Въведение (Skeleton Crew)

3

Надявам се тази книга да ти хареса, Постоянни Читателю. Подозирам, че няма да ти хареса така, както би ти харесал един роман, защото повечето от вас са забравили истинската наслада, която носи разказът. Четенето на един хубав дълъг роман е като продължителна и щастлива любовна връзка. Спомням си как, докато пишех „Пълзящо шоу“, пътувах от Мейн до Питсбърг, най-често с кола, защото освен страха ми от летенето със самолет се бе появила и стачката на авиодиспечерите и впоследствие господин Рейгън уволни стачкуващите (явно Рейгън е ревностен защитник на профсъюзите, ако тези профсъюзи са в Полша). Имах на звукозапис, върху осем касети, романа „Птиците умират сами“ на Колин МакКълоу и в продължение на пет седмици не просто бях в любовна връзка с този роман, аз се чувствах женен за него (любимата ми част бе, когато злата старица се разлага и от нея плъзват червеи след около шестнадесет часа).

Разказът е съвсем друго нещо — разказът е като бърза целувка на непознат в мрака. Разбира се това не е като любовна история или брак, но целувките могат да са сладки, а краткостта им само увеличава тяхната привлекателност.

С годините, писането на разкази не стана по-леко за мен. Стана по-трудно. От една страна се скъси времето за писане. Те все искат да се раздуят, това от друга страна (аз имам истински проблеми с раздуването — пиша така, както дебеланите пазят диета). Става все по-трудно да намеря гласа, който да ги разкаже — много често Човекът-Аз просто изчезва.

Работата е да не се откаже човек, поне аз така мисля. По-добре е да продължиш да се целуваш и да получиш няколко плесници, отколкото да се откажеш въобще.