Вампирсвил

Глава 14. Поканата

На следващият ден обикновено ранобудната птичка Беки закъсня. Вече си бях взела душ, наядох се, облякох се, после се преоблякох, а сега седях на предните стълби, с горнище, завързано около кръста си, пишейки любовни бележки на Александър. Вече бях готова да се откажа да ходя на училище, когато тя най-сетне спря на алеята ни.

Качих се в пикапа й, а тя едва промълви „Здравей“.

— Къде беше? — попитах аз. — Да не се успя? Или пък стигна на половината път до училище и осъзна, че си ме забравила?

Беки не отговори, но продължи да кара към училище.

След един учтив разговор с нея — отговорите й се състояха от „ъхъ“, „разбира се“ и главно кимания с глава — вече ми писна.

— И за какво е това мълчание? — попитах.

— Не, нищо — отговори тя, докато завиваше по пътя, който водеше към училище.

— Да не би да не се чувстваш добре?

— Чувствам се идеално.

— Тогава защо си ядосана?

— Не съм — отвърна тя и пусна радиото.

Тя спря на едно празно място до местата за паркиране на дванадесетокласниците и изключи двигателя.

— Просто ми се струва странно — започна меко тя. — Ти напусна „Хатси“ заедно с Александър веднага щом поръчката ви пристигна. Известно време след това, Джагър и Луна също си тръгнаха. Чух, че си се разхождала заедно с Луна в парка. И предната нощ пред имението, сякаш бяхте най-добри приятелки.

— Тя не ми е най-добра приятелка.

— Знам, че с нея имате доста повече общи неща — продължи тя. — Готическите дрехи, музиката. Вероятно и тя обожава вампирите.

— За това ли е всичко?

Ако имаше нещо по-лошо от ревнив любим, то това беше заплахата от нова най-добра приятелка.

— Ти просто си намерила някой по-добър за теб — каза тя и излезе от пикапа.

— Аз не искам някой, който да прилича на мен — отговорих, докато вървяхме към училище. — Искам някой точно като теб.

През всичките години, когато Беки и аз бяхме приятелки, тя никога не бе осъждала дрехите, които нося или музиката, която слушам. Никога не бе искала да съм нещо повече от самата себе си.

— Искаш да знаеш истината ли? — попитах.

— Разбира се!

— Права си, дължа ти я. Добре, ето я и цялата истина.

Тя изглеждаше нервна, сякаш щях да изтърся думите: „Да, намерих си нова най-добра приятелка. Добро попадение.“

— Всичко това е голяма тайна — започнах аз.

— Продължавай.

— Добре — поех си дълбоко въздух. — Луна и Джагър са вампири — започнах да шепна аз — и те се опитват да превърнат Тревър в такъв като тях. Напуснахме „Хатси“, защото двамата с Александър се опитвахме да вземем ковчезите им от къщата на дървото, за да ги накараме да си отидат обратно в Румъния — въздъхнах, усещайки облекчение, че най-сетне бях имала възможността да споделя най-тъмните си мисли с най-добрата си приятелка.

Беки ме изучаваше. После избухна в смях.

— И очакваш да повярвам на това?

— Е, аз…

— Предполагам, че прозвуча по-добре, отколкото да кажеш, че Джагър и Луна са приятели на Александър от Румъния и си се чувствала задължена да помогнеш — каза тя.

— Да — излъгах аз. — Сладко, но нетипично за мен.

Двете се разсмяхме.

— Съжалявам. Просто малко ревнувах — призна тя.

— Съжалявам, че те накарах да се почувстваш по този начин. Ние винаги ще бъдем най-добри приятелки.

— Завинаги — обеща тя.

— За вечността — добавих аз с усмивка.

Пъхах учебниците си в шкафчето, което бе пълно с картинки на Мерилин Менсън, Слипнот и H.I.M. и стикери на черни рози, паяци и ковчези, когато забелязах Тревър да раздава червени листовки на футболистите и мажоретките. Също така ги снимаше с камерата на телефона си.

Не знаех, че Тревър се е върнал в училище. Отстъпих назад, за да не ме забележи.

Звънецът удари и тълпата се разпръсна.

Една червена листовка долетя при мен. Любопитна я грабнах. На нея, с черни букви пишеше:

Бях прекарала голяма част от живота си, играейки между гробищата в Дулсвил. Сега всички от гимназията щяха да ходят в скривалището ми. И дори не бях поканена?

— Пъхаш си носа там, където не трябва ли, Чудовищно Момиче? — чух гласа на Тревър зад мен.

— Какво е това? — попитах аз, тикайки листовката в лицето му.

— Джагър прави парти. Ще бъде най-великото! Ще съм преоблечен като Смъртта. Но ти си късметлийка. Ако беше поканена, можеше да дойдеш и така.

Хвърлих му яден поглед.

— За какво ще е тази церемония?

— Луна и аз ще бъдем кралят и кралицата на церемонията по посвещаването. Когато приема тази чест, тя ще ме целуне пред цялото училище. Ще е направо нашествие за всякакви откачалки. Но след като не си в списъка на гостите — продължи той, — ще трябва да прочетеш за това в училищния вестник.

Той грабна листовката от ръката ми, докато една мажоретка и един футболен сноб пристъпиха пред мен.

Точно тогава Тревър направи снимка с телефона си, а светкавицата моментално ме заслепи.

Когато очите ми се приспособиха, те вече бяха изчезнали в тълпата.

Стоях в коридора на училището, потресена, заобиколена от звуците на затръшващи се врати на шкафчета и класни стаи.

Това бе бил планът на Джагър от самото начало! Единственият начин, по който да примами някой толкова консервативен, колкото Тревър да стъпи на свещена земя, бе обещанието за чудовищно — голямо парти и една безспирна целувка. Футболният сноб щеше да скрепи договора с „новата готина мацка“ пред цялото училище. Тревър просто не осъзнаваше, че ще продължи вечно.

— Рейвън — чух гласа на Беки изотзад.

Двамата с Мат си проправиха път през тълпата от ученици и ме настигнаха.

— Чу ли за Гала Гробищното Парти? Май ти трябваше да раздаваш тези покани, не Тревър.

— Знам. И на всичко отгоре дори не съм поканена. Не е като преди да съм била в А-листата, но това е гробище! Моето мечтано парти!

— Знаех си, че ще откачиш!

— Откакто каза на Тревър да хваща пътя, сигурно ние тримата сме единствените без покани!

И тогава видях червената листовка, подаваща се от учебника по алгебра на Мат.

— Вие сте в списъка на гостите? — попитах ужасена.

— Целия футболен отбор е поканен — отвърна Мат.

— Но ти няма да ходиш, нали?

— Трябва — призна той. — Не искам да съм единственият в цялата съблекалня, който се е скатал.

— А ти? — попитах най-добрата си приятелка.

— На Мат му трябва среща — извинително отговори тя.

Почувствах се предадена. Цялата гимназия щеше да ходи, освен мен. Дори и Беки. И по-важното бе, че се притеснявах за Беки — не исках най-добрата си приятелка на свещена земя около вампири.

— Е, Беки, не можеш да отидеш — прозвучах като майка й. — Гробищата те плашат.

— Аз ще съм там, за да я защитавам от заблудените призраци — каза Мат, обвивайки ръка около кръста на усмихващата се Беки.

Тогава си спомних пазача на гробището и кучето му.

— Стария Джим ще бъде там, заедно с кучето си, Беки! — предупредих я аз.

— Няма да е проблем — отвърна Мат. — Тревър успокои всички: всички съботни вечери пазачът прекарвал на бара в таверната на Люси.

— Обещай ми, че ще дойдеш — помоли ме приятелката ми. — Ще се чувствам по-добре, ако и ти си там.

— Мислиш, че няма да съм там ли? И да пропусна възможността да отида на купон? — попитах аз, отваряйки вратата на класната стая. — Само в кошмарите ми!