Тъмно е бъдещето

7.

Нощта беше като черна стена, в която беше потънала. През първите десет минути тя просто тичаше, слепешком и почти безцелно, през гъсталаци и сухи клони. Черити изобщо не осъзнаваше напълно, че по такъв начин рано или късно най-вероятно щеше да се озове в действителна теснина. За минути я обхвана паника; беше истинско щастие, че през това време не се уби или не се втурна в ръцете на хищниците. Но най-накрая разумното мислене отново пое контрола над действията й. Тя затича по-бавно, опита се да се ориентира — намерение, от което скоро се отказа — и накрая, се спря, за да се ослуша. В първия момент чуваше само ударите на собственото си сърце и собственото си шумно дишане, но след известно време започна да различава и други шумове — воя на вятъра, тук и там приглушено пращене, което издаваше, че не е единственото живо същество в тази пустош и съвсем тихо гласовете на хищниците.

Тя внимателно се огледа, недалеч откри една скала, която се издигаше като самотна наблюдателна кула в равнината и се запъти нататък.

Но едва изминала няколко метра, тя спря. Това, което на бледата лунна светлина й се бе сторило скала, в действителност се оказа покрита с мъх развалина.

Без да забележи, тя през цялото време бе бягала през развалини: черни купчини камъни блестяха на лунната светлина, стари стоманени колони пробождаха нощното небе. Това беше разрушен град — град, който може би бе познавала.

Тази мисъл я стресна и изведнъж тя осъзна къде се намираше, без съмнение… Разрушената кула, пред която стоеше, някога беше част от една малка църква, корабът беше изчезнал, но нямаше никакво съмнение: на предната стена на планината от отломки някога бе стоял надписът ТАУН ХОЛ.

Беше Брейнсвил. Три месеца преди нейното бягство в бункера тя бе идвала тук, а после още веднъж вечерта, в деня на катастрофата, но тогава градът вече гореше.

Тази мисъл я ужаси. За първи път тя действително виждаше какво се бе случило с нейния свят. Всичко останало — планините, равнината, разрушената ферма, самите хищници — беше част от напълно различен свят, в който я бяха захвърлили, но Брейнсвил беше първото и неоспоримо доказателство, че не бе попаднала на друга планета или в друга вселена.

Черити потрепери. Трудно й беше да се отърси от вцепенението, с което я изпълни тази повторна среща, и да си припомни защо всъщност беше тук.

Някъде в руините се чу шум. Черити се сепна, съвсем инстинктивно посегна към празния кобур и болезнено осъзна факта, че не е въоръжена.

В последна сметка поне знаеше къде се намира. Беше само на няколко мили от главния вход на бункера — пет-шест мили нагоре по планината.

Всичко друго, но не и разходка; но с малко късмет можеше и да успее, преди да се развидели.

Отново — и не за последен път — я обхванаха съмнения. Може би Гурк беше имал право и това не беше нищо друго, освен легенда; и може би вместо легендарните пропасти — щеше да намери само опожарени развалини, — но ако те съществуваха, тя знаеше къде да ги търси. В развалините на СС Нула-едно.

Действително не беше разходка. Хищниците й бяха отнели часовника, така че тя не знаеше колко време се лута в нощта, във всеки случай бяха часове. Скоро Черити се почувства толкова изтощена, че повече от всичко й се искаше да си намери място за спане, все едно дали хищниците я преследваха, или не. Претърси руините и накрая намери един ръждив железен прът, не особено добро оръжие, но пък по-добре от нищо.

Изкачването беше цяло мъчение. Струваше й се, че върви не нагоре по планината, а назад във времето, повторно ужасно изживяване на тези последни мили, които бе преживяла в един загиващ свят. Дори разрушеният танк, който преди толкова много години й беше посочил пътя, стоеше още там, почти изцяло покрит от бурени и тръни, но сякаш непроменен въпреки всичките тези години, които бяха изминали оттогава. Черити заобиколи ръждивия стоманен колос. Не беше забравила пламтящите очи на насекомите, които навремето се бяха взирали в нея от сенките.

Най-тежка беше последната миля. Улицата беше изчезнала, а там, където някога се намираше заградената с бодлива тел площадка с портите и амбразурите, сега се издигаше огромна купчина отломки.

Черити не бе очаквала друго. Легендарните пропасти едва ли биха останали неоткрити толкова дълго, ако вратата към тях би била отворена за всеки. Имаше други входове — наистина тя не ги знаеше, но щеше да ги намери.

Сега, след толкова време, й се струваше почти смешно и съвсем, между другото, като жестока ирония на съдбата: когато се бе събудила, тя вероятно се бе намирала само на няколко десетки метра от оцелелите обитатели на бункерите. Ако беше успяла да отвори тази проклета бронирана врата, вместо да се доверява на улея, може би щеше да си спести цялото това ужасно бягство.

Тя пропъди тази мисъл, отправи последен, почти плачлив поглед към огромната купчина отломки и продължи нататък.

Това едва не се оказа последната крачка в живота й.

Нещото съвсем неочаквано се изправи пред нея, толкова безшумно и бързо, както само насекомите умееха да се движат, и толкова внезапно, сякаш буквално бе изникнало от земята. Приличаше на гигантски скакалец — и изглеждаше дяволски опасно.

Черити направи половин крачка назад и отново замръзна на мястото си, когато скакалецът също се размърда: кръглата му глава потрепери, дебелите колкото палец пипала се насочиха към нея, а една от ужасните му щипки изщрака. Черити видя как мускулестите задни крака съвсем леко помръднаха, сякаш събираха сили за скок.

Черити направи следващата предпазлива крачка и щипките на скакалеца отново направиха това сграбчващо движение. Черити отново замръзна на мястото си. Мислите й се преобърнаха. Тя не смееше да мръдне, да, дори да поеме дълбоко дъх. Чудовището като че ли реагираше само на движение, поне тя се надяваше да е така — но дори и да имаше право, това не можеше да й помогне кой знае колко. Тя знаеше колко чудовищно търпеливи можеха да бъдат насекомите, а тя не беше въоръжена, така че не можеше дори да рискува да атакува скакалеца. С железния прът нямаше да направи абсолютно нищо. Но и не би могла да продължава да стои неподвижно. Тя… тя трябваше да направи нещо.

Някъде зад нея се чу шум и главата на скакалеца се извъртя с абсурдно движение. Челюстите му нервно потръпнаха.

Отново някъде зад нея се чу този шум и този път тя го определи като топуркане на тежки, меки лапи, което постепенно се приближаваше. Нещо отзад се промъкваше към нея и тогава — и тогава всичко стана дяволски бързо. Отекна пронизителен, яростен вой и изведнъж едно сиво, масивно нещо прелетя покрай главата на Черити и като космата топка се удари в бронираната гръд на гигантското насекомо, което светкавично се бе изправило на задните си крака. На лунната светлина Черити видя да проблясват ослепително бели, големи колкото кутре зъби. Сивото същество проби хитиновата броня ма скакалеца.

Вълци, невярващо помисли Черити. Тогава… това бяха вълци! Почти една дузина от огромните, подобни на кучета, създания се нахвърлиха с вой върху скакалеца. Но гигантското насекомо се бранеше с цялата убийствена сила на титаническото си тяло. Черити видя как шипките му вихрено се размахваха като смъртоносни рогови боздугани; един от вълците изквича от болка, а от мрака изникваха още и още от сивите ловци. Те сякаш не се впечатляваха ни най-малко от огромната сила на противника си. Крачка по крачка отстъпваше назад, докато гигантският скакалец отчаяно се бранеше от сивата глутница.

Тя внимателно се извърна — и в последния момент сподави вика си.

Беше само на две или три крачки от края на гората; но със същия успех можеха да бъдат две или три мили, или пък две светлинни години — защото между нея и спасителните дървета стоеше един внушителен, сивочерен вълк, който я гледаше с пламтящи очи. Той не помръдваше, но ъгълчетата на устата му бяха заплашително присвити назад, като оголваха ужасни зъби, а от гърдите му се надигаше заплашително ръмжене.

— Не мърдай!

Гласът идваше някъде от мрака. С последни сили Черити потисна уплахата си: всяко помръдване би могло да предизвика вълка да нападне.

— Не мърдай — повтори гласът. — Все едно какво ще се случи.

Ушите на вълка помръднаха, но въпреки всичко той не я изпусна от поглед дори за секунда. Той сякаш инстинктивно усети опасността, която се приближаваше отзад. Но той виждаше и плячката, която стоеше пред него.

Храсталакът с шумолене се разтвори и оттам се появи един двуметров гигант. Вълкът пронизително изръмжа и се обърна, но просто закъсня с един миг.

Томахавката на Скудър улучи черепа му със смъртоносна прецизност и го разцепи.

— Сега да изчезваме! — Хищникът грубо я хвана за ръката и просто я повлече със себе си; тъкмо навреме, както тя успя да забележи с поглед през рамо. Скакалецът беше паднал на земята под напора на глутницата вълци, които в този момент тъкмо го разкъсваха на парчета, но няколко от вълците бяха забелязали Скудър и нея и се запътиха към тях.

Те достигнаха края на гората и се спасиха от вълците така, както хората се спасяваха от един милион години. С огромни крачки Скудър се насочи към едно дърво, без да се церемони, хвана Черити за хълбоците и просто я подхвърли нагоре. Тя инстинктивно се хвана за един клон и трескаво се измъкна нагоре, докато Скудър подскочи с протегнати ръце — и не успя да се хване.

Той изкрещя, падна метър и половина надолу и ругаейки, отново се изправи на крака. Вълците приближаваха; два, три, почти половин дузина сиви сенки. Черити ужасено изкрещя. Но Скудър успя. Той не се опита отново да подскочи към клона, а се изкатери с невероятна бързина нагоре по ствола, докато вълците се опитваха да се нахвърлят върху него.

— Скудър — тук! — Черити се наведе напред, задържа се с едната ръка за клона и протегна другата на Скудър. С нечовешко усилие го изтегли нагоре при себе си. И тогава той беше онзи, който трябваше да я задържи, защото тя почти падна от изтощение.

В продължение на няколко секунди тя просто седеше задъхано, докато осъзнае, че Скудър все още я държи. Ядосано се освободи от прегръдката му и го отблъсна от себе си. Скудър се засмя.

— Ако очакваш сега да ти благодаря, значи си се заблудил — ядосано каза тя.

Скудър се усмихна още по-широко, но не каза нищо. А това още повече вбеси Черити. Тя ядосано погледна надолу. Вълците бяха наобиколили дървото и с вой подскачаха нагоре по гладкия ствол. Пристигаха все повече и повече. Очевидно глутницата бързо се беше справила със скакалеца.

— Разминахме се на косъм — тихо каза Черити.

Скудър се засмя.

— Впрочем скакалецът беше напълно безобиден — развеселено каза той. — Те са тревопасни. Стават опасни само ако трябва да се отбраняват.

Черити го изгледа гневно. В същото време изпита непреодолимото желание сама да си удари плесница. Особено след като Скудър продължи със същия тон:

— Беше доста лекомислено от твоя страна да тръгнеш сама и невъоръжена из тази местност, не намираш ли? Нямаше да си първата, изядена от вълци. От доста време бяха по следите ти.

— Както и ти?

Скудър поклати глава.

— Не. Аз проследих вълците. Но още преди един час знаех къде си.

— Защо тогава просто не изчака да ме довършат? — попита Черити. Всъщност беше повече ядосана на себе си, отколкото на Скудър. Той беше прав — беше повече от лекомислено от нейна страна просто да избяга в един свят, за който знаеше малко повече от това, че спокойно може да гледа на повечето от обитателите му като на врагове.

— Трябва да те предам жива — напомни й Скудър. Той поклати глава. — Къде изобщо искаше да отидеш? На сто мили наоколо няма нищо, заради което да си заслужава да избягаш.

Черити предпочете да не отговаря на този въпрос и отново погледна надолу към вълците. Животните започваха да губят търпение. С въпросителен жест Черити посочи към автоматичния пистолет — нейния автоматичен пистолет, както тя ядосано забеляза, — който беше пъхнат в колана на Скудър.

— Защо не гръмнеш няколко от тях? — попита тя. — Може би тогава другите ще изчезнат. Нямам желание да нощувам на това дърво.

Скудър поклати глава.

— Защо да стрелям по тях? — сериозно попита той. — Няма да ни направят нищо. И скоро ще си тръгнат.

Действително първите вълци, изглежда, започнаха да губят интерес към Черити и Скудър. От време на време още някой от сивите хищници подскачаше нагоре и се опитваше да се вкопчи в дървото, но животните сякаш постепенно започваха да разбират, че тази плячка им бе убегнала.

— Беше доста глупаво от твоя страна да бягаш — още веднъж каза Скудър. — Не, че аз не бих се опитал — но бих избрал друга посока, знаеш ли? Дори и ездачите не смеят да ходят в планините.

— Само храбрите хищници, така ли? — иронично попита Черити.

Скудър поклати глава.

— Дори и те не смеят — каза той. — Само когато трябва. Имаш късмет, че си още жива.

— Вече ти благодарих — дръзко каза Черити. — Нали?

— Не се опитвай друг път — каза Скудър, без да се засяга. — Не знам дали ще мога всеки път да идвам, за да те спасявам. Тук има по-страшни неща от вълците.

Черити не каза нищо повече. Вместо отново да говори с него, тя погледна надолу.

Вълците действително бавно се оттегляха; най-напред поотделно, после на по-малки и по-големи групи, които изчезваха в храсталаците на север, докато под дървото остана само едно единствено животно, което седеше запъхтяно и с изплезен език като куче, преди накрая също да си тръгне.

Въпреки това минаха повече от десет минути, преди Скудър да скочи долу. С енергично движение той се залюля настрани, за миг увисна като гимнастик на клона и накрая се спусна надолу. Почти противно на волята си Черити трябваше да се възхити от силата и гъвкавостта на движенията му. Той падна, светкавично се претърколи през рамо и отново се изправи на крака; в същото време измъкна брадвичката от колана си — не огнестрелното оръжие, както Черити много добре забеляза.

Никой не го нападна. От храстите не се появиха вълци, нито други чудовища и след малко той се надигна и протегна ръце към нея.

— Скачай! — каза той.

Черити наистина скочи. Но не падна в ръцете му, както той може би очакваше, а се завъртя около оста си, приземи се недалеч от него, претърколи се през рамо — и нападна без предупреждение. Стъпалото й описа съвършен полукръг и улучи бедрата му със сила, три пъти по-голяма от тази на юмручен удар.

Този удар или би убил, или би направил неспособни да се бият повечето мъже, още повече Скудър беше толкова изненадан, че дори не се опита да го избегне. Но той не падна, а само политна две-три крачки назад с разперени ръце и отново се съвзе. Той замаяно поклати глава.

Черити незабавно продължи. Тя се отблъсна с всичка сила, извъртя се във въздуха и го ритна с два крака в гърдите. И този път той падна, тежко и без да издаде звук.

Но още в същия миг отново се изправи на крака. Черити нанесе саблен удар по врата му и в същото време се опита да забие коляно между краката му, но той отби ударите й почти артистично и в отговор й зашлеви звучен шамар, от който тя политна назад.

Но тогава той направи грешка, като отново я подцени. Черити не се опита да се измъкне или да го задържи. Тъкмо напротив — тя хвана протегнатите му ръце, стисна ги с всичка сила и същевременно се отпусна назад. С вик от изненада Скудър се блъсна в неочаквано вдигнатото й коляно, изведнъж сякаш изпадна в безтегловност и прелетя два-три метра във въздуха, размахвайки диво ръце.

С два светкавични скока Черити се озова до него, извади автоматичния пистолет от колана му и отново отстъпи назад. Трескаво свали предпазителя и се прицели в него.

Скудър с пъшкане се изправи и хвана главата си. Когато вдигна ръка, по пръстите му имаше кръв.

— Само да мръднеш и си мъртъв — заплашително каза Черити.

В продължение на няколко секунди Скудър гледаше окървавените си пръсти, после погледна към нея. Погледът му бе изпълнен по-скоро с укор, отколкото с гняв.

— Пак те подцених — каза той. — Това започва да се превръща в лош навик. Къде си се научила да се биеш така?

— Там, където съм се научила как трябва да се действа с типове като теб — ядосано каза Черити. Когато той се опита да се размърда, тя заплашително добави: — Стой там. За мен си малко по-бърз, отколкото трябва.

Скудър действително остана на мястото си, но не изглеждаше особено изплашен. Тъкмо напротив — той се усмихна, когато видя дулото на автоматичния пистолет, което Черити бе насочила в лицето му.

— Няма да направиш това — каза той.

— Сигурен ли си?

Скудър кимна.

— Доста. Ти никога няма да стреляш по невъоръжен човек, както и аз. Сега ще стана.

Палецът на Черити натисна едно почти незабележимо копче на автоматичния пистолет и на черната кожа, която обгръщаше дясното коляно на Скудър, се появи кървавочервена точка с големината на монета. Лазерният търсач едва чуто, но остро писукаше.

— Искаш ли да ти пратя един куршум там? — попита Черити. — Нищо не ми струва.

Скудър се поколеба. За първи път, откакто тя го познаваше, той изглеждаше неуверен.

— Нищо няма да ми струва след това собственоръчно да те кача отново на дървото, за да не те изядат вълците, Скудър — сериозно каза Черити. — Но ще натисна спусъка дори само да се закашляш.

Почти цяла минута Скудър наблюдава червената точка на коляното си, преди да я погледне.

— Нямаш никакви шансове — тихо каза той. — Повярвай ми, ти няма да оцелееш и един ден тук навън.

— Ще направя, каквото е по силите ми — спокойно отвърна Черити. — А сега легни. По корем и с разтворени ръце и крака.

Скудър се поколеба, но после започна — много бавно — да изпълнява заповедта на Черити. Но той не довърши движението си. Внезапно той замръзна на мястото си. Очите му се разшириха, когато погледът му се спря на нещо зад нея.

Черити въздъхна.

— Не се надявай, че ще се хвана на този номер, Скудър — каза тя. — Беше стар още когато се родих. А това беше преди много време.

— Не е номер. — Устните на Скудър се свиха до тясна, почти безкръвна ивица. — По дяволите, ще ми се да беше — прошепна той.

Черити се поколеба. Или Скудър беше най добрият актьор, когото някога беше срещала или изразът на панически ужас, изписан на лицето му, беше истински. Но в никакъв случай тя не искаше да се обръща.

Естествено, въпреки това го направи.

Не — не беше номер. Вече не бяха сами, повече от дузина мъже и жени в прилепнали светлосини униформи образуваха широк полукръг около нея и Скудър. Униформите им поразително приличаха на нейната. А оръжията, които държаха в ръцете си, без съмнение бяха лазерни пушки. Кожата на тези дузина мъже и жени беше много бледа. Нямаше съмнение — бяха открили подземните. И те бяха много повече от легенда. С въздишка на облекчение Черити отпусна оръжието и пристъпи към униформените.

И не й остана време да съжали за движението си.

Един от дванайсетте лазера изпусна тънка яркочервена мълния, от която тя изгуби съзнание.