В руините на Париж

3.

Джунглата бе станала още по-гъста за последните два часа. Никога досега Жан не се беше отдалечавал толкова много от Свободната зона. Може би още на половината път щеше да изгуби посоката, ако не беше малкият компас, който беше взел със себе си от крепостта. Но въпреки този уред му се налагаше често да спира и да се оглежда нерешително.

От една страна, беше напълно сигурен, че не се е изгубил. От друга страна, вътре в себе си чуваше глас, който му заявяваше, че е пълен идиот и че никога няма да намери обратния път. Имаше безброй причини, за да вярва на този глас. Мнозина, които отиваха в джунглата, не се връщаха отново.

Освен това за последния половин час бе нападан пет пъти, последния път от едно същество, което не беше виждал никога преди и от което се беше спасил само защото то явно беше точно толкова глупаво, колкото и силно. Когато огромният колос с хитинова обвивка се беше приближил с многобройните си крайници, Жан се дръпна назад и се препъна в някакъв корен. Падна на земята и остана да лежи там, замаян от удара, и очевидно дори само тази неподвижност беше достатъчна, за да изгуби грамадното същество всякакъв интерес към това междинно хапване, което представляваше за него малкото двукрако същество.

Но не можеше да разчита на това, че всеки път ще има такъв късмет. Гората гъмжеше от паяци, дървеници и стоножки, беше открил и следи от плъхове. Освен това имаше и други същества, които не бяха достатъчно големи, за да умъртвят човек, но все пак достатъчно хищни, за да си отхапят част от него.

Жан отново спря, за да погледне малкия компас, който беше закопчал около китката на лявата си ръка, и установи, че се е отклонил близо километър от обичайния си курс — по-малко, отколкото се беше опасявал, но и повече, отколкото би му било приятно. Един километър в тази местност означаваше цял час — ако му провърви.

Обърна се наляво и се покатери върху някаква разрушена, не много висока, овъглена стена. Тъкмо се канеше да се метне със скок на обратната страна, когато разбра, че отвъд стената няма земя. Това, което беше изглеждало като масивни буци пръст, при по-внимателен оглед се беше оказало плетеница от сиви растения, прилична на паяжина. Жан се дръпна ужасено назад, после се наведе още веднъж и разтвори с помощта на пръчка еластичните клонки.

Разбра, че зад тази разрушена стена се намира приземният етаж на някаква сграда. Подът беше покрит с движещ се черен, лъскав слой, който беше в непрестанно движение и от който към него долетя зловещ хор от скърцащи звуци.

Стоножки, помисли си отвратен Жан. Хиляди стоножки!

Тези животни обикновено не признаваха по-голямо удоволствие от това да се изяждат взаимно, но не биха се отказали и от човек, който би им паднал като дар от небето. Ако беше забелязал опасността дори само половин секунда по-късно, не би му се наложило повече да се тревожи за връщането си назад.

Много предпазливо се изкатери обратно по стената и се застави да постои неподвижно няколко секунди. Трябваше да се съсредоточи. Почваше да става невнимателен — най-сигурният път към провала. Заобиколи коварната клопка и внезапно чу някакъв звук.

Звук, който нямаше място тук — гласове.

Човешки гласове!

Жан замръзна на мястото си. Сърцето му заби като лудо. За момент му се струваше, че ще изпадне в паника. Огледа се отчаяно за някакво прикритие и накрая бързо се скри зад огромен храст в бяло и зелено. Твърде късно забеляза, че белите петна не бяха мъртви листа или гъби, а гнездата на паяци.

Пет-шест от отвратителните малки животинки вече запълзяха по ръцете му и го хапеха с всичка сила, докато той се усети да преустанови движението си и да се отстрани на няколко крачки. С отвращение изтръска отвратителните гадинки от ръката си, размаза един особено упорит екземпляр, който се беше впил в дясната му буза и благодари в себе си на Черните богове на Морон, че вече доста пъти беше хапан при многобройните си излизания из джунглата, така че беше развил известен имунитет спрямо отровата на тези малки досадници. След два-три дена може би щеше да развие лека температура, но това щеше да е нищо в сравнение с онова, което можеше да му се случи, ако беше забелязал грешката си само миг по-късно и се беше доближил до храста още повече, така че паяците да се бяха усетили застрашени и да се бяха нахвърлили със стотици върху него.

Той пропъди тази мисъл, огледа се за друго скривалище и накрая се промъкна зад едно доста дебело дърво, чието тъмновиолетово стъбло беше израсло направо от асфалта.

Собственото му сърце биеше така лудо в ушите му, че за момент дори заглуши звука от гласовете. Застави се да диша колкото може по-спокойно и се вслуша напрегнат; същевременно ръката му се пъхна под колана и извади оръжието. Поне не беше напълно безпомощен.

Въпреки това призна вътре в себе си, че положението му е всичко друго, но не и розово. Чуваше доста гласове. Ако това бяха ловци…

Не, Жан предпочете да не мисли по-нататък. Срещу мравките оръжието му би му предложило известна защита, поне дотогава, докато той може да се прицели на спокойствие. Срещу ловец обаче…

Опита се да се съсредоточи върху приближаващите се гласове. Разговаряха на език, който той не знаеше. И което беше по-важно — поне един от гласовете принадлежеше на жена! А той никога досега не беше чувал за жена ловец.

Но ако това не бяха мравки или ловци, тогава…

Тогава може би ставаше дума за приятели! Никой жител на Свободната зона, освен него не беше така безразсъден да проникне толкова навътре в джунглата.

Страхът на Жан отстъпваше на едно все по-засилващо се вълнение. Непознати, това означаваше, че в джунглата беше проникнал някой отвън, някой, който идваше от света от другата страна на стената!

Може би, помисли си Жан, неговото рисковано приключение в края на краищата нямаше да се окаже толкова безсмислено, както беше изглеждало до този момент. Защото, ако съществуваше някой, който беше успял да проникне в джунглата отвън, то това означаваше, че старите легенди са истина и че съществуваше път през стената!

Жан се вслуша напрегнато още веднъж, за да установи точно посоката, от която идваха гласовете, после събра цялата си смелост, излезе от прикритието си и се промъкна, снишавайки се, нататък. Правеше скокове от скривалище на скривалище и използва цялото си умение, за да не предизвика нито един излишен шум. Непознати в отсамната страна на реката означаваше почти автоматично врагове. Дори и тези хора да не бяха на страната на ловците и на мравките, можеше да се предположи, че те вече бяха усвоили желязното правило за оцеляване тук в джунглата: а именно първо да се стреля и после да се проверява кой или какво е улучено.

Гласовете сега бяха вече толкова близко, че Жан би могъл да разбере думите, ако не бяха разговаряли на непонятен нему език. Въпреки това този език му се струваше някак си познат.

Само след няколко мига успя да го идентифицира: беше английски. Език, който владееха някои от по-старите жители на Свободната зона и на който бяха надписани инструментите в укреплението. Главният компютър също боравеше с английски. Жан не се осмеляваше да се надява, че тези хора бяха истинските строители на крепостта. Но може би можеха да му помогнат да разгадае малко по-бързо тайните й!

Тази представа го окрили, но не го направи по-малко внимателен. Приближаваше се към гласовете, които също се приближаваха към него, но непрекъснато спираше и се ослушваше или пък се скриваше зад някой храст или полуразрушена стена. И когато най-сетне съзря петимата, беше много доволен, че се беше държал предпазливо.

Жан беше виждал вече най-невероятни същества, но тази група беше повече от странна. Бяха петима — двама мъже, две жени и един… един…

Жан не беше сигурен какво точно беше. Движеха се бавно сред гъстите дървета и храсти, така че непрекъснат се скриваха от погледа му, потъвайки сред пищната зеленина, и той не можеше добре да види абсурдната фигура с прекомерно голямата глава. Не беше в състояние да определи дали това беше дете, някой недъгав човек или джудже.

Но и останалите членове на групата изглеждаха доста странно: едната от двете жени беше още много млада. Имаше тъмна, късо подстригана коса и беше облечена в нещо странно, наподобяващо военна униформа.

Втората беше малко по-едра и по-възрастна и косата й също беше къса, но много светла. Облечена беше в тъмносин тесен гащеризон, върху който се открояваше един широк, доста груб колан, по който наред с безброй джобове и ципове имаше и нещо, което напомняше на Жан клавиатурите на онези микрокомпютри, които беше виждал в укреплението. Лицето й беше открито и симпатично, но Жан нито за миг не се усъмни относно решителността и силата, които излъчваше тази жена.

Двамата мъже пък бяха толкова различни, колкото изобщо беше възможно: по-едрият от тях беше на около тридесет години, единствен от групата имаше коса, дълга до раменете, която беше пристегната с тънка кожена лента, минаваща през челото. По преценка на Жан трябва да беше висок над два метра, а това означаваше, че привидно нормално сложените му рамене бяха поне два пъти по-широки от неговите собствени. Кожата му беше тъмна и изгоряла от слънцето. Имаше слабо, аскетично лице с открояващ се орлов нос и рязко изрязана брадичка. А над окото му имаше скорошна рана. Драскотината не можеше да е единственото му нараняване, тъй като се движеше с мъка и накуцваше.

И тогава погледът на Жан се спря ужасено върху петия и последен член от групата.

Той беше ловец.

Нямаше никакво съмнение! Мъжът беше с една педя по-дребен от всички останали ловци, които някога беше виждал. Лицето му беше бледо, той се препъваше непрекъснато, налагаше се на няколко пъти да се хваща за стволовете на дърветата или за някои клонки, за да не падне. Но без съмнение беше ловец. Черната униформа с кървавочервените пламъци на емблемата на Морон върху гърдите и гърба му, не можеше да се сбърка с нищо друго.

Жан се изтегли припряно малко назад и застана в съвършена неподвижност. Не смееше дори да диша, даже не се решаваше дори да обърне глава, когато групата постепенно взе да се отдалечава от него. Знаеше колко невъобразимо изострени са сетивата на ловците. Това, че не го беше открил до този момент, се дължеше единствено на лошото му състояние. Но това скоро щеше да се промени. Нямаше рани, от които един ловец не би могъл да се съвземе.

Радостното вълнение, с което го беше изпълнила мисълта, че е срещнал хора от света от другата страна на стената, се обърна внезапно в разочарование и безпомощен гняв. Въпреки че го беше видял със собствените си очи, мисълта, че хора са се съюзили с ловци, му се стори в първия момент направо абсурдна.

Но после се сети за нещо: двете жени, мъжът с превръзката и дори джуджето бяха въоръжени — а ловецът не…

През главата му се стрелна една почти безумна мисъл — възможно ли беше тези четиримата да са… заловили един ловец!?

Естествено, дори самата представа за това беше проява на лудост. Никой не беше в състояние да залови ловец. Можеха да го убият или поне да го ранят така тежко, че да имат време да се измъкнат с бягство, но да го победят и да го заловят…

Лудост или не, но Жан не можеше вече да се освободи от тази мисъл. Освен това налице бяха и изстрелите, които регистрираха уредите от укреплението: кратка, но бурна схватка, която той не бе могъл да обясни.

Може би, помисли си възбудено Жан, тези четиримата наистина идваха отвън и може би те бяха дошли, за да покажат на жителите на Свободната зона, че и легендата за непобедимостта на ловците не беше вярна. Трябваше да го разбере на всяка цена. Вероятността този опит да му коства живота, не беше голяма. Но ако тези четирима непознати можеха да му покажат пътя, по който могат да се справят с ловците, то тогава си заслужаваше да се рискува.

Поколеба се още няколко секунди, после върна оръжието обратно в кобура му и запълзя след тях.