Стивън КингВъведение (Skeleton Crew)

На Артър и Джойс Грийн

Почакай… само няколко минути. Искам да поговоря с теб… и тогава ще те целуна. Почакай…

1

Тук ви предлагам няколко разказа, ако проявявате интерес. Те покриват дълъг период от живота ми. Най-старият „Онази с косата“, бе написан, когато бях на осемнадесет години. Предното лято бях тръгнал в колежа. Идеята ми дойде в главата в задния двор на къщата ни в Уест Даръм, Мейн, играехме баскетбол с брат ми и когато чета разказа, ми става малко тъжно за онези времена. Най-новият, „Балада за гъвкавия куршум“, бе завършен през ноември 1983. Това е период от осемнадесет години и сигурно не изглежда чак толкова дълъг в сравнение с такива дълги и богати писателски кариери като тези на Грейъм Грийн, Съмърсет Моъм, Марк Твен и Еудора Уелти, но определено е по-дълъг от времето на Стивън Крейн и приблизително толкова, колкото е била цялата кариера на Х. П. Лавкрафт.

Един мой приятел ме попита преди година-две защо си правя този труд. Той изтъкна, че романите ми носят много добри пари, докато разказите са на загуба.

— Как изчисли, че е така? — попитах аз.

Той почука с пръст по най-новия (за тогава) брой на „Плейбой“, откъдето бе тръгнал разговорът. В него беше публикуван един мой разказ („Компютърът на боговете“, ще го намерите някъде тук) и аз му го бях показал с нещо, което считах, че е законна гордост.

— Добре, ще ти докажа — каза той, — ако нямаш нищо против да ми кажеш колко ти платиха за това нещо.

— Не, нямам. — казах аз. — Получих две хиляди долара. Не е съвсем нищо, Уайът.

(Всъщност той не се казва Уайът, но не бих искал да го поставя в неудобно положение).

— Не, не си получил две хиляди — каза Уайът.

— Не съм ли? Ти да не си проверявал сметката ми в банката?

— Не, но зная, че си получил хиляда и осемстотин, защото агентът ти взема десет процента.

— Напълно си прав — казах аз. — Той си ги е заслужил. Той ме уреди за „Плейбой“. Винаги съм искал да публикувам разказ в „Плейбой“. Значи са били хиляда и осемстотин, а не две хиляди. Голяма работа.

— Не, получил си 1710 $.

— Какво?

— Е, нали ми каза, че твоят менажер получава пет процента от чистата печалба?

— Е, да — хиляда и осемстотин без деветдесет. Все пак си мисля, че 1710 $ не е чак толкова лошо за…

— Само дето не е толкова — продължи садистът. — В действителност това са нещастни 855 $.

— Какво?

— Да не искаш да ми кажеш, че не си в категорията, която плаща петдесет процента данъци, Стийви?

Мълчах. Той знаеше, че съм в тази категория.

— А в крайна сметка това са само 769,50 $, нали?

Кимнах с неохота. Мейн е щат, в който има данък общ доход от десет процента за всички жители, които попадат в моята категория и тези проценти трябва да се плащат на щата. Десет процента от 855 $ всъщност са 85,50 $.

— За колко време написа този разказ? — настоя Уайът.

— Около седмица — казах аз начумерено. Всъщност по-скоро две седмици, като се имат пред вид преработките, но нямах намерение да казвам това на Уайът.

— Значи през въпросната седмица си заработил 769,50 $ — каза той. — Знаеш ли колко печели седмично един водопроводчик в Ню Йорк, Стийви?

— Не — казах аз. Не обичам хората, които ми казват Стийви. — Пък и ти не знаеш.

— Разбира се, че знам — каза той. — Около 769,50 $, след като си платят данъците. Така, че доколкото аз мога да се ориентирам, ти си на чиста загуба. — Той се засмя гръмогласно и ме попита дали има още бира в хладилника. Казах му, че няма.

Смятам да изпратя на Уайът екземпляр от тази книга, заедно с едно малко писъмце. В него ще напиша: Няма да и кажа колко ми платиха за тази книга, но ще ти кажа това, Уайът, че като цяло „Компютърът на боговете“ ми донесе малко повече от две хиляди и триста долара, без дори да броим онези 769,50 $, които толкова те разсмяха, когато бяхме в къщата ми на езерото. Ще подпиша писъмцето Стийви и ще добавя Р.S.: Всъщност онази вечер имаше още бира в хладилника и аз сам си я допих, когато ти си отиде. Смятам така да му дам да разбере.

Загрузка...