MICHAEL SCOTT

Оригинално заглавие: The Secrets of the Immortal Nicholas Flamel: The Warlock

© 2011 by Michael Scott

Jacket art copyright © 2011 by Michael Wagner

Published by Delacorte Press, an imprint of Random House Children’s Books, a division

of Random House, Inc., New York

All rights reserved.

© Иван Костадинов Иванов, преводач, 2012 г.

© ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“, 2012 г.

Всички права над тази книга са запазени. Текстът или откъси от него, както и

търговската марка, не могат да се възпроизвеждат без съгласието на издателя.

ISBN 978–954–26–1043–4

Отговорен редактор Ивелина Балтова

Компютърна обработка Ана Цанкова

Коректор Юлиана Василева

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“

Пловдив 4000, ул. „Богомил“ № 59

Тел. (032) 608 100, 630 630

E-mail: info@hermesbooks.com

www.hermesbooks.com

На Ана, sapientia et eloquentia 1.

ЕЛЕКТРОННИ КНИГИ

в ePub формат търсете в

Никола Фламел умира.

Това е моментът, от който се страхувах толкова дълго; това е нощта, в която

мога да стана вдовица.

Бедният ми храбър Никола! Макар че бе състарен и отслабнал, изтощен до

крайност, той седя с Прометей и мен и вля последните си сили в кристалния череп,

за да можем да проследим Джош до сърцето на Сан Франциско, дълбоко в

леговището на доктор Джон Дий.

Гледахме с ужас как Дий превръща момчето в некромант и го кара да призове

Коатликуе, зловещата Архонтка, наричана Майката на всички богове. Опитахме се

да предупредим Джош, но Дий бе прекалено силен и прекъсна връзката ни. А

когато Ифа, Нитен и Софи пристигнаха, Джош взе страната на Дий и неговата

смъртоносна съдружница Вирджиния Деър. Не мога да спра да се чудя дали го е

направил доброволно.

Гледката как Джош – нашата последна надежда и единствен шанс да сразим

Тъмните древни и да опазим света – тръгва с врага бе прекалено голям удар за

моя съпруг и той припадна. Още не се е събудил, а аз не съм достатъчно силна да

го свестя. Трябва да пазя малкото останала ми сила за това, което предстои.

Един по един загубихме онези, които можеха да се бият редом с нас: Ифа

изчезна, затворена в едно Сенкоцарство, вкопчена във вечна борба с Архонтката

Коатликуе. Скатах и Жана са в далечното минало, нямаме връзка със Сен Жермен

и загубихме контакт с Паламед и Шекспир. Дори Прометей е толкова слаб след

употребата на черепа, че няма достатъчно сила да държи Сенкоцарството си цяло

и то започва да се разпада около него.

Остава само Софи, а тя е разстроена от измяната на брат си. Намира се някъде в

Сан Франциско, не знам къде, но поне Нитен е с нея, за да я защитава. Трябва да

я открия – има много неща, които трябва да узнае.

И така всичко се свежда до мен, както винаги съм знаела, че ще стане.

Когато бях дете, преди повече от шестстотин и осемдесет години, баба ми ме

запозна с един закачулен мъж с кука на мястото на лявата му ръка. Той ми

предсказа бъдещето, както и бъдещето на света. А после ме закле да пазя тайна.

Чакала съм този ден цял живот.

Сега, когато краят почти е настъпил, знам какво трябва да направя.

Из Дневника на Никола Фламел, Алхимик

Написано днес, сряда, 6 юни, от

Пернел Фламел, Вълшебница

в Сенкоцарството на Древния Прометей

близо до Сан Франциско, моето последно местожителство


1Мъдрост и красноречие (лат.) – фраза на Цицерон, който смятал, че единството на тези две качества води

до съвършенство. – Б. пр.

Глава първа

СРЯДА, 6 ЮНИ

Анпу2 се появиха първи – високи воини с глави на чакали, с червени очи и саблени

зъби, облечени в лъскави брони от черно стъкло. Изсипаха се от един димящ отвор

и се пръснаха из Шибалба, като някои от тях заеха позиции пред деветте порти,

водещи към огромната пещера, а други се разпръснаха из примитивното

Сенкоцарство, за да се уверят, че е празно. Както винаги, се движеха в пълно

мълчание; тези същества оставаха безмълвни до мига, в който се хвърлят в атака,

а тогава крясъците им бяха ужасяващи.

Едва когато анпу се увериха, че Шибалба е пуста, се появи двойката.

Също като анпу, те носеха брони от стъкло и керамика, макар че техните бяха по-

скоро натруфени, отколкото практични, в стил, видян за последно по време на

Старото царство на Древен Египет.

Минути по-рано те бяха напуснали едно почти идеално копие на Дану Талис и бяха

преминали през дузина свързани Сенкоцарства – някои забележително подобни на

земята, а други напълно чужди. И макар че и двамата изпитваха огромно вродено

любопитство към безбройните светове под тяхно управление, не се забавиха нито

миг. Носеха се стремглаво през сложната мрежа от лей-портали, която да ги отведе

до мястото, известно като Кръстопътя.

Оставаше толкова малко време.

В Шибалба се отваряха девет порти, които приличаха на грубо издялани отвори в

черната каменна стена. Избягвайки клокочещите ями от лава, които плюеха лепкави

струи разтопена скала по пътя им, двамата прекосиха Сенкоцарството, за да

стигнат от деветата до третата, Портата на сълзите. Дори анпу, безстрашни по

природа, отказваха да се приближат до тази пещера. Древни спомени, вкоренени

дълбоко в тяхното ДНК, ги предупреждаваха, че там се намира мястото, където

тяхната раса едва не е била унищожена след бягството им от света на човеците.

Докато двойката се приближаваше към кръглия вход на пещерата, грубите

четвъртити глифове, издълбани над отвора, засияха със слаба бяла светлина. Тя

се отрази в огледалните им брони, озарявайки вътрешността на пещерата и

оцветявайки фигурите им в контрастно черно-бяло. В този миг – само за кратко – те

изглеждаха красиви.

Без да погледнат назад, двамата пристъпиха в тъмната пещера...

...И след по-малко от миг двойка, облечена в еднакви бели джинси и тениски, се

появи върху кръглия камък, известен като Нулевата точка, пред катедралата

„Нотър Дам“ в Париж, Франция. Мъжът хвана жената за ръка и те тръгнаха заедно

с бърза стъпка, проправяйки си път сред каменните късове и натрошените статуи,

които все още осейваха площада, където Софи и Джош Нюман бяха използвали

Стихийна магия, за да сразят оживелите каменни гаргойли на катедралата.

И тъй като това бе Париж, никой не обръщаше внимание на двойка, която носи

слънчеви очила нощем.

2Анпу е друго име на египетския бог на смъртта Анубис, който се изобразява като човек с глава на чакал. Тук

обаче явно става дума за цяла раса от същества с подобна външност. – Б. пр.

Глава втора

В сградата бушуваше пожар. Дузина аларми виеха и пищяха, а въздухът бе

изпълнен със задушаващ черен дим, напоен със зловонието на горяща гума и

топяща се пластмаса.

– Навън, навън, веднага! – Д-р Джон Дий използва късия меч в дясната си ръка,

за да разсече една дебела врата от дърво и стомана, сякаш бе хартия. – Надолу

по стълбите – заповяда той.

Вирджиния Деър се хвърли без колебание в отвора, искри засъскаха по дългата £

тъмна коса.

– След мен – нареди Дий на Джош и се шмугна през разсечената врата. Струйки

от жълтата аура на доктора се точеха от плътта му и миризмата на развалени яйца

удари право в ноздрите на момчето, когато то забърза подир него.

На Джош му се гадеше ужасно, и то не само заради противния серен облак,

изпускан от Дий. Главата му туптеше и пред очите му пулсираха малки цветни

точици. Все още бе замаян и разтреперан от срещата си с прекрасната Архонтка

Коатликуе. Колкото и да се мъчеше, не можеше да проумее събитията от

последните няколко минути. Имаше само най-смътна представа как се е озовал тук.

Спомняше си как шофира по междуградски пътища... по магистралата... как

навлиза в града. Не знаеше къде отива. Знаеше само че трябва да бъде някъде.

Джош опита да се съсредоточи върху поредицата от събития, отвели го в

горящата сграда, но колкото повече се концентрираше, толкова по-мъгляво

ставаше всичко.

А после се бе появила Софи. Най-ясно в ума на Джош изпъкваше ужасната

промяна, сполетяла близначката му. Когато Софи пристъпи в апартамента на

доктора, Джош бе развълнуван... но и объркан. Какво правеше тя там? Как го бе

намерила? Сигурно семейство Фламел я бяха пратили, осъзна той. Но нямаше

значение; тя беше с него и можеше да му помогне да доведат Коатликуе в този

свят. Това бе най-важното.

Щастието му обаче се оказа краткотрайно. То бързо се превърна в страх,

възмущение и дори гняв от действията на сестра му. Софи не бе дошла да му

помогне, тя... е, Джош не знаеше какво всъщност искаше тя. Бе гледал зашеметен

как аурата £ се втвърдява в зловеща на вид сребърна броня около тялото £, а

после сестра му коравосърдечно бе нападнала с камшик прекрасната и беззащитна

Архонтка. Отчаяните викове на Коатликуе късаха сърцето му и когато тя се обърна

към Джош и протегна ръка, изражението на болка и измамена надежда в големите £

очи бе непоносимо. Той я бе призовал от нейното Сенкоцарство; той бе виновен за

болката £. А не можеше да £ помогне.

Ифа бе скочила на гърба на Коатликуе, за да я държи, докато Софи

продължаваше да я налага с ужасния камшик. А после бе издърпала ранената

Архонтка обратно в нейното Сенкоцарство. Когато Коатликуе изчезна, Джош за миг

изпита чувство на ужасна загуба. Бе на косъм от това да стори нещо

забележително. Ако бяха позволили на Коатликуе да се върне в този свят, тя щеше

да... Джош пое голяма глътка пушек с мирис на гума и очите му се насълзиха. Не

беше сигурен какво би направила тя.

Две стъпала под него Дий се обърна и го погледна в полумрака.

– Стой близо до мен – изръмжа той. Посочи с брадичка назад към горящата стая.

– Видя ли какво направиха? Както винаги смърт и разруха следват семейство

Фламел и техните слуги.

Джош се закашля отново, мъчейки се да поеме свеж въздух в дробовете си. Не

за първи път чуваше това обвинение.

– Скатах каза същото.

– Грешката на Сянката бе, че избра неправилната страна. – Усмивката на Дий бе

зловеща. – Грешка, която и ти едва не повтори.

– Какво стана там горе? – попита Джош. – Всичко се разви толкова бързо, а и

Софи...

– Сега не му е времето за обяснения.

– Кажи ми – настоя ядно Джош и в зловонния въздух се разнесе слаб дъх на

портокали.

Дий спря. Аурата му бе толкова ярка, че очите и зъбите му изглеждаха жълти.

– Джош, ти бе на секунди от това да промениш света завинаги. Щяхме да сложим

началото на процес, който да превърне земята в рай. И ти щеше да си оръдието на

тази промяна. – Лицето на доктора се втвърди в маска на гняв. – Днес семейство

Фламел ми попречиха. И знаеш ли защо? Защото те – и другите като тях – не искат

светът да бъде по-добро място. Фламел виреят в сенките, в покрайнините на

обществото, водят таен живот, изпълнен с лъжи. Те набират сила от болката, от

нуждите на другите. Знаят, че в моя нов свят няма да има сенки, в които да се

крият, нито страдания, от които да се възползват. Те не искат аз – и другите като

мен – да успеем. С твоя помощ ние стигнахме по-близо до целта си откогато и да

било.

Джош се намръщи, мъчейки се да проумее казаното от доктора. Да не би Дий да

лъжеше? Сигурно... макар че Джош не можеше да се отърве от чувството, че в

думите на безсмъртния се съдържат частица истина. В такъв случай какви бяха

Фламел?

– Кажи ми нещо – рече Дий. – Ти нали видя Коатликуе?

Джош кимна:

– Видях я.

– Красива ли беше?

– Да. – Той премигна, докато си спомняше. Коатликуе бе по-красива от всички

жени, които бе виждал някога.

– Аз също съм я виждал в истинския £ облик – рече тихо Дий. – Тя беше една от

най-могъщите Архонтки, древна, може би дори неземна раса, която е управлявала

този свят във Времето преди времето. Коатликуе бе учен и използваше

напреднала технология, която граничеше с магия. Умееше да манипулира чистата

материя. – Дий изгледа внимателно Джош и продължи бавно. – Коатликуе би могла

да пресътвори нашия свят, да го поправи, да го възстанови. Но ти видя как

постъпи Ифа с нея, нали?

Джош преглътна тежко. Бе видял как Ифа скочи на гърба на Архонтката и я

издърпа обратно в зейналия вход към Сенкоцарството £. Кимна още веднъж.

– И видя какво £ причини сестра ти?

– Да.

– Софи я бичуваше, а и камшикът £ не бе обикновен. Обзалагам се, че Пернел го

е направила. Изплела го е от змии, откъснати от косата на Медуза. Дори най-

лекото му докосване причинява неописуема агония. – Дий посегна и сложи длан на

рамото на момчето. Джош усети как надолу по ръката му плъзва топлина. – Джош,

Софи вече е изгубена за теб. Тя се намира в плен на магията на семейство

Фламел. Сега е тяхна марионетка, тяхна робиня. Те ще я използват докрай, както

са сторили с толкова много други в миналото.

Джош кимна за трети път. Знаеше, че преди тях е имало и други близнаци, и също

така знаеше, че не са оцелели.

– Вярваш ли ми, Джош Нюман? – попита изведнъж Дий.

Джош погледна Магьосника, отвори уста да отговори, но не каза нищо.

– Аха – усмихна се Дий. – Добър отговор.

– Но аз не отговорих.

– Понякога липсата на отговор също е отговор – рече безсмъртният. – Нека

преформулирам въпроса си: Вярваш ли ми повече, отколкото на Фламел?

– Да – отвърна мигновено Джош. Относно това не изпитваше никакви съмнения.

– А какво искаш?

– Да спася сестра си.

Дий кимна.

– Разбира се – каза той, без да може да скрие насмешливата нотка в гласа си. –

Ти си човек.

– Тя е омагьосана, нали? Как да разваля магията? – попита настоятелно Джош.

Сивите очи на Дий се превърнаха в жълти камъчета.

– Има само един начин: трябва да убиеш онзи, който я контролира – или Никола,

или Пернел Фламел. Или и двамата.

– Не знам как...

– Мога да те науча – обеща Дий. – Трябва само да ми се довериш.

Дълбоко в сградата се пръсна стъкло: тънки, звънтящи, почти мелодични звуци, а

после вратата горе се отвори с трясък от горещината и поток от въздух се втурна

по стълбището. Поредица от експлозии разтърсиха сградата и по мазилката плъзна

мрежа от пукнатини. Металното перило изведнъж се нажежи дотолкова, че не

можеше да се пипне.

– Какво държиш там горе? – извика Вирджиния Деър от долния край на

стълбището. Безсмъртната бе обвита в полупрозрачна зелена аура, която

надигаше меката черна коса от гърба и раменете £ като наметало.

– Само няколко дребни алхимически експеримента... – започна Дий.

Оглушителна експлозия повали тримата на колене. Парчета мазилка се посипаха

от тавана и стълбището се изпълни със силен мирис на канализация.

– И един-два по-едри – добави той.

– Трябва да се махаме оттук. Цялата сграда ще рухне – каза Деър. Обърна се и

продължи надолу по стълбите, а Дий и Джош я последваха по петите.

Джош вдиша дълбоко.

– Прегарящ хляб ли надушвам? – попита той изненадано.

Деър хвърли поглед назад към Дий.

– Изобщо не искам да знам откъде идва тази миризма.

– И правилно – съгласи се докторът.

Когато стигнаха до долния край на стълбите, Вирджиния се хвърли срещу

двойната врата, но отскочи от нея. Тя бе заключена с катинар и тежка верига,

омотана около дръжките.

– Сигурен съм, че това е нарушение на правилата за пожарна безопасност –

промърмори Дий.

Вирджиния Деър каза нещо на език, който не бе използван на американския

континент от векове, а после бързо мина отново на английски.

– Възможно ли е този ден да стане още по-лош? – промърмори тя.

Чу се щракване, после съскане и пръскачките на тавана оживяха, окъпвайки

тримата с вода и загръщайки всичко в зловонна влага.

– Предполагам, че да – каза тя. Мушна с показалец в гърдите на Дий. – Ти

приличаш на семейство Фламел повече, отколкото ти се иска да признаеш,

докторе. Смърт и разруха следват и теб.

– Изобщо не съм като тях. – Дий обхвана с длан катинара и го стисна. Аурата му

лумна в жълто около пръстите му и закапа на пода на дълги лепкави нишки.

– Мислех, че не искаш да използваш аурата си – рече бързо Деър.

– Предполагам, че в дадения момент няма голямо значение къде съм – каза

докторът, разкъса катинара по средата, като че ли бе от картон, и го захвърли

настрани.

– Сега вече всички знаят къде си – отбеляза Джош.

– И ще дойдат за мен – съгласи се Дий. Бутна вратите и се отдръпна, за да

позволи на безсмъртната и момчето да излязат преди него. После, като хвърли

поглед към пламъците, които продължаваха да горят въпреки пръскачките, се

втурна през вратата... и се блъсна право в Джош и Деър, които бяха спрели току

отвъд прага.

– Струва ми се, че май вече са тук – промърмори Джош.

Глава трета

– Марс Ултор.

Марс Ултор бе стоял затворен толкова дълго, че бе загубил способността да

различава сънищата от спомените. Дали тези образи и мисли, витаещи в главата

му, бяха действително негови, или му бяха внушени от Кларент? Дали миналото,

което си спомняше, бе собствената му история, историята на меча, или пък на

хората, които го бяха носили преди него? А може би объркана смесица от трите?

Кое бе вярното?

И макар че Марс Ултор не бе сигурен за толкова много неща, имаше няколко

спомена, в които се бе вкопчил. Спомени, които представляваха съществена част

от него. Това бяха спомените, които го изграждаха.

Помнеше синовете си Ромул и Рем. Тези спомени не го бяха напускали никога. Но

колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни лицето на жена си.

– Марс.

Можеше да си спомни някои битки в най-малки подробности. Знаеше имената на

всеки крал и селяк, с когото се бе сражавал, на всеки герой, когото бе убил, и на

всеки страхливец, който бе избягал от него. Помнеше изследователските

пътешествия, когато двамата с Прометей бяха обикаляли непознатия свят и дори

бяха ходили извън него – в новосъздадените Сенкоцарства.

– Господарю Марс.

Беше виждал чудеса и ужаси. Беше се сражавал с Древни и с Архонти, с

Предтечи и дори с разпръснатите останки от самите легендарни Земни господари. В

онези дни го бяха почитали като герой, спасител на човеците.

– Марс. Събуди се.

Не искаше да се събужда, защото това му носеше болка, но по-лошо от болката

бе осъзнаването, че е затворник и ще си остане такъв до края на времето. А когато

бе буден, страданията му напомняха за времената, когато човеците бяха започнали

да се страхуват от него и да го мразят.

– Събуди се.

– Марс... Марс... Марс...

Гласът – или пък бяха гласове – бе настоятелен, дразнещ и смътно познат.

– Събуди се!

В своя затвор от кост, дълбоко в Парижките катакомби, Древния отвори очи. За

миг те бяха яркосини, преди да запламтят в червено.

– Сега пък какво? – изръмжа той и гласът му отекна в шлема, който никога не

слизаше от главата му.

Срещу него стояха мъж и жена, които приличаха на човеци. Бяха високи и стройни,

силно загорялата им кожа контрастираше с белоснежните тениски, бели джинси и

гуменки. Жената носеше тъмната си коса подстригана ниско по черепа, докато

главата на мъжа бе гладко обръсната. Очите и на двамата бяха скрити зад еднакви

широки слънчеви очила.

Те ги свалиха едновременно. Очите им бяха яркосини, зениците представляваха

мънички черни точици. Дори през болката от своята непрестанно горяща и

втвърдяваща се аура, Марс Ултор си ги спомни. Те не бяха човеци; бяха Древни.

– Изида3? – изсъска той на древния език на Дану Талис.

– Радвам се да те видя, стари приятелю – каза жената.

– Озирис4?

– Търсим те от много дълго време – добави мъжът. – И ето че те намерихме.

– Виж само какво ти е причинила тя – прошепна Изида, явно разстроена.

Вещицата от Ендор бе затворила Марс в тази килия, сътворена от череп на

създание, което никога не бе бродило по земята. Но това не £ бе достатъчно: тя

измисли още едно мъчение. Накара аурата на Марс да гори непрестанно и да се

втвърдява върху кожата му като лава, бликаща от земните недра, обричайки го на

вечна агония под тежката кора.

Марс Ултор се изсмя; смехът му прозвуча като ръмжене.

– От хилядолетия не бях виждал никого, а сега май отново съм популярен.

Изида и Озирис се разделиха и минаха от двете страни на това, което приличаше

на голяма сива статуя, застинала, докато се опитва да се надигне. Долната

половина на тялото на Марс, до кръста, бе потънала дълбоко в земята, която Дий

бе превърнал във втечнена кост, а после я бе втвърдил наново, улавяйки го в

плен. От протегнатата лява ръка на Древния се спускаха белезникави сталактити, а

в гърба му бяха вкопчени вкаменените фигури на противните сатири Фобос и

Деймос, раззинали паст. Зад Древния имаше дълъг правоъгълен каменен плинт,

където той бе лежал необезпокояван в продължение на хиляди години. Сега

дебелата плоча бе разцепена надве.

– Знаем, че Дий е бил тук – рече Изида.

– Да, той ме откри. Изненадан съм, че ви е казал къде съм – изграчи Марс. –

Двамата се бихме. Точно той ме заклещи в земята.

– Дий не ни е казвал нищо – рече Озирис. Стоеше зад Марс и щателно изучаваше

статуите на сатирите. – Той ти измени. Измени на всички ни.

Марс изсъска от болка.

– Изобщо не трябваше да му се доверявам. Той ме помоли да Пробудя едно

момче със златна аура.

– А после го използва, за да призове Коатликуе в това Сенкоцарство – прошепна

Изида.

Червено-черен дим блъвна от очите на Марс Ултор. Спазъм разтърси тялото му и

големи парчета от втвърдената му аура се отчупиха и паднаха само за да бъдат

заменени моментално от нови. Сухият въздух замириса на опърлено месо.

– Коатликуе! Аз се бих с Архонтката последния път, когато тя се развилня из

Сенкоцарствата – изпъшка той през болката от горящата аура. – Загубих мнозина

добри приятели.

Жената в бяло кимна.

– Всички сме загубили приятели или роднини, убити от нея. Докторът някак си е

открил къде се намира и я е призовал.

– Но защо? – избуботи Марс. – В това Сенкоцарство няма достатъчно Древни, за

да утолят апетита £.

Озирис почука по гърба на Древния, сякаш опитваше здравината му.

– Смятаме, че е искал да я пусне из Сенкоцарствата. Ние обявихме Дий за утлага

заради многобройните му провали. Сега той иска да си отмъсти и съществува

опасност неговата мъст да унищожи всички Сенкоцарства, а накрая и този свят.

Дий се опитва да погуби всички ни.

Изида и Озирис бяха описали пълен кръг около Древния и сега стояха отново

срещу него.

– Но ние тръгнахме по дирята от неговата воня и успяхме да проследим пътя му

дотук... до теб – каза Изида.

– Освободете ме – замоли Марс. – Пуснете ме да намеря доктора.

Двамата поклатиха едновременно глави.

– Не можем – каза тъжно Изида. – Зефания те окова с помощта на Архонтско

знание и магии на Земните господари, които не са ни известни. Без съмнение ги е

научила от Авраам.

– Тогава защо сте тук? – изръмжа Марс. – Какво ви е изкарало от вашето

островно Сенкоцарство?

Една сянка се раздвижи на входа.

– Аз ги поканих.

В пещерата пристъпи възрастна жена, облечена със сива блуза и пола. Беше

ниска и закръглена, със силно накъдрена синкава коса. Огромни черни очила

покриваха голяма част от лицето £, а в дясната £ ръка имаше бяло бастунче.

Почуквайки с бастунчето пред себе си, тя се приближи към неподвижно пленения

Древен и спря, когато бялата пръчка удари на камък.

– Коя си ти? – попита Марс.

– Не ме ли познаваш? – Струйки кафява аура се заиздигаха от плътта на жената и

въздухът се изпълни с горчиво-сладкия аромат на горящи дърва.

Марс си пое дълбок треперлив дъх, докато отдавна забравени спомени нахлуха в

съзнанието му.

– Зефания!

– Съпруже – каза съвсем тихо Вещицата от Ендор.

Очите на Марс затрепкаха от червено в синьо и обратно, и дим бликна изпод

шлема му. Твърдата му като камък кожа се набразди от безброй пламтящи

пукнатини и започна да се свлича на миризливи слоеве. Плененият Древен успя да

се придвижи на сантиметър-два напред, преди новата му кожа да се втвърди

повторно. Той зави и закрещя, докато пещерата не се изпълни с мириса на

неговата ярост и страх – зловонна смесица, която смърдеше на изгоряло месо и

овъглени кости. Накрая, когато се изтощи, погледна към жената, която някога бе

негова съпруга, жената, която бе обичал повече от всички и която го бе обрекла на

това вечно страдание.

– Какво искаш, Зефания? – попита той с дрезгав шепот. – Да не си дошла да ми

се присмиваш?

– Какво искам съпруже? – рече старицата с усмивка, която разкри дупки от

липсващи зъби. – Дойдох да те освободя. Време е. Този свят отново има нужда от

Вещер.

3Древноегипетска богиня, символ на майчинството и съпружеската вярност. – Б. пр.

4Един от главните богове в Древен Египет, който символизира царската власт; съпруг на Изида. – Б. пр.

Глава четвърта

Двама

полицаи

от

Сан

Франциско

се

заковаха

намясто,

когато

странноизглеждащата тройка – жена, следвана от тийнейджър и по-възрастен мъж

– нахлу през една странична врата в съсипаното стъклено-мраморно фоайе на

горящата сграда.

– Има ли още някой в сгра... – започна единият полицай, а после видя, че мъжът

срещу него държи в ръката си къс меч, а втори такъв е затъкнат в колана му.

Докато посягаше към пистолета си, забеляза, че момчето също носи два къси меча

на колана си – по един от всяка страна. А дългокосата жена, колкото и да е

странно, носеше нещо, което приличаше на дървена флейта.

– Не мърдайте – заповяда вторият полицай. – Пуснете оръжията. – И двамата

пазители на реда вдигнаха пистолетите.

– Господа, слава богу, че сте тук. – Дребният сивокос мъж пристъпи напред.

– Не мърдай!

– Аз съм доктор Джон Дий и съм собственик на тази компания, „Енох

Ентърпрайзис“.

– Оставете мечовете на земята, сър.

– Няма да стане. Това са безценни антики от личната ми колекция. – Магьосника

направи още една крачка напред.

– Не мърдай! Не те знам кой си – каза единият полицай, – но знам, че не искам

никой да се приближава до мен с меч в ръка. Оставете оръжията на земята и след

това елате тук. И по-бързо – добави той, когато струйки зловонен дим се

запроцеждаха между затворените врати на асансьора.

Последните думи, които полицаите чуха, дойдоха откъм жената.

– Джон, защо не послушаш полицая? – Още докато говореше, тя поднесе

дървената флейта към устните си. Двамата мъже чуха само една-единствена нота,

преди да се строполят в безсъзнание на земята. – И стига си се моткал – тросна се

Вирджиния Деър. Прекрачи през телата на пода и излезе на улицата през дупката,

зейнала на мястото на главния вход. – Да вървим.

– Ще вземем колата. – Дий се обърна да тръгне към Телеграфния хълм, но се

спря, осъзнавайки, че Джош не го следва. Момчето стоеше над двамата

припаднали полицаи във фоайето. – Хайде, нямаме време!

– Така ли ще ги оставите? – попита Джош, явно смутен.

Дий погледна към Деър, а после пак към Джош. Двамата безсмъртни кимнаха

едновременно.

Джош поклати глава.

– Аз няма да ги оставя. Цялата сграда всеки момент ще рухне върху тях.

– Нямаме време за това... – започна Деър.

– Джош! – Аурата на Дий заискри около тялото му – гневът му бе осезаем.

– Не. – Джош отпусна ръка върху омотаната с кожа дръжка на меча в колана си.

Мигновено фоайето се изпълни с богатия цитрусов аромат на портокали и

каменното острие запулсира бавно и равномерно в мътно червеникаво. Джош усети

тръпки, когато топлината потече нагоре по лявата му ръка и по рамото му и се

събра в основата на врата му. Пръстите му се свиха около познатата дръжка: това

бе Кларент, древното оръжие, известно като Меча на страхливеца.

Нахлуха спомени...

Дий , в дрехи от една друга епоха , тича през горящ град , стиснал няколко

книги.

Лондон, 1666-а.

Другата ръка на Джош се отпусна върху меча на десния му хълбок. Хлад се

просмука в плътта му и той моментално разбра името му. Това бе Дюрандал,

Въздушния меч, носен някога от едни от най-славните рицари, които светът е

виждал.

Нови спомени затрепкаха и разцъфтяха...

Двама рицари в блестящи сребърна и златна броня стоят от двете страни

на паднал воин и го бранят от зверовете , които обикалят в сенките наоколо и

дебнат.

Сурова пламтяща ярост изпълни стомаха му.

– Изнесете ги навън – нареди Джош. – Няма да ги оставя да умрат тук.

За миг изглеждаше, че Дий ще му се противопостави, но после английският доктор

кимна и устните му се извиха в усмивка, която не стигна до очите му.

– Разбира се. Прав си. Не можем да ги оставим, нали, Вирджиния?

– Аз мога – каза тя.

Дий се втренчи в нея.

– Е, аз пък не мога. – Той пъхна меча зад колана си и се върна в сградата. – Ти

имаш съвест, Джош – каза Магьосника, докато се навеждаше да хване под

мишниците единия полицай. – Внимавай с нея: виждал съм как добри мъже умират

заради скрупулите си.

Джош с лекота завлачи втория полицай по мраморния под, докато се озоваха

навън.

– Татко ни е учил – мен и Софи, – че трябва да следваме сърцата си и да

постъпваме както смятаме за правилно.

– Баща ти изглежда добър човек – изпъшка Дий. Беше останал без дъх от

усилието да влачи полицая. С Джош положиха двамата мъже зад полицейската

патрулка.

– Може да се запознаете някой ден – каза момчето.

– Съмнявам се.

Вирджиния Деър се бе качила в лимузината, която все още стоеше паркирана на

улицата. Покривът на колата бе застлан с пепел и проблясващ фин слой натрошено

стъкло.

– Трябва да се махаме оттук – веднага!

Дий се пъхна отзад до Деър. Джош извади двата меча от колана си и ги сложи на

пода пред дясната предна седалка, преди да седне на шофьорското място.

– Накъде да карам? – попита той.

Вирджиния Деър се приведе напред.

– Като за начало, просто се махни от Хълма. – Още докато говореше, облак

зеленикав дим изригна от покрива на сградата. Моментално аурите и на тримата

затрептяха – жълта, бледозелена и златна. – Трябва да се измъкнем от този град.

Това е дало сигнал на всички същества по Западното крайбрежие на Америка. Те

идват насам.

Утринният въздух се изпълни със звуците на приближаващи сирени.

– И в това число не включвам полицията – добави тя.

Глава пета

Светът свършваше.

Един мръснобял джип „Уагъниър“, модел 1963-а, се носеше през пейзажа, който

бързо губеше всяка следа от цвят. На шофьорското място седеше Прометей,

огромните му длани бяха вкопчени във волана и го стискаха толкова силно, че

пластмасата и металът се бяха напукали. Зад него бе Пернел Фламел, а Никола

лежеше на седалката до нея с глава в скута £.

Сенкоцарството на Прометей се разпадаше. Небето, синьо като яйце на

червеношийка, бе избледняло до тебеширено; облаците бяха заприличали на

смачкани салфетки, размазани едноцветни петна. В един миг морето бе престанало

да се движи. Вълните бяха замръзнали, синьо-зеленото се бе разтворило до бяло,

преди да се превърне в порой от сив прах, а златистите пясъци и лъскавите

камъчета да придобият вид на изгоряла хартия и угаснали въгленчета. Призрачен

вятър разпръсна пепелта, издигайки я високо във въздуха. Тя се сипеше по

дървета и треви, които вече губеха форма и очертания, и ги обагряше в цвета на

пергамент; цялата растителност избледняваше до жълтеникавото на крехка кост,

преди да се разпадне на тебеширено сив прах.

А когато изчезна и последният помен от цвят, оттенъците на сивото започнаха да

изсветляват и хоризонтът се натроши на милион блещукащи прашинки, които

падаха като мръсен сняг, оставяйки след себе си само плътна, непрогледна

чернота.

Джипът подскачаше по тесен крайбрежен път, моторът му виеше, колелата му се

въртяха, търсейки сцепление с бързо избледняващата земя. В колата миришеше

силно на анасон и аурата на Древния грееше около него яркочервена и толкова

гореща, че обгаряше седалките и разтапяше покрива над главата му. Той отчаяно

се мъчеше да задържи Сенкоцарството си достатъчно дълго, за да се добере с

колата до Пойнт Рейес в земното Сенкоцарство. Но това бе обречена битка;

светът, създаден от него преди хилядолетия, умираше, връщайки се към своето

неготово състояние.

Събитията от последните часове бяха изтощили Прометей, а кристалният череп,

който Древния бе използвал, за да помогне на двамата Фламел да проследят

Джош до Сан Франциско, бе изсмукал енергията му като вампир. Той знаеше колко

е опасен черепът – сестра му Зефания достатъчно често го бе предупреждавала

за това, – но все пак избра да помогне на Алхимика и жена му. Прометей винаги бе

вземал страната на човеците.

Ето защо сложи ръце върху древния предмет и използва силите му... и в резултат

на това черепът изсмука спомените му и пирува с аурата му. Сега той бе слаб,

ужасно слаб и знаеше, че го грози реалната опасност да бъде погълнат от

собствената си аура, да се превърне в огън и пепел. Само за няколко часа

червената коса на Древния бе станала снежнобяла и дори яркозелените му очи

бяха избледнели.

Намираше се близо, толкова близо до границата на своя свят... но още докато

тази мисъл се оформяше, плътна сива мъгла обгърна колата.

Прометей се сепна и едва не изкара джипа от тесния път. За миг си помисли, че

разпадането на Сенкоцарството го е застигнало; после вдиша хладния въздух с

дъх на сол и осъзна, че това е просто естествената морска мъгла, която често

плъзваше над Пойнт Рейес в земното Сенкоцарство. Понякога тя се просмукваше

от единия свят в другия. Това бе още един знак, че е близо до границата на

Сенкоцарството си.

Изведнъж от мъглата изникнаха смътно човешки фигури, сенки в полумрака,

наредени покрай последната отсечка на пътя.

– Децата ми – прошепна Прометей. Това бяха останките от Първите хора. В една

далечна епоха, в Безименния град на ръба на света, пламтящата аура на Древния

бе вдъхнала искрица живот на мъртвата глина. Тромавите глинени създания бяха

станали Първите хора: и макар да приличаха на чудовища, не бяха такива. Не

приличаха на нищо, което светът някога е виждал. Създадени от кал, зле

оформени, с голи глави, които бяха твърде едри за тънките им шии, и гладки

недовършени лица, само с леки вдлъбнатини там, където би трябвало да се

намират устата и очите им, те бяха последвали Прометей през Сенкоцарствата,

оставяйки след себе си митове, легенди и ужас. Бяха оцелели в продължение на

хилядолетия. Сега оставаха само шепа от тях, скитащи из Сенкоцарството на

Прометей и търсещи живота и светлината на аурите. Звукът от двигателя на колата

ги бе привлякъл и сега, подобно на цветя, следящи слънцето, лицата им се

обръщаха към богатата гозба от аури в джипа – и особено познатия мирис на

анасон, източника на вечния им живот.

Но без титаничната воля на Древния, която да пази света и обитателите му живи,

калната им кожа се пукаше и парчета от нея започнаха да се отлюспват,

разпадайки се на прах, преди да стигнат до земята. Гледайки как последните Първи

хора се разтварят в нищото, Прометей зарида; кървавочервени сълзи потекоха от

ъгълчетата на очите му.

– Простете ми – прошепна той на древния език на Дану Талис.

Едно от калните създания излезе на пътя точно зад колата и вдигна неестествено

дългата си ръка в жест, който можеше да е поздрав или сбогуване. Древния

наклони страничното огледало, така че да наблюдава фигурата. Той никога не им

бе дал имена, но познаваше това създание по белезите на гърдите му. То бе едно

от първите, съживени от неговата аура в изоставения град на Земните господари.

Черно небитие разцъфтя зад фигурата и кафявата кал придоби цвят на сол, докато

създанието се разсипваше в нищото.

– Простете ми – помоли още веднъж Прометей, но вече и последният от Първата

раса, расата, която той бе дарил с неестествен живот, бе изчезнал и всяка следа

от съществуването им бе заличена.

Вътрешността на колата грейна от аурата на Древния и мънички пламъчета

затанцуваха по металната повърхност. Горящите върхове на пръстите му оставиха

дълбоки отпечатъци върху огледалото за задно виждане, когато го наклони, за да

погледне към двете фигури на задната седалка.

– Скатах бе права – изръмжа той. – Тя винаги е казвала, че смъртта и

разрушението следват Никола Фламел по петите.

Глава шеста

– Върви спокойно, не тичай – заповяда Нитен. Железните му пръсти се впиха в

рамото на Софи и я накараха да спре.

Тя се изтръгна от него.

– Трябва да...

– Трябва да не привличаме вниманието – каза спокойно слабият японец. – Скрий

камшика под палтото си.

Софи Нюман не бе осъзнала, че още държи в дясната си ръка сребристо-черния

кожен камшик на Пернел. Нави го и го пъхна под лявата си мишница.

– Огледай се – продължи Нитен. – Какво виждаш?

Софи се обърна. Стояха в подножието на Телеграфния хълм. Мазен черен дим,

нашарен с танцуващи пламъци, се издигаше високо в небето. Виеха сирени,

бибипкаха клаксони, а навсякъде около тях хората се бутаха да видят огъня,

поглъщащ една от елегантните сгради точно под кулата Койт.

– Виждам огън... дим...

Откъм сградата се чу глухо бумтене и парчета стъкло и зидария се посипаха

върху червено-белия микробус фолксваген, паркиран отпред. Всички прозорци от

дясната му страна бяха станали на сол. Сянка на тревога премина по обикновено

безстрастното лице на Нитен.

– Гледай хората – каза той. – Един воин трябва да усеща обкръжението си.

Софи се взря в лицата.

– Всички гледат пожара – каза тя тихо.

– Точно така – съгласи се Нитен. – И ние трябва да правим същото, ако искаме

да се слеем с тълпата. Обърни се и гледай.

– Но Джош...

– Джош си отиде.

Софи понечи да поклати глава.

– Обърни се и гледай – настоя Нитен. – Ако те арестуват, няма да си в състояние

да помогнеш на брат си.

Момичето се обърна и впери очи в огъня. Нитен беше прав, но тя имаше

чувството, че не е редно да стои на едно място, вместо да гони брат си. Всяка

секунда бавене означаваше, че Джош се отдалечава все повече и повече от нея.

Образът на горящата сграда се накъса и изчезна, когато очите £ се напълниха със

сълзи. Тя замига и ги изтри с длани, оставяйки ивици черни сажди по бузите си.

Мирисът на горяща гума и противният дъх на масло и обгорен метал се смесваха с

други зловония и се носеха над събиращата се тълпа, карайки всички да отстъпят.

Нитен и Софи последваха примера им.

Джош си отиде.

Софи се помъчи да осмисли думите, но това бе почти невъзможно. Брат £ я бе

изоставил. Само преди минути се намираше достатъчно близо, за да го докосне, но

когато се бе опитала да му помогне, той се бе извърнал от нея, с изписани на

лицето му ужас и отвращение, и бе последвал Дий и Вирджиния Деър.

Джош си отиде.

Заля я чувство на пълно отчаяние; стомахът £ се разбунтува, заболя я

гърлото.Нейният близнак, малкото £ братче, бе направил онова, което се бе заклел

да не прави никога: беше я изоставил. Сълзите рукнаха и силни хълцания

разтърсиха тялото £, оставяйки я без дъх.

– Ще привлечеш внимание – каза тихо Нитен. Пристъпи по-близо до Софи и нежно

докосна с пръсти ръката £. В миг я обгърна ароматният дървесен дъх на богат

зелен чай и я заля спокойствие. – Трябва да бъдеш храбра, Софи. Силните

оцеляват, но храбрите побеждават.

Момичето си пое дълбоко дъх и се втренчи в кафявите очи на Нитен. Изведнъж

потресено осъзна, че те са пълни с непролети сълзи. Майстора на меча премигна и

синкавата течност се изтърколи по бузите му.

– Ти не си единствената, изгубила скъп човек днес – продължи тихо Нитен. –

Познавах Ифа от повече от четиристотин години. Тя беше... – Той направи пауза и

лицето му омекна. – Тя беше вбесяваща, възмутителна, нахална, егоистична и

надменна... и ми бе много, много скъпа. – Синьо-зелен дим се виеше от горящата

сграда и се носеше през тълпата.

Софи гледаше как зяпачите се извръщат от дима и кашлят, когато той навлезе в

гърлата им. Повечето почваха да плачат, когато пушекът и пепелта залютяваха в

очите им. Сълзите на Нитен останаха незабелязани.

– Ти си я обичал – прошепна Софи.

Главата му помръдна в съвсем леко кимване.

– Тя също ме обичаше по свой си начин, макар че никога не би го признала. –

Пръстите на Майстора на меча се стегнаха върху ръката на момичето и когато

заговори, беше на прецизния и елегантен японски от неговата младост. – Но тя не е

мъртва – рече той яростно. – Дори Архонтката не би могла да убие Ифа от

Сенките. Преди два века тя с лекота си проби път през Сенкоцарството на

Дзигоку5, когато бях отвлечен от слугите на Шинигами, Бога на смъртта. Тя ме

откри, и аз ще я открия. – Той помълча и добави: – Също както ти ще откриеш и

спасиш брат си.

Софи кимна. Щеше да намери Джош и да го спаси, независимо от всичко.

– Да, така е. Какво трябва да направя? – попита тя, без да се усети, че отговаря

на съвършен японски.

– Последвай ме – каза Нитен и се запромъква през бързо оредяващата тълпа

надолу по булеварда към Ломбард Стрийт.

Софи се затича след него, като гледаше да не изостава. Не искаше да го изгуби в

тълпата. Нитен се движеше с лекота сред туристите и зяпачите, без дори да ги

докосва.

– Къде отиваме? – Тя трябваше да вика, за да бъде чута през шума на

събиращите се пожарни и полицейските сирени.

– Да видим Цагаглалал6.

– Цагаглалал – повтори момичето и името задейства спомените на Вещицата от

Ендор. – Тази, която наблюдава.

5Адът в японската митология. – Б. пр.

6Персонаж от индианските митове. – Б. пр.

Глава седма

– Запази гнева си за онези, които го заслужават – тросна се Пернел Фламел. –

Съпругът ми не е виновен.

– Той е катализаторът – рече Прометей.

– Неговата роля винаги е била такава. – Пернел седеше на задната седалка на

колата, а Никола бе проснат до нея. Тя галеше челото на съпруга си. Алхимика се

намираше в несвяст, кожата му бе пепелява, а бузите му бяха нашарени със

спукани вени и пурпурни петна. Торбичките под очите му имаха цвят на синина и

всеки път, когато ръката £ поглаждаше темето му, под пръстите £ се отделяха

къси косъмчета. Никола лежеше неподвижно, дишането му бе толкова леко, че

едвам се долавяше. Единственият начин Вълшебницата да разбере, че е още жив,

бе да допре пръсти до шията му и да усети слабия пулс.

Никола умираше и тя чувстваше...

Тя чувстваше...

Пернел поклати глава; не бе сигурна какво изпитва. Беше срещнала този мъж и се

бе влюбила в него в средата на четиринайсети век в Париж. Бяха се оженили на

осемнайсети август 1350-а и тя вероятно можеше да преброи на пръстите на

едната си ръка месеците, през които са били разделени в последвалите столетия.

Пернел беше десет години по-възрастна от Никола и той не бе първият £ съпруг,

макар че едва след сто години брак му каза, че е вдовица.

Беше го обикнала в мига, в който го срещна, и все още го обичаше, така че със

сигурност би трябвало да се чувства по... със сигурност би трябвало да се чувства

по-разстроена... ядосана... натъжена, че той умира.

Но не чувстваше това.

Чувстваше... облекчение.

Кимна несъзнателно. Изпитваше облекчение, че всичко свършва.

Книжарят, който бе станал алхимик – почти случайно, – я бе научил на изумителни

неща и £ бе показал чудеса. Бяха пътували из този свят и съседните Сенкоцарства.

Заедно се бяха сражавали с чудовища и твари, които не би трябвало да

съществуват извън кошмарите. И макар че си бяха създали много приятели –

човеци и безсмъртни, някои Древни и дори неколцина Потомци, – горчивият опит ги

бе научил, че могат да разчитат само един на друг. Можеха да имат пълно доверие

само един на друг. Пръстите на Пернел нежно проследиха очертанията на скулите и

челюстта на съпруга £. Ако той умреше сега, щеше да умре в обятията £ и фактът,

че тя нямаше да живее много след него, я утешаваше донякъде, защото след

повече от шестстотин години заедно тя не мислеше, че би понесла живота без

Никола. Но той все още не можеше да умре – тя не би го позволила, би направила

всичко по силите си, за да го опази жив.

– Извинявай – каза внезапно Прометей.

– Няма за какво да се извиняваш – отвърна Пернел. – Скатах бе права: смъртта и

разрухата са ни следвали през вековете. Хора са умирали заради нас – умирали

са, за да ни спасят, да ни предпазят; умирали са, защото ни познават. – Лицето £

изведнъж се сгърчи от болка. През годините тя бе изградила черупка около себе си,

която да £ пречи да усеща смъртта и страданията, но понякога – като сега –

черупката се пропукваше и тя изпитваше вина за всяка една загуба.

– Обаче вие сте спасили много хора, Пернел, толкова много.

– Знам това – съгласи се Вълшебницата, вперила очи в лицето на Никола. – Ние

възпирахме Тъмните древни, пречехме на Дий и Макиавели и останалите като тях в

продължение на векове. – Тя се извърна в седалката да погледне към кълбящото

се нищо, което се приближаваше все повече към колата. – И работата ни още не е

довършена. Прометей, не можеш да позволиш да умрем тук.

– Не мога да карам по-бързо. – Лъскава пот с цвят на кръв покриваше лицето на

Древния. – Ако можех да задържа света само още няколко мига... – Отвън

облаците с мирис на сол се сгъстиха, обгръщайки колата във влажен пашкул, и

Прометей пусна чистачките, за да избършат предното стъкло. – Почти стигнахме –

каза той и в този миг излязоха от Сенкоцарството и се озоваха в Пойнт Рейес.

Мъглата се вдигна и светът избухна в болезнено ярки цветове. Древния удари

спирачки и тежкият джип спря с приплъзване на черния път. Прометей изключи

двигателя и излезе от колата. Подпря се с една ръка на покрива и се обърна да

погледне към мъгливите талази, които се кълбяха и стелеха, избледнявайки до

ефирни струйки.

Бе прекарал цяла вечност в създаването на този свят, в оформянето му. Той бе

част от него. Но сега Сенкоцарството му потъваше в нищото, а аурата му бе

толкова изтощена, а спомените му оголени и разпокъсани от кристалния череп, че

той знаеше, че никога няма да успее да го създаде наново. За миг мъглата се

разтвори, позволявайки му да зърне за последен път своето прекрасно и ведро

Сенкоцарство...

А после то изчезна.

Прометей се качи отново в колата и се обърна да погледне към Пернел и Никола.

– Значи краят е близо? Авраам говореше за това време.

– Близо е – каза Пернел, – но още не е дошъл. Има още едно нещо, което трябва

да сторим.

– Ти винаги си знаела, че ще свърши така – рече Прометей.

– Винаги – каза тя уверено.

Древния въздъхна.

– Притежаваш Прозрението.

– Да – съгласи се Пернел, – но има и още нещо. За част от това ми разказаха. –

Тя погледна към Прометей и зелените £ очи блестяха в сенките. – Бедният ми

Никола. Той никога не е имал истински шанс: съдбата му бе предопределена от

мига, в който едноръкият мъж му продаде Сборника. Тази книга промени насоката

на живота му – на живота и на двама ни, – а ние заедно променихме хода на

човешката история. Когато бях още дете, преди Никола изобщо да бе роден,

същият човек, който по-късно щеше да му продаде книгата, ми позволи да видя

бъдещето си и бъдещето на света. Не твърдо установеното бъдеще, а едно

възможно бъдеще, една от многото възможности. И през годините съм гледала как

голяма част от тези възможности се сбъдват. Едноръкият мъж ми каза какво

трябва да се случи – какво трябва да направя, какво трябва да направи бъдещият

ми съпруг, – ако искаме човешката раса да оцелее. Той е бил кукловодът в

продължение на хилядолетия и ни е побутвал, движил, насочвал – всички нас – към

тази точка. Дори теб, Прометей.

Древния поклати глава.

– Не мисля.

– Да, дори и теб. Кой мислиш, че подтикна твоя приятел Сен Жермен да открадне

огъня от теб; кой мислиш, че го научи на неговите тайни?

Древния отвори уста да заговори, но я затвори, без да каже нищо.

– Мъжът с куката ми каза, че е присъствал на началото и ще присъства и на края.

– Пернел се приведе напред. – Ти си бил там, Прометей; бил си на Дану Талис за

Последната битка. Той твърди, че също е бил там – трябва да си го видял.

Прометей поклати бавно едрата си глава.

– Не си го спомням. – Усмихна се тъжно. – Кристалният череп погълна моите най-

стари и най-ранни спомени. Съжалявам, Вълшебнице, но не помня нищо за човека с

куката. – Усмивката му помръкна, заменена от горчивина. – Но още преди черепът

да ми отнеме спомените, много неща от онзи ден ми се губеха или бяха объркани.

– Не го ли помниш – яркосини очи, сребърна кука на мястото на лявата му ръка?

Прометей поклати отново глава.

– Съжалявам. Помня лицата на добрите приятели, които изгубих, макар вече да

не помня имената им. Помня онези, които се възправиха срещу мен, и онези, които

убих. – Той се намръщи и гласът му стана тих и далечен. – Помня писъците и

виковете, звуците на битката, трясъка на метал, мириса на древна магия. Помня, че

имаше огън в небето... а после светът се разцепи и морето нахлу с рев.

– Той е бил там.

– Онова беше Последната битка, Вълшебнице. Всички бяха там.

Пернел се облегна в седалката.

– Когато го срещнах за първи път, бях почти дете. Попитах го за името му. Каза,

че го наричат Маретю – рече тя тихо.

– Това не е име. Прозвище е: означава смърт. Но може да означава също и мъж

– каза Древния, превеждайки старата дума.

– Мислех, че е Древен...

Прометей се намръщи, изненадан от внезапно появилите се късчета от спомени.

Пръстите му се впиха в облегалката.

– Маретю – промърмори той и кимна. – Смърт.

– Помниш ли го?

Той поклати глава.

– Сенки на спомени. Маретю не бе един от нас. Не беше нито Древен, нито

Потомък, нито пък Архонт или Предтеча. Той беше – и още е – нещо повече и по-

малко от всички нас. На мен ми се струва, че е човек. – Прометей се извърна и

отпусна големите си ръце върху волана. – Къде искаш да отидеш, Вълшебнице?

– Закарай ме при Цагаглалал.

Глава осма

– Боже, как смърди тук долу! – Били Хлапето кихна силно. – Ама наистина

смърди! – Притисна с длани насълзените си очи и кихна отново.

– Всъщност не е чак толкова зле. Помирисвал съм и по-лоши неща – каза тихо

Николо Макиавели.

Двамата стояха в един тунел дълбоко под затвора Алкатраз. От ниския таван

капеше вода и малки вълнички се плискаха около глезените им. Въздухът вонеше

на гниеща риба и водорасли, примесени с острия мирис на птичи курешки и

прилепово гуано. Единствената светлина идеше от отвора високо над главите им,

яркосин правоъгълник сред чернотата.

Високият елегантен мъж в прашния костюм си пое дълбоко дъх.

– Всъщност напомня ми за дома.

– За дома ли? – Били се закашля. Извади шарена червена кърпа от задния джоб

на джинсите си и я върза върху устата и носа си. – Да не би домът ти да смърди

като тоалетна на диви животни?

Зъбите на Макиавели проблеснаха в мимолетна усмивка.

– Е, Рим и Венеция – ах, сладката Венеция – през петнайсети-шестнайсети век си

бяха миризливи... макар и не толкова като Париж през осемнайсети век или Лондон

в средата на деветнайсети. Бях там през 1858-а: въздухът бе толкова зловонен, че

не можеше да се диша. Наричаха го Голямата смрад.

– Не мога да кажа, че това ми допада – рече Били. – Аз харесвам свежия въздух,

и то в големи количества. – Той щракна с пръсти и вонящият въздух се изпълни с

екзотичния аромат на червен пипер. Ефирна струйка тъмночервен дим се уви около

краищата на пръстите му, а после от дланите му се издигна кълбо от прозрачен

червен огън, което се залюля на височината на главата. Подскачаше и се рееше

като сапунен мехур, тласкан от соления морски въздух, който свиреше в тунела. –

Един шаман на апачите ме научи на това – каза гордо Били. – Не е зле, а?

– Никак не е зле. – Макиавели събра длани и миризмата на аурата на Били бе

пометена от силна змийска воня. Лумна ярка бяла светлина, която огря тунела и

всяка неравност на релефа се открои ясно. Червеният мехур се пукна. – А моят

господар Атон ме научи на това – каза италианецът.

Били Хлапето бързо потърка ръце и нишки от пурпурночервената му аура

закапаха във водата около глезените му.

– Хубаво е – призна той с приглушен от кърпата глас.

Макиавели хвърли кос поглед към младежа.

– С тази кърпа приличаш на бандит.

– Мисля, че ми приляга.

Двамата мъже, единият в съсипан костюм и скъпи италиански обувки, а другият в

джинси и износени ботуши, зацапаха по коридора. Бялата светлина ги последва и

червенооки плъхове се разбягаха пред нея, за да се скрият в тъмното.

– Мразя плъхове- промърмори Били.

– В някои случаи могат да са полезни – каза тихо Макиавели. – От тях излизат

чудесни шпиони.

– Шпиони ли? – Били Хлапето се спря. Изглеждаше объркан. – Шпиони?

Италианецът бе продължил напред, но сега също спря и се обърна към Били.

– Никога ли не си гледал през очите на някое животно?

– Не. Една шаманка от племето навахо ми разправяше, че можела да гледа през

очите на орел, но не бях съвсем сигурен дали да £ вярвам, докато веднъж не ми

каза, че на петдесет километра един шериф събира потеря за мен. Каза, че ще са

им нужни два дена да ме намерят. И след два дена наистина ме намериха.

– Да пращаш волята си в някое животно – или даже човек – е доста просто нещо.

Господарят ти на нищо ли не те е научил?

Били килна глава на една страна.

– Май не. – После добави тихо, почти срамежливо: – Мислиш ли, че ти ще можеш

да ме научиш?

Италианският безсмъртен погледна изненадано американеца.

– Да те науча?

Били се размърда неловко.

– Е, живял си доста. Ти си... ами, от Средновековието. Това си е сериозна

възраст.

– Благодаря.

– А и вие, европейците, всичките сте били обучавани от древните си господари...

– Твоят господар, Кетца... Кеца...

– Кетцалкоатъл – довърши Били.

– Той е също толкова стар като моя господар. Кетац... Кецта...

– Наричай го Кукулкан.

– Кукулкан е Древен с огромна мощ. Ти го чу: бил е на Дану Талис при потъването

му. Може да те научи на чудеса. На много, много повече, отколкото бих могъл да те

науча някога аз.

Били пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и изведнъж заприлича на

много по-млад, отколкото беше.

– Е, за да бъда напълно честен, той никога не ме е учил на нищо. Аз му спасих

живота и за награда той ме направи безсмъртен. После не мисля, че го виждах през

следващите петдесет години. Всичко, което съм научил за Древните и собственото

си безсмъртие, съм го открил сам, попадайки на разни неща тук и там.

Макиавели кимна.

– Моят път не бе много по-различен. Господарят ми ме остави да се занимавам

със собствените си кроежи в продължение на половин век. Но със сигурност

проучванията ти са те отвели до други безсмъртни, нали?

– Не много и не задълго. – Хлапето се ухили. – Дори не осъзнавах, че съм

безсмъртен до деня, в който не паднах от коня си на една пътека в Сиера Мадре и

не се изтърколих в един каньон. По целия път надолу слушах как костите ми се

трошат. После лежах на дъното на онази пропаст, гледах как пурпурночервен дим

се издига от кожата ми и усещах как костите ми пукат и се наместват отново. Видях

как раните ми зарастват и кожата ми заздравява, без да остава дори белег.

Единственото доказателство, че съм паднал по планински склон, бе, че дрехите ми

бяха станали на парцали.

– Аурата ти те е изцерила.

– Тогава не знаех как се нарича. – Били вдигна ръка и струйки от

пурпурночервената му аура се заизвиваха от пръстите му. – Но след тази случка

започнах да виждам аурите около хората. Научих се да различавам добрите от

лошите, силните от слабите, здравите от болните, само като гледам цветовете

около телата им.

– Мисля, че някога всички хора са притежавали тази способност.

– А после един ден бях в Дедууд, Южна Дакота, и видях една изумително силна

аура – стоманеносива – около някакъв мъж, който се качваше на влака. Нямах

представа кой е, но изтичах и потропах на прозореца на купето. И когато той ме

погледна, видях как очите му – също така сиви като аурата му – се разширяват, и

моментално разбрах, че той може да види цвета около мен. Разбрах, че не съм

единствен, че има и други безсмъртни.

– Разбра ли някога кой е този човек?

– Един век по-късно го срещнах пак: беше Даниъл Буун7.

Макиавели кимна.

– Чувал съм името му в списъка на американските безсмъртни.

– А моето име има ли го в този списък?

– Не – каза Макиавели.

– Не съм сигурен дали трябва да се обидя, или да се радвам.

– Има една стара келтска поговорка, която много обичам: „По-добре е да живееш,

без законът да знае за теб“.

Били кимна.

– Харесва ми!

– Все пак господарят е длъжен да обучи своя слуга – продължи Макиавели. –

Кукулкан е трябвало да го стори.

Били отново сви рамене.

– Е, грешката не е само негова. Винаги съм имал малък проблем с подчинението.

Това ме забърка в неприятности като млад и продължавам да го правя цял живот.

Така и не успях да го преодолея. Черния ястреб ме обучи – имам предвид, когато

не се опитваше да ме убие. От него усвоих малкото, което знам. – Били помълча за

миг и добави: – Има толкова неща, за които само съм чувал или съм чел. Толкова

неща, които искам да видя. – Той отново помълча, а после каза тихо: – Искам да

видя всички Сенкоцарства.

– Има някои, в които не би желал да отидеш – отвърна механично Макиавели.

– Но пак остават много, които ми се иска да видя.

– Някои са чудесни – съгласи се италианецът.

– Бих могъл да науча много от теб – рече Били. – А може би и аз самият да те

науча на нещичко в замяна.

– Възможно е. Само че – добави Макиавели – от доста време не съм си вземал

ученик.

– Защо?

– Повярвай ми – каза италианецът, – не ти трябва да знаеш... – Той млъкна,

вдигна глава и подуши въздуха с дългия си тънък нос. – Били – рече той бързо, –

ще те взема за ученик и ще те науча на всичко, което знам, но при едно условие.

– Какво? – попита предпазливо Били.

– Че ще си държиш устата затворена през следващите десет минути.

Още докато говореше, в тунела лъхна противната миризма на мъртва риба и

гниещи водорасли.

И от сенките се появи чудовище.

Били Хлапето направи неволно крачка назад.

– Боже, какъв грозен...

– Били!

7Легендарен американски изследовател. – Б. пр.

Глава девета

– Остров Дану Талис – каза тихо Маретю и загърна дългото наметало плътно

около тялото си. – Едно от изгубените чудеса на света.

Скатах, Жана д’Арк, Сен Жермен, Паламед и Уилям Шекспир стояха на един хълм

и се взираха надолу към огромния златен град-остров, който се простираше

докъдето поглед стига. Градът бе оформен като кръгов лабиринт, с искрящи сини

канали, които го заобикаляха и се виеха през него. Слънцето хвърляше сребърни

отблясъци по водата и сияеше ослепително в златните сгради. Някои места бяха

почти твърде ярки, за да ги гледаш.

Сен Жермен седеше на зелената трева и Жана приседна до него.

– Дану Талис вече не съществува – каза той с равен глас. – Доколкото си

спомням, май бях чел някъде, че е потънал.

– Ние се върнахме десет хиляди години назад – обясни закачуленият мъж. Топъл

вятър отметна края на наметалото му и разкри плоската метална кука на мястото

на лявата му ръка. – Това е Дану Талис преди Потъването.

– Преди Потъването – прошепна Скатах. Девата-воин пристъпи на една височинка

и засенчи очите си с ръце. Не искаше другите да видят, че са изпълнени със сълзи.

Пое си дълбоко дъх и се опита – неуспешно – да скрие треперенето в гласа си. –

Значи родителите ми и брат ми са там долу?

– Всички са там – рече Маретю. – Всички Древни са на острова – още не са се

пръснали из Сенкоцарствата. Някои от тях – като Прометей и Зефания, – сте ги

срещали в собственото си време, но тук те са още млади. Няма да ви познават,

разбира се, защото още не са ви срещнали. Ти, Скатах, ще познаеш родителите си,

но те няма да те познаят, защото още не си се родила.

– Но ще мога да ги видя пак – прошепна Девата-воин. По лицето £ се стичаха

кървавочервени сълзи.

– Възможно е. Макар че не се знае дали ще има време.

– Защо не? – попита бързо Сен Жермен.

– Дану Талис е обречен. Това ще стане след ден или два, или може би три. Не

знам. Знам само че трябва скоро да потъне.

– Ами ако не потъне? – попита Сен Жермен. Отметна дългата си коса от лицето

си. – Ами ако островът оцелее и процъфти?

– Тогава светът, който познавате, ще спре да съществува – каза разпалено

Маретю. – Островът трябва да бъде разцепен и Древните да се пръснат по целия

свят. Магията, която ще унищожи Дану Талис, трябва да отрови почвата, въздуха,

водите и вулканичния огън, така че децата на Древните, родени след

унищожението на Дану Талис, Потомците, да са тъй различни от своите родители,

колкото са били родителите им от Предтечите, живели преди тях. – Мъжът с куката

се обърна пак към Скатах. – Ако островът не потъне, нито ти, нито сестра ти ще

съществувате някога.

Скатах поклати глава.

– Но аз съм тук, следователно островът трябва да е потънал.

– В онази нишка на времето, със сигурност... – започна Маретю, но Шекспир го

прекъсна.

– Разкажи ми за нишките на времето – каза Барда.

Мъжът с куката придърпа наметалото около себе си и се обърна с лице към

групата.

– Времето има много нишки. Древния Хронос може да се движи напред-назад по

тях, макар и само като наблюдател. Той никога не се меси. Една-единствена

промяна би засегнала цялата времева нишка, както и всички други, произтичащи от

нея.

– Моят господар Таммуз може да се движи през времето – каза Паламед.

Маретю кимна.

– Но може само да се върне и да види какво е било. Хронос може да отиде

напред и да види какво ще бъде.

Сен Жермен погледна към него.

– Аз съм си имал вземане-даване с това скверно създание Хронос. На него не

може да му се има доверие.

Маретю се усмихна и ъгълчетата на сините му очи се набръчкаха.

– Той не те обича, това е вярно. Да се надяваме, че няма да се срещнете.

– И какво прави точно тази нишка на времето толкова специална? – попита тихо

Сен Жермен.

Маретю се обърна да погледне към златния остров.

– Всяко голямо събитие създава множество времеви потоци, различни

възможности и варианти. – Той махна с ръка. – Както можете да си представите,

при унищожаването на това място възникнаха невероятно количество различни

потоци на времето.

– Да... и? – попита остро Сен Жермен.

– Ние преминахме през тринайсет порти на Сенкоцарства, за да стигнем дотук.

Хронос ги подреди за мен, така че не само да се движим назад във времето, но и

да пресичаме времевите потоци. Тук и сега се намираме в първичния времеви

поток, преди светът да потъне и потоците на времето да се разделят.

– Но защо? – попита Уил. – Ако не правим нищо, светът ще потъне и всичко ще

продължи, както си е било, нали?

– Да, но Древните, предвождани от Озирис и Изида, са изготвили план, който ще

промени всичко. Те смятат да се погрижат Дану Талис да не потъне.

Сен Жермен кимна.

– На тяхно място и аз бих направил същото, а предполагам, че са имали

хилядолетия, за да усъвършенстват плана си.

– Какво ще стане, ако успеят? – попита Жана.

– Тогава всичко, което познавате, просто ще спре да съществува – повтори

Маретю. – Не само в този свят, а и в безбройните Сенкоцарства. Милиарди животи,

десетки милиарди, ще бъдат погубени. Но вие – всички вие тук – имате силата да

предотвратите това.

Седнала на ниския хълм и загледана в просналия се пред нея остров, Жана д’Арк

посегна и хвана ръката на съпруга си. Граф Сен Жермен покри дланта £ със своята

и тя стисна силно пръстите му. Той се приведе и я целуна по бузата.

– Мисли за това просто като за още едно приключение – прошепна той. –

Преминали сме през толкова много.

– Не и като това – промълви тя на френски.

Шекспир се приближи до Сарацинския рицар.

– Иска ми се да пишех още – измърмори той. – Ех, каква история би излязла от

това!

– Притеснява ме как ще свърши тази история – избуботи Паламед. – Винаги съм

копнял най-вече за спокоен живот. Но все се оказвам насред войни и битки. – Той

поклати глава.

– Колко ли е стар този град? – зачуди се на глас Сен Жермен. Примижа към

лабиринта от улици и канали. – Малко ми напомня на Венеция.

Маретю сви рамене.

– Градът е по-млад от острова, а островът е по-млад от Земята. Говори се, че

Великите древни издигнали острова за един ден, съчетавайки всички Стихийни

магии. Това се смята за най-великия магически подвиг, който светът някога е

виждал.

– Там има ли библиотека? – попита Шекспир.

– Да, Барде. Една от най-забележителните на света. Великата библиотека на

Дану Талис се намира в огромна зала, изсечена в камъка в основата на тази

пирамида. Можеш да прекараш остатъка от живота си в изследване на

съдържанието само на един рафт. А там има стотици километри от рафтове.

Островът е сравнително нов, но цивилизацията на Дану Талис е много, много по-

стара. Великите древни са управлявали преди Древните, а върху стъпалата на

пирамидата е изсечен Списък на кралете, който се простира стотици хиляди години

в миналото. А преди Великите древни е имало други раси: Архонтите, Предтечите и

в много далечното минало – Земните господари. Всяка цивилизация е построена

върху руините на предходната. – Маретю посочи с куката си към огромната

стъпаловидна пирамида. – Това е Пирамидата на слънцето – самото сърце на

острова и на цялата империя. Последната битка ще бъда спечелена или загубена

тук.

– И ти знаеш всичко това, защото вече се е случило – рече Скатах.

– В една от времевите нишки, да.

– А какво става в другите нишки?

Маретю сви рамене.

– Има много нишки, много възможности, но ние се върнахме в точката, преди тези

нишки да се разделят, където действията ни могат да оформят бъдещето.

– Откъде знаеш, че е така? – настоя Скатах.

– Защото Авраам Мага ми каза.

– Мисля, че трябва да отидем да видим този Авра... – Скати внезапно млъкна и

се завъртя с пламнали очи.

Неподвижният пролетен въздух се бе изпълнил с тихо бръмчене като от далечни

пчели.

– Долу... – започна Маретю, а после се задави и залитна, когато трептяща синьо-

бяла електрическа енергия плъзна по гърдите му и заискри с пращене по куката му.

Той рухна на земята, от тялото му се издигаше блед дим и бели искри пробягваха

по руните, гравирани върху куката.

Жана понечи да изтича при Маретю, но Сен Жермен я хвана за ръката и я

задържа. Поклати леко глава.

– Не. Чакай.

Шекспир и Паламед моментално се разделиха, Барда зае позиция отзад и вляво

на приятеля си. Ако имаше битка, Уил щеше да му пази гърба.

– Идват вимани8 – изръмжа Скатах. Присви се, но не направи опит да посегне към

двата еднакви меча на гърба си. – Стойте неподвижно и не пипайте метал.

– Какво са вим... – започна Жана; после проследи пръста на Скатах, който

сочеше право нагоре.

Топлият въздух затрепери и изстина, и изведнъж три големи въртящи се диска се

спуснаха от ясното небе и заплуваха току над главите им, като бръмчаха и

вибрираха нежно. Всички вдигнаха очи. От долната страна на металните дискове бе

гравирана карта на Дану Талис.

– Вимани – обясни Скатах. – Летящи дискове. Няколко от тях оцеляха при

унищожението на Дану Талис и се добраха до земното Сенкоцарство. Баща ми

имаше една такава... докато Ифа не я блъсна. Хвърли вината върху мен – добави

тя горчиво.

Най-големият диск – който бе поне четири метра в диаметър – се спусна по-ниско,

но без да каца, и тънък слой лед покри тревата под него. Под един кристален купол

отгоре на диска седяха две черни създания с глави на чакали и изцяло червени очи,

и се взираха в тях.

– Мразя ги тези – промърмори Сен Жермен.

– Анпу – прошепна Скатах. – Мисля, че имаме проблем. Голям проблем.

8Митични летящи машини, описани в санскритския епос. – Б. пр.

Глава десета

– Завий тук. – Доктор Джон Дий се приведе напред и посочи надясно. – Поеми по

маршрута Барбари Коуст9 и карай до „Ембаркадеро“10. После следвай знаците

към моста Оукланд Бей.

Джош кимна, стиснал здраво уста. Не му се говореше, а и полагаше усилия да не

диша прекалено дълбоко. Дъхът на Магьосника вонеше на развалени яйца.

– Къде отиваме? – попита от сенките Вирджиния Деър.

– Някъде далеч оттук – процеди Дий. – Улиците скоро ще гъмжат от полицаи и

пожарникари.

Джош нагласи огледалото, така че да може да вижда задната седалка на колата.

Дий бе почти точно зад него, очертан в съвсем слабо жълто, докато младоликата

жена седеше в десния край, колкото се може по-далеч от Магьосника. Потупваше с

дървената флейта по долната си устна.

Джош се съсредоточи върху шофирането, стараейки се да държи под контрол

тежката кола и да не надвишава позволената скорост. Опитваше се да не мисли за

случилото се току-що и най-вече какво бе направила сестра му. Тя се бе обърнала

срещу него – или по-скоро семейство Фламел я бяха настроили срещу него. Но

къде бе Софи сега... и как да каже на родителите им, че я беше загубил? Нали уж

трябваше да се грижи за нея, да я пази? А той се бе провалил.

– Как се казваше онзи комедиант – попита изведнъж Вирджиния Деър, – част от

известна двойка, който казваше: В хубава каша ме забърка пак?

– Стан Лоръл – рече Дий.

– Оливър Харди – поправи го Джош. Баща му обичаше Лоръл и Харди. Макар че

самият Джош предпочиташе откачения хумор на братя Маркс, един от най-ранните

му спомени бе как седи в скута на баща си и усеща цялото му тяло да се тресе,

докато се смее гръмогласно на маймунджилъците на Лоръл и Харди.

– Оливър Харди – повтори Вирджиния Деър и кимна утвърдително. – Срещнах го

веднъж, преди много време, когато дойдох за първи път в Холивуд.

– Играла ли си във филми? – попита Джош, като £ метна един поглед в

огледалото. Със сигурност бе достатъчно красива.

В полумрака зъбите на Деър се белнаха в бърза усмивка.

– Преди появата на звука – рече тя и се обърна към английския магьосник. – Е, в

хубава каша ме забърка пак.

– Не сега, Вирджиния – каза уморено Дий.

– И по-рано си ме забърквал в неприятности, Джон, но не като тази. Знаех си, че

не бива да се съюзявам с теб.

– Не ми беше толкова трудно да те убедя – напомни £ Дий.

– Ти ми обеща свят... – започна тя и в същия миг ръката на Дий се стрелна и я

докосна, а очите му посочиха към Джош. Паузата в изречението £ бе толкова

кратка, че почти не се забеляза. – ...без болка и страдания – довърши Деър,

неспособна да скрие нотката на сарказъм в гласа си.

Джош сви надясно от Бей Стрийт по „Ембаркадеро“.

– Още не всичко е загубено – рече Дий. – Не и докато имаме това. – Той разтвори

лекьосаното си и съдрано палто и извади малка книга, подвързана в потъмняла

зелена мед. Тя бе с размери около петнайсет на двайсет и три сантиметра и бе по-

стара от човечеството. Докторът плъзна пръсти по метала и под тях запукаха и

заиграха жълти частици. Въздухът моментално загорча, когато трите им аури –

портокалова, чаена и сярна – се смесиха. Искри затанцуваха по всяка метална

повърхност в колата. Лампите в купето замигаха, после угаснаха и LCD екранът на

сателитната навигационна система се изпъстри с размазани дъгоцветни ивици.

Радиото се включи от само себе си и изреди дузина станции, преди да замлъкне

сред статично пращене. Всички индикатори на таблото грейнаха в предупредително

червено. Тежката кола подскочи и загуби скорост.

– Затвори я – извика Джош от предната седалка. – Ще унищожи електрониката в

колата.

Дий захлопна книгата и я пъхна обратно под палтото си. Момчето завъртя ключа в

стартера, за да запали отново. Моторът се закашля, после оживя и Джош натисна

газта до дупка.

– Добра работа – рече Вирджиния Деър.

– Сборника е ключът – продължи Дий, сякаш нищо не се бе случило. – Сигурен

съм в това. Трябва само да разбера как да го използвам. – Той се приведе напред

и потупа Джош по рамото. – Само някой да не бе откъснал последните две

страници.

Джош не продума. Интересно, но съсредоточаването върху трудното шофиране

му позволяваше да мисли отново ясно. Под тениската си в платнена торбичка,

окачена на шията, носеше откъснатите страници от Сборника. Макар че бе

започнал да вярва на английския Магьосник – или поне да изпитва по-малко

недоверие към него, отколкото към Фламел, – по някаква причина, която не

разбираше съвсем, все още не му се искаше да каже на Дий, че страниците бяха у

него.

– Всички идват насам – каза тихо Вирджиния Деър. – И имам предвид наистина

всички. Онези кукубути, които срещнахме в Лондон, са нищо в сравнение с тварите,

които се насочват към този град. – Тя се изви в седалката, за да погледне през

задния прозорец. Висок стълб от дим се издигаше в небето над Сан Франциско. –

Човешките власти ще започнат разследване. Първо компанията ти предизвиква

хаос в Охай, а сега и централният ти офис е изпепелен. – Още докато говореше,

тътен на експлозия отекна във въздуха като далечна гръмотевица. – А и това не е

някакъв обикновен пожар. Сигурна съм, че ще открият, че си съхранявал забранени

вещества в сградата.

– Няколко химикали, нужни за моите експерименти – рече презрително Дий.

– Опасни химикали – продължи Деър. – Освен това нападна двама полицаи.

Властите ще те проверят много внимателно, доктор Дий. Доколко си уязвим за

подобен вид разследване?

Дий сви неловко рамене.

– Ако ровят достатъчно надълбоко, сигурен съм, че ще открият нещо. В

съвременната компютърна епоха нищо не може да се опази в тайна.

Вирджиния духна лекичко във флейтата си. Звукът бе остър, неприятен.

– От полицейското управление на Сан Франциско ще повикат ФБР; те ще говорят

със Скотланд Ярд в Лондон и ако оттам направят връзка със скорошното

опустошение в Париж, ще се свържат с френската Сигурност. А щом тамошните

полицаи започнат да те търсят на камерите за наблюдение, ще те открият. После

ще започнат да задават въпроси. Сигурна съм, че ще искат да знаят как си стигнал

от Охай до Париж, без пътуването ти да е регистрирано никъде, и как после си

успял да се върнеш в Сан Франциско, без да се качваш на пътнически или частен

самолет.

– Не е нужно да звучиш толкова доволно – промърмори Дий.

– А да не забравяме и за Древните. Предполагам, че още в този момент Древни,

Потомци и всевъзможни създания идват насам, следвайки вонята на магия. Без

съмнение има предложена баснословна награда за теб – жив или мъртъв.

– Жив – каза жално Дий, – искат ме жив.

– Откъде знаеш?

– Макиавели ми каза.

– Макиавели! – възкликнаха едновременно Вирджиния и Джош.

– Той не ти е приятел, Джон – каза Вирджиния, – освен ако не си променил

коренно отношението си към него през последните няколкостотин години.

– Не ми е приятел, но не ми е и истински враг. Той също се провали в задачата,

възложена му от неговия Древен господар. – Докторът посочи с палец назад. –

Знаеш ли, че в момента е само на два-три километра оттук? На Алкатраз, заедно с

Били Хлапето.

– Били Хлапето ли? – обади се Джош. – Онзи Били Хлапето? Престъпникът?

– Да, да – сопна се Дий. – Безсмъртният Били Хлапето.

– Какво правят там? – попита объркан Джош.

– Поразии – отвърна Дий с усмивка.

– Как са стигнали до острова? Мислех, че е затворен за посещения.

– Така е – рече Дий. – Притежава го моята компания „Енох Ентърпрайзис“.

Купихме го от държавата. Казахме, че ще го превърнем в исторически музей.

Джош намали скоростта, когато светофарът отпред светна червено.

– Предполагам, че това е било лъжа – каза той.

– Доктор Джон Дий е неспособен да казва истината – промърмори Вирджиния

Деър.

Безсмъртният не £ обърна внимание.

– Моите господари ми наредиха да събера менажерия от зверове и чудовища на

сигурно място, колкото се може по-близо до града. Островът затвор бе идеалният

вариант. Дори си имаше готови килии, където да ги държа.

Жената се надигна в седалката.

– Какви чудовища по-точно? – попита тя. – От обичайните или намери нещо

интересно?

– От най-лошите – рече Дий. – Кошмари, бесове, изчадия.

– Защо?

– Искат да ги пуснем срещу града, като му дойде времето.

– Защо? – попита пак тя.

– За да отвлекат вниманието на човеците и да позволят на Древните да се

върнат в това Сенкоцарство. Създанията ще се развилнеят из града и дори най-

модерната армия, с всичките си оръжия и огнева мощ, няма да може да ги спре.

Когато градът е на ръба на унищожението, Древните ще се появят и ще ги смажат.

Ще станат спасители на човеците, които отново ще започнат да ги тачат като

богове.

– Но защо е нужно това? – попита Джош.

– Щом се върнат, те ще започнат да поправят света.

– Знам. Но не може ли просто да се върнат? Защо е нужно да се унищожава

градът?

– Не целия град... – започна Дий.

– Знаеш за какво говоря!

– Древните ще унищожат зверовете и ще възстановят града. Това ще стане пред

погледа на всички медии и ще бъде зрелищна демонстрация на силите им. Помни,

Джош, силите на Древните са практически чудодейни. Те могат или да разкажат на

хората за тях, или просто да им покажат на какво са способни. А една картина

струва колкото хиляда думи.

Деър кимна.

– И кога трябва да стане всичко това?

– По Времето на Лита.

– Но това е след две седмици. Какво правят Макиавели и Хлапето на острова

сега?

– Сигурно планът се е променил – рече кратко Дий.

– Но Макиавели няма да пусне чудовищата в града, нали? – попита бързо Джош.

Не му бе трудно да си представи как Дий пуска създанията в Сан Франциско, но

смяташе Макиавели за малко по-хуманен.

– Кой би могъл да знае какво ще стори италианецът? – тросна се Дий. – Този

човек е съставял планове, на които са им трябвали десетилетия, за да съзреят.

Когато се чух за последно с него, той каза, че е заседнал на острова...

– Я чакай малко – рече бързо Джош. – Щом „Енох Ентърпрайзис“ притежава

Алкатраз...

– ...а полицията разследва „Енох Ентърпрайзис“ – продължи Вирджиния Деър, –

значи ще отидат на острова, веднага щом получат съдебно разпореждане.

– Това ще свърши зле за тях – рече Дий.

Вирджиния Деър се изсмя.

– Е, доктор Дий, изглежда, в Сан Франциско няма място, където да се скриеш. А

щом се намеси и ФБР, лицето и името ти ще станат известни в цяла Америка. Къде

ще идеш тогава? Какво ще правиш?

– Ще оцелея – отвърна безсмъртният. – Както винаги.

Джош пресичаше Грийн Стрийт, когато зърна един младеж с тежка наглед раница,

застанал под арката на Кей 15 от лявата му страна. Имаше нещо в държанието на

този човек – нещо странно и неестествено. Джош присви очи и се взря в него – и

моментално забеляза струйките мътнозелена аура, точещи се от фигурата. Видя

как бледото лице се завъртя да ги проследи, а после мъжът вдигна телефон към

устата си.

– Забелязаха ни – каза Джош веднага.

Докторът се долепи към тъмния прозорец и впери поглед към отсрещния тротоар.

– Таласъм – каза той кратко.

Вирджиния Деър се наведе през седалката да погледне.

– Всъщност е торбалан – каза тя – и да, определено са ни забелязали.

Торбаланите обикновено са безобидни, но изпълняват ролята на съгледвачи за

далеч по-опасни създания.

Джош различи още три торбалана, застанали под арката на Кей 9. Бе очаквал да

изглеждат като... е, не беше съвсем сигурен какво е очаквал, но тези тук му

приличаха на обикновени тийнейджъри, облечени в джинси, тениски и оръфани

гуменки, с издути и износени раници на раменете си.

– Виждам ги – каза нещастно Дий.

Бледите лица на торбаланите се завъртяха да проследят колата, докато

минаваше. Едновременно вдигнаха мобилните телефони към устите си. Единият

пусна на тротоара скейтборд и потегли след колата, криволичейки между

пешеходците.

– Обзалагам се, че подготвят капан – каза тихо Вирджиния.

Светофарът се смени и Джош се стрелна през „Бродуей“. Още една група

тийнейджъри се бяха скупчили около Кей 5 и втора малко по-нататък по

крайбрежния път до Кей 1. Други трима младежи в подобно облекло се метнаха на

модифицирани велосипеди и се понесоха след тях, въртейки усърдно педалите,

като избягваха движещите се по шосето коли.

– Никога не съм виждала толкова много на едно място. Те са скъпоплатени

шпиони; чудя се на кого ли докладват.

Един от колоездачите застигна колата и подкара редом с нея. Изглеждаше като

обикновен велосипеден куриер – с ярка тениска, каска, широки черни очила, –

единствената разлика бе раницата на гърба му. Джош нагласи страничното

огледало, за да наблюдава мъжа.

– Какво има в раницата? – попита той.

Смехът на Деър бе горчив.

– Повярвай ми, не би искал да знаеш.

Джон Дий се облегна назад, докато колоездачът се опитваше да го снима с

мобилния си телефон.

Джош стисна по-здраво волана, ужасен, че ще блъсне криволичещия колоездач и

ще го отхвърли през улицата.

– Дори не им пука, че знаеш, че са те открили – рече Деър. – Сигурно са уверени,

че ще те спипат. – Тя притисна флейтата до устните си и въздухът затрептя от звук

почти твърде висок за човешкото ухо.

Двете гуми на велосипеда до тях се пръснаха на парчета и колоездачът излетя

през кормилото и се затъркаля по пътя. Колелото се блъсна в една от палмите,

опасващи централния остров, с такава сила, че се превърна в усукано кълбо

метал.

Вирджиния Деър се облегна в кожената седалка и се изсмя.

– Ти си се превърнал в дивеч, докторе. Гонят те и няма къде да се скриеш нито в

това Сенкоцарство, нито в някое друго. Какво ще правиш сега?

Доктор Джон Дий остана мълчалив дълго време, а после се засмя с тихо,

дрезгаво хъхрене, което разтресе цялото му тяло и го остави без дъх.

– Как какво? Ще стана пак ловец.

– И кого ще ловуваш, доктор Дий?

– Древните.

– Опита да го сториш с Коатликуе и се провали – напомни му Деър.

Задната част на купето се изпълни с вонята на сяра.

– Знаете ли кое е най-опасното животно? – попита внезапно Дий.

Изненадан от странния въпрос, Джош сви рамене и каза:

– Бялата мечка? Росомахата?

– Носорогът? – предположи Вирджиния.

– Всяко животно, което е хванато натясно – отвърна простичко Дий. – Което няма

какво да губи.

Жената въздъхна.

– Имам чувството, че няма да ми хареса накъде биеш.

– О, мисля, че ще ти хареса, и то много – рече тихо Дий. – Вирджиния, аз ти

обещах свят... но ще подобря офертата си. Остани с мен, бий се с мен, отдай ми

силите си и ще ти позволя да си избираш от всички съществуващи Сенкоцарства.

Ще ти дам което пожелаеш.

– Мисля, че ми беше предложил същото и преди.

– Помисли си, Вирджиния – каза той бързо, – не един свят, а два или три, или

повече. Можеш да имаш собствена империя. Винаги си искала това, нали?

Очите на Деър се спряха на Джош в огледалото.

– Побъркал се е от напрежение – каза тя тъжно.

– И ти, Джош. Застани на моя страна, дай ми мощта на златната си аура и аз ще

ти подаря Земята, това Сенкоцарство, за да го управляваш. И ти се заклевам, че

ще ти дам силите да правиш с него каквото си поискаш. Ти – ти, Джош Нюман, –

можеш да станеш спасител на света.

Тази мисъл бе толкова потресаваща, че на Джош почти му секна дъхът. И все

пак... преди седмица той би я нарекъл абсурдна, но сега... Усещаше страниците от

Сборника все по-горещи върху кожата си и изведнъж идеята вече не му се

струваше толкова невероятна. Да управлява света. Той се изсмя треперливо.

– Мисля, че госпожица Деър е права: ти наистина си се побъркал.

– Напротив. Освестих се. За първи път в дългия си живот започвам да виждам

нещата толкова ясно. Цял живот съм слугувал: на кралицата и на страната, на

Древните и на Потомците. Изпълнявал съм повелите на хора и на безсмъртни. Сега

е време аз самият да стана господар.

Джош се взираше право напред, без да казва нищо. Мина покрай фериботната

станция. Часовникът на кулата показваше единайсет и половина. Накрая той

наруши мълчанието.

– Какво ще правиш? – попита и усети някакво присвиване в стомаха си. Още

докато задаваше въпроса, страниците от Сборника запулсираха топло върху

плътта му като биещо сърце.

– Ще използвам силата на Сборника, за да унищожа Древните.

– Да ги унищожиш ли? – Стомахът на Джош се сгърчи. – Но нали каза, че са ни

нужни?

– Нужни са ни техните сили – рече бързо Дий, – за да излекуваме и възстановим

този свят. Но какво щеше да стане, ако ние притежавахме тези сили? Ако можехме

да правим всичко, на което са способни те? Тогава нямаше да се нуждаем от тях.

Щяхме да станем подобни на богове.

– Говориш за унищожаване на Древните? – каза тихо Вирджиния, впила очи в

лицето на Дий.

– Да.

– На всичките ли? – попита тя невярващо.

– На всичките.

Жената се разсмя.

– И как смяташ да го направиш, докторе? Те са пръснати из хиляда

Сенкоцарства.

Аурата на Дий разцъфтя около него като жълта плесен.

– В момента, да. Но е имало време, когато всички са се намирали на едно място и

не са били толкова могъщи като днес.

Деър поклати глава объркано.

– Кога? Къде?

Джош изведнъж разбра отговора.

– Преди десет хиляди години – каза той много тихо, – на Дану Талис.

9Туристически маршрут в Сан Франциско. – Б. пр.

10Крайбрежният път покрай Залива на Сан Франциско. – Б. пр.

Глава единадесета

Едноокият Древен вървеше през метален свят. Знаеше, че в това Сенкоцарство

има живот, но той бе напълно неразпознаваем.

Груб черен пясък се вихреше и образуваше тайнствени шарки под краката му,

огромни неестествено правоъгълни скали се тресяха, местеха и пълзяха към него,

докато минаваше. Мехурчета живак се издигаха на повърхността на блестящи

сребърни езера и щом се пукнеха, малки капчици политаха към самотната фигура.

Нямаше небе, само далечен метален покрив, покрит с разноцветни светлини. По

средата му някога бе имало енергиен източник, но той отдавна бе изгорял.

Один не знаеше кой е създал това метално Сенкоцарство. Вярваше, че някога то

е представлявало процъфтяващ свят, и знаеше, че трябва да е било важно –

усилията за създаването му са били невъобразими, далеч над собствените му

ограничени сили. Но сега нямаше дори име.

Древния се изкачи на билото на ниска могила от блестящ черен кварц и се обърна

да обхване с поглед пейзажа. Редица тъмни пясъчни дюни, осеяни със стърчащи

плочи от метал, се губеха към хоризонта. Въздухът бе неподвижен, но дългото

сиво-черно наметало с качулка на гърба му помръдваше. Преди хилядолетия един

от човешките му слуги бе убил страховит Архонтски дракон и му бе подарил

наметало от кожата на създанието. Естественият му цвят бе син, но се променяше

според обстановката, а в мигове на опасност люспите се втвърдяваха.

Сега наметалото бе станало твърдо като желязо и висеше тежко на раменете му.

– Кой е там? – извика Один. Гласът му заехтя над пясъците на металния пейзаж,

отеквайки в тавана и неравните метални скали. Възлестите пръсти на лявата ръка

на Древния се стегнаха около жезъла, който носеше, останка от първия Игдразил,

който бе расъл в сърцето на Дану Талис.

Один поднесе жезъла към лявото си око. Дясното бе покрито с износена кожена

кръпка; беше го пожертвал много отдавна, давайки го на архонта Мимир

11 в

замяна на древна магия, и никога не бе съжалил за тази сделка. В горния край на

жезъла имаше парче кървавочервен кехлибар, придържано от мрежа деликатни

сребърни жички. В кехлибара бяха пленени създания, измрели още преди

съществуването на Земните господари, малки деликатни твари от кристал и кост,

керамика и хитин.

Один се взря през кехлибара и позволи на една съвсем слаба частица от аурата

си да се влее в жезъла от Игдразил. Струйка сив дим се изви от дървото и

въздухът, миришещ на метал и масло, се изпълни с острия и чист мирис на озон.

Светът се раздвижи, цветовете потекоха и само за един кратък миг Один видя

Сенкоцарството, каквото е било някога: извисяващ се метрополис от сплави и

стъкло, където метал с разум оформяше и преоформяше пейзажа, създавайки

невероятно красива архитектура. Единственото око на Древния премигна и образът

се стопи, за да разкрие света какъвто бе сега... и създанието, промъкващо се към

него.

То пълзеше на четири крака. Бе ниско и тантуресто, и приличаше на жена. Дълга

мазна черна коса падаше на две дебели плитки отстрани на главата £, а плътта на

лицето и голите £ ръце изглеждаше болна, нашарена с черни и бели петна. Тя

вдигна глава и подуши въздуха като животно.

– Виждам те – каза Один.

Жената стана и се изтупа от пясъка, после се заклатушка към Древния със

скована походка. Личеше, че някога е била красива, но вече не. Чертите £ бяха

почти кучешки, с два дебели зъба, стърчащи изпод горната £ устна. Очите £,

хлътнали дълбоко в черепа, изпускаха непрестанно зловонна черна течност, която

се стичаше по лицето £. От време на време твърде дългият £ език се стрелваше,

за да оближе струйките. Откакто Один я познаваше, тя се обличаше все по същия

начин: сива кожена туника, панталони от същия материал и високи ботуши с дебели

подметки.

Древния забеляза, че макар пясъкът около неговите нозе да образуваше гладки

кръгове и спирали, земята под нея бе нашарена с назъбени светкавици. Пясъкът

сякаш течеше към него, но се отдръпваше от жената.

– Какво искаш? – извика той.

Устата £ се раздвижи, но £ бе нужно малко време да оформи думите, сякаш не бе

свикнала да говори.

– Искам каквото и ти – изломоти тя. Заклатушка се напред и едва не падна върху

непрестанно движещия се черен пясък.

Один поклати глава.

– Не.

Жената се опита да се покатери на пясъчната могила, но коленете £ не искаха да

се сгънат и тя падна напред. Один знаеше, че същото ужасно проклятие, което £

бе отнело красотата, бе лишило краката £ от плът и мускули. Сега те

представляваха кажи-речи голи, чупливи кости и с труд съумяваха да крепят

тежестта £. Тя запълзя отново, болезнено бавно, нагоре по хълма към Древния.

– Искам каквото и ти – повтори жената. – Справедливост за гибелта на моя свят.

Отмъщение за мъртвите.

Один поклати пак глава.

– Не.

Лежащата на пясъка твар вдигна глава да го погледне.

– Той унищожи нашите Сенкоцарства. Опита се да освободи Коатликуе – каза тя,

дишайки тежко. – И други са по петите му. Когато Изида и Озирис обявиха Дий за

утлага, предложиха огромна награда за него. Сенкоцарства. Безсмъртие.

Неизмеримо богатство и знание за онзи, който им го доведе жив. – Опита да се

изправи, но скованите £ крака £ изневериха и тя падна обратно. – Но ние с теб не

искаме да го върнем за съд и наказание. Нашата вражда с този безсмъртен човек

е лична. Той уби онези, които обичахме... и ние ще си отмъстим.

Один я съжали и протегна жезъла си. Тя се вкопчи в него, пръстите £ с

изпочупени черни нокти стиснаха старото дърво. Аурата £ запламтя в

кървавочервено и за миг Один зърна жената такава, каквато бе някога: висока,

елегантна и много, много красива, с очи с цвета на утринно небе и коса като

буреносен облак. После образът изчезна и пред него отново стоеше уродливата

петниста твар. Один я вдигна и я постави на крака до себе си. Въпреки високите си

токове, тя едва стигаше до гърдите му.

– Изида и Озирис дойдоха при мен – и двамата – и ми предложиха да ми върнат

красотата, ако ги отведа до Дий.

– Защо са се обърнали към теб?

– Знаеха, че съм пратила подир него торбаланите.

– А ти какво им отвърна?

– Казах, че не знам точно къде е.

– Това лъжа ли е? – попита той.

– Не е цялата истина – рече тя. – Не исках да го открият първи.

– Защото ще го отведат да бъде съден.

Тя кимна.

– Точно така. Хванат ли го веднъж, ще бъде извън обсега ми.

– Изглежда, и двамата търсим отмъщение.

– Предпочитам да го наричам справедливост.

– Справедливост. Странна дума от твоите уста. – Один хвана брадичката на

жената и я повдигна. – Как си, Хел?

– Ядосана, чичо. Ами ти?

– Ядосан – призна той.

– Мога да ти помогна – каза Хел.

– Как?

Тя измъкна от един калъф на колана си мобилен телефон и го обърна към

Древния. На екрана имаше снимка на черна кола. През потъмненото стъкло смътно

се виждаше лицето на доктор Джон Дий.

– Знам къде е Дий в момента. Мога да те отведа там.

11Бог от скандинавската митология, прочут със своята мъдрост и знания. Според легендата, той бил

обезглавен във война между боговете, след което Один носел главата му със себе си, за да му разкрива тайни и

да го съветва. – Б. пр.

Глава дванадесета

– Не искам да казваш нищо, което ще разстрои леля ми – рече Софи, докато

приближаваха към ъгъла на Сакраменто Стрийт в Пасифик Хайтс, където се

намираше къщата на леля Агнес.

– Нищо няма да казвам – обеща Нитен.

– Би било чудесно, ако успея да се вмъкна и да си взема чисти дрехи, без да я

видя, но тя обикновено е в хола в предната част на къщата и гледа телевизия или

зяпа към улицата – продължи Софи. Лицето £ бе зачервено и тя бе леко задъхана

от вървенето от кулата Койт дотук. – Така че вероятно ще се наложи да ви

запозная. Ако те помни от вчера, ще £ кажа, че си приятел.

– Добре – промърмори Нитен с безизразна физиономия.

– После, докато говориш с нея, аз ще се промъкна горе и ще си взема чисти

дрехи. Ще свия нещо и за теб от гардероба на Джош, макар че може да са ти

малко големички.

– Ще съм ти благодарен – каза Нитен. Приближи към носа си ръкава на съсипания

си черен костюм и подуши предпазливо. – Целият воня на дим и стара магия. Ти

също, госпожице – каза той. – Може би трябва да помислиш за един душ.

Бузите на Софи поруменяха.

– Да не би да казваш, че мириша?

– Боя се, че да. – Той затвори очи, отметна глава назад и вдиша дълбоко. – Но

това не е единственият аромат във въздуха. Кажи ми, какво помирисваш?

Софи си пое дълбоко въздух.

– Помирисвам дима по дрехите си – каза тя. – Сол във въздуха... изгорели

автомобилни газове... – Изведнъж спря. – Има и нещо друго. – Тя вдиша дълбоко

още веднъж и огледа градините около къщите, покрай които минаваха. – Прилича

на рози.

– Не са рози – каза Нитен.

– Много ми е познато – каза тя. – Какво е?

– Жасмин.

– Да, точно така – жасмин. Защо мирише на жасмин?

– Това е мирисът на древна сила. Цагаглалал се е събудила.

Момичето несъзнателно потрепери. Уви ръце около тялото си и се обърна да

погледне Нитен.

– Коя е тя? Какво е тя? Всеки път, като се опитам да призова спомените на

Вещицата, не излиза нищо... дори откъслеци.

– Цагаглалал е мистерия – призна Нитен. – Тя не е нито Древна, нито Потомка,

нито безсмъртна, нито истински човек, но е стара като цар Гилгамеш. Веднъж Ифа

ми каза, че Цагаглалал знае всичко и се намира в това Сенкоцарство от самото

начало, гледа и чака.

– Какво гледа, какво чака? – притисна го Софи. Опита се още веднъж да повика

спомените на Вещицата за Цагаглалал. Но не се появи нищо.

Нитен сви рамене.

– Няма как да разберем. Това са създания, които не разсъждават по човешки.

Цагаглалал и другите, които са на тази земя от хилядолетия, са виждали възхода и

рухването на цели цивилизации. Защо да ги е грижа за живота на отделните хора?

Ние човеците не означаваме нищо за тях.

Те продължиха мълчаливо по Скот Стрийт и след малко Софи отново подуши

въздуха. Миризмата на жасмин сякаш се бе усилила още повече.

– Безсмъртието променя начина на мислене на хората – рече изведнъж Нитен и

момичето внезапно осъзна, че той рядко подхващаше разговор. – Не само това,

което мислят за себе си, но и за околния свят. Знам какво е да живееш стотици

години. Наблюдавал съм ефекта, който оказва върху мен... и неволно се чудя как

ли е повлияло на онези, които живеят хиляда, две хиляди, десет хиляди години.

– Ние с брат ми срещнахме цар Гилгамеш в Лондон. Никола каза, че той бил най-

старият човек на планетата. – Тя усети прилив от емоции при спомена за царя.

Никога през живота си не бе изпитвала такова съжаление към някого.

Нитен хвърли кос поглед към момичето и непривична следа от чувства се мярна

на лицето му.

– Срещнала си Стария по дни? Това е рядка чест. Веднъж съм се сражавал

редом с него. Той бе невероятен воин.

– Беше изгубен и самотен – каза Софи и очите £ се изпълниха със сълзи.

– Да, и това също.

– Ти си безсмъртен, Нитен. Съжаляваш ли за това?

Нитен извърна поглед, лицето му бе безизразно.

– Извинявай – каза бързо Софи. – Не исках да нахалствам.

– Няма за какво да се извиняваш. Просто обмислях въпроса ти. Това е нещо, за

което мисля всеки ден от живота си – призна той с кратка тъжна усмивка. – Вярно

е, че съжалявам за онова, което ми е коствало безсмъртието: възможността да

имам семейство, приятели, дори своя страна. То ме направи самотник, изгнаник,

скиталец – макар че, честно казано, аз си бях такъв, и преди да стана безсмъртен.

Но същото това дълголетие ми е разкрило и чудеса – добави той и за първи път

Софи видя Майстора на меча да живва. – Видях изумителни неща и преживях

толкова много. Един човешки живот не е достатъчен, за да изпиташ и частица от

всичко, което може да предложи дори само нашият свят. Посетил съм всяко кътче

на всеки континент на планетата и съм изследвал Сенкоцарства, вдъхващи

едновременно ужас и благоговение. И съм научил толкова много. Безсмъртието е

невъобразим дар. Ако ти го предложат, вземи го. Ползите превишават многократно

недостатъците. – Той млъкна внезапно. Това бе най-дългата реч, която Софи

някога бе чувала от устата му.

– Скатах ми каза, че безсмъртието било проклятие.

– Безсмъртието е такова, каквото го направиш – рече Нитен. – Проклятие или

благословия – да, може да бъде и двете. Но ако човек е смел и любопитен, няма

по-голям дар за него.

– Ще запомня това, в случай че някой ми го предложи – каза тя.

– И разбира се, зависи кой отправя предложението!

Софи си пое дълбоко дъх, щом видя бялата дървена къща на леля £ да се

показва на ъгъла. Какво щеше да каже на леля Агнес? Първо беше изчезнала; сега

се връщаше, но без брат си. Агнес може и да бе стара, но не беше глупава:

знаеше, че близнаците са винаги заедно. Много рядко човек можеше да открие

единия без другия. Софи знаеше, че трябва да внимава. Всичко, което кажеше на

леля Агнес, щеше да стигне до майка им и баща им. А как би могла да обясни какво

е станало с Джош? Та тя дори не знаеше къде е. Когато го видя за последно, той

не бе братът, с когото бе израсла. Изглеждаше като Джош, но очите му, които

винаги са били огледално отражение на нейните, сега бяха очи на непознат.

Тя преглътна тежко и премигна, за да спре сълзите си. Щеше да го намери.

Трябваше да го намери.

Докато се приближаваше към стълбите, Софи видя белите тюлени пердета да

помръдват и разбра, че леля £ я наблюдава. Хвърли поглед назад към Нитен и той

кимна леко. Бе забелязал движението.

– Каквото и да кажеш, гледай да е простичко – посъветва я той.

Вратата се отвори и се появи дребната крехка фигура на леля Агнес, слаба и

кокалеста женица с възлести колене и подути от артрит пръсти. Лицето £ бе

ъгловато, с остра брадичка и правилни скули, а очите £ бяха дълбоко хлътнали.

Стоманеносивата £ коса бе сресана назад и хваната в стегнат кок, и това изпъваше

кожата на лицето £.

– Софи – каза много тихо старицата. Приведе се напред и примижа късогледо. – А

къде е брат ти?

– О, той идва, лельо – рече Софи, докато се качваше по стълбите към предната

врата. Щом стигна горе, се наведе към леля си и я целуна по бузата. – Как я

караш?

– Чакам ви да се върнете при мен – каза старата жена. Звучеше уморена.

Софи усети да я жилва чувство за вина. Макар че леля им често ги влудяваше,

близнаците знаеха, че има добро сърце.

– Лельо, искам да те запозная с един мой приятел. Това е...

– Миямото Мусаши – каза много тихо леля Агнес и гласът £ се промени леко,

стана по-дълбок, по-мощен и властен. – Ето че се срещаме отново, Майсторе на

меча.

Софи бе минала покрай леля си и влязла в тъмния коридор, но при тези странни

думи спря и се завъртя рязко. Леля £ току-що бе заговорила на японски! И

отнякъде знаеше името на Нитен – истинското му име. Та Софи дори не го бе

представила! Момичето примигна: съвсем слаба струйка бял дим се виеше от

старицата. И изведнъж миризмата на жасмин стана много силна.

Жасмин...

Изникнаха спомени.

Тъмни и опасни спомени: за огън и кръв, за небе с цвят на сажди и море, пълно с

корабни останки.

– А къде е страховитата Ифа от Сенките? – продължи Агнес, минавайки от

японски на английски.

Спомени за кристална кула, блъскана от кипнало море. Дълги назъбени пукнатини

прорязаха повърхността £ само за да заздравеят мигновено. Мълния се изви в

гигантски спирали около кулата. И една жена тичаше, тичаше, тичаше нагоре по

безкрайно стълбище.

Софи усети как светът се раздвижи и завъртя около нея. Посегна да се опре на

стената и осъзна, че сребърната £ аура блещука върху плътта £.

Жасмин...

Спомени за жена, застанала на колене пред една златна статуя и стискаща в

ръце малка, обкована в метал книга, докато зад нея светът се разпада на късчета

стъкло и огън.

Нитен пристъпи към Агнес и се поклони дълбоко.

– Тя потъна в едно Сенкоцарство заедно с Архонтката Коатликуе, господарке –

каза той.

– Жал ми е за Архонтката – промълви тихо леля Агнес.

И Софи изведнъж си спомни защо мирисът на жасмин £ е толкова познат. Това бе

любимият парфюм на леля Агнес. А също и ароматът на Цагаглалал, Тази, която

наблюдава.

А после светът се завъртя около нея и почерня.

Глава тринадесета

На дивия североизточен бряг на Дану Талис една невъзможно висока, невероятно

тънка кула от усукано стъкло се издигаше от морето край град Муриас12. Градът

бе древен, но кулата датираше от хилядолетия преди него. Когато Великите древни

създали остров Дану Талис, издигайки морското дъно в един невероятен акт на

стихийно съзидание, от дълбините бил изтръгнат и стъкленият шпил заедно с

останките от град на Земните господари. Голяма част от този древен град бе

споена в буци от разтопено стъкло, нашарени с нишки чисто злато – свидетелство

за ужасните битки, водени от Земните господари с Архонтите и Великите древни

във Времето преди времето.

Но кристалната кула бе чиста и блестяща, незасегната от невероятната жега,

стопила околните сгради. Намираше се върху скалисто парче земя, което се

превръщаше в островче при всеки прилив. Бе изградена само от бял, подобен на

кварц, кристал и променяше цвета си според времето и приливите: от мразовито

сиво до ледено синьо и от алабастрово бяло до арктическо зелено. Когато вълните

блъскаха по гладките стени, солената вода съскаше и кипеше, така че кулата бе

непрестанно обвита в пара, макар че самите камъни бяха студени. Нощем шпилът £

излъчваше бледа фосфоресцентна светлина с цвят на пресечено мляко, която

пулсираше бавно и равномерно като голямо сърце, пращайки туптящи ивици

светлина – червени и пурпурни – по дължината £. През зимните месеци, когато люти

вихрушки връхлитаха откъм Великия лед на Върха на света, за да покрият град

Муриас с дебел сняг и здрав лед, кулата оставаше незасегната.

Древните и Великите древни, живеещи в Муриас, гледаха на кулата със смесица

от благоговение и ужас. Чудесата не им бяха непознати, те владееха Стихийните

магии и малко неща бяха извън силите им. Знаеха, че обитават стар древен свят и

че останки от прастарото му минало все още се спотайват в сенките. В

продължение на поколения Великите древни и Древните, дошли след тях, се бяха

борили с Архонтите и ги бяха победили, и дори бяха изтребили последните ужасни

Земни господари. Силите на Древните – смесица от наука, подхранвана с аурална

енергия – ги правеха почти неуязвими. Но дори те се бояха от самотния обитател на

кулата. Легендата наричаше острова Тор Ри. На древния език на Дану Талис това

означаваше Кралската кула – но никакъв крал не живееше там.

Кристалният шпил бе домът на Авраам Мага.

Високият червенокос воин в блестяща алена броня мина с олюляване през

тясната врата, после се приведе и опря ръце на бедрата си, дишайки тежко.

– Авраам, тези стълби ще ме довършат – изпъшка той. – Сякаш продължават до

безкрай и винаги ме оставят без дъх. Някой ден ще взема да ги преброя.

– Двеста четирийсет и осем – каза разсеяно високият кокалест мъж, застанал по

средата на стаята. Съсредоточаваше се върху един синьо-бял глобус, въртящ се

във въздуха пред него.

– Мислех, че са повече. Винаги имам чувството, че се изкачвам с векове.

Авраам се извърна наполовина към него. Светлина от въртящия се глобус обля

дясната част на лицето му, придавайки на тебеширената му кожа нездрав синкав

оттенък.

– По пътя си дотук ти влезе и излезе от поне дузина Сенкоцарства, Прометей,

стари приятелю. Защо мислиш, че ти казах никога да не се застояваш на стълбите?

– добави той с лукава усмивка. – Да не би да имаш новини за мен? – Авраам Мага

се обърна изцяло към високия воин.

Прометей се изправи и военната дисциплина му помогна да срещне погледа на

Мага с безстрастно изражение. Преди да заговори, синият глобус се спусна и се

зарея точно пред него, увиснал във въздуха между двамата.

– Какво виждаш, стари приятелю?

Прометей премигна и насочи вниманието си към глобуса.

– Светът... – започна той, после се намръщи. – Но нещо в него не е наред. Има

прекалено много вода – изрече Древния бавно, наблюдавайки как глобусът се

върти. Щом започна да различава формите на някои континенти, прозрението го

осени. – Дану Талис го няма.

Авраам вдигна ръката си, обвита в метална ръкавица, и мушна с показалец

сферата. Тя се пукна като мехур.

– Дану Талис го няма – съгласи се той. – Това е светът не какъвто ще бъде, а

какъвто би могъл да бъде.

– Кога? – попита Прометей.

– Скоро.

Прометей откри, че се взира право в Авраам Мага. Още преди да го срещне за

първи път, бе чувал легенди за загадъчния странстващ учител – фигура, за която

се говореше, че не е нито Древен, нито Архонт, а по-стар и от едните, и от другите,

по-стар дори и от Земните господари. Казваха, че бил от Времето преди времето,

Загрузка...