е част от ежедневието ти, свикваш с него. И все пак три дни!…

Та, като се върна, той беше съвсем различен. Да „те няма“ не е като да спиш или да си в безсъзнание. Не, буден си, но си на друго място. Когато е за късо, няма нищо страшно, мисля, че не е опасно. Но онези три дни… те го бяха променили. Момчето опитваше да ни разкаже какво е било, искаше му се да го изговори, да се освободи… Така и не успя. Където и да се бе намирал, явно е било прекалено дълбоко. Понякога споменаваше, че изглеждало съвсем различно. Докато тялото му било с нас, споделяше той, душата му се намирала другаде, на друго място, макар и не по-добро. Не знам какво да кажа, но помня, че тогава инстинктивно долових елемент на истина в приказките му. Обикновено около една трета от хората край теб „ги няма“ — „отиват“ и се „връщат“ през десетина-двайсет минути. Струва ти се, че крачиш заедно със сбирщина шибани зомбита. Боже, мислех си тогава, тези хора са ми приятели, те са на моя страна, а аз имам чувството, че някой ми е платил да вървя редом с тези лоботомизирани мъртъвци.

Раптът въздейства на повечето хора по един и същи на чин, но върху някои оказва поразителен ефект. Помня, имаше войничета, които буквално се вдетиняваха след инжекция рапт и започваха да тичат наоколо като ужасени деца. Имаше обаче и други, при които това вдетиняване изглеждаше като връщане в детството на нещо, което не беше… съвсем човешко. А може би беше човешко, но резултат на съвсем различен ход на еволюцията. Сякаш бе имало две племена, идентични в началото, но напълно различаващи се по един деликатен начин на всяко емоционално и психологическо ниво. Може би между дърветата в Междината се разхождаха децата на хората от Междината — загубени, но още живи. И може би техните души се вселяваха по някакъв начин в някои от момчетата.

Както и да е, видехме ли, че някой започва да се държи странно, опитвахме се да го откъснем от рапта и да го направим пияница. Защото иначе беше много обезпокоително да го гледаме такъв сред нас. С това не можеше да се свикне.

В крайна сметка се научихме да крием тези неща. Не всичко — такова нещо бе невъзможно. Нямаше начин да се отървеш от него. Целият онзи Страх все още е в нас и дори сега, след толкова време, ние малко по малко консумираме от него. Хората се опитват да го скрият, като се правят на силни, на слаби, на полицаи, на гангстери. Но всички го чувстват. Всички още се страхуват.

Когато първата вълна на рапта отмина и дойдохме на себе си, спряхме да тичаме, защото гърдите ни горяха. Аз стъпих в храстите и повърнах, без да мога да се контролирам. Тялото ми се тресеше и съвсем ясно заявяваше, че няма да понесе повече от това. Човешките тела са голяма работа и аз никъде не бих отишъл без моето, но понякога те ни носят големи разочарования. Ако се отнесем към тях с онази безотговорност, с която се отнасяме към душите си, всички бихме измрели, но ето че те го понасят, макар и с непрекъснати протести. Минавало ми е през ума, че е крайно време някой да събере телата ни, да ги сложи седнали едно до друго и сериозно, ама напълно сериозно да им поговори.

Докато червата ми протестиращо се надигаха, единствената мисъл в главата ми беше да не изхвърля по този начин и рапта от себе си. Знаех, че ще имам нужда от него, и вече си мислех с въжделение за оставащите две пакетчета. Това беше всичко — повече нямах, но само аз знам какви усилия ми костваше да се въздържа и да не си ги инжектирам веднага.

Виналди междувременно се бе навел, опрял ръце на коленете си, и поемаше въздух с такова настървение, сякаш се бореше да не имплодира. Явно бе поддържал формата си и във фитнес център, я в нещо друго, защото в сравнение с мен бе направо Супермен. Долавях тялото си да поглежда със завист към неговото и да съжалява, че и аз не се бях отнасял така грижовно към него. Мразя хората в добра физическа форма. Те са толкова… досадни.

След известно време се посъвзехме и си позволихме разкоша да се огледаме, бавно завъртайки се около оста си. По всичките 360 градуса се виждаше само едно — гора. Когато за всеки случай се завъртяхме още веднъж, в гората се появи поток (беше съвсем нормално: или тук в Междината пълната окръжност имаше повече от 360 градуса, или нещата бяха коренно различни). Осъзнахме, че краката ни са мокри и че тази влага най-вероятно се дължи на това, че без да се усетим, сме пресекли същия този поток. На другия му бряг имаше голяма група листа, неспособни да преминат през него. Макар да нямаха очи — естествено, нали си бяха само листа, — усещахме, че ни наблюдават. Чувствахме и нещо друго: че ако опитаме да се върнем през потока, те ще ни попречат да го направим.

Така че продължихме да тичаме и скоро видяхме, че сме оставили зад гърба си нещо по-различно от това, което си мислехме. Не беше гора. Пред нас, на не повече от половин миля надолу по внезапно появилия се склон, имаше нещо, което приличаше на село.

— Как стигнахме дотук? — попита Виналди.

— Знам ли? Ти не разбра ли?

— Шегуваш ли се? Та аз не можех да си кажа името. Бях забравил, че ти съществуваш.

— Не искам да слизаме там! — казах внезапно за себе си.

— И аз — кимна Виналди. — Но се налага.

— Не, не се налага. Можем да отидем другаде. Може би търсим друго място. Може би дрехите ни подмамват в клопка.

— Джек, няма значение дали е клопка, или не е — логично заключи Виналди. — Аз повече не издържам тук, на открито. Не знам дали помниш, но вече не съм Светлоок.

Едва сега осъзнах какъв кураж се изискваше от него. В деня преди прехвърлянето в Междината очите на войниците се оперираха. Имаше нещо в някои видове светлина в гората тук — но не и в селата, — което изгаряше вътрешността на очите. Затова с помощта на лазер имплантираха тънък слой химикал върху ретината, което неутрализираше пагубното въздействие на тази особена светлина. В нормалния свят този химикал правеше очите да отразяват при определено осветление и оттук бе дошъл прякорът „светлооки“. Виналди бе прекарал последните… Боже Господи, два часа, установих аз, поглеждайки часовника си — в гората без тази защита. Този човек бе или извънредно смел, или пълен идиот.

— Бях забравил — признах си аз.

С подгъващи се крака поехме към селото. Поне засега светлината в гората бе приятна и дори отморяваща, сякаш някой бе инсталирал малки жълти лампиони под всяко десето дърво. Подобно на всички селища в Междината, селото изглеждаше невзрачно на фона на гората, но едновременно с това и по-старо от нея. Дори от мястото, където се намирахме, можеха да се видят стволове на дървета, минаващи през покривите на някои от домовете, при това толкова дебели, че едва ли оставяха много пространство за живот вътре. Никой не знае защо е така, може би защото никой никога не бе успял да разговаря с някой от местните жители достатъчно дълго, за да разбере причината. Работата бе там, че още преди края на първото изречение един от двамата разговарящи вече бе мъртъв. Проблемът със селяните бе двуостър: първо, те бяха неукротимо кръвожадни, и второ, не бяха видими през цялото време. Бяха по-лесно забележими в мрака, но и тогава това по правило ставаше секунди преди смъртта на виделия ги. Децата се виждаха по-лесно и като че ли не бяха така непримиримо настроени спрямо нас, но селяните често ги използваха, за да носят скрити мини. Господи, дълги години след като бях прехвърлен обратно в края на войната — макар че този край по-скоро можеше да се оприличи на отказ, — не можех да зърна дете, без да се изплаша до смърт. Трябваше в живота ми да се появи Анжела, за да дойде краят на тази лудост, и едва след смъртта ѝ и смъртта на Хена разбрах от какво са ме предпазвали те.

— Добре ли си? — попита след малко Виналди.

— Така ми се струва.

— Да — ненужно потвърди той.

Имаше около трийсетина къщи, подредени в кръг около разчистено място в центъра, където под прав ъгъл се пресичаха две пътеки. Колибите бяха осветени от оранжева светлина, струяща около тях като златен морски прилив. Понякога, помнех това от личен опит, от тази светлина се материализираха птиците, които бях видял със Суедж и Ниърли в Ню Ричмънд. Птиците бяха малко побъркани и доста ужасяващи, но винаги изглеждаха щастливи и експлодираха за живот като течни пламъци. След няколко мига хаотично съществуване те се разпадаха на парчета и подобно на дим се изпаряваха в тъмното небе. Тези птици живееха само в селата, които иначе изглеждаха напълно безлюдни. Никой от селяните не живееше в тях и доколкото бях в състояние да преценя, никога и не бе живял.

— Добре — въздъхнах аз, когато се приближихме на няколко крачки от периметъра на селището, — какъв е планът?

— Дявол да го вземе, нямам ни най-малка представа. Предполагам, че май ще трябва да влезем и да видим дали ще намерим нещо.

Този план за атака не ми се струваше никак подробен. Пощипнах нерешително горната част на носа си, предполагам повече като опит да задържа втората вълна на рапта, за да мога да използвам за мислене цялата си глава.

— Заедно?

— Разбира се, че заедно — неочаквано енергично отряза той. — Или ти се иска да намериш тъмна стаичка на тавана на някоя от къщите и да се свиеш там сам?

— По чисто тактически съображения изглежда по-разумно да се разделим.

— Не, няма да се разделяме.

Така че тръгнахме заедно, стиснали пушки, и зорко наблюдавахме всеки своята страна на пътеката. Влязохме в селцето и внимателно оглеждахме всяка подмината колиба за някакво движение вътре. Колибите изглеждаха безукорно чисти и излъскани — впрочем, както винаги, — сякаш току-що изработени от несъществуващи материали. Не беше никакъв проблем да различаваме грижливо подредените сламки по покривите и засъхналите бучици мазилка по външните стени.

Отказахме се от идеята да претърсим всяка колиба, отчасти защото искахме да приключим по-набързо с първото ни минаване през селото, но главно — защото ни беше страх. Да правиш разузнаване, докато те е Страх, е все едно като да влезеш със завързани очи в стая, чийто под е осеян с бръсначи.

Когато стигнахме в центъра, лицата ни бяха лъснали от пот, а пръстът ми върху спусъка на пушката беше мокър. Нервите ни бяха опънати до скъсване и паузата между двете вълни на рапта изтичаше. Спряхме и напрегнато се вслушахме. Но нямаше нито какво да се чуе, нито да се види, освен стволовете на дърветата и колибите около нас.

— Виналди — обърнах се към него, — трябва да побързаме. Раптът ще ни удари всеки момент.

Той обмисли думите ми, кимна и посочи напред:

— Ще мина през селото до другия край. Ти обиколи по периферията. Извикай силно, ако видиш нещо.

Той тръгна през разчистената централна поляна, без да забравя непрестанно да се озърта. Аз тръгнах по окръжност, концентрична с редицата на къщите, надничайки през прозорци и надзъртайки зад ъгли. Не видях нищо повече от пипалца оранжева светлина. Самите колиби бяха антисептично празни и стерилни, сякаш току-що излезли от калъп. В една видях малка купчинка листа в единия от ъглите, сгушени, като че ли се наговаряха нещо тайно, но това беше най-интересната ми находка. Нищо повече. Събранията на листата рядко означават нещо съществено. Мисля, че за тях това е своеобразна игра.

Когато завърших първата четвъртина от окръжността, се озовах обратно на пътеката, по която бяхме навлезли, и минах от другата ѝ страна. Зърнах за миг Виналди, който се връщаше откъм отсрещния край на селото.

Тъкмо проверявах следващата колиба, когато зад мен се разнесе необичаен звук. Рязко се обърнах — не знам как се въздържах да не стрелям мигновено — и видях малко ято оранжеви птици да извира ей така, от нищото. Те нададоха веселите си птичи крясъци и изпърхаха щастливо с крила, преди да изчезнат с леко трепване на въздуха. После отново се възцари пълна тишина.

Е, може би не съвсем пълна. Заедно с последното плясване на птиче крило дочух нещо откъм другия край на селото. Стори ми се, че е човешки глас. Първата ми мисъл бе, че Виналди може да е открил нещо и ме вика, така че изоставих огледа на колибата и приведен се затичах към централната пътека.

Когато стъпих на нея, звукът бе заглъхнал, а Виналди не се виждаше никакъв. Подвоумих се дали да не му извикам, после се сетих, че ако не е бил той — а не се виждаше никакво друго живо същество, — вероятно е най-разумно да си държа устата затворена. Бавно се изтеглих към центъра на селото. Очите ме смъдяха от това, че ги бях държал отворени толкова широко и толкова дълго, а ушите ми сякаш помръдваха на стълбчета като пипалцата на охлюв. И в същия миг чух нещо, което съвсем определено си беше вик, и спрях като вкопан. Долиташе от най-далечния край на селото, но думите — ако в него изобщо се съдържаха някакви думи — бяха неразличими.

Едва ли можеше да има по-неподходящ момент за вземане на решение. Усещах, че пръстите ми се изтеглят, а главата ми се изпразва. Всеки момент можеше „да ме няма“, а внезапно се бе наложило да мисля.

Възможностите бяха две. Първата бе да продължа напред, слаломирайки между колибите, докато не видя каквото има да се вижда. Недостатък: ако не ме викаше Виналди, защото се е натъкнал на нещо интересно, щях да се озова право в капана, поставен ми от Ихандим. С непостижима до момента яснота на съзнанието видях каква непростима глупост бе влизането ни в селото. Щяхме ли да бъдем тук, ако не бяхме следвали дрехите? Вярно, трябваше да намерим базата на Ихандим… но не за да му се напъхаме сами в ръцете.

Затова избрах втората възможност и бързо напуснах селото. Излязох на периметъра, завих надясно и с гръб към гората се затичах покрай редицата колиби, следейки за възможни изненади в пространствата между дървета и къщи. Кой знае защо, тук беше студено, много по-студено. Нощта се приближаваше. Нощта не е точно нощ в Междината, а просто различно дълъг период, през който става по тъмно и още по-малко забавно да си тук.

И тогава видях силует в другия край на селото — човешка фигура, застанала пред една от колибите. Приличаше на Виналди, но беше неподвижна. Изпитах облекчение, но само за миг. Имаше нещо странно в позата му — струваше ми се, че е вдигнал ръце във въздуха. Опитах се да схвана какво точно прави и се готвех да му извикам, но раптът ме удари и изведнъж всички неща станаха трудни и необикновени. Поколебах се за част от секундата на границата да съм тук и да „ме няма“, но успях да се овладея.

Приближих се до стената на най-близката колиба и се плъзнах досами нея, примигвайки по онзи начин, който понякога ми бе помагал. Схващах само, че нещо много сериозно не е наред. Ръцете на Виналди нямаше как да са във въздуха, понеже бяха вързани за колибата, и макар да не виждах кръв, главата му бе увиснала.

Бягай, съветваше ме мозъкът. Обърни се и бягай!

Прокраднах се напред още няколко крачки. Виналди още беше жив — главата му леко потрепваше. Или се опитваше да изчисти съзнанието си, или беше под въздействието на рапта. По-скоро и двете — моята глава беше чиста като помийна яма и мислите ми все повече и повече се заплитаха. Не различавах нищо около себе си и за миг се поколебах дали да не изтичам напред и да се опитам да го освободя. И изведнъж нещо ме накара да се обърна и да погледна по пътеката, водеща към центъра на селото.

Там нямаше нищо, само поляната изглеждаше не така равно окосена като допреди малко — сякаш я виждах през омара. Накъдето и да обърнех глава, образът оставаше все един и същ — размит и потрепващ. Приличаше на нефокусирана или по-скоро на лошокачествена снимка, само че точките по нея не бяха бели, а тъмни. Потърках очи и примигнах, но след като звездите изчезнаха, образът си остана същият. Точките се местеха в начупени вертикални линии и въпреки липсата на картина го правеха не хаотично, а по-скоро организирано. Имах впечатлението, че гледам нещо скрито зад дъждовна пелена, но дъждът беше цветен, защото иначе нямаше как да образува картината на тази част от пътеката.

Осъзнах какво виждам само миг преди тази картина да го фокусира достатъчно ясно. Ихандим и Жуаджи тичаха по пътеката право към мен. Бяха живели в Междината достатъчно дълго, за да се чувстват като местни. Жуаджи спринтираше, забравил за всякакви рани, а Ихандим изглеждаше като че ли никога не е бил раняван. Може и така да беше. Такива като него не ги раняват — това действие при тях се развива в обратната посока.

Изглеждаха като диви животни, трансформирали се за момента в човешка форма, но виещи от жажда да убиват.

Така че направих онова, за което бях обучен най-добре. Обърнах се и побягнах с всички сили.