Тъмно е бъдещето

13.

Бяха шестима — петима от големите като танк, кафяви, подобни на бръмбар създания, които Нет и „хищниците“ наричаха ездачи, и едно почти двойно по-голямо, но много по-слабо Нещо, което напомняше на Черити на дебело водно конче и което се движеше толкова несръчно на късите си крачка, че бе ясно, че въздухът бе единственият му елемент. На врата на всяко от тези чудовища седеше по едно от онези четириръки, подобни на насекоми същества, с които Черити вече няколко пъти се бе сблъсквала лице в лице.

Само огромното водно конче носеше двама ездачи — един от онези с четирите ръце и Раул.

— Това вече не е случайно — измърмори Скудър.

Изглеждаше повече объркан, отколкото изплашен. Бяха излезли от къщата, както и дузина други „хищници“, примамени от изненадващото появяване на мороните. И още продължаваха да прииждат. В момента, в който шестте огромни създания се промъкваха нагоре по улицата, мястото пред и зад тях се запълваше със странно облечени фигури.

Досега Черити бе смятала съвсем автоматично, че гледката на извънземните чудовища трябва да е ежедневие за Скудър и „хищниците“ му, но изведнъж тя разбра, че това изобщо не е вярно. Този град тук принадлежеше на „хищниците“ и огромните създания нямаше какво да търсят в него, също като нея или Найлс и хората му. Вече се долавяше напрежението, което внезапно бе увиснало във въздуха.

„Хищниците“ бяха учудващо спокойни, почти дисциплинирани, но Черити усещаше, че те не гледат на ездачите като на приятели. За тях те бяха по-скоро пришълци.

— Твоят приятел изглежда иска да ни натопи — каза Гурк. — Още отначало нямах доверие на този плъх.

Скудър направи ядно движение с ръка.

— Бъди спокоен — изсъска той. — Искам да чуя какво искат. Вероятно това не означава нищо.

Но Черити усещаше, че и той самият не вярва на това. Въпреки това и тя хвърли предупредителен поглед на Гурк, огледа се неловко и последва Скудър, който бе тръгнал срещу процесията на чудовищата.

Гигантите спряха. Скудър погледна изпитателно най-предния ездач, обърна се и невъзмутимо се приближи към титаничното водно конче.

Няколко „хищника“ — „трябва да са повече от сто“, помисли си Черити — понечиха да се присъединят към него, но Скудър ги отпрати раздразнено с ръка. На две крачки от огромното водно конче той спря и сви глава в раменете си. Изглеждаше като джудже пред огромното насекомо.

— Здравей, Раул — каза спокойно той. — Идваш твърде рано. И както виждам, си довел скъпи посетители.

Раул бе твърде надалеч, за да може Черити да забележи някаква реакция върху лицето му, но когато той отговори, гласът му прозвуча нервно:

— Съжалявам, Скудър — каза той. — Те… те ме срещнаха на половината път.

Той посочи с глава черния, брониран, подобен на насекомо воин пред себе си:

— Това е Рен. Даниел го изпраща.

— Даниел, така ли? — поклати Скудър глава, сякаш този отговор го забавлява. — Няма ли да слезеш, Раул? — попита той безобидно. — Много е трудно да се говори, след като трябва да гледам нагоре към тебе.

Раул се колебаеше. Дори и Черити не забеляза, че той размени много дълъг, почти съучастнически поглед с Рен, преди да изпълни най-сетне заповедта на Скудър. С движение, което бе толкова свободно, сякаш го бе правил безброй пъти, Раул скочи от врата на водното конче и стъпи, пружинирайки, на земята пред Скудър.

Последният го изгледа студено, а после се обърна и махна с ръка на Черити.

Тя се помръдна против волята си. Всяка отделна крачка й костваше големи усилия и колкото повече се приближаваше до наподобяващите насекоми чудовища, толкова по-трудно й ставаше. Беше както някога, в космическия кораб, когато за първи път бе застанала срещу чуждата техника на подземните, и по-късно в Ню Йорк, при борбата срещу чудовищата. В нея се надигна неописуемо усещане за нещо чуждо и лошо, което бе олицетворение на душата на тези титанични създания. Внезапно тя почувства със сигурност, че Найлс е бил прав, като твърдеше, че мороните символизират тъмната страна на космическите сили.

Скудър направи сложно движение с ръка, което се отнасяше както за нея, така и за Рен.

— Смятам, че Даниел го е изпратил, за да посрещне капитан Леърд — каза той. — Твърде рано е. Кажи му го.

Раул преглътна нервно. Страхуваше се, това бе очевидно. Обърна се несигурно, сви глава в раменете си и извика няколко думи към Рен на някакъв писклив, напълно неразбираем език, който сякаш се състоеше само от свирещи и писукащи звуци.

— Приятелят ти е много талантлив — каза тя.

Скудър кимна, без да отговори, но Раул чу ясно думите. Той погледна нервно Черити и едва след известно време отново се обърна към Рен. Ездачът, наподобяващ водно конче, отговори на същия език, който явно владееше несравнимо по-добре от Раул.

— А сега? — попита Скудър коварно.

Раул се поколеба за момент.

— Той… той казва, че не знае нищо за капитан Леърд — каза най-сетне той. — Казва, че Даниел… го е изпратил, за да… за да контролира екзекуцията.

— Така ли каза? — гласът на Скудър не прозвуча особено изненадано.

Раул сведе поглед и замълча.

— Знаеш ли какво, Раул? — продължи след секунда Скудър, все още със същия почти безразличен тон. — Не вярвам на нито една твоя дума.

— Какво искаш да кажеш? — попита Раул.

— В последно време стават твърде много случайни неща — отвърна Скудър. — Срещнал си ги съвсем случайно, нали? Също така случайно както завчера, когато те изпратих обратно. Знаеш ли, през цялото време се питах откъде Даниел знае, че тя търси подземните.

— Откъде да знам? — каза Раул пресилено. Оглеждаше се нервно наоколо. Улицата около колоната ездачи сега бе почерняла от „хищници“.

— Вече си мисля, че знаеш — каза спокойно Скудър. — Нашият приятел Даниел е винаги твърде добре информиран, не смяташ ли? Така добре, сякаш тук има някой, който го държи в течение на нещата.

— От редиците на хищниците долетя заплашителен ропот. Няколко мъже се приближиха, но спряха отново, тъй като едно от наподобяващите бръмбар същества вдигна застрашително глава.

— Твърдиш, че съм шпионин ли? — попита дръзко Раул.

— Да — кимна Скудър.

Измина известно време, докато Раул успее да реагира. А когато го направи, явно бе разбрал, че няма смисъл да продължава да лъже. В очите му проблясваше упорство.

— Добре, имаш право — каза сърдито той. — Работя за Даниел.

Някъде зад него прокънтя яростен вик. Черити видя как няколко „хищника“ се приближиха. Бяха извадени няколко ножа. Някой сне предпазител на пушка.

Скудър вдигна припряно ръка.

— Не — заповяда той. — Нека говори!

— Работя за Даниел — повтори упорито Раул. — И? Всички ние го правим, нали?

— Ти си един жалък, малък предател — каза хладно Скудър.

— Ах, такъв ли съм? — вдигна предизвикателно брадичката си Раул. — А може би съм само малко по-разумен от теб.

— Като ни шпионираш?

— Като се грижа за това, да не бъдем всички убити — изкрещя Раул. — По дяволите, наистина ли си мислеше, че тази идиотска идея ще мине? Нямаше да можеш да измамиш Даниел дори и за пет минути — разтърси той гневно глава. — Твърде мекушав си, Скудър — каза той. — Рискуваш живота на всички тук, за да… за да спасиш тази паплач.

Скудър го погледна крадешком.

— Какво ще бъде това, Раул? — попита той. — Малък дворцов преврат? Към поста ми ли се стремиш?

— Не — изръмжа Раул. — Стремя се към това да оцелея.

— И затова ли ни продаде на Даниел? — попита спокойно Скудър.

— Продал! — изфуча Раул. — Събуди се най-сетне, Скудър! Сънуваш, ако вярваш, че би могъл да направиш нещо без съгласието на Даниел. По дяволите, да, аз работя за него, но го направих заради нас. Наистина ли смяташ, че дори и един-единствен от нас би бил все още жив, ако той не го желаеше?

— И какво предлагаш? — попита Скудър все още с този спокоен, почти равнодушен тон. — Да застреляме четиристотин човека само защото Даниел иска така?

За секунда настъпи тишина; абсолютна тишина, но Черити успя да прочете ужаса, изписан по лицата на „хищниците“. Никой освен нея и Раул не знаеше досега за заповедта на Даниел. Тя започна да се пита дали въпреки всичко не бе преценила грешно „хищниците“.

— Нямаш друг избор — каза упорито Раул. — Те или ние.

— И ти вярваш, че ще приема това? Откога си при нас, Раул? Десет години? И през цялото това време не си разбрал, че не позволяваме някой да ни дава предписания. Дори и Даниел!

— Идиот — каза студено Раул. — Нищо не си разбрал, Скудър. Още от началото останахме да живеем тук, защото мороните го искаха. — Той посочи сърдито ездачите зад себе си. — Те са истинските господари тук!

— О, да, и вие се чувствате толкова добре под тяхното робство — намеси се Найлс. — Дават ви няколко пушки и гориво и само наблюдават как вършите мръсната им работа, а за благодарност също ви убиват, без да забележите.

Скудър го погледна объркано.

— Какво означава това?

Найлс сви гневно устни:

— Не исках да ви го казвам — отговори той. — Исках да видя как всички вие загивате, Скудър. Но сега… — Той направи широко движение с ръка. — Кой ви разреши да живеете в този град? Даниел ли?

Скудър кимна объркано, а върху лицето на Раул се появи израз на неописуем ужас.

— Да. Защо?

— Защото той ви убива, вашият фамозен град — отвърна твърдо Найлс.

— Какво искаш да кажеш?

Найлс се усмихна иронично.

— Никога ли не си си задавал въпроса какво се е случило, че този град е бил разрушен? — попита той. — Не? Аз искам да ти кажа: от атомна бомба. Тук всичко е облъчено. Било е отдавна, но лъчението все още е достатъчно, за да ви убие някога.

— Това не е истина! — запротестира Скудър.

— Не е ли? — засмя се ядосано Найлс. — Не умират ли хората ти понякога просто така? Не страдате ли от болест, при която първо получавате обрив, а после ставате все по-слаби?

— Той лъже! — извика Раул, но не прозвуча особено убедително.

— Не — каза Черити. — Той казва истината.

— Ти изобщо не знаеш нищо! — изрева Раул. Той скочи яростно, сграбчи Черити за ръката и й нанесе удар.

И в същия момент, в който я докосна, тя го узна.

Внезапно тя разбра защо винаги се бе чувствала толкова зле в близост до него и защо попаденията на лазерното оръжие не го засягаха. Също така внезапно тя разбра, че не са само ездачите и четириръките воини-насекоми тези, чиято близост я смразяваше вътрешно като лед.

— Найлс каза истината — каза спокойно тя. — И Раул го знае съвсем точно.

Тя погледна Скудър.

— Той именно е от тях.

Изведнъж всичко се разви невероятно бързо. Скудър се обърна и погледна заместника си с разширени, невярващи очи, докато Раул отскочи назад срещу водното конче и светкавично бързо бръкна под якето си. В ръката му се появи малко, със сребърен блясък оръжие.

Скудър се хвърли настрани, блъсна Черити, която залитна в обратната посока, и едновременно с това сграбчи секирата, която висеше на колана му. Пушката на Раул изстреля дебела колкото пръст, ослепителнобяла светкавица, но енергийният лъч не улучи Скудър, а попадна върху един от стоящите зад него „хищници“. Мъжът пламна като факла и за части от секундата се превърна в пепел, но Раул не стреля повторно.

Секирата на Скудър улучи черепа му и го разцепи.

Никога през живота си Черити нямаше да забрави този миг. Раул отскочи назад и изпусна оръжието. От гърдите му се изтръгна пронизителен, свирещ тон, а главата му се отдели от тялото по протежение на една права, сякаш изтеглена с остро бръснарско ножче линия, не като рана, а така, сякаш тялото му се състоеше от две пластмасови половини, които сега се отделят една от друга.

А между тях се показа истинският Раул.

Съществото бе голямо колкото половин човешки ръст и имаше чер като нощта цвят. Тялото му бе почти безформено, едно трепкащо, пулсиращо Нещо, което се бе разпаднало на дузина различно големи сегменти и разполагаше с дузина сухи паяшки крайници. Големи колкото юмрук, безкрайно сърдити очи, гледаха втренчено Скудър и Черити.

И съществото в никакъв случай не бе мъртво или ранено. Бавно, с резки паякообразни движения, то изпълзя от маската на Раул, изправи се треперещо и посегна с две от безбройните си ръце към оръжието си.

Но никога не го достигна.

Внезапно зад Черити прокънтя пронизителен вик, а после една голяма, тъмнокожа фигура профуча край нея и Скудър и се хвърли върху чудовището с широко разперени ръце.

Съществото, което бе изпълзяло от Раул, започна да се върти главозамайващо. Но то вече нямаше никакъв шанс. Найлс просто сложи край на всичко. Въртящото се Нещо се опита да хване пушката си и да я вдигне, но въпреки възрастта си, Найлс все пак беше човек почти двойно по-голям от чудовището и четири пъти по-тежък от него. Той сграбчи ръката на насекомото и я пречупи; едновременно с това другият му юмрук удряше непрекъснато в плоското лице на чудовището.

Внезапно прокънтя пронизителен, невероятно висок вик. Черити видя как двама от ездачите се обърнаха уплашено, а четириръкият на врата на водното конче посегна към оръжието с трите си ръце.

Но той не довърши движението. Изведнъж в гърдите му се появи вибрираща дръжка на някакъв нож. Изтрещя изстрел, после втори и черният, брониран с хитин Рен се разпукна на хиляди късчета.

Тогава на тясната улица се разрази ад в истинския смисъл на думата. Навсякъде кънтяха викове и изстрели, тичащи фигури се блъскаха една в друга, а две-три други четириръки чудовища се преобърнаха от гърбовете на своите гигантски ездитни животни.

Скудър изкрещя бясно, втурна се в атака и повали още един от воините на насекомите от гърба на ездача му. Те паднаха на земята, вкопчени един в друг и изчезнаха под множеството напиращи „хищници“. Последният оцелял боец на Рен обърна животното си, измъкна оръжието си и започна да стреля безцелно в тълпата.

Бръмбарът направи гигантски скок напред, повали на куп почти дузина „хищници“ и ги сграбчи с ужасните си щипки. Черити чу пронизителен смъртен вик, който за момент заглуши дори и шума от борбата, а после изтрещяха отново изстрели и четириръкото чудовище се свлече безжизнено от гърба на животното си.

Но битката още не бе приключила. Гигантските бръмбари изпаднаха в паника — а те бяха също толкова ужасни противници, колкото своите ездачи. Черити видя как едно от животните, заслепено от страх, се втурна към фасадата на една къща и я разруши. Сградата се срути върху него, като погреба под себе си и повече от една дузина хищници.

Внезапно Черити разбра, че и самата тя не е вън от опасност.

Нямаше никакво оръжие, а огромното водно конче пред нея започна да вилнее. То се изправи с пронизително, чудовищно високо свирене, опита се да разпери криле и да излети нависоко.

Страховитата му опашка плющеше; дългото й колкото човек жило умъртви с едно единствено мощно движение четири-пет „хищника“, а изглеждащите толкова крехки крила просто насметоха половин дузина други мъже. Черити също видя една огромна сянка да се втурва към нея. Хвърли се инстинктивно на пода и чу вик. Крилата на водното конче улучиха един от мъжете зад нея и го повалиха като посечен от стъклен меч.

Изтрещяха залпове. Едно от огромните, подобни на дъждовна дъга очи на водното конче изгасна и в блестящата му броня се появиха малки, кръгли дупки. Но болката още повече подтикна чудовището към лудост. То се опита отчаяно да се засили, обърна се и в сляпа ярост започна да се хвърля върху всичко, което се движеше близо до него. Страшните му челюсти посегнаха като гигантско двупръстово копито към Черити.

„Леърд! Настрана!“

Черити реагира инстинктивно, сякаш бе чула този вик. Обърна се със светкавична бързина, наведе се и закри лицето си с ръце.

На половин метър от нея прелетя дебел колкото пръст лъч от кървавочервена светлина, улучи хитиновата броня на водното конче точно зад главата и изгори в нея отвор с големина на монета.

Чудовището закрещя, изправи се на двата си задни крака и експлодира с такава сила, сякаш цялата енергия на лазерния лъч се бе освободила в тялото му.

Последното, което тя запомни в полусъзнание, бе Абн Ел Гурк, който стоеше под вратата на къщата на Скудър, държеше лазерната пушка на Черити в малките си ръчички и с невъзмутимо спокойствие се прицелваше в друго огромно насекомо.

Трябва да е била в безсъзнание не повече от няколко секунди, защото когато се свести, битката бе отминала, но все още въздухът бе изпълнен със стонове и ридания. Черити се изправи. Виеше й се свят и пулсиращата болка в темето й бе станала твърде силна, но тя се пребори с това, надигна се бавно и се изправи напълно.

Премигна няколко пъти, поглади с ръка лицето си, за да прогони световъртежа и едва тогава се огледа наоколо.

Гледката бе ужасяваща. Гигантските бръмбари и огромното водно конче бяха мъртви, както и ездачите им, но „хищниците“ бяха платили много висока цена за своята победа. Улицата бе задръстена от мъртъвци — трябва да бяха много повече от дузина — а и от останалите „хищници“ почти никой не се бе отървал без рана. Много от ранените бяха получили толкова тежки наранявания, че не бе необходимо човек да е лекар, за да разбере, че няма да преживеят следващите часове.

На известно разстояние тя откри Скудър, който с отвращение гледаше остатъците от съществото, което някога бе Раул. Той изви бавно глава. Погледът му блуждаеше, а в очите му се отразяваше безграничен ужас.

— Какво… какво, за бога, бе това? — прошепна той.

Черити мълчеше — а и какво би могла да каже? И тя самата не знаеше повече от него. Погледът й се плъзна към трупа на Найлс, разсечен от някое от чудовищата и положен няколко крачки по-нататък на земята. Връхлетя я суров, безцелен гняв. Найлс бе неин приятел, но това сякаш бе преди повече от вечност.

Тя погледна обратно към съществото Раул и едва сега забеляза, че Скудър все още я гледаше и очакваше отговор.

— Не знам — сви тя безпомощно рамене.

— Може би бих могъл да ви помогна — каза някакъв глас зад тях. Марк се бе приближил незабелязано. — То е само предположение.

Той облиза с език устните си и напразно се опита да прикрие отвращението, което гледката на мъртвото чудовище бе предизвикала в него.

— Какво знаете? — попита Скудър.

— Това… това са само предположения — усмихна се Марк нервно. — Те… съществата, които познаваме досега, произхождат повече или по-малко от насекоми. Обикновено са ни известни само по-малките и маловажни видове от подземния животински свят.

— Стига сте го увъртали, а говорете най-сетне по същество — прекъсна го грубо Скудър. — Какво се случи с Раул?

— Вероятно и той е бил някакъв вид паразит — каза Черити.

— Вие знаете? — погледна я изненадано Марк.

— Мороните нямат монопол върху чудовищата — възрази Черити.

Тя погледна напуканата обвивка, която по-рано беше човешко тяло.

Дори и от толкова близо не можеше да се установи дали това беше изкуствен продукт, или наистина човек, чиято клетъчна маса се бе преобразувала поради някаква необяснима метаморфоза. Тя с мъка откъсна очи от гледката и погледна Марк.

— И вие мислите същото, което и аз.

Погледът на Скудър блуждаеше нервно между нейното лице и това на Марк.

— Ще ми разрешите ли да участвам във вашия малък и досаден професионален разговор? — попита язвително той.

— Това не е тайна — каза Марк, Очевидно все още му беше трудно да говори напълно открито с мъжа, когото само преди половин час бе смятал за свой смъртен враг. Изведнъж той се разсмя. — Но аз винаги съм смятал, че като истински индианец вие би трябвало да знаете всичко това много по-добре от нас.

Скудър смръщи поглед и Черити побърза да добави:

— Това, което смята Марк, е, че Раул — истинският Раул — е бил нападнат от някакъв вид паразит.

Скудър побледня.

— Вие смятате…

— Нещо го е разяждало отвътре навън, да — каза твърдо Марк. — Вероятно от години той не е бил вече истинският Раул.

— Това е… чудовищно! — прошепна Скудър.

— Съвсем нормално е — каза тихо Черити. Скудър я погледна и тя продължи: — Помисли само за ихневмоните. Те снасят яйцата си в тялото на други животни. По някое време ларвите се излюпват и изяждат домакина си, докато тялото му все още живее.

— Но това са животни! — запротестира Скудър.

— Вероятно и ние сме такива за мороните — каза горчиво Марк.

— Смятате, че ларвите на мороните се разпространяват в тялото на техния „стопанин“ и в даден момент го обсебват напълно — завърши мисълта си Скудър. — Те нарастват и… и го променят отвътре, докато…

Той млъкна и погледна надолу към онова, в което се бе превърнал Раул.

— Но въпреки това са само животни — заговори най-сетне отново Скудър. — Не могат да имитират човешкото поведение толкова перфектно, че никой да не забележи разликата.

— А за да разберем това, трябваше да хванем жив един от тези зверове — каза Черити. — Вероятно оставят незасегнат мозъка на жертвата си, а вземат под свой контрол само волята й. Или абсорбират части от нейната ДНК (дезоксирибонуклеинова киселина), спомените, знанията й, характерни качества и други подобни, за да могат външно да изпълняват ролята й. Във всеки случай трябва да са по-интелигентни, отколкото смятахте досега.

— А… ако той не е бил единственият? — измърмори Скудър. — Може би са много повече? Всеки тук би могъл да бъде морон.

— Не — поклати Черити глава. — Не вярвам.

— Откъде знаеш? Как изобщо го позна? Познавах Раул от години и нито веднъж не съм забелязал нещо.

Черити погледна сериозно Скудър.

— Не! — възрази тя тихо, но с много твърд глас. — Забелязал си. Не така ясно като мен, но все пак си забелязал. И на мен ми бе необходимо много време, за да направя вярното заключение. Копието беше перфектно и не се различаваше по нищо от истински човек, нищо, по което би могло да бъде разпознато. Аз просто го усетих.

— Не разбирам за какво говориш — каза объркано Скудър.

— Още отначало не го харесвах — обясни Черити. — Нещо в него ме отблъскваше, без да знам кое е то. А и ти преди си казвал, че и на теб ти е неприятен. Ти си потискал в себе си това чувство, защото си искал непременно да му вярваш и там е била грешката ти. Още при първата си среща с извънземни, дори и само да се намирах близо до техни машини, се чувствах твърде неприятно. А после, когато стоях директно срещу мороните и Раул ме докосваше, внезапно забелязах, че изпитвам същото неприятно чувство.

— Чувства — Скудър се опита да придаде пренебрежителна нотка на гласа си, но не му се удаде. Това, което се случи, го бе разтърсило твърде много, за да успее да прикрие несигурността си. Той се засмя насила. — Това е твърде незначително, за да се осланяме на него. Може да е било чиста случайност. Може би това… нещо просто е изгубило контрол над себе си. Би било твърде просто, ако можехме да разпознаваме всички от този род. Твърде просто, за да рискувам живота си за това.

Черити го гледа изпитателно още няколко секунди, а след това се обърна мълчаливо. Скудър знаеше толкова добре, колкото и тя, че нямат друг избор, ако не искаха непрекъснато да се съмняват във всеки. Всяка разумна съвместна работа би била невъзможна, защото съмнението в идентичността на другия би парализирало действията им и би ги смутило повече, отколкото мороните биха съумели да сторят това. Тя искаше да отиде при ранените „хищници“, за да види дали не би могла да им помогне, но на пътя й се изпречи Гурк.

— Какво става с Марк и хората му? — попита той, като поглеждаше ту нея, ту Скудър. — Не бива да губим повече време, иначе всичко би било напразно.

Скудър направи гневна гримаса.

— Няма какво повече да говорим! Знаеш моето решение. Ще ги преведеш през равнината и ще изгорим мъртвите и ездачите.

— Нямаме вече време за това — възрази Гурк. — Не след дълго Даниел ще бъде тук. Ако се изтеглим през равнината, той ще ни забележи от въздуха и…

Със светкавична бързина Скудър направи крачка напред, сграбчи джуджето за яката и го повдигна без усилие.

— Откъде знаеш това? — изсъска той. — Никой, освен капитан Леърд, не беше при мен, когато говорих с Даниел, и никой от нас не е казал, че той ще дойде тук. И така, откъде знаеш за това?

Гурк се опитваше напразно да се освободи от хватката му.

— Пусни ме, грубиян такъв! — пищеше той. Но после видя, че усилията му бяха безсмислени и изфуча презрително. — Може да съм малък, но съвсем не съм тъп. Даниел положи големи усилия, за да има Черити в ръцете си. Значи той ще иска да говори с нея, колкото е възможно по-бързо. А най-бързо това може да стане, ако той лично дойде тук, за да я посрещне. Освен това той ще иска да види със собствените си очи, че си изпълнил заповедта му. Както виждаш, трябваше само да помисля малко по-логично. А сега най-после ме пусни.

Този път Скудър изпълни желанието му. От един метър височина той тръшна на земята Гурк, който се повдигна с една ругатня и се потърка по задника.

Скудър се усмихна, но недоверието не бе напълно изчезнало от лицето му.

— Мислиш повече, отколкото ми е по вкуса, джудже — каза той. — Понякога това може да е нездравословно. И винаги знаеш повече, отколкото е добре за теб.

— Остави сега това — намеси се рязко Черити. — Моментът не е подходящ за спорове. Гурк има право. Ние трябваше да се сетим, че трябва да се махаме оттук.

— Никога не е ставало дума за „ние“.

Думите на Скудър дойдоха толкова бързо и инцидентно, че едва след няколко секунди й стана ясно, че с това „ние“ той нямаше предвид само себе си и хората си.

— Смяташ, че е естествено да те освободя — добави той. — А какво ще кажа на Даниел? Че сме те убили по грешка и сме те изгорили? Или че отново си ни избягала?

— Не е нужно да му казваш нищо — отвърна Черити. — Защото няма никакъв смисъл да разиграваме повече театър. При всички случаи Даниел ще разбере блъфа ти, независимо дали ще ме предадеш, или не. А може би той отдавна вече знае какво се е случило тук. Ако не е узнал, ще стане недоверчив, когато разбере за смъртта на Раул, и ще си отмъсти на теб и хората ти. И вие не можете да останете тук.

Един от „хищниците“ се приближи и размени няколко думи със Скудър.

Индианецът се поколеба и помисли за момент, после разтърси глава и отпрати мъжа с гневен жест с ръка, а сетне отново се обърна към Черити:

— Трябваше да те застрелям още като те видях за първи път. Това би ми спестило много неприятности. За съжаление вече е твърде късно — измърмори той. — Е, добре, какво, според теб, трябва да правим сега?

Черити посочи Марк.

— Той и хората му ще умрат, ако ги пратиш пеша в равнината. Все едно да ги убиеш веднага тук. Единственото до известна степен сигурно убежище е бункерът. Нареди да ги върнат с камиона в СС Нула-едно и само така ще им дадеш шанс.

— Но Даниел знае за бункера.

— Винаги го е знаел — отвърна Черити. — По дяволите, и той беше вътре, както и аз! Но Раул беше единственият, който знаеше входа. Знам, че е опасно, но все пак е някакъв шанс. И не само за тях. За вас също. Трябва да се присъедините към тях.

И също да станем подземни? — засмя се горчиво Скудър. — Да пълзим под земята и да чакаме да ни намери Даниел или да се случи някакво чудо? Знаеш, че не бихме могли да живеем така, ще откачим.

— Ще бъде само за няколко дни, докато облаците се пораздигнат. Даниел има да върши по-важни неща, отколкото да ви търси седмици наред. Това е единственият ви шанс.

Скудър мълча дълго време. Ровеше с крака в пясъка и макар че лицето му остана неподвижно, тя се досещаше какво става сега в душата му. От решението му зависеше животът на почти седемстотин човека. Хрумнаха й още много аргументи в подкрепа на предложението й, които досега не бе споменавала, но тя също знаеше, че всички те бяха добре известни и на самия Скудър.

Черити мълчеше, защото всяка следваща дума би била излишна.

— Не — каза най-сетне той с тон, който показваше, че решението му е окончателно. — Ще наредя да докарат Марк и останалите в бункера, но ние ще останем тук. Ще изгубим всякакво достойнство, ако започнем да пълзим като животни под земята. А и хората ми не биха ме слушали повече, ако издам такава заповед.

Гурк поклати примирително глава. Марк погледна още веднъж неразбиращо Скудър, а после вдигна рамене, извърна се рязко и се отдалечи с мърморене:

— Както искате!

— Какво ви става? — попита Скудър. — От мен да мине, можете да се присъедините към тях, но можете и да останете тук, ако искате.

— Това, което искам — каза провлечено Черити, — е Стоун. Но не тук и не сега. Не е толкова непобедим, колкото смятате, Скудър. Ако мога да определя времето и мястото, имам шанс да го победя.

Скудър се усмихна:

— Като те слуша човек, може да помисли, че наистина ще го направиш. Но при това ще ти е необходима помощ.

Измина известно време, докато Черити разбере какво има предвид Скудър.

— Ти искаш…

— Да те придружа, да — прекъсна я „хищникът“.

— И аз също — присъедини се към него Гурк. — Всички вие сте побъркани, но поне с вас човек никога не скучае.

Върху огромната седалка на мощния „Харли Дейвидсън“ фигурата на Гурк изглеждаше смешна, загубена като дете, което се е настанило удобно в скута на някой великан и сега не знае какво въобще да прави там. Той се усмихваше, но този смях не беше искрен и по всичко личеше колко неловко се чувства той в кожата си.

Черити му се усмихна окуражително, обърна се към собствения си мотоциклет и зачака Нет да седне, преди тя да се качи при нея.

Протегна автоматично ръка към бутона за запалване, но не извърши движението докрай. Повече от минута не успя да направи нищо.

Вдигна много уморено поглед, огледа се наоколо и накрая забеляза насреща си една облечена цялата в черно фигура със широки рамене, която пресичаше площада и се приближаваше към нея.

Гледката беше зловеща. Една от къщите все още гореше и пламъците сякаш обливаха с кръв черната кожена униформа на Скудър. Сега той повече от всякога напомняше на Черити за индианец — и не само заради архаичния лък, който носеше на гърба си редом с лазерната пушка. Тя рядко бе срещала мъж, който така… да, да се държи така гордо като него, въпреки всичко, което му се бе случило в последните часове.

— Готови ли сте? — попита Скудър, след като се приближи.

Черити кимна, но не отговори веднага. Погледът й отново се плъзна по улицата и отново я побиха тръпки, когато погледна бойното поле. Хората на Скудър бяха откарали мъртвите и ранените, но тя знаеше, че бяха ужасно много.

— Съжалявам — каза ненадейно тя.

— Не трябва — усмихна се нежно Скудър. — И да не беше дошла, пак щяхме да действаме по същия начин.

Черити му вярваше. Но това не променяше чувството й за вина.

— Даниел направи грешка — продължи Скудър. — Повярва, че сме негови роби, както тези подобни на насекоми създания. Но ние не сме такива. „Хищниците“ не слушат никого, освен самите себе си. Раул би трябвало да знае това. Достатъчно живя между нас.

— И какво ще правите сега? — попита Черити.

Измина известно време, докато Скудър отговори.

— Не знам — призна той. — Смятам първо да изчезнем. Някои ще се присъединят към Марк и подземните му, а други… — Той вдигна рамене. — Барт и няколко от момчетата питаха дали няма да искате да ни придружат. Аз нямам нищо против. А ти?

Черити разтърси глава. Скудър я беше объркал. Не създаваше впечатление за човек, който е изгубил всичко. „Естествено, че не“ — помисли си тя нервно.

— Скудър…?

— Да?

— Ти… не трябва да идваш с нас — каза тя. Внезапно й стана трудно да говори. — Ние с Нет ще се справим сами.

— Глупости — възрази Скудър. — Няма да можете. Ти дори не знаеш къде искаш да отидеш.

— Тези бунтовници, за които говореше Найлс…

— Без мен няма да можеш да намериш нищо — прекъсна я Скудър. Той се качи на мотоциклета си, наклони го и включи двигателя. — А освен това има нещо, което бих желал да направим заедно с теб.

— Така ли? — погледна го Черити изпитателно.

Скудър се усмихна.

— Не е това, което си мислиш. Във всеки случай не само това.

Той бръкна в джоба си, после извади ръка и пусна нещо в протегнатата ръка на Черити. С изненада тя установи, че това беше нейният часовник.

— Старецът имаше право като разказваше, че мороните са забранили да се измерва времето — каза с усмивка Скудър. — Но аз намирам това нещо за съвсем практично. Какво ще кажеш, да опитаме отново да въведем календар на тази планета?

— Само ние двамата? — попита с недоверие Черити.

Скудър се засмя, но не отговори, а включи на скорост и потегли толкова бързо, че зад него Гурк нададе вик на ужас.

А след няколко секунди го последва и Черити.