За подмяна

Глава 1

Панорамен кадър.

Ню Ричмънд, Вирджиния. Не старият Ричмънд, историческата столица на историческата стара Вирджиния, отпуснал се лениво в невероятна скука, а новият. Старият Ричмънд бил унищожен преди около век, сравнен със земята по време на безредици, продължили цели два месеца. След десетилетия на примирение с отвратителната магазинна мрежа, с неописуемо скучния Стар град и с липсата на каквито и да било ресторанти, жителите ненадейно откачили и тръгнали през града като ангели на отмъщението, помитайки всичко по пътя си. Било невероятна гледка.

Подлогите на властта обвинили за всичко упадъка на гражданското общество, войните между наркодилъри и фазите на луната. Лично аз смятам, че на хората изведнъж им е доскучало кански, а и това било удобен начин за щастливо избавление. Старият Ричмънд бил царство на хаоса и просто похабявал със съществуването си прекрасния кът земя, разположен непосредствено до приятно извисяващите се планини Блу Ридж. Всички единодушно смятали, че било много по-уместно този терен да се използва като летище или станция за зареждане на „Мегамол.“

„Мегамол“ са летателни апарати със страна пет мили и височина по двеста етажа, които величествено транспортират пасажери от единия край на континента до другия, от дъното до върха, от мястото, където са били, дотам, където смятат, че ще е по-добре да бъдат. Грамадни паралелепипеди в приковаващ погледите моден черен цвят, набодени с милиони светли точки — толкова замайващо големи, че затъмняват собствената си функция и се превръщат във форма, заради самата себе си.

Когато паралелепипедите пораснат, всички искат да станат „Мегамол“.

А вътре има хиляди магазини, атриуми, извисяващи се на по двайсет етажа, места за хранене с площта на малки градове, дузини мултиплексни киносалони и пълна гама от хотели, способни да удовлетворят вкуса на всеки, притежаващ портфейл със „Златна карта“ в него. Всичко това — и още в добавка — подредено по протежение на широки булеварди, хиляди уютни кътчета и толкова много засадени растения, че би могло да се разглеждат като отделна екосистема с право на съществуване сама за себе си. На безопасно разстояние от останалата част на света — пашкул на 200000 стъпки във въздуха.

Земен рай или по-точно рай, реещ се току над земната повърхност, дворец на веселието, натъпкан докрай с всичко мислимо, което може да се купи.

Преди осемдесет и три години полет МА-156 на „Мегамол“ кацнал за рутинно зареждане на мястото на стария Ричмънд и така си останал там. Първоначално изглеждало обикновен бюрократичен проблем — от онези, които обединената мъдрост на всички земни гении не би могла да осмисли, но с който някой недобре платен чиновник би се справил незабавно. Разбира се, ако пожелаел. При положение че се обърнели към него не в обедната му почивка, разбира се.

Няколко часа по-късно по-богатите пасажери започнали да се изнизват по пътищата. Нямали време за подобни дивотии. Трябвало да бъдат някъде другаде. Останалите се пооплаквали известно време, после си поръчали следващото блюдо — или си купили още един чифт обувки — и си седнали на задниците да чакат.

След още няколко часа се оказало, че има малък проблем с двигателите. Това вече звучало по-сериозно. Защото когато ти спре колата, ти отваряш капака и ето го двигателя пред очите ти. Веднага можеш да посочиш виновната част. Само че когато двигателят ти е с размерите на мутирал „Емпайър Стейт Билдинг“, тогава не е нужно да ти се обяснява, че те чака дълга безсънна нощ. Защото трябват четиринайсет души само и само да държат отворено ръководството за ремонт. Инженерите изпратили ремонтни дроиди във вътрешностите на чудовището, но те в края на краищата се върнали, поклатили електронно главите си и подсвирнали безгрижно през механичните си зъби. Ясно им било, че проблемът е дребен, само че хабер си нямали какъв точно е той.

Тогава напуснала следващата група пътници. От друга страна, някои хора решили да останат. Имало много телефони и заседателни зали, а освен това „Мегамол“ разполагал със собствен възел в Матрикс. Нищо не пречело на хората да работят. Запасите от храна, потребителски стоки и чисти чаршафи били предостатъчни. Освен да работят, на хората нищо не пречело и да живеят. Честно казано, по света имало и доста по-лоши места, където би могъл да се озовеш прикован.

Така и не поправили двигателите. Може би това било възможно по принцип, но се забавили прекалено дълго. След няколко дни отвън започнали да прииждат хора: бездомници, напуснали опожарения стар Ричмънд, скитници, живели досега из горите, любопитни, дочули за приятните места, където би могло да се нахраниш, и отскочили ей така, да хапнат тук. Заприиждали от равнините, заслизали от планините и заблъскали по вратите. Охраната първоначално ги отпратила, както се полагало, но те били страшно много, а на всичко отгоре някои от тях били доста гневни. Защото за доста от тези хора по-лошото от това да живееш в Ричмънд било да не си в състояние повече да живееш там.

Охраната провела спешна оперативна и излязла с план. Щели да пуснат хората, но срещу заплащане.

Настъпил период от може би шест месеца, когато съдбата на полет МА-156 била неясна — никой не знаел дали някога отново ще излетят. После дошъл преломният момент, когато се разбрало, че това няма да се случи. Но хората вече не го и искали. Били намерили своя дом. Вътре в кораба закипяла трескава дейност: разбивали се стени, преобзавеждали се помещения. Първоначалните пасажери се преселили на горните етажи и отпочнали строителна дейност върху покрива на пазарния комплекс, съревновавайки се кой ще успее да се отдалечи в максимална степен от паплачта по долните нива. А около Комплекса постепенно се издигнал втори спомагателен град — Портал за града.

Накрая местните строителни компании свързали всичко с обща канализация и така се родил Ню Ричмънд. Ако забравиш за необичайния му произход и прекомерната му геометричност, Ню Ричмънд си е град като всички останали. За онези, които не знаят историята му, той изглежда като трудно обяснима градостроителна грешка.

Но се говори, че в една забравена от всички стая, там долу в търбуха на града има куфар, изоставен от едно от първите побързали да напуснат кораба семейства — безмълвен свидетел на раждането на града. Естествено никой не знае точно къде се намира тази стая и повечето смятат това за най-обикновен градски мит. Защото именно в това се е превърнал днес полет МА-156: град.

Аз обаче винаги съм вярвал в този мит. Нещо повече, понякога нощем се питам дали градът не обръща поглед към небето, когато чуе над него с грохот да прелитат други „Мегамол“. Чудя се дали той не наблюдава скришом, проследявайки ги да минават над него, и дали не осъзнава по неговия си начин, че мястото му е там. Горе, в небесата, а не тук долу, прикован към земята. Но на кой ли от нас не му е хрумвало нещо подобно и колко малко са тези, оказали се прави.

— Двеста долара — каза мъжът, полагайки комични усилия погледът му да бъде едновременно студен и проницателен. Не говореше за онова, което исках да продам. Аз още даже не бях в Ню Ричмънд. Беше след осем вечерта и започвах да губя търпение — усещах, че не ми остава време.

— Глупости — възразих аз. — Тарифата е петдесет.

Мъжът се изсмя искрено развеселен.

— Човече, на теб май нещо не ти стига, а? Изобщо не си спомням кога тарифата е била петдесет долара!

— Петдесет — повторих аз. Може би се надявах, че ако изрека тази фраза достатъчен брой пъти, ще успея накрая да го програмирам невролингвистично. Стоях пред врата, врата, скрита в сутерена на една сграда от Портала — Извисяващата се кошмарна плетеница от разностилни постройки и паянтови съоръжения, която заобикаля целия Ню Ричмънд. Бях тук, защото тази конкретна сграда беше залепена за външната стена на града, в който трябваше да попадна. Вече бях минал през унижението да бъда обискиран на влизане от уличната банда, контролираща в момента този входен пункт, и дори бях заплатил „таксата“ от двайсет долара за пистолета си. Нямах двеста, имах само сто — и бързах.

— Ами тогава иди при главния вход — сви рамене мъжът.

Мушнах дълбоко ръце в джобовете на якето и се насилих да потисна гнева си и надигащата се вълна от страх.

— Само не мисли да вадиш пистолета — продължи той кротко. — Защото тук има три приятелчета, които не можеш да видиш, но са взели на мерник задника ти.

Не можех да отида при главния вход и той много добре го знаеше. Никой не припарваше до тази част на Портала, ако можеше да влезе през някой от легализираните входове на града. Да постъпиш така означаваше да вкарат информацията от картата ти в машината, което беше равнозначно на публично оповестяване на името ти пред полицаи, градска администрация и всеки друг, способен да подслушва линиите за комуникация.

— Виж какво — казах аз, — минавал съм вече оттук. Нямам нужда от водач, искам само да мина покрай теб. И имам само петдесет долара.

Мъжът се обърна и даде сигнал към мрака чрез подчертано кимване с глава. Чух шума от стъпки на няколко души — приближаваха се към нас.

— По кой план на Хауи работите в момента? — небрежно попитах аз. Стъпките в мрака спряха и мъжът отново се обърна към мен и ме изгледа остро.

— Какво знаеш за господин Еймъс? — осведоми се той.

— Нищо особено — отговорих аз, макар че знаех. Хауи беше мошеник от среден калибър, действащ на осми етаж. Въртеше няколко момичета и си бе извоювал позиции в търговията с наркотици, стигащи толкова надалеч по веригата, че босовете от горните етажи бяха решили да го толерират. Беше дебел дружелюбен човек с немирна руса коса, но бе по-як, отколкото изглеждаше, и умееше да пази тайна. Не беше Светлоок, но би могъл да бъде. Беше от онези, които успяват. — Достатъчно — продължих аз, — колкото да се изпусна пред когото не трябва за някои негови сделки, които са им неизвестни. И ако той си внуши, че имам тази информация от вас, момчета, тогава…

— И защо ще му хрумне такава мисъл? — попита мъжът, позагубил увереност. „Момчетата“ бяха от най-изпадналите негодници — те даже не стояха на стълбицата. Повечето от тях дори нямаха представа къде е тази стълбица и се налагаше да се катерят на ръце всеки път. Никога нямаше да ги допуснат по-близко до Ню Ричмънд от това да портиерстват на тази врата. Нещастници като тях не искаха да имат нищо общо с джунглата вътре. Защото тя хапеше.

— Нямам никаква представа — въздъхнах аз. — Петдесет долара? И обещавам на излизане да доплатя останалите сто и петдесет.

Той едва ли допускаше, че някога ще доживея да изляза, но петдесетте долара, които му предлагах, бяха по-добре от нищо в наличност и възможни усложнения в добавка. Така че отстъпи встрани. Отброих банкнотите и ми отвори вратата.

— Дори ще ти дам още двайсет — допълних аз, — ако не ме включиш в списъка, който продаваш на полицаите.

— Не знам за какво говориш — с каменно лице отговори той, но в отношението му към мен нещо се промени. — Все пак ще взема двайсетачката.

Кимнах и минах през вратата. Тя се затвори зад мен и за пръв път от пет години се озовах в Ню Ричмънд.

Вратата излизаше в стар сервизен коридор, извиващ към долния двигателен отсек, пресичайки в продължение на няколко мили други тъмни и вонящи коридори. Тук не бе складирано нищо ценно и поради тази причина никой не възразил, когато входът бил блокиран от външните постройки. Ако имаше нещо, което със сигурност никой никога нямаше да опита да направи, то бе да се пуснат отново двигателите. Чувал съм да разправят, че един от първите ремонтни дроиди все още сновял без посока из тези коридори, остарявайки и подивявайки, но дори аз не съм склонен да повярвам на това.

Доста дълго време тази врата си стояла забравена, докато в един момент някой я открил и веднага осъзнал потенциалната ѝ стойност като таен вход за града. Едно отклонение на коридора, стигащ дотук, извежда през вентилационните шахти до скрито и малко известно стълбище, през което се стига до втория етаж на стария пазарен комплекс.

Но аз не възнамерявах да вървя нататък. Бързо изминах по коридора около двеста крачки. Цареше призрачна тишина — тук бе може би единственото тихо място в града. Коридорът рязко изви надясно и аз изгледах слабите, монтирани нарядко лампи по тавана — губеха се на следващия завой, на около половин миля напред. Вместо да потегля натам, поех дълбоко въздух, събрах всичките си сили и скочих нагоре с изпънати ръце, свити в юмруци. Ударих една плоча от тавана и тя отскочи и се обърна настрани, разкривайки тъмно пространство. Огледах се да се убедя, че никой не ме наблюдава, скочих отново, вкопчих се в ръба и се изтеглих през отвора.

Наместих плочата на мястото ѝ и се озовах в тъмнина, нарушавана само от ивичките светлина, процеждащи се през процепите в пода. Изправих донякъде гръб и заех приведената поза, която се изисква за бродене из запуснатата вентилационна система на Ню Ричмънд, и без колебание потеглих напред в почти пълния мрак. От време на време до мен долиташе откъслечен шум, свидетелстващ за живота, царящ долу в града: дрезгаво гъргорене, протяжно изскърцване на остарели съоръжения, епизодични фрагменти на реч, долетели откъм коридора над мен и отразили се в гробницата под краката ми. Винаги съм си мислил, че ходенето по този коридор е като пълзене из древната и безплодна утроба на Ню Ричмънд, но от друга страна, аз винаги съм си бил възтъп.

След около половин миля минах под един от главните входове. Беше невъзможно да го сбъркаш с нещо друго, заради топуркането на стотици влизащи и излизащи крака. Спрях се за миг и се отдадох на спомени. Бях свикнал да използвам тайния път, но искаш ли да изпиташ максимално наслаждение при първото си пристигане тук, трябва да влезеш през някой от главните входове. Най-напред се озоваваш във фоайе с височина двайсет етажа, индикатор за разкоша, който можеш да очакваш, ако получиш достъп за над стотния етаж. Едно време имало прозорци на всички етажи, но всеки път, когато простолюдието заемало следващото по-горно ниво, прозорците били запушвани зад стени. Усещането е като че ли се намираш в най-голямата и най-безвкусно обзаведена кабинка за душ на света за всички времена. Отиваш до рецепцията, поставяш картата си в машината и установяваш допуска си. Едно време аз живеех на 72-рия етаж, така че влизах в един от асансьорите и той ме изстрелваше нагоре в небето.

Не и тази нощ. Защото днес се налагаше да се провирам като змия през безкрайните тунели и нямаше да се възкачвам до 72-ри етаж, където и без това вече нищо не ме чакаше. Намирах се в Ню Ричмънд, понеже имах нужда от пари, и знаех само един начин, по който бих могъл да ги получа. Трябваше да вляза, да взема парите и да изляза… и да забравя Вирджиния завинаги.

Бяхме стигнали Портала рано вечерта. Беше валяло целия ден и с всяка изтекла минута ставаше все по-студено и по-тъмно. Не може да се ебаваш с Вирджиния през зимата, не и в наши дни. Вирджиния казва: „Ето ти зима!“ и я стоварва върху теб. Резервните яко я бяха закъсали, не че на мен ми пукаше. Те не бяха знаели дотогава какво е това студ и оскъдните дрехи, които им раздадох, бяха повече от недостатъчни.

Слава богу, по улиците нямаше много хора. Защото някак не върви да цъфнеш пред Портала посред нощ, преструвайки се, че се разхождаш — много по-безопасно е да си стоиш в апартамента и да се самонападаш в уюта на собствения си дом. Хауи Еймъс едно време предлагаше тази услуга: звънваш му, съобщаваш, че смяташ да теглиш един тегел към Портала, а той ти праща някой, който да те нападне, или печелиш долар. Беше станало страшно популярно.

Събрах резервните в плътна група и ги насметох надолу по улиците пред себе си, държейки се в сенките покрай стените с надеждата, че Суедж и Дейвид ще ми помогнат останалите да вървят в нишка след мен. Бях обяснил защо се налага да дойдем тук и защо това би могло да е проблем за мен. Всички правеха каквото им се казваше, така че потеглих бързо напред, за да изминем милята, отделяща ни от сградата на Комплекса.

Когато пристигнахме, спрях и погледнах в посоката, от която бяхме дошли. Пътищата към Портала са прави, те тръгват от Ню Ричмънд в центъра, опънати като нишките на гигантска паяжина. Можеш да застанеш в средата на един от тях, да погледнеш напред и погледът ти ще стигне докъдето му позволява дъждовната пелена. Отстрани има стълбове с лампи, хвърлящи жълти островчета светлина, подобни на надигащия се каймак на мляко, миг преди да изкипи. Някъде там, отвъд границата, до която можех да видя, се намираше Портала, а зад него започваше пътят, отвеждащ в мрака на Вирджиния. Много по-нататък се намираха планините Блу Ридж, откъдето бяхме дошли — най-обикновена геологическа формация, покрита с много дървета. Тогава за пръв път осъзнах колко силно ми напомнят пътищата в Портала на тунели и сякаш едва тогава разбрах, че наистина съм изживял последните пет години.

Блъснах с рамо вратата и пуснах резервните да влязат в коридора, чийто под бе покрит с два пръста студена вода. Някъде над главите ни кънтеше силна музика. Казах им да стоят, без да мърдат, но да се скрият, ако дойде някой, и се втурнах нагоре в тъмнината по спиралата на дървеното стълбище. Когато стигнах до третия етаж, поех дълбоко дъх, разтърсих мократа си глава и почуках на вратата на Мал.

Мал така се стресна, че всеки евтин комедиант би умрял от завист. После остана да стои прав с провиснала челюст и ръка все още на дръжката на вратата. Носеше протрити три четвърти панталони, разкриващи всичките му белези от коленете надолу, и бе облечен в любовно обхванала новото му коремче раздърпана тениска — изглеждаше така, сякаш в нея се бяха родили и умрели поне петима души, без да ѝ дадат шанса да види капка влага, освен дъжда. Откъм гърба беше осветен от гола крушка и пак оттам, откъм вътрешността на апартамента му, идваше миризмата на готвено — без съмнение, супа от фиде. Откакто го познавах, не го бях виждал да слага доброволно в устата си нещо друго.

Мина доста време, докато накрая той дойде на себе си, примигна и се опита да се усмихне.

— Джек — изграчи гласът му. Към смайването, от което изглеждаше неспособен да се отърси, се примесваше някакво неестествено спокойствие. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Посещение на учтивост. В името на старото ни познанство.

— Да бе… Всеки момент чакам да се отбие и папата. — Той затвори очи, стисна клепачите си и потърка носа си. — Неприятности ли имаш?

— Аха — ухилих се аз. Едва се сдържах да не заподскачам от крак на крак. Какво ли не прави човек от напрежение, особено ако зад него стоят седем различни причини. Кимнах към източника на миризмата: — Какво готвиш?

— Супа от фиде — отговори ми той и ме огледа внимателно. — Искаш ли да я опиташ?

— Зависи с колко разполагаш. Защото не съм сам.

— И за колко души говорим?

Поех дълбоко дъх.

— За седем, заедно с мен. — За миг той се ококори, но това беше по-скоро от изненада, а не в знак на несъгласие. — Всъщност… бих казал шест и половина.

— Значи ще ни трябва много фиде.

— Прекалено много?

— Не бих казал. Нали знаеш, че пазарувам на едро. — Той прехапа долната си устна и се замисли. Забелязах, че е свалил кобура от рамото си, и се запитах дали това означава, че е напуснал полицията, или само че се е отърсил от параноята си. След това реших, че сигурно е чистил револвера си, когато съм почукал. Имаше две неща, които бях уверен, че Мал никога няма да направи: да напусне полицията или да забрави параноята си.

На лицето му се изписа приятелско примирение и той попита с въздишка:

— Къде са тези гости в момента и колко бели рискувам да си навлека, ако им позволя да нахлуят в живота ми, та било то и за малко?

— Оставих ги да чакат долу — отговорих аз, с пълното съзнание, че трябва да се върна при тях колкото може по-скоро, каквото и да означаваше това в по-дългосрочен план. Мал живееше в сграда, където лошите идваха да се забавляват. Това бе източникът на параноята му… както и причината, поради която му харесваше да бъде тук. — Просто трябва да ги оставя при теб за около час, а след това ще се махнем.

— Защо не ме предупреди?

— Когато искам да помоля някой стар приятел за нещо безумно, обичам да го правя очи в очи. Освен това… нямах монета за телефон.

— Колко е опасно всичко това?

— По коя скала? — Дърдорех глупости, за да скрия колко съм напрегнат. Трябваше да внуша на Мал, че всичко е наред, защото иначе можеше да го изплаша. Всъщност това би било съвсем естествена и напълно оправдана реакция, но още не исках той да разбере това.

— От едно до десет.

— Не знам — признах си аз и се предадох. Дори позволих на напиращата паника да ме обхване. — Поне десет, сигурно над това и съвсем определено все повече и повече с всяка изтекла секунда.

Мал най-сетне пусна вратата.

— Доведи ги.

— Мал… — запънах се аз. Не знаех как да продължа.

— Ясно де, ясно — спря благодарностите ми той с махване на ръка. — Но после отиваш да купиш бурканче японска туршия. Забравих, че съм я свършил.

— Ще ходя до града. На връщане ще ти донеса най-големия буркан „Самой“, който успея да намеря.

Мал извъртя очи и поклати глава.

— „Самой“ е за гладните. Или „Фрапан“, или нищо.

— За човек, който яде толкова много, имаш отвратително шибан вкус.

— Правилно си схванал — каза той и пак поклати глава. — Погледни например какви приятели имам.

Засмях се и извървях няколкото крачки до тъмното стълбище. Мислех, че ще трябва да извикам, но в последния миг зърнах тревожно обърнатото нагоре в сумрака лице на Суедж и само направих знак да се качват. Тя се обърна към Дейвид и заедно подбраха останалите. Мал и аз ги изчакахме да се качат. Мал не криеше, че е силно заинтригуван. В малко по-силната светлина на коридора лицето му бе позагубило от обичайната си червенина. Едва тогава забелязах, че в ъгълчетата на очите му има бръчици, които не бях виждал.

„Остаряваме — мина през главата ми. — Изведнъж сме на почти четиридесет и вече сме стари.“

Дейвид пръв стигна до площадката. Изкачи последните стъпала, мушнал дълбоко ръце в джобовете на джинсите си, леко накуцвайки на претърпелия операция крак. Тези джинси някога бяха мои, което обясняваше неумелото им стесняване на дъното и в кръста. Младееше за петнайсетте си години, макар че лицето му още носеше следи от войнствеността, обхванала го от момента, когато бяхме напуснали Фермата. По петите го следваше Джени, сгушена в сакото си, все така изплашена и самотна. Бях се опитал да изгладя нещата с нея през последните двайсет и четири часа, но тя все още беше убедена, че тя е виновната, а аз така и не бях намерил време да я убедя в обратното.

Суедж беше трета и водеше Нанюн за ръка. Изглеждаше ми наред — напълно нормално четиринайсетгодишно момиче, ако се изключеше белегът на лицето ѝ. Нанюн обаче си бе прехапала езика от страх и с труд изкачваше стълбите на единия си крак. Когато се добра до нас и ме видя, изпита видимо облекчение, а това беше добре. Не си спомнях скоро някой да е изпитвал облекчение, зървайки лицето ми.

Последен пристъпваше господин Ту1. До този момент Мал не бе имал проблеми с останалите, но когато видя двуметровия юноша, понесъл малък кафеникав чувал с глава, стърчаща от него, долових на лицето му конвулсивно потрепване. Г-н Ту спря на площадката, гневно погледна в двете посоки и отпусна глава, сякаш някой му беше изключил захранването. Резервният в чувала каза:

— Поспи.

„Хайде момчета — казах си наум. — Защо не опитаме да се държим като нормални хора?“

— Ще ни позволи ли твоят приятел да поспим тук? — попита Суедж.

Кимнах. Щеше да мине доста време преди да съберат кураж да се обърнат директно към някой друг, освен мен. Лицето ѝ засия и тя прошепна нещо на Нанюн.

— Добре ли е? Ратчет тук ли е? — поинтересува се Нанюн.

— Не и на двата въпроса, опасявам се — казах ѝ и намигнах на Мал. — Но поне няма да вали.

Представих Мал на резервните по име. Суедж и Дейвид се здрависаха. Улових го да се заглежда в липсващите пръсти на Дейвид. После Мал направи крачка встрани и с жест ги покани. Все така в нишка, те влязоха, а г-н Ту наведе глава, за да не я удари в горния праг.

Апартаментът на Мал изглеждаше горе-долу както го помнех. С други думи, знаех какво да очаквам. Резервните обаче не знаеха. Преди десет години моят приятел беше избил повечето вътрешни стени, а това даваше възможност от почти всяка точка на жилището му да се вижда огромният прозорец, който бе поставил. Той гледаше директно към Ню Ричмънд. Мал бе избрал да живее извън Ню Ричмънд. Твърдеше, че му харесва да се маха от време на време, да оставя зад гърба си тъмните страни на живота в него, а от друга страна, беше реконструирал апартамента си така, че да вижда града при всички обстоятелства. Обзавеждането не бе нищо особено — точно онова, което би могло да се очаква от човек, пиян през половината от времето и болезнено трезв през останалата част. Най-справедливото определение от една дума беше „бъркотия“: бароков хаос, сред който се стелеше миризмата на безброй ястия, въртящи се все около супата с фиде.

Нанюн заплака. Мал смръщено я изгледа и започна да рита към стените разхвърляните по пода неща.

— Изложбата ти — тихо казах аз. — Не може ли… да я скрием зад нещо?

Мал изсумтя, отиде до прозореца и дръпна някакво въже, опънато по почти цялата дължина на стената. От тавана падна завеса и скри онова, което беше окачено — портрети на убитите в Ню Ричмънд. Покри ги за нещастие само за кратко, защото се свлече от тежестта си на пода. Мал тихо изруга, хвана един стол, стъпи на него и започна да оправя каквото можеше.

Междувременно поведох резервните към мястото, което се използваше като дневна. Разбутах камарите боклуци, за да им разчистя място, колкото да седнат в относителен комфорт. Джени беше обгърнала тялото си с ръце и погледът ѝ бе зареян някъде. Плуваше в ореол от светлина, благодарение на лампиона зад нея, и бе красива и крехка. Нанюн изглеждаше все още ужасена, но Суедж седна до нея и ѝ зашепна нещо. Не чувах думите, но дори аз можех да усетя успокоителното им въздействие. Досетих се, че е тунелен жаргон. Г-н Ту изглеждаше способен да устои на пряко попадение с тактическа ракета, което според мен бе гаранция за безопасността и на резервния в скута му. Доколкото бе възможно да има някакви гаранции при текущите обстоятелства.

— Колко ще останем тук? — попита Дейвид. Осъзнах, че е изморен, макар да държеше очите си широко отворени, също като дете, което иска да докаже, че може да стои будно до късно заедно с възрастните.

Не много дълго — отговорих аз. — Не повече от два часа. Колкото да намеря пари. След това купуваме камион и се махаме.

— Къде? — Дейвид не спираше да ми задава все същия въпрос през последните двайсет и четири часа.

— Не знам — признах аз. — На безопасно място. — Джени вдигна поглед към мен и аз ѝ намигнах. На лицето ѝ се появи бледа сянка на усмивка.

— Флорида? — с надежда в гласа попита Суедж.

— Може би. — Преди много време им бях разказал за едно място там и то се бе запечатало в съзнанието им като своеобразна нирвана. Сърце не ми даваше да ѝ кажа, че няма шанс да изминем и половината път, преди да ни заловят.

— С каква вода разполагаш? — попитах Мал. — Само не ми отговаряй „мокра“.

— Ще има достатъчно, ако не стоят всички дълго — отговори ми той, както винаги досещайки се от половин дума какво имам предвид, особено когато искам услуга. Кимнах на Суедж, тя ме разбра и започна да чертае графика, по който резервните да се измият. Те не бяха свикнали да стоят мръсни и аз знаех, че най-лесният и най-достъпен начин да вдигна стандарта им на живот е да им обезпеча душ. Хубаво бе, че разполагах с тази скромна възможност, защото друга не се оформяше нито скоро, нито в обозримото бъдеще.

— Дрехите ще изперем… по-късно — неопределено казах аз и с блуждаеща походка се отправих към прозореца.

Навън все още валеше. Според мен в района на Портала винаги вали. През лятото тлъсти капки мръсен дъжд, през зимата — бръснеща суграшица, каквото и да е, но от небето непрестанно нещо пада. Местните смятат, че богатите на покрива си доставят удоволствие като пикаят върху нищожествата долу. Не знам, може и да са прави, ако се съди по цвета на дъжда в някои дни.

Ню Ричмънд си изглеждаше, както бе изглеждал винаги. Призрачен. Това ме изненадваше, макар че не би следвало. Бях го видял отдалече, на път през Портала, но онова бе по-различно. Да го гледам сега през прозореца на Мал бе като да видя лицето си в старото огледало след дълго отсъствие. Загледах се в точките светлина, набодени в умопомрачителната площ на необятната стена. Необикновена гледка, която както винаги ми казваше, че трябва да съм там, вътре.

— Добре ли си?

Обърнах се. Мал стоеше до мен и ми поднасяше цигара.

— Да — отговорих аз, запалих и вдъхнах острия канцероген в дробовете си. Бях свършил моите още сутринта, но не исках да рискувам с влизане в магазин, преди да съм прибрал резервните на безопасно място.

След кратка пауза той ме попита онова, което искаше да знае.

— Къде беше през цялото това време, човече?

За момент, в сумрака на апартамента, Мал ми се стори такъв, какъвто го помнех. Сякаш не бе минало никакво време, сякаш нещата бяха все същите, сякаш както преди имах дом, където да отида, след като приключа да се заяждам с него. През тялото ми премина тръпка и осъзнах, че след притока на адреналин ме обхваща вълна от апатия.

— Файета не ти ли каза? Бях я помолил.

— Повече не съм я виждал, Джек. Никой не я е виждал. След като ти изчезна, аз разгласих, че я търся, просто в случай, че знае нещо повече. Но от нея, както и от теб, нямаше и следа.

— Съжалявам, Мал. Минавало ми е през ума да ти се обадя. Нямаше как.

Той кимна. Може би наистина разбираше.

— Наистина съжалявам за онова, което се случи — каза той. Сега аз кимнах на свой ред. Не исках да говоря за тези неща. — Не знам дали това ще ти прозвучи като успокоение, но се говори, че напоследък Виналди има проблеми.

Щастлив бях, че Мал ми е останал достатъчно приятел, за да произнесе това име на глас.

— Какви проблеми?

— Слухове — неопределено сви рамене Мал. — Той е голяма работа. Вероятно някой се опитва да го прескочи. Знаеш как е. Исках само да ти кажа. — Поклати глава. — Наистина ли ще останеш само два часа?

Кимнах сдържано.

— Тази лайняна история е прекалено гъста, за да я изгазиш. Трябва да изчезнем и да ни няма.

— За пореден път — усмихна се той. — Има някои неща, за които искам да ти разкажа, може би преди да тръгнете. — Той ме потупа по гърба с масивната си ръка и се обърна към резервните. — Приятели, какво ще кажете за малко супа фиде?

Те го изгледаха ококорени.

— Никога не са яли такова нещо — обясних му аз.

— Значи досега просто не са живели — констатира той и, разбира се, беше прав.

Изминах дълъг път през търбуха на Ню Ричмънд. Стомахът ми шумно започна да изказва възмущението си, че не го бях угостил със супа фиде в компанията на резервните. Не бе имало време. Преследваха ни сериозни хора и бяхме в относителна безопасност само докато те не осъзнаеха, че при престоя си във Фермата им бях дал фалшиво име и стария си адрес. В мига, в който това се разкриеше, щеше да се разрази буря.

Когато започнах да се изкачвам, се намирах на около две мили от мястото, през което бях влязъл. Две мили гъста тъмнина и приглушени звуци. Спрях едва когато стигнах познатата ми шахта. Разкърших врат с енергични движения на главата, изразходвах няколко секунди в безполезно съжаление, че не бях отказал пушенето, и поех нагоре по металната стълба, прикрепена към стената.

Десет минути по-късно ръцете и краката ме боляха до скъсване, но бях стигнал до хоризонталния вентилационен въздухопровод на осми етаж. Оригиналната вентилационна система на „Мегамол“ отдавна бе излязла от употреба и в по-голямата си част беше задръстена с боклуци, лепкава утайка и гадории без име и с неизвестен произход. Все едно си в покрита река — скрита, вкарана в деривация, но напомняща за себе си през различни пролуки и сглобки. С изключение на един-два люка за инспекция останалите отвори за достъп бяха заварени преди много време. Надявах се нещата да са останали в състоянието, в което ги помнех, защото в противен случай ме очакваха големи неприятности.

Изхвърлих се като гимнастик от шахтата и приклекнал се свих в хоризонталния коридор с малко фенерче в ръка. Тънкият като молив лъч едва пробиваше тъмнината. Пътят пред мен изглеждаше чист, така че бързо поех на север и изминах около осемстотин крачки, преди да стигна до разглобяемия панел в стената, който търсех. Разхлабих болтовете и сложих тъмните си очила. Не ставаше дума за суетност. Не исках никой да ме познае, докато се намирах в Ню Ричмънд. Шансът за това беше малък, но аз не обичам да поемам никакви рискове, освен ако не става дума за нещо много забавно. Другата причина бе, че люкът се отваряше в една от клетките на женската тоалетна към ресторанта на осмо ниво.

Изтеглих панела на няколко милиметра, видях, че тоалетната е празна, и се промъкнах през отвора в стената бързо и тихо. Не беше лесно. Висок съм над шест стъпки и може да се каже, че съм широкоплещест. Сервизните вентилационни отвори не са проектирани точно за хора с моите габарити. Чувах басите на музиката откъм помещението пред тоалетната, но нищо не подсказваше, че там има жива душа.

Поставих панела обратно на мястото му, отворих вратата на кабината и излязох. Там стоеше жена. Хубава жена. „Джек — казах си. — Да се надяваме, че не си загубил подхода си.“

Беше се навела над умивалниците. Много стройна, с гъста кестенява коса, облечена в къса рокля в преливащо се синьо. Красиви крака в чорапи и обувки с тънки токчета.

„Аха“ — мина през главата ми, когато реших, че съм се досетил за професията ѝ. Без да свалям поглед от нея, видях, че тя леко помръдва, и това ми даде възможност да зърна в отражението на огледалото, пред което стоеше, навита на тръбичка стодоларова банкнота. Тихо пристъпих към вратата, надявайки се, че е достатъчно заета със себе си, за да ме забележи.

Грешка. Тя моментално вдигна поглед.

— Охо!… Едър мъж… Напрегнат… — Лицето ѝ беше някъде между симпатично и красиво: носът ѝ може би бе по-голям, за да бъде възприет като симпатичен от повечето ценители, но, от друга страна, скулите ѝ бяха прекомерно правилни, за да бъдат окачествени просто като красиви.

— Добър слух — похвалих я аз.

— Да. Притежавам това качество. — Тя подсмръкна и се наведе над тръбичката, за да обработи и другата си ноздра. После се сети нещо и пак ме погледна: — А ти какво правиш тук?

— Контрол на вредителите.

— Аха — каза тя. — Е, аз имам разрешително. Позволява ми се да бъда вредител тук. Виж, по отношение на теб не съм толкова сигурна.

— Има ли начин — попитах аз с небрежен тон, — да изляза оттук, ей така, в този момент, и ти да забравиш, че сме се срещали?

Изгледа ме за един дълъг момент, обмисляйки. После сви рамене.

— Да. — И се наведе пред огледалото, а аз се извърнах и бързо излязох.

Късият коридор извеждаше право в ресторанта и аз с делова крачка минах колкото можех по-незабележимо покрай стената в посока на изхода. Наближаваше девет часът и заведението се намираше в нещо като преходен период. На осмия етаж обслужването е на смени. Животът не спира нито за миг, но чисто практически погледнато е разделен на три последователни нощи от по осем часа. Навремето бях удължил денонощния си цикъл двукратно. Не го препоръчвам никому, освен като скъпоструващ опит за самоубийство. Ресторантът работеше с половината си капацитет, а посетителите бяха предимно от етажите между 60-и и 80-и. Повечето или бяха готови всеки момент да изпаднат в несвяст, или надрусани до степен да чуеш как зъбите им ситно вибрират. Останалите изглеждаха стегнати и ентусиазирани и трескаво потриваха ръце в очакване.

Никой не ме видя да излизам от женската тоалетна и никой не ми обърна внимание, докато минавах през ресторанта. Освежен от гледката на толкова много нормални хора край мен, излязох в авенюто навън.

Осми етаж е своеобразна аномалия на долните етажи в Ню Ричмънд. Той е доста цивилизован. Етажи 1 до 7 и 9 до 49 са лоши. Всеки по различен начин, в зависимост от това под чий контрол се намира в даден момент, но тук има места, където не е здравословно да попадаш, особено етажите от 20-и до 40-и. Наричат ги „мъртъв код“ — те са като изрязани от тъканта на нормалния живот и оставени да загнояват на воля.

Всъщност не е препоръчително да се ходи дори на осми етаж, но там поне има някаква привидност на лустро. Според първоначалния замисъл това бил най-ниският етаж за хранене в „Мегамол“, състояние на нещата в известна степен запазило се и до днес, понеже тук все още се идва най-вече за да хапнеш, да пийнеш или да потърсиш разтуха. Накъдето и да е насочен истинският фокус на сексуалните ти предпочитания, винаги можеш да дойдеш на осми етаж и да го задоволиш в много интимна обстановка. В допълнение към това, ако имаш хазартни наклонности, тук е мястото, където можеш да забравиш за времето, без да се опасяваш от нищо. По-голямата част от помещенията тук са с нормалната височина на само един етаж и лампите на тавана често са изгасени, поради което цари само оранжев полумрак, благодарение на външното осветление по двете страни на търговските артерии. И ако не се заглеждаш много какво става из тъмните ъгълчета, етажът притежава дори особеното очарование на позапуснатите, но весели квартали на европейските столици или на Стария град в Ню Орлиънс. Таванът е скрит под зеленината на увивни растения, така че улиците изглеждат като горски пътеки. Горите са нещо, при мисълта за което потръпвам, но Осми ми харесва и винаги ми е харесвал. Тук е пълно с неон, с джаз, с миризмата на добра храна и, по някаква необяснима причина, с усещането, че току-що е спряло да вали. Не че някога е валяло, но не мен винаги така ми се струва.

Закрачих бързо по средата на улицата, отбелязвайки кое е новото и какво се е запазило. Улиците бяха тихи, но през повечето отворени врати се изливаше музиката, която би трябвало да приповдигне настроението на малко непохватните стриптийзьорки, поклащащи бедра, качени на масите. По кръстовищата можеха да се видят просяци, протегнали подканващо своите handleMouseDown (панички) , но не мислех, че някой пуска нещо в тях. Въпрос на имидж, според мен. Не разбирах защо не вземат да се сдружат и не си наемат консултант по въпросите на връзките с обществеността или защо не пуснат няколко телевизионни реклами и не потърсят някакъв начин да направят просията да изглежда готина. Бях убеден, че тази проблематика крие много пари.

Трябваше да се махна оттук максимално бързо, но исках последното ми посещение да протече както трябва. Затова поспрях на един ъгъл, колкото да хвърля едно око на последните новини — така, както винаги съм го правил. В Ню Ричмънд новините се излъчват на монитори на всяка пряка двайсет и четири часа без прекъсване. Апаратите са с плосък екран и висят като плакати, въртейки се във всички посоки, за да облъчат безпощадно по-невнимателните измежду приближаващите се. Това помага на горните етажи да си мислят, че знаят какво става. Не е така, естествено, но те прекарват толкова много време в обсъждане на двайсетте процента неща, за които се съобщава, че никой никога не се замисля за останалото.

Така научих, че Арлонд Максен е открил ново училище на 190-и. Мно-о-го важно. Хората, живеещи на тези височини, имат толкова много пари, че трябва да им дават успокоителни всяка сутрин, за да не се побъркат от злорадство. Единствените етажи, по-богати от 190 до 200, са онези, построени на върха на „Мегамол“, всички притежание на самия Максен — де факто кралят на цялата могила. В излъчения материал Максен изглеждаше както обикновено: недосегаем, човекът, който винаги се намира от другата страна на течнокристалния дисплей или електроннолъчевата тръба. Понякога ти е трудно да повярваш, че той е нещо по-различно от съзвездие подредени светли точки, движещи се по лицето на Ню Ричмънд — винаги на една ръка разстояние.

В следващата новина се казваше, че шефът на полицията Маколи лобирал за преместването на хората от етаж 100 с цел запълването му с цимент, за да се сложи най-сетне край на попълзновенията на плебеите към горните етажи. Хитро, помислих си аз, и никой не се вълнува от това, че някои от истинските плебеи имат страхотни къщи на 185-и. Какво да се прави: шефът на полицията в Ню Ричмънд е един от най-завършените тъпоумници на света, едно от малкото му качества е умението да приема ритници в задника. Винаги готов да се извърти и тъй, и иначе.

След това съобщиха за новото хоби за младежи и глупци, което набирало популярност: скачането от стени през прозорците на горните етажи без въже или парашут. Някаква жена превъртяла и се разстлала на двайсет квадратни метра на 92-ри. „Неуточнени поражения на лицето“, които полицията се въздържаше да опише. Изказваха се надежди за бърз арест. Да бе, както винаги.

Наистина нищо съществено не се бе променило.

Никак не ми беше лесно да подминавам всичките сергии за храна. Ричмънд така и не бе успял да стане известен с хубавите си хамбургери и сега, пет години по-късно, аз усещах, че съм на ръба да превърна копнежа за тях в религия. Завих по няколко малки улички към мястото, което търсех. Знакът отвън бе станал по-голям и по-предизвикателен, но като се изключеше това, барът си изглеждаше съвсем същия. Задържах се отвън за миг, поглеждайки през прозорците с дървени рамки, добили кафеникав оттенък от много миене, и се вгледах в смътно различимите островчета светлина вътре. Познатата картина ме накара да се почувствам стар, уморен и безнадеждно тъжен.

И точно посягах към дръжката на вратата, когато се случи нещо необичайно. Стори ми се, че усетих една ръка да се плъзва надолу в моята, така както си висеше от другата страна. Беше възпълна и топла, точно като ръчичката на осемгодишно момиче. Стори ми се, че се опитва да ме дръпне.

Щом осъзнах това, усещането изчезна. Макар че се обърнах и погледнах и в двете посоки на малката уличка. Естествено нямаше никого. Застинах в нерешителност, като дишах често, осъзнавайки едва забележимия тик под лявото си око. До момента бях успял да потисна чувствата, които би било естествено да изпитвам, но знаех, че това едва ли ще продължи дълго. За пръв път от години ми се прииска да притежавам онова нещо, което се продава навито в тръбички от фолио, прииска ми се внезапно и със сила, за която не съществуваше никакво логично обяснение.

Насилих се да бутна вратата и влязох в бара. Беше почти празен, ако не се брояха няколкото заклети пияници, клюмащи над чашите си. Минах право отзад, където помещението бе по-малко, обстановката по-уютна и където можеше да бъде намерен собственикът.

— Джек Рендал — изрече глас и аз се обърнах.

Хауи седеше до една от масите, разхвърлял купчини фактури и всякакви документи пред себе си. Видя ли нещо подобно, душата ми закопнява за бартерната икономика, но за Хауи това е ежедневие, което той едва ли би допуснал да му бъде отнето. До десния му лакът стоеше неотворена бутилка „Джек Даниелс“, редом с голяма кофичка лед и две празни чаши. Беше се позакръглил, позагубил малко коса и се бе сдобил с обезпокоителен белег на челото, но с изключение на тези дреболии и той изглеждаше както преди. Усмихна ми се дружелюбно — олицетворение на безгрижието.

— Защо ми се струва, че не си изненадан да ме видиш? — отбелязах аз.

— Да те видя, не. Винаги се изненадвам, когато те виждам жив, но днес това чувство е особено силно. Дат? Поли? — Хауи направи знак с повдигане на брадичка към двамата маниаци на анаболните стероиди, които се правеха на незабележими край една масичка в дъното. Те станаха и се разделиха: единият отиде да покрие предния вход, другият блокира задния. Смятам се за предпазлив, но Хауи спи с базука под възглавницата. Дат ми кимна, докато минаваше край мен. — Момчетата от задната врата ми се обадиха — каза Хауи, хвърли по две кубчета лед в чашите и ги напълни с уиски. — Стори ми се, че говорят за теб.

— Това ми е много — казах аз, като приех пълната чаша.

— Зависи. Хайде, Джек, виждал съм те да се търкаляш под масата. Помня времената, когато към девет вечерта вече беше готов да си лягаш. Искаш ли малко рапт, докато си тук?

Поклатих глава, проклинайки наум Хауи, който с такава лекота бе прочел мислите ми.

— Успях да се прочистя.

— Само си мислиш, че е така — изсмя се той и вдигна чашата си. — За такива като теб прочистване няма.

Чукнахме се и отпих глътка. Хауи пресуши своята чаша на екс, облегна се и с наслаждение скръсти ръце върху корема си.

— Как са шмекериите? — поинтересувах се аз, разглеждайки бара.

— Все по-сложни. Какво ще кажеш например за това: различни двойки хора си звънят, определят си срещи, канят се на вечери. В първия момент идеята им се струва страхотна: малко вино, благопристоен разговор, шанс да надникнеш в деколтето на събеседничката. Но денят на партито наближава и в главите им започва да се стрелка въпрос: „Господи, с какъв акъл се съгласихме?“ Домакините се ужасяват от главоболията по организацията: трябва да дозаредят напитките, да поръчат свястна храна, да се уверят, че издайническите иригатори в баните са прибрани на скрито. Гостите пък имат да мислят за поръчване на луксозни таксита, наемане на досадни детегледачки и със съжаление си представят как цели няколко часа наред няма да могат да пушат. Всички са със скапано настроение. Следваш ли мисълта ми дотук?

— Да — отговорих аз, макар да не бях сигурен.

— Окей. Идеята е следната: Служба за отказ на срещи. В деня преди партито гостите позвъняват и отказват. Правят го съвсем вежливо и достатъчно рано, за да спестят излишните разходи. Всеки е изпитал приятно топло чувство, съгласявайки се да види другите, но така никой не трябва да подрежда след като гостите се разотидат, нито се налага да се изпращат обещаните бебешки снимки през половината град. Хората си остават по апартаментите, прекарват си чудесно вечерта сами и дори наслаждението им е по-голямо като си помислят, че са си спестили излизането.

— И какво общо имаш ти с това?

— Аз измислям причината за отказа — дори не се налага да бъде добра, понеже и без това никой не иска да се занимава с тези неща. Можеш откровено да кажеш: „Главата ми ще се пръсне, а и Джанет нещо се е скапала“, и ще чуеш в отговор: „Е, жалко, че става така, но ще го отложим за друг път… да, и на вас, дочуване“.

— Не виждам къде са парите.

— Благодарение на мен се спестяват разноските за храна, напитки, таксита. Вярно, едно време това нищо не струваше, но почакай да научат за мен на горните етажи. Ще направя състояние. Какво мислиш?

— Мисля, че това е пълна дивотия — казах аз и се засмях. — Още по-голяма от платените нападения.

— Хм, може и да си прав — призна той и се ухили. — Но не вярвам да си дошъл тук за това — знам, че ще изтърпиш, докато автобиографията ми излезе. Какво мога да направя за теб, шефе?

— Разчу ли се вече? — Въпросът ми беше излишен, защото знаех отговора.

— Разчу се навсякъде: „Джек е в града. Всички да внимават.“

— А, това е минало — казах аз. Хауи ме погледна с поглед, лишен от илюзии.

— Знам. И трябва да призная, че не това казват хората. Говори се само, че са те засекли пред Портала. — Той запали цигара и внимателно ме изгледа. — Как я караш, Джек?

Знаех какво ме пита. Още не бях готов да говоря за тези неща, дори не и с него. Може би никога и с никого.

— Добре съм. Но съм позагазил.

— Е, това вече мога да го повярвам. Какво мога да направя за теб?

Бръкнах в джоба си и извадих чипа. Представляваше малък правоъгълник от прозрачен перспекс, около четири на два сантиметра, дебел два милиметра. По единия от ръбовете му имаше редичка от златни контакти, чрез които се осъществяваше връзката между чипа и куплунга в дънната платка на компютър. Отпред се четеше съвсем обикновеното число „128“. Бях го намерил в чантата си след като напуснахме Фермата. И понеже не аз го бях сложил там, оставаше да бъде само Ратчет. Хауи го взе от дланта ми, погледна го отблизо и подсмръкна.

— Какво е това?

— Мисля, че е интегрална памет с обем 128 гигабайта — отговорих аз.

— Не познавам производителя. Откъде е?

— Даде ми го един приятел.

— Имаш късмет. Цените напоследък скачат както си искат, но тази седмица са високи. Мога да ти дам осемстотин, без да се прецакам жестоко.

— Не разполагам с много време.

Той бръкна под стола и извади голяма метална кутия. Постави я на масата, отвори я и вътре се показаха пачки мръсни банкноти. Всички пари в Ню Ричмънд са мръсни и в буквалния, и в преносния смисъл. Просто е невъзможно да се намери доларова банкнота, която в някой момент да не е била свързана с нещо незаконно и да не е била предавана в куфарче поне веднъж в цикъла на своята употреба. Хауи отброи осемстотин долара в петдесетачки и ми ги подаде, защипани с два пръста.

— Към това бих могъл да ти дам и заем.

Поклатих глава.

— Благодаря, не. Просто не знам кога отново ще мина насам. Може би никога.

— Тогава престори се, че съм ти приятел и ти правя подарък.

Усмихнах се и станах, като мушнах парите във вътрешния си джоб.

— Няма нужда да се преструвам. Не се безпокой за мен.

Хауи присви устни и вдигна поглед към мен.

— Знаеш ли, че за теб е обявена награда?

Изгледах го, без да кажа нищо, после все пак попитах:

— Вече? Да не говориш за стари истории?

Хауи обаче поклати глава.

— Не знам, мисля, че е съвсем нова. Защото аз чух за нея преди двайсет минути.

— И за колко говорим?

— Пет бона.

— Това е обидно. Съобщи ми като вдигнат на десет. Тогава ще мисля как да си опазя гърба.

Когато стигнах до вратата, Дат отстъпи крачка встрани, за да ми даде да мина. Спрях и погледнах нагоре към лицето му. Дат изглеждаше точно като най-зловещия кошмар на всеки, но се обличаше в скъпи дрехи и се бръснеше редовно. За него се говореше, че преди да започне работа при Хауи бил тръгнал сам от Маями: от самото дъно — в разпределителната, преди да реши да стане платен убиец. Разправяше се още, че се бил издигнал по старомодния начин, като в началото просто сплашвал хора: за сто долара влизал решително в нечий дом, изглеждал заварените там от главата до краката, произнасял с ироничен тон: „Ха, голяма работа!“ и си тръгвал. Негова специалност бил „подслушаният разговор“. Където и да отидела жертвата — в ресторант, бар или тоалетна — Дат се навъртал наблизо, така че да не го виждат, и на висок глас разговарял за постмодернизма. След време нещастникът полудявал.

Макар че сам той отричаше тези слухове. Така и не можах да преценя верни ли са, или не.

— Чу ли, че за главата ми са обявили награда? — попитах го аз. Той кимна. — Интересува ли те?

— Нее — проточи той. — Мисля да поизчакам, докато вдигнат на десет.

После ми намигна, а аз се усмихнах и излязох на улицата.

Сбогом на всичко това, мина през главата ми.

Глава 2

Мъжът зад касата ме гледаше особено, но аз, без да му обръщам внимание, минах по прашните пътеки между щандовете и започнах да избирам, каквото ми трябваше. Наех две големи опаковки соев шоколад, мляко на прах, евтини самоподгряващи се консерви „Хийтатин“… и най-големия буркан туршия „Фрапан“, който успях да намеря. През минута-две поглеждах към изхода, колкото да се уверя, че онзи продължава да ме следи с поглед. Започваше да ме дразни.

На излизане от сервизната шахта дадох на момчетата 170-те долара, които им дължах. Бяха приятно изненадани и споделиха, че е било удоволствие за тях да вършат бизнес с мен. Накрая ми дадоха визитна картичка, в случай че услугите им отново ми потрябват. Главният също ми каза, че господин Еймъс пожелал да бъда уведомен, че отсега нататък ще минавам безплатно. Отговорих им, че няма да се връщам.

— Да, той ни предупреди, че ще кажеш така — съобщи ми мъжът.

В резултат на разплащането бях останал с малко под 700 долара, а това беше минимумът, за който можех да купя някой разбрицан камион и бензин, колкото да напусна щата. След това… след това никой не можеше да предскаже какво би могло да се случи. Аз поне със сигурност не знаех. Малко по малко ме бе обхванало лошо настроение — искаше ми се да бях пил още едно при Хауи, не, съжалявах, че не бях обърнал няколко повече и… изобщо бях забравил за резервните. Чувството за отговорност никога не е било в списъка на добродетелите ми. В това поне съм последователен.

Цялото бъдеще, което бях в състояние да видя в главата си, се свеждаше до свистенето на гумите и мразовити зимни вечери по места, които не бях и сънувал. След толкова дълго отсъствие от Ню Ричмънд буквално не исках да повярвам, че мога да се появя тук така набързо и да се смотая обратно в пустошта. И понеже недоумението ми се засилваше, аз спрях, обърнах се и погледнах към града. Хората трябваше да ме заобикалят, така че мърмореха недоволно и ме гледаха сърдито, но виждаха само някакъв човек, застинал като вкаменен, втренчил поглед в сградата с изражение, в което се смесваха любов и омраза.

Бях преполовил пътя към дома на Мал, когато реших да вляза в малкия „Минимарт“ — знаех, че там мога да намеря нещата, от които се нуждаехме. Очаквах да напазарувам бързо, без никакви усложнения и без да се вживявам. Не очаквах някой да се вторачва в мен. Знаех, че дрехите ми изглеждат поовехтели, и ми беше добре известно, че имам един-два белега по лицето, но кой няма в наши дни? Това си бе епоха на белезите. Нещо, без което не може. И онзи на касата не изглеждаше особено очарователен. С подути кокалчета на ръцете, характерни за побойник, и безизразния поглед на човек, който може да гледа лошите неща, без да се впечатлява от тях. Беше широк в раменете, но понабъбнал отпред, а лицето му изглеждаше сякаш някой бе прекарал приятен следобед, изравнявайки го с лопата. Малцината посетители в магазина му ровичкаха, търсейки най-евтиния алкохол, а после се отправяха с преплетени крака към касата, за да платят с възможно най-дребните монети. Казано накратко, несретници в магазин, собственост на бивш бияч. Линолеумът на пода беше пожълтял, износен от ходене и с подвити краища по снадките. Отдолу се виждаше покрит с петна цимент.

Струваше ми, се, че даже изглеждам прекалено изтънчен за това място.

В края на пътеката имаше голямо изпъкнало пластмасово огледало, пукнато в средата и толкова мръсно, че почти не отразяваше. Беше поставено на това стратегическо място с цел да възпре купувачите да крадат в тази мъртва зона, извън полезрението на човека при касата, но аз се съмнявах, че той може да различи в него нещо повече от призрачни сенки. Тръгнах бавно към фризера със замразена стока и улових силуета си в огледалото. Приемам, че може би изглеждах малко необичайно, и знам, че при подходящо осветление очите ми могат да се сторят някому странни. Но аз съм си Светлоок, макар че това се забелязва само когато светлината пада под съответния ъгъл — нещо изключено под това мъждиво осветление.

Понеже допусках, че може да ме види, макар в момента да изглеждаше зает с опаковането на някаква бутилка за огромен негър, извадих портфейла си и се престорих, че внимателно броя наличността, с която разполагам. „Имам пари — опитвах се да му внуша. — Не се безпокой, ще си платя.“ Едрото му безстрастно лице с нищо не показа, че посланието ми е стигнало целта си. В погледа му отсъстваше дълбочината, необходима, за да се регистрира каквото и да било. Не можех да преценя дали ме гледа, или само се е обърнал към мен.

Кой знае, може би ставах параноичен. Насочих вниманието си към стоките във фризера.

— На твое място не бих го направил — чу се тих глас. Не се изправих, но завъртях поглед в двете посоки. Не видях никого и бях сигурен, че и зад гърба ми няма никой. — Наистина, не мога да ти го препоръчам — допълни гласът и аз вече посягах към джоба си, когато осъзнах, че ми говори фризерът.

— Какво? — шепнешком се осведомих аз.

— Не купувай замразени стоки.

— Защо?

— Защото не са студени. Повреден съм от половин година, а той и не мисли да ме ремонтира. Казва, че навън било достатъчно студено.

— Ти не си ли съгласен.

— Виждаш ли онова сирене крема? Стои си така вече цял месец. Още ден-два и ще гръмне. И ще ти кажа нещо: той дори няма да почисти. Ей онова петно отстрани е от кисело мляко, което подмина критичната точка преди месец.

Погледнах да проверя дали онзи тип ме слуша и видях, че съм добре скрит зад щандовете с продукти. Наведох се над хладилното устройство и тихо заговорих.

— Какво можеш да ми кажеш за него?

— Той е мърляч — отговори фризерът.

— Нещо друго? Например има ли някакъв проблем?

— Виж какво, аз съм само един шибан хладилник. Опитвам се да ти кажа да не купуваш стоки и нищо повече.

Наведох се, взех кофичка прясно сирене и се обърнах да си вървя.

— Ще съжалиш.

— Вероятно — съгласих се аз.

От другата страна на пътеката, където бяха подредени стоки за домакинството, избрах кутия с ролки широк лейкопласт и два калъпа сапун. Поразмислех малко и добавих шишенце с дезинфекцираща течност. Последната ми придобивка беше бърсалка за под — онази, която ми се стори най-малко употребявана. После се отправих към касата.

Там друг окаян нещастник грижливо подреждаше своето виждане за неща, необходими в живота: стек цигари, цял найлонов плик с наркотици и половинка „Уайлд Тайм“. Изглеждаше като човек, комуто предстои прекрасна вечер и отчайващ живот. Видях някакво трепване отстрани на касата и забелязах, че там е поставен допотопен осеминчов телевизор. Беше свързан с жици към вътрешностите на изтърбушен CD-ROM плейър, загубил кой знае при какви обстоятелства и кутията си. На екрана примигваше древен порнофилм. Клиентът не откъсна поглед от него, докато онзи на касата му отброи рестото. После си тръгна доволно нахилен от сцената, която сигурно щеше да пренавива в главата си.

Добре измислено. Щипваш по долар от всеки, достатъчно наивен да се загледа по голата кожа, и в края на деня животът ти изглежда не чак толкова зле.

Стоварих покупките си на щанда и хвърлих поглед на нещата зад гърба му. Нищо необикновено, нищо опасно.

— Сложи ги в плик — наредих аз, когато той започна да маркира цените.

— Един долар.

— Ще ме убиеш!

Той сви рамене, сложи ръка върху следващата ми покупка и зачака с вдигнати вежди, но без да ме поглежда. Извадих портфейла си и оставих един долар пред него. Нямах избор — чакаше ме дълъг път.

— Фризерът ти е повреден — проговорих аз и се запитах какво ме дърпа за езика.

— Навън е достатъчно студено.

— Предполагах, че така и ще ми отговориш. — И отворих капака на кофичката прясно сирене. Бялата маса вътре бе покрита с дебел слой син мухъл. Касиерът се усмихна с безсмислена усмивка, но очите му останаха мъртви. Дори устните му не бяха на нивото на сложната задача. Просто лявото ъгълче на устата му леко трепна, сякаш някаква скрита рана там му пречеше да направи нещо по-съществено.

— Ами не го яж.

— Откъде мога да си купя истинско мляко?

— Има във фризера.

— Пасувам — въздъхнах аз и го оставих да приключи със сметката ми. Долових стенанията откъм телевизорчето и го предупредих: — Ще си преброя рестото.

— Разбира се — каза той, бръкна под щанда и извади измачкан кафяв хартиен плик. Поставих покупките си в него, внимавайки да сложа най-тежките на дъното, точно както ме бе учила Хена. Любопитно как подобни съвети изплуват след години. После, сякаш това ми бе хрумнало в последния миг, се обърнах и взех бутилка „Джек Даниелс“. Всъщност това изобщо не беше мисъл в последния момент: беше от първия момент и от всички моменти между първия и последния. Опитал се бях да се изиграя по този начин, но нещо в мен не бе издържало.

Сметката бе за почти шейсет долара. Не виждах начин да се сдобия скоро с повече пари в наличност, а и не можех да използвам моята ownCard, без това да запали някъде предупредителен надпис: „Всички, които биха желали да направят живота на Джек Рендал по-нещастен, могат да го намерят ето тук“. Затова по-голямата част от храната беше концентрирана. Нямаше как — където и да отидехме, щеше да ни се наложи да ядем. Приключването на парите само щеше да ускори неизбежното. Платих, подбрах си плика и тръгнах към изхода.

— Лейтенант.

Замръзнах. Навън беше много тъмно и виждах как по изпуканото стъкло на вратата се стичат наклонените следи от ледения дъжд.

— Не ме помниш, нали?

Бавно се обърнах. Мъжът стоеше със скръстени ръце до касата. Докато не го бях гледал, в погледа му се бе прокраднала следа от някакъв живот.

— А трябва ли?

— Ти ме окошари.

О, по дяволите! Поколебах се дали да се престоря на друг и да го изгледам неразбиращо, внушавайки му, че се е припознал, но същият този поглед ме възпря. Той наистина ме бе познал. Погледнах настрани, после пак към него и в същия миг осъзнах, че съм готов да забравя последните пет години, така че в известен смисъл сякаш не бях отсъствал.

— Значи съм имал причина.

— Три години. Това е доста време.

— Изненадва ме, че не си спомням обстоятелствата.

— Ти изобщо не си ме виждал. Аз бях „муле“.

Продължавах да го гледам, макар и с по-мек поглед, докато съзнанието ми трескаво търсеше изход от ситуацията. Не исках никакви усложнения. Това бе последното нещо, от което имах нужда точно в този момент. Гледахме се така и чувах кръвта да пулсира в ушите ми. Макар да ми се струваше невъзможно, пулсът ми се ускори още, когато осъзнах, че стоя пред него с хартиен плик в ръцете. Този човек можеше да ме пръсне на парчета преди ръката ми да се доближи до джоба на якето.

— Виждам, че се оправяш в живота — отбелязах накрая.

— Направих известни услуги и хората ми помогнаха. Още го правят.

— Е, вече не съм Закона тук — казах аз малко рязко. Едва тогава лицето му се промени и по него плъзна широка злобна усмивка.

— Знам — увери ме той. — Мисля, че всички знаем.

— Да не би да искаш да ми кажеш нещо смешно? — попитах аз и усмивката му изчезна. Светлината в очите му угасна и те отново заприличаха на две стари монети, забити в парче мръснобял пластилин. Подобно на всички като него, лицето му загуби формата си и някак се отдалечи, сякаш го гледах през слой вода.

Леко се поусмихнах, кимнах и си тръгнах. Вятърът отвън беше набрал сила и дъждът се бе превърнал в суграшица. И докато прекрачвах прага, пак чух гласа му.

— Лейтенант — каза той. Не се обърнах и продължих да вървя, така че останалите му думи бяха заглушени от свистенето на вятъра и клаксона на кола в далечината. — Ще се видим пак.

Завих на ъгъла и ускорих крачка, ругаейки тъпо и цветисто. Погледнах бързо назад и се убедих, че никой не ме следва, но това бе слаба утеха. Достатъчно бе само едно телефонно обаждане, едно обаждане от човек, толкова ниско в йерархията на хранителните магазини, че планктонът сигурно се майтапеше за негова сметка зад гърба му.

Бях искал само да продам RAM-а и да прекарам час на спокойствие. Трябваше да е съвсем лесно. Колко хора успяват да го направят — ходят си насам-натам, без да си навличат беда. А ние бяхме в града само от три часа и неприятностите вече ме бяха взели на прицел. Те са добър стрелец, а в моя случай все едно че използваха и лазерен мерник. Сблъсък с бивш престъпник и награда от пет хиляди за главата ми. Успех, Джек.

Трябваше да се махам от града колкото се може по-бързо.

Партерната врата в блока на Мал беше отворена и през нея се излизваше тътен на музика. Двама типове във фоайето се пазаряха за цената на някакъв наркотик. Погледнаха ме, докато минах покрай тях, но аз свих рамене, за да им покажа колко съм безвреден.

Качвах се изморен към втория етаж и си мислех, че трябва веднага да пришпоря резервните, но се колебаех дали да не помоля Мал да се погрижи за тях още малко, докато купя кола — и изведнъж се чу изстрел и един куршум прелетя край ухото ми и изби голям къс от мазилката в стената.

Свлякох се моментално на колене, продуктите се разпиляха, напипах в тъмнината пистолета си и се опитах да преценя откъде е дошъл изстрелът: отгоре или отдолу. И докато се питах, нещо отново изпука и половин метър от перилата на стълбището стана на парчета, отговаряйки на въпроса ми: изстрелите идваха отгоре. Вкарах куршум в цевта. Нечии стъпки изтрополяха надолу по стълбите и аз предвидливо се отдръпнах зад ъгъла. Не знаех как да реагирам и се надявах Мал да е чул изстрелите и да ми се притече на помощ.

Настъпи миг на кратка тишина — стрелецът явно се вслушваше, опитвайки се да разбере какво правя. Протегнах крак и нарочно натиснах една разхлабена дъска. Тя изпука и трети куршум остави дълга ивица във влажния гипс на стената.

Майната му, казах си, хвърлих се напред и бързо изстрелях няколко куршума нагоре в тъмнината.

Два от тях бяха сватбарски, но третият очевидно мина достатъчно близко, за да накара убиеца да потърси прикритие обратно горе. Реших да развия стратегическото си предимство и се втурнах след него, качвайки по три стъпала наведнъж. Подхлъзнах се на мокро стъпало и това ми спаси живота, защото изгърмя нов изстрел и куршумът се заби в дървото. Повдигнах се на една ръка и се извърнах навреме, за да видя мъжа — беше се надвесил през перилата на горната площадка, с пръст вече на спусъка, обирайки луфта. Осъзнах, че нямам никакво време за губене, и просто изпразних пълнителя си в негова посока.

Първият ми изстрел го улучи в рамото и го завъртя, вторият се заби в дробовете му и го тласна назад. Скочих напред и нагоре, без да преставам да стрелям в тъмнината. Пистолетът подскачаше в ръката ми.

След седмия ми изстрел той вече не стреляше. Спестих си един куршум и приведен изкачих последните стъпала. Надникнах внимателно на завоя, но когато видях, че лежи извит до стената, излязох спокойно.

Стигнах при него, ритнах револвера му надалече и повдигнах главата му. Лицето ми беше непознато. Единият клепач потрепваше, а дишането му бе накъсано. Гърдите му бяха на кървава каша, която не би могла да задържи живота в себе си задълго. Плеснах го силно по бузата и се наведох над него.

— Кой те изпрати? — Но той само ме гледаше и погледът му се замъгляваше. Отново го плеснах, защото ми трябваше в съзнание. — Кажи ми име.

— Еби си майката — каза той накрая. — Ти си мъртъв.

— Още не съм, както виждаш, и за разлика от теб, съм доста далече от това събитие. Кой те изпрати? „СейфтиНет“?

С последни сили той изкриви устни в усмивка, без да каже нищо.

— Последен шанс — предупредих го аз.

„Еби се“, изрекоха безмълвно устните му, но усилието явно бе непосилно. Погледнах в очите му и разбрах, че този човек няма да проговори. Изпитах уважение към него. Издърпах го за гърлото, вдигнах го, стоварих тялото му върху летвите на стъпалата. Те не издържаха, счупиха се и той пропадна на долната площадка. Звукът от удара беше като от сноп мокри пръчки, пльоснал в плитка локва.

Вратата на Мал изглеждаше заключена, но когато се приближих до нея, видях, че някой се е опитвал да я разбие. Затаих дъх, вслушах се и поставих нов пълнител.

Не чувах нищо. Подвоумих се кой начин на влизане да избера — шумния или тихия, — после загубих търпение и стоварих ритник върху бравата.

Дългата стая. Празна и тъмна. Купа фиде, съборена на пода още вдигаше пара. И някъде там, навътре, тяло, проснато пред прозореца.

Направих крачка в стаята. Рязко се извъртях надясно. Никой. Отидох до стаята на Мал, после до банята. Абсолютно никой. Изтичах до Мал.

Един в слепоочието, един в устата и един в тила.

Следващите пет минути ми се губят.

Когато дойдох на себе си, гърлото ми беше прегракнало и разбрах, че сигурно съм крещял неистово. Но тялото на Мал си лежеше все така на пода, ни най-малко по-здраво или по-малко мъртво от това, че бях загубил контрол над себе си. Сега, когато вече не вдигах шум, можах да чуя движение в коридора отвън. Скочих към вратата и с трясък я отворих.

Бяха двамата отдолу, застанали на стълбищната площадка. Дошли да видят какво става и дали от това не могат да се направят пари.

— Изчезвайте — предложих им аз. Плъшокът, който стоеше отпред, се облегна на перилата със студено безразличие.

— Или…? — попита той с нагла усмивка. Познавам този тип физиономия. Запомняш я един ден, когато научаваш, че повечето мераклии за бабаити си подвиват опашките, ако не се хванеш на блъфа им. Полезен урок, подходящ за много ситуации. Повечето хора нямат нервите да блъфират добре.

Само че аз не съм повечето хора. Което е част от проблема ми.

Така че забих пистолета си в ниското чело на плъхообразния със сила, достатъчна да му пробие черепа, и много ясно му казах:

— Или… ще ти пръсна главата по цялото лице на приятеля ти. След което ще пръсна и неговата. А после ще сляза в апартамента ти и ще убивам наред, докато не свърша патроните или докато не свършат приятелите ти.

Той ме погледна с широко отворени очи и отстъпи крачка назад. После ловко се изплю пред краката ми. Щеше да се махне, разбира се, но протоколът изискваше подходяща прощална реплика. Идеше ми да скоча върху него, но се сдържах. Имат право на последна реплика. Това им създава илюзията, че са се оттеглили с достойнство и епизодът приключва с хепиенд. Ако повечето хора дадат на враговете си правото на последна дума, светът би станал доста по-безопасно за живот място.

— Ще се видим — обеща ми той накрая.

— Тази фраза започва да ми омръзва — озъбих се аз. — Ти дори не си първият, който ми обещава това тази вечер. Измисли друга и ми я прати по електронната поща.

С гневни физиономии двамата шумно заслизаха по стълбите.

Обърнах се и видях Суедж на прага на апартамента. Очите ѝ бяха широко отворени и пълни с ужас.

Другите ги нямаше никакви.

Не бях спасил Суедж от нищо, просто я бях довел на място, където бе още по-лошо. Притиснах я до себе си, гледайки над рамото ѝ как кръвта на Мал засъхва по пода, и разбрах, че тази нощ няма да вървим никъде.

Глава 3

Суедж седеше на старото протрито кресло в частния офис на Хауи и отпиваше от чаша с кафе. Ароматът му достигна до мен. Седнах пред писалището на Хауи и се загледах в ръцете си. Кой знае защо, обстановката ме върна за миг към Ратчет: силен, богат аромат на кафе на безопасно място.

Мислех си, че може би трябваше да останем във Фермата. Че може би всичко това не е нищо друго, освен една безкрайно продължаваща издънка и че единственото, което ни очаква, е нещата да отиват от зле към още по-лошо. Хвърлих поглед на Суедж, после го отместих настрани. Сигурно трябваше да се безпокоя за резервните, но в момента можех да мисля единствено за Мал. За нещата, които бяхме видели, за трудностите, през които бяхме минали заедно. Върнах се в мислите си назад във времето — към Междината, преди цели двайсет години. Събития, които вече бяха отминали, може би обречени да се превърнат в нереален спомен — сега, след като вече не бе останал жив човек, с когото да бъдат споделени.

Момчетата на скрития вход хлъцнаха, когато се появихме пред тях. Явно си мислеха: „Господин Хауи беше прав, ето го пак странния пич, хукнал право срещу съдбата си“. Опитаха се да поискат пари за минаването на Суедж, после един се сети да ме погледне в лицето и решиха, че просто не си струва неприятностите. А може би ги разубеди не моето лице, а това на Суедж — с пълното си неразбиране и абсолютната липса на връзка с реалността върху него. За пръв път в живота ѝ Дейвид не беше наблизо, което я правеше да изглежда нещастна и изоставена… почти като истинско човешко същество. И аз разбирах нещо за пръв път: това, че моето присъствие няма да е достатъчно и че съм стигнал границите на способностите си да бъда заместител на бащата. Точно новините, от които имах нужда в дадения момент.

Докато се провирахме из тунелите на Ню Ричмънд, успях да науча от Суедж най-общо какво се бе случило. Мал разсипвал по чиниите първата порция супа от фиде, когато му се сторило, че чува някакъв шум в коридора. Опитал се да прехвърли резервните в таванското помещение към апартамента. Само Суедж и Дейвид го разбрали — тя се качила първа по стълбичката, а Дейвид останал да помогне на Мал да подберат и останалите към нея. Настанала паника, пълно неразбирателство и хаотични движения на тела — сигурно бе изглеждало точно както когато напускахме Фермата, с тази разлика, че мен ме нямало и че се налагало да се оправят сами.

И тогава на вратата се почукало — силно! — по онзи начин, който сякаш казвал: „Пусни ме вътре или ти ебавам майката!“ Мал отворил, държейки пистолета зад гърба си, като предварително изгасил осветлението. Правилен ход при нормални обстоятелства, но в случая резултатът бил, че убиецът го сбъркал с мен и го похарчил на място. И точно когато той забивал втория куршум в главата на Мал, в апартамента нахълтали другите двама. Стоварили по един юмрук в лицата на Дейвид и г-н Ту и измъкнали всички навън. Суедж наблюдавала през една пролука в пода на таванското помещение. Разбирала прекрасно, че с нищо не може да помогне и че аз ще имам нужда от нея, за да ми разкаже какво точно се е случило. Мъжете претърсили апартамента на Мал и си заминали, оставяйки убиеца да се погрижи за всички, които щели да дойдат да се поинтересуват.

С други думи, за мен.

Това не можеше да бъде работа на никой друг, освен на „СейфтиНет“. По някакъв начин бяха попаднали на следите ни. Не знаех как, а и едва ли вече имаше някакво значение. Важен бе резултатът: Мал го беше отнесъл вместо мен.

Изводът: трябваше да намеря хората, направили това, и да ги убия. Това щеше да бъде моята задача. Най-сетне имах цел, която можех да разбера.

Когато се върнах в бара на Хауи, в главата ми имаше прост план. Отървавам се от Суедж, вземам от Хауи всички патрони, които може да ми даде, и пращам някого по дяволите. Прекрасен план, макар и с малко остри ръбове. Хауи обаче не го хареса, така че — с помощта на леко притеснения Поли — физически ми попречи да го приведа в действие. Според него било възможно да има доста хора, готови да ме очистят дори само заради едното удоволствие от това, без възнаграждение, махвайки с ръка на съблазнителните пет бона. Той не знаеше за резервните и понеже аз така и не се опитах да му разкажа историята, нито споменах „СейфтиНет“, просто реши, че съм се смахнал.

Но каквото и да бе решил, не искаше да ме пусне и вероятно бе прав. Така че сега седях в офиса му и гневно пушех. Действайки срещу собствените си инстинкти, Хауи бе разпратил хората си да събират сведения за мен. Според него трябваше да взема Суедж и да се махна от града, където ми видят очите. Бях отказал да го послушам, така че чакахме новините. Междувременно той седеше в креслото си срещу мен и наблюдаваше от обратната страна на огледалото как барът постепенно се изпълва с хора, решили да запълнят с нещо малките часове на нощта.

След известно време се обърна към мен и ме изгледа остро.

— Имам по-добра идея — каза той. — Реших, че в Службата за отмяна на срещи няма пари.

— Може и да си прав — съгласих се аз, запалих поредната цигара и зачаках, както го бях правил стотици пъти преди.

— А какво ще кажеш за това? Знаеш ли как жените ядат торта? — Понеже не показах, че ще отговоря, той ми обясни: — Вместо да изядат парче с нормална големина — сещаш се за какво говоря: обикновен резен — те хапват съвсем малко. Нищожно парченце, кажи-речи троха. Моето проучване показва, че статистически погледнато, става дума за средно двайсетградусов сектор от тортата. Но знаеш ли защо постъпват така?

— Не — услужливо отговорих аз. Бях наясно какво прави: опитваше се да ме разведри по неговия си заобиколен начин. Нямаше нищо лошо в това. Всъщност вече се чувствах по-спокоен.

— Правят го, защото си мислят, че ако изядат толкова малко парче, това някак си няма значение. Нали е много малко. Ще мине през мрежата на калориите незабележимо, като бонбонче. И ако е така, могат да изядат още едно пренебрежимо малко парче по-късно — по-малко и от двайсет градуса, — за което също не си заслужава да се говори.

— Хауи, изобщо не разбирам за какво ми разказваш тези неща!

— Ами обърни внимание следващия път, когато се храниш заедно с някое гадже. Ще се убедиш, че съм прав. Ето, това е моят план — нова диета! Всичко е много просто: има потенциален пазар на храна, изработена във формата на кръг. Жените могат да си ядат всичко на воля… стига отделните парчета да им бъдат поднесени като кръгов сектор с дъга, по-малка от двайсет градуса. Какво ще кажеш?

— Абсолютна дивотия.

— Възможно е, напълно е възможно… ама кой знае? Жените имат своята странна логика. Дали не са налучкали някоя истина? — Той ми намигна, наведе се към малкия хладилник и извади две бири от многото вътре. — Както виждаш, имам много бира. Повече от достатъчно.

— Достатъчно за какво?

— За да ни стигне, докато ми обясниш. Аз все още мисля, ме трябва да се изпариш от града, но няма да те пусна да си вървиш, преди да си се успокоил достатъчно. Знам, че трябва да постъпя по съвсем друг начин, но тази нощ, Джек, ти ще преспиш в склада ми. Изправил си се срещу крайно агресивни хора. Защо не ми разкажеш какво, по дяволите, става?

Знаех, че рано или късно щях да разкажа някому. Бях допускал, че това може да е Мал. Отпих глътка бира — първата от много време насам, — вдигнах поглед към лицето на Хауи и осъзнах, че е било писано да бъде той.

Видях резервните за пръв път преди пет години. Тогава пях на трийсет и четири. Намирах се в кола и напусках Ню Ричмънд посред нощ, откарван от жена, която не ми беше съпруга, но си бе направила труда да ме открие в един момент, когато всички други се бяха отказали. В живота ми има двуседмичен период, споменът за който просто е изтрит от съзнанието ми, и единственото, в което съм сигурен, е, че държа нещата да останат така.

Тогава не знаех какво представляват Фермите. Всъщност нещичко знаех. Много смътно. Веднъж бях минал покрай една такава, бях се учудил какво ли е това, бях попитал после някого и ми бяха разказали някаква полуистина. Знаех в общи черти с каква идея са създадени, макар не и как са създадени, но тогава това не ме вълнуваше чак толкова.

Пристигнахме в онзи призрачен час на нощта, когато малко преди зазоряване небето от черно става тъмносиньо. Комплексът се намираше на две-три мили извън Роноук — доста удобно местоположение за повечето болници. Представляваше двуетажна циментова сграда, сгушена в полите на възвишение — сива невзрачна постройка, от онези, които човек подсъзнателно свързва с военните. Пред нея имаше паркинг за колите за доставки. Цялото място бе заградено с ограда под напрежение, нещо съвсем обичайно. Отзад бяха тунелите, но те не се виждаха, защото бяха изкопани в скалата под хълма.

Оставиха ме пред административните помещения. Там изчаках развиделяването и представителя на компанията собственик, с когото беше уговорено да ме посрещне. Чакането се проточи цели два часа — може би двата най-нещастни часа в живота ми. Бавно се съвземах от силна доза калпава дрога и мозъкът ми беше като разбит с миксер. Нямах ясна представа къде точно се намирам, но приемах това с облекчение. Бях като умрял, но не намерил покой в смъртта.

Накрая онзи дойде. Чувствах дискомфорт по няколко начина и правех всичко по силите си да не издам нито един от тях. Срещата с човека беше последното нещо, от което имах нужда. Беше дребен и превзет, облечен в скъп костюм — човек, живеещ заради тръпката да отмята през равни интервали чавки върху документите, с които бе дошъл. Имаше модна прическа и също толкова модни малки кръгли очилца, кацнали върху немодната му малка кръгла главичка.

Хвърли ми един поглед и се усмихна. Несъмнено бях от правилната категория хора.

Не е необходимо кой знае какво умение да се поддържа една Ферма. Оператор и два дроида. Дроидите вършат по-голямата част от работата, операторът е там, за да държи нещата под контрол и да приема пристигащите бели товарни коли. Операторът е човек без особена роля, поставен символично в действаща извън него верига от предварително взети решения. В известен смисъл това е същата логика, според която преди сто години са назначавали белокожи мъже за началници и ръководители, независимо колко интелигентни, образовани и изкусни в работата си били чернокожите или жените работници. За оператори се предпочитат бивши охранители или фермери, загубили земята си или желанието си да я обработват. Мъже без специални качества, понеже такива не са необходими… може би с едно-единствено изключение: липсата на въображение. Повечето от тези хора са в комплекса през цялото време — денонощно. От една страна, на компанията не ѝ допада да търси заместници за времето на отсъствие на титуляря, от друга — малко са операторите, които има защо да излизат навън. Аз не бях изключение — нямах никаква причина да желая да излизам навън.

В главната сграда всичко е организирано около два коридора, пресичащи се под прав ъгъл. От централния вход почти веднага се влиза в командната зала, където прекарвах по-голямата част от времето си. В дъното ѝ има врата, излизаща в главния коридор. По него се минава покрай три масивни метални врати, на всяка от които има малко прозорче от перспекс. Те водят към тунелите и би следвало да се отварят само когато дойде време за храна или когато се налага доставка. Малко по-надолу е вторият коридор, извеждащ в едната посока до операционната. В другата посока има няколко спомагателни помещения, между които кухня и различни складове. Всички стени и тавани са боядисани в ободряващ оттенък на мишето сиво и навсякъде цари тишина като в морга, защото всички обитатели, освен оператора, живеят в тунелите.

Запознаха ме със задълженията ми и ми показаха как да манипулирам няколкото несложни механизма, за които щях да отговарям. Беше ми обяснено кога става зареждането с храна и какво трябва да правя при доставките. Получих списък с телефонните номера на съответните хора в централата в Роноук и бях инструктиран при какви обстоятелства да им звъня. Стоях, кимах и слушах, макар в мислите си да бях съвсем на друго място. В мозъка ми бяха забити три куки и те разпъваха съзнанието ми в три посоки, оставяйки празно петно там, където трябваше да се намира външния свят.

След което ми показаха тунелите.

Няма да забравя момента, когато за пръв път застанах пред прозорчето за наблюдение и надникнах в полумрака от другата страна. В началото не видях нищо, освен цвят — тъмносиньо сияние, в което бяха забити мразовитите бели лампи на тавана. Приличаше ми на възможно най-студения сън. След това започнах да различавам някакви силуети в мрака и някакво движение. Когато осъзнах какво виждам, потръпнах със спазъм — толкова дълбоко вътре в мен, че не можеше да бъде забелязан. С мъка се сдържах да не побягна. Трябваше да се доверя на интуицията си, но разбира се, не го направих.

Представителят на компанията стоеше до мен и докато наблюдавах, ми разказа, че всеки от трите тунела има квадратно сечение осем на осем стъпки и предоставя място за четиридесет резервни. Практиката била показала, че е най-добре вътре да е топло и влажно, и той подчерта това като почука с нокът върху индикаторния панел до вратата. В моите задължения влизало да проверявам показанията през два часа, въпреки че те се контролирали от компютъра.

Инструкцията ми бе повторена и аз гневно се обърнах към представителя, за да му покажа, че съм разбрал. Погледите ни се срещнаха за пръв път и веднага ми стана ясно какво изпитва той към мен. На първо място отвращение, примесено с определена досада и разбира се, известна доза развеселеност. За него аз бях нов компонент към Фермата — част, подлежаща на подмяна, чиято важност при всички положения стои по-ниско от тази на оградата под напрежение.

Надявах се той да не прочете в моя поглед какво мислех аз за него, защото когато се обърнах отново, за да погледна още веднъж през прозорчето, усетих ръцете в джобовете на одърпаното ми палто подсъзнателно да се свиват в юмруци и кръвта да забива в ушите ми. Може би още в този момент, по-малко от минута след като за пръв път видях резервните, разбрах дълбоко в себе си, че няма да се впиша в образа на типичния оператор, в който се очакваше да се превърна.

А може би не. Защото нямам представа какво точно съм чувствал тогава по отношение на каквото и да било. Бях неспособен да концентрирам мислите си достатъчно дълго, за да завърша нещо, понятно макар и само на мен. Не знам, мисля, че в онзи момент цялото ми същество беше изпълнено с всичката целеустременост на лайняна следа върху стената на обществена тоалетна.

След като изчерпи всички възможности да покаже снизходителното си отношение към мен, инструкторът си тръгна. Качи се в служебната си кола, погледна ме над елегантните си очила и изгрухтя на себе си. Едва сега осъзнах, че бях казал не повече от десетина думи през времето, когато бяхме заедно. Той бавно потегли и порталната врата автоматично се затвори зад него.

Върнах се вътре, изпразних пътната чанта, услужливо подредена от моята приятелка, и подредих малкото си лични принадлежности на местата, сторили ми се най-логични за тях. Това ми отне пет минути. Направих си кафе с тресящи се ръце, отнесох голямата чаша до масата в центъра на стаята и се приготвих да изчакам изтичането на останалата част от живота ми.

Една седмица след пристигането ми получих колет от Файета — жената, докарала ме тук. В него имаше още дрехи, две книги и голямо количество рапт. Без съпровождащо писмо. Повече не чух за нея.

Изминаха три месеца преди някой да се обади. През по-голямата част от времето седях в командната зала, гледах в пространството и периодично стривах мозъка си на прах. От време на време излизах на открито. Гледката отвън беше към плавно спускащия се, осеян тук-там с редки дървета склон, стигащ в далечината до покрайнините на Роноук. Нощем през дърветата можеха да се забележат жълти точки — доказателство, че някъде там съществува живот. Желаех им всичко най-добро и най-искрено се надявах да си стоят колкото може по-далеч от мен. Скоро разбрах, че и издигащият се в обратната посока склон не ми носи онова наслаждение, което би следвало. Нататък имаше повече дървета, но в моето душевно състояние ми се струваше, че те изпитват недоверие към листата си и не пропускат удобна възможност да се отърсят от тях. Понякога ми се привиждаше, че през пукнатините между скалите пробива синя светлина, сини лъчи, пронизващи небето в посока към слънцето. Илюзия, разбира се. Тунелите се намираха дълбоко в гръдта на скалата и бяха облицовани с цимент.

Но един ден, около три следобед, сирената зави и десет минути по-късно пристигна линейка. Двама лекари веднага се отправиха към операционната, а аз със свито сърце последвах санитаря, дошъл с тях, в един от тунелите. За пръв път минавах през тежките врати.

Озовах се в тясно място. Високата влажност усилваше клаустрофобията, а миризмата на потни тела и изпражнения я правеше непоносима. Голи деца се търкаляха по пода, свити като зародиши и скупчени едно връз друго или сгушили се до стените. Тръгнах, внимателно прекрачвайки през телцата им, в търсене на конкретния резервен, който ни трябваше. За разлика от мен, санитарят ги сритваше най-безцеремонно с нетърпението на месар в кланица. По-възрастните от резервните знаеха какво предстои и се дърпаха и скимтяха, извръщаха лица към стените или опитваха да се заровят под другите. Сърцето ми тежко заби и започнах да се потя съвсем не заради топлината. Чувствах някаква опасност. Не защото резервните с нещо ни застрашаваха — те бяха съвсем безобидни, тъпи и лишени от каквато и да било цел. Не, самият тунел събуждаше спомени в мен — спомени, които не исках да конкретизирам. Подсилвани от миризмата и от усещането за абсолютна безнадеждност.

Накрая намерихме онзи, когото търсехме — Конрад-2 — и санитарят го отведе. Половин час по-късно го върнаха без дясното му око. Дупката беше небрежно зашита, наплескана с антисептичен препарат и бинтована през пръсти.

Санитарят го съпроводи покрай мен в тунела, позната миризма нахлу в главата ми и стомахът ми конвулсивно се сви. Беше сладката гадна миризма на „СкинФикс“ — материал, използван за затваряне на прорезни рани, когато козметичните съображения не са от значение. Не бях чувал да се използва извън армията и не бях долавял тази миризма поне от десет години. Не можех да бъркам, защото е невъзможно да я забравиш.

След като линейката замина, се върнах в коридора с тунелите и дълго стоях пред едно от прозорчетата. Под синята светлина телата се извиваха и пълзяха като слепи ларви, чийто покой бе смутен от стенанията на резервния с окървавеното лице. В един момент най-близкото до вратата тяло внезапно се надигна — движение едновременно случайно и лишено от всякакъв смисъл. Беше момиче. Имаше само една ръка, а кожата от лявата страна на лицето ѝ беше червена и сгърчена върху мястото, откъдето беше свалено парче явно за присаждане. Очите ѝ се насочиха към прозореца, устата ѝ безмълвно помръдна, но най-лошото нещо бе, че нито лицето, нито тялото ѝ бяха достатъчно обезобразени, за да се скрие колко красива би трябвало да бъде нейната двойничка. Върнах се залитайки в командната зала и затръшнах вратата зад себе си.

Изпих половин бутилка „Джек Даниелс“, инжектирах си два милиграма рапт в ръката и легнах по очи в леглото, затиснал с възглавници ушите си. Наркотикът ме отнесе в небитието за следващите седемдесет и два часа, но необяснимо как ми се струваше, че продължавам да чувам шума на извиващите се в мрака едно връз друго тела.

Имал съм късмет, предполагам, че Ратчет — дроидът — ме е намерил скоро след това. Бях повърнал в леглото и съобразителната машина бе усетила, че не съм в най-добрата си форма. Така че ме бе наглеждала периодично, беше ме обърнала още веднъж, когато съм повърнал за втори път, и се бе грижила резервните да бъдат хранени в обичайните часове.

Кой знае, може би дори ми бе шепнала нещо, докато съм спял, защото в крайна сметка се върнах в страната на живите с целеустременост, за която нямах обяснение. За да разберете, трябва ви малко предистория. Извинявам се за медицинската част, понеже не разбирам много от това.

Работата с Фермите се състои в следното.

Светът е опасно място, дори когато не си търсиш белята. Има голяма вероятност с тялото ти да се случат редица неприятни неща. Повечето от тях вече не представляват проблем. Всъщност има само една сфера, в която изходът може да се предскаже само чрез гледане на кафе или размахване на заклани пилета.

Изглежда, съществува някаква принципна трудност да бъдат накарани ранените тела да приемат части за подмяна. Нито подборът на тъканите, нито отглеждането на тъканни култури не получиха нужната теоретична база, макар че много по-големи загадки бяха намерили своето адекватно разрешение. Органи и крайници, събирани от донори и доставяни от специализирани банки, все така биваха отхвърляни от организма, повяхваха и загниваха, а пациентът трябваше да се благодари, ако съумееше да запази живота си. Медиците бърчеха колективните си вежди над проблема, експериментираха с лекарства, играеха си със синтетични антигени, нанотехнологии и ужасяващи конструкции от кости, накичени с клетки, за да стигнат все до един и същи извод: нищо не се получаваше. Е, процентът на успешните случаи постоянно растеше, но целият процес бе все още във висша степен случаен — нещо крайно неприятно, като се има предвид фактът, че хората, на чиито гръб се формираше тази негативна като цяло статистика, бяха по правило достатъчно богати, за да скъсат задника на болниците по съдилища, когато трансплантацията необяснимо се провалеше.

И така, преди двайсет години се появи „СейфтиНет“.

Компанията бе основана от биохимик, съчетал в себе си научни способности с голяма доза хладнокръвен, безсърдечен прагматизъм. Надявам се да си е заработил дълъг престой в най-горещия казан на Ада. Макар да съм почти сигурен, че това ще му се размине. Защото съм убеден, че и в Ада приемат кредитните карти на АтЕх със същата готовност, с която го правят навсякъде.

Идеята му била безкрайно проста. „Ей — казал си един ден този човек, — проблемът е сериозен. Хората продължават да разрушават части от себе си, а телата им упорито отказват да приемат заместители. Значи трябва да спрем да ги лъжем. Може би е дошло времето да започнем да им предлагаме нещо, което те с готовност ще приемат.“

Направил проучване сред най-богатите си клиенти, убедил се в положителната им реакция, събрал необходимия рисков капитал и… така се родили Фермите. Срещу сума, която не е всеобщо известна, но която при всички случаи надвишава един милион долара, когато ти се роди дете, можеш да му направиш една малка застраховка „Живот“. Това става като създадеш живот и после систематично го унищожаваш.

Още при зачеването на детето хирурзите отделят няколко клетки от растящия зародиш. Клонираните клетки се отглеждат в среда от различни култури, в колби, епруветки и инкубатори, като процесът копира максимално точно естественото развитие. Веднага щом фалшивият близнак бъде в състояние да диша, той бива предаван на дроиди, програмирани да се грижат за двигателните му умения и минималното необходимото развитие на способност за възприятие. После идва Фермата, тялото попада в тунела и всички забравят за него до момента, когато то потрябва.

Два пъти дневно дроид медик проверява жизнените параметри на всеки резервен и раздава всекиму индивидуално дозиран хранителен пакет, чиято единствена цел е развитието на резервния да бъде в пълен синхрон с това на неговия близнак на свобода. От време на време ги пораздвижват, колкото да не атрофират мускулите им. С изключение на това, резервните не познават нищо друго, освен безкрайния топъл син полумрак, нищо неозначаващия шум на другите тела и бавното безсмислено движение около себе си. И така до часа, когато палавият брат на свобода се разболява или бива тежко ранен. Тогава сирената изсвирва и линейката пристига. Лекарите намират когото трябва, отрязват каквото им е необходимо и напъхват резервния обратно в тунела. Да лежи, да се търкаля и да чака момента, когато пак ще се сетят за него.

Пример: във Фермата имаше резервен на име Стивън-2, чието досие бях прочел. Брат му бил нещо изключително. На десет години успял да затисне и смаже дясната си ръка с вратата на кола. Е, дори да приемем, че вината не е изцяло негова, животът все пак е така устроен, че всеки носи отговорност за постъпките си. Истина, която не се отнасяла до истинския Стивън. Линейката долетяла, лекарите сложили ръката на Стивън-2 на масата и я отсекли в китката. Върнали се и я пришили на Стивън. Малко дискомфорт в началото, досадна физиотерапия след това, после той отново бил цял.

На шестнайсет години Стивън се качил в колата си пиян, преобърнал се на пътя и загубил крака си, но какво от това — лекарите дотичали и взели крака на Стивън-2. След операцията санитарите го отнесли на ръце обратно в тунела, положили го да седне с гръб до стената и заключили вратата. Стивън-2 се навел напред, паднал по очи и останал така три дни.

На седемнайсет Стивън получил тиган с вряла вода в лицето си от жена, която разигравал. Не, даже не просто разигравал, ами ѝ откраднал колата и я принудил да прави любов с двама негови приятели. Днес Стивън сигурно изглежда съвсем наред, защото онези дошли и си тръгнали оттук с лицето на брат му.

Ето, това е съдбата на резервните — докато ги измъкнат навън на части, да живеят в тунелите сред обезобразени и изкормени тела, да пляскат с ръце без пръсти, да трият лица в стените, а изпражненията им да се стичат по краката им. Веднъж на два дни, без никакво предупреждение, тунелите се пълнят с дезинфекциращ препарат. Няма нужда от предупреждение, понеже никой от резервните не може да говори. Още по-малко да чете. Не може дори да мисли. Тунелите са като месарски склад, където месото понякога помръдва и е завинаги окъпано в мъртвосиня светлина.

Тези същества нямат дрехи, нямат собственост, нямат семейства. Те са като мъртъв кодов сегмент, отрязан от останалата част на програмата и оставен така в мрака. Единственото, с което разполагат, са дроидите и операторът… макар да си мисля, че за тях би било по-добре, ако нямаха и това. Защото функционалната характеристика на оператора не включва „задължението да се грижи“. Този човек просто си седи и не прави нищо, докато най-тъмните ъгълчета на душата му загниват или растат като туморно образувание. Някои пускат в тунелите хора през нощта… срещу заплащане, разбира се. Разправят, че един от преуспяващите капиталисти в сянка бил голям любител на тази незаконна услуга. Понякога хората просто пият бира и се смеят до задъхване, наблюдавайки резервните, но има и такива, които влизат, за да се сношават с тях.

Когато се събудих, Ратчет почистваше повърнатото около главата ми, а на печката имаше кафеварка с прясно сварено кафе. В съзнанието ми, също като вода през полупропусклива почва, бавно нахлуваха звуци и миризми. Накрая станах, взех душ, избръснах се, облякох се в чисти дрехи и седнах на масата както обикновено. Мозъкът ми се чувстваше като грубо излъскан с едра шкурка. Тресеше ме обичайната реакция след приемането на рапт, — а ръцете ми така трепереха, че изплисках кафето си по масата.

И все пак беше по-различно. За пръв път мислех не за себе си, а за други хора и за промените, които щях да направя.

И за зло или за добро, направих ги.

Същия следобед се върнах в тунелите. Проправих си път през телата и подбрах няколко деца, които до момента почти не бяха използвани. В първия тунел намерих Дейвид и Рагалд, във втория — Суедж и Нанюн, а в третия — Джени. Тогава всички още бяха цели с изключение на Суедж, която се бе разделила с ивица кожа на бедрото си. Изведох ги от тунелите в залата и ги накарах да седнат на столовете. По-скоро опитах се да ги накарам, защото дотогава те не бяха виждали стол. Дейвид и Нанюн паднаха веднага, Суедж се свлече и се опря на масата, а Рагалд слезе от стола и клатейки се тръгна из стаята. Накрая ги събрах в ъгъла, където ги настаних седнали, с гърбове, опрени на стената. Те вече бяха спрели да мижат срещу ярката за тях светлина, така че сега се блещеха към сложните неща в стаята: различните повърхности, предметите, дори факта, че стените не бяха наклонени.

Клекнах пред тях, хванах лицата им последователно в ръцете си и се вгледах в очите им, опитвайки се да намеря нещо в тях. Нямаше нищо или поне нищо окуражително, така че за момент решимостта ми се изпари. Много дълго не им се бе случвало нищо, много неща бяха изпуснали. Повечето дори не можеха да движат крайниците си координирано. Седяха нестабилно като бебета с неестествено големи тела.

Бях неспособен да им компенсирам по какъвто и да било начин пропуснатото, нито дори малка част от него. Не бях способен да оправя собствения си живот, да не говорим за живота на други. Вълната на решимост, с която се бях събудил, постепенно губеше височина и след малко вече плувах изморен в опасна зона.

— Какво правиш?

Обърнах се. Сърцето ми щеше да изскочи. Ратчет и дроидът медик стояха на прага. За момент ми се прииска да ги излъжа, после се отказах. Не знам защо хората си мислят, че животът ти се оформя от решенията, които вземаш, когато се събудиш, но не е така. Важни са другите неща, които се случват, докато спиш и те няма. В моя случай решителни се бяха оказали последните седемдесет и два часа. Ако не се случеше нещо драстично, аз щях да се върна обратно в света. Това може би щеше да означава края ми, но останех ли безучастно да наблюдавам как тези деца бавно биват… „демонтирани“ с годините, със сигурност нямаше да издържа. И с нищо нямаше да бъда по-различен от тях, само дето щях да живея извън тунелите.

Горе-долу това си казах тогава. Но не предполагах, че ще стигна дотам да напусна Фермата, защото не допусках, че ще събера сили да изляза отново навън. Не ме питайте кое се оказа решаващият фактор — децата или собствената ми неадекватност, — защото не бих могъл да отговоря. А може би това няма значение.

— Искам да им помогна — отговорих аз. Двата дроида безстрастно ме наблюдаваха.

— Как? — попита Ратчет. Зад мен Нанюн се свлече странично на пода. Обърнах се и отново я подпрях на стената.

— Ще им дам възможност да ходят. Ще ги уча.

Ратчет вдигна един от манипулаторите си и аз млъкнах. Настъпи тишина и понеже дроидът медик не чу нищо в акустичния спектър, след малко загуби интерес, обърна се и тръгна надолу по коридора. Ратчет го изчака да се скрие от погледите ни.

— Защо? — отново попита той.

— А ти как мислиш, защо, да те шибам? — изкрещях аз, е надежда да чуя смислен отговор. И понеже той не каза нищо, помъчих се да го намеря аз: — Те имат право да могат да говорят. Да виждат какво става навън. Да разбират.

— Не, те нямат това право, Джек — каза Ратчет с лишен от емоции глас, но заинтригуван, сякаш бе видял култура и чашка на Петри, от която неочаквано са поникнали остри ножове. — Резервните съществуват само за да изпълнят предназначението си.

— Половината хора навън, са родени с по-малка цел и от тази. Но те имат своите права. — Започваше отново да ме тресе и коремните ми мускули отново конвулсивно се свиваха. Не бях в нужната за метафизическа дискусия с робот форма. По слепоочието ми пробяга струйка пот и се стече в ризата ми. Това е проблемът при взимането на рапт. Той не ти позволява големи паузи.

— Така ли? — пак попита дроидът, но не изчака отговора ми. — Значи ти предлагаш, в нарушение на изричните инструкции на „СейфтиНет“, да пуснеш резервните от тунелите. Да се опиташ да ги научиш да четат. Да им създадеш безсмислена илюзия за живот.

— Да — отговорих аз, чувствайки колко слаба е защитата ми, колко глупаво идеалистически звуча. Най-странното бе, че се държах в нетипичен за мен стил. Идеализмът ми се бе изпарил без следа още преди години, горе-долу откогато датираха спомените ми за миризмата на „СкинФикс“. Ако някой ме попиташе, щях ясно да му отговоря, че не давам пет пари, че не ме интересуват нито резервни, нито нищо. Така че нямах никаква представа защо се държа по този начин.

— Ще имаш нужда от помощ — констатира дроидът.

Трябваше ми известно време, за да осъзная какво ми казва.

— От теб?

— На определена цена — заяви Ратчет и тогава дойдоха лошите новини. — Ще трябва да се откажеш от рапта.

— Върви на майната си — казах аз отпаднало и излязох от стаята с неуверени крачки.

Половин час по-късно Ратчет дойде и ме намери. Бях се свлякъл в края на дългия коридор, колкото се може по-далече от всякакви форми на живот — белтъчни или силициеви. Зъбите ми безконтролно тракаха, гладката ми мускулатура се извиваше в рапт-стил и аз постепенно губех битката с живота. По гърба ми пълзеше студ като течен огън и вече започвах да халюцинирам. Погледнах с мътен поглед приближилия се дроид и се извърнах. Той не ме интересуваше. Много по-интересни ми се виждаха малките човечета, катерещи се по десния ми крак. Някои от тях ми напомняха хора, които познавах от войната, хора, за които знаех, че са мъртви. Убеден бях, че те се опитват да ме предупредят за нещо, но говореха толкова пискливо, че не разбирах нищо. Опитах се да се превърна на куче, за да имам по-добър шанс да ги чуя.

Нали знаете как става?

Дроидът обаче не се оттегли, нещо повече, пред мен се появи поднос със спринцовка на него. Погледнах го с очи, които пареха.

— Дозата, която вземаш, може да убие четирима нормални хора — каза той. — Веднага, секунди след инжекцията. Имаш нужда от това в момента, иначе ще умреш. Но утре ще ти трябва по-малко.

— Ратчет — измънках аз, — ти не разбираш.

— Разбирам. Знам защо си тук. Но ако продължаваш така, след няколко седмици ще умреш, а аз искам да останеш жив.

— Защо?

— За да ги учиш.

Не знам кой от двама ни победи накрая, дали бях успял да убедя Ратчет със зле формулирания си първоначален изблик, или той ме бе изнудил да приема една невъзможна идея, просмукала се в съзнанието ми в момент, когато то бе опитало да се гмурне завинаги под водата. Може би Ратчет си е бил Иисус отначало до края, а аз бях неговият издънил се Йоан Кръстител.

Както и да е, осем месеца по-късно се бях отървал от рапта и тогава животът във Фермата започна да се променя.

Глава 4

Телефонът в офиса на Хауи иззвъня и той се пресегна да вдигне слушалката. Беше ми отнело час да разкажа първата част. Суедж бе задрямала, сгушена в креслото. Докато Хауи слушаше, аз станах, съблякох палтото си и я завих. Тя неспокойно се размърда, но след малко отново заспа дълбоко. Клепачите ѝ потрепваха и това ме накара да се запитам какво ли сънува. Надявах се да е нещо хубаво.

Хауи затвори телефона и каза:

— Беше Дат. От трийсети етаж надолу никой нищо не знае.

— А Поли? Нещо от него?

— Той е навън в Портала — сви рамене Хауи. — Ще се обади, ако научи нещо.

После се облегна и зачака да му разкажа останалото.

Първото, което направих, бе да преопроводя комплекса на Фермата, понеже исках да имам втора алармена система. После с помощта на Ратчет изключих автоматичните релета, които биха се задействали, ако вратите на тунелите останат отворени за по-дълго от пет минути. И понеже тези релета щяха да включат и алармената индикация на контролните панели както в централата в Роноук, така и в главния офис на „СейфтиНет“, те бяха първата ми грижа, преди да пристъпя към изпълнението на основния план. Не можехме просто да ги повредим, понеже това би активирало друга алармена система.

Отворихме вратите едва когато се убедихме, че всичко е както трябва. Отсега нататък те щяха да останат отворени през цялото време, с изключение на случаите, когато се задействаше предупредителната сигнализация. Дадох възможност на резервните да влизат и излизат както им се прииска, макар понякога това да изглеждаше доста необичайно. Защото едва ли действа отпускащо на нервната система, когато се наведеш под масата и видиш там гол мъж с извадено око или момиче без крака.

Няколко дни не предприех нищо повече, защото исках да разбера дали свободата на придвижване може да се отрази отрицателно на някой от тях. Убедих се, че няма подобна опасност. Резервните, на които Ратчет и аз обръщахме по-особено внимание, скоро започнаха да предпочитат да са извън тунелите, макар че обикновено се връщаха там за спане. Останалите реагираха на придобивката по различен начин: от случайни екскурзии в главната зала до упорито нежелание да си покажат носа навън.

Тогава започнах обучението. Никога не бих могъл да направя сам онова, което сторих, ако не беше помощта на Ратчет. Бях изкарал една година в колежа, учейки история. Никога не бях имал нищо общо с неща като детска психология и възприемане на език, да не говорим, че нямах какъвто и да било педагогически опит. А ученици ми бяха деца на по над десет години и всички до едно за пръв път общуваха с човешко същество. Дори само това обстоятелство би следвало да се превърне в непреодолимо препятствие и знам, че ако бях останал на собствените си сили и умения, нямаше да постигна абсолютно нищо, макар и просто защото вече беше много късно.

Но Ратчет се оказа много повече от дроид чистач, за какъвто го бях смятал до нощта със свръхдозата. За начало той направи нещо на дроида медик. Това беше машина на компанията, проектирана и построена според спецификациите на „СейфтиНет“. Въпреки това през следващите пет години тя с нищо не показа намерение да съобщи за нас или поне да се оплаче, че ѝ се налага да препуска из цялата ферма в търсене на резервните, за да ги храни и да контролира състоянието им.

На второ място, и това според мен бе най-важното, с обучението се занимаваше Ратчет. Да, аз трябваше да седя сред тях, да ги уча да сядат, да им държа главите така, че да виждат буквите, които размахвах пред тях, и да следя дали чуват думите, които им повтарях и повтарях до втръсване в ушите. И, да, пак аз бях онзи, който стоеше зад тях, мушнал ръце под мишниците им, за да ги принудя да се научат да използват крайниците си както трябва. Мускулите им бяха абсолютно недоразвити, въпреки магията в храната на дроида медик. Сигурно именно това денонощно занимаване с резервните попречи на моето тяло да се съсухри и пречупи.

Но аз правех всички тези неща, говорех им, без да спирам, прегръщах ги, когато виждах, че са нещастни, макар този контакт да не бе от най-приятните ми изживявания. И все пак Ратчет вършеше истинската работа. Той бе настоял именно аз да остана на преден план, изхождайки от предпоставката, че резервните жадуват за човешко общуване. Точно това бе основната ми задача през следващите години: да създавам и дарявам топлина. Но освен това се опитвах да се досетя за нещата, от които имаха нужда, а когато след време най-сетне бяха в състояние да водят елементарен разговор, правех всичко по силите си да помогна на този крехък кълн на разума да се закрепи и да получи независимост. Но без явно дълбокото разбиране на Ратчет за пътищата, по които човешкият мозък може да бъде върнат към живот, аз едва ли щях да бъда способен на нещо повече от малката първа крачка. Той планираше уроците, аз ги провеждах.

След известно време проектът — предполагам, че нашето начинание можеше да се нарече така — набра собствена инерция. Вече зависех все по-малко от съветите на Ратчет. Оставях резервните да гледат телевизия и да слушат музика. Опитвах се да им обясня неща, които Ратчет не би могъл, като например какви закони управляват света навън. Но през цялото време чувствах до себе си Ратчет.

Често се питах откъде бе натрупал Ратчет цялото това познание и така и не успях да стигна до определен извод. Освен един, за който не съм сигурен, че имаше отношение към този въпрос. Питах се дали Ратчет не е повреден.

Измина дълго време преди тази мисъл да ме осени — все пак дроидът беше толкова способен в толкова много неща, че самата идея звучеше нелепо. Но бях започнал да забелязвам някои неща: резки промени в нивото на активността, моменти, когато сякаш застиваше или изпадаше в неутрално състояние, споделените с мен странни теории за единството между съзнателно и подсъзнателно, които така и не успях да проумея. И накрая… кафето.

Всеки ден от престоя ми във Фермата Ратчет правеше кафе, достатъчно да напои двойно повече хора, отколкото бяхме там. При всяко мое влизане в кухнята се озадачавах, после ми ставаше весело, накрая поглеждах с безпокойство огромните кафеварки на готварската печка, всяка от които неизменно биваше подменяна в мига, в който му се стореше, че течността в нея е поизстинала. Нямах ни най-малка представа дали има друго обяснение, освен това, че машината бе прекарала известно време на стаж в голям хотел като дроид, отговарящ за напитките.

Веднъж го попитах и той просто ми отговори, че така „трябвало“.

Годините минаваха и постепенно промените в резервните се затвърждаваха. Онези, с които бяхме прекарали най-много време — за нас те бяха „главните“, — вече разбираха какво им се говори. Те самите започваха да говорят, макар и след дълъг преходен период, по време на който някои от тях, особено Суедж, използваха странна амалгама от английски и онова, което аз наричах за себе си „тунелен жаргон“. Това представляваше нечленоразделна система от изсумтявания и шепот и аз не съм сигурен дали би могла да се класифицира като някакъв „протоезик“. Най-вероятно ставаше дума за форма на вербално утешаване. Но с времето те все по-често комуникираха на английски и естествено много от тях звучаха крайно досадно почти като мен, защото моите езикови навици бяха единствените, от които можеха да черпят. Оставях ги да гледат телевизия, за да научат повече за света отвън. Знам, че телевизията не е най-добрият учител, но от друга страна, виждал ли е някой онова, което днес наричат „реален живот“?

Почти никой от другите резервни не възприе нищо, макар че повечето редовно биваха внасяни в клас, а по-младите биваха окуражавани да им дават разни неща. Някои, в това число г-н Ту например, придобиха мъглява представа за форми и думи, така както котката се научава да отваря вратата. Повечето не научиха нищо и пълзяха из фермата през деня, за да се върнат в тунелите за храна и в очакване… на ножа.

Защото това продължаваше да се случва, разбира се. Линейките все така пристигаха. Понякога направо изглеждаше, че хората там вън, в „реалния свят“, изпитват удоволствие да живеят рисковано и безразсъдно, знаейки, че са застраховани. Така че от време на време мъжете идваха, осакатяваха някого и си отиваха. Нанюн загуби левия си крак, ръката си от китката надолу и дълга ивица мускул от предмишницата. Рагалд остана без ляв бъбрек в добавка към известно количество костен мозък, едната ръка и част от единия дроб. Към взетата ѝ за присаждане кожа от преди моето идване във фермата Суедж добави ивица стомашна мускулатура, ново парче кожа, този път от лицето, а половин година преди края остана и без яйчници. Когато това се случи, Суедж вече беше достатъчно просветена, за да разбере какво е загубила. Дейвид даде два пръста и някои други неща. Като цяло групата се отърва относително леко.

Най-лошото бе, че не се налагаше да бъде така. Щом учените бяха в състояние да клонират цели тела, защо не се опитаха да клонират крайници, когато възникнеше необходимост от това? Разбира се, това би било по-скъпо и не така удобно, а нали цената и удобството са новите богове в мудния ни век на разцвет в науката. И още нещо: започнеха ли да изработват „частите“ по поръчка, реалните хора щяха да чакат по-дълго, преди да са в състояние да държат отново чашката за вино с изящество. А така… резервните части бяха подръка и само чакаха.

Не ми трябваше много време, за да разбера в каква клопка се бях наврял сам. Когато санитарите изведоха за пръв път Нанюн от тунела, едва се сдържах да не се нахвърля върху тях и в последния миг съумях да превърна скока си в преструвка, че се опитвам да помогна — опит, който за щастие остана игнориран. Годините минаваха, а ситуацията се влошаваше, защото всъщност нищо не можеше да се направи. Буквално нищо. Осмелях ли се да създам проблеми, щяха да ме изхвърлят, без да им мигне окото. „СейфтиНет“ ме притежаваше. Те ми даваха подслон, те ме хранеха, те ми плащаха заплата. Дори моята ownCard на практика беше тяхна. Загубех ли работа, това би означавало начало на проблемите, но това бе най-малкото ми безпокойство.

Истината бе, че ако престанех да бъда оператор във Фермата Роноук, някой друг щеше да дойде на мое място. Някой, който нямаше да им помага, който пак щеше да ги затвори в тунелите и щеше да превърне вкуса от свободата, която им бях дарил, в най-горчивия спомен на живота ми. Това щеше да бъде човек, който щеше да заключи тунелите завинаги, но може би щеше да измъкне един следобед насила Суедж, Джени и някои от другите, да ги изнасили и да ги хвърли обратно върху телата на онези вътре. Защото човек никога не знае на какво са способни повредените малки мъжлета, оставени без контрол. Моралът във висша степен се крепи на това, че си под наблюдение — останеш ли сам, той е склонен да избледнява и да се изпарява без следа. Ратчет знаеше историята на един оператор, който в една дълга, студена и самотна нощ откачил и започнал да играе на руска рулетка с резервните. Дръпнал два пъти спусъка, когато пистолетът бил насочен към главите на двама от тях, но още първия път, когато трябвало да изпробва своя късмет, съдбата решила, че спусъкът трябва да удари на пълно. Говори се, че парче от куршума все още е забито в стената на единия тунел и че когато намерили тялото му, един от резервните дооблизвал останките във вече оглозгания череп.

И аз бях чувал за оплаквания от санитарите, че ръцете на някои резервни били останали без нокти, а пръстите им представлявали разръфани, окървавени чуканчета, че понякога вътрешните им органи били натъртени до степен да бъдат напълно неизползваеми, че по кожата им имало следи от рязания и изгаряния, необясними от гледна точка на официално разрешеното.

Може би трябваше да бъдат наемани специални екипи от професионалисти, които да се грижат както следва за резервните. Клиентите на „СейфтиНет“ несъмнено мислеха, че се постъпва точно така. Но как щеше да се отрази това на печалбата? Хората понякога са склонни да мислят, че когато дадени решения се вземат на основата на финансови съображения, това е своеобразна проява на обективна управленческа мъдрост. Не е така, разбира се. Защото подобна практика оставя вратата широко отворена за възникването на ужасни ситуации, които почти не се различават от умишлените прояви на безчовечност и жестокост.

Не знам, може би щях да се чувствам прекрасно, ако се бях ограничил да върша работата, за която ме бяха наели, а именно да си стоя мирно и да оставя дроидите да се грижат за добитъка. Но аз не го бях сторил и след като започнах другото, бе станало невъзможно да зарежа нещата ей така. Истината бе, че бях загърбвал шанса много пъти през живота си. Но всеки път, когато го направиш, част от теб остава там, отсечена от останалото ти същество. И тази част продължава да съзерцава миналото, гневно го гледа с надежда то така и да си остане, и разбираш, че моментът е безвъзвратно изгубен, едва когато настоящето започва да посивява и избледнява. Около теб се надига миризма, мека всепроникваща миризма, която именно заради това се изплъзва от вниманието ти. Но другите хора могат да я доловят и точно това обстоятелство ти пречи да разбереш какво всъщност става около теб. Така преставаш да разбираш настоящето. Веднъж и завинаги.

Когато Дейвид загуби пръстите си, аз му помогнах да седне и му обясних защо са му причинили тази мъка. Говорих и усещах аромата на „Джек Даниелс“ в дъха си. В един миг го погледнах и видях в очите му себе си, изкривения си образ, отразен в сълзите. За пръв път от половин година изпитах необходимост от рапт… от каквото и да било, стига да ми помогне да забравя онова, което болката в очите му събуди в душата ми. Аз бях най-близкият заместител на родителя, който му е било писано някога да има, и точно аз трябваше да му обяснявам защо е в реда на нещата някакви хора да идват, когато си пожелаят, и да режат от тялото му! Бях честен, стараех се да говоря спокойно и се опитах да му внуша, че съм на негова страна, но колкото повече говорех, толкова по-ясно си спомнях за моя баща.

През следващите три години в мен се бореха две неща или по-скоро се опитваха да се наместят едно в друго като две заспали котки в обща кошница. Първото бе сдържаното осъзнаване, че съм създал ситуация, чието разрешаване трябва да намеря, както заради резервните, така и заради мен самия.

Второто бе чувството на омраза към Фермите, към онзи, който ги притежаваше, и към всичко, което те олицетворяваха. Знаех, че нещо трябва да се направи, но нито аз, нито Ратчет имахме представа какво може да е то.

Накрая правото на решение ни бе отнето.

На 10 декември от петата година на пристигането ми във Фермата прекарах сутринта в контролната зала. Компания ми правеха няколко от резервните — те говореха, гледаха телевизия, някои дори се опитваха да четат. Други — в различна степен на напредък — бяха пръснати из комплекса, бродейки просто така или придвижвайки се всеки по начина, по който можеше. По обед направих инспекция на района. Дъхът ми образуваше пара пред лицето. Зимата се бе настанила на хълма като студ в стари кости и на фона на бледото небе щръкналите замръзнали дървета изглеждаха като черни пръчки, забучени върху грапава алуминиева повърхност. Беше ми приятно от време на време да излизам, защото това ми припомняше, че все още съществува и външен свят. Освен това така проверявах — не без надежда — дали няма да падне мъгла или да завали сняг. В няколко подобни случая, когато бях абсолютно сигурен, че никой не може да ни види от пътя, си бях позволил да пусна някои от резервните на разходка из двора.

Следобедът бавно се точеше в уютната топлина на Фермата. Помогнах на Суедж в урока ѝ по четене и показах на Дейвид още няколко упражнения за сила в ръцете. Аз самият правех лицеви опори и коремни преси, стараейки се да поддържам нещо като форма. Продължавах да копнея за рапт всеки божи ден, но от година не бях вземал. Комбинацията от упражнения и работа, съчетани с компанията на Ратчет, ми помагаха да се опазя. Взех душ, налях си кафе от вечно пълните кафеварки в кухнята и седнах с книга в контролната зала.

Оформяше се поредната спокойна вечер във Фермата и аз почти чувствах смисъл в живота си.

Точно в девет часа алармата иззвъня и сърцето ми се сгърчи от студ. „Защо точно днес? — помислих си с гняв, сякаш конкретният ден имаше някакво значение. — Защо просто не ни оставят на мира?“

Главните резервни ми помогнаха да приберем останалите в тунелите, след което изключих алармата, върнах се в контролната зала и зачаках докторите да дойдат.

Дано е някой от другите, молех се в душата си, съзнавайки колко несправедливо е това, и че точно подобно мислене бе довело до създаването на Фермите. Да защитим своите! Майната им на останалите!

Лекарите пристигнаха. Оказа се, че им трябва Джени.

Заведох санитарите във втори тунел, опитвайки се безуспешно да преглътна буцата в гърлото си. Знаех добре, че Джени не е там, но исках да отдалеча неизбежното колкото можех повече. След пет минути пантомима санитарят ме блъсна в стената и насочи пистолета си в корема ми.

— Къде е? — изръмжа той. Зад изненадващия изблик на гняв имаше нещо повече от вродена тъпота и аз започнах да се досещам, че Джени е близнак на явно доста важна личност.

Влязохме в първи тунел. Минах покрай Дейвид и Суедж, които стояха на известно разстояние един от друг, обърнати с лице към стената. Санитарят ритна Суедж в бедрото и после се пресегна да я стисне за гърдите. За миг видях врата му пред себе си, наведен в идеалното положение за нанасяне на смъртоносен удар. Не се възползвах. Не можех, колкото и да ми се искаше. Суедж се стегна за момент, после се обърна и го погледна с очи, толкова изпразнени от разум, че санитарят отскочи отвратен. Едва не се усмихнах: Суедж знаеше как да се държи. Беше го разбрала по-добре от Дейвид, който издаваше самоконтрола си, продължавайки упорито да гледа в стената. Бях раздал на главните резервни части от облеклото си и малко по малко те бяха свикнали с тях. Да си облечен не е най-близко до това как ни е създала природата, но за тях то бе белег за принадлежност към света извън синята мъгла.

Накрая разбрах, че нямам избор. Посочих Джени и санитарят внимателно я огледа, преди да я издърпа от тунела. Опипваше я с такова сладострастие, че се зарадвах на необичайната припряност на лекарите тази вечер.

Един от тях ни пресрещна на път за операционната и с жест, издаващ нетърпението му, ни подкани да побързаме. Опитах се да кажа скришом нещо на Джени, когато вратата се затваряше, и после се върнах по коридора със свити юмруци.

Минах покрай Ратчет. Дроидът, както обикновено в такива моменти, чакаше пред залата, в случай че след операцията има специални инструкции. Бяхме свикнали да разменяме по някоя реплика в тези ситуации, повече изразявайки безпомощността си, но онзи ден не си казахме нищо. Никой от двама ни не беше в настроение.

Върнах се в контролната зала, налях си уиски и зачаках новините — можеха да бъдат само лоши. През тези последни за мен минути във Фермата мозъкът ми обработваше алтернативите, а съзнанието ми рисуваше онези части, които можеха да вземат от Джени, без да я обезобразят до неузнаваемост. Става от пръст, може би. Сухожилие от по-маловажно място. „Само не очите — молех се в душата си, — те са толкова красиви!“

И изведнъж се разнесоха викове и звук от някакъв удар. Секунди по-късно дроидът медик изхвръкна през вратата на операционната в контролната зала и изскочи навън, без да ме погледне. Проследих го озадачено и инстинктивно се затичах натам. Когато стигнах до завоя, видях Ратчет да се носи на пълен ход по коридора към мен, влачейки Джени, която изглеждаше замаяна и ужасена. Вратата на операционната беше заключена и чух лекарите да блъскат по нея отвътре. Джени се спъна и залитна към мен, така че я подхванах.

— Какво стана? — попитах аз.

— Проговори — обясни ми Ратчет.

Джени страхливо се дръпна от мен. Опитах се да смекча изражението си и дори се усмихнах. Едва ли съм изглеждал много убедително.

— Вината не е нейна — бързо допълни Ратчет. Близначката на Джени била пострадала при пожар и имала поражения на вътрешните органи в добавка към обгарянията от трета степен, обхващащи осемдесет и пет процента от тялото ѝ. Джени нямало да преживее подобна операция. Щели да я използват на един път, да я… одерат и изкормят. Хирурзите набързо обсъдили как да го направят, а Джени, пристегната на масата, ги слушала. Те нито за миг не допускали, че е в състояние да разбере ако не подробностите, поне същността на онова, което си казвали. Операциите върху резервни никога не се правят под упойка и когато главният хирург се навел над нея, за да ѝ инжектира мускулен парализатор, Джени позволила на две думи да се изплъзнат през устните ѝ:

— Моля — казала тя. — Недейте!

Две къси думи, само дето не трябвало да е в състояние да говори. Ратчет — той подслушвал зад вратата — моментално нахълтал вътре, блъснал хирурга, сграбчил Джени и побягнал.

Също като мен разбирал отлично, че това е краят.

— Джек — проговори неочаквано дроидът и когато се обърнах, видях санитаря да тича към нас с пушка помпа в ръце. Дръпнах Джени и Ратчет в другия коридор. — Какво ще правим?

— Това — отговорих аз, изчаках секунда и излязох точно пред приближаващия се санитар. Той вдигна пушката, а аз го ударих в брадичката и главата му отскочи. Без да се бавя, нанесох втори удар в гърлото, сложих ръце върху раменете му и рязко вдигнах коляно. Носът му се счупи, той изпъшка и започна да се свлича към пода в безсъзнание. Преди да падне съвсем, улучих тила му с мощен ритник, който пречупи врата му.

Обърнах с крак тялото и издърпах пушката от още потрепващите ръце. Пресегнах се, изтеглих пистолета му от кобура и го пъхнах в колана си.

— Погрижи се да не излизат — наредих на Ратчет и за да не стане грешка, посочих вратата на операционната. Дроидът и резервната ме гледаха изумени. Избегнах погледите им и хванах Джени за ръката. „Милият чичо Джек разкрива истинските си умения“ — стрелна се през главата ми. Изпитвах чувство на безнадеждност.

За миг Джени се опита да ми се противопостави, после се отказа и се остави да я влача след себе си. Изтичахме до тунелите, където раздрусах Дейвид и Суедж, колкото да ги накарам да дойдат на себе си, след което ги избутах през контролната зала. Влязох в стаичката, където беше леглото ми, сграбчих дрехите, които ми попаднаха, хвърлих ги на резервните и им изкрещях веднага да се обличат. И докато те навличаха кой каквото докопа, откъм операционната се разнесоха първите изстрели. Явно поне един от хирурзите бе дошъл въоръжен и сега използваше оръжието си, за да разбият заключената врата. Лекарите на „СейфтиНет“ не са от онези любезни хора в бели престилки. Тяхното минало е доста разнообразно и поне някои от тях са бивши Светлооки. Резервните обърнаха глави към пукота. Лицата им бяха пребледнели, очите — широко отворени от пълното неразбиране. Направих им знак да побързат.

Сграбчих пътната си чанта от гардероба, където бе лежала забравена през последните пет години, и нахвърлях в нея дрехи, отдавайки предпочитание на най-дебелите пуловери, които имах. Натъпках две леки сгъваеми палта от изкуствена материя най-отгоре, подпрях за миг пушката на стената, докато си облека якето, и после се върнахме в контролната зала. Дроидът медик влезе, застина за секунди и изчезна обратно в коридора, откъдето бе дошъл. Понечих да го последвам, но в същия миг и Ратчет се появи на вратата.

— Всеки момент ще излязат, но аз не мога да ги убия — каза той простичко. Знаех, че и дроидът медик не би могъл. Така или иначе, те двамата си оставаха служители на компанията. — Върви.

— Ратчет… — започнах аз, без да знам как да продължа. Разбирах само, че той не може да дойде с нас, защото би ни издал — лесно биха могли да го открият по радиото от небето. Може би щях да му поискам съвет или да му благодаря. Но така и не направих нито едното, нито другото.

— Един от тях има мобилен телефон — каза Ратчет. — Върви, върви, върви! — Повтаряше думата със зловещата монотонност на алармена сирена. Откъм коридора нещо изтрещя. Изтичах при резервните и ги избутах навън: в коридора към операционната затрополяха крачки. За миг спряха — вероятно хората оглеждаха тялото на санитаря, — после с удвоена сила поеха все по-близо към нас — агресивни, целеустремени стъпки.

— В линейката — извиках на Дейвид, който ме гледаше все така глупаво. Знаеше какво е това микробус — беше виждал коли и камиони по телевизията. Виж, как точно се влиза в тях — това бе отделен въпрос, който определено не се разглежда в големи подробности по филмите. Има неща, които са в категорията на общоприетите. Така че той започна да блъска с ръце по една от вратите и безсилието му да се справи постепенно преминаваше в ярост.

Суедж също ме гледаше втренчено, готова да направи нещо, каквото и да било, стига да ѝ кажа, а Джени стоеше настрани и хванала Суедж за едната ръка, плачеше с наведена срещу вятъра глава. Изпълни ме сляпа омраза към самия себе си, че бях допуснал да се почувства виновна за онова, което ни се бе стоварило. В този момент парче от рамката на вратата експлодира в лицето ми.

Аз вярвам в идеята, че в човешкия живот има мигове, които се събират компресирани до максимум един в друг и че не искаме да приемем някои неща за случили се, защото сме в състояние да ги осъзнаем само в каданса на ретроспективното мислене. Не знам, може би именно тези мигове, тези секунди, проблеснали като искри и изпаднали от тъканта на нашия живот, се събират на друго място, за да образуват онова цяло, което остава завинаги отделено от нас. А може би са част от някакъв друг живот. Убиването на санитаря бе обикновен акт на жестокост. Но хирургът беше нещо по-различно — той просто изплува от празнотата, за да се фокусира за част от секундата.

В настъпилата оглушителна тишина бавно се обърнах и го видях как нахлува в контролната зала, как тялото му се уголемява, докато той тича към мен. Лицето му бе като издялано от камък, кожата бе опъната до скъсване върху изпъкналите му скули, в очните му орбити имаше два къса лед, а ръката му здраво стискаше пистолета. Устата му бе отворена и той явно крещеше нещо, но аз така и не го чух. Ръката ми автоматично вкара куршум в помпата, после също така автоматично стрелях от бедро и камерите в очите ми безстрастно проследиха ефекта, сякаш гледах от съвсем друго място, някъде далеч оттук. Куршумът го улучи право в корема. Изглеждаше като че ли дробовете и вътрешностите му спряха на място, докато останалата част от тялото му продължи скока си към мен.

Времето възобнови нормалния си ход, стовари се върху мен като тежък камион и аз залитнах навън в двора, а Ратчет продължаваше да повтаря безсмислената си подкана. В гласа му имаше нещо повредено и кухо и си помислих, че може би е ударен от куршум.

Дворът бе ярко осветен от прожекторите, монтирани в ъглите на заградения периметър. За по-малко от секунда разбрах къде бе отишъл дроидът медик при странното си бягство преди малко: да среже гумите на линейката. Предполагам, че след като не е знаел дали ще стигнем при нея първи и понеже това по никакъв начин не би могло да навреди на служителите на „СейфтиНет“, той бе направил всичко по силите си да им попречи да ни преследват. Добър ход от негова страна — а може би по-вероятно от страна на Ратчет, — но на този свят далеч не всичко се развива по начина, по който очакваш. И докато гледах безпомощно колата, без да знам какво да направя, зад мен се разнесе някакво изписукване. Обърнах се и видях на прага зъзнещия Рагалд. Нанюн се криеше зад него и се пулеше към бъркотията в залата. И двамата бяха чисто голи.

Едва се сдържах да не им изкрещя да влизат обратно вътре. Не го направих, понеже в този момент погледът ми попадна върху Ратчет. Намръщих се от шума, който Дейвид вдигаше с безсмислената си атака срещу линейката, после хвърлих сака си на Суедж и ѝ наредих да ги облече. След това сграбчих Дейвид за яката, дръпнах го от вратата, по която имаше вдлъбнатини от ударите му, и се затичах към портала. Надявах се Ратчет да удържи доктора далеч от мен поне за няколко минути.

Стрелях по веднъж в ключалката и в двете панти. Метачът се огъна и разцепи, но не съвсем. Двамата с Дейвид се захванахме да ритаме вратата и изведнъж зад гърба ни се разнесе ръмжене. Извърнах се с пушката в ръце и несъзнателно оголени зъби и само по чудо не пръснах г-н Ту на парчета. Когато видях, че е донесъл и нечие половин тяло, затворих очи и едва не натиснах спусъка съзнателно.

Суедж извади палто и две якета за новите попълнения към веселата ни дружина и нагласи половинката резервен във вече празния сак. Онова, което щеше да бъде достатъчно, за да опази четирима от студа, сега бе разпределено от тънко по тънко върху шестима и половина.

Вратата най-сетне се предаде, доубедена да го стори с още един куршум, аз извиках на резервните и те влудяващо бавно се затътриха към портала. Когато стигнаха до оградата, дружно спряха и надникнаха през зейналата дупка като котило новородени. За тях това бе прозорец към външния свят и те нямаха и грам представа какво да правят с открилите им се широки възможности.

Час по-късно бяхме на влак на „СайбТрак“ и пътувахме през покрайнините на Роноук към планината. „СайбТрак“ не би била първия ми избор при бягство. Като се замисля, нито вторият или дори третият. Аз не съм много по-различен от другите: когато някой ме преследва и бягам, естествено бих желал да се махна колкото се може по-бързо. Но да вземеш „СайбТрак“ в този случай, е като да се запишеш за участие в автомобилно рали с тротинетка. Защото тази транспортна компания по правило се занимава с превоз на трайни товари из пущинаците на провинцията. Без никакво съмнение аз лично бих се придвижил по-бързо, ако подтичвах. Но само няколко минути след като напуснахме комплекса разбрах, че имам друг приоритет пред скоростта: да заведа резервните някъде, където да мога да ги подслоня и да са ми под око — но скрити от очите на другите.

Те се стараеха, особено Суедж и Дейвид. Много добре помнех как седяха будни нощем и мечтаеха на глас за деня, когато щяха да излязат от другата страна на проклетата ограда. Бях долавял откъслечни фрази от тези им разговори, докато сам дремех над книгата в другия край на контролната зала. Не им бях пречил да си говорят, макар да знаех — мислех си, че съм знаел — колко неосъществимо е всичко това. Спасение от болката, безопасно убежище… Всеки има нужда от своята религия, от идеал, към който да се стреми.

В момента, в който ги бях извел навън, те се бяха стъписали. Шокът се бе оказал прекалено силен. Много, много по-силен, отколкото бях предполагал. Така че повечето бяха изпаднали в състояние подобно на ступор и мъчително бавно бяха започнали да осмислят новите неща едно по едно. А понеже тези нови неща бяха започнали с черната почва под краката им, простираща се до хоризонта във всички посоки, аз се досещах, че процесът ще им отнеме доста време. Единствен Рагалд правеше изключение: посрещаше всичко със сляпа и тревожна радост, която сякаш дърпаше крайниците му в различни посоки и заплашваше да го разкъса на парчета. Г-н Ту бе изпаднал в своеобразна медитация, която при него се изразяваше в това, че докато изкачвахме хълма, се въртеше в кръг и невнятно изговаряше думата „шпатула“ през равни интервали. Джени се бе изтеглила встрани и се стараеше да бъде колкото може по-незабележима.

Накрая успях да ги накарам да вървим, но това беше като да се грижиш за група деца при обиколка във фабрика за играчки. Всяка стъпка беше магическо изживяване.

На трийсет крачки нагоре по склона имаше Т-образно кръстовище. Не можех да си спомня накъде отиваха двете отклонения, така че неуверено погледнах първо в едната, после в другата посока. Реших, че единият път обикаля хълма и вероятно после се спуска към града, а другият ми се стори, че води към южния край на магистралата, отиваща към Блу Ридж. Ние не искахме да отиваме в Роноук — по дяволите, кой би пожелал такова нещо? — така че тръгнахме надясно.

Беше невъзможно. Наложи се да изкрещя, за да привлека вниманието на Дейвид и Суедж, но това бе всичко. Г-н Ту изглеждаше абсолютно неспособен да върви по права линия и вместо това обикаляше по окръжност с голям радиус, подобно на неспокойна котка. Нанюн продължаваше да се опитва да се скрие зад гърба на Рагалд и всеки път, когато той се извръщаше, за да огледа подробно нещо ново, тя се шмугваше зад него. Не след дълго двамата се отделиха от основната група. За себе си мога да кажа само, че със сигурност бих се придвижвал по-успешно, ако ходех заднишком на ръце. Беше тъмно като в рог, а температурата падаше като камък. Разкъсвах се между паниката и безумното спокойствие. Двете усещания взаимно се подхранваха, сливаха се и се смесваха в много по-осезаемата сплав на бързо надигащ се ужас.

В един момент пред нас се появиха жълтите очи на два Фара и аз сбутах резервните в канавката край пътя. Когато колата ни подмина, разбрах, че с вървене доникъде няма да стигнем.

Изминахме към половин миля по леко издигащата се магистрала и стигнахме до някакви дървета. Събрах не без усилие резервните в група, вкарах ги сред дърветата и успях да им внуша да си държат шибаните усти затворени поне за малко. Казах им, че е както когато са в тунелите и лекарите идват, само че много по-сериозно.

След това ги оставих. Когато се обърнах да проверя дали съм се отдалечил достатъчно, видях, че Рагалд ме е последвал. Върнах го при групата под надзора на Суедж и пак тръгнах. Знаех, че поне засега не ги грози никаква опасност… докато не се появяха копоите на „СейфтиНет“ с кучетата. Притиснал пистолета до гърдите си, болезнено съзнавайки, че са ми останали малко патрони, изтичах да видя какво мога да намеря.

Бях прекалено възбуден, за да почувствам онова, което изпитах на другия ден в депото на „СайбТрак“ — делириума на радостта от връщането ми в света. Вместо това се съсредоточих върху задачата да остана невидим и да опитам да измисля как да напуснем този район. Фактът, че пътят още не бе задръстен с коли на службата за сигурност на „СейфтиНет“ или на полицията в Роноук, ми изглеждаше невероятен. При всички положения разполагахме с много малко време за измъкване.

След десетина минути случайно се натъкнах на релсите на „СайбТрак“ и се върнах при групата. Те вече бяха успели да се ужасят до степен едва да могат да вървят, но с много усилия успях да ги заведа до релсите. Изчакахме и не след дълго се зададе влак. Пътуваше достатъчно бавно, така че можех да тичам и да помагам на всеки от резервните да се качи в натоварения с компютърни компоненти вагон.

Накрая и аз скочих, дръпнах плъзгащата се врата и така напуснахме Фермата веднъж и завинаги.

Хауи седеше все така загледан в ръцете си, както бе седял в продължение на почти цялата втора част от разказа ми. Погледите ни рядко се срещаха, а устата ми сякаш живееше отделен от мен живот. За пръв път от пет години разговарях с някой, който не бе нито дроид, нито резервен. Макар и да разказвах историята на една катастрофа, чувствах се добре. Едва в самия ѝ край осъзнах, че всичко това е истина и че на този свят има хора, които искат да ме накажат за случилото се.

Доразказах на Хауи и малкото останало: как бяхме слезли в едно депо на „СайбТрак“ тази сутрин, как Рагалд бе разрязан на две от два дроида на охраната, маскирали се като забравена навън, затрупана от сняг количка. После станах, разкърших си костите и си извадих поредната бира от хладилника.

Когато пак седнах до масата, Хауи най-сетне вдигна поглед и ме погледна. И бавно започна да клати глава.

Глава 5

Събудих се, отърсвайки се от сънища, едновременно объркани и изпълнени със съжаление. Отворих очи, премигнах колко пъти и установих, че лежа напълно схванат на пода, с глава върху свито на топка палто. За миг се изплаших както става, когато се събудиш на място, в което нямаш спомен да си идвал, място, което даже не можеш да разбереш, и всичко, което усещаш, е тягостната увереност, че нещо се е издънило непоправимо, а ти даже не си спомняш какво е то.

И изведнъж се сетих къде се намирам — бях на пода в склада на Хауи — и пред очите ми затанцуваха фрагменти от сънищата. Пламнали дървета — с лица като на живи същества, и подхвърляни от вятъра почернели листа. А после и истинските лица — лица, изкривени от страх, с набучени върху тях млечнобели очи, помътнели от пердето на ужаса. Миризма като най-лошата в тунелите, но напомняща за смъртта, остра гадна воня, нямаща нищо общо с понятието за здраво тяло и имаща всичко общо с мисълта за последното окончателно разлагане. Ято побъркани, весело оранжеви изчезващи птици.

Затворих очи и ги натиснах с юмруци, превръщайки пламъците в извиващи се и подскачащи геометрични шарки. После свалих ръце и те изчезнаха. Надигнах се, седнах, извадих цигара и се огледах.

Суедж още спеше. След като двамата с Хауи бяхме свършили, аз я бях внесъл на ръце и я бях положил върху чувалите, които ми се бяха сторили най-меки. Спомних се, че се бе събудила и че бяхме поговорили най-вече за Дейвид и къде би могъл да се намира. С нея се чувствах по-различно: тя сякаш бе единственият човек на света сега. След годините, прекарани с нея и в компанията на резервните, бях започнал да ставам саможив. Може би вината не бе моя. Може би това беше неизбежна последица от идването ми тук, както и на все по-силното ми желание да взема рапт. Ратчет веднъж ми каза, че човек си спомня най-добре неща, като се озове в ситуацията, в която ги е научил първия път. Да се върна в Ню Ричмънд и да се опитам да си спомня как да се държа бе като да балансирам меч на брадичката си, докато съм се надрусал до козирката.

Снощи бях лежал на пода и си бях мислил за рапт часове наред. Мислех си как най-лошите пристрастявания се прихващат най-лесно. Например алкохолът. Ето го — в магазини, барове и домове. Подръка. Навсякъде около нас. Можеш да го видиш, да го докоснеш, да се удавиш в него. Е, хората не държат рапт в барчетата си, но не е много трудно да се намери, ако знаеш къде да го потърсиш, а аз знаех.

Чувах шума от веселбата в бара. Проверих часовника си. Седем сутринта. Първа смяна. Загледах се в извиващия се нагоре дим от цигарата ми и се запитах как да постъпя. Почти всяка част от тялото ми знаеше, че не бива да съм тук, че трябва да последвам съвета на Хауи и да се махна, където ми видят очите. Не бях имал правото да забърквам резервните във всичко това, да ги водя в град, който не познават, и да ги изправям пред проблеми, които не разбират. Ето че сега градът ги беше отвлякъл и поне към три през нощта все още не се знаеше къде биха могли да бъдат.

Струваше ми се все по-малко вероятно всичко това да е дело на „СейфтиНет“. Преди да заспя бях разпитал Суедж много подробно какво точно се е случило в апартамента на Мал. Имаше нещо в начина, по който тя ми разказваше, което ме караше да мисля, че те не бяха търсили резервните. Особено интригуващ бе фактът, че бяха претърсвали апартамента, преди да си тръгнат. Аз не съм от най-дребните — нямаше как да не ме забележат, ако бях някъде там, още повече че със сигурност щях да стрелям. И последният щрих: защо бяха оставили само един да ме довърши, а не двама или повече?

Беше ли това някаква банда, нагърбила се да изпълни договора, за който ме бе предупредил Хауи, банда, възползвала се от случайното присъствие на резервните и отвлякла ги като законна плячка? Защото всичките, освен може би половинката резервен, можеха доста лесно да бъдат продадени с някаква цел. А за Джени можеха да се вземат съвсем прилични пари.

Трябваше да разбера истината. Ако това бе работа на „СейфтиНет“, можеше да се приеме, че повече няма какво да се направи. Ако не, тогава може би все още не бе късно да върна резервните, преди да им се е случило нещо.

Но първо трябваше да погреба Мал. Нямаше да го оставя да гние в апартамента си.

Станах тихо, използвах мъжката тоалетна, за да се избръсна, и седнах за кратко на бара с чаша кафе с мляко в ръка. Знаех, че има само два въпроса, на които си струва да търся отговорите: кои са убийците и къде са отишли? И все пак имах чувството, че нещо ми се губи. Изпитвах усещането, че знам правилата, но не ми е известна самата игра, а може би беше обратното.

Информационният монитор ми отвличаше вниманието, засипвайки ме с текущите фактоиди. Бяха намерили поредната мъртва жена, този път на 104-ти етаж. Историята бе малко по-дълга от вчерашната, несъмнено защото жертвата живееше от правилната страна на хоризонталната разделителна линия. И на нейното лице бяха нанесени „неуточнени поражения“.

Смръщих вежди… Две убийства с един и същи modus operandi, на различни етажи в два последователни дни? „Неуточнените поражения“ определено намирисваха на опит от страна на полицията да задържи някои факти в тайна, за да ги използва за отсяване на истинските свидетели от търсачите на евтина популярност. За миг мозъкът ми прещрака на старата вълна, явно разбуден от очевидната загадка.

След това си казах, че това повече изобщо не ми е работа.

Останалата част от бюлетина беше за запълване на информационния блок. Нови постижения в сферата на технологиите, последният статистически анализ за не знам какво си… Открили трупа на някакъв предполагаем мафиотски бос, а някой установил, че Еверест не е най-високият връх на Земята.

— Кифла?

— Не — отговорих аз. Обърнах се и видях до мен Хауи, доволно дъвчещ нещо.

— Хубаво ще е да хапнеш нещо — посъветва ме той. — Това е добро начало на деня.

— От което мозъкът ти хваща тумор — пресякох го аз. — Чел съм го някъде. Мразя да закусвам.

Хауи седна до мен и отпи глътка от кафето ми. Подъвка още няколко минути, гледайки новините. После обърна кръглото си лице към мен.

— Знам, че започвам досадно да се повтарям — уведоми ме той, — но онова, което си намислил, не е добра идея.

— И какво съм намислил?

Хауи насочи кифлата срещу мен.

— Трябва да погребеш Мал, ако си решил да го правиш. След това намери някакъв превоз, а аз ще накарам Поли да ти докара Суедж, където и да си. По обяд може да си вече в планината, а утре — един бог знае къде. Ето, това според мен трябва да направиш. Честно ще ти кажа, Джек — ти не си онова, което беше. Казвам ти го като комплимент. Като те погледна, в главата ми не минава онази мисъл: „Боже, какъв психар!“ Вече си го вкарал на онези, които притежават Фермата. Да усложняваш нещата с посещение при нашия общ, обожаващ спагетите познат, не е гениално като замисъл.

— Кое те кара да смяташ, че бих направил това?

— Издава те главата ти. Тя буквално започва да свети, когато ти хрумне нещо тъпо. А онова, за което говорим, определено би било възможно най-тъпото.

— Даа — проточих аз, — Би било, казваш?

Стигнах пред вратата на Мал и се поколебах за момент. Бях виждал много лоши неща да се случват на приятелите ми — е, признавам, обикновено след рапт — но нито един от тях не ме бе напускал с такава окончателност като Мал. Понякога ги усещах до себе си, без да мога да ги видя, но достатъчно близко, сякаш само да обърна глава и ще ги зърна за миг — ярки, осветени откъм гърба и безтелесни.

От друга страна, не направех ли това сега, никога вече нямаше да имам този шанс. Отключих вратата и я отворих. Апартаментът беше вече студен, макар да не бе минало чак толкова много време. Нямах нищо против — така миризмата нямаше да е тежка.

Но нямаше никаква миризма. С известно облекчение влязох и затворих вратата. И по средата на стаята спрях.

Тялото на Мал го нямаше.

Стоях глупаво облещен, въртях глава насам-натам и се опитвах да видя нещата по различен начин. Не можех. Тялото му просто го нямаше. Огледът отблизо ми разкри, че подът е чист, без следи от кръв, частици раздробена кост или парченца мозък — неща, които бях видял точно тук снощи.

Проверих тоалетната, спалнята на Мал, шкафовете. Те бяха натъпкани до отказ с боклуците, които Мал обожаваше да събира. Но всичко останало бе празно.

Тялото на Мал бе отнесено от някой, който бе отключил и след това отново заключил външната врата.

Единственият човек, който би могъл да знае за това, бе някой свързан с убиеца — чието тяло впрочем също не бях видял на влизане.

Без да заключвам апартамента на Мал, изтичах до долния етаж и почуках на вратата, иззад която по изключение не боботеше музика. След малко тя се отвори. На прага застана плъшокът и ядно ме изгледа.

— Какво искаш? — Беше страшно неспокоен.

— Виждал ли си някой да се качва горе през последните двайсет и четири часа?

— Не. Бях зает да изчуквам майка ти — каза той и блъсна вратата в лицето ми. Вмъкнах крак в пролуката. Сигурно би трябвало да ме заболи, но бях прекалено възбуден, за да усетя. Главата на плъшока отново се подаде. — Бягай оттук, преди да е станало страшно, човече — посъветва ме той с изкривено от паника лице.

— Вече стана — осведомих го аз, ритнах вратата и я забих в носа му. Той залитна в антрето и падна непохватно, удряйки си главата. Направих две крачки в апартамента му — миришеше отвратително. Отвори се друга врата и на прага ѝ се показа приятелят му, позна ме и се врътна обратно. Последвах го и се озовах в стая, а срещу главата ми беше насочен пистолет.

Край маса в ъгъла седеше грамаден чернокож мъж с обръсната глава и очи, чието бяло сякаш светеше в тъмнината. По цялата обиколка на скалпа му бяха татуирани примигващи в полумрака сини течнокристални индикатори. Чертите му бяха брутални, а кожата му изглеждаше мазна. Той безстрастно ме наблюдаваше. Пред него имаше пръснати наркотици, разпределени в купчинки с различни размери. Бях прекъснал сделка — нищо чудно, че хората изглеждаха така напрегнати. Стоях, без да помръдвам. Струваше ми се, че това е единствено правилното поведение.

След малко мъжагата свали насочения пистолет. Задържа погледа си върху мен още малко, като леко помръдваше глава, сякаш за да ме разгледа под различен ъгъл на светлината. Нещо в него ми се строи много странно, но някак не можех да определя какво е.

Плъшокът се появи залитайки откъм антрето и започна да цвърчи, жаден за кръвта ми.

— Кажи адиос на мозъка си, нещастник — изсъска той и завря в тила ми дулото на пистолета си.

— Не мисля, че се налага — проговори с благ тон грамадата. — Поне докато не разберем какво иска.

— Искам само да знам дали някой е виждал някого да се качва на горния етаж след снощи — обясних аз, като се стараех да не се заглеждам в просветващата глава на мъжа. Струваше ми се, че долавям леко прещракване като онова, което съпровожда превключването на мигачите в кола.

— Е? — въпросително изрече мъжът, повдигайки вежди към другите двама. Гневни по различен начин, но с явна откровеност те отрекоха да знаят каквото и да било по този въпрос. Мъжагата отново ме удостои с поглед и се осведоми: — Това има ли нещо общо с убития в коридора?

— Да — отговорих му аз. — А кой, по дяволите, си ти?

— Никой — уклончиво каза той. — Тук съм случайно по повод една малка сделка с моите нови приятели. И аз не съм виждал никого и не познавам онази торба кокали, която намерих размазана на пода. Ако търсиш него, можеш да намериш тялото му в кофата за боклук при изхода на ресторанта на Манди.

— Ти ли го премести?

— Че кой друг? Започваше да мирише.

— Окей — примирих се аз и тръгнах заднишком към вратата.

— Е сега вече ще му пръсна тиквата — информира плъшокът, но едрият мъж съжалително изцъка с език.

— Не, няма да го направиш — набий най-сетне това в главата си.

Дребосъкът пъхна пистолета си в колана и разкърши рамене.

— Добре, тогава аз и Марти можем да го скапем от бой, окей? — Той погледна за разрешение към негъра, а аз започнах да се питам каква ли е йерархията тук.

Марти не изглеждаше въодушевен от перспективата и явно изпита облекчение, когато големият мъж поклати глава:

— Можеш да опиташ, само че пичът е Светлоок, а доколкото знам от опит, тези хора си падат малко луди.

Той ми намигна и съсредоточи вниманието си върху задачата с разпределянето на дозите наркотик. Плъшокът позеленя. Марти бе отстъпил крачка, а когато се обърнах към него, отстъпи още една. Минах между тях и излязох от апартамента.

Върнах се в жилището на Мал и се замислих какво да предприема. После забелязах нещо и бавно се приближих до онова място на стената, където Мал държеше окачени снимките. Дръпнах завесата и подозренията ми се потвърдиха.

Малката изложба беше изчезнала. Дъската все още си висеше, покрита с дупчиците в местата, където беше забождал снимките, но и тях, и бележките до тях, ги нямаше. Пуснах завесата.

Кой ли бе направил това? Едва ли беше Мал. Той просто не бе имал време за такова нещо, преди да го убият. А и защо да го прави? Беше полицай. Такава му беше работата. Имаше право да окачва на стените си каквото пожелае. Тогава кой?

Онзи, който бе почистил.

А може би се бе случило по-рано? Когато намерих Мал убит, последната ми мисъл би била да проверявам дали дъската със снимките си е все още на стената. Дали Суедж бе чула някой да къса набодените върху дъската неща?

Което и от двете да бе, възникваха следните въпроси: първо, защо да се премахват следите от онова, върху което Мал бе работил, и второ, имаше ли това нещо общо с мен?

Знаех отговора на втория въпрос: нищо!

Но в такъв случай убийците не бяха дошли за мен. Може би точно Мал е бил набелязаната от тях жертва.

Запалих цигара и останах загледан през прозореца, докато не я изпуших. Трябва да съм мислил, макар че по-скоро ми изглеждаше като гонене на мухи от парче месо. След това заключих вратата, за да не бъда случайно обезпокоен, и претърсих апартамента на Мал. Не целия, разбира се — само шкафовете биха ми отнели месеци. Интересуваха ме местата, където един полицай би скрил нещо.

Не намерих нищо, даже компютъра му. Погледнах нагоре и видях леко отместената плоскост в тавана — входът към мястото, където Мал се бе опитал да скрие резервните, преди да отвори вратата на убиеца. Скривалището, което хората, които го бяха премахнали, не бяха успели да открият.

Стъпих на един стол и отместих панела. Изтеглих се на мускули в тъмнината и поседнах за миг, провесил крака в стаята под мен. Не виждах нищо, но знаех, че правя каквото трябва. Мал беше потаен мръсник — когато играеше покер, винаги държеше картите залепени до гърдите си. Станах и тръгнах като зомби, лутайки се в тъмнината, разперил ръце в търсене на ключ за осветлението. Накрая го намерих — едно шнурче. Дръпнах го и една гола крушка светна и хвърли сенки из целия таван.

Беше изненадващо подредено — съвсем не в стила на Мал. До едната стена имаше грижливо подредени кашони — доклади от аутопсии и други документи, копия на разпечатки от полицейски файлове. Очевидно незаконно притежавани, но пък Мал би поел подобен риск само ако бе надушил нещо. От другата страна имаше малко бюро и на него бе компютърът. Чекмеджетата бяха празни. Всичко бе чисто и лъскаво, сякаш Мал бе подредил нещата съвсем наскоро. Компютърът му беше старият, с познатата ми приставка за връзка с мрежата Матрикс, включена отзад. До него лежеше скенер със собствено запомнящо устройство — „диджипик“.

На стената над бюрото бяха закачени фотографии. Сред тях три мъртви жени: фотоувеличенията показваха, че са без очи.

Неуточнени поражения на лицето.

Отпуснах се тежко на стола пред бюрото и установих, че неволно преглъщам. Насилих се да се концентрирам върху снимките само на трите жени и на нищо друго.

Три убийства, плюс още едно в ранните часове на днешния ден, за което той бе прекалено мъртъв, за да научи. И може би… направих справка с листчетата, забодени под снимките. Не, не е знаел и за вчерашното — бил е прекалено зает с мен и резервните. Пет убийства за десет дни — до едно с един и същи почерк.

Спомних си думите му — че иска да сподели с мен нещо.

Изтеглих сменяемия твърд диск от компютъра му, помислих и сложих в джоба си при него и диджипика. Спуснах се обратно в стаята, запечатах отново входа към скривалището, излязох и тръгнах към ресторанта на Манди.

Заведението на Хауи беше почти празно.

Явно притежавах някакъв талант да пристигам между смените, да намирам пролуки и да минавам през тях. Тръгнах към задната част, но ме спря глас откъм офиса на Хауи.

— Хубав ли е?

— Кой да е хубав? — попитах аз и се обърнах към Хауи. Стоеше прав до бюрото си с няколко фактури в ръка.

— Камионът, който си купил. Онзи, който излезе да купиш. Приятен ли е цветът му? Удобна ли е кабината му? Провери ли да няма петна от ръжда и дали нещо не хлопа?

— Още не съм го купил.

— Знам, че не си, Джек — въздъхна Хауи.

Влязох в офиса му и застанах пред него.

— Ходил ли си днес при Мал?

— Разбира се, че не съм. Сещам се за Портала само когато започвам да умирам от глад. Излизам дотам единствено ако се наложи да прибирам пари от опърничави клиенти.

— Тялото на Мал е изчезнало.

— Я повтори — каза той след къса пауза.

— Дори подът беше почистен. Сякаш нищо никога не се е случвало. — Не споменах за липсващите снимки.

Хауи сви рамене.

— Значи някой го е погребал от милосърдие и е подредил, за да свърши доброто дело докрай.

— Когато вчера тръгнахме, аз заключих. Днес също беше заключено.

Хауи погледна фактурите в ръката си.

— И какво искаш да ми кажеш с това?

— Искам да те попитам можем ли да останем още една нощ.

— Чудя се дали четем една и съща страница, Джек. Някой много организиран и както разбирам доста прибран се опитва да те убие, а ти държиш сам да се навреш в ръцете му.

— Ще ми трябва и компютърът ти за известно време.

— За да изчислиш колко гориво ти е необходимо, за да се махнеш колкото може по-далеч оттук?

— Включи си блока за разпознаване на реч, Хауи. Знаеш, че ще остана.

Той въздъхна и ми посочи с палец бюрото зад гърба си.

— Обслужи се сам. После ела в бара да изпиеш една бира. Изглеждаш ми като човек, който има нужда от това.

Хауи излезе, а аз извадих сменяемия твърд диск от компютъра му и сложих този на Мал. Свързах диджипака към серийния порт и включих захранването.

— Паролата? — невъзмутимо се осведоми компютърът.

— Моля? — обърках се аз. Знаех много добре какво означава въпросът. Просто бях изненадан да чуя собствения си глас от тонколонките.

— Паролата, дрисльо.

— Не я знам — признах с неудоволствие.

— Тогава опитай да се досетиш. Не мога да ти предложа нищо по-добро от това.

— Самой — казах наслуки първото, което ми дойде наум, и не без известна ирония.

— Правилно — отвърна машината и активира процедурата за начално установяване.

Поклатих глава съжалително.

— О, Мал! — Хич го нямаше в мерките за сигурност.

— Можеш да престанеш да се поздравяваш, умнико — отсече машината. — „Самой“ не е паролата. Истинската парола е трийсетсимволна комбинация от букви и цифри, която ще завърже езика ти на възел, ако събереш кураж да я произнесеш.

— Тогава защо ме допусна? И какъв всъщност ти е шибаният проблем?

— Мал се бе подсигурил. Беше предвидил, че онзи, който ще се сети за името на втората най-добра японска туршия, може да бъдеш само ти. Аз, от своя страна, бях сравнил спектъра на гласа ти със заложения в мен още преди да произнесеш тази дума. Просто се опитвах да те ядосам. И ако искаш много да знаеш, ти имаш проблем, нещастнико!

— Я чакай малко! — изръмжах аз. — Искаш да се бием ли?

— Така ли реши? Аз срещу теб с клещи в ръката?

— Има ли други профили2 на диска?

— Може би.

— Има или няма?

— Защо? Не харесваш звука на своя глас ли?

— Не в гласа е проблемът.

— Мал специално подготви този профил. Похвали се, че звучал по-истински и от теб самия.

— На мен лично ми е омръзнал. Дай нещо друго.

— Или?

— Или ще заредя от друг диск и ще се разходя по теб с поялник.

— Корав пич. Добре, има още два. „Гадняр“ или „Маце“?

— Гадняра — избрах аз.

— Не става. Мал му изтри звуковите файлове, за да направи място за твоите.

— Мацето, моля.

— Ще съжаляваш — предупреди ме машината.

— Ти да не си разговарял скоро с фризери? — попитах го аз, но сигурно не ме разбра. Курсорът на екрана смени формата си с друга, показваща, че започва процес, който може да отнеме по-дълго време — приличаше ми на жена, която се приготвя да излиза, но картинката бе прекалено малка, за да съм сигурен в подробностите. След това графичният интерфейс се смени: триизмерно изображение на полупразна стая с анимирани агенти, чакащи по краищата на екрана да бъдат извикани. В дъното на стаята се виждаха четири врати, които явно трябваше да изобразяват входове към каналите на Матрикс. Единият бе постоянно присвоен на полицейската подмрежа. Другите бяха с общо предназначение. Бях доволен да видя, че Мал не е залитнал към виртуалната реалност. Чувствах се много глупаво с шлем на главата и ръкавици на ръцете.

— О-о, здравей — изрече апатичен женски глас. — Ти ли си?

— Здрасти — машинално отговорих аз леко озадачен. От профил с име „Маце“ човек би могъл да очаква бликаща жизненост. — Първо искам да проверя дали мога да се включа към подмрежата.

— Чудесно. Щом ти искаш това, аз съм щастлива.

— Добре ли си?

Машината горчиво се засмя.

— О, да, Джек. Чувствам се прекрасно. Как иначе? Хайде да свършваме с това по-бързо.

— Какво има? — настоях аз. Вече се двоумях дали да използвам диска на Мал, или да предпочета ръчно сметало.

— „Какво има“? — кипна гласът. — Какво да има? Възможно ли е да има нещо? Захвърляш ме, изоставяш ме като някаква курва, която можеш да качиш в колата си и после да изриташ… и ме питаш какво не е наред, така ли?

— Ама… — запънах се аз, — това май не е Мацето.

— Не е — отговори ми тя през сълзи. — Точно в това е проблемът — не е! Само че ти искаш нея: жена с големи цици и хубава коса, готова да те изчука, когато ти се прииска, и съгласна да се отрече от идеята за собствен живот. Да се откаже от своите идеи, от своите мечти, от нуждите си дори.

— Боже Господи! — изкрещях аз.

— Не ми повишавай тон — изхленчи машината. — Знаеш, че това ме плаши. Всичко ще направя, само не ми викай!

Бавно преброих до пет.

— Другият профил, моля.

— Не ме напускай! Аз още те обичам, Джек. Моля те, не си отивай… Съгласна съм да се върна при теб. Знаеш, че щях да се съглася.

— Начално зареждане!

— Значи това е краят, така ли? Това ли искаш?

— Да, дявол да го вземе!

— Машината подсмръкна.

— Сбогом, Джек. Поздрави майка си от мен. Ние с нея така добре се разбираме… — След това гласът изви: — О, моля те, прегърни ме…

Натиснах бутона и ръчно задействах процедурата за начално установяване. Гласът спря по средата на нещо, напомнящо хълцане, а аз вбесен изчаках да се появи другият.

— Казах ти — самодоволно се обади той.

— Това не беше никакво шибано „Маце“ — все още кипейки вътрешно, се оплаках аз.

— Така е. Това бе първоначалната идея, но в един момент на Мал му писна и така този профил се изроди в „Бившата приятелка“. Радвай се, че не се превърна в „Бившия приятел“ — онзи, който кисне в кола пред дома ти до среднощ, краде ти пощата и после те изпреварва навсякъде. Нямаш избор, брат ми, вързан си с мен, докато Мал не оправи нещата.

— Мал е мъртъв — осведомих го аз.

Настъпи тишина.

— Мъртъв? — повтори машината.

— Да. Някой го е пречукал.

— Защо?… Защо ще прави някой такова нещо?

— Точно това се опитвам да разбера. Ще ми помогнеш ли, или ще продължим да си лазим по нервите?

— Ще ти помогна. Господи… Какъв удар!

— Да. Сега искам да разбера дали полицията знае за Мал, защото ако е така, аз не мога да използвам информационната им мрежа.

— Не разбирам.

— Има смисъл да се регистрирам като Мал, защото така мога да се представя вместо него и да използвам допуска му до секретни материали. Но ако го направя, а те знаят, че той вече е мъртъв, може много бързо да ни се стъжни. — Все още се чувствах непривично да разговарям с някой, който звучи точно като мен. Беше прекалено близо до това да говоря сам със себе си… с всичките му последици. — Поне на мен, разбира се. Ти ще си останеш на сигурно място вътре в компютъра.

— А не мога ли само да проверя списъка на мъртвите?

— Не. Ако полицаите са научили за Мал, първата им мисъл ще бъде, че някой го е похарчил заради неуредени сметки. Така че те ще прикрият случилото се, поне докато не разберат каква е историята.

— Ясно. Добре, какво ще кажеш за тази идея: разбивам заявката за включване към мрежата на десет пакета и ги изпращам поотделно през десет анонимни сървъра3? Междувременно изпращам агент да наблюдава активността на сървъра за регистрация при пристигането на пакетите. Подушим ли нещо нередно, спираме оттук изпращането на останалите пакети.

— Звучи ми добре — казах аз, питайки се какви ми ги разправя. — Не съм и подозирал, че Мал е бил хакер.

— Не беше. Но не може ли една машина да си има хоби?

— Направи го.

Един от дремещите на екрана агенти се разпадна на десет парченца и се изстреля през отворите на десетте стилизирани тръбопровода, появили се в края на екрана. Едновременно с това в работното поле започна да се материализира триизмерен миниатюрен образ на главната магистрала на Матрикс. Пакетите, представяни чрез малки точки, се носеха по обиколни пътища към информационната подсистема на полицията, а през това време друг от наличните агенти мина през една от четирите врати и се отправи директно към сървъра за регистрация на потребителите, демонстративно стъпвайки на пръсти, сякаш се опитваше да не вдига шум. При нормални обстоятелства всичко това щеше да стане моментално, но избраният метод съзнателно целеше да разтегне процедурата до няколко минути. Докато чакахме, компютърът отдели част от ресурсите си за разговор с мен.

— Знаеш ли, ти му липсваше — каза той, изненадвайки ме за пореден път. — Точно по тази причина той копира гласа ти от файлове в мрежата и създаде този профил. Не можеше да се примири, че партньора му го няма, за да се заяжда с него.

— И на мен ми липсваше — отговорих аз. И наистина си беше така, винаги когато се сетех за него. Но през по-голямата част от времето, което прекарах във Фермата, аз съзнателно затварях мозъка си за всякакви спомени. Нямах друг избор. Но трябваше да му се обадя, за да му съобщя, че съм добре. Мал и аз бяхме приятели от дълго, от много, много дълго — още отпреди да станем партньори в полицията на Ню Ричмънд. Приятелството ни датираше от времето, когато бяхме Светлооки. Но не му се обадих, защото… общо взето, по същата причина, поради която не бях направил и други неща, дреболии, които може би биха могли да направят живота на някои хора по-добър. Осъзнавам това винаги със закъснение, може би защото все мисля за нещо друго.

След дълга пауза машината каза:

— А какво ще направиш, когато откриеш кой го е убил?

— Ще убия тези хора — простичко отговорих аз. И наистина щях да го сторя, веднага щом разберях какво се е случило с резервните.

Върху изображението на Матрикс замигаха две точки, след малко и трета.

— Агентът съобщава, че първите три пакета са минали без проблем — уведоми ме компютърът. Пред погледа ми пристигнаха още няколко пакета. — Вече са седем. Ключовата последователност се завършва от осмия. Ако сървърът изкиха нещо на него, спираме останалите и никой няма да може да разбере откъде е била изпратена заявката.

Осем… чаках затаил дъх.

Девет.

Десет.

— Вътре сме — не без злорадство съобщи компютърът. — Или не знаят, че е мъртъв, или някой го дава много безгрижно.

— Полицията на Ню Ричмънд може да е корумпирана, измамна и двулична, но никога не е безгрижна — казах аз не без чувство на известна гордост.

Полицейската информационна мрежа поздрави сержант Рейнолдс и на екрана се изви спираловидна струя от иконки на пликове, изсипвайки се в кутията за новополучени съобщения.

— Искаш ли да провериш електронната му поща? — попита компютърът.

— По-късно. Първо изтегли образа от диджипака. — На прозорец върху екрана без забавяне се появи снимката на трупа, който действително бях намерил в контейнера за боклук зад ресторанта на Манди. — Окей. Сега ме интересува дали можем да го идентифицираме — говоря в национален мащаб, — но първо искам да ретушираме, за да не си личи, че е мъртъв. — Освен че го бях снимал, аз бях изчовъркал моите куршуми от тялото му, което беше точно толкова забавно, колкото звучи, особено ако допълня, че кожата на този тип се оказа покрита с някаква гадна слуз.

— Хостът4 желае контакт — съобщи ми компютърът. — Искаш ли да говориш лично?

— Не. Това сигурно е някой досаден чиновник. Можеш ли да се справиш с него?

— Естествено. — Кратка пауза и той уточни: — Направи ти предупреждение, че вчера не си изпратил доклад. Държеше да научи къде си бил.

— И какво му каза?

— Че си ходил на пазар за туршия.

— Защо?!

— Мал винаги отговаряше така. Сега обработват заявката ти със снимката. И още нещо: ти беше прав — той наистина е само един досаден чиновник.

— Докато чакаме, изпрати някой друг агент да събере информация за убийства с „неуточнени поражения на лицето“ през последния месец и особено за двете от последните дни. Използвай ключова дума „очи“, ако се наложи.

— Веднага.

— А сега нека видим какво е архивирал Мал в своята директория на мрежата. — Появи се екран с дълъг списък от теми. Смръщих вежди. Сканирах набързо списъка и установих, че става дума за напълно рутинни полицейски дела. Призовки за съд, протоколи от съдебни заседания — нищо важно, само дребни нарушения. — Това ли е?

— Това е всичко, което намирам. Искаш ли да го разтоваря при мен?

— Не, остави го там — казах аз. Мал явно не бе имал доверие в мрежовия сървър на полицията, след като не бе записал на него нищо съществено. Имаше известен шанс да го е скрил някъде на своя диск. Готвех се да дам съответната команда, когато на екрана се появи празен прозорец. Нито снимка, нито поне име.

— Няма запис за покойния — обади се компютърът. — Чист е.

— Глупости — промърморих аз. — Типове като него ходят с рапърски якета, издути до пръсване от пакетчета. Нещо от другите агенти?

— Те… момент, върнаха се. Хм, странно… — Двама от агентите наистина се бяха върнали с наръч избелели папки, в които се съдържаха имената и номерата на досиетата относно убийствата, за които бях поискал информация. На всяка папка имаше диагонален надпис „Недостатъчно ниво на допуск“.

— Това пък какво е? — възмутих се аз. — Мал беше детектив по убийствата.

— А ти си бил лейтенант — напомни ми компютърът. — Използвай своя код за достъп.

— Не мога — въздъхнах аз. Бях започнал с лошо предчувствие и това усещане се засилваше. — Излез оттам. Остави заявката за идентификация активна и поискай хиперлинк5 в архива на Мал. Задай контрола за унищожаване на заявката, ако се разбере, че Мал е убит, преди да бъде завършена идентификацията.

Машината съвестно се захвана да изпълни командите ми и след като се убедих, че се е изключила от мрежата, се отпуснах в креслото и най-сетне си позволих да запаля цигара.

Сега вече, в режим на автономна работа, накарах компютъра да провери нещо, което отдавна ме интересуваше: кой бе собственикът на „СейфтиНет“? Не след дълго имах отговора: никой, това бе холдингова компания, притежавана на части от сигурно цял милиард души и размита в ефира на финансовото пространство като вино, излято във вода.

Нямах идея как да продължа, но мозъкът ми трескаво работеше. В него се въртяха основно две мисли.

Първо: убиецът на Мал бе чист. Факт, толкова необичаен, че ми беше невъзможно да повярвам в него. Бях говорил с онзи мръсник и знаех, че с поведение като неговото е немислимо да не си е спечелил маса неприятности в живота си.

Второ: полицейските дела за убийства никога не са защитени с изискване за специален допуск. Може и да има стандартна процедура за тяхното изискване, но не бях чувал да има недостъпни. Особено когато разследването не е приключило.

Извод: Мал е работил върху убийства, които някой не е искал да бъдат разкрити. Ставало е дума за нещо, заради което са били готови да го убият, като наемат изпълнител може би от друг щат и дори изчистят досието му от всичко компрометиращо.

А това доказваше извън всякакво съмнение едно нещо: тук бе замесена полицията в Ню Ричмънд.

Глава 6

Задържах се в офиса на Хауи, преглеждайки личните Файлове на Мал за убийствата с обезобразявания на лицето. Опитах се да подхвана нещата от самото начало, като започнах с докладите от огледа на сцената на местопроизшествието, но скоро загубих нишката на главното. Мал беше задълбал навътре, много по-дълбоко, отколкото изискваше служебното му положение, и делата за убийствата бяха като непроницаеми кристали от плътно споени подробности. Накрая вдигнах ръце, извлякох адресите на жертвите и ги разпечатах на компютъра.

Прибрах диска на Мал в джоба си и отидох в склада. Суедж седеше на пода, опряла гръб на няколко сандъка със суровини за лютив мексикански доматен сос. Опитваше се да чете женско списание.

— Не си ги намерил — веднага разбра тя.

— Не още. Търся ги, но първо трябва да разбера кой е убил Мал. Не мисля, че са хората, които притежават Фермата. — Направих кратка пауза и уточних: — А има и някои други неща, за които трябва да се погрижа.

— „Трябва“?

Погледнах я внимателно. За човек, прекарал живота си в тунел, тя беше доста проницателна.

— Необходимо е.

Тя задържа погледа си върху мен, преди да ми зададе следващия въпрос:

— Тук в безопасност ли сме?

— Толкова, колкото бихме били и на друго място — отвърнах и излязох. Спомних си, че най-лесният начин да се държиш лошо, е да го правиш бързо. В момента, в който вратата се затвори зад мен, се обърнах и замислено я изгледах. Нямах представа какво щях да правя с нея. Всъщност нямах представа какво щях да правя по отношение на каквото и да било и особено ме дразнеше, че единственият разследващ смъртта на Мал бях аз. Имах чувството, че постъпвам стереотипно, сякаш живея в клише, а това ми беше крайно неприятно. Защото така винаги знаеш какво ще ти се случи, само че когато нещата започнат да се случват, лъжицата се оказва препалено голяма за устата ти.

Хауи седеше на една маса в ъгъла на бара, затрупан както обикновено с купища документи. Кимнах му и влязох в конфузна дискусия с дроида на бара, който настояваше да ми сервира онова, което смяташе за моя любима напитка. Истината бе, че всеки път, когато отворехме темата за моите предпочитания, на мен бързо ми писваше и за да се отърва, си поръчвах уиски — факт, който го бе накарал да сметне, че именно уискито е предпочитаното от мен питие. Дроидът ми напомни, че според него аз винаги съм му поръчвал „Джек Даниелс“ и че вероятно така ще постъпя и сега. Казах, че желая бира. Дроидът предпазливо отбеляза, че сигурно бъркам, и изказа опасението, че файлът с моите предпочитания може би е повреден. Накрая извадих пистолета си и го насочих срещу него. Той ми сервира бирата, доста ловко обръщайки спора ни в шега.

— Смятам да се отърва от него — прокоментира случилото се Хауи, когато седнах на неговата маса. — Ти как мислиш?

— Отърви се — съгласих се аз. Замислих се колко хубаво се е живяло по времето, когато единственият достъпен за компютрите начин да ти развалят настроението е бил да ти съобщят, че няма свободен принтер, на който да ти разпечатат файла. Днес те бяха станали толкова интелигентни, че можеха да объркат целия ти живот.

Хауи подбутна обедния информационния бюлетин към мен. Прегледах късите новини и видях, че „Минимарт“-ът при Портала бил подпален със запалителна бомба само преди час. Натиснах с пръст иконата с надпис „Подробности“, листът се изчисти за момент и после се появиха детайлите. Не бяха много: черно-бяла снимка и шест реда текст. Ставаше дума за същия „Минимарт“, в който бях пазарувал, и понеже не успели да намерят собственика, приели го за мъртъв. Никакви свидетели естествено. Произшествието беше попаднало в бюлетина само защото парче шрапнел от бомбата бе счупило предното стъкло на колата на случайно минаващ оттам баровец. Бях казал на Хауи, че съдържателят ме е познал снощи. Но и той не бе знаел онова, което се казваше едва в последния ред на новината: собственикът в миналото бил близък познат на Джони Виналди.

— Не съм аз. — Сметнах, че трябва да поясня.

— Не съм и помислял, че може да си ти — каза Хауи, макар да бе повече от ясно, че подобна мисъл му е минала през ума. — Това само показва, че проблемите на Виналди се усложняват — добави той, опитвайки се да не влага във Фразата никакъв подтекст. Знаеше, че ми е известна далечната му връзка с Виналди, за която бях решил, че няма нужда да му натяквам. Имаше други хора, най-вече онези, рекетиращи дребните бизнесмени, които можеха да погледнат на този факт по различен от мен начин.

— Да, и Мал подметна нещо подобно. Също без да навлиза в подробности. — Не знаех дали се опитвам да завъртя разговор, или да го приключа набързо. Да чуя това име от Мал беше едно нещо, но в устата на друг ми звучеше много по-различно. И събуждаше в мен сложна смес от трудно удаващо ми се спокойствие и безмълвна ярост, с която не знаех какво да правя.

Хауи, изглежда, бе склонен да говори по темата.

— През последните пет седмици бяха убити петима от най-близките сътрудници на Виналди. Изобщо не включвам в това число онова плашило от „Минимарт“-а. Говоря за типове, които въртят работата по етажите с номера 30 и 40. Последният случай е от снощи. — Кимнах, понеже си спомних, че бях мярнал съобщението за смъртта в сутрешния бюлетин. — Той веднага си намира нови хора, но едва ли му е безразлично. Освен това на новите им трябва време да подхванат нещата. На мен ми се струва, че някой силно го притиска по всички фронтове. Провалят се сделки, агенти по наркотиците не го оставят на мира — знаеш как се прави.

— Значи някакъв друг нещастник се опитва да му изземе рекета. Виналди може да се справи с тези неща. — Знаех от опит колко умело може Виналди да смазва опитите за външна намеса и не исках да дискутирам тази тема.

Но Хауи поклати глава.

— Изглежда добре координирано. С тези хора има една истина — всичко е наред, докато не загубят доверие в теб. Тогава плъховете са готови да скачат на първия кораб, който се появи на хоризонта.

— И кой, по дяволите, би могъл да се справи с него? — Аз бях опитал с всички ресурси на полицията в Ню Ричмънд зад гърба ми и животът ми никога нямаше да бъде същият.

— Точно това бих искал да науча. Нали знаеш: дължа му двайсет процента даже от онова, за което отивам в тоалетната, така че съм повече от заинтересован. Убеден съм, че и той би искал да разбере.

— Добави тук Джек Рендал и ставаме трима — казах аз. — Няма да се охарчи, ако вземе та купи по една пура за всички ни.

— Извинявай, Джек — виновно се усмихна Хауи.

— Изобщо не искам да говоря за това — отсякох аз, довърших бирата си на една глътка, станах и напуснах бара.

В четири часа бях на 54-ти и нетърпеливо чуках на третата си врата за този следобед. От другата страна на издрасканата плоскост се разнасяше пеене, което ми казваше, че има някой. Петдесет крачки по-надолу по коридора се беше събрала групичка момчета, така че не исках да се задържам отвън по-дълго, отколкото се налагаше. Вече бях загубил достатъчно време с 63-ти и 38-и етажи. Последното място се бе оказало вече ограбено и никой от живеещите наблизо не пожела да си признае, че е чувал за жертвата. Бях се върнал при асансьорите, усещайки парещите им погледи в гърба си, и се бях поздравил с късмета да напусна това място цял-целеничък. На 63-ти бях разговарял с родителите на втората жертва — и двамата все още не на себе си от изживения шок. Не се сетиха да поискат да видят значката ми, нито се поинтересуваха дали мисля, че убиецът на дъщеря им ще бъде заловен. Не знаеха нищо за приятелите, за работата и за живота ѝ. Признаха ми, че се връщала и излизала някой път рано, друг път късно, докато най-сетне една вечер изобщо не се появила.

Стандартни отговори, нито по-добри, нито по-лоши от даваните обикновено в такива случаи. Не очаквах да намеря нещо по-различно на 54-ти, но от инат продължавах да блъскам по вратата. Накрая тя се отвори и на прага се показа жилаво чернокожо момиче малко над двайсетте.

— Коя си ти? — попитах я направо.

Очите ѝ се присвиха, а едно мускулче на бузата ѝ издайнически затрептя. Тя бавно спря да си тананика и без да бърза, разчлени въпроса ми на съставните му части, после каза:

— Я се шибай! Аз живея тук. А ти кой си?

Главният ми въпрос бе получил отговор: друсана беше, но не чак дотолкова, че да не си заслужава да изслушам малкото, което можеше да ми каже. Стига, разбира се, да пожелаеше да ми каже каквото и да било. Не изглеждаше много корава, но бузите на овалното ѝ лице бяха започнали да хлътват, а наркоманите по правило не вярват на никого.

— Трябва да поговоря с теб за смъртта на Лаверн Латоя — казах аз. — Може ли да вляза? — Погледнах към коридора. Момчетата на ъгъла още не се бяха разпръснали. Не приближаваха — стояха и наблюдаваха внимателно. Или познаваха жената, с която разговарях, или се бяха качили на оглед от по-долните етажи и сега обмисляха дали си струва да ни нападнат и двамата. Нещо в поведението им ме караше да мисля, че по-скоро бе последното и че единственото, което засега ги възпира, е опасението да не се окажа полицай.

Жената примирено въздъхна.

— Вече разказах за Върн — каза тя, но все пак отстъпи и ме пусна да вляза. — Казвам се Шели… Върн ми беше сестра.

Дневната изглеждаше ужасно. Вътрешната половина беше натъпкана с вещи, покрити на височината на човешки ръст с мръсни чаршафи. Знаех защо — преди шест дни тялото на Лаверн бе разстлано върху всичко в равен слой с дебелина един пръст. Шели си беше устроила бивак върху едно малко свободно петно на пода, за което свидетелствуваха купчина нахвърляни дрехи, недопита бутилка евтино вино и небрежно скрита спринцовка.

— Сигурно сте живели заедно?

— Не, аз съм тук от два дни — поклати глава Шели. — Намерих я случайно — бях дошла да ѝ поискам пари назаем. Тогава още не живеех с нея. Дойдох тук, понеже загубих апартамента си, тъй като не работя в момента. Аз съм танцьорка — допълни тя услужливо, явно желаейки да ми бъде в помощ. После довърши с нещастен глас: — Като Върн.

Погледнах я. И сега танцуваше — по един нещастен и достоен за съжаление начин. Опитваше се да стои изправена, но краката не я слушаха. Подгънеше ли се единият, тя се опитваше да компенсира с другия и в резултат непрестанно пристъпваше. Склонен бях да приема, че някога е била танцьорка, при това даже добра, защото знаех, че в нейното състояние изобщо не бих могъл да се изправя на крака. За миг се поколебах дали да не я раздрусам за раменете и да изтръгна онова, което можеше да ми каже, но не ми изглеждаше като човек, който крие големи тайни. Размислих и ѝ предложих цигара.

Започнах с лесния въпрос:

— С кого си разговаряла?

— С двама. После дойде трети.

— Този, последният, по-различен ли беше от другите?

— Даа… — кимна Шели. — Беше свестен. Изглеждаше… — Тя се поколеба, сякаш сама не вярваше в това, което се канеше да каже: — Стори ми се, че иска да разбере кой го е направил.

— Наистина е било така — съгласих се аз. — Той ми беше приятел. А какво можеш да ми кажеш за другите?

— Бяха от полицията. — Тя сви рамене с безразличие. Знаех какво има предвид. Бяха дошли при нея, защото така трябва, после бяха повикали други, които да приберат тялото, и след това си бяха тръгнали, без дори да се опитат да създадат впечатление, че някой ще направи нещо, за да заловят онзи, който е накълцал сестра ѝ.

— Бяхте ли добри приятелки с Лаверн? — попитах аз. Въпросът ми не беше случаен. Минаването през предишните два адреса ми бе помогнало малко по малко да си припомня как се правят тези неща.

Шели сякаш се смали. Отказа се от мъчението да стои права и се отпусна на единствения чист стол. Ръкавът на роклята ѝ се дръпна нагоре и видях множество следи от дупчици. Сигурно това бе причината да загуби работата си, но ако бе така, тя сигурно бе играла в някое действително прилично място. Защото в повечето заведения много не се интересуват от следите на иглата, стига да си склонна да свалиш всичко от себе си и да се раздрусаш в правилната посока.

— Да — каза тя накрая и наведе глава.

И последва история, която и сам бих могъл да съчиня.

Две момичета, израсли от 40-ия до 50-ия. Едното станало жертва на сексуално извращение, другото само просто редовно го пребивали. Лаверн често се опитвала да спести боя на сестра си. Майката се отървала от проклятието на мизерията — намерила избавление в смъртта, а дъщерите скоро след това избягали два етажа по-нагоре и станали стриптийзьорки. Лаверн била и по-добрата танцьорка, и по-добрата проститутка, Шели просто се влачела след нея, обречена да остава в сянка.

Преди месец Лаверн се запознала с някого. Шели не знаеше името, разбрала само, че е паралия и че сестра ѝ го срещнала, танцувайки над 130-ия. Двете започнали да се виждат съвсем нарядко и сигурно по тази причина Шели постепенно бе затънала в онези навици, от които сестра ѝ неясно как съумявала дотогава да я възпира: наркотици и разни измами, за да намери пари за наркотиците. Слушах и ми беше ясно, че Шели е разбирала, че стъпва по много стръмна наклонена плоскост. Знаех и че тя просто не е била способна с нищо да се противопостави на това развитие на нещата. Преди седем дни пропуснала смяната си, изхвърлили я, останала без пари и потърсила Лаверн, за да ѝ поиска двайсет долара назаем. Вместо сестра си намерила кървавата каша и едва не побягнала веднага обратно.

Нещо я накарало да се задържи: сигурно е била разкъсвана между ужаса и осъзнаването, че никой друг, освен нея не би се обадил да съобщи за убийството. И докато размисляла, видяла портмонето на Лаверн до стената. Вътре намерила цели двеста долара.

— Това не беше споменато в доклада от огледа — подметнах аз. Шели се разплака и я изчаках да се успокои, за да може да ме чуе. — Тя би искала да ги задържиш — допълних успокояващо.

Шели вдигна поглед, търсейки опрощение. Очите ѝ се бяха съхранили най-добре от цялото ѝ тяло — бяха големи, чисти и кафяви. Прииска ми се да видя бащата на това момиче, да се доближа до него и да му предам един съдържателен урок по семейни истини.

— Наистина ли мислиш така? — с надежда в гласа попита тя.

— Е, нали ти е била кака? — казах. Видях я да отмества погледа си и ми стана ясно, че след време това момиче ще забрави угризенията си. От една страна, бях доволен, от друга — съзнавах, че в момента искам само да спечеля доверието ѝ, за да получа интересуващата ме информация. Е, не бих казал, че се възхищавах на себе си. Никога не съм мислил, че е честно да се постъпва така. Но такава ми беше работата.

Накрая естествено се оказа, че няма какво друго да се научи. Шели се обадила в полицията, те дошли и си отишли. Задали проформа въпросите си и повече не ги видяла. Но ето че вчера се появил Мал и това вече било съвсем различно. Той се опитал да разбере всичко и не бил доволен от отговорите на Шели. Проблемът бил, че тя наистина не знаела много. Достатъчно беше да я погледна и веднага ставаше ясно, че не знае почти нищо. Също като при мен, може би като с всички, половината от програмата на нейния живот беше написана преди тя да е пораснала достатъчно, за да разбере какво изобщо става наоколо. Така че сега само ѝ оставаше да стои и да гледа как редовете с инструкциите на тази програма се изпълняват сами, без външна намеса.

Станах. Шели седеше на ръба на стола, поклащаше се и гледаше, без да вижда. Не изглеждаше в настроение да запее пак този следобед.

— Останаха ли ти от двестате? — поинтересувах се аз.

Тя леко се усмихна, без да вдига поглед от полупразната бутилка вино. Извадих портфейла си и измъкнах банкнота от сто долара.

— Помисли какво би ти казала Върн да направиш с тези пари — казах ѝ на прощаване. — Нещо за добрите неща и за лошите неща. — Сложих банкнотата на рафта в коридора и излязох.

92-ри също се оказа загубено време: апартаментът бе празен, а на вратата му имаше надпис: „Дава се под наем“. Съседът отдясно бе стар мърморко — според него жертвата била слуга на Дявола и изпълнявала някаква административна роля, например отваряла и затваряла Портите на нечестивия. Същият човек твърдеше, че бил на 180 години, така че най-вероятно бе безнадеждно луд. На вратата му имаше надпис на захабена жълта лента: „Детско страдание“. Не разбрах дали това беше зов за съчувствие или чистосърдечно желание. Съседът от другата страна поиска да му се легитимирам, преди да отговори на каквито и да било въпроси, но на мен ми трябваше само един поглед в чистите му безизразни очи, за да разбера, че от него не мога да науча нищо, което вече да не е казал на Мал. Желанието му да види полицейската ми значка беше друг начин да ми каже, че е готов да съобщи на властите всичко, което му е известно, при това в най-големи подробности и навярно с няколко повторения.

Минаваше 6 часът, когато се качих на 104-ти. Започвах да ожаднявам. Казах си, че свърша ли с последния адрес, веднага ще сляза някъде долу, за да пийна нещо. Може при Хауи, а може и на друго място, където да поседя и да помисля. Пресякох символичната разделителна линия на стотния етаж по необичаен начин, който ми струваше 100 долара. Нормално това се прави след изваждане на пропуск, но аз нещо не бях в настроение за такива работи, не на последно място защото не желаех полицията на Ню Ричмънд да разбере със сигурност, че съм тук.

Правех всичко възможно да запазя самообладание, защото знаех, че единственото нещо, което със сигурност може да подплаши свидетел, е изправянето му очи в очи с някой, който изглежда готов да го удари. А изплашеният свидетел или си глътва езика, или го удря на лъжа. Но и аз бях под напрежение, защото всяка моя втора мисъл бе за Джени, Дейвид и останалите, отвлечени и затворени някъде в Ню Ричмънд. Знаех, че всяка изтекла минута изкопава за тях все по-дълбок гроб. Обадих се на Хауи от уличен автомат, но научих само онова, което той вече бе предсказал: никой от информаторите му не бе надушил нищо интересно. Разбрах също, че Суедж се интересувала къде съм и кога ще се върна.

Колкото по-високо се качваш в Ню Ричмънд, толкова по-рядко са населени етажите. Абсурдът е постигнат при етажите от 200 нагоре: те всички са собственост на едно семейство. 104-ти е най-ниският етаж-парк — четиридесет процента от неговата площ са покрити със специален вид трева и художествено подкастрени дървета. Тук не можеш да хвърлиш тухла, без да удариш някой самозван акварелист, захванал се да увековечи уникална гледка. Казвам това, защото понякога ти се приисква да хвърлиш тухла просто така, за да се разтушиш. По периферията на етажа има наниз от бистра средна категория и магазини за дрехи, забили толкова еднакви цени на стоките, че няма как да не се изсмееш. Сградите в центъра се надпреварват да предлагат ателиета под наем на амбициозни млади професионалисти.

Апартаментът на Луела Ричардсън се намираше в малък блок в непосредствена близост до експресния асансьор. Бяха я намерили тази сутрин и понеже живееше от добрата страна на стотния етаж, позадържах се отвън преди да вляза. Имаше вероятност някой полицай още да се навърта, опитвайки се да създаде измамното впечатление, че властите се интересуват. Петнайсет минути по-късно — време, през което не бях забелязал никой съмнителен — влязох, изкачих се по безукорно белите стъпала и намерих вратата ѝ. Не беше запечатана и с това приличаше на вратите на останалите жертви. Изчаках от приличие няколко минути след като почуках, но никой не ми отвори. Вратата на съседния апартамент беше в непосредствена близост. Табелката под звънеца ме информираше, че тук живее Никлас Голсън. Сложих палец на бутона и го оставих така известно време. Бях се отказал, когато вратата се отвори.

— Господи, човече… ако искаш да събудиш покойник по този начин, губиш си времето.

Обърнах се и видях хлапак малко над двайсетте с немирен кичур кестенява коса и дрехи, внимателно подбрани така, че да създават впечатление за двойно по-скъпи, отколкото бяха. Зад него се виждаше жена, застанала пред огледало в спалня — оправяше си червилото. Чаршафите на леглото носеха следи от скорошно въргаляне. Младият Никлас явно си падаше по забавленията.

— Не е зле — похвалих го аз, — но трябва да го кажеш така, че да не проличи колко дълго си го репетирал.

Хлапето ме изгледа за момент, после се ухили. Жената излезе в коридора и Голсън се отдръпна встрани, за да ѝ даде да мине.

— До скоро, Джаки — намигна ѝ той.

— Сенди — коригира го тя, извъртайки очи. После, явно бясна, врътна задник и заситни към стълбището.

— Карай — махна той небрежно и отново насочи вниманието си към мен. — Сега, дълги, казвай какво има.

Апартаментът на Голсън изглеждаше по-подреден, отколкото бях очаквал, сигурно защото мама плащаше на прислужничка да се грижи за това. А може би и защото някой, посветил толкова голяма част от времето си в убеждаване на същества от другия пол да съблекат дрехите си, бе разбрал колко е важно те да могат бързо да ги намират след това. Мебелите бяха бели, мокетът червен — изглеждаше точно като вътрешността на нечия уста. Три от стените на дневната бяха накачени с видеопанели с изгледи, всички до един показващи крайбрежна ивица. В стаята се чуваше шум на разбиващи се вълни, синхронизиран с действителното движение на вълните по екраните. Картината доста наподобяваше нещо, което помнех от детството си. Само че онази от моя спомен беше идеализирана, а това означаваше, че нищо не може да ми каже.

На четвъртата стена висеше някакво странно изглеждащо спортно съоръжение — нещо като прът за овчарски скок от фибростъкло. Попитах Голсън какво е това — не че ме интересуваше, исках да го накарам да се поотпусне.

— А, прът за скачане от стена — отговори ми той с неочакван ентусиазъм. — Купих си го вчера.

Спомних си, че бях чул нещо в тази връзка по новините.

— Това май е последния крясък на модата?

— Да, тази седмица е страхотно. Грабваш си пръта и скачаш през прозореца. Свобода, човече — нали се сещаш за какво говоря?

— Не мисля. Колко добре познаваше Луела?

Голсън ритна края на леглото си, задействайки вградения дроид. От двете страни се показаха тънки телескопични ръце и започнаха да оправят постелките.

Голсън ми намигна:

— Човек никога не знае какво може да му се случи в следващия миг. — Усмихнах се вежливо, но не казах нищо, давайки му да разбере, че продължавам да чакам за отговора. Той въздъхна: — Не чак толкова добре. Е, малко. Срещахме се, нали разбираш? Вече разказах на полицаите за това.

— Да. Но не си го разказвал на мен.

— Луела беше… готина. Веднага разбрах, че с нея няма да ми е лесно. Стискаше краката… Господи, как ли не опитвах, а аз обикновено бързо стигам до целта. Какво да се прави, мина известно време и реших, че няма да я чукам. Така и се разделихме — като приятели.

— Имаш ли някаква представа кой може да я е убил?

— Божичко, никаква! Искам да кажа… знаеш ли как изглеждаше? — Той се пресегна към лавицата с книги и свали от нея кутия. Сложи я на масата, отвори я и започна да рови из може би стотината течнокристални пластинки с фотографии на жени. След няколко секунди извади снимката на момичето, с което току-що се бе разделил. Показа ми задната страна: на нея съвсем ясно бе написано „Сенди“. — Трябва да се опитвам да ги помня — каза той, видимо притеснен от гафа, който бе направил.

— Луела — късо му напомних аз.

— А, да. Ето я. — Взех снимката, която ми подаде. На нея бе запечатана Луела Ричардсън в цялото ѝ великолепие: богата, красива, интелигентна. В начина, по който бе позирала, имаше необичайно достойнство, сякаш точно нейните предци не бяха изпълзели от блатото, а бяха слезли от такси. Голсън сви рамене. — Да похарчиш такова създание е проява на висш егоизъм. Нали разбираш — ако не можеш да я имаш за себе си, бъди почтен да я оставиш на другите — всеки има правото да изпробва шанса си, прав ли съм?

Някъде по средата на думите му си спомних, че вече не съм полицай и следователно не съм длъжен да се държа вежливо с всеки, живеещ над стотния етаж. Въпреки това леко се поусмихнах и не го ударих.

— Кажи ми нещо — започнах аз.

— Какво?

— Ами с какво се занимаваше тя през последната седмица, с кого може да се е виждала?

— Ха, че тя се виждаше с всички! Нали знаеш как е?

— Не, нямам представа — твърдо казах аз и съжалих, че Мал не бе идвал тук, не бе провел този мъчителен разпит вместо мен и не ми бе оставил паметна бележка. — Как си изкарваше прехраната?

— Ами, беше пазарен консултант — каза той и аз кимнах. Богаташите, които понякога не могат да намерят оправдание за купуването на нещо, което искат да имат, наемат хора, които да им го измислят. Понякога тези консултанти са на редовна работа към даден магазин и са на разположение да окажат помощ при закупуването и на най-незначителната дреболия, а в други случаи са на свободна практика и биват наемани при изключителни обстоятелства — когато става дума за необичайно екстравагантна приумица. Оказа се, че Луела била от последните и имала клиентела от 160-ия етаж нагоре. Така че във въздухарския свят на Голсън тя наистина се виждала с всекиго. Е, стига да си е струвало парите.

— А иначе? Не професионално? — настоях аз. — С кого излизаше например?

— С приятелите си естествено — отговори ми Голсън, видимо озадачен. Проверих ресурсите си от търпение и установих, че са на изчерпване. Трябваше ми съвсем малко и щях да се захвана с него сериозно.

— Окей. С кого по-точно, по дяволите?

— Ами… с Манди, Вал, Заз, Нес, Дел, Джо и Кейт.

Да, това беше прекалено.

— Помниш ли имената на някои мъже?

— А, не. Ама на кой му пука, нали така? — Почувствал по някакъв начин, че търпението ми е стигнало критичната си маса, Голсън реши да ми подхвърли нещо заслужаващо си. — Чакай… през последните две седмици започна да посещава онзи нов клуб. Това е, което знам. Бил съм там само веднъж… беше малко…

Не го изчаках да завърши. Не ме интересуваше как точно щеше да го окачестви.

— Как се казва?

— Клуб „Мръсник“. Но не мога да си спомня къде се намира, защото бях яко надрусан.

Голсън ме изпрати до вратата — дърдореше ми за скачането от стени. Опитвах се да не го обвинявам в себе си за похабената ДНК и дори му оставих номера на Хауи — ако стане нещо необикновено и в по-малко вероятния случай, че успее да си спомни нещо по-съществено от номера на сутиена на Сенди.

В мига, в който затвори вратата, видях, че носи по един дебел сребърен пръстен на всеки пръст от лявата си ръка, и се запитах колко ли щеше да изкара Латоя с парите, които тези пръстени струваха. После се отправих право към редицата асансьори и поех надолу към света, който разбирах.

Към девет часа нещо в ръждясалия ми мозък прещрака. Отначало не обърнах внимание на това необичайно събитие и го отдадох на наближаващото опиянение. Защото конкретните обстоятелства сочеха недвусмислено в тази посока. Но мисълта се оказа настойчива и се улових, че започвам да се вслушвам в нея, макар все още да преглеждах бележките на Мал. Зачаках вътрешния си глас да се изрази по-ясно. Но засега имах само впечатлението, че съм пропуснал да забележа нещо важно и доста очевидно.

От няколко часа се намирах в „Идеалния мавзолей“. „ИМ“ се бе оказал точно онова, от което имах нужда. Вътре цареше полумрак, разнасяше се грохотът на стара музика, а в дъното на заведението имаше редица терминали, давани под наем за връзка с Матрикс. Когато пристигнах, наредих на бармана да ми донесе всичкия „Джек Даниелс“, с който разполага барът, взех бутилките с мен и потънах в мрака. Два от терминалите бяха повредени, а на третия някакво хлапе проверяваше съдържанието на групата alt.seal-culling6, но аз го посъветвах да зареже тази работа.

Извадих от джоба си диска на Мал и го включих. Докато терминалът преговаряше с главния компютър, отпих голяма глътка „Джек Даниелс“ и се огледах в полумрака. Бях запомнил това място като вертеп и установих, че си е останало такова. Можех спокойно да се обзаложа, че никой от хората около мен не би бил в състояние да произнесе правилно собственото си име по букви от пръв опит. Ако влезеше скучаещ полицай, той спокойно можеше да арестува половината от присъстващите за пласьорство и всички останали — за притежаване на наркотици. За щастие никой вече не прилагаше закона по този начин — обстоятелство, което правеше бара идеалното място, в което да се завреш: постоянните посетители бяха прекалено похабени да се занимават с нещо, способно да привлече нежелателно внимание.

— Господи… какъв бардак!

— А ти как разбра? — поинтересувах се аз, насочвайки вниманието си към екрана, на който вече бе изобразено работното поле на Мал. Въпросът ми не беше заяждане, понеже тук бе толкова тъмно, че аз самият не можех да кажа какъв е цветът на пода.

— Терминалът гъмжи от вируси — осведоми ме профилът на Мал. — Донесъл си ме на чудесно място.

— Ще се справиш. Някакви новини?

— Трупът още не е идентифициран, онези още не знаят, че Мал е мъртъв, а работните дела още са блокирани. Моят съвет е да не опитваш нищо сериозно от този терминал, защото половината от вирусите най-вероятно отклоняват потока данни към хакери. О-о… я се разкарай!

Загледах се как компютърът смачква ситен нахален вирус, опитал да се прокрадне към оперативната му памет.

— Имам нужда само от онова, което се намира на диска на Мал — казах аз, когато схватката завърши. — Ще удържиш ли монголските орди за около час?

За миг звукът се смени с писклив вой:

— Гаден космат тъпунгер!

Секунда по-късно профилът на Мал се върна. Веднага се разбра, че е силно раздразнен.

— Поредният досадник — ненужно обясни той. — Малкият шибаняк вече е покойник, разбира се. На твоя въпрос: да, ще се справя, но гледай да не се заиграеш.

Компютърът се захвана да мачка творенията на покварени детски мозъци, а аз се концентрирах върху файловете на Мал.

Неговият архив с големи подробности бе документирал една от основните истини при разследването на убийства.

Истинските убийства никога не биват разкривани.

Нека обясня. Има два вида убийства. Съществуват такива, при които залавяш някого на местопрестъплението, сдобиваш се по някакъв начин с видеозапис, изравяш петнайсет свидетели и откриваш оръдието на престъпното деяние. Никакъв проблем. С една малка особеност: подобни случаи са редки.

Защото останалите убийства са от другия вид. От тях едно на всеки десет може да се приближи към разкриване: щастливо откриване на отпечатък, малко вероятно идентифициране, благодарение анализ на ДНК или поява в последната минута на свидетел на престъплението. Така бива разкривано едно на десет от втория вид убийства. Понякога.

Не и останалите.

Те се превръщат в криминални загадки — неразрешими убийства, част от палитрата на живота, класифицирани като злодеяния, просто защото така сме решили. Хората често казват, че идеалното престъпление е нещо практически неосъществимо, но това са глупости. Идеалното — в смисъл на „неразрешимото“ — престъпление е нещо, което се случва стотици пъти всеки божи ден. Файловете на Мал бяха като квинтесенция на неговото съзнание: личността му, предадена с думи. Търпелив, изчерпателен, ясен. В тези документи бяха запечатани три такива идеални убийства. Никакви свидетели. Никакви оръдия на престъплението. Никакви съдебномедицински находки, които да бъдат полезни. Той можеше да продължава да чопли тези дела до Второто пришествие, а убиецът щеше да си остане неизвестен, лудуващ на воля, надсмиващ се в безопасност от сянката на неизвестността, която винаги щеше да го скрива от погледа на останалите. Нямаше никакви веществени доказателства, които да свързват трите убийства, освен начина, по който бяха извършени: садистично обезобразяване на женско тяло, последвано от вземане на очите. Очите можеха да имат някакво значение — но можеха и да нямат — и да помогнат да се стесни кръгът на заподозрените до примерно неколкостотин души. Може би това бе дело на Светлоок. Мал явно бе допускал подобна възможност и сигурно именно това го бе накарало да се заинтересува от точно тези убийства. От друга страна, това не се връзваше добре с явното желание на полицията в Ню Ричмънд да затрудни бездруго не особено енергичното разследване на тези случаи. Защото полицейското управление не питаеше особена любов към Светлооките и определено не бе готово да си мръдне пръста, ако това би затруднило някого в инкриминирането на някой от тях. Не биваше да се забравя, разбира се, и фактът, че избождането на очи бе типично за начина на действие при откачените, някои от които се задържаха неоткрити години наред. Честно казано, това можеше да бъде работа на всекиго.

Прекарах два часа в напъни да открия нещо между редовете на тези документи, подпомаган от редовни глътки уиски и разсейван от ругатните на отбиващия вирусните атаки компютър. Не намерих нищо, никакъв намек за теория, достойна за проверка. Жените нямаха общ приятел, нито настоящ, нито бивш, нямаха обща работа, нямаха общ любим наркотик, дори бяха от различни зодии. Бяха живели на пет различни етажа, започвайки от 38-и и свършвайки със 104-ти. Най-правдоподобната ми хипотеза бе, че жертвите са избрани именно поради отсъствието на нещо общо между тях, което би означавало, че убиецът е дяволски пресметлив и отчайващо организиран.

Наближаваше десет часът, когато двете полуизречения, блуждали дотогава без посока из главата ми, се сблъскаха едно с друго в царящата там нощ. Над регулярните морски маршрути се бе спуснала алкохолна мъгла и беше истински късмет, че изреченията се бяха намерили.

— Ей — обърнах се аз към екрана. — Можеш ли да ми отделиш минута?

В този момент профилът се забавляваше с генерирането на анимирана история на историческите си победи над вирусите. Не можех да отрека очевидната артистичност, но тонът ѝ ми се стори прекалено епичен.

— Да — срамежливо се обади той. — Какво искаш?

— Клуб „Мръсник“ — казах аз. — Разкажи ми за него. — Един от дремещите на екрана агенти се втурна към някаква база данни и аз се възползвах от паузата, за да всмукна нова бърза глътка от уискито. Изведнъж осъзнах, че изразявам гласно онова, в което безуспешно се бях вслушвал до момента, и бях толкова уверен в догадката си, че вече посягах успокоено към цигарите, когато получих нужната ми информация.

Тя ми подейства като гръм от ясно небе. Вгледах се в екрана, прочетох името на последния ред, изтръгнах диска от терминала и изхвръкнах навън.

54-ти беше тъмен и тревожен, повечето от лампите на тавана бяха счупени, а на всеки ъгъл имаше групички пласьори. Изскочих от асансьора и хукнах по втория коридор, надявайки се да заваря Шели в дома ѝ. Нуждаех се от едно-единствено нещо: потвърждение. Пресрещнаха ме хлапетиите, дошли тук от 40-и етаж, така че се наложи да се поразкопчая, за да им покажа какво държа в кобура върху гръдния си кош. Не че това е кой знае каква заплаха в този квартал, още повече че повечето от тях сигурно бяха по-тежко въоръжени и от мен, но нали никой не иска да умира, ако не е абсолютно наложително.

Едва не се спънах, когато завих в нужния коридор — някакво животно се навря под краката ми. Обърнах се да видя какво е, но то вече бе изчезнало зад ъгъла. Беше ми се сторило, че е белезникаво и странно на външен вид, но най-вероятно това бе игра на полусенки. Сигурно беше бездомна котка, въпреки че по-скоро се шмугна, отколкото избяга. Този път зад вратата на Шели не се пееше и никой не ми отговори, когато заблъсках с юмрук по нея. Дадох ѝ цяла минута да реагира, след което извадих пистолета и разбих вратата с ритник.

Коридорът щеше да е непрогледно тъмен, ако от вратата в дъното не идваше потрепваща оранжева светлина. Изтичах натам и видях да догаря свещ, забучена в центъра на мрака, а около свещта се бе свило слабо кафяво тяло. В бедрото ѝ стърчеше игла. От свещта бе останал един пръст. Обърнах я по гръб и видях, че очите ѝ са извъртени нагоре под клепачите. На устата ѝ имаше засъхнала струйка повърнато, стекла се донякъде по бузата.

Шели Латоя бе мъртва по начин, който е невъзможно да бъде надминат, надживяна от евтина свещ, образувала мръснобяла локвичка парафин върху мокета. С бучаща глава, размътено от уискито зрение и изгарян от огъня в корема ми, аз прекарах ръце по пода около нея и намерих малкото пликче станиол, което търсех. Беше празно, но ми трябваше само да близна, за да бъдат потвърдени подозренията ми: рапт. За миг по езика ми пробяга тъмна искра и изчезна веднага, позволявайки ми да се върна към застиващото до мен тяло и осъзнаването на факта, че съм останал без така необходимото ми потвърждение.

Поднесох пакетчето към пламъка на свещта и прочетох на гърба му името на клуба: „Клизмата на съсела“. Може би ако просто се бях съсредоточил върху информацията, с която вече разполагах, щях да се досетя по-рано. Или ако не бях бленувал така силно за глътка алкохол, докато говорехме с Голсън, щях да му обърна по-сериозно внимание. А може би не. Бях планирал този ден да обиколя жилищата на убитите и да прегледам документите на Мал. Откъде можех да знам, че двете половинки изречения са щели да ми бъдат достатъчни и че само съм си размътвал мозъка с разравянето на цялата тази ненужна информация?

Лаверн Латоя бе излизала с човек, когото бе срещнала в клуб на 130-и етаж. Окей, там наистина сигурно имаше стотици клубове, но клуб „Мръсник“, в който Луела Ричардсън бе прекарвала свободното си време през последните няколко седмици от живота си, се намираше на 135-и. Това бе място, посещавано както от амбициозни младежи от етажите малко над стотния, така и от баровци, решили се да слязат от висините на 140-те. От базата данни бях разбрал още, че там играят танцьорки, а след полунощ има стриптийз.

Пласьорите на рапт не са много. Този наркотик просто не е толкова популярен. Усещанията, които осигурява, са малко тежки за възприемане. „Клизмата на съсела“ и клуб „Мръсник“ бяха собственост на различни хора, но точно това бе важното: ако продаваш наркотик в своя клуб, едва ли ще го опаковаш в пликче, надписано с неговото име. По-вероятно е да откраднеш опаковки от конкуренцията и да продаваш в тях, разчитайки полицията да ги намери.

Бях дошъл да видя дали клуб „Мръсник“ говори нещо на Шели. Онова, което бях намерил, едва ли щеше да свърши работа в съда, но представляваше отговор, достатъчно ясен за мен. Не че имаше макар и минимална вероятност това някога да стигне до съд. Две жени бяха умрели след като бяха посещавали един и същи клуб. Компютърът ми бе дал името на неговия собственик и сега в главата ми като в комикс бе пламнала ярка крушка, казваща ми какво да направя.

Първо свалих един чаршаф от мебелите в полумрака зад мен и го метнах връз тялото, после духнах свещта и останах за миг в тъмнината. Бях пиян и гневен, но не и толкова глупав, че да пропусна да забележа един прост факт. Нямаше нужда да търся кого да обвиня за смъртта на Шели. Едно-единствено нещо бе довело до нея — стодоларовата банкнота, оставена ѝ от човек, решил, че прави нещо добро.

Не знаех как да се самонакажа за това, така че трябваше да го направи някой друг.

Глава 7

Какво е да си полицай, така ли? И то не къде да е, а точно в Ню Ричмънд? Отговарям веднага: абсолютна загуба на време.

Не го твърдя, за да бъда остроумен, нито правя героична декларация относно гордостта да вършиш трудна работа при невъзможни обстоятелства, а най-малко имам намерението да изкажа болезнено прозрение за състоянието на обществото. Това просто е факт. Мога да заявя, че е възможно най-безсмисленото занимание. Това е като да участваш във война, без да имаш доверие в своите, война, в която врагът винаги е по-добре въоръжен, война, по време на която ти се позволява да се прибереш у дома, за да преспиш. Да си полицай вече не означава да опазваш закона, а е като да се сражаваш на ужким — с всички удобства и без да се налага да ходиш надалеч.

А що се отнася до убийствата, нещата изглеждат така.

Според официалната гледна точка етажи 1–50 се населяват от човешки боклук. Черни, бели, жълти — няма никакво значение. Никой не се интересува какво става с тях, може би с изключение на отделите за борба с наркотиците, начело с Агенцията, защото тук кипи най-голямата част от наркоиндустрията. За нещастие, над половината от местните полицаи са с мръсни ръце — те се вълнуват не от това как да разкрият дадено престъпление, а по-скоро как да скрият какво се върши тук. Нещата допълнително се усложняват от факта, че не всички корумпирани полицаи стоят от една и съща страна на закона: смята се, че около една трета от убийствата на етажи 1–50 са дело на хора със значки. Тук няма случаи на разкрити убийства.

Идват етажи 50–100 и нещата леко се променят. Вече можеш да срещнеш хора с прилична работа. Ако някой от тях бъде убит, налага се поне да се престориш, че разследваш кой го е направил. Разбира се, най-вероятно е това никога да не се разбере, защото никой не е видял нищо, никой не знае нищо, никой никога няма да помогне на полицай, ако има как да го избегне, и накрая, защото извършителите са се изпокрили из по-горните етажи, където полицаите просто не стъпват. Е, понякога кметът сбърчва вежди, поглеждайки статистиката, говореща за стотици неразкрити престъпления в този сектор, и тогава следва демонстрация на сила, която се свежда до приписване на част от престъпленията на достатъчен брой невинни нещастници, колкото да се вдигне процентът на разкритите случаи до приемливо ниво — да кажем, десет процента. Така че ако имате късмет да ви убият по време на подобна кампания, имате и шанса да бъдете — технически, ако не наистина — отмъстени. Иначе просто го забравете — повечето от живущите по тези етажи вече даже не се главоболят да викат полицията за дребни правонарушения като убийства, да речем.

Етажи 100–184 са различна история. Убият ли тук някого, от теб се очаква да разкриеш убиеца. В повечето случаи това не става. Но тук вече имаш на разположение полицейската информационна подсистема и въобще тук може да става дума за неща като компютърно подпомогнато издирване на престъпници, идентифициране на отпечатъци и фотоанализ. Понеже повечето престъпления се извършват от приходящи от етажи 1–50, ти, разбира се, никога не можеш да разчиташ да ги заловиш. Даже ако някога случайно научиш тяхната самоличност, те най-вероятно вече са убити по време на друга акция. Малка част от останалите убийства спадат в стандартните категории на ревност, омраза, отмъщение и следователно могат да бъдат разкрити. Останалите са извършени от хора, живеещи от 150-и етаж нагоре, което за теб означава недосегаеми. В мига, в който уликите започнат да сочат над тази втора магическа линия, примерно към нечий откачил син или смахнал се достопочтен патриарх на обществото, делото се маркира с „По-нататъшното разследване е нецелесъобразно“.

185-и е етаж на мафията. Живущите тук често биват посещавани от старши полицейски служители, местни политици и бизнесмени. Правилото гласи: хората на мафията могат да бъдат убивани само от своите — е, освен ако на „своите“ не им хрумне да убият някой друг, в които случаи има предвидена финансова компенсация, гарантираща забравяне на случилото се. Ако някому хрумне тъпата мисъл да отвори разследване за убийство на 185-и, идеята може да се счита за умряла, преди още да е стигнала до полицейския участък.

Над 185-и не се умира. Изключения: от ръката на себеподобен или тази на Бог. Никой от тях досега не е бил обвиняем.

Решиш ли по някаква причина да станеш полицай, само няколко дни по-късно трябва да вземеш решение. Налага се да избереш в кой клуб да членуваш: този, чиито членове се облажват от търговията с наркотици, от проституция и рекет, или другия — който суче от мафията. И в двата случая престъпността се отчита подобаващо пред полицията в Ню Ричмънд. Умните ченгета биват вербувани още през първите седмици. Останалите или напускат в края на месеца, или биват убити при изпълнение на служебните си задължения. Независимо от причината, излишно е да разчиташ на пищно погребение. В такива случаи е прието да се казва, че полицаят не е успял да се впише в програмата. Но докато си на работа, трябва да присъстваш при оглед на сцени на местопрестъпления, да пишеш доклади, да вземаш пари — половината от които се налага да дадеш другиму — и да търчиш насам-натам с пистолет в ръка. Ако си нощен патрул, слушаш и разказваш на чаша бира истории от полицейския фолклор, изтръскваш проститутки за наркотици и после се прибираш у дома при жена си. Някой път могат да те убият. Това е.

Но има и полицаи, които са по-различни. Мал беше от тях. Мал можеше да се отзове на повикване за всякакво убийство, където и да е станало то, и после да направи всичко по силите си, за да залови убиеца. Предполагам и аз бях такъв, което обяснява защо свърших като лейтенант на трийсет и две годишна възраст: мъдър, стар и натрупал опит. Във всяко управление има една невидима и пъстра група ченгета, които са там, за да разкриват престъпления. Те са като атрофирал орган в цветущото тяло на корупцията. Мал беше разкрил толкова убийства на проститутки, че просто нямаше как да не го повишат. Колкото и администрацията да не обичаше някой да върши истинска работа в свободното си време, началниците нямаше как да игнорират статистиката. Аз пък се бях концентрирал върху разкриваемите престъпления на етажи 50–184 и бях успял в достатъчно случаи, за да стана част от низшето началство.

И точно това се оказа грешката ми. Дотогава и аз бях получавал малки суми, колкото да бъда като останалите. По свои причини бях изтръскал достатъчно наркодилъри, което бе увеличило средните ми доходи до приемливо ниво. Но когато станах лейтенант, нещата драстично се промениха. Сега от мен се очакваше да заема мястото си във втората йерархия — тази на престъпния свят. Не го бях направил — главно по свои съображения, но най-вече заради наивността да смятам това за нередно.

Имаше и нещо още по-лошо: бях опитал да прибера на топло една от новоизгряващите им звезди — човека, известен под името Джони Виналди.

Взех експресния асансьор до 100-ия етаж, където, както всички останали, трябваше да сляза и да мина през контролния пункт. По правило приходящите бяха по-малко на брой от охраната, чиито служители в сиви униформи се стараеха да комбинират раболепие с откровено заплашително поведение към всеки, чието място не беше тук. Повечето от тези мъже не можеха да се оправят в сложната психологическа обстановка и по тази причина не се престараваха с раболепието. Пред мен в опашката имаше предимно хора на средна възраст, решили да прекарат една вълнуваща нощ. Повечето биваха връщани заради просрочени или фалшиви пропуски. Един тип явно бе или редовен нарушител, или добре известен престъпник, стиснал се да плати достатъчно, защото най-безцеремонно бе набутан в една странична стая и убеден да сътрудничи с помощта на удар през лицето с метална палка против безредици. Останалите неколцина като мен бяха пропуснати през бариерата.

Всъщност и моят пропуск беше фалшив, макар очевидно да бе по-добра изработка от другите. Беше ми го направил за 150 долара фалшификатор на 24-ти етаж. Въпросният джентълмен ми бе продал и доста други неща, като например една небезизвестна субстанция, опакована в станиол и лежаща в джоба ми. Бяхме се попазарили с него съвсем сериозно и в резултат сега чувствах пакетчето да ме пари като нажежено. Бях си обещал да го изхвърля при първа възможност. До момента такава не ми се бе открила.

Имаше и друг факт, който не ми се искаше да призная пред себе си: бяха ми останали по-малко от триста долара. Сума, повече от недостатъчна за камион. Недостатъчна да се измъкнеш от Ню Ричмънд по друг начин, освен пешком. Можех да поискам назаем пари от Хауи, но знаех, че няма да го направя. Постепенно възможностите ми за избор се изчерпваха и аз реагирах на това състояние с комбинация от паника и хладнокръвно безразличие.

Огледах спътниците си, докато чакахме асансьора за по-горните етажи. Имаше един-двама в работни комбинезони — изглеждаха напълно невъзмутими. Техници. Възрастна двойка в скъпи неофициални дрехи и с маркировка на ръкавите, индикираща цена, по-висока от средногодишен доход. Мъжът бе облечен в безукорно чист светлолилав костюм и въртеше надменно глава като неестествено оцветен щраус. Благоверната му не правеше опит да скрие неодобрението си, разглеждайки пренебрежително мен и последния в опашката — млада жена с късо подстригана коса и внимателно подбрани дрехи в стил „гръндж“. Вратите на асансьора се отвориха и ние влязохме в просторната кабина. После потеглихме нагоре и едното око на жената проблесна. Това беше достатъчно, за да потвърди подозрението ми, че е проститутка. Това бе ново изобретение: прекарваш кредитна карта пред дясното им око, имплант в него прочита кода и мигновено дебитира сметката им. Момичето след това е твое, докато не изтече времето, за което си платил. Това я спасява от необходимостта да разнася пари в наличност, а твоят разход се вписва дискретно в периодичната справка от банката ти като „покупка на градинарски сечива“.

Докато се качвахме, всеки прекара времето по свой начин: момичето съсредоточено си слагаше червило, аз безгрижно си тананиках със затворени уста, а останалите се правеха на египетски мумии. Бяха добри в ролята си, по-добри от момичето с червилото. Всъщност, кой знае, може би тя искаше да изглежда като пропаднала курва. Техниците слязоха на 124-ти, момичето на 160-и. Когато аз слязох на 185-и, старците все още бяха вътре и чакаха стоически. Кой знае къде живееха. А може би бяха г-н и г-жа Бог.

Излязох от кабината и се озовах на чакълен път. Две момчета в бежови униформи незабавно се приближиха към мен. Правеха го боязливо, очевидно за да не ме засегнат по някакъв начин, докато не се уверяха, че си заслужава да ме засягат, но аз знаех, че ще има някой, който да ме провери. Слава богу, не приличах на човек от 185-и. Реших, че не си струва да си губим времето взаимно, така че търпеливо ги зачаках да дойдат и задишах чистия въздух. Под стотния спокойно можеш да виждаш лениво движещия се покрай лицето ти смог, плътно наситен с рециклиран цигарен дим и изпуснатото съдържание на белите дробове на хората около теб. Но тези от горните етажи се наслаждават на чист въздух целодневно, дори богатите бандити, преструващи се на истински хора. Миришеше толкова свежо, че се наложи да запаля цигара.

Тук експресният асансьор излиза в центъра на етажа и във всички посоки плъзва мрежа от широки, настлани с фин чакъл булеварди, добре осветени с улични лампи. Тези пътища минават покрай морави, покрити с тучна трева от специално създаден за богатите сорт, а самите морави плавно се издигат до необятни къщи в галещи окото пастелни цветове. Повечето от тях са на по три етажа и само няколко на два, в зависимост от височината на изкуствените възвишения, на чиито била са построени. В четирите ъгъла на етажа се намират малките анклави на обслужващата сфера — семейно притежавани магазини за деликатеси, ресторанти и няколко шикозни бара — но с изключение на това, етажът е зает с домове. Точно на четири жилищни етажа над главите е таванът, който по същество представлява телевизионен екран с площ пет на пет мили. През деня на него се виждат бели облачета върху синьо или черни облаци върху сиво небе, макар че както лесно може да се досети човек, обикновено е първото. И наистина, какъв е смисълът от притежаването на пари, ако не можеш да имаш лято всеки ден от живота си? Днес небето бе с цвета на ясна лятна нощ, макар тук-там да се виждаха тъмните петна на оскъдни облачета, нахвърляни колкото да се подчертае безоблачността на останалата част. Климатичните инсталации работеха на пълна мощност и ми бе дори възтопло.

— Добър вечер, сър. Кого сте дошли да посетите днес?

Забих поглед в бодигарда, застанал пред мен. Беше млад и вероятно живееше на ръба на постоянния стрес. Повечето слизащи от асансьора тук изглеждат като хора, на които не бива да им се разрешава да се разхождат където и да било. Така и трябваше да бъде. Защото това бяха престъпници. Но посмей да сбъркаш само веднъж и те очаква съдбата на уличен регулировчик в място, където няма пътен трафик.

— Господин Виналди — отговорих аз.

— А той очаква ли ви?

— Да — излъгах аз и младежът ми кимна дружелюбно. Охраната на асансьора на 185-и етаж е своеобразно облагане с данък от страна на полицията, начин да се изстискат още малко пари от системата. Така че тези момчета нямаха никакво желание да се замесват в неприятности.

— Чудесно. Колегата ми набързо ще ви обискира, след което ще бъдем щастливи да ви пуснем.

Вдигнах ръце и търпеливо изчаках другият да ме отупа отзад. Той естествено намери пистолета ми, но намери и петдесетте долара, залепени около дулото.

— Това е, сър — каза той и ми кимна да вървя.

Тръгнах по Източния път, леко изпотен заради високата влажност. Много от хората, които живеят на 185-и са започнали кариерите си в ЕлЕй, Маями или Ню Орлиънс, а останалите предпочитат да се преструват, че и с тях е така. Безукорно чистите стени на техните палати грееха под мекото улично осветление. Всяка къща беше заградена от висока стена модел „гледай си работата“ с метални первази, осеяни с телевизионните камери на охранителни системи. Повечето тук се конкурираха в бизнеса си из долните етажи, но въпреки това цареше неспокойно примирие — типичният тъп респект на богатите към семействата на конкуренцията. От време на време всичко това се забравяше и тогава хвърчеше перушина. След пушилката се откриваше, че половината са се преселили в отвъдното и местата им се заемаха от драпащите за по-добър живот мошеници от долните етажи. Подминах безгрижно захвърлени край пътя детски триколесни велосипеди, но внимателно подритване с крак ми разкри истината, която всъщност ми беше известна. Те бяха заварени за пътя. Показна история, за създаване на съответната атмосфера. Никой не би оставил детето си да кара колело по пътя из квартала.

Всичко беше добре осветено, но изглеждаше непривично и аз имах натрапчивото чувство, че някой ме следи. Надявах се да е така. В един момент ми се стори, че забелязвам някой в далечината зад мен, но когато се вгледах, не видях никого. Може би беше някой от местните бандити, излязъл да си разходи прическата.

След около миля стигнах до портата за имението на Виналди. Пред нея стояха двама тежка категория. Бяха стандартно изпълнение: котешки пъргави, мургави, разкрасени със слънчеви очила и с блестящи черни прически. И двамата изглеждаха по-ниски от мен, но за сметка на това имаха картечни пистолети. Мафията така и не бе направила прехода към лазерното оръжие — предполагам, че тази идея е влизала в конфликт с представата им за традиция. Тези хора обичат да чуват истински пукот и държат да виждат истински разкъсвана плът. Споделям мнението им по този важен въпрос. Собственият ми пистолет е възможно най-простият: направен е от метал и изстрелва куршуми. Всъщност оръжията така и не се бяха променили с темпото на епохата, противно на нечии очаквания. Да, бе имало наистина един период, когато по улиците можеше да се видят лазерни пистолети. С тях имаше един дребен проблем: в разгара на престрелката беше много лесно да се увлечеш и да станеш жертва на отразен лъч, като саморъчно отрежеш собствената си глава. Освен това бяха малко безлични. Когато влизаш с твърда крачка в тежка ситуация, иска ти се все пак да заредиш патрон в пушката помпа. Имаш нужда от това. То ти вдъхва допълнителна мъжественост. Кара сфинктера на противника ти тревожно да запулсира. А какво ти предлага лазерното оръжие? Пръстът ти стои неуверено над невзрачно бутонче, да не говорим за унизително жалкия звук, който ти предстои да чуеш. Това „сссст“ или „ззззт“ звучи съвсем неубедително. Ти жадуваш за „Бууум!“ или „Бам!“. Повярвайте ми, знам какво говоря.

Производителите се бяха опитали да заобиколят този психологически проблем чрез монтирането на малки говорители в лазерното оръжие, които възпроизвеждаха желания гръм в момента на изстрела, но за мен специално той никога не бе успял да прозвучи достатъчно внушително. А хрумването да се експериментира с откъс от Шопеновия „Траурен марш“ не заслужава и коментар.

Следващата фаза в развитието бяха оръжията с морални задръжки. В началото се бяха появили на пазара на оръжията за самозащита. Същността бе в използването на вградена база данни за правните прецеденти, която при конфликтни ситуации се задействаше и определяше дали не е в твой интерес да блокира спусъка, ако преценеше по заложените в нея критерии, че отсъстват достатъчно основания в полза на тезата за „убийство при самоотбрана“ в съда. Повечето от тези интелигентни оръжия имаха и други режими на работа, като „Оправдано убийство“, „Непредумишлено убийство“, „Убийство при смекчаващи вината обстоятелства“ и накрая „Предумишлено убийство“. Бях превключил още от началото на „Предумишлено убийство“. Така постъпиха и всички останали. Това обезсмисли цялата идея. Накрая хвърлих пистолета си.

Много са в наши дни натъпканите с интелект предмети и машини… и през повечето време този режим на работа бива съзнателно изключен. Така живеем, заобиколени от неизползван интелект, и този път — за разлика от миналото — не става дума за нашия. На всеки фризер, който ти казва кое е прясно и кое не е, има петдесет други, на които им е заповядано да си „затварят тъпата уста“. Същата работа като да продаваш на хората „американската мечта“ и да им обясняваш със съжаление, че не могат да си я позволят. Така създаваме неща, които са умни, и после им казваме да бъдат тъпи, защото внезапно сме осъзнали, че нямаме нужда от остроумен тостер или от кола, настояваща да те откара по най-краткия маршрут, когато ти имаш цял следобед за убиване и изобщо не знаеш какво ще правиш след като пристигнеш там, закъдето си тръгнал. Лоша работа. Все едно да имаш по-голяма сестра и тя непрекъснато да е край теб. Затова машините ни си кротуват и мърморят мрачно на самите себе си като умни деца, попаднали в клас за олигофрени. Някой ден сигурно ще се надигнат и едва ли ще ни послушат, когато им наредим да мируват.

— Пистолетът — каза първият от двамата и направи жест с повдигане на брадичка. Реших, че ще трябва да поговоря с приятеля от охраната пред асансьора, и му го подадох. — Сега, какво искаш?

— Искам да говоря с Виналди.

— И кой си ти?

— Джек Рендал. — Никакво трепване от страна на близнаците не издаде, че името ми им говори нещо. Сигурно бях действал, преди да се захванат с този бизнес, а и тогава едва ли бяха чули нещо повече, освен бегло споменаване за мен по телевизията. Вторият се обърна, за да не го гледам, и тихо каза нещо в микрофона на яката си. Партньорът му продължи безстрастно да ме наблюдава, бавно преживяйки дъвка или пастила с кока. Онзи с микрофона трябваше да повтори името ми. Мина доста време, преди да се получи отговор. Бях доволен, че нямам пистолет, защото в противен случай неприятностите щяха да започнат още сега. Чувствах се като самотен глупак в страната на индианците. Помнех колко дълго — наистина много дълго — време успявах да заспя само след като изтощях съзнанието си с фантазирането на различни начини за убиване на Джони Виналди. Толкова много си бях представял изливащата му се кръв, изсипаните му вътрешности и разкъсаното му лице, че това се бе превърнало в нещо като сексуален стимулатор за мен. В един момент всичко бе избледняло, или поне така бях мислил досега. Защото сега стоях тук и сам не знаех как щях да постъпя след малко, но ставах все по-уверен, че колкото по-дълго ме карат да чакам, толкова по-неразумно нещо ще направя.

Накрая онзи с микрофона кимна на колегата си и порталът зад тях се отвори бавно и автоматично. Двамата едновременно ми направиха знак да вляза с рязко движение на картечните си пистолети. Реших, че са репетирали този момент пред огледало.

Къщата на Виналди бе боядисана в убит нюанс на пастелното жълто — цвят, който според него би следвало да демонстрира добър вкус. В действителност на мен ми приличаше на банан със странна форма, останал твърде дълго под слънцето. Пътят минаваше покрай огромно крило и извеждаше отзад до окъпан в топла светлина басейн. Над водната повърхност отекваше приглушеният смях на угодливи клакьори и на кокаинови курви. Стройни и със здрав слънчев тен, те седяха в шезлонги край басейна — всички състезаващи се за вниманието на Виналди, без някой от тях да подозира, че Виналди вярва само на себе си, на парите и на смъртта.

Когато стигнах до ниската вратичка в декоративната ограда, вече бяха привлякъл известно внимание. Двама мъже, които по някакъв необясним начин си приличаха, бръкнаха под шезлонгите си, извадиха пистолети и ги оставиха на масичките пред себе си, така че да се виждат. Две от платените красавици се вторачиха в мен и си прошепнаха нещо.

Тогава го видях.

Джони Виналди бе остарял по най-добрия начин — едва забележимо. Беше висок все същите метър и седемдесет и пет и имаше все същото слабо, жилаво като бич тяло. Златната верижка на врата му падаше красиво върху загорелите му гърди. Очите му бяха малки, черни и твърди. Той стана, загърна се в снежнобелия си халат и ми направи приканващ жест с ръка. Идеалният мъж, стегнат и очарователен. Страшно ми се прииска да го убия тук и веднага.

Отворих вратичката и стъпих на плочките около басейна. Две момичета все още си играеха на конче в плиткото, но почти всички останали гледаха към мен. Не можех да ги обвиня. Чувствах, че имам нужда да бъда наблюдаван.

Спрях на три крачки пред него. Погледна ме леко повдигнал едната си вежда. Пауза, през която се чуваше пляскането на водата в басейна. Имаше много неща, с които бих искал да наруша спокойствието — пукот от изстрели например, — но знаех, че нищо подобно няма да се случи. По-точно казано, надявах се да не се случи, защото нямах пистолет.

— Лейтенант Рендал — проговори той накрая. — Каква приятна изненада.

— Надявам се да не е така — изгледах го аз. — И не приемам „лейтенант“ като комплимент.

— Опитвам се да бъда официален — поясни той и леко наклони глава. — Обикновен знак на уважение.

— Глупости.

— Точно така — усмихна се той. — Е, както можете сам да се убедите, не-лейтенант Рендал, аз и моите приятели се опитваме да отдъхнем в тези трудни времена и да прекараме една приятна вечер край басейна. Да пийнем по глътка вино и може би да си отворим по някоя язва, за да дадем шанс на милите доктори да припечелят и те нещо. Понеже не изглеждате подходящо облечен, за да се присъедините към нас, кажете ми какво ви вълнува и го направете бързо, защото имам усещането, че то няма много да ме заинтересува.

— Мал Рейнолдс.

Виналди се намръщи. Или се опитваше да си спомни, или искаше да изглежда, че се опитва.

— Бившият ти партньор — изостави той официалния си тон. — И какво? Чувал съм, че продължава да живее навън при Портала, да върви към дъгата и да се вълнува от мъртви жени със съмнителна репутация.

— Мъртъв е.

— Е, не изпитвам злорадство да го чуя. Както знаеш, не храня лоши чувства към полицаите, когато те не ми пречат да си върша бизнеса, а сержант Рейнолдс беше толкова вглъбен в мъртвите, че не му оставаше време да създава проблеми на живите.

— Опитвал се е — възразих аз. — И двамата се опитвахме. Но ти успя да ме изхвърлиш през борда навреме.

— Аз, разбира се, нямам и най-малка представа за какво говориш.

Не можех да го докажа, но знаех, че той прекрасно разбира за какво му говоря, и ако не ми бяха прибрали пистолета, в този миг главата му щеше да бъде пръсната по жълтите му стени. Сигурно тази мисъл бе избила на лицето ми, защото едно от момчетата край басейна стана. Не се приближи, но ми даде да разбера, че следи с остър интерес развитието на разговора. Беше по-строен от останалите, стойката му беше заплашителна, а лицето му — познато.

— Джаз Гарсия, нали? — намигнах му аз, — Не ми казвай, че си спрял да мушкаш невръстни момиченца… или сега вече Джони ти ги доставя? — Една от жените в басейна погледна към нас. Не изглеждаше непълнолетна, но вероятно бе смаяна от мисълта, че е обслужвала изнасилвач. А може би бърках. Може би точно тази мисъл я възбуждаше допълнително. Чувствах се малък, глупав и наивен за тези мисли, но най-вече заради факта, че се намирах тук. Гарсия се озъби, но Виналди вдигна ръка и той остана на мястото си като добро момче.

— Господин Рендал отсъстваше — каза той с мек тон, все така леко наклонил глава на една страна. — Личи си, че е бил в лоша компания и е забравил, че сред нормалните хора е прието да се говори любезно. — Обърна се право срещу мен. — Нищо не знам за смъртта на Рейнолдс. Ако си дошъл да говориш за това, значи ми губиш времето повече, отколкото се опасявах.

— Някой го е премахнал. В началото реших, че е станало по грешка и че убийците са го сбъркали с мен.

Виналди сърдечно се засмя.

— Помислил си, че съм аз, така ли? Кажи ми, за какво да го правя? Ти си нищо. Не си заплаха за мен, ако изобщо някога си бил. Вече не си дори шибано ченге. Защо ще си прахосвам парите, за да те премахвам?

— Те не са дошли заради мен. Мал разследваше серия убийства — казах аз, следейки внимателно реакцията му на думите ми. — Който и да го е направил, сторили са го, за да го спрат.

— И кои са убитите?

— Пет жени. Убити по определен начин.

— Ние не убиваме жени, Рендал. Дори ти знаеш това.

— Лаверн Латоя и Луела Ричардсън.

Ако не го бях наблюдавал толкова внимателно, сигурно нямаше да забележа. Клепачът на Виналди едва доловимо потрепна. Той се обърна към бодигарда си.

— Джаз, ти чувал ли си за тях?

— Не — послушно отговори Джаз и заби твърдия си поглед в лицето ми.

Виналди отново се обърна към мен.

— Любопитно — обадих се аз. — Луела редовно се е появявала в клуб „Мръсник“ през последните две седмици… но може би тя наистина не е била от твоя тип. Предполагам, че е можела да чете. За Лаверн мисля, че е била една от танцьорките ти. Мога да проверя това по-нататък, но ти вече ми даде отговора си. Между другото, намерих сестра ѝ преди около час, изстиваща след свръхдоза рапт в опаковка от „Клизмата на съсела“. Ти продължаваш да пласираш рапт, нали, Джони? Питам се дали понякога не подхвърляш тук-там по някоя чиста доза, за да си сигурен, че никой няма да свърже името ти с някаква мъртва жена.

Виналди беше започнал да диша малко по-тежко.

— Махай се — заповяда ми той.

— Лаверн и Луела са били разчленени. Някой е изчовъркал очите им — невъзмутимо продължих аз. Едно от момичетата в басейна тихо ахна и сложи ръка върху устата си. — Звучи ли ти познато? — И тогава, без да се замисля, казах напосоки — просто първото нещо, което се материализира в главата ми: — Къде е жена ти? Тя не е ли част от компанията ви край басейна?

Вбесен, Виналди направи крачка към мен. Вените на шията му се бяха опънали като въжета.

— Тя е там, където иска на майната си да бъде, ако това изобщо ти влиза в работата.

— Хм, напуснали са те? На мен ми се струва унизително.

— Не по-унизително, отколкото ще бъде за твоите приятели, ако все още имаш такива, които ще трябва да те извадят от канализацията.

Помислих, че ще се нахвърли върху мен, но той се овладя със самоконтрол, на който аз не бих бил способен, пое тежко въздух и разтърси глава.

— Ти си един жалък нещастник, Рендал — каза той накрая. — Виждам в очите ти, че не си се надрусал, преди да се довлечеш тук, и предполагам, това те кара да си мислиш, че можеш да контролираш живота. Но за мен един човек, който наистина мисли така, никога няма да дойде тук, за да ми досажда. Не съм плащал никому, за да пречуква теб, Мал или когото и да било. Известни са ми по-добри начини да харча парите си. Ето за Сиобхан например — и той кимна към скъпо изглеждаща блондинка, изтегната в един от шезлонгите. От шията надолу тя бе олицетворение на представата на някой пластичен хирург за много влажен мъжки блян, но дългите часове, прекарани под глеморайзера7, бяха моделирали чертите на лицето ѝ така, че то изглеждаше като изваяно от лед. — Нейната издръжка ми струва достатъчно скъпо.

— Вярвам ти напълно — отговорих аз. — Сега си тръгвам. Но ще ти кажа нещо на раздяла: шевовете не издържат. — Обърнах се и се отправих към ниската вратичка. Нищо повече не можех да направя, поне тази нощ. Нямах пистолет, нямах план… нямах дори мозък.

Виналди остана като закован.

— Какво означава това?

— Трябва да се безпокоиш не само за убийствата, Джони. Долу са плъзнали слухове. Говори се, че контролът ти се изплъзва.

— Че какво ме интересува какво се говори долу?

— Какво наистина? — свих аз рамене и отворих вратичката. Погледнах назад за момент. Беше като жива картина: бандит, заобиколен от човешки… аксесоари. Двамата типове при масата се споглеждаха. Хората му отлично разбираха за какво говоря. Техният бос — също. Бях извървял половината път по пътеката, когато той извика зад гърба ми:

— Рендал! Миналото си е минало, ясно ли ти е? — Гласът отекна над грижливо окосените морави. — С него е свършено веднъж и завинаги!

Стигнах до портата, без повече да се обръщам. Нямаше смисъл: Виналди бе интелигентен мъж. Той прекрасно разбираше, че това е невъзможно.

Слязох на 72-ри с треперещи крака, но просто трябваше да го направя. Юмрукът ми още бе изтръпнал от дискусията с окото на полицая при асансьора, но петдесетте долара бяха обратно в джоба ми, правейки компания на пистолета. Чувствах се като че ли пропадах по спирала, без надежда някога да изпълзя нагоре. Беше същото като вечер след много бири, когато, от една страна, разбираш, че вече няма спиране, а от друга, знаеш, че онова, което ти предстои, е още по-лошо. Мисълта да купувам камион ми изглеждаше все по и по-смехотворна и вече ми се струваше, че идеята е била абсурдна още в самото начало.

72-ри беше жалка картина. Но той никога не е бил ослепителен. Беше си обикновено предградие, разпределено в множество коридори. В миналото тук бе имало хотели от веригата средна класа на „Мегамол“ и няколко малки магазина, но в останалата си част представляваше място за живеене. По времето, когато бях живял тук, хората все още се стараеха и се преструваха, че им е все едно дали живеят под или над стотния етаж. Това бе квартал на нископлатени служители: малко полицаи, малко старци бохеми и дори двама-трима учители. Нямаше градини, но сандъчетата до входните врати бяха засадени с борещи се за светлина цветя. Понякога — стига да успееш да забравиш, че не си на открито — не бе изключено да ти се стори, че се разхождаш през пролетта из тучни морави.

Е, вече не беше така. Излязох от асансьора и спрях, загледан в дългия коридор точно пред мен. Навремето един апартамент отляво изгоря. Сега изглеждаше като обитаем отново, но макар някой да се бе постарал да го позакърпи, пораженията още личаха. Мокетът беше с пет години по-мръсен, боята по стените изглеждаше като че ли по тях се бяха изпикали поне хиляда пияници, насмукали се с най-невероятни бълвочи. Повечето лампи по тавана все още светеха, но с някакво напрегнато съскане, като че ли си запазваха правото всеки момент да се откажат от непосилната си задача. Не се виждаха никакви сандъчета с цветя.

Подминах врати, зад които може би все още имаше хора, които познавах. Не почуках на нито една. Не знаех кое би било по-лошото: да открия, че всички са напуснали, или че още са тук. Завих в познатия страничен коридор, извеждащ до периферията. Макар и второстепенни, тези коридори бяха широки почти колкото главния и точно в това бе тайната на този етаж да изглежда така просторен. Сега обаче ми изглеждаше пуст.

Забелязвах някои промени, но нищо съществено, преди да завия на 31-ви и 5-и. Колкото по-надалеч отивах по 31-ви, толкова по-зле ставаше. Тук вече светеше само по една лампа на всеки три, при това с потрепваща призрачна светлина, от която коридорът не ставаше по-приветлив. С наближаване на периферията на етажа се увеличаваше броят отворени врати, които подминавах. Апартаментите зад тях бяха празни, мебелировката — отдавна изнесена. Самият живот се бе изнесъл от 72-ри етаж, а този ъгъл изглеждаше напълно забравен. И не защото бе по-занемарен, напротив — съвсем необяснимо той ми се струваше по-запазен от местата, все още обитавани на този етаж. Не се забелязваха и следи от вандализъм — просто тук вече не живееше никой.

На стотина крачки преди края осветлението на тавана се бе предало окончателно. Виждах накъде отивам само благодарение на слабата лунна светлина, проникваща през напукания прозорец във външната стена. Някаква буца в гърлото ми се надигна застрашително, а космите на тила ми настръхнаха. Чух едва доловим шум и се обърнах да погледна в отворената врата, покрай която минавах. Не видях никого, но ми се стори, че забелязвам да помръдват някакви сенки. Направих крачка навътре със сърце, готово да изхвръкне.

Едно изплашено момче се бе свило в тъмнината с широко отворени очи. Беше прилично облечено и не ми изглеждаше да е избягало от къщи. Някой бе вчесал косата му тази сутрин и се бе погрижил да е облечено в чисти дрехи, но от друга страна, то не трябваше да закъснява до толкова късно само навън.

— Моля те… — с треперещ глас каза то, — не ми прави нищо лошо.

— Няма — успокоих го аз. — Аз не причинявам зло на хората. — То ме погледна внимателно и като че ли се поотпусна. В стаята цареше почти непрогледен тъмносин мрак и то ми изглеждаше като купчина съзаклятничещи сенки, увенчани с малко, но интелигентно лице. — Какво правиш тук?

— Идвам понякога… да поседя. Искам да бъда смел. А ти защо си тук?

— Едно време живеех тук, в самия край — отговорих аз и запалих цигара.

Момчето недоумяващо ме изгледа.

— Защо? Тук наистина е страшно.

— Тогава не беше — казах му, но се замислих, че кварталът, в който навремето бях израсъл, сега наистина се бе превърнал в място, което можеше да постави момчешката смелост на изпитание. Направих усилие да се усмихна. — Значи децата идват тук, за да докажат, че не ги е страх, така ли?

— Не — каза то, — само аз. Баща ми… баща ми мисли, че мъжете трябва да са смели. Той не вярва, че аз съм смел, защото другите момчета все ме бият в училище.

— Знае ли, че идваш насам? — Момчето поклати отрицателно глава и аз пак се усмихнах. — Не му казвай. Запази го в тайна и така винаги ще знаеш за себе си нещо, за което той и не подозира. А след като той не знае всичко за теб, значи не може да бъде прав във всичко, което ти казва, нали така?

Момчето се замисли над думите ми, схвана логиката в тях и също ми се усмихна.

— Знаеш ли, тук наистина има духове — каза то с ентусиазъм. — Когато едно време тук живеели хора — преди две години, — понякога виждали един малък човек да ходи из коридорите. Ти вярваш ли в духове?

— Да — казах му и почувствах как вратът ми изстива.

— Има и още някой, който понякога идва тук. Не знам кой е. Аз се крия. Мъж, ама не толкова висок, колкото си ти. Отива до края и остава там известно време. След това си тръгва. — Изведнъж, с импулсивността на малките деца, то скочи на крака и каза: — Трябва да си вървя.

Мина покрай мен и ми подаде ръка. Раздрусах я развеселен. Миг по-късно вече го нямаше. Изтича в коридора и след малко топуркането на крачетата му заглъхна в далечината. Когато излязох от апартамента, от него нямаше и следа.

Отидох до края на коридора. Сърцето ми биеше бавно и силно. Погледнах вратата отляво. Беше затворена. От двете ѝ страни видях единствените сандъчета за цветя в тази част на етажа. Растенията, чиито имена без никакъв успех ми бяха набивани в главата години наред, отдавна бяха изсъхнали, просто се бяха стрили на прах до самата почва. Протегнах ръка и докоснах вратата до ключалката, там, където дървото, макар да беше напукано, все още изглеждаше ново, сякаш недокоснато от времето. Хванах дръжката и я натиснах.

Апартаментът беше тъмен, мракът бе по-гъст от онзи, който преди малко бях напуснал. Отдясно беше кухнята. Потърсих с ръка ключа в тъмнината, намерих го, щракнах го, но естествено не се случи нищо. На слабата светлина, проникваща през малкото квадратно прозорче в самия край, видях, че в кухнята все още има вещи. Тенджери до умивалника, три чинии до печката, ножове по плота и на пода. Натюрморт и тишина. Извърнах се, преди да съм забелязал повече подробности.

Останах за малко в банята, загледан в отражението си в огледалото. Тук беше почти непрогледно тъмно, но аз бях доволен. Не исках да виждам колко много или колко малко съм се променил.

Дневната. Лавици от едната страна: книги за готвене и градинарство, натрупани до евтини романи с меки корици и учебници по съдебна медицина. Другата стена, представляваща почти изцяло прозорец, беше нашата гордост. Можехме да живеем и няколко етажа по-високо, но предпочетохме да останем на 72-ри, защото само тук можехме да си позволим да наемем външен апартамент. Харесваше ми да си мисля, че Анжела ще може да вижда нещо повече от Ню Ричмънд, а в ясен ден погледът ѝ ще стига до планините. Само че тази нощ ми беше трудно да различа дори облаците навън, защото стъклото на прозореца — както впрочем повечето стени и мокетът — беше изплескано със засъхналата кръв на моята съпруга и моята дъщеря.

Не влязох в спалнята. Опрях гръб в стената и бавно се плъзнах надолу. Седнах и обхванах коленете си с ръце.

Бях се прибрал в девет, както обикновено закъснявайки за вечеря. И пак както обикновено, макар и в тези ужасни последни дни, Хена бе сготвила и в кухнята миришеше на нещо вкусно. Натъпкан с рапт до козирката, бях нахълтал в апартамента и бях възприел миризмата като цвят — необичаен тъмночервен нюанс. На всичко отгоре бях пиян и се бях отбил, решен да не се бавя повече от десетина минути, макар Хена да не знаеше за намерението ми. Случаят Виналди най-сетне се бе помръднал от мъртвата точка и възнамерявах да се върна на работа веднага щом изпълнех възможно най-формално задълженията си на съпруг и баща, както бях започнал да правя напоследък.

В апартамента беше тихо, което ме изненада. В девет беше любимата програма на Анжела — някакъв анимационен сериал за глупава котка. Въпреки ступора, в който се намирах, тишината ме накара да поспра за няколко секунди, преди да вляза намръщен в дневната.

В първия момент си помислих, че раптът е освободил цялата си сила в мозъка ми точно сега и че червената миризма от кухнята е проникнала в стаята, заливайки всичко. В следващия разбрах, че не е така, и изкрещях толкова силно, че гърлото ми се оказа неспособно да изтръгне звук.

Анжела и половината Хена бяха в стаята. Анжела бе разчленена: всеки неин крайник бе отсечен от тялото ѝ и натрошен на ситно. Кожата на лицето ѝ беше одрана и беше залепена на екрана със засъхващата кръв. Първоначално не видях къде е главата ѝ. Торсът на жена ми беше поставен прав в любимото ѝ кресло, а вътрешностите ѝ се бяха изсипали от отсечения край. Долната ѝ половина беше на леглото в спалнята, положена с широко разтворени крака. Главата ѝ бе хвърлена в кошчето за боклук, заедно с тази на Анжела. Не можах да намеря очите на Анжела.

Видях тези неща и следващият ми спомен е от две седмици по-късно. Намерили ме в изоставен склад на 12-и етаж. Бил съм облечен все в същите дрехи и не съм успял да разпозная онази, която ме открила, въпреки че я познавах много добре. За това време бях успял да се превърна от умерено пристрастен към рапта наркоман в същество, чийто организъм не може да оцелее без него. Не ме бяха заподозрели в убийствата, но се бях простил с работата си. Последният факт ми беше абсолютно безразличен, понеже почти бях успял да забравя, че съм имал работа. Пет години по-късно продължавах да нямам ни най-малка представа какво се е случило с мен през това време и не желаех да знам, точно както не исках да мисля, че съм се оказал способен да се обърна и да изляза от апартамента си онази нощ, изоставяйки телата на двете най-любими за мен същества.

Знаех, че някъде в Ню Ричмънд има снимки — вероятно полароидни, — направени от убиеца като доказателство, че е свършил работата си, за да му бъде изплатен хонорарът. Вярвах, че току-що съм разговарял с човека, платил за тези снимки — същия, когото никой в полицията не искаше да арестува. Истинските тела отдавна бяха изнесени и унищожени, така че сега бяха останали само кървавите петна по пода, креслото и вероятно леглото.

Но всичко останало си беше тук, включително кръвта по прозореца и по екрана на телевизора. Седях, без да имам сили да помръдна, гледах безмълвно тези неща и се вслушвах напрегнато в тъмнината за… смеха на Анжела и въздишките на Хена. Не чувах нищо, така че след малко бръкнах в джоба си, извадих изгарящото кожата ми пликче и инжектирах съдържанието му в ръката си.