В двора на Дионис (Фантастични новели)

Дванадесет хиляди глави добитък

Мъжът вдигна празната бутилка и като я разклати, направи знак на кръчмаря да му донесе още вино. После измъкна шарена кърпа от джоба на сакото си и започна разсеяно да си бърше челото. Беше На средна възраст, добре сложен, по-скоро пълен, с кръгло, червено и безизразно лице.

Кръчмарят се приближи, като леко влачеше единия си крак.

— Щом досега не са дошли, значи въобще няма да дойдат — каза той и постави нова бутилка пред него. — Наближава дванайсет…

Мъжът се усмихна недоверчиво и разтегна кърпата с ръце.

— Няма да дойдат — бавно и отчетливо повтори кръчмарят.

Мъжът като че ли едва сега го чу и нервно затършува из джобовете си за часовника, а после отпусна глава и намръщено, без да мига, загледа стрелките.

— Дванайсет без пет — тихо промълви той, сякаш не смееше да повярва на очите си.

Миг след това с рязък, неочакван жест откачи часовника от тежкия златен ланец и го подаде на кръчмаря със съучастническа усмивка.

— Я го подръж! Какво ще кажеш? Колко мислиш, че струва?

Кръчмарят колебливо претегли часовника е ръка.

— Трудно е да се каже — отвърна той след малко. — Сякаш не е от злато. Доста е тежък, за да е златен!

— Царски часовник! Купих го в Одеса. Бил на царя…

И понеже другият се чуди няколко мига и после се отправи към тезгяха, поклащайки глава, оня го хвана за лакътя.

— Аз съм Горе — рече той. — Я вземи една чаша и седни да пийнеш с мене. Янку Горе, „човек стабилен и с бъдеще“, тъй ми викат приятелите…

Един свръхнатоварен камион мина покрай кръчмата, като раздрънча, единствения останал със стъкла прозорец. Усмихнат, Горе подпря брадата си с длан. Загледа с интерес движенията на кръчмаря. Забеляза как той избира чаша изпод тезгяха, дълго и грижливо я бърше. После се отправя към масата, без да бърза, като провлачва крак. Мълчалив и съсредоточен, Янку Горе си наля вино от бутилката и снишавайки глас, го попита:

— Познаваш ли някой си Паунеску?

— Господин Паунеску от финансите ли? — потвърди Горе, напълни чашата, поднесе я към устните си, но изведнъж се спря, сякаш се сети за нещо в последния миг.

Кръчмарят набързо изгълта всичко. После избърса мустаците си с ръкава на ризата.

— Живя тук до нас, четиринайсети номер, но се премести. След бомбардировките — добави, като намигна насмешливо. — Май получи заповед от министерството.

И пак намигна. Но Горе не го видя. Протегна наслуки ръка към масата И хвана шарената кърпа. Започна да бърше челото и бузите си почти машинално.

— Нищо такова не ми каза — обади се изведнъж той. — Заръча, ако имам нужда от него, да не го търся в министерството, а да дойда направо тук, на улица „Фрумоасей“, но на четиринайсети номер няма никой…

— Премести се след бомбардировките — повтори кръчмарят и бавно се отправи към тезгяха. — Що народ измря тогава!…

Двама навъсени шофьори влязоха, без да поздравят, и се настаниха до прозореца със здравото стъкло. Горе отново погледна часовника си, като го повдигна още по-нависоко.

— Дванайсет и десет — тежко въздъхна той.

— Няма да дойдат — рече кръчмарят. — Отървахме се и днес. Господ и Светата дева и днес ни помогнаха…

Горе бутна часовника в джоба на дрехата си, удари чевръсто с юмрук по масата и викна:

— Сметката, майсторе, че бързаме!…

После с усилие се надигна от стола, взе си шапката, залитна и леко се изправи пред тезгяха.

— Имаме си работа. Бързаме! — повтори високо той, сякаш се обръщаше към всички.

Отброи няколко банкноти и без да чака рестото, сграбчи ръката на кръчмаря и я стисна силно.

— Пак ще чуеш за мене. Пак ще чуеш за Янку Горе.

Като излезе на улицата, усети сладката топлина на майския следобед. Миришеше на трендафил и хоросан. Сложи си шапката и пое с бавни крачки.

— Мръсник! — изсъска той, като минаваше пред дома на четиринайсети номер.

Беше скромна едноетажна къща с пропукана на много места мазилка.

— Мошеник! Върза ме да го чакам, а самият той се преместил. Подлец, мошеник! Да ми излапа цели три милиона и да изчезне! Да ме остави сам тук, при бомбардировките!

Разгневен, ускори крачка и след като стигна края на улицата, изведнъж спря, изруга няколко пъти и се върна почти на бегом. Точно пред номер четиринайсети свали шапката си и натисна с длан бутона на звънеца. Дълго стоя така: с шапка в ръка и с длан върху бутона, слушайки звъна, който се връщаше сякаш от много далече, сам и заплашителен от празната къща. Усети как по лицето му се стичат струйки пот, но не махна ръката си от звънеца. Разяри се. Тогава се разнесе пронизителна, ужасяваща сирена. Горе усети, че краката му изтръпват, и отчаяно погледна нагоре. Небето беше бледосиньо, с няколко белезникави облачета, плъзнали се случайно, сякаш не бяха решили накъде да отидат. „Луди хора! Минава дванайсет, къде могат да бъдат?“ Започна разтреперан да търси кърпата и машинално обърса лицето си. Стори му се, че чува гласове от съседните къщи; врати, които се тръшкат, и някакъв пронизителен вик на млада жена.

— Йоане! — крещеше жената. — Къде си, Йоане?

Горе се озърна бързо наоколо, после скоси глава и хукна към горния край на улицата. Сирената за последен път изстена дълго, тревожно и замря. „Шест хиляди глави добитък от най-доброто качество — сепна се Горе и се замисли. — Имам и разрешително за износ. Само да го потвърди Министерството на финансите…“ В този миг съзря табелката, закрепена на оградата, познатата табелка е черна стрелка: „На 20 м скривалище“. Почувства как кръвта му нахлу в главата и затича още по-силно. Стигна пред вратичката, отвори я и дочу краткото изсвирване на някакъв сержант. Воден от табелката с черната стрелка, Горе се отправи към избата, намираща се под двора на къщата. На вратата беше написано с едри букви: „Скривалище за десет души“. „Сигурно още не се е напълнило, ще намеря място“ — рече си Горе и отвори вратата. Беше стаичка с циментов под и зазидан прозорец. Мътна лампа стърчеше на тавана; о стената бяха опрени кофа с вода и няколко чувала с пясък. В средата имаше две дървени пейки. Старец и две жени го изгледаха без любопитство.

— Добър ден! — каза Горе и тежко въздъхна, като се усмихна пресилено. — Голямо бягане му ударих — добави той и пак взе да си бърше лицето. — Мислех, че днес няма да дойдат. Щом не дойдоха до дванайсет, мислех, че няма да дойдат…

— Аз пък ви казвам, че не е истинска тревога — подхвана старецът с неочаквано гръмък глас. — Днес чух по радиото, че щяло да има въздушни учения. Съобщиха го й снощи. Учения са това!…

Говореше разпалено. Беше солиден старец, със запазена фигура и гъста, почти избеляла коса. Мигаше непрекъснато и очите му сякаш плуваха в сълзи. Едната от жените обърна очи и нервно го изгледа. Беше повехнала, но годините й не можеха да се определят с точност. Лицето й, възшироко и петнисто, беше с голяма, почти безформена уста и жълти, неправилни зъби. След като я огледа продължително и насмешливо, Горе рязко се извърна към съседката й:

— Госпожо, аз си отивам! Не ми харесва тази изба. От сутринта ми играе лявото око. Лош знак е туй…

— Елизавето! — опита се да я прекъсне другата.

— Казвам да си идем в къщи, госпожо — продължи първата. — В къщи ще ни е по-добре. Мисля…

— Елизавето! — повиши тон втората. — Не ме дразни, че кръвта ми се качва в главата и ми става лошо!…

Втората, около петдесетгодишна, мършава, с дълъг нос и студени, безцветни очи, беше облечена скромно, но с известно кокетство. Горе веднага разбра, че е жена на положение, и я поздрави няколко пъти с кимване на глава, като й поиска разрешение да седне на пейката срещу нея, редом до стареца. Но нито една от жените не отвърна на поздрава му.

— Аз съм от Питещ — започна малко притеснено той. — Дойдох тук по работа. Дванайсет хиляди глави добитък от най-добро качество. Имам и разрешително за износ и всичко, каквото трябва… Един е Горе, Янку Горе! — добави, като леко повиши глас и огледа всички поред с хитра усмивка.

Но като че ли никой не го чу. Погледнаха го с учудващо равнодушие, сякаш не беше там, до тях. Елизавета непрекъснато се кръстеше и тихо се молеше.

— Донесе ли солта? — нервно я попита господарката й.

Жената поклати глава и продължи молитвата си.

— Стига си се молила, че ще стане по-лошо! — възкликна госпожата.

Горе тъкмо мислеше да се прекръсти, но се отказа.

— Може лък да имаме късмет и да отидат по-далече, към Плоещ — забеляза той. Тях Плоещ ги интересува, сондите, петролът.

Никой не му отвърна.

— Сам чух с ушите си тази сутрин по радиото, че щели да правят упражнения по противовъздушна отбрана — обади се старецът.

После рязко скочи от пейката и се приближи до вратата. Леко наведе глава и се ослуша. Горе небрежно си извади часовника, дълго го претегля с дясната си ръка, а после го подхвърли в лявата. С леки стъпки старецът се върна в средата на стаята.

— Царски часовник — посочи му го Горе. — Купих го случайно в Одеса, бил на царя… Подръжте го за малко; не се страхувайте!…

Започна да го откача от тежката златна верижка, но старецът сякаш не го чу и се обърна към госпожата:

— Имате ли вести от Паунеску, уважаема госпожо Попович? — запита със саркастична усмивка той.

— Вас какво ви интересува? — скочи като ужилена Елизавета. По-добре си платете наема!…

— Близавето, моля те да не се бъркаш — пресече я господарката й.

После погледна стареца и вдигна рамене, без да промълви дума. Развълнуван, Горе продължаваше да си играе с часовника, като се преструваше, че не ги чува.

— Обърнах ви внимание, че не е сериозен човек — продължи старецът. — И аз имам сведения. Казаха ми такива неща, че…

Горе почувства как се изпълва с гняв. Ако Паунеску беше честен мъж, ако държеше на думата си, щеше отдавна да е измъкнал разрешението от финансите, за което му бе дал в аванс вече три милиона. И сега щеше да бъде със стоката на границата — шест хиляди глави добитък. Нето печалба: четиридесет милиона. Нямаше да си губи времето в Букурещ, нямаше да го задържат бомбардировките…

— Познавате ли Паунеску? — обърна се той към стареца, не можейки да се владее повече. — Паунеску от финансите?

Старецът вдигна рамене и се усмихна, без да го погледне.

— Добре ли го познавате? Що за човек е? — шепнешком попита Горе.

Сякаш без да го чува, старецът мина край него и седна на пейката. „Те са луди!“ — рече си Горе, завъртя глава, изплю се и си избърса устата.

— Госпожо, аз си отивам! — каза Елизавета и скочи от мястото си. — Пак ми заигра окото!…

— Ти си луда! — сряза я мадам Попович и я хвана за ръката.

Горе се прекръсти, изплю се пак и отново завъртя глава.

— Щом като са учения, защо сте тук? — обърна се Елизавета към стареца със строг, режещ глас. — Защо стоите? Дошли сте само да ни причинявате неприятности?…

В този миг горе чу сигнал за край на тревогата и се надигна.

— Отървахме се! — викна той.

— Живея в тази къща, затова и аз имам право на това скривалище — отвърна с достойнство старецът.

— Слава Богу! Отървахме се! — повтори Горе и се прекръсти. После се обърна към стареца: — Имате право, не беше бомбардировка. Не се чу нито една бомба. И колко ли трая?… — бързо извади часовника си и го погледна отдалече, прекръствайки се: — Не е било повече от пет минути!

— Ще ме подлудиш с тези свои молитви! — прошепна мадам Попович на Елизавета и раздруса ръката й.

Горе погледна и тримата и се усмихна.

— Може Господ да е чул молитвите ти и затуй да е спрял бомбардировката — възкликна развеселен той.

Накани се да си тръгне, но остана още няколко мига пред вратата, като ги изгледа един по един. Старецът заби очи в тавана.

— Още ли ще стоите? — попита Горе. — Не ви ли беше достатъчно?

Но след като никой не се реши да му отговори, отвори рязко вратата.

— Луди хора! — процеди през зъби той.

Щом излезе на улицата, забеляза, че върви без посока. „Този мошеник Паунеску! — Да, заради него му се помрачи радостта. — Шест хиляди глави добитък — отчая се той. Чиста печалба от четиридесет милиона. Подведе ме. Подигра ми се. Да надхитри мене, Янку Горе!“. Ускори ход, но не успя да смири гнева си. Крачеше с шапка в ръка и бършеше лицето. Изведнъж се озова точно пред къщата на четиринайсети номер. Спря се за миг и се изплю пред оградата на двора.

— Крадец!

Нахлупи шапка и се отправи към кръчмата. Седна на същия стол, на който беше преди половин час. Щом го забеляза, кръчмарят му се усмихна.

— Сервираме й обяд — рече той.

— Най-напред ми донеси бутилка и две чаши — поръча Горе.

Нетърпеливо изчака, като почукваше с пръсти по масата.

След като изпразниха и двете чаши, попита кръчмаря:

— Майсторе, я ми кажи, що за човек е тоя Паунеску? Какво си чувал за него?

Кръчмарят пресуши чашата си и млясна с език.

— Премести се след бомбардировките — започна той.

— Добре, тона вече го знам — прекъсна го Горе. — Казаха ми го. Питах те дали го познаваш добре. Чух, че бил мошеник; Лъжел бил хората…

Кръчмарят остави чашата на таблата и поклати глава.

— Това не съм чувал. Не идваше често тук…

— Да, така е — прекъсна го Горе.

И отново го завладя мисълта: „Шест хиляди глави добитък. Щяха вече да бъдат на границата…“

— Ще ти кажа нещо — продължи разпалено той. — Ще ти кажа, че никой досега не се е шегувал с Янку Горе. Сериозно ти говоря. Дванайсет хиляди глави. Имаме разрешение и всичко, което е нужно. Няма да се оставя да ме измами като оная лудата мадам Попович.

Кръчмарят се сепна и учуден го погледна.

— Вие откъде знаете за мадам Попович? — попита го той. — Кой ви каза?

— Моя работа кой ми го е казал — тайнствено се усмихна Янку Горе. — Да не съм толкова глупав като мадам Попович…

— Бедната Мадам Попович. Господ да й прости греховете!? — прошепна кръчмарят и направи голям кръст.

Горе го изгледа недоумяващо, строго.

— Какво те прихваща? Защо се кръстиш?

— Ами минаха четиридесет дена, откакто загина при бомбардировките и никой не й направи панихида — отвърна кръчмарят.

Горе се отдръпна малко и го погледна мрачно, изпод вежди.

— Значи не е била тя, говорих ти за друга мадам Попович, жена с положение, около петдесетгодишна, с дълъг нос. Живее тук, над оня мошеник Паунеску. Има и слугиня. Луда като нея, Елизавета…

— Бедната Елизавета! — тъжно се усмихна кръчмарят. — Помня я, откакто пристигна от Констанца преди дванайсет или тринайсет години. Откакто мадам Попович остана вдовица, познавам всички тук. Идваха при мене вечер, когато държах градината…

— И какво стана с нея? — нервно го прекъсна Горе.

— Загина през бомбардировките. На четвърти април, знаете, когато се говореше, че било учение, даже съобщиха по радиото…

— Стига, господине, не е умряла — възкликна Горе. — Аз ти го казвам. Преди малко я видях и със собствените си уши я чух да говори…

Кръчмарят недоверчиво поклати глава и се усмихна.

— Тогава не са били те. Господ да им прости греховете. Бомбата падна точно върху скривалището в дъното на двора. Къщата и тя се разруши, но бомбата падна точно върху скривалището. Никого не откриха… Колко народ загина тогава — добави със страх, снишавайки глас.

Горе го слушаше намръщен с полуотворени уста. Извади си кърпата и започна нервно да си бърше лицето.

— Послушай, майсторе — започна той. — Ти май нещо се шегуваш с мене. Мислиш си, че като съм изпил два литра вино на гладно и съм си изгубил ума. Не ме познаваш ти. Щом виното е добро, мога да изпия и цяло ведро. Ела в Питещ да ти кажат кой е Янку Горе. Съжалявам, че се захванах с тоя мошеник Паунеску. Всичко ми беше наред, защо ми трябваше…

Кръчмарят го изслуша притеснен, опитвайки се да се усмихне.

— Може да я бъркаме с някого…

— Ако ти кажа какво чух преди малко от мадам Попович и Елизавета, когато се караха с квартиранта…

— С господин съдията ли? — уплашен го прекъсна кръчмарят. — С господин Прототопеску? И него ли видяхте?!

— Бяха там, в скривалището, и разбрах за какво си говореха. Не си бил платил наема!

Кръчмарят го изгледа продължително.

— Вие какво търсехте в скривалището? — попита го той, за да промени темата.

— Не защото ме беше страх, но щом като чух тревогата, влязох и аз като всички. Нали такава е заповедта…

— Днес не е имало тревога — прошепна кръчмарят и го погледна виновно.

Горе почука няколко пъти по масата и се опита да се овладее…

— Какво имате за обяд днес? — попита изведнъж той.

— Свинско със зеле.

— Донеси ми двойна порция…

Кръчмарят отиде зад тезгяха, а после изчезна в кухнята. Горе се сети как преди малко кръчмарят се беше кръстил и се разсмя.

— Луди хора! — процеди през зъби той.

Група работници влязоха и го видяха да се смее сам. После седнаха на масата отдясно на прозореца, който вече имаше стъкло, и заприказваха. Кръчмарят се върна с голяма чиния и половинка хляб.

— Отървахме се и днеска, господин Костика! — обади се един от работниците. — По една ракия…

— Беше само учение — рече Горе, обръщайки глава. — Не трая повече от пет минути. Както казаха и по радиото. Ако знаех, дори нямаше да влизам в скривалището…

Кръчмарят се върна на тезгяха и внимателно напълни чашките с ракия.

— Казват, че тревога било — обади се той изведнъж, насъбрал смелост.

— Учение! — извика Горе.

— Не, не е било учение — обадиха се неколцина от работниците — Учение имаше миналата седмица. Днес нямаше нищо…

— Казва, че бил видял и чул мадам Попович и Елизавета от голямата къща с решетките — продължи кръчмарят. — Й господин Прототопеску, квартирата на мадам Попович. Там, където падна бомбата, точно в скривалището.

Хората обърнаха погледи към Горе, който гълташе бързо и с апетит, но едвам сдържаше гнева си.

— Работихме там цяла седмица да почистим улицата — каза с отвращение единият от работниците. — Само решетките бяха останали…

— Бърка ги с някого — обади се друг.

Горе се изви със стола, за да ги вижда по-добре, избърса си устата и лицето с кърпата и ядосан тресна по масата.

— Кой ще се обзаложи с мене на една дамаджана ракия? — вдигна се решително той.

— За какво? — попита един от тях.

— Че ще ви покажа скривалището, а после и мадам Попович и Елизавета — продължи Горе. — Ще отида в дома й и ще й обясня, че съм се обзаложил и я моля да се покаже на вратата или поне на прозореца и да ви каже „добър ден“.

Другите се разсмяха.

— Далече е — обади се един от работниците.

— Виждате ли, че ви е страх? — извика тържествуващ Горе.

— Аз съм готов да се обзаложа — скочи от мястото си един младок и вдигна чаша. — Работих на номер четиринайсети, на къщата с решетките…

Горе го изчака в средата на помещението усмихнат и стисна ръката му с двете длани, за да видят всички, че се е обзаложил. После бързо се върна на масата, взе си шапката и се отправи към изхода. Няколко от работниците станаха и го последваха.

— Сложи ни кафе, че веднага се връщаме! — извика от прага на кръчмаря Горе.

Навън горещината му се стори необичайна. Беше средата на май, а тротоарът пламтеше като през юли. Ускори крачка и когато мина край къщата на Паунеску, дори не вдигна очи, за да я погледне. Мъжете го настигнаха веднага, но като видяха, че не продумва дума, го оставиха да върви сам напред. Говореха помежду си, смееха се. След пет минути младият работник направи няколко крачки и го хвана за ръката.

— Ето стигнахме.

Горе се спря и погледна към къщата. Една желязна решетка все още се крепеше върху циментената основа. От къщата бяха останали само каменните стълби на входа; няколко стъпала, които се губеха в безформена камара от керемиди, греди и откъртена мазилка.

— Не е тази — поклати глава Горе и се отправи по-нататък.

— Тук е номер четиринайсети — обади се младежът. — Къщата с решетките…

— Не ме интересува — мрачно отсече Горе. — Обзаложих се да ви покажа мадам Попович. Елате с мен. Не е далече.

И пак се забърза напред. След няколко крачки се огледа на всички страни и спря. Въздухът миришеше на пушек и мазилка. Пропукан на много места, тротоарът не можеше да се познае. По цялата страна, на няколко десетки метра от горната част на улицата, не беше останала нито една здрава къща. Тук-там се издигаше по някой зид, подпрян с греди, или част от вътрешна стълба, запазила се по чудо сред развалините. Горе отправи тревожен поглед към другата част на улицата. Сградите там бяха незасегнати, но нито една нямаше стъкла.

— Беше истински дъжд от бомби — забеляза някой.

Горе тръгна бързо напред, а групата го последва. След няколко минути младежът пак го хвана за ръката.

— Свърши се с улица „Фрумоасей“. Това е улица „Градинилор“ — накрая е трамвайната спирка…

— Какво ме интересува? — ядосано изсъска Горе. И направи още няколко крачки. Спря тържествуващ пред табелката с черната стрелка, насочена към страната, от която бяха дошли.

С големи букви бе написано: „Противовъздушно скривалище на 100 м“. Някой беше добавил с химически молив: Улица „Фрумоасей“ №14.

— Там е, където ви я показах — каза младежът.

Горе извърна глава и още един път погледна запустялата улица, по която беше минал. Видя същите развалини, същите купища от тухли и разбита мазилка, сред които стърчеше по някой самотен, прекършен стълб. Всичко това, разбра той, е заради оня мошеник Паунеску. Щеше да бъде там, на границата, с шестте хиляди глави добитък.

— Луди глави! — прошепна той. — И си тръгна. Но мъжете викнаха след него:

— Хей, господине, дамаджаната!… Нали такъв беше облогът!?

Няколко секунди Горе крачи, без да се обръща. Но младежът го извика с всички сили:

— Платихте ли на кръчмаря? Или искате да го измамите?

Зачервен от гняв, Горе се спря и се обърна към тях:

— Не знаете кой е Горе! — извика той и извади портфейла си. — Не сте чували за Янку Горе, човек почтен и с бъдеще… Но ще чуете. Ще чуете за Янку Горе… — и започна нервно да отброява банкнотите, като се насилваше да се смее. Едно дете му пресече пътя. Млада жена го зърна отдалече и се развика:

— Йоане, къде беше, Йоане, вече цял час те търся, малък дяволе!…