Вещерът

Това – каза той – е Джош Нюман. Златен – добави многозначително. – И един от

близнаците от пророчеството.

Били стисна ръката на Джош и момчето се изненада колко студени и груби бяха

дланите на Хлапето. Забеляза също, че безсмъртният е малко по-нисък от него.

– Никога не съм мислил, че ще срещна Златен – рече Били.

– Никога не съм мислил, че ще срещна една легенда – каза Джош. Изведнъж

откри, че се хили като идиот и положи отчаяно усилие да се успокои. Преди да

срещне Деър и Макиавели, знаеше само смътно за тях и изобщо не бе чувал за

Дий, но Били Хлапето беше друга работа. Той представляваше истинска

американска легенда. Джош бе израснал с историите за него.

Били изглеждаше почти смутен.

– Всъщност не съм чак такава легенда. Виж, Дивия Бил, Джеси Джеймс,

Джеронимо или Кочис19 – те бяха легенди.

– Е, аз пък мисля, че ти си легенда – настоя Джош.

Хлапето се ухили.

– Е, и ти самият си нещо като легенда, нали? Един от легендарните близнаци –

един да спаси света и един да го унищожи – провлачи той. – Ти кой от двамата си?

– Нямам представа – каза сериозно Джош. Макар че през цялата последна

седмица слушаше за пророчеството, никога не се бе замислял над думите. Един да

спаси света и един да го унищожи. Надяваше се той да е този, който ще го

спаси... но това би означавало, че сестра му ще го унищожи. Тази мисъл го

разтърси.

– Елате – каза Макиавели. – Трябва да побързаме.. – Италианецът се обърна и

махна на групата да го последва. Тръгна обратно към входа, разположен над пътя

към водната кула. – Нерей ще събуди Лотан – каза той и гласът му отекна в

тухлите. – Искам да съм там, за да го видя.

Джош тръгна редом с Били Хлапето.

– Какво е Лотан? – попита той.

Хлапето се ухили.

– Седмоглаво морско чудовище.

Джош се обърна да погледне през залива. Едно седмоглаво морско чудовище би

унищожило града. И тогава парчетата се наместиха в главата му. Той ли бе

близнакът, предопределен да унищожи света?

– Седем глави ли? – промърмори Джош. – Това трябва да го видя.

– Аз също – рече Били. – Исках да събуди кракен, но те явно са прекалено

дребни.

Зад двамата Вирджиния Деър изчака Дий да я настигне.

– Кроиш нещо – каза тя с глас, малко по-силен от шепот. – Джон, аз също видях

това, което забеляза и Макиавели.

– Мислех си. – Дий се усмихна с неподправено добро настроение и за миг

изглеждаше почти млад. – Fortis Fortuna adiuvat.

– Ще трябва да го повториш на английски. Не съм получила кой знае какво

класическо образование в дивите гори на Северна Каролина.

– Съдбата обича смелите. – Той потърка разсеяно бузата си, която още бе

зачервена от шамара. – Върти ми се една идея. Нещо наистина дръзко и

безочливо.

– Последната ти дръзка и безочлива идея не свърши много добре – напомни му

Вирджиния.

– Този път ще е различно.

– Когато го каза за последен път, изгори Лондон почти до основи.

Дий не £ обърна внимание. Потърка отново бузата си.

– Трябваше ли да ме удряш толкова силно? Мисля, че ми падна една пломба.

– Повярвай ми – изсмя се Вирджиния, – това не беше силно.

19Всички споменати са известни фигури от времето на Дивия запад: Дивия Бил Хикок – стрелец, разузнавач и

авантюрист; Джеси Джеймс – легендарен бандит; Джеронимо и Кочис – вождове на апачите. – Б. пр.

Глава двадесет и пета

Атон, Господаря на Дану Талис, стоеше на покрива на Слънчевия дворец и

гледаше как виманите се издигат от кратера на Хуракан20 – вулкана затвор.

– И никой не се измъкна, така ли? – попита той, надигайки леко глава.

– Никой, братко. Моите анпу ги заловиха без усилие.

– Ами мъжът с куката?

– Отделен е от другите, както заповяда.

Атон се обърна към своя събеседник. Някога двамата бяха неотличими, но

напоследък Промяната, която засягаше всички Древни, бе започнала да

въздейства на Атон. Черепът, носът и челюстта му се бяха удължили, устните му

бяха надебелели, а очите му се бяха изтеглили назад и придобили забележим

наклон. Сега той носеше тежка метална роба с голяма качулка и дълги ръкави, за

да крие деформациите си.

– Трябва да ги убием и да се свърши – каза Анубис. Промяната започваше да

завладява и неговото тяло. Също като брат си, Анубис някога бе необикновено

красив, но сега зъбите му се бяха удължили, наподобявайки зъбите на съществата,

които той създаваше в подземните си лаборатории, а медната му кожа на места бе

станала черна и груба като въглен, набраздена с тънки червени вени. Говоренето

го затрудняваше все повече и братята знаеха, че скоро ще стане невъзможно. За

разлика от Атон, който се опитваше да скрие Промяната, Анубис, подобно на много

Древни, парадираше гордо със своята.

– Да ги убием? – попита Атон изненадано.

– Да ги убием. Винаги най-бързото решение на някой проблем е да го

елиминираш.

– Но ако ги убием, братко – каза Атон, – ще изгубим най-невероятната възможност

в живота си. Авраам казва, че те са от бъдещето.

Анубис се опита да плюе, но не успя. Вместо това се получи съскане през зъби.

– И него също трябва да убием. – Той застана до брат си и двамата впериха

поглед през кръглия град към вулкана.

– Къде е научното ти любопитство? – попита весело Атон. – Помня, че като малък

беше безкрайно любопитен.

Анубис разпери длани. Пръстите му бяха закривени, с дълги черни нокти.

– И виж докъде ме докара това. Превръщам се в чудовище. Убеден съм, че

моите експерименти някак са ме отровили и са повлияли на Промяната ми. Иначе би

трябвало да изглеждаме еднакво – не е ли тъй, братко?

– Авраам твърди, че Промяната е просто разкриване на истинската ни същност –

рече меко Атон.

– В такъв случай какво говори това за мен? – изръмжа Анубис.

Атон се извърна от ниската стена, опасваща покрива, и стъпи на първото ниво от

огромната висяща градина на царския дворец. Не искаше да казва на Анубис, че

наистина започва да прилича на кучеглавите чудовища, които бе създал преди

хиляда години.

– Ела с мен – заповяда той.

Градината на покрива – Лунната градина – бе разделена на седем кръга, всеки с

различен цвят и пълен с различни видове растения. Атон навлезе в първия кръг,

придърпа тежкото наметало по-плътно около себе си, затвори очи и вдиша

дълбоко. В този кръг, който опасваше целия покрив на двореца, растяха лотоси –

над хиляда различни вида, събрани от всички краища на земята, – и той можеше да

различи всеки един от тях по характерния му аромат.

– Малки братко, нищо не бива да се случи на нашите гости – каза Атон, като

вложи в гласа си известна властност. Знаеше, че Анубис е напълно способен да

действа зад гърба му. – Те ще бъдат нахранени и напоени. Няма да бъдат

разпитвани – това е нещо, което ще свърша лично.

– Дали това е мъдро, Атон?

Без да се обръща, Господаря на Дану Талис каза тихо:

– Не ме предизвиквай отново, малки братко. Помни какво стана с другия ни брат.

Ще правиш каквото ти кажа, без да задаваш въпроси. Ако нещо се случи с нашите

гости, ще те държа лично отговорен. – Той се обърна рязко и успя да зърне

присмехулното изражение на лицето на брат си. – Мислиш, че съм станал слаб,

нали? – попита меко Атон.

Анубис закрачи напред. Носеше дълга ризница без ръкави, която стигаше почти

до коленете му. Тя се развяваше около него, докато вървеше, и краищата на

сплетения метал косяха нежните лотосови цветове в близките лехи. Той падна на

едно коляно пред Атон и сведе глава.

– Виждал съм те да се сражаваш с Предтечи и Архонти. Преследвал съм Земни

господари заедно с теб. Ти управляваш империя, която се простира от хоризонт до

хоризонт, от полюс до полюс. Само глупак би помислил, че си страхлив или слаб.

– Тогава не бъди глупак! – Атон се наведе да хване мускулестото рамо на брат си

и го вдигна на крака. Зениците на плоските му жълти очи се стесниха от кръгове до

хоризонтални линии. – Това, което пропусна да кажеш, е, че всички тези дела са

извършени преди много време. Не съм тръгвал на битка от осемстотин години.

– Защо да се бием, когато имаме анпу да се бият вместо нас? – попита

треперливо Анубис, мъчейки се да запази гласа си безизразен, макар че в очите му

припламна страх.

– Мислиш, че животът тук ме е размекнал – продължи Атон, като че ли не го беше

чул. – Мислиш, че Промяната ме е отслабила – добави той, а после пръстите му се

стегнаха върху рамото на брат му, притискайки нервите, и го повалиха отново на

колене върху пътеката от кварцови кристали. – А един мекушав, слаб владетел

лесно може да бъде отстранен и заменен с някой по-силен. Някой като теб. Само че

забравяш, братко, че аз имам в града толкова шпиони, колкото са цветята на този

покрив. Знам какво си говорил, знам какво кроиш. – Атон стисна в юмрук ризницата,

вдигна Анубис, замъкна го обратно до ниската стена и го блъсна в нея. – Погледни

надолу – изръмжа той. – Какво виждаш?

– Нищо...

– Нищо ли? Значи си сляп. Погледни пак.

– Виждам хора, смалени от разстоянието. Незначителни хора.

– Незначителни хора, да, но това са моите хора, моите поданици. Не твоите.

Никога няма да бъдат твои. – Атон избута брат си по-близо до ръба. – Ако още

веднъж подложиш на съмнение думите ми, ще те убия. Ако открия, че кроиш

заговор срещу мен, ще те убия. Ако отново кажеш публично нещо за мен или моята

кралица, ще те убия. Ясен ли съм?

Анубис кимна.

– Ще ме убиеш – изломоти той.

Атон запрати Анубис настрани и той се просна в една леха с чисто бели лотоси.

Ароматът им бе толкова силен, че предизвикваше гадене.

– Ти си мой брат и колкото да е изненадващо, те обичам. Това е единственото,

което те опази жив днес. А сега ми доведи мъжа с куката.

20Бог на вятъра, бурята и огъня в митологията на маите. – Б. пр.

Глава двадесет и шеста

Двамата младежи с мазни коси, облягащи се на стената на „Есмиол Билдинг“ в

Сан Франциско, видяха как грамадният тромав мъж излезе с клатушкане от тясната

уличка отсреща, поспря да възстанови равновесието си и сви наляво по „Бродуей“.

Те обикновено избягваха едрите мъже, както и видимо здравите и добре сложени

младежи, и предпочитаха да обират жени, старци и деца, само че можеха да

направят изключение за някой, който прилича на пиян. Пияниците бяха лесни. Без

да поглеждат един към друг, двамата се отблъснаха от стената и тръгнаха

успоредно с мъжа по отсрещния тротоар.

– Виждаш ли го как ходи? Правили са му операция на тазобедрената става – каза

Лари, неестествено мършав тийнейджър с татуирана паяжина на ухото. – Баба ми

върви по същия начин.

– Или на колянната става – рече приятелят му Мо. Той бе набит и мускулест, и

имаше широкия гръден кош и тясната талия на културист. На дясното си ухо

носеше като обеца позлатен бръснач. – Не може да си изправи краката. Гледай го

колко е голям; бас държа, че по-рано е играл ръгби. Сигурно са му счупили

коляното. – Той се ухили, показвайки уста, пълна с развалени зъби. – Което значи,

че не може и да бяга.

Лари и Мо забързаха по улицата, наслаждавайки се на това как хората извръщаха

очи или се отдръпваха, за да им сторят път. Повечето пешеходци в тази част на

града познаваха репутацията на двамата младежи.

Те изпревариха набелязаната жертва, спряха пред малък козметичен салон и се

загледаха назад по пътя, за да преценят стойността на плячката си. Занимаваха се

с това от дълго време и ограбваха само хора, които притежават нещо ценно.

Всички други бяха ненужен риск и губене на време.

– Едър е – каза Лари.

Мо кимна.

– Много едър – съгласи се той. – Но е стар...

– Хубаво кожено яке за старец – продължи Лари. – Рокерско, в ретро стил.

– Много хубаво. Струва някоя пара.

– И ботушите си ги бива. Изглеждат нови.

– Хубав кожен колан, с голяма тока – рече Мо. – На нея май има нещо като шлем.

За мен е – добави той.

– Хей, не е честно, ти взе часовника на последния.

– А ти подари кожената чанта на онази жена на баба си за рождения £ ден. Квит

сме.

Изведнъж мъжът сви и се заклатушка, без да обръща внимание на минаващите

коли, право към Лари и Мо. Двамата младежи се обърнаха и се зазяпаха във

витрината на козметичния салон, наблюдавайки отражението на пияницата в

стъклото. Сега, когато бе по-близо, получиха по-ясна представа за размерите му.

Беше грамаден и изглеждаше още по-голям заради широките си дрехи: сини джинси

и свободна тениска, която някога може и да е била бяла, но сега бе сива, а върху

нея носеше огромно черно кожено яке с метални капси. Черно-бяла кърпа бе

вързана стегнато около главата му, а очите му бяха скрити зад пилотски слънчеви

очила.

– Това „Рей Бан“ ли са? – попита Лари, мъчейки се да види дали очилата на мъжа

имат характерното лого на дясното стъкло.

– Басирам се, че са менте. Но пак ще ги вземем. Можем да ги пробутаме за два-

три долара на някой турист.

Те се обърнаха, когато мъжът мина покрай тях със скованата си походка.

Сребристо-металните капси на гърба на якето образуваха очертания на шлем,

подобен на онзи на токата на колана му. Една червена и една синя капса

представляваха очите, взиращи се от двете страни на дългия предпазител за нос.

– Този е рокер – каза Лари и поклати глава. – Рокерите създават проблеми.

Мисля, че трябва да го оставим.

– И къде му е моторът? – попита Мо. – Аз пък мисля, че е само един дърт

дебелак, на който му харесва да се облича като мъжага.

– Пак може да е рокер, а дори старите рокери са корави пичове.

– Да, ама ние сме по-корави. – Мо бръкна под тениската си и докосна парчето

оловна тръба, затъкнато в джинсите му. – И никой не е по-корав от нашия малък

метален приятел тук.

Лари кимна неуверено.

– Ще го последваме, но ще го нападнем само ако имаме шанс да го фраснем в

гръб. Навит ли си?

– Навит съм.

Те видяха как мъжът изведнъж кривна вдясно по „Търк Мърфи Лейн“ – тясна

уличка, която свързваше „Бродуей“ с Валехо Стрийт.

– Леле, човече, някои наистина си го просят – ухили се Мо. – Днес е щастливият

ни ден.

Двамата с Лари си плеснаха ръцете и забързаха по „Бродуей“ след мъжа с

коженото яке. Дори нямаше нужда да съставят план. Щяха да нападнат стареца в

тихата уличка, да му задигнат якето, ботушите, колана и парите, ако имаше такива,

а после да хукнат към другия край. Преди да свият по Валехо Стрийт обаче, щяха

да забавят ход до небрежно шляене – „Търк Мърфи Лейн“ излизаше точно срещу

централния полицейски участък. Лари и Мо познаваха улиците в и около китайския

квартал като петте си пръста и щяха да се озоват на няколко пресечки разстояние,

преди някой да забележи сгърченото тяло и да вдигне тревога.

– Помни – каза Мо, – токата на колана е моя.

– Добре, обаче следващия път аз ще си избера пръв...

Но когато свиха зад ъгъла, откриха едрият мъж да ги чака, застанал по средата

на тротоара.

Ръката на великана се стрелна напред и сграбчи Лари за предницата на мръсната

му тениска. Вдигна го право нагоре и го запрати на пет-шест метра, върху предния

капак на една паркирана кола. Стъклото се напука и се включи аларма.

Никой от минувачите по булеварда изобщо не погледна към уличката.

Мо бръкна под тениската си за оловната тръба, но изведнъж една грамадна длан

сграбчи главата му. И стисна. Болката бе неописуема. Черни петна затанцуваха

пред очите на младежа и нозете му се подкосиха. Щеше да падне, но мъжът

продължаваше да го държи за главата. Мо видя как старецът – който сега не му се

виждаше толкова стар, – вдигна оловната тръба, огледа я, помириса я, близна я с

черен като въглен език, а после я смачка, сякаш беше бирена кутия, и я захвърли.

Мъжът заговори, но думите му бяха неразбираеми. Той опита пак и пак на няколко

различни езика, докато...

– Сега разбираш ли ме?

Мо успя да изквичи задавено.

– Трябва да се радваш, че днес съм в добро настроение – каза мъжът. – Търся

някой да ме упъти.

– Да ви упъти? – прошепна Мо.

– Да ме упъти. – Мъжът отпусна хватката си, Мо залитна и се облегна на една

стена. Притисна ръце към черепа си, убеден, че ще открие вдлъбнатини от

огромните пръсти върху плътта си.

– Да ме упъти – повтори мъжът. – Имам адреса някъде тук – промърмори той и

бръкна под коженото си яке.

Мо веднага се хвърли в атака, опитвайки каратистки удар към гърлото му.

Светкавично бърз, мъжът сграбчи ръката му, стисна я, а после блъсна с

разтворена длан младежа в гърдите. Силата на удара запрати Мо в стената и

главата му се тресна в тухлите.

– Не бъди глупав – избуботи мъжът. Извади парче хартия и го обърна към

тийнейджъра. – Знаеш ли къде е това?

На Мо му бяха нужни няколко секунди да фокусира погледа си, но накрая

адресът, изписан с детински квадратни букви върху редовете, изплува пред очите

му.

– Да. – Гласът му бе тих и уплашен. – Да.

– Кажи ми как да стигна дотам.

– Пеш или с кола?

– Така като ме гледаш, с кола ли съм? – изръмжа мъжът. – Да забелязваш някоя

колесница наоколо?

Мо преглътна тежко. Гърдите го боляха и му бе трудно да диша, а главата му

още кънтеше от удара в стената. Би се заклел, че мъжът току-що каза колесница.

– Говори!

– Тръгвате по тази улица, „Бродуей“, докато стигнете до Скот Стрийт – пада се

отляво. Този адрес е някъде там.

– Далече ли е?

– Не е много близо – каза Мо и опита да се усмихне. – Нали ще ме пуснете,

господине? Нищо не съм ви направил?

Големият мъж сгъна листчето с адреса и го прибра в задния джоб на торбестите

си джинси.

– На мен – не, но вие с приятеля ти сте ограбвали и други. Тероризирали сте

целия квартал.

Младежът отвори уста да излъже, но мъжът свали тъмните си очила, сгъна ги и ги

прибра в един вътрешен джоб. Чифт поразително сини очи се впиха в тийнейджъра.

– Кажи на всичките си приятели – или по-точно на другите като теб, защото съм

сигурен, че нямаш приятели, – че съм се върнал и няма да търпя такива

нападения.

– Върнал? Кой си ти? Ненормален тип...

– Вече не. – Мъжът се усмихна и Мо откри, че устата му е пълна с огромни зъби,

закривени като на вампир. Черен раздвоен език се стрелна между тях. – Кажи на

приятелите си, че Марс Ултор се е върнал. – После сграбчи Мо за предницата на

ризата, вдигна го от земята и го запрати върху приятеля му. Алармата секна.

Марс Ултор се затътри обратно към „Бродуей“, за да потърси Скот Стрийт и

Цагаглалал.

Глава двадесет и седма

Софи инстинктивно усещаше, че това, което Пернел иска от нея, е неправилно,

макар да не бе съвсем сигурна защо. Смътни мисли и спомени трепкаха и

танцуваха в ума £, но яркозелените очи на Вълшебницата бяха втренчени в нейните

и £ бе трудно да се съсредоточи.

– Искаш да ти дам аурата си?

– Да, само мъничко...

– Как... защо? – Софи не се опита да хване протегнатата ръка на Вълшебницата.

– Ти си Сребърна, Софи, и притежаваш невероятна сила – обясни Пернел. – Като

хванеш ръката ми, ще използвам енергията на твоята аура, за да подхраня моята,

докато прехвърлям част от жизнената си сила в съпруга си. Вероятно бих могла да

го направя и сама, но има известна опасност аурата ми да ме надвие и спонтанно

да се възпламеня. Ако вие с Цагаглалал сте до мен да ме подкрепяте, ще бъда в

безопасност.

– Софи – каза Цагаглалал много тихо, – направи го. Така е най-добре.

– Какво точно ще правиш? – попита момичето, което все още изпитваше

опасения.

– Ще обвия Никола в аурата си.

Софи се помъчи да се концентрира. Спомни си как Вещицата от Ендор я бе

обвила във въздух. Макар че по-рано не се бе замисляла върху това, сега осъзна,

че трябва да е било нещо повече от въздух. Зефания бе загърнала Софи в аурата

си и £ бе прехвърлила не само част от своите сили, но и знанията, и спомените си.

– Софи, нямаме много време – каза Пернел със следа от раздразнителност в

гласа. – Не мога да се справя сама.

– Софи – обади се с равен глас Цагаглалал. – Никола умира.

Макар че идеята все още не £ допадаше, Софи протегна дясната си ръка и

Пернел я улови. Хватката на Вълшебницата бе силна, а по пръстите и дланта £

имаше мазоли.

Софи мигновено усети прилив на спомени, които знаеше, че не са нейни, и я осени

мисълта, че именно затова не £ се искаше да позволи на Пернел да използва

аурата £. След събитията от последните няколко дни тя не вярваше напълно на

Вълшебницата. И макар че искаше да узнае много неща за Пернел, нямаше

желание да £ даде достъп до някои спомени, мисли и идеи, които Вещицата от

Ендор бе споделила с нея. Нямаше никаква съзнателна причина да ги крие. Но ако

събитията през последните няколко дни я бяха научили на нещо, то бе да вярва на

инстинктите си.

– Скарабеят, Цагаглалал – каза Пернел.

Софи се обърна и видя как леля Агнес вдигна издялания в невероятни детайли

скарабей от дървената полица и го задържа в шепи. В мига щом го докосна,

предметът засия с топла зелена светлина и бялата аура на Цагаглалал затрепка,

нашарена с нишки от ярко нефритенозелено. Скарабеят запулсира в изумрудено и

изведнъж всички следи от възрастта се свлякоха от старицата и тя отново бе

млада и необикновено красива. Бръмбарът запулсира отново и Цагаглалал се

върна към личността, която Софи познаваше като леля Агнес.

Софи погледна към жената и си спомни...

... Цагаглалал , седнала на една маса на шахматни шарки , срещу мъж със

златна маска върху половината си лице... само дето това не бе маска.

Плътта му се втвърдяваше в метал. В шепите му – едната от плът , другата златна – бе скарабеят. Той нежно го постави в дланите на

Цагаглалал и сви пръстите £ върху него.

– Ти си Цагаглалал – каза мъжът с дълбок , тътнещ глас. – Тази , която

наблюдава. Сега и навеки. Бъдещето на човеците е тук , в ръцете ти. Пази го

добре.

Софи премигна и видя...

... Цагаглалал , застанала пред две почти еднакви червенокоси и зеленооки

момичета : Ифа и Скатах. Те бяха облечени като воини , в

богато украсените

дрехи от еленова кожа на Великите равнини. Зад тях дим се издигаше над

огромно бойно поле , осеяно с труповете на създания , които не бяха нито хора , нито животни , а нещо по средата. Едно от момичетата , по -дребното , с

лунички по носа , пристъпи напред , за да вземе нефритения скарабей от

жената , която племето познаваше като Тази , която наблюдава. После се

обърна и го вдигна високо, и събраната армия извика името £: Скатах!

Софи гледаше как образите се местят и завихрят, докато...

... Ифа , облечена в черно и сиво , скочи през прозореца на една кула и пада в ров

с ледена вода. Точно преди да изчезне под гранитно -сивата повърхност , вдигна

нефритената фигурка, която току-що бе откраднала.

Софи осъзнаваше, че времето лети главоломно, месеци и години профучаваха за

секунди. Сега луничавото червенокосо момиче бе станало млада жена и...

... Скатах , облечена в кожа , тичаше през бамбукова гора , големи черни стрели

се сипеха около нея. В едната си ръка държеше закривен меч , а в другата –

скарабея. Ифа се носеше подире £, кършейки бамбука , начело на армия

синьокожи чудовища.

Спомените прииждаха, образите напираха един след друг, показвайки...

... Скатах , коленичила пред момче във фараонски одежди и протягаща ръце да

му предложи зеления нефрит.

... и пак Скатах , застанала над неподвижното тяло на същото момче. Ръцете

му бяха скръстени на гърдите и тя нежно измъкна скарабея от вкочанените му

пръсти. Поднесе го към устните си и го целуна , плачейки с кървавочервени

сълзи за своя приятел – момчето фараон Тутанкамон. Чуха се викове , Сянката

се обърна и скочи през прозореца , в мига когато нубийските стражи на

фараона нахлуха в стаята. Преследваха я през пустинята три дена , преди да

им се измъкне.

Още образи, невъзможно бързи, части от лица и места – а после изведнъж се

появи...

... Пернел , в елегантен костюм от деветнайсети век , с Никола до себе си. Тя

приемаше една овързана с раирана панделка кутия от Скатах , която бе

облечена в мъжки военен мундир, със сабя на хълбока.

– Я , та ти си ми подарила торен бръмбар – каза със смях французойката , когато отвори кутията.

Софи премигна и видя...

... Пернел , сега в костюм от началото на двайсети век , с шапка клош , да

поднася същата овързана с панделка кутия на Цагаглалал , Тази , която

наблюдава. Зад тях развалините на Сан Франциско тлееха и димяха след

ужасно земетресение.

Спомените избледняха и Софи отвори очи, за да види как старицата подава

скарабея на Пернел.

– Притежавам този предмет от десет хиляди години – каза Цагаглалал – и макар

че понякога ме е напускал, винаги рано или късно се е връщал при мен. Често съм

се чудила защо. Дали аз – и останалите пазители – сме го съхранявали за сегашния

момент?

Пернел вдигна поглед.

– Мислех, че точно ти би трябвало да знаеш.

Цагаглалал поклати глава.

– Когато той ми го даде, каза, че държа в ръцете си бъдещето на човешката

раса. Но той често си приказваше така. Понякога имаше склонност да драматизира.

Вълшебницата погледна фигурката и я обърна към светлината, за да се възхити

на детайлите.

– Когато Скатах ми го подари за петстотния рожден ден, се пошегувах, че ми е

подарила торен бръмбар. А тя отвърна: „Торът е по-ценен от всеки благороден

метал. Не можеш да отглеждаш храна в злато“. – Пернел премести поглед към

Цагаглалал. – Тогава не осъзнавах колко древен и ценен е този предмет.

Цагаглалал поклати глава.

– Нито пък аз, макар че той ми го даде в деня, преди да ми връчи Книгата.

Софи се намръщи.

– Кой ти е дал скарабея и Книгата? – Едно име проблесна в ума £. – Авраам Мага

ли?

Цагаглалал кимна тъжно, после се усмихна.

– Да, беше Авраам, макар че аз никога не го наричах Мага. Той мразеше тази

титла.

– А как го наричаше? – попита Софи. Сърцето £ изведнъж затуптя толкова бързо,

че я остави без дъх.

– Наричах го съпруже.

Глава двадесет и осма

Били Хлапето притичваше от едната страна на коридора към другата, за да

надзърта в килиите към менажерията от спящи създания.

– Леле, живял съм дълго на тази земя, но никога не съм виждал подобно нещо. –

В момента той се взираше в мускулест синьокож мъж с гъста бодлива черна коса и

два закривени рога на главата. – Ами ти? – обърна се към Николо Макиавели.

Италианецът хвърли бегъл поглед в килията.

– Това е они – каза той и преди Били да е попитал, добави: – Японски демон.

Синьокожите са доста неприятни, но червенокожите са още по-зле. – Макиавели

продължи по мрачните коридори на затвора, хванал ръце зад гърба си и вперил

студените си сиви очи право напред.

– Пак ти минават онези дълбоки и мрачни мисли – рече Били, понижавайки глас,

като закрачи до безсмъртния в тъмния костюм.

– Да не би да четеш в умовете на хората?

– Чета езика на тялото. Едно време, за да оцелее човек в Дивия запад, трябваше

да наблюдава как стоят и се движат хората, да тълкува леките им потрепвания и

погледи, да знае кой ще извади пистолет и кой ще отстъпи. Аз бях много добър в

това – рече гордо американецът. – И винаги познавах кога някой ще направи нещо

глупаво – добави много тихо.

– Аз няма да правя нищо глупаво – рече Макиавели. – Дадох дума на господаря

си и ще се придържам към нея: ще освободя зверовете и ще ги пусна в града.

– Само че това не ти харесва, нали?

Макиавели стрелна с бърз поглед Били.

– Искам да кажа, като гледам какво има в килиите, не съм сигурен, че ми харесва

мисълта тези твари да плъзнат на воля в който и да било град – рече Хлапето с

глас, малко по-силен от шепот. – Всичките са хищници и кръвопийци, нали?

– Досега не съм срещал чудовище вегетарианец – каза Макиавели. – Но да,

повечето от тези тук са плътоядни. Някои от по-човекоподобните обаче се хранят

от тъмната енергия на сънищата и кошмарите.

– Искаш ли да се озоват на воля в Сан Франциско? – попита тихо Били.

Макиавели остана безмълвен, но поклати лекичко глава и устните му оформиха

дума, която не изрече на глас: Не.

– Личи си обаче, че кроиш нещо – добави Били.

– Как разбра? – попита Макиавели със слаба усмивка.

– Лесно. – Сините очи на американския безсмъртен блестяха в полумрака. –

Доста си прозрачен. Никога не би оцелял в Дивия запад.

Макиавели премигна изненадано.

– Оцелявал съм и на по-опасни места от твоята Америка през деветнайсети век, и

съм го постигал, като съм запазвал лицето си безизразно и съм криел мнението си.

– Точно там ти е грешката, господин Макиавели.

– Наричай ме Николо. Е, просветли ме, млади човече.

Хлапето се ухили доволно, показвайки стърчащите си зъби.

– Никога не съм мислил, че мога да те науча на нещо.

– Човек се учи, докато е жив.

Били потърка енергично ръце.

– Мисля, че ще съм прав, ако кажа, че ти си любопитен човек – не е ли тъй,

господин Макиавели?

– Винаги съм бил. Това е една от многото ни общи черти с Дий. И двамата сме

изключително любопитни. Винаги съм смятал любопитството за едно от най-силните

човешки качества.

Били кимна.

– Аз също винаги съм бил любопитен. Това ми е носило сума ти неприятности –

добави той. – Сега, ако хвърлиш един бърз поглед назад...

Макиавели се озърна през рамо към следващите ги Джош, Дий и Деър.

– Момчето явно е удивено и уплашено... – Били продължаваше да се взира право

напред.

Джош Нюман вървеше след двамата безсмъртни като замаян, а очите и устата

му се отваряха все по-широко, докато минаваха покрай клетките и пред тях се

разкриваха нови и нови същества. Бе ясно, че е уплашен. Струйки златист дим се

виеха от косата му и се процеждаха от носа и ушите му, а ръцете му бяха свити в

юмруци и покрити със златни ръкавици.

– Дий не се интересува от създанията, защото той ги е събрал и знае какво има

тук – продължи Били, – а Вирджиния също не се интересува, защото или се е

сражавала с тях в миналото, или знае, че вълшебната £ флейта ще я защити. – Той

килна глава на една страна, размишлявайки. – Или може би защото знае, че тя

самата е по-опасна от тях.

– Познавам я само по репутация – каза Макиавели. – Наистина ли е толкова

лоша, колкото казват?

– Дори по-лоша – каза Били, кимайки енергично, – много, много по-лоша. Никога

не допускай грешката да £ се довериш.

Дий и Деър вървяха най отзад. Макиавели забеляза, че докторът оживено говори

нещо на жената. Лицето £ представляваше непроницаема маска, а сивите £ очи

бяха със същия цвят като камъните на пода и стените. Тя забеляза, че Николо

Макиавели я гледа и вдигна ръка. Дий се обърна и се втренчи напред. Миризмата

на развалени яйца изпълни за кратко коридора, по-силна дори от зловонието на

спящите зверове. Макиавели се извърна, преди Дий да е забелязал усмивката му.

Забавно му беше, че още плаши английския магьосник.

– Така че ти, като се има предвид любопитството ти, би трябвало да надзърташ в

килиите – довърши Били. – Но не го правиш. Следователно мислиш за нещо много

по-важно.

– Впечатлен съм – каза Макиавели. – Логиката ти също е безупречна... с едно

изключение.

– Което е?

– Странните създания и чудовищата отдавна вече не ме плашат. Честно казано,

само хората – и техните близки родственици, Древните и Потомците, – винаги са

били способни да ми вдъхнат ужас. – Той кимна към килиите. – Тези бедни зверове

са тласкани само от нуждата да оцелеят и да се хранят. Това им е в природата и тя

ги прави предсказуеми. Човекът, от друга страна, умее да променя природата си.

Човекът е единственото животно, което може да унищожи света. Зверовете живеят

само в настоящето, но хората са способни да живеят за бъдещето, да съставят

планове за децата и внуците си – планове, на които са им нужни години,

десетилетия, дори векове, за да узреят.

– Чувал съм, че този тип планове са твоя специалност – рече Били.

– Така е. – Макиавели махна с ръка към една килия, в която имаше три заспали

космати полтъргайста, кой от кой по-грозни. – Ето защо тези тук не ме плашат, нито

пък ме интересуват.

– Звучиш надменно като Дий – тросна се Били и в гласа му се прокрадна

стоманена нотка. – Освен това съм сигурен, че жителите на Сан Франциско няма да

са на твоето мнение.

– Вярно е – съгласи се Макиавели.

Били си пое дълбоко дъх.

– Ако тези твари стигнат до брега, ще настъпи... – Той замълча, търсейки

подходящата дума. – Хаос. Паника.

– На кого сега му минават дълбоки и мрачни мисли? – попита безгрижно

Макиавели. После добави: – Кой би предположил – престъпник със съвест.

– Може би са същите дълбоки и мрачни мисли като твоите – промърмори Били. –

Признавам, че не ми харесва идеята да пуснем тези чудовища срещу моя народ.

– Твоят народ ли? – подразни го Макиавели.

– Да, моят. Знам, че не е твой, ти си италианец... – започна Били.

– Те са хора – каза Макиавели – и това ги прави мой народ.

Били Хлапето хвърли бърз поглед към Николо.

– Когато се запознахме, мислех, че си същият като Дий... сега вече не съм

толкова сигурен.

Устните на Макиавели помръднаха в едва доловима усмивка.

– С Дий си приличаме в много отношения, но не му го казвай. Ще се обиди. Това,

по което се различаваме, е, че Дий би направил всичко необходимо, за да постигне

целите си. Виждал съм го как следва заповедите на своя господар, дори когато

това води до унищожаване на градове и погубване на десетки хиляди животи. Аз

никога не съм правил такова нещо. Цената на моето безсмъртие бе службата ми,

но не и душата ми. Аз съм човек и винаги съм бил такъв.

– Напълно те разбирам – промърмори Били Хлапето.

Коридорът свърши с метална врата. Макиавели я бутна и тя се отвори. Той

премигна срещу следобедната светлина и забърза надолу по бетонните стъпала

към двора за разходки. Италианецът вдишваше дълбоко свежия солен въздух, за

да прогони гадната животинска миризма на килиите. Зачака Били да дойде при него

и се обърна, когато Хлапето бе още на последното стъпало, така че лицата им да

са на едно ниво.

– Дадох дума на господаря си и на Кетцалкоатъл, че ще пусна съществата срещу

града. Не мога да отстъпя от думата си.

– Не можеш или не искаш?

– Не мога – каза твърдо Макиавели. – Няма да стана уарлога –

клетвопрестъпник.

Били кимна.

– Уважавам човек, който държи на думата си. Само исках да се уверя, че я

спазваш по правилната причина.

Макиавели се приведе напред и железните му пръсти се впиха в рамото на Били.

Прикова очи в неговите.

– Не, трябва да се увериш, че я нарушаваш по правилната причина!

Глава двадесет и девета

Пернел нежно постави зеления нефритен скарабей върху гърдите на Никола,

после го отмести леко вляво, за да легне върху сърцето му.

Цагаглалал посегна и хвана ръцете на Алхимика, първо – лявата, после –

дясната, и ги сложи върху нефритения бръмбар, като почти го закри. След това

погледна към Вълшебницата.

– Сигурна ли си? – попита тя.

– Сигурна съм.

– Трябва да знаеш, че същестува известна опасност.

– Опасност ли? Каква опасност? – попита разтревожено Софи. Все още държеше

ръката на Вълшебницата и долови по връзката им да се процежда страх. Уплаши

се от мисълта, че Вълшебницата се страхува. Макар че Пернел не помръдваше,

очите £ се завъртяха и се втренчиха в Софи.

– Ако процесът не подейства, Никола ще умре, а аз ще съм пропиляла цял ден от

живота си – каза тя. – Но трябва да го направя. Нямам избор. – Вълшебницата

стисна по-здраво ръката на Софи. – А ако се получи, Никола ще е с нас още един

ден. – Въпрос прелетя през ума на Софи... и Пернел му отговори: – Да, това ще е

от голямо значение.

Цагаглалал постави лявата си ръка в тази на Пернел, а после протегна дясната

над леглото към момичето.

– Пернел ще притегли малка част от нашите аури и ще ги насочи към скарабея,

който на свой ред ще ги вкара в Никола. Мисли за него като за батерия. Докато в

скарабея има енергия, Никола ще е жив.

Софи сложи лявата си ръка в костеливата длан на старицата.

– Безболезнено е – продължи Цагаглалал. – А и ти си млада; аурата ти ще се

възстанови бързо.

– Ами твоята? – попита бързо Софи.

– Дори и да можеше да се възстанови, не е необходимо. Ролята ми в това

Сенкоцарство почти приключи. – Сивите £ като кремък очи станаха отнесени. –

Задачата ми бе да ви чакам да се появите и после да бдя над вас. Скоро ще мога

да намеря покой.

Изведнъж температурата в стаята рязко спадна до смразяващ студ. Софи ахна

от шока.

– Каквото и да правиш – рече Пернел и при всяка дума от устата £ излизаха бели

облачета пара, – не бива да разваляш кръга, докато скарабеят не бъде зареден с

енергията на нашите аури. Разбираш ли?

Софи кимна.

– Разбираш ли? – попита Пернел още веднъж, по-настоятелно. – Ако процесът не

бъде завършен, Никола ще умре тук сега, а аз ще умра утре.

– Разбирам – каза Софи, а зъбите £ затракаха. Тя сведе поглед към

неподвижното тяло на Никола Фламел. Плътта му бе пепелява, а около ноздрите и

устните му се бе образувал тънък слой скреж.

Леденобялата аура на Пернел се завихри и изду около нея и Софи изведнъж

забеляза вплетените сребърни нишки – от нейното сребро. Погледна надолу и видя,

че аурата £ е образувала защитни метални ръкавици върху дланите £, които

стискаха ръцете на Цагаглалал и безсмъртната.

Вълшебницата затвори очи.

– Ето че се започва – каза тя.

Софи усети как сребърната £ аура разцъфтя и приливът от топлина я хвана

неподготвена. Той се зароди в средата на гърдите £ и плъзна навън, потече по

краката £, защипа ходилата £. Горещината затрептя по ръцете £, опари дланите £ и

предизвика бодежи във върховете на пръстите £. Вълната от топлина се надигна по

шията £, запламтя в бузите £, пресуши очите £. Тя ги стисна и потрепери, когато я

заля порой от объркани спомени. Знаеше, че някои от тях са на Пернел...

... Закачулен мъж седеше насред една пещера , яркосините му очи блестяха , отразявайки огромните кристали в стените. В дясната му ръка имаше малка , обкована с метал , книга. Той отпусна върху корицата закривената метална

кука, заемаща мястото на лявата му ръка...

... Никола Фламел – слаб и тъмнокос , млад и красив – стоеше зад дървена

сергия , върху която имаше само три дебели , подвързани с кожа , книги. Обърна

се да погледне към нея и безцветните му очи се присвиха в усмивка...

... и пак Никола , вече по -стар , сивокос и с брада , в малка тъмна стая с дузина

рафта, по които бяха подредени книги и ръкописи...

... маса със само една книга върху нея , обкования в метал Сборник. Листовете

се отгръщаха сами , докато накрая спряха на страница , по която пълзеше

текст , съставен сякаш от клечки , а течащите цветове образуваха фигурата

на скарабей, после се преоформиха в нещо като полумесец... или кука...

...и един град, който гори, гори, гори...

Вълна от жега почти изкара дъха на Софи и образите се промениха, станаха

тъмни, жестоки, станаха спомените на Цагаглалал...

...Пирамида, която се разцепва...

... кръгла покривна градина , обхваната от пламъци , екзотични растения

лумват в огнени кълба, соковете кипят и изригват в пламтящи струи...

...огромна метална врата се топи, гравираните на нея лица се удължават от

жегата , разпадат се , капят на дълги лепкави струи , злато и

сребро текат по

полирания мраморен под, смесват се...

... стотици кръгли летящи машини падат от небето като горящи комети , за

да избухнат върху улиците на подобен на лабиринт град...

... и Скатах , и Жана д ’Арк , окървавени и мръсни , стоят , опрели гръб в гръб , на

стъпалата на една пирамида, заобиколени от големи кучеглави чудовища...

... докато Паламед е застанал над падналия Шекспир и го брани от един орел

с лъвска глава. Покритите с шипове криле го дерат , острите зъби са на

сантиметри от главата му...

... а Сен Жермен сипе огън от небесата , докато зад него морето се надига

като стена от черна вода...

... и Софи... или момиче , което толкова прилича на нея , че биха могли да са

близначки...

Изведнъж Софи отново бе на пет години , двамата с брат £ стояха в същата

тази къща , хванати за ръце , и чакаха да бъдат

представени на една старица ,

която Софи никога по-рано не бе виждала.

– А това е леля ви Агнес – казваше майка £. – Тя ще ви наглежда , когато нас

ни няма...

Нещо студено се размърда в дълбините на ума на Софи, не спомен, а мисъл, и то

с горчив привкус. Ако леля Агнес не £ бе истинска леля, тогава как стояха нещата с

другата им леля, загадъчната леля Кристин, която живееше в Монтоук Пойнт и £

ходеха на гости всяка Коледа? Кристин също не им бе роднина. Коя беше тя? Дали

бе като Агнес и дали двете бяха свързани? На Софи отчаяно £ се искаше да

поговори с майка си и баща си; трябваше да ги пита откъде познават Агнес и

Кристин, и откога. Откри, че се чуди как двете старици са се промъкнали в живота

на Нюманови. Беше слушала баща £ да говори за леля Агнес, а майка £ като дете

бе прекарвала всичките си лета при леля Кристин. Заключенията бяха ужасяващи.

Откога семейство Нюман се намираше под наблюдение? И защо? Дали бе заради

това, че тя и Джош са близнаци? Но тогава защо Агнес и Кристин ще наглеждат

майка £ и баща £? Освен ако през всичките тези години не са знаели, че Ричард и

Сара ще се срещнат, ще се влюбят, ще се оженят и ще родят чифт близнаци –

златен и сребърен. Дали са знаели, че това ще се случи по естествен път, или

някак си са манипулирали нещата, за да го постигнат? Софи потрепери: самата

мисъл бе ужасяваща.

Трябваше да поговори за това с Джош; искаше £ се той да е тук.

...И изведнъж Джош се появи...

Тя усети връзката с близнака си и сякаш отново бе физически цяла. През

последните петнайсет години никога не се бяха разделяли за повече от ден-два и

дори в тези случаи бяха поддържали постоянен контакт по телефона и имейла.

Когато Джош £ обърна гръб и тръгна с Дий и Деър, тя се бе почувствала физически

наранена, сякаш част от тялото £ липсваше. Но сега поне знаеше, че той е жив.

Той беше... беше...

Софи се съсредоточи върху брат си, като отчаяно се опитваше да си спомни

всичко, на което са я научили за Пробудените £ сетива. Просто трябваше да се

увери, че той е жив и здрав. И ако по някакъв начин узнаеше къде се намира в

момента, би могла да отиде и да го вземе. Беше сигурна, че ако в онзи съдбовен

момент двамата с Джош бяха сами – без никой друг наоколо, който да им се бърка,

– щеше да успее да го вразуми.

Видя го ясно в главата си. Рошава руса коса, която вече ставаше мазна и се

нуждаеше от миене, тъмни кръгове под сините му очи, ивици черни сажди по

лицето...

Изведнъж усети мирис на сол и йод, примесен с миризмите на зоопарк, на мускус

и плът, а после започнаха да се оформят образи. Един от тях бе по-ясен от

другите: отчетливите контури на остров с правоъгълна бяла сграда на върха му и

фар в единия край.

Джош беше на Алкатраз.

Вървеше по един коридор на затвора. От двете му страни имаше килии и във

всяка от тях – различно създание. Той не можеше да назове създанията, но

Вещицата от Ендор познаваше всяко от тях и Софи откри, че също ги познава – тук

имаше келтски клурикони и японски они, английски таласъми и скандинавски

тролове, норвежки хулдра21 редом с гръцки минотавър и индиански вендиго в

килия до един индийски байтал. Тя усещаше как дъхът на брат £ излиза бързо и

накъсано и усети как стомахът му се свива, когато мина покрай една килия с ню –

японско създание, което приличаше на куче с маймунска глава и змийска опашка.

Джош изглеждаше невредим и никой не му обръщаше особено внимание. Точно

пред него мъжът, който ги бе преследвал в Париж – Николо Макиавели, – говореше

с някакъв младок в оръфани джинси и протрити каубойски ботуши. Джош се обърна

и Софи видя Джон Дий и Вирджиния Деър да си шепнат настойчиво. И двамата

спряха и погледнаха едновременно към Джош, към Софи.

Тя моментално прекъсна връзката с брат си и се върна към настоящето,

съсредоточавайки се върху усещането за топлина, обливаща тялото £. Стаята бе

леденостудена. Тя се насили да почувства дланите на двете жени, които държеше,

и как аурата £ се стича от пръстите £ в ръката на Пернел.

Никола Фламел трепна.

От изненада Софи едва не изтърва ръцете на Пернел и Цагаглалал. Погледна

надолу към Алхимика. Нишки от сребърната £ аура и бялата аура на Цагаглалал се

виеха около протегнатите им ръце и се стичаха към Пернел. Сребърни искри и

облачно-бели влакна се протягаха от тялото на Вълшебницата и докосваха

скарабея, който сега пулсираше нежно, туптеше, бледото зелено потъмняваше,

после пак изсветляваше. Софи внезапно усети биенето на собственото си сърце...

а после осъзна, че скарабеят пулсира в ритъм с него. Кожата на Алхимика бе

придобила розов оттенък и някои от дълбоките бръчки около очите и по челото му

бяха изчезнали. Изглеждаше по-млад.

Той трепна пак, пръстите му се свиха и отпуснаха, после се свиха още веднъж

върху фигурката на бръмбара.

– Още мъничко – прошепна Пернел с глух от изтощение глас.

– Не мога да ти дам още много – промърмори Цагаглалал. Синьо-бели искри

пълзяха в косата £.

– Тогава нещата опират до теб, Софи – каза бързо Пернел. – Трябва ми още

малко от твоята аура.

Момичето поклати глава.

– Не мога. – Олюляваше се от изтощение и имаше чувството, че гори в треска.

Главата £ кънтеше, гърлото £ бе пресъхнало, а стомахът £ се бунтуваше, сякаш

току-що бе изяла сурова люта чушка. Спомни си предупреждението на Скати за

това колко е опасно да използваш прекалено голяма част от аурата си: ако човек

изразходваше всичката си естествена аурална енергия, аурата започваше да се

подхранва от плътта му. Съществуваше съвсем реална опасност спонтанно да

избухне в пламъци.

– Трябва!

– Не!

Софи се опита да издърпа ръката си, но безсмъртната я стискаше в желязна

хватка.

– Да! – каза яростно Пернел и за миг аурата £ от бяла стана сива, а после –

черна, преди да лумне пак в чисто бяло.

Софи се задърпа, но не можеше да се освободи от хватката на жената.

– Пусни ме!

– Трябва ми още малко. На Никола му трябва още малко.

Аурата на Вълшебницата потъмняваше, сгъстяваше се и изведнъж мразовитият

въздух се изпълни с аромата на зелен чай и анасон. Софи позна миризмите на

Нитен и Прометей, миг преди цветните нишки на аурите им да започнат да се

просмукват през пода – тъмносиньо, увито около дебела колона от ярко

кървавочервено. Те запълзяха към Вълшебницата, за да се омотаят около нея, и

аурата £ замалко стана отново черна.

– Достатъчно, Вълшебнице – изграчи Цагаглалал. – Стига! Вече направи всичко,

което ти е по силите.

Вратата на стаята се отвори с трясък и вътре нахлуха Прометей и Нитен. Аурите

на Древния и на японския безсмъртен бяха оформили брони около телата им, но

орнаментираната червена метална броня на Прометей избледняваше, цветът се

изцеждаше от нея, оставяйки я кристално прозрачна, а лакираната дървена

самурайска броня на Нитен бе нащърбена и износена.

– Вълшебнице – изрева Прометей, – какво правиш?

– Достатъчно – каза ледено Нитен. – Ще погубиш всички ни.

– Никога не е достатъчно – изръмжа Пернел. Аурата £ се вихреше, изпъстрена с

нишки и струйки от всички аури в стаята. Цветовете се сливаха, замъгляваха и

потъмняваха до кално кафяво, преди накрая да се превърнат в пулсираща черна

аура. Зловоние изпълваше въздуха. Когато Вълшебницата обърна глава да

погледне към Прометей и Нитен, зелените £ очи приличаха на късчета черен

мрамор. – Трябва ми още... На Никола му трябва още.

Софи изтръгна ръката си от хватката на Вълшебницата. Загуби равновесие и

политна през стаята, за да се озове в ръцете на Нитен. При допира сребърната £

аура направи самурайската му броня здрава и метална.

– Не! – изпищя Пернел, посягайки към момичето. – Не сме свършили! – Трептяща

бяла нишка пробяга през черната £ аура, правейки я сива, изсмуквайки тъмнината

от нея.

Прометей пристъпи пред Софи и Нитен.

– Свършихте, Вълшебнице. – Погледна към старицата и кимна. Цагаглалал пусна

ръката на Пернел и отстъпи назад.

– Но Никола... – прошепна Пернел. Аурата £ стана отново бяла и очите £

постепенно позеленяха.

– Ти направи за него всичко, което можеше – каза Древния.

Изведнъж Никола Фламел въздъхна – дълго съскане, при което от посинелите му

устни излезе облаче бяла пара. Безцветните му очи се отвориха, той се надигна

рязко в леглото и се огледа.

– Пропуснах ли нещо интересно?

21Друго название на елфите. – Б. пр.

Глава тридесета

Петима огромни анпу ескортираха мъжа с куката през Слънчевия дворец.

Обикновено оживените коридори от мрамор и злато сега бяха пусти и всички врати

се пазеха от въоръжени анпу, някои от които държаха по-дребни четирикраки

кучета, които приличаха на тях. Ароматни свещи и тръстики горяха във високи

поставки, разположени на равни интервали по ярко озарения коридор, но сладкото

им ухание бе напълно погълнато от тежката мускусна миризма на кучеглавите

воини.

Маретю бе омотан в неразрушими каменни вериги – по една на всяка китка, една

на кръста и още две около глезените. Всеки от пазачите му бе хванал по една

верига и го държаха в центъра на образувания от тях кръг. Бяха му свалили

наметалото, което един анпу носеше преметнато през ръка, и сега той бе останал

само по ризница с дълъг ръкав, която го покриваше от врата до кръста, и чифт

мръсни и оръфани джинси. Метални бомбета блестяха на върховете на ожулените

му и износени работни ботуши. Дългата му мазна руса коса се спускаше до

раменете и зле подрязаният бретон падаше над поразително сините му очи. Бузите

и челюстта му бяха покрити с тридневна сиво-бяла брада. Докато групата

навлизаше по-дълбоко в двореца, той въртеше глава насам-натам и устните му

мърдаха, превеждайки глифовете върху древната ламперия или разшифровайки

грубата огамска писменост22, красяща плинтовете под статуите от метал и стъкло,

разположени на равни интервали по коридора.

Пазачите анпу го отведоха до висока и тясна двукрила врата. Не се опитаха да

почукат или да влязат.

Мъжът с куката се приведе напред, изпъвайки веригите, за да огледа по-добре

вратата. Тя се състоеше от две огромни метални плочи – златна и сребърна,

полирани до огледален блясък. Над тях имаше тежък златен трегер, висок един

човешки бой, а на него бяха изсечени хиляди квадратни глифове, всеки от които

съдържаше лице на човек, животно или чудовище. Някои от глифовете бяха празни

или недовършени. Но по средата на трегера имаше един квадрат, по-голям от

останалите, с гравиран в него полумесец... или пък кука.

Маретю дръпна лявата си ръка, като едва не събори онзи анпу, който държеше

съответната верига, и я вдигна да сравни куката си с изображението. Бяха почти

идентични. Той примижа и старателно преведе глифовете около рисунката на

куката.

– Любопитно, нали? – отекна един мощен глас в коридора.

Двете крила на вратата се открехнаха и от процепа плъзна ароматен бял дим,

който се разнесе на кълбета по пода. Беше пропит със сладникавата миризма на

тамян. Говорещият остана скрит, докато вратата не се отвори напълно и отвътре

не бликна ярка бяла светлина. В отвора стоеше неестествено висока фигура и

бялата светлина се лееше като течност по дългата £ метална роба със спусната

качулка.

– Открих тази порта сред руините на един град на Земните господари в едно

ужасно тресавище далеч на юг. Блатото бе погълнало по-голямата част от града;

портата бе чиста и неопетнена. Тя е на десет хиляди години, а може би и на десет

пъти по десет хиляди.

Маретю отново дръпна веригата и анпу, който я държеше, трябваше да положи

усилия да остане прав. Мъжът вдигна ръката си и плоският метален полумесец на

китката му стана сребърен, а после златен от отразената светлина.

– Любопитно е – съгласи се той, – и въпреки това не ме изненадва. Вече малко

неща могат да ме изненадат. – Вдигна брадичка и кимна към редицата от квадратни

глифове. – Хубаво е да видя, че ме помнят в историята си.

– Земните господари са знаели за теб.

– Срещнахме се за кратко.

– Едва ли е било чак толкова кратко. Изсекли са твоя символ там горе, при

списъка с кралете и управниците си. – Високата фигура в металната роба пристъпи

напред и отметна качулката, разкривайки удължените си очи и острите си черти. –

Аз съм Атон, Господаря на Дану Талис.

– Зная кой си. А аз съм... Маретю.

– Очаквах те – каза Атон.

– Авраам ли ти каза, че идвам?

– Не – отвърна Атон. – Знам за теб от дълго време... от много дълго време. – Той

погледна към пазачите анпу, а после към каменните вериги около Маретю. – Тези

окови необходими ли са?

– Брат ти, изглежда, смята, че да – каза Маретю с усмивка, която разкри ситни

бели зъби. – Всъщност много настояваше за това.

Дългите зъби на Атон прехапаха долната му устна.

– Предполагам, че са безполезни, а?

– Напълно. – Въздухът запращя, изпълни се с неприятна миризма и около

едноръкия мъж затрепка сянка. Каменните окови се напукаха и разсипаха на прах.

Пазачите анпу залитнаха изумено назад и трескаво посегнаха да извадят копешите

си. Маретю потърка лявата си китка с дясната си ръка.

Атон погледна към чакалоглавите воини.

– Оставете ни – заповяда той, а после се обърна и влезе отново в стаята.

Объркани, анпу се спогледаха, след което насочиха очи към Маретю. Той се

ухили и им махна да си вървят.

– Хайде, изчезвайте като добри кученца. – После се обърна, влезе в стаята след

Древния и затвори вратата. Макар че крилата бяха дебели колкото тялото му, се

завъртяха тихо и без никакво усилие.

– Брат ти няма да е доволен – каза Маретю.

– В последно време Анубис рядко е доволен – рече Атон. – Той казва, че

трябвало да те убия.

– Дори опитът да ме убиеш ще е грешка – отвърна Маретю с усмивка, като се

завъртя към Господаря на Дану Талис. – Нямаш представа колко много са се

опитвали. – Той скръсти ръце на гърдите си и се огледа. Стоеше в огромна кръгла

стая, огряна от малко изкуствено слънце, което плуваше току под високия таван.

Кимна одобрително. – Обичам Архонтските технологии. Откога гори?

Атон махна с дългопръстата си ръка.

– Това е резервно. Осветява тази стая от над хиляда години. Но е последното от

вида си. Когато изгори, ще трябва да се върнем към нещо по-примитивно.

В кръглата стая нямаше никакви мебели, по златните стени и сребърния таван не

се виждаха украси или надписи. Целият под обаче бе покрит с подобна на лабиринт

мозайка от златни и сребърни плочки: карта на Дану Талис. Сребърните плочки

представляваха водата, а трепкащата светлина създаваше впечатлението, че тя

се движи.

Атон застана по средата на лабиринта и се обърна пак към Маретю. Огромните

му жълти очи сияеха в златно на отразената светлина.

– Открих този под в затънтени развалини на Предтечите насред Великата пустиня.

Мисля, че някога е бил покрив на катедрала. – Пръстите му проследиха шарката. –

Моделирах този град по негово подобие. Харесваше ми мисълта една мозайка на

Предтечите да стане карта на съвременен град.

– Виждал съм тази шарка и преди – каза Маретю, разхождайки се по края на

кръга. – Появява се на различни места в човешкия свят, в Сенкоцарствата и отвъд

тях. – Той свали ръце и ги хвана зад гърба си, после наклони главата си на една

страна, възхищавайки се на шарката. – Изглежда непокътната.

– До последното парче.

– Предците ни са били изумителни – каза той, а после погледна към Древния. – Не

си ли съгласен?

– Ти май не се боиш от мен? – попита Атон, без да отговори на въпроса.

– Нямам причина да се боя. – Маретю поклати глава. – Но ти се боиш от мен,

нали? – каза той тихо.

– Боя се от онова, което олицетворяваш.

– И какво е то?

– Гибелта на моя свят.

Маретю поклати глава.

– Напротив. Аз съм тук, за да се погрижа твоят свят – този необикновен и

изумителен свят, който си създал, – да продължи да живее.

Атон прекоси лабиринта и се надвеси над мъжа с куката, но Маретю остана

неподвижен, гледайки го невъзмутимо.

Жълтите очи на Древния се присвиха до хоризонтални цепки.

– Подиграваш ли ми се?

– Не – каза сериозно Маретю. Вдигна лявата си ръка и светлина закапа от куката

му. Атон направи крачка назад. – Нямаш представа какво ми струваше да дойда

тук – продължи едноръкият. – Изтърпях хилядолетни страдания и пропътувах

безброй нишки на времето, за да бъда тук, на това място, по това време.

Пожертвах всичко – всяко нещо, което съм обичал, – за да застана пред теб.

– Защо?

– Защото ние двамата можем да решим съдбата на Дану Талис и на безчет

поколения, които ще го последват. – Тъмната аура на Маретю затрепка и за кратко

се оцвети в отразеното златно на стаята. Той махна с ръка и изведнъж огромната

карта под нозете на Древния се разпадна, а после се пръсна на малки остри

късчета. Среброто потече и заля златните плочки. – Ако Дану Талис не потъне,

тогава бъдният свят никога няма да съществува... – Сребърните плочки потъмняха

до мътно кафяво, после се напукаха и се натрошиха. Маретю махна отново; леден

бриз повя по пода и помете парчетата от древната карта, оставяйки само гол

камък. – Твоята империя, обширната империя на Де Данан, ще унищожи не само

себе си, но и цялата планета в рамките на едно поколение.

– Бях доста привързан към тази мозайка – промърмори Атон.

– Повярвай ми, Древни, ти си обречен да видиш разруха, далеч по-лоша от тази!

Атон пъхна длани в ръкавите си и се извърна. Закрачи по голия под и краищата на

металната му роба се влачеха по камъка, пръскайки искри. Той излезе на един

балкон, обвит в цветя и лози, от който се виждаше целият град на Дану Талис.

Древния вдиша дълбоко сладките ухания на живот и растителност, за да разсее

горчивия, неприятен мирис от аурата на Маретю.

Слънцето клонеше на запад, сградите пламтяха в златно, а каналите проблясваха

в сребристо. На долните етажи на някои от по-високите сгради горяха светлини.

Отдолу се носеха звуците на далечен смях и едва доловима музика.

Маретю се появи до Атон. Облегна лакти на парапета и се загледа в островния

град.

– Виж най-великия град, който тази планета някога е познавала – каза гордо Атон.

Маретю кимна. Вдигна глава и сините му очи потъмняха, придобивайки цвета на

небето, докато гледаше как залязващото слънце обагря ниско летящите вимани в

цвят на полирано злато, така че те приличаха на ярки ивици светлина, разсичащи

небосвода.

– Истинско чудо е.

– На земята е имало велики градове и преди този – продължи Атон. – Предтечите

имали своите градове-колежи, големите им учебни центрове, а Архонтите и Земните

господари построили огромни градове от стъкло и метал в далечното минало. Но

никога не е имало нещо подобно на Дану Талис.

– Легендата за него ще живее хилядолетия – съгласи се Маретю.

– Дану Талис е и град, и държава, а аз съм го управлявал близо две хиляди

години. Баща ми Аменхотеп23 управляваше града, съществувал тук преди мен, а

дядо ми Тот24 бе един от Великите древни, изтръгнали острова от морското дъно

десет хиляди години преди това.

– Да, знам. Видях как го прави – каза тихо Маретю.

– Бил си там?

– Да.

Господаря на Дану Талис се взря задълго в мъжа с куката. Накрая кимна.

– Вярвам ти – каза той твърдо. – Може би ще имаме време да поговорим за някои

от нещата, които си видял през дългия си живот и при необикновените си

пътешествия.

– Не мисля – каза Маретю. – Остава ми много малко на това място и в това

време.

Атон кимна.

– Някога Дану Талис представляваше само една островна държава, заобиколена

от врагове. Когато аз се възкачих на трона, бяхме обсадени от всички страни.

Двамата с Анубис променихме това. Сега Дану Талис се намира в сърцето на една

обширна империя, простираща се по цялото земно кълбо, с аванпостове на всеки

континент, включително далечния леден Север. И всички, които някога ни се

опълчваха – Предтечи, Архонти и Земни господари, – са победени или изтласкани

до самия край на познатия ни свят.

– Ти изучаваш историята – каза Маретю. – Моят баща – или по-скоро мъжът,

когото смятах за баща, – ме научи, че всяка империя е обречена. Докато пътувах

през времето и историята, открих, че е бил прав. Всички велики империи са

обречени на разруха.

Атон кимна.

– Изучавал съм историята на света чак до Времето преди времето и урокът е

ясен: империите се въздигат и падат. – Той се обърна към голямата пирамида по

средата на острова. Едната £ половина бе огряна от залязващото слънце, а

другата тънеше в сянка. Малки огньове горяха на всяко от стотиците стъпала,

водещи към плоския връх на постройката, където пъстроцветни флагове се вееха

на вечерния бриз.

– Дану Талис е обречен – каза Маретю. – Не са ти нужни ясновидци или

пророчества, за да предвидиш бъдещето му.

Атон погледна към него.

– Какво си ти? – попита той изведнъж. – Не си нито Древен, нито Предтеча, и

определено не си Архонт или Земен господар.

– Не съм нито едно от тези неща – каза сериозно Маретю. – Аз съм твоето

бъдеще. Ти си управлявал този град в продължение на хилядолетия – продължи

той. – Това наистина бе Златният век на Дану Талис, но градът е обречен на

разруха и отчаяние. И ако това се случи, тогава всичко, за което си работил, всяка

саможертва, която си правил някога, ще се окажат напразни. Но не е нужно да

става така. Можеш да опазиш репутацията на своя град; всъщност можеш да се

погрижиш той да положи основите не само на една, а на десетки цивилизации в

идните хилядолетия.

– Сигурен ли си, че това ще се случи?

– Видях го – каза тихо Маретю. Вечерната светлина превръщаше очите му в

злато. – Кълна ти се, че е истина.

– Вярвам ти – прошепна отново Атон. – Какво искаш да сторя?

– Ти трябва да станеш уарлога – клетвопрестъпник. Вещер25. Трябва да

предадеш своя град.

– На кого?

– На мен.

22Стара келтска писменост. – Б. пр.

23Това име е било носено от четирима египетски фараони. – Б. пр.

24Египетски бог на мъдростта, науката и занаятите. – Б. пр.

25Английската дума за вещер уорлок произлиза от староанглийското уарлога. – Б. пр.

Глава тридесет и първа

Незнайно как, Джош Нюман изведнъж разбра имената на създанията в килиите:

клурикони, они, таласъми, тролове, хулдра, минотавър, вендиго, байтал. Преди да

успее да се зачуди откъде са се взели тези думи в ума му, някакво движение

привлече вниманието му. Той спря и се вгледа в тъмната стая. Приведе се напред

и примижа срещу чернотата. От вонята стомахът му се разбунтува и в гърлото му

се надигнаха киселини. Стори му се, че съществото прилича на маймуна, но когато

очите му се приспособиха към слабата светлина, осъзна, че само главата бе

маймунска. Тялото бе на ивици, като на миеща мечка, краката бяха на тигър, а на

мястото на опашката имаше дълга черна змия, която помръдваше по пода. Това

беше ню, създание от най-тъмните кътчета на японските митове. А един от най-

известните ню бе убит от Нитен.

Ръцете на Джош се вцепениха върху решетките на килията.

Откъде знаеше това?

Когато бе влязъл тук, само преди няколко минути, килиите бяха пълни с безименни

чудовища. Той смътно разпознаваше някои от тях, благодарение на разказите на

родителите си – например минотавъра с глава на бик, – но повечето изглеждаха

като изпълзели от някакъв кошмар.

А сега знаеше не само имената им, но и че Нитен е убил японски ню.

Софи.

В главата му изведнъж се появи образът на сестра му. Той се почуди защо се е

сетил за нея... а после си спомни, че я бе видял за последно с Нитен. Къде ли се

намираше тя сега? Дали бе още с Майстора на меча? Дали бе в безопасност?

– Идвай, Джош – заповяда Дий, докато двамата с Вирджиния минаваха покрай

него.

– Секунда само – изломоти момчето. Изчака Дий и Деър да продължат, а после

се обърна рязко, почти очаквайки да види сестра си зад себе си.

Софи.

Той вдиша дълбоко, търсейки ваниловия аромат на аурата £ сред миризмите на

сол и йод и тежката животинска смрад от килиите.

Софи.

Усети, че изведнъж го облива горещина, и потърка щипещите върхове на

пръстите си. Дали тя сега бе тук и го наблюдаваше? Беше го правила и по-рано, бе

шпионирала за Фламел и Пернел, когато той се намираше в офиса на Дий и се

готвеше да призове Коатликуе.

Софи. Устните му оформиха името £... но нямаше нищо и за първи път в живота

си той осъзна, че не може да я почувства. Откакто се помнеше, близначката му бе

единственото неизменно нещо в неговия свят. Когато родителите им ги нямаше,

когато семейството се местеше от държава в държава, а той и Софи сменяха

училище след училище, единственият човек, на когото можеше да разчита, бе

сестра му. А сега си бе отишла.

– Джош? – обади се Вирджиния. – Какво има?

Той поклати глава.

– Не знам. Не съм сигурен.

– Кажи ми какво те тормози – рече тихо Вирджиния. Хвана го подръка, внимателно

го отдели от килията и го поведе към отворената врата в края на коридора, където

чакаше Дий. Щом Магьосника видя, че идват, се обърна и изчезна в ослепителната

светлина навън.

– Нищо особено... – започна Джош. Близостта на жената го караше да се чувства

неловко.

– Кажи ми – подтикна го отново тя.

Той си пое дълбоко дъх.

– Малко е странно...

Вирджиния се изсмя.

– Странно ли? – Тя махна с ръка към килиите. – Че какво може да е по-странно от

това тук? Кажи ми – настоя тя.

Джош кимна.

– Когато дойдох тук, не знаех какви са тези твари... а после изведнъж разбрах. Не

само знаех имената на всички, но знаех дори, че Нитен е убил едно от тях. – Той

поклати глава. – Само дето не знам откъде го знам.

– О, всичко е много просто: свързал си се с някого. Вероятно със сестра си.

Джош кимна окаяно.

– И аз така си помислих. – Той понижи глас и се огледа пак. – Мисля, че може да

ни шпионират.

Вирджиния поклати глава и кичури от дългата £ коса обърсаха лицето на Джош.

– Не нас. Теб. Аз бих разбрала моментално, ако някой ме наблюдава. И мога да

те уверя, че нищо не е в състояние да шпионира незабелязано Дий или Макиавели.

Може би сестра ти просто проверява как си. – Те минаха покрай килия, в която

имаше чудовище с козя глава, и Вирджиния кимна към него. – Какво е това?

Джош пристъпи към вратата да го огледа по-добре, после поклати глава.

– Не знам – призна той. – Какво е?

– Пуука26. – Вирджиния се усмихна. – А фактът, че не знаеш, ни показва, че онзи,

който те е наблюдавал, вече се е махнал. Аз предполагам, че сестра ти се е

свързала с теб и така си получил достъп до нейните знания. Това е забележително

умение – добави тя. После посегна и омота дългата си коса на дебел възел на тила

си. – Много близки ли бяхте с нея?

Джош кимна тъжно.

– Много.

– Сигурно ти липсва – каза Вирджиния.

Джош се взираше право напред към светлия правоъгълник. Очите му се

насълзиха и той се престори, че е заради ярката светлина, лееща се през вратата.

Накрая каза:

– Да, липсва ми. И не разбирам какво £ стана.

– Без съмнение и тя се пита същото за теб. Обичаш ли я? – попита бързо Деър.

Той отвори уста да отговори, но я затвори пак, без да каже нищо. Изведнъж

долови биенето на сърцето си. То бумтеше в гърдите му, сякаш бе пробягал цяло

футболно игрище. Откри, че почти се страхува да отговори, почти се страхува дори

да се замисли върху въпроса.

– Обичаш ли я? – упорстваше Вирджиния.

Джош погледна към безсмъртната. Едно време би могъл да отговори мигновено...

но нещата се бяха променили. Софи се бе променила, а чувствата му към нея

бяха... объркани.

– Е? – попита Вирджиния.

– Да... не... не знам. Искам да кажа, тя ми е сестра, близначка, член на

семейството...

– Аха. Опитът ми говори, че когато хората казват, че не знаят дали обичат някого,

това обикновено означава не. Но в твоя случай не съм толкова сигурна. Ти все още

имаш чувства към нея. – Тя избърза пред Джош и се завъртя наполовина към него,

така че да може да наблюдава лицето му. – Ако ти се отдаде възможност, ще я

спасиш ли?

– Разбира се.

– Какво би направил, за да я спасиш?

– Всичко – каза той бързо.

– Значи още я обичаш – каза победоносно Деър.

– Предполагам, че е така – призна той. – Просто ми се иска да знаех какво я е

променило.

– О, това е лесно: семейство Фламел са я променили. – Безсмъртната почука с

пръст гърдите на Джош. – Точно както те, а после и Дий, промениха теб. Макар че

дали са те променили към по-добро или към по-лошо... ами, само ти можеш да

кажеш. – Тя се приведе напред и добави: – Или пък времето ще покаже.

– Семейство Фламел наистина ли са толкова лоши? – попита той, понижавайки

глас, макар че Дий вече бе излязъл навън. – Все още не знам дали мога да вярвам

на доктора или не. Искам да кажа, знам, че си приятелка на Дий, но просто се

чудех...

– Може и да съм му приятелка – а дори самият той признава, че не е добър

приятел, – но това не значи, че съм сляпа за истинската му същност.

– А каква е тя?

– Дий е маниак. – Тя се усмихна отново. – Обсебен е от същите нужди и желания,

които управляват Макиавели и Фламел. В друго време и при други обстоятелства

мисля, че биха станали чудесни приятели.

– Мога ли да му вярвам? – попита Джош.

– Ти как мислиш?

– Вече не знам какво да мисля. Но Софи наистина нападна с камшик Коатликуе.

Още не разбирам как можа да го стори. Сестра ми никога не е наранявала никого.

Дори ме караше да хващам паяците, които откриваше във ваната, и да ги пускам

през прозореца. А тя наистина мрази паяци.

– Може да е мислела, че те защитава – каза тихо Вирджиния. – Когато онези,

които обичаме, са в опасност, сме способни да сторим немислимото.

– Ти не ми отговори – каза Джош. – Семейство Фламел наистина ли са толкова

лоши, колкото казва Дий?

Вирджиния Деър спря на вратата и се обърна да погледне Джош. Лицето £ бе в

сянка, но сивите £ очи грееха с неземна светлина.

– Да, толкова лоши са. Вероятно и по-лоши.

– Вярваш ли, че Древните трябва да се върнат на този свят?

– Те биха донесли голяма полза – рече бавно Вирджиния.

– Това не е отговор на въпроса ми – сопна се той с нотка на неподправен гняв. –

Много те бива да не даваш прями отговори.

– Въпросът ти е безсмислен – каза Деър. – Древните ще се върнат, независимо

дали това ни харесва или не. Скоро Нерей ще освободи Лотан, а после Макиавели

ще събуди спящите твари в килиите и ще ги пусне срещу Сан Франциско. Те ще

опустошат града. Полицията, армията, военновъздушните сили и флотата на най-

могъщата земна нация ще открият, че са безсилни. Всичките им най-модерни

оръжия ще бъдат безполезни. А когато градът е на ръба на унищожението, когато

лидерите на тази страна стигнат до извода, че единственият начин да спрат

чудовищата е да изолират града и да го заличат из основи, тогава ще се появи

представител на Древните с невероятно предложение: Древните да победят

чудовищата и да спасят не само града, но и целия континент, а в крайна сметка и

света. Това е предложение, което правителството на Съединените щати не може

да отхвърли. Древните ще спасят положението и хората ще започнат да ги почитат

като герои и богове. Така е било в миналото, така ще е и в бъдеще. Първоначално

това трябваше да стане около Времето на Лита, лятното слънцестоене... – Устните

на Вирджиния Деър се извиха в бегла усмивка. – Но добричкият доктор Дий принуди

Древните да променят плановете си. Сега нещата се развиват далеч по-бързо от

предвиденото.

– Значи това, което прави Дий, е за добро – каза пламенно Джош. – Когато

Древните се върнат, те ще донесат и всичките блага на своите стари технологии.

– Възможно е.

– А какво ще направят с Дий? Той им измени, нали? Те страхуват ли се от него?

– Направо са ужасени – изсмя се Вирджиния. – Древните се страхуват от слуга,

когото не могат да контролират. А докторът в този момент е напълно

неконтролируем.

Тя се извърна и Джош посегна да я докосне по рамото. Златни и бледозелени

искри пропукаха по върховете на пръстите му. Безсмъртната завъртя глава и

повдигна въпросително тънките си вежди.

– Последният, който ме докосна без разрешение, умря от ужасна смърт.

Джош дръпна бързо ръката си.

– Ти каза, че Древните ще се върнат... а какво ще стане тогава с Дий?

Вирджиния Деър го изгледа внимателно, зениците £ се разшириха, но тя не каза

нищо, оставайки го да продължи.

– Щом Древните търсят Дий, той не може да им позволи да се върнат. Искам да

кажа... – Джош се поколеба за миг. – Те ще го убият.

Вирджиния продължаваше да се взира в него и от неудобство Джош продължи

със запъване:

– Освен ако не си мисли, че като им даде града, ще си върне тяхната

благосклонност – довърши той.

Деър премигна и поклати глава, и напрежението помежду им спадна. Джош

изпусна дъх – изобщо не бе забелязал, че го е затаил.

– Интересен въпрос – промърмори Вирджиния Деър, после пак се усмихна

безгрижно. – Но съм сигурна, че докторът е помислил за това. И без съмнение има

някакъв план. Той винаги има план. – Тя пристъпи в светлината навън, оставяйки

Джош сам в тъмния коридор. – И планът му обикновено се обърква – добави

Вирджиния съвсем тихо на себе си. Звукът обаче отекна в стените и стигна до

Джош.

26Създание, подобно на таласъм, от келтския фолклор. – Б. пр.

Глава тридесет и втора

Анубис докосна контролните уреди на виманата и кръглият кораб се плъзна леко

на една страна, придържайки се в сянката на трупащите се вечерни облаци. Далеч

долу, върху покривната градина на Слънчевия дворец, брат му Атон се

разхождаше с едноръкия.

– Бих дал малко състояние, за да разбера за какво си говорят – каза той на

закачулената фигура, седяща до него.

– Те изобщо не би трябвало да говорят – изръмжа един глас измежду гънките

плат.

– Какво да правя, майко?

Фигурата се размърда и се приведе напред. Отразената светлина на града долу

накара жълтите £ очи да запламтят, плъзна по обрасла с козина муцуна и големи

триъгълни уши, затрепка по дълги заострени мустачки. Промяната се бе оказала

особено жестока към Бастет, майката на Атон и Анубис; макар че тялото £ бе на

красива млада жена, главата и ръцете £ бяха котешки. – Понякога си мисля, че

баща ти сгреши в избора на наследник – изсъска тя. – Трябваше да бъдеш ти.

Анубис сведе глава. Промените в структурата на челюстта и брадичката му му

попречиха да се усмихне.

Един дълъг котешки нокът посочи към мъжа с куката.

– Не разбирам как брат ти може да стои в една стая с това гнусно създание.

– Атон знае ли какво представлява човекът с куката? – попита Анубис.

Бастет изсъска.

– Би трябвало. Атон изучава история. Знае, че всички легенди – на Земните

господари, на Предтечите и на Архонтите – говорят за него: мъжа с куката,

унищожителя. Земните господари го наричали Морос27, Предтечите го познавали

като Мот28, а Архонтите го зовели Оберур Ар Маро 29. Ето как ние измислихме

нашето собствено име за него: Маретю.

– Смърт.

– Смърт – потвърди Бастет. – И той е дошъл да ни унищожи. Не се съмнявам в

това. Дори тези досадни глупаци Авраам и Хронос са на същото мнение.

– Какво да правя? – попита пак Анубис и спусна виманата малко по-ниско,

следейки Атон и мъжа с куката, докато двамата крачеха по балкона, опасващ

покрива.

Ноктите на Бастет се впиха в гладката стена на кораба и оставиха дълбоки

бразди в практически неразрушимата керамика.

– Баща ти би се чувствал посрамен. Радвам се, че не доживя да види как синът

му разговаря с това създание. – Тя поклати голямата си глава. – Аз помогнах този

остров да бъде изтръгнат от морското дъно. Заедно с баща ти управлявах Дану

Талис в продължение на хилядолетия. Няма да позволя да бъде унищожен заради

глупостта на брат ти. – Дълги слюнки се точеха от зъбите на Бастет. – От днес

нататък Атон вече не е мой син. – Огромната £ свирепа глава се завъртя, за да се

втренчи в черните очи на Анубис. – Върни си Дану Талис. Аз ще подкрепя

претенциите ти към трона. Ще говоря с Изида и Озирис; те не обичат брат ти. Ще

застанат на твоя страна.

Анубис изръмжа.

– Леля ми и чичо ми все ги няма в двора. Кой ги знае на кого са верни?

– Верността на Изида и Озирис никога не е подлежала на съмнение. За разлика от

брат ти, те винаги са знаели, че дългът им е към семейството и към този остров –

озъби се Бастет. – Поотделно те са силни, а заедно притежават необикновена мощ.

Виждала съм някои от Сенкоцарствата, които са започнали да създават – наистина

са великолепни. И макар че леля ти и чичо ти са на моята възраст – всъщност

Изида е малко по-стара, – те са успели да възпрат Промяната. И двамата все още

са красиви. – Бастет не успя да скрие горчивината в гласа си.

– Ако Изида и Озирис застанат зад мен, останалите Древни и Велики древни ще

последват примера им – каза бавно Анубис, разсъждавайки на глас. – Но защо им е

да подкрепят претенциите ми?

– Те нямат собствени деца. След Атон, ти си следващият им племенник. А те

никога не са проявявали интерес да управляват само един континент в един свят.

Преди хилядолетия бяха обявили, че един ден ще властват над безброй светове,

дори ако им се наложи да ги създадат сами. – Бастет посочи през ръба на кораба.

– Залови Маретю. Правил си го веднъж, ще го направиш и втори път. Трябва да

действаш бързо, за да арестуваш брат си, но анпу се подчиняват само на теб.

След това прати няколко от тях в Муриас да хванат Авраам и всички негови

поддръжници.

– А какво да правя после, майко?

Големите жълти очи на Бастет премигнаха изненадано. Тя обърна лице на север,

където вулканът затвор Хуракан се издигаше над острова.

– Ами ще трябва да ги хвърлиш всичките – Атон, Маретю, Авраам и

чуждестранните затворници – в огъня на вулкана.

Анубис кимна.

– И кога трябва да го направя?

Бастет посочи надолу, където Атон бе поел ръката на Маретю, за да скрепи

сделката, която двамата бяха сключили току-що.

– Сега моментът е подходящ. – Ноктите £ се свиха около подобните на лапи ръце

на сина £ и стиснаха толкова силно, че закапа кръв. – Убий ги, Анубис. Убий ги

всичките и Дану Талис е твой.

– И твой, майко – прошепна Анубис, като се опитваше да измъкне наранените си

ръце.

– И мой – съгласи се тя. – Ние ще управляваме вечно.

27Бог на насилствената смърт в гръцката митология. – Б. пр.

28Семитски бог на смъртта. – Б. пр.

29Служителя на смъртта – прозвище на бога на смъртта Анку от бретонската митология. – Б. пр.

Глава тридесет и трета

Марс Ултор спря на ъгъла на „Бродуей“ и Скот Стрийт, за да си поеме дъх.

Подпря се на една стена от червени тухли и отправи поглед назад по булеварда. Не

бе осъзнал, че целият път е нанагорнище и краката му, отдавна отвикнали на

физическо усилие, представляваха две колони от болка. Спазми пробягваха по

мускулите му. Когато Зефания го бе освободила от костения му затвор дълбоко

под Париж, втвърдената аура, трупала се върху него в продължение на векове, се

бе разсипала на прах около нозете му, смалявайки значително огромното му

туловище и отнемайки сантиметри от ръста му. Марс с ужас откри, че под

черупката някога мускулестото му тяло е станало отпуснато и меко, а краката му

бяха особено немощни и едва успяваха да държат тежестта му. Но той поне

можеше да си възвърне силата; Зефания завинаги щеше да остане без очите си,

които бе дала на Хронос в замяна на знанието, нужно, за да опази съпруга £ в

безопасност. Марс Ултор си пое дълбоко дъх. Когато всичко това свършеше – и

при условие че той останеше жив, – мислеше да посети гнусния Хронос. Без

съмнение негодникът все още държеше очите на Зефания някъде в буркан. Може

би Марс щеше да го убеди да се раздели с тях. Той сплете пръсти и изпука

кокалчетата си. Можеше да бъде много убедителен.

Зави наляво и тръгна по Скот Стрийт.

Изведнъж Древния усети да го облива невероятна вълна от сила и се отдръпна

от пътя още преди голият очукан армейски джип с трима души в него да спре с

пищене на гуми до тротоара.

От колата се подаде висок, внушителен индианец с медна кожа и остри като

томахавка черти.

– Ти си Марс. – Това беше твърдение, а не въпрос.

– Кой се интересува? – попита Марс Ултор и се огледа нагоре-надолу по улицата,

чудейки се дали това не е нападение.

Една от фигурите на задната седалка на джипа се приведе напред и повдигна

периферията на каубойската си шапка, за да разкрие превръзката върху едното си

око.

– Аз.

Марс Ултор замръзна.

– Один?

После третият пътник, по-дребен и увит в тежко палто, отметна качулката си

назад, за да разкрие тясно кучешко лице, с два дебели зъба, стърчащи изпод

горната устна. Беше жена, с широки слънчеви очила, които покриваха по-голямата

част от лицето £, но не можеха да скрият черните струйки, стичащи се от очите £.

– Хел?

– Чичо – изграчи тя.

Ококорил сините си очи, Марс Ултор премести поглед от Один към Хел, а после

се обърна към шофьора.

– Още ли сънувам?

– Ако сънуваш, значи това е кошмар. – Шофьорът протегна мускулестата си

ръка. Около китката му имаше дебела тюркоазена лента. – Аз съм Ма-ка-теуи-ме-

ши-ке-кекуа. – Той бе облечен в изтъркани джинси, стари каубойски ботуши и

избледняла тениска с Големия каньон. – Но можеш да ме наричаш Черния ястреб.

Моят господар е Кетцалкоатъл. Той ме прати да взема тези двамата – индианецът

посочи с палец зад себе си, – а преди малко ми се обади с молба да кача и теб. А,

и освен това ти праща много поздрави. – Черния ястреб се наведе, докато Марс

сядаше на предната седалка до него. – Но не мисля, че беше искрен. – Той

форсира двигателя и се обърна да изгледа странната тройка. – Какво е това,

някакъв конгрес на зле облечени Древни ли?

Все още смаян, Марс пренебрегна шофьора и се завъртя към двамата Древни

зад себе си.

– Когато ви видях за последно, вие двамата се бяхте хванали за гушите.

– Онова беше тогава... – рече Один.

– ...а това е сега – изфъфли Хел. – Сега имаме общ враг. Един слуга утлага,

който си мисли, че може да стане господар.

Черния ястреб се отдели от тротоара и потегли бавно нагоре по хълма, а тъмните

му очи се стрелкаха наляво-надясно, търсейки някакъв адрес.

– Има един човек на име Джон Дий – рече Один.

Марс Ултор кимна.

– Зефания ми каза за него. Каза, че се опитал да призове Коатликуе, за да я

насъска срещу нас.

– Дий унищожи Игдразил – рече Один, минавайки на език, съществувал

хилядолетия преди появата на човеците. – И уби Хеката.

Разнесе се внезапен мирис на изгоряло месо и кожата на Древния се покри с

пурпурночервено трептене.

– Аха, скъпата ми женичка е забравила да ми каже за това. Някакъв си човек е

убил Хеката, така ли? – попита Марс Ултор с разтреперан от гняв глас. – Твоята

Хеката? – обърна се той към Один.

Древния кимна.

– Моята Хеката – прошепна той.

– И унищожи Игдразил – повтори Хел. – Сенкоцарствата на Асгард, Нифлхайм и

Света на мрака бяха унищожени. Портите към други шест свята се разпаднаха,

запечатвайки ги навеки и обричайки ги на застой и гибел.

– Един-единствен човек е направил всичко това? – попита Марс.

– Човекът Дий – каза Хел. Приведе се напред, обгръщайки Марс в зловонни

изпарения. – Господарите на Дий го искат жив. Но докато е жив, той представлява

заплаха за всички ни. Чичо ми и аз се обединихме с обща цел: дошли сме да убием

Дий. – Тя положи дланта си върху рамото на Марс Ултор. – Би било грешка да

заставаш срещу нас.

Марс перна пръстите на Древната от рамото си, сякаш изчеткваше мъх.

– Никога не си и помисляй да ме заплашваш, племенничке. Знам, че ме е нямало

дълго време. Може би сте забравили кой съм. Какво съм.

– Знаем кой си, братовчеде – каза тихо Один. – Знаем какво си – всички сме

загубили приятели и близки заради твоята ярост. По-важният въпрос е: защо си

тук?

Марс Ултор се усмихна.

– Е, този път, братовчеде и племенничке, сме на една страна. Днес жена ми ме

освободи и ми възложи една-единствена задача: да убия доктор Джон Дий.

Преди някой от Древните на задната седалка да успее да отговори, Черния

ястреб спря джипа и изключи двигателя.

– Стигнахме – каза индианският безсмъртен.

– Къде? – попита Марс Ултор.

– В дома на Цагаглалал, Тази, която наблюдава.

Докато Марс и Один помагаха на Хел да слезе от колата, вратата на къщата се

отвори и на върха на стълбището се появиха Прометей и Нитен, обвити в ауралните

си брони. Въздухът загорча от множеството миризми – изгоряло месо и зелен чай,

анасон, сарсапарила30 и гниеща риба... а после Марс с яростен рев измъкна изпод

коженото си яке къс меч и се хвърли срещу Прометей, замахвайки към гърлото му.

30Южноамериканско растение. – Б. пр.

Глава тридесет и четвърта

– Току-що говорих с момчето – каза Вирджиния Деър, настигайки Джон Дий, който

крачеше по пътеката, виеща се около острова.

Дий хвърли кос поглед към жената, но не отговори.

Вирджиния тръсна глава, за да освободи възела коса зад врата си и да я пусне

отново да пада свободно.

– Попита ме какво ще стане, когато пуснем всички чудовища в града.

– Ще настъпи паника – каза Дий и размаха ръка във въздуха. – Хаос.

– Ах, да, това е твоята специалност, докторе. Но какво ще стане с Древните? –

Тя повдигна едната си вежда. – Мислех, че планът е чудовищата да опустошат

града, а после да се появят Древните и да спасят положението.

– Да, такъв беше първоначалният план.

Те свиха зад един ъгъл и вятърът откъм залива ги зашиба. Сан Франциско и

мостът „Голдън Гейт“ се издигаха над водата в следобедната мараня.

– Значи планът се е променил?

– Промени се.

Вирджиния въздъхна раздразнено.

– Трябва ли да ти вадя всяка дума с ченгел от устата? Все пак ти ме забърка в

тази работа. Добре си ми беше в Лондон, имах си всичко и никой не ми обръщаше

внимание. А сега заради теб за главата ми има обявена награда.

Дий запази мълчание.

– Започваш да ми лазиш по нервите – каза много тихо Вирджиния. – А не е хубаво

да ме ядосваш. Не мисля, че някога си ме виждал разярена.

Магьосника хвърли поглед през рамо. Макиавели си бъбреше с Били, докато

Джош се влачеше отзад. Тримата бяха достатъчно далеч, за да не могат да го

чуят, но той все пак сниши гласа си почти до шепот.

– Обещах ти нещо.

– Обеща ми този свят.

– Да.

– И очаквам да спазиш обещанието си.

Докторът кимна.

– Аз съм – и винаги съм бил – човек на думата.

– Не, докторе. Ти си – и винаги си бил – изпечен лъжец – каза Вирджиния, – но

поне си бил достатъчно предпазлив да ми казваш истината. – Гласът £ стана

студен като вятъра, духащ откъм залива. – Това е единственото, което те е

опазило жив през всичките тези столетия.

Дий кимна.

– Права си, разбира се. Никога не съм те лъгал умишлено. – Той въздъхна. –

Последните няколко дни бяха... трудни.

– Трудни ли? – Вирджиния Деър се усмихна. – Това май е много меко казано. –

Усмивката £ се разшири. – В разстояние на една седмица ти стигна от служител –

не, нещо повече, най-добрия служител – на най-великите Тъмни древни, до утлага.

Те искат смъртта ти. Ти уби една Древна и разруши безброй Сенкоцарства.

– Не е нужно да ми напомняш... – започна Дий, но Вирджиния продължи.

– Само за седем дни всичко, за което някога си работил, всичко, в което някога си

вярвал, се промени, и то коренно.

– Харесва ти да го правиш, нали? – повиши глас Дий.

– Любопитна съм как ще се измъкнеш, докторе.

– Ами, както казваш, ти си замесена в това заедно с мен. Прекарала си по-

голямата част от живота си в сянка, Вирджиния. Но сега си в светлината на

прожекторите. Древните, техните Потомци и човешките им наемници ще дойдат да

ме търсят, но ще търсят и теб.

– Точно това ми е проблемът – каза Вирджиния и пръстите £ се свиха около

дървената флейта. Усети я как се затопля в дланта £.

– Имам план – каза Дий.

– Мина ми през ума.

– Опасен план.

– Не се и съмнявам.

Дий спря пред една купчина камъни на тясната пясъчна ивица. Погледна назад

към Джош и приближаващите се безсмъртни.

– Последните няколко дни ме научиха на много неща. Накараха ме да осъзная, че

трябва да съм господар, а не роб. Освен това седмицата не бе напълно изгубена –

продължи той.

– Може ли да ти напомня, че офисът ти изгоря до основи, останал си без пари и

няма нито едно безопасно място за теб в това Сенкоцарство? Дори планът ти да

освободиш Коатликуе се провали.

– Само че имам четирите Меча на силата и Сборника. Е, по-голямата част от

Сборника – поправи се той. – Последните две страници още са у Фламел.

– Нима? – Вирджиния Деър се замисли за момент върху това. – Би могъл да

размениш онова, което имаш – четирите меча и Книгата, – за свободата и живота

си. Древните може и да се съгласят.

– Това би означавало да ги изтъргувам твърде евтино. С мечовете и Сборника...

малко неща са извън възможностите ми.

– И в мига, щом използваш мечовете, ще издадеш местоположението си на

Древните. Дай им ги в замяна на изгнание в някое далечно Сенкоцарство.

– Аз имам далеч по-добра идея. Бях ти обещал този свят – каза бързо Дий. – Но

мисля, че съм в състояние да ти предложа много, много повече.

– Слушам те – рече Деър, внезапно заинтересувана.

– Винаги си била алчна. Каза ми, че искаш да управляваш.

– Джон... – произнесе тя с предупредителна нотка в гласа.

– Остани с мен – каза бързо Дий, – вярвай ми, подкрепяй ме и ще ти дам да

управляваш не само един свят, дори не два или три, а всичките.

– Всичките? – Вирджиния поклати объркано глава. – Джон, говориш безсмислици.

Дий се изкикоти.

– Как ти се струва да управляваш безброй Сенкоцарства?

– Кои точно?

– Както вече ти казах – всичките.

– Това не е възможно...

– О, възможно е. И аз знам как да го постигна. – Магьосника се изсмя отново,

пискливо и истерично.

– И ако аз получа Сенкоцарствата, какво ще получиш ти, доктор Дий?

– Един свят – само един. Искам първия свят. Оригиналния.

– Искаш Дану Талис? – ахна Вирджиния Деър.

Той кимна.

– Дану Талис. – В очите му искреше лудост. – Искам Дану Талис, но не за да го

управлявам; ти можеш да го управляваш вместо мен, ако пожелаеш. Прекарал съм

целия си живот в търсене на знание. А там ще открия събрано на едно място

цялото знание на четири велики раси – Древни, Архонти, Предтечи и Земни

господари.

Вирджиния се взираше зашеметено в него.

– Ще те направя новата Изида. Ще те направя императрица на Сенкоцарствата. –

Той избърза пред Деър, завъртя се с лице към нея и закрачи заднишком, впил

поглед в лицето £. – Никога не съм те лъгал, Вирджиния. Сама го каза. Помисли си

само. Вирджиния Деър – императрица на Сенкоцарствата.

– Харесва ми как звучи – каза тихо Вирджиния. – Какво искаш да направя?

– Video et taceo – отвърна той.

– Какво ще рече това? – попита тя нетърпеливо.

– Това е девизът на един човек, когото някога обичах31. Означава Гледай и

мълчи. Така че защо не се възползваш от този съвет – затвори си устата, гледай

внимателно и не казвай нищо.

31Става дума за кралица Елизабет I. – Б. пр.

Глава тридесет и пета

– Този смях започва да ми лази по нервите – промърмори Били.

Макиавели кимна.

– Опасявам се, че напрежението вече се отразява на доктора.

– Намислили са нещо – рече Били, вперил поглед напред, където Дий и Деър бяха

потънали в оживен разговор.

– Ти познаваш Вирджиния Деър по-добре от мен – каза италианецът. – Вярваш ли

£?

Били пъхна ръце в задните джобове на джинсите си.

– Последният човек, на когото се доверих, ме застреля в гърба.

– Приемам това за не.

– Николо, аз я харесвам. Имали сме някои страхотни приключения заедно.

Спасявала ми е живота два-три пъти, а и аз съм спасявал нейния. – Той понечи да

се усмихне, после лицето му се сгърчи болезнено. – Но Вирджиния е... ами тя е... тя

просто е малко странна.

– Били – каза със смях Макиавели, – всички сме малко странни. – Той потрепери

от вятъра и закопча мърлявото си сако.

– Само че Вирджиния е по-странна от повечето. – Американецът поклати глава. –

Тя е безсмъртна, но е различна от другите – опасно различна. Израснала е съвсем

сама в горите на Вирджиния. Местните индиански племена се грижели за нея,

оставяли £ храна и дрехи. Мисля, че са я смятали за горски дух или нещо такова.

Страхували се от нея и я наричали Вендиго, чудовище. Когато в гората изчезвали

селяни, се говорело, че Вендиго ги е отнесъл и ги е изял.

Макиавели си пое рязко дъх.

– Да не би да намекваш...

Били поклати бързо глава.

– Само ти разказвам историята. Доколкото знам, тя е вегетарианка – добави той.

– Научила се да говори чак към десет-единайсетгодишна възраст, макар че винаги

е била уклончива, когато става дума за дати. По това време вече можела да

общува свободно с животните и уменията £ да се оправя в гората били несравними,

само че не знам как е оцеляла, нямам представа какво £ се е налагало да върши.

Не смятам и да я питам. Знам обаче, че тези години са я увредили. Тя не се

интересува особено от хората, макар че никога не е срещала животно, което да не

може да опитоми. Веднъж ми каза, че била най-щастлива, когато властвала в

горите на Вирджиния, където всички живи твари я познавали, а местните я почитали

и се бояли от нея.

– Нямах представа – каза Макиавели. – За живота £ няма много информация.

– Знаеш ли, че е убила господаря си?

Макиавели кимна.

– Това го знам. Знам също, че двамата с Дий са били близки. Струва ми се, че

може дори да са били сгодени, макар да съм сигурен, че не е било по любов.

– Друго, което знам – продължи Били, – е, че тя иска да управлява. В някои от

близките Сенкоцарства я почитат като богиня. Тя иска хората да £ се прекланят и

да се страхуват от нея, както жителите на Вирджиния.

– Да. Това я кара да се чувства нужна – каза Макиавели. – Не е особено

изненадващо за момиче, което е било изоставено като бебе. Значи е опасна?

– О, опасна е. В повечето от тези Сенкоцарства я почитат като богиня на смъртта

– каза мрачно Били. – Ако я подцениш, това ще е последната ти грешка.

Предпоследната ще е да £ се довериш.

В този момент вятърът донесе до тях маниакалния смях на Магьосника.

– Чудя се дали Дий го знае? – каза Макиавели. – Дали тя ще му остане вярна...

ако се случи нещо?

Били изгледа внимателно италианеца.

– А какво може да се случи? – попита той тихо.

Макиавели впери поглед над залива към града и се намръщи. Челото му се покри

с дълбоки бръчки.

– Напоследък често мисля за жена си, Мариета. Ти някога бил ли си женен, Били?

Американецът поклати глава.

– Преди да стана безсмъртен, нямах време; а след това никога не съм искал. Не

мисля, че би било справедливо към жена ми.

– Много мъдро. Де и аз да бях толкова внимателен. Стигнах до извода, че

безсмъртните трябва да се женят само за други безсмъртни. Никола и Пернел са

щастливи, че са живели толкова дълго заедно. – Той се изсмя. – Може би Дий е

трябвало да се ожени за Деър. От тях би излязла хубава двойка.

Хлапето се ухили.

– Тя щеше да го убие още през първата година. Вирджиния има ужасен нрав.

– Жена ми Мариета също беше свадлива. Но с основание. Аз не бях особено

добър съпруг. Прекарвах твърде дълго време в двора, а тогавашната политика

означаваше да живея под постоянна заплаха за живота си. Бедната ми Мариета

трябваше да търпи много неща. Веднъж ме обвини, че съм бездушно чудовище.

Каза ми, че съм престанал да мисля за хората като за индивиди. Те бяха маси –

безлични и анонимни – от врагове или приятели.

– И права ли беше?

– Да, беше права – каза тъжно италианецът. – А после ми показа новородения ми

син Гуидо и ме попита дали той е индивид.

Били проследи погледа на Макиавели.

– А този град там с безлични маси ли е пълен или с индивиди?

– Защо питаш?

– Защото мисля, че не би имал проблем да спазиш думата си към своя Древен

господар и Кетцалкоатъл и да пуснеш чудовища срещу безличните маси в града.

– Така е. Правил съм го и преди.

– Но ако гледаш на него като на град от индивиди...

– Тогава би било различно – съгласи се Макиавели.

– Кой беше казал: „Даденото обещание е било необходимост на миналото;

нарушената дума е необходимост на настоящето“?

Италианецът хвърли бърз поглед към американския безсмъртен, после му се

поклони леко.

– Струва ми се, че аз го казах веднъж... много, много отдавна.

– Също така беше написал, че на един владетел никога не му липсват

основателни причини да наруши обещанието си – каза Били широко ухилен.

– Да, наистина съм го казал. Ти си пълен с изненади, Били.

Хлапето премести поглед от града към италианеца.

– Е, и какво виждаш – безлични маси или индивиди?

– Индивиди – прошепна Макиавели.

– Това достатъчна причина ли е да нарушиш обещанието си към своя Древен

господар и опашатото чудовище?

Макиавели кимна.

– Достатъчна е.

– Знаех си, че ще го кажеш – Американският безсмъртен посегна и стисна ръката

на италианеца над лакътя. – Ти си добър човек, Николо Макиавели.

– Едва ли. В момента мислите ми ме правят уарлога – клетвопрестъпник. Вещер.

– Вещер. – Били Хлапето наклони глава. – Това ми харесва. Хубаво звучи. Мисля,

че аз също може да стана вещер.

Глава тридесет и шеста

Скатах знаеше, че всеки проблем си има решение.

Работата беше там, че тя никога не бе била особено добра в разрешаването на

проблеми. Това беше специалност на сестра £. Ифа беше стратегът; Скатах

предпочиташе директния подход. Понякога да се втурнеш право в сърцето на врага

вършеше работа. По този начин бе спасила Жана. Но някои проблеми изискваха по-

деликатен подход. А Скати не се славеше с особена деликатност.

Девата-воин седеше на входа на килията си, провесила крака през ръба, и се

взираше в бълбукащата долу лава. Искаше £ се сестра £ да беше с нея сега. Ифа

щеше да знае какво да стори. Сянката заклати крака напред-назад, удряйки с пети

по стената, и вдигна лице към кръга от небе високо над главата си. До вчера не се

бе сещала за сестра си от много дълго време, а сега два дена подред мислеше за

нея. Явно фактът, че се намира на острова, само на няколко километра от мястото,

където живееха родителите £ и брат £, я караше да мисли за семейството. И макар

че не би го признала пред никого, Скатах се чувстваше ужасно самотна. Ифа £

липсваше. О, бе имала приятели човеци, но те винаги остаряваха и умираха; имаше

много приятели безсмъртни, а семейство Фламел £ бяха като родители – повече,

отколкото истинските £ родители, – но дори и най-старият безсмъртен нямаше

представа какви неща е вършила и на какви места е била. От хилядолетия насам

нямаше с кого да споделя живота си. Жана £ бе близка като сестра, но бе родена

през 1412-а – беше само на петстотин деветдесет и пет години. Скатах бе

прекарала две хилядолетия и половина в земното Сенкоцарство и бе скитала

повече от седем хилядолетия из другите Сенкоцарства. Само нейната сестра-

близначка знаеше какво е да живееш толкова дълго.

Скатах откри, че разсеяно се чуди дали Ифа понякога си мисли за нея.

Съмняваше се; Ифа от Сенките се интересуваше само от себе си.

Къде ли бе тя? Дали още се намираше в земното Сенкоцарство? Скатах затвори

очи и се съсредоточи върху сестра си. В редките случаи, когато бе правила това в

миналото, долавяше бегли проблясъци на места и хора и се чудеше дали се

свързва с близначката си. Но този път нямаше нищо... само пустота. Девата-воин

се намръщи. Беше ли се свързала със сестра си, това ли виждаше Ифа? Скатах

изпитваше натрапчивото чувство, че стои в някакво голямо тъмно място... само че

не бе сама. Тук имаше и нещо друго. Нещо, което се движеше в пустотата. Нещо

голямо, което се хлъзгаше, съскаше и се кикотеше. Нещо старо и зло.

И макар че във вулкана бе непоносимо горещо, Скатах потрепери.

В беда ли беше сестра £? Тази мисъл бе почти невъобразима. Ифа бе не по-

малко смъртоносна от Сянката. Беше бърза и безмилостна, и не изпитваше никакви

чувства към човеците... освен към един: Нитен – Миямото Мусаши. Скати кимна

несъзнателно. Майстора на меча би трябвало да знае къде е сестра £. Може би,

само може би, когато всичко това свършеше – и ако тя оцелееше, – щеше да

отиде при Нитен и да го помоли да предаде съобщение на Ифа. Може би, само

може би, беше време да опитат да се сдобрят.

Скатах се отпусна назад, подпирайки се на лакти, и отново се вгледа в кръга от

потъмняващо небе. Бледосиньото се бе превърнало в лилаво и върху него бяха

заблещукали първите звезди. Те образуваха фигури, които Сянката почти

разпознаваше.

Стресна се, когато една алена точка прекоси небосвода.

Първо – си помисли, че е падаща звезда; после – осъзна, че е вимана, която се

движеше безшумно през небето, озарена от червеното сияние на лавата долу.

Следваше я още една, и още една. Инстинктът £ и изостреното £ чувство за

оцеляване я накараха да се изправи, и тя видя, че от другата страна на вулкана

Сен Жермен прави същото. Той също разбираше, че нещо не е наред. През

последните няколко часа Скатах бе гледала една вимана да влита и излита от

кратера, за да докарва затворници, а после да хвърля в килиите самуни баят хляб

и кратуни със застояла вода. Част от хляба и водата не достигнаха

местоназначението си и паднаха в лавата, но изглежда пилотиращият кораба анпу

не се интересуваше дали затворниците са гладни или жадни.

– Жана! – извика Скатах.

– Виждам ги – извика отгоре Жана д’Арк. Лицето £ се подаде от една пещера

високо над главата на Скатах. – Виждам десет или дванайсет...

Скати примижа към нощното небе.

– Осем... десет... дванайсет – не, тринайсет. Четиринайсет – каза тя накрая. –

Мисля, че са четиринайсет.

Паламед £ махаше от отсрещната стена на кратера. Когато разбра, че е

привлякъл вниманието £, Сарацинския рицар разпери и сви дясната си длан три

пъти.

– Петнайсет – извика Скатах към Жана. – Паламед е преброил петнайсет.

– Е, и какъв е планът? – извика Жана.

– Зависи...

– От какво?

– От това при кого ще идат най-напред. Мисля, че ще дойдат при мен или при

Паламед.

– А после какво?

Усмивката на Скатах разкри вампирските £ зъби.

– Е, единственият начин да се излезе от тези килии е с вимана. Така че ще трябва

да превземем някоя от тях.

– Добър план – каза саркастично Жана. – Да речем, че успееш без проблеми да

надвиеш двама анпу и едновременно с това да задържиш виманата във въздуха.

Ами останалите четиринайсет кораба? Да не мислиш, че просто ще стоят и ще

бездействат?

– Казах, че имам план. Не съм казала, че е идеален.

– Мисля, че планът ти много скоро ще се промени – извика Жана.

Беше се появила нова вимана. Тя бе по-голяма от останалите и отдолу

приличаше на дълъг и лъскав сплескан триъгълник. Повърхността £ отразяваше

нощното небе от едната страна и нажежената червена лава от другата, така че

трудно можеха да се различат някакви детайли. Тя се зарея над по-малките кръгли

кораби – неясна заплашителна сянка в мрака. Изведнъж в трите върха на

триъгълника грейнаха червена, зелена и синя светлина и я озариха.

– Рукма вимана – извика Скатах, минавайки на езика на своята младост. – Боен

кораб. Назад, приберете се в килиите!

А после триъгълната вимана се спусна право в кратера на вулкана.

Глава тридесет и седма

Марс Ултор скочи към Прометей с острия като бръснач къс меч. Ръцете на Нитен

се раздвижиха толкова бързо, че окото не можеше да ги проследи, и той нанесе

удар отдолу по китката на Марс. Спазъм пробяга по дланта на Древния и тя

механично се разтвори. Нитен улови падащия меч, сръчно го извъртя и изведнъж

той вече сочеше към гърлото на Марс.

Японският безсмъртен килна глава на една страна.

– Едно време нямаше да мога дори да припаря до теб. Остаряваш.

Марс оголи зъби в свирепа усмивка.

– Бърз си. Най-бързият, когото съм виждал някога. – После изсумтя, когато

спазъм стегна мускулите на краката му и го просна на стълбите.

Нитен подхвърли късия меч на Прометей и се наведе да подаде ръка на Древния.

– За мен е чест да се бия с теб.

– Това не беше битка! – Марс се надигна бързо и заби глава в корема на Нитен.

Майстора на меча се преви и отлетя назад. Претърколи се на крака и зае бойна

поза.

– Престанете. Веднага! – Цагаглалал перна Нитен по тила, промъкна се покрай

Прометей и посегна да хване Марс за ухото. Изви го и той извика. – А на теб не съм

ли ти казвала да не се биеш?

Марс Ултор почервеня като аурата си.

– Извинявай, господарке Цагаглалал – измънка той.

Старицата погледна към Нитен и посочи вратата.

– Марш вътре.

– Ама той започна – оплака се безсмъртният.

– Не ме интересува кой е започнал. Прибирай се и върви да си измиеш ръцете.

Мръсни са. Ти също – сопна се Цагаглалал на Прометей. – А това можеш да го

дадеш на мен – каза тя и посегна за меча.

Мъчейки се да запази безизразна физиономия, Прометей подхвърли оръжието

във въздуха и £ го подаде с дръжката напред.

– Слушам, госпожо – каза той и се поклони.

– И наредете масата в градината. Имаме гости за чай. – Тя се обърна и се

усмихна на Один, Хел и Черния ястреб, които стояха в подножието на стълбите. –

Ще останете за чай.

Никой не промълви и дума.

– Това не беше покана – добави Цагаглалал със стоманена нотка в гласа.

Глава тридесет и осма

Пернел Фламел се извърна от прозореца на спалнята и погледна към съпруга си.

– Няма да ми повярваш, ако ти кажа какво видях току-що – каза тя на