Вещерът

старофренски.

Никола Фламел стоеше пред огледалото и внимателно бръснеше тридневната

четина по бузите си. Погледна към отражението на жена си.

– Ти току-що ме върна от мъртвите. Ще повярвам на всичко, което ми кажеш.

Пернел седна на края на леглото, което бе толкова високо, че краката £ увиснаха

над пода.

– Появиха се трима Древни и един безсмъртен. Единият има превръзка на окото –

добави тя многозначително.

Никола се ухили.

– Один. Дошъл е да търси Дий. Кой още?

– Едно странно на вид момиче. Трудно ми беше да видя лицето £, но изглеждаше

болна, на черни и бели петна...

– Звучи ми като Хел – прошепна Никола. – Один и Хел заедно. Дий здравата го е

загазил. Кой още?

– Един едър Древен в кожено яке. Никога през живота си не съм го виждала. Но в

мига, щом зърна Прометей, му се нахвърли с къс меч.

Никола се усмихна.

– Това може да е всеки – Прометей има много врагове, макар че малцина от тях

са още живи – добави той. – Ами безсмъртният?

– Не съм сигурна, но лицето му ми е смътно познато. – Пернел се намръщи,

мъчейки се да си спомни. – Индианец. Но не е твоят приятел Джеронимо – рече тя

бързо.

– Не съм си го и помислял – каза Никола, като избърса пяната за бръснене от

брадичката си. – Той никога не би се появил тук в компанията на Тъмни древни. –

Обърна се към жена си и разпери ръце. – Е, как изглеждам?

– Стар. – Пернел скочи от леглото и прегърна здраво съпруга си. Пръстите £

погалиха бръчките по челото му. – Дори бръчките ти имат бръчки.

– Е, все пак съм на шестстотин седемдесет и седем години...

– На шестстотин седемдесет и шест – поправи го тя. – Има още три месеца до

рождения... – започна да казва, но после млъкна. И двамата знаеха, че няма да

доживеят до следващия му рожден ден. Пернел се извърна бързо, за да не може

Никола да види сълзите в очите £, и посочи към купчината дрехи в края на леглото.

– Родителите на близнаците използват тази стая, когато са в града. Тези дрехи са

на баща им. Може да са ти малко големички, но поне са чисти.

– Какво стана с джинсите и тениската ми? – попита Никола.

– Безнадеждно съсипани са. – Пернел приседна на края на леглото и загледа как

съпругът £ се облича. – Един ден, Никола, имам те само за един ден.

– Много неща могат да се случат за един ден – каза той тихо, докато си слагаше

една бежова риза. Яката £ бе прекалено широка, а ръкавите стигаха до върховете

на пръстите му. Пернел ги нави, докато той закопчаваше ризата, а после взе

нефритения скарабей от масичката до леглото. Беше го вързала на кожена връв и

Никола наведе глава, за да може да го окачи на врата му. Тя притисна с длан

скарабея към тялото му. Никола постави своята длан върху нейната. Аурите им

запращяха в зелено и бяло и стаята се изпълни с острия аромат на мента.

– Благодаря ти – каза той простичко.

– За какво? – попита тя.

– Че ми даде още един ден.

– Не го направих заради теб – каза Пернел с усмивка. – Причините ми бяха

съвсем егоистични.

Той повдигна вежди в безмълвен въпрос.

– Направих го заради себе си. Не исках да живея и един ден без теб.

– Все още не сме мъртви – напомни £ той. После я хвана за ръцете. – Хайде, да

вървим да видим какво са намислили Древните. Долу е подозрително тихо.

– Това е, защото всички са в ужас от Цагаглалал. Знаят коя е. – Пернел помълча

за момент, после се поправи. – Знаят какво е.

Глава тридесет и девета

– Време е за шоу – промърмори Били Хлапето. Потупа Джош по рамото и посочи

към моста „Голдън Гейт“.

Момчето бе приседнало на един нисък камък на западния бряг на Алкатраз и

гледаше едно дълго V върху водната повърхност, което се приближаваше към

острова. Вълната се разби в камъните по брега и във въздуха полетя бяла пяна.

От водата изскочи зеленикаво-черно змиевидно пипало и се размаха за миг, преди

да падне върху сушата. Запълзя потръпвайки по пясъка и камъните, а после

стотиците малки смукала от долната му част се прилепиха към една скала. Появи

се второ пипало, след него – трето и четвърто. Джош преглътна тежко и потрепери.

– Змии.

– Изглеждаш ми малко позеленял – рече Били Хлапето, като приклекна до него.

Джош кимна към пипалата.

– Приличат на змии. А аз наистина мразя змии.

– Аз също никога не съм си падал по тях – призна Били. – На младини ме ухапа

една гърмяща змия. Целият се подух и щях да умра, ако Черния ястреб не ми бе

помогнал.

– Ако зависеше от мен – каза бързо Джош, – на света нямаше да има никакви

змии.

– Напълно те разбирам.

Джош потрепери. Макар че бе юни, откъм залива духаше остър вятър, а водните

капчици, пръскащи по лицето му, бяха ледени. Той обаче знаеше, че му е студено

не само заради времето. Във въздуха витаеше почти осезаемо зло. Древно зло.

– Някога срещал ли си този Не... Нер...

– Нерей – каза Били.

– Срещал ли си го по-рано?

– Чувал съм за него, но до днес не го бях срещал. Всъщност не съм имал много

вземане-даване с който и да било Древен или Потомък в Запада. Дий и Макиавели

са първите наистина стари европейски безсмъртни, с които се запознах. – Той

отметна няколко дълги черни кичура от лицето си. – Гледам си моята работа и

изпълнявам задачи за господаря си Кетцалкоатъл. Тичам по разни поръчки и му

служа като телохранител при редките му пътувания до града. Ходил съм в някои от

близките Сенкоцарства с Вирджиния, за да търся приключения, но повечето от тях

бяха близки копия на нашия свят и рядко попадахме на чудовища. – Той посочи с

палец назад към затвора. – Никога не съм виждал твари като тези.

– Ето го, идва – промълви Джош. Повърхността на водата се накъдри и той се

стегна, очаквайки някакво змиевидно чудовище с пипала. Вместо това от вълните

се подаде изненадващо нормална мъжка глава с гъста къдрава коса, полепнала по

черепа. Лицето бе широко, с изпъкнали скули и яка челюст, покрита с гъста брада,

която бе усукана в два стегнати кичура с вплетени в тях водорасли.

– Морския старец – прошепна Били. – Древен.

– На мен ми изглежда съвсем нормален – започна Джош, но тогава Нерей се

надигна и момчето видя, че долната половина на тялото му се състоеше от осем

октоподски пипала. Само че нещо не изглеждаше наред. Три от огромните

израстъци завършваха с разкъсани чуканчета, а по средата на челото му имаше

грозно петно от изгорена плът, покрита с мехури. Древния носеше елек, изплетен от

кафяви и зелени водорасли, а на гърба му бе привързан каменен тризъбец. Джош

се закашля, а Били изтри насълзените си очи – чистият солен въздух се бе

изпълнил с вонята на отдавна умряла гниеща риба и гранясала китова мас.

– Нерей – извика Дий, крачейки към водата. – Време беше. Чакахме те.

Морския старец опря човешките си ръце на скалата и се усмихна на Дий,

показвайки уста, пълна с малки заострени зъби.

– Самозабравяш се, човеко. Аз не съм твой подчинен. – Гласът му бе лепкав и

бълбукащ. – Освен това съм гладен – добави той.

– Това е празна заплаха и ти го знаеш – сопна се Дий.

Нерей не му обърна внимание.

– Я, какво имаме тук... – Древния вдигна поглед към Макиавели и Били, после към

Вирджиния и накрая към Джош. – Безсмъртни и един Златен, дошъл да сложи края

на света. Както бе предречено във Времето преди времето. – Той се вгледа в

Джош и аурата на момчето лумна, за да образува защитна ризница около тялото

му. – А ти... ти си същият, какъвто те помня – каза той.

Джош направи опит да се изсмее.

– Никога през живота си не съм ви виждал, господине.

– Сигурен ли си? – попита Нерей.

– Убеден съм, че щях да помня – каза Джош, доволен, че гласът му не трепери

прекалено силно.

– Казаха ми, че ще изпълняваш моите нареждания – прекъсна ги Дий.

Нерей го пренебрегна и вместо това се обърна към Макиавели.

– Време ли е?

Италианецът кимна.

– Време е. Водиш ли го?

– Водя го. – Морския старец премести поглед от Макиавели към Дий, а после пак

към италианеца. – Кой иска да контролира Лотан?

– Аз – каза бързо Дий и пристъпи напред.

– Разбира се, че искаш – избълбука Нерей. Едно пипало се отлепи от скалата и се

стрелна да се увие около китката на Магьосника, след което го дръпна напред.

Безсмъртният нямаше време дори да извика. Вирджиния се хвърли напред с

флейтата в ръка, но един поглед на Нерей я възпря. – Не бъди глупава. Ако го

исках мъртъв, щях да го отмъкна от тази скала и да нахраня с него дъщерите си. –

Зад него дузина зеленокоси нереиди се подадоха от водата, отворили усти, за да

покажат острите си като на пирани зъби. – Между другото, двамата с теб ще си

уредим сметките за онова, което стори одеве. Аз съм много привързан към

семейството си.

– Не си първият Древен, който ме заплашва. – От жестоката усмивка лицето на

Вирджиния Деър погрозня. – А ти знаеш какво се случи с предишния.

Миризмата на гниеща риба се усили. Били и Джош се закашляха и се дръпнаха

назад. Вирджиния отметна глава и вдиша дълбоко.

– Ах, как обичам миризмата на страх.

Нерей се обърна пак към Дий.

– Имам малък подарък за теб – каза той и сложи в дланта му нещо, което

приличаше на дребно яйце, покрито със синкави жилки. После сви пръстите на

доктора върху него и едно от пипалата му се уви около юмрука на английския

безсмъртен, за да го затвори здраво. – Каквото и да правиш – рече Нерей, – не

бива да отваряш ръката си. После стисна силно и се чу отчетливият звук на пукаща

черупка.

– Защо? – попита Дий. А после ахна и очите му се изцъклиха от болка.

– О, да – избълбука пак Нерей, показвайки зъбите си в свирепа усмивка, –

изглежда, Лотан те хапе.

Дий потрепери, но не каза нищо, впил сивите си очи в лицето на Древния.

– Смел си, това ти го признавам – рече Нерей и усмивката му се разшири още

повече. – Казват, че ухапването на Лотан било по-болезнено от ужилване на

скорпион.

Докторът бе пребледнял като мъртвец, с широко ококорени очи. Капки жълта пот

избиха на челото му и въздухът завоня на сяра.

– Мислех... – изрече той през стиснати зъби. – Мислех, че ще е по-голям.

Били погледна към Джош и му намигна.

– И аз така си мислех.

– Ще бъде – изсмя се Нерей. – Само трябва първо да се нахрани с малко кръв. –

Вече цялото тяло на Дий потръпваше бясно. Той се опита да освободи лявата си

ръка, но още едно от пипалата на Нерей се бе увило около предмишницата му. –

След като вкуси от кръвта ти, той ще бъде обвързан с теб. Ще можеш да го

контролираш. Но трябва да действаш бързо. Лотан е като еднодневките; има много

кратък живот. Ще разполагаш с не повече от три-четири часа, преди да умре. –

Пипалата на Древния пуснаха ръцете на Дий и той добави: – Това обаче би

трябвало да е достатъчно, за да започне разрушението на човешкия град.

Джош видя как Морския старец пропълзя обратно по камъните и се плъзна в

хладните зелени води на залива. Около него се подадоха женски глави със

стелеща се като водорасли зелена коса. Древния се обърна назад и впи поглед в

момчето. Намръщи се, сякаш се опитваше да си спомни нещо, но после поклати

глава и се потопи във водата. Една по една нереидите също изчезнаха.

Вирджиния Деър се втурна напред и хвана олюляващия се Дий. Кожата на

Магьосника бе пепелява; лявата му длан все още бе здраво стисната, но измежду

пръстите му се процеждаше кръв и те бяха посинели.

– Помогнете ми! – извика Вирджиния.

Били мина по камъните и подхвана Дий през кръста, за да го задържи прав.

– Държа го.

– Да го преместим горе на скалите – каза Вирджиния.

– Не! – изрева Макиавели. – Чакайте. – Той си проправи път между хлъзгавите

камъни и застана пред Дий. – Джош, ела да ми помогнеш.

Без да се замисли, Джош слезе по камъните и застана до италианеца.

– Гледай внимателно – каза Макиавели. Вдигна ръце и около дланите му се

образуваха две метални ръкавици. – Можеш ли да повториш това?

– Лесна работа. – Джош протегна ръце и соленият въздух се изпълни с цитрусов

аромат. Върху пръстите му изникнаха златни ръкавици.

– Хвани ръката му – нареди Макиавели – и не го пускай, каквото и да става. – Той

погледна към Вирджиния и Били, които стояха от двете страни на олюляващия се

Магьосник. – Готови ли сте?

Двамата безсмъртни се спогледаха и кимнаха.

– Джош?

Момчето също кимна, хвана лявата ръка на Дий и я изпъна напред. Сярната аура

на Магьосника засъска и запращя на мястото, където златните ръкавици докоснаха

плътта му, но ароматът на портокали бе по-силен от вонята на развалени яйца.

Макиавели обърна ръката на Дий с дланта нагоре и внимателно разтвори пръстите

му. В шепата му лежаха останките от счупената черупка, а между парченцата

стоеше Лотан.

– Прилича на гущерче – каза Джош, привеждайки се да го види по-добре.

Създанието бе миниатюрно, не повече от два-три сантиметра на дължина, с четири

крака, зелена кожа и дълги хоризонтални линии по тялото. – Като изключим главите

– добави той. От тялото на Лотан растяха седем еднакви глави върху къси шии.

Всички те бяха впили малките си кръгли усти в плътта на Дий и смучеха шумно

кръвта му.

– Ако не знаех как стоят нещата – каза тихо Били Хлапето, – щях да реша, че

Морския старец си прави някаква шега с нас. – Той кимна към дребното

гущероподобно създание. – Няма да вдъхнем кой знае какъв ужас с това.

– О, Били – каза простичко Вирджиния. – Какво правиш, когато искаш нещо да

порасне?

Американецът я изгледа неразбиращо и сви рамене.

Вирджиния поклати глава, явно разочарована, че той не знае отговора.

– Просто добавяш вода.

Създанието вдигна седемте си мънички главици, когато Макиавели внимателно го

отдели от окървавената длан на Дий. Замята се диво, заврещя като новородено

котенце и главите му се нахвърлиха да хапят ръцете на италианеца, стържейки с

острите си зъбки по твърдите му аурални ръкавици.

– Мръсна гадинка – промърмори Макиавели. Държейки Лотан в протегнатата си

ръка, безсмъртният го пусна в локва вода, събрана между камъните в краката му.

– А сега какво? – попита Били.

– Сега ще бягаме – каза Макиавели.

Глава четиридесета

Маретю и Атон тичаха в тесен тунел. Стените бяха от полирано черно стъкло, а по

тях имаше гравирани надписи на хиляда мъртви езика, които се виеха и

криволичеха в непрестанно движещи се редове и колони. Сияещата кука на

Маретю хвърляше танцуващи сенки върху думите.

– Кажи ми нещо – рече Атон. Гласът му отекна леко в стените на тунела.

Маретю вдигна куката си и бледозелена светлина обля тясното лице на Древния.

– Какво?

– Защо го правиш? – попита Атон.

Сините очи на Маретю се разшириха от изненада.

– Та нима имам избор?

– Всеки има избор.

Мъжът с куката поклати глава.

– Не съм сигурен. Моят живот е бил предопределен хилядолетия преди да се

родя. Понякога си мисля, че съм само един актьор, който играе роля.

Тунелът свърши в просторна подземна пещера. В мрака капеше вода и въздухът

бе свеж и чист. Атон се обърна към Маретю.

– Може и да си актьор, но си приел ролята си. Също толкова лесно би могъл да

откажеш и да си тръгнеш.

Маретю поклати глава.

– Ако знаеше цялата история, щеше да разбереш, че е невъзможно. Ако не бях

изпълнил своята роля, светът щеше да е съвсем различно място.

Древния посегна и докосна куката, заемаща мястото на лявата ръка на Маретю.

Тя заискри и запука, и грейна още по-ярко.

– Не си роден с това.

– Не съм.

– Как загуби ръката си?

– По собствен избор – каза Маретю и гласът му стана по-твърд. – Трябваше да

платя тази цена и я платих с радост.

Атон кимна.

– Всичко си има цена. Това го разбирам.

– А разбираш ли цената, която ще ти се наложи да платиш, задето ме пускаш да

избягам?

Устните на Атон се извиха в усмивка.

– Анубис и Бастет ще използват това като така нужния им повод да започнат

действия против мен. Изида и Озирис ще съберат Съвета на Древните, за да ме

обявят за негоден да управлявам и вероятно да ме хвърлят във вулкана. – Той

плесна силно с ръце и вълна от трепкаща светлина пробяга през пещерата. После

плесна още веднъж и всичко бавно се огря в топла млечнобяла светлина. –

Гъбичките по стените са чувствителни към звук – обясни Атон.

По средата на пещерата имаше езеро. Черните му води, нашарени с бели

петънца, се плискаха на бавни и дълги вълни. На брега на езерото стоеше

кристална вимана. Бе почти напълно прозрачна и се виждаше само заради

отразяващата се в нея бяла светлина.

– Вземи я – каза Атон. – Намерих я запазена в леден блок на едно полярно плато.

Вероятно е най-старата съществуваща вимана и макар да изглежда крехка, е

практически неунищожима.

Изведнъж в тунела зад тях отекнаха викове и гъбичките запулсираха и затрепкаха

в ритъм с тях.

– Те идват. Хайде, върви и направи онова, което трябва.

– Ти можеш да дойдеш с мен – каза изведнъж Маретю.

– Виманата ще издържи само един. Освен това, не ми ли каза, че всичко си има

цена?

Шумът от тичащи стъпки бе по-близък, дрънченето на метал и брони отекваше в

стените.

Маретю протегна дясната си ръка и Атон я пое.

– Ще ти кажа нещо – рече мъжът с куката. – Двамата с теб пак ще се срещнем,

на друго място и в друго време.

– Знаеш ли го със сигурност?

– Знам го.

– Защото си видял бъдещето?

– Защото съм бил там.

Анубис и неговите анпу се изсипаха от тунела точно когато кристалната вимана се

издигна във въздуха. Тя се плъзгаше безшумно и в нея ясно се виждаше

едноръкият. Той вдигна куката си в златен поздрав. Атон също вдигна ръка в

отговор, а после корабът се гмурна рязко в езерото и изчезна.

– Какво направи, братко? – изръмжа Анубис. – Ти ни предаде.

– Направих каквото е нужно, за да спася света.

– Оковете го – заповяда Анубис. Погледна към брат си и вдървеното му лице

успя да се сгърчи в изражение на ярост. – Уарлога – процеди той.

Древния кимна в знак на съгласие.

– Атон Вещера. Добре звучи, не смяташ ли?

Глава четиридесет и първа

Софи Нюман стоеше в градината до барбекюто и гледаше как Прометей пече

наденички. Едрият Древен се бе ухилил и си подсвиркваше.

– Какво толкова смешно има? – попита тя.

– Трябваше да видиш изражението на Марс – каза Прометей.

– Значи вие с него сте били – или сте – врагове? – попита тя и още докато

задаваше въпроса, в главата £ затанцуваха образи.

... Марс Ултор и Прометей стоят , опрели гърбове , срещу орда от змиеглави

воини.

... Прометей , с ранения Марс на гърба си , скача от един мост в бушуваща

река...

... Марс хваща назъбена стрела във въздуха , на косъм от гърлото на

Прометей...

– Сега, може би. Някога бяхме приятели, по-близки и от братя.

– И какво стана?

– Той полудя – рече тъжно Прометей. – Или по-скоро меча, който носеше, го

подлуди. Същия меч, който брат ти носи сега.

Софи погледна през градината към едрия мъж в коженото яке, който седеше и

пиеше розова лимонада през сламка.

– Не ми изглежда луд.

– Не, в момента не.

– Защо те нападна?

– Сложно е за обясняване – рече Прометей и отскочи назад, когато горещата

мазнина го опръска.

Софи погледна към наденичките и цвърчащите хамбургери, но стомахът £ се

разбунтува и тя бързо отклони поглед. Откакто бе Пробудена, изпитваше

отвращение към месото.

– Колко сложно?

– Ами Марс се ожени за сестра ми Зефания, което ни направи сродници. Но когато

мечът го подлуди, аз помогнах на сестра си да го хване и да го затвори в черупка

от собствената му втвърдена аура. Тя го скри дълбоко под земята и през вековете

над него се образува град Париж.

– Софи? – Леля Агнес се бе появила от кухнята с един поднос.

– Само минутка, лельо...

– Веднага, Софи – настоя Цагаглалал.

– Извини ме – каза Софи и прекоси двора.

Цагаглалал £ връчи подноса, върху който имаше нарязано суши.

– Ще ми помогнеш ли да разнеса това? Гостите ни сигурно умират от глад.

– Лельо Агнес... Цагаглалал – каза Софи. Беше напълно объркана. – Какво

правим?

– Храним гостите си – каза старицата с усмивка.

– Но те са смъртни врагове.

– Обаче знаят, че трябва да оставят враждите си настрана в мое присъствие –

отвърна тя. – Такава е традицията. – Ъгълчетата на очите на старата жена се

присвиха весело. – Всичко е както трябва да бъде. Просто ми помогни да раздам

храната, а после ще изчакаме Никола и Пернел да се присъединят към нас.

Софи последва Цагаглалал през двора до Марс Ултор, който се подпираше на

нисък каменен зид. Щом Древния видя старицата да се приближава, се изправи и

остави лимонадата си.

– Господарке Цагаглалал – каза той и се поклони ниско. Изведнъж сините му очи

се изпълниха със сълзи. – Мислех, че никога повече няма да те видя.

Старицата посегна и притисна длан към бузата му.

– Марс, стари приятелю. Радвам се да те видя. Изглеждаш добре. Отслабнал си.

Много ти отива. Как е Зефания?

Марс кимна.

– Добре е, мисля – рече той предпазливо. – Ние... не говорихме много. Тя ми

обясни какво трябва да направя, а аз я изслушах. – Марс млъкна и се усмихна на

себе си. – Също като едно време. После тя ме прати да намеря Дий, но ми каза

първо да дойда при теб. Каза, че си имала нещо за мен.

Цагаглалал кимна.

– Така е. Ще ти го дам след малко, но първо искам да се запознаеш...

– Вече се познаваме – прекъсна я студено Софи. Помнеше създанието от

парижките катакомби. – Марс Ултор, който е бил също така Арес, Нергал и

Уицилопочтли. – Тя погледна към Цагаглалал. – Той Пробуди Джош в Париж.

Старицата я потупа по ръката.

– Знам. Софи, не съди за него по спомените на Вещицата или по онова, което е

бил принуден да стори в Париж. При потъването на Дану Талис, Марс остана там

до самия край и отведе хиляди човешки роби в безопасност. Беше един от

последните, които напуснаха острова.

Софи погледна отново Марс.

– Вещицата те помни като чудовище.

– Вярно е. Такъв бях. Но Кларент ме беше отровил – каза Марс. – Той промени

природата ми. А сега е в ръцете на твоя брат-близнак. Ако не му го вземеш, ще

промени и него.

– Ще му го взема – каза простичко Софи, а после гласът £ затрепери. – Знам

къде е.

– Той е на Алкатраз. Двамата с него сме свързани, нали помниш? – Марс отметна

глава назад и затвори очи. Ноздрите му се издуха, докато вдишваше дълбоко. –

Мога да го помириша, както и другите с него: Дий и Макиавели, една безсмъртна,

която мирише на градински чай...

– Това трябва да е Вирджиния Деър – рече Цагаглалал.

Един по един Один, Хел и Черния ястреб минаха през двора и се събраха около

Марс, докато той говореше.

– ...и още един – млад мъж, който мирише на червен пипер – продължи той.

– Това трябва да е моят приятел, Били Хлапето – обади се Черния ястреб.

– Сигурен ли си, че Магьосника е на острова? – попита дрезгаво Один, изричайки

с усилие всяка дума.

– Сигурен съм. – Марс вдиша отново. – Има и още един. – Лицето му се изкриви

от отвращение. – А, това е смрадта на Нерей.

Прометей тръгна от барбекюто към тях, понесъл две чинии – едната отрупана с

хамбургери, а другата пълна с малки наденички, набодени на клечки за зъби.

Софи видя как Марс се напрегна, докато Прометей приближаваше. После

Цагаглалал посегна и стисна ръката му. Старицата понижи глас, но момичето все

пак долови думите £.

– Ти си гост в дома ми. Искам да се държиш прилично.

– Разбира се, господарке – промърмори Марс. Кимна на Прометей, който му се

усмихна в отговор. – Какво е станало с косата ти? – попита го той.

– Остарях – отвърна Прометей. – За разлика от теб, както виждам. – Той протегна

двете чинии с храна към малката групичка и всички поклатиха глави освен Марс и

Хел. Марс взе една от наденичките, вдъхна аромата £, а после я загриза почти

деликатно.

– Това е първата истинска храна, която вкусвам от хилядолетия – призна той.

Хел се приведе напред и отвори уста. Дълъг черен език се стрелна от нея и се

уви около един дебел хамбургер. Тя го дръпна целия в устата си и щръкналите £

зъби го задъвкаха. Сокът се смеси с черната течност, стичаща се по брадичката £,

и тя се усмихна на Софи.

– Аз не съм вегетарианка.

– Така и предположих – каза Софи, като бързо извърна поглед и преглътна с

усилие.

– Направих ги алангле специално заради теб – каза Прометей.

– Значи помниш? – изграчи Хел.

– Е, ако не си забравила, при последната ни среща ти смяташе да ме изядеш.

– Първо щях да те опека.

Один си взе парче суши и салфетка. Отдели резенчето сьомга и уви останалия

ориз в салфетката.

Черния ястреб кимна благодарно, докато оглеждаше чинията.

– Това пикантна риба тон ли е?

Софи кимна.

– Така изглежда.

– Ще се придържам към сьомгата. Пикантните храни не ми понасят.

Нитен се появи с още две чинии суши.

– Прясно приготвени – обяви той. – Нарязах малко сашими

32 за теб – каза той на

Один и посочи резенчетата бяла и червена риба. – Риба тон и сьомга. – Погледна

към Черния ястреб. – И рулца с краставици и риба тон за теб. Без подправки.

– Имаш добра памет – усмихна се Черния ястреб.

– Разбира се.

Софи погледна към двамата безсмъртни. Все още намираше за удивителна

мисълта, че Майстора на меча и индианецът се познават.

– Откъде се познавате?

– Срещнахме се преди малко повече от сто и трийсет години – каза Нитен.

Черния ястреб кимна в знак на съгласие.

– Точно след Битката при Сочната трева33 през 1876-а.

– Какъв ден беше това! – промърмори Нитен. – Ден за воини.

Софи взе един от подносите с месо и предложи на Хел. Древната кимна с

благодарност и грабна два бургера – по един във всяка ръка, преди да увие езика

си около трети.

– Минахме през няколко лей-портала, за да стигнем дотук – обясни тя с уста,

пълна с полусурово месо, от която падаха недосдъвкани късчета. – Знаеш как е –

от тях огладняваш като вълк.

Софи се отдели от групата и тръгна към къщата с празния поднос. Спря се на

вратата да хвърли поглед назад и остана поразена от странната сцена. Нитен

говореше с Черния ястреб; Марс Ултор и Прометей бяха потънали в задълбочен

разговор, докато Один и Хел слушаха внимателно Цагаглалал. Това приличаше на

обикновено барбекю в задния двор, с храна, напитки и миризма на печено във

въздуха. И все пак някои от тези същества бяха на повече от десет хиляди години

и изобщо не бяха хора.

– Може пък да е сън – промълви тя – и скоро ще се събудя.

– По-скоро кошмар – отговори тих женски глас. – А ти дори не сънуваш.

Софи се завъртя и откри, че Никола и Пери стояха на вратата.

– Радвам се да те видя пак, Софи – каза Никола. – А Пернел ми казва, че съм ти

страшно задължен. Ти си помогнала да ме върнат към живота.

Софи кимна. Не бе сигурна как точно да отговори.

– Ами... радвам се, че можах да помогна – каза тя. Посочи с глава назад. –

Мислех си колко странна група е тази. Один и Хел са врагове, Прометей и Марс не

са си говорили от хиляди години, а аз дори нямах представа, че Нитен и Черния

ястреб се познават.

– И което е най-странното – продължи Никола, – те разговарят вежливо, а не са

се хванали за гушите.

– Как е възможно? – попита Софи. Забеляза, че Никола носеше една от ризите на

баща £ и негов чифт работни панталони, докато Пернел бе облечена в джинси,

които £ бяха къси и блуза с дълъг ръкав и висока яка, която май принадлежеше на

майка £. Усети смътен гняв, че леля £ – не, не леля £, Цагаглалал – раздава

дрехите на родителите £.

Групата постепенно усети, че Никола и Пернел стоят на вратата на кухнята и ги

гледат. Разговорите заглъхнаха и всички се обърнаха към Алхимика и жена му.

Никола пое чаша вода от Пернел и я вдигна за поздрав.

– Никога не съм вярвал в съвпаденията – каза той, излизайки на двора. – Затова

съм принуден да мисля, че сте тук с определена причина.

Цагаглалал пристъпи напред.

– Така е. И ако благоволите да седнете, ще ви обясня каква е тя.

– Значи това необикновено събиране не е случайно? – попита Прометей.

– Едва ли – каза Цагаглалал. – Съпругът ми и Хронос го предрекоха още преди

десет хилядолетия. Всъщност Авраам ми даде нещо за вас. – Тя отвори една

картонена кутия, която стоеше на масата, и махна уплътняващата слама. – Пазех

тези изумрудени плочки с цената на живота си – каза тя и започна да вади плоски

правоъгълни камъни и да ги раздава. – Прометей, това е за теб. Нитен, тази е

твоята...

– Какви са тези неща? – попита Софи.

– Писма от миналото – рече Цагаглалал. – Съпругът ми ги написа преди десет

хиляди години.

– И е знаел, че всички тези хора ще бъдат тук? – попита невярващо Софи.

Цагаглалал се обърна и кимна.

– Наистина знаеше. – После извади една последна изумрудена плочка от

картонената кутия и £ я подаде. – Знаеше, че и ти ще бъдеш тук, Софи Нюман.

32Вид суши, който се състои само от парченца риба, без ориз. – Б. пр.

33Индианско название на битката при Литъл Бигхорн, в която индианците нанасят едно от най-тежките

поражения на американската армия. – Б. пр.

Глава четиридесет и втора

Софи погледна изумрудената плочка. Тя беше около десет сантиметра висока и

двайсет широка, и камъкът бе хладен. И двете му страни бяха изписани с тънък,

тесен почерк, който не приличаше на нищо, което бе виждала преди: триъгълници,

полукръгове и резки, символи със смътен математически вид и абстрактни точици.

Текстът бе напълно неразбираем.

Тя обърна плочката и прокара пръсти по гладката £ повърхност, проследявайки

хоризонталните редове. Нишки от сребърната £ аура плъзнаха по плочката и тя

затаи дъх. Писмената върху камъка се размърдаха и потекоха, изменяйки формата

си. Софи разпозна клинописно писмо и египетски йероглифи, ацтекски глифове и

келтски огами, китайски пиктограми, арабски завъртулки, после гръцки букви и

норвежки руни... и накрая английски.

Това беше писмо.

Аз съм Авраам от Дану Талис , понякога наричан Мага , и пращам поздрави на

Сребърната.

Знам много неща за теб. Знам името и възрастта ти , и знам , че си от

женски пол. Проследих предците ти в течение на десет хиляди години. Ти си

забележителна млада жена , последната в цяла редица от също толкова

забележителни жени.

Ти живееш в свят , който е неразбираем за мен , точно както и аз живея във

време , което ти не можеш да проумееш. Но ние сме свързани , ти и аз , чрез

тази плочка , която гравирах със собствената си ръка и която се надявам , че

моята скъпа съпруга ти е предала.

Докато пиша това , седя в една кула на края на познатия свят – на остров

Дану Талис. Историята ще даде на този остров други имена , но това е

първото му име , истинското му име. Трябва да знаеш , че твоят и моят свят

са един и същ , макар да ги делят хилядолетия. Освен това бъди сигурна , че в

сърцето си желая само най -доброто на нашите два свята. Даже възложих на

любимата си Цагаглалал да пренесе това послание до теб през вековете.

Когато го четеш , тя ще е бдяла над майка ти , баба ти и всяка жена в твоя

род от самото му начало. А брат £ ще е правил същото за мъжете.

Трябва да знаеш следното: твоят свят започва с гибелта на моя.

Но трябва също да знаеш , че има времеви линии , в който моят свят не

загива. И в тези времеви линии твоят свят никога не се ражда , а възникват

други форми на живот, които поемат властта над планетата.

Има времеви линии , в които тъмните сили завладяват и вземат под свой

контрол остров Дану Талис , и човеците остават роби там , докато не бъдат

унищожени и заместени с нова порода.

Има други времеви линии , в които твоят свят – твоят съвременен свят с

всичките му блестящи съоръжения от метал и стъкло , с ужасяващите му

оръжия и чудеса – потъва в хаос и вечна нощ.

А има и някои времеви нишки , в които твоят свят просто не съществува.

Няма нищо освен прах и камъни на мястото , където твоята планета и луната

£ се въртят в космоса.

Винаги съм знаел , че съдбата на нашите светове – твоя и моя – зависи от

действията на отделни личности. Стореното от един човек може да промени

хода на събитията в целия свят и да сътвори история.

И ти си един от тези хора.

Ти си могъща. Сребро – най -могъщото , което някога съм виждал. Освен това

си и смела. Това е ясно.

Способна си да промениш историята , но за да го сториш , трябва да ми се

довериш. Това може да ти е трудно , защото знам , че през целия си живот не

си вярвала на никого , освен на брат си , а изследванията ми показват , че

двамата сега сте разделени. Ако това ще те утеши донякъде , вие ще се

съберете отново , макар и за кратко. Аз те моля да се довериш на някого , когото изобщо не си виждала , който ти пише от времето преди десет хиляди

години , и живее в свят , който е отвъд твоите разбирания. Но ако ми се

довериш и направиш каквото е нужно – и успееш , – ще спасиш света. Не само

моя и твоя свят , а и всички невиждани Сенкоцарства и всичко живо в тях.

Милиарди разумни същества ще ти дължат живота си.

Провалиш ли се, същите тези милиарди ще умрат.

Но трябва да ти кажа , че този успех ще си има цена. Ще платиш скъпо.

Сърцето ти ще бъде разбито хиляда пъти и ще се научиш да проклинаш

името ми сега и навеки.

Затова трябва да избираш. Хиляда години преди да напиша тази плочка , създадох пророчество , което завършва с думите : „Двамата , които са един , трябва да станат единият , който е всички. Един да спаси света и един да го

унищожи“.

Коя си ти, Софи Нюман?

Коя си ти?

Глава четиридесет и трета

Джош Нюман погледна локвата в краката си.

– Нищо не става – започна той... а после млъкна. Цялата вода между камъните

внезапно бе изчезнала. Можеше да види как мъничкото зелено създание се гърчи и

извива върху песъчливия бряг като риба на сухо. Джош присви очи; не изглеждаше

ли малко по-дебело? Лотан потрепери, дращейки в мръсния пясък. А после Джош

осъзна, че създанието расте, удвоявайки размерите си при всяко потръпване.

Трябваше му само миг да порасне от няколко сантиметра до две педи дължина.

След още миг вече бе близо метър.

Имаше подчертана прилика с гущер, но докато растеше, заприличваше все

повече на комодски варан. Дълги жълти раздвоени езици се стрелкаха от седемте

му усти и когато вдигна глава към небето, дъхът му вонеше на развалено месо и на

отдавна умрели твари от морското дъно.

Лотан потръпна и удвои отново размерите си, за да стане дълъг два метра...

– Трябва да се махаме оттук – каза напрегнато Били. Двамата с Вирджиния още

държаха Дий. – Вижте му зъбите – твар като тази се нуждае от месо. А ние сме

най-близката храна.

...Затресе се силно, костите му изпукаха, мускулите се размърдаха, кожата се

разтегли, за да стане четири метра...

Всичките седем глави се втренчиха в петимата човеци. Четиринайсет чисто черни

очи ги гледаха немигащо. А после Лотан се втурна напред с потресаваща бързина,

скъсявайки разстоянието наполовина само за миг.

– Бягайте! – изкрещя Били.

– Не! – промълви Дий.

Джош загледа с ужас как създанието се разтресе диво и се удължи до осем

метра, почти колкото някой от трамваите, движещи се в града отвъд залива.

– Колко голямо става това нещо? – попита Били.

– Дайте да забавим малко нещата. – Като продължаваше да държи Магьосника,

Вирджиния, извади флейтата си с една ръка и я притисна към устните си. Звукът бе

твърде висок за човешкото ухо и те доловиха само леко трептене във въздуха. Три

чайки, летящи над тях, рухнаха от небето и цопнаха във водата, но Лотан остана

незасегнат. Пристъпи по-наблизо и седемте му усти зейнаха, разкривайки

многобройни редици свирепи зъби. Дебели лиги закапаха по камъните.

Дий се засмя хрипливо, а когато заговори, гласът му представляваше дрезгав

шепот.

– Той е глух. Вълшебната ти флейта е безполезна.

– Разбрах го вече – промърмори Вирджиния.

По зелената кожа на Лотан затрептяха червени и черни вълни, бягащи нагоре и

надолу по тялото му. После изведнъж всичкият цвят се вля в главите, обагряйки

всяка от тях в различен оттенък на аленото, с изключение на средната, която бе

станала близо два пъти по-голяма от останалите и сега бе чисто черна.

Джош свиваше и отпускаше юмруци. Златните му аурални ръкавици се

образуваха отново и запълзяха нагоре по ръцете му, покривайки ги с метал.

Седемте глави на Лотан моментално се втренчиха в момчето.

– Джош – каза тихо Макиавели, без да откъсва очи от звяра. – Предлагам да

престанеш с това, което правиш. Веднага!

– Предпазвах се с помощта на аурата си – започна Джош.

Дий се изтръгна от ръцете на Деър и Били. Малко цвят се бе върнал в

пепелявобледото лице на Магьосника, но очите му още бяха оградени със сенки и

той притискаше подутата си лява ръка към тялото си. Пристъпи към създанието,

което надигна глави, сякаш се канеше да нападне, а после ноздрите му се

разтвориха с мляскане и седемте му езика опитаха въздуха. Дий се обърна с гръб

към звяра.

– Лотан не се храни само с плът. Той е нещо като вампир – изсмуква аурата на

всяко живо същество. – Докторът погледна към Макиавели. – Достатъчно смел ли

си да протегнеш ръката си?

– Може да съм достатъчно смел, но не съм достатъчно глупав – каза

италианецът, вперил очи в създанието.

Били веднага протегна лявата си ръка и във въздуха се усети землистият мирис

на червен пипер. Пурпурночервена мъгла обгърна дланта на безсмъртния.

Лотан потрепери и всичките му глави насочиха вниманието си към американеца,

трепкайки с езици. Изведнъж Били изсумтя и тръгна с олюляване напред, а аурата

му потече, виейки се, от ръката му към създанието. Жълтите езици залочиха

ефирния червен дим от въздуха.

– Престани, Били! – каза Макиавели.

Американецът се опита да свали ръката си.

– Не мога – изпъшка той. Аурата му потъмня и потокът, носещ се през въздуха

към гущера, вече се виждаше ясно. Вените по протегнатата ръка на Били се бяха

издули и той засъска от болка, когато ноктите му станаха червени, а после

виолетови, преди накрая да почернеят, да се напукат и изпопадат.

Джош моментално пристъпи пред Били и го зашлеви през лицето. Безсмъртният

изсумтя изненадано. Джош го хвана за яката на ризата и с хватка от таекуондото

подкоси опорния му крак и го събори на колене. Безсмъртният се удари силно в

камъните и аурата му моментално помръкна.

– Леле, това боли. Мисля, че ми счупи капачката на коляното – оплака се Били.

Протегна ръка и Джош го изправи на крака. – Никога не съм мислел, че ще

благодаря на някого, задето ми е причинил болка – но благодаря! Задължен съм ти

– а аз никога не забравям дълговете си. – Той сви лявата си длан. Беше бледа и

набраздена с вени и спукани капиляри, а от местата на изпопадалите му нокти се

процеждаше бистра течност. – Това адски щипе – промърмори той.

– Постъпи глупаво – сопна му се Вирджиния.

– Винаги съм си бил глупав – ухили £ се Били Хлапето.

– Това ли е звярът, когото ще пуснеш срещу града? – попита тихо Макиавели. –

Плътоядец, който изсмуква аурите?

– Първият от многото – отвърна Дий със смях, който се превърна в гъргореща

кашлица и го накара да се превие. – Нека се поразтъпче по улиците и попирува

малко. Ти разполагаш с нужните магии: събуди чудовищата в килиите и ги прати в

града.

– А после какво? – попита Макиавели.

– Работата ни тук приключва. – Дий разпери ръце. – Ще сме изпълнили

заповедите на нашите господари. Ти ще можеш да се върнеш в Париж със

следващия полет... е, може и да не е следващият, не съм сигурен дали летището

ще работи още дълго. – Той посочи с брадичка към затвора. – Видях няколко змея

вътре. Може би трябва да ги пратиш на летището. – Той отново се изсмя.

– Ами ти, докторе? – попита Макиавели. – Какво ще стане с теб, когато Древните

се върнат?

– Остави на мен да се притеснявам за това.

– Мисля, че бих искал да знам – каза ледено италианецът. Устните му се

разтеглиха в усмивка, която не стигна до очите му. – Тази работа засяга и двама

ни.

Дий скръсти ръце на гърдите си и огромният Лотан пропълзя до него. Дългите

езици пробягаха по гърба на доктора и разрошиха косата му. Той разсеяно ги

отблъсна.

– Обмислям възможностите – каза накрая. – Но първо нека пратим това зверче

да си върши работата...

– Не – казаха едновременно Били и Макиавели.

– Не ли? – Дий изглеждаше объркан. – А, разбирам. Мислите, че трябва да

събудим някои от създанията в килиите и да ги пратим заедно? – Той кимна. –

Бихме могли да ги пуснем на различни места по брега и да атакуваме едновременно

от няколко посоки.

Били Хлапето поклати глава.

– Мислехме...

– Не бива да се напъваш много – подигра го Дий.

Лицето на Били се втвърди.

– Някой ден ще пострадаш заради тази твоя голяма уста.

– Може би – каза Дий, – но не и от теб.

– Стига – изрева Макиавели. – Това, което се опитва да каже моят импулсивен

млад приятел, е, че ние решихме, че не бива да пускаме чудовищата в града.

Дий премигна изненадано.

– Това не би било правилно – рече Били.

– Правилно? – Магьосника се засмя. – Това някаква шега ли е? – Той погледна

към Вирджиния. – Майтапят се, нали?

Деър поклати леко глава.

– Не мисля – каза тя, отстъпвайки бавно от италианеца и американеца.

Били се завъртя, така че да може да държи под око едновременно Дий и Деър.

– Защо го правиш, Джон? – попита Макиавели. – Не печелиш нищо от това.

– Печеля време, Николо – рече Дий. – Нашите Древни господари очакват

създанията да бъдат пуснати срещу града и не бива да ги разочароваме.

– Иначе може да дойдат да проверят какво става – каза бавно Макиавели. – И да

те намерят тук...

– Точно така – съгласи се Дий. – Затова нека гледат града от своите

Сенкоцарства и потриват доволно ръце заради разрушенията.

– Значи това е само за отвличане на вниманието, така ли? – процеди Били.

Дий се ухили.

– Също като фокус с карти. Те ще бъдат съсредоточени върху града и няма да

ме безпокоят тук.

– Защо? Какво си намислил, Джон? – попита Николо.

– Не ти влиза в работата.

Италианецът потупа по джоба на сакото си. Прошумоля хартия.

– Заклинанията за събуждане на създанията са у мен; а аз няма да ги използвам.

Нещо повече, ще се свържа със семейство Фламел и ще ги предупредя какво идва

към града. И двамата знаем колко опасна може да бъде Пернел. Тя ще спре Лотан.

– Не мисля – прошепна Дий. – Помни, това създание се храни с аури. Сигурен

съм, че Вълшебницата ще е наистина вкусна. – Той премести поглед от Били към

Макиавели и отново към Били. – Ти също ли си с него?

Американецът направи крачка към италианския безсмъртен.

– И още как!

– Давам ви последен шанс – предупреди Дий.

– О, трябва да се страхувам ли?

– Значи най-сетне предадохте господарите си – каза Дий толкова тихо, че думите

едва се чуваха през вятъра. – Нарушихте клетвите си да им служите. Вещери.

– Едва ли точно ти можеш да ни съдиш – рече Макиавели.

– Да, но сега вашето решение пречи на плановете ми – каза Магьосника.

Погледна към Джош. – А ти на чия страна си? – попита той. – С мен ли си или с

италианеца?

Джош започна объркано да мести очи от Дий към Макиавели, като отваряше и

затваряше уста от смущение. Разбира се, той не искаше чудовищата да бъдат

пуснати в Сан Франциско; това просто не бе правилно. Усети внезапна топлина

върху рамото си и посегна зад гърба си да извади Кларент. Щом мечът легна в

дланта на момчето, топлината плъзна нагоре по ръката му и нещо в ума му се

размърда. Съмненията изчезнаха, пометени от увереността, че е напълно правилно

създанията да бъдат пуснати по улиците. Всъщност даже беше необходимо.

Спомни си една фраза, която баща му бе използвал в лекция в университета

„Браун“ миналата Коледа. Беше цитирал Чарлз Дарвин: Оцеляват не най -силните

или най-интелигентните, а най-приспособимите.

Малко смърт и разрушения, малко истерия и страх щяха да дойдат добре на

човеците. Мисълта как Лотан крачи по „Ембаркадеро“ бе донякъде забавна. Той се

ухили на въображаемата картина. И колкото повече мислеше по този въпрос,

толкова по-ясно разбираше, че е необходимо Лотан да бъде освободен – така

Древните щяха да се върнат, а нали заради това бе всичко?

– Помисли си за разрушенията, Джош – каза Макиавели.

Рухващи сгради; тичащи и крещящи хора... Мечът пулсираше при всеки образ.

– Ти си живял в Сан Франциско, Джош – рече Били. – Не искаш това да се случи

там, нали?

Вирджиния Деър пристъпи напред и прегърна Джош през раменете.

– Джош знае на чия страна е – каза тя, впила стоманеносивите си очи в неговите.

– На наша. Нали така?

Джош поруменя силно и премигна, когато чаеният аромат от аурата на жената

преседна в гърлото му. Последното, което му се искаше, бе да разочарова

Вирджиния Деър.

– Ами, да, така мисля. Не съм сигурен...

Дръжката на меча се затопли още повече и пръстите му я стиснаха силно.

Изведнъж тя стана толкова гореща, че му се стори, че ще припадне. Картини на

разрушение и хаос танцуваха по ръба на съзнанието му. Разцъфтяваха пламъци и

той бе омагьосан от красотата им; чуваше писъци, но те звучаха почти мелодично.

– На чия страна си? – повтори Магьосника.

– Помисли, преди да отговориш – предупреди го Били.

– Звучи много смешно в твоята уста – рече Дий. – Джош, с мен ли си или с

италианеца? А ако си с Макиавели – добави презрително, – забележи, че преди

малко той заплаши да ни предаде на Фламел. Ето още един човек, който ще

направи всичко възможно, за да запази властта си, дори ако това означава да

обрече света на бавна и мъчителна гибел.

– В Сан Франциско живеят над осемстотин хиляди души – каза гневно Били. –

Много от тях – може би дори повечето – ще умрат. Ти не искаш това, нали, Джош?

– Помниш ли за какво говорихме миналата седмица в Охай? – попита Дий, преди

Джош да успее да отговори. – Помниш ли, като ти показах света – какъвто би

могъл да бъде, какъвто ще бъде, – ако Древните се върнат – с чист въздух,

бистра вода, незамърсени морета... – Докато Магьосника говореше, пред очите на

Джош затрепкаха образи.

... Остров под безоблачно лазурно небе. Безкрайни поля от златна пшеница се

простираха към далечината. Дърветата бяха натежали от всевъзможни

екзотични плодове.

...Големи, брулени от ветрове пустинни дюни позеленяха от тучна трева.

...Болнично отделение с дълга редица празни легла.

Джош кимна, хипнотизиран от видяното.

– Рай.

– Рай – съгласи се Дий. – Но италианецът и бандитът не искат това. Те искат

светът да остане, какъвто си е: мръсен и несправедлив, така че те да могат да

действат в сенките.

– Джош – изрече твърдо Били, – не го слушай. Помни, че това е Дий – принцът на

лъжците.

– Фламел също те лъжеше – напомни му бързо Дий. – И не забравяй какво

направиха той и жена му със сестра ти.

– Настроиха я срещу теб – прошепна Вирджиния. Посегна и докосна с пръсти

ръката на Джош, сякаш в знак на съчувствие. – А аз мога да те науча на нещо,

което не могат нито Макиавели, нито Били – каза тя, като сниши глас и се приведе

към него, така че само той да може да я чуе. – Ще те науча на Въздушна магия.

Най-полезната от всички магии – добави тя убедително.

Въздушна магия. Тези думи привлякоха вниманието му.

– Софи знае Въздушната, Огнената и Водната магия. Аз знам само Водната и

Огнената. – Докато говореше, Джош изведнъж осъзна колко е близо до него Деър,

усети топлината от Кларент, пламтяща в тялото му. Потеше се, но вятърът откъм

морето охлаждаше влагата върху кожата му и я правеше ледена. Той потрепери.

– Въздушна магия – повтори Вирджиния. – Така ще станеш равен на сестра си –

прошепна тя. После се приведе напред. – А може би един ден ще станеш и по-

могъщ.

Джош се извърна от Вирджиния и погледна към Дий.

– С теб съм – каза той.

Дий се ухили.

– Взе правилното решение, Джош.

– Направи най-голямата грешка в живота си – рече тихо Макиавели и Джош откри,

че вече не може да погледне италианеца или Били Хлапето в очите.

Изневиделица Били се хвърли към Дий, докато Макиавели се обърна към Деър,

но безсмъртната вече бе поднесла флейтата към устните си.

– Твърде бавно – прошепна тя във флейтата и думите се превърнаха в музика.

Николо Макиавели и Били Хлапето рухнаха в безсъзнание на земята.

Вирджиния претърколи Макиавели с крак и се наведе да извади един плик от

вътрешния му джоб. Подхвърли го на Джош, който го подаде на Магьосника.

– Инструкциите за събуждането на чудовищата – каза Деър.

Магьосника потупа Джош по рамото.

– Добра работа – каза той искрено. – А сега хайде да тикнем тези двамата в

килиите, преди да се свестят.

– Не забравяш ли нещо? – попита Вирджиния и кимна към Лотан.

Дий се усмихна и очите му заиграха диво. Погледна към създанието, а после

размаха ръце пред него.

– Върви! Къш! – Посочи към града на километър и половина оттам. – Отивай да

се храниш.

Лотан се обърна, заклатушка се по камъните и пльосна във водата. Седемте

глави се задържаха за миг над повърхността, преди да се скрият, а после една

дъговидна вълна се устреми към града.

– Чудя се какво ли ще си помислят туристите по „Ембаркадеро“ – рече Деър.

– О, предполагам, че ще чуем писъците им даже оттук. – Английският магьосник

потупа нетърпеливо с плика по бедрото си. – Хайде, елате да събудим някои много

гладни създания. – Той сведе очи към лежащите в безсъзнание Макиавели и Били.

– Хммм, може би ще искат първо да позакусят малко. – После се обърна към

Джош, който стоеше, загледан в дирята на Лотан, докато тя се насочваше към Сан

Франциско. – Ти взе правилното решение, Джош – повтори той.

Джош кимна. Надяваше се да е така. Наистина се надяваше. Погледна към Деър,

тя му се усмихна и момчето усети, че му олеква. Може и да не вярваше напълно на

Дий, но вярваше на Вирджиния Деър.

Глава четиридесет и четвърта

Софи вдигна поглед от изумрудената плочка. Очите £ бяха влажни, а гърлото я

дращеше, сякаш бе крещяла. Имаше стотици въпроси и никакви отговори. Дори

знанието на Вещицата не можеше да £ помогне: тя не знаеше как Авраам е

направил всичките си предвиждания.

Софи огледа групичката и моментално забеляза, че никой не говори. Някои бяха

свършили с четенето, докато други все още се взираха в плочките си. Съдейки по

реакциите им, всички бяха получили дълбоко лични съобщения, написани от човек –

не, със сигурност Авраам бе нещо повече от човек, – живял преди десет хиляди

години.

Хел плачеше; черни сълзи капеха по парчето изумруд, прогаряйки с цвърчене

камъка, и сив дим се издигаше към небето. Софи видя как тя вдигна плочката и

долепи устни до нея. За миг звероподобният £ образ се разсея, показвайки я,

каквато е била някога: млада и много красива.

Пернел остави своята плочка и отпусна ръце върху нея. Погледна към Софи и

кимна. Очите £ бяха налети със сълзи, които отразяваха изумрудения цвят на

камъка, а изражението £ бе неописуемо тъжно.

Прометей и Марс едновременно вдигнаха поглед от своите послания. Без да

кажат нищо, посегнаха над масата да си стиснат ръцете.

Лицето на Нитен бе застинало в непроницаема маска, но Софи забеляза, че

показалецът му описва нещо като осморка върху камъка.

Один пъхна плочката в джоба си, а после се протегна да потупа племенничката си

по ръката. Прошепна в ухото £ нещо, което я накара да се усмихне.

Лицето на Черния ястреб бе безизразно, но пръстите му почукваха неритмично по

гърба на парчето изумруд.

Никола пъхна своята плочка в един джоб на панталона си и хвана ръката на жена

си, а когато я погледна, на Софи £ се стори, че забелязва в очите му нещо като

благоговение, сякаш я виждаше за първи път.

– Нямам представа какво е написал моят съпруг на който и да било от вас – каза

изведнъж Цагаглалал, нарушавайки възцарилата се тишина. – Всяко от посланията

е само за вашите очи, закодирано с вашето ДНК и аура. – Старицата седеше

начело на дървената маса за пикник. Внимателно белеше една яркозелена ябълка

с помощта на триъгълно парченце черен камък, което приличаше на връх на

стрела.

Софи забеляза, че Цагаглалал е подредила обелките във фигури, наподобяващи

онези, които съставяха думите върху плочката £, когато я бе погледнала за първи

път. Тя се намръщи: беше виждала и някой друг да прави това, но не си спомняше

къде или кога... може би споменът бе на Вещицата, а не неин.

Цагаглалал посочи към празните столове.

– Седнете при мен – каза тя и един по един всички се настаниха около масата.

Никола и Пернел седнаха заедно, срещу Один и Хел, докато Марс и Прометей се

настаниха един срещу друг, както и Нитен и Черния ястреб. Софи седна сама в

края на масата, гледайки право срещу Цагаглалал.

– Някои от вас познаваха съпруга ми лично – започна старицата. – Други – добави

тя, поглеждайки към Прометей и Марс, – той смяташе за свои най-близки приятели.

– Премести поглед по-нататък – към Один и Хел. – И макар че някои сред вас

никога не биха станали негови съюзници, иска ми се да мисля, че сте го уважавали.

Всички Древни около масата кимнаха в знак на съгласие.

– Още преди унищожението на Дану Талис нашият свят бе започнал да се руши.

Древните властваха над планетата. Нямаше вече Земни господари, Предтечите

бяха изчезнали, а Архонтите – победени. Новите раси, включително човеците, все

още бяха смятани за малко повече от роби и след като нямаше кого друг да

покоряват, Древните започнаха да се бият помежду си.

– Ужасни времена бяха – намеси се Один.

Цагаглалал огледа всички около масата.

– Някои от вас бяха с мен на острова при потъването му. Знаете какво беше

тогава.

Древните кимнаха.

– Е, сега доктор Джон Дий смята да направи така, че това никога да не се е

случвало.

Хел вдигна поглед.

– Това лошо ли е? – попита тя, а после сякаш осъзна какво казва. – И какво ще

стане с нас?

Цагаглалал кимна.

– Този свят и десетте хиляди години история, които са го създали, просто ще

престанат да съществуват. Но което е по-важно, ако Дану Талис не потъне, ще

бъде унищожен от воюващите Древни. И то не само островът, а цялата планета.

– Значи Дий трябва да бъде спрян – каза простичко Один. Кимна към

племенничката си. – Но ние точно затова сме тук. Дойдохме да убием Дий за

неговите престъпления.

– За същото съм дошъл и аз – обади се Марс.

– И знаем, че той е на Алкатраз – каза Хел. – Да вървим там и да приключим с

тази работа.

– Аз мога да ви откарам – предложи бързо Черния ястреб. – Имам лодка.

– Аз също ще дойда – обади се Софи. – Джош е там.

– Не, няма – каза твърдо Цагаглалал. – Ти оставаш тук.

– Не. – Която и да бе тази старица, не можеше да попречи на Софи да отиде на

Алкатраз.

– Ако искаш някога пак да видиш брат си, ще останеш с мен.

Прометей се приведе напред и почука по изумрудената плочка, която все още

държеше в ръка.

– На мен също ми е казано да остана тук.

– И на мен – добави Нитен. Майстора на меча погледна към Цагаглалал. – Знаеш

ли защо?

Тя поклати глава.

– Аз знам – прошепна Пернел. Вдигна своята плочка. – За мен нямаше послание

от миналото. Когато погледнах в нея, видях Алкатраз и призрака на Хуан Мануел де

Аяла – мъжа, дал името на острова, който сега бди над него. Той ми помогна да

избягам, когато Дий ме държеше там. Де Аяла ми проговори през плочката и аз се

понесох високо над острова, наблюдавайки през очите му.

– И какво видя? – попита Никола.

– Дий и Деър, Джош, Макиавели и Били Хлапето. И Лотан.

– Лотан ли? -попита неспокойно Один. – Напълно пораснал?

– Напълно пораснал. Но имаше разногласие между безсмъртните – продължи

Пернел. – Не можах да чуя какво става, виждах само образи, но ми се стори, че

Макиавели и Хлапето не искаха Лотан да бъде пуснат срещу града. Започна спор и

Деър повали двамата в безсъзнание.

– Ами Лотан? – попита Один. – Виждал съм го в действие и преди. Той е

ужасяващо създание.

– Дий го пусна във водата. В същия този момент звярът се насочва към града. –

Тя се обърна към Прометей, а после и към Нитен от другата страна на масата. –

Ето затова вие двамата бяхте помолени да останете тук. Трябва да се опълчите на

чудовището и да спасите Сан Франциско. То се насочва към „Ембаркадеро“. До

един час ще излезе на сушата.

– Вземете колата ми – каза веднага Цагаглалал. – Паркирана е отпред. – Тя

плъзна ключовете по масата, Нитен ги грабна и вече се отдалечаваше забързано,

когато Никола се изправи.

– Ние ще дойдем с теб – извика той след мъжа и Пернел кимна.

Изведнъж всички се раздвижиха. Прометей скочи на крака, после се наведе да

целуне Цагаглалал по бузата.

– Също като едно време, а?

Тя притисна длан към лицето му.

– Пази се – прошепна.

Марс заобиколи масата и прегърна бившия си враг. Аурите им запукаха и

зацвърчаха и за миг изникна образ на двама воини в еднакви екзотични червени

брони.

– Бий се и оцелей – каза Марс. – А когато всичко това свърши, ще имаме време

за много приключения. Също като едно време.

– Също като едно време. – Прометей стисна раменете на Древния. – Бий се и

оцелей.

– Ще докарам джипа – рече Черния ястреб. Тръгна, като си подсвиркваше

тихичко.

– Чакайте – каза Софи. – Пернел, ами Джош? Какво ще стане с брат ми?

Всички се обърнаха да погледнат Вълшебницата и Софи изведнъж разбра какво

означаваше изражението, което бе видяла одеве в очите £.

– Той отново избра Дий и Деър. Софи, брат ти е окончателно изгубен за нас.

Глава четиридесет и пета

Триъгълната вимана бе толкова широка, че почти изпълваше кратера на вулкана.

Докато се снижаваше, блъсна два от по-малките кораби. Единият експлодира в

огнено кълбо; другият отхвръкна, удари се в отвесната скала и избухна, пращайки

нажежени шрапнели във всички посоки.

Всички затворници се хвърлиха навътре в пещерите, за да се предпазят от

рикоширащия в стените метал. Само Скатах остана на входа на килията си,

наблюдавайки приближаващата рукма вимана. Отмести глава встрани, когато парче

горящ фюзелаж, дълго колкото ръката £, рикошира в скалата над нея. Огромният

боен кораб закачи още една вимана и тя се заклатушка твърде близо до стената на

кратера. Удари се в една скална издатина и корпусът £ се пукна. Докато прелиташе

покрай килията £, Скатах зърна как двамата анпу вътре отчаяно се опитват да

овладеят падащия кораб. Малко по-късно той цопна в лавата и избухна в огромно

огнено кълбо, което прати пръски магма високо във въздуха. Разтопената маса

полепна по скалите и закапа бавно надолу.

Широката рукма вимана се спускаше постепенно, а заостреният £ нос и върховете

на крилата почти докосваха стените. Сянката кимна одобрително: пилотът бе

истински майстор. Корабът слизаше все по-надолу, подминавайки килиите на

Шекспир и Паламед.

Останалите по-малки вимани се стрелкаха около големия съд, като внимаваха да

не се доближават прекалено. Скатах отчаяно се помъчи да си спомни каквото

знаеше за тези машини, но то бе ужасно малко. Не мислеше, че по-малките кораби

са въоръжени, но предполагаше, че поне един е отлетял към столицата, за да

доведе подкрепления. Голямата вимана вече бе съвсем близо и Скатах можеше да

види, че за разлика от по-малките съдове, които бяха от метал, тази бе направена

от полиран кристал и блестяща керамика. Беше почти напълно прозрачна и Сянката

можеше да различи вътре една мърдаща фигурка.

Въздухът бе изпълнен с бръмченето на електромагнитния двигател на виманата –

писклив вой, от който Скатах настръхна и по щръкналата £ червена коса заигра

пращяща енергия. Вибрациите отекваха в черните стени на вулкана и тя видя по

тях да плъзват тънки пукнатини. Изведнъж парче камък до краката £ се отчупи и

падна в лавата долу. Скатах се отдръпна, точно преди ръбът на пещерата да се

разпадне на прах.

Едното крило на виманата се завъртя, докато не се озова почти точно над нея, и

червената лампа на върха му се пръсна на парчета. Ръбът на кораба остърга

стената, засипвайки я с дъжд от черни камъчета. Скатах знаеше, че ако машината

се снижи още, ще заседне. Тя приклекна, вдиша дълбоко сернистия въздух,

закашля се и скочи нагоре, точно когато вибрациите превърнаха стените около

килията £ в късчета прашен камък. Пръстите £ се вкопчиха от двете страни на

крилото на рукма виманата, но дясната £ ръка се хлъзна по гладката повърхност.

Скатах отчаяно посегна да се хване пак, преди да се е изпуснала и с лявата ръка.

Погледна надолу между краката си и осъзна, че вече нищо не я дели от лепкавото

езеро от лава. Рукмата започна да се издига.

С крайчеца на окото си тя зърна някакво движение. Малка кръгла вимана се

спускаше към нея. Прелетя толкова близо, колкото можеше, като явно се опитваше

да я събори. Скатах ритна към корабчето, но това едва не я накара да се пусне.

Кристалната рукма вимана се издигаше бавно, а Девата-воин продължаваше да

виси под нея. Опита се пак да се покатери върху крилото, но повърхността бе

твърде хлъзгава и тя осъзна, че няма да може да се удържи още дълго. Изведнъж

си спомни, че веднъж £ бяха казали, че ще умре на екзотично място. Е, какво по-

екзотично от това да висиш под бойна вимана в кратера на действащ вулкан?

По-малката вимана отново прелетя достатъчно близо, за да може Скати да види

двете злобно втренчени в нея кучешки лица под кристалния купол. Анпу оголиха

зъби и обърнаха кораба за нов заход. Този път щяха да я блъснат.

И тогава Жана д’Арк падна точно върху кристалния им купол.

Французойката бе скочила от килията си. Вкопчена в купола, тя се усмихна мило

на двамата анпу вътре, които я гледаха с увиснали челюсти.

– Бонжур.

Виманата се заклатушка, след това се наклони първо – наляво, а после –

надясно, докато пилотът се опитваше да събори жената.

– Губиш си времето – каза тя с радостен смях. – По-силна съм, отколкото

изглеждам. Носила съм меч цял живот и мога да вися в продължение на часове.

Корабът мина точно под Скатах. Тя се пусна и падна до Жана толкова тежко, че

виманата полетя надолу. Френската безсмъртна се изсмя.

– Много мило от твоя страна...

– Да не си посмяла да пускаш разни шегички, че съм ти отскочила на гости –

предупреди Скатах, преди приятелката £ да довърши.

Виманата се накланяше и въртеше, но двете жени се бяха вкопчили здраво в

прозрачния купол и се държаха, въпреки всички опити на пилота да ги събори.

– Стига да не се приближава много до лавата – каза Скати, – всичко ще бъде

наред.

В този момент виманата се стрелна право надолу, спускайки се опасно близо до

бълбукащата огнена повърхност.

– Мисля, че той те чу – каза Жана, кашляйки от почти невъзможния за дишане

въздух. Беше се покрила с лъскава пот и връхчетата на кестенявата £ коса се

сгърчваха от жегата. – Ръцете ми се овлажняват – призна тя. – Не знам още колко

дълго ще издържа.

– Дръж се здраво – промърмори Скатах. Сви дясната си длан в юмрук,

поставяйки палеца над показалеца. После изнесе ръка назад. – Когато ти се налага

на всяка цена да пробиеш дупка в нещо... – Девата-воин изпъшка, докато

забиваше юмрука си в стъкления купол с огромна сила. – ...нищо не може да се

мери с ударите в джийт кун до34. – Куполът се напука. Двамата анпу вдигнаха

поглед, ококорени и зейнали от изумление. – Май не е толкова непробиваем,

колкото си мислехте! – Скатах удари пак и куполът се пръсна на парченца под

юмрука £. Зловонният горещ въздух облъхна двамата анпу, запари в очите им и ги

накара да се превият надве от лаеща кашлица. Пилотът устреми кораба нагоре,

надалеч от смъртоносната жега и прах.

– Прекалено бързо е – извика Скатах. – Ще се блъснем в нещо.

Ръбът на виманата закачи една стърчаща скала, металът изскърца, смачка се и

се разкъса. Корабът се заклатушка, като едва не събори Скати и Жана от купола,

но продължи да се издига. А после се удари в ръба на голямата бойна рукма

вимана, която бе останала да виси на място. Разнесе се стържене на метал в

стъкло и голямо парче от корпуса на по-малкия кораб се откъсна. Но от силата на

удара двете жени се изпуснаха. Жана изпищя, а Скатах нададе предизвикателния

си боен вик...

...и в този миг силни ръце ги сграбчиха и двете, и ги отделиха от виманата секунда

преди тя да се блъсне в стената на кратера и да се разцепи надве.

Паламед спусна внимателно Скати и Жана върху крилото на рукмата.

Сарацинския рицар стоеше там заедно със Сен Жермен. Французинът сграбчи жена

си в обятията си и я притисна силно. Нито един от двамата не можеше да

проговори.

– Мислех, че обикновено аз ти спасявам живота – каза весело Скатах, като стисна

ръката на Паламед.

– Реших, че е крайно време да ти върна услугата – каза рицарят. Дълбокият му

глас трепереше. – Беше на косъм, Сянко.

– Може би не ми е писано да умра днес – рече Скати и му се усмихна.

Паламед я стисна за рамото.

– Денят още не е свършил – каза той сериозно. – Ела, трябва да влезем вътре. –

Рицарят се обърна и посочи с палец към отвора на кратера. – Нашите кучеглави

приятели се събират.

Скатах последва Паламед по крилото на рукмата към дългия овален отвор отгоре

на кораба.

– Как се качихте?

– Когато крилото се изравни с килията ми, просто стъпих на него – каза

Сарацинския рицар. – Франсис направи същото. – Той се вмъкна в отвора. Сянката

можеше да види изкривения му силует през кристалния корпус на виманата. Тя

изчака Жана, последвана от Сен Жермен, да изчезнат във вътрешността £ и едва

тогава се хвана за горния ръб на отвора и се пъхна вътре.

– Значи това било спасителна операция – каза Скати. – А аз бях сигурна, че идва

да ни убие.

Една фигура се размърда в кристалната вътрешност на рукмата.

– Ако искаха просто да ви убият – попита нечий дълбок глас, – защо ще пращат

боен кораб?

– Предположих, че са го пратили, защото знаят с кого си имат работа – каза

Скати, обръщайки се към звука. – Аз съм Скатах, Девата-воин, Сянката, Убийцата

на демони, Създателката на крале...

– Никога не съм чувал за теб. – Огромен червенокос воин в блестяща алена

броня излезе напред и прокара длан по ръба на отвора. Стъкленият купол се

затвори със свистене.

– Чичо! – С радостен вик Скатах се хвърли към червенокосия.

Едрият мъж обаче я хвана, преди да успее да го прегърне, и я вдигна над пода,

държейки я на разстояние от себе си.

– Аз съм Прометей и нямам племенничка. Нямам представа коя си. Никога през

живота си не съм те виждал. – Той я остави внимателно и отстъпи крачка назад.

Жана избухна в смях, щом видя изражението на лицето на Скатах. После я хвана

за ръката и я издърпа.

– Трябва да извините приятелката ми. Тя забравя къде се намира... и кога –

добави французойката многозначително, втренчила поглед в Сянката.

Скатах кимна и на лицето £ се изписа изненада.

– Напомняте ми за някого – каза тя на Прометей, – който ми е много скъп.

Червенокосият Древен просто кимна и се извърна. Групата го последва по един

висок коридор до кръгла хлътнала кабина по средата на рукмата. Той се настани в

дълбоко кресло, заемащо формата на тялото му, и отпусна ръце върху лостовете.

Моментално цялата кристална стена пред него грейна в светлини, пълзящи редове

текст и графики, проектирани върху стъклото. Червени точки се трупаха в левия

край. Прометей посочи към тях.

– Това не е хубаво. Трябва бързо да се махаме оттук. Изглежда цялата флота от

вимани се насочва насам.

– Къде ни водиш – попита Сен Жермен.

– Водя ви при...

В кръглата кабина отекна глас, ясен и мъртвешки спокоен.

– Прометей, приятелю, трябваш ми веднага. Кулата е подложена на атака. – На

заден план ясно се чуваше поредица от глухи експлозии.

– Идвам .

– Ами нашите приятели? – Гласът отекна в помещението. – В безопасност ли са?

– Да. Бяха точно където ми каза, в килиите на Хуракан. Сега са тук, с мен.

– Добре. А сега побързай, стари приятелю. Побързай.

– Кой беше това? – попита Скатах, макар че също като другите вече се

досещаше за отговора.

– Това беше вашият спасител: Авраам Мага.

34Комбинирано бойно изкуство, създадено от Брус Лий. – Б. пр.

Глава четиридесет и шеста

Софи Нюман се разхождаше в празната задна градина. Всички си бяха тръгнали.

Семейство Фламел, Прометей и Нитен бяха на път към „Ембаркадеро“, докато

Черния ястреб караше Марс, Один и Хел към яхтклуба.

Софи усещаше киселини в стомаха си от смесицата аурални аромати, с които се

бе сблъскала, и главата £ започваше да тупти. Трябваше £ време да помисли, да

проумее онова, което бе научила току-що. Всичко се бе променило и

продължаваше да се променя, и £ ставаше все по-трудно да разграничи

собствените си мисли от спомените на Вещицата от Ендор. Вещицата познаваше

всички, появили се в дома на леля Агнес – Цагаглалал, – и имаше определено

мнение за тях. Нито един не £ харесваше... и все пак Софи откри, че не е съгласна

с нея.

Имаше чувството, че започва да опознава Вещицата... всъщност с тези спомени,

вихрещи се в главата £, £ се струваше, че може би я познава по-добре от всеки

жив човек.

И не я харесваше.

Вещицата от Ендор бе дребнава и отмъстителна, злобна и ожесточена, и

изпълнена с ужасен гняв и завист. Завиждаше на Прометей за силите му, на Марс

за куража му, страхуваше се от Нитен и от връзката му с Ифа. Мразеше

Цагаглалал, защото е била толкова близка с Авраам. Единственото хубаво нещо,

което Софи можеше да каже за Вещицата, бе, че тя изглежда таеше искрена

симпатия към човечеството и се бе борила неуморно да го защити от опасните

Тъмни древни.

Софи вървеше по неравните плочи в тревата. Теренът се спускаше рязко и

когато момичето се обърна, едва можеше да види покрива на къщата на леля си.

Шмугна се под една дървена арка, обвита с бръшлян и пълзящи рози, която

водеше към неподдържаната долна част на градината, където тревата растеше до

кръста и бе изпъстрена с диви цветя.

Това открай време беше любимото място на близнаците.

Като малки двамата бяха открили едно тайно кътче в дъното на градината,

сгушено зад живия плет, и то моментално се превърна в тяхно свърталище.

Представляваше кръгло парче гола земя, заобиколено от плетеница бодливи

храсти и няколко стари ябълкови дървета, които никога не даваха плод, въпреки че

цъфтяха изобилно. По средата му от земята се подаваше обветрен и твърд като

камък пън от стар дъб. Беше широк почти метър и едно лято Софи бе прекарала

цяла седмица в опити да преброи годишните кръгове, за да определи възрастта

му. Беше стигнала до двеста и трийсет, преди да спре. Близнаците наричаха своето

кътче тайната градина , по заглавието на книгата на Франсис Ходжсън Бърнет,

която Софи четеше тогава. Всяко лято, когато семейство Нюман идваше в Сан

Франциско, Софи се втурваше в задния двор да провери дали кътчето им още си

стои и да се увери, че градинарите на леля Агнес не са окастрили храстите и не са

ги оформили в спретнати редици като онези, които разполовяваха останалата част

от градината. Всяка година тревата ставаше по-висока, храстите – по-гъсти, а

пътеката все повече се губеше сред растителността.

Някога Софи и Джош прекарваха всеки буден миг в тайната градина, но с течение

на годините Джош загуби интерес към нея – кътчето се намираше прекалено далеч

от къщата и той не можеше да хваща безжичния интернет с лаптопа си. Така че

градината се превърна в лично местенце на Софи, където тя можеше да чете и да

си мечтае, да се усамоти и да помисли. А точно сега имаше нужда да остане сама и

да помисли за всичко, което се бе случило... и за Джош. Налагаше се да помисли за

близнака си, как да го върне и какво трябва да стори.

– Всичко – промълви тя на глас.

Трябваше да помисли и за бъдещето, защото то бе започнало да я ужасява и тя

трябваше да вземе решение – без съмнение, най-важното решение в живота си.

Тук поне можеше да остане сама; никой не знаеше за тайната градина.

Софи се промуши в храстите и спря изненадано. Леля Агнес – Цагаглалал –

седеше на пъна, затворила очи и обърнала лице към следобедното слънце.

Старицата отвори сивите си очи и се усмихна.

– Какво? Мислеше, че не знам за това място ли?

Глава четиридесет и седма

– Винаги съм знаела за това място – каза Цагаглалал на Софи. Махна с ръка. –

Ела да седнеш при мен.

Софи заклати глава.

– Моля те – каза тихо Цагаглалал. – Аз създадох това кътче за теб и брат ти.

Защо мислиш, че не позволявах на градинарите да се грижат за него?

Софи тръгна из кръга, а после се отпусна на земята, опряла гръб в дънера на

една чепата ябълка, и протегна краката си напред.

– Вече не знам какво да мисля – каза тя искрено.

Цагаглалал остана неподвижна, вперила поглед в лицето на момичето. Беше тихо,

чуваше се само жуженето на пчелите и далечните звуци от уличното движение.

– Просто си мислех – каза Софи, – че преди седмица сервирах кафе в кафенето и

очаквах с нетърпение уикенда. Джош дойде да обядва и си разделихме един

сандвич и парче черешов пай. Тъкмо бях говорила по телефона с моята приятелка

Ел от Ню Йорк и бях развълнувана, защото имаше шанс тя да дойде в Сан

Франциско. Най-голямата ми тревога беше, че няма да успея да си взема отпуска

от кафенето, за да се видя с нея. – Момичето погледна към Цагаглалал. – Беше

просто обикновен ден. Съвсем обикновен четвъртък.

– А сега? – прошепна Цагаглалал.

– А сега, седмица по-късно, съм Пробудена, научих се да правя магии, бях във

Франция и Англия и се върнах без самолет; брат ми ме напусна и се тревожа за

края на света. – Тя опита да се изсмее, но смехът £ се получи писклив и малко

истеричен.

Цагаглалал кимна бавно.

– Софи, преди седмица ти беше момиче. През последните седем дни преживя цял

един живот. Видя толкова много неща и направи още повече.

– Повече, отколкото исках – промърмори Софи.

– Ти порасна и съзря – рече Цагаглалал, без да обръща внимание на

прекъсването. – Ти си необикновена млада жена, Софи Нюман. Ти си силна,

интелигентна и могъща – толкова могъща.

– Иска ми се да не бях – каза тъжно Софи. Сведе поглед към ръцете в скута си.

Те бяха обърнати с дланите нагоре, дясната върху лявата. Нишки от сребърната £

аура се събраха неканени в дланта £ и потекоха, за да образуват малка локвичка

от блестяща течност. Течната аура попи обратно в плътта £ и около ръцете £ се

образуваха сребърни ръкавици, които отначало приличаха на фина гладка коприна,

после – на съшита кожа, а накрая – на метал. Тя сви пръсти; ръкавиците изчезнаха

и плътта £ се появи отново. Ноктите £ останаха за кратко сребристи като полирани

огледала, преди да се върнат към нормалния си вид.

– Не можеш да избягаш от това, което си, Софи. Ти си Сребърна. А това

означава, че имаш отговорности... и предопределение. Съдбата ти е била решена

преди хилядолетия – каза Цагаглалал почти със съчувствие. – Аз гледах как

съпругът ми Авраам работи с Хронос. Хронос цял живот се е мъчил да овладее

времето. Тази задача го съсипа напълно, изкриви плътта му в стотици различни

форми. Направи го едно от най-отблъскващите създания, които си виждала

някога... и въпреки това моят съпруг го наричаше приятел и не се съмнявам, че

Хронос е взимал присърце добруването на човеците и оцеляването на това

Сенкоцарство.

– Вещицата не го харесва... – каза Софи и потрепери, когато по края на

съзнанието £ пробяга намек за истинската форма на Хронос.

Цагаглалал кимна.

– А той я презираше за онова, което стори.

– Какво е сторила? – започна Софи, но спомените нахлуха толкова бързо, че

буквално разтърсиха тялото £.

...Боен чук пръсва на парчета кристален череп, след това втори и трети...

... метални книги се топят и се стичат от рухващи библиотечни рафтове , докато димяща киселина ги прояжда...

... необикновени летателни апарати от стъкло и керамика , деликатни , красиви и сложни , кръгли , продълговати и триъгълни , биват избутвани от

скалите, за да потънат в морето...

Цагаглалал се приведе напред.

– Вещицата унищожи артефакти, създавани в продължение на хилядолетия от

Земните господари, Предтечите и Архонтите: това, което моят съпруг наричаше

свръхестествено знание.

– Бяха твърде опасни – каза веднага Софи, повтаряйки гледната точка на

Вещицата.

– Така мислеше Вещицата. – Изражението на Цагаглалал стана неописуемо

тъжно. – Твоят приятел, безсмъртният Уилям Шекспир, веднъж написа, че няма

нищо, добро или лошо, което да не е направено такова от нашето мислене35.

– Това е от „Хамлет“. Поставяхме пиесата в училище миналата година.

– Зефания смяташе, че свръхестественото знание е опасно и че има право да го

унищожи. Но трябва да помниш, че знанието само по себе си никога не е опасно –

настоя Цагаглалал. – Опасен е начинът, по който се използва. В своята надменност

Вещицата унищожи познания, трупани неизброими хилядолетия, затова, когато

имаше нужда от услуга, Хронос я накара да плати скъпо. Може би също така се

опитваше да £ попречи да продължи да унищожава, макар че вероятно вече бе

прекалено късно. Понякога се чудя дали ако сега имахме достъп до това знание,

човеците щяха да са на същия хал.

Софи зърна бегли образи на древни технологии, трепкащи картини на извисяващи

се градове от стъкло, огромни флотилии от метални лодки, кристални машини,

които летяха в небесата. А после образите потъмняха и тя видя как деликатен

бисерен град се превръща в разтопена течност, когато по средата му разцъфва

страховит гъбовиден облак. Софи поклати глава и си пое дълбок треперлив дъх.

Премигна, мъчейки се да прогони образите и да се върне в настоящето. Заляха я

отново обичайните следобедни звуци на Сан Франциско – далечна корабна сирена,

автомобилна аларма, воят на линейка.

– Не, щяхме да унищожим всичко – прошепна тя.

– Може би – каза тихо Цагаглалал. – Унищожаването на земята и всяко живо

същество върху нея бе възможност, която моят съпруг и Хронос разглеждаха

ежедневно. Аз седях и ги гледах как търсят сред безбройните нишки на времето

онези линии, които ще запазят човеците и това Сенкоцарство колкото се може по-

дълго. Наричаха ги Благоприятни нишки. Щом изолираха някоя Благоприятна нишка,

правеха всичко по силите си да £ дадат максимален шанс да се развие.

Хладен бриз с мирис на сол и изгорели газове зашепна сред дърветата и околните

храсти. Листата зашумяха тихо и Софи внезапно потрепери.

– А Джош и аз сме били в една от тези Благоприятни нишки?

– Да, имаше момче и момиче. Близнаци. Злато и Сребро. – Цагаглалал погледна

към нея. – Съпругът ми дори знаеше имената ви.

Софи докосна изумрудената плочка, затъкната под колана на джинсите £. Тя бе

адресирана до нея по име.

Цагаглалал кимна.

– Той знаеше много за вас, макар и не всичко. Нишките на времето не винаги са

прецизни. Но Авраам и Хронос знаеха без никакво съмнение, че близнаците са

решаващ фактор за оцеляването на човешката раса и света. И знаеха със

сигурност, че трябва да опазят един идеален комплект близнаци, Злато и Сребро.

– Ние с Джош не сме идеални – каза бързо Софи.

– Никой не е. Но аурите ви са чисти. Знаехме, че близнаците ще имат нужда от

знания, затова Авраам създаде Сборника, Книгата на Мага, която съдържаше

върху няколкото си страници всичкото знание на света. – Лицето на старицата се

сгърчи болезнено. – Той вече се Променяше. Знаеш ли какво представлява

Промяната?

Софи понечи да поклати глава, но после кимна, щом спомените на Вещицата от

Ендор се смесиха с нейните.

– Преобразяване. Много от най-старите Древни се преобразяват в... – Тя млъкна,

мигайки силно срещу появилите се образи. – ...в чудовища.

– Не всички, но повечето. Някои от преображенията са красиви. Моят съпруг

смяташе, че Промяната може да е мутация, предизвикана от слънчевата радиация,

която влияе на невероятно старите клетки.

– Но ти не си се Променила...

– Аз не съм Древна – каза простичко Цагаглалал. – И когато Авраам създаде

Сборника, направи така, че само човеците да могат да го използват. Самото му

докосване е отровно за Древните. Бяха избрани поредица от човешки пазители,

които да съхраняват книгата през вековете.

– Такава ли беше твоята роля? – попита Софи.

– Не – каза за нейна изненада Цагаглалал. – Други бяха избрани да пазят Книгата.

Моята работа бе да пазя изумрудените плочки и да бдя над Златните и

Сребърните, както и да бъда тук в края, когато те имат нужда от мен.

– Цагаглалал – прошепна Софи. – Тази, която наблюдава.

Старицата кимна.

– Аз съм Тази, която наблюдава. С помощта на забранено Архонтско знание

Авраам ме направи безсмъртна. Аз трябваше да бдя над близнаците, да ги

наглеждам и защитавам. А за да има кой да бди над мен и да ме защитава, Авраам

дари с безсмъртие и моя по-малък брат.

– Твоят брат... – прошепна Софи.

Цагаглалал кимна. Очите £ бяха вперени в небето.

– Двамата живяхме на този свят в продължение на над десет хиляди години и

бдяхме над поколенията на семейство Нюман. Какво родословно дърво бе това!

Двамата с брат ми пазехме принцове и просяци, господари и слуги. Живяхме в

почти всяка държава на тази планета и чакахме ли, чакахме – цяла вечност... – В

очите £ заблестяха внезапни сълзи. – В семейната ви линия имаше по някое Злато,

а също и Сребро, даже един-два комплекта близнаци, но предречените близнаци не

идваха и умът на брат ми започна да рухва от тежестта на годините.

– Ами семейство Фламел? Те защо търсеха близнаци?

– По грешка, Софи. Невярно тълкувание. А може би и малко надменност. Тяхната

роля бе просто да пазят Книгата. Но по някое време започнаха да вярват, че

задачата им е да намерят легендарните близнаци.

Софи имаше чувството, че са £ изкарали въздуха.

– Значи всичко, което са направили... е било безполезно?

Цагаглалал се усмихна мило.

– Не, не безполезно. Всичко, което направиха те, ги приближаваше все повече до

този град по това време, и в крайна сметка до вас. Тяхната роля не бе да намерят

близнаците – беше предречено, че близнаците ще намерят тях. Ролята им бе да

защитават близнаците и да ги отведат да бъдат Пробудени.

На Софи £ се струваше, че главата £ ще се пръсне. Мисълта, че всичко в живота

£ от момента на нейното раждане е било предвидено десет хиляди години по-рано,

бе ужасяваща. Изведнъж £ хрумна нещо.

– Ами брат ти? – попита бързо Софи. – Къде е той сега?

– С него отидохме в Англия, щом чухме, че Скатах е помогнала на един младеж на

име Артур да се възкачи на престола. Брат ми се сближи с момчето; Артур му

стана като син. Когато умря... е, брат ми беше съкрушен. Умът му започна да се

разпада, стана му трудно да различава настоящето от бъдещето, реалността от

фантазията. Той вярваше, че някой ден Артур ще се върне и ще има нужда от него.

Така и не напусна Англия. Каза, че щял да умре там.

– Гилгамеш – прошепна Софи.

– Цар Гилгамеш – потвърди Цагаглалал, – макар че в Англия го познаваха под

друго име. – Сълзи се стичаха по набръчканото £ лице и градината се изпълни с

ухание на жасмин. – Сега е загубен за мен, отдавна загубен.

– Ние го срещнахме – каза бързо Софи и се наведе към Цагаглалал да докосне

ръката £. Аурата £ пропука. – Той е жив! В Лондон е. – Премигна, за да спре

собствените си сълзи, докато си припомняше дрипавия и мръсен стар бездомник с

поразяващо сините очи, с когото се бе запознала на задната седалка на едно такси.

Жасминът загорча. Горчив бе и гласът на Цагаглалал.

– О, Софи, знам, че той е още жив и е в Лондон. Имам приятели там, които го

наглеждат заради мен и се грижат никога да не му липсват пари и да не гладува. –

Тя вече плачеше, големи сълзи се откъсваха от брадичката £ и капеха в тревата.

На мястото, където падаха, за миг разцъфваха и повяхваха мънички бели

жасминови цветчета. – Той не ме помни – прошепна Цагаглалал. – Не, не е вярно:

помни ме, но каквато бях преди десет хиляди години – млада и красива. Сега не

може да ме познае.

– На нас ни каза, че си записвал всичко – рече Софи. Избърса сребърните сълзи

от лицето си. – Каза, че ще си запише за мен, за да ме запомни. – Тя помисли за

стареца, който £ бе показал дебела пачка от листчета, овързани с връв. Там

имаше страници от тефтери, откъснати корици от книги, парчета вестници,

ресторантски менюта и салфетки, дебели пергаменти и дори парчета кожа и

тънички листове мед и дървесна кора. Всички бяха изрязани или окъсани до горе-

долу еднакъв размер и бяха покрити с миниатюрни драскулки.

– Това безсмъртие е истинско проклятие – каза изведнъж гневно Цагаглалал. –

Обичах съпруга си, но има моменти – и то твърде много моменти, – в които го

мразя заради онова, което причини на мен и брат ми, и проклинам името му.

– Авраам е написал, че ще проклинам името му сега и навеки – каза Софи.

– Ако съпругът ми имаше някакъв недостатък, той бе, че винаги казваше

истината. А понякога истината боли.

Дъхът на Софи секна. Някои от спомените на Вещицата се процеждаха в мислите

£ и те се отнасяха за нещо важно. Тя се съсредоточи, за да ги осмисли.

– Процесът, направил Гилгамеш безсмъртен, е бил несъвършен. Но ако

безсмъртието му бъде отнето... – Тя млъкна.

– Какво си спомняш, дете – още нещо от знанията на Вещицата ли?

– Не. Нещо, за което Гилгамеш помоли Джош.

– И какво е то?

– Той накара брат ми да обещае, че когато всичко това свърши – и ако ние

оцелеем, – ще се върне в Лондон със Сборника.

Старицата се намръщи и бръчките на челото £ се задълбочиха.

– Защо?

– Гилгамеш каза, че на първата страница на Сборника има магия. – Тя заровичка

из ума си, мъчейки се да си спомни точните думи на царя. – Той каза... каза, че

стоял до рамото на Авраам и го гледал как я записва.

Цагаглалал кимна.

– И брат ми, и Прометей бяха постоянно със съпруга ми. Чудя се какво ли е

видял?

– Словесната формула, която дава безсмъртие – каза Софи. – А когато ние с

Джош попитахме защо му е, след като вече е безсмъртен...

– За да обърне формулата – отвърна Цагаглалал. – Би могло да се получи. Би

могъл да стане отново смъртен и дори да си възвърне паметта и да си спомни за

мен – прошепна старицата. – Бихме могли да станем отново хора и да умрем

спокойно.

– Отново хора ли? – попита Софи. – Изведнъж си спомни нещо, което старицата

бе казала преди малко. – Ти не си Древна – каза тя, – нито пък Архонтка или

Предтеча. Какво си?

– Ех, Софи – каза Цагаглалал с тъжна усмивка, – защо мислиш, че Сборника бе

създаден така, че Древните да не могат да го понасят и само човек да може да го

държи? Гилгамеш и аз сме човеци. Бяхме сред първите от Първите хора, съживени

от аурата на Прометей в Безименния град на края на света. Сега Първите хора

вече ги няма. Останахме само двамата с Гилгамеш. И аз имам да сторя само още

едно нещо – добави старицата.

Момичето се облегна на ябълковото дърво и скръсти ръце. Знаеше какво ще

предложи леля £.

– Мога ли да откажа?

– Можеш – каза Цагаглалал за нейна изненада. – Но ако го сториш, десетки

хиляди хора, които са живели и умирали през вековете, за да те защитят, ще са

умрели напразно. Всички пазители на Сборника, предишните поколения близнаци,

Древните и Потомците, взели страната на хората – всички те ще са умрели

напразно.

– И светът ще свърши – добави Софи.

– И това също.

– А съпругът ти видя ли това?

– Не знам – каза Цагаглалал. Очите £ бяха почервенели, но вече нямаше сълзи за

проливане. – В последните дни Промяната бушуваше в тялото му, превръщайки го

в чисто злато. Беше му невъзможно да говори. Сигурна съм, че би намерил начин

да ми каже... но тогава Дану Талис бе унищожен в Последната битка. – Цагаглалал

се извърна от Софи и проследи с поглед една дебела бръмчаща пчела, която

обиколи с жужене кътчето и кацна на тревата, където преди малко бяха цъфтели и

вехнали жасминовите цветове. – Авраам и Хронос видяха много линии на историята

и всяка от тях бе породена от индивидуални решения. Често бе невъзможно да се

определи – освен в най-широк смисъл – кой какво е направил. Ето защо

оригиналното пророчество е толкова мъгляво: един да спаси света и един да го

унищожи. Не знам кой от двамата си ти, Софи. – Тя посочи с брадичка назад към

къщата. – В кутията има още една плочка и тя е адресирана до брат ти.

Софи ахна потресено, щом осъзна какво означава това.

Цагаглалал кимна.

– Да, беше напълно възможно в момента да разговарям с Джош, а Софи Нюман

да се намира с Дий и Деър на Алкатраз. Но ще настъпи момент – и то скоро, –

когато ще трябва да избираш. И изборът, който направиш, ще предопредели

бъдещето на света и на безброй Сенкоцарства. – Тя видя изуменото изражение на

Софи и посегна да сложи длан на бузата £. – Забрави онова, което знаеш – или си

мислиш, че знаеш, – и се довери на инстинктите си. Следвай сърцето си. Не вярвай

на никого.

– Ами Джош? На него ще мога да му вярвам, нали? – попита разтревожено Софи.

– Следвай сърцето си – повтори Цагаглалал. – А сега затвори очи и ми позволи

да те науча на Земна магия.

35Преводът е на Валери Петров. – Б. пр.

Глава четиридесет и осма

Вирджиния Деър седеше на огромните стъпала на двора за разходки на затвора

Алкатраз и гледаше към града над високите, увенчани с бодлива тел, стени. Джош

седна до нея.

– Чудя се докъде ли е стигнал Лотан – каза той.

Вирджиния поклати глава.

– Трудно е да се каже, но повярвай ми, като стигне до града, ще разберем.

Предполагам, че писъците ще се чуват чак дотук.

– Къде мислиш, че ще излезе на сушата?

– Нямам представа. Той е голям, но не мисля, че е чак толкова тежък. Тук

теченията са бързи. Това е още една причина да изберат острова за затвор. Дори

някой да успее да се измъкне от килията си, няма да оцелее във водата. – Тя

посочи към моста „Оукланд Бей“. – Предполагам, че Лотан ще бъде отнесен към

моста, преди да успее да изплува на брега.

– А ще причини ли много разрушения, преди да пристигнат Древните? – попита

Джош.

Деър сви рамене и от това движение косата се задипли по гърба £.

– Зависи колко дълго ще чакат, преди да се намесят. – После се намръщи. –

Едно време хората ги призовавали с молитви, но вече никой не вярва в Древните и

никой няма да ги призове. Така че, да, вероятно ще има известен хаос. Лотан ще

излапа всяка мръвка, която му се изпречи на пътя, макар да не съм сигурна колко

по-голям може да стане. Също така ще изсмуче аурата на всеки Древен, Потомък

или безсмъртен, който се приближи твърде много. Видя какво стана с Били.

Джош потрепери при спомена и кимна.

– Ако не се беше намесил, Лотан щеше да остави от него само празна обвивка.

За съжаление продължителността на живота му е много малка. Когато го пуснахме

на свобода, му оставаха три часа живот – може да станат и четири, ако продължи

да се храни, – преди да започне да се свива обратно в черупката си.

Изведнъж през двора повя гадна миризма и изпълни морския въздух.

Ръката на Вирджиния се стрелна и стисна Джош над лакътя, когато едно

създание от легендите се появи и тръгна през двора за разходки, потраквайки с

нокти по камъните. Това бе сфинкс, огромен лъв с крила на орел и глава на

красива жена. Сфинксът се обърна да изгледа Вирджиния и Джош. Дълъг черен

език се подаде от устата му, за да вкуси въздуха.

Джош сложи ръка върху каменния меч, който бе оставил на стъпалата, а

Вирджиния бавно вдигна флейтата към устните си.

Сфинксът се обърна и си тръгна, без да каже и дума.

– И така – каза Вирджиния, сякаш нищо не се бе случило. – Искаш ли да научиш

Въздушната магия?

– Искам.

– Трябва да те предупредя – каза тя, – че досега не съм го правила. Но съм

виждала как става.

– И добре ли мина?

– Ами да... през по-голямата част.

Джош £ хвърли един бърз поглед.

– Видях как един безсмъртен – може да е бил Сен Жермен – се опитва да научи

друг безсмъртен на Огнена магия. – Тя млъкна и поклати глава.

– И какво стана?

– Ами, нека кажем, че имаше малка злополука.

– Сен Жермен научи Софи на Огнена магия – каза Джош.

– И тя не избухна в пламъци?

– Не.

– Значи явно е задобрял. А теб кой научи?

– Прометей.

– Впечатляващо – рече Вирджиния. Нави ръкавите си и вдигна флейтата. – И

така, знам, че има определена словесна формула, която се използва при

преподаването на Стихийни магии, за това как всяка магия била по-силна от другите

– но се опасявам, че не знам тези думи, а пък и не вярвам в тях. Това, което

трябва да помниш, е, че независимо кой те учи, магията е силна колкото волята на

онзи, който я използва, и аурата му. Големите емоции – любов, омраза, ужас, –

подсилват всяко чародейство. Само че внимавай. Същите тези емоции, бушуващи

в тялото ти, могат да изчерпят твоята аура. А когато тя свърши, край с теб! – Тя

внезапно плесна с ръце и при този звук чайките литнаха във въздуха. – Сега

погледни небето – нареди Вирджиния Деър.

Джош се отпусна назад и се подпря с лакти на по-горното стъпало, а после впери

поглед в следобедното небе.

– Какво виждаш?

– Облаци. Птици. Диря от самолет.

– Избери си облак, който и да е... – каза тя и думите £ затрепкаха през флейтата

с тихи трели.

Джош се съсредоточи върху един облак. Стори му се, че прилича на лице... или на

куче... или може би на кучешко лице.

– Магията е свързана с въображението – каза Вирджиния и думите £ се издигаха

и спадаха заедно със звуците на флейтата. Въздухът се изпълни с аромата на

градински чай. – Срещал ли си някога Алберт Айнщайн?... Не, не, разбира се, че не

си. Прекалено си млад. Той беше забележителен човек и двамата останахме добри

приятели през целия му живот. Той знаеше каква съм; веднъж ми каза, че онова,

което съм му разказвала за моето безсмъртие и за Сенкоцарствата, е пробудило

интереса му към времето и относителността.

– Той винаги е бил един от моите кумири – каза Джош.

– Тогава сигурно знаеш, че е казал, че въображението е по-важно от знанието.

Защото знанието е ограничено до онова, което познаваме и разбираме сега, докато

въображението обгръща целия свят и всичко, което може да бъде опознато и

разбрано. – Тя се засмя и флейтата направи звука прекрасен. – Предложих му да

намеря някой, който да му даде безсмъртие, но той не прояви интерес. – Музиката

на Вирджиния се промени, стана дива и драматична, като буря над океана. –

Погледни облака и ми кажи какво виждаш.

Облакът се раздвижи, промени се.

– Платноходка – прошепна Джош.

Музиката загърмя и се завихри.

– Заливана от вълни...

Музиката спря.

– Няма я. – Джош премигна изненадано. Бе видял как облакът се усуква и

размътва, а после изчезва.

– Само че не аз го накарах да изчезне – каза Вирджиния. – А ти. Музиката вложи

образи в ума ти и ти видя лодката в буря, въображението ти допълни всичко

останало и когато музиката спря, ти си представи, че лодката е потънала. – Тя

посочи с дървената си флейта. – Виждаш ли онзи облак.

Джош кимна.

– Наблюдавай го – каза Вирджиния Деър. Допря флейтата до устните си и

засвири протяжна, бавна, нежна приспивна песен.

– Нищо не става.

– Още не – каза безсмъртната. – Но вината за това не е моя. Твоя е. – Музиката

на флейтата отекваше в главата му и нотите пробуждаха спомени, караха го да се

досеща за късчета от песни, които бе чувал в миналото, за реплики от филми и

телевизионни предавания. Звуците го обгръщаха като одеяло и той усети, че

клепачите му натежават от сънливост. – Погледни пак облака.

– Спи ми се – промърмори Джош.

– Погледни – заповяда Вирджиния.

Облакът се виеше и гърчеше, и Джош осъзна, че той образува картините, които

виждаше в главата си, лица на филмови звезди и певци, герои от компютърни игри,

които бе играл.

– Ти правиш това – прошепна Вирджиния. – Сега се съсредоточи. Помисли за

нещо, което мразиш...

Облакът изведнъж нарасна, потъмня и внезапно се спусна от небето като дълъг,

гърчещ се питон.

Джош извика и облакът се разпръсна.

– Отново – нареди Вирджиния. – Нещо, което обичаш. – Музиката се заизвива и

застена.

Джош се опита да оформи в облаците лицето на сестра си, но не можеше да си го

представи достатъчно ясно и се получи нещо като петно. Той се съсредоточи

отново и петното се превърна в портокал, който пък стана златна топка, а после тя

се сплеска и придоби вид на страница, покрита със ситно, мърдащо писмо...

– Много добре – каза Вирджиния. – Сега погледни през двора.

Джош се надигна и погледна към стената в другия край на двора за разходки.

– Той е покрит с прах – каза Вирджиния. Пое си дълбоко дъх и вятър засвири през

откритото пространство, вдигайки прахта във въздуха. – Представи си нещо –

заповяда тя.

– Какво например?

– Змия – предложи Вирджиния.

– Мразя змии.

– Значи можеш да си ги представиш ясно. Винаги ни е по-лесно да си представим

нещо, от което се страхуваме; точно това ни кара да се боим от тъмното.

Джош погледна към вихрещите се спирали прах и те моментално се промениха,

събраха се в дебело въже, което се превърна в змия на червено-черни шарки.

Джош си спомни, че бе виждал такава в зоологическата градина на Сан Франциско.

Змията моментално се разпадна, приемайки формата на емблемата на зоопарка: с

животни и дърво.

– Трябва да се съсредоточиш – каза твърдо Вирджиния. – Ти създаде змията,

после си спомни къде си я видял; ето защо образът се промени.

Джош кимна. Концентрация. Трябваше да се концентрира. Емблемата мигновено

се превърна отново в змия. Той си я представи как се извива, за да захапе

собствената си опашка, и в другия край на двора ивицата прах образува идеален

кръг.

– Впечатляващо – каза Вирджиния. – Но нека сега ти разкрия най-голямата тайна

на Въздушната магия, на която, обзалагам се, Вещицата не е научила сестра ти. –

Тя се усмихна. – И не казвай на доктора, че знаеш това.

– Защо не? – попита той.

Вирджиния посегна и мушна с пръст Джош в гърдите. Прошумоля хартия.

– Всички си имаме тайни, Джош.

Джош стреснато притисна ръка към тениската си. Под нея, в платнена торбичка,

окачена на врата му, бяха последните две страници на Сборника. Той започна да се

паникьосва, чудейки се дали Дий знае, но моментално съобрази, че Деър сигурно

още не му е казала.

– Откога знаеш? – попита Джош.

– От известно време.

– И не си казала на Дий?

– Сигурна съм, че имаш добри причини да криеш от него. И съм също толкова

сигурна, че ще му кажеш, когато настъпи подходящият момент.

Джош кимна отново. Още не бе напълно сигурен защо не каза на Дий, че

липсващите страници са у него. Просто знаеше, че не е готов за това. А сега се

зачуди защо и Вирджиния не му е казала.

– Затвори пак очи – заповяда Деър.

Джош ги стисна здраво. Музиката се бе променила, бе станала тиха, нежна, като

шумоленето на вятъра в дърветата в някой летен ден.

– Знаеш колко могъщ може да бъде въздухът – продължи Деър. – Достатъчно

силен, че да събаря сгради. Виждал си как урагани опустошават цели градове.

Това е силата на вятъра. Виждал си как скайдайвъри се носят надолу, яхнали

топлите течения като сърфисти. Без съмнение си използвал флакони със сгъстен

въздух, за да си чистиш клавиатурата на компютъра.

Джош кимна, стиснал здраво очи.

– Тук говорим за въздушното налягане. – Гласът на жената изведнъж стана

далечен, сякаш се бе отдръпнала от него. – А ако можеш да оформяш и

контролираш налягането... тогава можеш да правиш всичко, Джош. Отвори очи.

Джош се обърна към Вирджиния, но нея я нямаше. Той скочи на крака и вдигна

поглед нагоре, зяпнал от удивление. Вирджиния Деър плуваше на три метра над

земята на двора за разходки. Дългата £ коса се стелеше зад нея като ветрило, а

ръцете £ бяха широко разперени. – Въздушно налягане, Джош. Представих си, че

под мен има един джоб с въздушно налягане.

– Аз мога ли да го направя? Мога ли да летя?

– Ще са ти нужни упражнения. Много упражнения – каза тя, като бавно се спусна

на земята. – Първо – реенето, после – летенето. Но да, ще можеш да го правиш. А

сега остава едно последно нещо, което мога да направя за теб: ще ти е нужен

спусък.

– Знам какво е това – Фламел и Софи имат такива татуирани на китките. -Той

протегна лявата си ръка и разпери пръсти. Върху дланта му имаше съвършен

отпечатък на ацтекски слънчев камък, с лице в центъра. – Прометей ми го даде.

– Не е нужно да правим нещо толкова обикновено. – Тя потупа с флейтата по

брадичката си. – Гледал ли си филма „Близки срещи от третия вид“?

– Разбира се – дават го по телевизията всяка Коледа. А и баща ми го има на

дивиди.

– Така и предполагах. Знаеш ли мелодията в края?

– Онази, чрез която общуваха с космическия кораб ли? – Той присви устни и

изсвири петте ноти.

– Точно така – каза Вирджиния и повтори звуците с флейтата си. Джош потрепери,

когато хладен въздух с аромат на градински чай облъхна тялото му. – Ето го твоя

спусък. Когато искаш да призовеш Въздушната магия, просто подсвирни!

Джош погледна през двора за разходки и изсвири петте ноти. Една празна кутия

от безалкохолно изведнъж литна във въздуха и се удари в каменната стена.

– Това е толкова... яко!

– И не забравяй, първо – реенето, после – летенето.

Джош се ухили. Едва се сдържаше да не опита да създаде въздушна

възглавница под краката си още в същия този момент.

– Освен това, един съвет – опитай първо седнал. Ако седиш на малко килимче

или рогозка, ще можеш да създадеш въздушна възглавница под него. – Тя се

усмихна. – Откъде мислиш, че идват историите за летящи килимчета?

Изведнъж от вътрешността на затвора се разнесе пронизителен, смразяващ

кръвта, писък.

– Дий – каза Вирджиния. Усмивката £ изчезна и преди Джош да успее да реагира,

тя вече тичаше към стълбите.

Момчето грабна Кларент и се втурна след нея, а мечът се разгоря ослепително в

ръката му.

Глава четиридесет и девета

Рукма виманата се носеше с тихо бръмчене над невероятно красив пейзаж.

Докъдето стигаше погледът се простираше обширна гора. Рекички криволичеха

сред дърветата и се вливаха в огромни езера, толкова бистри, че взорът

проникваше дълбоко под повърхността им.

Летяха над огромни стада от мамути и гледаха как саблезъби тигри дебнат във

високата трева. Високи черно-кафяви мечки се надигаха на задните си лапи, когато

виманата избръмчаваше над тях, и ята от птерозаври се пръскаха при появата £.

– Наистина вълшебен пейзаж – каза Уилям Шекспир на Паламед. – Мисля, че

може да ми се наложи да пренапиша „Сън в лятна нощ“.

Сарацинския рицар кимна, а после обърна приятеля си към един от задните

илюминатори.

– Макар че и този свят не е без недостатъци – промърмори той, сочейки небето

зад тях.

– Имаме си компания – обяви Скатах, като се дръпна от един прозорец. – Адски

многобройна компания.

– Знам – каза Прометей. Едрият червенокос воин посочи един стъклен екран на

пода точно пред себе си. Той бе покрит с бързо движещи се червени точки.

Паламед огледа кораба.

– Това е боен кораб. Има ли оръжия?

Едрият Древен се усмихна от мястото си зад контролните уреди и зъбите се

белнаха на фона на червената му брада.

– О, оръжия има, и то много.

– Страхувам се, че сега ще чуем едно но – промърмори Уилям Шекспир.

– Но не работят – продължи Прометей. – Тези кораби са стари. Никой, дори и

Авраам не знае как да ги поправи. Повечето от тях едва летят и обикновено всеки

ден падат по един-два. – Той посочи с палец един вързоп на седалката до себе си.

– Може би ще искате да се въоръжите. Позволих си да взема оръжията ви от анпу.

– Ах, сега вече съм щастлива – каза Скатах, докато пъхваше мечовете в

празните ножници на раменете си.

Сен Жермен и Жана седяха един до друг и главите им се докосваха. Заедно се

взираха навън през един от кръглите илюминатори.

– Настигат ни бързо – каза французойката. – Прекалено много са, за да ги

преброим.

– Единственото ни утешение е, че само няколко от тях ще имат действащи

оръжия – рече Прометей.

Паламед погледна към Скатах.

– Когато казваш няколко... – започна тя.

– Някои ще са въоръжени – поясни Прометей.

– Внимание! – извика Сен Жермен. – Две от тях изстреляха ракети.

– Седнете и затегнете коланите – нареди Прометей. Групата се хвърли към

седалките зад него и той добави: – Прекалено бавни сме, за да ги надбягаме, освен

това по-малките кораби са безкрайно по-маневрени.

– А добри новини има ли? – попита Скатах.

– Аз съм най-добрият пилот в Дану Талис – каза Древния.

Скатах се усмихна.

– Ако го беше казал някой друг, щях да помисля, че се фука. Но не и ти, чичо.

Прометей хвърли бърз поглед към Девата-воин.

– Колко пъти да ти повтарям: не съм твой чичо.

– Поне засега – промърмори тя под нос.

– Всички затегнаха ли коланите? – попита Прометей. Без да чака отговор, издигна

триъгълната вимана право нагоре, после я преобърна, така че земята се озова

точно над главите им, а небето – под тях, преди да я върне в нормално положение

и земята и небето да заемат обичайните си места.

– Ще повърна – промърмори Скати.

– Това би било много лошо – каза Шекспир. – Особено като се има предвид, че

седя точно зад теб.

Жана посегна и хвана ръката на приятелката си.

– Просто трябва да мислиш за друго – каза тя на френски.

– За какво например? – Скатах притисна устата си с ръка и преглътна тежко.

Жана посочи.

Скатах погледна право нагоре и цялото £ гадене изчезна на мига. Срещу тях

имаше поне сто вимани. Повечето бяха от познатите им малки кръгли корабчета, но

други бяха по-големи и продълговати и Скати забеляза две рукма вимани.

А Прометей летеше право към тях.