В руините на Париж

9.

Кайл беше петгодишен, когато за пръв път влезе в сферичната сграда за тренировки. Много неща се промениха от онази ужасна нощ, когато му отнеха майката и собствения свят. Понякога все още си спомняше времето, когато небето над него беше синьо, а не зелено, и когато не някаква хитинова маска на огромно насекомо, а едно меко лице се надвесваше над него, щом почнеше да плаче от глад или умора.

Но спомените — и сънищата, които го бяха мъчили в началото — идваха все по-рядко. Започваше да забравя, спомените му бяха заличени. И вече съвсем, съвсем рядко го връхлиташе внезапното чувство, че мястото му изобщо не е тук.

Вместо това започна да усвоява новите неща така бързо и като на игра, както можеха да учат само малките деца. Не разбираше истински това, което учеше, но знанията биваха натрупвани в паметта му, готови за деня, в който щяха да му потрябват. Учеха го да взема решения и да извършва сложни мисловни операции на онова равнище на духа му, което обикновено се използваше от подсъзнателната мисъл. Освен това се учеше да владее до съвършенство тялото си и да господства перфектно над чувствата си.

Не след дълго вече знаеше, че твърдите, черни същества, които така го бяха изплашили през първите дни и седмици, не са негови врагове. Те не му бяха и приятели, защото понякога му причиняваха болка, но когато не идваха, за да го отведат в някое от ония ужасни помещения, в които имаше остри ножове и тънки, дълги игли, които се врязваха в плътта му, те бяха негови послушни слуги, които изпълняваха почти всяко негово желание. Когато беше на две години и половина, той се научи да образува смислени изречения и за известно време му доставяше огромно удоволствие да дава пълна свобода на тиранина, който се крие у всяко дете, и да кара черните, огромни същества да правят всичко онова, което му хрумнеше в момента. Някои караше да се бият помежду си, докато едното падне мъртво и окървавено на земята. За известно време тази игра му доставяше огромна радост. По-късно му даваха оръжие в ръка и го караха да напада огромните черни колоси. И въпреки че те се съпротивляваха, той ги убиваше. После един ден отново го отведоха в оная ужасна стая на болките и след като се свести от безсъзнанието, което винаги и неизбежно следваше тези негови посещения там, той внезапно осъзна, че тези създания не са нито негови играчки, нито негови роби, а само негови слуги. Същества, които едва ли имаха по-голяма стойност от машини, но все пак не беше добре да ги разрушава поради чист каприз и той престана да го прави.

Когато стана на пет години, за пръв път усети докосването на смъртта.

Никой никога не му беше казвал откога е тук и колко още ще остане на това място.

Никой никога не му беше казвал колко трае една година, или пък месец, или пък ден.

Той имаше приятел. Името му беше Марк. Всъщност те всички бяха нещо като единаци, самотни бойци, които не биваше да знаят що е чувство. Но Марк и той биваха често заедно, доколкото им позволяваше тренировъчната програма и той се чувстваше странно привързан към тъмнокосото момче, което беше малко по-голямо и силно от него. Вътре в себе си Кайл знаеше, че това чувство трябваше да се отхвърли, но той въпреки това го съхраняваше в сърцето си като съкровище, като своята голяма тайна, за която никой нищо не знаеше, дори и слугите. Доколкото им позволяваше времето, двамата се срещаха; поведение, което наистина се гледаше с недобро око от слугите, но все пак се приемаше.

Тъй като бяха млади, те можеха да се упражняват само в първата от трите сребристи сфери, един огромен, изкуствен терен с непрекъснато сменяща се температура, с непостоянна светлина и различна гравитационна сила, където дебнеха непрекъснато разни опасности. Въпреки че слугите, които отговаряха за подготовката му никога не пропускаха да го предупредят за опасностите, които го дебнеха в този изкуствен свят, Кайл гледаше на времето, което прекарваше досега тук, като на някакво огромно приключение, опасна, но вълнуваща игра, която поставяше пред него все нови и нови предизвикателства. Кайл и Марк не я подценяваха нито за миг. Смъртта беше част от ежедневието им както сутрешните упражнения за медитация и часовете в спалния тренажор. Бяха виждали смъртта на не един от техните другари по време на тренировките в сферата. Кайл самият беше нееднократно раняван, но никога така тежко, че неговото вече обучено да се регенерира тяло да не може да се справи с това. Слугите никога не прекрачваха прага на тези сфери. А ако някога това станеше, то бе само за да отнесат някой загинал или да се намесят, ако някой от обучаваните се държи против правилата.

Пътят, който трябваше да изминават обратно всеки път, водеше покрай ниски пясъчни дюни, които постоянно меняха формата си и невинаги бяха само от пясък. Веднъж свръхчувствителният слух на Марк го беше предупредил да не се приближава до някакво безобидно на вид хълмче. От безопасно разстояние те бяха метнали камък към възвишението, след което пясъкът експлодира и се появи цяла армия от малки, но смъртоносни насекоми.

Бяха вече почти оставили зад гърба си опасната зона, когато се появи шивачът. В мълчаливо споразумение Марк и той бяха кръстили така високия два и половина метра робот, когото срещаха вече доста пъти, защото той, макар и да имаше блестящо метално тяло, напомнящо отдалеч на слугите, в по-голямата си част се състоеше от остри ножове и ножици, които се въртяха и прещракваха във всички възможни посоки. Това същество не беше много бързо, но нямаше никакъв смисъл да бягат от него, защото то не знаеше нито умора, нито изтощение и неумолимо преследваше жертвите си. Малките ръчни лазерни пистолети, с които бяха въоръжени Кайл и другите, бяха напълно безполезни пред това механично същество. Все пак и то имаше своето слабо място: на тила си имаше малък жълт бутон, който трябваше да се достигне или да се натисне чрез сръчно мятане на камък, за да се превърне роботът в застинал сталактит.

Когато Марк и Кайл дочуха характерното за шивача дрънчене и тракане, те незабавно се отдалечиха един от друг, за да не може роботът да ги нападне едновременно и двамата и поне единият да има възможност да успее да го елиминира. Бяха научили доста неща, но още не бяха разбрали, че няма нищо, което може да се предвиди. Когато шивачът се появи пред тях измежду дюните, Марк и Кайл зачакаха той да се поколебае за малко и после да се втурне към единия от тях.

Но вместо това той се спря за момент, погледна ги със студените си електронни очи — и се разпадна на две части. От грубия двуметров стоманен колос се получиха два подскачащи метални елипсоида, които бяха покрити със свистящи остриета и въртящи се ножове.

Кайл инстинктивно усети опасността. Той светкавично падна на една страна, видя с крайчеца на очите си, че приближаващото се механично чудовище повтаря това движение и се завъртя още веднъж настрани. Стоманените остриета на шивача изсвистяха покрай него. Кайл веднага скочи на крака. Още докато раздвоеният шивач се мъчеше да се извърне по неустойчивата основа от пясък, Кайл преодоля разстоянието до него с огромен скок и стисна два от острите, извити ножа. Метна се с всички сили назад, присви колене към тялото и почти в същия миг протегна крака напред. Остра болка прониза лявото му стъпало, когато там се вряза някакъв остър метален трън, но внезапното движение извади шивача от равновесие. За една ужасна половин секунда Кайл имаше чувството, че няма да успее да повдигне колоса, но после прихвана превитите рамене и шивачът изведнъж изгуби почва под краката си и се преметна в широка дъга над главата на Кайл. Прелетя два-три метра из въздуха и след това тупна с глух удар на земята.

Без да обръща внимание на болката в крака и на кървящите си длани, Кайл скочи на крака и се обърна. Роботът също се опита да се изправи, но не успя. Тънките му като кокили крака непрекъснато се огъваха, а смъртоносните ножове изравяха високи пясъчни фонтани от земята. Кайл погледна още малко движенията на изкуственото механично чудовище, за да се убеди, че няма да може да скочи изведнъж и да го нападне отново, после се обърна и се огледа да открие Марк и неговия противник.

Приятелят му не беше имал толкова късмет като него. Навярно също се беше опитал да се изплъзне от шивача, но роботът го беше настигнал и го беше проснал на земята. Кайл можеше да види само някакъв овал от хромирано желязо и краката на Марк, които се подаваха изпод тялото на механичния убиец и яростно ритаха. После той чу вик. Пясъчните фонтани, които вдигаха във въздуха остриетата на шивача, внезапно се обагриха в червено и краката на Марк престанаха да се движат.

Кайл хукна с вик. Шивачът пусна жертвата си се претърколи, обагрените с кръв ножове се вдигнаха, за да се противопоставят на новопоявилия се противник. Кайл беше забравил всичко, което му бяха казвали, всичко, което беше учил за поведението в една такава опасна ситуация. Знаеше само, че Марк беше в смъртна опасност и че трябва да му помогне. Хвърли се с вик срещу шивача, сграбчи един от въртящите се сърповидни ножове и завъртя робота около него. Това движение наистина му струваше два пръста, но все пак успя да отхвърли робота убиец на два метра от себе си. Настигна го с пронизителен вик и настъпи с двата си крака тънките, стоманени стъпала на съществото.

Шивачът изгуби равновесие и се строполи на земята, на около метър до него. Тънко острие се плъзна към лицето на Кайл и раздра бузата му, но в същия миг ръката на Кайл попадна върху бутона на тила на робота и го дезактивира.

Шивачът застина на мястото си, в един миг превърнал се само в къс мъртво желязо.

Кайл простена. Все още не беше се научил напълно да изключва от физическата болка, но можеше да я потисне и да я контролира. Разтреперан, успя да се изправи отново на крака. Всичко се въртеше пред погледа му, а сърцето му биеше лудо. Кървеше от няколко рани и чувстваше как силите му го напускат. Въпреки това се отправи клатушкайки се към Марк.

Марк все още беше в съзнание. Имаше десетина тежки рани и ситният пясък, върху който лежеше, попиваше тъмночервената течност като огромна гъба. Устните му се раздвижиха, когато Кайл се отпусна на колене до него и го погледна, но не се чу никакъв звук. После Кайл видя защо: едно от остриетата беше прорязало гърлото му. Раната приличаше на хилеща се широка, червена уста на някой клоун. В очите на Марк се появи изражението на неописуема мъка.

Той умираше.

Кайл отчаяно се приведе над приятеля си и притисна дланта си към ужасната рана на шията му.

— Марк! — изкрещя той. — Не дишай! Опитай се да не дишаш! Концентрирай се!

Кайл съзря паниката в погледа на Марк и разбра, че огромният страх от смъртта караше приятеля му да забрави всичко, на което ги бяха учили. За момент и той като че ли щеше да се поддаде на паниката. Внезапно разбра, че Марк щеше да умре, но това не биваше да става! Не и Марк! Не и единственото същество в целия свят, което все още означаваше нещо за него!

— Не умирай! — извика той отчаяно. — Съсредоточи се! Знаеш как се прави! Стегни се, идиот!

Нещо стана със светлината. Стана по-светло, като че ли внезапно към Кайл и умиращия му приятел се бе насочил светлинният конус на огромен прожектор. И внезапно отекна тътнещ, металически глас, идващ като че ли от небето:

— Кайл, какво правиш?

Главата на Кайл се отметна внезапно нагоре. Със сълзи в очите той се вгледа в небето над себе си, което внезапно беше станало не синьо, а имаше сребристия цвят на метала, от който всъщност беше направено. Тъмна сянка се придвижваше светкавично бързо към него.

— Марк! — крещеше Кайл и продължи да разтърсва момчето. — Съсредоточи се! Опитай се да не дишаш! Кислородът в кръвта ти е достатъчен. Можеш да живееш с нето, достатъчно дълго, за да се затвори раната. Направи го! Направи го най-сетне!

Той разтърсваше Марк като в забрава, но момчето не реагираше вече. Не беше в състояние.

Марк беше мъртъв. Това прозрение едва не накара Кайл да загуби разсъдъка си. Той изкрещя, започна още по-силно да разтърсва Марк и накрая го удари с длан през лицето, като че ли можеше с ударите си да върне обратно живота в него.

Тъмното нещо на небето стана още по-голямо, приземи се с вой на гребена на изкуствената пясъчна могила зад него и се раздели на две, след което паякообразните фигури на двама слуги забързаха към него.

Кайл се обърна. Внезапно отчаяният му гняв се превърна в омраза, в безцелна, кипяща ярост, която не можеше с нищо да бъде укротена. С пронизителен вик вдигна оръжието си, даде изстрел по една от двете фигури и се метна встрани, когато тя се срина на земята с вик от болка, а другата извади грубото си оръжие и го насочи към него.

Огромната мравка нямаше никакъв шанс. Болката придаваше нечовешка сила на Кайл. Той се претърколи презглава, стреля още по време на движението към слугата и установи с гневно задоволство, че той изпуска оръжието си и отскочи назад с болезнено свистене. Кайл светкавично размаха малкия си лазерен пистолет и стреля срещу другата мравка, която се опитваше да се изправи отново на крака. И този път попадна в целта, и макар и мощността на малкия лазер далеч да не беше достатъчна, за да рани обвитото в броня същество, то все пак можа да му причини голяма болка. Мравката падна отново, закри с всичките си четири ръце лицето си и започна да съска и свисти високо и пронизително.

Когато Кайл се извърна, за да простре и втората мравка окончателно на земята, синьо-бяла светкавица се спусна право от небето и го прониза, като го накара да изгуби съзнание за стотна от секундата.

— Стената! — Барлър посочи към края на гората: — Искахте да я видите, нали така?

Те не се върнаха при станцията на метрото, след като бяха излезли от разрушената сграда на посолството, а бяха вървели повече от четвърт час точно в обратната посока. Джунглата ставаше все по-гъста и Черити разбра, че сигурно вече се приближават към края на Свободната зона. Сега границата се намираше точно пред тях.

След две-три крачки джунглата изведнъж свърши, а зад нея почваше… да, какво всъщност почваше?

Атомен чадър? Сфера от проблясваща магия на мороните?

Глупости.

Пред нея беше… нищото. Нищо и може би най-изненадващото нещо, което беше виждала някога.

Въпреки че бяха вече само на метър разстояние от невидимата граница, Черити не можеше да види нищо. Нямаше ивица от опожарени растения, нямаше видимо съпротивление, което да възпира буйната растителност — нищо. Непосредствено пред нея земята беше покрита с килим от корени, лишеи и мъх, а на метър оттам нямаше нищо друго, освен началото на пуста, леко надигаща се местност, покрита с трева и руини, която някъде в трудно определимата далечина се сливаше с небето. За момент Черити се попита каква ли гледка представлява отвън енергийният чадър, ако имаше някой, който да го наблюдава. Външният свят изглеждаше по-скоро така, като че ли най-висшата форма на живот е стръкче тревица там, където някога бяха предградията на Париж, сега се разпростираше само някаква огромна местност с развалини. След кратко търсене Барлър откри клон, който отчупи и метна в широка дъга по посока на развалините.

Той никога не стигна дотам.

Когато докосна невидимата граница, където джунглата преминаваше в тази сива, безутешна равнина, клонът изчезна.

Странно, но всичко се извърши по крайно недраматичен начин. Нито се посипа дъжд от огнени искри, нито се разкриха димящи развалини, нито пък се появи ситно ситнещ се прах — абсолютно нищо. Парчето дърво чисто и просто беше изчезнало. Черити погледна смутено към французина.

— И от… обратната страна ли насам функционира по същия начин? — попита тя.

Барлър кимна:

— Нищо не може нито да влезе, нито да излезе оттам.

Вместо да отговори на тези думи, тя свали от рамото си гама лазера, който беше взела от посолството, свали предпазителя и насочи оръжието към овъглените останки от някаква двуетажна сграда, намираща се на по-малко от петдесет стъпки от тях. Барлър я наблюдаваше смръщено, без обаче да каже нищо, когато Черити натисна спусъка и тънкия синьо-бял енергиен лъч прониза стената на сградата и прогори в нея отвор с диаметър от почти един метър.

Черити свали оръжието, поколеба се за миг, а после отново го преметна през рамо, след като го обезопаси.

— И какво доказва това? — попита Барлър.

— Нищо — отвърна Черити след кратко колебание. — Но може би това, че тази стена не е съвсем непробиваема.

Барлър се засмя нерадостно.

— Това е лазер, нали? — попита той, сочейки към оръжието. Той също беше преметнал през рамо подобно оръжие, взето от посолството, но досега не го беше удостоявал с нещо повече от един бегъл поглед.

Черити кимна.

— Всъщност това не е нищо друго, освен концентрирана светлина — продължи Барлър. — Никога не съм отричал, че стената пропуска светлината. Но за зла беда това никак не ни помага.

— Зная — призна поражението си Черити. Погледна към невидимата, смъртоносна разделителна линия, която отделяше разрушения град от един може би също така разрушен свят. Докъде стига тази стена? — попита тя.

Барлър сви рамене.

— Никой от нас не е бил на отсрещната страна на реката — отговори той. — Но вероятно е полусфера. Предполагам, че диаметърът й е около сто километра.

Черити се замисли за миг.

— Това означава…

— Че центърът й трябва да се намира някъде точно под Айфеловата кула — потвърди Барлър.

Черити го изгледа смутено.

— Понякога — каза тя го питам съвсем сериозно дали не сте в състояние да четете чужди мисли.

Барлър се усмихна леко.

— Не е особено трудно. Най-вече, ако това са мисли, които самият аз съм имал поне стотина пъти.

— Никой никога ли не е преминавал тази стена? — попита Черити.

Барлър поклати глава.

— Никога.

— А вие и останалите, които живеят в Свободната зона? Как сте се озовали тук?

— Аз ли? — Той се усмихна с болка. — Не знам. Спомням си, че съм роден другаде. Но е било толкова отдавна, че не съм сигурен дали наистина е било така или само си го въобразявам. Откакто се помня, живея тук. Останалите също. — Той махна с ръка, когато тя понечи да го прекъсне. — По-просто ще е, ако ви покажа останалото, мис Леърд.

Черити отново погледна към невидимата стена. Нещо в историята на Барлър не беше точно така. Искаше да зададе още един въпрос, но Барлър посочи към мястото, откъдето бяха пристигнали.

— Да се връщаме — подкани той. — Обратният път е дълъг и не искам приятелите ви да почнат да се безпокоят за вас.